Аркадий и Борис Стругацки

ВРЕМЕТО НА ДЪЖДА

 

 

Аркадий и Борис Стругацкий

Гадкие лебеди [= Время дождя]

 

ПЪРВА ГЛАВА

Като притвори внимателно вратата, Ирма излезе - слаба, дългокрака, с

голяма уста и ярки като на майка си устни, разтегнати във вежлива усмивка,

която й придаваше вид на възрастна - и Виктор веднага се залови да пали

цигара. Та тя далеч не е дете, мислеше си стъписан. Децата не говорят така.

Не се държа грубо, а направо жестоко, и дори не жестоко, а просто й беше

все едно. Сякаш трябваше да ни доказва някаква теорема - пресметна и

анализира всичко, делово ни съобщи резултата и съвсем спокойно си тръгна с

потрепващи плитки. Виктор превъзмогна смущението си и погледна към Лола. На

лицето й бяха избили червени петна и ярките й устни трепереха, сякаш всеки

момент щеше да заплаче, но естествено и през ум не й минаваше да плаче.

Лола беше вбесена.

- Виждаш ли? - попита тя на висок глас. - Момиченце, а? Сополанка...

Глупости! Нищо свято няма за нея, една дума да обели - ще ме оскърби, сякаш

не съм й майка, а парцал, в който може да си трие краката. Срам ме е от

съседите! Мръсница, простачка...

Да, помисли си Виктор, и аз живях с тази жена, разхождах се с нея в

планината, четях й Бодлер и примирах, когато се докосвах до нея, и помнех

на какво ухаеше... май дори веднъж се бих заради нея. И досега не мога да

проумея за какво си е мислила, докато й четях Бодлер? Не, направо е

невероятно, че успях да избягам от нея. И умът ми не го побира, как ме

изтърва? Сигурно и аз не съм бил цвете за мирисане. То и сега навярно

животът с мене не е за облажаване, но тогава пиех още повече и отгоре на

всичко се мислех за голям поет.

- На тебе, разбира се, умът ти е другаде - говореше Лола. - Животът в

столицата не е като при нас, там е пълно с разни балерини и артистки...

Всичко знам. Не си въобразявай, че ние тука нищо не знаем. И за купищата

пари, които получаваш, и за любовниците ти, и за безкрайните скандали...

Всичко това, ако искаш да знаеш, изобщо не ме интересува, не ти пречех да

живееш, както си искаш...

Общо взето, погубва я това, че твърде много говори. Преди да се омъжи,

беше кротка, мълчалива и тайнствена. Има такива млади момичета, които още

по рождение знаят как да се държат. Лола знаеше. Всъщност тя и сега не е

лоша, когато седи с изложени на показ колене... или когато изведнъж вдигне

ръце на тила си и се протегне. На някой провинциален адвокат това би

трябвало да прави силно впечатление... Виктор си представи приятна вечер:

тази масичка е преместена ей до онзи диван, шампанското шуми, разлято във

високи чаши, кутията с шоколадови бонбони е превързана с панделка, а самият

адвокат е колосан отгоре до долу и с папийонка. Всичко е подредено както

трябва и изведнъж влиза Ирма... Направо кошмар, помисли си Виктор. Колко е

нещастна, горката...

- Ти трябва да разбереш, че работата не е в парите - продължаваше

Лола. - Сега нещата не могат да се оправят само с пари. - Вече беше се

успокоила и червените петна бяха изчезнали. - Знам, че по своему си честен

човек. Ти си безразсъден и разпуснат, но не си злобен. Винаги си ни помагал

и в това отношение нямам никакви претенции към тебе. Но сега имам нужда от

друга помощ... Не мога да кажа, че съм щастлива, но и нещастна не можа да

ме направиш. Ти си имаш свой живот, а аз - свой. Между другото, годините ми

не са чак толкова много, все още не съм за изхвърляне...

Ще се наложи да взема момичето, помисли си Виктор. Явно Лола вече

всичко е решила. Ако оставя Ирма тук, в тази къща ще настане същински ад...

Добре де, ама какво ще правя с нея? Я си помисли честно, каза си. Ама

наистина честно. Трябва честно да решиш, защото това не е шега работа... И

той съвсем честно си припомни живота в столицата. Нищо няма да излезе, каза

си накрая. Разбира се, може да взема икономка. Значи, ще се наложи да наема

постоянна квартира... Но не е там работата: момичето трябва да живее с мен,

а не с икономката... Казват, че децата, възпитавани от бащите, са най-

добрите деца. После, тя ми харесва, макар да е доста странно момиче. И

изобщо - длъжен съм. Като честен човек и като баща. И съм виновен пред нея.

Но тук намирисва на литература. И все пак, ако честно се замислиш... Ами,

честно казано, страхувам се. Тя ще стои пред мен, разтеглила голямата си

уста в усмивка, която я прави толкова възрастна, и какво ще й река тогава?

Чети, повече чети, всеки ден чети, няма нужда да се занимаваш с нищо друго,

само чети. Та тя това и без мен го знае, а друго нямам какво да й кажа. Ето

затова се страхувам ... Ама и сега не съм честен докрай. Не ми се иска да я

взема, ето там е работата. Свикнах да живея сам и не искам да променям

начина си на живот... Ето това е истината, честно казано. Изглежда

отвратително като всяка истина. Зная, че мисля цинично, себелюбиво,

мръснишки. И честно.

- Защо мълчиш? - попита Лола. - Докога смяташ да мълчиш?

- Не, не. Слушам те - побърза да каже Виктор.

- Че какво слушаш? От половин час чакам да благоволиш да вземеш

отношение. В края на краищата тя не е само мое дете...

И спрямо нея ли трябва да бъда честен? - помисли си Виктор. Виж, към

нея никак не ми се ще да бъда честен. Тя май си е въобразила, че мога да

реша такъв въпрос тутакси, - както си седя - между две цигари.

- Разбери - рече Лола, - та аз не казвам да я вземеш със себе си.

Знам, че няма да я вземеш, и - слава богу, че няма да я вземеш, ти не си

способен на такова нещо. Но нали имаш връзки, познати, все пак си доста

известен човек! Помогни й да се нареди... Та нали у нас има най-различни

привилегировани гимназии, пансиони, специални училища. Тя е способно

момиче, езиците й вървят, и математиката, и музиката...

- Пансион - каза Виктор. - Да, разбира се... Пансион. Дом за сираци...

Не, не, шегувам се. Наистина си заслужава да помисля.

- Какво има толкова да му мислиш? Всеки би се радвал да настани детето

си в добър пансион или в специално училище. Жената на нашия директор...

- Виж какво, Лола - прекъсна я Виктор. - Идеята ти е добра и ще се

опитам да направя нещо. Но не е толкова лесно, трябва ми време. Разбира се,

ще напиша...

- Ще напиша! Все това правиш. Няма нужда да пишеш, а трябва да отидеш

там, лично да се помолиш, прага да изтъркаш! Тука и без това по цял ден

нищо не правиш! Само пиеш и тичаш подир разни фусти. Нима е толкова трудно

да направиш нещо за родната си дъщеря...

По дяволите, помисли си Виктор, иди, че й обяснявай. Отново запали

цигара, стана и закрачи из стаята. Навън се беше стъмнило и дъждът

продължаваше да се лее - едри, тежки, равномерни капки дъжд, изобилен дъжд,

който явно за никъде не бързаше.

- Ах, как ми дотегна! - с неочаквана злоба каза Лола. - Да знаеш само

колко си ми дотегнал...

Време е да си тръгвам, помисли си Виктор. Свещеният майчин гняв се

надигна. И яростта на зарязаната жена, и всичко останало. Така и така днес

нищо няма да й отговоря. И нищо няма да обещавам.

- На теб човек изобщо не може да разчита за каквото и да било -

продължаваше тя. - Не ставаш за съпруг, бездарен си и като баща... вижте

го, нашумял писател бил! Родната си дъщеря не можа да възпита... Та всеки

мъж, хванат от улицата, разбира хората повече от тебе! Какво да правя сега?

От тебе няма никаква полза. Аз от кожата си излизам и пак нищо не мога да

направя. За нея съм нула, за нея всеки мокрец* е сто пъти по-важен от мене.

Е, нищо, един ден ще си блъскаш главата! Щом ти не я учиш, мокриците ще я

научат! И ти ще доживееш един ден да ти плюе в мутрата, като на мене...

[* Мокрец - мъжки представител на вида мокрици (Oniscus murarius) -

дребни ракообразни, дълги до 10-15 мм, които обитават влажни места на

сушата. - Б.пр.]

- Недей така, Лола - рече Виктор, като се намръщи. - Все пак, знаеш

ли, някак си... Вярно е, че съм баща, но пък ти си майка... На тебе все

другите са ти виновни...

- Махай се! - каза тя.

- Виж какво - рече Виктор. - Нямам намерение да се карам с тебе. Нито

пък смятам слепешката да решавам този въпрос. Ще си помисля. А ти...

Тя вече се беше изправила и направо трепереше, като предварително

изпитваше наслада, че ще започне да й натяква, и беше готова с удоволствие

да започне шумна разправия.

- А ти - спокойно каза той - се постарай да не нервничиш толкова. Все

нещо ще измислим. Ще ти се обадя по телефона.

Той излезе в коридора и надяна наметалото си. Наметалато беше още

мокро. Виктор надникна в стаята на Ирма за да се сбогува, но нея я нямаше.

Прозорецът беше широко отворен и дъждът плющеше по перваза. На стената беше

закачен лозунг, изписан с големи красиви букви: "Моля, прозорецът никога да

не се затваря". Лозунгът беше намачкан, тук-таме съдран и с тъмни петна,

сякаш някой много пъти грубо го беше свалял от стената и го беше тъпкал с

крака. Виктор затвори вратата.

- Довиждане, Лола - каза той.

Лола не му отговори.

На улицата вече беше съвсем тъмно. Дъждът започна да барабани по

раменете и качулката му. Виктор се сви и напъха ръцете си още по-дълбоко в

джобовете. Ето в тази градска градинка за първи път се целунахме, помисли

си той. А пък тази къща по онова време още я нямаше, беше празно място -

бунище, там ходехме с прашки на лов за котки. Тогава градът беше пълен с

котки, а сега май не виждам нито една... И в онези години изобщо нищо не

четяхме, а стаята на Ирма е претъпкана с книги. Как изглеждаше по мое време

дванайсетгодишното момиче? Луничаво, по цял ден хилещо се същество, което

си играе с панделки, кукли и картинки със зайчета и Белоснежки. Все по две,

по три ходеха и си шушукаха, дъвчеха бонбони от целофанови торбички и

зъбите им постоянно бяха развалени. Изглеждаха едни такива чистички и все

донасяха за белите ни, а най-добрите от тях бяха като нас: с охлузени

колене, с щъкащи очи на дива котка и все гледаха да спънат някого. Дали пък

най-сетне не настъпиха нови времена? Не, помисли си той. Не ми се вярва

това да е причината. Всъщност и времето, разбира се, е друго... Да не би

пък дъщеря ми да е вундеркинд? Та нали понякога се раждат и вундеркинди.

Баща съм на вундеркинд. Каква чест! Ама и много главоболия има, и май

почестите са по-малко от главоболията. Пък и в края на краищата каква чест

е това... А ето тази уличка винаги съм я обичал, защото е най-тясната.

Точно така, а там някакви се бият. Правилно, у нас винаги така става, нали

не можем да живеем, без да се бием. Такъв ни е обичаят от памтивека. И

естествено двама срещу един...

На ъгъла имаше уличен фенер. Вътре в кръга на осветеното пространство

под дъжда прогизваше автомобил с брезентов покрив, а край него двама с

блестящи наметала превиваха към паважа трети - целият в черно и мокър. И

тримата напрегнато и непохватно тъпчеха на едно място. Виктор поспря, а

после се приближи. Не можеше да разбере какво става всъщност. На сбиване не

приличаше, защото никой никого не биеше. Още по-малко напомняше младежко

боричкане от излишък на сила - не се чуваха нито разпалени подвиквания,

нито пръхтене на жребци... Третият, дето беше в черно, изведнъж се

отскубна, падна по гръб и двамата с наметалата тутакси се хвърлиха отгоре

му. В този момент Виктор забеляза, че вратите на колата са отворени, и си

помисли, че този, черния, или наскоро са го измъкнали оттам, или сега се

мъчат да го напъхат вътре. Той се приближи съвсем до тях и изрева:

"Спрете!"

Двамата с наметалата рязко извърнаха глави и няколко мига гледаха към

Виктор изпод сведените си качулки. Виктор забеляза само, че са млади и са

зинали уста от силното напрягане, а после те с невероятна бързина се

шмугнаха в автомобила, тръшнаха вратите, моторът изрева и двамата изчезнаха

в тъмнината. Човекът в черно незабавно се изправи и когато го разгледа

отблизо, Виктор направи крачка назад. Беше болен от лепрозариума* -

"мокрец" или "очилат", както ги наричаха заради жълтите кръгове около

очите** - с плътна черна превръзка, закриваща долната половина на лицето.

Той дишаше тежко и мъчително, чак остатъците от веждите му се повдигаха

високо от страданието. По плешивата му глава се стичаше вода.

[* Лепрозариум (лат.) - изолирана колония за прокажени. - Б.пр.]

[** Прозвището мокрец има двояк смисъл. Освен ракообразно, на руски

мокрец означава и "мокър лишей" - вид кожна болест по конете. - Б.пр.]

- Какво става тук? - попита Виктор.

Очилатият не гледаше към него, а покрай него и очите му се облещиха.

Виктор понечи да се извърне, но в този миг главата му изпращя от удар в

тила и когато се опомни, откри, че лежи с лице към водосточна тръба. Водата

шуртеше в устата му, топла и ръждива на вкус. Като плюеше и кашляше, той се

извъртя и седна, опрял гръб на тухлената стена. Водата, насъбрала се в

качулката, се изля във врата му и пропълзя по тялото. В главата му биеха и

кънтяха камбани, гърмяха тръби и думкаха барабани. Сред тази шумотевица

Виктор съзря пред себе си слабо, мургаво лице. Беше познато. Още преди да

изтракат челюстите му... Той размърда езика си и го прокара по челюстите.

Зъбите му бяха здрави. Момчето събра шепа вода под тръбата и я плисна в

очите му.

- Приятелю - рече Виктор. - Стига.

- Стори ми се, че още не сте се съвзели - сериозно каза момчето.

Виктор пъхна внимателно ръка под качулката и опипа тила си. Имаше

подутина, но само толкова - черепът беше здрав и дори кръв нямаше.

- Кой ме нареди така? - замислено попита той. - Надявам се, че не си

ти?

- Ще можете ли сам да ходите, господин Банев? - попита момчето. - Или

да повикам някого? Разбирате ли, за мен сте твърде тежък.

Виктор си спомни кой е той.

- Чак сега те познах. Ти си Бол-Кунац, приятелят на дъщеря ми.

- Да - каза момчето.

- Много добре. Няма нужда никого да викаш и на никого да обясняваш. Я

по-добре малко да поседим и да се посъвземем.

Сега видя, че и Бол-Кунац не е съвсем здрав и читав. На бузата му

тъмнееше прясна рана, а горната му устна беше подпухнала и кървеше.

- Все пак ще повикам някого - каза Бол-Кунац.

- Има ли смисъл?

- Вижте, господин Банев, не ми харесва този ваш тик на лицето.

- Наистина ли? - Виктор опипа лицето си. То не потрепваше. - Така ти

се е сторило... Добре. А сега да станем. Какво трябва да направим за тази

цел? Трябва да свием краката си... - Той сви краката си, но му се стори, че

те не са неговите. - След това леко да се отблъснем от стената, като

пренесем центъра на тежестта така, че... - Не успя да пренесе центъра на

тежестта, нещо му пречеше. "С какво ли ме цапардосаха така? - помисли си

той. - Ама че ловко..."

- Настъпили сте наметалото си - съобщи момчето, но Виктор вече беше

успял да се оправи с ръцете и краката си, с наметалото и с оркестъра под

черепа. Стана. Отначало се наложи да се подпира на стената, но после

работата потръгна.

- Аха - каза той. - Значи си ме влачил оттам до тази тръба. Благодаря

ти.

Уличният фенер си беше на мястото, но нито автомобилът, нито очилатият

бяха там. Само малкият Бол-Кунац внимателно гладеше ожулената си буза с

мокра длан.

- Къде са се дянали всички? - попита Виктор.

Момчето не отговори.

- Сам ли лежах тука? - попита Виктор. - Наоколо нищо ли нямаше?

- Хайде да ви изпратя - рече Бол-Кунац. - Къде ще ви бъде най-добре? У

вас ли?

- Почакай - каза Виктор. - Ти видя ли как искаха да хванат очилатия?

- Видях как ви удариха - отвърна Бол-Кунац.

- Кой беше?

- Не знам. Той стоеше с гръб към мен.

- А ти къде беше?

- Ами аз лежах там, зад ъгъла...

- Нищо не разбирам - каза Виктор. - Да не би с главата ми нещо... Ти

всъщност защо си лежал зад ъгъла? Там ли живееш?

