Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
FAntastika
Автор: fantasta Категория: Лични дневници
Прочетен: 249780 Постинги: 663 Коментари: 15
Постинги в блога от Август, 2017 г.
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
  

Бърнард Корнуел

Кралят на зимата

 

Бърнард Корнуел е роден в Лондон и е израсъл в Есекс, но сега живее в Америка заедно със съпругата си. Той е авторът на изключително популярната поредица “Sharpe”, залегнала в сценария на телевизионните серии, в които Сийн Бийн играе ролята на Ричард Шарп. Корнуел е написал и поредицата “Starbuck”, в която действието се развива по време на Гражданската война в Америка. Съвременните трилъри на този автор “Wildtrack”, “Sea Lord”, “Crackdown”, “Stormchild” и “Scoundrel” също се превръщат в бестселъри.

“Кралят на зимата” е първи том от трилогията за Артър, наречена “Военни хроники”. Другите два тома са “Божият враг” и “Военачалникът”.

Това са разкази за последните дни преди спускането на непрогледния мрак. Това са разказите за Изгубените земи, страната която някога беше наша, а сега враговете ни я наричат Англия. Това са разказите за Артър, Военачалника, Неповторимия крал и Божи враг и (дано Христос ми прости) най-добрия човек, когото съм познавал. Как съм плакал за Артър...

През пети век Британия е изправена пред епохата на мрака. Спомените за римската цивилизация избледняват; езическите богове отстъпват пред християнството, което печели все повече и повече привърженици; саксите заплашват границите. Една единствена тънка нишка обвързва непокорните британски кралства в борбата им срещу нашествениците - силата и авторитета на Великия крал Утър, Пендрагона. Но Пендрагонът остарява, а неговият наследник не е силен предводител, а дете, родено в една мразовита зимна нощ.

Само един човек би могъл да спаси трона на Утър и да запази единството на воюващите кралства в борбата им срещу техния истински враг - саксите. Този човек е Артър - воин, държавник (покровителстван от Мерлин) и незаконен син на Утър. Но Артър е в Бретан, изпратен в изгнание от собствения му баща. Един от неговите копиеносци на име Дерфел разказва историята за завръщането на Артър и борбата му за мир, преминала през много битки и кръвопролития, но накрая завършила с успех.

“Кралят на зимата” е великолепен разказ за мрачните времена на Ранното средновековие, за войните и политическите борби в една страна, където религия и магьосничество се борят за власт над човешките души. Тази книга не повтаря легендата за Артър, а изгражда образа на човека Артър, на военния гений, който, заобиколен от шепа предани воини, се бори да запази мъждукащия пламък на цивилизацията в един варварски жесток свят.

 

Сказание за Артур

Кралят на зимата

Разказ за Артър

Бърнард Корнуел

На Джуди с любов

Действащи лица

Аел сакски вожд

Агрикола Военачалник от Гуент, служи на крал Тюдрик

Айлийн любовница на Артър, майка на неговите синове, близнаците Амхар и Лохолт

Амхар незаконен син на Артър

Анна сестра на Артър, омъжена за крал Будик от Брослианд

Артър незаконен син на Ютър и покровител на Мордред

Балис древен друид от Думнония

Бан крал на Беноик, баща на Ланселот и Галахад

Бедуйн епископ на Думнония, главен съветник на Великия крал

Блийдиг главатар от Беноик

Борс герой от Беноик

Брочваел крал на Поуис от по-късни времена

Кадуолън крал на Гуинед

Кадуи крал, зависим от Думнония, който защитава границата с Кърнау

Каледин отдавна починал друид, написал свитъка, открит от Мерлин

Каван заместник военачалник в отряда на Дерфел

Сей приятел на Артър от детинство, сега един от неговите воини

Сийнуин принцеса от Поуис, сестра на Кунеглас, дъщеря на Горфидид

Селуин свещеник, който изследва ръкописи в Инис Трийбс

Сердик сакски крал

Кълхуч братовчед на Артър, един от неговите воини

Кунеглас престолонаследник на Поуис, син на Горфидид

Дафид син на Груфуд книжовникът, който превежда историята на Дерфел

Дерфел Кадарн разказвачът, сакс по рождение, повереник на Мерлин и един от воините на Артър

