Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
FAntastika
Автор: fantasta Категория: Лични дневници
Прочетен: 249761 Постинги: 663 Коментари: 15
Постинги в блога
<<  <  22 23 24 25 26 27 28 29 30  >  >>
06.09.2017 19:25 - не се продават
    Херберт Бергер Господин и госпожа С. не се предават    
Категория: Други
Прочетен: 108 Коментари: 0 Гласове: 0
    Аджан Брам Ценности и духовен живот     Най-прекрасните звуци   Един неук възрастен мъж пристигнал за пръв път в големия град. Той бил израснал в отдалечено планинско село, където с много труд успял да отгледа децата си. Сега за пръв път щял да им гостува в техните модерни домове. Веднъж, докато го развеждали из града, старецът чул звуци, които сякаш жилели ушите му. Никога не бил чувал такъв ужасен шум в тихото си планинско селце и пожелал да открие кое го причинява. Когато тръгнал в посоката, от която идвало стърженето, той стигнал до една стая в задната част на къща, където някакво момченце се упражнявало да свири на цигулка. — Скръъъц! Цииигу-мииигу! — стенела фалшиво цигулката. Когато синът му казал, че инструментът се нарича „цигулка“, старецът си помислил, че никога повече не иска да чуе това ужасно нещо. На другия ден, в друга част на града, той чул звуци, които сякаш галели старите му уши. В своята планинска долина никога не бил чувал такава омайна мелодия, затова пожелал да открие нейния източник. Когато тръгнал в посоката, от която идвали прелестните звуци, той стигнал до стая в предната част на къща, където възрастна жена, маестро, изпълнявала соната на цигулка. Старецът веднага осъзнал грешката си. Ужасните звуци, които чул предишния ден, не били по вина на цигулката, нито дори на момчето. Просто младежът все още не се бил научил да свири добре на своя инструмент. С мъдрост, присъща на хората от народа, възрастният човек си казал, че същото се отнася за вярата. Когато срещнем разпален религиозен последовател, който с убежденията си предизвиква спорове, не бива да обвиняваме религията. Това просто е новак, който все още не е усвоил добре вярата си. Когато срещнем светец маестро на своята религия, контактът с него ни вдъхновява за години напред, независимо от убежденията му. Но това не е краят на историята. На другия ден, в друга част на града, старецът чул нещо, което превъзхождало по красота и чистота дори цигулката на маестрото. Какви според вас били тези звуци? Те били по-прекрасни от препускането на потока през пролетта, от шума на вятъра в есенната гора, от песента на птиците в планината след пороен дъжд. По-прекрасни били дори от тишината на планинските падини в спокойна зимна нощ. Откъде идвали звуците, които трогнали сърцето на стареца по-дълбоко от всичко, което бил чувал? Това били звуците на симфония, изпълнявана от голям оркестър. За възрастния мъж това били най-прекрасните звуци на света, защото, първо, всеки от музикантите бил майстор на своя инструмент; и второ, защото те се били научили да свирят заедно в хармония. „Дано същото бъде и в религията — пожелал си старецът. — Нека всеки от нас чрез уроците на живота опознае нежното състрадателно сърце на вярата си. Нека всеки от нас бъде маестро на любовта в своята религия. А когато добре усвоим своята религия, да стигнем още по-далеч — да се научим, също като музикантите в оркестъра, да свирим в хармония с другите религии!“ Това ще са най-прекрасните звуци.     Какво се съдържа в името?   Когато някой стане монах в нашата традиция, той получава ново име. Моето монашеско име е Брамавамсо. Понеже е доста дълго, обикновено го съкращавам на Брам*. Всички вече ме наричат така, с изключение на майка ми — тя все още ми казва Питър и аз смятам, че има право на това. [* Английската транскрипция на името със санскритски корен е _Brahm_ — Б.р.] Веднъж, когато ми се обадиха, за да ме поканят на интерконфесионална церемония, ме помолиха да произнеса името си буква по буква. Отговорих:   B — като будист R — като римокатолик A — като англиканец H — като хиндуист M — като мюсюлманин   Това предизвика такъв положителен отклик, че оттогава пояснявам името си по този начин; всъщност това е истинското му значение.     Силата на пирамидите   През лятото на 1969 г., съвсем скоро след 18-ия ми рожден ден, се наслаждавах на първата си среща с тропическите джунгли. Пътешествах из полуостров Юкатан в Гватемала, на път за неотдавна откритите пирамиди на изчезналата цивилизация на маите. В онези години пътуването не бе лесно. Отне ми 3–4 дни да измина няколкостотинте километра от Гватемала Сити до руините на храмовия комплекс, известен като Тикал. Плавах по тесни тропически реки с рибарски лодки, пропити с масло, поклащах се, седнал несигурно, върху тежко натоварени камиони и се подрусвах по пътечки в джунглата в хлопащи, разнебитени рикши. Това бе отдалечен, беден и примитивен район. Когато най-после пристигнах в големия комплекс от изоставени храмове и древни пирамиди, нямах нито гид, нито пътеводител, който да ми обясни значението на внушителните каменни монументи, извисяващи се в небето. Наоколо нямаше никой. Заизкачвах се по една от високите пирамиди. Когато стигнах върха, смисълът и духовното предназначение на тези пирамиди изведнъж ми се изясниха. През изминалите три дни бях пътувал почти само през джунглата. Пътищата, пътеките и реките бяха като тунели през гъстата растителност. По какъвто и път да поемех, джунглата скоро надвисваше над главата ми като покрив. От много дни не бях виждал хоризонта. Впрочем не виждах нищо надалече. Бях в джунглата. На върха на пирамидата обаче бях над гъстата плетеница на джунглата. Не само че виждах къде се намирам сред подобната на карта панорама, която се разстилаше пред очите ми, но накъдето и да погледнех, между мен и безкрая нямаше нищо. Застанал там горе, сякаш на върха на света, си представих как се е чувствал младежът от племето на маите, родил се и израснал в джунглата. Представих си как по време на неговия ритуал на съзряване стар и мъдър жрец го повежда внимателно за ръката към върха на пирамидата за първи път. Когато се е изкачил над нивото на дърветата и е видял света на джунглата, разстилащ се пред очите му, когато се е взрял отвъд границите на познатата територия към хоризонта и зад него, той е виждал необятната, всеобгръщаща празнота. Изправен на върха на пирамидата, на прага между небето и земята, никой, нищо, никакви думи не стояли между него и безкрая във всички посоки. Сърцето му е пулсирало в хармония с поразителния символизъм на гледката. Истината разцъфвала и го обгръщала с благоуханието на разбирането. Той осъзнавал мястото си в своя земен дом и виждал безкрая, носещата свобода пустота, която обгръщала всичко. Животът му вече имал смисъл. Всички ние се нуждаем от време и спокойствие, за да изкачим тази духовна пирамида вътре в нас, да се издигнем над и отвъд плетеницата на джунглата, която представлява животът ни, макар и за кратко. Тогава може би ще видим със собствените си очи своето място във Вселената, житейския си път в неговата цялост, и безпрепятствено ще се взрем в безкрая във всички посоки.     Скъпоценните камъни   Преди няколко години един преподавател в известен американски бизнес колеж изнесъл необикновена лекция по социална икономика пред своите студенти. Без да обяснява какво прави, професорът поставил на бюрото си стъкленица. После пред очите на студентите отворил торба, пълна с камъни, и един по един ги пъхнал в стъкленицата, докато я напълнил догоре. Тогава попитал студентите си: — Пълна ли е стъкленицата? — Да — отговорили те. Професорът се усмихнал и извадил изпод бюрото втора торба, пълна с чакъл. Разклащайки стъкленицата, успял да намести дребните камъчета между големите. За втори път попитал: — Пълна ли е стъкленицата? — Не — отговорили те. Вече били схванали номера му. И били прави, разбира се. Професорът извадил торба с фин пясък. Успял да запълни с него пространството между камъните и чакъла. И отново попитал: — Пълна ли е стъкленицата? — Най-вероятно не, господине, доколкото можем да предположим — отвърнали студентите. Усмихвайки се на отговора им, професорът извадил отнякъде кана с вода, която започнал да излива в стъкленицата, пълна с камъни, чакъл и пясък. Когато нямало място за повече вода, той оставил каната и погледнал към класа. — Е, и какъв е изводът? — попитал ги той. — Че колкото и пълен да е графикът ни — обадил се един от студентите, — винаги можем да вместим в него още нещо! — Това все пак бил известен бизнес колеж. — Не! — отрязал професорът. — Поуката е, че ако искаме да вместим големите камъни, трябва да започнем с тях. Това бил урок по приоритети. И така, кои са големите камъни във вашата „стъкленица“? Кое е най-важното, за да го вместите в живота си? Моля ви, постарайте се да наредите „скъпоценните камъни“ най-напред — в противен случай така и няма да стигнете до тях, няма да успеете да ги вместите в графика си.     Тогава ще бъда щастлив   Може би най-ценният камък, който трябва да сложим в „стъкленицата“ си още в самото начало, както направи професорът в предишната история, е вътрешното щастие. Ако не усещаме щастието в себе си, не можем да дадем щастие на другите. Защо тогава за толкова много от нас щастието не е сред основните приоритети и ние го отлагаме до самия край на живота си? (Или дори за след края, както ще покаже следващата история.) Когато бях на четиринайсет, учех за матура в лондонска гимназия. Родителите и учителите ми ме съветваха да спра да играя футбол вечер и през уикенда и да се съсредоточа над домашните си. Обясниха ми колко важни са изпитите от тази матура и че ако се справя добре, после ще съм щастлив. Послушах ги и се справих много добре. Това обаче не ме направи щастлив, защото успехът ми означаваше, че ще трябва да уча още по-усилено през следващите две години, за да се подготвя за кандидатстване в университета. Родителите и учителите ми ме посъветваха да спра да тичам — този път не след топката, а след момичетата — и да наблегна на уроците. Казаха ми колко важни са тези изпити и че ако се справя добре, ще съм щастлив. Отново ги послушах и се справих много добре. И отново това не ме направи щастлив. Сега трябваше да уча по-усилено от всякога — през следващите три дълги години, за да получа университетска диплома. Майка ми и преподавателите ми (баща ми вече бе починал) ме посъветваха да стоя далеч от кръчмите и купоните и да залягам над уроците. Казаха ми колко важно е да имаш диплома и че ако се справя добре, ще бъда щастлив. Сега вече започнах да се съмнявам. Виждах мои по-възрастни приятели, които бяха положили много усилия и бяха завършили университета. Сега се трудеха още повече на първата си работа „Пребиваха се“, за да спестят пари и да си купят нещо важно, например кола. Те ми казаха: — Когато събера пари за кола, ще съм щастлив. Когато имаха достатъчно средства и вече си бяха купили първата кола, пак не бяха щастливи. Сега работеха усилено, за да си купят нещо друго и тогава да бъдат щастливи. Или се измъчваха от романтични трепети, търсейки своя партньор. Казаха ми: — Когато се оженя и заживея улегнал живот, ще бъда щастлив. След като се оженеха, все така не бяха щастливи. Сега трябваше да работят още по-здраво, на няколко места, за да спестят достатъчно за депозит за апартамент или малка къща. Казаха ми: — Когато си купим своя къща, ще бъдем щастливи. За съжаление, ежемесечните вноски по изплащането на заема не ги правеха особено щастливи. Освен това вече имаха свое семейство. Щяха да им се родят деца, които да ги будят през нощта, да им гълтат спестените пари и да прибавят още купища тревоги в живота им. Щяха да минат още двайсет години, преди да могат да правят каквото искат. Та те ми казаха: — Когато децата пораснат и станат самостоятелни, ще бъдем щастливи. Когато децата им бяха напуснали родния дом, повечето родители вече мислеха за пенсионирането си. Затова продължаваха да отлагат щастието, работейки усилено, за да спестят за старостта. Казаха ми: — Когато се пенсионирам, ще бъда щастлив. Още преди да се пенсионират — и със сигурност след това, те започваха да стават религиозни и да ходят на църква. Забелязали ли сте, че църквите са пълни със стари хора? Попитах ги защо ходят на църква. Казаха ми: — Защото, когато умра, ще бъда щастлив! За хората, които се придържат към принципа „Когато получа това, ще бъда щастлив“, щастието винаги ще е само мечта в бъдещето; също като дъгата, която аха да уловиш, но винаги ти се изплъзва. Тези хора няма да бъдат щастливи нито докато са живи, нито след това.     Мексиканският рибар   Един американец, който бил на почивка в спокойно мексиканско селце, гледал как местен рибар разтоварва сутрешния си улов. Американецът, професор в престижен бизнес колеж, не издържал и решил да предложи на мексиканския рибар безплатен съвет. — Ей — започнал той, — защо приключваш толкова рано? — Защото улових достатъчно риба, сеньор — отговорил жизнерадостният мексиканец. — Достатъчно, за да нахраня семейството си и да продам малко. Сега ще обядвам с жена си и след кратка следобедна сиеста ще поиграя с децата. След вечеря ще отида в бара, ще пийна текила и ще посвиря на китара с приятели. Това ми е достатъчно, сеньор. — Послушай ме, приятелю — казал професорът. — Ако останеш в морето до късния следобед, ще хванеш двойно повече риба. Можеш да продадеш количеството, което ти е в излишък, да спестиш парите и след шест или девет месеца да си купиш по-голяма и по-хубава лодка и да наемеш помощници. Тогава ще можеш да хващаш четири пъти повече риба. Помисли само колко пари ще направиш! След година-две ще имаш средства да купиш втора рибарска лодка и да наемеш още един екипаж. Ако последваш този бизнес план, след 6–7 години ще бъдеш собственик на голяма риболовна флотилия. Само си представи! Тогава ще е добре да преместиш главния си офис в Мексико Сити и дори в Ел Ей. След само още 3 години в Ел Ей ще пуснеш компанията си на стоковия пазар и като главен изпълнителен директор ще си обезпечиш щедра заплата и крупни дялови опции. След още няколко години — чуй само! — ще започнеш планирано откупуване на дяловете, което ще те направи мултимилионер! Гарантирано! Аз съм известен преподавател в бизнес колеж и ги разбирам тия работи. Мексиканският рибар изслушал внимателно казаното от въодушевения американец. Когато професорът свършил, мексиканецът го попитал: — Но, сеньор професоре, какво ще правя с тези милиони долари? Колкото и изненадващо да е, американският преподавател не бил обмислил бизнес плана чак дотам. Но той веднага решил как ще бъдат оползотворени милионите. — Амиго! С всичките тези пари ще се оттеглиш от бизнеса. Ами да! Ще се оттеглиш до края на живота си. Можеш да си купиш малка вила в живописно рибарско селце като това и малка лодка, с която сутрин да ходиш за риба. После ще обядваш с жена си, ще дремваш следобед и няма да имаш никакви грижи. След сиестата можеш да прекарваш време с децата си, а след вечеря — да свириш на китара с приятели в бара и да пиеш текила. Да, с всичките тези пари можеш да се оттеглиш и да си живееш спокойно, приятелю. — Но, сеньор професоре, аз тъкмо това и правя. Защо вярваме, че първо трябва да работим здраво, да забогатеем и чак тогава да заживеем щастливо?     Когато всичките ми нужди бяха удовлетворени   В нашата традиция монасите нямат право да приемат, притежават и изобщо да боравят с пари. Ние сме толкова бедни, че объркваме правителствените статистики. Скромните си нужди задоволяваме от доброволните дребни дарения на нашите последователи миряни. В редки случаи обаче може да ни бъде предложено нещо специално. Веднъж помогнах на един тайландец да реши личен проблем. Изключително признателен за помощта, той ми каза: — Господине, бих искал да ви направя личен подарък. Какво мога да купя за вас за сумата от 500 бата? Обичайно е да се посочва сумата при такова предложение, за да няма недоразумения. Тъй като в момента не можех да измисля какво искам, а той бързаше, се разбрахме да му кажа на следващия ден. Преди да получа предложението, бях най-обикновен щастлив монах. А сега бях зает да размишлявам какво искам. Направих списък. Списъкът нарастваше. Не след дълго 500 бата не бяха достатъчни. Но как да махна каквото и да е от списъка! Желанията се бяха появили сякаш от нищото, приемайки твърдата форма на категорични потребности. Списъкът продължаваше да расте. Сега и пет хиляди бата не стигаха! Когато видях какво става, изхвърлих списъка. На другия ден казах на благодетеля си да внесе петстотинте бата във фонда за изграждане на манастира или за друга добра кауза. Аз не ги исках. Онова, което исках най-много на света, бе да си върна пълното доволство, което изпитвах в деня преди това да се случи. Когато нямах пари, нито средствата да се сдобия с каквото и да е, точно тогава всичките ми нужди бяха удовлетворени. Започнеш ли да искаш, няма край. Дори един милиард бата не стигат, както и един милиард долара. Но ако се освободиш от желанието, няма да ти липсва нищо. Когато изпитваш вътрешна удовлетвореност, единствено тогава имаш достатъчно.     Ajahn Brahm 2004   __Издание:__ Аджан Брам. Отвори сърцето си. Будистки приказки за щастие Австралийска. Първо издание Превод от английски: Снежана Милева Отговорен редактор: Вера Янчелова Стилов редактор: Димитрина Ковалакова Компютърна обработка: Ана Цанкова Коректор: Недялка Георгиева ИК „Хермес“, Пловдив, 2011 ISBN: 978-954-26-1020-5   Ajahn Brahm Оригинално заглавие: Opening the Door of Your Heart and Other Buddhist Tales of Happiness Copyright © Ajahn Brahm, 2004 First published in Australia by Lothian Books, now imprint of Hachette Australia. This edition is published by arrangement with Hachette Australia Pty. All rights reserved. © Снежана Цветанова Милева, преводач 2011 г. © Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2011 г. с/о Andrew Nurnberg Associates Sofia, Ltd.   Формат 70/100/32 Печатни коли 19 Печатница „Мултипринт“ ООД — Костинброд   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/34398 Последна корекция: 31 май 2015 в 16:41  
Категория: Други
Прочетен: 102 Коментари: 0 Гласове: 0
06.09.2017 18:58 - Гняв и Прошка
    Аджан Брам Гняв и прошка     Гневът   Гневът не е разумна реакция. Мъдрите хора са щастливи, а щастливите хора не се гневят. Гневът е ирационален. Веднъж, когато автомобилът на манастира беше спрял на кръстовището, забелязах, че шофьорът на съседната кола роптае срещу светофара: — Ах, ти, гаден светофар! Знаеш, че имам важна среща. Знаеш, че закъснявам. И остави онзи пред мен да се измъкне, нали! И това не ти е за първи път… Мъжът обвиняваше светофара, сякаш той имаше избор. Според него светофарът му пречеше нарочно: „Аха, ето го този. Знам, че закъснява. Ще пропусна другата кола и тогава… Червено! Стоп! Хванах те!“. Той може да изглежда злонамерен, но е просто светофар, това е. Какво очаквате от един светофар? Представих си как мъжът се прибира и жена му го посреща бясна: „Ах, ти, гадняр такъв! Знаеш, че имаме важна среща. Знаеш, че не трябва да закъсняваш. И въпреки това предпочете да се погрижиш за другите си работи, нали! И това не ти е за първи път…“ Тя обвиняваше съпруга си, сякаш имаше избор. Според нея съпругът й я нараняваше нарочно: „Аха, имам среща с жена си, но ще закъснея. Първо ще се видя с онзи човек. Тя може да почака“. Той изглежда злонамерен, но е просто съпруг, това е. Какво очаквате от един съпруг? Героите и събитията в тази история могат да бъдат променени така, че да съответстват на повечето ситуации, в които ни обзема гняв.     Процесът   За да изразите гнева си, първо трябва да го оправдаете пред самия себе си. Трябва да убедите себе си, че този гняв е заслужен, уместен, справедлив. Процесът в съзнанието ви, в който вие се опитвате да оправдаете гнева си, напомня съдебен процес. В съдебната зала на ума ви обвиняемият седи на подсъдимата скамейка. Вие сте ищецът. Знаете, че другият е виновен, но за да сте справедлив, трябва да го докажете на съдията, тоест, на вашата съвест. Тогава се впускате в нагледно възстановяване на „престъплението“, извършено срещу вас. Зад стореното от обвиняемия откривате най-различни злобни, измамни и жестоки намерения. Изравяте от миналото му многобройни други „престъпления“ срещу вас, за да убедите съвестта си, че не заслужава милост. В истинския съд обвиняемият има адвокат, на когото е позволено да говори. Във въображаемия съдебен процес обаче вашата цел е да оправдаете гнева си и не искате да чувате жалки и невероятни обяснения и неубедителни призиви за прошка. Адвокатът на защитата няма право да говори. И тази ваша едностранчива аргументация предрешава делото. Това се оказва достатъчно. Съвестта удря с чукчето и обявява другия за ВИНОВЕН! Това ви кара да се чувствате добре, докато изпитвате гняв. Преди много години виждах развитието на този процес всеки път, когато се гневях. Струваше ми се несправедливо. Затова, когато следващия път гневът ми се надигаше срещу някого, спирах, за да дам възможност на „адвоката на защитата“ да се изкаже. Измислях правдоподобни извинения и вероятни обяснения за поведението на другия. Отдавах значение на красотата на прошката. И в един момент откривах, че съвестта ми отхвърля присъдата _виновен_. За мен стана невъзможно да съдя поведението на друг човек. Неподхранван и лишен от надеждата да бъде оправдан, гневът залиня и умря.     Усамотението   В много от случаите гневът ни е предизвикан от незадоволени очаквания. Понякога влагаме толкова много от себе си в нещо, че когато то не се развие така, както _би трябвало_, ние побесняваме. „Би трябвало“ предполага очакване, предсказване на бъдещето. А вече „би трябвало“ да сме осъзнали, че бъдещето е несигурно, непредсказуемо. Да разчитаме на очакванията си за бъдещето означава да си търсим белята. Будист от Запада, когото познавах преди много години, стана монах в Далечния изток и отиде в отдалечен манастир с доста строги порядки. Всяка година в него се провежда двумесечно оттегляне за медитация. Изпитанието е тежко, безкомпромисно — определено не за слабохарактерни личности. Сутрин ставали в три часа и десет минути по-късно вече седели с кръстосани крака в медитация. Дневният режим се състоял от 50 минути седяща медитация и 10 минути ходеща медитация, 50 минути седяща медитация, 10 минути ходеща медитация и т.