Истрелът 2

 

 

 

 

Изстрелът бе силен усетих такава болка като се събудих ,събудих се в болница и то в огромна стая която бе празна имаше само едно легло и това бе моето легло

Надигнах се от леглото и набързо се освободих от иглите и системите които бяха празни  ,но това не ме притесни нямаше хора никакви

-         Ало има ли някои –попитах

Никои  не ми отговори  ,натиснах копчето до леглото но пак нищо изчаках седнал на масата която ми убиваше много на задника ми

Чаках не много и ми омръзна и напуснах болницата която бе абсолютно празна

Излезнах отвън и до мен се приближи летяща носилка качих с на нея и се отпуснах на нея

Карай в село Брани поле област Пловдивска –казах аз

Апарата се издигна малко като се напълни с горещ въздух и полетя към селото ми ,апарата летеше с бавна скорост но навсякъде не се виждаше никои и нямаше жива душа

По едно време доближихме до екран телевизор на пътя а на него се излъчваше някакъв материал някакъв човек обясняваше нещо

-         спри  -казах аз

апарата спря и спадна за да се снижи с пътя без да каца

-         Граждани не с се паникьосваните има 1 месец до разбиване на  астероида просто се насочете към космическите кораби за новата земя (Марс ) – каза съобщението и започна да се повтаря

-         Абе какво става да не е настъпил армегедон –казах аз

-         Продължи - казах аз

-         Пусни интернета да разбера какво става –казах аз

-         Не разбирам уточнете искането си –каза апарата

-         Пусни интернета –казах аз

Скоро разбрах всичко  бе забелязан метеорит които щял да се блъсне в земята бе изчислено че не могат да го унищожат и спрат за това бе решено 10 милиарда човеци да се преместят в трансформираната Марс и да се изнесат за известно време там  .

-         Спри обади се за апарат които да ме откара до най близкия космодрум до най близката микро совалка или каквато и да е превозна машина за Марс –казах аз

-         Секунди ви делят до договорът –каза апарата

-         Намерена е една кола космически кораб но не е оборудвана за далечен полет няма провизии и кислород и гориво –каза апарата

-         Добре закарай ме там ,и кажи колко време остава до сблъсъка –попитах

-         -3 часа и 50 минути –каза апарата на които летях

Мале добре че се събудих на време си помислих аз

Скоро апарата ме остави до една мижава кола затънтена в една гора забравена от хората качих се в нея и скоро обикалях с нея насам натам наляво надясно по градовете но се пак успях да я заредя и след като бе готов  казах

-         излитай към Марс и ме преспи за времето до полета до там да не го усета –казах аз

апарата  излетя аз заспах

събудих се над марс на няколко хиляди километра над марс  планетата гъмщеще от кораби  оттклоних кораба и го насочих към астроидния пояс скоро кацах на един доста голям астероид от поне 10 километра кацнах на равно място и след като се приземих излезнах от колата като преди това навлякох малкия си скафандър които бе много лек и удобен  взех и лазерна дрелка ,разрушител  и започнах да копая като изпарявах материал след 50  часа на усилен труд и бе всякаква светлина бях изкопал огромна галерия от поне километър  в диаметър и всичко бе направено така че да се направи град в бъдещето ,полетях до Марс и скоро всичко бе оборудвано за да се живее на астероид  и бе оборудвана роб о уредба която да ми осигурява кислород и нужния газ за живот на астероида гравитацията бе толкова слаба че се наложи да засиля астероида  за да се образува центробежна сила горе-долу до 1 ж и бе подобно на земята

полетях няколко пъти до Марс докарах няколко влекача с машини и техника и скоро бях се снабдил с доста от тях и над 10 робота Асимо 7 поколение

наредих им да ми помагат и скоро бях си изградил малък град с кръчма ,дискотека много стаи и басейн и дори транспорт в града с влак всичко роботизирах и дори се опитах да произвеждам роботи скоро и това постигнах но ги произвеждах по робот на ден скоро с още машини щях да увелича производството на 3 на ден

започнах производство

мина един месец имах вече над 30 робота от производството и отделно моите десет имах 40 робота бях ги впрегнал в производството на град ,село имитирах по снимки село Брани поле и скоро бе направено по тях  ас се настаних в моята къща и се устройвах над месец  след като бях готов се бях омърля и отидох на един от моите плажове които бях сложил в селото поплувах и се покъпах забелязах че ми липсва копания

пратих съобщение до Марс с информация и скоро беше пълен градът ми ,селото с корените жители и9 то действително корените бях настанил всички хора които се бяха спасили на Марс от брани поле получи се голям проблем хората поискаха да си отглеждат добитък и животни за това нарасналото количество роботи бързо се справи и създаде места оранжерии и ферми за нуждите на хората които искаше му се предоставяше и той си избираше и се занимаваше с фермата

аз се отказах от всичко и започнах да поддържам дискотеките и барчетата на селото които бях създал специално за мен

имах доста проблеми за това си поставих роботи (Асимо ) охранители ,бодигардове 

 Започва с пътуващ влак под тунел под планина в това време атака с неутрони бомби

Заря от взривове и светлини хората ги мислят за огромна буря

Хората умират до три дни

Влакът продължава и стига пловдивската гара няма никои всички са мъртви

 

 

 

 

Влакът пътуваше с умерена скорост тъкмо навлизахме в поредния тунел като бе най дълъг 

Изведнъж с навлизането чухме големи взривове сякаш от заря или от бомби дори влака се разтресе и заподскача като насекомо духано от силен вятър

През цялото време до преминаването на влакът ние и влакът се тресеше от взривове с излизането на влака вече всичко бе престанало само пресвяткаха светлини в далечината

И така продължихме без проблем пътуването си никои не видяхме през цялото пътуване никъде не спряхме на никоя гара

Минаха три дни и ние пристигнахме на Пловдивската гара на гарата нямаше никои  не видяхме нито един човек нито пътници които да чакат

Аз слезнах и веднага отидох в подлеза да отида към спирката на реса на автогарата

Отидох доста бързо и не видях никого на спирките нямаше никого дори охраната на гарата я нямаше  а бе отворено всичко и кафетата и ресторантите всичко чак сега забелязах че в тях нямаше хора а бе отворено всичко седнах пред сто яката на реса ни за Брани поле изчаквах да дойде реса но никои не идваше омръзна ми и ми се припи  и при яде отидох до близката лавка и си направих сандвичи ,тостери пих лимонада която не трябваше да пия бях диабетик и то на инсулин 

След като се наядох с два сандвича аз седнах пак на стол от столовите на барчето отпред  зачудих се и се замислих

От вратата на автогарата излезнаха  младеж и младо момиче младежът бе в истерия и крещеше

-         всички са мъртви няма никои жив ще умрем –каза той

-         е и какво има – попитах аз

-         всички са мъртви навсякъде няма хора а по домовете е пълно с трупове –каза –младото момиче

-         ма как аз не съм видял никого нито един труп –казах аз

-         да ама навсякъде в градът са само мъртви единствените които видях палуваха с нас на влака  ,дори и ти си от него нали -.попита младежа

-         да аз слезнах от влака преди 2 часа вече стават и чакам тук а няма никого –казах аз

-         и ние така бяхме докато отидохме до нас навсякъде бе пълно с гниещи трупове всичките апартаменти бяха отворени и бяха пълни с трупове –каза младата дама

-         -не може да бъде трябва да ида у нас –казах аз и се насочих към най близкото отворено такси качих се и подкарах колата скоро бях в село нямаше никого отидох у нас всички бяха мъртви нямаше никои оцелял проверих цялото село не намерих никои оцелял

Обикалях цял ден а не намерих никого в селото нямаше никои жив за това реших да ида в градът отидох пак на автогарата но вече ги нямаше хората които бяха дошли при мен

Обикалях докато се стъмни но не намерих никого

Спрях в най близката кръчма и влезнах в нея изхвърлих труповете отвън и започнах да готвя направих си мезета пилешки крила ,ребра ,цаца и доста други мезета и след като хапнах три пържоли от скарата започнах да пия започнах с бира бях жаден изпих две след това почнах с вино и след това помня как пих от коняка водката мастиката и останалото не помня

 

Събудих с ес огромно главоболие събудих се с мисълта за станалото знаех какво бе станало пих аспирин и аналгин и се насочих към Тримонциум там бе един от уважените магазини

Утараших го яко взех пушки и пистолети и много пистолети заредих багажника с патрони и се насочих към хижа здравец скоро бях там избрах си едно забутано и самотно бунгало

Нямаше труп в него но явно последния клиент се бе разбягал и бе изоставил храна пиене и всичко и дори бе отворено

Принесох оръжието и след като се качих на колата се отправих към магазина на хижа здравец скоро бях там натоварих почти всичката храна която става за ядене и я занесох в хижата отидох и до града да намеря няколко генератора занесох ги горе след това занесох доста гориво в няколко варела и след като включих  генератора си включих телевизора а по нея даваха някакви кадри и коментари за случело то от телевизията разбрах какво бе станало според учените

 

ЗЕМЯТА БЕ АТАКУВАНА С НЕУТРОНИ БОМБИ

 

 

                                                       

 Траперът бе модерен заради това че се бе родил в 22 век той нареди на дрона да почне поставянето на капаните той дрона излетя взе един капан и отлетя да търси подходящо място за капана скоро се върна взе втори капан и отлетя така десет пъти само за заешките капани ..

Той нареди на дрона да постави големите капани за вълци и други по големи хищници  дрона с мъка издигна капана които бе 10 кила и бе от алуминии и бе доста голям в него можеше да се хване и прасе или малко мече ..

Той се прибра в дървената си къща която се намираше в гората кадето дори пътища нямаше а и не му трябваха личния дрон кола бе паркиран отзад на осечени място специално за нея

Домът му бе просторен и мебелиран с дървени мебели но ватирани с мека вата седна в един фотол и си поръча водка с лед дрона сервитьор му я достави робота барман му я сервира дори си позволи да му прати малка шопска салата тури и маслина отгоре той не възрази напротив ..

-          благодаря мери ..- каза на робота

-          няма нищо сър ..- каза тя

-          Мери днес съм много уморен не тръгнах с дрона да вида как и къде ще постави капаните ..- каза той

-          Ела при мен не стои там ..- каза той на робота

-          Добре сър ..- каза

-          Не ми викаи сър а ми казваи на име нали вече знаеш как се казвам се пак си от два дни тук вече ..- каза

-          Да сър Стефан ..- каза тя

Робота доиде и седна в фотола срещу мен и се отпусна погледна новия си господар и зачака тои да каже нещо а тои пи глътка от питието и си мълчеше ..

-          Трябва да ида до града да занеса стоката ,кожите доста станаха а се охарчих с теб ..- каза тои на нея

-          Да Стефане идете ако е нужно ако поискате аз ще ида вместо вас мога да се справа ..- каза

-          Отиваи да вземеш хубави пари ..- каза

-          Тръгвам ще взема колата с стоката ..- каза тя

-          Добре аз ще пина малко да се отпусна и почина .. – каза

Тя тръгна и скоро се чу бръмченето на дрона кола той стана взе бутилката вотка от бара и седна пак сипа си произволно голямо количество водка и си отпи голяма глътка ..

Изминаха два часа и бръмченето на дрона автомобил китаско произвоство показа че тя пристига влезна с сила и бързина постави пачка рубли на масата ..

-          колко са ..- попита траперат

-          10000 рубли .. – каза тя

-          Сериозно аз нямаше да взема и пет ..- каз тои на нея

-          Мерси много сядаи сядаи расказваи как успя да вземеш тази цена . – попита

-          Лесно сър с алгоритъма ми за пазарене и намиране на най добра цена и пазар за стоката ви – каза тя

Чухме бръмченето на ловния дрон които долиташе

 

-          Чакаи ловния дрон донесе капан да излезем да видим какво е ..- казах аз

Дрона бе доставил капан с огромен заек в него

-          а идеално можеш ли да се справиш с него и да го опечем на барбекюто ми отвън ..- казах аз на нея

-          Да имам програма за почистване и изпичане на дивеч – каза

-          Добре дестваи аз отивам да преброя парите и да си сипя бричка че ожаднях полее заека с бира за да стане по вкусен ..- казах аз

-          Да сър заемам се – каза тя

Аз влезнах взех си бира от хладилника и я отворих изпих я на една глътка

  Белият извънземен бог на мезоамериканците     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

    locklip.com

• Димитър Димитров
• 6 септември 2015 г. в 00:08 Последна промяна: 
  6 септември 2015 г. в 11:43
•  

Как човечеството е оцеляло толкова време? Сами ли сме изминали трудния път, или сме получили помощ?

Според много древни легенди и вярвания „Белите богове“ са дошли на Земята и са спомогнали за развитието на човешката раса.

Смята се, че Кетцалкоатъл (Quetzalcoatl) е първият от белите богове, които посетили нашата планета. Това е и един от най-важните богове в мезоамериканските култури. Маите го наричат Кукулкан, гватемалското коренно население му е дало името Гугумац, а хуастеките от Мексико му казват Ехекатл.

locklip.com

Кетцалкоатъл е този, който създава света и човечеството в мезоамериканския фолклор. Той е бил покровител на вятъра и дъжда. Познат е още и като същество на изкуството и културата и се е смятало, че той е организирал обществените дейности на първите си творения.

По-късно, в Централно Мексико, той е приеман като бог на агрикултурата, науките и изкуствата. Той бил патрон и на търговците, защото с помощта на огромна червена мравка успял да намери планина, препълнена с жито и семена. Кетцалкоатъл бил наричан и „Богът на зората“, което е и една от причините да се смята, че той идва от далечна планета.