Диурнач ирландец, крал на Лейн, страна, наричана преди това Хенис Уирън

Друидан джудже, командващ охраната на Мерлин

Илейн кралица на Беноик, майка на Ланселот

Галахад принц на Беноик, полубрат на Ланселот

Гърийнт принц, зависим от Думнония, Лорд на Камъните

Горфидид крал на Поуис, баща на Кунеглас и Сийнуин

Грифид син на Анан заместник военачалник във войската на Оуейн

Гудован писар на Мерлин

Гуендалин бивша съпруга на Мерлин

Гуинивиър принцеса на Хенис Уирън

Гундлеус крал на Силурия

Гулидин дърводелец в Инис Уидрин

Хелед принцеса на Елмет, която се омъжва за Кунеглас от Поуис

Хигуид слуга на Артър

Хюел управител на Мерлин

Игрейн кралица на Поуис, омъжена за Брочваел, покровителка на Дерфел в Динюрак

Игрейн от Гуинед Майка на Артър (а също и на Моргана, Анна и Моргос)

Иорует друид в Поуис

Иса един от копиеносците на Дерфел

Ледуис любовница на Гундлеус

Ланселот престолонаследник на Беноик, син на Бан

Ланвал един от воините на Артър, командващ охраната на Гуинивиър

Лиодиган крал на Хенис Уирън, прогонен от страната си, баща на Гуинивиър

Лайгесак първият командващ охраната на Мордред, по-късно служи на Гундлеус

Лиуарч втори командващ охраната на Мордред

Лохолт извънбрачен син на Артър, близнак на Амхар

Люнет приятелка на Дерфел, по-късно компаньонка на Гуинивиър

Луелин бирник, служител на Думнония

Маелгуин монах в Динюрак

Марк крал на Кърнау, баща на Тристан

Мелуас крал на белгите, зависим от Думнония

Мерлин Господар на Авалон, друид

Мюриг престолонаследник на Гуент, син на Тюдрик

Мордред малолетен крал на Думнония

Морфанс “Грозния”, един от воините на Артър

Моргана сестра на Артър, една от жриците на Мерлин

Моргос сестра на Артър, омъжена за крал Лот от Лотиан

Набур християнин, магистрат в Дурновария, законен настойник на Мордред

Нимю любовница на Мерлин, жрица

Норуена снаха на Утър, майка на Мордред

Енгас Мак Ейрем ирландски крал на Демеция, крал на Черните щитове

Оуейн най-силният боец на Утър, думнонски военачалник

Пелинор луд крал, пленник в Инис Уидрин

Рала съпруга на Гулидин, дойка на Мордред

Сеграмор нумидийският командващ във войските на Артър

Сенсъм християнски свещеник и епископ, абат в Динюрак

Сарлина дете, оцеляло след клането в Дартмуър

Себил сакска робиня на Моргана

Танабурс друид на Силурия

Тюдрик крал на Гуент

Тристан престолонаследник на Кърнау

Тъдуол послушник в Динюрак

Утър крал на Думнония, Велик крал на Британия, Пендрагон

Валърин командващ във войските на Поуис, сгоден някога за Гуинивиър

Географски указател

Обозначените със звездичка имена са исторически засвидетелствани

Абона* Ейвънмаут, Ейвън

Акве Сулис* Бат, Ейвън

Браногениум* Римска крепост. Лийнтуордин, Херефорд и Уорчестър

Буриум* Столнина на Тюдрик. Уск, Гуент

Каер Кадарн Кралският хълм на Думнония. Саут Кадбъри Хил, Съмърсет

Каер Долфоруин* Кралският хълм на Поуис. Близо до Нютаун, Поуис

Каер Лъд* Лъдлоу, Шропшир

Каер Маес Уайт Шийт Хил, Миър, Уилтшир

Каер Сус* Столицата на Горфидид. Каерсус, Поуис

Калева* Гранична крепост. Силчестър, Хемпшир

Коелс хил* Коулс хил, Херефорд и Уорсестър

Кориниум* Сайрънсестър, Глоусестършир

Кунецио* Майрденхол, Уилтшир

Динюрак Манастир в Поуис

Дурновария* Дорчестър, Дорсет

Дурокобривис* Дънстейбъл, Бедфордшир

Глевум* Глоусестър

Иска* Ексетър, Девън

Островът на мъртвите* Портланд Бил, Дорсет

Линдинис* Римски град, Илчестър, Съмърсет

Долината Лъг* Мортимърс Крос, Херефорд и Уорсестър

Магнис* Римска крепост. Кенчестър, Херефорд и Уорсестър

Мей Дун* Мейдън Касъл, Дорчестър, Дорсет

Рате* Лийстър

Камъните* Стоунхендж

Вента* Уинчестър, Хемпшир

Инис Мон* Енгълсий

Инис Трийбс столицата на Беноик. Връх Сен Мишел, Франция

Инис Уеър* Лънди Айлънд

Инис Уидрин* Гластонбъри, Съмърсет

 

Част първа

Дете през зимата