н. Хранели се в залата за медитация, докато седели по местата си с кръстосани крака; разговорите не били позволени. В десет часа вечерта можели да легнат, но само в залата за медитация, на мястото, където преди това медитирали. Ставането в три часа било по избор: ако искаш, можеш да станеш по-рано, но не и по-късно! Единствената пауза била за ежедневния разговор със страховития учител и разбира се, за ходене до тоалетна. След три дни монахът чувствал силна болка в краката и гърба. Не бил свикнал да седи толкова дълго в поза, която за западняк е изключително неудобна. Освен това оставали цели 8 седмици до края. Той започнал сериозно да се пита дали ще успее да издържи. В края на първата седмица нещата не вървели към по-добро. Седенето с часове му причинявало непоносими болки. Онези, които са участвали в десетдневно оттегляне за медитация, знаят колко болезнено може да бъде. Предстояли му още седем седмици и половина. Монахът бил твърд човек, реалист. Той събрал цялата си решителност и упорствал, секунда след секунда. В края на втората седмица не издържал вече, болката била прекалена. Тялото му на западняк не било създадено за подобно отношение. Какъв будизъм било това, къде бил Средният път? Той се огледал и като видял как монасите азиатци стискат зъби, продължил със силата на гордостта си още две седмици. През това време тялото му сякаш пламтяло от болка. Облекчение му носел единствено гонгът в десет вечерта, когато можел да протегне изтерзаното си тяло и да си почине. Но имал чувството, че едва-що бил потънал в сън, когато прозвучавал сутрешният гонг и известявал поредния ден на мъчения. В края на трийсетия ден в далечината едва-едва заблещукала надежда. Ето че бил превалил половината. Намирал се на финалната права, почти бил стигнал — с такива мисли се опитвал да си вдъхне увереност. Дните ставали по-дълги, болката в коленете и гърба — по-остра. На моменти имал чувството, че ще заплаче. Но продължавал да упорства. Оставали две седмици. Една седмица. През тази последна седмица времето се влачело като мравка, затънала в захарен сироп. Въпреки че бил свикнал да търпи болката, не ставало по-лесно. Но да се предаде сега, помислил си той, означавало да обезцени всичко, което бил понесъл дотогава. Щял да издържи до края — дори това да го убие; а понякога му се струвало, че е съвсем близко до това. Гонгът го събудил в три сутринта на шейсетия ден. Почти бил стигнал края. Болката в този последен ден била невероятна; досега сякаш само го дразнела, но този път не се шегувала. Въпреки че оставали само няколко часа, той се питал дали ще издържи. Започнали последните 50 минути, в които той се отдал на фантазии за всички неща, които щял да направи само след час, когато свършело усамотението: да си вземе дълга гореща вана, да се нахрани бавно и спокойно, да разговаря и да се излежава — и тогава болката прекъснала планирането му, привличайки към себе си цялото му внимание. Няколко пъти през тази последна част той леко отворил очи, поглеждайки тайно часовника. Не можел да повярва, че времето се влачи така. Да не би батериите да се нуждаят от смяна? Може би стрелките щели завинаги да спрат пет минути преди края? Последните 50 минути му се сторили като 50 вечности. Но и вечността все някога свършва. Така и станало. Гонгът ударил и монахът чул най-сладкия звук, който известил края на оттеглянето. Вълни на наслада залели тялото му, прогонвайки болката далеч на заден план. Бил успял. Сега щял да се поглези. Донесете ваната! Учителят ударил гонга втори път, за да привлече вниманието на всички. Имал да направи важно съобщение. — Това бе изключителен период за всички нас — казал той. — Много от монасите постигнаха огромен напредък. В разговорите си с мен някои предложиха да удължим практиката с още две седмици. Според мен това е великолепна идея. Удължаваме времето. Продължавайте! Монасите отново кръстосали крака и застинали в медитация, започвайки новите две седмици. Монахът западняк каза, че в този момент вече не чувствал болка в тялото си. Опитвал се единствено да разбере кои били проклетите монаси, предложили удължението, и да си представя какво ще им причини, когато ги открие! В ума си подготвял най-несвойствени за монах планове за разправа с онези безчувствени души. Гневът му напълно замъглил болката. Бил бесен. Бил способен да убие. Никога преди не бил чувствал такъв гняв. Гонгът ударил отново. Това били най-бързо отлетелите 15 минути от живота му. — Край на усамотението — казал учителят. — Можете да се подкрепите в трапезарията. Отидете, когато ви е удобно. Вече може да разговаряте. Западнякът бил озадачен „Мислех, че ще медитираме още две седмици. Какво стана?“ Един от старшите монаси, който говорел английски, видял обърканото му изражение и се приближил, казвайки с усмивка: — Не се тревожи! Учителят прави така всяка година!     Демонът, който се храни с гняв   Проблемът с гнева е, че ни харесва да сме гневни. Склонни сме да се пристрастяваме към удоволствието, което свързваме с изразяването на гнева. А ние не искаме да изоставим онова, което ни харесва. Гневът обаче крие и опасни последствия, които надделяват над удоволствието. Ако осъзнаем плодовете на гнева и помним връзката, ще сме готови да изоставим гнева. Преди много, много години в някакъв дворец в отсъствието на краля влязъл един демон. Той бил невероятно грозен, излъчвал противна миризма и думите му били толкова отвратителни, че стражите и служителите в двореца се вцепенили от ужас. Това дало възможност на демона да мине през външните помещения, да влезе в тронната зала и да седне на мястото на краля. Когато го видели на трона, стражите и другите се окопитили. — Ей, махай се! — завикали те. — Не можеш да сядаш там! Ако не си размърдаш задника още сега, ще го насечем с мечовете си! При тези няколко гневни заплахи демонът пораснал с няколко сантиметра, лицето му погрозняло още повече, вонята се засилила, а езикът му станал още по-вулгарен. Хората размахали мечове, извадили ножове, разнесли се нови заплахи. При всяка гневна дума, гневна постъпка и дори гневна мисъл демонът растял и ставал все по-грозен, смърдящ и непристоен в думите си. Това продължило до момента, в който кралят се прибрал и видял на трона си демона великан. Никога не бил срещал нещо толкова отблъскващо — даже във филмите. Вонята, която се разнасяла от демона, можела да отврати дори белия червей. А толкова противен език не можел да се чуе и в най-пропадналите, пълни с пияници барове в събота вечер. Кралят бил мъдър. Затова бил крал: знаел какво да направи. — Добре дошъл — казал той дружелюбно. — Добре дошъл в двореца ми. Предложиха ли ти вече нещо за пиене и за хапване? При тези жестове на добрина демонът станал малко по-дребен, по-малко грозен, вонящ и оскърбителен. Дворцовите служители бързо схванали идеята. Един от тях попитал демона дали иска чай. — Имаме „Дарджилинг“, „Инглиш Брекфаст“ и „Ърл Грей“. Или може би предпочиташ ментов? Полезен е за здравето. Друг звъннал и поръчал от най-големите семейни пици — все пак той бил такъв огромен демон; трети му направил сандвичи — с шунка и огнено люто, разбира се. Един войник му масажирал стъпалата, друг започнал да разтрива люспите на врата му. „Ммм, много приятно“, помислил си демонът. При всяка добра дума, постъпка или мисъл демонът ставал все по-дребен, по-малко грозен, миризлив и оскърбителен. Преди да е пристигнал разносвачът на пици, демонът се бил смалил до размерите, които имал в началото. Но всички продължили да бъдат добри. Скоро демонът станал толкова дребен, че едва го виждали. След още една добра постъпка той изчезнал напълно. Ние наричаме такива чудовища „демони, хранещи се с гняв“*. [* Тази история произхожда от Самютта Никая, Сакка Самютта сутра №22.]     Понякога партньорът ви може да се превърне в „демон, хранещ се с гняв“. Скарате ли му се, той става по-лош — по-грозен, по-зловонен и груб в думите си. Проблемът пораства с няколко сантиметра всеки път, когато му се ядосате, дори да е само мислено. Може би сега ще осъзнаете грешката си и ще знаете какво да правите. Болката е друг „демон, хранещ се с гняв“. Когато мислим, изпълнени с гняв: „Болко! Изчезвай! Не ти е тук мястото!“, болката става малко по-голяма и по-неприятна. Трудно е да бъдем добри към нещо толкова лошо и натрапливо като болката, но понякога в живота нямаме друг избор. Както се случи в историята със зъбобола ми, когато приветстваме болката искрено, истински, тя отслабва, проблемът се смалява, а понякога напълно изчезва. Някои видове рак са „демони, хранещи се с гняв“ — грозни, противни чудовища, разположили се в тялото ни, на нашия „трон“. Нормално е да кажем: „Разкарай се! Не ти е там мястото!“. Когато всички други средства са се оказали безрезултатни и дори преди да се е стигнало дотам, може би ще кажем на този демон: „Добре дошъл“. Някои се хранят със стрес, затова са „демони, които ядат гняв“. Тези типове рак реагират добре, когато „кралят на двореца“ каже смело: „Рак, сърцето ми е широко отворено за теб — каквото и да ми сториш. Влез!“.     Е, добре! Писна ми! Тръгвам си!   Друга последица от гнева, която не бива да забравяме, е, че той съсипва взаимоотношенията ни и ни отчуждава от приятелите. Как става така, че след като години наред сме били щастливи в компанията на някого, една грешка от негова страна, която ни е наранила, е достатъчна да ни разгневи до такава степен, че завинаги да сложим край на връзката? Всички прекрасни моменти, които сме споделили (998-те добри тухли), не значат нищо. Виждаме само тази единствена ужасна грешка (двете криви тухли) и решаваме да разрушим цялата стена. Не изглежда справедливо. Ако искате да сте самотни, продължавайте да „отглеждате“ гнева си. Мои познати, младо семейство от Канада, приключиха работния си ангажимент в Пърт. Докато обмисляха завръщането си в родния Торонто, им хрумна чудесната идея да се приберат по вода. Решиха да купят малка яхта и заедно с друга млада двойка да отплават на пътешествие в Тихия океан до Ванкувър. Там щяха да продадат яхтата, да възстановят инвестираната сума и да разполагат с депозит за новия си дом. Не само че звучеше финансово разумно, но и щеше да бъде истинско приключение за двете семейства. След благополучното си пристигане в Канада те ми пратиха писмо, в което разказваха за приказното си пътешествие. Специално се спираха на един инцидент, който показва колко глупаво се държим, когато сме ядосани, и защо е толкова важно да се освободим от гнева. По средата на пътуването им, някъде в Тихия океан, на много, много километри от сушата, моторът на яхтата отказал. Двамата мъже нахлузили работните дрехи и слезли в машинното отделение, за да се опитат да го поправят. Жените — със списание в ръка — се наслаждавали на топлото слънце, седнали на палубата. В машинното отделение било тясно и горещо. На мъжете им се струвало, че моторът нарочно не иска да бъде поправен. Големите стоманени гайки отказвали да се завъртят с гаечния ключ, малките, но много важни винтове падали в най-труднодостъпните мазни пролуки, течовете не преставали. Чувството на безсилие довело до раздразнение — първо към мотора, а после и един към друг. Раздразнението бързо прераснало в гняв. Гневът се развихрил в безумна ярост. На единия от мъжете му дошло до гуша. Той захвърлил гаечния ключ и извикал: — Е, добре! Писна ми! Тръгвам си! Умопомрачението му стигнало дотам, че отишъл в каютата, измил се, преоблякъл се и си събрал багажа. След което, все така бесен, се появил на палубата, издокаран в най-хубавите си дрехи и с чанта във всяка ръка. Двете жени, по собствените им думи, за малко да паднат във водата от смях. Той се огледал и до самия хоризонт във всички посоки видял само океана. Нямало къде да отиде. Мъжът се почувствал такъв глупак, че почервенял от смущение. Обърнал се и се върнал в каютата си. Разопаковал багажа, преоблякъл се и се върнал в машинното, за да помогне. Трябвало да го направи. Нямало къде другаде да отиде.     Как да се справим с размириците   Когато осъзнаем, че няма къде да отидем, се изправяме пред проблема, вместо да бягаме. Повечето проблеми имат решение, което не можем да видим, ако бягаме в обратната посока. В горната история двамата мъже поправили мотора, останали най-добри приятели и до края на пътешествието си прекарали страхотно — заедно. Днес, когато хората живеят във все по-голяма близост, трябва да намираме решения на проблемите си. Вече няма къде да избягаме. Просто не можем да си позволим повече сериозни конфликти. В края на 70-те години на миналия век станах свидетел на това как правителството на една страна намери решение на сериозна криза, която застрашаваше самото съществуване на демокрацията. През 1975 година, в рамките на няколко дни, Южен Виетнам, Лаос и Камбоджа паднаха под комунистическия режим. Според актуалната „теория на доминото“, поддържана от западните сили, Тайланд щеше да ги последва. По онова време бях млад монах в североизточната част на страната. Манастирът, в който живеех, бе два пъти по-близо до Ханой, отколкото до Банкок. Казаха ни да се регистрираме в посолствата си и да се подготвим за евакуация. Но за изненада на повечето западни правителства, Тайланд не падна. По онова време Аджан Ча бе доста известен и много висшестоящи генерали и членове на правителството идваха в манастира за съвет и вдъхновение. Вече владеех свободно тайски и малко лаоски, така че добих реална представа за сериозността на положението. Военните и правителството не бяха загрижени толкова за комунистическите войски отвъд границата, колкото за активистите и привържениците им сред народа. Много тайландски студенти бяха избягали в джунглите на Североизточен Тайланд, за да подкрепят създаденото в страната комунистическо партизанско движение. Оръжието им се осигуряваше отвъд граница, както и обучението. Но селата в „розовите“ части на региона с готовност им предлагаха храна и други неща, от които се нуждаеха. Партизаните имаха подкрепата на местните хора. Това представляваше изключителна заплаха. Военните и правителството на Тайланд откриха решението в стратегия с три основни направления.   1. __Въздържаност__ Военните не атакуваха базите на комунистите, въпреки че тяхното местоположение им бе добре известно. В периода 1979–80 година, когато живеех като странстващ монах из планините и джунглите, за да медитирам в усамотение, често се натъквах на патрулиращи военни, които ми даваха съвети: посочваха ми една планина и ми казваха да не ходя там, защото в нея се криели комунисти. После ми показваха друга, в която било подходящо за медитация, защото там нямало комунисти. Трябвало да се вслушам в съветите им, защото през същата година комунистите били хванали странстващи монаси, медитиращи в джунглата, и ги убили — след като ги измъчвали, казаха ми те.   2. __Опрощение__ През този опасен период съществуваше безусловна амнистия. Ако някой комунист метежник пожелаеше да изостави каузата, той можеше просто да предаде оръжието си и да се върне в селото или университета. Вероятно го очакваше полицейско наблюдение, но не и наказание. Стигнах до едно село в областта Кау Уонг няколко месеца след като комунистите бяха нападнали от засада един джип с тайландски войници, които после бяха убили извън селото. Младежите от селото силно симпатизирали на партизаните, но без да вземат активно участие в борбата. Те ми казаха, че били заплашвани и тормозени, но били пуснати да си ходят.   3. __Решаване на основния проблем__ През тези години бях свидетел на строежа на нови пътища и павирането на старите пътища в областта. Селяните вече можеха да закарат продукцията си в града, за да я продадат. Кралят на Тайланд лично наблюдаваше и финансираше изграждането на стотици малки резервоари със системи за напояване, които позволяваха на бедните фермери от Североизтока да отгледат втора реколта ориз всяка година. Електричеството достигна най-отдалечените колиби и с него дойдоха училищата и поликлиниките. Най-бедният район в Тайланд бе под закрилата на правителството в Банкок и селяните започваха да се замогват.   Веднъж един правителствен войник, патрулиращ в джунглата, ми каза:   — Няма защо да стреляме по комунистите. Те са наши братя тайландци. При срещата ни, когато слизат от планината или отиват в селото за продоволствия — а ние знаем кои са, — просто им показвам новия си часовник или им пускам тайландска песен по новия си радиоапарат. Тогава те се отказват да бъдат комунисти.   Това бе преживяно лично от него, а също и от негови другари. Комунистите се разбунтуваха, защото бяха толкова разгневени на управляващите, че бяха готови да жертват младия си живот. Въздържаността от страна на правителството обаче спомогна да се предотврати възпламеняването на този гняв. Прошката, посредством амнистията, им даде сигурен и почтен изход. Решаването на проблема чрез развитие на бедните райони даде възможност на селяните да просперират. Хората по селата вече не виждаха нужда да подкрепят комунистите, защото бяха доволни от настоящото правителство. Самите комунисти започнаха да се съмняват в смисъла на онова, което вършеха: защо да продължават да живеят в тези трудни условия в покритите с джунгли планини? Един по един те предадоха оръжията си и се върнаха при близките си, в селото или университета. В началото на 80-те почти не бяха останали бунтовници, така че генералите на армията от джунглата, лидерите на комунистите, също се предадоха. Помня, че в „Банкок Поуст“ видях статия за находчив предприемач, който водеше тайландски туристи в джунглата до вече изоставените пещери, откъдето комунистите някога заплашваха народа. Какво се случи с тези бунтовни лидери? Можеше ли същата безусловна амнистия да бъде приложена и спрямо тях? Не съвсем. Те не бяха наказани, нито пратени в изгнание. Вместо това, бяха им предложени важни отговорни постове в тайландското правителство като признание за лидерските качества, работоспособност и загриженост за народа! Изключителен жест. Защо да се хвърля на вятъра находчивостта на такива смели и отдадени младежи? Това е истинска история, която чух от войниците и селяните в Североизточен Тайланд по онова време и видях със собствените си очи. За съжаление, за нея не се споменава почти никъде другаде. По времето, когато пишех тази книга, двама от бившите комунистически лидери служеха на страната си като министри в тайландското правителство.     Прошката охлажда страстите   Когато някой ни е наранил, не е нужно ние да го наказваме. Нали като християни, мюсюлмани или евреи вярваме, че Бог ще го накаже? Нали като будисти, хиндуисти или сикхи знаем, че кармата ще даде на нападателя заслуженото? А като последователи на модерната религия психотерапия знаем, че ще му се наложи да прекара години в скъпа терапия заради чувството на вина! Така че защо е нужно „да му даваме да разбере“? Когато помислим разумно, откриваме, че изобщо не се налага да се нагърбваме с ролята на палача. Ние можем да изпълним своя обществен дълг и като се освободим от гнева и охладим страстите с прошка. Веднъж двама братя монаси от Запада започнаха спор. Единият беше бивш американски морски пехотинец, който бе воювал във Виетнамската война и бе ранен сериозно. Другият бе преуспял бизнесмен, натрупал толкова много пари, че се бе „пенсионирал“ на двайсет и няколко години. И двамата бяха умни, силни, изключително корави мъже. Монасите не би трябвало да спорят, но те двамата спореха. Монасите не би трябвало да влизат в юмручен бой, но те се канеха да го направят. Надъхани един срещу друг, двамата фучаха от ярост. Насред една такава пламенна размяна на обиди бившият морски пехотинец коленичи и се поклони грациозно на шокирания бивш бизнесмен. После вдигна поглед и каза: — Съжалявам. Прости ми. Това бе един от онези редки жестове, които идват право от сърцето, спонтанни и родени от вдъхновение. Можем да ги познаем по това, че са непосредствени и абсолютно покоряващи. Монахът бивш бизнесмен се разплака. Няколко минути по-късно видяхме двамата да се разхождат заедно като приятели. Ето така би трябвало да постъпват монасите.     Позитивна прошка   Чувам ви да казвате: Прошката може да е полезна в манастира, но да простим в реалния живот означава да бъдем използвани. Хората ще ни се качат на главата, ще ни вземат за слабаци. Съгласен съм. Подобна прошка рядко има ефект. Както се казва: „Този, който обърне и другата страна, ще трябва да посети зъболекаря не един, а два пъти“. В по-предишната история тайландското правителство направи нещо повече от това да даде прошка чрез безусловна амнистия; то потърси и основния проблем — бедността, и умело се справи с него. Ето защо амнистията подейства. Такава прошка аз наричам „позитивна прошка“. „Позитивна“, защото позитивно подсилва добрите качества, чиято проява искаме да видим. „Прошка“ означава да изоставим лошите качества, които са част от проблема, тоест, да не се вторачваме в тях, а да продължим нататък. Ще го поясня с пример: ако в градината поливаме само бурените, това е като да насърчаваме проблемите; ако не поливаме изобщо, е като да практикуваме само даването на прошка; а поливането на цветята, но не и на бурените, символизира „позитивната прошка“. Преди десетина години в Пърт, в края на една от петъчните ни вечерни беседи, при мен дойде една жена, която бе редовна посетителка на тези ежемесечни събирания. За първи път обаче тя пожела да говори с мен. Каза ми, че иска от все сърце да благодари не само на мен, но и на всички монаси, които преподаваха в центъра. След това ми обясни причината. Когато седем години по-рано започнала да идва в храма, призна тя, не се интересувала нито от будизма, нито от медитацията. Идвала, защото това й давало предлог да избяга от къщи. Съпругът й бил тиранин. Жената била жертва на ужасно домашно насилие. По онова време институциите за подкрепа на хората, жертви на насилие, все още не можеха да помогнат на хора като нея. Попаднала във водовъртеж от бурни емоции, тя не можела да осъзнае, че просто трябва да напусне съпруга си. Затова идвала в нашия будистки център с мисълта, че ще прекара два часа, в които никой няма да й посяга. Това, което чула в храма, променило живота й. Слушала монасите да описват позитивната прошка и решила да я изпробва върху съпруга си. Жената ми каза, че всеки път, когато той я ударел, тя му прощавала и се освобождавала от гнева. Как е успявала да го направи, само тя си знае. А всеки път, когато мъжът й направел или кажел нещо мило, колкото и незначително да било, тя го прегръщала, започвала да го целува или използвала някакъв друг начин да му покаже колко много означава за нея добротата му. Не приемала нищо за даденост. Жената въздъхна и ми каза, че това й отнело седем дълги години. Тук очите й се насълзиха, моите — също. — Седем дълги години — каза ми тя, — но днес съпругът ми е неузнаваем. Напълно се промени. Връзката ни е пълноценна и изпълнена с любов, имаме и две чудесни деца. Лицето й излъчваше сиянието на светец. Почувствах желание да коленича пред нея. — Виждате ли това столче? — каза тя, като ме възпря. — Преди няколко дни той направи това столче за медитация за мен, като изненада. Преди седем години щеше да го използва, за да ме удари! — Буцата в гърлото ми изчезна, когато се засмях заедно с нея. Възхищавам се на тази жена. Тя бе постигнала своето щастие, както недвусмислено личеше по грейналото й лице. И бе превърнала едно чудовище във внимателен мъж. Помогнала бе на друг човек по великолепен начин. Това е забележителен случай на позитивна прошка, който се препоръчва само на кандидат за светец. Въпреки това, той показва какво може да се постигне, когато прошката се съчетае с насърчаване на доброто.     Ajahn Brahm 2004   __Издание:__ Аджан Брам. Отвори сърцето си. Будистки приказки за щастие Австралийска. Първо издание Превод от английски: Снежана Милева Отговорен редактор: Вера Янчелова Стилов редактор: Димитрина Ковалакова Компютърна обработка: Ана Цанкова Коректор: Недялка Георгиева ИК „Хермес“, Пловдив, 2011 ISBN: 978-954-26-1020-5   Ajahn Brahm Оригинално заглавие: Opening the Door of Your Heart and Other Buddhist Tales of Happiness Copyright © Ajahn Brahm, 2004 First published in Australia by Lothian Books, now imprint of Hachette Australia. This edition is published by arrangement with Hachette Australia Pty. All rights reserved. © Снежана Цветанова Милева, преводач 2011 г. © Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2011 г. с/о Andrew Nurnberg Associates Sofia, Ltd.   Формат 70/100/32 Печатни коли 19 Печатница „Мултипринт“ ООД — Костинброд   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/34393 Последна корекция: 31 май 2015 в 16:41  
Категория: Други
Прочетен: 105 Коментари: 0 Гласове: 0
  Хиляди българи са отвлечени и изкормени за “резервни части“ Публикувано на 11.08.2016  в България