- Вижте какво, лежах, защото ме удариха преди това. Не този, който

удари вас, а друг.

- Очилатият ли?

Те крачеха бавно, като се стараеха да вървят по паважа, та водата от

покривите да не се стича отгоре им.

- Н-не - отвърна Бол-Кунац, след като се позамисли малко. - Според мен

те, всичките, бяха без очила.

- Боже мой - каза Виктор, бръкна с ръка под качулката и опипа

подутината. - Имам предвид прокажения, тях ги наричат очилатите. Нали ги

знаеш, ония от лепрозариума? Мокриците...

- Не знам - сдържано рече Бол-Кунац. - Според мен всички бяха напълно

здрави.

- Чакай, чакай! - каза Виктор. Той усети, че нещо не е наред и дори се

спря. - Ти какво, да не би да твърдиш, че там изобщо не е имало никакъв

прокажен? С черна превръзка и целият в черно...

- Той не е никакъв прокажен! - неочаквано избухна Бол-Кунац. - Та той

е по-здрав от вас...

За първи път у това момченце се прояви нещо момчешко и тутакси

изчезна.

- Не ми е съвсем ясно къде отиваме - след като помълча, рече то с

предишния сериозен и безпристрастен тон. - Отначало ми се струваше, че

отиваме у вас, но сега виждам, че вървим в противоположната посока.

Виктор продължаваше да стои и да го гледа отгоре надолу. Лика-прилика

са - като две капки вода, помисли си той, пресметна и анализира всичко и

делово реши да не съобщава резултата. Пък аз чакам да ми разкаже какво е

станало. Интересно защо постъпва така? Нима е намесен престъпният свят?

Ами, не ми се вярва. Или все пак наистина е криминална история? Та нали

сега е друго време... Вятър работа, знам ги аз тукашните престъпници...

- Всичко е наред - каза той и тръгна отново. - Отиваме в хотела. Аз

живея там.

Право, строго и мокро, момчето крачеше до него. След като се поколеба

малко, Виктор сложи ръка на рамото му. Нищо особено не се случи - момчето

изтърпя. Впрочем навярно то просто реши, че рамото му е потребно за съвсем

практична цел - като опора за контузения.

- Трябва да ти кажа - рече Виктор с тон, изразяващ пълно доверие, - че

вие двамата с Ирма разговаряте по твърде странен начин. Когато бях малък,

ние не говорехме така.

- Наистина ли? - вежливо се учуди Бол-Кунац. - И как разговаряхте?

- Ами ето например последният ти въпрос по наше време би звучал: к"о?

Бол-Кунац повдигна рамене.

- Искате да кажете, че така би било по-добре?

- Боже опази! Искам само да кажа, че така би звучало по-естествено.

- Тъкмо това, което е най-естествено - отбеляза Бол-Кунац, - най-малко

подобава на човека.

Виктор усети някакъв студ да нахлува в душата му. Смут го обзе. Или

даже - страх. Сякаш котка се изсмя в лицето му.

- Естественото винаги е примитивно - продължи в това време Бол-Кунац. -

А човекът е сложно същество, естественото не му отива. Разбирате ли ме,

господин Банев?

- Да - каза Виктор. - Разбира се...

Имаше нещо невероятно фалшиво в това как бащински бе сложил ръка на

рамото на това хлапе, което не беше хлапе. Дори почувствува тъпа болка в

лакътя. Внимателно свали ръката си и я напъха в джоба.

- На колко си години? - попита Виктор.

- На четиринайсет - разсеяно отвърна Бол-Кунац.

- Аха...

Всяко момче на мястото на Бол-Кунац непременно би се поинтересувало

какво означава това дразнещо неопределено "аха", но Бол-Кунац не беше от

тези момчета. Любопитните междуметия не го занимаваха. Той разсъждаваше за

съотношението между естественото и примитивното в природата и обществото.

Той съжаляваше, че е попаднал на такъв неинтелигентен събеседник, при това

ударен по главата...

Стигнаха до булеварда на Президента. Тук имаше много улични лампи и се

срещаха минувачи - забързани мъже и жени, прегърбени от неумолимо леещия се

ден след ден проливен дъжд. И осветени витрини имаше, и входът на киното

грееше в неонова светлина, а под навеса се тълпяха съвсем еднакви млади

хора от неопределен пол с блестящи наметала до петите. И над всичко това

през дъжда сияеха златисти и сини заклинания: "Президентът е баща на

народа", "Легионерът на свободата е верен син на Президента", "Армията е

нашата страшна сила"...

По инерция продължиха да крачат по паважа, докато един преминаващ

автомобил изрева с клаксона и ги пропъди на тротоара, като ги обля с мръсна

вода.

- Аз пък си мислех, че си на осемнайсет - каза Виктор.

- К"о-к"о? - с противен глас попита Бол-Кунац и Виктор облекчено се

засмя. Все пак си беше момче, обикновен, нормален вундеркинд, който е

прочел от кора до кора Гейбър, Зурзмансор, Фром и може би дори е успял да

се справи с Шпенглер.

- Като малък имах приятел - каза Виктор, - който си науми да прочете

Хегел в оригинал и успя да го прочете, но стана шизофреник. На твоите

години сигурно знаеш какво е шизофреник.

- Да, зная - каза Бол-Кунац.

- И не се ли страхуваш?

- Не.

Стигнаха до хотела и Виктор предложи:

- Защо не дойдеш при мен да се изсушиш?

- Благодаря ви. Тъкмо се канех да поискам разрешение да вляза. Първо,

длъжен съм да ви кажа още нещо и, второ, трябва да се обадя по телефона.

Може ли?

Виктор позволи. Минаха през въртящата се врата покрай портиера, който

свали пред Виктор фуражката си, край разкошните статуи с електрическите

свещи в абсолютно празното преддверие, пропито с ресторантски миризми, и

Виктор усети обичайното въодушевление, като предварително изпита

удоволствието от настъпващата вечер, когато може да пие и да дрънка

безотговорно, и да избута с лакът за утре всичко, което досадно го притисна

днес; удоволствието от предстоящата среща с Юл Голем и доктор Р. Квадрига;

а може би щеше да се запознае с още някой и може би нещо щеше да се случи -

сбиване или някоя друга драма - и ще си поръчам днес миноги* и нека всичко

да бъде добре, а с последния автобус ще отида при Диана.

[* Минога - примитивно гръбначно животно (Petromyzones) от класа

кръглоусти, твърде близко до рибите. Речната минога се смята за деликатес. -

Б.пр.]

Докато Виктор вземаше ключа от администратора, зад гърба му се водеше

разговор. Бол-Кунац разговаряше с портиера. "Ти защо се намъкна тука?" -

съскаше портиерът. "Трябва да разговарям с господин Банев." "Ще ти дам аз

на тебе един разговор с господин Банев - съскаше портиерът. - Шляеш се по

ресторантите..." "Трябва да разговарям с господин Банев - повтори Бол-

Кунац. - Ресторантът не ме интересува." "Хлапе такова, остана и ресторантът

да те интересува... Ей-сега ще те изхвърля оттук..." Виктор взе ключа и се

обърна.

- Ъъъ... - каза той. Пак забрави името на портиера. - Момчето е с мен,

всичко е наред.

Портиерът нищо не отговори. На лицето му беше изписано недоволство.

Качиха се в стаята. Виктор с наслада захвърли наметалото и се наведе

да развърже прогизналите си обувки. Кръвта нахлу в главата му и той я усети

как болезнено започна да пулсира на редки тласъци там, където беше отокът,

кръгъл и тежък като оловна топка. Веднага се изправи и подпрян на касата на

вратата, взе да смъква обувката си, като настъпи петата й с носа на

другата. Бол-Кунац стоеше наблизо, от него капеше вода.

- Събличай се - каза Виктор. - Сложи всичко на радиатора, ей-сега ще

ти дам хавлиена кърпа.

- Може ли да се обадя по телефона? - каза Бол-Кунац, без да се

помръдне.

- Давай.

Виктор смъкна и другата обувка и с мокрите чорапи се запъти към

банята. Докато се събличаше, чу момчето тихо да разговаря - спокойно и

неразбираемо. Само веднъж то ясно и високо каза: "Не зная." Виктор се изтри

с кърпата, облече халата, намери чиста хавлия и влезе в стаята.

- Ето и за тебе - каза той и тогава видя, че не е имало смисъл. Бол-

Кунац продължаваше да стои до вратата и от него все така капеше вода.

- Ще настинеш - каза Виктор.

- Не, не се безпокойте, благодаря ви. Няма да настина. Бих искал само

да изясним с вас един въпрос. Ирма нищо ли не ви каза?

Виктор хвърли хавлията на дивана, клекна пред бара и извади бутилка и

чаша. Наля в чашата един пръст джин и добави малко вода.

- Тя не ви ли предаде нашата покана?

- Не, никаква покана не ми е предавала. На, пийни!

- Благодаря ви, няма нужда. Щом тя не ви е казала, аз ще ви предам

поканата. Ние бихме искали да се срещнем с вас, господин Банев.

- Кои сте тези "вие"?

- Гимназистите. Вижте, чели сме вашите книги и бихме искали да ви

зададем няколко въпроса.

- Хм - усъмни се Виктор. - Сигурен ли си, че на всички ще им бъде

интересно?

- Според мен - да.

- Все пак аз не пиша за гимназисти - напомни Виктор.

- Това не е толкова важно - меко продължи да настоява Бол-Кунац. -

Бихте ли приели поканата?

Виктор замислено разклати прозрачната смес в чашата.

- Защо не пийнеш все пак? - попита той. - Най-доброто средство срещу

настинка. Не искаш ли? Е, тогава аз ще го изпия. - Той пресуши чашата. -

Добре, съгласен съм. Само че без никакви афиши, обяви и така нататък. Ще

бъдем в тесен кръг. Вие и аз... Кога ще бъде?

- Когато ви е удобно. Най-добре тази седмица. Някоя сутрин.

- Да речем, след два дни. Само че да не е много рано. Например в петък

в единайсет. Става ли?

- Да. В петък в единайсет. В гимназията. Да ви напомня ли?

- Непременно - каза Виктор. - Винаги се старая да забравям за всякакви

приеми, вечери и банкети, а също и за митинги, срещи и съвещания.

- Добре, ще ви напомня - каза Бол-Кунац. - А сега, ако ми разрешите,

ще си тръгна. Довиждане, господин Банев.

- Почакай, ще те изпратя - каза Виктор. - Да не би този... портиерът

да те нахока. Днес май не е в настроение, а портиерите нали ги знаеш какви

са...

- Благодаря ви, не се безпокойте - възрази Бол-Кунац. - Той ми е баща.

И излезе. Виктор си наля още един пръст джин и се стовари в креслото.

Ама че работа, помисли си. Горкият портиер. Абе как му беше името? Не е

удобно така, та ние двамата сме братя по нещастие, колеги. Ще трябва да

поговоря с него, да обменя опит. Той сигурно вече е натрупал опит... Ей че

много вундеркинди са се навъдили в моето родно кишаво градче. Може би е от

повишената влажност? Той отметна глава назад и се намръщи от болка. Ах,

мръсникът, с какво ли ме нареди така? Виктор опипа подутината. Дали не беше

с гумена палка? Всъщност откъде да знам какви са последствията от удар с

гумена палка? Знам как боли от модерните столове в "Печения Пегас". Знам

как боли и от удар с приклад на автомат или например с дръжка на пистолет.

И от бутилка шампанско - и от пълна, и от празна... Ще трябва да попитам

Голем... Изобщо твърде странна история, добре би било да проумея какво се

случи. И той взе да размишлява за тази история, за да отпъди изплувалата на

нейния фон мисъл за Ирма за необходимостта да се откаже от някои свои

навици и да се ограничи до известна степен или да пише някъде на някого, да

чука на нечия врата и да се моли... "Извинявай за безпокойството, стари

приятелю, оказа се, че имам дъщеря на дванайсет и малко отгоре години,

много свястно момиче, но майка й е глупачка, пък и баща й е глупак, та се

налага да я вредим някъде по-далеч от тези глупави хора..." Не искам днес

да мисля за това, утре ще помисля. Виктор погледна часовника си. Изобщо

стига съм мислил. Стига!

Стана и взе да се облича пред огледалото. Тумбакът ми расте, виж го ти

недния, да се чудиш откъде се появи този търбух? Винаги съм бил слабичък и

мършав... И даже не търбух като търбух - благороден и трудов, от умерен

живот и добра храна, - а едно такова нищо и никакво тумбаче, опозиционерско

шкембенце. На господин Президента не ще да е такова. Господин Президента

сигурно има благороден, тапициран в черно, лъскав дирижабъл. Докато си

връзваше връзката, той доближи лицето си до огледалото и внезапно си

помисли как изглеждаше това уверено, силно лице, толкова обожавано от

жените от определен род, грозновато, но мъжествено лице с квадратна

брадичка, как изглеждаше то към края на историческата среща. Лицето на

господин Президента, също нелишено от мъжественост и ъгловатост, към края

на историческата среща, честно казано, напомняше, само между нас да си

остане, зурла на глиган. Господин Президента благоволи да побеснее до

крайност, от зъбатата му паст летяха пръски и аз извадих кърпа, и

демонстративно си избърсах бузата, и навярно това беше най-смелата постъпка

в моя живот, ако не броим случая, когато се бих с три танка наведнъж. Но

как се бих с трите танка, не помня, знам само какво е станало по разказите

на очевидците, а виж, кърпата извадих съзнателно, като си давах сметка

какво правя... Вестниците после не писаха за това. Те, вестниците, честно и

мъжествено съобщиха суровата истина, че "писателят В. Банев искрено

благодари на господин Президента за всички забележки и разяснения,

направени по време на беседата".

Странно колко добре си спомням всичко това. (Той откри, че бузите и

върхът на носа му са побелели.) Ето така изглеждах и тогава, такива като

мен са създадени да им крещят. Та той, горкият, не знаеше, че побледнявам

не от страх, а от яд, като Луи Четиринайсети... Само че защо ли се фукам

със задна дата. Какво значение има защо бях побледнял тогава... Добре,

няма. Но за да се успокоя, за да се оправя, преди да се появя пред хората,

за да възвърна нормалния цвят на грозноватото си, но мъжествено лице,

трябва да отбележа, трябва да ви напомня, господин Банев, че ако не бяхте

показали демонстративно своята носна кърпа на господин Президента, сега

съвсем благополучно щяхте да се подвизавате в нашата прекрасна столица, а

не в този прогизнал затънтен край...

Виктор изпи наведнъж остатъка от джина и слезе в ресторанта.

 

ВТОРА ГЛАВА

- Естествено може и хулигани да са били - каза Виктор. - Само че по

мое време нито един хулиган не би се захванал с очилат. Да го замери с

камък - иди-дойди, но да го хване, да го дърпа и изобщо - да се докосва до

него... Ние се страхувахме от тях като от зараза.

- Нали ви казвам: това е генетична болест - каза Голем. - Те са

абсолютно незаразни.

- Как така незаразни - възрази Виктор, - когато имат брадавици като на

жаби! Та това всеки го знае.

- Жабите нямат брадавици - добродушно рече Голем. - И мокриците също.

Срамота е, господин писателю. Всъщност писателите са посредствени хора.

- Като всички останали. Народът е посредствен, но мъдър. И щом народът

твърди, че жабите и мокриците имат брадавици...

- Ето че насам идва моят инспектор - каза Голем.

Павор се приближи с мокро наметало, явно идваше направо от улицата.

- Добър вечер - каза той. - Целият съм вир-вода, искам да пийна нещо.

- От него пак вони на тиня - възмутено рече доктор Р. Квадрига, който

се събуди от алкохолната забрава. - Вечно вони на тиня. Като в маза.

Лъчевица.

- Какво пиете? - попита Павор.

- Кои, ние ли? - осведоми се Голем. - Ами аз например винаги пия

коняк. Виктор пие джин, а докторът - всичко на бара по ред.

- Срамота! - възмути се доктор Р. Квадрига. - Люспи! Рибешки глави.

- Двоен коняк! - викна Павор на сервитьора.

Лицето му беше мокро от дъжда, гъстите му коси се бяха оплели и от

слепоочията по белите му скули се стичаха блестящи струйки. И неговото лице

беше твърдо, мнозина навярно му завиждаха. Откъде-накъде един санитарен

инспектор имаше такова лице? Твърдото лице значи: излива се дъжд, шарят

прожектори, сенки се мятат по мокрите вагони, прекършват се... всичко

наоколо е черно и блестящо, само черно и само блестящо, и никакви

разговори, никакво дрънкане, чуват се само команди и всички се

подчиняват... и не са непременно вагони, може да са самолети, летище, и

после - никой не знае къде е бил и откъде идва... момичетата се просват по

гръб, а на мъжете им се иска да направят нещо мъжествено, например да

изпънат рамене и да приберат корема. Ето на, Голем нищо няма да загуби, ако

си прибере корема, но няма как да го прибере. Виж. доктор Р. Квадрига би

могъл, но затова пък той не може да изпъне рамене. Дни наред е така и вечно

ще си остане прегърбен. Вечер е прегърбен над масата, сутрин - над легена,

а следобед се превива от болки в черния дроб. Та значи тука само аз мога да

прибера корема и да изпъна раменете, но по-добре по мъжки да обърна чаша

джин.