Периодът, в който започва легендата за белия бог, е и същият, в който са направени известни рисунки и скулптури, които наподобяват технологии от нашето време. В много изображения боговете са облечени в странни костюми, които приличат на екипировката на космонавт от XXI век.

Смята се, че Кетцалкоатъл се подпалил и изчезнал в небесата към планетата, която днес наричаме Венера. Възможно ли е това да означава, че извънземното същество е изпълнило задачата си и се е отправило към други планети, които да наставлява?

locklip.com

Кецалкоатъл е описван със светла кожа, брада, висок ръст, с глава на змия, която прикрива човешкия му вид. Най-ранното изображение на бога идва от Олмекската цивилизация – вижда се змия с клюн, обградена от две птици кетцал.

Най-ранните изображения в Мексико представляват скулптури на пернати змии, които са от III век, а това е и мястото, на което е построена 6-етажна пирамида в чест на Бога змия на знанието. След XIII век Кетцалкоатъл вече е изобразяван в човешката си форма и най-често е бил окичен с доста бижута.

Писателят Робърт Маркс (Robert Marx) изследва надълго и нашироко концепцията за „белите богове“ и стига до заключението, че те присъстват в почти всяка култура на американския континент.

След пътешествието си в Южна Америка британският писател Харълд Уилкинс (Harold Wilkins) също стига до заключението, че бяла раса е управлявала американския континент в древни времена. Тази раса е помагала на коренното население да култивира храната си, да построи пирамиди и други структури, които иначе биха били непосилна задача, защото местните нямали нужните знания и инструменти по онова време.

Уилкинс твърдял също, че Кетцалкоатъл е дошъл от Атлантида.

Доста време е минало от тези екзотични дни и сега ние осъзнаваме, че някои неща от миналото ще да са били доста трудни без помощ отвън. Възможно е наистина белите богове да са дали важни знания на хората, които впоследствие са били използвани за придобиване на власт. Но след като боговете си отишли, хората не били в състояние да контролират тази власт, за която всъщност все още не били готови.

Това довело да самоунищожение на едни от най-проспериращите цивилизации в миналото ни. Дали историята не се повтаря?

  И води ме към вечен живот. Enter     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

     

• Антония Михайлова
• 7 януари 2016 г. в 00:35 Последна промяна: 
  8 януари 2016 г. в 07:00
•  

Технологиите са надминали религията в обещанията да дадат на човека безсмъртие. Смъртта може да стане въпрос на избор.

В средата на това столетие старостта и смъртта ще загубят своето значение. Точно така, както и болестите, инвалидността и всякакви други ограничения, които ни налага природата. Ние ще функционираме (ако сами поискаме това) като програми в компютърна памет. А наши външни прояви ще станат аватари или холографски проекции.

Да, фантастика. Освен това не особено оригинална.

Но кажете това на един от най-известните физици на нашата епоха – Стивън Хокинг, на трансхуманиста и информатик Раймънд Курцвейл или на ръководителите на компании, което влагат милиони в изучаването на техниките за пренос на съзнанието от ненадеждния биологичен мозък в блестяща силициева система.

Днес технологията за безсмъртието се смята за реална. Възможно е да не успеем да се възползваме от нея точно сега, но след няколко десетилетия – със сигурност.

Излез, душа

„Смятам, че съзнанието е програма на мозъка, която в известна степен работи като компютър“, убеден е Стивън Хокинг. Значи теоретично може да се копира съзнанието в компютър и така да се получи форма на живот след смъртта. Но засега това излиза извън рамките на нашите възможности.

Колко време ще бъде необходимо, за да позволят нашите технологии да се направи това? Кога компютрите ще станат толкова модерни, че да побират нашето съзнание и да му позволят да функционира? Реймънд Курцвейл смята, че този момент е вече близо. „Много сред живеещите сега хора ще станат участници в този прелом.“

Нова идея на пазара на цифровото безсмъртие – това е предложение накомпанията Humai. Тя планира да съхранява спомените на хората, за да може по-късно да ги върне към живот. Разбира се, в цифров вид. Основателят на Humai Джош Боканегра (Josh Bocanegra) смята, че трябва да се натрупват и анализират образците на поведение и мислителните процеси, функционирането на организма.

Защо? За да може по-късно близките да възкресят починалия. „Не мисля, че паметниците, надгробните плочи, видеозаписите или снимките и дори собствените спомени са най-добрият начин да си спомняме за починалите“, казва Боканегра пред Popular Science. – Вместо това предлагаме да се конструира версия с изкуствен интелект, с която да може да се общува чрез глас или писане на текст.“

Това е едва първият етап. Следващият ще стане изготвянето на изкуствено тяло, към което ще се включва изкуственият интелект. „Вярвам, че ще можем да възкресим първия човек в близките 30 години“, уверява ръководителят на Humai.

Сега е сложно да се оцени дали обещанията имат шансове да се реализират, или това е просто опит да се привлекат пари. Известно е едно: компанията Humai не е сама.

Същата цел си постави преди няколко години „Инициатива 2045“. Неин учредител е руският милионер Дмитрий Ицков, който, както самият той казва, е привлякъл 30 руски изследователи към проекта. Организацията е разположена в Москва, но когато преди две години тя организира конференция в Ню Йорк, на нея се появиха известни учени, включително Курцвейл, както и инвеститори от пазара на нови технологии като Лари Пейдж от Google и Питър Диамандис от X-Prize.

„Ще станем съвсем нов вид“, заяви в едно от интервютата си руският милионер, който е поканил за сътрудничество не само инженери, но и философи и религиозни дейци (идеята подкрепил Далай лама). – Идва краят на неосъзнатата еволюция. Влизаме в нова ера – контролирана еволюция.“

Аз съм възкресението и животът

Дмитрий Ицков не е единственият богаташ, който се старае да си осигури вечен живот с технологични методи. Благодарение на средствата на Google Лари Пейдж е създал компанията Calico, която планира да се занимава с медицински технологии, осигуряващи дълголетие (макар и все още не безсмъртие).

84-годишният милиардер Дон Лафлин (lDon Laughlin), спечелил своето богатство от игралния бизнес (в Невада на него има кръстен цял град Лафлин таун), се готви да се замрази в криогенната клиника Alcor. Там при температура около 200 градуса под нулата той ще чака изобретяването на лекарство срещу неговото заболяване и начин да стане безсмъртен.

Очевидно той искрено вярва в това, тъй като запазва за себе си цялото си състояние. Така планира да постъпи и милиардерът Робърт Милър (Robert Miller), един от основателите на веригата магазини DFS Group. Подобен план имал и собственикът на няколко американски вуза – Джон Спърлинг (John Sperling), но той вместо замразяване избрал изследвания в областта на клонирането. Науката не успяла – миналата година Спърлинг починал.

Разбира се, идеите на богаташите (млади и стари) могат да изглеждат недостатъчно реалистични. Но само на пръв поглед. „Това звучи не по-малко правдоподобно в сравнение с това, за което говорехме през 60-те години, когато започна епохата на трансплантации на бъбреци и черен дроб“, създала компанията United Therapeutics.

Точно така – трансплантацията. Успоредно с работата на IT специалистите изследвания провеждат невролози и хирурзи. Става дума за… трансплантация на цяло тяло. От първоначалното ще остане само главата (оттук и названието –присаждане на глава), в която е „разположено“ съзнанието. Първи в света такава операция се готви да проведе италианският хирург Серджио Канаверо (Sergio Canavero). Дата вече е назначена – операцията ще бъде проведена през декември 2017 г.

Вече знаем и най-вероятния първи пациент – донора на глава и получателя на тялото. Това е руснакът Валерий Спиридонов. Той страда от рядко генетично заболяване, една от формите на мускулна дистрофия, която засега няма лечение и се проявява в нарушаване на предаването на импулсите от централната нервна система в мускулите. С времето мускулите умират, затруднявайки не само придвижването, но дори дишането и процеса на преглъщане.

Повечето лекари смятат Канаверо за шарлатанин. Никой досега не е успявал да съедини успешно разделените части на гръбначния мозък. Италианският хирург казва, че той има чудно „лепило“, но не иска да разказва повече подробности. Съществуването на такова вещество би могло да спаси от инвалидност множество хора.

Вратата на рая

Проблемът с неравенството, произтичащо от достъпа до криотехнологии за продължение на живота и дори безсмъртие е само върхът на айсберга. В нейната основа лежи въпросът: дори да можем да пренесем съзнанието в компютър, дали то ще бъде същото съзнание?

„Основната идея се заключава в това да се сканира структурата на даден мозък и да се създаде електронен модел, който да бъде негово точно копие. Ако го пуснем на съответно оборудване, то в резултат ще получим това, което е бил изходният мозък – смята Андерс Сандберг (Anders Sandberg) от Оксфордския университет, един от участниците в конференцията Singularity Summit, на която се обсъждали проблеми, свързани с моделирането на съзнанието на човека. – Но, признавам, аз не знам дали ще успеем при пълно моделиране на мозъка да пресъздадем съзнанието. Очевидно, така ще стане, но аз не зная това.“ Още повече няма увереност в това, дали копието на съзнанието ще копира и разума. И какво – ако не успее, и какво, ако успее?

„Тези експерименти и планове раждат множество интересни философски въпроси. Въпрос първи: ще получи ли новата система, възникваща след качването на моя разум, съзнание? Понеже преносът на разума няма смисъл, ако след тази операция се събудим зомбита – обяснява Дейвид Чалмърс (David Chalmers) от Австралийския национален университет. – Ще бъде ли новата система моя? Ако тя придобие съзнание, но се окаже чужда, това вече няма де е толкова яко.“

А ако тя придобие съзнание, ще получи ли заедно с него правата, които преди са се полагали на хората в тяхното материално въплъщение? Ще стане ли изключването на компютъра и отстраняването на данните равнозначно на убийство? Ако записът на мозъка в компютър стане не в момента на смъртта, а по-рано, коя от версиите ще се смята, да речем, за собственик на къщата, мъжа или жената?

Експертите предсказват, че появата на касти на безсмъртните (дори в цифрова версия) ще доведе до нарастване на социалното и религиозното напрежение. Човешкото съзнание, усилено от възможностите на компютъра, ще бъде непобедимо във всяка област – от научната кариера и финансовите операции до военните действия.

Такива създания ще предизвикат недоверие и неприязън сред обикновените хора. И тогава срещу тях ще се обяви религията, предсказват Питър Екерсли (Peter Eckersley) и Андерс Сандберг в есето „Опасна ли е емулацията на мозъка?“.

Свиквайте, утре може да сме ето това

Това, че ще възникне такъв спор, е неизбежно. В края на краищата религиите говорят, че за да придобиеш безсмъртие е необходимо първо да умреш.

  Шокиращи археологически открития     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

    © list25.com

• Димитър Димитров
• 4 октомври 2015 г. в 00:13 Последна промяна: 
  8 април 2016 г. в 16:00
•  

Обществената чувствителност и моралът еволюират постоянно през цялата човешка история. Ето и един пример –преди 8 хил. години не е било особено странно да ви набият на кол. Това е било приемлива и често упражнявана практика.

Благодарение на старателната работа на археолозите разбираме колко ужасяващо е било ежедневието в древността.

Бебета в баня

© list25.com

По време на археологически разкопки в Израел е изследвана древна византийска обществена баня. Сградата била оборудвана с канализация и отходна система. Но малко след началото на разкопките археолозите направили ужасяващо откритие – тръбите на банята били препълнени с костите на стотици бебета. Все още не е ясно каква е била целта на тази шокираща постъпка.

Неандерталци канибали

© list25.com

През 2010 година в Испания са открити доказателства, че неандерталците са били и канибали. Намерени са костите на три жени, трима мъже, трима младежи, две деца и едно новородено. Те са били една от храните в ужасяващ неандерталски пир.

Викингите без глава

© list25.com

Железопътни работници в Дорсет (Англия) открили странно древно гробище. Това били костите на малка група скандинавски бойци, поставени един до друг, като нито един скелет нямал глава. Експерти смятат, че викингите са обезглавени заради някакво престъпление.

Кол в главата

© list25.com

По време на разкопки в Швеция са открити няколко черепа с дървени колове в тях. В някои от черепите имало части от други черепи. Шокиращата сцена се е случила преди около 8 хил.години.

Граубалският човек

© list25.com

Археолозите са откривали доста мумифицирани тела, но този човек е специален. На шията му се вижда огромна порезна рана, която показва, че този човек е бил пожертван – най-вероятно за добра реколта.

Венецианският вампир

© list25.com

Може би знаете най-известните методи за убиване на вампир – дървен прът или чесън. Но има и още един, още по-странен – тухла и цимент в устата на заподозрения вампир. Вярвало се е, че това предотвратява възкръсването на чудовището. Брутално, но в един момент от историята това се е смятало за доста ефективен метод, защото действително след това не са наблюдавани възкръсвания…

Най-старият прокажен

© list25.com

В древни времена проказата е била едно от най-страшните заболявания, въпреки че не е особено заразна. Върху болните е поставяна изключително неприятна стигма. Първият известен случай е отпреди 4 хил. години. Открито е цялото тяло на индиец. Това означава, че този човек е бил отхвърлен от обществото, защото хиндуисткият обичай повелявал кремация на мъртвите.

Химическа война в древна Сирия

© list25.com

Преди 2 хил. години група римски войници са станали жертви на особено неприятна смърт. Персийски воини обсаждали сирийския град Дура и започнали да копаят тунели около града, за да заобиколят римската защита. Римляните решили да започнат разкопаването на собствени тунели, които трябвало да пресекат персийските. В отговор на това персийските воини поставили един от най-ужасяващите капани във военното дело – нефтохимическа смес, която буквално превърнала дробовете на римляните в киселина.

Оригиналната статия е публикувана в List25.