Най-после истината за изчезналите безследно бедни българи лъсна! Най-после Интерпол, съвместно с родните служби, съобщиха, че българска клиника участва в канал за трансплантация на органи със седалище в Израел. Както обикновено при “съвместни” операции за залавянето на пратки наркотици в случая родните служби играят ролята на ратаи. Лошото е, че тези “ратаи” сами по себе си по правило не могат да се доберат /или не им позволяват/ до по-гигантската далавера и до по – голямата мафия – търговията с човешки органи.

Ето какво разкри разследване на народното издание, което отдавна бие тревога по темата за търговията с органи и хилядите мистериозно изчезнали млади, здрави и прави хора:

Пред “ШОУ” преди време бившият шеф на службата за борба с организираната престъпност в Благоевград майор Мирослав Писов, преминал в служба към спец организация, в прав текст заяви, че мистериозното масово изчезване на младежи от Добрич и региона не е случайно. Става въпрос за отвличания на млади хора с цел

убийство, изкормване, разфасоване и извличане на органи за донорство 

на богати клиенти в България или чужбина. Образуваното дело по случая обаче приключва без резултат.
Естествено първият човек, до който наш репортер се допита възможно ли е това, беше шефът на неправителствената организация за защита правата на пациентите – д-р Стойчо Кацаров. Той разви теорията си, че това няма как да стане в държавните и частните клиники, защото за експлантация и трансплантация на живи донори били необходими куп процедури, два паралелни екипа и прочее, и прочее. „Единственото, което мога да допусна, е, че може да има криминални центрове за целта, където да се извършват криминални трансплантации”.
Дотук всичко е само прелюдия към най-нечовешкия бизнес с ненаказаните фиктивни и фалшиви операции, източили стотици милиони от Здравната каса и министерство. Въпреки че в името на далаверата са починали десетки здрави пациенти, от които са изрязани дори здрави органи за 30 сребърника!
Според запознати страната ни се оказва между най-рентабилните пазари на жива плът за донорство. Наред с Индия, Пакистан и т.н. /Африка е след нас /.
Според ексизпълнителния директор на болница “Царица Йоанна” /бившия ИСУЛ/ проф. д-р Пламен Кенаров нещата стоят по друг начин. Той е получавал десетки писма и телефонни обаждания със запитвания

къде и как могат да си продадат органите, за да си платят кредитите

масрафите и дори парното. Според Кенаров престъпната мрежа за търговия явно съществува, но той обяснявал на питащите, че тази търговия е незаконна и забранена, така че няма представа колко от питащите са успели да се включат в „бизнеса”.
Явно обаче, че щом има предлагане, има и търсене и това никога не е спирало.
Според източници от спецслужбите този трафик е засечен за пръв път с канала на “донори” от Шуменско към Истанбул. Тогава са арестувани Анелия Жекова, Ясен Янков и Мартин Василев, които след продажбата на собствените си бъбреци са станали трафиканти посредници на органи. Цената на един бъбрек била между 2500 и 5000 долара.
През 2002 г. пък немските служби залавят пловдивчанина Димитър Белчинов с регистрирана фирма в Германия, която разпраща предложения до над 70 световни клиники!?! Идиотските му оферти гласят, че се продават органи в отлично здраве /а притежателят им!?/ за трансплантация по цял свят. Коментарът е излишен. Има предлагане. И то от България. Средната цена за орган, главно за Тайван, САЩ, Аржентина, Нова Зеландия, е 10 000 долара.
След две-три години информацията за трафик на органи от България по света стига и до италианските органи. Там обаче, за разлика от Индия, Пакистан или Бангладеш, полицията се задейства и в резултат в Калабрия са арестувани общо 57 италианци и българи с обвинение за трафик на нелегални имигранти, склоняване към проституция и… търговия с човешки органи. Този бизнес е най-доходоносният в света.

Кой е главният сегмент в аферата? 

Това е отвличането на деца за органи. Младежите от Добричко са следствие. Слухът за похитени деца за органи тръгва от Първомай, Пловдивско. В местен фолклор се превръщат наблюденията на лелки, които се кълнат, че са видели линейки с по трима души, които “събират” деца. Изчезват и безпризорни ромчета от циганското гето в Харманли. Там бащи, които не се интересуват от съдбата на многобройната си челяд дори не се интересуват от съдбата на продадените си чеда. Даже като подпийнат, почват да се хвалят като рибари кой за колко е изтъргувал невръстното си отроче.
Това не е новина, поне според спецслужбите. Новата вълна в търговията сживи донори вече е в Родопите. Това поне твърдят ченгетата и допълват, че “процесът е неуправляем”. „Циганетата се разпродават на парче и ние нищо не можем да направим. Знаете ли, че един циганин продаде детето си на 8 месеца, без да се пазари?!…”, илюстрират мъките си безпомощните спецове. И добавят: Отвличат се деца за органи, знаят се дори клиниките, в които те се разфасоват и се разпродават на парче – сърце, черен, дроб, кожа и т. н.
Оказва се, че слухът за отвличане на деца за органи е самата истина. Това е установено и е под контрол дори на американските и европейските служби.
В момента над 300 000 пациенти се нуждаят от една или друга трансплантация. Една четвърт от тях умират, преди да се намери подходящият донор. Бизнесът е на живот и смърт. Буквално. Очевидно България, като страна на чудесата в трафика на всякакъв вид стока, осигурява живот на богаташи на Изток и на Запад.

 
Категория: Други
Прочетен: 200 Коментари: 0 Гласове: 1
06.09.2017 15:27 - Зима в гората
 |     Зима в гората


>     Михаил Лъкатник
>     Птичи дом

P>
      Птички, птички, лекокрили,
      бяла зима е сега.
      Но не се плашете, мили!
      Тъй е пухкав, мек снега.

      Ето, нося ви трошици.
      Похапнете си завчас.
      Няма, мънички душици,
      да гладувате при нас.

      По селата, градовете
      има къщички за вас.
      Вий във тях на топло спете,
      ако вън завие мраз!
P$


>     Леда Милева
>     Къщичка за птичките

P>
      Батко къщичка направи
      от дъски зелени, здрави.
      Заковахме я на двора
      между клоните на бора.

      И посипахме трошички
      за добрите гладни птички,
      да похапнат, да се сгреят,
      цяло лято да ни пеят.
P$


>     Чичо Стоян
>     Врабче

P>
      Сняг се сипе на парцали;
      вее буря, веят хали.
      А отвън се чуй врабчето
      как се моли на детето.

      И кой знае му езика,
      той разбрал би как му вика:
      — Джив-джив! Аз, дете, съм
      още жив, още жив!

      Нека веят бури, хали,
      нека сняг се сипе, вали…
      Ако имаш, ти сърце,
      то ми хвърляй по зрънце.

      Джив-джив! Аз, дете, съм
      още жив, още жив!
      И игрив, и скоклив!
      Джив-джив, джив-джив!
P$


>     Веса Паспалеева
>     Зимна песничка

P>
      Рой снежинки луди
      скачат ръченица —
      сякаш пеперуди
      в снежната горица.

      Заю ги посреща
      с весели очички,
      Заю студ не сеща
      в топли ръкавички!

      И не ще да знае
      в бялото кожухче,
      скок-подскок — играе,
      като меко пухче!
P$


>     Димитър Спасов
>     Болен Зайко

P>
      Над гората сняг вали.
      Зайко гърло го боли.
      И лежи сега в леглото.
      Нека да лежи, защото
      вчера, както си играл,
      цяла шепа сняг изял.
P$


>     Васил Павурджиев
>     Снежен човек

P>
      Днес децата вън на двора
      си направиха от сняг
      цял човек — голям и страшен,
      със тояга и калпак.

      Хей, хей, трака, трак,
      със тояга и калпак.

      С нос от морков и очички —
      вижте го какъв е мил,
      пък и чудно име има —
      кръстиха го те Страхил.

      Хей, хей, хи-хи-хи,
      кръстиха го те Страхил.

      Но не щеш ли Заю-Баю
      посред нощ ей тук се спря,
      поогледал той човека
      и кураж голям събра.

      Хей, хей, ха-ха-ха
      и кураж голям събра.

      Хоп! — подскочи и налапа
      на Страхила той носа,
      сладко-сладко го захруска
      и излапа на часа.

      Хей, хей, ха-ха-ха
      и излапа на часа.

      Заю-Баю пак подскочи
      и му рече с весел глас:
      — Теб носа ти е за хубост,
      но храна е той за нас!

      Хей, хей ха-ха-ха,
      но храна е той за нас!
P$


>     Леда Милева
>     Грешка

P>
      Баба Меца къща има —
      спи си вътре цяла зима.
      Мечето навън заспало
      и когато заваляло,
      станало от черно — бяло.

      Баба Меца се събудила,
      гледала го и се чудила:
      кой детето й по грешка
      е облякъл в бяла дрешка?
P$


>     Георги Авгарски
>     Зима

P>
      Сняг дълбок затрупа
      буки и липи.
      В дъбова хралупа
      катеричка спи.

      Спят иглики мили,
      билки и листа —
      сбират нови сили,
      чакат пролетта.
P$


>     Веса Паспалеева
>     Писъмце по снега

P>
      Зиме в дивата гора
      е така приятно!
      Писъмцето по снега
      можеш ли отгатна?

      Запетайка, колелце
      и чертички криви…
      Рунтавелка на хорце
      скачала е живо!

      Ей копитца две по две —
      като малки чашки.
      Хоп! Хоп! Малкото сърне
      слиза от Мургашка!

      Ето лапи на вълка,
      туй са на Лисанка,
      писала е по снега
      ситно леля Вранка!
P$


>     Цветан Ангелов
>     Шаро и първият сняг

P>
      Тихо се сипе
      първият сняг,
      галено щипе
      бузките пак.

      Де е на двора
      старият пън?
      Снежко затрупа
      всичко навън.

      Плевникът има
      снежен калпак.
      Зимата блъска
      къщния праг.

      Шаро тревожно
      тръска глава —
      Как е възможно?
      Що е това?

      Шаро е още
      малко кутре —
      може ли Шаро
      да разбере?

      Колко си глупав,
      Шаро, сега!
      Колко страхливо
      гледаш снега.
P$


>     Асен Босев
>     Зима

P>
      Вън на двора всеки кол
      бял капчук си е забол
      и до шията в снега
      плава кучето сега.

      А селцето кротко спи,
      спят и старите липи
      и от клоните снежец
      рони сивият врабец.

      Ситен сняг вали, вали
      над дървета и коли
      и в затихналия друм
      няма говор, няма шум.

      Само някъде звъни
      звън на литнали шейни
      и снегът вали, вали
      над дървета и коли!
P$


>     Георги Авгарски
>     Бяла зима

P>
      Бяла зима се навъсила,
      бял снежец навън поръсила:
      на козата до коленцата,
      на кутрето до ушенцата,
      на петлетата до гушките,
      на Калинчо до ботушките.
P$


>     Йордан Стубел
>     Зима иде

P>
      Хей, хей, гарван стар!
      Де си ходил? — По пазар…
      Натоварих на колата
      топли дрехи за децата.
      Купих вълна сто къдели
      и чорапи по-дебели,
      две лисичета одрани,
      да не мръзна като лани;
      и кожухче, и терлички,
      и за малките чепички.
      А за веселата булка
      ръкавици и качулка,
      и чадърче за дъждец —
      да се пука гол врабец.
P$


>     Трайко Симеонов
>     Зима в селото

P>
      Над селото мълчаливо
      оградено със мъгли,
      от небето тъмно — сиво,
      сняг безспир вали, вали…

      Хижи, дворища и ниви
      бърза, бърза да покрий.
      Дим на облаци красиви
      над комините се вий.

      Всички вкъщи се прибрали,
      пусто, глухо е навред,
      сал врабците изгладняли
      цвъркат на отсрещний плет.
P$


>     Леда Милева
>     Срещу Нова година

      {img:veseli_baloni_sng.jpg|-right}
P>
      Спи, моя палава сестричке,
      спят зайчета, щурци и птички.
      След малко тихо през комина
      ще дойде Новата година.
      И кой каквото си сънува
      наяве тя ще му дарува:
      на катеричката — бадеми,
      на Зайо — моркови големи,
      на тебе — кукла за другарче,
      на мене — шарено букварче.
      Спи, някой идва през комина.
      Дали е Новата година?
P$


>     Дора Габе
>     Избързал

P>
      Дядо Мраз, ти си луд,
      че избърза с тоя студ.

      Нали виждаш наште птички,
      как ги изпоплаши всички!

      Стори ли ти някой зло,
      че донесе туй тегло?

      Ох, горкичките врабчета,
      мръзнат с голите крачета

      и от зима ги е страх…
      Дядо Мразе, туй е грях!
P$


>     Елисавета Багряна
>     Коледен гост

P>
      Сняг засипал вън земята.
      Зимна вечер свята.
      Вътре топло. Край елхата
      шепнат си децата.
      В миг те млъкват, че зачуват —
      вънка някой чука:
      „Чук-чук! Чук-чук!“
      — Кой е тук?
      — От студа ме приберете —
      моля отворете!
      — Кой си? Името кажи.
      Само не лъжи!
      — Аз съм Щурчо — цигулар,
      ваш добър другар.
      Струпаха се на вратата
      радостни децата:
      — Гост добре дошъл си наш.
      Влез! Стопли се! Яж!
      Влиза Щурчо — гладен, беден,
      мършав и приведен,
      но цигулката си носи —
      милост той не проси.
      Сгря се, хапна, па я стегна,
      лъка си обтегна,
      заизвива кръшна песен,
      замижа унесен…
      А децата се разсмяха,
      викнаха, запяха,
      за ръце се наловиха
      и хоро извиха.
P$


I>
      $id = 302
      $source = Моята библиотека
      __Издание:__
      Зима в гората
      Издателска къща „Пан“, София, 2001
      Художник: Мария Илиева-Ботева
      ISBN 954-657-404-X
I$
 

Категория: Други
Прочетен: 436 Коментари: 0 Гласове: 0
 |     Чарлз Строс

|     Железният изгрев

A>
      Двайсет и четвърти век. Някой взривява звездата, около която се върти Москва, скучен и незабележим свят. Най-вероятният виновник е търговският съперник Нови Дрезден и оцелелите от атаката задействат ответния удар — изпращат субсветлинни атомни бомбардировачи, за да си отмъстят. Но на Земята знаят със сигурност, че виновникът не е Нови Дрезден. За неутрализиране на атаката е необходим анулиращ код, известен само на оцелелите московски дипломати. Проблемът е, че някой ги избива систематично.
A$

D>
      На Оливия и Хауард
D$
D>
      Благодарности на: Емет О’Брайън, Кейтлин Бласдел, Андрю Уилсън, Саймън Бисън, Кори Доктороу, Кен Маклеод и Джеймс Никол. Бих искал да отбележа помощта на Емет, който направи много повече, отколкото би трябвало да се очаква от един читател, на Кейтлин, моя агент, задето задаваше въпросите, които трябваше да ми се задават, и на Джеф Милър — за един вдъхновяващ цитат.
D$