- Нимфоман - тъжно рече доктор Р. Квадрига на Павор - Русалкоман. И

водорасли.

- Затворете си устата, докторе - каза Павор.

Той избърса лицето си с книжни салфетки, смачка ги на топка и ги

хвърли на пода. После взе да си бърше ръцете.

- С кого се бихте? - попита Виктор.

- Изнасилил го е мокрец - рече доктор Р. Квадрига, като се мъчеше да

сложи по местата очите си, които се бяха събрали на носа му.

- Засега с никого - отвърна Павор и се втренчи в доктора, но Р.

Квадрига не забеляза това.

Сервитьорът донесе една чаша. Павор бавно изпи коняка и стана.

- Ще отида да се измия - каза той с равен глас. - Извън града е такава

кал, целият съм в мръсотия.

И тръгна, като по пътя блъскаше столовете.

- Нещо става с моя инспектор - рече Голем и чукна с пръст от масата

една мръсна салфетка. - Нещо в световен мащаб. Виктор, случайно не знаете

ли какво по-точно става с него?

- Вие по-добре знаете - каза Виктор. - Нали инспектира вас, а не мен.

И после, нали вие всичко знаете. Между другото, Голем, откъде знаете

всичко?

- Никой нищо не знае - възрази Голем. - Някои се досещат. Мнозина, или

по-скоро - който иска. Но не можете да питате откъде се досещат? Това е

насилие над езика. Защо вали дъждът? Как така изгрява слънцето? Бихте ли

простили на Шекспир, ако беше написал нещо такова? Впрочем на Шекспир бихте

простили. На Шекспир много работи му прощаваме, не като на Банев... Вижте

какво, господин писателю, хрумна ми нещо. Аз ще си изпия коняка, а вие ще

свършите най-сетне с този джин. Или вече сте готов?

- Голем - каза Виктор, - нали знаете, че съм железен човек.

- Досещам се.

- И какво следва от това?

- Че се страхувате да не ръждясате.

- Да предположим - каза Виктор, - но нямам предвид това. Имам предвид,

че мога да пия много и дълго време, без да губя нравственото си равновесие.

- Аа, това ли било? - каза Голем, като си наля коняк от гарафата. - Е

добре, пак ще се върнем на тази тема.

- Не разбирам - каза изведнъж с ясен глас доктор Р. Квадрига. -

Представих ли ви се или не, господине? Имам чест: Рем Квадрига, живописец

доктор конорис кауза, почетен член... Тебе те помня - каза той на Виктор. -

Учили сме заедно и още нещо имаше... А вие, извинете...

- Казвам се Юл Голем - набрежно рече Голем.

- Много се радвам. Скулптор ли сте?

- Не. Лекар.

- Хирург ли?

- Главен лекар съм на лепрозариума - търпеливо му обясни Голем.

- Ах, да! - каза доктор Р. Квадрига, заклатил глава като кон. -

Разбира се. Извинете ме, Юл... Само че защо се прикривате? Та какъв лекар

сте вие? Ами че вие развъждате мокрици... Аз ще ви представя. Такива хора

са ни нужни... Извинете - каза той неочаквано. - Ей-сега ще се върна.

Той се измъкна от креслото и се устреми към изхода, като обикаляше

около празните маси. Към него се втурна един сервитьор и доктор Р. Квадрига

увисна на врата му.

- Всичко това е от дъжда - каза Голем. - Защото дишаме вода. Ама ние

не сме риби - или ще умрем, или ще се махнем оттук. - Той сериозно и тъжно

гледаше към Виктор. - А дъждът ще вали над опустелия град, ще размива

паважа, ще прокапва през покривите, през гнилите покриви... после ще отнесе

всичко, ще разтвори града в първобитната земя, но няма да спре, а ще

продължава да вали, да вали...

- Апокалипсис - рече Виктор, колкото да каже нещо.

- Да, Апокалипсис... Ще вали и ще вали, а после земята ще се напие и

ще поникнат нови кълнове, каквито по-рано не е имало, и сред гъстата

растителност не ще има плевели, но и нас не ще ни има, за да се насладим на

новата вселена...

Ако не бяха тези сиво-синкави торбички под очите, ако не беше този

отпуснат като пихтия търбух, ако този великолепен семитски нос не приличаше

толкова на топографска карта... Впрочем, като си помисли човек, всички

пророци са били пияници, защото е много тъжно всичко да знаеш, а никой да

не ти вярва. Ако в департаментите бяха въвели на щатна длъжност пророци, то

те би трябвало да бъдат най-малко с ранг на тайни съветници - за укрепване

на авторитета им. Но все едно, навярно и това нямаше да помогне...

- За систематичен песимизъм - каза Виктор на глас, - който накърнява

служебната дисциплина и вярата в разумното бъдеще, заповядвам: Тайният

съветник Голем да бъде пребит с камъни в помещението за екзекуции.

- Хм - рече Голем, а после добави: - Аз съм само колежки съветник. И

освен това, за какви пророци може да се говори в наше време? Не знам

такива. Лъжепророци има много, но няма нито един пророк. В наше време не

бива да се предвижда бъдещето - това е насилие над езика. Какво бихте

казали, ако бяхте прочели у Шекспир: Да предвидиш настоящето. Нима можеш да

предвидиш шкафа в собствения си дом?... Да, ето че идва и моят инспектор.

Как се чувствувате, инспекторе?

- Прекрасно - каза Павор, докато сядаше. - Сервитьор, двоен коняк!

Там, в преддверието, четирима държат нашия живописец - съобщи той. -

Обясняват му къде е входът на ресторанта. Реших да не се намесвам, защото

не вярва на никого и се бие... За какви шкафове става дума?

Той беше вече сух, елегантен, свеж и от него миришеше на одеколон.

- Говорим за бъдещето - каза Голем.

- Какъв смисъл има да говорите за бъдещето? - възрази Павор. - За

бъдещето не се говори, бъдещето се прави. Ето ви чаша коняк. Тя е пълна. Аз

ще я изпразня. Ето така. Един умен човек е казал, че бъдещето не бива да се

предвижда, но може да се изобрети.

- Друг умен човек пък е казал - забеляза Виктор, - че бъдеще изобщо

няма, има само настояще.

- Не обичам класическата философия - рече Павор. - Тези хора нищо не

са умеели да правят и нищо не са искали. На тях просто им е харесвало да

разсъждават, както на Голем - да пие. Бъдещето - това е грижливо

обезвреденото настояще.

- Винаги имам странно усещане - каза Голем, - когато пред мен някой

цивилен започне да разсъждава като военен.

- Военните изобщо не разсъждават - възрази Павор. - Военните имат само

рефлекси и малко емоции.

- Повечето цивилни също - рече Виктор, като опипа тила си.

- Днес никой няма време да разсъждава - каза Павор. - Нито военните,

нито цивилните. Днес човек трябва да бърза. Ако те интересува бъдещето,

изобрети го бързо, пътьом, съобразно с твоите рефлекси и емоции.

- Дявол да ги вземе изобретателите - каза Виктор.

Той се чувствуваше пиян и весел. Всяко нещо си беше на мястото. Не му

се искаше никъде да отива, искаше му се да остане тук, в тази пуста

полутъмна зала, още неовехтяла, но вече с влажни петна по стените, с

разнебитен под и с миризма на кухня; особено като си спомнеше, че навън

вали дъжд по целия свят - дъждът се лее по павираните улици, дъждът се сипе

над островърхите покриви, дъждът залива планини и равнини и някой ден ще

отнесе всичко, но това няма да стане много скоро... впрочем, като си

помисли човек, сега за нищо не може да се каже, че няма да се случи много

скоро. Да, драги приятели, отдавна отмина онова време, когато бъдещето беше

повторение на настоящето и всички промени ни се виждаха някъде далеч зад

хоризонта. Голем е прав, няма никакво бъдеще на този свят, то се е сляло с

настоящето и сега не можеш да разбереш кое къде е.

- Изнасилен от мокрец! - злорадо каза Павор.

Вратата на ресторанта прекрачи доктор Р. Квадрига. Няколко секунди той

не помръдна, мрачно и внимателно оглеждаше редиците с празните маси, после

лицето му грейна, той рязко се залюля напред и се устреми към своето място.

- Защо ги наричате мокрици? - попита Виктор. - Заради повишената

влажност ли? Откакто дъждът ги намокри...

- А защо не? - каза Павор. - Според вас как трябва да ги наричаме?

- Очилати - рече Виктор. - Имаме си хубава стара дума. От памтивека ги

наричаме очилати.

Доктор Р. Квадрига се приближи. Отпред беше съвсем мокър, вероятно го

бяха пъхали под крана на чешмата. Изглеждаше уморен и разочарован.

- Дявол знае какво става - недоволно промърмори той още отдалече. -

Никога не ми се е случвало такова нещо. Входа го няма! Където и да се

тикнеш - навсякъде попадаш на прозорци... Май че ви накарах да чакате,

господа?

Доктор Р. Квадрига се строполи в своето кресло и съзря Павор.

- Тоя пак е тук. Надявам се, че няма да ни пречи... - прошепна той

доверително на Голем. - Ааа, знаете ли, с мен се случи невероятна история.

Заляха всичко наоколо...

Голем му наля коняк.

- Благодаря ви - каза Р. Квадрига, - но май ще бъде по-добре да

пропусна два реда. Трябва да поизсъхна.

- Аз изобщо съм за всичко старо и добро - заяви Виктор. - Нека

очилатите си останат очилати. И изобщо - нека всичко си остане постарому,

без изменения. Аз съм консерватор... Внимание - каза високо. - Предлагам

тост за консерватизма. Един момент...

Той си наля джин, стана и се опря с ръка на облегалката на креслото.

- Консерватор съм. И с всяка изминала година ставам все по-

консервативен, но не защото старея, а защото чувствувам потребност да бъда

такъв.

Трезвият Павор с приготвена чаша го гледаше отдолу нагоре с подчертано

внимание. Голем бавно ядеше своята минога, а доктор Р. Квадрига, изглежда,

се опитваше да разбере откъде се носи този глас и чий е той. Всичко беше

много хубаво.

- Хората боготворят всяка критика срещу консерватизма на

правителството - продължаваше Виктор. - Хората много обичат да превъзнасят

прогреса. Това е някаква нова тенденция и тя е глупава като всяко ново

нещо. Хората би трябвало да се молят на бога да ги дари с най-

невъзприемчивото към новото и най-назадничавото правителство...

Сега и Голем надигна глава и го погледна, Теди зад своя тезгях също

престана да избърсва бутилките и се заслуша, само че подутината на тила му

тъпо запулсира и се наложи да остави чашата и да поглади цицината с ръка.

- Във всички времена, господа, държавният апарат е смятал за своя

главна задача да запази статуквото. Не знам доколко това е било оправдано

по-рано, но сега тази функция на държавата просто е нужна. Бих я определил

така: С всички начини и средства да се попречи на бъдещето да пуска своите

пипала в нашето време, тези пипала трябва да се отсекат, да се изгорят с

нажежено желязо... Трябва да се прегражда пътят на изобретателите, а да се

насърчават схоластиците и дърдорковците... Във всички гимназии без

изключение трябва да се въведе класическото образование. На всички висши

държавни постове трябва да се издигнат старци - обременени със семейства и

дългове - не по-млади от петдесет години, за да вземат подкупи и да спят на

заседанията... Още не съм свършил, господа!... Талантливите учени да се

назначават на административни длъжности с големи заплати. Всички

изобретения да се приемат без изключения, да се заплащат лошо и да се

набутват вдън земя. Трябва да се въведат и драконовски данъци за всяка нова

стока или друга новост в производството... - "А всъщност защо стоя прав?" -

помисли си Виктор и седна. - Е, как ви се струва всичко това? - попита той

Голем.

- Абсолютно сте прав - каза Голем. - Ами че то у нас днес всички са

радикали. Даже директорът на гимназията. Нашето спасение е в

консерватизма...

Виктор отпи от джина си и каза тъжно:

- Няма никакво спасение. Защото всички са глупаци - радикалите не само

вярват в прогреса, ами отгоре на това го обичат и си въобразяват, че не

могат без него. Защото прогресът, освен всичко друго, означава и евтини

автомобили, битова електроника и изобщо - възможност да работиш по-малко, а

да получаваш повече. И затова всяко правителство е принудено с едната

ръка... не, защо пък ръка, откъде го измислих, обърках се, разбира се... с

единия крак да натиска спирачката, а с другия - педала на газта. Като

автомобилен състезател на завой. Спирачката - за да не загуби управлението,

а газта - за да не загуби от скоростта, иначе някой демагог, ревностен

защитник на прогреса, ще избута водача от мястото му.

- Трудно е човек да спори с вас - вежливо каза Павор.

- Ами не спорете тогава - рече Виктор. - Не бива да се спори, защото в

споровете се ражда истината, мътните я взели. - Той нежно погали подутината

си и добави: - Впрочем навярно мисля така, защото съм невежа. Всички учени

са ревностни защитници на прогреса, а аз не съм учен. Аз съм доста известен

куплетист.

- Защо през цялото време току си пипате тила? - попита Павор.

- Някакъв мръсник ме цапардоса - каза Виктор. - С бокс... Така ли е,

Голем? Мислиш ли, че е било с бокс?

- Според мен е било с бокс - каза Голем. - А може да те е фраснал и с

тухла.

- Какво говорите? - учуди се Павор. - Какъв бокс? В това затънтено

градче?

- Виждате ли - поучително рече Виктор. - Това е прогресът! Хайде пак

да пием за консерватизма.

Повикаха сервитьора и пиха още веднъж за консерватизма. Удари девет

часът и в залата се появи познатата на всички двойка - млад мъж с огромни

очила и неговият придружител, дълъг като върлина. Щом седнаха на своята

маса, те светнаха лампиона, кротко се огледаха и взеха да изучават менюто.

Младият мъж пак беше дошъл с куфарчето си. което постави на свободното

кресло. Той винаги полагаше много грижи за своето куфарче. Щом сервитьорът

им прие поръчката, двамата надигнаха глави и мълчаливо се загледаха в

пространството. Много странна двойка, помисли си Виктор. Несъответствието е

просто невероятно. Сякаш човек ги гледа през развален бинокъл: когато

единият е на фокус, другият е размазан, и обратно. Абсолютно несъвместими

са. С младия мъж с очилата човек би могъл да си поговори за прогреса, а с

върлината - не... Но аз ей-сега ще ви докарам и двамата на фокус. Какво ли

да ви накарам да направите заедно? Ами например... Някаква държавна банка,

те са в подземието... наоколо цимент, бетон, сигнализация, върлината набира

номера на диска, стоманеният купол тромаво се завъртва и се разкрива входът

на съкровищницата, двамата влизат, върлината набира комбинацията на другия

диск, вратата на сейфа се отваря и младият мъж потъва до лактите в

брилянти.

Доктор Р. Квадрига внезапно се разплака и хвана Виктор за ръката.

- Хайде да спим - каза той. - Елате при мен. А?

Виктор незабавно му наля джин. Р. Квадрига го изпи, изтри се под носа

и продължи:

- При мен. На вилата. Имам фонтан. А?

- Фонтан, казваш. Добре си го измислил - забеляза Виктор. - А друго

какво имаш?

- Маза - тъжно каза Р. Квадрига. - Урочасана е Боя се. Страх ме е.

Искаш ли да ти я продам?

- По-добре ми я подари - предложи Виктор.

Р. Квадрига взе да премигва.

- Не ми се дава - каза той.

- Скръндза - укори го Виктор. - От малък си такъв. Вилата му се свиди!

Да ти приседне дано твоята вила.

- Ти не ме обичаш - тъжно установи докторът. - Никой не ме обича.

- А господин Президента? - настървено попита Виктор.

- "Президента е баща на народа" - каза Р. Квадрига и се по-оживи. -

Ескиз в златни тонове... "Президента на позициите". Фрагмент от картината

"Президента на обстрелваните позиции".

- А други? - поинтересува се Виктор.

- "Президента с наметало" - с готовност каза Р. Квадрига. - Пано.

Панорама.

На Виктор му доскуча. Той си отряза парченце минога и взе да слуша

Голем.

- Виж какво, Павор - говореше той. - Оставете ме на мира. Какво мога

да направя още? Представих ви цялата отчетност... Готов съм да подпиша

вашия доклад. Искате да се оплачете от военните - моля. Искате да се

оплачете от мен...

- Не искам да се оплаквам от вас - отвърна Павор, като сложи ръка на

сърцето си.

- Тогава не се оплаквайте

- Но посъветвайте ме нещо. Нима нищо не можете да ме посъветвате?

- Господа! - каза Виктор. - Ама че сте скучни. Аз си отивам.

Никой не му обърна внимание. Той отмести стола, надигна се и се запъти

към бара, чувствуваше се много пиян. Плешивият Теди триеше бутилките и го

гледаше без всякакво любопитство.

- Както винаги ли? - попита той.