Тези неща станаха много отдавна в страната, наречена Британия. Епископ Сенсъм (когото Господ трябва да благославя преди всички други светци, живи и умрели) казва, че тези спомени заедно с всички други безчестия и мръсотии, сътворени от грешното човечество, трябва да се хвърлят в някоя бездънна яма, защото това са разказите за последните дни преди настъпването на непрогледния мрак, закрил светлината на нашия Господ Иисус Христос. Това са разказите за страната, която наричаме Лоегир, т. е. Изгубените земи, страната, която някога беше наша, а сега враговете ни я наричат Англия. Това са разказите за Артър, Военачалника Неповторимия крал и Божи враг и (дано Христос ми прости) най-добрия човек, когото съм познавал. Как съм плакал за Артър.

Днес е студено. Черни облаци се стелят над заскрежените хълмове. До довечера ще завали сняг, но Сенсъм със сигурност ще ни лиши от благодатта на огъня. Светецът казва, че плътта трябва да се умъртвява. Аз съм вече стар, но Сенсъм (дано Бог го дари с още много години) е още по-стар, така че не мога да използвам възрастта си като предлог, за да си поискам дърва от заключения сайвант. Сенсъм просто ще каже, че страданията ни са дар пред олтара на Бога, който е страдал много повече от нас. Така че ние шестимата монаси ще треперим в полудрямка, а утре кладенецът ще бъде замръзнал и брат Маелгуин ще трябва да се спусне по веригата и да разбие леда с камък, за да можем да пием вода.

Всъщност най-голямото ни нещастие през зимата не е студът, а по-скоро това, че, докато пътеките са покрити с лед, Игрейн не може да посещава манастира. Игрейн е нашата кралица, съпругата на крал Брочваел. Тя е тъмнокоса и слаба, много млада и толкова жизнена, че появата й сгрява както слънчевият лъч стопля зимния ден. Игрейн идва тук да моли Господ да я дари със син. Всъщност тя прекарва повече време в разговори с мен, отколкото в молитви към Света Богородица или към нейния благословен син. Кралицата разговаря с мен, защото обича да слуша историите за Артър. През лятото аз й разказах всичко, което можах да си спомня. Когато не можех повече нищо да добавя към вече казаното, тя ми донесе куп пергаменти, мастило в един съд, направен от рог, и връзка гъши пера, за да пиша с тях. Артър носеше гъши пера на своя шлем. Моите гъши пера не са нито толкова големи, нито толкова бели, и все пак вчера, когато повдигнах няколко от тях към зимното небе, за миг (славен и греховен миг) ми се стори, че виждам неговото лице под тях. За този единствен миг драконът и мечката оголиха отново зъбите си и всяха ужас в сърцата на варварите из цяла Британия. Но точно тогава кихнах и видях, че стискам само шепа пера, оцапани с курешки и почти непригодни за писане. И мастилото не беше по-добро - просто сажди, смесени със смола от ябълково дърво. Пергаментите обаче са по-качествени. Те са направени от агнешка кожа. Останали са още от времето на римляните. Някога са били покрити с ръкопис, но никой от нас не можа да го разчете. Слугините на Игрейн изчегъртаха написаното до бяло. Според Сенсъм би било по-добре от тези агнешки кожи да се направят обувки. Но изчегъртването е изтънило кожата, така че сега тя е твърде слаба за съшиване на обувки, пък и Сенсъм не смее да засегне Игрейн, за да не загуби приятелството на крал Брочваел. Този манастир е само на половин ден път от вражите войски, разположени отвъд Черния поток. Привлечени от нашия склад (колкото и малък да е той), те лесно биха могли да преодолеят хълмовете и да навлязат в долината Динюрак, ако Брочваел не беше заповядал на воините си да ни защитават. Въпреки това, мисля, че дори приятелството на Брочваел не би могло да склони Сенсъм да приеме идеята брат Дерфел да напише разказ за Артър, Божият Враг. Затова Игрейн и аз излъгахме благословения светец, че аз ще превеждам Евангелието на нашия Господ Иисус Христос на сакски. Благословеният светец не говори езика на нашите врагове, нито пък може да чете на сакски, така че ще можем да го лъжем, докато ръкописът бъде завършен.