>     Пролог
>     Детето Сряда

      _Взрив: T + 1392 дни, 18 часа и 9 минути_

      Сряда тичаше с разтуптяно сърце по тъмните коридори на станцията. Зад нея, скрит от погледа, но осезаем като постоянно присъстваща заплаха, бягаше неумолимият й преследвач — кучето. Хрътката-убиец нямаше работа тук, нито пък тя. Олд Нюфаундленд Четири беше в процес на окончателна евакуация, последният кораб трябваше да се разкачи от зеления терминал преди четиринадесет минути — непрестанно й го напомняше една премигваща в лявото й око икона: отброяваше времето в обратен ред — и да се насочи към най-близкия район от плоско пространство-време за скок далеч от опасността. Програмата за евакуация не се трогваше от избягали тийнейджъри, побъркани дрезденски капитани с тайни заповеди и гестаповски кучета, в чиито очи гори неутолимата жажда да убиват. Тя си пое отчаяно дъх. Нервите й бяха изпънати докрай и дробовете й пламтяха от разредената атмосфера. Беше на шестнайсет и малко и ако не успееше да открие начин до няколко минути да се отърве от кучето и да се изкатери до централната част на станцията…
      Не искаше да е тук, когато дойде ударната вълна.
      На три цяло и шест светлинни години разстояние и преди почти три цяло и шест години във времето всичките двеста милиона обитатели на безличния максвят*, наречен Москва, бяха издъхнали. По онова време Москва, тази интровертна, ако не и почти селска държавица, беше в разгара на политически безредици и на един крайно изострен търговски спор с Нови Дрезден, по някакъв досаден въпрос, отнасящ се до биодиверсии и свободна търговия, инженерен агробизнес и контрол на валутната обмяна. Сега Олд Нюфаундленд Четири, Станция Единадесет, беше последната суверенна територия на Федерална република Москва. Само преди четири часа смъкнаха знамето в централната зала под печалните звуци на духовия оркестър, след което тръгнаха с маршова стъпка към дока. Край на играта, нацията е разпусната. Беше станало недоразумение и дрезденските бойни кораби бяха атакували един московски търговски съд. Пистолетни изстрели срещу тълпата в тесния док. А после някой — до ден-днешен наследниците на дрезденското правителство разгорещено отричаха вината да е тяхна, макар че, за да си вържат гащите, бяха екзекутирали предшествениците си — бе ударил системното слънце на Москва със забранено оръжие.
      [* Термин, който се използва, за да се опише процесът на международна „макдоналдизация“ на стоките и услугите, като елемент от глобализацията — Б.пр.]
      Сряда не помнеше много ясно Москва. Баща й бе инженер по азотните цикли, майка й — специалист по протозоонна екология, двамата се бяха преместили на станцията още когато тя бе на четири, като част от екипа, натоварен със задачата да се грижи за животоподдържащото ядро, туптящо в центъра на огромния орбитален комплекс. Но сега сърцето беше спряло. Нямаше никакъв смисъл да се преструват повече. След по-малко от ден челото на вълната, вдигната от погребалната клада на Московското слънце, щеше да ги удари й безмилостно да унищожи всеки обект, незащитен с поне трийсетметров слой от метал и скала. Старият Нюфи, който се носеше на синхронизирана орбита около лишено от планети кафяво джудже, бе твърде голям и твърде крехък, за да издържи на буря, предизвикана от взрива на свръхнова само на един парсек разстояние.
      Сряда стигна до едно разклонение. Спря, задъхана и уплашена, и се огледа. Наляво или надясно, нагоре или надолу? Вече бе допуснала грешка: беше се спуснала надолу и се бе отдалечила от централната част на комплекса и жилищните отделения. Там имаше асансьори, които се издигаха чак до горния край или се спускаха право надолу, имаше дълги прави шахти. Централната пощенска служба, контролът на движението, митницата и биоизолационното също се намираха в средата на станцията. Но горната част на херметически затворения похлупак бе на цели шейсет метра над нея, после имаше още сто метра подпорни съоръжения, които трябваше да изкатери, преди да се озове в централната част, а ако използваше асансьорите, кучето щеше да я надуши. Тук долу центробежната сила бе доста по-осезаема и тя усещаше притеглянето й почти като истинска гравитация — можеше да завърти рязко глава, без да й се завие свят, а краката й сякаш бяха налети с олово. Катеренето щеше да е бавен и мъчителен процес, Кориолисовата сила* пък се опитваше да я изтегли встрани от водещата към спасение стълба.
      [* Кориолисова сила — на името на френския изследовател Г. Кориолис; ускорение, което се появява при движение в неинерциална система, въртяща се спрямо инерциалната. — Б.пр.]
      Приглушени панелни светлини мъждукаха от тавана, превключени на програма „лунна светлина — седем“. Лозята в малкия стъкленик в центъра на кръстопътя вече бяха повехнали след осемнайсет часа мрак. Всичко тук долу бе мъртво или умиращо, като трупа, на който се бе натъкнала в обществената тоалетна две палуби по-горе и три сегмента встрани. Когато разбра, че кучето я преследва, тя тръгна към апартамента, където бе живяла с родителите си и с малкия си брат: надяваше се миризмите там да го объркат и тя да се измъкне с някой от евакуационните кораби. Но тук долу бе попаднала в капан и единственото, което можеше да направи, бе да тръгне към канцеларията на службата за контрол на движението и да заключи вратата отвътре…
      Опитът я подтикваше да продължи напред. Този сектор бе за административните служби, станционната полиция и митническия и търговски контрол, както и за дежурния персонал на смяна. Вратите на тъмните канцеларии зееха отворени, по бюрата и креслата вече се бе натрупал прах. Тя забърза към полицейския участък. На преградата в приемната имаше табелка „Участъкът е затворен“. Сряда се прекатери с пъшкане през преградата и скочи от другата страна.
      Старата кожена чанта, която й бе наредил да вземе Херман, я удари по хълбока и тя изруга — не толкова заради болката, колкото заради белята, в която я бе вкарала. Беше пълна с хартиени листа: дебели, кремави на цвят, изписани с истинско мастило, което не се размиваше и не мутираше в различни шрифтове, когато докоснеш ръба с пръст. Неинтелигентен материал, от онзи вид, който някои използваха, когато наистина, _ама наистина_ не искаха в инфотрафика им да се загнезди шпионски червей. А на самото дъно на чантата се гушеше херметически затворена касетка, молекулярно хранилище, съдържащо пълния архив на станционната митническа служба. Архив, заради който някой бе готов да я убие.
      Тя завъртя ключа да усили светлината до ниво „сумрак-седем“ и огледа участъка. Беше идвала тук на образователен курс заедно с констабъл Барка. Нещо като превантивен урок за това как да не се забъркващ в разни каши. Но сега обстановката изглеждаше коренно променена, канцелариите, арестантските килии и чакалните зееха пусти като очниците на череп. В администрацията си мислеха, че знаят всичко за тийнейджърите, но грешаха. Сряда бе видяла един заключен шкаф в оперативния отдел и бе попитала какво държат в него. Пит й обясни, че вътре държат залепващата пяна и ампулите с лютив газ, противогазите й белезниците, в случай че избухнат размирици. „При сигнал за метеж счупи стъклото“. Нюфи бе мирно местенце, през последните трийсет години бе имало само едно убийство и няколко десетки свивания. Полицаите сигурно си мислеха, че Специалният отряд са просто техници, които пращаш да почистят вентилационната шахта от гнездо на оси. Тя спря пред заключения шкаф, пусна чантата на земята и се огледа за нещо, което да й свърши работа.
      Пред вратата на участъка задраскаха нокти, после спряха.


      _Взрив: T + 1392 дни, 17 часа и 30 минути_

      — Какво искате да кажете с това „няма я“? — попита раздразнено констабъл Ито. — Не можете ли да държите собственото си дете под…
      Високият прегърбен мъж прокара пръсти през оредяващата си коса.
      — Ако имате деца, ще ме разберете. Съжалявам! Вижте, просто я няма. Зная, че има бордова карта, защото лично й я закачих на якето. Не е тук обаче. Може да се е върнала в апартамента за нещо.
      — В апартамента? — Ито вдигна визьора и се втренчи в изплашеното лице на бащата. — Не може да е толкова глупава. Наистина не може.
      — Деца! — Прозвуча почти като проклятие. — Не, не мисля, че е толкова глупава. Но не е на борда на кораба, освен ако по някакъв начин не си е изключила имплантантите. Констабъл Клайн прати издирващ сигнал преди близо час. Освен това тази сутрин изглеждаше обезпокоена от нещо.
      — По дяволите! Има имплантанти значи? Добре де, ще пратя съобщение. И без това тук е истинска лудница. Имате ли изобщо представа какво е да настаниш хиляда и петстотин души? Сигурно дъщеря ви се е пъхнала някъде, където не й е мястото, в сервизните помещения или при екипажа. А може да е решила да се качи незабелязано на „Мечтата на Сикорски“, макар че един Господ знае защо ще го прави. Ще я намерим, обещавам ви. Пълните данни, ако обичате?
      — Виктория Строугър. Шестнайсетгодишна. Трета от фамилията.
      — Аха. Добре. — Ито заразмърдва пръстените на дясната си ръка: докосваше различни командни глифове в полицейското виртуално пространство. — Ако е някъде на борда на тази бракма, скоро ще я намерим. Ако не, след десет минути програмата ще задейства генерално издирване. Сега ще ви помоля да ме извините…
      — Разбира се. — Морис Строугър се отдръпна от бюрото на констабъла. — Нищо чудно да си е пуснала значката в тоалетната — промърмори на себе си. Следващата на опашката, възрастна женица, веднага атакува констабъла заради размерите на отредения й настанителен модул: отказваше да повярва, че това е нейният апартамент — миниатюрната единична каюта в петхилядния кошер евакуационни контейнери, наблъскани в товарния отсек на дрезденския транспорт „Дългият поход“ бе максимумът, на който можеше да се надява всеки от тях до пристигането им в съседната Септагонова система. За тяхното преместване вече бе платено, щеше да е гратис, с любезното съдействие на правителството (новото) на Нови Дрезден с добавка от търговския излишък на Република Москва, но контейнерите, разбира се, не бяха президентски апартамент на луксозен лайнер. „Надявам се на Вики скоро да й омръзне. Може пък да й е от полза, ако полицаите я сгащят и я попритиснат. Това ще я научи да не си завира носа навсякъде, особено в критични моменти…“


      _Взрив: T + 1390 дни_

      Какво ще кажете за _такова_ момиче? Бледа кожа, късо подстригана черна коса, воднистосини очи. Дяволче — или безпризорно хлапе? Всъщност тя бе самотна. Бе нетипично умна за възрастта си — все пак беше рожба на щателно планиране от страна на родителите си и на внимателно подбиране на генетичните комбинации, за да бъдат избегнати всякакви потенциални несполуки. Беше оборудвана с най-скъпите интерфейсни имплантанти, внос от Септагон: само най-доброто за тяхното дете. Вече беше на седемнайсет, мрачна и мълчалива, в един от _онези_ периоди. Носеше само черно и прекарваше свободното си време в провиране из сервизните шахти или в обучение с невроградината с осемнайсет милиона синапса, която бе преместила в спалнята си (родителите й дори не смееха да се замислят на какви сънища я учи). Отглеждаше растения: беладона, валериан, самакитка, бучиниш — какво ли щяха да правят с тях, когато пораснеха? (Никой не знаеше. Никой не искаше да знае.) Слушаше потискаща музика в стаята си, при затворена врата. Обезпокоените й родители се опитаха да я запишат в кръжоци за активни занимания — уроци по катерачество, слънчево ветроходство, карате — но тя не се запали по нищо. Казваше се Виктория, но другите тийнейджъри я наричаха Сряда — тя мразеше това име, но не колкото мразеше истинското си.
      Беше саможива. И като повечето саможивци от незапомнени времена, от съвсем малка, си имаше невидим приятел — играеха си заедно, най-често на тайни агенти. Асансьорен сърфинг. Скокове в шахти — с кислородна маска: човек никога не знае какво може да се случи от другата страна на някоя херметична преграда. Но повечето деца нямаха невидими приятели, които да им нашепват чрез скъпите мрежови имплантанти, да не говорим да им преподават уроци по стеганография*, анализ на движението, откриване на „опашка“ и гмуркане в контейнери за отпадъци. Освен това повечето деца с времето се отърсваха от невидимите си приятели — но не и Сряда. Това беше така, защото невидимите приятели на повечето деца всъщност бяха въображаеми. Нейният не беше.
      [* Изкуство и наука за писане на скрити съобщения по такъв начин, че никой освен получателя да не разбере за съществуването на съобщението. В противовес на криптографията, при която съществуването на писмото не е скрито, а само неговото съдържание. — Б.пр.]
      Когато бе по-малка, бе признала на брат си Джереми за своя приятел, когото наричаше Херман, но Джерм тутакси я издаде на мама и в резултат последваха напрегнати разпити и няколко посещения при специалист. След като осъзна какво се очаква от нея, тя моментално отрече всичко, но не веднага — Херман й бе казал как да го направи, за да не пробуди подозрение. „Никога не си сам, когато имаш шизофрения“ — пошегува се язвително, с което я ядоса, защото тя знаеше, че шизофренията няма нищо общо с раздвоението на личността и има много общо с това да чуваш в главата си гласове. Тя побърза да си поръча хлорпромазин и флупентиксол от кухненската аптечка и прекара няколко дена в мъгла, докато Херман търпеливо й обясняваше какви са възможните рискове от подобна необмислена постъпка: Паркинсоновата болест бе един от страничните ефекти при примитивните невролептици*. Имаше чувството, че се е озовала в свят, в който не е стъпвала никога.
      [* Група успокояващи психиката фармацевтични препарати. — Б.пр.]


      От месеци всички знаеха за предстоящата евакуация. Знаеха го с точност до деня, дори до часа. Корабите започнаха да пристигат седмица преди обявеното начало. Обикновено Нюфи приемаше по един лайнер на месец: пасажерите и товарите минаваха през митницата и после пътуваха с по-малки кораби. Но точно сега всички товарни и пасажерски рампи на централния диск бяха разширени и херметизираните им ръкави стърчаха навън като огромни паразити, впили се в търбуха на станцията.
      Преди две седмици оцелелите вътресистемни товарни кораби се бяха прибрали за последен курс и ги бяха оборудвали с модулни жилищни отсеци. Сега всички се бяха наблъскали на станцията, трийсет хиляди обречени души, кръжащи над еклиптиката на един мъждив червен газов гигант с маса, надвишаваща осем пъти масата на Юпитер. Имаха предостатъчно гориво — горивото бе основната суровина, от която се препитаваше Олд Нюфаундленд Четири: шестстотин мегатона рафиниран метанов лед, прибран на сухо в огромен резервоар, който се носеше по инерция на километри зад оста на голямото колело. Освен това бяха достатъчно близо до един от редовните маршрути между Септагоновата система и старите светове и можеха да разчитат на транспортните средства, които прекосяваха тази част на пространството. Все още имаха рентабилен бизнес и можеха да се издържат сами, всъщност дори го правеха. Но не можеха да останат тук — не и при приближаващия се железен изгрев.
      Лайнерът „Мечтата на Сикорски“ се бе скачил с централния ръкав, за да прибере губернатора и по-важните персони от управата на станцията. Зад него висяха в нетърпеливо очакване други два товарни кораба от Нови Дрезден, пратени в поредния символичен жест на помирение. Приличаха на бременни жаби, напъпили с обемисти евакуационни контейнери, прикачени за централните им товарни стрели — третокласно удобство за няколко десетки хиляди пътници, на които предстоеше триседмично пътешествие на разстояние от четирийсет и осем светлинни години до Септагоновата система, където щяха да бъдат презаселени.
      Дори Септагон щеше да е обезпокоително близо до фронта на ударната вълна, но той бе най-близкият център за евакуация. Разполагаха с достатъчно финансови средства, за да настанят всички и да им намерят работа: управленческата политика активно поддържаше имиграцията. Имаха възможност да теглят чертата под инцидента и да погледнат в бъдещето, да загърбят миналото и да забравят мрачното отчаяние, увиснало като облак над станцията, откакто преди три години и половина бе пристигнала вестта за Инцидента. След онзи страшен час не бяха малко случаите на самоубийства, имаше и няколко бунта — на всеки останал жив на станцията се падаха стотици призраци. Крайно неподходящо място за отглеждане на деца.
      Мама, тате и Джереми се бяха пренесли на „Дългият поход“ преди два дена и бяха помъкнали и Сряда — опитваха се да я заразят с прекомерния си ентусиазъм. Но зад тази фасада зееха дупки, също като празните места в семейните фотографии. Братовчедката Джейн, чичо Марк, дядо и баба нямаше да дойдат. Във всеки случай не и в плът и кръв — сега те бяха прах, изпепелени от божествения вятър, който щеше да профучи покрай станцията след четири дни.
      Изплашени стюарди отведоха Сряда и семейството й до тяхната палуба, коридор, отсек и каюта. Разполагаха с миниатюрно семейно пространство — четири ниши за спане и всекидневна два на три метра, с надуваеми мебели. Техният дом за времето на пътуването. Щяха да се хранят в бюфета на Розовата палуба, да се къпят в хигиенния център „Лале“ и да се радват, че са останали живи — не както Мика и нейния съпруг, приятели и съседи, които се бяха прибрали у дома на едномесечна отпуска за първи път от пет години, когато ги бе застигнал Инцидентът.
      Но само след няколко часа Сряда почувства, че започва да оглупява от скука. Растенията й бяха измрели; невроградината бе изключена и прибрана в хладилна камера и им бяха наредили да останат в жилищния отсек, докато корабът не се отдели от станцията, като единствените им забавления щяха да са нещастната корабна мрежа и лоботомизираното медийно хранилище. Някакъв неизвестен, но многообещаващ талант от Нови Дрезден — общество с много по-стриктни порядки от Московското, — изглежда, бе преценил, че интерактивите и книгите с ужаси не са подходящи за подрастващи, и бе наложил върху тях родителски контрол. Приятелите на Сряда — поне тези, които можеше да нарече свои приятели — бяха разпилени по другите кораби. Дори Херман я бе предупредил, че няма да може да разговаря с нея след първия скок. Щеше да е поне някакъв изход, ако разполагаха с криогенни капсули, но при ограничените възможности на станцията нямаше никакъв начин да се обработват повече от стотина-двеста души на час, така че Сряда си оставаше жертва на скуката поне през първата седмица.
      Единственото утешение бе, че щеше да разполага с цял един нов свят, който да изследва. Не се беше качвала на кораб от осемгодишна и гореше от нетърпение да приложи наученото на практика. Освен това Херман я бе осведомил, че познава добре кораба и може да я разведе из него. Това беше сравнително нов модел тежкотоварен превозвач от клас „Бакху“, конструиран в корабостроителницата на Бургундия, с животоподдържаща инсталация от „Търн енд такси“, Нови Дрезден. Беше предназначен за прекарване на масивни товари и по тази причина бе оборудван с термоядрени двигатели и контраротационни инерционни колела — далечен отглас от ултрамодерните трансферни блокове на гравигенераторите. Скоковият му модул бе запечатан и недостъпен — вероятно закупен някъде, където знаеха да правят подобни неща: нито Дрезден, нито Москва бяха на необходимото техническо равнище, за да подскачат върху сингуларни. Но Херман очевидно познаваше добре разположението на кораба, а Сряда се измъчваше от скука. Ето защо бе склонна да изучава този нов свят, а когато му го каза, той добави някои свои идеи за това накъде да се отправи.
      Сряда не можеше да понася затворените помещения. Наставникът й от втори клас често казваше, че била „като котка, приемаща всяка затворена врата за лично предизвикателство“. Така че тя си взе шперц-пистолета и чантичката с инструменти — не от желание да прониква с взлом, а просто защото знаеше, че няма да се примири, докато не узнае какво се намира зад всяка заключена врата. (Корабът имаше двуслоен корпус и единствените врати, които се отваряха към вакуума, бяха въздушните шлюзове. Освен ако не беше толкова глупава, че да отключи някоя врата, снабдена с предупредителни светлини, масивни уплътнители и механични прекъсвачи, нямаше никаква опасност да се озове в космоса. Така поне смяташе…)
      Никой не беше забранил на пасажерите да обикалят по коридорите, но Сряда имаше усещането, че ще й се скарат, ако се появи някъде, където не й е мястото. Ето защо се промъкна до централната ос и по нея се спусна до екипажния пръстен, като прибягна до един хитроумен способ — настани се на покрива на асансьорната кабина с помощта на вакуумни клапи; асансьорът се засилваше с шеметна скорост, а после преминаваше в мъчителен спирачен режим, когато се опитваше да се отърве от нея. Сряда измина разстоянието няколко пъти, като се оглеждаше за вентилационни отвори. Накрая реши, че е настъпил моментът за действие, гмурна се в една отворена тъмна сервизна шахта, хлъзна се надолу по друга тръба, метна се на покрива на преминаващо по коридора пътническо вагонче и сърфира върху него през целия път до един от главните вентилационни бронхи. Къртиците-чистачи във вентилационната система не й създаваха проблеми, защото беше жива и се движеше, което за тях бе достатъчно. След около час пълзене из тръбите беше уморена и леко объркана — и точно тогава се натъкна на филтрационния похлупак, за който й бе споменал Херман.
      Откри го на пода на една тясна шахта: бръмчеше едва доловимо под ритъма на мързеливо потръпващите турбулентни помпи. От краищата му струеше бледосинкава светлина на ултравиолетови лампи. Тя се наведе учудена, „Стерилизатори на борда на космически кораб?“ По правило ги имаше само в животоподдържащата система. Но ако не грешеше, това бе един от жилищните отсеци. В такъв случай защо го бяха монтирали тук? Бърз оглед на прикрепващите болтове доведе до разкриването на друга аномалия — тъничка жица, която се губеше в отвор на пода на шахтата. Несъмнено това бе кабел на алармена инсталация. Не от ненадеждните инфрачервени сензори, които можеха да бъдат задействани от случайно преминаваща почистваща машина, нито свързана с очна ябълка невроградина, която лесно се объркваше от светлосенките, а чиста проба старовремска алармена инсталация! Сряда я атакува с инструментите, които внимателно бе събирала от няколко месеца. Кабел като този не беше особено труден…
      След минута откачи похлупака и го повдигна на една страна. Да пусне вътре миниатюрна камера бе въпрос на секунди. Микроокото с дистанционно управление — дегизирано като паяк-играчка — започна да обикаля в лениви кръгове; предаваше картини от тясна стая, затворена врата и лавици с кутии по стените. Канцелария? Или сейф на капитана? Сряда не можеше да определи, но без съмнение бе място, където държаха особено ценните товари и вещи, с други думи, неща, които е най-добре да бъдат затворени под ключ, но да са достъпни за проверка по време на полета. Досиета. Търговски сертификати. Документи, заповеди, ДНК проби, шифроключове, патентен софтуер.
      „Защо не надзърнеш? — попита я един познат глас. Херман проектира зад очите й полупрозрачен план. — Обърни внимание: според оригиналното разположение това е част от отделението на капитана“.
      — Смяташ ли, че ще открия съкровище? — попита Сряда и се огледа за подходящо място, където да завърже въжето. Изкушението на забранения плод бе наистина силно и не можеше да устои.
      _Заключени врати. Момиче на определена възраст, което преминава през един от онези периоди. Специални модификации. Сини пластмасови паяци-играчки. Поверителни разпореждания, написани върху неинтелигентно хартиено копие. Невидими приятели. Бордова карта в асансьорната шахта. Мъртва звезда. Вселена, която е затаила дъх, И…_