  Кои са новите технологии, които скоро ще променят живота ни     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

    pixabay.com

• Ивайло Красимиров
• 2 август 2017 г. в 10:35 Последна промяна: 
  2 август 2017 г. в 10:35
•  

1. Умни домове

И днес разполагаме с многобройни неща в дома, които могат да се свържат с интернет и да доставят информация и данни. Повечето домашни технологии обаче не са така „умни“. Новите поколения „умни телевизори“ днес са само началото. Идват „умно осветление“, „умни врати с умни заключалки“, „умно отопление“ и пр. Всички тези нови технологии ще могат да се програмират с мобилни устройства и от далечно разстояние от дома. Това вече не е особено висока технология.

Скоро обаче ще дойдат приборите и уредите комбинирани с  изкуствен интелект. Представете си перална машина, която сама ще определи вида на прането, с което сте  я заредили и автоматично ще избере подходящата програма или ще ви предупреди, че сред дрехите има такива, които не бива да се перат заедно. Или представете си, ако същата умна пералня е свързана с доставчика на електроенергия, ще може да решава кога да заработи, за да използва най-евтината разполагаема енергия в момента. Или ако вашият фризер също така е свързан с доставчика на енергия може да се изключва за кратко време в пиковите часове.

Разбира се тук главният проблем е сигурността. Всичко свързано с интернет е подходящо за „хакване“, а домът ни трябва да е мястото, където сме най-сигурни. Но технологиите работят и по тези проблеми и скоро ще има решения и за сигурността.

2. Виртуални помощници

Секретарите играят важна роля за бизнеса, за неговата организация и програма. Това обаче са неща, които могат да се автоматизират. Вече има такива софтуерни програми, които могат да сравнят заетостта на хората, които трябва да участват в дадена среща, да определят нейния час и място. През следващите години ще видим машини, които ще правят много по-сложна организация за бизнеса, отколкото е организацията на една среща. Машините ще подбират екипите на мениджърите по дадени проекти, за да повишат ефективността. Въпросът ще бъде доколко хората ще отстъпят личното си пространство на машините?
Не са далечно бъдеще и роботите – домашни помощници. До 10-15 години около 10% от семействата по света ще разполагат с такива.

3. Роботи – лекари с изкуствен интелект

Живеем във време, в което редица нови технологии в медицината променят грижата за здравето ни, но как ще се почувстваме ако машини с изкуствен интелект ни поставят диагнозите и определят лечението? Вече има компании, които работят по въпроса и обещават скоро изкуственият интелект да поставя по-точни и навременни диагнози от тези на лекарите. Това идва да запълни нуждата от лекари, която вече се чувства в много страни. Вероятно ще се получи ново разделение на труда, като изкуственият интелект ще поставя диагнозата, а лекарите ще лекуват заболяването?

Фирма разработва вече „тоалетна-лаборатория“, която автоматично ще анализира урината и екскрементите в реално време. Обещават да е налична след няколко години. Резултатът автоматично ще отива при изкуствения интелект, който ще поставя диагнозата, а чак след това ще идва ред на лекаря, ако има нужда от него.

4. Автономни автомобили и дронове

Това е нещо, което реално ще промени ежедневието на хората в съвсем близко бъдеще. Автономните коли ще бъдат много по-безопасни, защото ще имат много повече сензори от хората и защото автоматично ще комуникират помежду си, за да избегнат произшествия и пр.

Автономните автомобили ще могат да доставят продукти и материали директно до дома на потребителя. Очаква се първите автономни автомобили да се появят масово към края на 20-те години.

Развитието на автономните превозни средства няма да спре с автономните автомобили по пътищата. Идват и летящите автомобили.
Вече се планират „летящи магазини“, които могат да изпращат заявени продукти на домашен адрес с дронове.
Редица днешни технологии ни позволяват да надникнем в не толкова далечното бъдеще и да помечтаем (или да се ужасим).

  До края на века животът в южна Азия ще стане невъзможен     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

    Деца от индийско гето, pixabay.com

• Ивайло Красимиров
• 8 август 2017 г. в 16:17 Последна промяна: 
  17 август 2017 г. в 11:06
•  

Появяват се все повече изследвания показващи, че промените в климата са не само реални и неизбежни, но и с все по-катастрофални последици. Причините за промени в климата са нарастващите температури, повишаването на равнището на моретата и океаните, изчезването на много животински и растителни видове. Като следствие от промените в климата зачестяват природните катастрофи – наводнения, намаляване на добивите и като цяло влошаване на условията за живот на Земята.

Според изследване водено от проф. Елфатих Елфатир от Масачузетския технологичен институт, публикувано в списание Science Advances, още до края на този век цели райони в южна Азия ще станат необитаеми за хората, заради непоносимите жеги.

Елфатир и неговите колеги са анализирали два възможни сценария – продължаване на досегашното развитие и модел при който увеличаваме усилията за намаляване на емисиите от парникови газове. При модела, който продължава досегашното развитие, със сигурност до края на този век условията за живот в южните райони на Азия ще станат невъзможни. Ефектът на повишените топлинни вълни ще удари гъсто населени региони даващи днес голяма част от селскостопанската продукция на Азия. Това директно ще застраши живота на хиляди обитатели на южна Азия, които и днес живеят в крайна бедност, като ще ги постави в смъртоносна ситуация, заключават учените от MIT.

Сценарият със смъртоносните топлинни вълни през 2100 г. ще бъде неизбежен ако досегашното развитие продължи. Къде могат да емигрират хората от гъсто населената южна част на Азиатския континент и изобщо ще бъде ли възможно милионите да се преместят някъде, когато негативните ефекти от променения климат ще засегнат практически всички части на Планетата?

Ново изследване на Европейската Комисия показва, че жертвите на екстремно време в Европа могат да достигнат 152 000 на година до 2100 г. Това са 50 пъти повече жертви на климатичните промени в сравнение с началото на нашия век. Изследването показва, че към края на века от катастрофи предизвикани от промени в климата ще са засегнати две трети от европейците, докато сега е засегнат само 1 от всеки 20 души.

Според учените, единствения начин за спасение се крие във вторият сценарии – рязка промяна в начина ни на живот и намаляване на парниковите газове водещи до промяната в климата.

  Каква е вероятността в океаните на Европа да има извънземен живот? Може скоро да разберем     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

    Европа, мистериозната луна на Юпитер : NASA

• Ивайло Красимиров
• 3 януари 2017 г. в 10:10 Последна промяна: 
  3 януари 2017 г. в 10:10
•  

Това е един от най-настоятелните въпроси в науката: има ли извънземен живот някъде там, в безкрайните измерения на вселената, различен от земната му форма, такава, каквато я познаваме?

Все още търсим отговора, но все по-често се случват екзопланетарни открития, които могат в крайна сметка да решат уравнението – технологиите напреднаха дотам, че вече можем да откриваме екзопланети с размер, подобен на земния, които обикалят в т.нар. „обитаема“ зона на своите звезди.

Но не се ли ограничаваме излишно с рамките на геоцентричното си предположение? Предполагаемата звездна обитаема зона представлява онази част от космическото пространство, където температурата би позволила наличие на течна вода или с други думи точно мястото, където се намира Земята в Слънчевата система.

Вероятно при наличието на всички тези условия подобна планета би била населена с познатите ни земни форми на живот. Но кой е казал, че трябва да търсим точно това? Освен това тези потенциално обитаеми зони не са статични, променят се с времето. Звездите се развиват, температурата им се повишава, съответно зоната сменя местоположението си. Това е нещо, което задължително трябва да се вземе предвид, когато става дума за високоразвити звезди червени гиганти, твърди ново изследване.

„Обитаемата“ зона днес и зоната след 7 милиарда години: Wendy Kenigsberg/Cornell University

Всъщност изобщо не е ясно дали подобни на земните форми на живот биха могли да съществуват и да еволюират единствено на подобна на Земята планета в потенциално обитаемата зона на звездата. (Оставяме настрана тотално извънземни форми, които могат да са резултат на химични организации, напълно различаващи се от всичко, което знаем.) Затова проучванията на ледените луни на Юпитер и Сатурн са важни.

Откакто апаратът Вояджър (Voyager) осъществи мисията си, има спекулации, че втората луна на Юпитер, Европа може да има топъл, течен океан под червено-бялата си ледена кора. Скорошни наблюдения с телескопа Хабъл дори предполагат, че част от водата на този океан излита в космоса под формата на гейзери, подобно на това, което виждаме на сатурновата луна Енцелад.

Наличието на такъв океан на Европа би бил резултат от сложната небесна механика на луните на Галилей – невероятен танц с хореография, репетирана в продължение на милиарди години между Йо, Ганимед, Европа и чудовищната маса на Юпитер, който променя и загрява вътрешността на Европа чрез приливното огъване. Нещо подобно на това, което се е случило с вулканичната Йо, само че с по-щастлив и не толкова адски резултат.

Всичко това не значи, че в субледниковия световен океан на Европа се е развил пъстър асортимент от морски чудовища, макар че предпочитаме да е така. Но има достатъчно причини да се надяваме.

Животът на Земята например, се нуждае от вода и източник на енергия – Слънцето, в повечето случаи. Но съще е вярно, че някои организми, особено дълбоко в океана, добиват своята енергия от неслънчеви източници. Дори е възможно най-ранните форми на живот на Земята, когато слънчевата радиация е била много по-слаба от днешната, да са били точно такъв тип.

Ново изследване показва, че екзотермичната химична реакция „серпентинизация“, при която солена вода реагира със скалисти минерали и произвежда топлина и водород може да се окаже идентична с тази на Земята. Освен това радиацията на Юпитер може да е достатъчна, за да раздели кислородните атоми от водните молекули в ледената мантия на луната, което да води до навлизане на кислорода във вътрешността. Това би означавало, че на теория всички необходими съставки за развиваща се екосистема са налице. Единствено това, което наричаме „искрата на живота“, не попада в нашите статистически модели.

Вече са в ход плановете за пращане на космически апарат до далечна Европа. Този път ще е екипиран с „химичен език“, който може да пробие във водата в ледените гейзери и да „опита“ химичната композиция на океана отдолу.

Наблюденията на Европа натрупаха достатъчно улики през последните две десетилетия и вече настъпи времето да търсим отговори на някои от най-настойчивите въпроси, стоящи пред човечеството,

казва Джон Грънсфелд от Директората за научните мисии на НАСА.

Независимо от това, което мисията до Европа ще открие, е дошло времето да преосмислим, какво наричаме и разглеждаме като потенциално обитаема зона както в нашата Слънчева система, така и в далечните екзопланетарни системи.

  На Титан има достатъчно енергия за поддържане на колония     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

     

• Ивайло Красимиров
• 10 юли 2017 г. в 10:27 Последна промяна: 
  10 юли 2017 г. в 10:27
•  

Най-голямата луна на Сатурн, Титан се оказва едно от малкото места в нашата слънчева система, което може да бъде изследвано от полет с хора на борда. Учени смятат, че дори там може да бъде организирана колония. След Марс,  вероятно Титан ще се окаже най-привлекателното за посещение небесно тяло, считат те.

Това е така, поради относително по-слабата радиация и поради факта, че луната на Сатурн е покрита с течност, макар да не е вода. Според най-нови прогнози, група от хора би могла да преживее на Титан за продължителен период от време, защото там има достъпни източници на енергия, които могат да захранват дори и по-голяма колония.

Първите хора на Титан могат да използват атомна енергия, а една по-голяма колония може да използва енергията от въглеводородните езера, които са в изобилие на Титан. За получаването на голямо количество енергия би могло да се комбинира водород с ацетилен, който също е наличен в изобилие на луната на Сатурн.

Енергия от вятъра също може да бъде използвана на Титан, защото там свързаните вятърни турбини биха били десет пъти по-ефективни от тези на Земята.

Огромните запаси от метан на Титан могат да станат друг източник на достъпна енергия за една колония от хора в по-далечно бъдеще.

Според учените, първите сонди на Титан ще могат да кацнат върху езерата на луната без сериозни проблеми. Те биха могли да разчистят пътя за пристигането и на пилотирани кораби.

Няма съмнение обаче, че пред бъдещото посещение на хора на Титан има огромни предизвикателства. Температурата на луната на Сатурн е -180 градуса по Целзий, гравитацията е един път и половина по-силна от тази на Земята, атмосферата е изключително негостоприемна.

Според учените обаче, след периода на мисията до Марс, което би трябвало да се случи до 2030 г., най-вероятно ще дойде и времето на Титан. Изборът на хората за планети и луни, които могат да бъдат колонизирани е много ограничен и според учените Титан е сред възможностите.

  Как от Марс да направим втора Земя     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

     

• Антония Михайлова
• 19 декември 2012 г. в 08:40 Последна промяна: 
  18 декември 2012 г. в 18:55
•  

Докато марсоходът „Кюриосити” (Curiosity) изяснява земни или марсиански органични молекули е открил, експертите на НАСА работят над проект по създаването на Марс на условия, годни за живот.

Идеята да се превърне Марс във втора Земя постепенно преминава от фазата на фантастиката към теоретични разработки. Този хипотетичен прогрес дори е получил името „тераформиране”. Миналата седмица американските медии, включителноNew York Times, съобщиха за идеята на Кристофър Маккей, експерт по Марс от Изследователския център „Еймс” на НАСА.

Според него, за да „цъфтят ябълки на Марс”, е необходимо първо да се покачи температурата и да се създаде атмосфера, от която тези ябълки да вземат въглероден диоксид и да изпусках живителен кислород. За тази цел на Марс може да се организира глобално затопляне. Негов катализатор може да са фабрики, генериращи парникови газове, такива като хлорфлуорвъглеводороди и перфлуоровъглероди, забранени за изпускане в земната атмосфера от Киотския протокол.