- Почакай - рече Виктор. - Канех се нещо да те питам... Аха! Как

вървят работите, Теди?

- Дъжд - отвърна кратко Теди и му наля от чистото за освежаване.

- Ама че проклето е станало времето в града! - каза Виктор и се

облегна на тезгяха. - Какво показва твоят барометър, а?

Теди пъхна ръка под тезгяха и извади "вещателя на времето". Трите шипа

плътно прилягаха към блестящата, сякаш лакирана поставка.

- Няма надежда - каза Теди и внимателно разгледа "вещателя на

времето". - Дяволска измишльотина. - И като се позамисли, добави: - Впрочем

бог знае, може пък отдавна да се е повредил. Я колко години вече вали дъжд,

как да го провери човек?

- Можеш да отидеш до Сахара - предложи Виктор.

Теди се ухили.

- Смееш се ти - каза той. - Ама и мене ме досмеша, когато онзи, вашият

господин, Павор ми предложи двеста крони за това нещо.

- На пияна глава трябва да е било - рече Виктор. - Че за какво му е...

- И аз така му казах.

Теди завъртя "вещателя на времето" и го доближи до дясното си око.

- Няма да му го дам - заяви той решително. - Сам да си намери.

После мушна "вещателя на времето" под тезгяха, погледа как Виктор

върти чашата между пръстите си и го уведоми:

- Твоята Диана идва.

- Отдавна ли? - небрежно попита Виктор.

- Ами около пет часа беше. Дадох й каса коняк. Росшепер постоянно

плюска и пиянствува, изобщо не може да спре. И натирва персонала да му

търси коняк, тлъстата мутра. И това ми било член на парламента... Не те ли

е страх за нея?

Виктор вдигна рамене. Внезапно съзря Диана до себе си. Тя се появи до

тезгяха с мокра пелерина и отметната качулка. Не гледаше към него, той

виждаше само профила й и си мислеше, че от всички жени, които е познавал

досега, тя е най-красивата и друга такава навярно вече никога няма да има.

Беше се облегнала на тезгяха, лицето й беше много бледо и много равнодушно

и беше най-красивата - у нея всичко беше красиво. Винаги. И когато плачеше,

и когато се смееше, и когато се сърдеше, и когато пет пари не даваше за

нищо, и дори когато мръзнеше, а особено когато я прихванеше... Уф, ама че

съм пиян, помисли си Виктор, и сигурно воня като Р. Квадрига.

Той издаде напред долната си устна и задиша тежко - мъчеше се да

подуши дъха си. Нищо не можа да разбере.

- Пътищата са мокри и хлъзгави - продължаваше Теди. - Мъгла има... А

после, да ти кажа, този Росшепер сигурно е женкар, дъртият му пръч.

- Росшепер е импотентен - възрази Виктор и машинално изпи чистото.

- Тя ли ти каза?

- Стига,

             

 

            Джон Скалзи

            Войната на старците

 

 

            На седемдесет и петия си рожден ден Джон Пери прави две неща. Първото е да посети гроба на жена си. Второто — да постъпи в армията.

            Добрата новина е, че човечеството вече е овладяло междузвездните полети. Лошата — че подходящите за живот планети са малко, а извънземните, готови да се бият за тях — много. Вселената, оказва се, е враждебно място.

 

 

 

            На Рейгън Ейвъри, първия ми читател,

            и неизбежно на Кристин и Атена

 

 

 

            Първа част

 

            1.

 

            Две неща направих на седемдесет и петия си рожден ден. Отидох на гроба на жена ми. После отидох в армията.

            Посещението на Катиния гроб бе по-малко драматичното. Тя е в гробището „Харис Крийк“, на по-малко от миля от къщата ни. Много трудно беше да й намеря парцел в гробището, никой от двама ни не бе очаквал да се случи толкова скоро и не бяхме предприели нужните постъпки. Унизително е да се разправяш с уредник на гробище, че жена ти няма платено място и не могат да я погребат. В края на краищата се наложи синът ми Чарли, който по случайност беше и кмет, да дръпне нужните конци, за да получим желания парцел. Има известни преимущества да си баща на кмета.

            Та за гробното място. Скромно и незабележимо, с малка табелка вместо масивен камък. Кати лежи до Сандра Кейн, върху чийто гроб се издига голям надгробен камък от шлифован черен гранит, оборудван с гимназиална снимка на Санди и сълзлив цитат от Кийтс за смъртта и младостта, гравиран най-отгоре. Съвсем в стила на Санди, между другото. Щеше да е доста забавно, ако имаше някакъв начин Кати да научи, че Сандра лежи до нея с цялото великолепие на този огромен и лъскав камък: докато бяха живи, Санди винаги поддържаше нещо като пасивно-агресивно съперничество между двете. Ако Кати се появеше на градската надпревара за домашни сладкиши с ябълков пай, Санди неизменно щеше да донесе три, че и повече, и да се намуси, ако паят на Кати се продаде пръв. Какво правеше Кати ли? Просто си купуваше от пая на Санди — само мир да има. Трудно обаче е да се каже дали от гледна точка на Санди това не влошаваше нещата.

            Та в този ред на мисли надгробният камък на Санди може да се брои за последна дума по въпроса — окончателното изфукване, което не може да бъде оборено, защото в края на краищата Кати е вече мъртва. От друга страна, не помня някой да е посещавал гроба на Санди. Три месеца след смъртта й Стив Кейн продаде къщата и се пресели в Аризона с усмивка, широка колкото междущатска магистрала. Малко по-късно ми прати картичка — събрал се с една тамошна дамичка, преди петдесетина години прочута порнозвезда. Трябва да призная, че близо седмица, след като научих това, се чувствах някак омерзен. Децата и внуците на Санди живеят в съседното градче, но като гледам какъв интерес проявяват към гроба й, могат спокойно да са другаде, дори в Аризона. Нищо чудно аз да съм единственият, дето е чел словата на Кийтс, гравирани върху надгробната й плоча.

            На табелката на Кати е изписано само името й (Катрин Ребека Пери), годините на раждането и смъртта и кратка епитафия: „ЛЮБИМА СЪПРУГА И МАЙКА“. Прочитам тези думи всеки път, когато навестявам гроба — кратки слова, ужасно недостатъчни, за да опишат цял един живот. Думи, които не могат да кажат нищо за нея, за това как е посрещала всеки нов ден, какво е работила, за интересите й или за това дали е обичала пътешествията. От тях няма как да разбереш какъв е бил любимият й цвят, нито дали си е харесвала прическата, за кого е гласувала, имала ли е чувство за хумор. Няма да знаеш нищо за нея, освен че е била обичана. Което е самата истина. Кати би сметнала това за напълно достатъчно.

            Мразя да идвам тук. Мразя мисълта, че жена ми е мъртва, мразя спомена за това как в един миг в една съботна утрин тя правеше в кухнята вафлена торта и ми разказваше за срещата на библиотечния съвет предната вечер, а в следващия лежеше на пода и се гърчеше в мъчителни спазми, докато ударът разкъсваше мозъка й. Мразя и последните й думи: „Къде сложих ванилията, по дяволите?“ Мразя факта, че се превърнах в един от онези старци, които ходят на гробищата, за да са до мъртвата си съпруга. Когато бях (много) по-млад, често питах Кати какъв ще е смисълът. Купчина гниеща плът и кости, принадлежали някога на човек, който вече не е между живите, си е само купчина гниеща плът и кости. Човека просто го няма — отлетял е за рая, или е в ада, или кой знае къде. Със същия успех можеш да ходиш на посещения при парче пушено месо. Когато остарееш, си даваш сметка, че е точно така. Само дето това вече не те интересува. Защото е всичко, което имаш.

            Колкото и да ненавиждам гробището, радвам се, че е близо до вкъщи. Защото Кати ми липсва ужасно. И е много по-лесно да съм с нея тук, където тя е мъртва, вместо на места, на които я помня жива.

            Не останах дълго — никога не оставам дълго. Стоя само колкото да почувствам болката, която е все тъй прясна след всичките тези осем години и която неизменно ми напомня, че има и други неща, дето мога да свърша, вместо да стоя насред гробището като изкуфял глупак. Мине ли ми тази мисъл, се обръщам и си тръгвам, без дори да погледна през рамо. Всъщност това беше последният път, когато идвах тук, но не исках да се задълбочавам върху тази мисъл. Както вече ви казах, това е едно от онези места, на които тя никога не е присъствала в друг вид, освен в настоящия. Има много по-ценни спомени, над които да се съсредоточа.

 

 

            Макар че, като си помисля, записването в армията също не беше кой знае колко драматично.

            Градчето ни е твърде малко, за да си има собствена наборна служба. Наложи се да отскоча до Грийнвил, областния център, за да постъпя. Наборната служба се помещаваше в тясна стаичка на един от етажите на универсалния магазин, напъхана между официално лицензираната питиепродавница и студио за татуировки. В който и от двата магазина да решиш да влезеш, на сутринта може да се събудиш със сериозни проблеми.

            Отвътре канцеларията изглеждаше още по-непривлекателно, ако това въобще е възможно. Беше обзаведена с бюро, компютър и принтер, два стола, на единия от които седеше служителката, и още шест други, подредени покрай стените. На малка масичка пред шестте бяха струпани овехтели издания на „Таим“ и „Нюзуик“. Двамата с Кати, разбира се, бяхме идвали тук преди десетина години и имах чувството, че нищо не се е променило, включително списанията. Само служителката ми изглеждаше различна. Предишната май нямаше нито дълга коса, нито цици.

            Сегашната пишеше нещо на компютъра и изглеждаше погълната от работата си.

            — Един момент и ще ви обърна внимание — каза, без да вдига глава. Рефлекс като на кучетата на Павлов към отварянето на вратата.

            — О, не бързайте — отвърнах. — Виждам, че сте претрупани с работа.

            Опитът ми да се пошегувам бе подминат с пренебрежение, но все пак се радвах, че не съм изгубил форма. Седнах на стола до бюрото и я зачаках да свърши онова, с което се занимава.

            — Идвате или заминавате? — попита тя накрая и вдигна очи към мен.

            — Моля?

            — Идвате или заминавате — повтори тя. — Идвате, за да заявите съгласието си да постъпите, или заминавате за започване на службата?

            — О… заминавам.

            Тя ме погледна още веднъж над смъкнатите си очила.

            — Вие сте Джон Пери, нали?

            — Как познахте?

            Тя кимна към компютъра.

            — Повечето хора, които постъпват на служба, го правят на рождения си ден, въпреки че разполагат с трийсетдневен гратисен период. Днес имаме само трима рожденици. Мери Валъри вече се обади, за да ни извести, че не желае да постъпва. А не ми приличате на Синтия Смит.

            — Радвам се да го чуя — отвърнах.

            — И тъй като не сте тук, за да заявите желание за постъпване — продължи тя, като игнорира поредната ми проява на хумор, — е логично да се предположи, че сте Джон Пери.

            — Може да съм някой самотен старец, отбил се да си намери компания.

            — Тук не идват такива — отвърна тя. — Изглежда, хлапетата от студиото ги плашат с демоничните си татуировки. — Намести се на стола и съсредоточи вниманието си върху мен. — Документите, ако обичате.

            — Но нали вече знаете кой съм?

            — Просто за да сме сигурни — каза тя, но на устните й не затрептя и намек за усмивка. Сигурно не е лесно да се занимаваш ежедневно със склерозирали заядливци като мен.

            Подадох шофьорската си книжка, акта за раждане и националната си лична карта. Тя ги взе, измъкна изпод бюрото една плочка, включи я в компютъра и я постави пред мен. Сложих дланта си върху нея и изчаках положителна идентификация. Жената пъхна личната ми карта в страничния процеп за потвърждение и пак каза:

            — Вие сте Джон Пери.

            — Е, върнахме се там, откъдето започнахме.

            Тя ме игнорира отново.

            — Преди десет години, в деня, когато сте заявили желанието си да постъпите на служба, сте получили необходимата информация относно Колониалните отбранителни сили, правата и задълженията ви, свързани с постъпването в тях. — Говореше с тон, който подсказваше, че произнася тази реч поне веднъж дневно, вероятно и по-често. — В промеждутъчния период сте получавали опреснителни материали, с които сме ви напомняли за поетото от вас задължение. Питам ви — на този етап нуждаете ли се от още информация по въпроса, или сте в състояние да декларирате, че осъзнавате и разбирате напълно правата и задълженията, които предстои да поемете? Имайте предвид, че изискването на допълнителна информация и материали в този момент все още не подлежи на съдебно наказание.

            Припомних си пояснителната лекция. Първата част се състоеше от досадна реч, посветена на човешките колонии и произнесена от монотонен апаратчик на КОС: присъстваха десетина застаряващи граждани от областта, които не спираха да се тъпчат с понички и да се наливат с кафе. След това ни раздадоха брошурки, посветени на службата в КОС — ако се съдеше по тях, нещата там не се различаваха от военната служба където и да било. Когато се стигна до частта с въпроси и отговори, узнахме, че лекторът всъщност не служи в КОС, а е нает да изнася лекции в нашата област.

            Втората част бе кратък медицински преглед. Взеха ми кръв, остъргаха вътрешната страна на бузата ми с тампон за тъканна проба и ми направиха скенер на мозъка. Изглежда, го преминах успешно. Оттогава всяка година ми пращаха нова брошурка по пощата. След втората година ги изхвърлях, без да ги чета. Не надзърнах в нито една.

            — Разбирам — отвърнах лаконично.

            Тя кимна, бръкна отново в бюрото, извади лист и писалка и ги сложи пред мен. Върху листа имаше няколко параграфа, под всеки имаше място за подпис. Документът ми беше познат, бях подписал подобен на този преди десет години, за да потвърдя, че разбирам и съм съгласен с това, което ще ми се случи _след_ десет години.

            — Ще ви прочета изброените параграфи един по един — каза тя. — В края на всеки, ако ги разбирате и сте съгласен с тях, ще ви помоля да поставите подписа си и да напишете собственоръчно датата. Ако имате въпроси, бъдете така добър да ги задавате след прочитането на поредния параграф. Ако не разбирате или не сте съгласен с прочетеното, моля, не подписвайте. Ясна ли съм?

            — Напълно.

            — Чудесно — рече тя. — Първи параграф: „Аз, долуподписаният, разбирам и заявявам, че напълно доброволно и по собствена воля, без каквато и да било принуда и натиск, постъпвам на служба в Колониалните отбранителни сили, с продължителност не по-малка от две земни години. Разбирам и съм съгласен също така споменатата продължителност да бъде удължавана едностранно и по преценка на Колониалните отбранителни сили за период до осем години при избухване на война или възникване на военна заплаха“.

            Клаузата за тези „десет години общо“ не беше новина за мен — макар да не бях чел брошурките от последните години, се бях натъкнал на нея в първата, пък и тя не бе тайна за обществото. Сигурно много хора я смятат за незначителна, но ако питате мен, КОС нямаше да я поставят, ако не смятаха да се възползват от нея. Заради Карантинните закони, ние тук, на Земята, не знаем почти нищо за колониалните войни. Все пак от малкото, което дочуваме, става ясно, че вселената в никакъв случай не е арена на нестихващ мир.

            Подписах.

            — Втори параграф: „Разбирам и потвърждавам, че с доброволното си встъпване в Колониалните отбранителни сили давам съгласието си да нося оръжие и да го използвам срещу враговете на Колониалния съюз, между които може да има и други човешки сили. По време на службата си нямам право да отказвам да нося оръжие или да отказвам да изпълня дадените ми заповеди, нито да се позовавам на морални и религиозни причини за изпълняване на воинския си дълг“.

            Колко от доброволците за постъпване в КОС по-късно заявяват, че не могат да воюват по религиозни подбуди? Подписах.

            — Трети параграф: „Разбирам и потвърждавам, че ще изпълнявам точно и безпрекословно всички заповеди и разпоредби на висшестоящите офицери съгласно Общия устав на Колониалните въоръжени сили“.

            Подписах.

            — Четвърти параграф: „Разбирам и потвърждавам, че с доброволното си встъпване в Колониалните отбранителни сили ще приема всякакви медицински, хирургични или терапевтични процедури и намеси, смятани за необходими от страна на Колониалните отбранителни сили за повишаване на моята бойна готовност“.

            Ето я и основната причина, поради която аз и безброй други седемдесет и пет годишни старци постъпваме в КОС всяка година.

            Веднъж казах на дядо ми, че докато се дотътря до неговата възраст, учените ще измислят начин да удължат съществено нормалния човешки живот. Той се засмя, а после ми призна, че навремето мислел по същия начин, а ето, че вече го докарал до дълбока старост без промяна в статуквото. Сега съм в неговата позиция. Проблемът в остаряването не е, че ти се случва едно, а после други неприятни неща — случват се всичките накуп.

            Човек не може да спре стареенето. Генното лечение, заместващите органи и пластичната хирургия водят непрестанна борба с него. Но рано или късно то се докопва до теб. Слагат ти нов бял дроб и някоя сърдечна клапа изпуска. Сменят ти сърцето и черният ти дроб се надува като детско басейнче. Сменят дроба и тогава те прасва някой удар в мозъка. Това е главният коз на стареенето — още не са се научили да сменят мозъци.

