Отстраняване на митохондриите обърна клетъчното стареене     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

    Томографска реконструкция на митохондрия.
© Guy Perkins, National Center for Microscopy and Imaging Research

• Антония Михайлова
• 5 февруари 2016 г. в 00:44 Последна промяна: 
  5 февруари 2016 г. в 00:02
•  

Британски изследователи откриха, че отстраняването на синтезиращите енергия митохондрии от клетките отстранява появата на клетъчното стареене. Отчет за изследването е публикуван в сп. EMBO Journal.

Репликативното стареене на клетките, илисенесценция, е състояние, при което клетките, подложени но увреждащо въздействие, престават да се делят. То служи като природен механизъм за защита от развитието на рак, но допринася за развитието на възрастови изменения на организма и свързаните с тях заболявания.

Такива изменения възникват в резултат на синтез на сигнални молекули в сенесцентните клетки, активиращи възпалителните реакции и оксидативния стрес (увреждането на клетъчните структури с активни форми на кислород). Механизмът, отговорен за сенесценцията, не беше уточнен докрай.

Учените от Нюкасълския университет са усъвършенствали методиката за стимулация на митофагията – унищожаване на увредените митохондрии в клетките. Това им позволило напълно да отстранят митохондриите от клетъчни култури. В продължение на месец наблюдения в клетките отсъствали митохондриално дишане и синтез на митохондриални белтъци.

След това тази методика била приложена към различни модели сенесцентни клетки. Станало ясно, че отстраняването на митохондриите от тях рязко снижава синтеза на типичните за сенесценцията белтъци, включително инхибиторите на циклин-зависима киназа р21 и р16, а също свързания със сенесценцията бета-галактозидаза (SA β-Gal).

В клетките също така намаляла продукцията на провъзпалителни и прооксидантни фактори. В същото време отстраняването на митохондриите стимулирало гликолизата и продукцията на АТФ (аденозинтрифосфат).

Освен това учените успели да установят непосредствения механизъм на стартиране на сенесценцията. Оказало се, че в отговор на увреждането на ДНК е важен регулаторът на синтеза белтъкът mTORC1 активира формирането на нови митохондрии, зависимо от регулаторния белтък PGC-1β.

• Ще правят деца от трима родители

В експериментите с животни потискането на биогенезата на митохондриите с рапамицин или изключване на гена PGC-1β намалило възрастовото нарастване на броя на сенесцентните клетки в черния дроб и свързаните с това провъзпалителни изменения.

„Сега сме с крачка по-близо до разработката на терапия на клетъчното стареене, чиято мишена ще станат митохондриите“, казва водещият автор на изследването Клара Корея-Мело (Clara Correia-Melo).

• Модификация на теломерите обърна стареенето назад

Митохондриите са клетъчни органели, осигуряващи аеробно окисление за изработката на АТФ. Тъй като митохондриите непосредствено контактуват с кислород, те стават основна мишена за неговите активни форми.

  11 изчезнали животински вида, които чакат ред за връщане към живот     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

     

• Ивайло Красимиров
• 7 февруари 2017 г. в 11:12 Последна промяна: 
  7 февруари 2017 г. в 11:12
•  

В известен смисъл вече учените вече разполагат с инструмент с връщане времето назад. Те усилено търсят точния метод, който да върне към живот изчезнали животински видове. Неправителствената организация The Long Now Foundation публикува кратък списък на животни, които отговарят на критериите за „връщане към живот“.

КАСПИЙСКИ ТИГЪР

Този тигър някога е населявал обширни територи в Турция и Централна Азия. Видът изчезва през 60-те години на миналия век, заради бракониерство и загуба на хабитат. Учените, участващи в проекта, искат за върнат тигъра, използвайки генетично подобния вид Сибирски тигър.

ЗУБЪР

Зубрите някога са се срещали в цяла Европа, Азия, Северна Африка. Достигали са височина над 2 метра. Учените искат да ги върнат чрез внимателно селектиране на видове едър рогат добитък, някои от които носят ДНК на зубър.

ДОДО

Прословутото Додо, описано в Алиса в страната на чудесата някога се е срещало на Мавриций, но е изтребено от човешката алчност. Откритият през 2007 г. скелет на додо може да съдържа ценни ДНК проби, които учените да ползват, за да възкресят птицата.

ВЪЛНИСТ МАМУТ

Тези огромни, подобни на слон същества са населявали последно остров Врангел(Русия), преди да изчезнат напълно преди около 4 хиляди години. За щастие има съхранени в ледовете някои спесимени, чрез които учените да стигнат до ДНК.

George ?Rinaldino? Teichmann Art Collection Photo Documentation

ТАСМАНИЙСКИ ВЪЛК

Този торбест бозайник е познат също и с името тасманийски тигър. Населявал е Австралия, Тасмания и Нова Гвинея до изтребването на вида през 60-те. Учените вярват, че част от тяхната ДНК се среща в тасманийските дяволи, което може да помогне за връщането на животното.

Това само 5 вида от животните в списъка, надолу има още, които учените се надяват да успеят да върнат.

КУБИНСКО МАКАУ

ВЪЛНИСТИ НОСОРОЗИ

Artist’s impression of Coelodonta antiquitatis ‘Woolly rhinoceros’ which roamed the tundra of Palaeartica during the Pleistocene 1.8 million to 10,000 years ago. Illustration by Michael Long.

ПАТИЦА ЛАБРАДОР

МОА

БАЙДЖИ (речен делфин)

ПТИЦЕЧОВКОВА ЖАБА (Rheobatrachus)

„ТРЯБВА ЛИ ДА ПРАВИМ ТОВА?“

Това е златният въпрос, който се задава, когато стане дума за възкресяване на изчезнали видове. Някои смятат, че фокуса върху отделните видове е загуба на време, особено при положение че темповете на изчезване не намаляват. Други виждат връщането на отделни видове като възможност за ревитализация на естествения хабитат и съответно допринасяне възстановяването на флората и фауната като цяло. Напредъкът на технологиите обаче позволява сега да се зададе и въпросът „защо не?“

Всяко животно на планетата има своя специфична функция в екосистемата. Загубата на един вид може да доведе до верижна реакция – малка или катастрофична. Ако учените искат върнат баланса в екосистемата на Земята, би трябвало да следват строг протокол в избора на най-подходящите кандидати. Дъглас МакКоули, еколог в UCSB поставя три основни критерия, които трябва да са налице: целевият вид да има уникални функции, фокус върху изчезнали наскоро видове, работа само с видове, които могат да бъдат възстановени до нива на изобилие.

  Ерик Верден: Човешкият живот може да се удължи значително     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

     

• Ивайло Красимиров
• 18 юли 2017 г. в 11:07 Последна промяна: 
  18 юли 2017 г. в 11:07
•  

Ерик Верден е световноизвестен учен в областта на остаряването, президент на Института за изследване на стареенето Бюк. Институтът е най-големият независим изследователски център на стареенето в света.

В интервю за сп. Nautilus, Верден казва, че бързото нарастване на изследванията свързани с възрастовите промени и стареенето се дължат на едно откритие, направено през 90-те години на миналия век, показващо, че стареенето не е нещо неизбежно. То е предизвикано от мутации, а учените рано или късно, биха могли да направят промени в генома на човек, които да удвоят средната възраст на хората.

Щом има начини да се регулира стареенето, най-вероятно ще се намери и хапчето за това,

казва Верден, но обяснява, че все пак няма безсмъртие и няма лекарство което да направи човека безсмъртен.

Това което може да се постигне е удължаване на живота. То може да се постигне, когато тялото се поддържа добре. Правилното хранене и физическите упражнения са невероятно „лекарство“ срещу стареенето, казва Верден. Според него трябва да се третират причините, а не симптомите,  в комбинация с фармацевтични изделия и правилен начин на живот.

И днес се предлагат много мистични „лечения“ на старостта – преливане на кръв от млади хора на възрастни такива, изследвания на ролята на теломерите (сложна структура в края на хромозомата) за процеса на стареене, разработването на хапчета против стареене на базата на някои бактерии и пр. Това обаче не е решение, счита Верден.

Има и нещо друго: когато средната възраст на човек расте и се комбинира с намаляващата раждаемост,  характерна за много от развитите нации в света, резултатът е бързо нарастване на дела на възрастното население. Тогава съотношението на  хората, които са извън производствения процес и са в пенсия, спрямо тези, които произвеждат, се променя и това се отразява негативно на икономиката.

Пред  хората стои проблемът как стареенето и по-дългият живот да не идва за сметка на увреждане на природата, на влошаване на икономиката или благосъстоянието на по-младите, въпроси които трябва да се решават едновременно с опитите да се удължи човешкия живот, заключава Верден.

    Неделя, 03 Септември 2017

• 
• 

• Контакти
• Връзки
• Търсене
• Карта на сайта

  БАЛКАНСКИ ИДЕНТИЧНОСТИ

• НАЧАЛО
• ЗА НАС
• БИБЛИОГРАФИЯ
• СЪДЪРЖАНИЕ
• АНКЕТИ
• СЕМИНАРИ
• МУЛТИМЕДИЯ

Балканските идентичности в българската култура

  " rel="nofollow" style="color: rgb(101, 173, 197); text-decoration: none;" target="_blank" rel="nofollow"> Печат БЪЛГАРСКИЯТ РАЗКАЗ ЗА ПАДАНЕТО ПОД ОСМАНСКА ВЛАСТ: ИСТОРИЧЕСКИ КАНОН БЕЗ МЕСИАНИСТИЧЕН МИТ

ДЕСИСЛАВА ЛИЛОВА

Критика и хуманизъм, кн. 1, 2006, с. 255-275

Четете и знайте кой бе цар Шишман
и как нашто царство сториха го плян
Иван Вазов, "Паисий"
Епопея на забравените

Падането под османска власт заема ключово място в историческата памет на балканските нации и в това отношение българите не правят изключение. Както навсякъде, така и тук събитието се възприема като повратен епизод с катастрофални и трайни последици, които забавят с няколко столетия настъпването на модерността. В други отношения обаче начинът, по който българите помнят османското нашествие, се различава от паметта на балканските съседи. Преди всичко образът на събитието в колективното въображение е значително по-смътен, отколкото би могло да се очаква. Основната причина е, че той не е свързан с никакво конкретно място - нито крепост, нито манастир, нито връх, нито поле. Знае се, че са се водили сражения и то в течение на десетилетия, тъй като държавата губи териториите си постепенно, но къде точно са се състояли тези боеве, е въпрос без ясен отговор. Българският исторически разказ не произвежда образа на голям, решителен и съдбоносен сблъсък от мащаба на битката на Косово поле или превземането на Константинопол и това е особеност, която заслужава внимание.

Приема се, че България е окончателно покорена от османците през 1396 година. Симптоматично е обаче, че дори и тази дата не се асоциира с някакъв конкретен бой. Както е известно, тогава е превзето Видинското царство - северозападните български земи, управлявани от Иван Срацимир, който се отцепва от търновския престол и се обявява за самостоятелен владетел. Освен тези сухи данни в колективната памет не влизат никакви детайли, които да подсказват как точно е протекла обсадата на Видин. По това време огромната част от българските територии вече се намира под властта на султана, така че краят на малкото периферно царство е напълно предвидим. Затова и завладяването му се възприема по-скоро като събитие, което се е случило пост фактум - не толкова финал, колкото епилог на една продължителна агония.

Неслучайно като последен български цар е запомнен не Иван Срацимир, а Иван Шишман - владетелят на Търновско царство. Във въображението на потомците фактът, че Шишман капитулира пръв, е без значение, тъй като символният статут на двамата царе е несъизмерим. Единият е отцепник и в този смисъл емблематизира разпада на държавата заради интригите, егоистичните амбиции и заговорите в аристократичния елит. Другият е бранител на разпокъсаното царство и именно като такъв носи ореола на обречен, но предан на народа си владетел. Проблемът, който се поддава по-трудно на анализ, е защо този ореол се оказва недостатъчен, за да превърне Иван Шишман в обект на национален култ.

Една от спецификите на българския разказ за падането под османска власт е, че в него липсва фигура, която да се ползва със сакралния статут на сръбския крал Лазар или на албанския владетел Скендер бег. Историографията и литературният канон са класически механизми за нормативизиране на колективната памет и точно затова прави впечатление тяхната пасивност по отношение на цар Иван Шишман. За да се формира мит, е необходим сюжет, а за последния български владетел на практика се знае малко. Къде и кога е предвождал войските си? Имало ли е сражение, в което той се е изправил лично срещу турския султан? Как е загубил столицата си? Каква е била смъртта му? Какво се е случило с наследниците му? Това са все въпроси, които по принцип имат експертно обяснение, но много рядко се задават и остават извън сферата на публичния интерес и популярната осведоменост.

От друга страна, литературната активност, посветена на падането под османска власт също е необичайно слаба. Предпочитат се сюжети, свързани с кризата, обхванала държавата още преди османското нашествие. Разпространена тема са браковете между български владетели и чужденки, за които се твърди, че развратили двора и разединили царството с коварство и интриги.1 Резултатът е, че слабостта на последната династия, управлявала България, се очертава като устойчив сюжет, но гибелният политически ефект от тази "семейна драма" остава зад кадър. Показателно е, че образът на самия Шишман се пресъздава извънредно рядко. Едва през 1959 Камен Зидаров му посвещава драма, чието действие е концентрирано върху личната жертва на царя, принуден да даде сестра си в харема на султана като откуп за държавния суверенитет.2 Колкото и да е странно, единственото произведение в канона, което все пак дава образна представа за най-катастрофалната война в историята на България, е народната песен Откак се е, мила моя майно льо, зора зазорила. Това на свой ред обяснява защо е толкова трудно да си представим съпротивата срещу османското нашествие като нещо по-конкретно от призрачния силует на една мълчалива войска, която призори е тръгнала на смъртен бой, предвождана от цар Иван Шишман.

Малко са произведенията, които правят опит да предложат различна или поне по-детайлна картина на последните години от историята на средновековната българска държава. Именно затова си струва да обърнем внимание на един кратък и сравнително маргинален текст, написан от литературния класик Иван Вазов през 1906. Става дума за разказа Великият заточеник, който е посветен на патриарх Евтимий. Сюжетът, който ни интересува, е разработен тук в пределно конспективен вид:3

"То беше през есента 1393 година.
Ужасна година за България!
Столицата й Търново беше превзета от Челеби Сюлейман едва пред три месеца, на 17 юли.
Турските завоевателни орди, преминали при Орхана Дарданелите, бяха вече опустошили и подчинили Тракия, Македония. На 1364 г. Лала Шахин, пълководецът му, бе превзел Стара Загора и после Пловдив. София бе паднала на 1382; повечето градове на Северна България един по друг след това се подчиниха на турците, като Варна, Силистра, Никопол; остаяше само Велико Търново, но след три месеци обсада и то падна, обляно в кръв след един жесток юруш на Челеби Сюлеймана въз крепостта.
Последният български цар Иван Шишман бе убит или умрял някъде в плен, в една пловдивска тъмница, казват някои историци.
България, като свободна държава, загина печално и глухо, без да даде сериозен отпор - тя нема едно Косово, за да умре, увенчана с трагическия ореол на героизма.
Безконечни вътрешни крамоли, безсмислени свади и войни със съседите бяха я изнемощили; продажността и упадъка на болярството, тлетворното влияние на отрицателното учение на богомилството, вечните тревоги, смутове и ненужни борби с византийците бяха убили всяка енергия у безволния народ и той покорно прие съдбата си, изгубил вяра във всичко.
България беше загинала."

Резигнация и антигероизъм - такава комбинация не е характерна за начина, по който на Балканите разказват падането под османска власт. Тя е необичайна дори и за самия Вазов, който е сред най-активните строители на националния героичен пантеон. Както е известно, неговият роман Под игото (1894) и поетическият цикълЕпопея на забравените (1881-1884) се превръщат в литературна "институция", през която минава всеки ученик. Определено може да се каже, че именно благодарение на този български класик Възраждането, Априлското въстание и Руско-турската освободителна война присъстват в колективното въображение с толкова конкретен и емоционален образ. Как тогава да си обясним, че превземането на България през ХІV век - за разлика от края на епохата под османска власт - блокира мощния талант на Вазов да пресъздава миналото в героичен план? На какво всъщност се дължи принципната неохота на литературния канон да превърне един драматичен период в извор на сюжети? Защо историческият разказ е толкова сдържан и уклончив? Защо в крайна сметка българите не създават мит от съпротивата срещу османското нашествие?

Задачата на този текст е да потърси начин да рационализира въздържаността на българското историческо въображение, тъй като в случая става дума за събитие, което по правило възпламенява балканската емоционалност. Един от възможните подходи е да се проследи генеалогията на проблема. Или с други думи, въпросът е да се опитаме да разберем как изглежда падането под османска власт в онзи начален период, когато разказът за българското минало тепърва се формира. На практика това означава да се систематизира какво е писано по темата през възрожденската епоха.

Първият идеологически ресурс, който заслужава внимание, е историографският жанр и неговото приложение в образователната сфера. Между 1844 и 1874 са издадени 10 учебника по българска история, 10 учебника по всеобща история и 5 учебника по османска история. Най-малко информация за османското нашествие съдържат общите истории. Това са преводни произведения от европейски автори и често в тях изобщо няма данни по въпроса, а в случай че такива все пак има, те се свеждат до падането на Константинопол и двата похода на Хуниади.

Както би могло да се очаква, на обратния полюс се намират османските истории. Всички те описват изключително подробно турското нахлуване в Европа. Проблемът е, че само някои от тях проявяват по-специален интерес към начина, по който е превзето българското царство. Така например официалните учебници, които носят щемпела на образователното министерство, обикновено са кратки и предлагат телеграфни сведения за делата на султаните без детайли за покорените народи и техните държави. В края на 50-те години на ХІХ век Петко Славейков превежда едно произведение от този вид, но инициативата му не предизвиква интерес, тъй като учебникът свежда разказа за гибелта на българското царство до следното изречение: "Напокон той [Мурад І] привзе Мацедония и Албания, покори България и нападна на Сърбия."4

Десет години по-късно Славейков прави значително по-успешен опит в същото направление, като публикува в Гайда откъс от История на Османската империя на немския учен Йозеф Хамер.5 Може да се каже, че този превод се оказва един от най-продуктивните идеологически трансфери във възрожденската култура. Рецепцията на Хамеровата история е бърза и подчертано ефективна, тъй като книгата се възприема като проекция на европейската гледна точка към военния театър на Балканите през ХІV век. Тя се цитира често, тъй като се смята за външен, незаинтересован и следователно благонадежден източник на информация за десетките малки и големи сражения, както и за делата на цяла галерия от главни и второстепенни действащи лица. Интересът към произведението и неговата проблематика е толкова висок, че провокира идеята за въвеждане на османската история в програмата на училищата. Съответно през 70-те години се появяват четири учебника по новия предмет, написани от български автори.6

Както би могло да се очаква, тези учебници са съставени почти изцяло върху Хамеровата история. В случая въпросът, който няма очевиден отговор, е друг. Защо всъщност е било необходимо да се правят преработки? Защо занимателната книга на немския историк не е наложена директно за ползване в училищата? Повечето учебници от този период са преводни, включително и десетте всеобщи истории. Индиректната употреба на Хамеровото произведение в училищата се отклонява от тази утвърдена практика и фактът сам по себе си подсказва, че българските автори са открили някакви "дефекти" и се е наложило да ги отстранят.

В своите учебници те често спорят с немския авторитет и тези задочни дебати са добър ориентир кои са били неудобните ракурси в европейската визия за падането на Балканите под османска власт. На първо място авторите констатират, че европейската наука смесва българите с техните съседи. Типичен пример е битката при Марица, в която според Йозеф Хамер са участвали сърби, власи и бошнаци. Стефан Бобчев (1871: 24) възразява, че това е грешка и тя произтича от неясните представи за народността на тракийските и родопските войводи, които са наричани "влашки и славянски", докато в действителност "не са били освен български". Хамер също така твърди, че в битката при Самоков били разбити "сръбскийт крал и съюзника му българскийт цар".7

Опровержение по въпроса има още в Гайда, а по-късно текстът е повторен и в учебника на Бобчев (1871: 26), като този път вината е прехвърлена върху турските историци:

"Турските историци от първото сражение на Марица следуват да наричат българските вассали в Западна Тракия и Македония - Сърби, а Българи само отвъд планината; но това, както забележихме по-горе, е несправедливо. В сражението, за което е дума, не сръбскийт крал, но нито Сърби е имало."

Но колкото и възражения да са направени в тези и други подобни казуси, те не променят цялостното впечатление, че историческият разказ за падането под османска власт е нестабилен и предложената версия не е окончателна, макар да е фиксирана в учебник. Постоянната необходимост да се дебатира защо в определени случаи сърби власи, тракийци, македонци и "родопски войводи" може да означава българи, както и обратно, определено е сред острите дразнители в европейската версия за османската история. Но от друга страна би трябвало да имаме предвид, че интелигенцията в този период има огромен опит и съответно жив рефлекс в дискусии на тема "какво точно се крие зад името "българи". Разгорещеният дебат по етногенетичния въпрос принуждава елита непрекъснато да търси аргументи, за да прави избор между десетките възможни синоними на българското име - славяни, татари, хуни, авари, алани, готи, илири, мизи, кутригури, оногундури, монголи, печенеги, сармати, скити, хазари, фино-чуди. Голяма част от учебниците по българска история са посветени на националното име и неговите заплетени значения. Както се вижда, тази болна тема "заразява" и османските истории, но сама по себе си появата й надали е изненадала авторите на учебници.

За сметка на това версията за съдбата на Шишмановия род се оказва истинско предизвикателство. Ето какво се е случило след повторната обсада на Никопол според версията на Хамер, цитирана по учебника на Бобчев (1871: 39):

"Лесно е можал Шишман, българский цар, седящец обиколен в Никопол, еще дълго време да са опира на Османците, които тогаз не били еще вещи в обсажданието; но той и син му излязоха пред Аали паша с чаршаф около глава, моляще са да им пощади живота. Шишман, хванат, биде заведен в Пловдив, дето или е бил тутакси убит, или пазен в тъмница, докато е умрял от природната си смърт. Син му такожде Шишман наричан, спаси живота си, като прие мюсюлманството и доби наместничество в Азия, в Самсун."8

Очевидно е, че в такъв вид урокът за последния български цар не би могъл да служи като инструмент за патриотично възпитание. Нещо повече - педагогическата "непригодност" на този епизод нараства многократно от контекста, в който го поставя Хамер. Немският историк не само описва капитулацията на Шишман и решението на сина му да смени християнството с исляма, но представя българската династия като контрапункт на сръбския крал Лазар и неговата саможертва в битката на Косово поле. От тази гледна точка появата на коментар в учебника на Стефан Бобчев към версията за съдбата на Шишмановия род е напълно предвидима. Защитната теза отново разчита на евентуална грешка в имената, но контрааргументите са толкова сложно изразени, че по-скоро засилват, отколкото намаляват объркването на читателя:

"Бъркотия някаква са вижда в турската история и непосрещание с българската, колкото са касае до делата с Шишмана. Но това происхожда, както сми забележили, от слиянието на имената. В турската история Александър Шишман, бащата на Йоанна Шишмана, Йоан Шишман и синовете на Шишмана Стефан и Георгий безразлично са наричат с едно име Шишман и от това слияние на имената следува неразбория в събитията."9

Струва си да се запитаме защо точно по този възлов въпрос авторът на учебника се е изказал толкова енигматично? Защо направо не е съобщил на аудиторията си каква е според него истината по проблема, макар че очевидно не е удовлетворен от версията на оригинала? И какво всъщност има предвид Бобчев, като настоява, че историците на Османската империя бъркат членовете на последната династия, управлявала България? Бихме могли да се ориентираме в логиката на тази хипотеза, като я сравним с разказа за същото събитие в османската история на Йоаким Груев. Тук също има сведения, че един представител на Шишмановия род е "приел мюслиманска вяра и станал управител в Сарухан", но тази неблагодарна роля е изиграна от племенника на Шишман, а не от наследника на царската корона.10. Освен това се твърди, че в Пловдив със статут на роб е отведен не царят, а неговият брат Асен. Самият Шишман продължил борбата, но скоро след това загинал. Къде и как се е случило това, учебникът не пояснява.

Разказът, предложен от Йоаким Груев, не е изчерпателен, но така или иначе дава представа какви възможности за маневриране предлага системата от династични имена и роднински връзки. Възрожденските историографи употребяват често този тактически ресурс и това е една от причините, поради които българските версии за падането под османска власт се разминават с разказа на Йозеф Хамер. По този въпрос действително има конфликт между двете гледни точки, както с основание изтъква Стефан Бобчев. Проблемът е, че българската страна не произвежда нормативна версия, която би могла да се цитира като валиден контрапункт на европейската визия за поведението и съдбата на Шишмановия род. По отношение на този ключов сюжет възрожденските автори така и не успяват да достигнат до консенсус. Разногласията между тях възникват много рано - на практика още през втората половина на ХVІІІ век, когато се появяват ръкописните разкази за българското минало. Би могло да се очаква, че с развитието на образователна система версията ще се стандартизира, но в действителност алтернативите продължават да се умножават.

Най-ранната версия за начина, по който българите падат под османска власт, откриваме в ръкописната История славянобългарска на Паисий Хилендарски (1762). Тук епизодът е кратък и съдържа информация за два похода на султан Мурад срещу България. Първият от тях е неуспешен, тъй като тримата братя Шишман, Страшимир и Асен се изправят заедно срещу врага и го разбиват. Но Асен загива в боя, а братята му затъват в раздори заради търновския трон. При второто нападение на Мурад Шишман не получава подкрепа от страна на Страшимир и съответно турците превземат българското царство. "За тоя цар Йоан Шишман - заключава Паисий - няма писано известие що е станало с него, дали турците са го тогава убили, или е поживял няколко години".11 Все пак авторът цитира някои косвени извори, според които последният български владетел изоставя столицата Търново и се укрепява в София, където укрива царското имане в манастира Урвич. Седем години по-късно обаче нашествениците го "заробили и погубили" заедно с целия му двор. Неговият брат също губи престола си във Видин и избягва във Влашко.
През 1792 се появява ръкописната история на отец Спиридон, където разказът за края на българското царство е значително по-дълъг и сложно разклонен. Тук финалът на сюжета не е смъртта на цар Иван Шишман. В известен смисъл дори може да се каже, че голямата война започва, когато на трона сяда следващият цар - Георги Страшимир, който именно е натоварен с ролята на последен български владетел. Така съпротивата срещу нашествениците е удължена и накрая се оказва, че българите падат под османска власт едва след като византийците и сърбите са покорени. Историята продължава още по-нататък с епизода за предателската роля на цариградския патриарх, който внушава на султана, че българите са опасни и първенците им трябва да бъдат изтребени до крак. Това е т. нар. "второ разорение на България", което Спиридон датира около 100 години след смъртта на Георги.12

Разликата от историята на Паисий се задълбочава и от множеството действащи лица, чиито роли са второстепенни, но детайлно проследени. Така например, подробно се разказва за пиротския княз Момчил (убит в боя при Ипсала, където загива и султан Орхан), за Вълко Добруджански и Лазар Евхаитски (убити от султан Муса като възмездие за смъртта на брат му Сюлейман), за Константин и Марко, владетели на Сяр и Битоля (убити от султан Баязид, тъй като отказали да се сражават на негова страна, макар да му били васали), за Янкул войвода и крал Владислав (съюзници на Георги Страшимир, убити в битката за Белград). В действителност зад тази героическа галерия се крият най-вече сръбски и унгарски персонажи, които са "привлечени" от Спиридон като участници на българската сцена.13

Като цяло може да се каже, че това е пищен, патетичен и крайно недостоверен разказ за падането под османска власт, който дълго време остава почти неизвестен на широката публика.14 Но по стечение на обстоятелствата именно това е версията, която попада в първия учебник по българска история. Както е известно,Царственикът на Христаки Павлович (1844) е съставен въз основа на препис от историята на Паисий, която е преправена и компилирана със съчинението на Спиридон. Специално в епизода за превземането на България преписът следва разказа на Спиридон. Ползвайки тези данни, Христаки Павлович написва главата за османското нашествие и така дава шанс на версията да се стандартизира. В действителност обаче процесите в образователната сфера се развиват по различен начин. Независимо от факта, че няма друг учебник по предмета в течение на 17 години, Царственикът не успява да нормативизира паметта за българското минало. Голяма част от интелигенцията смята текста за морално остарял още в момента на създаването му, но поради липса на алтернатива учебникът остава в употреба дълго време. Едва през 60-те и 70-те години в образователната сфера навлиза поколение с професионален ценз и самочувствие, което радикално ревизира основополагащите тези в историческия разказ. Сред първите обекти на тази цялостна реформа е урокът за падането под османска власт, който получава следната оценка:

"В същата категория се намерват и последните страници на Царственика, който е упазил този пак легендарний вид, с който се отличава цяло почти съчинението на Отца Паисия (…) И наистина, реченото съчинение много е заслужило в своето време, но пред историческата критика то свършенно пада от важността, която инак му отдавами синца - и пада само затуй, че съдържа историята на един народ не таквази, каквато си е тя, но каквато е щял нейнийт съчинител да бъде".15

Оказва се обаче, че да се напише историята на падането под османска власт "таквази, каквато си е тя", е задача, която затруднява възрожденската интелигенция. Преди всичко изворите, с които разполагат авторите на учебници, са малко. По това време европейската историография работи предимно върху произхода на българите, докато краят на тяхната държава не предизвиква особен интерес. Показателни в това отношение са всеобщите истории, в които османското нашествие изобщо не се свързва с покоряването на България. Учебниците, одобрени от образователното министерство в Цариград, също се отнасят с безразличие към балканските държави, на чиято територия е създадена османската империя. Историята на Йозеф Хамер се очертава като основен източник на информация за повратните събития от ХІV век, но от друга страна, редица елементи в тази версия смущават строителите на българската нация. Няма нищо чудно, че при тази комбинация от фактори популярността на сюжета не е особено висока. Независимо от факта, че темата е ключова за историческия разказ, авторите избягват да навлизат в подробности по нея. Поради тази причина финалните уроци на учебниците по история изглеждат непропорционално кратки. Липсата на баланс понякога е толкова драстична, че списание Читалище намира за необходимо да постави въпроса на публично обсъждане:

"Периода на нашето подчинение под властта на Османските царе не заслужава ли никакво внимание, за да не го препустим съвсем от книгата? Или сведения нямаме за него? Нито едното, нито другото. (…) Сведения за този период вече имаме тук-таме разпръснати; защо не се погрижи някой да ги събере на едно, доколкото е възможно, и така да състави едно по-пълно ръководство по нашата история?"16

Критиката е отправена конкретно към учебника на Драган Манчев от 1872 и по принцип е напълно основателна, но на практика дава крайно проблематичен резултат. Самият Манчев не се съобразява с настоятелната препоръка и издава книгата си втори път без промени на последните й страници. Но през 1873 колегата му Тодор Шишков публикува свой учебник, в който изискванията на списание Читалище са педантично удовлетворени. Благодарение на тази изчерпателност разказът за края на българското царство се простира на 60 страници, докато всички останали събития от основаването до изчезването на държавата са събрани на 150 страници. По отношение на дължината, единственият конкурент на сюжета за падането под османска власт се оказва разказът за произхода на българското племе - общо 107 страници. Както се вижда, структурният баланс е грубо нарушен и създава впечатление, че историческият живот на българското царство няма особено значение. Изглежда сякаш важните въпроси са само два: къде са живеели предците преди да дойдат на Балканите и как България изчезва от картата на Европа. Така създадената перспектива естествено скандализира образованата публика, учебникът е разгромен, а злочестият му автор е сравнен с "оная маймуна, която видяла, че хората си служат с очила, и тя си купила, но като не им знаела назначението, ту ги помирисвала, ту ги тургала на опашката си…"17

Провалът на учебника е шумен и категоричен, но сам по себе си той не обяснява защо всъщност книгата е структурирана по този странен начин. Амбициозният проект на Тодор Шишков е да състави "ръководство" по българска история, което да съдържа всички данни, известни на съвременната му наука. В случая под "данни" се разбира не само факти, но също така версии, хипотези и дебати. С тази претенция за всеобхватност е разработен целият учебен материал - не само уроците в началото и края. Гигантският размер на тези части не се дължи на разлика в подхода, не съдържа ценностна оценка и не означава, че за етногенезиса и падането под османска власт се знае много повече, отколкото за всичко друго. Напротив, през 70-те години на ХІХ век точно по тези два проблема се знае се малко, версиите са различни, детайлите са неизвестни и хипотезите са съответно противоречиви. Добросъвестното изложение на всички варианти първо, отнема място и второ, обърква читателя, така че в крайна сметка учебникът наистина се превръща в педагогическа катастрофа.

Но от друга страна, би било несправедливо, ако не отдадем дължимото на един страничен, но полезен ефект от начина, по който Тодор Шишков разказва българското минало. Драстичните диспропорции на неговия учебник дразнят съвременниците, но затова пък днес те дават рядък шанс да си представим визуално разликите в степента и скоростта, с която се стандартизират ключовите епизоди от националния исторически разказ. От тази гледна точка колебливата нормативизация на сюжета за падането под османска власт се очертава ясно. Колкото и кратки да са версиите в учебниците от 60-те и 70-те години - особено в сравнение с епичния размах на Царственика, те все пак се разминават и детайлите им си противоречат. Въпросите, по които не се достига до консенсус, могат да се резюмират в следния конспективен вид.18

Първият проблем, по който няма общо мнение, е кога, защо и на колко части се разделя българското царство. Според някои автори още Иван Александър решава да даде на всеки от синовете си отделна територия за управление, докато други смятат, че братята се скарват едва след смъртта на баща си. Колко сина има Иван Александър? Трудно е да се каже. Ясно е, че са повече от един, но се спори дали са двама, трима или четирима. Как се казват те? Устойчивите имена са Иван Шишман и Георги Страшимир. Понякога в сюжета се включват още един или двама братя, чиито имена варират между Асен, Михаил, Иван-Ясен и Добрич. По аналогичен начин варира и броят на царствата. В някои случаи те са три - Търновско (Иван Шишман), Видинско (Георги Страшимир) и Преславско, което се управлява на съвместни начала от други двама братя. Понякога обаче на въображаемата карта се появява и четвърто царство, което обхваща Добруджа и се владее от Добрич.

На второ място, няма съвпадение в представите за хода на военната кампания. Особено противоречива е информацията за второстепенните сражения. Някои автори изброяват крепостите, които падат по пътя на нашествениците, но тези списъци не са стандартизирани и включват различни градове. Други автори проявяват интерес само към големите сражения, които са две - едното в Тракия, второто при Никопол. Що се отнася до първото от тях, единственият нормативизиран факт е, че турците печелят, а българите губят. Според една от версиите сблъсъкът се е състоял между султан Мурад и преславския владетел Асен, който загива в боя. Наследява го брат му Михаил, но не след дълго е убит и той. Според друга версия на помощ на Асен се притичва Шишман и двамата предвождат заедно войската. Според трета версия Шишман е изоставен от всичките си братя, влиза в битката сам и е разгромен от Лала Шахин паша.

Неяснотите около битката при Никопол започват от въпроса дали тя изобщо се е състояла. Има учебници, в които името на крепостта дори не се споменава. Има също така автори, които се питат дали става дума за град на река Дунав или на река Росица, тъй като и на двете места има селище с такова име. Освен това някои автори твърдят, че е имало не една, а две обсади. За сметка на това главните действащи лица в почти всички версии са едни и същи - Шишман и Али паша. Във второто издание на своята история обаче Драган Манчев коригира сцената, така че в Никопол се оказва обсаден преславският владетел Иван Ясен. В случая разногласията са съществени, тъй като от начина, по който се разказва (или игнорира) тази битка, зависи сюжетът за смъртта на Шишман.

Този сюжет от своя страна е познат в два основни варианта. Според единия от тях Шишман изобщо не е ходил в Никопол, а след загубата на столицата Търново се е отправил към София и е скрил царското имане в манастира Урвич. По-късно е загинал в битката при Самоков, победен от Баязид. Според другия вариант Шишман се е предал след обсадата на Никопол. Въпросът е какво става след това. В някои учебници пише, че е превърнат в роб. В други - че е отведен в стана на султана, където сключва мир. В трети - че Шишман два пъти се предава при Никопол и съответно два пъти е воден при султана. Първия път откупва царството срещу Силистра, а втория път губи трона, но му пощадяват живота. Въпреки това отново се опитва да събере войска, но го залавят и го отвеждат в Пловдив, където го убиват.

По аналогичен начин се разделят и версиите за сина на Шишман. В някои случаи такова действащо лице отсъства; в други присъства, но остава анонимно; в трети се явява под името Владислав. Някои автори смятат, че след битката при Никопол той е бил заробен заедно с баща си. Други твърдят, че е приел исляма и е получил имение в Самсун (Мала Азия). Трети разказват, че след битката при Самоков е избягал при чичо си във Видин. Четвърти настояват, че всъщност синовете са били двама. Името на този, който е приел исляма, не се знае, но турците го наричали с бащиното му име Шишман. Според Шишков това смесване на имената заблудило редица историци, че самият Иван Шишман минал на турска служба и бил пратен да се бие срещу непокорни племена във вътрешността на Азия, където паднал убит.

За някои автори българската история свършва с края на Шишман, но в повечето учебници разказът продължава. Обикновено има кратки сведения за битката на Косово поле и обсадата на Константинопол, но вниманието е съсредоточено предимно върху българските градове, които се съпротивляват, но постепенно са превзети. Накрая пада Видин. Неговият владетел (син на Георги Страшимир, който носи същото име) напуска града, но по неизвестни причини умира на следващата година в Рудник заедно с цялото си семейство. Има версии, според които по това време българската войска се намира в Мъглиж и се крие в гората. Османлиите ги нападат, но се случва чудо: от ясно небе се спуска мъгла и враговете се самоизбиват. Но има и учебници, в които такова чудо няма.

И за да довършим прегледа на спорните въпроси, нека поясним, че понякога сюжетът включва и други действащи лица с второстепенни роли като войводите Мирчо и Димитър, Марко и Константин. Също така понякога се споменава, че Иван Шишман дава на Мурад дъщеря си (а според други версии - сестра си) Мария за жена. Някои автори твърдят, че тя имала голямо влияние върху сина си Баязид и затова султанът два пъти пощадил живота на българския цар. Но все пак такива сюжетни разклонения се срещат подчертано рядко и обикновено разказът за падането под османска власт остава сух и лаконичен.

В общи линии така изглеждат финалните страници от българската история във възрожденските учебници. Те са продукт от търсенето на компромис между епичната визия на Царственика (българите падат последни, покрити със слава) и антигероичната версия на Хамер (българите падат първи, покрити с позор). По същество между двете перспективи няма естествена пресечна точка, поради което всеки автор постига нужния баланс чрез комбинация на събития и действащи лица по собствен избор. Резултатът е, че в сюжета произволно влизат или съответно излизат братя, синове, дъщери, сестри, султани, паши, князе и войводи. На картата се появяват и изчезват градове. Разиграват се решителни сражения, които в други варианти изобщо не се случват. Иван Шишман всеки път загива не само на различно място, но и по коренно различен начин. Толкова остър дефицит на нормативност по принцип не е характерен за националните истории - още по-малко за техния финал. Можем да разберем как се стига до това положение, но все пак възниква въпросът как се излиза от него. Какво пречи на разказа за българското минало да се разпадне на стратегически най-силното си място - там, където историята по традиция се среща с крайната си равносметка?

Причината е, че идеологическата рамка, в която се развива сюжетът за падането под османска власт, е изключително устойчива. Колкото и да се разминават детайлите, както и да се различават събитията и конкретните герои, авторите винаги откриват една и съща дълбинна връзка между тях. Това означава, че в колективното въображение действително постъпват противоречиви представи как българското царство е изчезнало от историческата сцена. Но на въпроса защо се е случило така, нацията получава ясен отговор - заради 1) разделението на държавата, 2) враждата между отделните владетели и 3) покварата на аристократичния елит.

Може да се каже, че това е сравнително рационално, дори прозаично обяснение за един повратен момент, който по принцип се поддава на далеч по-мистични или поне по-патетични интерпретации. Разбира се, понякога и българските историци си служат с библейски предсказания, но даже в този случай тонът е по-скоро горчив и резигниран, отколкото тържествен: "Нашийт Спасител е казал, че едно царство, което ся раздели по себе си, ще запустее и един град или дом, който ся раздели по себе си, не ще ся удържи. Блъгарското царство, що ся разделило, зело да ся разтуря и дало белег, че няма да го бъде", обяснява смисъла на притчата Драган Манчев и тутакси раздразнено възкликва: "Па не стигало то, нъ и разделенити владалци зели да ся ядат един друг и да не си помагат."19

Не може да не прави впечатление неохотата на авторите на учебници да видят последните защитници на българското царство в героична светлина. Вярно е наистина, че мнозина предпочитат версии, в които Иван Шишман загива в бой или е пленен и след това убит, а не завършва дните си като роб на султана. Но също така е вярно, че нито един от историците не пресъздава (било трагическа, било епическа) картина от смъртта на царя. За разлика от сдържания интерес към тази тема въображението им работи с интензивна емоционалност, когато стане дума за разложението на елита и перфидните интриги в Търновския двор: "Оженванието на много от нашите царие и боляри със гръцки жени - разгорещено размишлява в историята си Драган Цанков -беше вмъкнало в България една толкос страшна деморализация, щото в продължение на не по-много от един век постоянно гледаме нашите царие да са свалят от престола един други и както византийскити императори, да си свършват животът чрез заточение, убийство или отрова. Колкото за нашити боляри, запрени в калетата си, те излизаха оттам само за да са бият със нашити царие и за да опустошават царството."20 Същият ред на мисли е продължен с логичен реторически въпрос в учебника на Тодор Шишков: "И при този ред на работите можеше ли са закрепи еще за много тъй разглобеното и разставено вече царство, което само по себе си беше вече приготвено някак да стане плячка на първия си силен домогател?"21 Под една или друга форма всеки учебник по история задава подобен въпрос и тази настоятелност сама по себе си подсказва, че надали е останал някой възрожденски ученик, който да не знае правилния отговор. Той от своя страна е максимално прост и гласи, че българската държава изчезва от историческата сцена по обективни вътрешни причини, а именно заради слабостта и моралната разруха на собствения й елит. Струва си да отбележим факта, че не само образователната сфера, но и периодичният печат не прави нищо, за да проектира падането под османска власт като трагична среща между християнския агнец и силите на мрака. Противоречивите детайли и нестабилният сюжет, с който завършват учебниците по история, оставят практически безкрайно поле за маневриране и дават възможност за всякакви интерпретации. Точно от тази гледна точка е симптоматично, че пресата не се възползва от предоставения шанс и не променя идеологическата перспектива. Напротив, вестниците популяризират и до голяма степен радикализират необичайната самокритичност на този историографски рационализъм.

Ключов принос за развитието на такава тенденция има Петко Славейков, който превръща тезата за пагубната роля на елита в генеративна матрица за интерпретация на българската история. В програмната си поредица от статии под рамковото заглавие "Положението" той твърди, че специфичният етногенезис е раздвоил държавния живот още от образуването му, тъй като между хоризонталната структура на славянските общини и вертикалната йерархия на българите не се създава достатъчно сцепление. Според автора дистанцията между "завоевателите и туземните Славени" се е запазила непроменена от първия до последния владетел и се е стопявала само при военни операции. Такава държава по принцип е обречена и неслучайно нейният "Златен век" (т. е. разцветът в епохата на Симеон) се оказва началото на края. Елитът прогресивно се елинизира, докато се стига "до грозната онази аномалия, която съзирами къде краят на нашийт държавен живот". Болестното състояние, диагностицирано по толкова брутален начин от Славейков, се изразява в крайна децентрализация на властта, която довежда до изчезване на чувството за обща кауза след аристократите. За разлика от "гниенето" на елитите обаче обикновеният народ не се поддава на същата "зараза". В противен случай, смята Славейков, би било необяснимо защо нашествениците се сблъскват с толкова упорита и героичната съпротива от българска страна:

"Българскийт народ беше здрав и чист, него не беше го докачила византийската развратност, която беше заразила само най-високите негови кръгове. Това са види от самоотверженото, трайното и юначеското онова защитавание, което употребиха частно градовете и местата против завоевателите (…) Но съдбата беше изречена противу тези, които бяха ся отрекли от народний си живот, царие и велможи загинаха и избягаха, а народът попълни разните редове на завоевателя и съдействува на победите и славата му също така, както и на първите си завоеватели. Българскийт народ не пропадна, пропадна само отчуждившийт ся от него двор с всичката си званична клиентела. Българскийт народ не загина, загина само прекъснатата негова История…"22

Има основание да смятаме, че през 70-те години тази радикална постановка се нормативизира. Неслучайно тя се оказва една от малкото консенсуални точки между органите на враждуващи крила на възрожденския политически елит. Така например, известният като консервативен вестник Право резюмира мнението си за падането под османска власт по следния категоричен начин: "Наследниците на Святослава бяха въобще неспособни да отговорят на тогавашните критически обстоятелства. Висшето съсловие, Болярите, т. е. българската аристокрация, беше вече извратена и деморализувана, при това податна на гръцкото влияние. А народът, еще премлад, не умееше да са меси редовно в държавните работи, които най-сетне достигнаха дотам, дето царството на Българите да са раздели на две части под двама братя, завистливи един на другиго."23По същото време и с почти същите думи революционерът Христо Ботев неколкократно призовава своите читатели да хвърлят поглед "връх историята на Българското царство от Бориса дору до подпаданието му под турците", за да се уверят сами, че "всичкото преминало на нашия народ е било току-речи чисто византийско, и в него са живели само царе, боляри и духовници, а той сам всякога е бил отделен с дълбока обществена нравственост от разврата на правителството си".24Лична заслуга за ефективното популяризиране на визии с толкова откровен антиелитарен дух има и Любен Каравелов. През 1874 той превежда една историческа монография от руския учен Бобриков, според който падането под османска власт не е довело до съществени промени в живота на повечето българи. В защита на това твърдение са приведени съпоставителни данни за данъчната политика на болярите и на агите, които нагледно илюстрират факта, че поне във финансово отношение турците се оказват по-милостиви господари. В крайна сметка, смята авторът, дори "робството, което дошло заедно с мюсюлманите, не било новина за българите", тъй като болярите по византийски пример открай време се обслужвали по домовете си от роби.25

Утвърждаването на негативна представа за историческата роля на елита оставя трайни следи в колективното въображение. Но ако трябва да посочим неговият първи и непосредствен резултат, това е блокирането на възможността да се персонализира в по-висока степен мъглявият сюжет за падането под османска власт. Има няколко опита в това направление, но те са спорадични и крайно неуспешни. В края на 60-те и началото на 70-те години списание Читалище и вестник Народностлансират свободни версии по темата, според които редица български боляри са станали васали на султана и като такива са дали приноса си в офанзивата на османлиите срещу Европа.26Това са визии, които се създават, за да обслужат политически проекти - било за по-голяма интеграция на българите в управлението на държавата, било са образуване на дуалистична българо-турска монархия по модела на Австро-Унгария. И двете публикации обаче не успяват да предизвикат съществен резонанс и васалите не влизат в редовете на националните герои. Също така маргинална остава романтичната версия за падането на столицата Търново. Тя е публикувана във вестник Гайда под формата на "сръбско-български" летопис и разказва историята на мавританския цар Абухаят Кадус, който бил изгонен от Гранада и се присъединил към османската войска. Синът му Ел Мансура получил Търново като награда заради подвизите си, а прекрасната му дъщеря Зурайда изживяла мимолетен романс със сръбския войвода Милан, който участвал в неуспешен щурм за освобождаване на българската столица.27

Забележителното в тези три разнопосочни варианта е, че фабулите се разгръщат без да правят дори и минимална връзка с образа на цар Иван Шишман. Изглежда сякаш за авторите е значително по-лесно да извлекат конкретни образи от общата картина на падането под османска власт, ако се концентрират върху второстепенни персонажи. Царската фигура е оставена зад кадър и този факт сам по себе си говори за трудностите да се избере сюжет, който да нормативизира паметта за последния български владетел. Заслужава да се отбележи, че усилията в това направление започват много рано. Още през 1841 Иван Богоров отпечатва литография с образа на Шишман, като използва Стематографията на Христофор Жефарович.28Както посочва Надя Данова (2003: 48-49), драматичната фигура на този цар заема централно място в историческите визии на Васил Априлов и Константин Фотинов. На базата на тези данни би могло да се твърди, че в началото на 40-те години изграждането на сакрален култ към последния български владетел е получило своя обещаващ старт.

По принцип би могло да се очаква, че появата на първия учебник по национална история през 1844 ще даде тласък в развитието на този процес. Но както стана ясно, по отношение специално на Шишман Царственикът е по-скоро неблагосклонен, тъй като de facto го лишава от статута на последен цар и лансира в тази важна роля наследника му Георги Страшимир. Допуснатата грешка е поправена в учебниците от 60-те и 70-те години, но данните, които авторите черпят от разказа на Хамер за съдбата на Шишман и неговия род, объркват логиката на сюжета и не помагат да се конструира класически царски мит. Поради тази причина авторите са крайно пестеливи, когато пресъздават образа на последния български владетел. Може да се каже, че на практика сведенията им се изчерпват с кратката характеристика, направена през 1862 в историята на Драган Цанков:

"ШИШМАН, който отпърво даде дъщеря си на Мурата І, отомански Император, после видя своето царство направено на турска провинция от Султан Баязита (1396) и най-после го убиха в Пловдив."29

Да се създаде сюжет от тези елементи се оказва повече от трудно и това на свой ред обяснява липсата на литературна продукция по щекотливия проблем. Както е добре известно, историческата драма се радва на разцвет, но въпреки това нито Шишман, нито падането на държавата успяват да възпламенят фантазията на елита. На тази тема е публикувана една единствена балада, създадена от анонимен автор, но дори и тя е посветена всъщност не на царя, а на безименната му съпруга в образа на мъртвата царица30Дефицитът на произведения, които да дадат възможност на колективното въображение да си представи по-конкретно било делата, било смъртта на Шишман, е симптоматичен. Начинът, по който се развива възрожденската историография, блокира появата на култ към последния български владетел и има основание да смятаме, че през 70-те години процесът вече е необратим. По това време в списание Пчелица излиза биографичен разказ за Иван Шишман и тази публикация изисква повече внимание. От една страна, тя дава шанс да съдим как евентуално би изглеждал култовият мит за цар Шишман, ако проектът на 40-те години се бе осъществил. От друга страна, тя е свидетелство, че идеологическата перспектива, в която се мисли падането под османска власт, работи като твърда норма и не допуска вариации извън определени граници.

Преди всичко нека уточним, че Пчелица е детско списание с образователни цели, редактирано от Петко Славейков. До голяма степен то представлява допълнение към уроците по различни предмети и именно с такава цел на страниците му се появява разказът за живота на Иван Шишман. Той е написан от сърбохърватски автор, чието име не е уточнено. Славейков твърди, че съчинението има стойност, но лично той не е съгласен с някои моменти и най-вече с версията за смъртта на царя. Уговорката е донякъде странна, защото разказът, от който Славейков се разграничава, е романтичен, емоционален и монументален. Според тази версия Иван Шишман загива в битката при Самоков, която се е състояла след сръбския разгром на Косово поле. Това означава, че българският цар е влязъл в боя сам като последен воин в отбраната на християнските Балкани. Седем пъти е ранен и от кръвта му бликват седем извора, както се разказва в местното предание. По този пункт обаче Славейков се намесва и взривява легендарната картина с откровения си скептицизъм. Той напомня, че съществуват няколко предания за смъртта на Шишман, които първо, взаимно си противоречат и второ, нито едно не съвпада с научната версия по въпроса. А тя от своя страна гласи - настоятелно подсеща читателите си Славейков, - че царят е пленен и "затворен в тъмница в Пловдив, дето и умрял", а един от синовете му по всяка вероятност е преминал на "турска служба".31

Рядко се срещат толкова удобни случаи да наблюдаваме как един исторически мит се натъква на идеологическа блокада. Може да се каже, че такива ситуации по принцип са нехарактерни за възторжените времена, в които нациите се формират и точно затова българският казус заслужава интерес. Той би могъл да се рационализира като ефект от огромния авторитет на европейската наука и началния стадий, в който се намира развитието на националната историография. Тези фактори съдържат обяснение защо разказът за българското минало се образува предимно чрез трансфер на версии, които са изработени в чужбина и не са създадени, за да се ползват като инструмент за конструиране на национална идентичност. Българската интелигенция обаче ги внася именно с такава цел и затова понякога й се налага да ги коригира преди да ги употреби в изграждането на престижен колективен образ. В това отношение разказът за падането под османска власт се оказва рисков, но затова пък релевантен тест.

Историята на Йозеф Хамер предоставя на българските си читатели много нови данни, но в тях не се съдържат ресурси за развитие на месианистичен мит. Особено неподатлив на митологична "обработка" е мотивът за сменената вяра на наследника на царската корона. От друга страна, значението му не бива да се преувеличава, тъй като събитието се е случило след падането на държавата и от тази гледна точка може просто да се игнорира. Но липсата на сведения за голяма битка, в която да се сблъскват лично българският цар и турският султан, действително изиграва важна роля. За да се конструира разказ, е необходимо поне едно решително сражение, докато българските историографи знаят само, че държавата е била разпокъсана и е загубила суверенитета си в мъчителна агония. Тази база данни определено ги поставя в трудно положение, а много често ги превръща и в мишена на политически атаки.

Така например през 1871 във френскоезичния вестник Курие д"Ориан излиза статия, в която се твърди, че коренът на името Шишман е всъщност турски. Кръвното родство с нашествениците съответно се изтъква като обяснение за слабата съпротива срещу османските войски. Петко Славейков препечатва публикацията в своя вестник Македония и се заема да докаже нейната недостоверност. Статията е разположена на две колони, толкова е и обемът на Славейковите коментари, но по въпроса за военните операции при превземането на България защитната стратегия е очевидно затруднена. Опровержението е от филологически характер: "Шишман не е име, а прякор или прозвище, а произхождението на прозвищата, както и на самите имена даже не служи за доказателство", ядосва се засегнатият патриот, но така или иначе не може да прикрие факта, че не му достигат силни историографски аргументи.32

Върху липсата на българско сражение от мащаба на битката на Косово поле се правят спекулации и от страна на сръбски историци. Особено възмущение предизвиква книгата на Данаил Живкович под заглавие Битка косовополска, издадена през 1870. Според вестник Свобода тя "е написана само и само за това, за да посърди българският народ и да му докаже, че той не е така велик и така достоен за уважение, колкото сръбският, на когото г. Живкович има чест да бъде член и да защитава неговите интереси".33 Както се разбира, авторът на това обвинение, Никола Планински, се явява член на друга нация и в това си качество е изправен пред нелеката задача да защити уязвените й интереси. Той признава, че преди известно време и неговите сънародници са ползвали историята по неправомерен начин. Тогава се е смятало, че тя "е длъжна с примерите на великите завоеватели и с описанието на техните подвиги из прошедшите времена да възбужда съвременниците, за да подражават на тия юнаци и да извършват и те такива същи подвиги." По принцип всяка нация употребява разказа за миналото по аналогичен начин и затова самият факт, че авторът настоява за някаква алтернатива е симптоматичен. "Сега - разгорещено заявява той - такъв поглед на историята ни са струва съвсем младенчески, идиотически и смешен (...) Под име исторически събития ние разбираме не това, че Симеон разбил гърците, Душан - българете, а Константин Багренородни - сърбете, а историята на самия народ и неговото прогресивно развитие."

Може да се каже, че по същество тази постановка резюмира най-продуктивния аспект на резултатите от трудното конструиране на български сюжет за падането под османска власт. Сам по себе си разказът за този епизод остава по-скоро смътен, неясен и поради това маргинален в колективното въображение. Сюжетът му е разпилян, тъй като няма централно събитие, няма и фигура с достатъчно харизматичен образ, която да концентрира идеологическата мощ. Поради това представата, която се стабилизира, е сравнително рационална. Като цяло падането под османска власт се възприема като нещастно стечение на обстоятелства, довели до война, в която българите влизат слаби и излизат победени. Този краен резултат не е нито толкова емоционален, нито толкова ефектен, колкото някои от другите балкански версии за съпротивата срещу османското нашествие. Неговата продуктивност намира израз в нещо по-различно. От една страна, тя култивира антиелитарни настроения и радикален егалитаризъм. От друга страна, тя мотивира развитието на стратегии за съпротива срещу историческите митове и техните (зло)употреби. Тези последици не могат да се оценяват еднозначно. Но така или иначе, това е начинът, по който българите помнят своето превземане, и той заслужава да се познава именно в своята алтернативност. В крайна сметка, възможността миналото да се употребява антимесианистично е също част от балканското наследство и обективно няма как, а по мое мнение няма и защо такива факти да се крият, да се игнорират или да се подценяват.

 

Литература

"Библиография: Кратък извод от Българска История", 1872. Читалище, г. II, кн. 23, с. 1090-1094.
Бобчев, Стефан 1871. Съкратена османска история. Цариград: Българско Печатарско Дружество "Промишление".
Ботев, Христо 1871. "Народът. Вчера, днес и утре". Дума на българските емигранти, г. І, бр. 1, 2.
Ботев, Христо 1875. ["В какво се състои болестта на нашия народ"]. Знаме, г. І, бр. 10.
Вазов, Иван 1977а. "Великият заточеник". Събрани съчинения, София: Български писател, т. 10, с. 94-99.
Вазов, Иван 1977б. "Към пропаст". Събрани съчинения, София: Български писател, т. 17, с. 105-312.
Войников, Добри 1861. Кратка българска история. Виена: Печатница на Л. Сомер.
Груев, Йоаким 1869. История на османската държава. Виена: Печатница на Л. Сомер.
Данова, Надя 2003. "Проблемът за националната идентичност в учебникарската книжнина, публицистиката и историографията през ХІХ век". В: Аретов, Н. (съст.)Балканските идентичности в българската култура, София: Кралица Маб, с. 11-91.
Друмев, Васил 1874. "Критика: История на Българския народ". Периодическо списание, кн. 9/10, с. 105-132.
Душанов, Димитър 1870. Кратка българска история по питание и отговор за първоначялнити училища. Цариград: Печатница на вестник Македония.
"Един поглед върху българската история" 1873. Право, г. VІІ, бр. 49.
Захариев, Стефан 1866. ["Сръбско-български ръкопис"]. Гайда, г. III, бр. 8.
Зидаров, Камен 1962. Иван Шишман, София: Български писател.
Златарски, Васил 1900. "Предговор". В: Спиридон, йеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском. София: Св. Синод на Българската Църква, с. I-LIII.
"Йоан Шишман". Пчелица, кн. 5, с. 72-76.
Каравелов, Любен 1874. Историческо обозрение на България. От Г. Бобрикова. Букурещ: Печатница на Д. Иванеску.
Манчев, Драган 1872. Кратък извод от блъгарска история, (ІІ изд. под заглавие Блъгарска история за народни училища, 1874), Виена: Печатница на Л. Сомер.
Оджаков, Петър 1871. "Скаска върху славяните въобще и върху българите в особенност". Читалище, г. II, кн. 1, с. 1-19; кн. 2, с. 49-55.
"От изпадванието на българский народ под чуждий ярем до нине" 1867. Народност, г. І, бр. 1, 2, 3.
Павлович, Христаки 1844. Царственник или история болгарская. Будапеща.
Паисий Хилендарски 1980. История славянобългарска. София: Български писател.
Планински, Никола 1870. ["Рецензия за Битка косовополска от Данаил Живкович"]. Свобода, г. І, бр. 37.
"Силата на Турция" 1871. Македония, г. V, бр. 19.
Славейков, Петко 1857. Съкратение на Турската История. Цариград.
Славейков, Петко 1866/1867. "Извод из Хамеровата история на Турското царство". Гайда, г. III, бр. 6, 7, 9, 11, 14, 15, 16, 17, 18, 19.
Славейков, Петко 1869. "Положението. Българите. Бившийт държавен живот у Българите". Македония, г. III, бр. 24.
Спиридон, йеросхимонах 1900. История во кратце о болгарском народе славенском. София: Св. Синод на Българската Църква.
Ст-в, П. И. 1871. "Балада [за цар Иван Шишман]". Отечество, г. ІІ, бр. 75.
Цанков, Драган 1862. "Начертание на българската история". България, г. ІV, бр. 35, 36, 37.
Цанков, Драган 1866. Българска история. Виена: Печатница на Л. Сомер.
Шишков, Тодор 1873. История на българския народ. Цариград: Печатница на списание Читалище.
Hammer-Purgstall, Joseph von 1996. Histoire de l"Empire Ottoman depuis son origine jusqu"a nos jours, trad. de l"allemand sur les notes et sous la dir. de l"auteur par J.-J. Hellert, Istanbul : Isis.