Тези фабрики ще използват химическите съединения, получени от марсианската почва и атмосфера. Всеки такъв комплекс ще представлява грандиозно съоръжение, потребяващо толкова енергия, колкото произвежда една АЕЦ. По сложност и разходи тази идея все още изглежда фантастична, но е напълно осъществима.

Избора на хлорфлуорвъглеводороди и перфлуоровъглероди Маккей обяснява с това, че като свръхпарникови газове те дълго не се разпадат и от тях няма нужда да се чисти атмосферата, когато дойде моментът за първите живи организми – двата газа са напълно безвредни.

Според изчисленията на учения сто такива фабрики при непрекъсната 100-годишна работа ще могат да повишат температурата на Марс с 6-8 градуса. Това все още няма да е достатъчно, но за въглеродния диоксид, покриващ с дебела шапка Южния полюс на Марс, те ще станат повод за началото на интензивно изпаряване. И в този момент вече може да се забрави за фабриките за парникови газове – грижата за глобалното затопляне ще се поеме от самия Марс.

Неговата полярна шапка е способна да нагрее атмосферата до плюс 70 градуса Целзий, така че е възможно в края на този многовековен период хората да се замислят за създаването на по-комфортни температури.

Разбира се, нещата не са толкова прости. Трябва не само да се създаде атмосфера, но и да се направи всичко възможно тя да не се загуби. Както се смята днес, преди милиарди години Марс е загубил газовата си обвивка, защото той собствено магнитно поле и атмосферата просто е издухана от планетата от слънчевия вятър.

Как ще се справят с този проблем тераформерите на бъдещето, не е ясно – ще успеят ли да създадат изкуствено магнитно поле, или ще инициират тектонски процеси с изригване на вулкани, пълнещи атмосферата, или ще пренастроят парниковите фабрики за генериране на други газове. Но може и да не са необходими толкова радикални мерки. Възможно е слънчевият вятър вече да не е този, който е бил преди милиарди години, и вече да не е толкова опасен за атмосферата.

Как ще се тераформира Марс. Плюсове и минуси на планетата като бъдещ дом (видео) НАУКА ОFFNEWS | ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 30 юни 2015 в 10:0753090 Снимка: Daein Ballard СВЪРЗАНИ НОВИНИ Накъде да тръгнем: към Луната или към Марс? Марс може би е бил студен през цялата си история Загадката на марсианския метан (видео) НАСА дава 2 млн. долара за проект на 3D-принтирани къщи на Марс Многобройни ледници на Марс се намират под дебел слой прах Марсиански електроцентрали на сух лед НАСА ще изпрати на Марс оборудване за производство на кислород

Да тераформира Марс, т.е. да го направи благоприятен за живот и подобен на Земята си е поставила за задача научно-изследователската организация DARPA. Тя вече подготвя организми за преобразуване на Червената планета. 

Марс е най-подходящата планета в Слънчевата система за тераформиране. Плановете на DARPA е да я направи по-топла, а атмосферата й - по-плътна и по-богата на кислород. За тази цел на планетата ще се отглеждат фотосинтезиращи растения, цианобактерии и водорасли. Това ще може да преобрази Червената планета така, че бъдещите колонисти да не стоят затворени само в базите.

Ще се тераформира Марс с ГМО

За да се ускорят този процес, специалистите на DARPA работят за създаване на инструмент за генетична модификация на организмите.

Фотосинтезиращи бактерии. Снимка: inhabitat.com

На биотехнологичната конференция, провела се този месец, на която DARPA е била домакин, Алиша Джексън (Alicia Jackson), заместник-директор на биотехнологичното подразделение на агенцията, казва, че крайната цел е създаването на сравнително прости и достъпни схеми на модификация и че "за за първи път имаме технологичния инструментариум за трансформиране не само на враждебните места тук на Земята, а да отидем в космоса, не само като посетители, но и да останем там."

Плюсове на Червената планета като място за колонизация

Марс би могъл да бъде втори или трети дом в случай на глобален катаклизъм на Земята. Той може да стане потенциален свят за милиарди хора. Червената планета е богата и на различни минерали.

Денонощието на Марс е почти равно на земното. То трае 24 часа 39 минути и 35 секунди. Марс има своя собствена атмосфера, макар и разредена.

На планетата има водни запаси във вид на лед, макар и недостатъчни. 

Минуси на планетата

Марс е относително малка планета.  Цялата повърхност на Марс е равна на повърхността на сушата на Земята.

Гравитацията на Марс е около 2,63 пъти по-малка, отколкото на Земята. И това е много лошо - мускулите бавно ще атрофират, ако постоянно не се натоварват допълнително.

Температурата на Марс е по-ниска, отколкото на Земята. Диапазонът е от -140° С до + 20°. Това се дължи, преди всичко на плътността на атмосферата и количеството слънчева светлина, която достига на планетата.

Атмосферата е съставена от 95% въглероден диоксид, което е смъртоносно за хората.

Атмосферното налягане върху повърхността на Марс е сравнимо с налягането на височина от около 30 км над Земята. Заради това ниско налягане водата ще кипи при температура от 10 градуса по Целзий. По този начин, водата ще преминава в газообразно състояние веднага от твърдо.

Планетата почти няма магнитно поле.

Етапи на тераформиране на Марс

На първия етап ще трябва да увеличи налягането и притеглянето на планетата. На следващия етап е необходима вода, за да не се доставя от Земята. За това ще трябва да се затопли планетата, за да се разтопи леда като се създаде изкуствено парников ефект. После може да се подобри атмосферния състав с помощта на фотосинтезиращи организми като проектираните от DARPA, а също да се създаде аналог на озоновия слой на Земята.

Освен това, необходимо е да се засили магнитното поле, което е много скъпо, но възможно.

Някои учени предлагат колонистите да се променят генетично, защото човек никога не ще може да живее пълноценен живот на Марс.

Смята се, че най-добрите места за колонии са разположени на екватора и в низините.

 Ливанската армия започна офанзива срещу "Ислямска държава" на границата със Сирия 19.08.2017 09:30 705 0 inShare Tweet    Ливанската армия обяви, че започва офанзива срещу частите на „Ислямска държава“ , които са близо до източната сирийската граница, където джихадистите имат дейност от няколко години насам, предаде AFP. „В името на Ливан, в името на отвлечените ливански войници, в името на мъчениците от армията, обявявам тази операция за започнала“, заяви началник-генералният щаб на ливанската армия Жосеф Аун. Джихадистите обявиха смъртта на лидера на „Ислямска държава”* Членове на джихадистката групировка „Ислямска държава” обявиха смъртта на лидера си Абу Бакр ал-Багдади. Това съобщи телеви... Прочети повече Малко по късно ливанската шиитска групировка „Хизбулла“ съобщи, че започна обща операция заедно със сирийската армия срещу контролираната от „Ислямска държава“ територия по границата между Ливан и Сирия, предаде Reuters. Операцията на сирийската армия и на „Хизбулла“ се провежда на територията на Сирия, предаде Фокус. Ливанската армия съобщи, че не координира действията си със сирийската армия при тази операция. НАТО: Завръщането на бойците на ИД е основен проблем на Балканите Един от основните проблеми, с които се сблъсква балканският регион, е завръщането на лицата, които са се сражавали в редиците на джихад...

Прочети още :

 Северна Корея: Ядреното ни оръжие не заплашва държави, които не воюват срещу нас 19.08.2017 10:22 638 1 Снимка: Getty Images / Guliver inShare Tweet    Ядреното оръжие на КНДР не носи заплаха за други страни, ако те не са въвлечени в съвместни със САЩ военни действия срещу Пхенян. Това гласи статия на севернокорейския официоз „Нодом синмун“, който изразява по принцип официалната гледна точка. В нея се отбелязва също, че усилията на КНДР за ядреното въоръжаване преследва целта „да бъдат спрени безразсъдните стъпки на САЩ за започване на ядрена война“. В коментара се казва също, че заявленията на Вашингтон относно заплахите от КНДР са преувеличени и Пхенян „няма да удря други държави, ако те не участват във военни действия против Пхенян на страната на САЩ“, предаде БГНЕС. Освен това изданието твърди, че всички ракетни и ядрени разработки в КНДР се извършват открито, което е част от усилията за предотвратяване на война на Корейския полуостров. РЕДАКТОР: ДЕСИСЛАВА ЛЮБОМИРОВА

Прочети още : https://www.actualno.com/asia/severna-koreja-jadrenoto-ni-oryjie-ne-zaplashva-dyrjavi-koito-ne-vouvat-sreshtu-nas-news_628650.html
© Actualno.com