            От доста време средната продължителност на живота се покатери до деветдесет години и напоследък се задържа там. Сиреч, Господ Бог ни пусна да минем центъра, но когато наближихме първата защитна линия, стовари тежкия си крак отгоре. Хората могат да живеят и по-дълго и някои от тях наистина живеят по-дълго, но си остават старци и нищо повече.

            Погледнете себе си: когато сте на двайсет и пет, трийсет и пет, четирийсет и пет и дори петдесет и пет, все още имате достатъчно сили да вземете от света каквото пожелаете. Когато сте на шейсет и пет и тялото ви започва да сдава багажа, споменатите мистериозни и малко плашещи „медицински, терапевтични и хирургични процедури и намеси“ започват да ви се струват интересни. После навършвате седемдесет и пет, някои от приятелите ви вече ги няма, сменили сте поне един жизненоважен орган, ставате да пикаете по четири пъти на нощ и не можете да изкачите втория етаж, без да се задъхате, а хората ви успокояват, че „изглеждате доста добре за възрастта си“.

            Да замениш това за десет години живот в младо и здраво тяло, макар и в зона на военни действия, изглежда доста добра сделка. Особено след като ако не го направиш, след същите тези десет години ще си на осемдесет и пет и единствената разлика между теб и стафидата ще е, че докато и двамата сте сбръчкани и без простата, стафидата поначало не е имала простата.

            Добре, ще попита някой, как в КОС успяват да се преборят със стареенето? Никой тук, на Земята, не знае отговора. Земните учени не са в състояние да обяснят как го правят, нито да копират техния успех, макар да не е заради нежелание или липса на опит. Колониалните отбранителни сили не действат открито, тъй че не можете да попитате и някой ветеран. Изглежда, колонистите също не знаят отговора, дори и да ги попитате, което всъщност не можете да направите. Каквито и процедури и лекарствени средства да се прилагат, това става някъде по станциите, в добре охранявани зони на колониалните сили, далеч от любопитните погледи на глобални и национални правителства. С други думи, никаква помощ от Чичо Сам или който и да било друг.

            От време на време някое правителство, президент или диктатор решава да наложи забрана върху набора на доброволци за Колониалните отбранителни сили, докато не разкрият тайните си. Колониалните сили никога не влизат в спор — просто си събират багажа и си тръгват. Малко след това всички седемдесет и пет годишни в споменатата страна предприемат продължително междупланетно пътешествие, от което така и не се връщат. КОС не дават обяснения нито разумни доводи или логични обосновки. Ако искате да узнаете как връщат младостта на хората, просто трябва да се запишете при тях.

            Като мен.

            — Пети параграф: „Разбирам и потвърждавам, че с доброволното си встъпване в Колониалните отбранителни сили прекратявам своята гражданска принадлежност към националната и политическа общност, на която съм принадлежал, в конкретния случай Съединените американски щати, както и наследственото ми право да живея на планетата Земя. Разбирам, че от този момент ставам гражданин на Колониалния съюз, поданик и служител на Колониалните отбранителни сили. Признавам и осъзнавам, че след прекратяване на своето местно гражданство и планетно жителско право няма да мога да се завърна на Земята, след като приключи периодът на моята служба в Колониалните въоръжени сили, и че ще бъда настанен за по-нататъшно съществуване в колония по избор и желание на Колониалния съюз и/или Колониалните отбранителни сили“.

            Казано по-простичко: няма връщане у дома. Тази част е заимствана от Карантинните закони, които бяха наложени от Колониалния съюз и КОС, според официалното обяснение, за да предпазят Земята от други ксенобиологични болести, подобни на яловата напаст. В началото естествено всички на Земята поддържаха подобно решение. Странно колко единна може да е цяла планета, когато само за една година една трета от мъжкото население губи завинаги оплодителната си способност. Напоследък обаче ентусиазмът по този въпрос взе да се изчерпва — на хората им омръзна да киснат на Земята и искат да видят свят, изглежда, дори забравиха времето, когато ни се стовари напастта. Но Колониалният съюз и Колониалните въоръжени сили са тези, които притежават космически кораби и скокови двигатели, а без тях междузвездните пътувания са невъзможни. Та така стоят нещата.

            (Не че всичко това имаше някакво значение за мен. В края на краищата вече бях решил, че ще ходя там, където ме пратят, пък да става каквото ще.)

            Едно странично следствие от Карантинните закони и монопола върху мигнодвига, тоест скоковия двигател, е, че комуникациите между Земята и колониите (както и между самите колонии) са почти невъзможни. Единственият начин да се получи своевременен отговор от някоя колония е да се пренесе от кораб, снабден с мигнодвиг — Колониалните сили правят, макар и неохотно, тази услуга, но само по отношение на планетарните правителства, всички останали си остават прецакани. Е, можете да си монтирате радиотранслаторна чиния и да чакате, докато улови сигнал от някоя колония, но след като най-близката от тях, Алфа, е на осемдесет и три светлинни години от Земята, ще ви е доста трудно да водите диалог.

            Никога не съм се интересувал, но предполагам, че тъкмо този параграф кара най-много хора да се отказват. Едно е да мечтаеш отново да си млад, съвсем друго — да обърнеш гръб на всичко, което си познавал, на всеки, когото си срещал или обичал, да зачеркнеш опит и спомени, трупани седем десетилетия и половина. Ужасно трудно е да се сбогуваш с цял един живот.

            Подписах.

            — Шести параграф — последен — поясни служителката. — „Разбирам и потвърждавам, че от седемдесет и втория час на полагането на последния подпис върху този документ, или съответно на моето отпътуване от Земята с кораб на Колониалните отбранителни сили — което от двете събития предхожда другото, — от юридическа гледна точка ще бъда смятан за покойник в обществено-политическата общност, която обитавам, в конкретния случай щат Охайо на Съединените американски щати. Всичко, което притежавам, ще бъде разпределено на моите наследници, или ако няма такива, както следва съгласно местните закони. Ще бъдат закрити всички мои сметки, ще бъдат анулирани всички мои дългове и източници на приходи. Разбирам и потвърждавам, че ако не съм в състояние да извърша разпределение на своето имущество, мога по собствено желание да получа правна и финансова помощ от страна на Колониалните отбранителни сили“.

            Подписах. Оставаха ми точно седемдесет и два часа живот. Така да се каже.

            — Какво ще стане, ако не напусна планетата до седемдесет и два часа? — попитах, докато подавах документа на служителката.

            — Нищо — отвърна тя. — Ако се изключи фактът, че ще бъдете мъртъв от юридическа гледна точка, а имуществото ви ще бъде разпределено според завещанието ви. Ще останете без финансови средства, възможност за постъпления, без лично досие в архивите и няма да можете да разчитате на защитата на закона.

            — С други думи, ако някой реши да ми види сметката, няма да има юридически последствия?

            — Е, не съвсем — възрази тя. — Тъй като ще бъдете официално обявен за мъртъв, могат да го съдят за „оскверняване на трупа“.

            — Невероятно. — Ухилих се.

            — Но ще добавя — продължи тя многозначително, — че досега не се е стигало до подобно нещо. Във всеки един момент от споменатите седемдесет и два часа можете да ми се обадите и да ме осведомите, че сте променили решението си. Достатъчно е само да ми позвъните. Ако не съм тук, сведението ще бъде прието от телефонния секретар. Важното е да се уверим, че вие сте този, който изразява промяна на волята си, и автоматически ще прекратим изпълнението на договора. Не бива обаче да забравяте, че подобна отмяна ви лишава от възможността за повторно кандидатстване. Имате право само на един опит.

            — Схванах. Нужно ли е да полагам клетва?

            — Ни най-малко. Сега ще обработя формуляра и ще ви дам билет. — Тя се обърна към компютъра и натисна няколко клавиша. — Само минутка…

            — Не съм се разбързал чак толкова. Мога ли да ви попитам нещо?

            — Омъжена съм — рече тя.

            — Не това смятах да питам — рекох. — Често ли ви правят предложения?

            — Непрестанно — оплака се тя. — Много е неприятно.

            — Съчувствам ви. — Тя кимна. — Това, което смятах да ви питам, е дали сте срещала някой, който наистина служи в КОС?

            — Освен наборниците ли? — Кимнах. — Не. КОС имат филиал на Земята, който се занимава с наборната дейност, но никой от нас не е постъпвал на действителна служба. Получаваме всички материали и информация от посолството на Колониалния съюз и нищо от самите КОС. Съмнявам се, че въобще идват на Земята.

            — Не ви ли притеснява, че работите за хора, които никога не сте срещали?

            — Не — отвърна тя. — Работата не е натоварена, заплащането е добро, като се има предвид колко малко средства са вложени тук. — Тя посочи спартански обзаведената канцелария. — Като стана дума, вие също сте готов да встъпите в една организация, за която не знаете почти нищо. Това не ви ли безпокои?

            — Не ми е хрумвало — признах. — Стар съм, жена ми е мъртва и няма кой знае колко важни причини да оставам тук. Вие самата ще постъпите ли на служба, когато ви дойде времето?

            Тя сви рамене.

            — Нямам нищо против старостта.

            — И аз нямах, докато бях млад. Не харесах това, което дойде по-късно.

            Принтерът изписука и изплю нещо, което наподобяваше сгъната карта. Тя я взе и ми я подаде.

            — Ето ви билета. На него пише името ви и че сте наборник на КОС. Не го губете. Рейсът потегля от входа на тази служба точно след три дена. Ще ви откара на летище „Дейтън“. Тръгва в 8:30 сутринта, но ще ви посъветвам да дойдете по-рано. Имате право само на ръчна чанта, така че подберете внимателно вещите, които ще вземете. Излитате от Дейтън в единайсет сутринта с полет за Чикаго и после в два следобед със стратолет за Найроби. Часовата разлика е девет часа, така че в Найроби ще пристигнете в полунощ местно време. Там ще ви очаква представител на КОС и ще получите възможност за избор — дали да вземете космоелеватора в два сутринта за Колониалната станция, или да си починете и да се качите на следващия в девет. Оттам нататък сте в ръцете на КОС.

            Взех билета.

            — Какво да правя, ако някой от тези полети се забави?

            — Подобно нещо не се е случвало нито веднъж за петте години, откакто съм на работа тук — отвърна невъзмутимо тя.

            — Брей! Сигурно и влаковете им вървят навреме.

            Тя дори не мигна.

            — Знаете ли — продължих, — откакто съм тук, непрестанно се шегувам.

            — Знам — рече тя. — Съжалявам. Оперирана съм от чувство за хумор още като малка.

            — Олеле!

            — Това беше шега. — Тя стана и ми подаде ръка. Аз също станах и я стиснах.

            — Поздравления, наборник — рече тя. — Желая ви успех там горе, сред звездите. От сърце ви го пожелавам — добави.

            — Благодаря — отвърнах. — Оценявам жеста. — Тя кимна, седна и извърна поглед към компютъра. Очевидно беше време да си вървя.

            На паркинга отвън срещнах възрастна жена, куцукаше към вратата.

            — Синтия Смит? — подхвърлих.

            — Да — отвърна тя. — Откъде знаете?

            — Исках просто да ви честитя рождения ден — казах и посочих нагоре. — Може би ще се срещнем там.

            Тя се усмихна, сети се какво имам предвид. Е, днес най-сетне накарах някой да се усмихне. Нещата вървяха към подобрение.

 

 

            2.

 

            Някой изстреля Найроби изпод нас и рязко го дръпна настрани. Минахме по платформата и застанахме до прозореца, все едно че бяхме в асансьор (което донякъде е вярно, когато става въпрос за космоелеватора), и загледахме как земната повърхност се отдалечава.

            — Изглеждат като мравки от толкова високо! — възкликна с кресливото си гласче застаналият до мен Лион Дейк. — Черни мравки!

            Обзе ме неудържимото желание да разбия някой прозорец и да хвърля Лион навън. За съжаление нямаше как — платформата на космоелеватора е изработена от материали с необичайна твърдост и издръжливост, които същевременно са прозрачни, за да могат пътниците да се любуват на гледката. Освен това помещението е херметически изолирано, което щеше да ни дойде добре само след няколко минути, когато щяхме да сме на такава височина, че споменатото „разбиване на прозорци“ можеше да доведе единствено до експлозивно разхерметизиране, хипоксия и смърт.

            Иначе казано, нямаше никаква опасност за Лион да се озове неочаквано в обятията на родната планета. Толкова по-зле за мен. Лион се бе впил в мен още в Чикаго, подобно на тлъст, натъпкан с бифтеци и бира кърлеж, а аз не преставах да се питам как е възможно някой, който има толкова много сланина в кръвта, да е докретал до седемдесет и пет. Прекарах остатъка от нощта в Найроби заслушан в пръдните, които прекъсваха периодично словоизлиянията му относно расовия състав на колониите. Пръдните бяха най-приятната част от монолога — никога не бях изпитвал толкова силно желание да си нахлузя слушалки за времето на полета.

            Надявах се, че ще мога да се отърва от него, като избера ранния елеватор от Найроби. Приличаше ми на човек, който би предпочел да си отдъхне, след като цял ден се е занимавал с изпускане на газове. Никакъв късмет. Мисълта, че ще прекарам още шест часа с Лион и неговите пръдни, ми се струваше непоносима, дори бях готов сам да скоча, ако платформата имаше прозорци. Така че се извиних вежливо, като подхвърлих единственото оправдание, което, изглежда, щеше да го задържи на известно разстояние от мен — казах, че ще ида до тоалетната. Лион изсумтя одобрително. Поех по посока обратна на часовниковата стрелка, където горе-долу се намираха тоалетните, но целта ми бе да открия местенце, където Лион не би могъл да ме затисне отново.

            Задачата не беше никак лесна. Платформата на космоелеватора има формата на поничка с диаметър трийсетина метра. „Дупката“ на поничката е онази част, където платформата се плъзга нагоре по елеватора. Диаметърът й е шест-седем метра, дебелината на кабела — малко по-малка, което пак е доста впечатляващо за кабел с дължина няколко хиляди мили. Останалата част от платформата е запълнена със сепарета и дивани, на които пътниците да си отдъхват, да разговарят, да се забавляват и да играят на нещо. И, разбира се, имаше много прозорци, откъдето да се гледа към Земята и останалите елеватори, щръкнали към подножието на Колониалната станция.

            На пръв поглед платформата наподобяваше хотелско фоайе, изстреляно внезапно на геостационарна орбита. Проблемът за мен бе, че при подобна констните, които прекъсваха периодично словоизлиянията му относно расовия състав на колониите. Пръдните бяха най-приятната част от монолога — никога не бях изпитвал толкова силно желание да си нахлузя слушалки за времето на полета.

            Надявах се, че ще мога да се отърва от него, като избера ранния елеватор от Найроби. Приличаше ми на човек, който би предпочел да си отдъхне, след като цял ден се е занимавал с изпускане на газове. Никакъв късмет. Мисълта, че ще прекарам още шест часа с Лион и неговите пръдни, ми се струваше непоносима, дори бях готов сам да скоча, ако платформата имаше прозорци. Така че се извиних вежливо, като подхвърлих единственото оправдание, което, изглежда, щеше да го задържи на известно разстояние от мен — казах, че ще ида до тоалетната. Лион изсумтя одобрително. Поех по посока обратна на часовниковата стрелка, където горе-долу се намираха тоалетните, но целта ми бе да открия местенце, където Лион не би могъл да ме затисне отново.

            Задачата не беше никак лесна. Платформата на космоелеватора има формата на поничка с диаметър трийсетина метра. „Дупката“ на поничката е онази част, където платформата се плъзга нагоре по елеватора. Диаметърът й е шест-седем метра, дебелината на кабела — малко по-малка, което пак е доста впечатляващо за кабел с дължина няколко хиляди мили. Останалата част от платформата е запълнена със сепарета и дивани, на които пътниците да си отдъхват, да разговарят, да се забавляват и да играят на нещо. И, разбира се, имаше много прозорци, откъдето да се гледа към Земята и останалите елеватори, щръкнали към подножието на Колониалната станция.

            На пръв поглед платформата наподобяваше хотелско фоайе, изстреляно внезапно на геостационарна орбита. Проблемът за мен бе, че при подобна конструкция и дизайн беше трудно да открия подходящо скривалище. Ранният полет не бе от предпочитаните, нямаше кой знае колко пътници, с които да се смеся. Накрая реших да си взема нещо за пиене от будката близо до центъра на платформата, горе-долу срещу мястото, където се бе разположил Лион. Прикрит зад централния свод, имах най-големи шансове да се спася от него.

            Напускането на Земята във физичен аспект бе досадна работа, най-вече благодарение на неприятната компания на Лион, но изоставянето й в емоционален план се оказа удивително лесно. Година преди отпътуването ми вече бях взел решение да постъпя в редовете на КОС, оттам нататък всичко бе въпрос на уреждане на досадни формалности. Когато преди десет години с Кати бяхме стигнали до това решение, прехвърлихме къщата на сина ни Чарли, така че да я получи, без да се налага да прави юридически постъпки. Повечето от придобивките раздадохме на най-близките си приятели, с останалото щеше да се справя Чарли.