>     Железният изгрев

      _Взрив: T нула._

      Малко извън разширяващия се светлинен конус на настоящето бе умряла звезда — с поразено желязно ядро.
      _Нещо — някаква странна неестествена сила — бе завързало възел в пространството, затваряйки в него сърцето на звездната пещ. Гигантска примка от суперструни*, извита на една страна, се разширяваше и свиваше, а през това време звездното ядро плаваше из „джобна вселена“**, където времевото измерение наподобяваше навито руло в мащаби, измерими с Планкови единици***, и в друго пространство — едно от затворените, сгънати към себе си, подразбиращи се от стандартните физични модели пространства — което го беше изместило. В джобната вселена бе изминало неимоверно много време, но отвън часовникът не би изброил и няколко секунди._
      [* Суперструни — елемент от Суперструнната теория, опит за единно обяснение на всички частици и явления от микросвета. — Б.пр.]
      [** Джобна вселена — в научната фантастика, много малки паралелни вселени, прикачени към основната. — Б.пр.]
      [*** Планкови единици — физични единици, предложени от Макс Планк, базиращи се на универсални величини във Вселената. — Б.пр.]
      От гледна точка на дрейфуващото ядро, останалата част от вселената изглеждаше, сякаш се е отдръпнала в безкрайността, изчезнала зад хоризонта на събитията, и щеше да остане отвъд него, докато зоната на разширяване не изгуби инерция. Кипящата топка газ, която озаряваше свой собствен космос, започна постепенно да загасва. Минаваше време, огромно по мащаби и същевременно равняващо се на едно мигване на окото във външната вселена. Звездната сърцевина изстиваше и се свиваше, сиянието й намаляваше. Постепенно тя се превърна в самотно бяло джудже с температура, клоняща към абсолютната нула. Термоядреният процес не спря, но продължи невероятно лениво, с посредничеството на квантови тунели и при смразяващ студ. За период, милиард пъти по-продължителен от този, който бе изминал във външната вселена от момента на Големия взрив, светлинните ядра се сляха, минаха през тунелите в квантовата стена на електронните си орбитали. По-тежките елементи се разпадаха по-бавно, разбиваха се на атоми и после се разлагаха до желязо. Раздвижваха се огромни маси и в края на процеса, след около трилион години, звездата се превърна в единичен кристал от желязо, смачкан до сфера с диаметър от няколко хиляди километра: въртеше се бавно във вакуума, температурата й беше едва една трилионна от градуса над абсолютната нула.
      След това външната сила, която бе създала джобната вселена, мина в обратен ход, затвори „джоба“ и премести плътния сферичен кристал в отвора в сърцето на звездата — по-малко от трийсет секунди след избухването на бомбата. И портите на ада се разтвориха.
      Желязото не се възпламенява лесно, процесът е ендотермичен, енергопоглъщащ. Когато вътрешностите на звездата бяха изтръгнати и заменени от миниатюрно гюле студена разпадаща се материя, външната й обвивка, задържана на известно разстояние от ядрото благодарение на радиационния натиск, започна да колабира през отвор с приблизително четвърт милион километра смразяващ вакуум. Последва я и най-външният слой, набираше скорост в образувалия се звезден гравитационен кладенец. Изминаха няколко минути и погледната отвън, фотосферата на звездата видимо започна да се свива — през нея преминаваха неимоверни по размери нагорещени газови вихри. А след това ударната вълна на имплозията достигна ядрото…
      Никой така и не успя да предупреди обитателите на нарочената за унищожение планета. През първите минути изведените за наблюдение на слънцето сателити докладваха за невиждано по размери слънчево изригване, предизвикало различни атмосферни смущения, включително северни сияния. Последваха предупреждения за бури до орбиталните работници и миньорите в астероидния пояс. Много малко сателити бяха оборудвани с релативистична връзка — средство за мигновено общуване с ограничен диапазон, неподлежащо на смущения и заглушавано, но пък ужасно скъпо и чувствително — и нищо не можеше да предупреди хората да избягат: сателитите просто един по един престанаха да излъчват, пометени от разрушителната вълна, която се отдалечаваше от звездата със скоростта на светлината. В някакъв метеорологичен институт една от дежурните се втренчи озадачено в монитора и се опита да се сети каква може да е причината — всъщност тя бе единственият човек на планетата, който имаше възможност и време да осъзнае какво става. Но спътниците, чиято дейност следеше, бяха само на три светлинни минути по-близо до слънцето от планетата, на която се намираше, а тя вече бе изгубила две от тях в разговори с колега — говореха си за къщата, която възнамеряваше да купи.
      Всъщност ударната вълна бе разширяващ се сферичен фронт от водородна плазма, грееща ослепително при температура от милиони градуси и компресирана до такава степен, че притежаваше много от свойствата на металите; беше стотици пъти по-масивна от най-големия газов гигант в звездната система и когато се сблъска с железния кристал в сърцето на унищожената звезда, вече се носеше със скорост почти два процента от тази на светлината. При сблъсъка, само за няколко секунди, една десета от гравитационната потенциална енергия на звездата бе превърната в радиация. Термоядреният процес бе придружен от странни реакции: желязната сърцевина всмукваше светлинни ядра, с помощта на които строеше по-тежки и по-нагорещени, а също и не толкова стабилни посредници. За по-малко от десет секунди звездата изгори гориво, достатъчно да подхранва огненото й сияние милиарди години. Джуджето от G-клас нямаше достатъчно маса, за да преодолее налягането на електронния разпад в ядрото си и да се свие до неутронна звезда, но въпреки това успя да излъчи мощна ударна вълна, съизмерима с изригването на свръхнова.
      Колосалният импулс от неутринови частици се понесе във всички посоки; отнасяше по-голямата част от енергията на термоядрения изблик. Неутралните частици обикновено не реагират с материя, летящо неутрино с лекота преодолява дебел светлинни години слой от олово, без дори да забави скорост. Но тези частици бяха твърде много и докато се процеждаха през външните обвивки на звездата, прехвърляха значителна част от енергията си в мътния мехур от кипяща плазма, който бе заменил фотосферата. Недалеч зад тях се носеше друга мощна вълна от твърда гама-радиация и неутрони, милиард пъти по-ярки от звездата, чиито вътрешности разкъсваха. Умиращата звезда излъчи ослепителен импулс от рентгеново сияние, като трилион водородни бомби, взривени едновременно.
      След осем минути — минута, след като бе забелязала проблема на един от мониторите — дежурната отново го погледна озадачено. По кожата й пробягаха горещи вълни. Екранът премигна и угасна. Тя си пое дъх и усети острата миризма на озон. Всичко беше като в мъгла. Колегата й също се оглеждаше учудено. Какво ставаше? Светлините трепнаха и угаснаха, но двамата продължаваха да виждат благодарение на зловещото сияние във въздуха и на заревото, което проникваше през прозореца на тавана. След това светлинният квадрат, очертан от заревото върху пода, започна да дими и дежурната разбра, че няма да може да си купи мечтаната къща, нито да се види с родителите си, със сестра си — с никого. Всъщност последното нещо, което успя да види, бе озареният димящ квадрат на пода.
      Все пак вселената прояви капчица милост — след секунди горните слоеве на атмосферата, превърнати в плазмена наковалня от преминаващия радиационен импулс, достигнаха тропопаузата. Половин минута след това първата ударна вълна изравни със земята сградата, в която се намираше дежурната.
      Нито един от обитателите на планетата не живя достатъчно дълго, за да почувства първите мъчителни симптоми на лъчевата болест.


      _Взрив: T + 1392 дни, 12 часа и 16 минути_

      Сряда се бе свила под бюрото и притискаше обемистия цилиндър към разтуптяното си от ужас сърце. Беше видяла тялото на митническия служител и веднага бе разбрала, че е мъртъв — точно както се твърдеше в написаните на ръка инструкции. А сега ужасното създание, което го бе направило, я преследваше и тя съжаляваше…
      Чу драскане на нокти по полиетиленовия под. „Искам да се махна оттук — помисли си; пръстите й бавно се плъзгаха по хлъзгавия от пот цилиндър. — Невъзможно е това да се случва с мен!“ Не виждаше кучето отвън, но въображението й го рисуваше с всички страховити подробности: челюсти като диамантени остриета, широко разположени очи, сияещи от всепронизващите импулси на лидара. Виждаше малкия злобен пистолет, имплантиран в черепа му, мозъка, командван от вградени компютри, чиято цел бе да надделеят над инстинктите на добермана. Зловещи овални петна по кожата, изпъната върху бронята от диамантена мрежа. Животното със сигурност можеше да подуши страха й. Тя бе прочела част от документите, докато стоеше в онази тайна стая, и бе осъзнала важността им, а когато отвори вратата, с намерение да си тръгне, доберманът я чакаше — тя успя да хлопне вратата на сантиметри от зейналата му паст. Зловонен пушек започна да прониква през процепите на вратата и Сряда се изкатери през отвора на тавана и после запълзя като паяк през вентилационната шахта и изтича с разтуптяно сърце през пустия хангар. И през цялото време чуваше дращенето на ноктите зад себе си. „Аз не съществувам. Не можеш да ме подушиш!“
      Херман — както винаги, когато имаше нужда от него — мълчеше.
      Сега, свряна в един обществен терминал, тя отново видя кучето — или някой негов роднина: тичаше с огромни скокове през пустия хангар и приличаше на призрачна сянка, на нещо, родено в замръзнали гори под среднощно слънце, еволюирало да оцелява сред заселена от киборги тундра, на чужд и непознат свят. Погледна само за миг към камерата със сияещото си око — сияние, което се превърна в бял шум, след като я простреля. Можеше да издишва невропаралитичен газ и да обезврежда мини — ако човек вярваше на евтините интерактивни, с които се забавляваше Джереми — и бе продукт на много по-усложнена техносфера от тази, която притежаваше Москва; мускулите му не се задвижваха от примитивни актин-миозинови контракции, а костите му бяха конструирани за максимална издръжливост — когато тичаше с максимална скорост, кучето-преследвач пуфтеше като парен локомотив и изпускаше достатъчно нагорещена пара, за да изгори всеки, който се озове прекалено близо.
      Тя вдигна флакона за разпръсване на тълпи, постави пръст на копчето и насочи фунията към вратата. Неясни сенки на крака, твърде много крака. Спряха отвън в коридора, после се насочиха към вратата. Тя натисна копчето и флаконът в ръцете й подскочи; едновременно с това се чу дращене по пода и въздухът пред нея почерня. „Не, посиня, като езика на мъртвеца, който видях“. В хартиения документ се казваше, че трябва да се унищожат всички копия, без едно, от документите за митнически трансфер и че всеки, който знае за тях, трябва да умре. Едно озъбено куче приклекна да скочи срещу нея и в същия миг го пресрещна разредена завеса от полупрозрачна пяна, облепи го плътно и ръмженето му се превърна в приглушено и безсилно квичене.
      Сряда неволно потрепери и отстъпи, удари се в бюрото и се огледа обезумяло. Задните крака на кучето дращеха по пода, то се примъкваше към нея. Тя виждаше сиянието на свирепия гняв в очите му. „Добро куче“ — подметна по навик, без да спира да отстъпва. Зачуди се дали да не го ритне. Но не, ако кучето-преследвач реши, че е изгубило, има опасност да се взриви, нали така? Винаги го правеха в интерактивните…
      Нещо студено и влажно се долепи до тила й и я подуши. Тя се свлече на колене, стомахът й се превърна в торбичка с лед. Костелива лапа я стисна за рамото и я задържа. Кучето на пода сякаш й се усмихваше — не, усмихваше се на нещо _зад нея_. Нещото заговори с изненадващо човешки глас, придружен от ръмжене, идващо от три различни посоки:
      — Виктория Строугър, това е специална полицейска глутница „Алфа“. По заповед на капитан Манхайм, временен диспечер на евакуационния процес на Олд Нюфаундленд, вие сте арестувана. Наредено ви е да се върнете заедно е нас до централния терминал, където да изчакате да бъдете транспортирана. Длъжен съм да ви предупредя, че всякаква форма на съпротива от ваша страна може да предизвика употребата на несмъртоносни оръжия. Връщането ви на станцията доведе до безсмислена загуба на полицейско време. — Два от гласовете млъкнаха, но третият продължи: — И като стана дума за това, защо се опитвахте да избягате?


      _Взрив: T + 1392 дни, 12 часа и 38 минути_

      Двайсет и две минути след определения час за стартиране кучетата най-сетне бяха върнали в стадото и последната заблудена овца. Точно в този момент капитан Манхайм имаше други тревоги, като преливането на резервоар номер четири и необходимостта да се увери собственолично, че Миша е успял да задържи работното налягане на машините в границите на нормата и да преодолее покачването на температурата. След това му предстоеше стъпка по стъпка да проследи целия план за отделяне и да напусне час по-скоро тази призрачна система, преди бурята да я разпердушини — едва тогава смяташе да поиска доклад за това как са се справили кучетата-преследвачи. (И защо въобще бяха допуснали някакво досадно пънкарче да се промъкне незабелязано на палубата на екипажа?) А по-нататък…
      „Двайсет и две минути! Повече от хиляда секунди закъснение!“ В плана за излитане беше оставена вратичка за закъснения, разбира се, никой не би допуснал, че всеки път всичко ще става така, както се предполага — но с пет хиляди пътници на борда тези двайсет и две минути означаваха близо пет човекогодини провизии, изпарили се в миг. Евакуационните контейнери бяха оборудвани с открит тип животоподдържаща система, тъй като не разполагаха с място за инсталацията на рециклиращи цистерни, и цялото това упражнение щеше да струва милиони, десетки милиони. Някакво глупаво хлапе току-що бе оскъпило заплащаната от данъкоплатците на Нови Дрезден операция с две хиляди марки и капитан Манхайм се бе сдобил с още две хиляди бели косъма.
      — Как е критичният профил? — попита той Гертруда, която се бе привела към контролния пулт.
      — Всичко е в границите на допустимото, сър — Гертруда бе втренчила поглед право напред и отказваше да го погледне.
      — Гледай да го държиш така — тросна се той. — Миша! Какво стана с онзи резервоар?
      — Продухан и затворен, точно според предписанията. — Миша му се ухили безгрижно от мостика. — Товарът е разпределен равномерно. Дори вече няма утечка от канализацията на втори реактивен.
      — Добре. — Манхайм подсмръкна. Втори реактивен двигател от време на време страдаше от турбуленция, най-често когато нивото на водородното гориво, с което го захранваха, надхвърлеше шейсет процента. Турбуленциите не бяха особено сериозни, освен ако не се образуваха по-големи кухини, пораждащи издигането към повърхността на мехури от свръхохладени газове, които съскаха в тръбите, служещи за прехвърляне на реактивна маса до термоядрените ракети. Виж _това_ вече можеше да предизвика катастрофа, а в момента не разполагаха с време за ремонти. Не за първи път мислите на Манхайм се насочиха към елегантния високотехнологичен лайнер от Нови Романов, който бе отлетял преди шест часа върху невидима вълна от прегънато пространство-време — сърфираше в хватката на опитомената сингуларност. Никакви тромави, тъпчещи се с маса архаични термоядрени ракети за „Мечтата на Сикорски“! Но „Дългият поход“ бе най-доброто в технологично отношение, което Дрезденският търговски синдикат можеше да си позволи, и капитанът смяташе да изстиска от него всичките му възможности.
      — Кораб! Каква е текущата обстановка?
      На мостика отекна роботизирано-гладък глас:
      — Преди две минути бе обявена стартова готовност за всички пътници. Двигателите са на стадий готовност за преминаване към стартова мощност. Имаме осигурена траектория, няма никакви видими пречки за…
      — Започни стартовия, цикъл.
      — Слушам. Започвам стартовия цикъл. Отделянето от ръкава на станцията и енергозахранването в ход. Прехвърлянето на станционна маса в ход. Прекъсване на връзките с терминала в ход. Запалване на главния двигател, първа фаза. Преминаване към режим за превоз на жив товар, втора фаза.
      — Мразя живия товар — промърмори Гертруда. — Съобщете на пътниците, че стартът е започнал. — Пръстите й помръдваха сред невидимите клетки във въздуха пред нея. — Станционен шлюзов терминал обезопасен…
      Манхайм погледна сложната схема на последователните дейности, изписана върху монитора на стената, на метър пред него. Една по една червените точки ставаха зелени — огромният кораб се готвеше за окончателно отделяне от станцията. Последният кораб, напускащ това пристанище. От време на време Манхайм докосваше с пръст някой станционен глиф и разговаряше тихо с гласовете, които му отвръщаха — каргоинженери, офицери от службата за имиграционен контрол, цивилни полицаи, Джек в машинното и Руди на наблюдателната площадка. Разговаря дори с диспечерската. Роботите от различните служби на станцията продължаваха да функционират невъзмутимо, сякаш не забелязваха, че наближава краят на работата им — идеше на гребена на гигантска унищожителна вълна от радиационна плазма.
      Измина един час. Една невидима ръка постави чаша кафе на пулта до него и той сръбна, продължи да разговаря, да наблюдава и от време на време да ругае тихо; когато отпи отново, кафето беше изстинало.
      Най-накрая корабът беше готов за отлитане.


      _Взрив: T + 8 минути_

      Московската система загина със скоростта на светлината, пометена от смъртоносно радиационно цунами.
      Първи в небето угаснаха метеорологичните спътници, разположени откъм страната на звездата — следяха за слънчеви изригвания и смущения. Автоматичните станции, предназначени да проследяват космическите течения, бяха пометени от орбитите си от ударната вълна на изкуствено създадената свръхнова и се превърнаха в пара, която се сля с кипящата ярост на железния изгрев.
      След секунди радиационният импулс разтопи огромните, но крехки слънчеви колектори, които се носеха на стабилна орбита на половин астрономическа единица разстояние и подхранваха с енергия генераторите на антиматерия, чийто диаметър надхвърляше стотици километри. Нямаше кой да отрони сълза за кончината на роботизираните и автоматизирани космически фабрики. Те бяха само кратко проблясване, микроскопичен гама-импулс сред общата вълна на унищожение.
      Осем минути след взрива радиационният фронт достигна най-вътрешното човешко поселение на системата — света, наречен Москва. Неутриновият прилив беше достатъчно мощен да предизвика облъчване със смъртоносно ниво дори след като бе преминал през планетната маса. Нощната страна се озари от сияние, атмосферата засвети на фона на невероятно ярката повърхност. Идващият малко по-късно гама-импулс разпали атмосферата от дневната страна до плазма и я заби във вече топящата се скала. Свръхзвукови торнада се вихреха около дневния терминатор и опустошаваха повърхността на планетата до скалната основа.
      Час и половина след появата на свръхновата процесът на планетен разпад бе напреднал значително. На дневната страна атмосферното налягане на Москва бе спаднало катастрофално и сега основните газови съставки бяха водородни и кислородни радикали, освободени от врящата мъгла, в която се бе превърнал северният океан. Температурата в облачната покривка вече надхвърляше хиляда градуса. Откъм нощната страна продължаваха да се носят разрушителни звукови вълни — помитаха къщите, сякаш бяха направени от кибритени клечки; а и точно така се подпалваха и се превръщаха в клади за обитателите си. Нощта бързо отстъпваше на призрачната дневна светлина, зловещото сияние на изригналата звезда се отразяваше от почти превърналата се в комета планета. За някой страничен наблюдател, намиращ се на повърхността, слънцето на Московската система щеше да закрива половината небе — магнезиев пламък от лъчиста енергия, достатъчно ярък да изгори очните ябълки на разстояние от десетки трилиони километри. По това време вече се приближаваше главната ударна вълна, стена от плазма, нагорещена до стотици милиони градуси: беше малко по-плътна от бързо разсейващата се атмосфера и се носеше с 20 процента от скоростта на светлината. С пристигането й Москва изчезна окончателно — в епицентъра на атомна експлозия.
      Шейсет минути: радиационният импулс мина през пръстените на Сибир, огромен зелен леден гигант, заобиколен от гирлянди от ярки луни. Те проблеснаха за миг и се източиха в потоци от сияещ газ, образуваха исполински светещ диск, който се отдалечаваше от звездата. Сибир пое огромно количество енергия, достатъчна да разтопи тундрата на повърхността му и да породи неимоверни по мащаби бури. Урагани с размерите на Москва се понесоха по нощната страна на ледения колос, докато той се присламчваше към опашката на нарастващата комета. За разлика от вътрешните планети, Сибир бе твърде голям, за да се изпари напълно. Макар че сияеше с ослепително бяла нажежена светлина, той напусна орбита, изтикан от ударната вълна на експлозията, и успя да съхрани най-вътрешната си, желязно-никелова сърцевина — надгробен камък, който щеше да изстива милиони години в опразнената Московска система.
      Първият оцелял подаде тревожния сигнал от разстояние деветдесет и осем светлинни минути.
      Един автоматизиран радиофар, който дремеше на далечна орбита около външния газов гигант Земля, се пробуди още при първите ярки изригвания. Роботът разполагаше с грамадни резерви от охлаждаща течност, скрити зад непробиваемата му черна черупка. Бе конструиран да издържа на директни попадения от лазерни оръжия на боен кораб и успя да оцелее при първата буря — въпреки че бе запокитен далеч отвъд следваната цели седемдесет и пет години орбита от потока от тежки заредени частици. Радиофарът бе стар, 750-и от своята серия. С кодово име Нтилигентното врабче, той бе част от Системата за ранно предупреждение на Командването на Стратегическа отбрана на наскоро изпепеленото Московско външно министерство.
      Нтилигентното врабче премигна и премина в активна фаза. Звездите бяха засенчени от сияещи газове и отломки, Това нямаше значение — роботът имаше друга задача. В дълбоката му памет се пробуди програма за издирване местонахождението на Москва. Двигателният механизъм започна да извърта разтопената от твърдата радиация антена. Други сензори се опитаха да различат гама-потока от приближаващи се релативистични ракети, но не успяха. Една примитивна експертна система задръсти със запитванията си анализиращата програма и стигна до извода, че атаката е предизвикана от непознат субект. Миг по-късно Нтилигентното врабче включи релативистичния си предавател и огласи космическите простори с отчаяния си вик за опасност.
      И го чуха.