  [Kodirane UTF-8]   Евгений Замятин Ние       Романът „Ние“ изобразява един механизиран до краен предел свят, в който човешката личност е сведена до номер, а обществото е идеално функциониращ мравуняк, където властва диктатура, използваща достиженията на науката и технологиите за поробване на индивида.     1   ___Конспект:___ __Съобщението__ __Най-мъдрата от всички линии__ __Поемата__   Просто преписвам — дума по дума — поместеното днес в Държавния Вестник:   „След 120 дни завършва строежът на ИНТЕГРАЛА. Скоро ще удари великият исторически час, когато първият ИНТЕГРАЛ ще полети във всемира. Преди хиляда години вашите героични прадеди покориха цялото земно кълбо и го подчиниха на Всеобщата Държава. На вас ви предстои още по-славен подвиг: да решите с помощта на този стъклен, електрически, огнедишащ ИНТЕГРАЛ безкрайното уравнение на Вселената. Предстои ви да подчините неизвестните същества, обитаващи други планети, може би все още в свободно, диво състояние, на благотворното робство на разума. Ако те не разберат, че им носим математически безпогрешно щастие, наш дълг е да ги принудим да бъдат щастливи. Но преди оръжието ще опитаме със слово. От името на Благодетеля съобщаваме на всички номера във Всеобщата Държава: Всеки, който усеща сили в себе си, е длъжен да подготвя трактати, поеми, манифести, оди или други съчинения за красотата и величието на Всеобщата Държава. Това ще бъде първият товар, който ще понесе ИНТЕГРАЛЪТ. Да живее Всеобщата Държава, да живеят номерата, да живее Благодетелят!“   Пиша и усещам: бузите ми пламтят. Да: да се реши грандиозното всемирно уравнение. Да: да се изправи нелепата крива, да се опъне по допирателната — асимптотата — по правата. Защото линията на Всеобщата Държава е правата. Великата, божествената, точната, мъдрата права — най-мъдрата от всички линии… Аз, Д–503, съм само един от създателите на ИНТЕГРАЛА, само един от математиците на Всеобщата Държава. Свикналото ми с цифрите перо не е в състояние да създаде музика от асонанси и рими. Само ще се опитам да запиша онова, което виждам, което мисля — по-скоро онова, което ние мислим (точно така: ние, и нека това НИЕ стане заглавие на моя дневник). Но нали той ще е производна от нашия живот, от математически съвършения живот на Всеобщата Държава — а щом е така, няма ли да бъде поема сам по себе си, независимо от моята воля? Ще бъде — вярвам, зная го. Пиша и усещам: бузите ми пламтят. Сигурно нещо подобно чувствува жената, когато за първи път долови в себе си пулса на новото, още мъничко, сляпо човече. Това съм аз и същевременно не съм аз. И месеци наред трябва да го храня със своите сокове, с кръвта си, а после — с болка да го откъсна от себе си и да го положа в нозете на Всеобщата Държава. Но аз съм готов както всеки или почти всеки от нас. Готов съм.     2   ___Конспект:___ __Балетът__ __Квадратната хармония__ __Хиксът__   Пролет. От дивите невидими равнини иззад Зелената Стена вятърът носи жълтия меден прашец на някакви цветя. Устните пресъхват от този сладък прашец — току ги ближеш с език — и навярно такива сладки са устните на всички жени, които вървят насреща ти (и на мъжете, разбира се). Това малко пречи да мислиш логично. Но пък какво небе! Синева — и никакъв облак не го загрозява (какъв странен вкус са имали древните, щом техните поети са се вдъхновявали от тези нелепи, хаотични, глупаво изтикващи се кълбета пара). Аз обичам — сигурен съм, че няма да сбъркам, ако кажа: ние обичаме само стерилното, безупречното небе. В такива дни целият свят е излят от същото устойчиво, вечно стъкло както и Зелената Стена, както и всички наши сгради. В такива дни виждаш самата синя дълбина на нещата, някакви неизвестни дотогава, изумителни техни уравнения — виждаш ги в най-обикновеното, делничното. Да вземем дори това. Днес сутринта бях на хелинга, където се строи ИНТЕГРАЛЪТ, и изведнъж видях машините: въртяха се със затворени очи, в самозабрава, кръглите глави на регулаторите; лъскавите мотовилки сновяха наляво-надясно; гордо поклащаше рамене балансьорът; танцуваше длетото на дълбачната машина в такта на нечута музика. Изведнъж видях цялата красота на този грандиозен механичен балет, облян от нежносиньото слънце. И по-нататък — въпрос към себе си: защо е красиво? Защо този танц е красив? Отговор: защото е _несвободно_ движение, защото целият му дълбок смисъл е тъкмо в абсолютната естетическа подчиненост, в идеалната несвобода. И ако е вярно, че прадедите ни са се отдавали на танца в най-вдъхновените мигове на своя живот (религиозни мистерии, военни паради), това ще рече само едно: инстинктът за несвобода е органично присъщ на човека още от древността и ние, в днешния ни живот — само съзнателно… Налага се да прекъсна: щракна номераторът. Вдигам очи: разбира се, О–90. След половин минута тя самата ще бъде тук — да ме вземе за разходка. Милата О! — винаги ми се е струвало, че прилича на името си: с десет сантиметра по-ниска от Идеалната Майка, цялата закръглена, и розовото О — устата — отворена винаги когато ме слуша. И още: пухкавата гънчица около китката й — като на дете. Когато влезе, у мен все още с пълна сила бучеше маховикът на логиката и аз по инерция заговорих за току-що установената от мен формула, в която влизахме и ние всички, и машините, и танцът. — Чудесно е. Нали? — попитах аз. — Да, чудесно е. Пролет — розово ми се усмихна О–90. Ето, представете си: било пролет… Тя — за пролетта. Това са жените… Замълчах. Долу. Булевардът е многолюден: в такова време обикновено изразходваме личния си следобеден час за допълнителна разходка. Както винаги от всички тръби-комини на Музикалния Завод се лееше Маршът на Всеобщата Държава. Номерата следваха в стройни редици, по четирима, и възторжено тактуваха — стотици, хиляди номера в синкави юнифи*, със златни плочки на гърдите — държавния номер на всеки. И аз — ние, четиримата — сме една от безбройните вълни на този могъщ поток. Отляво е О–90 (някой от косматите ми прадеди преди хиляда години сигурно би я нарекъл със смешната дума „моята“); отдясно — два непознати номера, женски и мъжки. [* Вероятно от древното uniforme. — Б.а.] Блаженосиньо небе, мънички детски слънца във всяка метална плочка с номера, непомрачени от безумието на мислите лица… Лъчи — разбирате ли: всички те са от някаква единна, лъчиста, усмихваща се материя. А медните тактове: „Тра-та-та-там. Тра-та-та-там“, това е такава блеснала на слънцето медна стълбица, и с всяка нота се издигате все по-нагоре, в главозамайващото синьо висине… И също както сутринта, на хелинга, отново видях — сякаш за първи път в живота си видях всичко: нерушимите прави улици, лъчистия стъклен паваж, божествените паралелепипеди на прозрачните жилищни сгради, квадратната хармония на сиво-синкавите редици. И сякаш не цели поколения, а аз, самият аз съм победил стария Бог и стария живот, самият аз съм създал всичко това — и сякаш съм някаква кула, страхувам се да си помръдна лакътя, за да не се посипят отломки от стени, куполи и машини… А след миг — скок през вековете, от + към –. Спомних си (очевидно обратна асоциация) — ненадейно си спомних една картина в музея: някогашен булевард, от двайсетия век, оглушително пъстра, безредна тълпа от хора, колела, животни, афиши, дървета, багри, птици… Разправят, че наистина е било така — можело е да бъде. Стори ми се толкова неправдоподобно, толкова нелепо, че не се стърпях и прихнах да се смея. И веднага ехо — смях — отдясно. Обърнах се: пред очите ми — бели — необикновено бели и остри зъби, непознато женско лице. — Извинете — каза тя, — но вие така вдъхновено обгръщахте всичко с поглед като някакъв митичен бог в седмия ден от сътворението. Сякаш сте сигурен, че и мен сте сътворили тъкмо вие, а не някой друг. Много съм поласкана… Всичко това без усмивка, дори, бих казал, с известна почтителност (може би тя знае, че съм от създателите на ИНТЕГРАЛА). Но не съм сигурен: в очите или във веждите — някакъв странен, дразнещ хикс, ала не мога да го уловя, да му дам цифров израз. Кой знае защо, се смутих и леко объркан, започнах логически да мотивирам смеха си. Съвършено ясно е, че този контраст, тази непроходима пропаст между сегашно и минало… — Но защо да е непроходима? (Какви бели зъби!) Над пропастта може да се прехвърли мост. Представете си само: барабан, батальони, редици — нали това също го е имало — следователно… — Е, да: ясно! — извика тя (мислите ни поразително се пресякоха: тя — почти с моите думи — онова, което записвах преди разходката). — Разбирате ли: дори мислите. Така е, защото никой от нас не е „един“, а само „един от“. Толкова сме еднакви… Тя: — Сигурен ли сте? Зърнах вдигнатите й под остър ъгъл към слепоочията вежди — като острите рогчета на хикса и, кой знае защо, отново се смутих; погледнах надясно, наляво — и… Отдясно — тя, рязка, упорито-гъвкава като тънка жилава пръчка, I–330 (виждам вече номера й); отляво — О, съвсем друга, цялата от окръжности, с детската гънка на ръката; и в края на нашата четворка — непознат мъжки номер — някак двойно извит като буквата S. Всички бяхме различни… Тази отдясно, I–330, явно улови объркания ми поглед — и въздъхна: — Да… Уви! Всъщност това „уви“ бе съвсем намясто. Но отново нещо в лицето или в гласа й… — Никакво „уви“ — казах с неприсъща за мен рязкост. — Науката се развива и очевидно ако не сега, след петдесет, сто години… — Дори носовете на всички… — Да, носовете — вече почти крещях. — Щом има някакъв, все едно какъв повод за завист… Щом моят нос е като копче, а неговият… — Е, вашият нос е дори „класически“, както са казвали едно време. Но, виж, ръцете… Хайде, покажете, покажете си ръцете! Не понасям да ми гледат ръцете: целите космати, рунтави — някакъв нелеп атавизъм. Протегнах ръка и — с възможно най-безразличен глас — казах: — Маймунски. Тя погледна ръцете, после лицето ми: — Извънредно любопитен акорд. — Преценяваше ме на око като на кантар, мярнаха се пак рогчетата в края на веждите. — Той е записан при мен — радостно-розово отвори уста О–90. По-добре да беше мълчала — това вече бе напълно излишно. Изобщо тази мила О… как да кажа… при нея е неправилно изчислена скоростта на езика, секундната скорост на езика винаги трябва да бъде по-малка от секундната скорост на мисълта. В края на булеварда камбаната на акумулаторната кула гръмко удари 17. Личният час свърши. I–330 си тръгна с S-образния мъжки номер. Той внушава някакво уважение и — сега виждам — лицето му сякаш ми е познато. Някъде съм го срещал, но в момента не мога да си спомня. На сбогуване I — все тъй хиксово — ми се усмихна. — Наминете вдругиден в аудиториум 112. Повдигнах рамене: — Ако получа наряд за аудиториума, който споменахте… Тя — с някаква странна увереност: — Ще получите. Тази жена ми действуваше неприятно като случайно заседнал в уравнението неразложим ирационален член. Радвах се, че ще остана поне за малко насаме с милата О. Хванати за ръка, ние изминахме четири пресечки на булевардите. На ъгъла тя трябваше да завие надясно, аз — наляво. — Така бих искала да дойда днес при вас, да спуснем щорите. Точно днес, сега… — плахо вдигна О към мен кръглите си, кристалносини очи. Милата. Какво да й кажа? Нали вчера беше при мен и чудесно знае, че най-близкият ни сексуален ден е вдругиден. Това е просто същото „изпреварване на мисълта“ — както се случва (понякога вредно) преждевременно да се подаде искра в двигателя. На раздяла два… не, ще бъда точен, три пъти целунах чудесните й сини очи, непомрачени от нито едно облаче.     3   ___Конспект:___ __Сакото__ __Стената__ __Скрижалите__   Прегледах написаното вчера — и виждам: не съм достатъчно ясен. Тоест всичко е напълно ясно за всеки от нас. Но зная ли, може би вие, неизвестните, които ще получите от ИНТЕГРАЛА моя дневник, може би вие сте прочели великата книга на цивилизацията едва до страницата, до която са стигнали и прадедите ни преди 900 години. Може би не знаете дори такива азбучни понятия като Часови Скрижали, Лични Часове, Идеална Майка, Зелена Стена, Благодетел. Смешно е и в същото време много трудно да говоря за всичко това. Все едно някой писател, да кажем, от двайсетия век да вземе да обяснява в романа си какво е „сако“, „квартира“, „съпруга“. А впрочем ако романът му е преведен за диваци, нима е възможно да се мине без бележка относно „сакото“? Сигурен съм, че докато дивакът е гледал „сакото“, си е мислил: „За какво ли ще е това? Излишно бреме.