            Раздялата с приятелите също не се оказа непреодолима. Хората реагираха на новината с различни степени на изненада и тъга, даваха си сметка, че постъпи ли на служба в Колониалните сили, човек никога не се връща. Но от друга страна, не е като да си отидеш от този свят. Те знаят, че ще сме някъде там, между звездите, и че дори някой ден могат да се присъединят към нас. Сигурно нещо подобно са изпитвали нашите предци, когато са се отправяли да завладяват Америка.

            Пък и без това бях съобщил още преди година на всички, на които държа, за предстоящото си заминаване. Достатъчно време, за да си кажем всичко, което имаме да споделяме, да уредим неуредени сметки и да изтрием стари вражди. През тази година имах възможността да поседя със стари приятели и да почовъркаме незараснали рани, да разровим пепелта в угасналите огнища на стари чувства. На няколко пъти ми се наложи да искам прошка за неща, за които не съжалявах особено много, и почти всеки път всичко приключваше добре. В един от споменатите случаи дори се озовах в леглото с партньорка, с която при други обстоятелства не бих го направил. Но имах желанието да дам на всички онова, което искат от мен, само за да ги накарам да се почувстват по-добре. Предпочитам да се извиня за нещо, за което не ми пука особено, и да оставя след себе добър спомен, вместо да съм твърдоглав и да накарам същия този човек да питае надеждата, че в близко време някое злобно чуждоземно ще ми изпие мозъка. Наречете го ако щете кармична осигуровка.

            Чарли ми беше най-голямата грижа. Типично за повечето бащи и синове имахме общи теми и интереси, може да не съм бил най-грижовният баща, нито пък той най-послушният син, особено след като сега гони четирийсетака. Когато научи, че с Кати ще постъпваме в Колониалните сили, той направо пощуря. Припомни ни, че протестирахме срещу Субконтиненталната война. Че винаги сме му казвали, че насилието не е начин да решиш нещата. Че веднъж го бяхме наказали за цял месец, задето бе ходил на стрелбището с Бил Йънг — наистина странно възражение за човек на трийсет години.

            Смъртта на Кати сложи край на всички тези спорове, тъй като и двамата си дадохме сметка колко безсмислени са нещата, за които се хващаме — аз бях вдовец, а той ерген и двамата си бяхме единствените близки същества на този свят. Малко след това той се запозна с Лиза и се ожениха, година по-късно стана баща и го избраха за кмет. Чарли бе от цветята, които цъфтят късно, но трайно. Двамата седнахме на масата на преговорите и се изяснихме докрай. Аз му казах колко се гордея (искрено) с това, което е станал, и той на свой ред ми се извини. Сетне се настанихме на верандата и изпихме по няколко бири, докато внук ми Адам гонеше топка в предния двор. Раздялата ни бе чудесна, изпълнена с много чувства, истинска раздяла на баща и син.

            Стоях подпрян на будката, посръбвах замислено от колата и си припомнях Чарли и семейството му — и изведнъж в съзнанието ми проникна вресливото гласче на Лион, придружено от друг, нисък и дрезгав, женски глас, който отвръщаше. С риск да бъда разкрит, надникнах иззад будката. Лион, изглежда, бе уловил в мрежите си някоя нещастна женица и сега без капка свян споделяше с нея всички жалки мисли, които бе в състояние да роди размекнатият му от прекомерна употреба на тлъста храна мозък. Кавалерското ми чувство се пробуди и надви над желанието да се спотайвам, така че излязох от укритието си, за да помогна.

            — Това, което _искам_ да кажа — тъкмо обясняваше Лион, — е, че никак не е _честно_ аз и всички останали американци да чакаме да остареем, за да получим възможност да се поразтъпчем, докато жалки индусчета щъкат между световете, сякаш им е _рождено_ право. _Не е честно_, и толкоз! На вас струва ли ви се честно?

            — Да, истина е, че не е честно — побърза да се съгласи жената. — Но предполагам, че _и те_ са мислели по същия начин, когато изтрихме от лицето на Земята Ню Делхи и Мумбай.

            — Ами това казвам де! — възкликна Лион. — _Напукахме_ им кухите главички! _Ние_ спечелихме войната! А това означава нещо, нали? Но вижте какво стана. Те _изгубиха_ и се заеха с колонизацията на вселената, а за нас остана само правото да постъпваме доброволно в армията, която ги пази. Простете, задето го казвам, но не пише ли в Библията: „Смирените ще наследят Земята?“ Щом те загубиха проклетата война, те трябва да са смирените.

            — Лион, струва ми се, че не това е смисълът на тази фраза — рекох, като застанах между двамата.

            — Джон! Ето го човека, който знае за какво говоря — рече Лион и ми се ухили доволно.

            Жената се извърна към мен.

            — Познавате ли този господин? — попита тя с тон, който като че ли намекваше, че ако наистина го познавам, нещо с мен трябва да не е наред.

            — Срещнахме се в самолета за Найроби — обясних и повдигнах лекичко едната си вежда, колкото да подскажа, че познанството ни не ми е по вкуса. — Казвам се Джон Пери.

            — Джеси Гонзалес — представи се тя.

            — Приятно ми е — казах и се обърнах към Лион. — Лион, объркал си малко цитата. Точната фраза е от Проповедта на планината и гласи: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“. Става дума, че наследството ще е награда, а не наказание.

            Лион премигна, после изсумтя:

            — И така да е, нали _ние_ ги бихме. Сритахме им мургавите задници. _Ние_ трябва да колонизираме вселената, а те да си стоят у дома.

            Понечих да отвърна, но Джеси ме изпревари:

            — „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е Царството небесно“.

            Лион зяпна от почуда, местеше поглед между двама ни.

            — Майтапите се — рече след близо минута. — Не е възможно в _Библията_ да пише, че ние трябва да си останем на Земята, докато сбирщина _чернилки_, които _дори_ не вярват в Христос, ще се размотават на воля из галактиката. И още по-малко, че тъкмо _ние_ ще пазим тия малки смугли негодници, докато го вършат. Исусе, синът ми загина в тази война! Мръсните копелдаци си получиха заслуженото. Само не ме питайте дали съм _щастлив_, че сега _трябва_ да им вардя вмирисаните колонии.

            Джеси ми намигна.

            — Вие ли ще продължите?

            — Ако не възразявате. — Усмихнах се.

            — Ни най-малко.

            — „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен, защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“.

            Лион почервеня като рак.

            — Две шибани кратуни — това сте вие — изригна той, обърна ни гръб и се отдалечи с ядна походка.

            — Слава на Бога — въздъхнах. — В буквалния смисъл.

            — Доста ви бива да цитирате Библията — отбеляза Джеси. — Да не сте били проповедник в предишния си живот?

            — Не. Но живеех в градче с две хиляди души и петнайсет църкви. Не е зле да умееш да говориш на техния език. Пък и не е задължително да си вярващ, за да цитираш евангелието. Какво е вашето извинение?

            — Религиозна паралелка на католическо училище — отвърна тя. — В десети клас ме наградиха, задето знаех евангелието наизуст. Удивително е какви неща пази умът в продължение на шейсет години, след като в последно време дори не можех да запомня къде съм паркирала пред магазина.

            — Както и да е, позволете ми да се извиня от името на Лион. Почти не го познавам, но и малкото, което научих, ми подсказва, че е кръгъл идиот.

            — „Не съдете, за да не бъдете съдени“ — цитира Джеси, после повдигна рамене. — Всъщност той просто изразява мнението на доста голяма част от хората. Може да е глупаво и тесногръдо, но не бих казала, че не го разбирам. И на мен ми се щеше да е различно и да не се налага да чакам през целия си живот, за да видя какво е на колониите. Ако можех да замина на млади години, щях да го направя.

            — Значи не сте тук заради тръпката на армейския живот. — Подсмихнах се.

            — Разбира се, че не — отвърна тя с известна доза презрение. — Да не би вие да постъпихте на служба, изпълнен с неудържимото желание да воювате?

            — Не — признах.

            Тя кимна.

            — Аз също. Както и повечето от нас. Между тях и споменатият Лион — чухме, че не дава пукната пара за онези, които ще защитава. Хората постъпват в Колониалните сили, защото не искат да умрат, нито да остареят. Постъпват, защото след определена възраст животът на Земята не е интересен. Или защото искат да видят нещо различно, преди да напуснат този свят. Аз например дойдох заради това. Не ме интересува, че ще се бия или че отново ще съм млада. Просто искам да ида някъде _другаде._ — Тя се извърна към прозореца. — Странно е да го казвам, нали? Като се има предвид, че до вчера не бях напускала границите на щата Тексас — през целия си живот.

            — Какво пък, в това няма нищо страшно. Тексас е доста голям щат.

            Тя се усмихна.

            — Благодаря ви. Не го вземам навътре. По-скоро ми е някак странно. Като малка обичах да чета книжки от типа на „Младия колонист“, да мечтая как развъждам арктуриански добитък и се сражавам със злите подземни червеи на колонията Гама Прайм. Сетне пораснах и си дадох сметка, че колонистите са от Индия, Казахстан или Норвегия, където земята не е в състояние да изхранва наличното население, и фактът, че съм родена в Америка, означава, че нямам право да замина. Пък и без това няма никакви арктуриански крави и гигантски подземни червеи! Ужасно е разочароващо да го узнаеш, когато си на дванайсет. — Тя отново повдигна рамене. — Израснах в Сан Антонио, „заминах“ да уча в Тексаския университет и после се върнах в Сан Антонио. Омъжих се и през ваканцията ходехме на Мексиканския залив. Двамата с мъжа ми планирахме да идем до Италия за трийсетата ни годишнина, но така и не стана.

            — Какво се случи?

            Тя се засмя.

            — Неговата секретарка — това се случи. _Те_ отидоха до Италия за _техния_ меден месец. Аз си останах у дома. Всъщност във Венеция се натровиха с миди, така че и тяхната почивка не мина добре. Но аз вече бях изгубила желание да пътувам. Вътрешно бях решила, че когато ми дойде времето, ще постъпя на служба. Но да си призная, сега съжалявам, че не попътувах повече. От Далас до Найроби летях със стратолет. Беше страшно интересно. Трябваше да го правя по-честичко. Да не говорим за това — тя махна към прозореца на платформата. — Като стана дума, какво държи кабела изпънат нагоре?

            — Вярата — отвърнах. — Вярата, че няма да падне. Не мислете за това, ако не искате да си имате проблеми.

            — Това, в което вярвам, е, че е време да хапнем нещо. Ще ми правите ли компания?

 

 

            — Вяра — рече Хари Уилсън и се разсмя. — Какво пък, може да се каже, че наистина вярата държи кабела изпънат нагоре. Защото със сигурност не са основите на физиката.

            Хари Уилсън се бе присъединил към нас, докато ядяхме.

            — Вие двамата изглеждате като хора, които се познават, а това е предимство пред всички останали — бяха първите му думи. Поканихме го да се присъедини към нас и той прие с благодарност. Каза, че преподавал физика в продължение на двайсет години в Блумингтънската гимназия в Индиана и че отдавна мечтаел да се качи на космоелеватора.

            — Какво искате да кажете с това, че не го държи физиката? — попита Джеси. — Повярвайте ми, това не са думи, които ми се ще да чувам в момент като този.

            — Простете — засмя се той. — Физиката без никакво съмнение има пряко отношение към изправената позиция на кабела. Но тя не е от земните мащаби. Много неща тук не биха имали разумно обяснение на повърхността.

            — Предчувствам, че ще ни изнесат урок по физика — рекох.

            — Преподавал съм физика на тийнейджъри години наред — отвърна Хари и извади бележник и химикалка. — Няма да боли, повярвайте ми. Така, вижте сега. — Хари начерта кръгче в долния край на страницата. — Това е Земята. — Нарисува друго, по-малко кръгче в горния. А това е Колониалната станция. Изведена е на геосинхронизирана орбита, което означава, че запазва едно и също положение спрямо повърхността при въртенето на Земята. Винаги се намира над Найроби. Следвате ли ме дотук?

            Ние кимнахме.

            — Чудесно. И тъй, Колониалната станция и Найроби са свързани с „космоелеватор“ — тоест с кабели като този зад прозореца и платформи, подобни на тази, на която се намираме. — Хари изтегли една черта между двете кръгчета и нарисува по средата полукръгла платформа. — Идеята е, че не е задължително платформата да достига първа космическа, за да излезе на околоземна орбита, както прави ракетата. Това е добре за нас, защото няма да се налага да летим до Колониалната станция с усещането, че на гърдите ни е стъпил слон. Сега идва по-сложното. Въпросът е в това, че космоелеваторът не спазва класическите физични изисквания по отношение на изпънат от Земята към космоса кабел. Първо, защото — Хари начерта още една линия, отвъд кръгчето на Колониалната станция и до ръба на листа, — Колониалната станция не може да се намира в края на кабела. По причини, свързани с баланс на масата и орбитална динамика, би трябвало да съществува допълнително кабелно удължение от няколко десетки хиляди мили отвъд станцията. Без тази контратежест всеки космоелеватор би бил нестабилен и опасен.

            — А вие казвате, че няма такова нещо — изпреварих го аз.

            — Станцията не само не е нестабилна, ами целият транспортен комплекс е един от най-безопасните и сигурни начини за напускане на Земята. Космоелеваторът се използва непрестанно вече близо век. И нито веднъж досега не е имало случай на авария или какъвто и да било инцидент, дължащ се на нестабилност на конструкцията. Преди трийсетина години преживяхме терористичен акт, но това беше саботаж, който нямаше нищо общо с физичните принципи на космоелеватора. Самият той е удивително стабилен и си остава такъв от първия ден, в който е пуснат в употреба. Макар това да е в разрез със законите на физиката.

            — Добре де, но все пак какво го държи изправен? — попита Джеси.

            Хари се засмя отново.

            — Това е въпросът, нали?

            — Искате да кажете, че не знаете? — Тя повдигна вежди.

            — Аз не зная — призна Хари. — Което не бива да е повод за безпокойство, тъй като съм обикновен гимназиален учител. По-тревожното е, че доколкото ми е известно, никой на Земята не знае отговора. Изглежда, е известен само на Колониалния съюз.

            — Но как е възможно това? — попитах. — За Бога, това съоръжение съществува близо век. И никой не е могъл да разбере как всъщност действа?

            — Не съм твърдял подобно нещо — възрази Хари.

            — Разбира се, че са се опитвали. Пък и никой не го е пазил в тайна през всичките тези години. Още когато започва строежът на космоелеватора, медиите настояват да бъде разкрита цялата истина за принципите, на които се базира. Колониалният съюз отвръща лаконично: „разберете сами“. И това е. Физиците и до ден-днешен си блъскат главите — наричат го Космоелеваторния проблем.

            — Не ми звучи особено оригинално — отбелязах.

            — Сигурно защото физиците предпочитат да си пазят въображението за по-важни неща — засмя се Хари. — Струва ми се, че има две основни причини, които пречат на решението. Първата е, че всичко това е невероятно сложно — вече ви обърнах внимание върху проблема с масата, но има и други въпроси, като например здравината на кабела, трептенията на космоелеватора по време на бури и други атмосферни изменения, материала, от който е направен кабелът. Всеки един от тези въпроси сам по себе си изисква огромни усилия за решаване. Взети заедно, те са почти непреодолими.

            — А втората причина? — попита Джеси.

            — Втората причина е, че няма никакъв смисъл. Дори да разберем как действа това нещо, не можем да си позволим да го построим. — Хари се облегна назад. — Преди да започна да преподавам, работех в гражданската инженерна служба на „Дженерал Илектрик“. По онова време строяхме Податлантическата железница и една от задачите ми бе да препрочитам стари проекти и да издирвам там полезни идеи и предложения. Всичко това естествено, за да се спестят финансови средства.

            — „Дженерал Илектрик“ фалира, нали? — попитах.

            — Е, значи знаете защо е необходимо да се пестят средства — отвърна Хари. — И защо станах учител. Та, докато се ровех из онези стари проекти, някои от които бяха засекретени, се натъкнах на доклад за космоелеватор. Оказа се, че „Дженерал Илектрик“ е била наета от правителството на Съединените щати, по идея на трета страна, да извърши проучване относно построяването на космоелеватор в Западното полукълбо. Смятали да разчистят една огромна зона в делтата на Амазонка и да го забодат право там. Съветът на „Дженерал Илектрик“ бил да забравят за това. Според предварителните сметки дори ако се разчита на някои важни научни постижения — които _все още_ не били направени, нито пък се доближават поне малко до технологиите, използвани за построяването на този космоелеватор — бюджетът на строежа е щял да надхвърли три пъти годишния национален продукт на цялата икономика на Щатите. При това, ако не се прекрачват предварително определените финансови рамки — което никога не се случва. Говоря за събития отпреди двайсет години и за доклад, който беше с още десет години по-стар. Тъй че не разчитайте да построят нов космоелеватор — има по-евтини начини да се напуска планетата. _Много_ по-евтини. — Хари се наведе към нас. — Което ни довежда до два съвсем логични въпроса: _как_ Колониалният съюз е успял да построи това чудо на науката и техниката и _защо_ въобще е трябвало да го прави?