 

Бележки

1 Класическото произведение от този тематичен кръг е драмата на Иван Вазов Към пропаст (1910).

2 Виж Зидаров (1962).

3 Виж Вазов (1977а: 95).

4 Цитатът е от учебника на Насиф Малуф, преведен от Петко Славейков (1857: 10).

5 Виж Славейков (1867/1867).

6 Два от тях са познати само по библиографски данни, но изданията на Стефан Бобчев от 1871 и на Йоаким Груев от 1872 са достъпни за анализ.

7 Срв. Hammer (1996: 130, 135). Сравненията са правени с френския превод от оригинала на Хамер, тъй като Стефан Бобчев е френски възпитаник и по всяка вероятност е ползвал именно това издание.

8 Срв. Hammer (1996: 177).

9 Виж Бобчев (1871: 39).

10 Виж Груев (1872: 45).

11 Виж Паисий (1980: 130).

12 Виж Спиридон (1900: 103-104).

13 Подробен анализ на историческите извори, откъдето са почерпени редица персонажи и сюжетни линии, виж в предговора на Васил Златарски (1900: ХLIII-XLIX) към историята на Спиридон.

14 Както е известно, от историята на Спиридон е запазен само един препис (Златарски 1900: LI).

15 Виж Шишков (1873: 293-294).

16 Виж "Библиография…" (1872: 1089-1090).

17 Виж Друмев (1874: 132).

18 Тук са обобщени данните от учебниците на Добри Войников (1861), Драган Цанков (1866), Димитър Душанов (1870), Драган Манчев (1872) и Тодор Шишков (1873). Българските истории на Йоаким Груев (1869) и Димитър Фингов (1876) са известни само по библиографски данни и не са достъпни за анализ.

19 Виж Манчев (1874: 119).

20 Виж Цанков (1862).

21 Виж Шишкав (1873: 308).

22 Виж Славейков (1869).

23 Виж "Един поглед…" (1873).

24 Цитатът е от статията на Христо Ботев (1871) "Народът. Вчера, днес и утре". Същата теза се среща и в статията "В какво се състои болестта на нашия народ" (Ботев 1875).

25 Виж Каравелов (1874: 33).

26 Виж Оджаков (1871), "От изпадванието… " (1867).

27 Виж Захариев (1866).

28 За литографията на Богоров виж Данова (2003: 55-56).

29 Виж Цанков (1862)..

30 Баладата е публикувана от автор, който се е подписал с инициалите Ст-в П. И. (1871).

31 Виж "Йоан Шишман" (1871: 74).

32 Виж "Силата на Турция" (1871).

33 Виж Планински (1870).

Tags: Семинар 2006

< ПредишнаСледваща >

• Начало
• За нас
• Библиография
• Съдържание
• Анкети
• Семинари
• Мултимедия

Балкански идентичности Google+

Copyright © 2010-2016 balkansbg.eu

    Турското робство - голямото зло за българите

През 1393 г. Османската империя е с векове назад от държавата ни

 

Ако робството не е зло, нищо не е зло.

Ейбрахам Линкълн

Проф. Минчо Семов

Всеки народ има в своята история тежки времена, в които е понасял страдания, изоставал е в своето развитие и се е оказвал зад гърба на напредващите. В други случаи се е стигало и до застой, безвремие. Най-тежкото, най-голямото зло за един народ е връщането назад от едно или друго стъпало на цивилизацията в едно или друго блато на варварството, в което волята на силата, волята на силния решава всичко. Това става, когато един народ, изостанал в своето цивилизационно развитие спрямо постигнатото от обществения и човешкия прогрес, завладее с военна сила далеч по-напреднал народ и

унищожи неговата държава и общество

Това е станало с българския народ от 1393 до 1878 г. То е нашето голямо зло, което ни връща с векове назад в историята ни. България на 712 години, Турция на 70-75. Към 20-те години на ХIV век Осман I създава на територията на Мала Азия държава с поданици, които се наричат османски турци. Първата й столица е Бурса (1326 г.). В годината на завладяването на Търново, а с него и на българската държава, османските турци имат държавност и религия на около 70-75 години. От 1326 г. от 1856 г. в продължение на 530 години тази държава постоянно воюва и може да се смята за напълно милитаризирана с развитие, в което абсолютен приоритет има войската и войната. Турската империя, наричана Османска по името на династията, е изостанала спрямо европейските държави: Англия, създадена в 829 година, с почти 500 г., Франция (843 г.) с повече от 480 г., с над 160 г. от Австрия, с около 640 г. от България, основана в 681 година. Първата значителна турска книга е издадена през 1330 г. Най-малко три века преди това България има Охридската, Преславската книжовна школа с три тома съчинения на Климент Охридски и "Историки" на Константин Преславски (894 г.), 10-томен труд "Студион" на Патриарх Евтимий, с писанията на Черноризец Храбър, на Константин Костенечки. В периода 1470-1478 г. султан Мехмед II Завоевател с кануннаме формира структурата на централната власт на империята, определя титлите, привилегиите и пълномощията на властниците включително на религията, представлявана от ходжата и мюфтията. В българската държава структурата на властта и начините на властване са уредени

чрез писменост на всички равнища

от 893 г., а от 927 г. имаме независима църква и самостоятелна българска патриаршия. Нашият опит в държавността е повече с 550-580 години история.
Очевидно е: империята на османските турци е на векове назад спрямо българската държава преди 1393 г. За да ни владеят, е трябвало да унищожат всичко от собствената българска сила: държавност, религия, просвета, култура, собственост, мобилност. Направили са го и то е продължило повече от 350 години. Стъпкали са всичко българско, доколкото са могли. Българската цивилизация е била почти унищожена и затова турското робство може да се нарече цивилизационно.
1393-1830 година:

цивилизационна стена между българските земи и Европа

Турчинът от това време, наричан спахия, е на кон, с ятаган в ръка. Милитаризирана до краен предел е и неговата държава. Развитието на обществото се мотивира почти само от нуждите на войската и войната. В 1513 г. се прави турска карта на света, в 1523 г. - атлас, в ХVII век се прави описание на Турция, Южна Русия, Балканите, Централна Европа и Египет. В 1737 г. е създадена първата инженерно-артилерийска школа, в 1761 г. - школа за навигатори, а за ветеринари в 1848 г. и за лесничеи в 1858 г.
За Османска Турция Европа е враг и тя се пази от всичко европейско с всички възможни средства. Тя издига и поддържа непробиваема стена, завеса на своите граници с Европа. Отваря се по малко към Европа само когато е победена във война по волята на победителя. По силата на Пожаревацкия мирен договор от 1718 г. султанът дава право на австрийските кораби да посещават дунавските пристанища, договорът за мир с Русия от Кючюк-Кайнарджна от 1774 г. дава право на руските кораби да акостират в турските пристанища, а Одринският мирен договор от 1829 г. прави Черно море открито за корабоплаване.
Това самоизолиране обрича Турция на непрекъснато изоставане от европейския напредък. Изостават и поробените народи. Най-зле сме ние, българите, защото нямаме граница със свободна европейска държава. Ние, както се изразява историкът Андрей Пантев, ние сме "не в хладилника, а в мразилника" на империята. Пропукването на стената става през Руско-турската война от 1828-1829 г., когато руските войски през Българско стигат до Одрин, и през Кримската война от 1853-1856 г., когато войски на западните европейски държави минават през България, за да воюват с Русия, и командването им е базирано във Варна. Тогава ние виждаме друг свят, тогава виждаме как живеят европейците.

Чехия, Белгия и ние

През много от тези 485 години турско робство чехи и белгийци нямат своя държава, намират се под властта на Австрия. В какво е разликата между нас и тях?
През 1534 г. в Антверпен е открита първата стокова борса в Европа, а пристанището приема по около 500 кораба на ден. Феликс Каниц нарича Габрово "една голяма работилница" в 1871 г., а пристанището в Свищов след 314 години (в 1848 г.) приема само по около 400 кораба на година.
В Чехия първата голяма манифактура е открита в 1679 г., а фабриката на Добри Желязков - 156 години по-късно. Крепостното право в Чехия е отменено в 1781 г., а ние получаваме 58 години по-късно право на собственост върху земята (1839 г.). Чехите от 1348 г. имат Пражки университет (12 години преди Виена), а ние 487 години по-късно - първото светско класно училище в Габрово.
В Белгия и Чехия имат печатници години след откритието на Гутенберг. През 1520 г. в Европа е имало 250 печатници. Първата печатница в Турция се открива през 1727 г. - повече от 250 години след Гутенберг, а първата българска печатница в Турско започва работа през 1838 г. в Солун. Истината е пред очите ни. Австрия със столица Виена е от същата кръвна група на цивилизацията, от която са и Белгия с Брюксел, и Чехия с Прага. България със столица Велико Търново не е от една и съща кръвна група с империята на османските турци със столица Бурса. Поради това не е било възможно да има преливане на кръв. Имало е проливане на кръв. Историята не ни е дала шанс за по-добра участ до 1762 г., когато хилендарският монах ни повиква да вземем съдбата си в ръцете си.

Copyright 1998-2015 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

Обратно в "Османска провинция"

  

ДОБРЕ ЧЕ НЕ ОБИЧАМ ТОЛКОВА АЛКОХОЛА ИНАЧЕ ПРОСТО ЩЯХ ДА СЕ ИЗКЪПА В МОРЕТО ТА ТО БЕ ОТ АЛКОХОЛ И ТО НАИ ДОБРИЯ ГРАДОСИТЕ МУ БЯХА 45 ПО ЦЕЛЗИ

 

 

И ОАБСОЛЮТНО ЧИСТ БЕЗ МЕТИЛ В НЕГО

 

ПРОСТО СИ НАЛЯХ ЕДНА ЧАШКА И СЕ ОПАНАХ НА ШЕЗЛОГА ПРЕТ МОРЕТО НАСЯКАДЕ СЕ ПРЕДЛАГАХА СЯКАКВИ МЕЗЕТА И БЕЗАЛКОХОЛНИ ПРОСТО СИ ПОМРАДНАХ ПРАСТА И НАИ БЛИСКИЯ ДО МЕН РОБОТ ЗАЧАКА ПОРАЧКАТА МИ .

 

 

ИЗКАМ ПОРЗИЯ СВИСКИ РЕБРА С ПОРЦИЯ  ПЪРЖЕНИ КАРТОФИ И КОКА КОЛА РОБОТА ПРОСТО СЕ НАСО4И КЪМ ГРУК ЧОВЕК ДА ЗЕМЕ И НЕГОВАТА ПОРЪЧКА НАМА И СЛЕТ 10 МИНУТИ ПРЕСТИГНА ЛЕТЯЩО ТЯЛО КОЕТО СЕ ТРАСФОРМИРА ОТ СВЕРА В МАСА КОЯТО ЛЕТЕШЕ НА ВИСОЧИНА МЕТАР И НЕЩО И БЕ МНОГО БЛИЗО ДО МЕН НА НЕЯ ИМАШЕ ПОРЦИЯ ОХАЕЩИ РЕБАРЦА И ПОРЦИЯ ПЪРЖЕНИ КАРТОФИ

 

И КОКА КОЛА ОТ ДЯСНО НА МАСАТА ИМАШЕ ВИЛИЦА И ЧАША ЗА БЕАЛКОХОЛНО

 

 

ПРОСЕГНАХ И СИ ЗЕХ КОЛАТА ИСИПАХ Я В ЧАШАТА И ГЛЪТНАХ ЦЯЛАТА КОЛА

 

 

ПОВИКОХ СЕРВИТОРА С ЖЕСТ И ТОИ ДОИДЕ  ИСКАМ КОЛА И СОДА И ШОПСКА САЛАТА МОЛЯ И СПЕШНО

 

 

НАМА И ДВЕ МИНУТИ И ДОЛЕТЯ НОВА СВЕРА ТЯ СИ ПОВДИГНА КАПАКА И АЗ СИ ПРЕФЪРЛИХ ПОРЪЧКАТА НА МАСАТА СВЕРАТА СЕ ЗАТВОРИ ОТЛЕТЯ В НЕИЗВЕСНА ПОСОКА

 

 

ДИГНАХ ОТНОВО ЧАШАТА СИ И Я ПРИСОШИХ

 

 

НАПРАВИХ СТАНДАРТНИЯ ЗНАК И СЕРВЕТОРА БЕ ПРИ МЕН ДОНЕСЕТЕ МИ ЛИТАР ОТ МОРЕТО

 

 

ТОЗИ ПЪТ САМАТА МАСА ОТЛЕТЯ И СЕ НАСОЧИ КЪМ МОРЕТО И ОТДОЛО СЕ ПОКАЗА НАКАКВО МАРКУЧЕ ЗА СЕКУНДА И МАСАТА ПАК СЕ ЗАВЪРНА ПРИ МЕН НО ТОЗИ ПЪТ БЕ ИЗНИКНАЛО МАЛКО ЧОЧУРЧЕ ЧИШМА ОТ КОЯТО СИ НАЛЯН МАЛКО АЛКОХОЛ

 

ОТПИХ И СЕ ОТПУСНАХ НА ШЕЗЛОГА

 

ИЗДИГНИСЕ ИСКАМ ДА МЕ ЗАКАРАШ НАД МОРЕТО  ИЗРЕКОХ АЗ

 

 

ОСЕТИХ КАК СЕ ИЗПЪЛВА ШЕЗЛОГА С ХЕЛЙ

 

И ПОСТЕПЕНО СЕ ПОВДИГНА ОТ ЗЕМЯТА ШЕЗЛОГА СЕ НАСОЧИ КЪМ МОРЕТО СЛЕТ КАТО НАВЛЕЗЕ НА 10 МЕТРА НАВЪТРЕ В МОРЕТО АЗ ЗАПОВЯДАХ НА ШЕЗЛОГА ДА СПРЕ И СКОЧИХ

 

 

 

 

 

 

 

                                                                                                              краи на първа част

 

 

 

 

ДОБРЕ ЧЕ МОЖЕХ ДА ПЛУВАМ  ПРЕПЛУВАХ 10 МЕТРА И ИЗЛЕЗХНАХ  ОТ МОРЕТО ОСЕТИХ ОГРОМНА БОЛКА

 

 разказът не обработен за правопис някои ще го обработи извенете ме 

    Волтер Вавилонската принцеса     ГЛАВА I Старият Белус, вавилонски цар, смяташе себе си за първия човек на Земята, защото всичките му царедворци му казваха това, а историографите му го доказваха. Това, което можеше да извини смешното му държане, беше, че действително неговите предшественици бяха изградили Вавилон тридесет хиляди години преди него, а той го беше украсил. Известно е, че дворецът му, построен сред обширен парк на няколко парасанги от Вавилон, се простираше между Тигър и Ефрат, които миеха тези омайни брегове. Неговият дом, чието лице бе дълго три хиляди стъпки, се издигаше до облаците. Терасата пред двореца бе заградена с колонада от бял мрамор, висока петдесет стъпки, и върху нея се издигаха колосалните статуи на всички царе и на всички велики мъже на империята. Тази тераса, която се състоеше от два реда тухли, покрити от единия до другия край с дебели оловни листа, беше насипана с дванадесет стъпки пръст и на нея бяха засадили гори от маслинови, портокалови и лимонови дървета, кокосови и финикови палми, карамфилови и канелови дървета, които образуваха непроницаеми за слънчевите лъчи сводове. Извличани с помпи през сто кухи колони, водите на Ефрат се изкачваха до тези градини и изпълваха обширни мраморни басейни, после се спущаха по други канали и минаваха през парка, където образуваха водопади шест хиляди стъпки дълги и сто хиляди водоскока, чиято височина едва можеше да се види, накрая тези води се завръщаха в Ефрат, откъдето бяха дошли. Градините на Семирамида, които учудиха Азия няколко века по-късно, бяха само бледо подражание на тези древни чудеса, защото по времето на Семирамида всичко вече започваше да се изражда както у мъжете, така и у жените. Но най-възхитителното нещо във Вавилон, това, което затъмняваше всичко останало, беше единствената дъщеря на царя, на име Формозанта. По нейни портрети и статуи векове по-късно Праксител бе изваял своята Афродита и онази, която се нарича Венера с хубавия задник. О Небе, каква разлика между оригинала и копията! Затова Белус се гордееше повече с дъщеря си, отколкото с царството си. Тя беше осемнадесетгодишна: трябваше й съпруг, достоен за нея. Но къде да се намери съпруг? Един стар оракул беше предсказал, че Формозанта ще принадлежи на онзи, който може да опъне лъка на Нимруд. Този Нимруд, ловецът силен пред Господа, бе оставил един лък, дълъг седем вавилонски стъпки, направен от абаносово дърво, по-твърдо от желязото, което се извлича от кавказките планини и се обработва в ковачниците на Дербент. От времето на Нимруд никой смъртен не бе успял да опъне този чудесен лък. Казано беше също така, че ръката, която ще опъне този лък, ще убие най-страшния и най-опасния лъв, който един ден ще бъде пуснат в парка на Вавилон. Но това не беше всичко: стрелецът с този лък, победителят на лъва, ще повали всичките си съперници, при това той ще бъде най-умният, най-прекрасният и най-добродетелен мъж на света и ще притежава най-рядкото нещо, което съществува в цялата Вселена. Трима царе, египетският фараон, индийският шах и великият скитски хан, се представиха и се осмелиха да си оспорват Формозанта. Белус определи деня и мястото на турнира в най-отдалечения край на своя парк — там, където водите на Тигър и Ефрат се събират и ограждат едно широко пространство. Около мястото на турнира изградиха мраморен амфитеатър, който можеше да побере петстотин хиляди души. Срещу амфитеатъра се издигаше тронът на царя, който щеше да се яви с Формозанта, заобиколен от целия си двор; отляво и отдясно, между трона и амфитеатъра, бяха поставени тронове за тримата царе и кресла за всички други владетели, които биха дошли да видят тази височайша церемония. Египетският цар, възседнал бика Апис и държейки в ръка образа на Изида, пристигна пръв. Той бе придружен от две хиляди жреци, облечени в ленени плащове, по-бели и от сняг, от две хиляди евнуси, две хиляди магьосници и две хиляди войници. Царят на Индия пристигна скоро след него, седнал в колесница, теглена от дванадесет слона. Неговата свита беше още по-многобройна и по-блестяща от свитата на египетския фараон. Последен се яви царят на скитите. Той водеше със себе си само избрани воини, въоръжени с лъкове и стрели. Яздеше на великолепен тигър, който той бе сам укротил и който беше висок колкото най-хубавите персийски коне. Внушителен и величествен на ръст, този монарх надвишаваше съперниците си, неговите ръце, жилести и бели, сякаш вече опъваха лъка на Нимруд. Тримата владетели се поклониха най-напред пред Белус и Формозанта. Египетският цар подари на принцесата два от най-хубавите нилски крокодила, два хипопотама, две зебри, два египетски плъха и две мумии заедно с книгите на великия Хермес, които той смяташе за най-рядкото нещо на земята. Царят на Индия й подари сто слона, които носеха на гърба си по една кула от позлатено дърво, и постави в краката й „Вейдама“*, написан собственоръчно от самия Ксака**. [* Вейдам — едно от наименованията на „Ведите“, свещените книги на брамините.] [** Ксака — изопачена форма на името Сакия Муни (Буда).] Царят на скитите, който не знаеше нито да чете, нито да пише, й подари сто бойни коня, покрити с наметки от черни лисичи кожи. Принцесата сведе очи пред женихите и им се поклони със скромна и благородна изисканост. Белус заповяда да отведат монарсите до троновете, които им бяха приготвени. — Защо нямам три дъщери? — каза си той. — Щях да ощастливя шест души днес. След това той разпореди да се тегли жребий кок пръв да опита лъка на Нимруд. Поставиха имената на тримата женихи в един златен шлем. Името на египетския цар бе изтеглено първо, след това излезе името на царя на Индия. Скитският цар погледна лъка и съперниците си и не остана недоволен, че е трети поред. Докато траеше подготовката на това блестящо състезание, двадесет хиляди пажове и двадесет хиляди момичета, без да се суетят, разнасяха разхладителни напитки на зрителите, като минаваха между редиците мраморни пейки. Всички бяха съгласни, че боговете са създали царете само за да може всеки ден да има празненства, и то — разнообразни, че животът е много кратък, за да може да се използва другояче, че съдебните дела, сплетните, войните, споровете между свещениците, които поглъщат човешкия живот, са неща ужасни и нелепи, че човек е роден само за радости, че той не би обичал така страстно и постоянно удоволствията, ако не беше създаден за тях, че същината на човешката природа е да се наслаждаваме и че всичко останало е лудост. Тази отлична нравственост не е била никога опровергана освен от фактите. Тъкмо щяха да започнат изпитанията, които щяха да решат съдбата на Формозанта, и ето че пред оградата се яви един непознат младеж, възседнал ликорна и съпровождан от един слуга също на ликорна, който държеше в ръката си една едра птица. Стражата се изненада, когато видя новодошлите, и реши, че младежът изглежда като някакво божество. Непознатият имаше, както се казва оттогава, глава на Адонис върху Херкулесово тяло. Той беше олицетворение на величието и грацията. Неговите черни вежди и дълги руси коси, смесица на два вида красота, непозната във Вавилон, очароваха всички присъстващи. Целият амфитеатър стана на крака, за да го види по-добре. Всички жени от двореца впериха учудени погледи в него. Дори самата Формозанта, която бе свела поглед, повдигна очи и се изчерви. Тримата царе побледняха: сравнявайки Формозанта с непознатия, всички зрители започнаха да викат: — Няма на света друг младеж, който да е равен по красота на принцесата. Разпоредителите, вцепенени от учудване, го запитаха дали е цар. Чужденецът отговори, че няма тази чест, но че е дошъл много отдалеч, защото е любопитен да види дали има царе, достойни за Формозанта. Отведоха го на първия ред на амфитеатъра заедно със слугата му, двете ликорни и птицата. Той дълбоко се поклони на Белус, на дъщеря му, на тримата царе и на всички присъствуващи; после седна на мястото си, като се изчерви. Двете ликорни легнаха в краката му, птицата кацна на рамото му, а слугата, който носеше една малка торба, седна до него. Състезанията започнаха. Извадиха лъка на Нимруд от неговия златен калъф. Главният церемониалмайстор, последван от петдесет пажове и предшестван от двадесет тръбачи, го поднесе на египетския цар, който заповяда на жреците си да го благословят. След това постави лъка на главата на бика Апис, напълно уверен, че ще спечели първата победа. Той слезе в средата на арената, опита се да го опъне, изчерпа силите си и започна да се гърчи така, че целият амфитеатър избухна в смях и дори Формозанта се усмихна. Неговият велик изповедник се приближи до него. — Нека ваше величество се откаже от тази празна чест — му каза той, — това е чест само за мускулите и сухожилията. Вие ще победите във всичко останало, ще победите лъва, тъй като имате сабята на Озирис. Вавилонската принцеса ще принадлежи на владетеля, който има най-голям ум, а вие отгатвате загадки, тя трябва да се омъжи за най-добродетелния, а вие сте такъв, защото сте възпитан от египетските жреци, трябва да я спечели най-щедрият, а вие дадохте двата най-хубави крокодила и двата най-хубави плъха, които имаше в Делтата, вие притежавате бика Апис и книгите на Хермес, които са най-рядкото нещо в цялата Вселена. Никой не може да ви оспори Формозанта. — Прав сте — отвърна египетският цар и седна отново на трона си. Отидоха да поднесат лъка на царя на Индия. Петнадесет дни след това той имаше пришки по ръцете и се утеши, смятайки, че и царят на скитите няма да има по-голям успех от него. Скитът на свой ред се залови с лъка. У него силата се съчетаваше с ловкост и лъкът като че ли доби известна гъвкавост в ръцете му, той го изви малко, но не успя да го опъне докрай. Амфитеатърът, който заради приветливото лице на този владетел бе склонен към него, ахкаше съчувствено на слабия му успех и смяташе, че красивата принцеса никога няма да се омъжи. Тогава непознатият младеж слезе с един скок на арената и се обърна към царя на скитите. — Нека ваше величество не се учудва, че не е успял напълно — каза му той. — Тези лъкове от абанос се изработват в моята страна. За да го опънеш, се, изисква особен похват; вие направихте много повече, като го извихте, отколкото бих направил аз, като го опъна докрай. Той взе бързо една стрела, постави я върху тетивата, опъна лъка на Нимруд и изпрати стрелата далеч отвъд оградата. Един милион ръце изръкопляскаха на това чудо. Вавилон ехтеше от приветствени викове и всички жени казваха: „Какво щастие, че едно тъй красиво момче има такава сила!“ След това измъкна от джоба си малка дъсчица от слонова кост, написа върху нея нещо със златна игла, завърза плочката за лъка и го поднесе на принцесата с такава грация, която възхити всички присъстващи. След това скромно отиде до мястото си и седна между птицата и слугата си. Цял Вавилон беше изненадан, тримата царе бяха смутени, но непознатият сякаш не забелязваше това. Формозанта се учуди още повече, когато прочете следните стихове на хубав халдейски език, написани върху плочката от слонова кост, която бе завързана за лъка:   Лъкът на Нимруд е лък на войната, лъкът на любовта е лък на щастието. Вие носите този лък. Чрез вас този бог победител е станал господар на земята. Трима могъщи царе, трима съперници, се осмеляват да претендират за честта да ви харесат. Не зная кого ще предпочете вашето сърце, но на щастливеца целият свят ще завижда.   Този малък мадригал не разсърди принцесата. Той беше критикуван от някои стари благородници, които казаха, че някога, в доброто старо време, поетът би сравнил Белус със слънцето, Формозанта с луната, врата й с кула, а гръдта й с крина брашно. Те казаха, че чужденецът няма никакво въображение и че не спазва правилата на истинската поезия, но всички дами намериха стиховете за много изискани. Те се възхищаваха, че един мъж, който опъваше така добре лък, може да прояви такова остроумие. Почетната дама на принцесата й каза: — Госпожице, ето дарби, от които няма никаква полза. За какво ще послужат на този младеж неговото остроумие и лъкът на Белус? — За да спечели възхищението на хората — отвърна Формозанта. — О — рече почетната дама през зъби, — още един мадригал и той може да спечели и любов. Междувременно, след като се посъветва със своите маги, Белус обяви, че никой от тримата царе не е успял да опъне лъка на Нимруд, но че понеже все пак трябва да омъжи дъщеря си, тя ще принадлежи на оногова, който повали големия лъв, хранен нарочно за тази цел в дворцовата менажерия. Египетският цар, който беше закърмен с мъдростта на своята страна, намираше, че е много смешно един цар да се излага на диви зверове, за да може да се ожени. Признаваше, че да се спечели Формозанта, е голяма награда, но същевременно твърдеше, че ако лъвът го разкъса, той никога няма да може да се ожени за тази красива вавилонянка. Царят на Индия споделяше чувствата на египтянина. И двамата заключиха, че вавилонският цар се подиграва с тях, че трябва да докарат армии, за да го накажат, че имат достатъчно поданици, за които ще бъде голяма чест да умрат в служба на своите господари, без това да струва и косъм от свещените глави на техни величества, и че лесно ще свалят от престола вавилонския цар, след което ще теглят жребий за красивата Формозанта. След като се споразумяха така, двамата царе изпратиха, всеки в своята страна, бърза заповед да се събере войска от триста хиляди души, за да отвлекат Формозанта. Царят на скитите обаче излезе сам на арената с гол ятаган в ръка. Той не беше лудо влюбен в прелестите на Формозанта. До този миг славата бе единствената му страст и тя го бе довела във Вавилон. Искаше да покаже, че докато индийският и египетският цар са достатъчно благоразумни, за да не се излагат на опасността да се борят срещу лъв, той е достатъчно храбър, за да не избегне този бой, и ще съумее да запази честта на короната. Неговата рядка смелост не му позволяваше да прибегне до помощта на своя тигър. Той излиза напред сам, леко въоръжен, покрит със стоманен шлем, украсен със злато, от който се спускаха три белоснежни конски опашки. Пуснаха срещу него най-огромния лъв, който някога е бил отхранван в планините на Антиливан. Неговите страшни нокти явно можеха да разкъсат тримата царе наведнъж, а чудовищната му уста да ги погълне. Целият амфитеатър кънтеше от неговия страхотен рев. Двамата горди борци се спуснаха един срещу друг тичешком. Храбрият скит заби меча си в устата на лъва, но острието срещна един от неговите дебели зъби, които нищо не може да пробие, и се разби на късове. Горското чудовище, побесняло от нанесената му рана, вече впиваше кървавите си нокти в хълбоците на монарха. Развълнуван от опасното положение, в което се бе озовал този храбър цар, непознатият младеж скочи на арената по-бързо и от светкавица. Той отсече главата на лъва със същата сръчност, с която в нашите карузели млади сръчни рицари отнасят нарисувани мавритански глави или пръстени. След това измъкна една малка кутия, поднесе я на скитския цар и му каза: — В тази кутийка ваше величество ще намери истински росен, който расте в моята страна. С него вашите славни рани ще бъдат излекувани мигновено. Единствено случайността ви попречи да победите лъва. Въпреки това вашата храброст е достойна за възхищение. По-чувствителен към признанието, отколкото към завистта, скитският цар благодари на своя спасител. След като го прегърна нежно, той се върна в палатката си, за да сложи росен върху раните си. Непознатият даде лъвската глава на слугата си и той, след като я изми с много вода на голямата чешма, която беше под амфитеатъра, и след като изцеди всичката кръв от нея, извади от торбата си клещи, измъкна четиридесетте зъба на лъва и на тяхно място постави четиридесет диаманта от еднаква големина. С обичайната си скромност господарят му се върна на мястото си и даде лъвската глава на птицата. — Красива птицо — рече той, — отнеси в краката на Формозанта този скромен дар в знак на почит. Птицата отлетя, носейки в ноктите си ужасния трофей, поднесе го на принцесата, като наведе смирено врат и се сниши пред нея. Четиридесетте брилянта заслепиха всички очи. В разкошния Вавилон още не познаваха такова великолепие: смарагдът, топазът, сапфирът, гранатът се считаха за най-скъпоценните украшения. Белус и целият му двор бяха възхитени. Птицата, която поднесе този дар, ги изненада още повече. Тя имаше големината на орел, но очите й бяха толкова благи и нежни, колкото очите на орела са горди и заплашителни. Клюнът й беше розов и в него сякаш имаше нещо от красивата уста на Формозанта. Вратът й бе събрал всички цветове на дъгата, но по-живи и по-блестящи. Перата й искряха с хилядите оттенъци на златото. Краката й изглеждаха като направени от сребро и пурпур, опашките на красивите птици, които по-късно впрягаха в колесницата на Юнона, не можеха да се сравнят с нейната. Вниманието, любопитството, почудата и възторгът на целия двор бяха разделени между четиридесетте диаманта и птицата. Тя бе кацнала на балюстрадата между Белус и дъщеря му Формозанта, която я галеше, милваше и целуваше. Птицата сякаш приемаше тези ласки с удоволствие, примесено с уважение. Когато принцесата я целуваше, тя й връщаше целувките и след това я гледаше с умилени очи. Когато принцесата й поднасяше бисквити и фъстъци, тя ги вземаше с пурпурно-сребърния си крак и ги поднасяше към клюна, си с неизмерима грация. Белус, който внимателно разгледа диамантите, прецени, че цяла една провинция на неговото царство едва ли би могла да си позволи да плати един тъй богат подарък. Той заповяда да приготвят за непознатия още по-великолепни дарове от онези, които бяха, предназначени за тримата монарси. „Този младеж — казваше той — е несъмнено син на китайския цар или на онази част от света, която се нарича Европа и за която съм чувал да се говори, или пък е от Африка, която, както казват, е съседна на египетското царство.“ Той веднага изпрати своя пръв оръженосец да поздрави непознатия и да го запита дали не е господар на една от тези империи, както и да узнае защо е дошъл само с един слуга и една торбичка, щом притежава такива чудни съкровища. Докато първият оръженосец отиваше към амфитеатъра, за да изпълни поръчението на царя, ето че пристигна още един слуга, възседнал ликорна. Обръщайки се към младежа, този слуга му каза: — Ормар, баща ви е пред края на живота си и аз дойдох да ви обадя това. Непознатият вдигна очи към небето, няколко сълзи капнаха от очите му и той отговори само с една дума: — Да вървим. Първият оръженосец, след като поднесе поздравленията на Белус на победителя на лъва, на дарителя на четиридесетте диаманта и господар на красивата птица, запита слугата на кое царство е владетел бащата на този млад герой. Слугата отговори: — Баща му е стар овчар, който е много обичан в нашия край. По време на този кратък разговор непознатият беше вече възседнал една ликорна. Той каза на първия оръженосец: — Господарю, благоволете да предадете на Белус и дъщеря му, че поднасям в нозете им моята почит. Осмелявам се да я помоля да се грижи много за птицата, която й оставям. Тя е единствената в света, каквато е и самата принцеса. С тези думи той препусна като светкавица, двамата слуги го последваха и скоро те се загубиха от погледа на всички. Формозанта не можа да се въздържи да не извика високо. Обръщайки се към амфитеатъра, където бе седял нейният господар, птицата изглеждаше много огорчена, че вече не го вижда там След това загледа втренчено принцесата и потърка леко клюна си о красивата й ръка, сякаш обещаваше да й служи. По-изненадан от всеки друг път, когато научи, че този тъй необикновен младеж е син на овчар, Белус не можеше да повярва това. Заповяда да ги настигнат, но скоро му съобщиха, че ликорните, които тримата мъже яздеха, не могат да бъдат настигнати, защото галолират така, че навярно изминават по сто левги на ден.     ГЛАВА II Всички разискваха върху това странно приключените и се губеха в празни догадки. Как може синът на един овчар да подари четиридесет едри диаманта? Защо язди на ликорна? Но напразно се питаха, а Формозанта галеше птицата потънала в дълбок размисъл. Принцеса Алдея, нейна първа братовчедка, която беше много добре сложена и красива почти колкото Формозанта, й каза: — Братовчедке, не зная дали този млад полубог е син на овчар, но мен ми се струва, че той е изпълнил всичките условия, за да стане ваш съпруг. Опъна лъка на Нимруд, победи лъва и е много остроумен, защото начаса можа да напише доста хубави стихове. След като ви подари четиридесет огромни диаманта, не можете да отречете, че е най-щедрият човек. Притежава тази птица, която е най-рядкото нещо на Земята. Неговата добродетел е несравнима, защото, въпреки че можеше да остане при вас, той замина веднага, без да се колебае нито миг, щом чу, че баща му е болен. Предсказанието е изпълнено във всичките си точки с изключение на онази, която изисква да повали съперниците си, но той направи повече: спаси живота на единствения съперник, от когото би могъл да се страхува, а ако се касае да победи двамата други, сигурно не се съмнявате, че леко ще успее и в това. — Всичко, което казвате, е съвършено вярно — отвърна Формозанта. — Но възможно ли е най-великият човек и може би най-достойният за обич да бъде син на овчар? Почетната дама се намеси в разговора и каза, че твърде често с думата „овчар“ биват наричани царете, наричат ги „овчари“, защото много ниско стрижат стадото си, и че това сигурно е била някаква лоша шега от страна на неговия слуга, че младият герой е дошъл с такава бедна свита само за да покаже колко високо над великолепието на царете стоят неговите качества и да спечели Формозанта само със собствените си достойнства. Вместо отговор принцесата обсипа птицата си с хиляди нежни целувки. Междувременно започнаха да готвят голям пир за тримата царе и за всичките владетели, които бяха дошли на празника. Дъщерята и племенниците на царя трябваше да бъдат домакини. Занесоха на царете подаръци, достойни за великолепието на Вавилон. Докато чакаше да поднесат обеда, Белус събра своя съвет, за да обсъдят брака на красивата Формозанта, и ето как говори като голям политик: — Вече съм стар и не зная какво да правя, нито кому да дам дъщеря си. Този, който я заслужи, е прост овчар, царят на Индия и царят на Египет са страхливци, царят на скитите ми допада доста, но не изпълни никое от наложените условия. Ще отида да се посъветвам още веднъж с гадателя. Докато ме чакате, разисквайте и ще вземем решение съобразно неговите думи, защото един цар трябва да се ръководи само от изричните повели на безсмъртните богове. След това той отиде в своя параклис. Верен на своя обичай, гадателят му отговори с малко думи: — Дъщеря ти ще бъде омъжена само когато пропътува света. Озадаченият Белус се върна в съвета и предаде този отговор. Всички министри хранеха дълбоко уважение към гадателите, всички бяха съгласни или се преструваха, че са съгласни, че гадателите са основата на религията, че разумът трябва да мълчи, когато те говорят, и че само благодарение на тях царете царуват над народите и магите царуват над царете, че без гадатели не би имало нито добродетел, нито мир на Земята. Най-после, след като проявиха най-дълбоко страхопочитание към гадателите, всички заключиха, че този гадател е прекалено дързък и не трябва да го слушат; че няма по-непристойно нещо за едно момиче, особено за дъщерята на великия вавилонски цар, да тръгне да обикаля, без да знае къде отива, че това е единственият начин да остане неомъжена или да сключи таен, срамен и смешен брак; с една дума, че този гадател е лишен от здрав разум. Най-младият министър, който се казваше Онадаз и имаше повече ум от другите, каза, че оракулът несъмнено има предвид някакво пътуване до светите места и че той е готов да придружи принцесата. Съветът се съгласи с неговото мнение, но всеки предлагаше себе си за придружител. Царят реши, че принцесата може да отиде на триста парасанги по пътя за Арабия в един храм, чийто светец имаше славата, че може да помага на момичетата да се омъжат щастливо, и че ще бъде придружавана от най-стария член на съвета. След това решение всички отидоха да вечерят.     ГЛАВА III Сред градините, между два водопада, се издигаше една овална зала, триста стъпки в диаметър, чийто лазурен свод бе осеян със златни звезди, които представляваха всички съзвездия, заедно с планетите, всяка на истинското си място, и целият свод се въртеше, както се върти небето, от машини, невидими като онзи механизъм, който направлява движенията на небесните тела. Сто хиляди факли, поставени в цилиндри от планински кристал, осветяваха залата отвън и отвътре; върху един амфитеатрален бюфет бяха поставени двадесет хиляди златни съда и блюда. Срещу бюфета, върху дълги редици пейки, бяха насядали музиканти. Други два амфитеатъра бяха отрупани, единият с плодовете на всички годишни времена, а другият — с кристални амфори, в които блестяха всички вина на земята. Сътрапезниците заеха местата си около една маса, върху която със скъпоценни, камъни бяха изобразени цветя и плодове. На красивата Формозанта бе определено място между царя на Индия и царя на Египет, а на красивата Алдея — до царя на скитите. Имаше около тридесетина владетели и до всеки от тях бе седнала една от най-красивите дами на двореца. Вавилонският цар седеше в средата срещу дъщеря си и изглеждаше, че съжалява, загдето не можа да я омъжи, и същевременно е доволен, че може още да я задържи при себе си. Формозанта го помоли да й разреши да постави птицата на масата до себе си. Царят намери това за напълно уместно. Музиката, която се разнесе, даде пълна свобода на всеки владетел да забавлява съседката си. Пиршеството изглеждаше толкова приятно, колкото и пищно. На Формозанта поднесоха ястие, което нейният баща, царят, много обичаше. Принцесата каза, че трябва да го поднесат на негово величество. Птицата веднага хвана блюдото с възхитителна ловкост и го отнесе пред царя. На никоя вечеря сътрапезниците не са били по-учудени. Белус я обсипа с толкова милувки, колкото и дъщеря му. След това птицата хвръкна наново и се завърна при принцесата. Докато летеше, разгънатата й опашка изглеждаше толкова красива, разперените й криле бяха тъй блестящо обагрени, златните й пера блестяха тъй ослепително, че всички очи бяха вперени само в нея. Музикантите престанаха да свирят и седяха като вкаменени. Никой не ядеше, никой не говореше, чуваше се само шепот на възхищение. През цялата вечеря вавилонската принцеса я целуваше, без дори да помисли, че има царе на света. Индийският и египетският цар чувстваха как гневът и възмущението им растеше и всеки от тях си каза на ум, че трябва да си отмъсти и да ускори похода на своите триста хиляди войници. Колкото до царя на скитите, той забавляваше красивата Алдея, неговото гордо сърце отминаваше без гняв липсата на внимание от страна на Формозанта и изпитваше към нея повече безразличие, отколкото озлобление. — Красива е — казваше той, — признавам, но ми изглежда от онези жени, които са заети само с красотата си и смятат, че целият свят трябва да им е много благодарен, когато благоволят да се покажат пред хората. В моята страна не се възхищаваме от идоли. Бих предпочел една любезна и внимателна грозотия пред тази красива статуя. Вие, госпожице, сте не по-малко прелестна от нея, но благоволявате поне да разговаряте с чужденците и аз с откровеността на скит признавам, че бих ви предпочел пред нея. Той обаче се мамеше относно характера на Формозанта, тя не беше така високомерна и пренебрежителна, както изглеждаше, но ласкавите думи на скита бяха много добре приети от принцеса Алдея. Разговорът им стана много инверсен, те бяха много доволни и вече бяха сигурни един в друг още преди да станат от масата. След вечерята всички отидоха да се поразходят из горичките. Царят на скитите и Алдея не пропуснаха случая да потърсят уединено място. Алдея, която беше самата откровеност, заговори на принца така: — Не мразя ни най-малко братовчедка си, макар че е по-красива от мен и е определена да заеме престола на Вавилон. Честта да ви харесвам ме ласкае повече от всички други предимства. Предпочитам Скития с вас пред вавилонската корона без вас. В същност тази корона ми принадлежи по право, ако има право на този свят, защото аз съм от по-старото коляно на Нимруд, а Формозанта е от по-младото. Нейният дядо свалил от престола моя дядо и го умъртвил. — Такава е, значи, силата на кръвното родство във вавилонската династия! — каза скитът. — Как се е казвал вашият дядо? — Казваше се Алдей, като мен. Моят баща носеше същото име. Той беше заточен в един затънтен край на империята заедно с майка ми. След тяхната смърт, тъй като не се страхуваше от мен, Белус пожела да ме възпита заедно с дъщеря си, но реши, че никога няма да бъда омъжена. — Искам да отмъстя за баща ви, за дядо ви и за вас — каза царят на скитите. — Заричам се, че вие ще бъдете омъжена, ще ви отвлека вдруги ден рано сутрин. Утре трябва да обядвам с вавилонския цар, а след това ще се върна да защитя вашите права с войска от триста хиляди души. — Съгласна съм — отвърна красивата Алдея. След като си дадоха честна дума, те се разделиха. Несравнимата Формозанта си бе легнала отдавна. До леглото си тя бе наредила да поставят малко портокалово дръвче в сребърна саксия, на което птицата й да може да си почива. Завесите на леглото й бяха спуснати, но на нея никак не й се спеше, сърцето й и въображението й бяха прекалено възбудени, за да може да заспи. Очарователният непознат младеж беше непрестанно пред очите й, виждаше го как пуща стрелата с лъка на Нимруд, виждаше го как отрязва главата на лъва, повтаряше си неговия мадригал, най-после го виждаше как възсяда ликорната и се откъсва от тълпата. Тогава тя избухна в ридания и извика през сълзи: — Няма да го видя вече, той няма да се върне. — Ще се върне, госпожице — отговори й птицата от клончето на портокаловото дърво. — Може ли някой да ви е видял и да не желае да ви види отново? — О, богове! О, вечни небесни сили! Моята птица говори на чист халдейски език! — Като произнесе тези думи, тя дръпна завесите, протегна ръце и застана на колене в леглото си. — Ти сигурно си бог, който е слязъл на земята? Или си великият Орозмад, скрит под тези прекрасни пера? Ако си бог, върни ми този красив младеж. — Аз съм само крилато животно — отговори птицата, — но съм се родила по времето, когато всички животни говореха и когато птиците, змиите, магариците, конете и грифоните разговаряха свойски с хората. Не исках да проговоря пред всички, за да не би вашите почетни дами да ме помислят за магьосница. Исках да се разкрия само пред вас. Смаяна, объркана и опиянена от толкова чудеса, развълнувана от желанието да зададе стотици въпроси едновременно, Формозанта я запита най-напред на каква възраст е. — Двадесет и седем хиляди и деветстотин години и шест месеца, госпожице. Аз съм на годините на малкото завъртане на небето, което вашите маги наричат „прецесия“ на равноденствията и което става приблизително на всеки двадесет и осем хиляди ваши години. Има безкрайно дълги завъртания, затова има и същества, много по-стари от мен. Преди двадесет и две хиляди години научих халдейски през време на едно от моите пътувания. Халдейският език винаги ми е харесвал извънредно много, другите животни обаче се отказаха да говорят във вашата част на света. — А защо са се отказали, божествена птицо? — Защото, уви, хората възприеха обичая да ни ядат, вместо да разговарят с нас и да извличат поука. Какви варвари! Не трябваше ли да се убедят, че щом имаме същите органи като вас, същите чувства, същите нужди, същите желания, това означава, че и у нас както у тях съществува онова, което се нарича „душа“, и следователно ние сме техни братя, и че трябва да варят и ядат само лошите птици? Ние сме дотолкова ваши братя, че дори Великото същество, Вечното същество, което е създало всичко, ни включи изрично в договора между него и хората. Той ви забрани да се храните с нашата кръв, а на нас — да смучем вашата. Басните на вашия древен Локман*, които са преведени на толкова езици, ще бъдат вечно свидетелство за щастливото и мирно общение, което някога сте имали с нас. Те всички започват с думите: „По времето, когато животните говореха…“ Вярно е, че много от вашите жени все още говорят на кучетата си, но кучетата са решили да не им говорят, откакто с камшици ги карат да ходят на лов и да бъдат съучастници в убийството на някогашните наши общи приятели: елените, сърните, зайците и яребиците. [* Локман — легендарен арабски владетел, автор на сборник от басни.] Вие имате още старинни поеми, в които конете говорят, а и вашите колари продължават да се обръщат всеки ден с думи към тях. Но те се държат така грубо и произнасят такива гадни слова, че конете, които някога ви обичаха, днес ви ненавиждат. Страната, където живее вашият очарователен непознат, най-съвършеният човек, е останала единствената, където вашият род още обича нашия и му говори, това е единствената страна на Земята, където хората са справедливи. — Къде е тази страна, къде е страната на моя скъп непознат? Как е името на този герой? Как се казва неговото царство? Защото аз няма да повярвам, че той е овчар, както не бих повярвала, че вие сте прилеп. — Неговата страна, госпожице, е страната на гангейците, които са добродетелен и непобедим народ и живеят на източния бряг на Ганг. Името на моя приятел е Амазан. Той не е цар и дори не зная дали би се съгласил да се принизи дотолкова, че да стане цар, защото той прекалено много обича своите сънародници. Но не си въобразявайте, че тези овчари приличат на вашите, които са едва покрити с разкъсани дрипи, а пазят овце, много по-добре облечени от тях, стенещи под бремето на нищетата, и които плащат на един изедник половината от жалката надница, която получават от господарите си. Овчарите по бреговете на Ганг са равни по рождение, те са господари на безбройни стада, които покриват техните вечно цъфтящи пасища. Те никога не убиват овцете — ужасно престъпление е да убиеш и да изядеш себеподобния си. С вълната, на овцете, по-тънка и по-блестяща от най-хубавата, коприна, се върти най-голямата търговия в Изтока. Впрочем земята на гангейците ражда всичко, което може да пожелае човек. Едрите диаманти, които Амазан има честта да ви подари, са от една мина, която е негова собствена. Ликорната, на която го видяхте да се качи, е най-обикновеното ездитно животно на гангейците. Тя е най-красивото, най-гордото, най-страшното и най-кроткото животно, което украсява Земята. Достатъчни са сто гангейци и сто ликорни, за да разпръснат безбройни армии. Преди около два века един индийски цар има глупостта да пожелае да покори този народ. Той се появи, следван от десет хиляди слона и един милион войници. Ликорните пронизаха слоновете с рогата си, както златните шишове бяха пронизали чучулигите, поднесени на вашата маса. Индийските воини падаха под сабите на гангейците както стръковете ориз под сърповете на източните народи. Плениха царя заедно с повече от шестстотин хиляди войници. Окъпаха го в благотворните води на Ганг и му даваха да яде само растителна храна, каквато ядат всички гангейци и каквато природата щедро дарява, за да нахрани всичко, което диша. Хора, които се хранят с плътта на животните и пият силни питиета, имат кисела и тъмна кръв, която кара безумието им да се проявява по стотици различни начини. Главната им лудост е да проливат стръвно кръвта на своите братя и да опустошават плодородни равнини, за да царуват над гробища. Нужни бяха цели шест месеца, за да излекуват царя на Индия от болестта му. Когато лекарите най-после решиха, че пулсът му е по-спокоен, и духът му е уталожен, те му дадоха свидетелство, което той представи в съвета на гангейците. След като се допита до ликорните, съветът човечно изпрати царя на Индия, глупавия му двор и тъпите му войници обратно в страната им. Този урок ги направи мъдри и от онова време индийците уважават гангейците, както у вас невежите, които искат да се образоват, уважават халдейските философи, които те не могат да достигнат. — Кажете ми, скъпа птицо — каза й принцесата, — имат ли гангейците религия? — Дали имат религия, госпожице! В дните на пълнолунието всички се събират да благодарят на Бога — мъжете в един голям храм, направен от кедрово дърво, жените — в друг; събират се отделно, за да не се разсейват. Всички птици се събират в една горичка, а четириногите — на една хубава поляна. Ние благодарим на Бога за всички блага, с които ни е обсипал. Имаме също папагали, които проповядват прекрасно. Такава е родината на моя скъп Амазан. Там живея и аз. Моите приятелски чувства към него са тъй силни, както вашите любовни чувства. Ако ми вярвате, нека тръгнем заедно и вие ще му върнете посещението му. — Наистина, птицо, хубаво нещо ми предлагате! — отвърна с усмивка принцесата, която гореше от желание да направи това пътуване, но не смееше да си признае. — Аз служа на приятеля си — отвърна птицата — и след щастието да ви обичам най-голямото щастие за мен е да помогна на вашата любов. Формозанта не знаеше вече какво да мисли, струваше й се, че не се намира на земята. Всичко, което беше видяла в този ден, всичко, което виждаше, всичко, което чуваше, и особено всичко онова, което чувстваше в сърцето си, я хвърляше във възторг, който надминаваше далеч възторга, изпитван от щастливите мюсюлмани, когато, освободили се от връзките си със земята, се озоват на деветото небе в обятията на хуриите, заобиколени и изпълнени с небесна слава и блаженство.     ГЛАВА IV През цялата нощ принцесата говори само за Амазан. Тя вече го наричаше своя овчар; именно от онова време думите овчар и любовник се употребяват в същия смисъл у някои народи. Ту питаше птицата дали Амазан е имал други любовници и тъй като отговорът беше „не“, тя бе на върха на щастието. Ту искаше да знае как прекарва живота си и с възторг чуваше, че Амазан прави само добро, занимава се с изкуства, изследва тайните на природата и усъвършенства ума си. После искаше да знае дали душата на птицата е от същото естество като душата на любимия й, защо птицата бе живяла близо двадесет и осем хиляди години, докато любимият й бе само осемнадесет-деветнадесетгодишен. Задаваше стотици такива въпроси, на които птицата отговаряше сдържано и това още повече възбуждаше любопитството й. Най-после сънят затвори очите им и предаде Формозанта на сладките илюзии на сънищата, изпратени от боговете, които понякога надминават самата действителност и които цялата философия на халдейците трудно може да обясни. Формозанта се събуди много късно. Едва се бе зазорило, и баща й, царят, влезе в спалнята й. Птицата прие негово величество с почтителна учтивост, пристъпи към него, запляска с криле и протегна шия, след което отново кацна на портокаловото дърво. Царят седна на леглото на дъщеря си, която сънищата бяха направили още по-красива. Дългата му брада се приближи до красивото й лице и след като я целуна два пъти, той й заговори със следните думи: — Скъпа дъще, вчера ти не можа да си намериш съпруг, както се бях надявал. Съпруг обаче ти трябва, спасението на моята империя изисква това. Аз се посъветвах с гадателя, който, както знаеш, никога не лъже и ръководи цялото ми поведение. Той ми заповяда да те накарам да направиш едно пътуване по света. Ти трябва да пътуваш. — А, сигурно трябва да отида при гангейците — извика принцесата. Произнасяйки тези думи, които й се изплъзнаха неволно, тя почувства, че е извършила глупост. Царят, който не разбираше нищо от география, я запита какво разбира под „гангейци“. Тя обаче лесно намери начин да се изплъзне. Тогава царят й каза, че трябва да отиде на поклонение и че вече е избрал хората, които ще я придружават: най-старият държавен съветник, първият изповедник, една почетна дама, един лекар, един аптекар и нейната птица, както и всичката необходима прислуга. Формозанта, която никога не беше излизала от двореца на баща си и която до деня на пристигането на тримата царе и Амазан бе водила доста безцветен живот, следвайки пищния дворцов церемониал, и бе имала само привидни удоволствия, беше възхитена, че ще отиде на поклонение. „Кой знае — шепнеше тя на сърцето си — дали боговете няма да внушат на моя скъп гангеец желание да отиде в същия параклис и дали няма да имам щастието да срещна този поклонник?“ Тя благодари нежно на баща си и му каза, че отдавна тайно храни особено благоговение към светеца, при когото я изпраща. Белус даде великолепен пир на своите гости, на който присъстваха само мъже. Това бяха хора, които никак не си подхождаха: царе, принцове, министри, духовници, които си завиждаха едни на други, мереха думите си и се чувствуваха стеснени пред съседите си и пред себе си. Пиршеството беше тъжно, макар че всички пиха много. Принцесите останаха в своите покои — и двете се готвеха за път. Те вечеряха сами. След това Формозанта отиде да се поразходи в градините заедно със своята скъпа птица, която, за да я развлече, летеше от дърво на дърво, като разперваше разкошната си опашка и показваше божествените си пера. Египетският цар, който беше разпален от виното, за да не кажем пиян, поиска от един свой паж лък и стрели. В действителност този цар беше най-некадърният стрелец в цялото си царство. Когато стреляше с лък, мястото, където човек се чувствуваше най-сигурен, беше целта, в която царят се мереше; но красивата птица, която летеше бързо като стрелата, сама се натъкна на нея и падна окървавена в ръцете на Формозанта. Смеейки се глупашки, египтянинът се оттегли в покоите си. Принцесата раздираше въздуха с писъците си, обливаше се в сълзи, дереше се по бузите и се биеше по гърдите. Умиращата птица й каза тихичко: — Изгорете ме и не забравяйте да отнесете моята пепел в Щастливата Арабия, на изток от старинния град Аден или Еден, и да я сложите на слънце върху една малка клада от карамфил и канела. След като произнесе тези думи, тя издъхна. Формозанта остана дълго в безсъзнание и щом дойде на себе си, избухна в ридания. Баща й споделяше нейната скръб, проклинаше египетския цар и не се съмняваше, че тази случка предвещава тежки бедствия. Затова бързо отиде в параклиса си, за да се посъветва с гадателя. Гадателят отговори: — Смесица от всичко: мъртва и жива, невярност и постоянство, загуба и печалба, злочестини и щастие. Нито царят, нито неговият съвет можаха да разберат нещо от тези думи, но все пак той бе доволен, че е изпълнил религиозните си задължения. Докато царят се допитваше до гадателя, разплаканата му дъщеря заповяда да отдадат на птицата погребалните почести, които тя бе поискала, и реши с риск на живота си да отнесе праха й в Арабия. Птицата, обвита в неизгарящо ленено платно, бе изгорена заедно с портокаловото дръвче, на което бе спала. Събраха праха й в една малка златна вазичка, украсена цялата с рубини и с диамантите, които извадиха от устата на лъва. О, вместо да изпълни този тъжен дълг, защо не можеше да изгори жив омразния египетски цар! Само това желаеше тя. В яростта си принцесата заповяда да убият двата му крокодила, двата хипопотама, двете зебри и двата плъха и нареди да хвърлят двете мумии в Ефрат; ако можеше да хване неговия бик Апис, и него нямаше да пощади. Вбесен от това оскърбление, египетският цар замина начаса, за да може по-скоро да доведе своите триста хиляди войници. Царят на Индия, като видя, че неговият съюзник заминава, си тръгна още същия ден, твърдо решен да присъедини своите триста хиляди индийци към египетската войска. През нощта царят на скитите напусна двореца заедно с принцеса Алдея, решен да се върне и да се бие заради нея начело на триста хиляди скити и да й върне Вавилон, който беше неин по наследство, тъй като тя произлизаше от по-старото коляно на царския род. От своя страна красивата Формозанта тръгна на път в три часа сутринта, заедно със своя керван от поклонници, доволна, че ще може да изпълни последната воля на своята птица и че справедливостта на безсмъртните богове ще й върне нейния скъп Амазан, без когото вече не можеше да живее. И така, когато се събуди, вавилонският цар не намери никого. „Как свършват големите празненства — казваше си той — и каква странна празнота оставят те в душата, когато цялата тази глъчка отмине!“ Но той бе обхванат от истински царски гняв, когато му съобщиха, че принцеса Алдея е отвлечена. Заповяда да събудят всичките министри и да свикат съвета. Докато чакаше да се съберат всички, царят не пропусна да се допита до гадателя. Но не можа да измъкне от него нищо друго освен тези думи, останали оттогава знаменити в целия свят: „Когато родителите не омъжват дъщерите си, те сами се омъжват.“ Веднага бе дадена заповед триста хиляди войници да тръгнат срещу царя на скитите. И ето че по всички граници пламна най-ужасната война и тя бе последица от удоволствията на най-блестящото празненство, което някога бе давано на земята. Азия щеше да бъде опустошена от четири войски, от по триста хиляди бойци всяка. Ясно е, че Троянската война, която удиви света няколко века по-късно, е била само детска игра в сравнение с тази война. Но трябва да се вземе пред вид, че в разпрата между троянци и гърци се е касаело само за една крайно разпусната стара жена, която вече е била отвличана два пъти, докато тук се касаеше за две момичета и една птица. Индийският цар щеше да чака своята армия на големия великолепен път, който водеше тогава от Вавилон право за Кашмир. Царят на скитите препускаше с Алдея по хубавия път, който води за планината Емаус. Всички тези пътища изчезнаха по-късно поради лошото управление. Египетският цар беше тръгнал на запад и се приближаваше към малкото море, наречено Средиземно, което невежите евреи по-късно нарекоха Великото море. Колкото до красивата Формозанта, тя бе поела пътя за Басра, засаден от двете страни с високи палми, които хвърляха сянка и даваха плодове през всички годишни времена. Храмът, в който тя отиваше на поклонение, се намираше в самия град Басра. Светецът, комуто бе посветен този храм, беше като онзи, когото по-късно обожаваха в Лампсак: не само доставяше съпрузи на момичетата, но често и сам заместваше съпрузите им. Той беше най-почитаният светец в цяла Азия. Формозанта не я бе никак грижа за светеца на Басра, на устните й бе единствено името на нейния скъп гангейски овчар, нейния красив Амазан. Тя смяташе да вземе кораб от Басра и да отиде в Щастлива Арабия, за да изпълни това, което птицата й бе заповядала. На третата вечер, едва що влязла в една странноприемница, където нейните бързоходци бяха вече приготвили всичко за нощуване, Формозанта научи, че египетският цар се приближава към странноприемницата. Осведомен от своите съгледвачи за пътуването на принцесата, той веднага бе променил пътя си, последван от многобройна свита. Царят пристига, заповядва да поставят стражи на всички врати, качва се в стаята на красивата Формозанта и й казва: — Госпожице, тъкмо вас търсех. Вие ми обърнахте твърде малко внимание, когато бях във Вавилон. Справедливо е да се наказват горделивите и своенравните. Ще имате добрината, моля ви, да вечеряте с мен тази вечер; няма да имате друго легло освен моето и аз ще се отнеса с вас така, както ми е угодно. Формозанта разбра добре, че той е по-силен от нея, тя знаеше, че здравият разум изисква да се съобразяваме с положението, в което сме попаднали и реши да се отърве от египетския цар с невинна хитрост: хвърли му дяволит поглед с крайчеца на окото, поглед, който няколко века по-късно бе наречен „предизвикателен“. И ето как му говори тя със скромност, грация, кротост и смущение, използвайки целия си чар, който би могъл да подлуди и най-мъдрия и да заслепи и най-проницателния от всички хора: — Признавам, ваше величество, че винаги свеждах очи пред вас, когато направихте чест на царя, моя баща, да го посетите. Страхувах се от сърцето си, страхувах се от моята прекалено наивна простота. Треперех да не би баща ми и вашите съперници да забележат, че ви давам предпочитание, макар че вие напълно заслужавате това. Сега мога да се отдам свободно на чувствата си. Кълна се в бика Апис, който, след вас, най-много почитам на света, че съм очарована от вашето предложение. Вече вечерях с вас веднъж в дома на царя, моя баща. Готова съм да вечерям и тук, без той да участва. Единственото, за което ще ви помоля, е и вашият главен изповедник да пие с нас, във Вавилон той ми се стори отличен сътрапезник. Имам прекрасно шираско вино и искам и двамата да го опитате. Колкото до второто ви предложение, то е много примамливо, но не прилича на момиче от добро семейство да говори за него, нека ви бъде достатъчно да знаете, че гледам на вас като на най-великия цар и на най-милия мъж измежду всички мъже. Тези думи завъртяха главата на египетския цар, той веднага се съгласи и изповедникът да присъства на вечерята. — Имам още една молба към вас — каза му принцесата: — Да позволите моят аптекар да дойде при мен. Момичетата винаги страдат от известни дребни неразположения, които изискват известни грижи: замайвания, сърцебиене, стомашни болки, задух, а тези неща трябва да се оправят при известни обстоятелства. С една дума, имам неотложна нужда от моя аптекар и се надявам, че няма да ми откажете този малък знак на любов. — Госпожице — отговори й египетският цар, — макар че аптекарите имат намерения, напълно противоположни на моите, и макар че целите на тяхното изкуство са обратни на моите, аз съм достатъчно галантен, за да не отхвърля една тъй справедлива молба. Ще заповядам аптекарят ви да дойде да поговори с вас, докато приготвят вечерята. Разбирам, че трябва да сте малко уморена от пътуването и сигурно имате нужда от прислужница. Ще може да повикате тази, която ви е угодно. След това ще чакам вашите заповеди, които ще дадете, когато ви бъде удобно. Той се оттегли. Аптекарят и една прислужница, на име Ирла, пристигнаха. Принцесата имаше пълно доверие в нея, тя й заповяда да нареди да донесат шест шишета шираско вино за вечеря и да даде на стражата, която пазеше пленената й свита, да пие от същото вино. След това каза на аптекаря да постави във всички шишета някакви билки, които могат да приспят хората за двадесет и четири часа; той винаги носеше със себе си такива треви. Заповедите й бяха изпълнени дословно. След половин час царят, придружен от главния изповедник, се върна. Вечерята беше много весела, царят и жрецът изпразниха шестте шишета и признаха, че в Египет нямат такова хубаво вино. Прислужницата се погрижи да даде от същото вино и на слугите, които поднасяха ястията. Колкото до принцесата, тя много внимаваше да не пие никак; обясни, че нейният лекар й е предписал диета. Скоро всички заспаха. Изповедникът на египетския цар имаше най-красивата брада, която някога е носил мъж от неговия ранг. Формозанта сръчно я отряза, заповяда да я зашият за една малка панделка и я привърза на брадичката си. Наметна плаща на жреца и си сложи всички отличителни знаци на званието му, облече прислужницата си като клисар в храма на богинята Изида, и най-после, след като взе урната и скъпоценните си камъни, излезе от странноприемницата и мина между стражите, които спяха дълбоко като господаря си. Прислужницата се бе погрижила да доведат два оседлани коня пред вратата. Принцесата не можеше да отведе със себе си никой друг от своята свита, защото щяха да бъдат спрени от външната стража. Формозанта и Ирла минаха през шпалир от войници, които, вземайки принцесата за великия жрец, я наричаха „най-преподобен отец в бога“ и я молеха да ги благослови. Двете бегълки пристигнаха за едно денонощие в Басра, преди царят да се събуди. Тогава те свалиха плащовете си, за да не възбудят подозрение. С най-голяма бързина наеха кораб, преминаха протока Ормуз и слязоха на прекрасния бряг на Еден в Щастлива Арабия. Това беше именно онзи Еден, чиито градини толкова се прославиха, че оттогава станаха обиталище на праведните, тези градини послужиха като образец за Елисейските полета, за градините на Хесперидите и за градините на островите на блажените, защото в онези топли страни хората не можеха да си представят по-голямо блаженство от сенките на дърветата и ромона на водите. Да живееш вечно в небесата, в близост с Върховното същество, или да се разхождаш в градина, тоест в рай, бе едно и също нещо за онези хора, които винаги говорят, без да съзнават, и които не са могли да имат още нито ясни мисли, нито точни изрази. Щом се озова в тази земя, първата грижа на принцесата бе да отдаде на скъпата си птица погребалните почести, които тя бе поискала от нея. Тя издигна с красивите си ръце малка клада от карамфилово и камфелово дърво. Каква бе изненадата й, когато, след като постави пепелта на птицата върху тази клада, тя видя, че дърветата пламнаха от само себе си. Скоро всичко изгоря. На мястото на пепелта се появи само едно едро яйце, от което излезе нейната птица, по-блестяща от преди. Това беше най-щастливият миг, който принцесата бе преживявала в живота си. Имаше само един друг миг, който би могъл да бъде по-щастлив за нея, принцесата желаеше той да настъпи, но нямаше голяма надежда. — Виждам наистина — каза тя на птицата, — че вие сте фениксът, за когото толкова съм чувала да се говори. Просто ще умра от почуда и радост. Не вярвах във възкресението, но моето щастие ме убеди, че то съществува. — Възкресението, госпожице — отговори й фениксът, — е най-простото нещо на света. Не е по-удивително да се родиш два пъти вместо веднъж. Всичко е възкресение на този свят: гъсениците възкръсват като пеперуд, една костилка, поставена в земята, възкръсва като дърво, всички животни, погребани в земята, възкръсват като треви и растения, хранят други животни и стават част от тяхната материя. Всички частици, които образуват телата, се превръщат в различни същества. Вярно е, че аз съм единственото създание, което всемогъщият Орозмад е благоволил да възкреси в собствената му първоначална природа. Формозанта, която, откакто бе видяла Амазан и Феникс за първи път, се бе учудвала през всичкото време, му каза: — Разбирам, че Великото същество е могло да създаде от вашия прах феникс, почти подобен на вас, но че сте напълно същата личност и че имате същата душа, признавам, не мога да схвана това. Какво е станало с душата ви, докато ви носех в джоба си след смъртта ви? — О, господи! Не е ли еднакво лесно за великия Орозмад, госпожице, да пренесе своята сила върху една искрица от самата мен или да започне отново делото си? Преди той ме бе надарил с чувства, памет и мисъл, той ми ги дава отново. Дали е проявил милостта си към една частица първичен огън, скрита в мен, или към сбора от моите органи, по същество това няма значение: фениксът и хората никога няма да узнаят как става това, но най-голямото благоволение, което Върховното същество прояви към мен, е, че ме направи да възкръсна за вас. Защо не мога да прекарам двадесет и осемте хиляди години, които имам още да живея до следващото си възкресение, при вас и моя скъп Амазан. — Фениксе мой — отвърна принцесата, — спомнете си, че първите думи, които ми казахте във Вавилон и които аз никога няма да забравя, ми вдъхнаха надежда да видя отново скъпия овчар, когото обожавам. Трябва непременно да отидем заедно на брега на Ганг, в страната на гангейците, за да го върна във Вавилон. — Това е и моето намерение — каза фениксът. — Нямаме нито миг за губене. Трябва да отидем при Амазан по най-прекия път, тоест по въздуха. В Щастлива Арабия има два грифона, мои близки приятели, които живеят само на сто и петдесет мили оттук. Ще им изпратя вест по гълъбите и до довечера те ще дойдат тук. Ще имаме достатъчно време, за да поръчаме да ви изработят малко удобно канапе с чекмеджета, където ще сложите хранителни припаси. В тази кола вие и вашата прислужница ще се чувствате много удобно. Двата грифона са измежду най-силните от техния вид. Всеки от тях ще хване с ноктите си по една от страничните облегалки. Но, повтарям ви още веднъж, всеки миг е скъп. Той и Формозанта отидоха веднага да поръчат канапето при един тапицер, когото фениксът познаваше. Канапето бе изработено за четири часа. В чекмеджетата поставиха царски хлебчета, сухари, по-хубави от вавилонските, лимони, ананаси, кокосови орехи, шам-фъстък и еденско вино, което превъзхожда шираското вино толкова, колкото и шираското вино превъзхожда сюренското. Канапето беше много леко, удобно и здраво. Двата грифона пристигнаха в Еден на уречения час. Формозанта и Ирла седнаха във въздушната кола. Двата грифона я понесоха като перо. Фениксът ту летеше наред с тях, ту кацаше на облегалото. Двата грифона се насочиха към Ганг със скоростта на стрела, която свисти във въздуха. Почиваха си само нощем за няколко мига, за да похапнат и за да могат двата грифона да пийнат малко вода. Най-после пристигнаха при гангейците. Сърцето на принцесата тръпнеше от надежда, любов и радост. Фениксът спря въздушната кола пред дома на Амазан. Той поиска да го види, но Амазан бе заминал преди три часа и никой не знаеше къде е отишъл. Дори и гангейският език няма думи, които могат да изразят отчаянието, което подтисна Формозанта. — Уви, тъкмо от това се страхувах — рече фениксът. — Трите часа, които сте прекарали в странноприемницата на път за Басра с този проклет египетски цар, може би са ви отнели завинаги щастието в живота. Страхувам се, че сме загубили безвъзвратно Амазан. Тогава фениксът попита слугите дали може да поздравят госпожа майка му. Те отговориха, че по-предната нощ мъжът й е починал и тя не приема никого. Фениксът, който винаги бе добре приет в дома, успя да въведе вавилонската принцеса в един салон, чиито стени бяха облицовани с портокалово дърво, инкрустирано със слонова кост. Овчарите и овчарките, помощници на Амазан, облечени в дълги бели роби и препасани с розови пояси, им поднесоха сто кошнички от обикновен порцелан, пълни със сто различни прекрасни ястия, между които нямаше никакви замаскирани трупове на животни. Имаше ориз, саго, грис, фиде, макарони, омлети, яйца с мляко, сметанови сирена, най-различни видове сладкиши, зеленчуци и плодове, за чийто дъх и вкус в другите части на света нямат и представа. Предложиха им в изобилие разхладителни питиета, които превъзхождаха най-добрите вина. Докато принцесата ядеше, излегната на легло от рози, четири пауна, които за щастие бяха неми, й вееха с блестящите си криле. Двеста птици, сто овчари и сто овчарки й пееха на два гласа, славеите, синигерите, коприварчетата и сипките пееха първи глас заедно с овчарките, а овчарите държаха терца и пееха басовата партия. Всичко това бе само прекрасна и неподправена природа. Принцесата призна, че ако във Вавилон има по-голямо великолепие, то природата е хиляди пъти по-приятна при гангейците. Но докато слушаше тази тъй утешителна и сластна музика, тя проливаше сълзи и казваше на младата си другарка Ирла: — Тези овчари и овчарки, тези славеи и синигери се любят, а аз съм лишена от моя гангейски герой, достоен предмет на тъй нежните ми и твърде нетърпеливи желания. Докато принцесата обядваше и през сълзи се възхищаваше на всичко наоколо, фениксът разговаряше с майката на Амазан. — Госпожо, вие не може да се освободите от задължението да видите вавилонската принцеса. Знаете ли… — Знам всичко — отвърна майката, — дори за приключението в странноприемницата на пътя за Басра. Тази сутрин един кос ми разказа всичко. И този жесток кос стана причина моят син да полудее от отчаяние и да напусне бащиния си дом. — Значи, вие не знаете — поде фениксът, — че принцесата ме възкреси? — Не, мое скъпо дете. Узнах от коса, че сте умрял и това ме потопи в неутешима скръб. Бях така нажалена от тази загуба, от смъртта на мъжа си и от внезапното заминаване на моя син, че заповядах да не пускат никого. Но понеже вавилонската принцеса ми прави честта да ме посети, въведете я веднага, тъй като имам да й кажа извънредно важни неща и желая и вие да присъствате. Тя веднага отиде в един друг салон, за да посрещне принцесата. Движеше се с усилие. Беше около тристагодишна дама, но имаше още следи от красота и ясно личеше, че към двеста и тридесет — двеста и четиридесетата си година трябва да е била очарователна. Тя прие Формозанта с почтително благородство, примесено с любопитство и скръб, което направи дълбоко впечатление на принцесата. Формозанта най-напред й изказа съболезнованията си за смъртта на съпруга й. — Уви — каза вдовицата, — неговата смърт ви засяга повече, отколкото можете да си помислите. — Аз съм покъртена, няма съмнение — каза Формозанта, — той беше баща на… — При тези думи тя се разплака. — Дойдох само заради него, като минах през много опасности. Заради него напуснах баща си и най-блестящия двор на света. Бях отвлечена от египетския цар, когото ненавиждам. Когато се отскубнах от този похитител, прекосих небесата, за да дойда да видя този, когото обичам. Аз пристигнах, но той е избягал! Плач и ридания й попречиха да продължи. Тогава майката й каза: — Госпожице, когато египетският цар ви отвлече, когато вечеряхте с него в една кръчма на пътя за Басра, когато вашите красиви ръце наливаха шираско вино, спомняте ли си да сте видяла един кос да подхвърча из стаята? — Да, наистина, сега от вашите думи си спомням това. Не обърнах внимание тогава, но сега, като си събрах мислите, много добре си спомням, че в момента, когато египетският цар стана от масата, за да ме целуне, косът нададе силен писък, излетя от прозореца и не се върна вече. — Уви, госпожице — поде майката на Амазан, — ето какво именно причини нашето нещастие: моят син бе изпратил този кос, за да се осведоми за вашето здраве и какво става във Вавилон. Той смяташе скоро да се върне, да се хвърли в краката ви и да ви посвети живота си. Вие не знаете как безумно ви обожава той. Всички гангейци са влюбени и верни на любовта си, но моят син е най-влюбеният и най-постоянният от всички. Косът ви намерил в една кръчма, вие сте пиела весело с египетския цар и някакъв гаден жрец, и накрая ви видял, че давате нежна целувка на този монарх, който убил феникса и към когото моят син изпитва непобедимо отвращение. При тази гледка косът, обзет от справедливо възмущение, отлетял, проклинайки вашата злополучна любов. Днес той се завърна и разказа всичко. Но в какъв момент, о, Небеса! Тъкмо когато моят син и аз оплаквахме смъртта на баща му и на феникса, тъкмо в момента, когато той чу от мен, че е ваш първи братовчед. — О, небеса! Мой братовчед! Как е възможно, госпожо, по какъв начин? Как? Нима ще бъда толкова щастлива? И ще бъда същевременно толков