      _Взрив: T + 1392 дни, 13 часа и 2 минути_

      Полицейският автомат бе лаконичен:
      — Открихме дъщеря ви. Ако обичате, елате на палуба Г-червена, втора открита зона, да си я приберете.
      Морис Строугър се надигна и погледна жена си. На лицето му трепна усмивка.
      — Казах ти, че ще я намерят. — Усмивката му бавно се стопи.
      Индика Строугър не вдигна глава. Беше пъхнала костеливите си ръце между коленете, беше се изгърбила и потрепваше, сякаш бе хванала оголен високочестотен кабел.
      — Върви — каза тя тихо, но твърдо. — Ще се справя.
      — Сигурна ли си… — Полицейският автомат вече се отдалечаваше, носеше се плавно във въздуха. Морис пак погледна сгърченото тяло на жена си, после се повлече след бръмчащото насекомо към претъпканите с пасажери коридори, над които вече витаеха други полицейски автомати: жилата им бяха заредени с парализиращи куршуми. В един момент от предстартовата подготовка тълпата неочаквано бе завладяна от разширяваща се вълна на депресия и отчаяние, сякаш в този преломен миг бе изчезнала онази невидима връзка, която ги бе скрепявала през всичките тези години, и напрежението заплашваше да прерасне в изблик на истерия, породена от несигурното бъдеще. Опасни времена.
      Сряда бе в откритата зона, точно както му бяха съобщили. Изглеждаше самотна и изплашена и Морис, който през целия път бе предъвквал различни гневни думи, изведнъж разбра, че просто не може да ги произнесе.
      — Вики…
      — Татко! — Тя зарови лице в рамото му и брадичката й го убоде в ключицата. Раменете й се тресяха.
      — Къде беше? Майка ти си изгуби ума! — Не беше и половината истина. Той я прегърна, усещаше как ужасяващото чувство за загуба най-сетне го напуска. Дъщеря му се бе върнала и макар да й беше ядосан, изпитваше неописуемо облекчение.
      — Исках да съм сама — отвърна тя глухо. Той се опита да отстъпи, но тя не го пусна. Заболя го — Сряда правеше така, когато не искаше да му каже нещо. Не я биваше в преструвките, но имаше силно изразено чувство за уединение. Някаква възрастна жена зад него се караше с един от полицаите, нещо за някакво изчезнало момче, не, за кучето й. Сряда вдигна глава и го погледна.
      — Трябваше ми време да помисля. — Лъжата за миг се превърна в твърд кристал, но той нямаше сили да я предизвика. Сега не беше моментът за това, по-късно щеше да й съобщи официалните обвинения: навлизане в забранените за достъп отсеци на кораба не беше същото, като да се разхождаш из опразнените сектори на станцията. Сряда не знаеше каква късметлийка е, задето капитанът бе проявил разбиране и бе обяснил постъпката й със стреса от напускането на станцията.
      — Ела. — Той се обърна и я дръпна след себе си. — Корабът скоро ще се разкачи. Вече предават направо от мостика. Нали не искаш да пропуснеш гледката?
      Тя отново го погледна и той забеляза колко сериозно е изражението й.
      — О, не — рече Сряда. — Разбира се, че не.


      _Взрив: T + 4 часа и 6 минути_

      Двеста четиридесет и осем минути след началото на Инцидента товарният кораб „Гордостта на Таксис“ се материализира над плоскостта на еклиптиката само на шест часа път от целта си. Брад Морнингтън, капитанът на кораба, бе в пилотската кабина и разговаряше с Мери Нейт, релативистичния навигатор. „Гордостта на Таксис“ беше совалка, която следваше регулярен трипунктов маршрут, свързващ Москва със станция Исландия Седем и транзитния пост на Септагоновата система Блейлок Б. Корабът бе изминал този маршрут осем пъти за последните седем години и движението по него бе толкова рутинно, колкото и чашата с ароматно силно подсладено кафе, която Алекс бе поставила до лакътя му малко преди да започне предстартовото броене за поредния скок — кафето обикновено изстиваше, преди да го изпие.
      Брад не обръщаше внимание на стандартното мърморене на навигаторите — очакваше да му подадат подробния план на по-нататъшния маршрут. Междувременно отдели малко внимание на положението с храната: кухнята напоследък се представяше доста монотонно. Нямаше търпение да пристигне на планетата и да се поразтъпче, душата му жадуваше за слънце, вятър и небе. „Гордостта на Таксис“ беше бърз кораб, конструиран да пренася спешни пощенски доставки и нетрайни продукти. Ограничената сингуларност в двигателното ядро на кораба му позволяваше да ускорява в реалния космос почти толкова бързо, колкото го правеха модерните бойни кораби — за него шест светлинни години бяха едноседмична разходка, а не мъчителна и продължителна одисея, каквато щяха да са за кораб, оборудван със старите модели водородни двигатели.
      Мери се беше навела над реферативната звездна карта — установена практика, в случай че диспечерите стачкуват, но всъщност само за да поддържа професионалната си квалификация. В момента, между другото, се чудеше дали ще й остане време да отскочи до едно приятелче, когато пристигнат.
      И изведнъж на мостика зазвуча оглушителният сигнал на общата тревога.
      — Това пък какво е… засечи го! — Чашата на Брад полетя към пода.
      Мери подскочи, беше пребледняла.
      — Засичам. Не е трафик…
      — Привет, тук полет ЕГДН, повтарям инициали Ехо Голем Девет Нула, в отговор на запитващ сигнал от, момент, Делта Хикс Зевс Седем, имаме контакт. Каква е…
      — Нещо не е наред, шефе…
      На конферентния монитор блещукаха предупредителни червени светлинни. Имаше трийсетсекундно забавяне и всички напрегнато чакаха отговора.
      — Ехо Голем Девет Нула, тук Делта Хикс Зевс Седем, служба за аварийно ретранслиране. Адмиралтейски сигнал първа степен, потвърждението следва. Имаме общосистемно извънредно положение. Москва е под карантина — цялата система е затворена, без изключения. Евакуирайте се незабавно. Повтарям: включете скоковия двигател и незабавно напуснете системата! Моля, потвърдете.
      Лицето на Брад пламна и той възкликна ядосано:
      — Що за шибана шега! — Изчака на екрана да се изпише потвърждаващият код, след това потърси връзка със следващата междинна станция до Москва. — Когато разбера кой е тоя негодник, дето…
      — Брад! — изплашено се обади Мери.
      — Какво има?
      — Виж — Тя му посочи графиката, която току-що себе появила. Като модерен кораб, „Гордостта на Таксис“ бе оборудван със средства, които да му послужат, в случай че бъде мобилизиран, между тях и доста чувствителни пасивни сензори. — Гама-лъчение, класическа крива „протон-антипротон“, на две астрономически единици по курса. Регистрира червено преместване спрямо нас. Успях да засека ретранслационната станция… тя наистина подава сигнал за опасност.
      — По дяволите! — Екранът се люшна пред погледа на Брад и той изведнъж си спомни как, когато беше на девет, баща му му каза, че кучето им е умряло. — По дяволите! — Позитроният бе нестабилен междинен продукт, който се явяваше при някой реакции от типа материя-антиматерия. Червеното преместване означаваше, че обектът се движи встрани от реферативната рамка на наблюдателя със скорост, близка до тази на светлината. В околностите на звездата това можеше да означава само едно — субсветлинни ракети с антиматерия, щурмови бомбардировачи, набиращи скорост за самоубийствена атака срещу нечий свят. — Изстреляли са го! Тъпаците са изстреляли „възпиращия“ флот!
      Екипажът беше достатъчно опитен и не се налагаше да казва на Мери какво да прави. Тя вече бе извикала на монитора картите с гравитационните потенциали, които той щеше да използва за скока. Брад въведе отказ на наполовина планирания курс и поиска скоковите координати за обратен полет.
      — Привет, Делта Хикс Зевс Седем, говори Ехо Голем Девет Нула. Подготвяме се за незабавно завръщане на Исландия Седем. Можете ли да ни изясните обстановката? Вероятно ни следват и други кораби, така че ще можем да ги предупреждаваме. Необходима ли ви е помощ? Приемам. — Побърза да се свърже по интеркома с Лиз, която бе долу в машинното и следеше двигателното ядро, и да й обясни, че не става въпрос за шега и че наистина ще трябва да променят основния ход на двигателя, въпреки че това означаваше сериозни загуби за „Гордостта“, каквато и да бе причината…
      — Ехо Голем Девет Нула, имате разрешение за промяна на курса. Тук Делта Хикс Зевс Седем, предаваме чрез Навигационен ретранслатор шест-девет-три по релативистичен канал. Обстановката е следната: вътрешната система е унищожена след изненадваща атака с употреба на оръжие за масово поразяване приблизително преди две-седем-нула минути абсолютно време. Вашият граничен обхват от три-седем-нула светлинни минути да се смята за пределен за оцеляването ви: звездата е взривена. По наша преценка пораженията сред населението на Москва са сто процента, повтарям _сто процента_. Нямаме представа кой може да го е направил. От два часа върху достъпа до Москва е наложена пълна забрана. Почакайте… — За миг спокойният уверен глас трепна. — О, божичко! Това е необяснимо! — Пауза. — Ехо Голем Девет Нула, тук Делта Хикс Зевс Седем, току-що получихме огромна доза радиационно облъчване. Странно, намираме се зад двукилометрова скална преграда. По дяволите! Показателите са много над нормата. Вероятно неутриново лъчение. Ехо Голем Девет Нула, тук Делта Хикс Зевс Седем, повече нищо… не можем да направим за вас. Край на връзката.
      Брад гледаше комуникационния пулт с невиждащ поглед. Вдигна ръка и докосна един от главните контролни глифове.
      — Екипаж, говори капитанът. — Погледна Мери: тя се бе втренчила в него. Чакаше. — Обявявам извънредно положение. Промяна на плановете. — Сведе поглед към навигационния монитор и въведе командата за аварийна промяна на курса. — Няма да се върнем у дома. Никога вече.
      „Гордостта на Таксис“ бе първият кораб, напуснал Москва след експлозията. Други два кораба също успяха да се измъкнат, единият със сериозни поражения, след като при скока се бе озовал в опашката на ударната вълна. Новината за експлозията се разпространяваше бързо, скоро достигна и най-далечните станции и благодарение на това бяха спасени няколко товарни кораба, насочени право към Москва. През следващите седмици бяха евакуирани обитателите на рафинираща станция Исландия Седем, която се намираше само на осем светлинни минути от епицентъра. Преместиха ги в Шендженска област. Разрушителната сфера продължаваше да се разширява и се наложи да бъдат евакуирани още няколко станции. Най-близката заселена система, Централен Септагон, се намираше на достатъчно разстояние, за да не бъде заплашена от твърдо лъчение. Междувременно щяха да изминат много години, преди към обгорения от радиация труп на Москва да се приближи космически кораб.


      _Взрив: T + 1392 дни, 18 часа и 11 минути_

      — Какво открихте? — попита капитанът.
      Трите кучета му се хилеха зъбато от различни места в кабинета. Едно се наведе и облиза синята пяна, полепнала за задния му крак. Пяната започна да съска и запуши.
      — Няма нищо за докладване относно първия инцидент с митническия служител. Със съжаление се налага да ви информираме, че той трябва да бъде обявен за безследно изчезнал, вероятно мъртъв, освен ако впоследствие не стане ясно, че се е качил на някой от другите кораби. Вторият инцидент касае тийнейджърката с типично асоциално поведение. Изглежда, действията й не са довели до някакви сериозни проблеми. Не можахме да си осигурим достъп до товара, поставен в обезопасената зона, но вие ме уверихте, че не липсва нито една от митническите декларации в черната кутия. В досието на момичето са регистрирани и други подобни нарушения като настоящия инцидент, които са били причина родителите й да се обърнат за помощ към специалист. Изглежда, сегашният случай е предизвикан от стрес.
      — Защо въобще й е трябвало да отива там? — попита Манхайм и се наведе напред. На лицето му бе изписана тревога и недоверие. — Мислех, че от вас се очаква да охранявате…
      — По мое мнение действията й са типичен пример за поведението на подрастващ човешки индивид с временни отклонения. Но ще ви припомня, капитане, че нашата издирвателно-спасителна група няма право да прибягва до употребата на смъртоносни оръжия. Не забравяйте също, че за изчезването й ни бе съобщено от нейните родители, след като тя вече се беше качила на борда на кораба. За да се избегнат такива инциденти, предупредете семейството й да я държи под наблюдение поне за времето на полета.
      Докато говореше, кучето бе повдигнало глава и я поклащаше надуто. Един от събратята му се приближи към него и го подуши зад ухото. Манхайм ги наблюдаваше нервно. Полицейски кучета, невероятно скъпи и сложни машини, озовали се тук по волята на някоя могъща извънсистемна политическа организация и програмирани в лоялност към режима — никога не бе виждал такива, дори бе изненадан, че властите са в състояние да прибягват до тях, още повече когато ставаше дума за най-обикновена евакуационна операция. На всичко отгоре това, което говореше, твърдеше, че е на служба във Външно министерство и е пратено на кораба със специална заповед — написана на ръка и запечатана така, че да бъде прочетена само от него — нареждаща да бъде пуснато да действа самостоятелно на борда. Надарени с разум животни, натъпкани с висша технология, и конструирани за охранителна и издирвателна дейност, но също така способни да убиват. Разумни оръжия.
      — Изпълнихте ли мисията си?
      — В смисъл? — Куче номер едно го погледна.
      — Ами… — Манхайм разкърши рамене. — Вижте сега — поде малко ядосано, — това е моят кораб! Аз отговарям за всеки и всичко на борда и ако трябва да зная нещо…
      Кучетата се надигнаха едновременно и той изведнъж осъзна, че са го заобиколили. Муцуните им, в които се криеха оръжията, сочеха към него, очите им не го изпускаха. Кучето от Външно заговори отново:
      — Бихме могли да ви кажем, капитане, но тогава ще се наложи да ви накараме да млъкнете. Обсъждане на тези въпроси с лица, които не са оторизирани да го правят от Министерството на войната, се смята за вражески акт, съгласно втори раздел, параграф осем-три-едно на Закона за отбрана. Моля, потвърдете, че осъзнавате и разбирате положението.
      — Аз… — Манхайм преглътна. — Разбирам. Нямам повече въпроси.
      — Добре. — Куче номер две клекна и започна да си ближе задния крак. — Останалите членове на тази група не са запознати в подробности с положението. Те са най-обикновени полицейски кучета. Не ви е разрешено да ги безпокоите с неудобни въпроси. Край на срещата. Не мислите ли все пак, че е време да се заемете с управлението на този кораб?


      _Взрив: T + 1393 дни, 02 часа и 01 минути_

      Сряда проследи края на света в компанията на родителите си и половината от посетителите в бюфета на Розовата палуба. Бяха изпуснали въздуха от масите и пейките, за да ги избутат към стената и да освободят достатъчно място. На отсрещната стена имаше панорамен екран, на който предаваха директно картина от централната зала на станцията. Сряда би предпочела да наблюдава всичко това на собствения си монитор, но родителите й настояха да дойде с тях в бюфета — изглежда, повечето хора се бояха да останат сами по време на скока. Н