            — Очевидно Колониалният съюз е много по-напреднал от нас — отвърна Джеси.

            — Очевидно — потвърди Хари. — Но защо? В края на краищата колонистите също са хора. И не само това, но тъй като се набират предимно от изостанали страни, кандидатите нямат нужното образование. А когато ги пратят по новите места, би трябвало да се занимават предостатъчно с проблемите на оцеляването, за да измислят нови начини за построяването на космоелеватори. Всички знаем, че поне засега междузвездната колонизация се основава на мигнодвига, който е бил разработен на Земята и след това е претърпял съществени подобрения. Така че, както и да го погледнем, няма причини да смятаме, че колонистите ни изпреварват в техническото си развитие.

            В главата ми се бе загнездила някаква мисъл и побързах да й дам израз.

            — Освен ако не мамят.

            Хари се ухили.

            — Моите мисли дословно.

            — Не мога да разбера накъде биете — оплака се Джеси.

            — Ами просто ни мамят — рекох. — Виж, ние сме затворени на Земята. Обменяме информация помежду си, развиваме се бавно, защото нямаме външен поглед върху нещата. Но там горе…

            — Там горе хората се срещат с други разумни раси — продължи вместо мен Хари. — Повечето от които със сигурност са по-развити от човешката. Или получаваме знания от тях чрез търговия, или чрез реверсивни инженерни проучвания — тоест, като сами откриваме как действат техните устройства. Много по-лесно е да узнаеш как работи една машина, след като вече разполагаш с нея.

            — Което си е един вид измама — казах. — Колониалният съюз наднича в тетрадките на другарчетата.

            — Но защо не споделя откритията си с нас? — не се предаваше Джеси. — Какъв смисъл да ги пази за себе си?

            — Може би защото смятат, че това, което не знаем, не може да ни стори зло — отвърнах.

            — Или причината е съвсем друга. — Хари поклати глава и посочи кабела зад прозореца. — Този космоелеватор не е бил построен, защото това е най-лесният начин да откараш хора на Колониалната станция. Всъщност той е тук, защото е един от най-трудните, най-скъпите и най-сложните в техническо отношение — както и най-силният инструмент за политически натиск. Самото му съществуване цели да ни подскаже, че Колониалният съюз е на светлинни години пред всичко, което могат да правят хората на Земята.

            — Никога не съм го намирала за потискащ — заяви Джеси. — Да си призная честно, не съм му отделяла кой знае какво внимание.

            — Посланието не е предназначено за теб — рече Хари. — Щеше да мислиш другояче, ако беше президент на Съединените щати. В края на краищата Колониалният съюз ни държи принудително на Земята. Няма друга възможност за междузвездно пътешествие освен тази, предоставяна от Съюза — до колониите или след постъпване на военна служба. Правителствата на различни държави са под постоянния натиск да обявят бойкот на Колониалния съюз и да потърсят собствени начини да пращат хора към звездите. Но космоелеваторът е като Дамоклев меч. Той им казва: „Докато не построите нещо като това, дори и не си помисляйте да ни предизвиквате“. При това космоелеваторът е единственото изобретение, което ни показва Съюзът. Помислете си само какво още може да има там. Гарантирам ви, че президентът непрестанно мисли за това. И това кара и него, и всички останали правителствени ръководители на Земята да козируват.

            — Мен пък всичко това ме кара да изпитвам враждебност към Колониалния съюз — призна Джеси.

            — Никой не твърди, че Съюзът е наш враг — отбеляза спокойно Хари. — Може би дори по този начин защитава Земята. Вселената е огромна. Може да не сме случили на най-добрите съседи.

            — Хари, винаги ли си бил такъв параноик? — попитах. — Или стана, когато взе да остаряваш?

            — Как според теб докретах до седемдесет и пет? — ухили се Хари. — Пък и лично аз нямам нищо против, че Колониалният съюз е технически напреднал. Нали ще ми е от полза. — Той вдигна ръка. — Погледнете я само. Изтъняла, измършавяла, отпусната. По някакъв начин съюзът ще се погрижи тази ръка — както и цялото ми тяло — да се превърнат в мощно оръжие. И знаете ли как?

            — Не — отвърнах, а Джеси само поклати глава.

            — Аз също — призна Хари и шляпна с длан по масата. — Нямам _никаква_ представа как ще го направят. Нещо повече — не мога дори да си представя как го постигат — и нищо чудно, след като не разбирам принципите, на които се основава космоелеваторът. По-важното е, че са успели. Инак защо им е да вземат на служба седемдесет и пет годишни старци? Едва ли ще завладеят вселената с легиони от дъртаци. Без да се обиждате — добави той.

            — Не се обиждаме — отвърна Джеси и се усмихна.

            — Дами и господа — продължи Хари и ни изгледа тържествено, — никой от нас няма ни най-малка представа с какво се захваща, но вече получихме първия знак. Космоелеваторът има тъкмо това предназначение. Той е по-голям и по-странен от всичко, което можем да си представим — и е едва _първата стъпка_ от нашето пътуване. Това, което ще последва, може да е само още по-голямо и по-странно. Така че пригответе се, доколкото ви е по силите.

            — Много драматично — рече сухо Джеси. — Лично аз не зная как да се подготвя.

            — Аз пък знам — казах и се надигнах. — Отивам да се изпикая. Щом вселената е по-голяма и по-странна от всичко, което мога да си представя, най-добре да я посрещна с празен мехур.

            — Думи на истински бойскаут — подхвърли Хари.

            — Само дето на бойскаутите не им се налага да пикаят толкова често.

            — О, налага им се, и още как — засмя се Хари. — Дай им да поживеят още шейсетина години.

 

 

            3.

 

            — Не зная какво мислите вие двамата — каза Джеси, — но аз не си представях, че в армията ще е така.

            — Не е толкова зле — отвърнах. — Хапни още една поничка.

            — Не искам поничка — нацупи се тя. — Искам да поспя.

            Аз също, впрочем. Бяхме напуснали домовете си преди осемнайсет часа и почти цялото това време го бяхме прекарали на път. Ужасно ми се спеше. Вместо това седяхме в просторната столова на междузвездния крайцер, наливахме се с кафе и се тъпчехме с понички в компанията на още хиляда новобранци — очаквахме някой да ни каже какво ще правим оттук нататък. Според мен поне дотук всичко си беше както е при военните.

 

 

            Бъркотията започна още при пристигането ни. Щом слязохме от платформата, ни посрещнаха двама апаратчици от Колониалния съюз. Съобщиха ни, че сме последните новобранци за кораба, който ще отпътува съвсем скоро, и затова, ако обичаме, да ги последваме колкото се може по-бързо, за да влезем в графика. Сетне единият застана отпред, другият на опашката на групата и двамата ни пришпориха, доста безцеремонно, към другия край на станцията, където ни очакваше крайцерът „Хенри Хъдсън“.

            Тази припряност не се понрави на никого в групата. Колониалната станция беше огромна — над миля в диаметър (по-точно 1800 метра, май е време след седемдесет и пет години живот да започна да привиквам с метричната система) — и служеше единствено като междинен пункт за прехвърляне на колонисти и новобранци. Да ни гонят по коридорите на това техническо чудо бе като да дърпаш за ръчичка петгодишно хлапе в магазин за играчки на Коледа. Изпитвах желание да се просна на пода и да заблъскам с юмручета, докато не ме оставят да правя каквото си искам. Но едва ли щеше да се получи, най-вече заради напредналата ми възраст.

            Дори малкото, което успях да зърна по време на тази безсмислена надпревара, ужасно разпали апетита ми. Докато апаратчиците ни побутваха и подръчкваха, минахме през просторна зала, натъпкана до пръсване със смугли субекти от индуски или пакистански произход. Повечето чакаха търпеливо да бъдат натоварени на совалки, за да ги откарат на гигантския транспортен кораб, който успях да мярна в далечината зад панорамните прозорци. Други се караха с местни служители на развален английски, прегръщаха разплакани деца или ровичкаха из багажа си за предварително приготвена храна. В един ъгъл група мъже бяха коленичили върху килимчета и се молеха. Зачудих се за миг как определят къде се намира Мека, след като бяхме на височина двайсет и три хиляди мили, но ме избутаха и ги изгубих от поглед.

            Джеси ме дръпна за ръкава и посочи надясно. В тясно сепаре зърнах нещо синкаво и с пипала — държеше напитка, наподобяваща мартини. Сръгах Хари и той също извърна глава нататък, което предизвика раздразнението на по-близкия апаратчик.

            — Това е гехаар — каза Хари. — Мисля, че хапва телешка плешка. Отвратително. — Той се изкиска. Гехаарите бяха едни от първите същества, с които се бяхме срещнали на космическата сцена, още във времената, преди Колониалният съюз да наложи монопол върху космическите пътешествия. Приятни същества, само дето ядат, като инжектират храната с киселина от пипалата си, а после буквално сърбат получената лигава смес. Гадост.

            Но на Хари не му пукаше. Току-що бе видял на живо първия си извънземен.

            Бясното търчане най-сетне приключи, когато приближихме терминал със светещия надпис „«Хенри Хъдсън» — вход за новобранци“. Групата с облекчение се настани на свободните седалки, а двамата апаратчици отидоха да разговарят с колонистите на пост при вратата. Хари, който, изглежда, не умееше да сдържа любопитството си, отиде до прозореца, за да потърси кораба, който предстоеше да ни вземе. Ние с Джеси се надигнахме предпазливо и последвахме примера му. Малък информационен монитор на стената ни помогна да се ориентираме.

            Естествено „Хенри Хъдсън“ не беше скачен със станцията — не е лесно да накараш междузвезден кораб с тегло стотици хиляди тонове да се върти в синхрон с космическа станция. Подобно на транспортните колониални кораби, той поддържаше разумна дистанция, а припасите и хората се прехвърляха на борда му с помощта на совалки и влекачи. За разлика от масивната неестетична, наподобяваща велосипедно колело конструкция на колониалните кораби, „Хъдсън“ имаше издължена елегантна форма. Споменах това на Хари и той поясни:

            — Защото непрестанно поддържа изкуствена гравитация. Какво поле само! Направо да се шашнеш.

            — Какво толкова, нали и на платформата имаше изкуствена гравитация? — попита Джеси.

            — Така е — потвърди Хари. — Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-силно действат гравигенераторите на платформата.

            —

  Китайци ще опитат да лекуват Паркинсон с ембрионални стволови клетки     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

    pixabay.com

• Ивайло Красимиров
• 7 юни 2017 г. в 10:08 Последна промяна: 
  7 юни 2017 г. в 10:08
•  

Екип хирурзи от Женджоу, Китай съобщиха, че започват първите клинични опити за лечение с ембрионални стволови клетки. Първият опит ще бъде с пациенти страдащи от болестта на Паркинсон. Техните черепи ще бъдат отворени и в мозъците им ще бъдат инжектират ембрионални стволови клетки. Целта е около 4 милиона ембрионални клетки на неврони да излекуват симптомите на Паркинсон. След инжектирането на  клетките, черепите на болните ще бъдат затворени, а те ще се завърнат по домовете си, за да се изчака ефектът на лечението.

Втори екип от хирурзи, също от Женджоу, ще направи опит за лечение на отслабнало или изчезнало зрение, заради възрастовата дегенерация на макулата.  При този опит надеждата е ембрионалните стволови клетки да заменят загубените клетки от ретината.

И двата опита поставят началото на нов етап в използването на стволовите клетки за лечение.  Китай прие законови регулации за използването на стволовите клетки за лечение, защото преди това такова лечение се предлагаше от различни нерегламентирани лечители.

Редица учени обаче, са доста скептични за успеха на подобни опити. Биоложката специалист по стволови клетки от Института Scripps Джени Лоринг казва пред списание Nature, че изборът на стволови клетки за опита с Паркинсонова болест не е специализиран достатъчно, за да се постигне исканият резултат. Според нея, неизвестността като какви клетки ще се развият ембрионалните стволови клетки, които китайските учени ще инжектират в мозъка на пациентите, е доста тревожна.

От своя страна биологът специалист по стволови клетки от Центърът за ракови заболявания Sloan Kettering Лоренц Студър, казва също пред Nature, че е разтревожен от тези опити, защото китайските лекари нямат почти никакви предклинични данни и проучвания.

Китайският тим обаче, остава уверен в това което ще прави. Ученият биолог и специалист по стволови клетки от Китайската академия на науките Ки Жоу, който е ръководител и на двата опита казва, че преди това са правили опити с животни, които дали обещаващи резултати.

Ако Ки Жоу е прав и опитите с пациенти са сполучливи, това ще  представлява сериозна стъпка, отваряща пътя към нова ера в използването на стволовите клетки за лечение.

  ГМО прасета стартират златната ера в трансплантациите на органи     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

     

• Ивайло Красимиров
• 11 август 2017 г. в 11:45 Последна промяна: 
  11 август 2017 г. в 11:45
•  

Учени направиха значим пробив в областта на трансплантацията на органи. Изправени сме пред невероятната възможност безопасно да трансплантираме органи от други видове в човешкото тяло.

Всъщност върху трансплантация на органи между видовете се работи от години. Правени са опити с трансплантиране на органи от прасе на човек. Те обаче бяха прекратени,  заради открити през 1998 г. скрити ретро вируси в ДНК на прасе. Те биха представлявали опасност за приемника.

Учени от Харвард  и компанията еGenesis обаче, успяха да се справят с проблема, създавайки чрез модифициране на гени, свински органи напълно свободни от ретро вируси. Сега става възможно да се трансплантират органи като черен дроб и дори сърце от прасе на човек, без приемникът да е подложен на опасността от ретро вирусите.

Откритието отваря широко вратите за трансплантации, извършваните и днес, но ограничено. Възможни са трансплантации на сърдечни клапи, кожни присадки при изгаряния и пр. от прасе на човек. Според учените, тези генно променени прасета могат да бъдат отглеждани с единствената цел за  трансплантация на органи.

Според д-р Дейвид Класен от United Network for Organ Sharing, през миналата година само в САЩ са били извършени 33 600 трансплантации на органи, а над 116 000 души очакват подходящи донори за да получат нов орган. Ако откритието на колектива от Харвард се докаже и утвърди, това би променило изцяло процеса на трансплантации.

Изследването на учените от Харвард е публикувано в списание Science. В публикацията се казва, че освен заплахата от ретро вируси, при трансплантацията на орган, дори от друг човек, винаги стои заплахата за неговото отхвърляне от рецепиента. Работи се упорито и в тази посока.

Нови технологии за генни редакции, като набиращата популярност CRISPR-Cas9, приближават учените до трансплантации без отхвърляне на трансплантираните органи. Всъщност екип от учени от университета в Алабама създадоха генно модифицирани органи от прасе, които не съдържат въглехидрати, заради които обикновено органите са застрашени от отхвърляне.

Има групи от учени, които работят върху технологията за биопринтиране на изцяло нови органи, включително тъкани и кости, създадени специално за конкретния човек, на когото ще се трансплантират. При този метод се използват клетки от човека на когото ще бъдат присадени органите, като така се редуцира значително възможността трансплантираните органи да бъдат отхвърлени.

Според редица учени, човечеството се намира на прага на нова ера в трансплантациите на органи, която ще промени качествено тази форма на лечение в близките години.

 

  НАСА планира да произвежда кислород на Марс     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

     

• Ивайло Красимиров
• 22 август 2017 г. в 10:26 Последна промяна: 
  22 август 2017 г. в 10:26
•  

Кацането на Марс вероятно е най-амбициозният проект разработван от това поколение учени и астронавти. За да бъде постигнато обаче кацане на Червената планета на хора,  трябва да се  решат редица  въпроси.

На първо място да се създаде космическия кораб способен да носи достатъчно материали, храна, вода и пр. за екипажа. Вече е ясно, че преди самия полет за Марс трябва да се изгради и лунна станция, която да служи като междинна база за полета.

От друга страна, освен да стигнат до Марс, астронавтите трябва да могат и да оцелеят на планетата, при това за по-продължителен период. Идеята  е да се изгради човешка колония на Марс, която да е постоянно действаща.

На първо място това ще изисква намирането на сигурен източник на кислород за да се пресъздаде Земната атмосфера. Това стои в основата на следващата мисия на НАСА до Марс, при която ще се експериментира генерирането на кислород от атмосферата на Марс.

Знае се, че слоят на атмосферата на Марс е по-тънък  в сравнение с този на земната. Атмосферата на Марс се състои основно от въглероден двуокис – над 95%, има още азот – 2.7%, аргон – 1.6% и едва 0.13% кислород.  За сравнение земната атмосфера се състои от 78% азот и 21% кислород.

Въпросът е ще може ли от атмосферата на Марс да се извлече кислород? От НАСА работят по този проблем от 2014 г., когато започна изграждането на роувъра за мисията до Марс през 2020 г.  Проектът предвижда да бъдат доставени някои микроорганизми на Червената планета – някои бактерии, които да използват марсианска почва за енергия и да се провери дали могат да произвеждат кислород. Той ще бъде използван не само за дишане от екипажите, но на негова база ще се произвежда и горивото за обратен полет до Земята.