    Конфуций Добрият път Мисли на великия китайски мъдрец     КОНФУЦИЙ И НЕГОВИЯТ ДОБЪР ПЪТ   Кунг фу-тзе или К’унг-тцу — живял от 551 до 478 г. пр.н.е., — е станал известен в западния свят преди всичко с латинизираната форма на името си — Конфуций. По негово време територията на Китайската империя е била значително по-малка от сегашната. На запад границата се определяла от склоновете на планините западно от меридиана на Хсинган-фу; на север империята стигала отчасти до географската ширина на по-късната Китайска стена, на изток — отчасти до Янг-тзе. Централната императорска власт /столица Ло-янг/ се разпаднала век преди раждането на Конфуций. Империята била всъщност обединение от държави, в което властвали князете на дузина ленни княжества. Слаба централна власт, постоянно съперничество и борби между ленните князе, правна несигурност във вътрешността, държавна и морална разруха — в такава безнадеждна политическа и социална атмосфера е живял учителят Кунг. Той е роден в Хуфу в тогавашното княжество Лу като дете на старо рицарско семейство и следователно принадлежал към висшата класа. За неговия живот се разказва следното: От рано сключеният си брак той имал една дъщеря и един син, когото надживял. През 517 г. предприел пътешествие до Ло-янг, от което се върнал след една година. После в продължение на четиринадесет години се посветил на „учението“ — занимавал се с изучаване на китайската древност и с просветителска дейност, която скоро му донесла почит, тъй като в Китай от край време духовните люде се ползвали с особено уважение. Съществуват предположения, че по-късно е бил министър на правосъдието, но загубил поста си в резултат на интриги, поради което бил принуден да напусне родината си. За него отново започнал живот на странстващ учител. През следващите четиринадесет години той бил из съседните ленни владения, обкръжен от група постоянно сменящи се ученици. Едва на шестдесет и осем годишна възраст той се завърнал отново в Лу, където скоро починал в примирение. Неговият авторитет и слава още приживе били изключителни. С учението си Конфуций се стреми да посочи пътя към спасението от моралното и политическо блато на своето време. Път, но накъде? Вероятно към една друга, по-добра духовна позиция и по такъв начин — към по-поносими условия на живот. Той изхождал от примера на древността такава, каквато е представена в устните и писмени предания. Затова пътят към по-светлото бъдеще за него минава през традицията на древността. Това е „Добрият път“, който за жалост бил заличен и по които отново смело поемал той и неговите привърженици. За Конфуций това е единствено възможният и правилен път. Следователно човек трябва да познава духовната традиция на древността, за да го открие. Познаването на тази традиция е предмет на неговото неуморно „учение“; да разбираш духовното съдържание на древността и да следваш неговата позиция — това е „Добрият път“. Но и двете неща означават формиране на характер; именно това се превръща в най-важната практическа цел на Конфуций. Резултатът от неговото учение трябвало да се прояви на дело, защото той никога не е бил теоретик, а е преследвал винаги практически цели. Това е съдържанието на неговата просветителска дейност. Затова той не иска нищо друго, освен да предаде и интерпретира това, което е научил. Той не иска да бъде оригинален мислител или пък новатор. Традицията на древността говори сама за себе си. Неговите учения имат единствената цел да предават на привържениците му това, което той смята за образец, и да посочват пътя към образцовото. При това той само в отделни случаи дава практически съвети — особено за формирането на характера и самовъзпитанието. В тези съвети той влага такъв смисъл, какъвто древните им придавали; те изрично били предназначени не за отвъдния, а за реалния живот. При неговите учения, освен това, става дума не за обща философска или етична система; по начало при него система няма. Неговите учения никога и никъде не са метафизика, в никакъв случай не са и религия. С религиозни въпроси той въобще не се занимава. Старата народна религия, особено култът към духове и кумири за него е нещо дадено, което, идвайки от древността само по себе си е добро /идеята за централната космическа сила на Тао при него все още не личи/. Естествена даденост за него е и рязкото разграничение между простолюдието и социално по-високопоставените. Нали това е дело на небето — а да спекулираш с него би било безсмислено, дори греховно. Конфуций никога не е искал да бъде социален реформатор. Той бил изключително скромен. Никога нищо друго не е искал да постигне, освен да изведе своите ученици на „Добрият път“, т.е. на пътя на легендарните владетели от древността като Яо, Шун и Йю. Връщането към духовното начало на древността, при което не се преследват материални цели, а идеални ценности, е учение, което се обръща към „малцината“, защото изисква определена духовна диспозиция и свободно време /макар Конфуций винаги да е твърдял, че всеки може да дойде при него, за да учи и да бъде поучаван/. Така неговите учения от самото начало придобиват аристократическа черта. Аристократически черти притежава и идеалният тип човек, който Конфуций се стреми да изгради — „Благородният“. Благороден се става чрез формиране на характера и самовъзпитание по „Добрият път“. Теоретически всеки може да стане Благороден. Благородните се открояват като бели точки от масата на народа, различавайки се от нея по своето вътрешно и външно поведение, по което те самите също се разпознават непосредствено. За тях може да се говори като за духовен корпус. Много е точно сравнението между конфуцианският Благороден и английският Джентълмен. Върху съдбата на ученията на Конфуций тук не можем да се спрем подробно. Нека имаме предвид, че Китай в продължение на повече от две хилядолетия чак до началото на нашия век е бил управляван по тях. Нека също посочим, че ученията на Учителя Кунг, след като десетилетия на ред са били считани за ерес /особено по време на културната революция/, днес в Китай отново се цитират и почитат. Събраните в този том текстове в по-голямата си част са взети от книгата „ЛУН-Ю“, което означава „Разговори“ — сборник от разговори с негови ученици и представители на обществеността. Книгата „ЛУН-Ю“ принадлежи към най-важните извори за конфуцианския мисловен свят. Състои се от стотици цитати на Конфуций, афоризми и кратки разговори, които са събрани в двадесет книги без всякакво подреждане. Въпросът, колко от тях са автентични, остава открит. Компилацията на книгата е осъществена стотици години след смъртта на Конфуций и следователно съдържа части, писани по различно време, включително и в постконфуциански столетия. В нашата компилация съответните книги са посочени с римски числа, а подзаглавията — с арабски цифри. Урсула фон Манголдт и Фриц Верле     ДОБРИЯТ ПЪТ _Учителят рече:_ Да предпочетеш добрия път пред други пътища е по-добре, отколкото само да го познаваш; с него да си щастлив е по-добре, отколкото само да го предпочетеш. Избирайте добрия път! VI, 18   Бъди с неизменна вярност, обичай учението, бъди всякога готов да пожертвуваш живота си, за да отблъснеш нападенията срещу добрия път! Не отивай в страна, тръгнала по опасни пътища. Не оставай в страна, в която господстват размирици. Когато повечето хора под небето следват добрия път, тогава излез напред; щом не е така — скрий се. Ако твоята собствена страна се намира на добрия път, ще бъде позор да си безпомощен и непознат; ако е иначе, считай за позор да си богат и почитан. VIII, 13   Навярно можеш да изведеш човека на добрия път, но не и да го принудиш да продължи по него. VIII, 9   _Тзе-чанг попита за пътя на добрите хора._   _Учителят рече:_ Който не стъпва по следите на дедите, не може да очаква, че ще открие пътя към вътрешното, към същността. XI, 19   _Тзе-кунг попита:_ Какъв трябва да бъде човек, за да го наричат „добър рицар на пътя“?   _Учителят рече:_ Този, чиято съвест обуздава преследването на собствените цели и който като пратеник в далечни страни не позори възложените му от неговия княз поръчения — той може да бъде наречен истински рицар.   Тзе-кунг каза: Може ли да си позволя въпроса: кой би се доближил до него?   _Учителят рече:_ Този, когото роднините хвалят заради детското му страхопочитание, а приятелите от село — заради уважението му към своите родители.   _Тзе-кунг каза:_ Може ли да си позволя още един въпрос? Кой друг би заслужил да се доближи до рицаря?   _Учителят рече:_ Който винаги държи на думата си, който не предприема нищо, което не може да доведе до край; такъв човек би живял при най-скромни условия, но въпреки това трябва да му отредим следващото място.   _Тзе-кунг попита:_ Какво би казал за тези, които сега управляват?   _Учителят отвърна:_ Ах, сбирщина от грабливи кариеристи; не заслужават внимание. XIII, 2   _Служителят Ванг-сун-чиа попита за смисъла на израза: „По-добре да служиш на печка, отколкото на кумирските скрижали.“_   _Учителят рече:_ Не е вярно. Този, който отправя хули срещу небето, не може повече да очаква добро от него. III, 13   _Учителят рече:_ Висок пост, заеман от хора с тесен кръгозор, ритуали и форми, извършвани без страхопочитание; скръбни обичаи, следвани без вътрешно съпричастие — това са все неща, които да гледам, не мога да понеса. III, 26   Нека в началото човек да бъде подбуждан от текстовете на песните, след това — щом стъпи на здрава основа — нека се усъвършенства чрез примера на ритуалите и формите, а накрая — чрез музиката. VIII, 8   _Учителят рече:_ Колко прекрасна е само силата на средния път! Че тя рядко се среща при обикновения народ, се знае открай време. I, 27   _Ян Чию каза:_ Твоят път ми харесва, но той изисква сили, каквито не притежавам.   _Учителят рече:_ Който се пресилва, рухва насред пътя. Ти обаче постави разсъдливо границата. VI, 10   _Мъдрият Чи-вен-тзе винаги обмислял три пъти, преди да действа. Когато учителят чу това рече:_ Два пъти би било достатъчно. V, 19   _Тзе-кунг попита:_ Кой е по-добър — Ши или Шанг?   _Учителят рече:_ Ши отива твърде далече, а Шанг не отива достатъчно далече.   _Тзе-кунг каза:_ Тогава Ши го превъзхожда.   _Учителят рече:_ Да отидеш твърде далеч, е също така лошо, както и да не отидеш достатъчно далече. XI, 15 Когато не намирам хора за общуване, които да вървят по средния път, неудържимите и прибързаните са ми по-мили, защото неудържимите все пак се налагат, а за похвала на прибързаните трябва да се каже поне това, че има неща, които те оставят недовършени. III, 21   _Учителят рече:_ Който не се замисля върху това, което е далеч, го заплашва близко зло. XV, 11   _Учителят рече:_ За това, което е минало и свършено; не се спори. Това, което е вече сторено, не се критикува; това, което отдавна принадлежи на миналото, не се съди повече. III, 21   _Тзе-кунг каза:_ Да предположим, че човек притежава скъпоценно бижу — трябва ли да го увие и да го пази в кутия, или трябва да се опита да получи възможно най-добрата цена за него?   _Учителят рече:_ Сигурно ще е по-добре да го продаде! Аз съм човек, който все чака предложения. IX, 12   _Учителят рече:_ Това, което е важно в живота на един човек е добродетелността. Не я ли притежава, той може да говори за късмет, ако все пак успее да се справи в живота. VI, 17   Който работи по грешна нишка, разваля цялата тъкан. II, 16   _Учителят рече:_ В древни времена се въздържали от думи, страхували се от позора, който бил неизбежен, ако делата не отговарят на думите. IV, 22   Да имаш недостатъци и да не се помъчиш да ги поправиш, това значи наистина да имаш недостатъци. XV, 29   Да заемеш сериозна и строга стойка, докато вътрешно трепериш, то — ако вземем пример от ежедневието — това е също така непристойно, както, ако тайно се промъкваш на места, където нямаш право да бъдеш, или изкъртиш дупка и минеш през нея вместо през вратата. XVIII, 12   _Учителят рече:_ Гладките думи вредят на характера. Нетърпението в дребните неща може да развали големи планове. XV, 26   Който разхищава, често става дързък; който е пестелив, често става алчен. Но дързостта е много по-тежък недостатък от алчността. VII, 35   _Учителят рече:_ Да правиш жертвоприношение за чужди кумири, а не за своите, не е пристойно. Да виждаш правдата и да не постъпваш според нея — е страхливост. II, 24   _Учителят рече:_ Първо и преди всичко: Бъдете лоялни и спазвайте обещанията си! Не бъди приятел с тези, които не са равни с теб! Направите ли грешка, не се срамувайте да я признаете и да я поправите! IX, 24   _Учителят Кунг рече:_ Има три вида приятели, които носят добро, и три вида, които погубват: Приятелство с искрени, с верни до смърт хора и с такива, които много знаят — е плодоносно. Приятелството с черногледци, с опортюнисти и с такива, които ловко приказват — е пагубно. XVI, 4   _Тзе-кунг попита:_ Докъде се простира приятелството?   _Учителят рече:_ Бъди спрямо приятелите си искрен и дискретен. Не стигнеш ли с това далеч, откажи се. Недей стига в старанието си до унижение. XII, 23   _Учителят Кунг рече:_ Има хора, с които можеш да се учиш заедно, но не и да напреднеш; с други можеш да напреднеш, но не и да работиш съвместно; а има и такива, до които можеш да стоиш, но не и да се разбираш с тях. IX, 29   _Учителят рече:_ Напразно съм дирил онзи, чийто стремеж да изгради своя характер е толкова силен, колкото е силен инстинктът за сексуалните му потребности. XV, 12   Няма смисъл да се съветваш с такива, които следват други пътища. XV, 39   Можете да ограбите три войски на техния вожд, но да промените мнението и на най-нищожния селянин — не можете. X, 25   Само най-мъдрите и най-глупавите не могат да се променят. XVII, 3   _Тзе-кунг каза:_ Това, което не искам друг да стори на мен, аз също не правя на другите.   _Учителят рече:_ Още не си стигнал дотам. V, 11   _Един Благороден бе обезпокоен от крадци. Той попита Учителя какво да направи. Учителят Кунг отговори:_ Да беше освободен от алчността, те не биха имали какво да ти откраднат, дори срещу пари. XII, 18   _Учителят рече:_ Следи точно какво някой иска; внимавай с какви средства той преследва своите цели; разбери от какво той изпитва задоволство; ще може ли тогава истинската способност на човека да остане скрита за тебе? II, 10   _Някой попита:_ Какво означава, когато се казва: „Противопоставяй на враждебността силата на твоята личност?“   _Учителят рече:_ Какво значи тук сила на личността? Заставай открито пред враговете и противопоставяй силата на твоята личност на останалите. VI, 36   _Учителят рече:_ Да не говориш за добрия път с някого, с когото би могъл да говориш за това, означава да лишиш един човек от полза. Който наистина е мъдър, не пропуска възможността да бъде от полза на друг човек. Той също така не си пилее и думите. XV, 7   _Учителят Кунг каза:_ Най-високо стоят тези, които по рождение са мъдри. Най-близо до тях са тези, които чрез учене стават мъдри, след тях са онези, които трудно се учат; към най-низшата класа спадат тези, които трудно се учат, без никога да се научат. XVI, 9   _Тзе-кунг попита:_ Какво би помислил за човек, обичан от всички свои селски приятели?   _Учителят рече:_ Това още нищо не значи.   _Тзе-кунг попита:_ Какво би си помислил за човек, когото всички негови съселяни мразят?   _Учителят рече:_ И това още нищо не значи. Най-добре ще е, ако добрите хора го обичат, а лошите го мразят. XIII, 24   Да изприказваш в пресечката това, което си чул на улицата, означава да захвърлиш собствената си стойност. XVII, 14   _Ученикът Тзе Чианг попита как най-добре се успява с хората._   _Учителят рече:_ Бъди принципен и дръж на всяка своя дума; бъди сериозен и прилежен във всичко, което вършиш. Тогава винаги ще успееш, дори да живееш сред варвари. Но не си ли принципен в това, което вършиш, то как би могъл да се надяваш, че ще успееш, дори да живееш в условията, на които си привикнал? Където и да си, не забравяй тези принципи. Когато караш своята каруца, имай ги написани пред теб на впряга. Тогава можеш да си сигурен, че ще успееш.   _Тзе Чианг написа този принцип върху колана си._ XV, 5   _Тзе-кунг все критикувал другите хора._   _Учителят рече:_ Добре, че той е толкова съвършен и че има време за това. Аз нямам време. XVI, 31   Така наречените благочестиви хора на село са всъщност похитители на добродетелта. XVII, 13   Цъфнало клонче на дива череша, колко бързо се стрелва назад! Каквото и да е, обичам те. Но колко далеч е твоят дом!   _Учителят рече:_ Всъщност той не я обича. Иначе не би оплаквал разстоянието. IX, 30   _Учителят рече:_ Ритуали! Нищо повече ли не са те от това, да жертваш нефрит и коприна? Музика, музика! Нима тя е само от камбани и барабани? XVII, 11   _Учителят рече:_ С жени и прости хора трудно се общува. Любезен ли си, загубваш респект. Държиш ли си на разстояние, ще ти се обидят. XII, 25   _Учителят рече:_ Вземете насип, на който липсва една единствена кошница пръст, за да бъде завършен. Остане ли насипът без нея, това значи несъвършенство, застой. Вземете равната основа, върху която е изсипана една единствена кошница пръст. Продължи ли човек да насипва, за мен това означава стремеж към съвършенство, към развитие. IX, 18   УЧИТЕЛЯТ   _Учителят рече:_ Аз предадох това, на което ме бяха учили, без да добавя нищо свое. Бях верен на дедите и ги обичах. Не вярвам, че дори нашият стар учител Понг би ме превъзхождал в това. VII, 1   Аз мълчаливо слушах и записвах това, което ми бе казвано. Никога не съм се изморявал в ученето, за да предам на други, каквото научих. Това са единствените ми заслуги. VII, 2   В селище с десет къщи сигурно бихте намерили такъв, който да е надежден като мен. Но не вярвам да откриете някой, който така да обича ученето. V, 27   Мисълта, че може да съм изоставил формирането на своя характер и недовършено учението си, че може да съм чут от порядъчни хора, но без да съм успял да го открия, че може да съм бил чут от лоши хора, но без да съм успял да ги поправя — това са мислите, които ме тревожат постоянно. VII, 3   _Учителят рече:_ Вероятно има хора, които могат да живеят без знания, но аз със сигурност не съм един от тях. Много да слушаш и да разкриваш що е добро, и да го последваш; много да видиш и със сърцето си да го усетиш — това е най-простият път да се сдобиеш със знания. VII, 27   Далеч съм от мисълта да претендирам, че съм божествен мъдрец или добър човек. Що се отнася обаче до неуморния стремеж да уча и до търпението да изучавам другите, то това са заслуги, за които не се стеснявам да имам претенции. VII, 33   _Князът на Ше попита Тзе-лу /най-любимия ученик на Кунг/ за учителя му. Тзе-лу не отговори нищо._   _Учителят тогава го запита:_ Защо не му каза, че твоят учител е човек, който толкова усърдно търси истината, че дори забравя глада си. И при това той е толкова щастлив, че не мисли за своята горчива съдба и не забелязва, че старостта чука на вратата му? Такъв е той. VII, 18   _Учителят рече:_ Когато бях на 15 години, се хвърлих върху ученето. На 30 се сдобих с твърда позиция. На 40 вече не страдах от заблуди. На 50 познавах повелите на небето. На 60 се вслушвах внимателно в тях. На 70 вече можех да следвам повелите на своето сърце, защото каквото си пожелавах, то вече не престъпваше границата на правдата. II, 4   Дайте ми още малко живот, за да станат цели 50 години, прекарани в учене, и вярвам, че тогава най-после ще съм освободен ОТ Заблуди. VII, 16   _Учителят рече:_ Веднъж прекарах цял ден, без да ям, и цяла нощ, без да спя, само за да размишлявам върху определена тема. Това не доведе до никъде. По-добре е да учиш. XV, 30   _Ученикът Тзе-чин каза на другаря си Тзе-кунг:_ Щом нашият Учител отива в нова страна, той първо се осведомява за политическото й положение. Как го прави това? Хората ли пита, или пък те сами му разказват всичко?   _Тзе-кунг отвърна:_ Нашият Учител е любезен, открит, вежлив, спокоен, внимателен; така гой постига своята цел. Това е начинът, по който нашият Учител се осведомява. При всички случаи неговият начин е различен от този на другите. I, 10   _Учителят рече:_ Дори да съм заедно само с трима души, аз мога да бъда сигурен, че ще науча нещо от тях. Ще има добри качества, които ще мога да взема за пример, и лоши, от които ще науча какво е необходимо да се поправи в мен. VII, 21   _Учителят рече:_ От небето иде цялата сила, която е в мен. VII, 22   Мога да кажа, че в двореца съм служил съвестно на княза и неговите придворни служители, а вкъщи — на своя баща и на по-големите ми братя. Що се отнася до погребалните формалности, то не помня да съм проявил нехайство. Никога не съм бил повалян от виното. Относно тези неща моята съвест е чиста. IX, 15   _Когато Учителят бе арестуван в Куанг, той рече:_ Трябваше ли да настъпи краят на една култура, когато умря крал Вен? Ако небесата действително са искали да загине култура като неговата, никой простосмъртен по късно не би бил в състояние да се привърже към нея така, както аз го сторих. Щом небето не допуска загиването на такава култура, защо тогава аз да се плаша от хората на Куанг. IX, 5   _Учителят рече:_ Който употребява само скромна храна, вода за пиене и свита ръка за възглавница, ще намери щастието, без да го е търсил. Всяка мисъл да се сдобиеш с богатства и високо положение чрез средства, за които знам, че са нечестни, е толкова далеч от мен, както облаците в небето. VII, 15   Ако имаше някакво средство да се избегне бедността, без да ставам нечестен, бих го използвал, дори да заприличам на Благороден, който изведнъж се поставя в служба на обикновени неща. Тъй като обаче не е така — и занапред ще се занимавам с нещата, които ме радват. VII, 11,   Тези, които са точни и същевременно изпадат в заблуда, са действително малцина. IV, 23   Учителят раздели своето учение на четири области: литературно образование, правилно сановно ръководство, вярност към висшестоящите и съвестност. VII, 24   _Учителят рече:_ Ако трябва да избера от тристата песни на „Шичинг“ един принцип, за да обобщя цялото си учение, бих казал: Не бива да има нищо зло в мисълта ти! II, 2   Една ръководна нишка минава през моя път.   _Учителят Тзенг каза:_ Така е.   _Когато Учителят излезе, учениците попитаха:_ Какво ли е имал предвид?   _Тзенг рече:_ Пътят на нашия Учител е просто този: Вярност към висшестоящите и внимание към чувствата на другите. IV, 15   _Учителят рече:_ Тзе-кунг, аз мисля, че ти ме смяташ за човек, който не иска нищо друго, освен да научи и запомни по възможност повече.   _Той отвърна:_ Наистина, това си мислех.   _Учителят рече:_ Не, аз имам нишка, на която нанизвам всичко. XV, 2   _Учителят рече:_ Тзе-лу, да те науча ли що е знание? Знание означава да разбереш, че знаеш и ако нещо не знаеш, да разбереш, че не го знаеш. Това е знание. II, 15   С хора, които действително са се издигнали над средното равнище, можеш да говориш за възвишени неща. Но е безполезно да говориш с хора под средното равнище за неща, които надвишават тяхното разбиране. VI, 19   Ако някой не си задава постоянно въпроса: „Как трябва да постъпвам в този или онзи случай?“ — то аз не мога да му помогна. XV, 15 _Учителят рече:_ Хора, които бързо отвръщат, но не говорят открито, които нямат задръжки, но са нечестни, простодушни, но неспособни да спазват обещания — с такива хора не искам да имам нищо общо. VIII, 16   Да изпълниш древността с живот и така ла се сдобиеш със знания — това значи да бъдеш учител. II, 11   _Тзе-лу попита:_ Кой е съвършен човек?   _Учителят рече;_ Ако някой беше толкова мъдър като служителя Тзанг-ву-хунг, толкова освободен от ламтеж като Благородния Менг-кунг-хо, толкова смел като героя Чуанг-тзе, толкова ловък като моя ученик Ян Чию и можеше да облагороди тези качества чрез следване на ритуалите и формите и чрез музиката, то бихме могли наистина да го наречем съвършен човек. Но днес вероятно не би трябвало вече да очакваме всичко това от съвършения човек. Този, който вижда възможност за печалба, но не мисли да я преследва, този, който е готов да жертва живота си, когато князът е в опасност, този, който държи на това, което е казал преди много време, когато трябва да изпълни старо обещание — такъв човек бихме могли да определим като действително съвършен. XIV, 13   _Учителят рече:_ Аз поучавам само този, който не може да обуздае стремежа си, само този, който кипи от желание. Ако съм изяснил на някого едната страна на въпроса, а той не се сети за другите три страни, аз се отказвам да го поучавам по-нататък. VII, 8   Учи, сякаш преследваш някого, когото не можеш да настигнеш, и за който те е страх, че можеш да го изгубиш от погледа си. VIII, 17   Който учи, а не може да си изясни нещата е загубен. Който само обхваща с поглед нещата, без да вникне в тях, е в голяма опасност. II, 15   _Учителят рече:_ Като започнеш от най-бедните, дори тези, които нищо по-добро не можеха да ми предложат, освен парче сушено месо, никой досега не си е отишъл от мен, без да си вземе поука. VII, 7   Трябва ли да се смятам за мъдрец? В никакъв случай. Но ако дори само един обикновен селянин дойде при мен с цялата си искреност и ме попита нещо, аз винаги съм готов да обсъдя с него въпроса с всичките му за и против, до крайния резултат. IX, 7   _В селото Ху бе трудно да си размениш дума с хората. Но едно момче помоли за разговор на четири очи. Учениците бяха на различно мнение по въпроса, дали да го пуснат преди тях. Но Учителят рече:_ Фактът, че го пускам отпред, още не значи, че съм одобрил това, което е вършил и ще върши. Не бива да сме прекалено придирчиви. Щом някой се пречиства, за да дойде при нас, ние трябва да го уважим. Ние не сме отговорни за това, кое го е вършил някога или ще върши после, след като си отиде. VII, 28   _Учителят рече:_ Такъв, който би учил три години, без да мисли за материален успех, трудно ще се намери. VIII, 12   Някога човек се е учил, за да се усъвършенства; днес се учи, за да направи впечатление на другите. XIV, 25   _Тзе-лу попита:_ Ако чуеш за нов принцип, трябва ли веднага да търсиш възможност да го осъществиш на дело?   _Учителят рече:_ Твоят баща и по-големият ти брат са още живи. Как можеш тогава ти, щом чуеш за нов принцип, да го осъществяваш на дело?   _Ян Чию попити:_ Ако чуеш за нов принцип, трябва ли веднага да търсиш възможност да то осъществиш на дело?   _Учителят рече:_ Трябва незабавно да пристъпиш към делото.   _Ученикът Кунг-хзи-хуа каза:_ Когато Тзе-лу попита, ти рече „Твоят баща и по-големият ти брат са още живи“. А когато Ян Чию попита, ти рече „Щом чуеш за нов принцип, осъществи го на дело“. Изненадан съм и си позволявам въпроса, кое е правилното.   _Учителят рече:_ Чию е ленив, затова го подтиквах; Тзе-лу е фанатик, когато става дума за дела, затова го възпирах. XI, 21   _Ученикът Тзе-чанг изучаваше песен. Учителят рече:_ Слушай много, но замълчи, щом става въпрос за съмнителни неща, и бъди внимателен, щом говориш за останалите, тогава рядко ще изпаднеш в неприятности. Гледай много, но отминавай това, което е опасно за гледане, и бъди предпазлив, докато се водиш по всичко останало, тогава рядко ще съжаляваш за постъпките си. Който рядко си навлича неприятности заради думите си и рядко върши нещо, което впоследствие иска да поправи, сигурно винаги ще има полза от това. II, 18   _Учителят рече:_ Думите на мъдрия Фа Ю трябва да ни разтърсят, но по-важното е, че те трябва да променят нашето поведение. Думите на Хзю-ан Чу трябва да ни завладеят, но по-важното е да ги превърнеш в дела. За тези обаче, които ги признават, без да ги осъществят на дело, или тези, които биват разтърсвани, без да се променят — за тях нищо не мога да направя. IX, 23   По-добре би ми било, ако можех да не говоря.   _Тзе-кунг попита:_ Ако нашият Учител не говори, какво бихме предали ние, малките, от него на другите?   _Учителят рече:_ Небето също не говори и въпреки това четирите годишни времена поемат своя път. VIII, 19   _Учителят рече:_ Йен Хюи не ми бе в помощ; той прие всичко, каквото казах, без да ми възрази. XI, 3   _Княз А й попита кой от учениците особено обича ученето. Учителят му отговори:_ Йен Хюи бе такъв. Той много обичаше ученето. Никога не стоварваше лошото си настроение върху невинни хора, а и никога не си позволяваше други да страдат заради неговите недостатъци. За съжаление, небето му отреди твърде кратък живот и той почина преди своето съвършенство. Сега вече няма никой, поне не съм чувал за някого, който така да е обичал ученето като него. VI, 2   _Учителят рече:_ Мога цял ден да говоря на Йен Хюи, без той да изрази друго мнение. Би могло да го считат за глупав. Но следя ли поведението му, докато не е до мен, намирам, че той осъществява на дело всичко, на което съм го учил. Не. Хюи не е глупав. II, 9   _Учителят попита в разговор с Ю:_ Кой според тебе е по-добър, ти или Хюи?   _Той отвърна:_ Не смея да се сравня с Хюи, защото на Хюи е достатъчно да чуе една десета, за да разбере цялото. Но аз, когато чуя само една част, не разбирам повече от две части.   Учителят рече: Ти не си му равен, ти и аз — ние не сме равни на него. V, 8   _Веднъж, когато Йен Хюи и Тзе-лу бяха заедно с Учителя, той рече:_ Нека всеки от вас ми каже своите желания.   _Тзе-лу каза:_ Аз искам да имам кола и коне, одежди и скъпи кожи. Бих ги разделил после с приятелите си, но не бих се сърдил, ако ми ги върнат износени.   _Йен Хюи:_ Никога не искам да се хваля с добрите си качества и да вдигам шум около помощта, която оказвам на други.   _Тзе-лу каза:_ Това, което аз бих искал да чуя, са желанията на Учителя.   _Учителят рече:_ Да проявяваш отзивчивост спрямо старите, вярност към приятелите и разбиране към младите. V, 25   _Когато Йен Хюи почина, Учителят каза:_ Небето ме напусна. XI, 8   _Ученикът Юан Янг се протегна в прозявка, докато чакаше Учителя. Учителят рече:_ Тези, които на младини не показват респект пред старите, нищо добро не постигат. А само да продължаваш да живееш, да ставаш все по-стар и по-стар, означава да бъдеш безполезно бреме. И го удари с тоягата си по пищяла. XIV, 46   _Учителят рече:_ Уважавайте младите! Как искате да знаете дали някога те няма да бъдат такива, каквито сте вие сега? Ако един мъж е стигнал четиридесетте или петдесетте и още с нищо не се е прочул, той едва ли заслужава особено внимание. IX, 22   _От много неща се отричал Учителят: Нищо не приемал за дадено, никога не държал на правотата си, никога не бил своенравен, никога егоистичен._ IX, 4   _Учителят никога не е говорил за предзнаменования, геройства, природни сили или зли духове._ VII, 20   _В свободните си часове Учителят бил непринуден, а изразът на лицето му — жизнерадостен и свеж._ VII, 4   _Природата на Учителя бе добродушна, но решителна, строга, но без острота, вежлива, но непринудена._ VII, 37   _Веднъж, когато изгоряла конюшнята, той след завръщането си от княжеския двор попитал:_ Има ли ранени? _Загубата на конете прежалил._ X, 12   _Учителят рече:_ Приятели мои, знам, вие мислите, че крия нещо от вас. Но няма нищо, което да държа в тайна от вас. Аз не предприемам нищо, за което предварително да не съм се съветвал с вас, приятели мои. Ако беше иначе, аз нямаше да бъда такъв, какъвто съм. VII, 23   _Учителят рече:_ Ако става дума за сериозен стремеж, мисля, че няма защо да се страхувам от сравнението с други. Що се отнася до утвърждаването ми като Благороден в ежедневния живот, то никога не съм имал възможността да покажа на какво съм способен. VII, 32   _Някой попита в разговор с Учителя Кунг:_ Как е възможно ти да не си на държавна служба?   _Учителят рече:_ В „Шу-чинг“ се казва: „Дръж се правилно като син и брат. Така даваш своя принос за държавното управление“. Има служби, които са съвсем различни от това, което обикновено се разбира под „държавна служба“. II, 21   _Учителят рече:_ Ако някой можеше да ми даде служба, дори за една година! Много бих могъл да направя. За три години, общо взето, бих въвел ред. XIII, 10   Истината е, че никой не ме познава — каза Учителят. _Тзе-кунг попита:_ Как така не си станал известен?   _Учителят рече:_ Аз не обвинявам небето и не упреквам хората. Но каквото те научат тук долу, се отразява там горе. Може би в крайна сметка съм известен ако не тук, то в небесата.  XIV, 37   Не мога да се надявам, че ще срещна божествено същество, най-много да е някой Благороден. Не мога да се надявам, че ще срещна човек без недостатъци, най-много да е някой с твърди принципи. Където и да погледна, виждам едно нищо, което се прави на нещо повече; празнота, която се представя за пълнота; липса, която минава за изобилие. Дори човек с твърди принципи не можеш лесно откри. VII, 25   Напразно съм търсил един единствен човек, който да е в състояние да открие своите собствени недостатъци и сам да пробуди съвестта си. V, 26   _Учителят рече:_ Най-добре е ла се оттеглиш от времето си; на второ място — от страната си; после — от нечий поглед, а накрая — от нечия дума. XIV, 39   _Веднъж, когато Учителят се разболял, Тзе-лу го помолил за позволение да извърши ритуалите на изкуплението. Учителят, попитал:_ Нима има такова нещо?   _Тзе-лу му отвърнал:_ Да, в погребалните песни се казва: „Ние извършихме ритуалите на изкуплението за теб, като призовавахме небесните духове горе и земните духове долу“.   _В отговор Учителят рекъл:_ Моето изкупление отдавна е започнало. VII, 34   _Учителят рече:_ Фениксът не идва, реката не дава знак. Свършено е с мен! IX, 8   БЛАГОРОДНИЯТ   Който не открива волята на небето, не е Благороден. Който не познава ритуалите и формите не може да стъпи на здрава основа. Който не разбира смисъла на думите, не може да разбира хората. А който не разбира хората, той не е Благороден. XX, 3   Благородният мисли при всяко свое намерение за добрия път, а не как би могъл да спечели, за да поддържа живота си. И за селянина има времена, когато гладува. Успехът от ученето може веднъж да бъде високо възнаграждение. Но Благородният мисли само за въздействието на добрия път. Беднотията не го засяга. XV, 31   _Ученикът Юан Зе попита:_ Какво представляват угризенията?   _Учителят рече:_ Щом една страна се управлява според добрия път, Благородният може да приема възнаграждения. Когато обаче една страна не се управлява в съответствие с добрия път, той при възнаграждения изпитва угризения на съвестта. XVI, 1   _Учителят рече:_ Когато в една страна цари добрия път, бъдете смели в думи и дела. Когато обаче той не цари, бъдете смели само в делата, но въздържани в думите! XIV, 4   Целта на Благородния е да бъде човек с характер. Обикновеният човек мисли за имота си. Там, където Благородният мисли за наказание, обикновеният мисли за бягство. IV, 11   _Учителят рече:_ Който властва със силата на своята личност, е като полярната звезда, която неизменно остава на мястото си в едно и също положение, докато малките звезди й отдават почит. II, 1   _Учителят рече:_ Образованият, който иска да следва добрия път, а се срамува от лоша дреха и проста храна, не заслужава човек да се съветва с него и да слуша мнението му. IV, 9   _За едного Учителят каза:_ Той може да изложи в разговор здрави виждания; но дали действително е Благороден, или просто си придава важност, не може да се каже лесно. XI, 20   _Благородният Чи Канг-тзе попита Учителя Кунг за управата, като каза:_ Нека приемем, че бих убил тези, които не следват добрия път, и бих подкрепял само онези, които го спазват. Какво би казал за това?   _Учителят отвърна:_ Ти си поставен да управляваш, а не, за да убиваш. Ако искаш доброто, народът скоро ще стане добър; същественото у Благородния е като вятъра. Същественото у обикновения човек е като тревата. Когато вее вятърът, тя няма друг избор, освен да се прегъне. XII, 19   _Учителят рече:_ Надделява ли суровата сила на природата над образоваността, резултатът е всеобща първобитност. Надделява ли образоваността, резултатът е педантичността на писаря. Само правилното съчетание на природна сила и образованост създава Благородния. VI, 16   _Учителят рече:_ Благородният не е инструмент за всекиго. II, 12   _Канцлерът попита Тзе-кунг:_ Твоят учител божествен светец ли е? Ако той е божествен, то как става така, че притежава толкова много практически умения?   _Тзе-кунг отговори:_ Небето е определило него да стане светец; но е също така правилно, че притежава много практически умения.   _Когато Учителят чу това, рече:_ Канцлерът е прав, като казва това за мен; на младини живеех в скромни условия. Затова имам много практически умения, що се отнася до ежедневния живот. Но в полза ли е на Благородния да притежава много практически умения? Не, той от нито едно не се нуждае. IX, 6 _Фан Чи помоли Учителя да го учи на земеделие. Учителят рече:_ По-добре би направил, ако попиташ някой опитен селянин.   _Той помоли да бъде обучаван в градинарство. Учителят рече:_ По-добре би направил, ако отидеш при някой стар градинар.   _Когато Фаи Чи си отиде, Учителят рече:_ Фан Чи не е Благороден. Ако високопоставените следят за ритуалите и формите, никой от народа няма да посмее да бъде непослушен. Ако те са верни и порядъчни, никой от народа няма да посмее да се отклони от истината. Ако един Благороден е такъв, отвсякъде хората с децата на гърба ще се тълпят около него. За какво му е да се занимава със земеделие? XIII, 4   _Учителят рече:_ Три са пътищата на истински Благородния. Аз по нито един от тях не стигнах далеч. Защото, който наистина е добър, никога не е нещастен; който наистина е мъдър, никога не е смутен; който наистина е храбър, никога не изпитва страх.   _Тзе-кунг възкликна:_ Учителю, това е твоят собствен път. XIV, 30   _Тзе-лу попита за качествата на истински благородния. Учителят рече:_ Той се възпитава във всичко, което върши, да бъде старателен.   _Тзе-лу попита:_ Не може ли да стигне по-далеч?   _Учителят рече:_ Той може да стигне дотам, че да облекчи съдбата на цял народ. Тогава дори Яо или Шун не биха могли да го корят. XIV, 45   Благородният трябва да се пази от три неща: На младини трябва да се пази от сладострастието, докато кръвта и жизнените му сокове се успокоят. Щом стигне разцвета на годините си, а кръвта и жизнените му сокове окончателно са се уравновесили, трябва да се пази от разпри. Щом остарее и жизнените му сокове започнат да отмаляват, трябва да се пази от скъперничество. XVI, 7   Благородният трябва да се бои от три неща: От волята на небето, от великите мъже и от думите на божествените мъдреци. Малкият човек не познава волята на небето, затова се надсмива на божествените мъдреци. XIV, 8   _Тзе-кунг каза:_ Сигурно има нещо, което Благородният мрази.   _Учителят рече:_ Да. И той изпитва омраза. Той мрази тези, които определят какво заслужава ненавист у другите. Той мрази тези, които живеят на ниско равнище и сквернят онези, които стоят над тях. Той мрази тези, които се възхищават от храбри дела, а пренебрегват ритуалите и формите. Той мрази тези, които са делови и предприемчиви, но са избухливи по природа. Аз мисля, че има неща, които и вие мразите.   _Тзе-кунг каза:_ Аз мразя тези, които приемат хитростта за мъдрост, неподчинението за храброст, бръщолевенията за истина. XVII, 24   _Учителят Кунг рече:_ Три грешки съществуват в общуването с Благородния: да говориш, без да си приканен — това подсказва, че си дързък и натрапчив по природа; да не говориш, когато те приканват — това значи потайност; да говориш, без да следиш лицето на другия — това значи да си сляп. XVI, 6   Благородният не трябва да седи на черга, която не е постлана порядъчно. X, 9   _Учителят рече:_ Благородният си дава толкова труд, за да разкрие що е правда, колкото обикновеният човек, за да открие кое носи печалба. IV, 16   Благородният строи върху това, що е право; той приема ритуалите и формите като насока, за да осъществи онова, което е право. Той знае мярата в своите намерения и е упорит в осъществяването им. Такъв е истински Благородният. XV, 17   _Учителят рече:_ Ако Благородният е ненадежден, ще загуби уважението на стоящите под него; той няма и да има повече здрава почва за собственото си възпитание. Той най-напред и най-вече трябва да се научи да се отнася лоялно към стоящите под него, да спазва обещанията си и да не се сприятелява с тези, които не са от неговия сой. Ако той намира, че е допуснал грешка, не бива да се страхува от това, че трябва да я признае и да поправи поведението си. I, 8   Благородният никога не яде до пресищане; в дома си не изисква удобства; в работата си е прилежен и предпазлив в изказванията си; той общува с тези, които следват добрия път, и с това отстранява недостатъците си. За такъв човек може наистина да се каже, че има усет към ученето. I, 14   У дома, в родния му край, неговото държание е естествено и непретенциозно, сякаш се страхува да каже нещо. Но в храма на предните, а също така и в двореца, той говори ловко, макар и да подбира много старателно думите си. X, 1   Когато в двореца разговаря с подчинените на министрите, той е любезен и общителен; а говори ли с министрите, той е въздържан и съблюдава етикецията. В присъствието на господаря той е предпазлив, но непринуден. X, 2   Когато съселяните му пият вино, той напуска тържеството, щом най-старите от селото си отидат. Извършват ли съселяните му ритуала на прогонване на злите духове, той си слага официалната одежда и застава на източните стъпала. X, 10   Щом почине приятел, който няма роднини, той казва: „Погребението на мъртвия е моя работа.“ Получи ли от приятел подарък, той не пада на колене, дори кола и кон да са. Позволява си това, само ако му изпратят пожертвувано месо. X, 15   Качи ли се на кола, той се изправя и хваща поводите. Докато кара, не се обръща, не говори бързо и не сочи с пръст. X, 17   _Учителят рече:_ Изискванията, които поставя Благородният, се отнасят за самия него. Тези, които поставя малкият човек, се отнасят за други. XV, 20   Благородният не се тревожи, че не заема служебен пост. Неговите мисли се занимават с това, дали той притежава качествата, които позволяват да заеме поста. Не го е грижа, ако не намира признание, но усърдно върши онова, което с право би донесло признанието. V, 14   Благородният се измъчва от мисълта, че му липсват способности, но не и от това, че други не искат да признаят заслугите му. XV, 18   Благородният насочва вниманието върху добрите черти на други, не върху недостатъците. Малкият човек прави обратното. XII, 15   _Ученикът Зе-ма Нию попита за значението на думата Благороден._   _Учителят рече:_ Благородният не се тревожи и не се страхува.   Зе-ма каза: _Значи, да бъдеш Благороден, означава нито да се тревожиш, нито да се страхуваш._   _Учителят рече:_ Щом Благородният погледне в себе си, не намира петно. Защо тогава да се тревожи или да се страхува? XII, 4   _Тзе-лу попита:_ Какъв трябва да бъде човек, за да го наричат наистина образован?   _Учителят рече:_ Трябва да бъде строг и точен, същевременно обаче да проявява и снизходителност. Тогава могат да го наричат наистина образован: строг и точен към поведението на своите приятели, снизходителен — спрямо братята си. XIII, 28   _В Чен се стопиха провизиите и тези, които следваха Учителя, се измориха толкова, че не можеха да направят нито една крачка повече. Тзе-лу отиде при Учителя и каза възмутен:_ Право ли е дори и Благородни да бъдат сполетени от такава беда?   _Учителят рече:_ Благородният може да издържи на нещастието; само малкият човек губи равновесие, щом изпадне в нещастие. XV, 1   Благородният, който е образован и знае как в ученето си трябва да се подчинява на ограниченията чрез ритуали и форми, вероятно няма да попадне на погрешен път. XI, 25   _Учителят рече:_ Само обикновени хора чакат, докато напреднат в ритуали, форми и музика, преди да заемат пост. Благородният може да си позволи едва по-късно да се занимава с ритуали, форми и музика. Дори да одобрявам казаното, аз бих застанал на страната на тези, които първо се учат. XI, 1   За Благородния в света няма нито враждебност, нито привързаност, той винаги стои на страната на правото, където и да го открива. IV, 10   _Зе-ма Нию се оплака:_ Всички други имат братя, само аз нямам.   _Тзе-хзиа каза:_ Чул съм да казват: „Животът и смъртта са повеля на небето; имотът и чинът зависят от волята на небето“. Когато Благородният е работлив и не си губи времето и когато е вежлив към другите и спазва ритуалите и формите, тогава всички са негови братя. Как може истински Благородният да се оплаква, че няма братя?   _Учителят рече:_ Който е с характер, никога не остава самотен; той винаги намира приятели. IV, 25   Сред Благородниците няма съперничество, освен при стрелбата с лък. Но и тогава те се покланят и отстъпват място един на друг, когато отиват на стрелбището и когато след това стигнат до почерпката. Дори в състезание остават все Благородни. III, 7   Имот и чин желае всеки. Ако могат да бъдат придобити единствено за сметка на добрия път, човек трябва да се примири с това, че е необходимо да се лиши от тях. Бедността и ниския ранг всеки ги ненавижда! Но ако могат да бъдат избегнати единствено за сметка на добрия път, човек трябва да приеме, че е необходимо да се примири с тях. Ако Благородният някога престане да бъде добър, той вече не заслужава това звание. Никога, дори за миг, Благородният не напуска пътя на добротата. Никога не се оставя да бъде изкаран от равновесие, че да се отклони; той никога не се разколебава. IV, 5 _Тзе-чанг попита какъв трябва да бъде Благородният, за да го считат за влиятелен човек._   _Учителят рече:_ Зависи какво разбираш под влиятелен.   _Тзе-чанг отвърна:_ В държавната служба да бъде благонадежден, за да спечели признание; в службата към управляващата династия да бъде също така сигурен, за да се сдобие с почит.   _Учителят рече:_ Това обяснява какво означава да си известен; но то не обяснява какво значи да си влиятелен. За да е влиятелен, човек трябва да е праволинеен и да обича правдата. Той трябва да проверява думите на хората, да следи изражението им и да разбира, че трябва да бъде внимателен към другите. Такъв човек, бил той в служба на държавата или на управляваща династия, навярно ще е влиятелен; докато този, който стане известен, ще се сдобие със звание на добър човек благодарение на външното си поведение, при което обаче заради обноските си ще бъде наречен лъжец. Който предявява претенциите си с достатъчно самочувствие, той може да бъде сигурен, че в държавата или в службата към династия ще намери признание. XII, 20   _Учителят рече:_ Благородният може да влияе върху тези, които стоят над него; малкият човек влияе само на тези, които стоят под него. XIV, 24   Благородният може да разглежда един въпрос от всички страни без предразсъдъци. Малкият човек е пълен с предразсъдъци и може да разглежда един въпрос само от една страна. II, 14   _Учителят рече:_ Благородният не бива да се грижи за дребни неща, а трябва да бъде натоварен с висока отговорност за велики дела. Малкият човек не бива да бъде натоварен с висока отговорност, но той трябва да се грижи за дребните неща. XV, 33   _Учителят искаше да отиде в земите на деветте варварски племена на изток. Друг му каза:_ Боя се, че ти трудно ще се примириш с отсъствието на порядъчен начин на живот.   _Учителят рече:_ Ако един истински Благороден слезе при тях, то човек няма защо да се тревожи повече за липсата на порядъчен начин на живот. IX, 13   Възможно е да си благороден, без обаче да си добър. Но никога не е имало добър човек, който да не е бил благороден. XIV, 7   _Учителят рече:_ Учтивост, която не се подчинява на ритуалите и формите, става досадна. Предпазливост, която не се подчинява на ритуалите и формите, се превръща в боязън, прекалената смелост — в лекомислие, непреклонността — в грубост.   _Когато учителят Тзенг беше болен, го посети Благородният Менг Чинг-тзе. Учителят Тзенг му каза:_   Когато една птица умира, нейната песен трогва сърцето. Когато човек е на умиране, неговите думи добиват значение. Благородният, който следва добрия път, поставя над всичко три неща: в поведението и жестовете не бива да се открива дори следа от буйност и високомерие; погледът и изразът на лицето трябва да излъчва доверие; в това, което казва, той старателно трябва да подтиска грубото и непристойното, дори и в тона на гласа си. Що се отнася до реда на култовите съдове и прочие, то за него трябва да се грижат тези, в чиито задължения влизат съответните дейности. Погребението на Благородния не бива да е негова грижа. VIII, 4   _Учителят рече:_ Благородният е горд, но не търси разпри; той се присъединява към хора, но не и към партии. XV, 21   _Учителят рече:_ Благородният има достойнство, но никога не е високомерен; простият човек е високомерен, но няма достойнство. XIII, 26   При първия признак на немилост срещу него Благородният става и си отива. X, 18   _Учителят рече:_ От Благородният се очаква постоянство, а не сляпо послушание. Благородният се приспособява, но не се подчинява; простолюдието се подчинява, но не умее да се приспособява. XIII, 23   _Тзе-лу попита:_ Трябва ли Благородният да възхвалява смелостта?   _Учителят рече:_ Благородният отрежда първото място на правдата. Ако Благородният е смел, а не се придържа към правдата, както подобава, том се превръща в размирник. Ако малкият човек не се придържа към правдата както подобава, той се превръща в крадец. XVII, 23   _Учителят рече:_ Благородният е спокоен и непринуден; малкия I човек е избухлив и раздразнителен. VII, 36   Човек лесно може да обслужи Благородния, но е трудно да го удовлетвори, защото, ако човек се опита да го удовлетвори по начин, несъвместим с добрия път, гой повече няма да иска да има нищо общо с това. Ако обаче той приеме услугите на други, ще очаква от тях само това, на което те са способни. Обикновените хора трудно се обслужват, но лесно се задоволяват. Дори човек да се опита да ги удовлетвори по начин, несъвместим с добрия път, те ще са съгласни; но когато приемат услугите на други, те ще очакват от тях да вършат всякаква работа, без оглед на техните сили. XIII, 25   _Тзе-лу попита:_ Ако князът на Вай те покани да управляваш страната вместо него, какво би направил на първо място?   _Учителят рече:_ Бих внесъл ред първо в езика.   _Тзе-лу му каза:_ Правилно ли чух? Това, за което попитах, няма нищо общо с езика. Защо ще внасяш ред в езика?   _Учителят рече:_ Колко ти е тромава мисълта! Благородният трябва по възможност да се въздържа, щом става реч за неща, от които не разбира. Ако езикът е неточен, то това, което се казва, не отговаря на онова, което се има предвид. А щом това, което се казва, не отговаря на онова, което се има предвид, то това, което е необходимо да се извърши, не може да се направи; ритуалите и формите не могат да въздействат; тежките и леките наказания ще бъдат безрезултатни и хората няма да могат да се изявяват. Затова Благородният се нуждае от език, с който човек да се изразява съвсем ясно, да говори само за това, което предстои да извърши. От това, което казва, Благородният нищо не оставя на случайността. XIII, З   Благородният прави добре, ако е бавен в словото, но бърз в делата. IV, 24   _Тзе-кунг попита:_ Кой е истински Благороден?   _Учителят рече:_ Този, който не проповядва това, което върши, преди да е сторил онова, което проповядва. II, 13   _Учителят рече:_ Благородният има основание да е тъжен, ако приключва дните на живота си, без да си е създал име! XV, 19   _Учителят рече:_ Да учиш и да си припомняш ученото в необходимия момент — това не е ли радост? Не е ли прекрасно, когато пристигнат приятели отдалече и не се огорчаваш, ако твоите заслуги не бъдат признати от тях. Не е ли това, в крайна сметка, което можем да очакваме от Благородния? I, 1   ДЪРЖАВАТА   _Учителят рече:_ Най-великият господар и владетел на нашите предци е бил Яо. Той е бил действително възвишен. Няма по-висок идеал от този на небето, а Яо е успял да действа според този образец. Силата на личността му е била безгранична. Хората не намирали подходящи думи за това. Възвишени били неговите дела, а знаците на неговата култура светели над всичко. VIII, 19   _Учителят рече:_ Възвишени са били Шун и Ю, властелините на Златната ера. Всичко под небето е било тяхно, но това не ги е засягало. VIII, 18   _Учителят рече:_ Шун е бил този, който е управлявал, без да действа. Какво е правил той? Той сядал със страхопочитателен и сериозен израз на лицето, а погледът му бил насочен към юг — това било всичко. XV, 4   _Учителят рече:_ За княза Тай По може да се каже, че е достигнал най-високото стъпало на характера. Не по-малко от три пъти гой се отказвал от престола, без хората да са имали възможност да го възхваляват за това. VIII, 1   _Тзе-кунг попита за мъдрото държавно управление._   _Учителят рече:_ Достатъчно храна, достатъчно оръжие и доверието на народа.   _Тзе-кунг каза:_ Да приемем, че ти нямаш друг избор, освен да се откажеш от едно от трите; от какво би се отказал?   _Учителят отговори:_ От оръжието.   _Тзе-кунг каза:_ Да приемем, че ти трябва да се откажеш от едно от останалите две, от какво би се лишил?   _Учителят отговори:_ От храната, защото смъртта е съдба на всички хора, но народ, който не се доверява на господаря си, е действително загубен. II, 7   _Учителят рече:_ Когато самият господар е праведен човек, всичко ще върви добре, дори и да не издава заповеди. Но ако не е праведен, той може да издава заповеди, колкото ще; никой няма да ги изпълнява. XIII, 6   _Учителят Кунг рече на княза:_ Управлявайте народа чрез закони, поддържайте ред чрез наказания — и хората скоро ще се отвърнат от вас и ще загубят всякакво самоуважение. Управлявайте чрез силата на вашата личност, поддържайте ред чрез ритуали и форми; тогава те ще запазят своето самоуважение и сами ще дойдат при вас. II, 3   _Тзе-кунг каза:_ Ако един владетел не само осигури на обикновения народ големи предимства, но доведе и държавата до разцвет, какво би казал за него? Сигурно би го нарекъл добър.   _Учителят рече:_ Ако той не беше само добър, щеше да бъде несъмнено божествен мъдрец, даже и Яо и Шун трудно биха го упрекнали. Що се отнася до добротата — ти самият желаеш висок чин и високопоставеност; затова помогни на другите да се сдобият с това. Ти желаеш твоите собствени заслуги да бъдат признати; тогава помогни на другите да бъдат взети под внимание техните заслуги. При това напълно трябва да разчиташ на своите собствени чувства — това е пътят към добротата.   _Княз Тинг попита, дали съществува някакъв принцип, който да обедини всичко, което би могло да доведе страната до разцвет?_   _Учителят отвърна:_ Няма принцип, от който можем да очакваме това; но има принцип, който обхваща почти всичко. Той гласи: „Трудно е да си княз и не е лесно да си министър“. Господар, който действително разбира, че е трудно да си княз, почти е в състояние да доведе чрез един-единствен принцип страната си до разцвет.   _Княз Тинг попита:_ Има ли принцип, който може да провали цяла страна?   _Учителят Кунг рече:_ Няма такъв принцип, но има един, който се доближава до него. Той гласи: „Какво удовлетворение би могъл да изпитваш от това да си княз, ако човек не може да каже, каквото иска, и никой не смее да изрази друго мнение. Докато това, което той казва, е добро, дотогава, естествено, също е добре да не му се противоречи. Но ако това, което той казва, не струва, то не е ли все едно да тласнеш страната си с един-единствен принцип в упадък“. XIII, 15   _Учителят рече:_ Ако днес някой би служил на един княз във всяко едно отношение така, както го предписват ритуалите и формите, то биха го смятали за подмазвач. II, 18   _Княз Тинг попита:_ Как господарят трябва да използува своите министри и как те трябва да служат на господаря си?   _Учителят Кунг отговори:_ Господарят трябва да се ръководи при използуването на министрите си единствено според ритуалите и формите, а министрите — единствено по своята отдаденост в служба на господаря. III, 19   _Учителят рече:_ Ако подходящи хора само за сто години биха поели управлението на една страна, то действително би било възможно да се изкоренят жестокостите и убийствата. В това не може да има съмнение. XIII, 11   Ако наистина би било възможно да се управляват страни чрез ритуали и форми и чрез снизходителност, то няма да има какво да се добави; но ако това е абсолютно невъзможно, каква е ползата от всички ритуали и форми? IV, 13   _Учителят рече:_ Докато господарят почита ритуалите, и формите, един народ лесно се управлява. XIV, 44   Който действа само по целесъобразност, винаги ще предизвиква недоволство. IV, 12   Само ако подходящи хора са възпитавали един народ в продължение на седем години, може да се помисли върху това, да го поведеш в битка.   _Учителят рече:_ Да накараш народа да се бие, преди Ла си го възпитал, означава да го предадеш. XIII, 29   _Учителят рече:_ Да изискваш много от себе си, а малко от другите, това е пътят за един господар, за да обуздае недоволството. XV, 14 _Благородният Чи Канг-тзе попита Учителя Кунг за изкуството да управляваш._   _Учителят Кунг рече:_ Да управляваш, означава да изправяш. Ако ти вървиш по правия път, кой би посмял да тръгне по криви пътеки. XII, 17   _Фан Чи попита:_ Кой е добър господар?   _Учителят рече:_ Който обича хората.   _Той попита по-нататък:_ Кой е мъдър господар?   _Учителят рече:_ Който познава хората. XII, 22   _Учителят рече:_ Страна с военна мощ от хиляда бойни коли може да бъде управлявана само ако господарят съвестно спазва дълга си, ако изпълнява своите обещания, ако е пестелив в разходите си, ако