“ Може би точно така ще погледнете и вие, когато ви кажа, че никой от нас не е бил оттатък Зелената Стена още от времето на Двестагодишната война. Но, мили мои, трябва поне малко да се мисли, това доста помага. Нали се знае, че цялата човешка история, доколкото ни е известна, е история на прехода от скитничеството към уседналия начин на живот. Не следва ли оттук, че най-уседналият начин на живот (нашият) е и най-съвършен (нашият). Ако хората са скитали от единия до другия край на земята, това е ставало само в предисторическите времена, когато е имало нации, войни, търговия, откриване на разни америки. Но защо, кому е нужно това сега? Допускам: навикът към уседналия живот е възникнал не без усилие и не веднага. Когато по време на Двестагодишната война всички пътища били разбити и обрасли с трева, в началото сигурно е изглеждало много неудобно да се живее в градове, отрязани помежду си от зелените дебри. И какво от това? След като изчезнала опашката на човека, той вероятно също не се е научил отведнъж да пъди мухите без нейна помощ. На първо време безспорно му е било мъчно за опашката. Но сега — можете ли да си представите да имате опашка? Или: можете ли да си представите, че сте гол на улицата, без „сако“ (възможно е още да се разхождате по „сака“). Същото е и в случая: не мога да си представя града, без да е облечен със Зелената Стена, не мога да си представя живота ни без цифровите обковки на Скрижалите. Скрижалите… Ето, в този момент от стената в моята стая строго и нежно ме гледат в очите техните цифри — пурпурни върху златен фон. Неволно си спомням онова, което древните са наричали „икона“, и изпитвам желание да пиша стихове или молитви (което е едно и също). Ах, защо не съм поет, че да ви възпея достойно, о, Скрижали, о, сърце и пулс на Всеобщата Държава. Всички ние (а може би и вие) още като деца, в училище, сме чели най-великия от познатите ни паметници на древната литература — „Разписание на влаковете“. Но сложете дори него до Скрижалите — и ще видите редом графит и диамант: съставът им е един и същ — С, въглерод, но как сияе — прозрачен и вечен — диамантът. Дъхът ви спира, когато с грохот летите по страниците на „Разписанието“. Но Часовите Скрижали наяве превръщат всеки от нас в стоманен, шестколесен герой на велика поема. Всяка сутрин, точни като колела, в един и същи час, в една и съща минута, ние, милионите, ставаме като един. В един и същи час единомилионно започваме работа — единомилионно я свършваме. И сливайки се в единно, милионноръко тяло, в една и съща, определена от Скрижалите секунда ние вдигаме лъжиците до устата си, в една и съща секунда излизаме на разходка, отиваме в аудиториума, в залата за Тейлърови упражнения, прибираме се за сън… Ще бъда напълно откровен: ние също все още нямаме абсолютно точно решение на задачата за щастието: два пъти на ден — от 16 до 17 и от 21 до 22, единният мощен организъм се разпада на отделни клетки: това са установените от Скрижалите Лични Часове. В тези часове ще видите: някои са в стаите си с целомъдрено спуснати щори, други отмерват стъпки под медните звуци на Марша по булеварда, трети — като мен сега — са седнали зад бюрото. Но аз твърдо вярвам — нека ме нарекат идеалист и фантазьор — вярвам: рано или късно ще намерим и за тези часове място в общата формула, рано или късно всичките 86 400 секунди ще се вместят в Часовите Скрижали. Много невероятни неща съм чел и слушал за времената, когато хората са живеели още в свободно, тоест неорганизирано, диво състояние. Но най-силно ме е поразявало точно това: как тогавашната държавна власт — та дори и в зародиш — е могла да допусне хората да живеят без каквото и да било подобие на нашите Скрижали, без задължителните разходки, без точно определените часове за хранене, ставали и лягали, когато си искат; някои историци дори твърдят, че през онези времена улиците цяла нощ били осветени, хората денонощно се разхождали или пътували. Ето, това изобщо не мога да го осмисля. Колкото и да е бил ограничен разумът им, все пак е трябвало да разбират, че такъв живот е истинско поголовно убийство — само че бавно, ден след ден. Държавата (хуманността) забранявала убийството на отделния човек, а не забранявала унищожението на милионите наполовина. Значи, да се убие един, тоест да се намали сборът от човешки съществувания с 50 години, е престъпно, а да се намали сборът от човешки съществувания с 50 милиона години — не е престъпно. Смешно, нали? У нас всеки десетгодишен номер ще реши за половин минута тази математико-морална задача, а при тях това не са могли да сторят всичките им кантовци, взети заедно (защото нито един от кантовците не се досетил да изгради научна система на етиката, тоест основана върху изваждане, събиране, деление и умножение). А нима не е абсурд, че държавата (и се е осмелявала да се нарича държава!) е могла да остави без всякакъв контрол сексуалния живот. Който, когато и колкото искал… Абсолютно ненаучно, като животни. И като животни, слепешката, раждали деца. Не е ли смешно: да познаваш овощарството, птицевъдството, рибовъдството (имаме точни данни, че са ги познавали) и да не съумееш да стигнеш до последното стъпало на тази логическа стълбица: детевъдството. Да не стигнеш до нашите Идеална Майка и Идеален Баща. Толкова е смешно и неправдоподобно, че само като го написах, се сепнах: ами ако вие, непознати читатели, ме сметнете за злобен шегобиец? Ако помислите, че просто искам да се подиграя с вас и уж на сериозно ви разказвам абсолютни глупости? Знайте, че, първо: не умея да се шегувам: във всяка шега има — като неявна функция — и лъжа; и второ: Всеобщата Държавна Наука твърди, че животът на древните е бил точно такъв, а Всеобщата Държавна Наука не може да греши. Пък и за каква държавна логика да говорим, когато хората са живеели в състояние на свобода, тоест като животни, маймуни, като стадо. Какво да искаме от тях, щом дори в наше време някъде от дъното, от косматите дълбини — все още се чува дивото маймунско ехо. За щастие много рядко. За щастие това са само дребни аварии на отделни детайли: лесно могат да бъдат ремонтирани, без да се спира вечният, великият ход на цялата Машина. Да бъде отстранен огъналият се болт, има грижата майсторската, тежка ръка на Благодетеля и още — опитното око на Пазителите… Да, а propos, сега си спомних: онзи, вчерашния, двойно извития като S май че съм го виждал да излиза от Бюрото на Пазителите. Сега разбирам откъде у мен това инстинктивно чувство на уважение към него и някакво неудобство, когато тази странна I в негово присъствие… Трябва да си призная, че тази I… Звъни се за сън: 22,30. До утре.     4   ___Конспект:___ __Дивакът с барометър__ __Епилепсията__ __Ако само__   Досега всичко в живота ми беше ясно (не случайно изпитвам, струва ми се, известно пристрастие към самата тази дума „ясно“)… А днес… Не разбирам. Първо: наистина получих наряд за аудиториум 112, както тя ми беше казала. Макар вероятността да беше 1500/10000000 = 3/20000 (1500 е броят на аудиториумите, а 10 000 000 — номерата). Второ… Впрочем да започнем поред. Аудиториумът. Огромно полукълбо от стъклени масиви, цялото пронизано от слънце. В кръг — редици от благородно-кълбовидни, гладко остригани глави. Огледах се наоколо с леко вълнение. Мисля, че търсех: няма ли да блесне някъде над сините вълни на юнифите — розовият сърп — милите устни на О. Ето нечии необикновено бели и остри зъби, напомнящи… не, не е тя. Довечера в 21 О ще дойде при мен — желанието да я видя тук бе съвършено естествено. Ето и звънеца. Станахме, изпяхме Химна на Всеобщата Държава — и на естрадата застана блестящият със златния си високоговорител и остроумието си фонолектор. — Уважаеми номера! Неотдавна археолозите изкопаха една книга от двайсетия век. В нея авторът иронично разказва за дивака и барометъра. Дивакът забелязал: всеки път, когато барометърът спира на „дъжд“, наистина вали дъжд. И тъй като на дивака му трябвало да завали, той изчовъркал точно толкова живак, колкото да падне нивото до „дъжд“ (на екрана — дивак с пера, който изчопля живака: смях). Вие се смеете: а не ви ли се струва, че европеецът от онази епоха е много по-достоен за присмех? Подобно на дивака и той искал „дъжд“ — дъжд с главна буква, алгебричен дъжд. Но стоял пред барометъра като мокра кокошка. В крайна сметка дивакът имал повече смелост и енергия и — логика, макар и първобитна: успял да установи, че между следствието и причината има връзка. Решението му да изчопли живака е първата крачка по великия път, който… В този момент (повтарям: пиша, без да скривам нищо) — в този момент станах сякаш непромокаем за живителните потоци, които се лееха от високоговорителите. Изведнъж ми се стори, че съм дошъл тук напразно (защо „напразно“ и как бих могъл да не дойда, щом имах наряд?); стори ми се, че всичко е празно, само черупки. С усилие се съсредоточих едва тогава, когато фонолекторът мина към основната тема: нашата музика, математическата композиция (математикът — причината, музиката — следствието), описанието на изобретения неотдавна музикометър. — Като завърти тази ръчка, всеки от вас може да произвежда до три сонати на час. А колко усилия е струвало това на вашите прадеди! Те били в състояние да творят едва след като стигнели до припадъка, наричан „вдъхновение“ — неизвестна форма на епилепсията. И ето ви най-забавната илюстрация на това, което са постигали — музика от Скрябин — двайсетия век. Този черен сандък (на естрадата завесата се вдигна, там бе техният древен инструмент) — този сандък те наричали „роялен“ или „кралски“, което за сетен път доказва, че цялата им музика… И по-нататък — пак не помня, сигурно защото… Е, ще го кажа направо: защото към „роялния“ сандък се приближи тя — I–330. Вероятно съм бил просто поразен от неочакваната й поява на естрадата. Беше във фантастичен старинен костюм: плътно прилепнала о тялото черна рокля, силно подчертаваща белите й открити рамене и гръд, и тази топла, люлееща се от дъха й сянка между… и ослепителните, почти хищни зъби… Усмивка-ухапване, насам-надолу. Седна, засвири. Диво, трескаво, пъстро, като целия им тогавашен живот, нито намек за разумна механичност. И разбира се, тези около мен са прави: всички се смеят. Само неколцина… но защо и аз — аз? Да, епилепсия — душевна болест — болка… Бавна, сладка болка — ухапване — и нека бъде още по-дълбоко, още по-болезнено. И ето, бавно — слънце. Не нашето, не това синкаво-кристално и равномерно през стъклените тухли — не: диво, носещо се, изпепеляващо слънце — смъквай всичко от себе си — всичко на дребни късчета. Съседът ми хвърли един поглед наляво — към мен — и се изкиска. Кой знае защо, ясно запомних: видях — на устните му изскочи микроскопично мехурче слюнка и се пукна. Това мехурче ме отрезви. Аз съм отново аз. Чувах както всички останали една нелепа, хаотична струнна пукотевица. Смеех се. Стана ми леко и ясно. Талантливият фонолектор твърде живо ни бе изобразил тази първобитна епоха — това е всичко. С каква наслада слушах после нашата днешна музика. (Тя бе демонстрирана накрая за контраст.) Кристалните хроматични гами на безкрайните числови редици, които се събираха и разделяха — и сумиращите акорди на формулите на Тейлър и Маклърен; еднотонните, квадратно-тромави модулации на питагоровата теорема; тъжните мелодии на затихващо-колебателното движение; насечените от фраунхоферовите линии на паузите ярки тактове — спектралния анализ на планетите… Какво величие! Каква непоклатима закономерност! И колко жалка е произволната, неограничавана от нищо — освен от странната им фантазия — музика на древните… Както обикновено, в стройни редици по четирима, заизлизахме през широките врати на аудиториума. Край мен се мярна познатата двойно извита фигура; почтително се поклоних. След час трябва да дойде милата О. Чувствувах се приятно и полезно развълнуван. Вкъщи — по-точно в канцеларията — подадох на дежурния розовия си талон и получих удостоверение за право на щори. Това право ни се дава само за сексуалните дни. А иначе — между прозрачните си, сякаш изтъкани от блестящ въздух стени, ние винаги живеем пред очите на всички, вечно облени със светлина. Нямаме какво да крием един от друг. При това така се облекчава тежкият и възвишен труд на Пазителите. Иначе малко ли неща могат да се случат. Възможно е тъкмо странните непрозрачни обиталища на древните да са породили жалката им клетъчна психология. „Моят (sic!) дом е моята крепост“ — ама че са го измислили! В 21 спуснах щорите — и в същата минута влезе, леко запъхтяна, О. Протегна ми розовите си устица — и розовото талонче. Откъснах талона и не можах да се откъсна от розовите уста до последния момент — 22,15. После й показах „дневника“ си и говорих — струва ми се, много добре — за красотата на квадрата, куба, правата. Тя тъй очарователно-розово ме слушаше — и изведнъж от сините й очи — сълза, втора, трета — право върху разтворената страница (стр. 7-ма). Мастилото се размаза. Ето на, ще се наложи да преписвам. — Мили Д, ако само бихте, ако само… Е, какво „ако“? Какво „ако“? Отново старата й песен — дете. Или може би нещо ново — по повод… по повод на онази? Макар че тук сякаш… Не, това би било твърде нелепо.     5   ___Конспект:___ __Квадратът__ __Владетелите на света__ __Приятно-полезната функция__   Не, пак не е това, което искам да кажа. Пак говоря с вас, незнайни мой читателю, сякаш сте… да кажем, моят стар приятел R–13, поетът с негърските устни — всички го познават. А в същото време вие сте — на Луната, на Венера, Марс, Меркурий — кой ви знае къде сте и кой сте. Добре, представете си квадрат — жив, прекрасен квадрат. И той трябва да говори за себе си, за своя живот. Квадратът изобщо не би се сетил да каже, че всичките му ъгли са равни: толкова е свикнал с това, че просто не го забелязва. Ето и аз през цялото време съм в подобно квадратно положение. Дори тия розови талони и всичко, свързано с тях: за мен това е равенството на четирите ъгъла, но за вас може би е по-сложно от бинома на Нютон. Та ето на`. Някой от древните мъдреци — разбира се, случайно — е казал нещо умно: „Света го владеят любовта и гладът.“ Ерго: за да завладее света, човек трябва да покори владетелите на света. Нашите прадеди са платили скъпа цена за победата над Глада: говоря за Великата Двестагодишна война — войната между града и селото. Вероятно от религиозни предразсъдъци фанатиците християни упорито са държали на своя „хляб“*. Но през 35-а година — преди основаването на Всеобщата Държава — била изобретена нашата сегашна нефтена храна. Наистина оцелели само 0.2 процента от населението на Земята. Но затова пък как грейнало лицето й, изчистено от хилядолетната мръсотия. И тъй, тези нула цяло и две десети познали блаженството в чертозите на Всеобщата Държава. [* Тази дума се е запазила само като поетична метафора, химическият състав на това вещество не ни е известно — Б.а.] Но нали разбирате: блаженството и завистта са числителят и знаменателя на дробта, наречена щастие. Какъв смисъл биха имали безбройните жертви на Двестагодишната война, ако в нашия живот все пак останеше повод за завист? А такъв повод останал, защото си останали носовете „кончета“ и „класическите“ носове (разговорът ни по време на разходката), защото за любовта на един се борели мнозина, а на други — никой. Тогава, покорила Глада (алгебрично = на сбора от външни блага), Всеобщата Държава повела настъпление срещу другия владетел на света. Любовта. Накрая и тази стихия била победена, т.