Категория: Други
Прочетен: 119 Коментари: 0 Гласове: 0
06.09.2017 14:28 - Белия и Черния
  [Kodirane UTF-8]   Волтер Белият и Черният     В провинцията Кандахар всички знаят приключенията на младия Рустан. Той беше единствен син на един мирза в тази страна. Мирза, това е нещо като маркиз у нас или барон у германците. Старият мирза, баща му, имаше доста прилично състояние. Искаха да оженят младия Рустан за една госпожица, мирзаска като него. Двете семейства горещо желаеха тази женитба. Рустан щеше да бъде утеха за родителите си, щеше да направи жена си щастлива и сам да бъде щастлив с нея. Но за нещастие той беше видял кашмирската принцеса на панаира в Кабул, който е най-големият панаир на света, несравнимо по-посещаван от панаирите в Басра и Астрахан. А ето защо старият кашмирски принц беше дошъл на панаира с дъщеря си: той бе загубил двете си най-редки съкровища — едното беше диамант, голям като палец, на който бе изкусно гравиран образът на дъщеря му, на времето индийските майстори владееха това изкуство, което днес е вече изчезнало, другото беше едно копие, което само отиваше там, където искаше да го прати собственикът му, това е нещо обикновено между нас, но не и в Кашмир. Един от факирите на негово височество му открадна тези две скъпоценности и ги отнесе на принцесата. — Пазете грижливо тези две неща — каза й той, — нашата съдба зависи от тях. След това той замина нанякъде и вече никой не го видя. Отчаян кашмирският княз реши да отиде да види дали на панаира в Кабул, където се събират търговци от четирите краища на света, няма да намери у някого от тях диаманта и оръжието си. Князът водеше дъщеря си със себе си при всичките си пътувания. Тя носеше своя диамант добре скрит в колана си, а копието, което не можеше да скрие така добре, бе грижливо заключила в големия си китайски сандък в Кашмир. Тя и Рустан се видяха в Кабул. Влюбиха се един в друг с цялото чистосърдечие, свойствено на възрастта им, и с цялата нежност, присъща на тяхната страна. Като залог за своята любов принцесата му даде диаманта и при раздялата Рустан й обеща да я посети тайно в Кашмир. Младият мирза имаше двама любимци, които му служеха за писари, за коняри, за домоуправители и за лични прислужници. Единият се наричаше Топаз, той беше красив, добре сложен, бял като черкезка, благ и услужлив като арменец, мъдър като гебър. Другият се наричаше Абанос, той беше много красив негър, още по-усърден и сръчен от Топаз и за него нямаше нищо трудно. Рустан им съобщи за пътуването, което възнамеряваше да направи. Със сдържаното усърдие на слуга, който не иска да досажда на господаря си, Топаз се опита да го разубеди, като му изтъкна опасностите, на които се излага. Как ще потопи две семейства в отчаяние? Как ще забие нож в сърцето на родителите си? Той разколеба Рустан, но Абанос му вдъхна увереност и разсея всичките му съмнения. Младият мирза нямаше достатъчно средства за едно толкова дълго пътуване. Мъдрият Топаз не би му помогнал да вземе в заем. Обаче Абанос му намери пари. Той ловко измъкна диаманта на господаря си, поръча на един майстор да направи един съвършено подобен фалшив диамант, сложи фалшивия на мястото на истинския, а истинския даде в залог на един арменец и така получи няколко хиляди рупии в заем. Когато получи тези пари, мирзата беше вече напълно готов за заминаване. Натовариха багажа му на един слон и всички се качиха на коне. Топаз каза на господаря си: — Позволих си да ви посъветвам да не предприемате това пътуване, но макар че ви укорих, сега трябва да ви се подчинявам: аз съм на ваше разположение, обичам ви и ще ви следвам до края на света. Но нека пътем се отбием у гадателя, който е на две парасанги оттук, и се посъветваме с него. Рустан се съгласи. Оракулът отговори: — Ако вървиш на изток, ще бъдеш на запад. Рустан не разбра нищо от този отговор. Топаз твърдеше, че той не предвещава нищо добро. Абанос обаче, който винаги желаеше да угоди на господаря си, го убеди, че отговорът е благоприятен. В Кабул имаше и един друг гадател; те отидоха и при него. Кабулският прорицател отговори с тези думи: — Ако притежаваш, няма да притежаваш; ако си победил, няма да победиш; ако си Рустан, няма да бъдеш Рустан. Този гадател изглеждаше още по-непонятен от първия. — Пазете се — казваше Топаз. — Не се страхувайте от нищо — казваше Абанос. Както можем да си представим, този служител винаги беше прав в очите на господаря си, тъй като го поддържаше в увлеченията и надеждите му. Когато отминаха Кабул и навлязоха в една голяма гора, те седнаха на тревата да похапнат и пуснаха конете да пасат. Тъкмо се готвеха да разтоварят слона, който носеше храната и приборите, когато забелязаха, че Топаз и Абанос ги няма в кервана. Започват да ги викат, гората кънти от имената на Абанос и Топаз. Слугите ги търсят на всички страни и изпълват гората с виковете си, връщат се, без да са видели някого, без някой да им е отговорил. — Видяхме — казаха те на Рустан — само един лешояд, който се биеше с един орел и му скубеше всичките пера. Разказът за този бой събуди любопитството на Рустан; той отиде пеша до това място и не видя нито лешояд, нито орел, но видя, че неговият слон, както беше натоварен с багажа, се биеше с един едър носорог, който го бе нападнал. Единият удряше с рога си, другият — с хобота си. Като видя Рустан, носорогът побягна; доведоха обратно слона, но сега пък конете бяха изчезнали. — Странни неща стават в горите, когато човек пътува — извика Рустан. Слугите бяха изумени, а господарят им бе отчаян, че е загубил едновременно и конете си, и скъпия си негър, и мъдрия Топаз, към когото той хранеше приятелски чувства, макар и никога да не беше съгласен с неговото мнение. Утешаваше го единствено надеждата, че скоро ще бъде в краката на прекрасната кашмирска принцеса. Неочаквано срещнаха едно голямо магаре на резки, което един як и страшен селяк биеше безмилостно. Няма нищо по-красиво и рядко, нито по-бързо на бяг от този вид магарета. То отвръщаше на все по-жестоките удари с ритници, които биха могли да изкоренят и дъб. Както можеше да се очаква, младият мирза взе страната на магарето, което беше едно очарователно същество. Селякът побягна, като викаше на магарето: „Ти ще ми платиш за това.“ Магарето благодари на своя спасител на своя език, доближи се, остави се да го погалят и само погали Рустан. След като се наобядва, младият мирза възседна магарето и потегли към Кашмир със слугите си, които го следваха — едни пеша, а други върху слона. Едва се бе качил на магарето и ето че това животно се обърна към Кабул, вместо да върви по пътя за Кашмир. Напразно господарят му извива юздата, дърпа я назад, стяга колена, забива шпори, отпуска отново юздата, тегли я, шиба с камшик наляво и надясно, упоритото животно продължава да препуска към Кабул. Потънал в пот, Рустан се въртеше на всички страни и се бе вече отчаял, когато срещна един търговец на камили, който му каза: — Господарю, имате много проклето магаре, което ви води там, където вие не щете. Ако ми го отстъпите, ще ви дам да си изберете четири от моите камили. Рустан благодари на Провидението, загдето му предлага такава изгодна сделка. „Топаз много грешеше — каза си той, — като ми разправяше, че пътуването ми ще бъде злополучно.“ Той се качи на най-хубавата камила, а трите други тръгнаха след него, върна се при кервана и пое по пътя на щастието си. Едва бе изминал четири парасанги и трябваше да спре пред един дълбок, широк и буен поток, който търкаляше цели канари, побелели от пяна. Двата бряга представляваха страшни урви и шемет обхващаше всеки, който погледнеше надолу — те смразяваха и най-храбрите сърца. Нямаше никакъв начин нито да се премине потокът, нито да се заобиколи отляво или отдясно. — Започвам да се страхувам — каза Рустан, — че Топаз е бил прав, когато не одобряваше това пътуване, и че много сбърках, като го предприех. Ако беше тук, той щеше да ми даде някой добър съвет. Ако пък Абанос беше при мен, щеше да ме утеши и да намери начин да излезем от това положение. Но и двамата ги няма. Смущението му се усили, когато видя в какъв ужас са изпаднали хората му, нощта беше черна и те я прекараха във вайкане. Най-после умората и унинието приспаха влюбения пътник. Той се събуди призори и видя един прекрасен мраморен мост, прехвърлен от единия бряг на потока до другия. То бяха ахкания, то бяха учудени и радостни викове: „Възможно ли е това? Сън ли е? Какво чудо! Каква магия! Ще посмеем ли да минем по този мост?“ Цялата дружина падна на колене, после всички станаха и отидоха до моста, целуваха земята, гледаха небето, простираха ръце, стъпваха разтреперани на моста, отиваха, връщаха се изпаднали в захлас. Рустан казваше: — Този път вече небето несъмнено проявява благосклонност към мен. Топаз не знаеше какво говори, пророчествата бяха благоприятни за мен. Абанос беше прав, но защо го няма тук? Едва дружината премина отвъд потока и мостът рухна във водата със страхотен трясък. — Толкова по-добре! Толкова по-добре — извика Рустан. — Хвала на Бога! Да бъде благословено Небето! То не желае да се върна в моята страна, където щях да бъда само един обикновен благородник, то желае да се оженя за тази, която обичам. Аз ще бъда кашмирски принц и така, притежавайки моята любима, аз няма да притежавам моето малко маркизко владение в Кандахар. Ще бъда Рустан и няма да бъда Рустан, защото ще бъда велик принц. Ето че голяма част от предсказанието е обяснена напълно в моя полза, останалото също ще се обясни. Аз съм безкрайно щастлив, но защо Абанос не е при мен? Хиляди пъти повече съжалявам за него, отколкото за Топаз. Той измина още няколко парасанги с ликуваща душа. Но привечер същинска стена от планини, по-стръмни от крепостен вал и по-високи, отколкото щеше да бъде вавилонската кула, ако беше довършена, препречи пътя на вцепенения от страх керван. Всички се развикаха: — Бог желае да загинем тук; той разби моста, за да ни отнеме всяка надежда за връщане, и издигна тези планини, за да ни отнеме всяка възможност да вървим напред. О, Рустан, о нещастни мирзе, никога няма да видим Кашмир, никога няма да се върнем в земята на Кандахар. Най-горчива мъка, най-тежко униние замениха прекомерната радост, обхванала душата на Рустан, и надеждите, които го бяха опиянили. Сега той далеч не мислеше да тълкува пророчествата в своя полза. — О, Небе, о, милостиви Боже! Защо трябваше да загубя своя приятел Топаз? Както произнасяше тези думи, като въздишаше дълбоко и лееше сълзи сред отчаяните си слуги, ето че изведнъж основата на планината се разтваря и пред смаяните им очи се появява дълъг сводест проход, осветен от сто хиляди свещи. Рустан извиква, хората му се хвърлят на колене и падат по гръб от изумление, удивляват се на това чудо и крещят: — Рустан е любимец на Вишну, Брама обича Рустан! Той ще бъде господар на света! Рустан вярваше всичко това, беше извън себе си от радост, надминал бе себе си. „О, Абанос, мой скъпи Абанос, къде си? Защо не си свидетел на всички тези чудеса! Как те загубих? Прекрасна кашмирска принцесо, кога ще видя твоите прелести?“ Той навлиза със слугите си, слона и камилите в подземния свод и излиза от другата страна на поляна, осеяна с цветя и заобиколена с ручеи. В края на поляната, докъдето око стига, се виждат алеи с дървета от двете страни и на края на тези алеи — река, по бреговете на която се редят вили, разположени сред разкошни градини, откъдето се чува пеене и музика, наоколо хора танцуват. Той бърза да мине по един от мостовете на реката и запитва първия срещнат човек коя е тази прекрасна страна. Този, към когото се обърна, му отговори: — Вие сте в провинция Кашмир. Както виждате, жителите й са се отдали на радост и веселие, празнуваме сватбата на нашата красива принцеса, която ще се омъжи за благородника Барбабу, комуто нейният баща я е обещал. Дано Бог им даде вечно щастие! При тези думи Рустан падна в несвяст и кашмирският благородник помисли, че той страда от епилепсия. Нареди да го отнесат в къщата му, където Рустан дълго лежа в безсъзнание. Пратиха да повикат двамата най-способни лекари в този край. Те опипаха пулса на болния, който, след като дойде малко на себе си, започна да ридае, да върти очи и да вика от време на време: — Топаз, Топаз, ти беше прав! Един от двамата лекари каза на кашмирския благородник: — По произношението му познавам, че този младеж е от Кандахар. Тукашният въздух не му понася. Трябва да го върнем в дома му. Познавам по очите му, че е полудял. Поверете ми го, аз ще го отведа в родината му и ще го излекувам. Другият лекар твърдеше, че Рустан е болен от скръб и че трябва да го заведат на сватбата на принцесата и да го накарат да танцува. Докато лекарите се съветваха, болният възвърна силите си. Двамата лекари бяха отпратени и Рустан остана сам със своя домакин. — Господарю — каза му той, — моля ви да ми простите, загдето припаднах пред вас, зная, че това не е учтиво. Умолявам ви да благоволите да приемете моя слон като израз на благодарност за добрините, с които ме почетохте. — След това Рустан му разказа всичките си приключения, като внимаваше да не му спомене за целта на пътуването си. — Но, в името на Вишну и Брама — рече той, — кажете ми, кой е този щастливец Барбабу, който се жени за кашмирската принцеса, защо баща й го е избрал за зет и защо принцесата го приема за съпруг? — Господарю — отвърна му кашмирецът, — принцесата съвсем не е приела Барбабу, напротив, тя се облива в сълзи, докато цялата провинция празнува с радост нейната женитба. Затворила се е в кулата на своя дворец, не иска да види празненствата, които се устройват в нейна чест. Като чу тези думи, Рустан почувства, че се възражда, свежа руменина отново се появи на посърналото му от мъка лице. — Кажете ми, моля ви се — продължи той, — защо кашмирският принц упорства да даде дъщеря си на Барбабу, когото тя не иска? — Ето в какво се състои работата — отвърна кашмирецът. — Знаете ли, че нашият височайши княз бе загубил един едър диамант и едно копие, на които много държеше? — О, много добре зная — рече Рустан. — Знайте тогава — каза домакинът, — че нашият принц, отчаян, че не е получил никаква вест за тези свои две скъпоценности, след като дълго ги бе търсил по цялата земя, обеща дъщеря си на онзи, който му донесе една от двете. Благородникът Барбабу донесе диаманта и затова утре ще се ожени за принцесата. Рустан пребледня, измънка някакво поздравление, сбогува се с домакина си и препусна с камилата си към столичния град, където трябваше да стане бракосъчетанието. Пристигна в двореца на княза и каза, че има да му съобщи важни неща. Поиска да го приемат, но му отговориха, че владетелят е зает с приготовленията за сватбата. — Тъкмо за това искам да му говоря — рече той. Рустан настоя толкова много, че най-после бе въведен при княза. — Господарю — каза му той, — нека Бог увенчае всичките ви дни със слава и великолепие! Вашият зет е измамник. — Как измамник! Как се осмелявате да кажете това? Така ли се говори пред кашмирския княз за зетя, който той си е избрал? — Да, измамник — поде Рустан. — И за да докажа това на ваше височество, ето вашия диамант, който ви връщам. Крайно учуден, князът сравни двата диаманта и понеже не разбираше много от скъпоценни камъни, не можа да реши кой е истинският. — Ето два диаманта — каза той, — а аз имам само една дъщеря. В какво странно затруднение се озовах! Той заповяда да повикат Барбабу и го запита дали не го е измамил. Барбабу се закле, че е купил диаманта от един арменец. Рустан не казваше от кого е получил своя диамант, но предложи едно средство за разрешение на спора: нека негово височество благоволи да му разреши веднага да се сражава срещу своя съперник. — Не е достатъчно вашият зет да ви даде един диамант — казваше той, — той трябва също така да даде доказателства за храброст. Не намирате ли, че е добре онзи, който убие противника си, да се ожени за принцесата? — Много добре — отвърна князът. — Това ще бъде много хубаво зрелище за двореца. Побързайте да започнете двубоя. Победителят ще вземе оръжието на победения, според кашмирския обичай, и ще се ожени за дъщеря ми. Двамата съперници слязоха веднага в двора. На стълбата имаше една сврака и един гарван. Гарванът викаше: „Бийте се, бийте се!“, а свраката: „Не се бийте!“ Това разсмя княза. Двамата съперници почти не обърнаха внимание на случката и почнаха боя. Всички царедворци се събраха в кръг около тях. Принцесата, която продължаваше да стои затворена в кулата си, не пожела да присъства на това зрелище, тя далеч и не подозираше, че нейният любим е в Кашмир, а изпитваше такова отвращение към Барбабу, че не искаше да види нищо. Двубоят мина отлично. Барбабу бе убит на място и народът беше очарован, защото този благородник беше грозен, а Рустан беше много хубав. Почти винаги това определя обществената симпатия. Победителят облече ризницата, сложи шарфа и шлема на убития и последван от целия дворец, дойде под звуците на тръби да се представи под прозорците на любимата си. Всички викаха: — Прекрасна принцесо, излез да видиш твоя хубав съпруг, който уби своя грозен съперник! Жените повтаряха тези думи. За нещастие принцесата надникна от прозореца и като видя ризницата на мъжа, когото ненавиждаше, в отчаянието си изтича до своя китайски сандък и измъкна съдбоносното копие, което изфуча и прониза скъпия й Рустан на място, незащитено от бронята. Той нададе силен вик и в този вик на принцесата й се стори, че познава гласа на нещастния си любим. Тя бързо слезе с разрошени коси и смъртна уплаха в очите и сърцето. Рустан вече лежи, цял окървавен, в прегръдките на баща й. Тя го вижда. Какъв миг! Каква гледка! Тя го разпознава — неизразими са скръбта й, нежността й, ужасът й. Хвърля се върху него, целува го. — Твоята любима и убийца ти дарява първите си и последни целувки — казва му тя. После измъква острието от раната, забива го в сърцето си и умира в обятията на младежа, когото обожава. Баща й, ужасен, изумен и готов да тури край на живота си като нея, напразно се мъчи да я съживи, но тя е вече мъртва. Той проклина съдбоносното копие, разтрошава го на късове и захвърля надалеч двата злокобни диаманта, и докато вместо за женитбата се вършат приготовления за погребението на дъщеря му, той нарежда да отнесат в двореца окървавения Рустан, у когото все още има искрица живот. Поставят го на легло. Първото нещо, което вижда от двете страни на смъртното си ложе, са Топаз и Абанос. Изненадата му възвръща донякъде силите. — А, жестоки приятели — пошепва той, — защо ме изоставихте? Може би принцесата щеше да бъде сега жива, ако вие бяхте при нещастния Рустан. — Аз не съм ви изоставял нито за миг — казва Топаз. — Аз винаги бях до вас — казва Абанос. — О, какво говорите? Защо осквернявате последните ми мигове? — отговаря Рустан с отпаднал глас. — Можете да ми вярвате — казва Топаз, — знаете, че аз никога не одобрявах това съдбоносно пътуване и предвиждах ужасните му последици. Аз бях орелът, който се бори срещу лешояда, който му скубеше перата, аз бях слонът, който отнасяше багажа, за да ви принуди да се върнете в родината си, аз бях магарето на резки, което въпреки вашата воля ви връщаше при баща ви, аз отведох вашите коне, аз създадох потока, който не ви позволяваше да минете, аз бях онзи, които издигна планината, за да препречи съдбоносния ни път; аз бях лекарят, който ви препоръчваше да дишате роден въздух, аз бях свраката, която крещеше да не се биете. — А аз — рече Абанос — бях лешоядът, който оскуба орела, носорогът, който с рога си нанасяше безброй удари на слона, негодникът, който биеше магарето на резки, търговецът, който ви даваше камили, за да препускате към собствената си гибел, аз изградих моста, по който минахте, аз издълбах пещерата, която прекосихте, аз съм лекарят, който ви насърчаваше да продължите пътя си, гарванът, който ви крещеше да се биете. — Уви, спомни си за предсказанията — каза Топаз. — Ако отиваш на изток, ще бъдеш на запад. — Да — рече Абанос, — тук погребват мъртвите с лице, обърнато на запад: предсказанието беше ясно, не го ли разбра? Ти притежаваше и не притежаваше, защото ти имаше диаманта, но той беше фалшив и ти не знаеше това. Ти си победител и умираш, ти си Рустан и преставаш да бъдеш Рустан: всичко се изпълни. Докато говореше така, четири бели криле покриха тялото на Топаз и четири черни — тялото на Абанос. — Какво виждам? — извика Рустан. Топаз и Абанос отговориха заедно: — Ти виждаш твоя добър дух и твоя зъл дух. — Е, господа — каза им нещастният Рустан, — защо се месихте? И защо са нужни два духа на един нещастен човек? — Такъв е законът — рече Топаз, — всеки човек има по два гения. Платон го е казал пръв и други са го повтаряли след него. Сам виждаш, че няма нищо по-вярно от това: аз, който ти говоря, съм твоят добър дух и моята длъжност беше да бдя над теб до последния миг на живота ти, и аз вярно изпълних дълга си. — Но — каза умиращият — ако твоята длъжност беше да ми служиш, значи, аз съм от много по-висше естество от теб, и освен това как смееш да кажеш, че си моят добър дух, когато ме остави да ме измамят във всичко, което предприех, а сега оставяш и мен, и любимата ми да умрем от жестока смърт? — Уви, това беше твоята участ — каза Топаз. — Ако съдбата върши всичко — рече умиращият, — каква полза има от добрия дух? А ти, Абанос, който имаш четири черни криле, очевидно си моят зъл гений? — Право казвате — отвърна Абанос. — Но, значи, ти си бил също и злият дух на моята принцеса? — Не — тя имаше своя зъл дух и аз отлично го подпомагах. — А, проклети Абанос, ако си толкова лош, значи, че принадлежиш на същия господар като Топаз? Вие двамата сте били създадени от различни сили, едната добра, а другата — лоша по природа? — Това не следва непременно — каза Абанос, — но представлява голяма трудност. — Не е възможно — поде агонизиращият — едно благосклонно същество да е създало един тъй злокобен дух. — Възможно или невъзможно — възрази Абанос, — така е, както ти казвам. — Уви, бедни ми приятелю — рече Топаз, — не виждаш ли, че този негодник още проявява лукавството си: кара те да спориш, за да разпали кръвта ти и да ускори часа на твоята смърт. — Хайде, хайде, не съм по-доволен от теб, отколкото от него — каза тъжният Рустан. — Той поне признава, че е искал да ми стори зло, а ти, който твърдеше, че ме защитаваш, не ми бе полезен с нищо. — Много съжалявам — рече добрият дух. — И аз също — каза умиращият. — Но зад всичко това има нещо, което не разбирам. — И аз не го разбирам — отвърна горкият добър дух. — Но след малко аз ще науча това — каза Рустан. — Ще видим дали е така — рече Топаз. Тогава всичко изчезна и Рустан се видя отново в къщата на баща си, която не бе напускал, изтегнат в леглото си, където бе спал цял час. Той се стряска, събужда се, облян в пот и съвсем объркан; опипва се, вика, звъни, зове слугите си. Неговият прислужник Топаз дотичва с нощна шапка на глава, като се прозява. — Умрял ли съм, жив ли съм? — извика Рустан. — Ще се спаси ли прекрасната кашмирска принцеса?… — Сънува ли господарят? — отвърна хладно Топаз. — О — вика Рустан, — какво стана с този варварин, Абанос, с неговите четири черни крила? Той стана причина да умра от такава жестока смърт. — Господарю, той хъркаше здравата горе, когато се събудих. Да му кажа ли да слезе? — Злодей такъв! Цели шест месеца ме преследва: той ме отведе на онзи съдбоносен панаир в Кабул, той ми отмъкна диаманта, който ми беше дала принцесата, само той е причина за моето пътуване, за смъртта на моята принцеса, той е причина да ми нанесат удар с копие и да умра в разцвета на годините си. — Успокойте се — рече Топаз, — никога не сте бил в Кабул, няма никаква кашмирска принцеса, баща й никога не е имал дъщеря, а само две момчета, които сега ходят на училище. Вие никога не сте притежавал диамант, принцесата не може да е мъртва, защото не е родена, а сам вие сте в отлично здраве. — Как! Не е ли истина, че ти полагаше грижи за мен при смъртта ми в леглото на кашмирския принц? Не ми ли призна, че за да ме предпазиш от толкова нещастия, си се превръщал в орел, слон, магаре на резки, лекар и сврака? — Господарю, вие сте сънувал всичко това, насън нашите мисли не зависят от нас повече, отколкото наяве. Бог е пожелал този низ от мисли да ви минат през ума очевидно за да ви даде някакви напътствия, от които ще извлечете полза. — Ти се подиграваш с мен — поде Рустан. — Колко време съм спал? — Спал сте едва един час, господарю. — Е, тогава! Как искаш, проклети бъбривецо, в един час да съм бил на панаира в Кабул преди шест месеца, да съм се върнал, да съм направил пътуване до Кашмир и ние тримата, Барбабу, принцесата и аз, да сме умрели? — Господарю, няма нищо по-лесно и по-обикновено; вие действително бихте могъл да обиколите света и да преживеете много повече приключения и за по-малко време. Не е ли вярно, че за един час можете да прочетете съкратената история на персите, написана от Заратустра? А тази история съдържа осемстотин хиляди години. За един час всички тези събития минават пред очите ви едно след друго. Ще признаете, че Брама със същата леснота може да ги сбие всичките в един час, както и да ги разтегли в протежение на осемстотин хиляди години. Вашият сън е точно същото нещо. Представете си, че времето се върти върху колело, чийто диаметър е безкраен. Под това огромно колело си представете безброй други колела, едни в други; колелото в средата е незабележимо малко и прави безброй завъртания точно за същото време, за което голямото колело се завърта само веднъж. Ясно е, че всички тези събития, от началото на света до неговия край, могат да се случат последователно за много по-кратко време от една стохилядна част от секундата, и можем да кажем дори, че в действителност така и става. — Нищо не разбирам — каза Рустан. — Ако желаете — рече Топаз, — мога да ви донеса един папагал, който ще ви накара лесно да разберете всичко това. Роден е известно време преди потопа, бил е в Ноевия ковчег, много е видял, и все пак е само на година и половина. Той ще ви разкаже историята си, която е много интересна. — Иди веднага да донесеш папагала си — каза Рустан, — ще ме развлича, докато успея отново да заспя. — Той е при сестра ми, калугерката. — отвърна Топаз. — Ще отида да го взема и ще останете много доволен от него: паметта му е точна, той разказва просто, без да се старае да прояви духовитост по всеки повод и без превзети фрази. — Толкова по-добре — каза Рустан. — Точно такива приказки обичам. Донесоха папагала, който говори така:   ЗАБЕЛЕЖКА: _Госпожица Катрин Ваде не можа да намери историята на папагала в книжата на покойния си братовчед Антоан Ваде, автор на тази приказка. Това е много жалко, като се, има предвид времето, през което е живял този папагал._     Voltaire 1764   __Издание:__ Волтер. Философски новели Френска. Второ издание Превел от френски: Боян Атанасов Редактор: Георги Куфов Художник: Симеон Младенов Художник-редактор: Николай Пекарев Технически редактор: Олга Стоянова Коректори: Здравка Букова, Стефка Добрева Дадена за набор декември 1982 г. Подписана за печат април 1983 г. Излязла от печат юни 1983 г. Печатни коли 32. Издателски коли 26,88. УИК 27,24. Цена 3,16 лв. ДИ „Народна култура“ — София, 1983 ДП „Георги Димитров“ — Ямбол ISBN 9536622611   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/5506 Последна корекция: 18 март 2008 в 22:00  
Категория: Други
Прочетен: 111 Коментари: 0 Гласове: 0
06.09.2017 13:57 - две луни


Има две луни в орбита около астероида Флорънс (видео) НАУКАOFFNEWS | ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 05 септември 2017 в 14:447310 image Снимка: NASA / JPL СВЪРЗАНИ НОВИНИ image Астероидът, който може да сложи край на живота на Земята, минава днес (видео) image Към Земята се приближава до най-големия надблюдаван досега астероид (видео)

Огромният астероид 3122 Флорънс, който премина покрай Земята в петък на сравнително близкото разстояние от около 7 милиона километра, има две малки луни, съобщи НАСА.

Радарните снимки, получени от 70-метровата антена комплекса Голдстоун (Goldstone Deep Space Communications Complex), направени по време на максималното доближаване от 29 август до 1 септември, показват, че астероидът има две малки луни, а също така потвърдиха, че 3122 Флорънс има размер 4,5 км.

Флорънс е едва третият троен астероид в околоземната популация от повече от 16 400 обекта, които са открити до момента. И трите близко преминаващи до Земята тройни астероида са открити с радарни наблюдения.