  (неизвестен автор) Жестоката власт     Веднъж Конфуций минавал покрай една планина. Някаква жена плачела силно над един гроб. Конфуций се поклонил почтително и се заслушал в риданията й. А после изпратил при жената един свой ученик, за да я попита: — Толкова силно се измъчвате, изглежда това не е първото ви нещастие? — Така е, — отговорила жената. — Преди време тигър уби свекър ми. Пак тигър погуби мъжа ми. А сега тигър разкъса сина ми. — Защо не напуснете това място? — попитал Конфуций. — Тук властта не е жестока, — отвърнала жената. — Запомни това, младежо, — казал Конфуций. — Жестоката власт е по-свирепа от тигър.     __Издание:__ Дао притчи   Българска, първо издание   Съставител: Елица Тодорова, 2008 Редактор: Юлиан Антонов Дизайн на корицата: Миглена Деянова Компютърно оформление: Миглена Деянова   Формат 16/60/84 Обем 12 п.к.   ISBN 978-954-607-769-1   Издателска къща ЛИК, 2008   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/25293 Последна корекция: 25 август 2012 в 15:01  

    Филип К. Дик Играчите от Титан     Глава 1   Вечерта беше отвратителна и когато той се опита да шофира по пътя към къщи, между него и колата му избухна ужасен спор. — Мистър Гардън, Вие не сте в състояние да карате. Моля, пуснете автопилота и седнете на задната седалка. Пит Гардън седна зад кормилото и каза колкото можеше по-членоразделно: — Виж какво, мога да карам. Едно питие… е, всъщност няколко… само правят човек още по-внимателен. Така че престани с твоите глупости. Той удари бутона на стартера, но това не даде никакъв резултат. — Тръгвай, да те вземат дяволите! — Не сте сложили ключа — отвърна колата. — Така е — каза той. Чувстваше се унизен. Вероятно колата беше права. Покорно мушна ключа. Двигателят се запали, но пултът за управление остана безжизнен. Пит знаеше, че заради Рашмор-ефекта на колата е безсмислено да спори с нея. — Е, добре, разрешавам да караш ти — обяви той, опитвайки да запази достойнство, доколкото бе възможно. — Щом толкова настояваш. Вероятно пак ще объркаш всичко, както правиш винаги, когато аз… не се чувствам добре. Той допълзя до задната седалка и се просна върху нея. В това време колата се издигна над тротоара и се понесе през нощното небе, сигнализирайки с мигащи светлинки. Божичко, колко лошо се чувстваше! Главоболието му беше убийствено. Както винаги, мислите му отново се върнаха към Играта. Защо тя се бе развила толкова лошо за него? Силванус Енгст беше виновен. Този клоун, неговият шурей или по-скоро бивш шурей. „Точно така — каза си Пит, — трябва да го запомня. Вече не съм женен за Фрея. Аз и Фрея загубихме, така че бракът ни е анулиран и трябва да започнем отново, само че сега Фрея е омъжена за Клем Гейнс, а аз все още не съм женен за никоя, защото още не съм успял да уцеля тройката.“ „Ще уцеля тройката утре — обеща си той. — И когато го направя, ще трябва да ми намерят съпруга от друга група, защото съм бил женен за всички от нашата.“ Колата му бучеше, намирайки пътя си над пустинните централни райони на Калифорния, над опустошените земи и необитаемите градове. — Знаеш ли какво? — попита я той. — Вече съм бил женен за всяка от жените в групата ни. И нито веднъж нямах късмет. Това трябва да е заради мен. Нали? — Заради вас е — отвърна колата. — Но дори и да е заради мен, аз не съм виновен. Червените китайци са виновни. Колко ги мразя! Той легна по гръб и се загледа в звездите през прозрачния покрив на колата. — Въпреки всичко те обичам. Имам те от толкова години. И никога няма да се износиш. — Той почувства как в очите му напират сълзи. — Нали? — Зависи от профилактичните ремонти, за които засега добросъвестно се грижите. — Чудя се, каква ли съпруга ще ми намерят? — И аз се чудя — отвърна колата. С коя друга група неговата собствена група — „Красивата синя лисица“ — поддържаше най-близки контакти? Вероятно със „Странното сламено плашило“ — група със седалище в Лас Вегас, включваща Настойници от Невада, Юта и Айдахо. Пит затвори очи и се опита да си спомни как изглеждат жените от „Странното сламено плашило“. „Когато се прибера в апартамента си в Бъркли — помисли си той, — ще…“ В този момент си спомни нещо ужасно. Нямаше да се прибере в Бъркли. Защото беше изгубил Бъркли в тазвечерната Игра. Уолт Ремингтън го беше спечелил, обявявайки неговия ход на трийсет и шести квадрат за блъф. Ето защо вечерта беше толкова отвратителна. — Промени курса — каза той дрезгаво на колата. Все още беше собственик на по-голямата част от Марин Каунти. Можеше да отседне в някой от градовете там. — Отиваме в Сан Рафаел — нареди, изправи се на седалката и потърка челото си с треперещи пръсти.     — Мисис Гейнс? — обади се мъжки глас. Фрея, която решеше късите си руси коси пред огледалото, не се обърна. Погълната от заниманието си, тя реши, че гласът е на онзи ужасен Бил Келъмайн. — Искаш ли да те закарам вкъщи? — попита гласът и този път Фрея осъзна, че това е новият й съпруг, Клем Гейнс. — Отиваш си, нали? Клем Гейнс, огромен и пълен мъж със сини очи, подобни на натрошени стъкла, залепени малко накриво върху лицето му, прекоси Игралната зала, насочвайки се към нея. Очевидно му беше приятно, че е станал неин съпруг. „Но това няма да е задълго“ — помисли си Фрея. „Освен ако — хрумна й внезапно — бракът ни не донесе _късмет_.“ Тя продължаваше да сресва косите си, без да обръща внимание на Клем. „За жена на сто и четирийсет години — реши тя критично — изглеждам съвсем добре. Но заслугата за това не е моя… Не е на никой от нас.“ Всички те бяха прекрасно запазени, по-скоро благодарение на отсъствието на нещо, отколкото на някаква придобивка. При достигането на зряла възраст Хайнесовата жлеза на всеки от тях беше отстранена, което беше забавило страшно много процеса на стареене. — Харесваш ми, Фрея — каза Клем. — Ти си толкова приятна жена. Но е ясно, че ти не ме харесваш. Той не изглеждаше притеснен. Простак като Клем не би могъл да се притесни от подобно нещо. — Нека да отидем някъде и да видим дали ще имаме _късмет_… Той млъкна, защото в стаята влезе въг. Джийн Блау простена, обличайки палтото си: — Вижте, то се опитва да изглежда дружелюбно. Те винаги постъпват така. Тя отстъпи назад, по-надалеч от въга. Джак Блау, нейният съпруг, потърси с поглед въг-палката на групата и каза: — Ще го ръгна два-три пъти и ще си отиде. — Не — възрази Фрея. — То няма да ни навреди по никакъв начин. — Права е — каза Силванус Енгст. Беше при бюфета и си сипваше последното питие преди тръгване. — Само го посипете с малко сол — изкикоти се той. Изглежда, въгът си беше набелязал Клем Гейнс. „Харесва те — помисли си Фрея. — Може би ще отидеш някъде с него, вместо с мен.“ Но това не беше справедливо по отношение на Клем, защото никой от хората нямаше връзки с бившите си врагове — още не се беше стигнало дотам, въпреки усилията на титанците да заличат старата пропаст между себе си и хората, възникнала заради омразата от времето на войната. Те бяха форма на живот на основата на силиция, а не на въглерода, и имаха забавен метаболизъм с катализатор метан вместо кислород. И бяха бисексуални… което при хората се срещаше по-често сред Обикновените жители, отколкото сред Настойниците. — Ръгни го — каза Бил Келъмайн на Джак Блау. Джак бодна с въг-палката наподобяващата желе цитоплазма на въга. — Върви си вкъщи! — изрече сурово той и се ухили на Бил Келъмайн: — Дали да не се позабавляваме с него? Хайде да го накараме да си говори с нас. Ей, въгче, обичаш ли да си лафиш? Веднага до тях достигна енергичната мисъл на титанеца, отправена към всички хора в апартамента, който беше обща собственост на групата: — Искате да съобщите за бременност? Ако е така, нашите медицински служби са на ваше разположение и ние настояваме… — Слушай, въгче — каза Бил Келъмайн, — ако сме имали _късмет_, предпочитаме да го запазим за себе си. Ще е лош късмет да ти го кажем — всеки го знае. Как може _ти_ още да не го знаеш? — То го знае — каза Силванус Енгст. — Просто не му харесва да мисли за това. — Добре, време е въговете да приемат фактите — обяви Джак Блау. — Ние не ги харесваме и това е! Хайде — обърна се към жена си, — да си вървим вкъщи. Той нетърпеливо направи на Джийн знак с ръка да го последва. Останалите членове на групата излязоха след тях и тръгнаха надолу по предните стълби на сградата, към колите си, паркирани отпред. Фрея установи, че е останала насаме с въга. — В нашата група няма бременни — каза тя в отговор на въпроса му. — Трагично — отвърна по телепатичен път съществото. — Но ще има — каза Фрея. — Знам, че ще имаме _късмет_, скоро. — Защо вашата група е толкова враждебно настроена към нас? — попита въгът. — Защото смятаме, че вие сте виновни за нашата стерилност — отговори Фрея. — Знаете това. „Особено сигурен е нашият председател, Бил Келъмайн“ — помисли си тя. — Но стерилността ви е последица от действието на ваше оръжие — възрази въгът. — Не наше, а на Червените китайци. За въга явно нямаше никаква разлика. — Във всеки случай ние правим, каквото можем… — Не искам да обсъждам тази тема — прекъсна го Фрея. — Моля ви! — Позволете ни да ви помогнем — помоли въгът. — Вървете по дяволите! — отвърна тя, излезе от апартамента и тръгна надолу по стълбите, към улицата и колата си. Студеният нощен въздух на Кармел, щата Калифорния, я накара да се съвземе. Пое дълбоко дъх, хвърли поглед към звездите, усети свежестта, чистия въздух. Каза на колата си: — Отвори вратата. Искам да вляза. — Да, мисис Гардън. Вратата на колата се отвори. — Вече не съм мисис Гардън. Сега съм мисис Гейнс. — Тя седна пред кормилото. — Постарай се да го запомниш. — Да, мисис Гейнс. Тя мушна ключа и двигателят веднага се запали. — Пит Гардън тръгна ли вече? — Огледа мрачната улица и не видя никъде колата на Пит. — Предполагам, че е тръгнал. Почувства се тъжна. Колко хубаво би било двамата да поседят тук отвън, под звездите, в този късен нощен час, и да си поприказват. Щеше да стане така, ако все още бяха женени… „Проклетата Игра — помисли си тя — с нейните обрати. Проклет _късмет_! Изглежда неуспехът винаги ще ни преследва. Ние сме белязана раса.“ Тя вдигна ръчния часовник към ухото си и той пропищя с тънкото си гласче: — Два и петнайсет през нощта, мисис Гардън. — Мисис Гейнс — изскърца гласът й. — Два и петнайсет през нощта, мисис Гейнс. „Колко ли още хора — зачуди се тя — живеят на Земята в този момент? Милион? Два милиона? И колко групи играят Играта? Със сигурност не повече от няколкостотин хиляди. И всеки път, когато някой претърпи нещастен случай, популацията намалява безвъзвратно с още един човек.“ Тя машинално се пресегна към жабката на колата и започна да търси пипнешком елегантно пакетираната лента от „заекова хартия“, както я наричаха. Успя да намери лентата — беше стар модел, не от новите — разопакова я, сложи я в устата си и я стисна със зъби. После я огледа под ярката светлина в купето на колата. „Един мъртъв заек“ — помисли си тя, припомняйки си за отдавна отминалите дни — преди нейното раждане, — когато е било необходимо един заек да умре, за да се намери отговора на този въпрос. На светлината на купето се виждаше, че лентата оставаше бяла, не беше позеленяла. Фрея не беше бременна. Тя я накъса и я хвърли в отвора за отпадъци на колата, където хартията моментално се превърна в пепел. „По дяволите — помисли си тя тъжно. — Но какво друго можех да очаквам?“ Колата се издигна над земята и полетя към къщата й в Лос Анджелис. „Прекалено рано е да се каже дали ще имам късмет с Клем“ — осъзна Фрея. Явно беше така. Тази мисъл я успокои. Още седмица или две и нещата щяха да станат по-ясни. „Горкичкият Пит! — продължи размишленията си тя. — Ако не уцели тройката, на практика е извън Играта. Дали да не отида при него в Марин Каунти? Да видя дали е там? Той беше толкова угрижен, в толкова трудно положение е изпаднал. Колко тежка беше тази вечер! Няма закон или правило, които да ни забраняват да се срещаме извън Играта. И все пак — до какво би могла да доведе тази среща? Ние нямахме _късмет_, Пит и аз. Въпреки чувствата, които изпитваме един към друг.“ Внезапно радиото в колата й се включи и тя чу емоционално обръщение на групата в Онтарио, Канада, излъчвано по всички честоти. — Ние сме „Бордей «Крушата и Книгата» — обяви ликуващ мъжки глас. — Тази вечер в десет часа ни споходи _късмет_. Една от жените в нашата група, мисис Дон Палмър, стисна със зъби своята заекова хартия без особени надежди за успех, но…“ Фрея изключи радиото.     Когато влезе в своя тъмен, отдавна необитаван апартамент в Сан Рафаел, Пит Гардън веднага се насочи към аптечката в банята, за да провери какви лекарства има там. Знаеше, че няма да може да заспи. Старият проблем с безсънието. Дремекс? Трябваше да вземе цели три двайсет и пет милиграмови таблетки дремекс, за да му подейства — беше го пил прекалено дълго и в прекалено големи количества. Нуждаеше се от нещо по-силно. Винаги можеше да прибегне до фенобарбитал, но това щеше да го направи недееспособен на следващия ден. Скополамин хидробромид? Струваше си да опита. „Или — помисли си той — мога да пробвам нещо още по-силно. Емфитал. Три капсули от него — и няма да се събудя никога. И то не защото е кой знае колко силно лекарство. Просто… — Докато размишляваше, сипа капсулите в дланта си. — Никой няма да се обезпокои за мен, никой няма да ми попречи…“ — Мистър Гардън — каза аптечката, — заради вашето състояние ще се наложи да се свържа с доктор Маки от Солт Лейк Сити. — Нищо му няма на състоянието ми — отвърна Пит и побърза да остави капсулите обратно на дъното на аптечката. — Виждаш ли? — попита той и след кратка пауза добави: — Това беше само за миг, механичен жест… „Докъде го докарах — помисли си, — да се оправдавам пред Рашмор-ефекта на аптечката си.“ — Всичко е наред, нали? — попита той отново с надежда. Дочу се изщракване — аптечката се изключи. Пит въздъхна с облекчение. В този момент на вратата се позвъни. „Това пък какво е?“ — зачуди се той и прекоси намирисващия на мухъл апартамент. Все още обмисляше какво приспивателно може да вземе, без да активира алармената верига на Рашмор-ефекта. Отвори вратата. Пред него стоеше бившата му съпруга, русокосата Фрея. — Здрасти — спокойно изрече тя, промъкна се покрай него и влезе в апартамента. Изглеждаше самоуверена — сякаш бе абсолютно нормално да се вижда с него, докато е женена за Клем Гейнс. — Какво стискаш в юмрука си? — попита го. — Седем таблетки дремекс — призна си Пит. — Ще ти дам нещо по-добро. Хит е в момента. — Фрея се порови в кожената си дамска чанта. — Ново, съвсем ново лекарство, произведено от автоматична фармацевтична компания в Ню Джърси. Вземи. Подаде му голяма синя капсула. — Нердууел — изрече и се засмя. — Ха-ха — отвърна Пит, но не му беше смешно. Като се имаше предвид името на медикамента, всичко му се стори като неуместна шега.* — Заради това ли дойде? [* Името на медикамента в оригинала (Nerduwel) звучи като Ne’er do well (Никога не прави добро) — Бел.прев.] Тъй като му беше съпруга и Блъф-партньор повече от три месеца, тя, разбира се, знаеше за неговото хронично безсъние. — Имам махмурлук — поясни той. — И тази вечер изгубих Бъркли от Уолт Ремингтън. Много добре знаеш всичко това. Така че точно в момента не ми е до шегички. — Тогава ми направи кафе — каза Фрея, съблече якето си с кожени ресни и го сложи на облегалката на стола. — Или нека по-добре аз да направя на теб — реши тя и добави със съчувствие: — Наистина изглеждаш зле. — Бъркли… И защо реших да го заложа? Дори не си спомням. От цялата ми собственост — точно него. Това трябва да е някакъв импулс за самоунищожение. — Той помълча малко и добави: — Тази вечер, докато пътувах насам, чух едно съобщение от Онтарио. — Аз също го слушах — кимна тя. — Кажи, тяхната бременност зарадва ли те или те потисна? — Не знам — мрачно отвърна Фрея. — Радвам се за тях, но… Тя скръсти ръце и закрачи из апартамента. — А мен ме потисна — каза Пит, напълни чайника с вода и го сложи на котлона. — Благодаря — пропищя чайникът, по-точно неговият Рашмор-ефект. — Ние можем да имаме връзка и извън Играта, нали знаеш? — каза Фрея. — И друг път се е случвало. — Няма да е честно спрямо Клем. — Пит смяташе Клем Гейнс за свой приятел. Поне за момента това надделяваше над чувствата му към Фрея. Освен това беше любопитен каква ще е бъдещата му съпруга — рано или късно щеше да уцели тройката.     Глава 2   На следващата сутрин Пит Гардън се събуди от толкова смайващи и невъзможни звуци, че скочи от леглото и застина заслушан. Чуваше детски гласове. Те се караха за нещо някъде близо до апартамента му в Сан Рафаел. Децата бяха момче и момиче. „Значи — помисли си той — тук са се раждали деца след последния път, когато съм идвал. И родителите им не са Настойници, а Обикновени жители. Нямат собственост, която да им дава право да участват в Играта.“ Не можеше да повярва. Помисли си, че може би трябва да прехвърли на родителите някой малък град… Сан Анселмо или Рос, или пък и двата. Тези хора бяха заслужили правото да играят. Но щяха ли да се съгласят? — Какъв си само! — възкликна момичето ядосано. — А ти знаеш ли каква си! — в гласа на момчето имаше упрек. — Дай ми това! Кавгата премина във физическа саморазправа. Пит запали цигара, после се огледа за дрехите си и започна да се облича. В ъгъла на стаята, облегната на стената, стоеше пушка МВ-3… Погледът му се спря върху нея и той се опита да си спомни какво точно означаваше за него това забележително старо оръжие. Някога се бе готвил за войната с Червените китайци с тази пушка. Но тя така и не влезе в употреба, защото Червените китайци изобщо не се появиха… Поне не лично. Но пристигна техен представител, под формата на Хинкелово излъчване, и никакво количество от раздадените на гражданите на Калифорния пушки МВ-3 не можеше да се изправи срещу него и да го победи. Излъчването, изпратено от сателита „Оса-Ц“, си свърши работата и Съединените щати изгубиха войната. Разбира се, Народен Китай не победи. Победител нямаше. С Божията благословия Хинкеловото излъчване обхвана целия свят. Пит се приближи към пушката, вдигна я и я хвана така, както я държеше много отдавна, на младини. „Тази пушка — осъзна той — е на поне сто и трийсет години. Същинска антикварна ценност. Дали все още може да стреля? Всъщност има ли значение? Сега никой не би убил никого с нея. Само психопат би намерил основание да убие някого в полубезлюдните градове на Земята. Но дори и той вероятно ще се замисли и ще промени решението си. В края на краищата, в цяла Калифорния са останали по-малко от десет хиляди души…“. Той внимателно опря пушката обратно на стената. Във всеки случай оръжието не беше предназначено само за убиване на хора. Нейните мънички патрони с атомен заряд трябваше да пробиват бронята на съветските танкове ТЛ-90 и да ги изваждат от строя. Пит си спомни за учебните филми, които им прожектираше командването на Шеста армия, и си помисли, че би искал да зърне „морето от хора“ от онези дни. Та дори и да са китайци… и от тях би имало полза сега. „Поздравявам те, Бернхарт Хинкел — помисли си той саркастично. — Хуманният изобретател на най-съвършеното и безболезнено оръжие… Не, то не причинява болка, ти беше прав. Ние не усещахме нищо, дори не знаехме за съществуването му. Но после…“ Наложи се да се проведе кампания за отстраняването на Хайнесовата жлеза при колкото е възможно повече души. И това не бяха напразни усилия. Благодарение на това на Земята все още имаше живи хора. И се оказа, че не всички комбинации от мъже и жени са стерилни — стерилността не бе задължително, а по-скоро относително условие. На теория можеха да имат деца. На практика само някои от тях имаха. Например родителите на тези отвън… По улицата със свистене се придвижваше автоматична кола, която събираше боклука и проверяваше височината на тревата по полянките — първо от едната страна на улицата, после и от другата. Монотонното бучене на колата заглуши гласовете на децата. „Лесно е да се поддържа ред в пусто градче — каза си Пит, докато наблюдаваше как колата спира и протяга единия от псевдокрайниците си, за да опипа придирчиво някакъв храст камелия. — Или полупусто.“ Според последните данни, с които бе запознат, тук живееха около дузина Обикновени жители. Зад автоматичната кола се движеше друг, още по-сложен механизъм. Приличаше на огромен паяк с двайсет крайника и се носеше по улицата, търсейки следи от разрушение. Пит знаеше, че тази ремонтна машина е способна да издигне отново сградите от руините им и да излекува раните на града, да отстрани повредите още преди да са се проявили. Но защо? За кого? Добри въпроси. Може би въговете обичаха да поглеждат надолу от сателитите си и да виждат съхранена цивилизация, а не просто руини. Пит загаси цигарата си и отиде в кухнята, надявайки се да намери нещо за закуска. Не беше идвал в този апартамент от няколко години, но въпреки това, когато отвори вакуумно затворения хладилник, намери вътре бекон, мляко и яйца, хляб и сладко — всичко, което му трябваше. Продуктите бяха в добро състояние. Преди Пит тук беше живял Антонио Нарди — бившият Настойник на Сан Рафаел. Несъмнено той беше оставил всичките тези продукти, без да знае, че ще изгуби това владение по време на Играта и никога няма да се върне тук. Но имаше нещо по-важно от закуската, нещо, с което Пит трябваше да се заеме преди всичко останало. Той включи видеофона и каза: — Искам да се свържа с Уолтър Ремингтън от окръг Контра-Коста. — Да, мистър Гардън — отвърна видеофонът. След кратка пауза екранът светна. — Здрасти. — Строгото, издължено лице на Уолт Ремингтън се появи на екрана и погледна отегчено към Пит. Уолт не се беше бръснал тази сутрин и по бузите му бе набола брада, а дребните му зачервени очи бяха подпухнали, явно от недоспиване. — Защо толкова рано? — измънка той. Все още беше по пижама. — Спомняш ли си какво се случи снощи? — попита Пит. — О, да. Разбира се — кимна Уолт и приглади разрешената си коса. — Загубих Бъркли, ти го спечели. Изобщо не знам защо го заложих. Той беше моя резиденция, нали знаеш. — Знам — отвърна Уолт. Пит си пое дълбоко въздух и каза: — Ще ти дам за него три града в Марин Каунти. Рос, Сан Рафаел и Сан Анселмо. Искам си го обратно. Искам да живея там. — Можеш да живееш там — поясни Уолт. — Само че като Обикновен жител, а не като Настойник. — Не мога така — каза Пит. — Искам да съм собственик, а не да живея там с разрешението на някого. Хайде, Уолт, нямаш намерение да живееш в Бъркли, много добре знам това. Там е твърде студено и мъгливо за теб. Ти обичаш по-топлия климат на долини като Сакраменто. Или там, където си сега, в Уолнът Крийк. — Вярно е — съгласи се Уолт. — Но… аз не мога да ти продам Бъркли, Пит. Той помълча известно време и най-накрая си призна: — Бъркли вече не е мой. Когато се прибрах снощи вкъщи, ме чакаше един брокер. Не ме питай как беше разбрал за резултата от Играта, но знаеше. Някакъв много ловък дилър от Източните щати, от асоциацията на Мат Пендлетън. — Уолт изглеждаше гузен. — _И ти им продаде Бъркли?_ — Пит не можеше да повярва. Това означаваше, че някой извън тяхната група беше успял да купи нещо в Калифорния. — Защо го направи? — Те ми дадоха в замяна Солт Лейк Сити — отвърна Уолт с мрачна гордост. — Как можех да откажа подобно предложение? Сега ще мога да се присъединя към групата на полковник Кичънър. Те играят в Прово, щата Юта. Съжалявам, Пит. — Очевидно Уолт се чувстваше виновен. — Предполагам, че все още съм бил леко пиян, но тогава предложението ми се стори твърде изгодно, за да го отхвърля. — За кого купи Бъркли асоциацията на Пендлетън? — Не ми казаха. — А и ти не ги попита. — Не — призна си навъсено Уолт. — Не ги попитах. Предполагам, че трябваше. — Искам да си върна Бъркли обратно — каза Пит. — Ще открия новия собственик и ще си го върна, дори ако се наложи да продам целия Марин Каунти. Междувременно нямам търпение да те размажа в Играта. Бъди сигурен, че ще изгубиш всичко, което си спечелил, без значение кой ти е партньор. — Той натисна свирепо бутона за изключване и екранът на видеофона потъмня. „Как е могъл Уолт да направи това? — запита се Пит. — Да продаде собственост на някого извън групата, на някого от Източните щати? Трябва да разбера чии интереси е защитавала асоциацията на Пендлетън в тази сделка.“ Но имаше острото и зловещо усещане, че вече знае.     Глава 3   За мистър Джеръм Лъкман от Ню Йорк сутринта беше страшно хубава. Защото — и тази мисъл му хрумна веднага — това беше първата сутрин, в която се събуждаше като собственик на Бъркли, щат Калифорния. Действайки чрез асоциацията на Мат Пендлетън, той най-накрая се бе сдобил с апетитен къс от Калифорния, което означаваше, че сега може да вземе участие в Играта с групата „Красивата синя лисица“, която се събираше всяка вечер в Кармел, един почти толкова хубав град, колкото и Бъркли. — Сид — нареди той, — ела в кабинета ми. Облегна се назад в креслото и дръпна от изящната мексиканска цигара за след ядене. Неговият секретар, обикновеният жител Сид Моск, отвори вратата и надникна в кабинета. — Да, мистър Лъкман? — Доведи ми онзи ясновидец — каза Лъкман. — Най-накрая намерих работа за него. „Работа — помисли си, — която оправдава риска да ме лишат от участие в Играта.“ — Как се казваше той? Дейв Мютро или нещо подобно. Лъкман имаше бегли впечатления от разговора си с ясновидеца, но човек с положение като неговото бе принуден да се вижда с толкова много хора всеки ден! А и Ню Йорк бе един от най-населените градове — почти петнайсет хиляди души. И много от тях бяха деца, тоест родени наскоро. — Направи така, че да влезе през задния вход — каза Лъкман. — Не искам никой да го види. Налагаше се да пази репутацията си. А ситуацията беше доста деликатна. Разбира се, беше незаконно в Играта да се включват хора с псионични способности, защото това се смяташе чисто и просто за форма на измама. Години наред много групи бяха изисквали от участници да си правят електроенцефалограма или накратко казано ЕЕГ, но с течение на времето тази процедура се правеше все по-рядко. Или поне Лъкман се надяваше да е така. Във всеки случай не и на Източното крайбрежие, защото всички пси-хора тук бяха отдавна известни. А нали Изтокът определяше стила на цялата страна? Един от котараците му, сиво-бял самец с къса козина, скочи върху бюрото. Лъкман разсеяно го погали по брадичката. „Ако не успея да използвам този ясновидец в групата «Красивата синя лисица» — помисли си, — ще трябва да отида там сам“. Наистина, той не беше участвал от около година или дори повече, но беше най-добрият от местните играчи. Иначе как би станал Настойник на огромния Ню Йорк? А по онова време имаше много силна конкуренция. Защото лично Лъкман беше допуснал Обикновени жители до Играта. „Никой не може да ме победи в Блъфа — каза си Лъкман. — _И всички знаят това_. А ако ми помага и ясновидец… Успехът ми е сигурен“. Идеята за сигурната победа му харесваше, защото въпреки че беше експерт по Блъфа, той не обичаше риска. Не играеше заради тръпката, а за да победи. Така беше изпратил в небитието велик играч като Джо Шилинг, например. Сега Джо работеше в малък стар магазин за грамофонни плочи в Ню Мексико. Дните му като Играч безвъзвратно бяха отминали. — Спомняш ли си как победих Джо Шилинг? — попита той Сид. — Още помня тази последна партия до най-дребната подробност. Джо хвърли петица със заровете и изтегли карта от петата колода. Гледа я дълго, прекалено дълго. И аз разбрах, че ще блъфира. Най-накрая премести своята фигура осем квадратчета напред на печеливша позиция — знаеш, там, където се наследяват сто и петдесет хиляди долара от починал чичо. И когато видях, че слага фигурата си на това поле… Може би той също имаше някакви псионични способности, защото му се беше сторило, че наистина може да чете мислите на Джо Шилинг. Беше абсолютно сигурен, че Джо е изтеглил шестица и ходът му осем квадрата напред е блъф. И той обяви, че Шилинг блъфира. По това време Джо беше Настойник на Ню Йорк и можеше да победи в Играта когото си поиска. Беше изключителна рядкост някой играч да обяви негов ход за блъф. Джо Шилинг вдигна огромната си рошава, обрасла с брада глава и го погледна. Настана тишина. Всички играчи чакаха. — Наистина ли искате да видите картата, която изтеглих? — попита Джо Шилинг. — Да. Лъкман чакаше, неспособен да диша; белият дроб го заболя. Ако грешеше, ако картата наистина беше осем, Джо Шилинг щеше да спечели отново и властта му над Ню Йорк щеше да се затвърди още повече. — Изтеглих шестица — изрече спокойно Джо Шилинг. Той обърна картата си. Беше блъфирал, Лъкман се бе оказал прав. И беше станал собственик на Ню Йорк. Котаракът върху бюрото му измърка, надявайки се да получи закуска. Лъкман го избута и той скочи на пода. — Паразит — каза му Лъкман, но всъщност много го обичаше. Вярваше дълбоко, че котките носят късмет. По време на онази паметна игра с Джо Шилинг той бе взел със себе си две котки. Възможно бе те да са му помогнали повече, отколкото някакви латентни псионични способности. — Свързах се с Дейв Мютро по видеофона — обяви секретарят му. — Той чака. Искате ли да говорите лично с него? — Ако наистина е ясновидец — отвърна Лъкман, — вече знае какво искам, така че няма нужда аз или който и да било друг да говори с него. — Парадоксите на ясновидството винаги го бяха забавлявали, но същевременно го отегчаваха. — Изключи видеофона, Сид, и ако той не се появи тук, значи не е никак добър. Сид послушно натисна клавиша за изключване и екранът на видеофона изгасна. — Но позволете ми да изтъкна — каза секретарят, — че вие не сте разговаряли с него по въпроса, така че той няма какво да предвиди. Не съм ли прав? — Той би трябвало да предвиди предстоящия си разговор с мен — отвърна Лъкман. — Тук, в кабинета ми. Когато ще го инструктирам. — Предполагам, че сте прав — съгласи се Сид. — Бъркли — изрече Лъкман замислено. — Не съм бил там осемдесет или деветдесет години. Както повечето Настойници, и той не обичаше да посещава места, които не са негова собственост. Може би беше някакво суеверие, но определено смяташе, че подобни посещения носят лош късмет. — Чудя се дали там все още е толкова мъгливо. Е, скоро ще разберем. Лъкман измъкна от чекмеджето на бюрото си документа за собственост, който му беше доставил неговият брокер. — Я да видим кой е бил последният собственик на Бъркли — каза той и погледна документа. — Уолтър Ремингтън; спечелил го е предишната нощ и веднага го е продал. А собственикът преди него се казва Питър Гардън. Няма да се изненадам ако този Питър Гардън в момента е бесен, или ще бъде съвсем скоро, когато разбере какво се е случило. Той вероятно се надява да си върне Бъркли. „Но никога няма да си го върне — добави наум Лъкман. — Не и от мен“. — Възнамерявате ли да отидете на Западното крайбрежие? — попита Сид. — Определено — отговори Лъкман. — Тръгвам веднага щом си стегна багажа. Имам намерение да си направя лятна резиденция в Бъркли. Разбира се, ако ми хареса и ако не е разрушен. Това, което не мога да понасям, са разрушените градове. Нямам нищо против опустелите, това може да се очаква. Но разрушените… Той потръпна. Ако имаше нещо, което със сигурност да означава лош късмет, това бяха разрушените градове, много от които се срещаха на юг. В началото на кариерата си той беше Настойник на няколко града в Северна Каролина и никога нямаше да забрави какво изпитваше при вида на такива градове. — Мога ли да бъда почетен Настойник докато отсъствате? — попита Сид. — Разбира се — отвърна Лъкман сърдечно. — Ще ти напиша пергамент със златни букви и печат от червен восък, украсен с лентичка. — Наистина ли? — Сид го погледна недоверчиво. Лъкман се засмя. — Мисля, че малко церемонии ще ти харесат. Като _ПуБа_ в _Микадо_*. Негово Величество Почетният Настойник на Ню Йорк с право да определя големината на данъците. Нали? [* Опера на Съливан, по либрето на Гилбърт — Бел.прев.] Сид се изчерви и промърмори: — Наблюдавах ви как работихте здраво цели шейсет и пет проклети години, за да станете Настойник на тази област. — Това беше заради моите социални планове за подобряване на благосъстоянието на хората — отговори Лъкман. — Когато спечелих този район, тук живееха само няколкостотин души. А виж колко е нараснала популацията сега. Това се дължи на мен — не пряко, разбира се, но аз насърчавах Обикновените жители да участват в Играта само за да се създават все нови и нови съпружески двойки. Не е ли така? — Разбира се, че е така, мистър Лъкман — отвърна Сид. — И благодарение на това открихме много плодовити двойки, които при други обстоятелства никога нямаше да се срещнат. Нали? — Да — кимна Сид. — По този начин вие фактически сам възстановихте човешката раса. — Никога не забравяй това — каза Лъкман. Той се наведе напред и вдигна още една от котките си — черна, порода менкс. — Ще те взема със себе си — каза й той, докато я галеше. — Реших да взема шест или седем котки. За късмет. „И за компания“ — добави мислено. Никой на Западното крайбрежие не го харесваше. Той нямаше свои хора там, свои Обикновени жители, които да го поздравяват всеки път, когато се появи сред тях. При тази мисъл се натъжи. Но реши, че след като поживее известно време, ще изгради отново района и ще го направи същия като Ню Йорк. Той вече нямаше да бъде пусто място, обитавано от призраците на миналото. „Призраците — помисли си той — на нашия живот, такъв, какъвто беше, когато планетата ни се пръскаше по шевовете заради пренаселеността, когато бяхме достигнали Луната и дори Марс и ни предстоеше разселване из космоса. Точно тогава ли тези малоумни червени китайци трябваше да използват източногерманското изобретение на един бивш нацист…“ Лъкман дори не можеше да намери думи, с които да опише Бернхарт Хинкел. За съжаление Хинкел вече не беше жив, иначе той с удоволствие би прекарал няколко минути насаме с него. Без свидетели. Единственото приятно нещо, свързано с Хинкеловото излъчване беше, че в края на краищата то достигна и Източна Германия.     „Има един човек — мислеше си Пит, докато напускаше апартамента в Сан Рафаел и бързаше към паркираната си кола, — който би трябвало да знае за кого работи асоциацията на Мат Пендлетън. Струва си да отида до щата Ню Мексико, до Албакърки, градът на полковник Кичънър. Освен това искам да се поровя из музикалните плочи.“ Преди два дни беше получил писмо от Джо Шилинг, най-известния в света продавач на редки грамофонни плочи. Джо му пишеше, че албумът на Тито Скипа*, поръчан от Пит, най-накрая е намерен и го очаква в магазина. [* Тито Скипа (1888–1965) — велик италиански тенор. — Бел.прев.] — Добро утро, мистър Гардън — каза колата, когато той отключи вратата. — Здрасти — разсеяно подхвърли Пит. От другата страна на улицата се приближиха двете деца, които беше чул по-рано сутринта, и го зяпнаха. — Вие ли сте нашият Настойник? — попита момичето. Бяха забелязали неговата емблема — разноцветна превръзка на ръката. — Не сме ви виждали никога досега — добави малката с благоговение. Пит предположи, че е на около осем години. — Не сте ме виждали, защото не съм идвал в Марин Каунти от години — обясни той. Приближи се към тях и ги попита: — Как се казвате? — Аз съм Кели — представи се момчето. Пит реши, че е още по-малък от момичето. Вероятно на около шест. И двете деца бяха много сладки. Радваше се, че живеят на негова територия. — А сестра ми е Джесика. Имаме и по-голяма сестра — Мери Ан, но тя не е тук. В Сан Франциско е, на училище. Три деца в едно семейство! Пит беше изумен. — А каква е фамилията ви? — Маклейн — отвърна момичето. И допълни с гордост: — Нашите мама и тате са единствените хора в цяла Калифорния с три деца. В това вече Пит можеше да повярва. — Бих искал да се срещна с тях — каза той. — Ние живеем в тази къща — посочи с пръст Джесика. — Забавно е, че сте нашият Настойник, а не познавате баща ни. Татко е този, който организира почистването на улиците и поддържа машините. Той говори с въговете затова и те се съгласиха да му ги изпратят. — А вас не ви ли е страх от въговете? — Не! И двете деца заклатиха глави в знак на отрицание. — Ние сме водили война с тях — напомни им той. — Но това е било много отдавна — отговори момичето. — Наистина — съгласи се Пит. — Е, аз одобрявам вашето отношение. Искаше му се и той да се отнася така към въговете. От къщата им малко по-нататък по улицата излезе стройна жена и тръгна към тях. — Мамо! — извика Джесика развълнувано: — Виж, това е нашият Настойник. Жената, тъмнокоса и привлекателна, носеше работни панталони и светла, раирана памучна риза, под които се криеше гъвкава младежка фигура. Тя се приближи и кимна на Пит: — Добре дошли в Марин Каунти. Не ви виждаме често, мистър Гардън. Тя протегна ръка и се здрависа с него. — Поздравявам ви — каза Пийт. — За трите деца? — мисис Маклейн се усмихна. — Хората казват, че това е _късмет_. Не умение. Ще пийнете ли чаша кафе преди да си тръгнете от Марин Каунти? В края на краищата, може и да не се върнете никога тук. — Ще се върна — заяви Пийт. — Наистина ли? — Жената не изглеждаше убедена. В красивата й усмивка се долавяше ирония. — Знаете ли, вие сте почти легенда за нас, Обикновените жители на този район, мистър Гардън. Боже мой, та ние сега сигурно ще говорим цели седмици за срещата си с вас. Пит изобщо не можеше да разбере дали мисис Маклейн е искрена или язвителна — въпреки думите й, тонът й оставаше безразличен. Това го разстрои и той се почувства объркан. — Наистина ще се върна. Загубих Бъркли, където… — О… — възкликна мисис Маклейн и кимна. Ефектната й, впечатляваща усмивка стана още по-широка. — Разбирам. Не ви е провървяло в Играта. Ето на какво се дължи посещението ви. — Тръгнал съм към Ню Мексико — каза Пит и влезе в колата си. — Възможно е да се видим с вас пак по-късно. Той затвори вратата и нареди на колата си: — Излитай! Когато колата се издигна, двете деца му помахаха с ръце, но мисис Маклейн не. „Защо такава враждебност?“ — зачуди се Пит. Или само му се беше сторило? Може би тя се възмущаваше от съществуването на две отделни групи, Настойници и Обикновени жители; може би според нея не беше честно толкова малко хора да имат шанса да седнат на Игралната маса? „Не мога да я виня — осъзна Пит. — Но тя не разбира, че във всеки момент всеки един от нас може внезапно да стане Обикновен жител. Достатъчно е да си спомним за Джо Шилинг — някога най-великият Настойник в Западния свят, а сега Обикновен жител, вероятно до края на живота си. Делението на групи не е чак толкова твърдо.“ В края на краищата, и той самият някога беше Обикновен жител. Придоби първата си собственост по единствения законен начин: кандидатира се и зачака някой от Настойниците да умре. Беше спазил установените от въговете правила — да направи предположение за деня, месеца и годината, когато ще стане това. И му провървя, той отгатна — на четвърти май две хиляди сто и четирийсет и трета година загина Настойник на име Уилям Ръст Лоурънс, убит в автомобилна катастрофа в Аризона. Пит наследи неговите владения и влезе в групата му, заемайки неговото място в Играта. Въговете, заклети комарджии, се отвращаваха от причинно-следствените връзки и страшно харесваха тази система за наследяване, основана на шанса. Пит се зачуди какво ли е малкото име на мисис Маклейн. „Разбира се, тя е красива жена“ — помисли си той. Беше я харесал, въпреки нейното враждебно отношение, допадаше му външността й и начина, по който се държи. Искаше му се да научи повече за семейство Маклейн — може би бяха бивши Настойници, провалили се с гръм и трясък? Това би обяснило всичко. „Трябва да поразпитам за тях — каза си Пит. — Щом имат три деца, те със сигурност са широко известни. Джо Шилинг не може да не е чул нещо за тях. Ще го попитам.“     Глава 4   — Разбира се — каза Джоузеф Шилинг, докато го водеше през прашния си магазин за грамофонни плочи, където цареше абсолютен безпорядък, към жилищните помещения отзад. — Познавам Патриша Маклейн. А ти как попадна на нея? Той се обърна и изгледа госта си въпросително. — Маклейнови живеят в мое владение — отвърна Пит. Той успя да се промъкне през прохода между купчините от грамофонни плочи, картонени кашони, писма, каталози и плакати от отминали времена. — Как успяваш изобщо да намериш нещо тук? — Имам си система — уклончиво отвърна Шилинг. — Ще ти кажа защо Пат Маклейн е настроена толкова враждебно. Навремето тя беше Настойник, но я изхвърлиха от Играта. — Защо? — Защото е телепат. — Джо Шилинг разчисти част от масата в кухнята и извади две чаши със счупени дръжки. — Китайски чай? — Може — кимна Пит. — Пратиха ми плочата с твоя _Дон Паскуале_* — каза Шилинг, докато наливаше чай от черно керамично канче. — Арията на Скипа. Да-дум, да-да да. Жестоко парче. [* Опера от Доницети. — Бел.прев.] Тананикайки си, той извади лимон и захар от шкафа над пълната със съдове мивка. После изрече на висок глас: — Виж, имам си клиент. Той намигна на Пит и посочи покрай прашната, зацапана завеса, отделяща жилищните помещения от магазина. Пит надникна и видя висок, слаб младеж с бръсната глава и очила с рогови рамки, който разглеждаше стар раздърпан каталог за грамофонни плочи. — Чудак — изрече тихо Шилинг. — Яде кисело мляко и практикува йога. И поема витамин Е в големи количества — за увеличаване на потентността. Всичко му го доставям аз. Младежът каза, заеквайки: — Кажете ми, мистър Ш-шилинг, им-мате ли някакви плочи на Клаудия Муцио*? [* Клаудия Муцио (1889–1936) — италианска оперна певица, лирико-драматично сопрано. — Бел.прев.] — Само _Сцената с писмото от Травиата_ — отвърна Шилинг, без да прави опит да се надигне от масата. — Мисля, че мисис Маклейн е много привлекателна на външен вид — каза Пит. — О, да. Много е жизнена. Но не е за теб. Тя е това, което Юнг описва като интровертен тип. Такива хора изживяват всичко дълбоко в себе си. Склонни са към идеализъм и меланхолия. Ти имаш нужда от повърхностна и весела блондинка, някоя, която да те ободрява. Която да те накара да забравиш за депресиите ти със склонност към самоубийство, в които непрекъснато изпадаш. — Шилинг си сръбна от чая, а няколко капки изпръскаха червеникавата му гъста брада. — Е? Какво ще кажеш? Или в момента пак си в депресия? — Не — отвърна Пит. Отпред, в магазина, високият слаб младеж промълви: — М-мистър Шилинг, може ли да чуя Una Furtiva Lagrima* в изпълнение на Джили**? [* Романс от второ действие, сцена втора на операта „Любовен еликсир“ от Доницети. — Бел.прев.] [** Бениамино Джили (1890 — 1957) — велик италиански тенор. — Бел.прев.] — Разбира се — отговори Шилинг. Затананика си замислено, почесвайки се по бузата и каза: — Пит, знаеш ли, носят се разни слухове. Дочух, че си изгубил Бъркли. — Да — потвърди Пит. — И асоциацията на Мат Пендлетън… — Това трябва да е бил Късметлията Джеръм Лъкман — каза Шилинг. — О, той е страхотен играч, аз най-добре знам това. Сега ще започне да играе с вашата група и много скоро ще притежава цяла Калифорния. — Няма ли някой, който да може да го победи? — Има — кимна Джо Шилинг. — Аз. — Сериозно ли говориш? — зяпна го Пит. — Но той те размаза. Партията му срещу теб се превърна в класика! — Просто лош късмет — каза Шилинг. — Ако имах какво друго да заложа, ако можех да остана само още мъничко в Играта… — Той се усмихна накриво. — Блъфът е завладяваща игра. Подобно на покера, тя е комбинация от майсторство и късмет. Можеш да загубиш от всеки и да победиш всеки. Аз загубих по случайност, заради една-единствена грешка, или по-точно заради една щастлива догадка на Лъкман. — Не заради неговото майсторство? — Не, по дяволите! Колкото съм добър аз, толкова и Лъкман е късметлия. Трябва да ни викат Майстора и Късметлията. Ако можех да платя залога и да започна отново… — Джо Шилинг изведнъж изруга. — Извинявай. — Аз ще ти платя залога — изрече внезапно Пит, съвсем импулсивно. — Не можеш да си го позволиш. Ще ти изляза скъпо, защото няма да започна да печеля веднага. Ще е необходимо време, за да може майсторството ми да надделее над всякакви случайности от рода на онази, благодарение на която Лъкман ме изхвърли от Играта. От предната част на магазина долетяха звуците на великолепния тенор на Джили. Шилинг млъкна за момент и се заслуша. От другата страна на масата неговият едър папагал с раздърпана перушина Еор се размърда в клетката си, раздразнен от силния, чист глас. Шилинг го изгледа с упрек, после се обърна към Пит и каза: — Това е _Мъничката ти ръка е замръзнала_. Първият от двата записа на това произведение, направени от Джили. И както се оказало впоследствие — по-добрият. Слушал ли си някога втория? Там, където е записана цялата опера? Толкова е слаб, че направо не е за вярване. Почакай. — Той млъкна и се заслуша. После пак се обърна към Пит и каза: — Великолепен запис. Трябва да го имаш в колекцията си. — Не си падам по Джили — каза Пит. — Той не пее, а ридае. — Според обичаите — каза Шилинг раздразнено. — Той е италианец, такава е традицията. — А защо Скипа не я спазва? — Скипа е самоук — възрази Шилинг. Високият слаб младеж тръгна към тях, хванал плочата на Джили. — Б-бих искал да я купя, мистър Шилинг. К-колко струва? — Сто двайсет и пет долара — отвърна Шилинг. — О! — възкликна младежът мрачно. Но въпреки това извади портфейла си. — След войната с въговете оцеляха много малко грамофонни плочи — обясни Шилинг, докато опаковаше покупката. В магазина влязоха още двама посетители, мъж и жена, и двамата ниски и тантурести. Шилинг ги поздрави: — Лес, Ес, добро утро! — после се обърна към Пит: — Това са мисис и мистър Сибли. Подобно на теб — пристрастени към добрите вокали. От Портланд, щата Орегон. — После представи Пит: — Настойник Питър Гардън. Пит стана и се здрависа с Лес Сибли. — Здравейте, мистър Гардън — каза Лес с почтителния тон, използван от Обикновените жители при разговорите им с Настойници. — Къде е вашата резиденция, сър? — Бъркли — каза Пит и после си спомни. — Преди Бъркли, сега Марин Каунти, Калифорния. — Здравейте-е — каза Ес Сибли с онзи прекалено раболепен маниер, който се струваше на Пит, а и на всички останали, изключително неприятен. Тя протегна ръка и когато Пит стисна дланта й, тя му се стори мека и влажна. — Готова съм да се обзаложа, че колекцията ви е блестяща. Нашата не е нищо особено. Само няколко плочи на Супервиа.* [* Кончита Супервиа (1895–1936) — испанска оперна певица, мецосопран — Бел.прев.] — Супервиа! — повтори Пит, заинтригуван. — Какво точно имате? — Не можете да ме прескачате, Пит. Неписано правило е моите клиенти да не търгуват помежду си. Ако нарушат това условие, прекратявам взаимоотношенията си с тях. Освен това ти имаш всичките плочи на Супервиа, които имат Лес и Ес, че даже и няколко отгоре. — Той прибра в касата сто двайсет и петте долара от купувача на Джили и високият слаб младеж си тръгна. Ес Сибли се обърна към Пит: — Според вас коя е най-добрата вокална партия, която сте слушали? — _Всяка долина_ в изпълнение на Аксел Шиц — отвърна Пит. — И аз мисля така — кимна Лес.     След като семейство Сибли си тръгнаха, Пит плати плочата на Скипа, а Джо Шилинг я опакова изключително грижливо. Тогава Пит си пое дълбоко дъх и подхвана темата, която най-много го вълнуваше: — Джо, можеш ли да спечелиш Бъркли обратно за мен? Ако Джо Шилинг отговореше „да“, това щеше да е напълно достатъчно за него. След кратка пауза Джо отвърна: — Възможно е. Ако някой може да го направи, това съм аз. Има едно правило — рядко прилагано правило — според което двама души от един и същ пол могат да станат Блъфпартньори. Ще трябва да видим дали Лъкман ще го приеме. Можем да се обърнем към въга, който е комисар на вашия район, за да нареди правилото да се зачете. — Това трябва да е въгът, който се нарича САЩ Камингс — каза Пит. Беше имал няколко разправии с въпросния въг и намираше съществото за заядливо и особено отблъскващо. — Алтернативата — каза Джо Шилинг замислено, — разбира се, може да бъде временно да ми прехвърлиш собствеността над някое от владенията, които са ти останали, но както вече ти казах… — Сигурно не си във форма? — попита Пит. — От години не си играл… — Вероятно — съгласи се Шилинг. — Скоро ще разберем, надявам се да е навреме. Смятам… Той погледна към помещението на магазина. Отпред, на улицата се беше приземила още една кола и следващият клиент тъкмо влизаше. Това беше червенокоса девойка, толкова красива, че Пит и Джо за момент забравиха за разговора си. Момичето, очевидно шокирано от хаоса и безпорядъка в магазина, бродеше безцелно сред купчините плочи. — По-добре да отида да й помогна — каза Джо Шилинг. — Познаваш ли я? — попита Пит. — За пръв път я виждам — отвърна Джо Шилинг и след кратко колебание оправи измачканата си старомодна вратовръзка и изпъна жилетката си. — Мис — каза той с усмивка, тръгвайки към момичето, — мога ли да ви помогна с нещо? — Навярно да — отговори червенокосата девойка с тих и плах глас. Тя изглеждаше смутена, постоянно се оглеждаше и избягваше да среща внимателния поглед на Шилинг. Прошепна: — Имате ли нещо от Натс Кетс? — За огромно съжаление, не — каза Шилинг. Обърна се към Пит и каза: — Дните ми са преброени. Идва едно красиво момиче и ме пита за нещо от Натс Кетс. Той се върна при Пит, явно разочарован. — А кой е този Натс Кетс? — попита Пит. Забравило за стеснителността си, момичето възкликна изумено: — Никога ли не сте чували за Натс Кетс? — Очевидно тя не можеше да повярва. — Всяка вечер го дават по телевизията! Той е най-голямата звезда в музиката на всички времена! — Мистър Шилинг не търгува с поп музика. Той се занимава само с древна класика — каза Пит и се усмихна. Беше трудно да се определи реалната възраст на хората, претърпели операция на Хайнесовата жлеза, но му се струваше, че червенокосото момиче е съвсем младо, може би на не повече от деветнайсет. — Не се сърдете за реакцията на мистър Шилинг. Той е възрастен човек с отдавна установени навици. — Е, хайде сега… — изръмжа Шилинг. — Просто не обичам тези популярни певци на балади. — _Всички_ са чували за Натс — каза девойката, все още възмутена. — Дори майка ми и баща ми, а те са определено задръстени. От последния му албум, _Разхождайки кучето_, се продадоха над пет хиляди екземпляра! Вие двамата сте наистина странни типове. Много сте задръстени, честна дума. Изведнъж тя отново стана плаха. — По-добре да си тръгвам. Доста се задържах. При тези думи тя се отправи към вратата. — Почакайте — изрече със странен глас гледащият подире й Шилинг. — Не ви ли познавам отнякъде? Да не са давали ваша снимка по новините? — Може би — отвърна девойката. — Вие сте Мери Ан Маклейн — каза Шилинг и се обърна към Пит: — Тя е третото дете на жената, която си срещнал днес. Какво съвпадение е идването й тук! Спомни си за теорията на Юнг и Волфганг Паули за безпричинно-свързващия принцип. Той се обърна към момичето: — Този човек е Настойник на вашия район, Мери Ан. Запознайте се с Питър Гардън. — Здрасти — каза тя. Не изглеждаше впечатлена. — Е, аз трябва да тръгвам. Излезе от магазина и влезе в колата си. Пит и Джо Шилинг мълчаливо наблюдаваха как колата се издигна и отлетя. — На колко мислиш, че е? — попита Пит. — Знам на колко е. Спомням си, че съм го чел някъде. На осемнайсет. Една от двайсет и деветте студенти в Държавния колеж в Сан Франциско. Специализира история. Мери Ан е първото дете, родено в Сан Франциско от сто години насам. — Тонът му стана мрачен. — Бог да ни е на помощ ако стане нещо с нея — някакъв нещастен случай или болест. Двамата помълчаха малко. — Тя малко ми напомня за майка си — каза Пит. — Момичето е зашеметяващо красиво — отвърна Джо Шилинг. — Предполагам, че си променил решението си и искаш да вземеш за партньор в Играта нея вместо мен. — Вероятно тя никога няма да има възможност да участва в Играта. — В смисъл? — Няма да е добър Блъф-партньор. — Правилно — отвърна Джо. — Или поне не толкова добър, колкото съм аз. Не забравяй това. Какво е семейното ти положение в момента? — Когато изгубих Бъркли, двамата с Фрея се разделихме. Сега тя е мисис Гейнс, а аз си търся съпруга. — Но трябва да си намериш такава, която може да играе — каза Джо Шилинг. — Съпруга-Настойник. Или ще изгубиш и Марин Каунти, както изгуби Бъркли и какво ще правиш тогава? Светът няма нужда от два магазина за грамофонни плочи. — Много съм мислил през годините какво ще правя, ако изляза от Играта. Ще стана фермер. Джо избухна в смях: — Ама разбира се. И сега сигурно ще кажеш, че никога в живота си не си бил толкова сериозен. — Никога в живота си не съм бил толкова сериозен — каза Пит. — И къде ще се установиш? — В долината на Сакраменто. Ще отглеждам грозде за вино. Вече съм обмислил всичко. В действителност той беше обсъдил въпроса с въга САЩ Камингс, който беше обещал да му помогне с необходимите съоръжения и машини. Титанците винаги подкрепяха подобни начинания. — По дяволите — каза Шилинг. — Май наистина ще го направиш. — На теб ще ти продавам вино на по-високи цени — каза Пит, — защото си забогатявал на гърба на купувачите на грамофонни плочи през всичките тези години. — _Ih bin ejn armer Mensch_* — възрази Шилинг. — Аз съм беден. [* Аз съм беден човек (нем.) — Бел.прев.] — Е, добре, може да организираме бартер. Вино срещу редки записи. — А сега да минем на сериозни теми — каза Шилинг. — Ако Лъкман се присъедини към вашата група и се наложи да играеш против него, ще вляза в Играта като твой партньор. — Той потупа ободряващо Пит по рамото. — Така че не се безпокой. Двамата заедно ще му видим сметката. Разбира се, очаквам да не пиеш по време на игра. — Той го изгледа внимателно. — Дочух нещичко по въпроса: бил си пиян, когато си заложил Бъркли и си го изгубил. Едва си се добрал до колата си след края на Играта. — Напих се _след_ като изгубих Бъркли — отвърна Пит с достойнство. — За утеха. — Както и да е, условието ми остава в сила. Ако станем партньори, никакво пиене от твоя страна. Трябва да ми обещаеш. Освен това — никакви хапчета. Не искам разумът ти да бъде замъглен от разни транквилизатори, особено пък от фенотиазин и подобните на него… Изобщо им нямам доверие, а знам, че ги взимаш редовно. Пит не отговори — всичко беше вярно. Сви рамене и започна да се разхожда из магазина, изправяйки наклонените купчини с плочи. Чувстваше се обезкуражен. — А аз от своя страна ще тренирам — каза Джо Шилинг. — Ще гледам да съм във възможно най-добра форма. Той си сипа още една чаша чай. — Може би наистина ще оставя пиенето — каза Пит. Но при мисълта, че вероятно ще живее повече от двеста години се почувства ужасно. — Не мисля така — отвърна Джо Шилинг. — Ти си прекалено мрачен, за да станеш алкохолик. Повече се страхувам… Той се поколеба. — Хайде де, кажи го! — възкликна Пит. — Да не се самоубиеш. Пит измъкна от една купчина стара плоча на фирмата „Хис Мастърс Войс“ и проучи етикета. Не вдигаше очи към Шилинг — не искаше да срещне неговия мъдър, открит поглед. — Може би ще е по-добре да се върнеш при Фрея? — попита Джо. — Не искам — махна с ръка Пит. — Дори не мога да ти обясня защо. От гледна точка на рационалността ние бяхме добра двойка. Но нещо неуловимо не сработи. Мисля, че затова аз и тя загубихме последния път — така и не успяхме да заиграем като истинска двойка. Той си спомни за съпругата си преди Фрея, Дженис Маркс, понастоящем Дженис Ремингтън. С нея си бяха сътрудничили успешно, или поне той мислеше така. Разбира се, нямаха _късмет_. Всъщност Пит Гардън не бе имал късмет нито веднъж. На света нямаше нито един негов потомък. „Проклетите Червени китайци!“ — помисли си той. От обичайната жлъчна фраза му олекна веднага, но не напълно… — Шилинг, а ти имаш ли деца? — Да — отвърна Джо. — Мислех, че всички знаят. Момче, на единайсет години, във Флорида. Майка му беше… — той се замисли за миг — … Шестнайсетата ми съпруга. След нея се жених само още два пъти преди Лъкман да ме изхвърли от Играта. — Интересно точно колко деца има Лъкман? Чувал съм, че са девет или десет. — Вече са повече от единайсет. — Божичко! — възкликна Пит. — Ще трябва да се примирим с този факт — каза Джо Шилинг. — Този Лъкман в много отношения е _най-добрият и най-ценният човек на нашето време_. Най-много преки потомци, на