Това днес може и да звучи като научна фантастика, но лабораторни експерименти показват, че е възможно. Крайното доказателство за това дали може или не да се произведе кислород на Марс трябва да бъде намерено от мисията Марс 2020.

  Радикалният план за достигане на „Земя 2,0“     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

     

• Ивайло Красимиров
• 3 февруари 2017 г. в 08:09 Последна промяна: 
  15 февруари 2017 г. в 09:57
•  

Подобната на Земята Проксима Б е най-близката до нас планета, която учените считат за потенциално обитаема. Астрономите вярват, че на Проксима Б има масивен океан и газова атмосфера, перфектни за наличие на живот.

Сега учени са създали космически апарат с размерите на сапун, чиито външни мерки са само няколко сантиметра и с тегло едва 100 грама, който би могъл да проучи Проксима Б. Малката сонда ще използва енергията на нашето Слънце за ускорение и след като стигне до Алфа Центавър ще забави ход чрез енергията на радиацията на тамошното слънце.

Проксима Б е планета в звездната система Алфа Центавър на разстояние от около 4,25 светлинни години от Земята. Орбитата на планетата е в т.нар. потенциално обитаема зона на най-близката до нашето Слънце звезда Проксима Центавър. Астрономите смятат, че масата на планетата е от порядъка на 1,3 пъти земната маса.

Усилията на учените са насочени към разработването на сонда, която може да развие достатъчно голяма скорост, за да достигне дотам и след това да може да намали. Сега д-р Рене Хелер от Института Макс Планк и компютърният специалист Михаел Хипке показват, че това може да се направи.

Техният космически апарат трябва да използва радиацията и гравитацията от звездите в системата Алфа Центавър, за да може да намали скоростта. Тяхната сонда, твърдят те, може да намали достатъчно, за да изследва Проксима Б за извънземен живот.

Сондата ще бъде задвижвана от фотонно „платно“ с размер 100 хиляди квадратни метра, което съответства на площта на 14 професионални футболни терена. Радиацията от Слънцето трябва да закара апарата до Алфа Центавър. Когато сондата достигне максималната си скорост от 14 милиона метра в секунда, платното ще се прибере.

Пътувайки с тази скорост, миниатюрната сонда би стигнала до Проксима Б за 95 години. „Междузвездното пътуване до системата Алфа Центавър би трябвало да се случи със скорост, колкото може по-голяма, за да може апаратът да пътува по-малко от 1000 или по-добре, по-малко от 100 години“, казва Хелер пред Gizmodo.

“При такава скорост обаче, светлинното „платно“ ще се нуждае от екстремно високи стойности енергия, за да може да забави сондата при достигане орбита на Проксима Б.” Според д-р Хелер, зареждане на космическия апарат с гориво за намаляване на скоростта не би решило проблема. „Ако корабът има необходимото гориво на борда, би бил твърде тежък“.

Това ограничение именно поставя учените в невъзможност да решат задачата – как да се стигне до Проксима Б в приемливо за стандартите на човешкия живот време, като същевременно се осъществи кацане на планетата.

Всяка сонда, която просто прелети покрай планетата, както Нови Хоризонти прелетя покрай Плутон, няма да успее да направи значими изследвания. Хелер и Хипке обаче твърдят, че са успели да решат уравнението.

„Открихме метод да забавим апарата като използваме енергията на целевата звезда в крайната точка на дестинацията“, казва Хелер. „Използваме енергията на частиците звездна светлина, за да забавим платното. Така няма да е необходимо гориво на борда.“

Учените предлагат сондата отново да разпъне „платното“ си, когато пристигне в системата Алфа Центавър и да използва радиацията от звездите, за да намали скоростта. Колкото повече сондата приближава, толкова по-силна ще е радиацията. Хелер и Хипке изчисляват, че сондата трябва да стигне на разстояние от около 4 милиона километра от звездата в центъра на системата – Алфа Центавър А.

Ако успее да стигне дотам, сондата ще бъде хваната в орбита на звездата и ще може да осъществи изследователска мисия до Проксима Б и други планети в системата.

Все още има много нерешени технически детайли, така че космическият апарат остава на теория засега. Може да се окаже, че са необходими едно или две десетилетия, за да се построи такъв апарат и нужното светлинно „платно“, признава самият Хелер. Но той и колегата му са оптимисти за бъдещето на проекта.

  Учени: Сонда може да стигне до Сириус само за 69 години     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

     

• Ивайло Красимиров
• 24 април 2017 г. в 11:23 Последна промяна: 
  5 май 2017 г. в 09:54
•  

Когато през миналата година бе открита планета, приличаща на Земята и обикаляща около най-близката до нас звезда – Проксима Кентавър, (Proxima Centauri), редица учени започнаха да правят прогнози кога можем да стигнем до тази планета.  Според най-смелите предвиждания, сонди към Проксима Б, могат да бъдат изпратени след малко повече от 20 години.

Има обаче един много съществен проблем това да се случи. За да стигне бързо до планетата обикаляща около Проксима Кентавър, космическата сонда  трябва да има такава скорост, която ще й попречи да намали, когато стигне до нея и ще има на разположение едва няколко секунди за да се проучи планетата от близо.

Ако сондата трябва да остане по-дълго в чуждата звездна система е нужна различна технология. Тя не е непозната, благодарение на работата на двама учени – Рене Хелер и Майкъл Хипке. Наскоро те разработиха теория, според която самата светлина от звездите, които искаме да посетим, би могла да се използва за да се намали скоростта на изпратената сонда, пише списание New Scientist.

Това обаче не важи за Проксима Кентавър. Може и да е най-близката до нас звезда, но тя е много слаба, излъчваща слаба светлина. Ако се използва методът на Хелер и Хипке, за да се забави сондата при Проксима ще е нужна мисия от около 140 земни години, а това значи извън живота на всички работещи днес, а и в недалечно бъдеще учени.

Хелер и Хипке сега се спират на много по-ярката звезда Сириус, която обаче е около два пъти по-далеч от Проксима Кентавър. Поради много по-силната светлина излъчвана от нея обаче, тя може много по-лесно да ускори и съответно забави сонда изпратена към нея, според теорията на Хелер и Хипке.  Според техния метод ще са нужни 69 години на една космическа сонда, за да стигне до Сириус.

За да се осъществи подобно пътуване, има още едно важно изискване – да се изобрети изключително тънко слънчево платно, което да направи сондата съвсем лека. Това слънчево платно трябва да бъде устойчиво на температурни промени и да се разпъва на няколко стотин кв.м. Според Хелер, днес най-подходящ за целта изглежда материалът графен. Когато подобно платно бъде възможно да се произведе, проектът за полет до Сириус може да се осъществи, вярват учените.

Ако само за 69 години (и още около 8 за да стигнат снимките обратно до Земята), можем да видим отблизо друга звезда, това ще отвори немислими днес нови хоризонти за разбиране и изследване на вселената.

  Съживиха адски вирус на 30 000 години   Любопитно  10 фев. 2016, 07:55 0 коментара   автор   Ретро

  Древен изключително опасен вирус беше съживен след 30 000-годишна летаргия, съобщава Би Би Си.

Вирусът е открит замръзнал в дълбок слой на сибирския пермафрост. След като бил размразен, той отново е заразен. Изследването е публикувано в бюлетина на Националната академия на науките.

"За първи път виждаме вирус, който е заразен след толкова дълго време", казва Жан-Мишел Клавери от Националния център за научни изследвания във Франция.

Древният патоген е открит на 30 метра дълбочина. Наречен е Pithovirus sibericum и принадлежи към клас гигантски вируси, открити преди 10 години. 

"Вирусът влиза в клетката, размножава се и накрая я убива", казва д-р Шантал Абержел, един от ръководителите на изследването.

Според учените в сибирския пермафрост вероятно има други по-опасни патогени, които се крият в ледовете на Сибир.

Специалистите предупреждават, че регионът е под заплаха. От 70-те години дебелината на пермафроста е намаляла, промяната на климата подсказва, че ще намалее още.

Проф. Клавери предупреждава, че разкриването на дълбоки пластове може да представлява нова заплаха.

"Това е рецепта за бедствие. Ако започнат промишлени изследвания, хората ще се заселят около дълбокия пермафрост. Със сондажи дълбоките пластове ще бъдат пробити. Ето къде се крие опасността", казва той.

Древните щамове на едрата шарка, която бе обявена за изчезнала преди 30 години, могат също да представляват опасност.

"Ако това е вярно, че тези вируси оцеляват по същия начин като вирусите на амебата, но едрата шарка не е изчезнала от планетата, а само от повърхността. Достигайки по-дълбоки пластове, вероятността шарката отново да бъде опасна за хората може да се появи отново", казва той.

Не е ясно дали всички вируси могат да бъдат активни след замразяване в продължение на хиляди, дори милиони години.

"Това е въпрос за 6 милиона долара. Откриването на вирус, който все още е способен да зарази приемника си след толкова дълго време, е изумителен. Колко дълго другите вируси могат да останат жизнеспособни е въпрос на догадки. Съмнявам се, че всички са толкова издръжливи като този", казва проф. Джонатан Бал, вирусолог от Университета в Нотингам. "Замразяваме вируси в лабораторни условия, за да ги съхраним за бъдещето. Ако те имат липидна обвивка, като грипа или ХИВ, са по-крехки. Вирусите с протеинова обвивка, като шап и обикновената настинка, оцеляват по-добре. Не замразяването и размразяването създава проблеми, защото топенето на ледовете има физически вреден ефект. Ако те преживеят топенето, то тогава бързо трябва да намерят приемник, когото да заразят", добавя той.

  Разнасят пици с дронове   Любопитно  8 септ. 2016, 15:30 0 коментара   автор   Ретро

 

Австралийската компания Domino’s Pizza обяви, че смята да пусне първата в света услуга - доставка на пици с помощта на безпилотни летателни апарати - дронове. Проектът, изпитанията по който започват в Нова Зеландия още тази година, се осъществява съвместно с американската компания Flirtey. Тя е специализирана в превоз на товари от безпилотни апарати. Планира се доставката на пици по новата технология да става и в Австрия, Белгия, Франция, Холандия, Япония и Германия. Защото дроновете имат много предимства пред традиционните начини за транспорт. Те не зависят от пътища или от автомобилния трафик. Миналата година в Нова Зеландия въведоха нови правила в областта на авиацията, които позволяват да се използват дронове за търговски цели.

  Кинжалът на Тутанкамон извънземен   Любопитно  7 окт. 2016, 09:00 0 коментара   автор   Ретро

 

Франческо Порчели, професор по физика от Торинския политехнически институт, който взел участие в експертизата, отбелязва, че 35-сантиметровото желязно острие веднага след откриването му в пелените на мумията е предизвикало полемика в научните среди, съобщава ТАСС.

 

„Изделията от желязо в Древен Египет са били изключително малко. Този материал се е ценил повече от златото – подчертава ученият. – Невероятно е, че никой по-рано не е подлагал на анализ тази сплав.“

С помощта на рентгенови лъчи учените са установили, че материалът на острието съдържа 10% никел и 0,6% кобалт. „Такава сплав е характерна за метеоритите. Получаването  й по изкуствен път в онази епоха е било абсолютно невъзможно“, отбелязва Порчели.

По думите му учените си спомнили за кинжала на Тутанкамон след откриването на кратера с метеоритен произход Камил в египетската пустиня.

В един от известните древни папируси се разказва за „желязо, паднало от небето“, но никой досега не е разглеждал сериозно „извънземната“ версия за произхода на материала.

 

Тутанкамон е управлявал от 1333 до 1323 г. пр.н.е. и е починал на 18-годишна възраст. Гробницата му е открита през 1922 година в Долината на царете от британския учен Хауърд Картър и колекционера на антики лорд Джордж Карнарвън.

  „Тойота“ пусна робот компаньон   Любопитно  16 окт. 2016, 09:05 0 коментара   „Тойота“ пусна робот компаньон   Любопитно  16 окт. 2016, 09:05 0 коментара   автор   Ретро

 

„Тойота Моторс“ пуска в продажба малък робот, чиято функция е да прави компания на човек, като разговаря с него, съобщи Асошиейтед прес. Киробо Мини, чието име е съчетание от kibo – „надежда”, и robot – „робот”, струва $390, висок е 10 см и може да разговаря със собственика си.
 

Генералният директор на проекта Фуминори Катаока заяви, че стойността на роботчето е по-скоро емоционална, а целта му е да бъде лесно преносим, за да може да „придружава“ собственика си където и да се намира. Идеята на Киробо е да бъде компаньон, с когото да се разговаря. Роботчето е екипирано с камера, микрофон и блутуут и може да бъде свързано със смартфона на собственика 

автор   Ретро

 

„Тойота Моторс“ пуска в продажба малък робот, чиято функция е да прави компания на човек, като разговаря с него, съобщи Асошиейтед прес. Киробо Мини, чието име е съчетание от kibo – „надежда”, и robot – „робот”, струва $390, висок е 10 см и може да разговаря със собственика си.
 

Генералният директор на проекта Фуминори Катаока заяви, че стойността на роботчето е по-скоро емоционална, а целта му е да бъде лесно преносим, за да може да „придружава“ собственика си където и да се намира. Идеята на Киробо е да бъде компаньон, с когото да се разговаря. Роботчето е екипирано с камера, микрофон и блутуут и може да бъде свързано със смартфона на собственика си, като дори обръща глава, когато той му говори.

 

• Начало

 

• Любопитно

Сензационно! НАСА обяви. че до 2030 година ще има земна колония на Марс   Любопитно  19 ноем. 2016, 19:25 0 коментара   автор   Ретро

 

Американската космическа агенция публикува амбициозен план за колонизиране на Червената планета. Според него до 2030 година там ще има присъствие на хора, които ще живеят, без да са пряко зависими от Земята.

 

Дългото пътуване към Марс и стартът на постоянната колония са разделени на три фази. Непосредствено през следващото десетилетие учените ще търсят начини да преодолеят космическата радиация, която е пагубна за всяко живо същество.

 

"Съвсем скоро ще видим американски астронавт на Марс. Никога не сме били толкова близо до този исторически момент", заяви Чарлз Болден от НАСА. Агенция вече работи по нов тип космически кораби, които ще използват, освен класическо гориво, слънчева енергия.

  Слънцето ще унищожи Меркурий и Венера, животът на Земята ще загине   Любопитно  10 дек. 2016, 17:30 0 коментара   автор   Ретро

 

Белгийски астрономи са изчислили, че в далечно бъдеще Слънцето ще разруши Меркурий и Венера и ще унищожи целия живот на земята, пише "Астрономия и астрофизика".

 

Според изданието това ще се случи след около 5 милиарда години. Тогава звездата ни ще се превърне в червен гигант и ще увеличи размерите си стотици пъти. А след това ще започне да изхвърля гигантски количества материя.

 

"Меркурий и Венера ще бъдат унищожени, но съдбата на Земята остана неизвестна. Животът на нея, разбира се, ще загине, но не знаем дали самата планета ще оцелее," казва Лин Децин от Католическия университет Льовен, Белгия.

  На планетата Церера има лед   Любопитно  20 дек. 2016, 19:25 0 коментара   автор   Ретро

 

Откриха доказателства, че на планетата Церера има лед. Учените, които представиха откритието си на среща в Сан Франциско, обясниха, че наличието на лед е много важно, защото водата е основна съставка на живота.

 

Експертите смятат, че горната повърхност на Церера е богата на  водород, което е още едно доказателство на теорията за наличието на вода. Вместо дебел леден слой обаче, вероятно има пореста смес от каменни субстанции, като ледът запълва пукнатините, твърдят още учените.

 

Церес е планета-джудже в астероидния пояс между Марс и Сатурн. 

     

  Замразяват хора в руска клиника     Любопитно  6 яну. 2017, 22:35 0 коментара   автор   Ретро

  Руската клиника „Крио Рус“ показа на света едно от тайните си помещения в района на Москва, където вече 51 неизлечимо болни хора са били наскоро замразени в специални ледени камери, за да бъдат възкресени, когато се открие лек за болестта им.

Процедурата се нарича криоконсервация. Дружеството „Крио Рус“ е първата компания извън САЩ, която предоставя пълен цикъл от услуги за криоконсервация на хора и животни. В момента то има 150 договора за криоконсервация, сключени с болни или техни роднини.

Научният директор на „Крио Рус“ Игор Артюков казва, че разходите по криоконсервацията са около 35 хил. долара и има мнозина, които искат да се подложат на тази процедура.
Ученият разказва за процеса на криоконсервация:

„След като кръвообращението спре, има още няколко часа, през които човешките клетки остават живи“. Артюков обяснява, че „ако главата на пациент се охлади до 0 градуса по Целзий, веднага след това тези процеси се забавят десет пъти и можем да говорим за десетки часове или дори за няколко дни, през които могат да се предприемат някакви действия“.

Криоконсервацията се постига с течен азот и с други специални течности. Телата се държат замразени в контейнери, приличащи на огромни термоси. Процедурата става все по-популярна в цял свят, но все още не е доказано, че животно или човек може да бъде възкресен, след като е бил замразен.