Размерите на двете луни все още не са добре определени но вероятно са между 100-300 метра. Времетo, необходимo за всeки спътник да обиколи Флоренция също още не се знае точно, но изглежда, че е около 8 часа за по-вътрешната луна и 22-27 часа за външната луна. Вътрешната Луната на системата Флорънс има най-краткият орбитален период от луните на 60-те близко преминаващи до Земята астероиди, за които е известно, че имат луни. В радарните снимки от Голдстоун, които имат резолюция от 75 метра, луните представляват само няколко пиксела, което не позволява да се открият някакви подробности.

image

Анимирани последователни радарни снимки на астероид Флорънс, получени на 1 септември 2017 г. Изображенията показват две луни, които обикалят около много по-голямо централно тяло, което е около 4.5 км в диаметър. NASA/JPL

Радарните изображения предоставят и първия близък изглед на самия астероид Флорънс. Въпреки че астероидът е доста закръглен, вижда се подробности като гребен по екватора, най-малко един голям кратер, два големи равнинни района, както и множество други дребномащабни топографски характеристики. Изображенията потвърждават също, че Флорънс се завърта веднъж на всеки 2.4 часа, в резултат на което се виждат вариации на яркостта му при по-ранни оптични измервания.

Самият астероид Флорънс е открит от Обсерваторията в Сайдинг Спринг, Австралия, на 2 март 1981 г. Той е кръстен в чест на Флорънс Найтингейл (1820-1910), английска медицинска сестра, която поставя основите на професионалната сестринска грижа.

Категория: Други
Прочетен: 187 Коментари: 0 Гласове: 1
  Ледени планини на Плутон, Мордор на Харон и Хидра като воден свят     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

  image   © NASA/JHUAPL/SWRI image
  • Антония Михайлова
  • 16 юли 2015 г. в 09:12 Последна промяна: 
    16 юли 2015 г. в 09:12
  •  

Сондата „Нови хоризонти“ е открила гигантски каменни грамади с височина три километра на повърхността на Плутон, недалеч от долната част на „сърцето“ на Плутон. Тяхното съществуване сочи за геоложка активност на най-голямата планета джудже, казва Джон Спенсър от научния екип на мисията.

„Ледът е прекалено мек, за да формира толкова високи и големи образувания. Смятаме, че това е младо геоложко формирование. Виждали сме такива структури на луните на планетите гиганти и ги смятаме за следи от приливни сили, породени от привличането на газовите гиганти. Плутон показа, че геоложката активност може да протича и без тяхно участие“, отбелязва ученият.

image

© NASA/APL/SwRI

По думите му, освен откритието на планини и следи от геоложка активност учените са присвоили неформално име на „сърцето“ на Плутон. Сега то носи названието „региона Томбо“, в чест на първооткривателя на планетата джудже – Клайд Томбо.

Мордор на Харон

Сондата „Нови хоризонти“ предаде на Земята първите снимки на Харон и тъмната ивица – „Мордор“, който се оказва покрит с тънък слой от черен прах. Това може да са следи от геоложка активност в неговите недра, казва Кейти Олкинсън от научния екип на сондата.

„Доста дълго смятахме, че Харон се явява типична луна и сравнително мъртва и древна повърхност, покрита с кратери. Реалността просто ни отнесе покрива“, допълва геологът.

По думите ѝ повърхността на Харон се оказала покрита с голямо количество много големи и сравнително млади структури – на северния полюс е разположен истински планински Мордор от сагата „Властелинът на пръстените“, а на екватора и в източната част на планетата има каньони с дълбочина до 9 километра, което се явява много голяма цифра за толкова малка планета.

image

© NASA/JHUAPL/SWRI

Тънкият тъмен слой прах, покриващ Мордор, е главната загадка за астрономите. Това може да са следи от процеси в изчезващата атмосфера на Харон, следи от удари на астероиди или дори следи от гоеложка активност в неговите недра. За отговор на този въпрос ще бъдат необходими данните от уреда Ralph, които още не са предадени на Земята.

В полза на съществуващата геоложка активност в недрата на Харон говори това, че в централната част на снимката практически липсват кратери, което не би трябвало да е така, ако „лодкарят“ на Плутон беше мъртъв като Луната.

Хидра – воден свят

Повърхността на един от спътниците на Плутон – Хидра, се оказа необичайно блестяща, което говори, че почти цялата луна се състои от залежи воден лед, казва Уилям Грънди, един от ръководителите на мисията „Нови хоризонти“.imageПървите снимки на Хидра – един от неголемите спътници на Плутон, показали, че тази Луна притежава неправилна форма – тя е дълга 46 км и широка 30 км, което я прави едновременно подобна на картоф и на кометата Чурюмов-Герасименко, която сега се изучава от сондата „Розета“.

Съдейки по много високото албедо (отражателна способност) – около 40% от повърхността на Хидра практически изцяло се състоят от воден лед и други форми на замразена материя.

 
Категория: Други
Прочетен: 105 Коментари: 0 Гласове: 1
  Ледени планини на Плутон, Мордор на Харон и Хидра като воден свят     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

  image   © NASA/JHUAPL/SWRI image
  • Антония Михайлова
  • 16 юли 2015 г. в 09:12 Последна промяна: 
    16 юли 2015 г. в 09:12
  •  

Сондата „Нови хоризонти“ е открила гигантски каменни грамади с височина три километра на повърхността на Плутон, недалеч от долната част на „сърцето“ на Плутон. Тяхното съществуване сочи за геоложка активност на най-голямата планета джудже, казва Джон Спенсър от научния екип на мисията.

„Ледът е прекалено мек, за да формира толкова високи и големи образувания. Смятаме, че това е младо геоложко формирование. Виждали сме такива структури на луните на планетите гиганти и ги смятаме за следи от приливни сили, породени от привличането на газовите гиганти. Плутон показа, че геоложката активност може да протича и без тяхно участие“, отбелязва ученият.

image

© NASA/APL/SwRI

По думите му, освен откритието на планини и следи от геоложка активност учените са присвоили неформално име на „сърцето“ на Плутон. Сега то носи названието „региона Томбо“, в чест на първооткривателя на планетата джудже – Клайд Томбо.

Мордор на Харон

Сондата „Нови хоризонти“ предаде на Земята първите снимки на Харон и тъмната ивица – „Мордор“, който се оказва покрит с тънък слой от черен прах. Това може да са следи от геоложка активност в неговите недра, казва Кейти Олкинсън от научния екип на сондата.

„Доста дълго смятахме, че Харон се явява типична луна и сравнително мъртва и древна повърхност, покрита с кратери. Реалността просто ни отнесе покрива“, допълва геологът.

По думите ѝ повърхността на Харон се оказала покрита с голямо количество много големи и сравнително млади структури – на северния полюс е разположен истински планински Мордор от сагата „Властелинът на пръстените“, а на екватора и в източната част на планетата има каньони с дълбочина до 9 километра, което се явява много голяма цифра за толкова малка планета.

image

© NASA/JHUAPL/SWRI

Тънкият тъмен слой прах, покриващ Мордор, е главната загадка за астрономите. Това може да са следи от процеси в изчезващата атмосфера на Харон, следи от удари на астероиди или дори следи от гоеложка активност в неговите недра. За отговор на този въпрос ще бъдат необходими данните от уреда Ralph, които още не са предадени на Земята.

В полза на съществуващата геоложка активност в недрата на Харон говори това, че в централната част на снимката практически липсват кратери, което не би трябвало да е така, ако „лодкарят“ на Плутон беше мъртъв като Луната.

Хидра – воден свят

Повърхността на един от спътниците на Плутон – Хидра, се оказа необичайно блестяща, което говори, че почти цялата луна се състои от залежи воден лед, казва Уилям Грънди, един от ръководителите на мисията „Нови хоризонти“.imageПървите снимки на Хидра – един от неголемите спътници на Плутон, показали, че тази Луна притежава неправилна форма – тя е дълга 46 км и широка 30 км, което я прави едновременно подобна на картоф и на кометата Чурюмов-Герасименко, която сега се изучава от сондата „Розета“.

Съдейки по много високото албедо (отражателна способност) – около 40% от повърхността на Хидра практически изцяло се състоят от воден лед и други форми на замразена материя.

 
Категория: Други
Прочетен: 121 Коментари: 0 Гласове: 0
06.09.2017 13:47 - океян
  Вместо подземно царство – океан в недрата на Плутон     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

  image   Плутон, сравнен с Австралия. © Reddit image
  • Антония Михайлова
  • 27 юли 2015 г. в 00:08 Последна промяна: 
    27 юли 2015 г. в 08:30
  •  

Откакто човечеството стигна до Плутон, откритията от далечната бивша планета не спират да ни поднасят изненади и да правят този леден свят още по-загадъчен и интересен.

Сред една от последните новини е, че под повърхността на планетата джудже може да има течен океан. Неговото съществуване се вижда в проявления на геоложка активност на Плутон – това е мнението на Бил Макинън от екипа на „Нови хоризонти“.

„Все още не можем точно да изчислим масата на Плутон, но някои косвени данни сочат, че той не е толкова плътен, колкото очаквахме. Това ни кара да подозираме и аз подчертавам, че това е само хипотеза, че под повърхността на Плутон може да се крие течен океан“, казва ученият.

Засега сондата „Нови хоризонти“ е предала едва 5% от данните, събрани по време на прелитането през системата на Плутон, затова учените все още нямат аргументи за или против тази теория. Както обяснява Алън Стърн – научени ръководител на мисията, сондата е преминала в „бавна“ фаза на предаване на данни, включително и геоложка информация, която ще помогне в изясняването на този въпрос.

Защо Плутон е червен?

Сондата „Нови хоризонти“ е предала данни от атмосферните инструменти, които разказали на учените, че в атмосферата на Плутон съществува своеобразна мъгла от въглеводороди и че над неговата повърхност вали постоянен „дъжд“, който оцветява повърхността му в червен цвят, казва Майкъл Самърс, един от участниците в програмата.

image

© NASA/APL/SwRI

„Слънчевите лъчи, попадащи в атмосферата на Плутон, разлагат молекулите метан, които се съдържат в нея. Както показаха нашите инструменти, те се превръщат в друг тип вещество – етилен и други ненаситени въглеводороди. С времето те се натрупват до някакво критично ниво и се превръщат в своеобразна мъгла“, разказва ученият.

Според Самърс тази мъгла постепенно сляга но повърхността на Плутон, което може да се сравни с ръмящ дъжд, и тук тези молекули се „бомбардират“ от слънчевите лъчи и се превръщат в други въглеводороди, които оцветяват повърхността на планетата джудже в червено.

Ледените реки

Откритият на повърхността на Плутон „Ктулху“ е помогнал на учените да изяснят, че на повърхността на планетата джудже текат своеобразни „ледени реки“ от азотен лед, заливащи кратерите и другите неравности от релефа, казва Бил Макинън.

image

© NASA/JHUAPL/SWRI

„Новите снимки ни помогнаха да се вгледаме в отделни региони на равнината Спутник и частично да разберем какво се случва там. Открихме, че на границата между младите светли и старите топли региони на тази равнина съществуват своеобразни потоци от лед, подобни на тези, които съществуват в Гренландия и други полярни региони на планетата“, отбелязва ученият.

Най-ярък пример за подобна форма на геоложка активност е открита недалече от планината Норгей, в тъмната област, кръстена „Ктулху“ от екипа на „Нови хоризонти“. Тук ледовете буквално са започнали да „заливат“ кратерите, което свидетелства, че този процес протича буквално сега.

Северно от подземното божество е разположена трета планинска верига, открита от „Нови хоризонти“. Тя била наречена в чест на новозеландския алпинист Едмънд Хилари, и шерпа Тензинг Норей, първи покорили Еверест.

Харон почти 100% е лишен от атмосфера

Сондата „Нови хоризонти“ е предала на Земята данни от инструмента ALICE, които са потвърдили, че Харон практически изцяло е лишен от атмосфера или изобщо не притежава такава, отбелязва Алън Стърн.

Категория: Други
Прочетен: 143 Коментари: 0 Гласове: 1
06.09.2017 13:45 - таинсвен свят
  Тайнственият свят отвъд Плутон     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

  image   © NASA/GSFC image
  • Антония Михайлова
  • 30 юли 2015 г. в 00:13 Последна промяна: 
    29 юли 2015 г. в 22:16
  •  

Прелитането на сондата „Нови хоризонти“ покрай Плутон стана знаменателно събитие в изследването на Близкия космос – посетили сме всички девет планети (е, Плутон не го смятат за пълноценна планета), въртящи се около нашето Слънце.

Но в Слънчевата система има и други обекти, които си струва да се изследват. Ето някои от тях.

Ерида

„Нови хоризонти“ установи, че Плутон се явява най-големият обект в пояса на Кайпер.

Но Ерида, втората по големина планета джудже в нашата Слънчева система, е почти с 25% по-масивна от бога на подземното царство – вероятно защото е по-плътна и по-камениста. Така че е напълно вероятно човечеството току-що да е посетило най-големия обект в пояса на Кайпер, но не и най-масивния.

image

© Thierry Lombry

Сред другите неизследвани планети от пояса са Макемаке – червен планетоид, на чиято повърхност има замразен азот, етан и метан, и Хаумея – един от най-бързовъртящите се големи обекти в Слънчевата система, който дори си има две известни луни.

Малки ледени светове

Любопитно е, че планетите джуджета вероятно се явяват не най-интересните обекти в пояса на Кайпер. Възможно е да можем да получим доста по-ценни данни, като изследваме някои малки ледени планетоиди в този далечен регион. Един от тях сондата „Нови хоризонти“ може да посети още през 2018 година.

image

© NASA/GSFC

„Свикнали сме да мислим за Плутон като за последната планета в нашата Слънчева система, но всъщност той – обратното, явява се първият в цял рояк далечни обекти“, казва Фил Стък, доцент по планетарна геология от Западния университет.

До днес космическият телескоп „Хъбъл“ е установил два обекта в пояса на Кайпер, които могат да станат предмет на изследване от „Нови хоризонти“ през 2018 година.

Загадъчната Седна

Нашата Слънчева система далеч не завършва с пояса на Кайпер.

През 2004 година астрономите обявиха откриването на червеникав планетовиден обект, който никога не се приближава към Слънцето на по-малко от три милиарда километра зад границата на пояса на Кайпер.

image

© NASA

Тази планета джудже е получила името Седна, в чест на ескимоската богиня на морските зверове. Тя има елиптична орбита и понякога се отдалечава от Слънцето на 150 милиарда километра.

Астрономите, открили Седна, смятат, че тя може да е първото тяло от вътрешния облак на Оорт, който се смята, че съдържа трилиони замразени обекти, които никога не са наблюдавани от човека.

Астероиди и комети

До днес сме имали възможност повече или не толкова внимателно да разгледаме около дузина астероида. Така например наскоро сондата Dawn ни предаде качествени снимки на Церера – голям обект от Астероидния пояс между Марс и Юпитер, за който се смята, че е зародиш на неосъществила се планета.

image

© desktopexchange.net

Но астероидите биват изключително разнообразни.

Например Бену, който се явява цел на предстоящата мисия OSIRIS-Rex, е необичайно тъмен. Мисията ще посети този астероид и ще вземе образци от неговата повърхност.

Кометите също доста се различават и до днес сме посетили само около 6 от тези космически обекти – последният от тях е кометата Чурюмов-Герасименко, станала цел на мисията Rosetta.

Венера

Появата на Венера тук може да ви се стори малко странна, тъй като тя е най-близката ни космическа съседка и е посещавана от наши сонди от 60-те години на миналия век. Но ако щете вярвайте, и до днес имаме по-малко детайлни снимки от повърхността на Венера, отколкото на Плутон.

image

© ESA

Всички фотографии, с които разполагаме, са направени от съветски апарати между 1975 и 1982 г. А повечето налични изображения представляват данни от радари.

Причината е в това, че Венера е покрита от плътни облаци, които са проницаеми само за радарите, и дори данните, с които разполагаме, не са много ясни.

image

Тази панорамна снимка е направена от съветската сонда „Венера 13“ на 1 март 1982 година.

Освен редовите членове на нашата Слънчева система има още и „мимоходом посещения“ от обекти, които може да заслужват по-внимателно изучаване с орбитални и наземни обсерватории.

Сега НАСА планира няколко подобни мисии, включително експедиция на Юпитеровата луна Европа, на която съществува покрит с лед океан, и на Сатурновата луна Титан – единственото тяло в Слънчевата система освен земята, което достоверно има големи запаси вода.

Категория: Други
Прочетен: 126 Коментари: 0 Гласове: 1
  НАСА показа воден поток на Марс     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

  image   © NASA/JPL-Caltech/Univ. of Arizona image
  • Антония Михайлова
  • 16 август 2015 г. в 09:36 Последна промяна: 
    16 август 2015 г. в 09:36
  •  

НАСА показа снимка на сезонен воден поток на голям склон на каньона в долината Маринър. Изображението е направено на 21 юли 2015 година от камерата HiRISE (High Resolution Imaging Science Experiment) на орбиталния апарат MRO (Mars Reconnaissance Orbiter).

На снимката се вижда участък с дължина 536 метра, на който се забелязват линейни структури, периодично появяващи се и изчезващи през годината. Учените смятат, че те може да са образувани от грунтови източници.

Вода на Марс се съдържа в замразено състояние, основно на неговите полюси. Още повече тя е открита в подповърхностните слоеве. В екваториалните участъци на планетата, както смятат учените, значителни количества вода може да има вдолината Маринър.

image

© NASA/JPL-Caltech/Univ. of Arizona

Според изследователите тези водни ресурси може да се окажат полезни за бъдещите пилотирани мисии на Червената планета. Засега на учените не е известен точният химичен състав на течността, която периодично тече от каньоните. Освен това някои изследователи смятат, че линейните структури в долината Маринър може да са образувани от движение на пясъци, а не на вода.

Орбиталният марсиански апарат MRO е изпратен към Марс през 2005 година и през 2006 е достигнал Червената планета. През 2008 г. основната му мисия е приключила, но НАСА е продължила работата на сондата.

Освен че предава снимки от повърхността на планетата, апаратът участва в предаването на сигнали от марсоходите на Земята.

Категория: Други
Прочетен: 88 Коментари: 0 Гласове: 0
06.09.2017 13:42 - русия и китаи
  Русия и Китай подготвят космическа коалиция     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

  image     image
  • Ивайло Красимиров
  • 4 септември 2017 г. в 09:33 Последна промяна: 
    4 септември 2017 г. в 09:33
  •  

Все по-сложните предизвикателства в изследването на космоса ще предизвикат нуждата от международно сътрудничество, много по-тясно от това, което имаме днес. Това ще промени изцяло международните отношения свързани с космоса, които през втората половина на миналия век почиваха почти изцяло върху националното съперничество и надпревара. Като свидетелство за тази промяна от Китай идва новината, че Пекин и Москва са пред подписването на споразумение за общи изследователски космически програми и общи мисии в космоса още през периода 2018-2022 г.

Според руската информационна агенция ТАСС, споразумението с Китай ще покрива пет области, включително общи изследвания на Луната и на дълбокия космос, общи сателити и др. Освен с Китай, Русия подготвя общи космически изследвания и със страни като Индия, Бразилия, Южна Африка, Перу, Чили и др.

„Изграждането на система за международно сътрудничество е в основите на цялата руска космонавтика днес“, казва Андрей Йонин, член кореспондент на Руската академия по космонавтика.

Освен международното сътрудничество, съвременните изследвания на космоса са белязани и от навлизането в тях на частни компании, чиито усилия ще се кооперират с тези на държавните институции заети с проучване на космоса. Това ще намали значително разходите за изследване на космоса, както показва опита на американците със SpaceХ.

Категория: Други
Прочетен: 93 Коментари: 0 Гласове: 0
05.09.2017 12:36 - адам и ева
  Генетиката потвърждавала преданието за Адам и Ева     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

  image   Haiku Deck image
  • Антония Михайлова
  • 4 август 2015 г. в 16:39 Последна промяна: 
    4 август 2015 г. в 16:40
  •  

Съвременните методи за генетичен анализ потвърждават библейското предание за Адам и Ева, твърди специалистът по генетика и молекулярна биология д-р Джорджия Пардъм (Georgia Purdom), пишеcharismanews.

Наскоро тя е публикувала документалното изследване „Отговори в книгата Битие“, където излага изводите си и научните доказателства за реалността на събитията, изложени в Библията.

„Съществуват твърди генетични доказателства, че Бог е създал първата човешка двойка и едно от най-неопровержимите доказателства ни е дало изследването на митохондриалната ДНК, проведено от генетика д-р Натаниел Дженсън (Nathaniel Jeanson) – казва Пърдам. – Това изследване ясно показва, че общочовешката прамайка (библейската Ева) е живяла именно в библейски времена, тоест преди няколко хиляди години.“

Дженсън направил изследване, което опровергава еволюционната графика. Неговата същина на прост език изглежда така: ако еволюцията е била такава, каквато я описват дарвинистите и ако мъжете и жените бяха странствали по планетата в продължение на хиляди години, щеше да има много по-голямо генетично разнообразие.

Като се фокусирали върху ДНК, учените открили, че мъжете и жените могат да проследят своите корени към един мъж и една жена, казва Дженсън.

Въпреки, че графиката на Дженсън се различава, изследването му потвърждава, че всички хора могат да проследят произхода си до един-единствен човек, който е живял преди 135 000 години, който може да се нарече „генетичен Адам“.

„Y-хромозомата се предава по идентичен начин от баща на син, така че мутациите или промените в мъжката хромозома могат да се проследят по мъжка линия до бащата на всички хора“, пише Тиа Гош в LiveScience. – За разлика от това предаването на ДНК от митохондриите става от жените на техните деца. ДНК е скрита в митохондриите, следователно може да разкрие приемствеността до древната Ева.“

Категория: Други
Прочетен: 178 Коментари: 0 Гласове: 1
<<  <  22 23 24 25 26 27 28 29 30  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: fantasta
Категория: Лични дневници
Прочетен: 249761
Постинги: 663
Коментари: 15
Гласове: 101