  [Kodirane UTF-8]   Станислав Лем Завръщане от звездите     I   Не взех със себе си нищо, дори шлифер. Казаха ми, че няма да имам нужда от него. Позволиха ми да задържа черния пуловер: можел да ми потрябва. А ризата си извоювах. Казах, че ще отвиквам постепенно. В прохода, под увисналото дъно на кораба, където стояхме, блъскани от тълпата, Абе ми подаде ръка с многозначителна усмивка: — Само по-внимателно… Помнех добре и това. Стиснах леко пръстите му, без да ги смачкам. Бях съвсем спокоен. Той искаше да ми каже още нещо. Спестих му това, обръщайки се, сякаш не бях забелязал нищо, и се качих по стъпалата към вътрешността на кораба. Стюардесата ме поведе напред между редицата от кресла. Не исках отделно купе. Дали бяха успели да я предупредят? Креслото безшумно се разтвори. Стюардесата поправи облегалката, усмихна ми се и отмина. Седнах. Възглавниците бяха бездънно меки, както навсякъде. Облегалките бяха така високи, че едва виждах другите пътници. Бях успял вече да свикна с пъстротата на женските тоалети, но неоснователно продължавах да подозирам мъжете в склонност към маскаради и все още хранех плаха надежда, че ще видя нормално облечени — жалка самоизмама. Качваха се бързо, никой нямаше багаж. Даже чанта или пакет. Жените също. Те бяха сякаш повече. Пред мен седяха две мулатки в папагалски премени с настръхнали пера, изглежда, такава беше модата сега — птича. По-нататък някакво семейство с дете. След ярките селенофори на пероните и тунелите, след непоносимо крещящата, фосфоресцираща растителност по улиците светлината на вдлъбнатия таван ми се стори едва мъждукаща. Ръцете ми пречеха и аз ги отпуснах на коленете си. Всички вече седяха. Осем реда сиви кресла, полъх на елхова гора, тишина на замлъкващи разговори. Очаквах команда за старт, някакви сигнали, заповед за стягане на коланите — нямаше нищо подобно. По матовия таван започнаха да прелитат отпред-назад някакви неясни сенки, сякаш силуети на изрязани от хартия птици. Що за птици са това, дявол да го вземе, помислих си безпомощно. Може би това означава нещо? Целият бях скован от прекомерното усилие да не направя нещо недопустимо. И така вече четири дни. От първия миг. Все изоставах назад от всичко, което се случваше край мен, и непрекъснатото старание да разбера кой да е разговор и ситуация превръщаше това напрежение в нещо отвратително, подобно на отчаяние. Бях убеден, че другите изпитват същото, но никога не говорехме за това, дори когато оставахме сами. Обикновено предмет на шеги ставаха нашите атлетически фигури и излишъкът от сили, който ни беше останал: през цялото време трябваше да бъдем нащрек — отначало, искайки да стана, подскачах чак до тавана, а всяко нещо, което взимах в ръка, ми се струваше безплътно и леко. Впрочем много скоро се научих да владея собственото си тяло. Когато се ръкувах, не мачках вече пръстите на никого. Това беше лесно. Но, за съжаление, не най-важното. Вляво от мен седеше пълен загорял мъж с неестествено блестящи очи (може би от контактните лещи). Изведнъж той изчезна: креслото му започна да се надува, ръчките се устремиха нагоре и се съединиха, образувайки нещо като яйцевиден пашкул. Още няколко човека изчезнаха в такива кабини, приличащи на набъбнали саркофази. Какво ли правеха в тях? Но с такива неща се срещах на всяка крачка и се стараех да не им обръщам внимание, ако не ме засягаха непосредствено. Интересното беше, че към хората, които се пулеха срещу нас, когато разбираха що за птици сме, аз се отнасях с безразличие. Тяхното учудване не ме дразнеше, макар че веднага ми ставаше ясно, че в него няма нито капка възхищение. Неприязън събуждаха по-скоро онези, които се грижеха за нас — сътрудниците на Адапта. И сигурно най-много доктор Абе, защото се държеше с мен като лекар с ненормален пациент, преструвайки се — и то доста добре, — че има работа със съвсем обикновен човек. Когато това не беше възможно — започваше да се шегува. Неговата изкуствена непосредственост и остроумничене ми бяха омръзнали. Струваше ми се, че ако запитат когото и да било от минувачите, всеки от тях би казал, че нито Олаф, нито аз се различаваме от другите — необикновени бяхме не ние самите, а по-скоро нашето минало. Но доктор Абе, както впрочем и останалите сътрудници на Адапта, знаеше, че всъщност ние сме други. Тази отлика от другите не ни даваше никакви предимства, напротив, тя ставаше пречка в нашите опити за намиране на общ език с околните, ние не знаехме дори как се отварят вратите — старите брави бяха изчезнали, не помня вече, преди петдесет или шестдесет години. Стартът настъпи неочаквано. Тежестта не се промени ни най-малко, нито един звук не проникна в херметичната кабина, по тавана все така равномерно плуваха сенки — може би многогодишният опит и старият инстинкт ми подсказаха в един миг, че вече сме в пространството, и това беше увереност, а не предположение. Но нещо друго ме занимаваше. Почивах си полулегнал, с изпънати крака, без да се движа. Твърде лесно се съгласиха да стане това, което исках. Дори Освам не се противопостави много на моето решение. Доводите, които излагаха той и Абе, не можаха да ме убедят — аз бих могъл да представя по-добри. Настояваха само за едно — всеки от нас да лети отделно. Не ми се разсърдиха дори за това, че успях да разбунтувам и Олаф (защото ако не бях аз, той сигурно щеше да остане по-дълго при тях). Това ме накара да се замисля. Очаквах усложнения, нещо, което в последния миг би могло да обърка моя план, но не се случи нищо и ето аз вече летях. Това последно пътешествие трябваше да завърши след петнадесет минути. Стана ми ясно: моят замисъл и това, че се изправих срещу тях, за да воювам за отпътуване по-рано, не беше неочаквано за тях. Реакции от този тип сигурно фигурираха в техните каталози, това беше стереотип на поведение, свойствен на юначаги като мен, снабден със съответния пореден номер в техните психотехнически таблици. Позволиха ми да летя — но защо? Защото опитът им подсказваше, че няма да се справя? Но това не можеше да бъде вярно, щом цялата тази „самостоятелна“ авантюра се свеждаше само до прелитане от една гара до друга, където щеше да ме чака някой от земния Адапт, и всичко, което трябваше да направя, беше да намеря този човек на уговореното място. Нещо беше станало. Разнесоха се възбудени гласове. Надигнах се от креслото. Няколко реда пред мен някаква жена отблъсна стюардесата, която със забавено, автоматично движение, сякаш под влияние на този — все пак не толкова силен — тласък тръгна назад между креслата, а жената повтори: „Няма да позволя! Нека тя не ме докосва!“ Не видях лицето на викащата. Седящият до нея мъж докосна рамото й и започна да я успокоява. Какво означаваше тази сцена? Другите пътници не й обърнаха никакво внимание. За кой ли път вече усетих как ме обхваща чувство на невероятно отчуждение. Измерих с поглед отдолу нагоре стюардесата, която спря до мен и ми се усмихна, както преди. Но това не беше задължителната учтива усмивка, която трябваше да скрие раздразнението от инцидента. Девойката не се преструваше на спокойна — тя наистина беше такава. — Искате ли нещо за пиене? Прум, екстран, мор, сайдер? Мелодичен глас. Поклатих отрицателно глава. Исках да кажа нещо хубаво, но на края зададох само баналния въпрос: — Кога ще кацнем? — След шест минути. Ще си поръчате ли нещо? Няма защо да бързате. Можете да останете и след кацането. — Не, благодаря. Стюардесата си отиде. Във въздуха, точно пред очите ми, на фона на облегалката на предното кресло, пламна като написан с върха на запалена цигара надпис: СТРАТО. Наведох се, за да видя откъде се е появил този надпис, и трепнах — облегалката на креслото ми се наведе над мен и меко обгърна раменете ми. Вече знаех, че мебелите реагират на всяка смяна на позата, но все забравях за това. Не беше съвсем приятно — сякаш някой следеше всяко мое движение. Поисках да се върна към предишното си положение, но, изглежда, бях го направил прекалено енергично, защото креслото ми неправилно разбра моите намерения и се превърна в легло. Подскочих. Що за идиотщина! Трябва ми повече самообладание. Седнах отново. Буквите на розовото СТРАТО затрептяха и се преляха в други: ТЕРМИНАЛ. Никакъв тласък, предупреждение, свистене. Нищо. Разнесе се далечен звук, напомнящ пощенска тръба, четирите овални врати в края на прохода между креслата широко се разтвориха и в салона нахлу глух, всепроникващ шум, като бучене на море. Гласовете на ставащите пътници потънаха в него. Хората излизаха, а аз продължавах да седя. Един след друг на фона на леещата се отвън светлина се мяркаха техните силуети — зелени, пурпурни, виолетови — същински бал с маски. Всички излязоха. Станах. Оправих машинално пуловера си. Беше ми неловко така с празни ръце. През отворената врата вееше прохладен ветрец. Обърнах се. Стюардесата стоеше до преградката, без да се опира. На лицето й светеше все същата блага усмивка, обърната към празните редици от кресла, които бяха започнали бавно да се затварят като някакви месести цветя, едни бързо, други малко по-бавно — това беше единственото движение в този изпълващ всичко, нахлуващ през овалните отвори протяжен шум, който предизвикваше сравнението с открито море. „Не искам тя да ме докосва!“ Изведнъж почувствувах в усмивката й нещо недобро. Вече от прага казах: — Довиждане… — На вашите услуги. Значението на тези думи, толкова странни в устата на млада, красива жена, не успя да достигне до мен изведнъж, защото ги чух едва когато вече се бях обърнал и се измъквах през вратата. Исках да стъпя на стълбата, но стълба нямаше. Между металическия корпус и края на перона зееше цепнатина, широка цял метър. Неподготвен за такава изненада, аз изгубих равновесие, подскочих несръчно и вече във въздуха почувствувах как отдолу ме подхваща някакъв поток от невидима сила, така че преплувах над пустотата и меко кацнах на бялата повърхност, която се огъна под краката ми. Сигурно когато политнах, съм имал доста глупаво изражение, защото в някои погледи успях да забележа весели пламъчета, поне така ми се стори. Обърнах се бързо и тръгнах по перона. Ракетата, с която пристигнах, лежеше в дълбока ниша, отделена от перона чрез незащитена с нищо пустота. Сякаш без да искам, приближих отново до това място и отново почувствувах невидимата еластичност, която не ми позволи да прекрача белия бряг. Исках да си изясня къде са източниците на тази странна сила и изведнъж сякаш се събудих: това беше Земята. Вълната на бързащите хора ме повлече: блъскан от тълпата, тръгнах напред. Измина секунда, преди да успея да обгърна с поглед цялата огромна зала. Една зала ли беше това? Никакви стени: бял, искрящ, устремен нагоре размах на гигантски криле и между тях колони, построени от главозамайваща вихрушка. Пръскащи до самия таван фонтани от някаква гъста течност, осветени отвътре от цветни рефлектори? Не, вертикални стъклени тунели, по които се носеха нагоре върволици от разтапящи се в шеметната си скорост машини? Вече нищо не разбирах. Непрекъснато блъскан всред мравешкото суетене на тълпата, аз се мъчех да се добера до някое свободно място, но свободни места нямаше. По-висок с цяла глава от околните, успях да видя, че празната ракета се отдалечава — не, всъщност ние се носехме напред заедно с целия перон. Високо горе избухваха светлини, в блясъка на които тълпата искреше и се преливаше. Платформата, на която се блъскахме, започна да се издига все по-високо и аз забелязах долу вече далечните двойни бели ивици, препълнени с хора, с черни цепнатини покрай неподвижните корпуси на ракетите, подобни на нашата — такива имаше десетки. Подвижният перон завиваше, ускоряваше движението си, издигаше се към горните етажи. Плющейки, разрошвайки с внезапния си вихър косите на стоящите хора, по тях по невероятни, лишени от всякаква опора виадукти прелитаха кръгли, трептящи от високата скорост сенки със сливащи се в безкрайна ивица огньове на сигналните светлини; после носещата ни повърхност започна да се разклонява, да ни разделя по невидими шевове, моята платформа се понесе край някакви помещения, пълни със седящи и стоящи хора — отвсякъде ги заобикаляха множество дребни искрици, сякаш палеха бенгалски огньове. Не знаех накъде да гледам. Пред мен стоеше мъж в нещо пухкаво като кожух, което искреше на светлината с металически блясък. Държеше подръка жена в пурпур. Роклята й беше посипана с огромни очи, като на паунови пера, тези многобройни очи непрекъснато мигаха. Не, не ми се беше сторило, очите на нейната рокля наистина се отваряха и затваряха. Платформата, на която стоях зад тези двамата заедно с десетки други, продължаваше да набира скорост. Зад плоскостите от матово стъкло от време на време се появяваха разноцветно осветени проходи с прозрачни тавани, по които непрекъснато тъпчеха стотици крака, изкачвайки се към по-горния етаж; всеобхватният шум ту се разливаше, ту отново замираше, когато хиляди човешки гласове и звуци, неразбираеми единствено за мен, се стопяваха в поредния тунел на това пътуване в неизвестна посока; някъде в дълбочина прерязваха пространството прелитащите ивици на някакви машини — може би летателни, — понякога те се издигаха нагоре или се спускаха надолу, врязвайки се в пространството така, че инстинктивно очаквах някакъв ужасен удар, тъй като никъде не се виждаха нито релси, нито носещи опори, ако това беше въздушна железница. Когато тези разливащи се вихри спираха за миг своя бяг, от тях изплуваха огромни, бавни, величествени платформи, пълни с хора — сякаш летящи пристанища, които се движеха в различни посоки, разминаваха се, издигаха се и като че ли се пресичаха — измамно впечатление, създавано от перспективата. Беше трудно да спреш поглед на нещо неподвижно! — цялата архитектура наоколо се състоеше като че ли само от движение, от промени и дори онова, което отначало взех за криловиден свод, се оказа само висящи един над друг етажи, над които започнаха да се появяват други, още по-високи. Изведнъж, прецеждайки се през стъклените сводове, през загадъчните колони, отразено от сребърните плоскости, във всички извивки на пространството, във всички проходи, по лицата на хората заблестя тежко, пурпурно зарево, сякаш някъде далеко, в сърцето на много километровата постройка пламна атомен огън. Зеленият цвят на непрекъснато примигващите неони помътня, млечнобелите параболични подпори порозовяха. В това внезапно насищане на въздуха с червенина имаше нещо, което предвещаваше катастрофа, поне така го възприех аз, но никой друг не обърна никакво внимание на тази промяна и даже не успях да забележа кога изчезна червенината. В краищата на нашата платформа се появяваха зелени кръгове, които се въртяха като закачени във въздуха неонови обръчи; тогава една част от хората преминаваше на приближилите до нас други разклонения или стълби; забелязах, че през зелените пръстени на този огън можеше да се преминава свободно, сякаш бяха нематериални. Известно време оставих бялата платформа да се издига свободно нагоре, докато изведнъж се сетих, че може би вече съм извън гарата и този невероятен пейзаж на извитото, сякаш устремено в полет стъкло е именно градът, а онова, което някога оставих, съществува само в паметта ми. — Извинете — докоснах рамото на стоящия предмен мъж. — Къде се намираме? Мъжът и неговата спътница се обърнаха. Вдигнатите им към мен лица изразяваха учудване. Надявах се, че причина за това е само моят ръст. — На полидукта — каза мъжът. — Какъв е вашият стик? Не разбрах нищо. — Още ли сме… на гарата? — Разбира се… — каза той, като помисли малко. — А… къде е Вътрешният кръг? — Вече го подминахте. Ще трябва да дублирате. — По-добре раст от Мерида — намеси се жената. Стори ми се, че всички очи на нейната рокля се вглеждаха в мен с подозрително учудване. — Раст?… — повторих безпомощно. — Там. — Тя показа нататък, където през приближаващия зелен кръг проблясваше пусто възвишение със сребърно-черни бордове на ивици, приличащо на странно боядисан кораб, лежащ на едната си страна. Благодарих и слязох от платформата, но видимо не там, където трябваше, защото резкият тласък ми подкоси краката. Запазих равновесие, но главата ми така се завъртя, че не знаех накъде да тръгна. Замислих се какво да правя, но през това време мястото на моето прехвърляне се отдалечи от черно-сребърното възвишение толкова, че вече не можах да го намеря. Тъй като повече от пътуващите с мен преминаваха върху наклонена платформа, която се издигаше нагоре, реших да направя същото. Когато се изкачих на нея, видях огромен, неподвижно пламтящ във въздуха надпис: ДУКТ ЦЕНТЪР — останалите букви се изплъзваха от погледа поради своята големина. Платформата безшумно ме издигна до един почти километров перон, от който стартираше вретеновиден кораб, показвайки при издигането осеяното си със светещи отвори дъно. А може би точно този чудовищен кораб беше перон, а аз се намерих на „раста“ — нямаше кого да питам, наоколо беше безлюдно. Изглежда, бях сбъркал. Част от моя „перон“ беше застроена с някакви плоски помещения без предни стени. Когато приближих, забелязах нещо като слабоосветени боксове, в които на редици стояха черни машини. Помислих ги за автомобили. Но когато две от най-близките се измъкнаха от нишите си и преди да успея да се отдръпна, профучаха покрай мен, вдигайки изведнъж висока скорост, забелязах, че нямат нито колела, нито прозорци, нито врати. Бяха обтекаеми — като огромни черни капки. Автомобили или не, помислих си аз, но това все пак е някакъв паркинг. Може би за същите тия „растове“? Реших, че най-добре ще бъде да почакам, докато някой дойде, и да тръгна с него или поне да науча нещо. Но моят перон, леко приповдигнат като крило на фантастичен самолет, беше празен, само от време на време поотделно или по няколко заедно от металическите си хралупи излитаха черни машини и се устремяваха все в една и съща посока. Застанах на самия край на перона и невидимата еластична сила, която осигуряваше безопасност, отново ми напомни за себе си. Перонът висеше във въздуха, без да се опира на нещо. Вдигнах глава и видях още много такива, които бяха застинали неподвижно в пространството с изгасени големи светлини: осветени бяха само пероните, на които кацаха ракети. Но това не бяха ракети — те по нищо не приличаха дори на онази, с която долетях от Луната. Стоях дълго, докато най-после забелязах на фона на следващите зали — всъщност не зная дали това не бяха огледални отражения на залата, в която се намирах — равномерно плуващи във въздуха огнени букви СОАМО СОАМО СОАМО, пауза, син блясък и НЕОНАКС НЕОНАКС НЕОНАКС — може би име на станции или реклама на изделия. Нищо не ми говореха. Време е вече да потърся човека от Адапта, помислих си аз, завъртях се на токове, намерих пътуващата в обратна посока платформа и се спуснах с нея надолу. Оказа се, че това не е съшият етаж и дори не е същата зала: познах това по липсата на огромните колони. Всъщност те може би бяха изчезнали някъде — сега всичко ми се струваше възможно. Озовах се сред цяла гора от фонтани; после попаднах в бяло-розова зала, пълна с жени. Минавайки покрай един от фонтаните, от немай-къде пъхнах ръка в осветената му струя, може би за това, че ми беше приятно да срещна нещо поне малко познато. Но не усетих нищо, фонтанът беше без вода. След секунда ми се стори, че усещам мирис на цветя. Вдигнах ръка — тя ухаеше като хиляда тоалетни сапуна. Неволно започнах да я изтривам в панталоните си. Това се случи тъкмо пред залата, пълна с жени, само с жени. Не приличаше на коридор пред тоалетна, но в края на краищата нима можех да бъда сигурен? Не ми се искаше да питам, затова се върнах обратно. Млад човек, облечен сякаш в застинал върху него живак, бухнал (или може би разпенен?) в раменете и прилепнал в кръста, разговаряше със светлокосо момиче, облегнато на раковината на фонтана. Момичето, облечено в светла рокля, съвсем обикновена — което ми вдъхна увереност, — държеше букет бледорозови цветя и криейки лице в тях, се усмихваше на момчето. В последния миг, когато застанах пред тях, преди да отворя уста, забелязах, че момичето яде цветята, и за миг дъхът ми спря. Тя спокойно дъвчеше листенцата. Вдигна поглед към мен. И застина. Но аз бях вече свикнал с това. Запитах къде е Вътрешният кръг. Стори ми се, че момчето е неприятно изненадано и даже сърдито, че някой се осмелява да наруши тяхното усамотение. Изглежда, пак бях извършил нещо недопустимо. Погледна най-напред нагоре, после надолу, сякаш се надяваше, че ще открие причината за високия ми ръст в някакви кокили. Но не ми отговори. — О, там! — завика момичето. — Растът е на вука, вашият раст, ако побързате, ще успеете. Втурнах се в указаната посока, без да зная къде отивам, тъй като все още нямах понятие как изглежда проклетият раст. Като пробягах десетина крачки, видях сребърен улей, спускащ се отгоре — основата на една от огромните колони, които ме учудиха преди това — летящи колони ли бяха това? Хората бързаха към тях от всички страни и изведнъж се сблъсках с някого в движение. Дори не се олюлях, само замръзнах на място, но другият, нисък, набит дебеланко в оранжев костюм, падна и с него стана нещо невероятно; костюмът му се смали пред очите му, сви се като пробит балон. Стоях над него поразен, без да имам сили да се извиня. Надигна се, погледна ме изпод вежди, но не каза нищо, обърна се и си тръгна с широка крачка, манипулирайки с ръце на гърдите си — костюмът му се изду и отново стана красив. На мястото, което ми показа момичето, нямаше вече никого. След това приключение аз се отказах да търся всякакви растове, Вътрешния кръг, дуктовете, стика и реших да се измъкна от гарата. Досегашният опит ме научи да не започвам разговор със случайни минувачи, затова тръгнах наслуки по насочената в диагонал синя стрела, без особено вълнение пронизвайки с тялото си два пламтящи един след друг надписа: ВЪТРЕШНИ ЛИНИИ. Попаднах на един ескалатор, пълен с хора. Следващият етаж беше боядисан в кафяви пастелни тонове, изпъстрени със златни удивителни знаци. Плавни преходи на вдлъбнатите стени в тавани. Коридори без сводове, високо горе потънали в светещ пух. Сякаш приближавах към някакви жилищни помещения, всичко наоколо напомняше за система от гигантски хотелски зали: прозорчета, никелирани тръби покрай стените, ниши с хора, работещи в тях — може би това бяха пунктове за обмяна, може би поща, не зная, продължавах да вървя нататък. Бях вече почти сигурен, че няма да стигна до изхода и (това разбрах в продължителността на пътуването нагоре), че се намирам в надземната част на гарата, но въпреки това продължавах да вървя в същата посока. Неочаквана тишина, малинови плочи с искрящи звездички, дълги редици от врати. Най-близката до мен беше открехната. Погледнах вътре. Едновременно с мен същото направи от противоположната страна някакъв грамаден широкоплещест човек. Това бях аз в огледалото, което заемаше цялата стена. Отворих широко вратата. Порцелан, сребърни тръби, никелировка. Тоалетна. Искаше ми се да се смея, но се чувствувах доста глупаво. Върнах се бързо обратно — друг коридор, млечнобели пътеки, спускащи се надолу. Перилата на ескалатора бяха меки и топли, аз не броях изчезващите етажи, хората ставаха все повече и повече, спираха край емайлирани кутии, които изплуваха от стените на всяка крачка — едно докосване с пръст, и нещо падаше в дланите им, те го слагаха в джобовете си и отминаваха нататък. Без да знам защо, аз направих точно като човека в широк виолетов костюм пред мен: натиснах клавиша с едва забележима вдлъбнатина на върха и в шепата ми падна цветна, полупрозрачна тръбичка, леко нагрята. Разклатих я, приближих я към очите си и видях някакви таблетки. Не, не бяха таблетки. Запушалка? Нямаше никаква запушалка. За какво ли беше това? Какво правеха с него другите? Слагаха го в джоба си. На автомата имаше надпис: ЛАРГАН. Аз стоях и хората ме блъскаха от всички страни. И изведнъж се видях като маймуна, на която са дали автоматична писалка или запалка. За частица от секундата ме обхвана сляпа ярост; стиснах челюсти, притворих очи и леко прегърбен, се слях с потока на бързащите хора. Коридорът се разшири и се превърна в зала. Огнени букви: РЕАЛ АМО, РЕАЛ АМО. Над главите на хората забелязах отдалеч прозорец. Първият прозорец. Огромен, панорамен. Сякаш цялата дълбочина на нощта се бе простряла върху една плоскост. Чак до хоризонта от искряща мъгла се виждаха разноцветните галактики на площадите, букети от спирални огньове, трептящото зарево над небостъргачите, улиците: пълзене, змиеобразно движение на светещи мъниста и над всичко това вертикално бесният танц на неона, огнени калейдоскопи и мълнии, пръстени, самолети и чаши от огън, червените глухарчета на сигналните светлини върху пилоните, избухващите за секунда слънца и течащите с механическа стремителност огнени жили на рекламите. Стоях и гледах, чувайки зад себе си равномерното шумолене на стотици стъпки. Внезапно градът изчезна и отстъпи мястото си на огромно триметрово лице. — Предадохме ви монтаж — хроники от 70-те години из цикъла „Пейзажи от старите столици“. А сега започва репортажът на Транстел от студиото на космолитите… Хукнах да бягам. Това не беше прозорец, а някакъв телевизор. Ускорих крачките си. Малко се изпотих. Надолу! По-бързо надолу. Златните квадрати на светлините. Вътре — тълпи от хора, пяна в чашите, почти черна течност, не бира, а нещо с отровнозелен блясък, прегърнати момчета и момичета, по шест, по осем наведнъж, преграждащи цялата широчина на проходите, вървяха срещу мен и трябваше да се пускат, за да мога да мина. Изведнъж нещо ме разтърси. Без да искам, бях стъпил на подвижен тротоар. Някъде съвсем близко до мен примигнаха две учудени очи — красиво тъмнокосо момиче в нещо, което блестеше върху нея, като фосфоресциращ метал. Тъканта прилепваше до тялото й плътно — момичето бе сякаш голо. Бели и жълти лица, няколко високи негри и все пак най-високият бях аз. Хората ми правеха път. Горе, зад изпъкналите прозорци, се мяркаха размазани сенки, свиреха невидими оркестри, а странната разходка продължаваше. По тъмните коридори се движеха женски фигури без глави; пухът, покриващ раменете им, светеше и само шиите им се белееха в него като странни стъбла. В косите им мигаха стотици искрящи прашинки. Самосветеща пудра ли беше това? Тесният проход ме изведе при някаква галерия с гротескни, движещи се статуи — коридорът широк като улица с приповдигнати краища, кънтеше от смях. Какво ги разсмиваше толкова? Тези статуи ли? Огромни фигури в лъчите на прожекторите; от тях се лееше рубинена светлина, медена, гъста като сироп, с необикновена наситеност на цвета. Вървях бавно, премрежвайки очи, и ми се струваше, че ще загубя съзнание… Стръмен зелен коридор, смешни павилиончета, пагоди с мостчета, които водеха към тях, навсякъде малки ресторантчета, натрапчива миризма на пържено, огърлици от газови пламъчета зад прозорците, дрънчене на стъкло, повтарящи се металически неразбираеми звуци. Тълпата, която ме доведе тук, се сблъска с друга, после стана по-свободно, всички се качваха в открит вагон, не, той просто беше прозрачен, като излят от стъкло, дори седалките му сякаш бяха стъклени, но меки. Докато разбера кога съм влязъл вътре — вече пътувахме. Вагонът летеше, хората се надвикваха с високоговорителя, който повтаряше: „Ниво Меридионал, ниво Меридионал, стикове за Спайро, Атейл, Блек и Фросъм.“ Вагонът сякаш се топеше, пронизван от светлини, зад стените прелитаха ивици от огън и цветове, параболични арки, бели перони. „Фортеран, Фортеран, стикове за Гали, стикове за външните растове, Макра“ — продължаваше високоговорителят, вагонът спираше и отново се устремяваше напред. Не се усещаше нито тръгването, нито спирането, сякаш изобщо нямаше инерция. Как ставаше това? Проверих това на три последователни спирки, леко подгъвайки колене. На завоите също не се чувствуваше нищо. Хората слизаха, качваха се, на предната платформа стоеше жена с куче, никога не бях виждал такова куче, беше огромно, с кълбообразна глава, много грозно, в кафявите му спокойни очи се отразяваха отминаващите назад умалени гирлянди от светлини. РАМБРЕНТ РАМБРЕНТ. Започнаха да се мяркат бели и синкави светещи тръбички, стълби с кристален блясък, черни фронтони, блясъкът постепенно застиваше като вкаменен, вагонът спря. Слязох от него и едва не припаднах. Над спускащата се амфитеатрално платформа на перона се издигаше познатото многоетажно съоръжение: все още бях на гарата, в другия край на същата зала, разделяна от крилата на белите плоскости. Отправих се към ръба на перона — вагонът беше вече заминал — и преживях поредната си изненада: не бях долу, както ми се струваше, а още по-високо отпреди — четиридесет етажа над ивиците на пробляскващите в бездната платформи, над сребърните палуби на равномерно плъзгащите се перони, между които се вмъкваха продълговати туловища и хората изскачаха от тях през редиците от клапи, сякаш тези чудовища, тези хромирани риби изхвърляха на равни разстояния купчинки черен и цветен хайвер. Над всичко това, някъде отдалече, през мъглата на разстоянието видях пълзящи по невидим шнур думи:   ГЛЕНИАНА РУН, КОЯТО ДНЕС СЕ ЗАВРЪЩА ОТ ЗАПИСА НА ПОРЕДНИЯ СИ МИМОРФИЧЕСКИ РЕАЛ, ЩЕ ОТДАДЕ В ОРАТОРИЯ ПОЧИТ КЪМ ПАМЕТТА НА РАПЕР КЕРКСПОЛИТРА. ВЕСТНИК „ТЕРМИНАЛ“ СЪОБЩАВА: ДНЕС В АМОНЛИ ПЕТИФАРГ ПОСТИГНА СИСТОЛИЗАЦИЯТА НА ПЪРВИЯ ЕНЗОМ. ГЛАСЪТ НА ЗНАМЕНИТИЯ ГРАВИСТИК ЩЕ ЧУЕТЕ В 27 ЧАСА. РЕКОРД НА АРАКЕР. АРАКЕР ПОВТОРИ СВОЯ УСПЕХ КАТО НАЙ-ДОБЪР ОБЛИТИСТ ЗА СЕЗОНА НА ТРАНСВААЛСКИЯ СТАДИОН.   Продължих по-нататък. Значи, дори измерването на времето се е променило. Под светлината на огромните букви, които подскачаха като огнени акробати над морето от глави, металическите тъкани на женските дрехи искряха с хладен безжизнен блясък. Вървях, без да съзнавам това, и нещо повтаряше в мен: дори времето се е променило. Това ме довърши. Гледах с широко отворени очи и не виждах нищо. Исках само едно: да се измъкна оттук, да изляза от тази дяволска гара, да се намеря под открито небе, на свобода, да видя звездите, да почувствувам вятъра. Привлече ме една алея с продълговати светлини: затвореното в прозрачния алабастър на покрива огнено езиче пишеше някакви думи: ТЕЛЕТРАНС ТЕЛЕПОРТ ТЕЛЕТОН; през островърхата арка на входа (невероятна, лишена от опори арка — сякаш преобърнат нос на ракета) влязох в зала, покрита с вкаменени златни пламъци. В нишите на стените имаше стотици кабинки, хората влизаха в тях, после бързо излизаха, хвърляха на пода парчета от ленти, не бяха телеграфни, това беше нещо друго, с някакви вдлъбнатинки и издатинки, другите стъпваха по тези късчета. Опитах се да изляза, по погрешка влязох в тъмна ниша и преди да се отдръпна, нещо забръмча, мигновено блесна сякаш фотосветкавица и от цепнатината, облицована с метал, като от пощенска кутия изскочи сгънато на две листче блестяща хартия. Взех го в ръце, разтворих го, от него се показа човешка глава с полуотворени, леко изкривени тънки устни и се вгледа в мен с премрежени очи: това бях аз. Отново сгънах листчето и обемното изображение изчезна. Започнах внимателно да го разгъвам — нищо, отворих го по-широко — и отново се появи, сякаш от въздуха, отделената от тялото, сякаш окачена над листчето хартия, човешка глава с не много умно изражение. Взирах се за секунда в собственото си лице — какво ли беше това, може би триизмерна фотография? Сложих листчето в джоба си и излязох. Златният ад, таванът от огнена магма, нереален, но с истинско огнено дихание, заплашваше всеки миг да рухне върху главите на хората, но никой не поглеждаше нагоре, всички бягаха от една кабина до друга, зелените букви подскачаха в далечината, колони от цифри пълзяха по тесните екрани, имаше и други кабини с ролетки вместо врати, които светкавично се вдигаха нагоре, когато някой приближаваше до тях; най-после намерих изхода. Извит коридор с наклонен, както понякога в театъра под, от стените разцъфваха стилизирани раковини, нагоре стремително се носеха думите ИНФОР ИНФОР ИНФОР, безкрай. За първи път видях ИНФОР на Луната и го помислих за изкуствено цвете. Приближих лицето си към зелената чашка и преди да отворя уста, тя застина в очакване. — Откъде мога да изляза? — не много ясно измърморих аз. — Къде искате да отидете? — мигновено се отзова топъл алт. — В града. — В кой квартал? — Все едно. — На кой етаж? — Все едно, искам да изляза от гарата. — Меридионал, растове: 106, 117, 08, 02. Тридукт, ниво АЖ, АФ, АЦ, ниво на кръжащите миктове 12 и 16, ниво надир извежда във всяко южно направление. Централно ниво — глидери, червен — местен, бял — далечен, А, Б и В. Ниво на улдери за пряка връзка, всички скали от трета нагоре… — декламираше напевно красивият женски глас. Имах желание да изтръгна от стената микрофона, който така старателно се навеждаше към лицето ми. Отминах нататък. Идиот! Идиот! — шепнеше нещо в мен с всяка измината крачка. ЕКС ЕКС ЕКС ЕКС — повтаряше пълзящият нагоре, обкръжен от оранжева мъглица надпис. Може би това е Ексит? Изход? Огромен надпис: ЕКСОТАЛ. Озовах се сред силна струя топъл въздух и панталоните ми заплющяха. Излязох под открито небе. Но чернотата на нощта изведнъж изчезна, отблъсната от безбройните светлини. Огромен ресторант — масички, искрящи в разни цветове, край тях — осветени отдолу лица, някак си зловещи, пълни с дълбоки сенки. Ниски кресла, черна течност със зелена пяна в чашите, лампиони, от които се сипеха дребни искрици, не, по-скоро светлинки — като облаци светещи насекоми. Хаосът на светлините затъмняваше звездите. Вдигнах глава нагоре и видях черна пустота. И все пак, чудно нещо, в този миг нейното сляпо присъствие ме изпълни с бодрост. Стоях и гледах. Някой ме докосна, усетих аромат на парфюм, остър и едновременно деликатен, край мен мина някаква двойка, момичето се обърна към мъжа, раменете и гърдите й бяха потънали в пухкав облак, тя се скри в обятията на мъжа, двамата затанцуваха. Все още танцуват, помислих си, поне това е добре. Двойката направи няколко крачки, един кръг с цвят на живак я издигна нагоре заедно с другите танцуващи, тъмночервените им сенки се мяркаха под неговата бавно въртяща се повърхност; не се опираше на нищо, нямаше дори ос, въртеше се във въздуха под звуците на музиката. Тръгнах между масичките. Меката пластмасова материя под краката ми се свърши, опирайки в грапава скала. През завеса от светлина влязох вътре и се намерих в скална пещера. Като десет или петнадесет готически свода, изваяни от сталактити, разлетите жили от искрящи минерали обгръщаха изходите на пещерите, в тях седяха хора, провесили крака в пространството, между коленете им пламтяха слаби огьнчета, долу лежеше невъзмутимото черно огледало на подземното езеро, отразявайки скалните грамади. Върху измайсторени как да е салчета също почиваха хора, обърнати в една посока. Слязох до самата вода и от другата страна, на пясъка, видях танцьорка. Стори ми се, че е гола, но белотата на тялото й не беше естествена. Със ситни несигурни крачки тя затича към водата и когато се отрази в нея, внезапно разтвори ръце и наведе глава — това беше краят, но никой не заръкопляска, танцьорката стоя няколко секунди неподвижно, после бавно тръгна покрай водата, заобикаляйки неравната линия на брега. Беше вече на около тридесет крачки от мен, когато с нея стана нещо. Само миг преди това все още виждах усмихнатото й изморено лице и изведнъж нещо сякаш я обгърна, силуетът й затрептя и изчезна. — Искате ли плав? — разнесе се зад мен любезен глас. Обърнах се, нямаше никого, само кръгла масичка на смешно препънати крачета: движеше се и чашите с газирана течност, наредени върху страничните подноси, трепереха — едната ръка услужливо ми поднасяше питието, а другата вече посягаше към чинийката с отвор встрани, като малка вдлъбната палитра — това беше автомат, видях тлеещата зад централното прозорче жарава на транзисторното му сърце. Отминах раболепно протягащите се към мен членести лапички, отрупани с лакомства, и бързо излязох от изкуствената пещера, стискайки зъби, сякаш бяха ми нанесли неразбираема обида. Преминах през цялата тераса, между чудноватите масички, през алеята от лампиони, обсипван с лекия прашец на догарящите златни и черни светлини. На брега, осеян със стари, покрити с жълтеникав мъх камъни, най-после ме облъхна истински вятър, чист и хладен. Наблизо имаше свободна масичка. Седнах до нея малко неудобно, с гръб към хората, взирайки се в нощта. Долу се простираше тъмнина — безформена и неочаквана — и едва някъде на хоризонта, много далеч оттук, проблясваха слаби мъждеещи огънчета, някак странно несигурни, сякаш това не беше електричество, а още по-нататък в небето се врязваха мечове от светлина, студени и тънки, може би някакви къщи или колони, бих могъл да ги взема за лъчи на прожектори, ако не се открояваше много ситна мрежица — така би изглеждал висок до небето стъклен цилиндър, осеян с редуващи се вдлъбнати и изпъкнали лещи. Сигурно бяха невероятно високи, около тях минаваха някакви светлинки, пулсиращи така, че избухваше ту слабо оранжево, ту почти бяло сияние. Това беше всичко, така изглеждаше градът: мъчех се да намеря улиците, да ги отгатна, но мрачното и като че ли мъртво пространство стигаше чак до хоризонта, неосветено от нито една искрица. — Кул? — чух аз някаква дума, произнесена може би не за първи път, но едва сега я отнесох към себе си. Докато успея да се обърна, креслото ме изпревари. Пред мен стоеше момиче, може би двадесетгодишно, облечено в нещо лазурно синьо, плътно прилепнало, раменете и гърдите му се къпеха в тъмносин пух, който ставаше надолу все по-прозрачен. Нейното красиво, гъвкаво тяло приличаше на статуя от жив метал. В ушите си имаше нещо светещо, толкова голямо, че закриваше ушните раковини, малка, неуверено усмихваща се уста, боядисани устни, ноздрите й отвътре също бяха червени — забелязвах, че така се гримират повечето жени. Обхвана с две ръце облегалката на креслото срещу мен с думите: — Как си, кул? — И седна. Стори ми се, че е леко пияна. — Скучно е — продължи след миг. — Нали? Да забием нанякъде, кул, искаш ли? — Не съм кул… — започнах аз. Тя се облегна с лакът на масичката и започна да движи ръката си над напълнената до половина чашка, докато краят на златната верижка, увита около пръстите й, се потопи в течността. Едновременно с това момичето се навеждаше все по-ниско. Чувствувах дъха й. Ако беше пияна, не беше от алкохол. — Как така? — каза тя. — Кул си, разбира се. Трябва да бъдеш. Всеки е кул. Да забием някъде. Искаш ли? Ако можех да зная какво означава това… — Добре — казах аз. Тя стана. Станах и аз и от това ужасно ниско кресло. — Как го правиш? — запита тя. — Кое? Погледна към краката ми. — Мислех, че стоиш на пръсти… Мълчаливо се усмихнах. Тя дойде при мен, хвана ме подръка и отново се учуди: — Какво имаш там? — Къде, тук ли? Нищо. — Пееш — каза тя и внимателно ме задърпа напред. Тръгнахме между масичките, а аз се замислих какво може да означава „пееш“ — може би „измисляш“? Заведе ме при някаква стена в тъмнозлатист цвят, върху която светеше някакъв знак, приличащ малко на ключ сол. Когато застанахме пред нея, стената се разтвори. Усетих полъха на горещ въздух. Тесен ескалатор се носеше надолу. Стояхме един до друг. Момичето не достигаше дори до рамото ми. Имаше кръгла котешка главица, черни, със синкав оттенък коси и може би твърде остър профил, но беше хубава… Само да не бяха тези алени ноздри… Момичето ме държеше здраво с тъничката си ръка, зелените му нокти се впиваха в дебелия пуловер. Неволно се усмихнах само с крайчеца на устните си при мисълта за това, къде е бил досега този пуловер и колко малко общо е имал с женските пръсти. Преминавайки под кръглия свод, от червено в розово — ние излязохме на улицата. Тоест, стори ми се, че това е улица, но тъмнината над нас от време на време избледняваше, сякаш от секундна светлина. По-нататък се мяркаха продълговати ниски силуети, като че ли автомобили, но вече знаех, че автомобили няма. Сигурно беше нещо друго. Ако бях сам, щях да тръгна по тази широка артерия (в далечината светеха букви: КЪМ ЦЕНТЪРА), но може би това не беше центърът на града. Но сега се оставих да ме водят. Независимо от края на това приключение, вече имах водачка и си помислих — сега вече без всякаква неприязън — за нещастния човек, който в този момент, повече от три часа след моето пристигане, сигурно ме търсеше по всички инфори на тази гара-град. Минахме край няколко пустеещи заведения, край витрини, зад които група манекени непрекъснато повтаряше една и съща сцена и аз охотно бих се спрял да ги погледам, но момичето вървеше бързо, чукайки с токчетата си, докато внезапно спря пред неоново лице, което постоянно се облизваше със смешно изваден език, и завика: — О, има бонси! Искаш ли бонс? — А ти искаш ли? — запитах аз. — Струва ми се, да. Влязохме в малка блестяща зала. Вместо таван тя имаше дълги редици от пламтящи езичета, сякаш газови; отгоре плискаше топъл въздух — това сигурно беше газ. В стените се виждаха малки ниши с пултове; когато влязохме в една от тях, от двете ни страни стената изхвърли седалки, изглеждаше така, сякаш от нея най-напред израснаха неразцъфнали цветни пъпки, разтвориха се във въздуха и препъвайки се, застинаха. Седнахме един срещу друг, момичето чукна с два пръста по металическата плоча на масичката, от стената изскочи никелирана лапичка, хвърли пред всеки от нас по една малка чинийка и с две светкавични движения ги напълни с белезникава маса, която бързо започна да потъмнява и се втвърди; едновременно с това потъмняха и самите чинийки. Момичето зави своята чинийка като палачинка — всъщност това не беше чинийка — и започна да яде. — О! — каза тя с пълна уста. — Не знаех, че съм толкова гладна. Направих също като нея. По вкус бонсът не приличаше на нищо, което бях ял преди. Хрускаше между зъбите като прясно изпечена кифла, но веднага се топеше в устата; кафявата маса, която се намираше в средата, съдържаше пикантни подправки. Разбрах, че отсега нататък винаги ще ям бонси с удоволствие. — Още? — попитах аз, когато момичето изяде своя. Тя се усмихна и поклати глава. На излизане сложи ръцете си в малка ниша, облицована с плочки — нещо в нея шумеше. Направих същото. Гъделичкащ вихър обгърна дланите ми: когато ги извадих, бяха сухи и чисти. Изкачихме се горе с широк ескалатор. Исках да зная дали още сме на гарата, но не посмях да питам. Момичето ме въведе в тясна кабина в стената — беше малко тъмно, струваше ми се, че отгоре минават влакове, защото подът трепереше. За секунда стана съвсем тъмно, нещо под краката ни въздъхна, сякаш металическо чудовище изпусна от дробовете си въздух, блесна отново светлина, момичето бутна вратата. Това като че ли беше улица. Бяхме на нея съвсем сами. Ниски подстригани храсти растяха от двете страни на тротоара, по-нататък стояха струпани плоски черни машини, някакъв човек излезе от тъмнината и се скри в една от тях — не видях как отваря вратата, той просто изчезна, а машината се втурна напред с такава скорост, че би трябвало да го сплеска върху седалката; не се виждаха никакви къщи, само гладко като маса шосе, покрито с ивици от матов метал; на кръстовищата, кръжейки над шосето, се движеха продълговати светлини в оранжево и червено; приличаха на макети на военни прожектори. — Накъде да забием? — запита момичето. Все още ме държеше подръка. Забави крачките си. Червена светлина премина по лицето й. — Където искаш. — Тогава да отидем у дома. Няма да вземаме глидер. Близо е. Тръгнахме направо. Все още не се виждаха къщи, а вятърът, духащ от тъмнината иззад храстите, беше такъв, сякаш там се ширеше празно пространство. Край гарата, в самия център? Стори ми се странно. Носеше се слаб аромат на цветя и аз жадно го вдишвах. Смрадлика? Не, не беше смрадлика. Озовахме се върху подвижен тротоар: стояхме върху него, странна двойка, светлините плуваха край нас, понякога профучаваха машини, отлети сякаш от цял слитък черен метал, нямаха прозорци, нито колела, нямаха дори светлини и се носеха като слепи, с необикновена скорост. Подвижните светлини се лееха от тесни, вертикални цепнатини, висящи ниско над земята. Не можех да разбера дали имат нещо общо с регулировката на уличното движение. От време на време по невидимото небе, високо над нас се разнасяше жалостно свистене. Внезапно момичето слезе от подвижната лента и се качи на друга, която се понесе стръмно нагоре, и аз изведнъж излетях високо, въздушното пътешествие трая може би половин минута и завърши върху площадка, пълна с леко ухаещи цветя — сякаш изведнъж се намерихме върху терасата или балкона на тъмна къща, влизайки по опрян до стената конвейер. Момичето влезе във вътрешността на лоджията, а аз с очи, привикнали към тъмнината, различавах в нея огромните силуети на съседните къщи: без прозорци, черни, сякаш измрели, защото липсваха не само светлини — не се чуваше също така никакъв шум освен рязко съскане, придружаващо пресичането на улицата от черните машини; учудваше ме това, по всяка вероятност нарочно затъмнение, както и липсата на рекламни табла след неоновата оргия на гарата, но нямах време да се замисля. „Ела, къде си?“ — чух шепот. Виждах само бледото петно на лицето й. Докосна с ръка вратата, тя се отвори, но не водеше към стая, подът плавно се понесе заедно с нас. Тук и крачка сам не можеш да направиш, помислих си аз. Странно, че все още имат крака. Но това беше жалка ирония, породена от непрекъснатото зашеметение, от чувството за нереалност на всичко, което ставаше с мен от много часове насам. Бяхме в някаква голяма зала или коридор, широк, почти тъмен — светеха само ъглите на стените, покрити с ивици фосфоресцираща боя. В най-тъмното място момичето отново долепи разтворената си длан към метална плочка върху вратата и влезе първа. Притворих очи: силно осветеният хол беше почти празен — момичето вървеше към следващата врата; приближих към стената, тя внезапно се разтвори и зад нея се показаха полици, пълни с металически бутилчици. Това стана така неочаквано, че неволно спрях. — Не ми плаши шкафа! — обади се от другата стая момичето. Влязох след нея. Мебелите бяха сякаш отлети от стъкло: столчета, ниско диванче, малки масички — из полупрозрачната материя бавно кръжаха снопове светлинки, които от време на време се разпиляваха, после пак се събираха и тогава във вътрешността на мебелите като че ли кръжеше бледозелена, примесена с розови отблясъци кръв. — Защо не седнеш? Момичето стоеше в средата на стаята. Креслото се разтвори, за да ме приеме. Не понасях това. Тази стъкловидна маса не беше стъкло — имах впечатление, че сядам върху надуваема възглавница, а поглеждайки надолу, през извитата дебела седалка можех да видя неясно пода. Когато влязох, стори ми се, че стената срещу вратата е от стъкло и през нея се вижда другата стая, в която има някакви хора и там се провежда някакъв прием, но хората бяха неестествено високи и изведнъж аз разбрах, че виждам пред себе си телевизионен екран, заемащ цялата стена. Звукът беше изключен; видях огромно женско лице, сякаш тъмнокожа великанка поглеждаше в стаята през прозореца; устните й мърдаха, тя говореше, а накитите, закриващи ушите й, примигваха с брилянтен блясък. Седнах по-удобно в креслото. Момичето, спускайки ръка покрай ханша си — коремът му наистина приличаше на изваян от синкав метал, — ме гледаше внимателно. И вече не изглеждаше пияна. А може би по-рано само ми се беше сторило. — Как се казваш? — запита тя. — Брег. Хел Брег. А ти? — Наис. На колко си години? Интересни обичаи, помислих си аз. Е, какво пък, сигурно така трябва. — На четиридесет. Защо? — Нищо. Мислех, че си на сто. Усмихнах се: — Мога и да бъда, ако държиш на това. — Най-смешното, че това е истина, помислих си аз. — Какво да ти дам? — запита тя. — За пиене ли? Благодаря, нищо. — Както искаш. Приближих до стената и там се отвори нещо като малък бар. Момичето закри с тялото си отвора. Когато се обърна, държеше в ръце поднос с чаши и две бутилки. Леко стискайки бутилката, тя напълни моята чаша догоре — течността изглеждаше съвсем като мляко. — Благодаря — казах аз, — но аз не… — Но аз нищо не ти давам — учуди се момичето. Виждайки, че отново съм извършил грешка, макар да не знаех каква, аз измърморих под нос и взех чашата. От другата бутилка момичето наля на себе си. Течността приличаше на олио, беше безцветна, леко газирана и бързо потъмняваше, сякаш от съприкосновението с въздуха. Наис седна, леко докосвайки с устни ръба на чашата, и запита без желание: — Кой си ти? — Кул — отвърнах аз. Вдигнах чашата, сякаш за да я разгледам по-добре — това мляко нямаше никаква миризма. Реших да не го пия. — Не, сериозно — каза Наис. — Мислиш, че аз наслуки, така ли? Нищо подобно. Това беше просто кале. Бях с шесторка, разбираш ли, но стана ужасно скучно. Не си струваше трудът и изобщо… вече исках да изляза, когато дойде ти. Струваше ми се, че нещо започвам да разбирам: изглежда, случайно бях седнал на нейната маса, докато нея я нямаше, може би докато е танцувала? Дипломатично премълчах. — Ти отдалече изглеждаше така… — не можеше да намери точната дума. — Солидно ли? — подсказвах аз. Клепачите й трепнаха. И на тях ли имаше металическа ципа? Не, това сигурно беше грим. Тя вдигна глава. — А какво значи това? — Ами… ъ… внушаващ доверие… — Говориш някак странно. Откъде си? — Отдалече. — От Марс? — По-далече. — Летиш ли? — Летях. — А сега? — Нищо. Върнах се. — Но сигурно пак ще летиш? — Не знам. Може би не. Разговорът някак не вървеше — струваше ми се, че момичето вече съжалява за лекомислената си покана, и ми се искаше да й помогна. — Да си тръгвам ли? — запитах аз. Все още държах недокоснатото питие. — Защо? — учуди се тя. — Струва ми се, че така би било по-добре… за теб. — Не — каза тя. — Ти си мислиш, не, откъде-накъде… защо не пиеш? — Пия. И все пак това беше мляко. В този миг и в такива обстоятелства! Бях толкова изненадан, че тя сигурно бе забелязала това. — Какво, не ти ли харесва? — Това е… мляко… — казах аз. Сигурно съм изглеждал на пълен идиот. — Не, това не е мляко. Това е брит… Въздъхнах: — Слушай, Наис… все пак да си вървя вече. Така ще бъде по-добре. — Тогава защо пи? — попита тя. Гледах я мълчаливо. Езикът не се беше променил много и все пак аз нищо не разбирах. Нищо. Бяха се изменили хората. — Както искаш — каза тя най-после. — Не те задържам. Не сега… — Тя се смути. Пи от своята лимонада — така нарекох мислено тази шумяща напитка, — а аз пак не знаех какво да кажа. Колко сложно беше всичко това! — Разкажи ми за себе си! — предложих аз. — Искаш ли? — Добре. А после ти ще ми разкажеш ли? — Да. — Аз съм в Кавута, втора година. Напоследък малко се поотпуснах, не пластирах редовно и… някак си така. Шесторката ми е скучна.Всъщност… нямам си никого. Това е странно… — Кое? — Че нямам… И отново мрак. За кого говореше тя? Кого нямаше? Родители? Любовници? Познати? Значи, все пак Абе беше прав, че без осемте месеца в Адапта няма да мине. Но сега, може би още повече отпреди, не ми се искаше да се връщам засрамен при тях. — А после какво? — запитах аз и все още държейки чашата в ръце, отпих от нея. Очите на Наис се разшириха от учудване. Нещо като подигравателна усмивчица докосна устните й. Изпи своята чаша до дъно, после протегна ръка към пуха, покриващ раменете й, и го разкъса — не го разкопча, не го свали, а го раздра, а парчетата пусна на пода като ненужна смет. — В края на краищата твърде малко се познаваме… — каза тя. Сега се чувствуваше като че ли по-свободно. Усмихваше се. Имаше мигове, когато изглеждаше прекрасна, особено когато притвореше очи, а долната устна, свивайки се, откриваше блестящите й зъби. В лицето й имаше нещо египетско. Египетска котка. Косите й бяха невероятно черни, а когато раздра докрай пуха от раменете и гърдите си, видях, че съвсем не е така слаба, както ми се струваше. Но защо направи това? Означаваше ли нещо този жест? — Щеше да ми разказваш — каза тя, гледайки към мен над ръба на чашата. — Да — казах аз и почувствувах вълнение, сякаш от моите думи щеше да зависи бог знае какво. — Аз съм пилот… бях пилот. Последния път бях тук… само не се плаши!… — Не. Говори! Очите й бяха внимателни и блестящи. — Преди сто двадесет и седем години. Тогава бях на тридесет. Експедицията… бях пилот на полета до Фомалхаут. Това са двадесет и три светлинни години. Летяхме натам и обратно всичко сто двадесет и седем години по земното време и десет години по корабното. Върнахме се преди четири дни. „Прометей“ — моят кораб, остана на Луната. Аз долетях оттам тази сутрин. Това е всичко. Тя ме гледаше. Не говореше нищо. Устните й трепкаха, разтвориха се и пак се свиха. Какво имаше в очите й? Изумление? Страх? Възхищение? — Защо мълчиш? — запитах аз. Трябваше да преглътна. — И на колко години си… все пак? Наложих си да се усмихна, но усмивката ми не беше весела. — Какво значи „все пак“? Биологически съм на четиридесет, а по земните часовници — на сто петдесет и седем години… Настъпи дълго мълчание и изведнъж: — Там имаше ли жени? — Почакай! — казах аз. — Имаш ли нещо за пиене? — Какво? — Нещо по-силно, разбираш ли? Нещо замайващо? Алкохол… или вече не го пият? — Много рядко… — каза тя съвсем тихо, сякаш мислеше за нещо друго. Ръцете й бавно се отпускаха и докоснаха металическия лазур на роклята. — Ще ти дам… ангеен, искаш ли? Всъщност ти не знаеш какво е това, нали? — Не. Не знам — отговорих аз с неочаквано ожесточение. Наис отиде до бара и се върна с малка издута бутилка. Наля ми от нея. В течността имаше алкохол — сигурно съвсем малко — и още нещо — особен, тръпчив вкус. — Не се сърди — казах аз, обръщайки чашката, и си налях втори път. — Не се сърдя. Ти не ми отговори. Може би не искаш? — Защо не? Мога да отговоря. Бяхме общо двадесет и трима. На два кораба. Другият се казваше „Одисей“. По петима пилоти, а останалите — учени. Нямаше никакви жени. — Защо? — Заради децата — обясних аз, — Не може да се отглеждат деца на такива кораби, а дори и да може, никой не би искал това. По-млади от тридесет години не взимаха. Трябваше да имаш два факултета плюс четири години тренировка или всичко дванадесет години. С една дума — тридесетгодишните жени обикновено имат деца. Имаше и други… съображения. — А ти? — запита Наис. — Аз бях сам. Взимаха самотници. Тоест — доброволци. — Ти си искал… — Да. Разбира се. — И ти не… Внезапно млъкна. Разбрах какво искаше да каже. Но не отговорих. — Това сигурно е страшно… да се завърнеш така и… — каза тя почти шепнешком и потрепера. Бързо погледна към мен, бузите й потъмняха, това беше руменина. — Слушай, това, което казах преди малко, беше само шега, повярвай ми… — Че съм на сто години ли? — Казах го само за да кажа нещо, то нямаше… — Престани — измърморих аз. — Ако продължаваш да се извиняваш, наистина ще се почувствувам на сто години. Тя замълча. Помъчих се да не гледам към нея. В другия ъгъл, в онази несъществуваща стая, зад стъклото, огромна мъжка глава пееше беззвучно, видях трептящата от усилието тъмна червенина на гърлото, блестящите бузи, цялото лице потреперваше в нечут ритъм. — Какво ще правиш? — тихо запита Наис. — Не знам. Още не знам. — Нямаш ли някакви планове? — Не. Имам малко такова… премия, разбираш ли? За цялото това време. Когато стартирахме, в банката са открили на мое име сметка, дори че знам колко е. Нищо не знам. Слушай, какво е това Кавут? — Кавута? — поправи ме тя. — Това е… школа, пластиране, нищо особено, но понякога оттам можеш да се прехвърлиш в реала… — Почакай… с какво се занимаваш всъщност там? — Пластирам, не разбираш ли? — Не. — Как да ти обясня… просто правим рокли, изобщо дрехи — всичко… — Шевна промишленост? — Какво значи това? — Шиеш ли нещо? — Не разбирам. — О, небеса, сини и черни! Проектираш модели за рокли? — Да… в известен смисъл — да. Не проектирам, а ги правя. Реших да се откажа от това. — Добре, а какво е реал? Този път Наис беше здравата учудена. За първи път ме погледна така, сякаш бях същество от друг свят. — Реалът… това… реал — повтори безпомощно тя. — Това са разни… истории, които се гледат… — Като това ли? — посочих към стъклената стена. — Не, това е визия… — Тогава какво е? Кино? Или театър? — Не. Театърът — знам какво е това — то е било някога. Там е имало истински хора. Реалът е изкуствен, но е трудно да се различи. Освен ако влезеш при тях… — Да влезеш при тях ли? Гигантската глава въртеше очи, люлееше се и ме гледаше така, сякаш се забавляваше, наблюдавайки тази сцена. — Слушай, Наис — казах аз, — или аз вече ще си тръгна, защото е доста късно, или… — Предпочитам второто… — Но ти не знаеш какво искам да кажа. — Кажи тогава. — Добре. Бих искал да те запитам още много неща. Най-важните вече ги знам: четири дни прекарах в Адапта, на Луната. Но там всичко беше твърде официално. Какво правите, когато не работите? — Могат да се правят най-различни неща — каза Наис. — Може да се пътешествува, истински или с помощта на мута. Можеш да се забавляваш, да ходиш на реал, да танцуваш, да играеш на терео, да спортуваш, да плуваш, да летиш — каквото поискаш. — Какво е това „мут“? — Това е нещо като реал, но всичко може да се докосне. В него можеш да се изкачваш по планините, по всичко — трябва да го видиш сам, това не може да се разкаже. Но струва ми се, ти искаш да питаш за нещо друго. — Добре ти се струва. Как е при вас сега… между мъжете и жените? Клепачите й затрепкаха. — Ами сигурно така, както е било винаги. Какво би могло да се промени? — Всичко. Когато отлитах — не ми се сърди за това, — момиче като теб не би ме поканило у дома си по това време. — Наистина ли? Защо? — Защото това би имало определен смисъл. Тя помълча за миг. — А откъде знаеш, че не го е имало? Моето изражение я забавляваше. Наблюдавах я: беше престанала да се усмихва. — Наис… как така… — измърморих аз. — Каниш съвсем чужд човек и… Наис мълчеше. — Защо не отговаряш? — Защото ти нищо не разбираш. Не зная как да ти обясни. Това още е нищо, разбираш ли? — Аха. „Това още е нищо“ — повторих аз. Не ме сдържа на мястото ми. Станах. Забравяйки за силата си, почти подскочих: тя трепна. — Прости ми — промърморих аз и тръгнах из стаята. Зад стъклото, под лъчите на утринното слънце, се простираше парк; по алеята, сред дървета с бледорозови листа, вървяха три момчета в ризи, блестящи като брони. — Съществуват ли семейства? — Естествено. — Нищо не разбирам. Обясни ми. Разкажи. Срещаш мъж, който ти харесва, и без да го познаваш, веднага… — Какво има за разказване тук? — каза тя без желание. — Нима наистина по твое време момичето не е могло да пусне в стаята си никакъв мъж? — Могло е, разбира се, и дори с такава мисъл, но… не пет минути след запознаването си с него… — А след колко минути? Погледнах я. Зададе въпроса си съвсем сериозно. Но, разбира се, откъде можеше да знае; и само вдигнах рамене. — Не става дума за времето, само че би трябвало да види нещо… в него, да го опознае, да го обикне, най-напред ходеха… — Чакай — каза Наис. — Струва ми се, че ти… нищо не разбираш. Та нали ти дадох брит. — Какъв брит? А, да, това мляко. Е, и какво от това? — Как така какво? Тогава… нямаше ли брит? Тя започна да се смее; превиваше се от смях. Изведнъж спря, погледна ме и ужасно се изчерви. — Тогава ти си мислел… ти си мислел, че аз… не!