е., организирана и математизирана, и преди около триста години бил провъзгласен нашият исторически „Lex sexualis“: всеки от номерата има право — като на сексуален продукт — да получава любовта на всеки номер по избор. А по-нататък е въпрос на техника. Подробно ви изследват в лабораторията на Сексуалното Бюро, определял точно съдържанието на половите ви хормони в кръвта — и ви изработват съответна Таблица на сексуалните дни. После подавате заявление, че през еди-кой си ден искате да ползувате номер еди-кой си (или еди-коя си) и получавате съответния талон (розов). Това е всичко. Ясно: вече няма никакви поводи за завист, знаменателят на дробта на щастието е сведен до нула — дробта се превръща във великолепна безкрайност. И онова, което за древните е било източник на безкрайни глупави трагедии, у нас е сведено до приятно-полезна функция на организма — като съня, физическия труд, храненето, дефекацията и прочие. Оттук виждате как великата сила на логиката пречиства всичко, до което се докосне. О, ако можехте и вие, незнайни, да усетите тази божествена сила, ако можехте и вие да се научите да я следвате докрай. Странно, днес писах за най-високите върхове в човешката история, през цялото време дишах планинския въздух на мисълта, а сякаш у мен е облачно, паяжинно и се шири някакъв четирикрак хикс — като кръст. Или са моите космати лапи и всичко това е, защото дълго ми бяха пред очите. Не обичам да говоря за тях — не ги обичам: те са следа от онази дива епоха. Нима у мен наистина — — Исках да зачеркна всичко това, защото излиза от рамките на конспекта. Но после реших — няма да го зачеркна. Нека моите записки като свръхчувствителен сеизмограф изпишат кривата на най-незначителните мозъчни колебания: нали понякога точно тези колебания са предвестник — — Е. това вече е абсурд, наистина би трябвало да го зачеркна: ние сме вкарали в руслото всички стихии — никакви катастрофи не може да възникнат. И сега ми е съвсем ясно: странното чувство у мен е от квадратното положение, за което говорих в началото. Хиксът не е у мен (това не може да бъде) — просто се страхувам, че някакъв хикс ще остане у вас, неизвестни мои читатели. Но вярвам, че няма да ме съдите прекалено строго. Вярвам, ще разберете, че ми е тъй трудно да пиша, както никога на нито един автор в цялата човешка история: някои са писали за съвременниците си, други — за потомците, но никой никога не е писал за прадедите си или за същества, подобни на тези наши тъй чужди, далечни прадеди…     6   ___Конспект:___ __Случаят__ __Проклетото „ясно“__ __24 часа__   Повтарям: поел съм задължението да пиша, без нищо да скривам. Затова, колкото и да е тъжно, трябва да отбележа, че очевидно дори у нас процесът на втвърдяване, на жизнена кристализация още не е завършил, от идеала ни делят само няколко крачки. Идеалът (това е ясно) е, когато вече нищо не се случва, а у нас… Ето, виждате ли, чета днес в Държавния Вестник, че на Площада на Куба след два дни ще се състои празник на Правосъдието. Изглежда, пак някой от номерата е нарушил хода на Великата Държавна Машина, пак се е случило нещо непредвидено, неизчислено предварително. Освен това и с мен се случи нещо. Наистина беше в рамките на моя Личен Час, тоест във време, специално определено за непредвидени случаи, но все пак… Около 16 (по-точно 16 без десет) бях вкъщи. Изведнъж — телефонът: — Д–503? — женски глас. — Да. — Свободен ли сте? — Да. — Аз съм I–330. Сега ще прелетя до вас и ще отидем в Древния Дом. Съгласен ли сте? I–330… Тази I ме дразни и отблъсква — почти ме плаши. Тъкмо затова й казах: да. След пет минути бяхме вече в авиолета. Синята майска майолика на небето и лекото слънце, което бръмчи след нас със златния си авиолет, без да ни изпреварва и без да изостава. Но там отпред — като перде на очите — се белее облак, нелеп, пухкав като бузите на старинен „купидон“, и това някак ми пречи. Предният илюминатор е вдигнат, вятър, устните пресъхват, принуден си непрекъснато да ги облизваш с езика — и непрекъснато мислиш за устни. Ето, вече се виждат в далечината мътнозелени петна — там, зад Стената. После сърцето неволно замира — надолу, надолу, надолу, като от стръмен склон — и ето ни пред Древния Дом. Цялото това странно, нестабилно, сляпо съоръжение е поставено в стъклена черупка: иначе, разбира се, отдавна да е рухнало. Пред стъклената врата/ — старица, цялата сбръчкана, особено около устата: само гънки и бръчки, устните — хлътнали навътре и сякаш сраснали се — не беше за вярване, че ще заговори. Но все пак тя заговори: — Какво, милички, къщурката ми ли искате да разгледате? — И бръчките й засияха (тоест вероятно се подредиха лъчеобразно, което създаде впечатлението, че са „засияли“). — Да, бабке, затъжихме се — каза I. Бръчиците сияеха: — Слънцето, а? Какво, какво? Ах, лудетино такава, ах, лудетино! Зна-я, зная! Хайде, добре: влизайте сами, на мен ми е по-хубаво тук, на слънце… Хм… Вероятно моята спътничка е честа гостенка тук. Искам да се отърся от нещо — пречи ми: сигурно от онзи натрапчив зрителен образ — облакът върху гладката синя майолика. — Обичам тази старица — каза I, когато се качвахме по широката тъмна стълба. — Защо? — Не зная. Може би заради устата й. А може и за нищо. Просто така. Присвих рамене. Тя продължаваше, леко усмихната, а може би без изобщо да се усмихва: — Чувствувам се много виновна. Ясно е, че трябва да бъде не „просто-така-любов“, а „заради-нещо-любов“. Всички стихии трябва да бъдат… — Ясно… — започнах аз, но веднага се сепнах при тази често повтаряна от мен дума и крадешком погледнах I забеляза ли тя това, или не? Тя гледаше някъде надолу; клепачите й бяха спуснати — като щори. Спомних си: вечер, около 22, минавах по булеварда и сред ярко осветените прозрачни клетки — тъмни, със спуснати щори, и там, зад щорите — — Какво крие тя там, зад щорите? Защо ми позвъни днес и защо е всичко това? Тежката непрозрачна врата се отвори със скърцане — и влязохме в мрачно разхвърляно помещение (наричали са го „апартамент“). Същият онзи странен „кралски“ музикален инструмент — и чудновата, неорганизирана, безумна като тогавашната музика пъстрота на багрите и формите. Бяла плоскост отгоре; тъмносини стени; червени, зелени, оранжеви подвързии на древни книги; жълт бронз — свещници, статуя на Буда; епилептично изкривени, невлизащи в никакви уравнения линии на мебелите. С усилие понасях този хаос. Но моята спътничка явно имаше по-здрав организъм. — Това е любимият ми… — И изведнъж сякаш се усети — ухапване-усмивка, бели остри зъби. — По-точно: най-нелепият от всички техни „апартаменти“. — Или още по-точно: държави — поправих я аз. — Хиляди микроскопични, вечно воюващи държави, безпощадни като… — Е, да, ясно… — изглежда, съвсем сериозно изрече I. Минахме през стая, където имаше малки детски креватчета (в онази епоха и децата са били частна собственост). Отново стаи, блещукащи огледала, мрачни шкафове, непоносимо пъстри дивани, огромна „камина“, голямо легло от махагон. Нашето сегашно — прекрасно, прозрачно, вечно — стъкло бе само във вид на жалки, крехки квадратчета — прозорци. — И като си помислиш: тук „просто-така-са-обичали“, горели са, измъчвали са се… (отново спуснатите щори на очите). Какво нелепо, неразумно изразходване на човешка енергия, нали? Това, което тя говореше, излизаше сякаш от самия мен, изричаше моите мисли. Но в усмивката й през цялото време бе този дразнещ хикс. Там, зад щорите, у нея ставаше нещо — не зная какво, но то ме изкарваше от търпение; искаше ми се да споря с нея, да й крещя (точно така), но трябваше да се съгласявам — не можеше да не се съглася. Ето че спряхме пред огледало. В този момент виждах само очите й. Хрумна ми: ами че човекът е устроен също тъй странно както тези нелепи „апартаменти“ — човешките глави са непрозрачни и от тях гледат само мънички прозорци: очите. Тя сякаш се досети — обърна се. „Ето ги очите ми. Е?“ (Разбира се, без думи.) Пред мен бяха два страшно тъмни прозореца и вътре — непознат, чужд живот. Виждах само огъня — там пламтеше някаква „камина“ — и се движеха фигури, напомнящи… Нищо чудно: видях там отразен самия себе си. Но определено се почувствувах уловен, затворен в тази фантастична клетка, подхванат от дивия вихър на древния живот — и това бе неестествено, неприсъщо за мен (очевидно идеше от неприятното въздействие на обстановката). — Знаете ли — каза I, — излезте за минута в съседната стая. — Гласът й се чуваше оттам, отвътре, иззад тъмните прозорци-очи, където пламтеше камината. Излязох, седнах. От рафтовете на стената, право срещу мен, едва забележимо се усмихваше чипоносата асиметрична физиономия на някой от древните поети (струва ми се, Пушкин). Защо седя — и покорно понасям тази усмивка, защо е всичко това: защо съм тук, защо е това нелепо състояние? Тази дразнеща ме, отблъскваща жена, странната й игра… Там тракна вратичката на шкаф, прошумоля коприна, с усилие се въздържах да не вляза и — не помня точно: вероятно ми се бе поискало да й наговоря много резки неща. Но тя вече се появи. Беше в къса, старинна, яркожълта рокля, с черна шапка и черни чорапи. Роклята бе от лека коприна — ясно виждах дългите чорапи, доста над коленете, и откритата шия, сянката между… — Чуйте, вие явно искате да оригиналничите, но нима… — Ясно — прекъсна ме I, — да бъдеш оригинален, това значи по някакъв начин да се различаваш от другите. Следователно ако си оригинален, нарушаваш по някакъв начин равенството… И онова, което древните на идиотския си език са наричали „да си банален“, у нас е просто изпълнение на дълга. Защото… — Да, да, да! Именно — не издържах. — И вие няма защо, няма защо… Тя се приближи до статуята на чипоносия поет и като скри зад щорите неукротения огън в очите си (там, вътре, зад прозорците), каза — този път, струва ми се, напълно сериозно (може би за да ме успокои) — нещо много разумно: — Не намирате ли за странно, че хората някога са понасяли такива като него? И не само са ги понасяли — прекланяли са се пред тях. Какъв робски дух! Нали? — Ясно… Тоест исках… (това проклето „ясно“!). — Да, разбирам. Но те всъщност са били владетели, по-силни от коронованите. Защо не са ги изолирали, изтребили? У нас… — Да, у нас… — започнах аз. И изведнъж тя се разсмя. С очите си видях този смях: звънката му крива — извита, гъвкава като жилава пръчка. Помня — целият треперех. Ето — да я грабна — и вече не помня какво… Трябваше нещо — все едно какво — да направя. Машинално отворих златната си плочка, погледнах часовника. 17 без десет. — Не намирате ли, че вече е време? — колкото можах учтиво, казах аз. — А ако ви помоля да останете тук с мен? — Вие… вие съзнавате ли какво говорите? След десет минути трябва да бъда в аудиториума… — … и всички номера са длъжни да минат установения курс по изкуство и наука… — имитира гласа ми I. После дръпна щорите — вдигна очи: зад тъмните прозорци пламтеше камината. — Имам познат лекар в Медицинското Бюро — записан е за мен. Ако го помоля, ще ви даде удостоверение, че сте болен. Е? Разбрах. Най-после разбрах накъде води цялата тази игра. — Виж ти! А знаете ли, че като всеки честен номер аз всъщност съм длъжен незабавно да отида в Бюрото на Пазителите и… — А всъщност не (остра усмивка-ухапване)? Много ми е интересно: ще отидете ли в Бюрото, или не? — Оставате ли? — Хванах дръжката на вратата. Дръжката беше от кована мед и аз чух: от същата мед бе и гласът ми. — Една минутка… Може ли? Тя отиде до телефона. Назова някакъв номер — бях толкова развълнуван, че не го запомних, и викна: — Ще ви чакам в Древния Дом. Да, да, сама… Натиснах студената медна дръжка: — Ще ми позволите ли да взема авиолета? — О, да, разбира се! Моля ви. Там, на входа, старицата дремеше на слънцето като растение. Отново ми се стори чудно, че плътно срасналата се уста се отвори и тя се обади: — А вашата — сама ли остана там? — Сама. Устата на старицата отново се срасна. Тя поклати глава. Явно дори нейният отслабващ мозък разбираше колко нелепо и рисковано е поведението на тази жена. Точно в 17 бях на лекцията. И изведнъж си дадох сметка, че съм излъгал старицата: I вече не беше сама там. Може би това, че неволно излъгах, ме измъчваше и ми пречеше да слушам. Да, не беше сама: там е работата. След 21,30 имах свободен час. Можех още днес да отида в Бюрото на Пазителите и да заявя за нея. Но така съм изморен от тази глупава история. А и законният срок за заявяване е две денонощия. Ще успея утре: има още цели 24 часа.     7   ___Конспект:___ __Мигличката__ __Тейлър__ __Попадийката и момината сълза__   Нощ. Зелено, оранжево, синьо; червеният кралски инструмент; жълта като портокал рокля. После — медният Буда; изведнъж вдигна медни клепачи — и потече сок: от Буда. И от жълтата рокля — сок, и по огледалото капки сок, и от голямото легло се стича, и от детските креватчета, и от мен самия — и някакъв смъртно-сладостен ужас… Събудих се: умерена синкава светлина; блестят стъклените стени и кресла, масата. Това ме успокои, сърцето ми престана да бие напрегнато. Сок, Буда… какъв е този абсурд? Ясно: болен съм. По-рано никога не бях сънувал. Казват, че при древните това било нещо обикновено и нормално — да сънуват. Е, да: нали целият им живот е бил такава ужасна въртележка: зелено — оранжево — Буда — сок. Но ние знаем, че сънищата са сериозно психическо заболяване. До този момент мозъкът ми беше точен като хронометър, лъскав механизъм без нито една прашинка, а сега… Да, сега е друго: усещам в мозъка си някакво чуждо тяло — като съвсем тънка мигличка в окото. Уж напълно се владееш, а окото с мигличката не ти дава мира нито за миг… Бодро, кристално звънче до главата ми: 7, трябва да ставам. Отдясно и отляво през стъклените стени виждам сякаш самия себе си, своята стая, дрехите и движенията си — повторени хиляда пъти. Това ободрява: чувствуваш се частица от нещо огромно, мощно, единно. И такава точна красота: нито един излишен жест, извивка, обръщане. Да, този Тейлър безспорно е бил най-гениалният от древните. Наистина не е успял да стигне дотам, че да пренесе метода си върху целия живот — върху всяка стъпка, за през цялото денонощие, не е съумял да интегрира системата си от 0 до 24 часа. Но как са могли все пак да изпишат томове за някакъв си Кант — и почти да не забележат Тейлър, пророка, прозрял десет века напред. Закуската свършва. Стройно изпяваме Химна на Всеобщата Държава. Стройно, по четирима — към асансьорите. Едва чуто бръмчат моторите — и бързо надолу, надолу, надолу — сърцето леко замира… Изведнъж, кой знае защо — отново този нелеп сън или някаква неявна негова функция. Ах, да, вчера, същото с авиолета — спускане надолу. Впрочем край на всичко това: точка… И много добре, че бях с нея така решителен и рязък. Вагонът на подземната железница стремително ме отнасяше натам, където върху стапела блестеше на слънцето неподвижното все