    Сюзан Колинс Игрите на глада       На Джеймс Проимъс     Част I Трибутите   1   Когато се събуждам, другата страна на леглото е студена. Протягам ръка, за да потърся топлината на Прим, но напипвам само грубия платнен калъф на дюшека. Сигурно е сънувала нещо лошо и се е мушнала в леглото при майка ни. Разбира се, че е имала лоши сънища. Днес е денят на Жътвата. Надигам се и се подпирам на лакът. В спалнята е достатъчно светло, за да ги видя. Сестричката ми, Прим, свита на кълбо на едната си страна, се е сгушила като в пашкул в тялото на майка ни, а бузите им са притиснати една към друга. В съня си майка ми изглежда по-млада, все още изтощена, но не така сломена и съсипана. Лицето на Прим е свежо като капка дъжд, прекрасно като игликата, на която е кръстена. Някога майка ми също е била много красива. Или поне така се говори. На коленете на Прим, настанил се там да я пази, е най-грозният котарак на света. Сплескан нос, половин липсващо ухо, очи с цвят на гниеща тиква. Прим го кръсти Жълтурче, като настояваше, че цветът на козината му, напомнящ за жълтеникава кал, бил същият като на яркото цвете. Той ме мрази. Най-малкото ми няма доверие. Мисля, че макар това да беше преди години, още си спомня как се опитах да го удавя в една кофа, когато Прим го донесе у дома. Мършаво котенце с подут от глисти корем, гъмжащо от бълхи. Последното нещо, което ми трябваше, беше още едно гърло за хранене. Но Прим се молеше толкова настойчиво — дори плака, — че трябваше да го приема. Нещата потръгнаха добре. Майка ми го изчисти от паразитите, а той е роден мишеловец. От време на време дори улавя по някой плъх. Понякога, когато успея да убия някакъв дивеч, давам вътрешностите на Жълтурчето. Вече не ми съска. Вътрешности. Никакво съскане. Това е най-близкото подобие на обич, което някога ще постигнем помежду си. Премятам крака през леглото и нахлузвам ловните си ботуши. Меката кожа е приела формата на краката ми. Навличам панталони, риза, пъхам дългата си тъмна плитка в шапката и грабвам торбата за провизии. На масата, покрито с дървена купа, за да бъде опазено от набезите както на изгладнелите плъхове, така и на котките, е сложено прекрасно парченце козе сирене, увито в листа от босилек. Подаръкът на Прим за мен в деня на Жътвата. Внимателно слагам сиренето в джоба си и се измъквам навън. В този час нашият район от Окръг 12, който всички наричат Пласта, обикновено гъмжи от работници във въглищните мини, на път за сутрешната работна смяна. Прегърбени мъже и жени с подути кокалчета на ръцете. Повечето от тях отдавна вече не се мъчат да изтъркат въглищния прах от изпочупените си нокти, от бръчките по изпитите си мършави лица. Но днес черните, посипани със сгурия улици са пусти. Прозорците на тумбестите сиви къщи са със спуснати капаци. Жътвата започва чак в два. Съвсем спокойно можеш и да си поспиш до късно. Ако си в състояние да спиш. Нашата къща е почти на края на Пласта. Трябва да отмина само няколко порти, за да стигна до запуснатото поле, известно като Ливадата. Висока верижна ограда, увенчана с клупове от бодлива тел, отделя Ливадата от гората и всъщност обгръща целия Окръг 12. На теория се предполага, че по нея трябва да тече ток двайсет и четири часа в денонощието, за да възпира хищниците, живеещи в гората — глутници диви кучета, самотни пуми, мечки, които някога застрашаваха улиците ни. Но тъй като е голям късмет, ако имаме електричество дори само за по два-три часа вечер, обикновено е безопасно да я докоснеш. Дори при това положение винаги се вслушвам внимателно, за да доловя жужене, което означава, че по оградата тече ток. Точно сега тя е безмълвна като камък. Скривам се зад храстите, лягам плътно по корем и се промушвам през половинметровия отвор в оградата, който е там от години. В оградата има още няколко слаби места, но точно това е толкова близо до вкъщи, че почти винаги влизам в гората оттук. Щом се озовавам сред дърветата, измъквам лък и колчан със стрели от един кух дънер. Електрифицирана или не, оградата успява да попречи на месоядните животни да влизат в Окръг 12. В гората те се скитат на воля, а има и допълнителни неща, за които човек да се тревожи — отровни змии, болни от бяс животни и липса на истински пътеки, по които да вървиш. Но има също и храна, ако знаеш как да я намираш. Баща ми знаеше и ме научи на някои неща, преди да бъде разкъсан на парченца от експлозия в мината. Нямаше дори какво да погребем. Тогава бях на единайсет. Пет години по-късно все още се будя и му крещя да бяга. Макар че влизането без позволение в гората е незаконно, а за бракониерство се налагат най-сурови наказания, повечето хора биха рискували, ако имаха оръжие. Те обаче не смеят да се впуснат в такава авантюра, въоръжени само с нож. Моят лък е изключително рядка вещ, измайсторен от баща ми заедно с още няколко, които държа добре скрити в гората, внимателно увити в непромокаеми калъфи. Баща ми можеше да изкара добри пари от продажбата им, но ако властите го откриеха, щеше да бъде публично екзекутиран за подстрекателство към бунт. Повечето миротворци се правят, че не забелязват малцината от нас, които ловуват, защото и те жадуват за прясно месо също толкова, колкото и всички останали. Всъщност, те са сред най-добрите ни клиенти. Но мисълта, че някой може да въоръжава Пласта, никога не би била допусната. Есенно време неколцина смелчаци се промъкват в гората да събират ябълки. Но винаги в близост до Ливадата. Винаги достатъчно близо, за да избягат обратно в безопасността на Окръг 12, ако възникнат неприятности. „Окръг 12. Където можеш да умреш от глад в безопасност“, промърморвам. После бързо хвърлям поглед през рамо. Дори тук, дори в тази пустош, се тревожиш, че някой може да те подслушва. Когато бях по-малка, плашех майка си до смърт с нещата, които непрекъснато изтърсвах по адрес на Окръг 12, по адрес на хората, които управляват нашата страна, Панем, от далечния град, наречен Капитола. В края на краищата разбрах, че по този начин само ще си навлечем още неприятности. Затова се научих да си държа езика и да превръщам чертите на лицето си в маска на безразличие, за да не може никой да прочете мислите ми. Да си върша тихо работата в училище. Да водя само учтиви разговори по безобидни теми на обществения пазар. Да не обсъждам нищо повече от търговски въпроси в „Таласъма“: това е черният пазар, където си изкарвам по-голямата част от парите. Дори у дома, където не съм толкова любезна, избягвам да обсъждам чувствителни теми. Като например Жътвата, или недостига на храна, или Игрите на глада. Прим може да започне да повтаря думите и тогава какво ще стане с нас? В гората ме чака единственият човек, пред когото не трябва да се преструвам. Гейл. Усещам как мускулите на лицето ми се отпускат, а крачките ми се ускоряват, докато се изкачвам по хълмовете към нашето място — скална издатина, от която се разкрива изглед към някаква долина. Гъсталак от боровинкови храсти я защитава от нежелани погледи. При вида на Гейл, който чака там, се усмихвам. Гейл твърди, че никога не се усмихвам, освен в гората. — Здрасти, Катнип — казва Гейл. Истинското ми име е Катнис, но когато за пръв път му го казах, го прошепнах едва-едва. Затова на него му се счу, че съм казала „Катнип“. После, когато онзи полудял рис започна да ме следва из цялата гора с надеждата, че ще му дам храна, това стана официалният ми прякор. Накрая се наложи да убия риса, тъй като разгонваше дивеча. После малко съжалявах, защото той не беше лоша компания. Но получих прилична цена за кожата му. — Виж какво застрелях. — Гейл вдига самун хляб със забита в него стрела, и аз се засмивам. Това е истински хляб от пекарницата, не някой от плоските, дебели самуни, които правим със зърното от дажбите си. Вземам го в ръце, измъквам стрелата и поднасям кората с пробитата в нея дупчица към носа си. Вдишвам аромата и устата ми се налива със слюнка. Хубавият хляб като този е за специални случаи. — М-м, още е топъл — казвам. Гейл сигурно е бил в пекарницата на разсъмване и го е изтъргувал за нещо. — Колко ти излезе? — Само една катерица. Изглежда старецът беше в сантиментално настроение тази сутрин — каза Гейл. — Дори ми пожела късмет. — Е, днес всички се чувстваме малко по-близки, нали? — казвам, без дори да си направя труда да направя гримаса. — Прим ни е оставила бучка сирене. — Измъквам я. При вида на това лакомство очите му светват. — Благодаря ти, Прим. Ще си направим истинско пиршество. — Изведнъж той заговаря с акцент като от Капитола — имитира Ефи Тринкет, маниакално жизнерадостната жена, която пристига веднъж годишно по време на Жътвата, за да изчита на глас имената. — За малко да забравя! Честити Игри на глада! — Той откъсва няколко боровинки от близките храсти. — И нека шансовете… — Подхвърля ми една боровинка, която описва широка дъга. Улавям я с уста и разкъсвам нежната повърхност със зъби. Сладко-стипчивият вкус избухва като експлозия в устата ми. — … да бъдат _винаги_ на ваша страна! — довършвам със съответната реплика. Трябва да се шегуваме по този въпрос, защото другата възможност е да сме обезумели от страх. Освен това, типичният за Капитола акцент е толкова превзет, че на него почти всичко звучи смешно. Гледам как Гейл измъква ножа си и реже хляба. Би могъл да ми е брат. Права черна коса, смугла кожа: дори имаме едни и същи сиви очи. Но между нас няма роднинска връзка, поне не близка. Повечето семейства, които работят в мините, си приличат по този начин. Ето защо майка ми и Прим, с техните светли коси и сини очи, винаги изглеждат някак не на място. Вярно е. Родителите на майка ми били част от малката търговска прослойка, която снабдява с провизии властите, миротворците и от време на време по някой клиент от Пласта. Държали аптека в по-хубавата част на Окръг 12. Тъй като почти никой не може да си позволи лекари, аптекарите са нашите лечители. Баща ми се запознал с майка ми, защото по време на ловуванията си понякога събирал лечебни растения и ги продавал в нейната аптека, за да правят от тях лекарства. Сигурно наистина го е обичала, за да напусне дома си и да го замени с Пласта. Опитвам се да не забравям това, когато виждам единствено жената, която седеше безучастно, безизразна и недостижима, докато децата й ставаха кожа и кости. Опитвам се да й простя заради баща ми. Но, да си кажа честно, не съм от онези, които прощават. Гейл намазва филиите хляб с мекото козе сирене и внимателно поставя по едно листенце босилек върху всяка, докато аз обирам боровинките от храстите. Разполагаме се в една ниша в скалите. Оттук сме невидими, но ние виждаме ясно долината, която през лятото гъмжи от плячка — зелени растения, кореноплодни, риби, които проблясват на слънчевата светлина. Денят е великолепен, със синьо небе и лек бриз. Храната е прекрасна, сиренето се просмуква и попива в топлия хляб, а боровинките се разтапят в устата. Всичко щеше да е съвършено, ако това наистина беше празник, ако свободният ден означаваше само скитане из планините с Гейл, докато ловуваме за днешната вечеря. Но вместо това в два часа трябва да застанем на площада в очакване да съобщят имената. — Бихме могли да го направим, нали знаеш — тихо казва Гейл. — Кое? — питам аз. — Да напуснем окръга. Да избягаме. Да живеем в гората. Ти и аз, двамата бихме могли да се справим — казва Гейл. Идеята е толкова абсурдна, че не знам как да реагирам. — Ако нямахме толкова много деца — добавя бързо той. Те не са наши деца, разбира се. Но със същия успех можеха и да бъдат. Двете братчета на Гейл и една сестра. Прим. Може да включите в бройката и майките ни, защото как биха живели те без нас? Кой ще храни тези гърла, които винаги искат още? Дори при положение, че и двамата ловуваме всеки ден, пак има вечери, в които дивечът трябва да се разменя срещу мас, връзки за обувки или вълна, пак има нощи, в които си лягаме с къркорещи от глад стомаси. — Не искам никога да имам деца — казвам. — Аз бих могъл. Ако не живеех тук — отвръща Гейл. — Но живееш — казвам, подразнена. — Забрави — тросва се той в отговор. Този разговор ми се струва напълно излишен. Как бих могла да изоставя Прим — единственият човек на света, когото съм сигурна, че обичам? А и Гейл е отдаден на семейството си. Не можем да заминем, така че защо да си правим труда да говорим за това? А дори и да можехме… дори и да можехме… откъде се взеха всички тези приказки за деца? Между мен и Гейл никога не е имало любовна връзка. Когато се запознахме, бях кльощава, дванайсетгодишна, и макар да беше само с две години по-голям, той вече изглеждаше като мъж. Трябваше ни дълго време дори само да се сприятелим, да спрем да спорим при всяка сделка и да започнем да си помагаме един на друг, за да избегнем неприятности. Освен това, ако иска деца, Гейл няма никакъв проблем да си намери жена. Той е привлекателен, достатъчно силен да се справи с работата в мините и умее да ловува. От начина, по който момичетата в училище си шепнат, когато минава покрай тях, си личи, че го харесват. Това ме кара да ревнувам, но не по онази причина, за която си мислят хората. Трудно се намират добри партньори за лов. — Какво искаш да правим? — питам аз. — Можем да отидем на лов, да ловим риба или да берем плодове, корени и треви. — Хайде да ловим риба в езерото. Ще заложим въдиците и ще посъберем плодове и корени в гората. Ще намерим нещо хубаво за довечера — казва той. Довечера. След Жътвата всички би трябвало да празнуват. И много хора наистина празнуват от облекчение, че децата им са били пощадени за още една година. Но поне две семейства ще спуснат капаците на прозорците си, ще заключат вратите си и ще се чудят как да оцелеят през идните мъчителни седмици. Успяваме да се справим добре. Хищниците не ни обръщат внимание в такъв ден, когато изобилства по-лесна, по-вкусна плячка. Към обяд вече имаме десетина риби, торба зелени растения и, най-хубавото от всичко, цяла торба ягоди. Мястото, където растат, открих аз, но на Гейл му хрумна идеята да опъне телени мрежи около него, за да попречи на животните да минават оттам. На път за вкъщи се отбиваме до „Таласъма“ — черният пазар, който действа в изоставен склад, където някога са съхранявали въглища. Когато измислиха по-ефикасна система за транспортиране на въглищата от мините направо до влаковете, „Таласъма“ постепенно превзе мястото. По това време в деня на Жътвата повечето магазини и работилници са затворени, но черният пазар все още е доста оживен. С лекота разменяме шест от рибите срещу хубав хляб, а другите две — срещу сол. Мазната Сае, кокалестата старица, която продава гореща супа от голям котел, взема половината зелени растения от ръцете ни и в замяна ни дава два големи къса парафин. Другаде бихме могли да сключим малко по-добра сделка, но се стараем да поддържаме добри отношения с Мазната Сае. Единствено на нея можем да разчитаме винаги да купува месо от диво куче. Не ловуваме нарочно тези кучета, но ако те нападнат и успееш да ликвидираш едно-две, е, месото си е месо. „Пусна ли го в супата, става говеждо“, казва Мазната Сае и намига. Никой на Пласта няма да сбърчи отвратено нос при вида на един хубав бут от диво куче, но миротворците, които идват в „Таласъма“, могат да си позволят да бъдат малко по-придирчиви. Когато приключваме с търговията на пазара, отиваме до задната врата на къщата на кмета да продадем половината ягоди — знаем, че той особено много ги обича и ще плати толкова, колкото му поискаме. Вратата отваря дъщерята му Мадж. Тя е от моя клас в училище. Тъй като е дъщеря на кмета, бихте очаквали да е надменна и надута, но тя си е свястна. Просто е доста затворена. Като мен. Поради факта, че никоя от двете не принадлежи към определен кръг приятели, в училище доста често се оказваме заедно — обядваме заедно, седим една до друга в клас, партнираме си в спортните състезания. Рядко си говорим, което чудесно устройва и двете ни. Днес вместо сивата училищна униформа тя носи скъпа бяла рокля, а русата й коса е вързана с розова панделка. Дрехи за Жътвата. — Хубава рокля — казва Гейл. Мадж го стрелва с поглед, като се опитва да разбере дали това е искрен комплимент или иронична забележка. Роклята _наистина_ е хубава и в обикновен ден тя едва ли би я облякла. Мадж присвива устни, но после се усмихва: — Е, ако в крайна сметка отида в Капитола, трябва да изглеждам добре, нали така? Сега е ред на Гейл да се смути. Наистина ли го мисли? Или просто се заяжда с него? Предполагам, второто. — Няма да отидеш в Капитола — хладно казва Гейл. Погледът му се спира върху малка, кръгла брошка, която краси роклята й. Истинско злато. Красиво изработена. Би могла да осигури хляба на едно семейство за месеци наред. — Колко пъти е включено името ти? Пет? Моето беше включено шест пъти, когато бях едва на дванайсет. — Тя не е виновна за това — казвам. — Не, никой не е виновен за това. Просто така стоят нещата — казва Гейл. Лицето на Мадж е станало затворено и непроницаемо. Тя слага парите за ягодите в ръката ми: — Късмет, Катнис. — И на теб също — казвам аз и вратата се затваря. Вървим мълчаливо към Пласта. Не ми беше приятно, че Гейл се заяде с Мадж, макар че е прав, разбира се. Системата на Жътвата е несправедлива и върху бедните се стоварва най-лошото от нея. Добиваш право да бъдеш включен в Жътвата в деня, в който навършиш дванайсет. През тази година името ти се вписва веднъж. На тринайсет години — два пъти. И тъй нататък, и тъй нататък, докато навършиш осемнайсет — последната година, в която имаш право на участие, когато името ти влиза в урната с жребия седем пъти. Това важи за всеки гражданин във всичките дванайсет окръга в цялата държава Панем. Ето я обаче уловката. Да кажем, че сте бедни и гладуващи, каквито бяхме ние. Ако решите да добавите името си повече пъти, получавате тесери. Срещу всяка тесера ви дават оскъден годишен запас от зърно и олио за един човек. Може да правите това и за всеки от членовете на семейството си. И така, на дванайсетгодишна възраст моето име беше включено четири пъти. Веднъж — защото трябваше, и три пъти — заради тесери в замяна на дажби от зърно и олио за мен, за Прим и за майка ми. И така през всяка година, в която се налагаше да го правя. А броят на вписванията се натрупва. Затова сега, на шестнайсетгодишна възраст, името ми ще бъде вписано в Жътвата двайсет пъти. Името на Гейл, който е на осемнайсет и от седем години помага за изхранването или изхранва сам петчленно семейство, ще е включено четирийсет и два пъти. Лесно ще разберете защо някой като Мадж, която никога не е била изложена на риска да има нужда от тесери, може да предизвика раздразнението му. Шансът името й да бъде изтеглено е много малък в сравнение с нашия, на жителите на Пласта. Не невъзможен, но малък. И въпреки че правилата са въведени от Капитола, а не от окръзите, и със сигурност не от семейството на Мадж, трудно е да не негодуваш срещу онези, на които не им се налага да вземат тесери срещу подпис. Гейл знае, че гневът му към Мадж е погрешно насочен. В други дни, дълбоко в гората, съм го слушала да говори високопарно и гневно за това как тесерите са просто още едно средство за причиняване на страдания в нашия окръг. Начин да насаждат омраза между умиращите от глад работници в Пласта и онези, които обикновено могат да разчитат на вечеря, и по този начин да са сигурни, че никога няма да си имаме доверие. — В полза на Капитола е да насажда разделение помежду ни — може би щеше да каже той, ако нямаше да го чуе никой друг, освен мен. Ако не беше денят на Жътвата. Ако едно момиче със златна брошка и без тесери не беше казало нещо, което, сигурна съм, смяташе за безобидна забележка. Докато вървим, хвърлям бърз поглед към лицето на Гейл, все още гневен под каменното си изражение. Яростните му избухвания ми се струват безсмислени, макар никога да не го казвам. Не че не съм съгласна с него: съгласна съм. Но каква полза има да крещиш по адрес на Капитола насред гората? Това не променя нищо. Не прави нещата справедливи. Не пълни стомасите ни. Само стряска дивеча наоколо и го разгонва. Въпреки това го оставям да крещи. По-добре да го прави в гората, отколкото в Окръга. С Гейл си разделяме плячката, като оставяме по две риби, два самуна хубав хляб, зелени растения, килограм ягоди, сол, парафин и по малко пари за всеки. — Ще се видим на площада — казвам аз. — Облечи си нещо хубаво — отговаря той с равен тон. Вкъщи откривам, че майка ми и сестра ми са готови за тръгване. Майка ми носи хубава рокля от дните си в аптеката. Прим е облечена в дрехите, които носех за първата си Жътва — пола и блуза с жабо. Малко са й големи, но майка ми ги е прикрепила с карфици. Въпреки това блузата й постоянно се изважда от полата. Очаква ме вана с топла вода. Изстъргвам мръсотията и потта, натрупани в гората, и дори си измивам косата. За моя изненада, майка ми е извадила за мен една от своите прекрасни рокли — мека синя дреха и обувки в тон с нея. — Сигурна ли си? — питам аз. Опитвам се да превъзмогна навика си да отхвърлям предложения за помощ от нея. За известно време й бях толкова сърдита, че не й позволявах да прави нищо за мен. А това е нещо специално. Дрехите й от миналото са й много скъпи. — Разбира се. Хайде също и да ти вдигнем косата — казва тя. Оставям я да изсуши косата ми с кърпа, да я сплете и да я вдигне високо на главата ми. Едва успявам да се позная в напуканото огледало, облегнато на стената. — Изглеждаш красива — обажда се сподавено Прим. — И изобщо не приличам на себе си — казвам аз. Прегръщам я, защото знам, че тези следващи няколко часа ще бъдат ужасни за нея. Тя е във възможно най-голяма безопасност, защото името й е било включено само веднъж. Не й позволявах да взема никакви тесери. Но тя се тревожи за мен. Че немислимото може да се случи. Закрилям Прим по всеки възможен начин, но съм безсилна срещу Жътвата. Мъката, която ме обзема винаги, когато тя изпитва болка, се надига в гърдите ми и заплашва да проличи на лицето ми. Забелязвам, че блузата й пак се е измъкнала от полата отзад, и се насилвам да остана спокойна. — Подпъхни си опашката, патенце — казвам, като приглаждам отново блузата, за да я наместя. Прим се изкикотва и ми отправя едно леко: „Кряк“. — Ти си „кряк“ — казвам с чистосърдечен безгрижен смях. Така, както само Прим може да ме накара да се засмея. — Хайде, идвай да ядем — казвам и бързо я целувам по темето. Рибата и зелените растения вече се варят на яхния, но това ще е за вечеря. Решаваме да запазим ягодите и хляба от пекарницата за яденето тази вечер — за да го направим специално, така казваме. Вместо това пием прясно мляко от козата на Прим, Лейди, и ядем твърдия хляб, приготвен от полученото срещу тесерите зърно, макар че и без друго никой няма кой знае какъв апетит. В един часа се отправяме към площада. Присъствието е задължително, освен ако не си на смъртно легло. Тази вечер представители на властите ще обикалят да проверят дали случаят е такъв. Ако не е, отиваш в затвора. Толкова по-зле, всъщност, че провеждат Жътвата на площада — едно от малкото места в Окръг 12, които понякога са приятни. Площадът е заобиколен от магазини, а през пазарните дни, когато всеки може да предлага стоката си, особено ако времето е хубаво, настроението е направо празнично. Но днес, въпреки ярките знамена, окачени по сградите, витае мрачна атмосфера. Снимачните екипи с камерите, накацали като мишелови по покривите, само допълват ефекта. Хората мълчаливо влизат един по един и се регистрират. Жътвата е добра възможност за Капитола да води сметка и за броя на населението. Децата на възраст между дванайсет и осемнайсет години се събират в преградени с въжета участъци и се нареждат по възраст: най-големите — отпред, малките, като Прим, по-назад. Близките им стоят край въжетата и се държат здраво за ръце. Но не липсват и такива, които нямат любим човек, чиято съдба е застрашена, или вече им е все едно. Те се разхождат из тълпата и събират залози за двете деца, чиито имена ще бъдат изтеглени. Може да се залага на каква възраст ще бъдат, дали ще са от Пласта или деца на търговци, дали ще издържат и няма да се разплачат. Повечето хора отказват да си имат работа с мошениците, но много, много предпазливо. Същите тези лица са склонни да действат като доносници, а кой не е нарушавал закона? Мен всеки ден има основание да ме застрелят за бракониерство, но ме спасява апетитът на хората, чието задължение е да следят за това. Не всеки може да се похвали със същото. Във всеки случай, двамата с Гейл сме съгласни, че ако трябва да избираме дали да умрем от глад или от куршум в главата, куршумът ще е много по-бърз. Пристигат все повече хора и пространството става все по-тясно и клаустрофобично. Площадът е доста голям, но не достатъчно, за да побере наброяващото около осемдесет хиляди души население на Окръг 12. Закъснелите биват насочвани към близките улици, където могат да наблюдават събитието на екрани, тъй като то се излъчва на живо по телевизията в цялата страна. Озовавам се сред група шестнайсетгодишни момчета и момичета от Пласта. Всички си разменяме кратки кимвания, после съсредоточаваме вниманието си върху временната сцена, издигната пред съда. На нея има три стола, подиум и две големи стъклени сфери, една за момчетата и една за момичетата. Взирам се в късчетата хартия в сферата с имената на момичетата. Върху двайсет от тях внимателно е изписано на ръка „Катнис Евърдийн“. Бащата на Мадж, кметът Ъндърси, който е висок, оплешивяващ мъж, и Ефи Тринкет, придружителката на избраниците от Окръг 12, която току-що е пристигнала от Капитола със стряскащата си широка бяла усмивка, розовееща коса и яркозелен костюм, заемат два от трите стола. Прошепват си нещо един на друг и после разтревожено поглеждат към празния стол. Точно когато градският часовник удря два, кметът се качва на подиума и започва да чете. Всяка година се повтаря едно и също. Той разказва за историята на Панем, страната, издигнала се от пепелищата на място, някога наречено Северна Америка. Изброява бедствията, бурите, пожарите, нахлуващите морета, погълнали толкова голяма част от сушата, жестоката война за малкото останали средства за препитание. В резултат се появила държавата Панем — с бляскавата си столица Капитол и тринайсетте окръга, която донесла мир и преуспяване на своите граждани. После настъпили Тъмните дни — бунтът на окръзите срещу Капитола. Дванайсет окръга били победени, тринайсетият — изтрит от лицето на земята. С Договора на измяната влезли в сила нови закони, които да гарантират мира, а като ежегодно напомняне, че Тъмните дни не бива да се повторят никога вече, били въведени и Игрите на глада. Правилата на Игрите на глада са прости. Като наказание за бунта, всеки от дванайсетте окръга трябва да предостави по едно момиче и едно момче, наречени трибути, като участници в игрите. Двайсет и четиримата трибути са затворени на огромна открита арена, където може да има всичко — от изгарящо гореща пустиня до замръзнала гола пустош. В продължение на няколко седмици състезателите трябва да се бият до смърт. Последният оцелял трибут става победител в Игрите. Да взема децата от нашите окръзи, да ги заставя да се избиват взаимно, докато ние гледаме — това е начинът на управниците в Капитола да ни напомнят колко изцяло зависим от милостта им. Колко малък шанс имаме да оцелеем след още един бунт. Без значение с какви думи си служат, истинското послание е ясно: „Вижте как вземаме децата ви и ги принасяме в жертва, а вие не можете да направите нищо. Дори само пръст да повдигнете, ще ви унищожим до последния човек. Точно както стана в Окръг 13.“ За да направят преживяването както мъчително, така и унизително, в Капитола искат от нас да се отнасяме към Игрите на глада като към празненство — спортно събитие, което изправя всеки окръг срещу другите. Последният оцелял трибут получава лесен и безгрижен живот, когато се прибере у дома, а окръгът, от който идва, е обсипван с награди, в голямата си част състоящи се от храна. През цялата година столицата подарява на победилия окръг зърно и олио и дори деликатеси като захар, докато ние останалите се борим с глада. — Това е време както за благодарност, така и за покаяние — напевно реди кметът. След това прочита списъка с предишните победители от Окръг 12. За седемдесет и четири години сме имали точно двама. Само единият е още жив. Хеймич Абърнети, шкембест мъж на средна възраст, който точно в този момент се появява, подвиква нещо неразбираемо, излиза със залитане на сцената и се стоварва на третия стол. Пиян е. Много. Тълпата отвръща със символични аплодисменти, но той е объркан и се опитва да сграбчи Ефи Тринкет в силна прегръдка, която тя едва успява да избегне. Кметът изглежда притеснен. Тъй като всичко това се предава по телевизията, точно в момента Окръг 12 е за посмешище на цял Панем, и той го знае. Бързо се опитва да привлече вниманието обратно към Жътвата, като представя Ефи Тринкет. Бодра и кипяща от енергия, както винаги, Ефи Тринкет изприпква до подиума и произнася дежурната си реплика: — Честити Игри на глада! И нека шансовете да са _винаги_ на ваша страна! — Розовата й коса сигурно е перука, защото след сблъсъка с Хеймич къдриците й са се изместили малко встрани. Известно време тя говори за това каква чест е да бъде там, макар на всички да им е известно, че просто копнее да я повишат и да я изпратят в по-хубав окръг, където има истински победители, а не пияници, които те излагат пред цялата страна. През тълпата забелязвам Гейл, който отвръща на погледа ми с едва доловима усмивка. В сравнение с досегашните Жътви, сега поне се случва нещо забавно. Но внезапно ме обзема тревога за Гейл — в онази голяма сфера името му е пуснато четирийсет и два пъти и шансовете не са на негова страна. За разлика от много други момчета. А може би той си мисли същото за мен, защото лицето му става мрачно и отвръща поглед. Иска ми се да можех да му прошепна: „Но все пак там има хиляди листчета“. Време е за тегленето на жребия. Ефи Тринкет казва, както винаги: „Първо дамите!“, и се насочва към стъклената сфера с имената на момичетата. Бръква вътре, заравя ръка дълбоко в сферата и измъква късче хартия. Тълпата дружно си поема дъх, после става толкова тихо, че игла да падне, ще се чуе, а на мен ми се повдига и отчаяно се надявам, че не съм аз, че не съм аз, че не съм аз. Ефи Тринкет пак се връща на подиума, разгъва листчето и прочита името с ясен глас. И това не съм аз. Примроуз Евърдийн е.     2   Веднъж, докато седях скрита сред клоните на едно дърво и чаках неподвижно да мине някакъв дивеч, задрямах и паднах от цели три метра височина, като се приземих по гръб. Струваше ми се, че ударът е изкарал целия въздух от белите ми дробове — лежах и се мъчех да вдишам, да издишам, да направя каквото и да е. Точно така се чувствам сега — опитвам се да си спомня как да дишам, загубила съм способността да говоря и съм напълно зашеметена, а в главата ми се върти само това име. Някой стиска здраво ръката ми — някакво момче от Пласта — и за момент си помислям, че може би съм започнала да падам и той ме е задържал. Сигурно има някаква грешка. Не е възможно това да е истина. Та Прим беше само едно листче, едно от хиляди! Вероятността да изтеглят нейното име беше толкова малка, че изобщо не се притеснявах за нея. Нима не бях направила всичко — аз взимах тесерите, а на нея никога не й позволих? Едно листче. Едно сред хиляди. Шансът беше изцяло на нейна страна. Но се оказа, че това няма значение. Някъде отдалече чувам как тълпата мърмори недоволно, както винаги, когато изберат дванайсетгодишно дете, защото никой не смята това за честно. А после я виждам: със смъртнобледо лице, от което се е отдръпнала цялата кръв, с ръце, стиснати в юмруци край тялото, как върви с вдървени, ситни стъпки към сцената, как ме отминава — виждам също, че задният край на блузата й се е измъкнал и виси навън над полата. Именно тази подробност, неприбраната в полата блуза, оформяща патешка опашка, ме кара да се опомня. — Прим! — От гърлото ми се изтръгва сподавен вик и мускулите ми отново се раздвижват. — Прим! — Не се налага да си проправям път със сила през тълпата. Другите деца незабавно отстъпват и теренът пред мен е чист. Настигам Прим точно когато се готви да се изкачи по стъпалата. С едно широко движение на ръката я изтиквам зад гърба си. — Явявам се като доброволец! — изричам задъхано. — Предлагам се доброволно като трибут! На сцената настъпва известно объркване. Окръг 12 не е имал доброволец от десетилетия и протоколът вече е доста позабравен. Правилото гласи, че щом името на даден трибут бъде изтеглено от сферата, друго имащо право на участие момче, ако изтегленото име е на момче, или момиче, ако е име на момиче, може да излезе и да заеме мястото му. В някои окръзи, където спечелването на Жътвата е такава голяма чест, че хората изгарят от желание да рискуват живота си, процедурата около доброволците е сложна. Но в Окръг 12, където думата _трибут_ е до голяма степен синоним на _труп_, доброволците са почти на изчезване. — Прекрасно! — възкликва Ефи Тринкет. — Мисля обаче, че има една малка подробност — първо представяме победителя в Жътвата и след това питаме за доброволци, и ако не се намерят такива, тогава ние, хм… — тя не довършва, защото я обзема несигурност. — Какво значение има? — казва кметът. Той ме гледа с болезнено изражение на лицето. Не ме познава истински, но като че ли смътно се сеща коя съм. Аз съм момичето, което носи ягодите. Момичето, с което понякога дъщеря му може би разговаря. Момичето, което преди пет години стоеше сгушено заедно с майка си и сестра си, докато той я удостояваше, нея, най-голямото дете, с почетен медал за храброст. Медал за баща й, изпепелен от експлозия в мините. Дали си спомня? — Какво значение има? — повтаря той хрипливо. — Нека излезе напред. Прим пищи истерично зад гърба ми. Обвила е кльощавите си ръце около мен като менгеме. — Не, Катнис! Не! Няма да отидеш! — Пусни ме, Прим — казвам рязко, защото това ме разстройва, а не искам да плача. Когато излъчат по телевизията записа на Жътвата тази вечер, всички ще видят сълзите ми и ще бъда набелязана като лесна мишена. Слабачка. Няма да доставя на никого това удоволствие. — Пусни ме! Усещам как някой я издърпва от гърба ми. Обръщам се и виждам, че Гейл е повдигнал Прим от земята и тя се мята диво в ръцете му. — Качи се на сцената, Катнис — казва той с глас, който се мъчи да запази спокоен, а след това понася Прим нататък към майка ми. Придавам си твърдост и се качвам по стъпалата. — Добре, браво! — възкликва възторжено Ефи Тринкет. — Това е духът на Игрите! — Доволна е, че най-после има окръг, в който става нещо интересно. — Как се казваш? Преглъщам с усилие: — Катнис Евърдийн — казвам. — Залагам си копчетата, че това беше сестра ти. Не искаме тя да отмъкне цялата слава, нали? Хайде, всички! Да поздравим с бурни аплодисменти най-новия ни трибут! — пропява Ефи Тринкет. За огромна чест на хората от Окръг 12 никой не ръкопляска. Дори онези, които държат листчета със залози, онези, на които обикновено не им пука. Може би защото ме познават от „Таласъма“ или са познавали баща ми, или са срещали Прим, която никой не може да не обикне. Така че вместо да приемам аплодисменти, стоя на сцената, без да помръдна, докато те участват в най-дръзката проява на протест, която успяват да демонстрират. Мълчание. Което казва: не сме съгласни. Не одобряваме. Всичко това е лошо. После се случва нещо неочаквано. Поне аз не го очаквам, защото не мисля за Окръг 12 като за място, където ме обичат. Но е настъпила промяна, откакто излязох на сцената, за да заема мястото на Прим, и сега, изглежда, съм им станала скъпа. Отначало един човек, после втори, после почти всички в тълпата докосват устни с трите пръста на лявата ръка и ги протягат към мен. Това е стар и рядко използван жест, типичен за нашия окръг — понякога може да се види на погребение. Означава благодарност, означава възхищение, означава сбогуване с някой, когото обичаш. Сега наистина има опасност да се разплача, но за щастие Хеймич избира точно този момент да прекоси със залитане сцената, за да ме поздрави. — Погледнете я! Погледнете това момиче! — провиква се той, като мята ръка около раменете ми. Изненадващо силен е за такава развалина. — Харесвам я! — Дъхът му вони на алкохол и отдавна не се е къпал. — Много… — Известно време не може да се сети за думата. — Кураж! — заявява той тържествуващо. — Повече от вас! — той ме пуска и се запътва към предния край на сцената. — Повече от вас! — изкрещява той, като сочи право в една камера. Дали се обръща към публиката или е толкова пиян, че е възможно наистина да се подиграва на Капитола? Никога няма да разбера, защото точно когато отваря уста да продължи, Хеймич изведнъж пада от сцената и се стоварва на земята в безсъзнание. Отвратителен е, но аз съм му благодарна. Тъй като всички камери са се съсредоточили с удоволствие върху него, имам точно достатъчно време да изпусна лекия, задавен звук, заседнал в гърлото ми, и да се овладея. Стискам ръце зад гърба си и се взирам в далечината. Виждам хълмовете, по които се изкачвах тази сутрин с Гейл. За миг с копнеж се сещам за нещо… за идеята да напуснем окръга… да живеем в гората… но знам, че бях права да не избягам. Защото кой друг би пожелал доброволно да заеме мястото на Прим? Отнасят Хеймич на носилка, а Ефи Тринкет се опитва отново да задвижи нещата. — Какъв вълнуващ ден! — чурулика тя и в същото време се опитва да оправи перуката си, която се е килнала силно надясно. — Но тепърва предстоят още вълнения! Време е да изберем нашия трибут сред момчетата! — Явно с надеждата да овладее усложнената ситуация с косата си, тя слага едната си ръка на главата, отправя се към сферата, в която са имената на момчетата, и грабва първото попаднало й листче. Връща се на подиума със светкавична бързина и още преди да имам време да си пожелая Гейл да е в безопасност, тя вече чете името: — Пийта Меларк! Пийта Меларк! _О, не_, мисля си аз. _Не и той._ Защото това име ми е известно, макар никога да не съм говорила директно с притежателя му. Пийта Меларк. Не, днес шансовете не са на моя страна. Гледам го как тръгва към сцената. Среден ръст, яко телосложение, пепеливо руса коса, която се спуска на вълни по челото му. Шокът от момента проличава върху лицето му, вижда се как се мъчи да запази спокойствие, да не показва никакви емоции, но в сините му очи се чете тревогата, която толкова често съм виждала в плячката. И все пак той се качва с твърда стъпка на сцената и заема мястото си. Ефи Тринкет пита дали има доброволци, но никой не излиза напред. Знам, че той има двама по-големи братя, виждала съм ги в пекарницата, но единият вероятно вече е твърде голям да се яви като доброволец, а другият не иска. Това е нормална ситуация. За повечето хора в деня на Жътвата семейната преданост стига само дотам. Моята постъпка е крайно необикновена. Кметът започва да чете дългия, скучен Договор на измяната, както прави всяка година в този момент — задължително е, — но аз не чувам нито дума. _Защо точно той?_, мисля си. После почвам да се самоубеждавам, че това няма значение. Двамата с Пийта Меларк не сме приятели. Дори не сме съседи. Не разговаряме. Единственото ни истинско общуване се случи преди години. Той сигурно е забравил. Аз обаче не съм и знам, че никога няма да го забравя… Беше през най-лошия период. Баща ми беше загинал при инцидента в мината три месеца преди това, през един незапомнено студен януари. Бях излязла от вцепенението след загубата му и сега болката ме връхлиташе изневиделица, при което се превивах на две, а тялото ми се разтърсваше от ридания. _Къде си?_, крещях мислено. _Къде отиде?_ Разбира се, никога нямаше отговор. От окръга ни бяха дали малка сума пари като обезщетение за смъртта му, колкото да ни стигнат за един месец траур, като се очакваше, че през това време майка ми ще си намери работа. Само че тя не си намери. Не правеше нищо друго, освен да седи подпряна с възглавници на един стол или, по-често, сгушена под одеялата на леглото си, с очи, приковани върху някаква точка в далечината. От време на време се размърдваше и ставаше, сякаш подтиквана от някаква неотложна цел, само за да рухне отново, мълчалива и неподвижна. Изглежда, че никакви молби от страна на Прим не й действаха. Бях ужасена. Сега предполагам, че майка ми е била затворена в някакъв тъмен, печален свят, но по онова време знаех единствено, че съм загубила не само баща си, но и нея. На единайсет години, докато Прим беше едва на седем, поех ролята на глава на семейството. Нямах избор. Купувах храна от пазара, приготвях я възможно най-добре и постоянно се мъчех да поддържам Прим и самата себе си в добър вид. Защото ако се беше разбрало, че майка ми вече не може да се грижи за нас, окръгът щеше да ни вземе от нея и да ни настани в общинския дом. Виждала съм в училище децата от този дом. Тъгата, следите от гневни ръце по лицата им, безнадеждността, от която раменете им се бяха прегърбили — никога не бих могла да позволя това да се случи на Прим. Сладката, мъничка Прим, която плачеше, когато аз плачех, преди дори да е разбрала причината; която сресваше и сплиташе косата на майка ми, преди да тръгнем за училище; която все още лъскаше огледалото за бръснене на баща ми всяка вечер, защото той мразеше слоя въглищен прах, който се стелеше върху всичко на Пласта. Общинският дом щеше да я смачка като дървеница. Затова пазех тежкото ни положение в тайна. Но парите свършиха и ние бавно умирахме от гладна смърт. Няма друг начин да го кажа. Непрекъснато си повтарях, че ако мога да издържа до май, само до осми май, ще навърша дванайсет и ще мога да получавам тесери срещу подпис и да се сдобивам със скъпоценното зърно и олио за изхранването ни. Само че оставаха още няколко седмици. Дотогава като нищо можехме вече да сме мъртви. Гладната смърт не е необичайна съдба в Окръг 12. Кой ли не е виждал жертвите? Възрастни хора, които не могат да работят. Деца от някое семейство с твърде много гърла за изхранване. Пострадали в мините. Залитащи по улиците. И някой ден се натъкваш на тях, подпрени неподвижно на някоя стена или паднали в Ливадата, чуваш воплите от някоя къща, а после миротворците пристигат да приберат трупа. Гладуването никога не е официалната причина за смъртта. Причината е грип, или измръзване, или пневмония. Но това не заблуждава никого. В онзи следобед, когато се сблъсках с Пийта Меларк, дъждът валеше на безжалостни леденостудени струи. Бях ходила в града, за да се опитам да разменя няколко овехтели бебешки дрешки на Прим на свободния пазар, но нямаше купувачи. Макар няколко пъти да бях ходила в „Таласъма“ с баща ми, бях прекалено уплашена и не посмях да вляза в това пълно с груби и недодялани мъже място сама. Дъждът се беше просмукал през ловното яке на баща ми и бях премръзнала до кости. От три дни не бяхме слагали в уста нищо друго освен няколко стари изсушени ментови листенца, които намерих на дъното на шкафа и сварих във вода. Когато пазарът затвори, вече треперех толкова силно, че изпуснах вързопа с бебешките дрешки в една кална локва. Не го вдигнах от страх, че ще падна и няма да мога да се изправя отново на крака. А и никой не искаше тези дрехи. Не можех да се прибера вкъщи. Защото вкъщи беше майка ми с безжизнени очи и сестричката ми с хлътнали бузи и напукани устни. Не можех да вляза в онази стая с пушливия огън от влажните клони, които бях събрала от края на гората, след като въглищата свършиха, с празни ръце и без никаква надежда. Когато дойдох на себе си, вървях с препъване по кална уличка зад магазините, които обслужват най-заможните граждани. Търговците живеят над магазините си, така че на практика се намирах в задните им дворове. Спомням си очертанията на градинските лехи, все още незасадени за пролетта, една-две кози в кошара, едно мокро до кости, завързано за стълб куче, свило се примирено в боклука. В Окръг 12 всички форми на кражба са забранени. Наказват се със смърт. Мина ми през ума обаче, че може да има нещо в кофите за смет, а те бяха лесна плячка. Може би някой кокал в кофата за боклук на месаря или изгнили зеленчуци в тази на бакалина, нещо, което единствено семейството ми беше достатъчно отчаяно да изяде. За нещастие, кофите току-що бяха изпразнени. Когато минах покрай хлебарницата, мирисът на пресен хляб беше толкова неустоим, че ми се зави свят. Пещите бяха отзад, а от отворената врата на кухнята се разливаше златна светлина. Стоях хипнотизирана от топлината и приятната миризма, докато се намеси дъждът, който прокара леденостудените си пръсти надолу по гърба ми и ме принуди да се върна към действителността. Повдигнах капака на кофата за смет на хлебаря и открих, че е напълно, отчайващо празна. Внезапно някой се развика — вдигнах поглед и видях жената на хлебаря. Крещеше ми да се махам, заплашваше ме, че ще повика миротворците и се оплакваше колко й е втръснало тези зверчета от Пласта да ровят из боклука й. Думите бяха груби, а аз нямаше с какво да се оправдая. Внимателно сложих капака на мястото му и се обърнах да си вървя, когато го забелязах — момче с руса коса, което надничаше зад гърба на майка си. Бях го виждала в училище. Беше в моя клас, но не му знаех името. Движеше се в компанията на децата от града, така че откъде можех да знам? Майка му се прибра в пекарницата, като продължаваше да мърмори, но той сигурно беше останал да ме наблюдава, докато минах зад кочината на прасето им и се облегнах на едно старо ябълково дърво. Най-после наистина бях осъзнала, че нямам нищо, което да занеса у дома. Коленете ми се подкосиха и се свлякох надолу по ствола на ябълковото дърво чак до корените му. Това беше прекалено. Беше ми много лошо, бях много слаба и уморена, о, толкова уморена. _Нека да повикат миротворците и да ни отведат в общинския дом_, помислих си. _Или, още по-добре, нека да умра още тук в дъжда._ В хлебарницата се чу врява, жената отново се разкрещя, последва звук от удар и смътно се запитах какво ли става. Чух как някой шляпа през калта към мен и си помислих: _Това е тя. Идва да ме изгони с тояга._ Но не беше тя. Беше момчето. В ръцете си носеше два големи самуна хляб, които сигурно бяха паднали в огъня, защото кората им беше прегоряла до черно. Майка му крещеше: — Защо не ги дадеш на прасето, глупаво същество такова! Никой свестен човек няма да купи прегорял хляб! Той започна да къса големи парчета от прегорените части и да ги хвърля в хранилката. В този момент звънчето на предната врата на пекарницата дрънна и майката изчезна да обслужи някакъв клиент. Момчето нито веднъж не погледна към мен, но аз го наблюдавах. Заради хляба, заради червения белег, който се открояваше на скулата му. С какво ли го беше ударила? Родителите ни никога не ни биеха. Не можех дори да си го представя. Момчето погледна назад към пекарницата, сякаш за да се увери, че хоризонтът е чист, после насочи вниманието си пак към прасето и в същото време хвърли единия хляб към мен. После хвърли и втория, зашляпа обратно към пекарницата и затвори здраво кухненската врата зад гърба си. Взирах се невярващо в самуните. Бяха си съвсем добри, всъщност идеални, с изключение на прегорените места. Наистина ли искаше да ми ги даде? Сигурно. Защото те бяха там, в краката ми. Преди някой да успее да стане свидетел на случилото се, пъхнах хлябовете под ризата, загърнах се плътно с ловджийското яке и бързо се отдалечих. Топлината на хляба изгаряше кожата ми, но го стиснах още по-силно, сякаш се вкопчвах в самия живот. Когато стигнах вкъщи, хлябовете вече бяха поизстинали, но отвътре бяха още топли. Оставих ги на масата и Прим веднага посегна да си откъсне едно парче, но аз я помолих да седне, с мъка накарах майка ми да дойде при нас на масата и налях топъл чай. Изстъргах чернилката и нарязах хляба на филии. Изядохме цял хляб, филия по филия. Беше хубав вкусен хляб, с пълнеж от стафиди и ядки. Сложих дрехите си да съхнат до огъня, добрах се до леглото и потънах в сън без сънища. Едва на другата сутрин ми хрумна, че момчето може да е изгорило хляба нарочно. Може би беше изпуснало хляба в пещта, въпреки че е съзнавало, че ще си навлече наказание, а после ми ги беше донесло. Но прогоних тази мисъл. Сигурно е било случайност. Защо би го сторил? Та той дори не ме познаваше. И все пак, дори само това, че ми хвърли хляба, беше огромна добрина, и ако го хванеха, със сигурност щяха да го набият. Не можех да си обясня действията му. Закусихме с филии хляб и тръгнахме за училище. Сякаш пролетта бе настъпила през нощта. Топъл сладък въздух. Пухкави облаци. В училище минах покрай момчето в коридора: бузата му беше подпухнала, а окото му — посиняло. Беше с приятелите си и не показа с нищо, че ме е познал. Но когато същия следобед взех Прим и се отправих към къщи, забелязах, че ме гледа от другата страна на училищния двор. Очите ни се срещнаха само за секунда, после той извърна глава. Смутена, сведох поглед и тогава го видях. Първото глухарче за годината. В ума ми се пробуди спомен. Спомних си за часовете, прекарани с баща ми в гората, и разбрах как ще оцелеем. И до ден-днешен съм сигурна, че има някаква връзка между това момче, Пийта Меларк, хляба, който ми даде надежда, и глухарчето, което ми напомни, че не съм обречена. И неведнъж се обръщах в училищния коридор и го улавях, че ме гледа, и после бързо отвръща поглед. Усещам, че му дължа нещо, а мразя да дължа нещо на някого. Може би ако в подходящ момент му бях благодарила, сега нямаше да се разкъсвам от противоречия. Неведнъж си мислех за това, но сякаш никога не се появи подходяща възможност. И вече никога нямаше да се появи. Защото ще ни изпратят на арената, за да се бием до смърт. По какъв начин бих могла да изразя благодарността си към него там? Едва ли ще прозвучи искрено, ако в същото време се мъча да му прережа гърлото. Кметът приключва с мрачния Договор за измяната и прави знак на двама ни с Пийта да си стиснем ръцете. Неговите са твърди и топли като онези хлябове. Пийта ме поглежда право в очите и стиска ръката ми така, сякаш иска да ми вдъхне кураж. Може би е просто нервен спазъм. Обръщаме се, за да застанем с лице към множеството, докато звучи химнът на Панем. _Е, хубаво_, мисля си аз. _Ще бъдем двайсет и четири души. Има голяма вероятност някой друг да го убие преди мен._ Разбира се, напоследък на вероятностите не може много да се разчита.     3   В мига, в който химнът свършва, ни задържат. Нямам предвид, че ни слагат белезници или нещо подобно, но една група миротворци ни отвежда към входната врата на Сградата на справедливостта. Може би в миналото трибути са правили опити за бягство. Аз обаче никога не съм виждала това да се случва. Влизаме, вкарват ме в една стая и ме оставят сама. Никога не съм попадала в толкова луксозно място — има дебели, плътни килими, кадифено канапе и кресла. Разпознавам кадифето, защото майка ми има рокля с яка от такъв плат. Сядам на канапето, не мога да се сдържа и няколко пъти прокарвам пръсти по тъканта. Действа ми успокоително, докато се мъча да се подготвя за следващия един час. Времето, отпуснато на трибутите, за да се сбогуват с близките си. Не мога да си позволя да се разстроя, да изляза от тази стая с подпухнали очи и зачервен нос. Няма такъв вариант. На гарата ще има още камери. Първи идват сестра ми и майка ми. Протягам ръце към Прим и тя се покатерва на скута ми, обвива ръце около врата ми и притиска глава към рамото ми, точно както правеше, когато беше още невръстно, едва проходило дете. Майка ми сяда до мен и ни прегръща. В продължение на няколко минути не говорим нищо. После започвам да им изреждам всички неща, които не трябва да забравят да правят сега, когато няма да съм там, за да ги правя вместо тях. Прим не бива да взема никакви тесери. Ако са внимателни, могат да преживяват от продажбата на козето мляко и сиренето на Прим или от малката аптека, която сега майка ми държи, за да помага на хората от Пласта. Гейл ще й носи билките, които тя не може да отглежда сама, но трябва да му ги описва много подробно, защото той не ги познава така добре, както аз. Освен това той ще им носи дивеч — двамата се договорихме за това преди около година — и вероятно няма да иска нищо в замяна, но е добре да му се отблагодаряват, като му дават нещо, например прясно мляко или лекарства. Няма смисъл да уговарям Прим да се учи да ловува. Няколко пъти се мъчих да я науча и беше истинска катастрофа. Гората я ужасяваше, а всеки път, когато застрелвах нещо, тя се разплакваше и започваше да ме убеждава, че може би ще успеем да спасим животното, ако го занесем вкъщи достатъчно бързо. С козата обаче се справя добре, ето защо се съсредоточавам върху това. Когато свършвам с указанията за горивото, размяната на продукти и ходенето на училище, се обръщам към майка ми и хващам здраво ръката й. — Чуй ме. Слушаш ли ме? — Тя кимва, разтревожена от настойчивостта ми. Сигурно знае какво ще последва. — Не можеш да се оттеглиш отново — казвам аз. Майка ми свежда очи към пода. — Знам. Няма. Не можех да се преборя със себе си… — Е, този път трябва да се пребориш. Не можеш да се затвориш и да оставиш Прим сама. Сега мен ме няма, за да поддържам двете ви живи. Няма значение какво се случва. Какво виждаш на екрана. Трябва да ми обещаеш, че ще се пребориш с това! — Усещам, че крещя. В гласа ми се съдържа целият гняв, целият страх, който изпитах, когато ни изостави. Тя издърпва ръка от хватката ми и този път самата тя изпада в гняв: — Бях болна. Можех да се излекувам, ако имах лекарството, което имам сега. Тази история за боледуването й може и да е вярна. Оттогава съм я виждала да връща към живота хора, парализирани от скръб. Може би това наистина е болест, но болест, която не можем да си позволим. — Тогава взимай лекарството. И се грижи за нея! — казвам аз. — С мен всичко ще е наред, Катнис — обажда се Прим, като обгръща здраво лицето ми в двете си ръце. — Но ти също трябва да внимаваш. Ти си толкова бърза и смела. Може би можеш да победиш. Не мога да победя. Прим сигурно знае това в сърцето си. Състезанието ще бъде далеч над моите възможности. Деца от по-заможни окръзи, където победата е огромна чест, които цял живот са били обучавани за това. Момчета, които са два, три пъти по-едри от мен. Момичета, които знаят двайсет различни начина да те убият с нож. О, ще има и хора като мен. Хора, които ще бъдат отстранени, изтръгнати като плевели, преди да започне истинското забавление. — Може би — отвръщам, защото едва ли мога да кажа на майка си да продължи да се бори, ако самата аз вече съм се предала. Освен това, не е в природата ми да се предавам без борба, дори когато трудностите изглеждат непреодолими. — Тогава ще станем богати като Хеймич. — Не ме интересува дали ще станем богати. Искам само да се върнеш вкъщи. Ще опиташ, нали? Наистина ще опиташ, с всички сили? — пита Прим. — Наистина ще опитам с всички сили. Кълна се — казвам аз. И знам, че заради Прим ще трябва да го направя. А после на вратата се появява миротворецът, дава ни знак, че времето е изтекло, всички се прегръщаме помежду си толкова силно, че ни заболява, и аз казвам само: „Обичам ви. Обичам ви и двете“. А те казват същото в отговор, после миротворецът им нарежда да излязат и вратата се затваря. Заравям глава в една от кадифените възглавници, сякаш така мога да се скрия от всичко. Някой друг влиза в стаята и когато вдигам очи, с изненада виждам, че това е хлебарят, бащата на Пийта Меларк. Не мога да повярвам, че е дошъл да ме посети. В края на краищата, скоро ще се опитвам да убия сина му. Но ние се познаваме бегло, а той познава Прим дори още по-добре. Когато продава сиренето си в „Таласъма“, тя отделя две парчета за него, а в замяна той й дава доста щедро количество хляб. Винаги изчакваме да разменим продуктите, когато онази вещица, жена му, не е наблизо, защото тогава той е много по-мил. Сигурна съм, че той никога не би ударил сина си така, както направи тя заради прегорелия хляб. Но защо е дошъл да ме види? Хлебарят сяда неловко на ръба на едно от плюшените кресла. Той е едър, широкоплещест мъж с белези от изгаряния от годините, прекарани край пещта. Сигурно току-що се е сбогувал със сина си. Той измъква увит в бяла хартия пакет от джоба на якето си и ми го подава. Отварям го и виждам, че ми е донесъл сладки. Те са лукс, какъвто никога не можем да си позволим. — Благодаря — казвам. Хлебарят не е особено приказлив дори и в най-добрите моменти, а днес изобщо няма думи. — Тази сутрин хапнах малко от вашия хляб. Приятелят ми Гейл ви е дал за него една катерица. — Той кимва, сякаш помни катерицата. — Не е най-добрата ви размяна — казвам. Той свива рамене, сякаш това изобщо няма значение. После не се сещам за нищо друго, затова седим мълчаливо, докато един миротворец го повиква. Той се изправя и кашля, за да прочисти гърлото си: — Ще наглеждам момиченцето. Ще имам грижата да се храни. Усещам как при думите му напрежението в гърдите ми отслабва. Хората се разбират и сключват сделки с мен, но искрено обичат Прим. Може би ще има достатъчно обич, за да я опази жива. Следващият ми гост също е неочакван. Мадж идва право при мен. Не се държи сантиментално или уклончиво: вместо това в тона й има настойчивост, която ме изненадва: — Позволяват да вземеш със себе си на арената едно нещо от окръга си. Нещо, което да ти напомня за дома. Ще носиш ли това? — Тя ми подава кръглата златна брошка, която беше забодена на роклята й по-рано. Не й бях обърнала особено внимание преди, но сега виждам, че е малка птица в полет. — Твоята брошка? — казвам аз. Носенето на отличителен знак от родния ми окръг е кажи-речи последното нещо, за което си мисля. — Ето, ще я закача на роклята ти. Може ли? — Без да чака отговор, Мадж просто се навежда към мен и закрепва брошката върху роклята ми. — Обещаваш ли, че ще я носиш на арената, Катнис? — пита тя. — Обещаваш ли? — Да — казвам. Сладки. Брошка. Днес получавам какви ли не подаръци. Мадж ми дава още един. Целувка по бузата. После изчезва и оставам с мисълта, че може би Мадж наистина ми е била приятелка през цялото време. Най-сетне идва Гейл и може би между нас няма любовна връзка, но когато той разтваря обятия, без колебание се хвърлям в тях. Познавам тялото му — начинът, по който се движи, мирисът на дим от дърва; дори звукът от биенето на сърцето му ми е познат от тихите мигове по време на лов, — но това е първият път, в който наистина го чувствам, стройно и с твърди мускули, притиснато към мен. — Слушай — казва той. — Сигурно ще е доста лесно да намериш нож, но трябва да си намериш лък. Това е най-добрият ти шанс. — Не винаги дават лъкове — казвам аз и се сещам за годината, когато имаше само ужасни боздугани с железни шипове, с които трибутите трябваше да се налагат помежду си до смърт. — Тогава си направи — казва Гейл. — Дори един немного здрав лък е по-добър от никакъв. Опитвала съм се да изработвам същите лъкове като баща си без особен успех. Не е толкова лесно. Понякога дори и на него му се налагаше да бракува собствените си произведения. — Не знам дали изобщо ще има дървета — казвам. В една от предишните години захвърлиха всички в някаква местност, където нямаше нищо друго освен скали, пясък и оскъдни храсти. Особено мразех тази година. Много състезатели бяха ухапани от отровни змии или полудяха от жажда. — Почти винаги има дървета — каза Гейл. — След онази година, когато половината измряха от студ. Това не е особено забавно. Вярно е. В едно издание на Игрите на глада гледахме как играчите всяка нощ замръзват до смърт. Почти не се виждаха, защото просто се бяха свили на кълбо и нямаха дърва за огън или факли, нямаха нищо. В Капитола сметнаха всичко това за много потискащо и решиха, че намалява интереса и тръпката — прекалено тиха, безкръвна смърт. Оттогава обикновено има дърва за палене на огън. — Да, най-често има — казвам. — Катнис, това е един най-обикновен лов. Не познавам по-добър ловец от теб — казва Гейл. — Не е най-обикновен лов. Те са въоръжени. Те мислят — казвам аз. — Ти също. И имаш повече опит. Истински опит — казва той. — Знаеш как да убиваш. — Не и хора — казвам. — Толкова ли е различно всъщност? — мрачно пита Гейл. Ужасното е, че ако мога да забравя, че са хора, изобщо няма да бъде различно. Миротворците се връщат твърде скоро и Гейл моли за още време, но те посягат да го отведат и аз започвам да се паникьосвам. — Не ги оставяй да гладуват! — извиквам, вкопчена в ръката му. — Няма! Знаеш, че няма! Катнис, помни, че аз… — казва той, но те грубо ни разделят, затръшват вратата и никога няма да разбера какво искаше да помня. Пътят с кола от Сградата на справедливостта до гарата е кратък. Никога не съм се возила с кола. Дори в каруци рядко съм се качвала. На Пласта се придвижваме пеш. Права бях да не се разплача. На гарата гъмжи от репортери и камерите им, които приличат на гигантски насекоми, са насочени право в мен. Аз обаче отдавна съм се тренирала да изтривам от лицето си всякакви емоции, постигам го и сега. Зървам за миг лицето си върху телевизионния екран на стената, който излъчва на живо пристигането ми, и изпитвам благодарност, че изглеждам почти отегчена. Пийта Меларк, от друга страна, очевидно е плакал и, интересно, изглежда, че не се опитва да го прикрие. Веднага почвам да се чудя дали това ще бъде стратегията му в игрите. Да си придава вид на сла

  [Kodirane UTF-8]   Стивън Кинг Нощен прибой     След като непознатият умря и вятърът разнесе миризмата на изгорялата му плът, ние се запътихме обратно към брега. Кори носеше радиото си — един от онези големи колкото куфар транзистори, които работят с около четирийсет батерии и имат магнитофон. Възпроизвеждането не беше особено качествено, но за сметка на това радиото беше доста мощно. Кори произхождаше от богато семейство преди избухването на А6, но сега тези подробности нямат значение. Дори огромният му радиомагнетофон е хубава, но безполезна вещ. Останали са само две радиостанции, които успяваме да хванем. Програмата, излъчвана от Портсмут, се води на някакъв селски диджей, който е откачил на тема религия. Пуска плоча на Пери Комо, казва по някоя молитва, ридае, пуска Джони Рей, чете от псалмите (също като Джеймс Дийн в „На изток от рая“), сетне отново циври. Весела радиостанцийка, няма що. Веднъж този тип изпя „Събирайте снопите“ с прочувствен, прегракнал глас, от който двамата с Нийдълс изпаднахме в истерия. Масачузетската станция беше по-свястна, но я хващахме само нощем. Водещите бяха банда хлапета. Навярно бяха превзели радиопредавателите на WRKO или WKDM в Портсмут, след като персоналът измрял, или избягал. Излъчваха смешни позивни, като НАРКОМАНИ, ПРОСТИТУТКИ и тям подобни. Абсолютен майтап — направо да се пръснеш от смях. По обратния път към брега слушахме тази радиостанция. Със Сузи се държахме за ръце, Кели и Джоан се движеха пред нас, а Нийдълс вече бе прехвърлил билото на хълма и беше извън полезрението ни. Кори вървеше най-отзад и размахваше радиото си. „Стоунс“ пееха „Енджи“. — Обичаш ли ме? — повтаряше Сузи. — Само това ме интересува — дали _действително_ ме обичаш. Тя искаше непрекъснато да й се обяснявам в любов — бях нейното плюшено мече. — Не — отвърнах. Сузи започваше да напълнява и ако поживееше още известно време (което беше малко вероятно), щеше да се превърне в тлъста повлекана. Отгоре на всичко беше много устата. — Адски си гаден — промълви тя и притисна длан към лицето си. Лакираните й нокти проблеснаха под светлината на лунния сърп, изплувал на небето преди около час. — Пак ли ще цивриш? — Млъкни! — По гласа й разбрах, че действително ще се разплаче. Изкачихме се на хълмчето и спряхме за миг. Преди избухването на А6 тук имаше плаж, пренаселен с туристи, екскурзианти, сополиви хлапета и бабички с провиснала плът и с изгорели от слънцето гърбове. В пясъка се валяха опаковки от шоколадчета и захарни пръчки, влюбени двойки се натискаха върху плажните кърпи, във въздуха се носеше вонята на изгорели газове от ауспусите на колите, примесена с миризмата на водорасли и на плажно масло. Но сега боклукът беше изчезнал, погълнат от вълните като шепа солети. Нямаше ги хората, които отново да замърсяват плажа — нашата групичка беше прекалено малка, за да причини видими щети. Освен това ние обичахме природата — нали преди малко бяхме направили жертвоприношение в нейна чест? Дори Сузи бе участвала — малката мръсница Сузи с дебел задник, пристегнат в клоширан панталон с цвят на къпини. Белият пясък образуваше дюни, линията на прилива се очертаваше от преплетени водорасли и плавеи. Луната хвърляше върху брега мастилени сенки във формата на полумесец. Кулата на спасителите се издигаше на петдесетина метра от плажните кабинки, щръкнала в небето като костелив пръст. Докъдето ни поглед стигаше вълните неуморно се разбиваха върху брега, от тях изригваха фонтани пяна. Мисля си, че предишната нощ същите вълни вероятно са изминали половината път до Англия. — Слушахте „Енджи“ на „Стоунс“ — обади се прегракнал глас от радиото на Кори. — Много си падам по това старо парче, полъх от минало незабравимо, плоча на всички любима… Аз съм Боби. Пред микрофона трябваше да е Фред, но грипът го пипна. Подул се е като балон. Сузи се засмя, въпреки че сълзите все още блестяха върху клепачите й. Заслизах по-бързо към брега, за да я накарам да млъкне. — Почакай! — извика Кори. — Хей, Бърни, почакай! Онзи по радиото четеше мръсни стихове, някакво момиче го попита къде е бирата. Той й отвърна нещо, но в този момент стигнахме до брега. Обърнах се да проверя какво прави Кори. Както обикновено, той се спусна по хълмчето по задник: изглеждаше толкова нелепо, че го съжалих. — Тичай! — извиках на Сузи. — Защо? Плеснах я по задника и тя изпищя. Затичахме се. Сузи пръхтеше като кон и ме молеше да бягам по-бавно, но изобщо не й обърнах внимание. Вятърът свистеше в ушите ми и отмяташе косата от челото ми. Във въздуха се носеше острата миризма на сол. Вълните шумно се разбиваха в брега — напомняха ми покрито с пяна черно стъкло. Изритах гумените си сандали и се затичах бос по пясъка, без да обръщам внимание на мидените черупки, които се забиваха в стъпалата ми. Кръвта бучеше в ушите ми. Внезапно се озовах пред навеса. Нийдълс вече беше под него. Хванати за ръце, Кели и Джоан стояха отвън и се взираха в океана. Направих кълбо напред (песъчинките напълниха ризата ми) и се озовах точно пред Кели. Той се стовари върху мен и притисна лицето ми в пясъка, а Джоан гръмко се разсмя. Изправихме се и усмихнато се спогледахме. Сузи се бе отказала да тича и тромаво се влачеше към нас. Кори почти я беше настигнал. — Страхотна клада, а? — възкликна Кели. — Мислиш ли, че е дошъл чак от Ню Йорк, както твърдеше? — попита Джоан. — Нямам представа — отвърнах. И без това нямаше никакво значение. Когато открихме непознатия зад волана на огромен линкълн, той беше почти в безсъзнание и бълнуваше. Главата му беше колкото футболна топка, шията му се бе издула като наденица. Със сигурност беше пипнал грип и дните му бяха преброени. Ето защо го завлякохме на носа с изглед към брега и го изгорихме. Човекът промърмори, че се нарича Алвин Сакхайм; непрекъснато викаше баба си — явно взе Сузи за нея. Бог знае защо, но това й се стори адски забавно. Тя е в състояние да се смее на най-невероятни неща. Кори предложи да изгорим непознатия, но всъщност всичко започна на шега. В колежа Кори беше прочел сума книги за вещици и за черна магия. Стоеше до линкълна на Алвин Сакхайм, хилеше се злорадо в мрака и бърбореше, че ако принесем жертва на боговете, може би те ще ни запазят от А6. Естествено никой от нас не вярваше в тези щуротии, но постепенно предложението на Кори ни заинтересува. Беше нещо ново, ето защо накрая го приехме. Привързахме Алвин към телескопа (ако пуснеш монета от десет цента в прореза в безоблачен ден през телескопа се вижда чак до Портланд), като използувахме коланите си, сетне се спуснахме да събираме сухи клони и изхвърлени от прилива плавеи. Приличахме на деца, които играят на някаква нова жмичка. През това време Алвин Сакхайм висеше на стълба на телескопа и несвързано бърбореше за баба си. Очите на Сузи се разшириха, тя се задъха — гледката явно я възбуди. Когато се озовахме в долчинката в подножието на хълма, Сузи се наведе и ме целуна. Устните й бяха наплескани с червило — имах чувството, че целувам мазна чиния. Отблъснах я и от този момент нататък тя започна да се цупи. Изкачихме се обратно на носа и натрупахме сухи съчки чак до кръста на Алвин Сакхайм. Нийдълс поднесе запалката си към кладата, която моментално пламна. Нещастникът, привързан към телескопа, закрещя миг преди огънят да обгърне косата му. Във въздуха се носеше миризма като на свинско печено. Нийдълс се обърна към мен: — Дай една цигара, Бърни. — Зад тебе има около петдесет картона. Той се ухили и смачка комара върху ръката си. — Мързи ме да се обърна. Подадох му цигара и седнах до него. Спомних си как ние със Сузи се запознахме с него в Портланд. Когато го видяхме за пръв път, той седеше на тротоара пред Държавния театър и подрънкваше струните на голяма старомодна китара, която бе задигнал отнякъде. Звуците отекваха из пустата улица, сякаш се намирахме в концертна зала. Сузи задъхано спря пред нас. — Много си гаден, Бърни. — Хайде, Сю, обърни плочата — адски е скапана от тази страна. — Копеле! Тъп, безчувствен гадняр! Мръсник! — Разкарай се, или ще те напляскам! — извиках. — Да пукна, ако не го направя. Тя отново зациври — много я биваше да се прави на нещастна. Кори се приближи до нея и се опита да я прегърне. Сузи го удари в слабините, а той я заплю в лицето. — _Ще те убия!_ Момичето се нахвърли върху него — крещеше, плачеше и размахваше ръце като вятърна мелница. Кори отстъпи назад, залитна, сетне подви опашка и побягна. Сузи се спусна след него, като го ругаеше истерично. Нийдълс отметна глава и се засмя. Шумът на прибоя почти заглушаваше радиото. Кели и Джоан незабелязано се бяха отдалечили. Съзрях ги долу на плажа, досами водата, вървяха прегърнати през кръста. Напомниха ми реклама на туристическа агенция: _„Посетете живописния остров Сейнт Лорка“_. Изпитвах удоволствие като ги гледах — чувствата им бяха толкова искрени… — Бърни? — Какво? — Седях, пушех и си представях как Нийдълс отваря капачето на запалката, завърта колелцето и запалва огън с помощта на камъче и стомана, също като първобитен човек. — Загазил съм — продължи Нийдълс. Разтревожено го изгледах. — Сигурен ли си? — Абсолютно. Имам страхотно главоболие, стомашни спазми… боли ме, когато пикая. — Може да е обикновен хонконгски грип. Сузи го беше пипнала и си мислеше, че ще умре. Засмях се. Това се бе случило седмица преди да затворят завинаги нашия университет и месец преди да започнат да изнасят телата на мъртвите с камиони и да ги заравят с булдозери в масови гробове. — Погледни! — Той драсна кибритена клечка и я поднесе към лицето си. Видях първите триъгълни петна и характерните отоци. Да, безсъмнено се беше заразил от А6. — Май че си прав — промълвих. — Знаеш ли, не се страхувам колкото очаквах — тихо рече Нийдълс. — За разлика от теб. Убеден съм, че непрекъснато мислиш за това. Побързах да отрека: — Не е вярно. — Не можеш да ме заблудиш. Знам, че и този тип, когото изгорихме, не ти излиза от ума. Не се измъчвай — мисля, че всъщност му помогнахме. Съмнявам се, че изобщо е разбрал какво става. — Грешиш. Той вдигна рамене и се обърна на другата страна. — Няма значение. Пушехме мълчаливо. Взирах се във вълните, които се разбиваха в брега и се връщаха обратно. Ето че и Нийдълс се бе заразил от страшната болест. Това ме накара отново да осъзная жестоката действителност. Беше краят на август, след една-две седмици щяхме да почувстваме първия полъх на есента. Време бе да се преселим по-далеч от океана. Но има ли смисъл — до Коледа може би всички ще бъдем мъртви. Представих си как безжизнените ни тела лежат в нечий хол; скъпото радио на Кори стои върху библиотеката, претъпкана със съкратени издания на популярни романи, а бледото зимно слънце нахлува през затворените прозорци и рисува безсмислени шарки върху килима. Картината, която се появи във въображението ми беше толкова ярка, че потръпнах. Не бива да мисля за зимата още през август… Нийдълс се ухили. — Видя ли? Действително се страхуваш. Не знаех какво да отговоря. Изправих се и заявих: — Отивам да потърся Сузи. — Бърни, хрумвало ли ти е, че може би сме последните оцелели хора на Земята? Под бледата лунна светлина той вече изглеждаше полумъртъв, с тъмни сенки под очите и бели, тънки като молив пръсти. Пристъпих няколко крачки напред и се загледах в необятната водна шир. Виждаха се само високи вълни с разперени гребени. Шумът на прибоя беше оглушителен като че се бе разразила гръмотевична буря. Затворих очи и почувствах студения и влажен пясък под босите си крака. Помислих си: „Голямо чудо, че сме последните хора на Земята. Приливът ще бъде вечен, докато има луна, която да привлича водата.“ Открих Сузи и Кори на плажа. Тя го яхаше, като че бе непокорен жребец и натискаше главата му в разпенената вода. Кори безпомощно размахваше ръце. И двамата бяха мокри до кости. Приближих се и леко я изритах. Кори побърза да изпълзи встрани, докато се задавяше и кашляше. — _Мразя те!_ — изкрещя ми Сузи. Разтегнатите й устни наподобяваха ухилен полумесец. Напомняха ми вход на цирк. Когато бях малък, майка ми ме водеше в Държавния парк „Харисън“. Там имаше циркова палатка, върху предната част на която беше изрисувано лице на клоун, а публиката влизаше през устата. — Хайде, Сузи, ставай. Протегнах й ръка. Тя колебливо я пое и се изправи. Мокрият пясък беше полепнал по дрехите и по лицето й. — Не трябваше да ме риташ, Бърни. Никога повече не го… — Я стига! Не можех да я сравня дори с джубокс: при нея не трябваше да пускаш монета, но и никога не преставаше да дрънка. Тръгнахме по брега към централната сграда. Очевидно мъртвият управител на курорта е обитавал апартамента на последния етаж. Всъщност Сузи не заслужаваше да спи в легло, но Нийдълс имаше право — вече всичко беше безсмислено, нямаше пред кого да си придавам важност. Преди да се кача по стълбата, за миг се загледах в счупената витрина на магазина и в изложените прашни стоки, които никой не си беше направил труда да открадне: купища тениски (с щамповани отпред небе, море и надпис „Курорт Ансън“), лъскави гривни, които потъмняват на втория ден, след като ги сложиш на ръката, разноцветни пластмасови обеци, плажни топки, грозни керамични мадони, пластмасови гадории, изобразяващи повръщане („Колко реалистично! Изпробвай го пред съпругата си!“), фойерверки за Четвърти юли, който вече никога няма да се празнува, плажни кърпи с щампована пищна красавица по бикини и имената на стотина прочути курорти, флагчета, балончета, бански костюми. До магазина се намираше закусвалня, на витрината й се мъдреше огромен надпис: „Опитайте нашия специалитет с миди“. Когато бях в гимназията, често идвах на този плаж. Това беше седем години преди избухването на А6; по онова време имах гадже на име Морийн. Беше едро момиче и носеше розов бански костюм на бели карета. Занасях я, че прилича на покривка за маса. С нея често се разхождахме боси по пътеката пред закусвалнята, усещахме под краката си горещите, покрити с пясък дъски. Но така и не опитахме специалитета с миди. Сузи ме изтръгна от спомените ми. — Какво гледаш, Бърни? — Нищо. Хайде, ела.   Спах неспокойно и често се събуждах облян в пот. Сънувах Алвин Сакхайм, който седеше зад волана на лъскавия жълт линкълн и бърбореше за баба си. От него бе останала само подутата, опушена от дима глава и овъгления скелет, от който се разнасяше миризма на изгоряло. Продължаваше да ломоти, но не можех да различа думите му. Сетне се събудих. Задъхвах се. Сузи се изтягаше напряко върху бедрата ми, бледа и подпухнала. Часовникът ми показваше четири без десет, но установих, че е спрял. Навън все още цареше мрак. Вълните шумно се разбиваха в брега. Приливът беше в най-високата си точка — навярно минаваше четири. Скоро щеше да се съмне. Станах и излязох в коридора. Океанският бриз Разхлади горещото ми тяло. Казах си, че въпреки всичко не ми се иска да умра. Наведох се и взех кутия бира — до стената бяха подредени три-четири кашона. Беше топла, защото хладилниците не работеха поради липса на електричество. За разлика от мнозина, нямам нищо против топлата бира, само дето тя образува повече пяна. Бирата си е бира. Седнах на площадката до стълбата, отворих кутията и жадно отпих. И така — ето ни нас — последните оцелели хора на Земята, след като цялото човечество загина — беше унищожено — не от атомна бомба, биологично оръжие, замърсяване на околната среда, или от друга катастрофа. _Всички загинаха от най-обикновен грип_. Иска ми се да поставя огромна табела в пустинята: бронзов квадрат със страна пет километра, върху която с релефни букви е написано послание до извънземните, които ще кацнат на мъртвата ни планета: _„Просто грип“_. Изхвърлих празната кутия, която глухо издрънча върху циментовата пътека пред сградата. Навесът приличаше на тъмен триъгълник върху пясъка. Питах се дали Нийдълс спи, как ли бих се чувствал на негово място. — Бърни? Сузи стоеше на вратата, навлякла ризата ми. Стана ми неприятно, защото тя се поти като кон. — Вече не ме харесваш, нали, Бърни? Не й отговорих. Понякога се чувствам виновен пред нея. — Може ли да седна до тебе? — Площадката не е достатъчно широка за двама ни. Тя захълца задавено и понечи да се прибере. — Нийдълс се е заразил от А6 — промълвих. Сузи спря и ме изгледа. Лице го й беше безизразно. — Не се шегувай, Бърни. Безмълвно запалих цигара. — Не може да бъде. Та нали изкара… — Да, преболедува А2 — хонконгския грип. Също като нас. — Но това означава, че нямаме… — Имунитет. — Точно така. Следователно и ние може да се заразим. Тихо промълвих: — Навярно ни е излъгал, че е прекарал А2, за да го вземем с нас. По лицето й се изписа облекчение. — Правилно. На негово място и аз бих направила същото. Всички се страхуваме от самотата, нали? — Тя се поколеба. — Ще си легнеш ли отново? — След малко. Сузи се прибра. Не е необходимо да й казвам, че преболедуването на А2 не е гаранция, че няма да се заразиш от А6. Тя го знаеше, но предпочиташе да го забрави. Седях и наблюдавах огромните вълни, които се разбиваха в брега. Преди години Ансън беше единственият курорт в целия щат, където можеше да се кара сърф. Носът се открояваше на фона на небето като тъмна гърбица. Стори ми се, че виждам наблюдателницата, но може би си въобразявах. Понякога Кели водеше Джоан там, ала не и тази нощ. Притиснах длани към лицето си и впих пръсти в плътта. Краят наближаваше толкова бързо — проклинах злата ни участ — подобна смърт беше напълно лишена от достойнство. Вълните непрекъснато прииждат. Водната шир е безконечна, чиста и дълбока. С Морийн бяхме плували в океана преди да постъпим в университета, преди А6 да се появи в Югоизточна Азия и унищожи човечеството. Спомням си, че беше през юли; ядохме пици, слушахме транзистора й, мажехме гърбовете си с плажно масло. Въздухът беше горещ, пясъкът блестеше, а слънцето беше като течно стъкло…     Stephen King Night Surf, 1978   __Издание:__ Стивън Кинг. Понякога те се завръщат (сборник разкази) Издателска къща „Плеяда“, 1994 Коректор: Росица Варадинова Художник: Петър Станимиров   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/9465 Последна корекция: 12 ноември 2008 в 17:30  