още, неодухотворено от огъня, изящно тяло на ИНТЕГРАЛА. Затворил очи, мечтаех с формули: за кой ли път пресмятах наум каква начална скорост е нужна, за да се откъсне ИНТЕГРАЛЪТ от земята. Всяка част от секундата — масата на ИНТЕГРАЛА се променя (изразходва се взривно гориво). Уравнението ставаше много сложно, с трансцендентни величини. Като насън: тук, в непоклатимия свят на числата, някой седна до мен, леко ме побутна и каза „извинете“. Повдигнах клепачи — и отначало (асоциация от ИНТЕГРАЛА) нещо, което стремително се носи в пространството: глава, летяща с помощта на щръкнали розови криле-уши от двете й страни. После кривата на надвесения тил — превитият гръб — двойно огънат — буквата S… През стъклените стени на моя алгебричен свят — отново мигличката — нещо неприятно, което днес трябва — — — Нищо, нищо, моля ви — усмихнах се на съседа си, кимнахме си взаимно. Плочката му грейна: S–4711 (разбирам защо от първия момент го свързах с буквата S: било е нерегистрирано от съзнанието зрително впечатление). Очите му блеснаха: два остри свредела, които, въртейки се бързо, проникваха все по-дълбоко — ето сега ще стигнат до дъното, ще видят онова, което дори пред себе си… Изведнъж разбрах що за мигличка ми пречи: той е един от тях, от Пазителите, и най-лесно е, без да отлагам, веднага да му кажа всичко. — Знаете ли, вчера бях в Древния Дом… — Гласът ми е странен, сплескан, плосък, опитах да се изкашлям. — Чудесно. Това дава материал за много поучителни изводи. — Но, разбирате ли, не бях сам, съпровождах номер I–330 и ето че… ето че… — I–330 ли? Радвам се за вас. Много интересна, талантлива жена. Има доста почитатели. … Но нали и той — тогава на разходката — може би се е записал дори за нея? Не, пред него не бива за това, немислимо е: ясно. — Да, да! Разбира се, разбира се! Много е… — усмихвах се все по-широко, все по-нелепо и чувствувах: тази усмивка ме разголва, прави ме глупав… Свределчетата ме пронизаха до дъно, после, въртейки се бързо, се прибраха обратно в очите; S се усмихна двусмислено, кимна ми, промъкна се към изхода. Закрих се с вестника (струваше ми се, че всички ме гледат) и скоро забравих за мигличката, за свределчетата, за всичко: така ме развълнува прочетеното. Един кратък ред: „По достоверни сведения отново са открити следите на неуловимата досега организация, която си поставя за цел освобождаването от благотворното робство на Държавата.“ „Освобождаване“ ли? Изумително: до каква степен престъпните инстинкти са вкоренени в човешката природа! Съзнателно казвам: „престъпните“. Свободата и престъплението са така неразделно свързани помежду си, както… както движението на авиолета и неговата скорост: ако скоростта на авиолета е = 0, той не се движи; ако свободата на човека е = 0, и той не върши престъпления. Това е ясно. Единственият начин да избавиш човека от престъпленията е да го избавиш от свободата. И ето, тъкмо го постигнахме (в космическия мащаб на вековете това, разбира се, е „тъкмо“), и изведнъж някакви жалки глупаци… Не, не разбирам: защо още вчера незабавно не отидох в Бюрото на Пазителите. Днес след 16 непременно ще отида… В 16,10 излязох — и веднага на ъгъла видях О, цялата в розов възторг от срещата ни. „Ето, тя има елементарен кръгъл ум. Това е добре: ще ме разбере и подкрепи…“ Впрочем не, не се нуждаех от подкрепа, твърдо бях решил. От комините на Музикалния Завод стройно се лееше Маршът — все същият всекидневен Марш. Какво неизразимо очарование крие всекидневността, повторяемостта, огледалността! О ме хвана за ръката: — Разхождате ли се? — Кръглите сини очи са широко отворени за мен — сини прозорци към невидимото — и аз прониквам навътре, без да се закача за нищо: вътре — нищо, тоест нищо странично, ненужно. — Не, не се разхождам. Трябва да отида… — Казах й къде. И с учудване видях: розовият кръг на устата се сви в розов полумесец, с рогчетата надолу — като от нещо кисело. Избухнах. — Вие, женските номера, изглежда, сте неизлечимо разядени от предразсъдъци. Изобщо не можете да мислите абстрактно. Извинете ме, но това просто е тъпотия. — Отивате при шпионите… пфу! А аз измолих за вас стрък момини сълзи от Ботаническия Музей… — Защо „а аз“ — защо това „а“? Съвсем по женски. — Грабнах сърдито (признавам си) момините сълзи. — Ето я вашата момина сълза, е? Мирише`те: хубаво е, нали? Тогава проявете поне малко логика. Момината сълза мирише хубаво: така. Но нали не можете да кажете за миризмата, за самото понятие „миризма“, че е добро или лошо? Не можете, нали? Съществува миризмата на момината сълза — и отвратителната миризма на попадийката: и едното, и другото е миризма. Имало е шпиони в древната държава, има шпиони и у нас… да, шпиони. Не се страхувам от думата. Но не ви ли е ясно: там шпионинът е попадийка, тук шпионинът е момина сълза. Да, момина сълза, да! Розовият полумесец трепереше. Сега разбирам: само ми се е сторило, но тогава бях сигурен, че ще се засмее. И закрещях още по-силно: — Да, момина сълза. И няма нищо смешно, нищо смешно няма. Гладки кълбовидни глави плаваха край нас и се обръщаха. О гальовно ме хвана за ръката. — Защо сте такъв днес?… Да не сте болен? Сънят — жълтото — Буда… Веднага ми стана ясно: трябва да отида в Медицинското Бюро. — Наистина съм болен — казах дълбоко зарадван (съвсем необяснимо противоречие: нямаше на какво да се радвам). — Трябва незабавно да идете на лекар. Разбирате ли: длъжен сте да бъдете здрав — смешно е да ви го доказвам. — Мила О, колко сте права. Абсолютно права! Не отидох в Бюрото на Пазителите: нямаше как, наложи се да посетя Медицинското Бюро; там ме задържаха до 17. А вечерта (впрочем все едно, вечерта там беше затворено) — вечерта при мен дойде О. Не спуснахме щорите. Решавахме задачи от старинен сборник: това много успокоява и пречиства мислите. О–90 седеше над тетрадката, склонила глава към лявото си рамо, и от старание подпираше с език лявата си буза отвътре. Изглеждаше по детски очарователна. И ми бе така хубаво, точно, просто… Отиде си. Сам съм. Вдишах дълбоко два пъти (много е полезно преди сън). И изведнъж някакъв непредвиден аромат — напомни ми за нещо неприятно… Скоро го открих: в леглото ми бе скрит стрък момина сълза. Изведнъж се изви вихър, вдигна всичко от дъното. Не, това бе направо нетактично от нейна страна — да ми подхвърля тези момини сълзи. Е, добре: не отидох, да. Но виновен ли съм, че се разболях?     8   ___Конспект:___ __Ирационалният корен__ __R–13__ __Триъгълникът__   Беше много отдавна, още в ученическите години, когато ме сполетя този √–1. Така ясно, отчетливо си спомням: светлата кълбовидна зала, стотиците кръгли момчешки глави — и Пляпа, нашият математик. Бяхме го кръстили Пляпа, защото бе вече доста изхабен и раздрънкан и когато дежурният му пъхаше щепсела, от високоговорителя винаги се чуваше най-напред: „Пля-пля-пля-тшшш“, и чак после — урокът. Веднъж Пляпа говори` за ирационалните числа — и помня, че се разплаках, блъсках с юмруци по чина и крещях: „Не искам √–1! Измъкнете от мен този √–1!“ Този ирационален корен се врасна у мен като нещо чуждо, непознато, страшно, той ме поглъщаше — невъзможно беше да го осмислиш и обезвредиш, защото бе извън ratio. И ето го сега отново √–1. Прегледах дневника си — и разбрах, че съм хитрувал със самия себе си, лъгал съм себе си — само за да не видя √–1. Всичко това са глупости — че съм болен и прочие: можех да отида там; зная, че преди седмица бих отишъл, без да се замисля. Защо сега… Защо? Ето и днес. Точно в 16,10 — стоях пред блестящата стъклена стена. Над мен — златното, слънчево, чисто сияние на буквите върху табелата на Бюрото. Вътре, зад стъклото — дълга опашка от синкави юнифи. Лицата им блещукат като светилници в древна църква: дошли са да извършат подвиг, дошли са да поднесат пред олтара на Всеобщата Държава своите любими, приятелите си — себе си. А аз — аз се стремях към тях, с тях. И не можех: краката ми бяха като вкопани в стъклените плочи — стоях, гледах тъпо, нямах сили да мръдна от мястото си… — Ей, математико, какво си се замечтал! Трепнах. Срещу мен — черни, лакирани от смеха очи, дебели негърски устни, Поетът R–13, старият ми приятел, и с него розовата О. Обърнах се сърдито (мисля, че ако те не ми бяха попречили, в крайна сметка щях да изтръгна окончателно от себе си този и да вляза в Бюрото). — Не съм се замечтал, а ако не възразявате — любувах се — отвърнах рязко. — Да, да! Вие, драги, не сте за математик, вие сте поет, да, поет! Я се прехвърлете при нас — поетите, а? Искате ли — веднага ще ви уредя? R–13 се дави, като говори, думите направо бликат от него, от дебелите му устни хвърчат пръски; всяко „п“ — фонтан, „поети“ — фонтан. — Аз служих и ще служа на знанието — намръщих се (не обичам шегите и не ги разбирам, а R тринайсет има лошия навик да се шегува). — Чак пък: знанието! Това ваше знание е боязън. Защо да спорим: така е. Просто искате да оградите със стена безкрайното, а зад нея се страхувате да надникнете. Да! Надниквате — и бързате да затворите очи. Да! — Стените са основата на всеки човешки… — започнах аз. R избликна фонтан, О се засмя розово, кръгло. Махнах с ръка: смейте се, все ми е едно. Не ми беше до тях. Трябваше с нещо да преглътна, да задуша този проклет √–1. — Хайде елате с мен у дома — предложих аз, — ще поседим, ще порешаваме задачи (спомних си тихия вчерашен час — може би така ще стане и днес). О погледна R; лъчезарно, кръгло погледна и мен, бузите й леко се обагриха в нежния вълнуващ цвят на нашите талони. — Но днес… Днес имам талон за него — кимна тя към R, — а вечерта той е зает… Тъй че… Влажните лакирани устни добродушно примляснаха. — Какво от това — на двама ни с нея ни стига и половин час. Нали, О? Не съм по задачите, така че ви каня при мен, просто ще поседим. Страхувах се да остана насаме със себе си — или по-точно с този нов, чужд за мене човек, който по някаква странна случайност носеше моя номер — Д–503. И тръгнах с R. Наистина той не е точен, не е ритмичен, има някаква изопачена, смешна логика, но все пак сме приятели. Не случайно преди три години заедно избрахме милата розова О. Това ни свързва някак още по-здраво и от ученическите години. По-нататък — в стаята на R. Уж всичко е както при мен: Скрижалите, стъклените кресла, бюрото, шкафът, леглото. Но още като влезе — дръпна едното кресло, другото, плоскостите се изместиха, нещата нарушиха установените си параметри, станаха неевклидови. R си е все същият, все същият. По Тейлър и по математика винаги креташе на опашката. Спомнихме си стария Пляпа: как ние, момчетата, лепяхме по стъклените му крака благодарствени бележки (много обичахме Пляпа). Спомнихме си Законоучителя*. Той бе необикновено гръмогласен — от високоговорителя направо духаше вятър, — а ние, децата, повтаряхме на висок глас след него текстовете. Дръзкият R напъха веднъж в рупора му сдъвкана хартия: всеки текст — изстрел от сдъвкана хартия. R, разбира се, го наказаха. Това, което направи, бе наистина грозно, но сега ние се смеехме — целият ни триъгълник — и признавам си, аз също. [* Разбира се, става дума не за „Закон Божи“ на древните, а за закона на Всеобщата Държава. — Б.а.] — А представяте ли си да беше от плът и кръв, като при древните, а? Ех че щеше да бъде… — при „б“-то — фонтан от дебелите мляскащи устни… Слънце — през тавана и стените; слънце отгоре, отстрани и отразено — отдолу. О — на коленете на R–13 и мънички капчици слънце в сините й очи. Сякаш се постоплих, мина ми; √–1 заглъхна, не мърдаше… — А как е вашият ИНТЕГРАЛ? Скоро ли ще полетим да просвещаваме чуждопланетните жители, а? Бързайте, бързайте! Защото ние, поетите, толкова нещо ще надраскаме, че и вашият ИНТЕГРАЛ не ще може да го вдигне. Всеки ден от 8 до 11… — R отметна глава, почеса се по тила: тилът му е някак четириъгълен като прикрепено отзад куфарче (спомних си старинната картина „В каретата“). — А, вие също ли пишете за ИНТЕГРАЛА? — оживих се аз. — Я кажете за какво? Например днес. — Днес — за нищо. Бях зает с друго… — „б“-то ме пръсна право в очите. — С какво друго? R се намръщи. — Е, сега пък — с какво! Ако не възразявате — с присъда. Поетизирах една присъда. Някакъв идиот, от нашите поети… Две години седя до мен, уж нищо особено. И изведнъж — виж го ти: „Аз, казва, съм гений, геният е над закона.“ И такива ги надрънка… Какво да ви разправям… Ех! Дебелите устни увиснаха, лакът в очите се изличи. R–13 скочи, обърна се, втренчи се някъде през стената. Гледах здраво заключеното му куфарче и си мислех: какво ли прехвърля той там сега — в куфарчето си? Минута неловко асиметрично мълчание. Не разбрах каква е работата, но тук имаше нещо. — За щастие допотопните времена на всевъзможни шекспировци и достоевскиевци, както им викаха някога, отминаха — казах нарочно високо. R се извърна към мен. Думите както преди се лееха, бликаха от него, но ми се стори, че веселия лак в очите му вече го нямаше. — Да, мили ми математико, за щастие, за щастие, за щастие! Ние сме най-щастливото средноаритметично… Както вие казвате: да се интегрира от нула до безкрайност — от кретена до Шекспир… Да! Не зная защо — може би без всякаква връзка — си спомних онази, нейния тон; някаква много тънка нишка се проточваше между нея и R. (Каква?) √–1 отново се размърда. Отворих плочката си: 17 и 25 минути. Оставаха им 45 минути за розовия талон. — Време ми е… — целунах О, стиснах ръка на R и тръгнах към асансьора. На булеварда, след като преминах на другия тротоар, се огледах: в светлата, цялата пронизана от слънце стъклена грамада на дома — тук-там имаше сиво-сини, непрозрачни клетки със спуснати щори — в тях се осъществяваше ритмичното тейлъризирано щастие. Намерих с поглед клетката на R–13 на седмия етаж: той вече беше спуснал щорите. Милата О… Милият R… В него също има (не зная защо „също“ — но нека остане както съм го написал) — в него също има нещо, което не ми е съвсем ясно. И все пак аз, той и О — сме триъгълник, макар и неравнобедрен, но все пак триъгълник. Ние, ако говорим с езика на нашите прадеди (може би за вас, мои чуждопланетни читатели, той е по-разбираем), ние сме семейство. И толкова е хубаво понякога, макар и за кратко, да си починеш, да се затвориш в обикновения здрав триъгълник от всичко, което…     9   ___Конспект:___ __Литургията__