  [Kodirane UTF-8]   Стивън Кинг Камионите     Наричаше се Снодграс и по лицето му личеше, че се кани да направи нещо необикновено. Очите му бяха облещени, бялото им лъскаше като на куче, готово да налети на бой. Двете хлапета, които нахълтаха в паркинга със стария си фюри, се опитаха да го разубедят, но той беше навирил глава, сякаш се вслушваше в някакъв вътрешен глас. Закръгленото му шкембенце беше пристегнат в хубав, малко поизлъскан на седалището костюм. Беше търговски пътник и притискаше до гърдите си чантата с мостри като заспало кученце. — Опитай се пак да пуснеш радиото — каза шофьорът, седнал на бара. Барманът, който обикновено приготовляваше аламинутите, сви рамене и включи апарата. Превъртя по цялата скала, но до ушите ни достигна само слабо пропукване, причинено от атмосферните смущения. Шофьорът запротестира: — Не трябваше да бързаш, може да си пропуснал някоя станция. — Как не — отвърна готвачът. Беше възрастен чернокож с добродушна усмивка. Изобщо не обърна внимание на шофьора, а продължи да се взира през панорамната витрина, която заемаше цяла една стена на ресторантчето. На паркинга се бяха разположили седем-осем тежки камиона: моторите им работеха на малки обороти, сякаш мъркаха гигантски котки. Имаше няколко „Мака“, един „Хемингуей“ и четири-пет „Рео“: камионите с ремаркета, пътуващи из цялата страна, с куп регистрационни номера и късовълнови антени отзад. Колата на хлапетата лежеше преобърната на покрива си, след като беше издълбала в чакъла дълбоки дъгообразни следи. Приличаше на неузнаваема купчина желязо. На входа на паркинга стоеше смазан кадилак. Собственикът му се блещеше през пропуканото стъкло като риба на сухо. На ухото му висяха очила с рогови рамки. Посред паркинга лежеше момиче в розова рокля. То беше изскочило от кадилака и се бе впуснало в лудешки бяг, щом разбра, че колата ще се сблъска, но шансовете му бяха равни на нула. Гледката беше ужасяваща, въпреки че момичето лежеше ничком. Над тялото му кръжаха облаци мухи. Преди около час някакъв стар форд комби бе изтласкан през перилата на отсрещната страна на шосето. Оттогава не бе минала никаква кола. Бариерата на магистралата не се виждаше от ресторанта, а телефонът не работеше. — Не трябваше да бързаш — протестираше шофьорът. — Трябваше да… Точно в този момент Снодграс хукна. Скочи рязко и преобърна масата, чашите за кафе се разбиха на пода, захарта се разхвърча във всички посоки. Очите му бяха изцъклени лудо, изкривената му уста бърбореше несвързано: — Трябва да се измъкнем оттук, трябва да се измъкнем оттук, трябва да се измъкнем… Малкият извика, а приятелката му изпищя. Седях най-близо до вратата и успях да го сграбча за ризата, но той се отскубна. Беше така навит, че би преминал дори през бронираната врата на банков сейф. Затръшна вратата и се втурна към канавката вляво. Два камиона моментално се впуснаха след него, ауспусите им бълваха тъмнокафяв дим към небето, огромните задни колела изхвърляха чакъла във всички посоки. Оставаха му още пет-шест крачки до края на паркинга. Снодграс се обърна и погледна назад, на лицето му се изписа ужас. Краката му се преплетоха, той се препъна и политна напред. Успя да се задържи, но вече беше късно. Един от нападателите забави ход, а другият атакува — огромната решетка на радиатора проблясваше кръвожадно под слънчевите лъчи. Снодграс изкрещя, писъкът му бе почти заглушен от силното бучене на дизеловия мотор. Камионът не го прегази. По-добре да го беше сторил. Огромната машина подхвърли Снодграс, както футболист при начален удар. За миг тялото му се очерта като раздърпано плашило на фона на нажежения от следобедното слънце небосвод, после се приземи в канавката. Спирачките на големия камион изскърцаха като задъхано чудовище, предните колела заораха в чакъла и чудовището спря на сантиметри от витрината. Проклета гад. Момичето в сепарето изпищя и стисна бузите си с ръце. Пръстите й се впиваха в плътта и превръщаха лицето й в гротескна маска. Някъде се строши стъкло. Обърнах се и видях шофьора, който стискаше така силно чашата, че тя стана на късчета в ръцете му. Струва ми се, че не съзнаваше какво прави. Мляко и кръв покапаха по бара. Чернокожият барман бе застинал до радиото с кърпа в ръка, на лицето му беше изписано изумление, зъбите му проблясваха. За миг се възцари пълна тишина, нарушавана само от боботенето на камиона, който се бе върнал при другарите си. Момичето заплака и всичко пак беше в ред — или поне малко по-нормално. Моята кола „Камаро“, модел 1971 година, стоеше смазана до неузнаваемост от другата страна на шосето. Все още я изплащах, но предполагам, че в момента това съвсем нямаше значение. В камионите нямаше хора. Слънчевите лъчи проблясваха и осветяваха празните кабини. Колелата се движеха от само себе си. Предпочитах да не мисля за това. В противен случай сигурно щях да полудея като Снодграс. Изминаха два часа, слънцето клонеше към хоризонта. Навън камионите патрулираха със запалени фарове, като описваха окръжности и осморки. Краката ми бяха изтръпнали, станах и се разходих покрай бара, за да се разтъпча, после се настаних в едно сепаре до витрината. Ресторантчето се намираше недалеч от магистралата, зад него имаше бензиностанция, която зареждаше камионите с бензин и нафта. Шофьорите идваха тук да пийнат кафе и да се подкрепят. Нечий глас изрече колебливо: — Господине… Обърнах се и видях двете хлапета. Момчето беше около деветнайсетгодишно, с дълга коса и едва набола брада. Приятелката му изглеждаше още по-млада. — Кажете. — Какво се случи с вас? Свих рамене и отвърнах: — Движех се по магистралата към Нелсън. Някакъв камион ме настигна — виждах го отдалеч в огледалото: движеше се с огромна скорост. Моторът му се чуваше от няколко километра. Камионът профуча покрай един „Фолксваген“ и направо го помете от шосето с ремаркето си — все едно някой събори с пръсти хартиено топче от масата. Помислих, че и камионът ще излети в пропастта. Никой шофьор не би могъл да го удържи след този удар с ремаркето. Ала не се случи нищо. Фолксвагенът се преобърна няколко пъти и избухна, а камионът се нахвърли върху следващата кола, която пътуваше в същата посока. Застигаше ме бързо и бях принуден да свия в отклонението. Усмихнах се кисело: — От всички възможни места попаднах точно на паркинг за камиони — от трън, та на глог. Момичето преглътна и каза: — Видяхме голям автобус, който се движеше в обратна посока и… помиташе колите. Те се подпалваха и избухваха, но преди това автобусът… убиваше хората в тях. Голям автобус — това беше нещо ново. И страшно. Внезапно камионите навън запалиха едновременно фаровете и заляха паркинга с призрачна светлина, която се отразяваше от броните им. Продължаваха да патрулират напред-назад и ръмжаха сърдито. Светлините им блестяха като очи в сгъстяващия се мрак, а тъмните ремаркета напомняха прегърбени, готови за атака праисторически чудовища. Барманът прошепна: — Не е ли опасно да палим лампите? — Опитай и ще разбереш — отвърнах аз. Чернокожият щракна електрическите ключове и над нас светнаха цяла редица наплюти от мухи глобуси. В същото време отвън запремигва неоновата реклама „Бензиностанция и ресторант. При Конаит можете да хапнете добре.“ Не се случи нищо. Камионите продължаваха обиколките си. — Има нещо мътно в тази работа — шофьорът се смъкна от стола и започна да се разхожда, ръката му беше превързана с червена кърпа, каквито носят механиците. — Досега съм си нямал неприятности с мойта каруца — слушала ме е крантата. Отбих се тук към един и половина да хапна спагети и глей кво стана! Размаха ръце, кърпата се развяваше във въздуха. — Собственият ми камион е сега вън с онези — познавам го по слабата лява задна светлина. Карам го от шест години, но ако прекрачи този праг… — Това е само началото — промълви барманът. Очите му бяха премрежени и непроницаеми. — Положението е сериозно, щом туй радио не работи. Тепърва се започва. Лицето на момичето пребледня като вар. Побърза да кажа: — Това все още не означава нищо. — Каква ли е причината? — лицето на шофьора беше угрижено. — Може би някакви електрически бури в атмосферата? Или пък опити с ядрено оръжие? — А може би камионите са полудели — отвърнах аз. Беше около седем часа. Приближих се до бармана: — Как сме с храната? Ще стигне ли, ако се наложи да останем тук известно време? Челото му се смръщи умислено. — Засега сме добре. Вчера докарах продукти. Имаме двеста-триста сандвича, консервирани плодове и зеленчуци, овесени ядки, яйца… Млякото е малко, но водата се изпомпва от кладенец. Ако се наложи, петимата можем да изкараме около месец. Шофьорът се приближи и примига срещу нас: — Нямам кьорава цигара. Онзи автомат… — Не сър, туй не е мой автомат — дръпна се барманът. Шофьорът държеше железен лост, който бе измъкнал от склада в дъното на ресторанта, и се отправи с него към машината. Малкият се приближи до лъскавия джубокс и пусна монета от двайсет и пет цента. Разнесе се гласът на Джон Фогарти, който пееше за щастието да си роден край езерото. Отпуснах се на стола и погледнах към витрината. Гледката никак не ме зарадва. Към патрулиращите камиони се беше присъединил пикап шевролет, който приличаше на малко пони сред стадо едри впрегатни коне. Наблюдавах го как прегази невъзмутимо тялото на момичето от кадилака, а после отвърнах очи. — _Та ние сме ги създали!_ — извика отчаяно момичето. — Те не могат да ни унищожат. Малкият й нареди да мълчи. Шофьорът успя да разбие автомата и си взе шест-седем пакета цигари. Отвори един, а другите натъпка в джобовете си. Беше толкова настървен, че не можах да разбера дали се кани да изпуши цигарите или да ги изгълта. Автоматичната ръчка на грамофона постави нова плоча. Беше осем часът. В осем и половина електричеството угасна. Момичето изпищя, викът й бе моментално заглушен, сякаш приятелят й притисна с ръка устата й. Грамофонът спря с дълбок провлачен стон. — Какво, за бога… — възкликна шофьорът. — Барман — извиках аз, — имаш ли свещи? — Чакай да потърся… ето, дръж. Поех свещите, запалихме ги и се заехме да ги поставим наоколо. Предупредих ги: — Внимавайте! Ако запалим ресторанта, ще си навлечем страшна беля на главата. Барманът мрачно се изсмя: — В това можеш да си абсолютно сигурен. Наредихме свещите навсякъде, малкият и приятелката му се притиснаха един до друг, а шофьорът наблюдаваше през задната врата шестте новодошли тежкотоварни камиона, които сновяха между бетонните островчета на бензиновите колонки. — Това променя нещата, нали? — процедих аз. — Точно така, особено ако кабелите са прекъснати. — Толкова ли е страшно? — Сандвичите ще изкарат три дни, също и месото, и яйцата. За консервите и сухата храна няма опасност. Но туй не е най-страшното — без електрическата помпа ще останем без вода. — Колко време ще издържим? — Без вода — не повече от седмица. — Напълнете всички съдове, източете докрай водата от крановете. Къде са тоалетните? Водата в казанчетата също може да се пие. — Служебното помещение е в дъното, но мъжката и дамската тоалетна са отвън. — Чак до сервиза ли? — Все още не бях психически подготвен за такъв дълъг преход. — Не, малко Встрани от ресторанта. — Дай ми някакъв съд. Барманът намери две поцинковани кофи. Малкият се приближи до нас. — Какво си намислил? — Трябва да съберем всичката вода и да се запасим. — Дай ми кофата. — Джери — изпищя момичето, — недей! Малкият я погледна, тя млъкна, взе книжна салфетка и започна да я къса по краищата… Шофьорът беше запалил нова цигара. Взираше се в пода с идиотска усмивка, но не предложи услугите си. Отидохме до задния вход, откъдето бях влязъл същия този следобед. Спряхме за миг и се загледахме в патрулиращите камиони. Гигантските им сенки ту се приближаваха, ту се отдалечаваха. — Сега е моментът — прошепна Джери. Допря ръката си до моята, усетих мускулите му — играеха и се напрягаха като изопнати стоманени жици. Ако го блъснех, щеше да отлети право в небето. — Не се бой! — посъветвах го аз. Малкият се опита да се усмихне, устните му се изкривиха в жалка гримаса, но и това все пак беше нещо. — _Давай!_ Втурнахме се навън. Лъхна ни хладен нощен въздух. В тревата свиреха щурци, в канавката подскачаха и крякаха жаби. Навън ревът на камионите звучеше по-силно, по-заплашително, сякаш виеха диви зверове. Гледано отвътре, всичко изглеждаше като на шега, но действителността беше страшна, можехме да загинем. Промъкнахме се покрай облицованата с плочки външна стена, прикривайки се под сянката на тесния навес. Колата ми се гушеше до ветроупорната преграда отвъд шосето, пътният знак хвърляше отблясъци върху изкривения метал и локвичките бензин и масло. Прошепнах на Джери: — Влез в дамската тоалетна, напълни кофата от казанчето и чакай. Равномерното бучене на дизеловите мотори не секваше. Звукът беше измамлив — струваше ми се, че се приближават, но това беше само ехото, което отекваше в стените на сградата. Разстоянието беше едва шестстотин метра, но ми се стори много по-голямо. Джери влезе в дамската тоалетна, а след секунда и аз достигнах целта си. Почувствах как мускулите ми се отпускат, въздъхнах с облекчение. От огледалото ме гледаше напрегнато бледо лице с потъмнели очи. Вдигнах порцелановия капак и напълних кофата. Отлях малко, за да не се разплиска, и се приближих до вратата. — Хей, тук ли си? — Да — прошепна той. — Да тръгваме. Отново излязохме навън. Не бяхме направили и шест крачки, когато ни заслепиха ярки светлини. Камионът се бе приближил незабелязано, огромните колела се плъзгаха безшумно по чакъла. Беше ни устроил засада и веднага се нахвърли върху нас, фаровете му блестяха като безмилостни очи, огромната хромирана решетка на радиатора сякаш се зъбеше свирепо. Джери се вцепени, на лицето му се изписа ужас, зениците на безизразните му очи се превърнаха в дребни точици. Блъснах го с всички сили, кофата му се разля: — Бягай! Боботенето на дизеловия мотор прерасна във вой. Пресегнах се през рамото му и понечих да отворя вратата, но преди още да я докосна, някой я отвори отвътре. Малкият се хвърли напред, а аз светкавично се вмъкнах след него. Обърнах се и видях как камионът — голям „Питърбил“ с висока кабина — се блъсна във външната стена и откърти облицовката й. Дочухме оглушителен режеш звук, сякаш гигантски нокти дращеха някаква дъска. Предният калник и ъглите на радиатора се врязаха във все още отворената врата, стъклото се разби на хиляди парчета, а стоманените панти се смачкаха като цигарена хартия. Вратата полетя в нощта, както в абстрактните картини на Дали. Камионът даде газ и потегли към предната част на паркинга, ауспухът му трещеше като автомат, долавяха се нотки на разочарование и гняв. Джери остави кофата и потръпвайки, се отпусна в прегръдките на приятелката си. Сърцето ми сякаш щеше да се пръсне, краката ми се подкосяваха. Колкото до водата, двамата общо бяхме донесли около кофа и четвърт, което едва ли си струваше огромния риск. Обърнах се към бармана: — Трябва да барикадираме вратата. Имаш ли нещо, което може да ни послужи за тази цел? — Ами… Шофьорът се намеси: — Защо? Колелата на големите камиони изобщо не могат да се проврат през вратата. — Големите камиони не ме притесняват. Шофьорът започна да търси цигара из джобовете си. — В склада има няколко листа за външна облицовка — отвърна барманът. — Шефът се канеше да прави барака за бутилките с газ. — Ще ги струпаме и ще ги затиснем със сепаретата. — Дано да ни помогне — процеди шофьорът. Работата ни отне около час, като накрая се включиха всички, дори и момичето. Барикадата беше доста солидна, но на всички беше ясно, че няма да ни спаси, ако някой камион се вреже в нея с пълна скорост. Три от оцелелите сепарета все още стояха до голямата панорамна витрина и аз се настаних в едно от тях. Часовникът над бара беше спрял на 8 и 32, но предполагах, че е около десет часа. Отвън камионите патрулираха с ръмжене. Някои се отправяха забързано в неизвестна посока, пристигаха други. Появиха се три пикапа, които обикаляха наперено сред по-големите си събратя. Главата ми започна да клюма, вместо овце започнах да броя камиони. Колко са в един щат и колко — в цяла Америка? Камиони с ремаркета, пикапи, открити товарни платформи, междуградски и тежкотонажни, стотици хиляди военни машини и автобуси. Представях си кошмарна гледка: автобус от градския транспорт, стъпил с двете колела на тротоара, с яростен рев помита като кегли ужасените пешеходци. Отърсих се от кошмара и потънах в лек, неспокоен сън. Сигурно беше призори, когато дочух писъците на Снодграс. Тънкият лунен сърп проблясваше с хладна светлина през гонените от вятъра облаци. Долових някакъв нов звук — монотонното дрънчене пригласяше на гърления рев на работещите на празен ход мотори. Потърсих източника му и съзрях машина за балиране на сено, която обикаляше около клюмналия пътен знак. Лунните лъчи се отразяваха от заострените, въртящи се спици на пакетиращото устройство. Пак този вопъл — несъмнено идваше от канавката. — Помооощ… Момичето се сепна: — Какво беше това? — Нищо — отвърнах аз. — Помооощ… — Господи — прошепна тя, — та той е още жив! _Жив е!_ Не беше нужно да го видя. Представях си ясно как Снодграс лежи измъкнат наполовина от канавката, със счупени крака и гръбнак, грижливо изгладеният му костюм е покрит със засъхнала кал, бледото му измъчено лице е обърнато към равнодушната луна… — Така ли? Не чувам нищо. Момичето втренчи в мен обвиняващ поглед. — Как можеш да си толкова жестокосърдечен? Посочих с пръст към приятеля й: — Ако го събудиш, _той_ може да чуе нещо и да излезе навън. Може би точно това искаш? Лицето й потръпна конвулсивно, сякаш прободено от невидими игли. Прошепна: — Навън няма никой, абсолютно никой. Върна се при приятеля си и притисна глава до гърдите му. Той я прегърна в полусън. Другите не се събуждаха. Стенанията, воплите и писъците на Снодграс дълго огласяха нощта, после всичко утихна. Съмна се. Пристигнал беше още един камион с огромна платформа за превозване на леки коли. Към него се присъедини и булдозер. Това никак не ми хареса. Шофьорът се приближи, подръпна ме за ръкава и прошепна възбудено: — Ела да видиш. Другите още спяха. Заведе ме в склада в дъното на салона. Зоната се охраняваше от десетина камиона. Отначало не забелязах нищо ново. — Погледни там — посочи той. Веднага разбрах какво иска да каже. Един от пикапите беше спрял. Стоеше тромав и неподвижен и вече не изглеждаше толкова страшен. — Сигурно е свършил бензина? — Точно така, приятелче. _Не могат да се зареждат сами._ Намерихме им цаката, трябва само да изчакаме — той се ухили и забърка из джобовете си за цигара. Беше към девет часа, тъкмо закусвах с останалия от предишния ден сладкиш. Внезапно някакъв клаксон започна да свири, издаваше протяжни вибриращи звуци, които сякаш се врязваха в черепа ми. Приближихме се до витрината и погледнахме навън. Камионите бяха неподвижни, моторите им работеха на празен ход. Един от тях, с червена кабина, беше спрял почти върху тясната ивица трева между ресторанта и паркинга. От толкова близко разстояние квадратният му радиатор изглеждаше огромен и квадратен. Колелата му достигаха почти човешки бой. Клаксонът отново нададе вой. Безмилостните настървени сигнали връхлитаха върху нас и кънтяха наоколо. Стори ми се, че долавям някаква закономерност: редуващи се къси и дълги ритмични подсвирквания. — Това е по морза — внезапно възкликна Джери. Шофьорът го изгледа недоверчиво: — Откъде знаеш? Хлапето леко се изчерви. — Учил съм — като скаут. — Ти ли? Не може да бъде! — шофьорът поклати глава. Прекъснах го нетърпеливо: — Няма значение. Спомняш ли си достатъчно, за да… — Разбира се. Искам да послушам малко… Дайте ми молив. Барманът му подаде писалка и Джери започна да пише букви върху книжна салфетка. След малко повдигна главата си. — Повтаря все едно и също: „Внимание, внимание!“ Трябва да изчакаме. Зачакахме. Клаксонът продължаваше да сипе точки и тирета в утринната тишина. След малко редът им се промени и малкият отново взе да пише. Надвесени нетърпеливо над главата му, наблюдавахме как върху хартията се появи посланието на нашите неприятели: „Някой трябва да помпа гориво. Няма да му причиним зло. Цялото гориво трябва да се изпомпа веднага. Сега някой трябва да помпа гориво.“ Клаксонът продължи да сигнализира, но Джери спря да пише и каза: — Отново повтаря: „Внимание, внимание!“ Камионът продължаваше да повтаря съобщението. Заповедническият му тон не ми се нравеше. Написаните с печатни букви думи изглеждаха механични и безмилостни. Те не търпяха компромиси. — Какво ще правим? — Нищо — отвърна шофьорът. Лицето му се изкриви от възбуда. — Единственият изход е да изчакаме. Бензинът им трябва да е привършил. Една от най-малките коли вече спря. Ще трябва само да… Клаксонът млъкна. Камионът се върна на заден ход при другарите си, които очакваха решението ни, наредени в полукръг, с насочени към нас фарове. — Там има и булдозер — отбелязах аз. Джери втренчи уплашен поглед в мен. — Нима мислиш, че ще атакуват ресторанта? — Убеден съм. Малкият се обърна към бармана: — Няма да го направят, нали? Чернокожият сви рамене. — Да гласуваме — заяви шофьорът. — По дяволите, та това е чисто изнудване. Нужно е само малко търпение. Повтаряше една и съща фраза непрекъснато, като заклинание. — Съгласен съм — отвърнах аз. — Гласувайте. Шофьорът моментално вдигна ръка: — Ще чакаме. — Струва ми се, че ще се наложи да ги заредим с гориво — обадих се аз. — Така ще можем да изчакаме по-добра възможност да се измъкнем. Обърнах се към бармана. Той рече: — Да стоим тук. Нима искаш да им станем роби? Те целят точно това. Нима искаш да прекараш остатъка от живота си в сменяне на бензинови филтри всеки път, когато някое от тези… същества надуе клаксона си? Тази работа не е за мене — Той хвърли мрачен поглед през витрината. — Остави ги да пукнат от глад. Беше ред на малкия и приятелката му. — Мисля, че е прав. Това е единственият начин да ги спрем. Явно не са останали хора, които да ни се притекат на помощ, иначе отдавна щяха да го направят. Един бог знае как е по другите градове. Момичето навярно си представи смазания Снодграс, затова побърза да кимне и се притисна към приятеля си. — В такъв случай оставаме — заявих аз. Отидох до автомата за цигари и взех един пакет, без да гледам марката, Преди години се бях отказал от пушенето, но точно сега беше моментът да започна отново. Острият дим раздразни дробовете ми. Изминаха двайсет минути, които ми се сториха безкрайни. Камионите пред ресторанта бяха застинали в очакване, а останалите вече се скупчваха около бензиновите колонки. — Мисля, че блъфираха — рече шофьорът. — Просто… Равномерното бръмчене на камионите внезапно прерасна в пронизителен вой: звук на двигател, който ту увеличаваше, ту намаляваше оборотите, си. Булдозерът! Стоманените гъсенични вериги дрънчаха, машината приличаше на огромна оса, която отразяваше слънчевите лъчи. Направи завой и застана с лице към нас. От късия му ауспух изригна облак черен дим. — Ще ни нападне — смаяно прошепна шофьорът. На лицето му се изписа безкрайно изумление. — Наистина ще ни нападне. Извиках му: — Бягай назад! _Скрий се зад бара!_ Булдозерът продължаваше да форсира двигателя си. Лостовете за скоростите се движеха сами. Над ауспуха трептеше нажежен въздух. Внезапно машината повдигна тежкия, покрит със засъхнала кал стоманен скрепер и с яростен вой се устреми право към нас. — Бягайте зад бара! Блъснах шофьора с всичка сила и това накара останалите да се отърсят от вцепенението си. Тясна, пътечка от бетон отделяше паркинга от тревната площ. Булдозерът я прегази, вдигна скрепера и нанесе фронтален удар във фасадата на ресторанта. Витрината се пръсна с тежък задавен звук, обсипаха ни късчета стъкло. Дървената рамка се превърна в тресчици. Един от окачените на тавана глобуси се разби и ни засипа с дъжд от стъкълца. Порцелановите съдове излетяха от полиците. Момичето пищеше, но отмереният оглушителен рев на булдозера почти заглушаваше гласа му. Машината се оттегли на заден ход, веригите издрънчаха през разораната морава. После отново се втурна напред, удари и разхвърли оцелелите сепарета. Стъклената витрина с изложените сладки падна от бара, на пода се разпиляха триъгълни парчета торта. Чернокожият се беше свил зад бара, очите му бяха затворени. Джери прегръщаше момичето. Шофьорът се бе изцъклил от страх, устните му ломотеха несвързано: — Трябва да ги спрем. Кажете им, че ще се подчиним, ще направим всичко… — Май сме закъснели. Булдозерът включи на задна скорост и се приготви за нова атака. Новите вдлъбнатини на скрепера отразяваха слънчевите лъчи, сякаш предаваха светлинни сигнали. Машината ни нападна с оглушителен рев и този път повали главната подпора вляво от мястото, където доскоро се намираше витрината. Част от покрива се срути с оглушителен грохот. Понесоха се облаци прах и мазилка. Булдозерът се отдръпна. Наредените зад него камиони бяха застанали в напрегнато очакване. Разтърсих бармана и извиках: — Къде са варелите с нафта? Котлоните в ресторанта бяха газови, но преди бях забелязал отдушниците на пещ с въздушно загряване. — Провери в дъното на склада. Сграбчих младежа. — Тръгвай с мен. Изтичахме в склада. Булдозерът връхлетя отново и сградата потрепера. Още няколко такива удара, и щеше да се разположи пред бара на чашка кафе. Двата двесталитрови варела с кранчета бяха свързани с пещта. Наредих на Джери да донесе кашона с празни бутилки, който бях видял до задния вход. Междувременно смъкнах ризата си и я накъсах на ивици. Булдозерът продължаваше атаката си и всеки удар се придружаваше от ново срутване. Отвъртях кранчетата и напълних четири бутилки, Джери натъпка парцалите в тях. Попитах го дали е играл футбол. — В гимназията играехме. — Прекрасно. Представи се, че нападаш от пета позиция. Върнахме се обратно в ресторанта. Във фасадата зееше огромна дупка, натрошените стъкла блещукаха като диаманти. Тежка греда препречваше диагонално отвора и булдозерът се готвеше да я отметне. Хрумна ми, че този път не ще се спре, докато не превърне високите столчета в трески и не унищожи самия бар. Коленичихме и се приготвихме да хвърлим бутилките. Извиках на шофьора: — Запали фитилите! Той извади кибрита си, но го изпусна, ръцете му трепереха. Барманът вдигна кутийката, запали клечка и я поднесе към напоените парцали, които моментално пламнаха. Изтичахме навън, Джери малко ме изпревари. Разбитите стъкла хрущяха под краката ни. Задави ни миризмата на загрято дизелово гориво. Всичко наоколо беше неестествено ярко и шумно. Булдозерът връхлетя върху сградата. Джери се промъкна под гредата. За миг тялото му се открои пред зиналата разгневена стоманена паст. Спуснах се вдясно. Малкият хвърли първата бутилка, но не улучи. Втората попадна в скрепера, но горящата течност се плисна върху булдозера, без да му навреди. Джери се опита да избяга, но след секунда машината връхлетя върху него като някакъв разгневен четиритонен Вишну*. Малкият размаха ръце и изчезна, премазан от стоманеното чудовище. [* Изображението на индийския бог Вишну така екзалтирало богомолците, че те се хвърляли под колесницата му — Б.пр.] Финтирах и запратих едната бутилка в кабината, а другата — право в двигателя. Те се взривиха едновременно, избухна висок пламък. За миг ревът на мотора прерасна в почти човешки вой на ярост и болка. Булдозерът се завъртя стремглаво в полукръг, отнесе левия ъгъл на ресторанта, а сетне се отправи с клатушкане в канавката. Стоманените гъсенични вериги бяха опръскани със съсирена кръв, а на мястото на момчето се мъдреше нещо, наподобяващо, смачкан пешкир. Пламъци изригнаха изпод капака и от кабината на булдозера, който избухна като гейзер, още преди да стигне канала. Залитнах и изтичах назад, като едва не се препънах в отломките. Усетих странна миризма, примесена с тази на горящ петрол. Бях се подпалил. Сграбчих някаква покривка и я омотах около косата си. Втурнах се зад бара и забих с такава сила главата си под умивалника, че едва не си счупих черепа. Момичето непрекъснато повтаряше името на Джери — писъците й звучаха като безумна молитва. Обърнах се навреме, за да видя как огромен товарен камион приближава бавно към зиналата фасада на ресторанта. Шофьорът изпищя и се втурна към страничния изход. — Недей! — извика барманът. — Не излизай… Но шофьорът вече тичаше към полето отвъд канала. Малкият камион с надпис „Автоматична пералня Вонг“ сигурно се беше спотайвал зад вратата и го прегази, преди още да разберем какво става. После се оттегли, а сгърченото тяло на шофьора остана да лежи на земята. Камионът го беше размазал до неузнаваемост. Товарният камион премина бавно през бетонния праг, стъпка тревата и останките на Джери и спря, напъхал огромната си муцуна в ресторанта. Внезапно се разнесе пронизителен вой, последван от нови сигнали. — Спри — изхленчи момичето. — Спри, спри, моля те… Но сигналите не спираха. Само след миг разбрах, че предава същото съобщение: искаше някой да нахрани него и другарите му. — Ще се подчиня — заявих аз. — Отключени ли са помпите? Барманът кимна. Беше остарял с петдесет години. — Не, недей! — изкрещя момичето и се хвърли към мен. — Трябва да ги спреш! Удряй ги, цели ги, смажи ги… — гласът й потрепера, от гърдите й се изтръгна пронизително стенание, изпълнено с болка от претърпяната загуба. Барманът я прегърна. Заобиколих бара, като си проправях път през развалините, и се запътих към задния вход. Излязох навън, усетих топлите лъчи на слънцето. Сърцето ми биеше лудо. Искаше ми се да запаля още една цигара, но пушенето при бензиновите помпи е забранено. Камионите продължаваха да чакат, строени в редици. Малкият им другар клечеше срещу мен и ръмжеше като сърдито ловджийско куче. Едно погрешно движение и с мен беше свършено. Слънцето проблясваше в безизразното предно стъкло. Потръпнах, стори ми се, че в мен се взира лицето на идиот. Включих помпата и измъкнах струйника, отвъртях капачката на първия резервоар и започнах да изпомпвам гориво. След половин час пресуших първата помпа и минах на втората. Редуваха се бензинови и дизелови двигатели — край мен се нижеше безкрайна върволица камиони. Започнах да осъзнавам, че по цялата земя хората биваха принудени да им се подчиняват, а бунтарите лежаха мъртви като шофьора, премазан от тежки гъсенични вериги. Втората помпа се изчерпа, заех се с третата. Слънцето препичаше нетърпимо, главата ми се блъскаше от бензиновите изпарения. В меката вдлъбнатина между палеца и показалеца ми се надигнаха мехури. Но камионите не можеха да знаят това. Те разбираха само от пробити ауспуси, стари гарнитури и заледени кардани. Нужно им бе да знаят само едно за бившите си господари и те го знаеха. Можехме да бъдем убивани. Последният резервоар беше изпомпан докрай, хвърлих маркуча на земята. Камионите продължаваха да чакат, строени зад ъгъла. Извих глава, за да раздвижа схванатия си врат, и се облещих. Опашката от камиони излизаше от паркинга, продължаваше нагоре по шосето и се губеше в далечината. Колите бяха заели и трите платна. Кошмарната гледка напомняше задръстванията по магистралите на Лос Анжелес през върховите часове. В далечината въздухът трепереше от зловонните им газове. — Свърши се — извиках. — Всичкият бензин свърши, момчета. Дочух оглушителен тътен, който разтърси земята. В бензиностанцията влизаше сребриста цистерна с надпис: „Зареждайте с авиационен бензин Филипс 66“. От задната й част тупна тежък маркуч. Вдигнах го и го прикрепих към захранващата помпа на първата колонка. Цистерната започна да изпомпва гориво. Дрехите ми се просмукаха с отвратителната миризма на петрола — навярно загиващите динозаври са усещали, същото зловоние, когато са потъвали в зейналите земни недра. Напълних и другите помпи и отново се залових за работа. Постепенно съзнанието ми се замъгли, загубих представа за времето и за броя на камионите. Свалях капачката, натиквах маркуча в резервоара, помпах, докато горещата мазна течност започваше да прелива навън, после отново завинтвах капачката. Мехурите по дланите ми се спукаха, тънки струйки гной изтекоха към китките ми. Главата ми пулсираше като развален зъб, стомахът ми се повдигаше безпомощно от миризмата на въглеводорода. Щях да припадна, и това щеше да ме погуби. Трябваше да помпам, докато пукна. Усетих нечии ръце на раменете си, черните ръце на бармана. — Влез вътре — каза той. — Почини си. Ще те замествам, докато се мръкне. Опитай се да поспиш. Отстъпих му мястото си и му връчих маркуча. Но сънят не идва. Момичето се е проснало в ъгъла и спи, подложило под главата си покривка за маса. Сгърченото му лице не се отпуска дори в съня. Това е вечното, неостаряващо лице на войнишкото момиче. Скоро ще трябва да я събудя. Смрачава се, а барманът работи вече пет часа. Камионите продължават да прииждат. Поглеждам през разбитата витрина — светлините на фаровете им се нижат в далечината и блещукат като кехлибари в сгъстяващия се мрак. Навярно върволицата им стига чак до бариерата, а може би и по-далеч. Момичето ще трябва да се редува с нас — ще я науча да работи с помпата. Вероятно ще се противи, но в края на краищата ще се съгласи, защото иска да остане жива. Барманът беше казал: _Нима искаш да им станем роби? Те целят точно това. Нима искаш да прекараш остатъка от живота си в сменяне на бензинови филтри всеки път, когато някой от тях надуе клаксона?_ Може би сега ще бъде по-лесно да се доберем до канавката, камионите са натъпкани плътно един до друг. Ще изтичаме през ливадите и блатата, където тежките машини ще затънат като мастодонти, и ще се върнем в _пещерите._ Ще рисуваме с въглен: това е богът на Луната, това — дърво, а това — камион, който побеждава ловеца. Уви, дори и това е невъзможно. Сега целият свят е асфалтиран, дори спортните площадки. А за полетата, блатата и непроходимите гори са изобретени танкове, бронирани всъдеходи, екипирани с лазери, мазери и терморадари. И постепенно машините ще превърнат нашия свят в свой. Представям си как безкрайна върволица от камиони запълва с пясък блатото Окефеноки, булдозерите унищожават паркове и резервати, утъпкват земята и превръщат планетата в необятна равнина. Тогава пристигат господарите им. Но те са само машини. Независимо от чудото, което ги е преобразило, от съзнанието за надмощие, което сме им дали, те _не могат да се възпроизвеждат._ След петдесет-шейсет години ще се превърнат в безобидни ръждясали корпуси, вкаменени останки, които ще бъдат замеряни с камъни и заплювани от свободните хора. Притварям очи у си представям конвейерите в Детройт и в Диърборн, в Йънгстаун и Макинак, където работници монтират нови камиони. Хората дори нямат определено работно време — просто стоят до машините, докато рухнат и бъдат заменени от други. Барманът започна да се олюлява — и той не е в първа младост. Ще трябва да събудя момичето. На изток два самолета чертаят сребристи линии върху смрачаващото се небе. Иска ми се да вярвам, че ги управляват хора.     Stephen King Trucks, 1973   __Издание:__ Стивън Кинг. Нощна смяна (сборник разкази) Списание „Панорама“ и Съюз на преводачите в България, 1991 Редактор и коректор: Красимир Мирчев Художник: Михаил Танев Технически редактор: Светла Петрова   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/9455 Последна корекция: 11 ноември 2008 в 08:30  

  [Kodirane UTF-8]   Сергей Лукяненко Мирисът на свободата     Перонът беше празен. Аз постоях малко на цветния бетон, гледайки вагона на монорелсовия влак. Прозрачните врати бавно се затвориха, вагонът се поклати, надигна се над релсите и плавно тръгна напред. Празен вагон, заминаващ от празна гара. А какво друго да очаквам? Нощ е. Нормалните хора отдавна спят. Аз тръгнах по перона, стараейки се да стъпвам само по оранжевите петна. Цветният бетон стана модерен преди пет години и хлапетата веднага измислиха нова игра — да вървят по него, настъпвайки само един цвят. Доста сложно, между другото. Налага се или да пристъпваш, или да скачаш, или да вървиш на пръсти, балансирайки върху миниатюрни петънца от избрания цвят. Сега оранжевата пътека ме водеше покрай дългата редица търговски автомати. Почувствали приближаването ми, те включваха рекламите си и аз вървях покрай доволни, весели, пиещи ко`ла, дъвчейки горещи сандвичи, миещи косите си с шампоан против пърхут, пушещи безникотинови цигари хора. Погледнах дали ще успея да се приближа до автомата и да си взема кутийка ко`ла. Но между мен и „ко`лата“ нямаше оранжеви петна. Аз продължих нататък — покрай жизнерадостно тракащите с врати стени на гарата, покрай информ-терминалите, телефоните, покрай наклонените пътеки, водещи към градчето. Според надписа над гарата, неизвестно защо не светещ, незабележим, градът се казваше Велесберг. Всъщност аз пътувах към градчето на китайските преселници И Пин, но за пет часа монорелса ми втръсна достатъчно. Оранжевите петна преминаха в оранжеви пръски, а после — в редки островчета оранжев цвят. Но нямаше път, по който да изляза от перона. Аз вървях и вървях покрай мътносивата релса, така увлечен от играта, че не забелязах — не бях сам на перона. — По оранжевите не можеш да стигнеш — чух аз зад гърба си. Обърнах се. В стената на гарата имаше дълбока ниша с широка пейка. На нея седеше говорещия — момче на моята възраст, ако съдех по гласа. Впрочем, възрастния бих го почувствал по мириса още щом излязох от вагона. Възрастните миришат силно, за разлика от децата. — Сигурен ли си? — поинтересувах се аз. — Абсолютно. Говореше руски съвсем чисто. Нищо чудно, много от нашите почиват тук през лятото. Свих рамене и казах: — Сменям цвета на червен. Това вече не е съвсем чиста победа — да смениш цвета. Но на съседния по спектър — може. Аз стъпих на червено петно. — По червените не можеш да стигнеш — сякаш с удоволствие каза момчето. — Нито един цвят не ти осигурява изход. Ако играеш честно, не можеш да стигнеш. Специално е направено така, за да не си играят децата край пътя. Такива ми ти работи, приятелче… Аз се ядосах. Никой нямаше право да ме нарича „приятелче“ или да ме сравнява с децата. Работата не е в биологичната възраст. Още повече, че нахалникът не може да е по-голям от мен. Скочих от място към скамейката. Пред нея имаше ивица червен бетон и… За съжаление, не съм Гвидо Мачесте, недостижимият шампион по скок от място. Падайки пред нишата, аз забих лице в бетона, а главата — в босите крака на заядливеца. — Не стигна — насмешливо изкоментира действията ми той. — Нито един цвят не ти дава изход, разбра ли? Няма изход, приятелче. Няма изход. Аз бавно се надигнах, а през това време познавачът на велесбергската гара попита с искрено съчувствие: — Силно ли се удари? Но аз вече не обръщах внимание на интонацията и думите. И на това, че няма мирис на вражда — също. Да ме бяха видели сега психолозите от регионалния център… От носа ми шуртеше кръв, сцепената ми устна беше изтръпнала, по бузата ми сякаш бяха прекарали абразив. Без да казвам и дума, скочих към събеседника си. Няколко секунди просто се борехме, той явно очакваше боя и се досети за скока ми. После, измъквайки се, аз го фраснах по лицето — не силно, ръката ми се плъзна, — после получих в отговор един в корема, още веднъж го ударих — вече по-силно… По тялото ми премина тръпка, ушите ми заглъхнаха от нетърпимо тънкото пищене. Аз замръзнах, отстъпвайки от неочаквания си враг. После мушнах ръка в джоба на ризата и извадих малък метален диск. В центъра на Знака тлееше, гаснейки бавно, оранжева искрица. Погледнах събеседника си — и се стъписах. В ръцете му също гаснеше светеща точка. Сега разгледах момчето по-внимателно. Той беше полугол, само по шорти, в чийто джоб сега прибираше изключения медальон. На гърдите му имаше някакъв амулет, слабо проблясващ в тъмнината. Косите му стърчаха на „гребени“ в различни страни. — Ама че идиоти… — прошепна момчето. — Сбихме се като някакви хлапетии. — Ъхъ — виновно потвърдих аз. — Призивника ли сработи? — Да. Какво, не си ли го чувал преди? Аз поклатих глава. — Аз съм Игор — каза момчето, хващайки ме за ръката. — Хайде, след мен… — Трябва да изчакаме… — започнах аз. — Не трябва — отряза Игор и се шмугна в тъмнината. След миг колебание го последвах. Успяхме да изтичаме покрай площадката за флайери. Две машини под наем чакаха със зелени светлини, над една — или запазена, или незаредена, — светеше червено; минахме покрай абсолютно празният паркинг, няколко търговски павилиона, едва тогава завиха сирените. Директно на перона кацнаха два флайера — полицейски и медицински, това беше сигурно. — Ще ни настигнат — успях да кажа аз. Неизвестно защо гърлото ми беше пресъхнало. Затова пък носът ми джвакаше и кървеше. — Как пък не! — Игор се наведе, опирайки ръце на коленете и дишайки тежко. Или оглеждаше кацналите машини, или почиваше. Помислих си, че независимо от самочувствието му, той не се отличаваше с особена сила. — Ще активират Знаците и ще ни засекат — предположих аз. — Глупости. — Игор беше абсолютно спокоен. Той уверено избра една от пътеките, украсена с неработещи лампи и тръгна по нея. Подхвърли през рамо: — Да тръгваме, след двайсет минути сме в града. Да стърча в парка, на сто метра от полицията, беше просто глупаво. Догоних Игор и го попитах: — Сигурен ли си, че няма да ни търсят? — А защо? Постъпили са едновременно два сигнала за лека агресия. Очевидно двама глупаци са си фраснали по един. Полицията пристигнала, убедила се, че вече няма бой. Защо да ни гонят? Ние ще се откажем от предявяване на обвинения, нали? Ще кажем, че сме стари приятели и сме били нападнати от непознат мъж… Той изсумтя и завърши: — Белите униформи не се носят от идиоти. Няма да умират от желание да гонят несъществуващ маниак. Известно време вървяхме мълчаливо. Знаците мълчаха, значи полицията наистина не смята да ни търси. После попитах: — А защо не си извадил призивника от Знака? Въпросът беше глупав. Дори заради това, че на насрещният въпрос: „а защо ти самият ходиш с призивник?“ имаше само един отговор. Получих знака си преди по-малко от седмица и в продължение на половин година нямах право да изключвам блока за контрол. Но Игор спокойно отговори: — Нека хлапетата да си съсипват знаците. Този призивник три пъти ми е спасявал живота. Не му повярвах. Да се докараш до толкова критично състояние, че Знакът да извика спешна помощ — за това трябва доста да се постараеш. — Защо лампите не работят? — смених аз темата за разговор. — Градът е претоварен — с готовност поясни Игор. — Тук има много научни центрове, сега се провеждат две конференции, а и курортния сезон… Енергията не достига, хотелите са претъпкани. — Ясно. А защо отиваме на пристанището? — попитах аз. Игор замълча. Наоколо беше тъмно — едва се виждаше пътеката под краката ни, и то заради вградените в нея светлоотражатели. И тихо — само босите крака на Игор пошляпваха, а подметките на моите маратонки тихо свиреха „Време е за път…“. Ще взема да ги изключа, вече ми омръзна тази музика… — Откъде знаеш къде отиваме? — попита накрая Игор. — Бил ли си тук преди? — За пръв път съм тук. Мирише на море — обясних аз. — И на озон — като от зарядна станция. На брега най-вероятно има станция за лодки, а не паркинг, нали? — Нищо не усещам — съобщи Игор, след като старателно подуши въздуха. — Ама че нюх имаш… като индианец. Чинкачгук… — Михаил. Не, просто съм мутант. — А, разбрах. Ако се сбием пак, няма да те удрям по носа — след кратка пауза обеща Игор. Неволно се усмихнах. И да удряш, и да не удряш, това всъщност нищо няма да промени. Рецепторите ми за мирис не са само в носа. Но реакцията му ми хареса. Вече отдавна свикнах, че половината деца, след като разберат, че съм мутант, не искат повече да общуват с мен. Но не му го казах, а повторих: — Та защо отиваме на пристанището? Ти какво, да не искаш да ме удавиш? Имай предвид, че плувам добре. — Идиот! — неочаквано рязко каза Игор. — Там живея… Той помълча няколко секунди, след което добави: — Не се шегувай така, Мишка. Веднъж искаха да ме удавят. Много е неприятно.     Докато прелиствах телефонният справочник, Игор шеташе из кухнята. Готвеше пържени яйца, при това не от прах или концентрат, а истински, от яйца. В малката кафеварка се вареше кафе — също истинско, от току-що смлени зърна. Реших да не се отказвам от храната — вече цяла седмица набивах само синтетика. — Какво търсиш там, Чингачгук? — поинтересува се Игор, опитвайки се с едната си ръка да счупи яйце над тигана, а с другата — да извади чашки от шкафа над мивката. Мебелировката в кухнята беше стандартна, за възрастен. Значи това е държавна квартира и Игор отскоро живее тук. — Ами… нещо. Поглеждах го непрекъснато с крайчеца на очите — той изглеждаше много забавно на светло. Прическата му се състоеше от седем разноцветни гребена. В лявото ухо имаше обица, на гърдите му висеше верижка със стар автоматен патрон. — Имай предвид, че в хотелите са останали само платени места. А с работата… — Игор презрително изсумтя и не завърши изречението. Затова пък предложи доброжелателно: — Можеш да поживееш при мен. Аз работя, защото искам да ям нормално и да си купя хубави дрехи. — И сега се нуждаеш от тях — не се стърпях аз. — Аха. — Игор победоносно приключи сражението с яйцата и започна да налива кафето. — Мотах се на юг, там и по шорти ти е горещо. А не възнамерявам да нося безплатна синтетика… Поживей при мен, Мишка. — Все пак, искам да намеря работа — упорито повторих аз. — Без пари ми е неприятно. — Съвсем нищо ли нямаш? Свих рамене, бръкнах в джоба, изгребах шепата монети и няколкото хартийки и ги оставих на масата върху трохите от хляб и яйчените черупки. Голяма част от тях бяха обикновени монети, каквито има всяко дете, смятащо се за нумизмат: съветски копейки, американски центове, монголски алуминиеви монети… Но имаше и изключения — казахска тенга с портрета на някакъв президент, изтеглена от обращение в началото на века и почти изцяло унищожена; четири уралски рубли — единствената в света монета с такъв странен номинал, пълна серия от парите на московското княжество… Игор мигновено взе серията, запечатана в пластмасов плик. Огледа я завистливо и каза: — И аз ги събирах. Липсваше ми само една, на която Петър Първи държи далекоглед, тя е най-рядката… Поне двайсет кинта ще ти дадат за това. И още десет за четирирублевката и тенгата, и два за останалото. Всичко е наред! Ти си богат! Аз помислих и реших, че Игор е прав. — Как още не си ги профукал? — новият ми познат продължаваше да върти в ръцете си колекцията ми, а в очите му светеше интерес. Той наистина е бил колекционер. Е, несериозен, разбира се, също като мен. — Не успях за три дена — казах аз. — Какви три дена? — Напуснах дома си във вторник. Игор остави моите съкровища. — Сериозно? — Да. — На колко си години? — той състави изречението малко странно, както понякога говорят възрастните, когато се опитват да подчертаят собствената си възраст. Като че ли във възрастта е скрито някакво преимущество. — На тринайсет. — По-точно? — Тринайсет години, три месеца и дванайсет дена! — ехидно съобщих аз. — Проклятие, по-голям си от мен… аз едва преди два месеца навърших тринайсет. — Поздравления. — Затова пък аз получих граждански права точно на дванайсет! — съобщи Игор. — И какво от това? Льошка Филипов получи всички права на десет. Мария-Луиза де Марин — на осем години, седем месеца и… Игор се ухили: — Не гледай крайностите. Всъщност само един от десет хиляди се признава за пълноправен гражданин на света преди дванайсет годишна възраст. — Според мен още пет години не трябва да се признава — казах аз. — Като в двайсти век. Притрябвало ми е. Игор кимна: — Ясно. Добре, всичко е ясно, ти си пич-кремък, не обичаш да отговаряш на въпроси, още не си свикнал да разказваш за отвратителния си живот… Не отговорих нищо. Игор стовари на масата цвърчащия тиган, чиния с хляб, вилици. — Плюскай. Не го карах да повтаря. Защо става така? Уж няма никаква разлика във вкуса между синтетичната безплатна храна и нормалната храна от естествени продукти. И все пак… синтетиката я ядеш насила, само за това, че знаеш — трябва… — Това е животът — каза Игор. Аз го погледнах. — По-вкусно е, защото в тази храна има живот — съобщи той. — Кокошките са снесли яйчица, от тях е трябвало да се излюпят пиленца… А ние ги ядем. Кокоши ембриони. Белтъчини, мазнини, въглехидрати — всичко това са глупости. Живота плюскаме. Чуждият. Ние сме живи. Значи, трябва да поглъщаме чужд живот. А синтетиката — това е залъгалка за стомаха. — Ти телепат ли си? — директно попитах аз. Почувствах се неприятно и пренебрегнах правилата на добрия тон. — Не, изобщо. Не съм мутант. Повишена способност към емпатия, това е всичко. Ти си мислеше за това, защо нормалната храна е по-хубава от синтетиката, нали? Аз го почувствах. Случва ми се. — Да, точно за това мислех — честно казах аз. — Само че едва ли е заради това, че сме… такива. Че трябва да убием някой. Да го изплюскаме. Просто цялата тази синтетика е несъвършена. Сигурно са изпуснати важни компоненти… На лицето на Игор се появи сладка усмивка. — Аха… Е, както искаш. Тогава си яж важните компоненти, а аз няма да те чакам. След пет минути бяхме приключили с яйцата. Игор се потупа по корема и посегна към кафеварката. Небрежно попита: — И какво смяташ да правиш? — Да живея. Игор се намръщи. — Мишка, не държиш изпит в Токен-центъра… Не те питам защо си напуснал дома си. Питам за какво си го напуснал. — За да живея — честно се опитах да обясня аз. — Нали сега имам право на безплатно жилище в град с население под сто хиляди? — Имаш — весело потвърди Игор. — И ще получиш, няма спор. — Бях тръгнал за И Пин — казах аз, — където има китайска колония. Казват, че се отнасят нормално… към такива като нас. Игор се ухили. Игор отвори чекмеджето на масата, извади пакет цигари и запалка. Попита: — Искаш ли? — Не. — Не се бой, не е трева. Обикновени безникотинови цигари. — Все пак не искам — вземайки кафето си, казах аз. — Игор, а тук как се отнасят към нас? — Към децата ли? — изпускайки кълбо дим, попита Игор. — Към децата, получили Знак за Самостоятелност. — Ами нормално се отнасят, както навсякъде — лениво каза той. Гласът му се промени и ако не беше явният мирис на тютюн и изгоряла хартия, бих заподозрял, че пуши трева. — Не се комплексирай. И не вярвай на разни истории. Към децата, доказали правото си да живеят самостоятелно, навсякъде в света се отнасят еднакво… Той пусна още едно кълбо дим и довърши: — Никак… Не казах нищо. Гледах го как пуши. Димът беше красив — грапав като шмиргел, светлолилав, шумящ. — Какво си се втренчил? — Димът. Изглежда шикозно. Игор ме погледна като че ли бях идиот. — Какво шикозно има в него? Дим като дим… по дяволите… Той припряно загаси цигарата направо в тигана. — Та ти си мутант… неприятно ти е, нали? Как да му обясня… — Това е друго — опитах аз. — Разбираш ли, аз другояче чувствам миризмите. — Как другояче? — Виждам ги, чувам ги… дори ги усещам тактилно. Ето, ти пушиш, а димът е грапав. И шуми като пясък. Очите на Игор се опулиха. — Сериозно? И всичко виждаш по този начин? — Ъхъ. Ето, в банята имаш шампоан с мирис на лимон. Само че не се радвай, мирисът е изкуствен. Ако беше истински, щеше да пищи тъничко и нямаше да е толкова гладък… а с грапавинки… разбираш ли? — Да се побъркаш! — прочувствено каза Игор. — Познавах едно момиче с усилено зрение. Но при нея всичко беше много просто. Когато поискаше, се пренастройваше на режим за далечно виждане, когато искаше — на близък режим. И очите й се променяха доста смешно — ту изпъкваха напред, ту се прибираха, а цветът им беше ту кафяв, ту син… Но тя казваше, че все едно гледаш през бинокъл или микроскоп… — А при мен е така — отвърнах аз. Игор замълча. — Извинявай. Разбрах — не искаш да говориш за това. — Няма значение, питай колкото искаш… — отрекох аз. — Забрави ли, че имам емпатична способност? — попита Игор. Погледах го. И неизвестно защо не излъгах: — Забравих. Да, не искам да говоря за това. Благодаря ти. Игор стана от масата и сложи съдовете в миялната машина. Прозя се. — Не искаш ли да спиш? — Искам. Спах в монорелса, но там е шумно. — Имам само едно легло, ти легни на дивана — предложи Игор. — А мога и да ти отстъпя кревата. Все ми е едно къде ще спя. — Ще взема дивана — бързо казах аз. Наистина ми беше неудобно. Първо се сбих, при това сам започнах, после се натресох на гости, хапнах истинска храна. Сега остава да изгоня домакина от леглото и направо ще съм юнак. Игор е прав, разбира се. Не обичам да говоря за себе си. Когато бях още съвсем малък и не разбирах колко се различавам от другите, понякога изтърсвах нещо… и всички се смееха. Особено възрастните, които знаеха, че имам условно-положителна мутация. Сигурно е смешно, когато дотичва някое хлапе, прекарва ръка по въздуха и казва „Парфюма на лелката шумоли!“. Той наистина шумолеше… И тези проверки! Всеки месец, откакто се помня. Епруветки, в тях — хартийки, и всяка е напоена с нещо… „Мишенка, как усещаш този мирис? Като светеща ивица? И вибрира? Браво, Мишенка. А помниш ли как мирише млякото? А на какво разстояние усещаш човек? Да, възрастен… Ами, нека е през лятото… да, изпотен… Наистина ли?“ Отначало това е интересно. После е скучно. А накрая е направо противно. „Миша, моля те, съсредоточи се. Нека проследим закономерността между мириса на пелин и вещество сто трийсет и шест прим… Само обща звукова тоналност? Миша… не може ли да се отнесеш по-отговорно към това? А цветът? Съсредоточи се!“ Да играеш на криеница и да намираш всички по миризмата им беше интересно. После спряха да играят с мен на криеница. А после изобщо престанаха да играят. Когато разбраха, че чувствам чуждата неувереност. И как да не я почувстваш — бледолилав пръстен от миризма, разнасящ се с писък… „Михаил, тестовата група «гама–6» трябва да се повтори… Защо? Как те боде? Като игла? Много ли боли? Михаил, а отдавна ли тактилните усещания придобиха болезнен характер? Защо не си ни казал по-рано? Разбираш ли колко души са ангажирани с изучаване на твоите способности? Не, Михаил. Това не е само твоя работа. Твоите възможности са уникални. Михаил, нима не можеш малко да потърпиш? Твоите усещания са субективни, няма никаква реална вреда за здравето ти…“ Дълго време си мислех, че трябва само да се оплача на родителите си и всичко това ще спре. Та те не можеше да не разберат… А те разбираха всичко много добре. Това беше проект на татко. Неговото най-удачно изменение на генома… на собствения му геном. Неговата слава, неговият успех, неговият принос към науката. Също, сигурно, и пари. Но парите не бяха най-важното, няма какво да се лъжа. Аз бях експеримент. Моето раждане беше планирано, за него е било получено специално разрешение. Мама и татко са подписали документ, че ако в мен се появи безусловно-негативна мутация, те няма да възразяват срещу евтаназията. Между другото, те не криеха това от мен. Но нямаше никакви негативни мутации. Всичко мина добре. Не представлявам заплаха за обществото. Дори нямам комплекси по този повод. Та аз знам как преди петнайсет години приключи експеримента за създаване на хора със способност за директно общуване с компютър. Виртуалният клон на последният от тях беше проследен и унищожен едва миналата година. Така че не се страхувах, изобщо не се страхувах, че във всеки момент могат да ме приспят. И когато полагах тестове за психологическа и емоционална зрялост, изобщо не исках да отмъстя на родителите си. Напразно мама крещеше, когато си тръгвах. Аз не ги ненавиждам. Аз дори ги обичам. Просто искам да бъда самият себе си. Затова получих Знак за Самостоятелност. Станах равноправен член на обществото, като всеки възрастен. Първата ми работа беше да изискам всички документи относно моята мутация, мислех, че тя е отстранима. Оказа се, че не е. Ако ме лишат от обоняние, зрението и слухът ми също ще изчезнат. Тогава напуснах дома си…     Събудих се отдавна, но лежах без да отварям очи. Игор не беше в къщи, чувствах го по миризмата. Затова пък беше оставил на масата закуска и бележка — мастилото още не беше изсъхнало и го чувах. Това е удобно, много удобно. Мама и татко са прави за това. Само че те не разбират, че са ми дали твърде много. Много повече от това, с което можех да се справя. Най-накрая се реших и отворих очи. В първите секунди е трудно — целият свят мирише и трябваше да видя всичко това. Колкото повече техника и синтетика има наоколо, толкова е по-трудно. По-рано наричах тези миризми „зли“… Добре, че в този дом има само гарантираната от обществото минимум техника. Отидох в банята. Там имаше еднократен санитарен пакет, в който влиза всичко — от четка за зъби и кърпа до презерватив и тоалетна хартия. Обожавам тези пакети, в тях не слагат парфюмерия със силен мирис. После се облякох, хапнах и излязох навън. Морето беше съвсем наблизо. Във водата, до малкият дървен пристан, се полюшваше катер. Малко по-нататък започваше плажът, още съвсем празен, само десетина малки деца тичаха по мокрия пясък край брега под наблюдението на учител. Сигурно тренираше някоя спортна секция. — Ехей! Игор седеше на сгъваемо столче. Беше само по бански, мокър — вече беше успял да се изкъпе. — Хапна ли? — Да, благодаря — аз се приближих. — Печеш ли се? — Работя! — възмути се Игор. — Нима не виждаш? Той подритна кредитния скенер, който лежеше на пясъка. На скенера му беше все едно, това беше специален модел. Аз постоях, гледайки морето. — Игор, а защо работиш тук? Обичаш морето ли? Той неопределено сви рамене. — А все пак? Плащат добре ли? — Стотинки. — Тогава… — Мишка, ти какво, да не си идиот? — Игор говореше рязко, но съдейки по миризмата беше напълно спокоен. — Знаеш ли какъв е процента на безработните в Европа? — Трийсет и нещо… — Трийсет и седем. Е, нека половината да не искат да правят нищо и да са готови да живеят от синтетика. А останалите изобщо нямат против да работят нещо. Тази работа ми я дадоха само заради възрастта ми. — Как така заради възрастта? Нали имаш Знак, значи никой няма право да дискриминира… Игор се разсмя. — Именно. Затова и ми дадоха работа. За да не доказват в съда, че са искали да ме унизят по възрастов признак. И на теб ще ти дадат така, не се притеснявай! — Не искам така! Да седя на стола и да прекарвам кредитни карти през скенера… — Така ли? — заинтересува се Игор. — Не искаш ли? А, извинете за нескромния въпрос, какво образование имате, освен базовото? Специалист ли си в областта на програмирането? Имаш ли права за управление на пътнически или товарен транспорт? Диплом за лекар? Или за преподавател? — той се изхили. — Не — честно казах аз. — Базов курс на образование. Е, и всички задължителни професии… — Ъхъ. Ползвател на информационен терминал и оператор на търговски автомати. По-малко умеят само дебилите. Миша, разбери… Той отново премина на менторски тон. Но аз не се възмущавах. Слушах го. — Никой няма да те дискриминира! Не си го и помисляй! Никой и никъде няма да ти каже… в лицето… че си само един сополанко с ламарина на шията… В Европа и в Северна Америка — със сигурност няма да ти кажат. Дори ще ти плащат повече, отколкото на другите, само и само да избегнат обвинения в социална некоректност. Но никой няма да те възприеме сериозно. — Ще видим… — Пробвай. — Игор се усмихна. — Да те упътя ли към центъра за заетост? — Ще се оправя. — Успех. — Игор се опъна на столчето и разпери ръце. — Действай! Ела довечера, ще споделиш впечатленията си, става ли? Аз се обърнах и мълчаливо закрачих по пътечката. Маратонките ми тихо пееха „Като покривка се стеле далечният път…“. Хубави маратонки. Не са безплатни. Не влизат в социалният минимум. Мама ми ги подари за рождения ден. Центъра за заетост беше наблизо. Дори не взех автомобил, а отидох пеша, макар че имам право на ползване два часа на ден. Нека по-добре часовете да се сумират. Някога ще взема кола и ще се отправя на пътешествие. Само да реша въпроса с работата и жилището… В центъра ми се наложи да поседя на опашка петнайсет минути. Имаше малко хора, но опашката се движеше бавно. В нея имаше най-вече азиатци и араби, но имаше две момичета, които говореха на руски, и няколко местни. Поглеждаха ме. Но сякаш равнодушно. Само от момичетата се излъчваше мирис на любопитство. После дойде моят ред. Служителят на центъра ми хареса. Той беше млад, добродушен, усмихна се весело, показа ми с жест креслото срещу бюрото си, после въпросително погледна към кафеварката. Аз кимнах, решавайки, че също мога да поиграя на мълчание. Кафето беше синтетично. Може би беше много хубаво, и за обикновените хора беше неотличимо от истинското, но аз веднага виждам… — Търсите работа? — полюбопитства служителя, сякаш му бях стар приятел и можех да вляза при него просто така. — Да. — Може ли? Подадох му Знака. Служителят го прекара над скенера и ми го върна обратно. Изхъмка. Подпря брадичката си с длан, гледайки към екрана. — Така… имате права за лична отговорност… но нямате права за обществена отговорност. Така ли е? — Да — признах аз. — Значи, всички налични работи, в които от вашите действия ще зависят безопасността и благосъстоянието на други хора, ще се наложи да отхвърлим… Той пак се усмихна: — Впрочем, такива няма свободни! Значи нищо не губите! — А каква работа има? — попитах аз и изведнъж почувствах в гласа си жалостиви нотки. Служителят въздъхна: — Да видим… Пръстите му пробягаха по клавиатурата на компютъра. — Ами например… — той въздъхна отново. — Търговия със сладолед на плажа… Аз си представих как бродя сред почиващите с количка, облечен в бяла униформа и шапчица с нарисувани ягодки. Казах: — Това е работа за деца. Да припечелят през лятото. Служителят дълго гледа екрана. — Михаил… толкова ли ви се иска да работите? — Да. — Може ли да попитам… защо? — Той ме погледна в очите. — Обществото е готово да предостави на всеки човек гарантирания социален минимум. В него влиза медицинско обслужване, настаняване в хотел, храна, дрехи, някои развлечения и транспортни услуги. Нали знаете това? — Искам да съм полезен за обществото — тъпо казах аз. Сякаш отново бях на изпит. — Михаил… ще позволите ли? — служителят извади цигара. Аз кимнах. — Колкото и ужасно да звучи, — каза служителят, след като запали, — не ви е провървяло, че сте се родили през двайсет и първи век. С вашият характер… — Откъде познавате моят характер? — рязко попитах аз. — Може ли да говорим откровено? — попита служителя. — Разбира се. — Преди седмица сте издържали изпитите и сте получили граждански права. Изобщо не се опитвам да ви оскърбя, повярвайте ми. И напълно признавам, че вашият интелект заслужава това… — Не се презастраховайте — казах аз. Изведнъж ми стана интересно. Всъщност това беше първият човек, е, с изключение на родителите ми, който говореше откровено по тази хлъзгава тема. — Не възнамерявам да ви съдя, можете директно да ми кажете, че съм само едно момченце. За тази фраза бях награден с усмивка. — Не говоря за това, млади човече. Вие сте станали гражданин на света. Прекрасно! Но нека признаем, че жизненият ви опит и способностите ви са ограничени по естествен начин. Вие можете да живеете където искате, да правите каквото искате, да получавате помощ от обществото… но вие не искате това, нали? Вие искате да се самоутвърдите. Да докажете, и то първо на себе си, че сте като всички останали и с нищо не сте по-долу от тях. И, да ви кажа честно, това говори във ваша полза. Но… ние живеем в епохата на разцвета. Сега не е нито деветнайсти, нито двайсети век. Никъде и на никой не му трябва неквалифициран труд. Има огромна нужда от висококвалифицирани специалисти, но за останалите остава търговията със сладолед и балони. Говоря образно. — Разбрах ви образно — измърморих аз. — Не се обиждайте. — Служителят си наля още кафе. — Мисля как да ви помогна… Виждах, че не лъже. Наистина се опитва да измисли нещо. И от това ми ставаше още по-неприятно. — Имаме специална работа за онези, които смятат себе си за незаслужено пренебрегнати — каза изведнъж служителят. — Творчество. Какво ще кажете, ако ви предложа да станете художник, музикант, поет? — Но аз нямам никакви дарби за това… — започнах аз. И разбрах какво има предвид. — Няма нужда да сте даровит — спокойно отвърна служителят. — Артистична среда. Създаване на собствен художествен стил. Например можете да рисувате бели квадрати на червено платно. И ще станете основател на ново направление в изкуството. Но и това е социален клапан. Всеки човек иска да вярва, че е нужен на някого. — Искам наистина да съм нужен! — възкликнах аз. — Вярвам ви! Затова не се опитвам да ви предложа имитация на работа. — Служителят въздъхна. — Михаил, а може би имате някакви особени способности? Поне нещо, недостъпно за другите хора? До този момент всичко беше нормално! А сега… Той не забеляза нищо, струваше му се, че говори напълно естествено. Но аз виждах. Сякаш сиви игли бавно се сипеха от кожата му. Мирисът на напрежението. Мирисът на двойната игра. — Какви ти способности… — въздъхнах аз. Той не можеше да знае за способностите ми на „нюхач“*, не би трябвало. Тази информация също беше вложена в Знака, но беше достъпна само за лекарите, а не за дребни чиновници в центъра за трудоустройство. [* _Нюхач_ — термин, въведен от С. Лукяненко, който не може да има еднозначен превод на български. „Нюхач“ приблизително означава _„цар на мириса“_, _„майстор по мирисането“_, _„познавач на миризмите“_, _„страхотен надушвач“_. Също така тази дума в немалка степен се свързва и със значенията на _„човек, проявяващ нюх“_ — т.е. който има силно развит усет да разпознава скритото зад видимото или пък да предвижда бъдещи събития. — Бел.NomaD.] — Жалко — въздъхна служителя. — Тогава… сигурно… боя се, че не мога да ви помогна с нищо. Освен с работата за продавач. Или творческа работа… От него лъхна нов мирис. Леко тържество. Доброжелателно, аз наистина му бях симпатичен… но все пак — тържество. Той ме беше вкарал в капан. — И какво се получава? — тихо попитах аз. — Формално съм напълно самостоятелен и нужен на обществото човек. А всъщност всичко, което могат да ми предложат, е имитация на работа. — Да — кимна служителя. — Ще бъда откровен с вас: ситуацията е точно такава. Като частно лице мога само да ви посъветвам да постъпите в някой университет, да получите висше образование… — Вие имате резултатите от всичките ми тестове — казах аз. — Погледнете сами. Към какво имам най-ярко изразени способности? Служителят въздъхна. — Боя се, че нямате особени способности към нищо определено. Но когато получите образование, с работата ще е по-лесно. — Но и тя може да бъде такава… ненужна. Само че няма да ходя по плажа с количка, а ще стоя в офис. Като вас. — Нашето време е благоприятно за ярко изразените личности. — Той ме погледна косо. — Или за ярко изразените безделници. Първите живеят много интензивен живот. Вторите се задоволяват с това, което им дава обществото. А за „средата“… обикновените, нормални граждани… за тях е най-трудно. — Разбирам. — Аз станах. — Благодаря ви. Ще помисля върху думите ви. Служителят също се надигна и ми протегна ръка: — Помислете, Михаил. И ако успеете да измислите някаква оригинална област за прилагане на вашите знания и умения… ще съм щастлив да помогна! Едва ли не ми каза директно, че знае какъв съм аз. — Непременно! — казах аз. Намерих държавно кафе на съседната улица. Седнах на една свобода маса и към мен веднага се приближи келнер. Много вежлив и важен. „Средата“ на обществото. И той някога е искал да стане велик и богат. И той е ходил в центъра по заетостта. И ето, намерил е своето място в живота. Той е нямал нищо „оригинално“, което да предложи. А аз имам. Само че не искам. Поръчах няколко ястия от безплатния списък. Всичко беше синтетично, освен хлябът. Неизвестно защо си помислих, че тези хранителни ограничения са нарочни. Обществото може да си позволи да харчи много повече за безполезните. Само че тогава какъв стимул ще имат хората? Изпитание с изобилие. Учихме това в училище. Златен век. Всеобща ситост. Невиждан прогрес на науката… Винаги са ни казвали, че това е хубаво. Погледнато в цялостност — да, сигурно. Само че за отделния човек има варианти. Ядях супа, която току-що беше приготвена от прах и гореща вода. Супата беше вкусна. Само аз виждах всички химически компоненти, които бяха добавени в нея. Аз съм уникум. Много ценен човек. Ходещ химически анализатор с чудовищна сила. И на обществото, разбира се, му е неприятно, че не искам да използвам способностите си. Как мога да съм толкова наивен? Седнах в монорелса и преминах през цяла Европа. Свободен и независим… Само че — със Знак на шията. А как иначе? Да го изхвърля? Та първият полицай да заподозре, че съм избягало от дома си дете? Живея в добро време, това е истина. Вече няма войни. Вече няма глад. Почти няма престъпност. И правата на хората нараснаха. Даже „дискриминацията по възраст“ вече не съществува. И със сигурност никой няма да насилва своенравното хлапе-мутант да прави това, което му е неприятно. Но защо да го насилва, ако може да го принуди? Знакът виси на верижката си. Фиксира се от сензорите в транспорта, в магазините, в кафетата. И във всеки град, в който отида, вежлив и доброжелателен човек ще ми обясни, че под слънцето има много малко места. Може да се бунтувам. Може да се шляя по целия свят и да не правя нищо. Но това не ми е в характера, и тези, които трябва, знаят това. Аз станах и отидох до безплатен видеофон. Намерих в списъка центъра за заетост, набрах номера. И изобщо не се учудих, когато видях на екрана лицето на доскорошния ми събеседник. — Имам въпрос — казах аз. — Да, Михаил. Дойде ли ви някаква идея? Той беше целият във внимание. — Дойде ми. Ако при вас дойде човек с условно-положителна мутация… свръхвъзприятие на миризми. Ще му намерите ли работа? — Много рядка мутация! — прочувствено каза чиновникът. — Разбира се, че ще се намери. Доколкото знам, всеки научен център, всяка производствена фирма ще вземат на работа такъв човек. Никакви анализатори, уви, не могат да го заменят. Пробив при синтеза на нови лекарства, получаване на свръхчисти химически вещества… каквото се сетите! Наука, криминалистика, производство на парфюми… трябва ли да обяснявам на вас всичко това, Михаил? — Не трябва — честно казах аз. — Обясняват ми го още от раждането. — Мога само да добавя… когато този човек започне да работи, мутацията му незабавно ще бъде призната за положителна и ще бъде внесена в общия списък. Всеки родител ще може да подари на детето си такава интересна способност… — Наистина ли мислите, че е интересна? — уморено попитах аз. И прекъснах връзката. А вечер на перона има доста хора… Аз стоях до информ-терминала и тъпо гледах екрана, към бланката за електронно писмо. Всяка вечер изпращах на родителите си кратки писма. Така ме помолиха, а и аз не исках да се притесняват… Само че сега не знаех какво да напиша. — Ще заминаваш ли? Обърнах се. Игор ме гледаше и се усмихваше. — Още не знам — казах честно аз. Пристъпих, и маратонките ми радостно запяха „Ние сме виждали много пътища…“ Наведох се и най-накрая им изключих звука. — А аз мислех, че все пак ще минеш… — каза Игор. Искрено го каза. — Кажи ми, и ти ли си от онези, които ме контролират? — попитах го директно аз. — Вече си се досетил? — Игор се ухили. — Щом като на мен, с моите слаби способности на емпат, ми досаждаха цяла година… такъв като тебе сигурно цял живот няма да оставят на мира. Не, Мишка. Аз съм сам за себе си. Не играя такива игри. Той не лъжеше. Хубаво е, че мога да видя това. — Следят ме, Игор — оплаках се аз. — Днес ми дадоха да разбера… или правя това, което е нужно на обществото, или ще стана никому ненужен безделник. — Разбира се — леко учудено каза Игор. — А ти какво си мислеше? Винаги е било така. Само че ако първобитният човек не е искал да гони мамути, въпреки че е можел, другарите му може и да го изядат. А сега просто те изхвърлят в канавката. — А свободата? — попитах аз. Сякаш Игор беше виновен за нещо. — Ами ти я притежаваш. — Той отново се ухили. — Ти я получи, изцяло. Не ти ли харесва вкусът й? — Не. — Ами извинявай тогава. Друга няма. Аз погледнах бланката на писмото. Взех светлинната писалка и бързо написах на екрана:   „Повече писма няма да има.“   И натиснах бутона, изпращайки последното си писмо до родителите ми. — Е, ще заминаваш ли? — попита Игор. — Ако да, можем да тръгнем заедно. Някъде на юг, какво ще кажеш? Там е топло. А на палмите не растат синтетични банани. — Толкова ли си бърз на тръгване? — Повече, отколкото си мислиш — засмя се Игор. — Но това все пак е загуба — казах аз. — Да — леко се съгласи той. — Имаш два варианта. Или губиш и ти, и нашето сито, благополучно общество. Или печели обществото… е, и ти също. Към перона бавно се приближи монорелс. Във вагончето влязоха няколко човека. — Е, тръгваме или оставаме? — нетърпеливо попита Игор. — Не обичам да обмислям много! — Ако стигна, ще тръгнем — казах аз. — Син! И скочих на тясната синя ивица в цветния бетон. — Ама колко пъти да ти обяснявам? — Игор се намръщи. — Не можеш да стигнеш. По никакъв начин. Така е измислено! — Вярвам ти — съгласих се аз. — Само че, знаеш ли, все едно — ще продължавам да опитвам. Винаги.     Сергей Лукьяненко Запах свободы, 1999   Източник: http://sfbg.us   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/630 Последна корекция: 9 юли 2010 в 14:18