И наистина ще ни се наложи да го лъжем, защото наскоро след като бях започнал да пиша, светият Сенсъм влезе в стаята. Застана до прозореца, загледа се в мрачното небе и потри ръце.

- Обичам студа - каза той, знаеки, че аз мразя да ми е студено.

- Най-силно го усещам с отрязаната си ръка - отговорих аз учтиво. Лявата ми ръка е осакатена и докато пиша, придържам пергамента със закръгленото чуканче на китката.

- Всяка болка е благословено напомняне за Страданията на нашия скъп Господ - каза епископът (точно каквото си мислех, че ще каже). След това се надвеси над масата, за да види какво пиша. - Какво казват тези думи, Дерфел? - попита той.

- Пиша историята на Христовото рождество - излъгах аз.

Сенсъм се вгледа в ръкописа и заби пръст с мръсен нокът в собственото си име. Той може да разпознава някои букви и неговото име върху пергамента трябва да се е откроило като гарван върху сняг. Сенсъм се изкикоти като злонравно дете и нави кичур от побелялата ми коса на пръстите си.

- Аз не съм присъствал на раждането на нашия Господ, Дерфел, а пък тук стои моето име. Да не пишеш някаква ерес, ти, крастава жабо?

- Господарю - смирено отвърнах аз, докато той притискаше главата ми над пергамента, - започнах Евангелието като отбелязах, че пиша тези добри слова само благодарение на милостта на Нашия Господ Иисус Христос и с разрешението на Неговия най-свят светец Сенсъм - и тук посочих името му в ръкописа.

Той дръпна косата ми (част от нея остана в ръцете му) и отстъпи встрани.

- Ти си изчадие на сакска курва - каза светецът, - а на сакс никога не може да се вярва. Внимавай, саксе, да не ме засегнеш.

- Милостиви господарю, - започнах аз, но той излезе без да ме изслуша. На времето Сенсъм стоеше на колене пред мен и целуваше меча ми, но сега той е светец, а аз - най-нещастният от всички грешници. При това зъзнещ грешник. Светлината зад манастирските стени е сива и заплашителна. Много скоро ще падне първият сняг.

Сняг имаше и в онези дни, в които ме връща началото на моя разказ за Артър. Това беше преди един цял живот - последната година от управлението на Великия крал Утър. Тази година според летоброенето на римляните е 1233-та след основаването на техния град. Но ние в Британия обикновено броим годините си след Черната година, през която римляните изклаха друидите на Инис Мон. Според това пресмятане историята на Артър започва през 420 година. Но според Сенсъм (дано Бог го благослови) нашата епоха трябва да се датира според рождението на Христос, а Той се е родил 480 зими преди да започнат всички тези неща. Както и да броите годините, това беше много отдавна, едно време, в една страна, наречена Британия и аз бях там.

Всичко започна с едно раждане.

В една студена нощ, докато кралството лежеше неподвижно и бяло под светлината на изтъняващата луна.

А в залата Норуена пищеше.

И пищеше.

Беше среднощ. Небето беше ясно, сухо и осеяно със звезди. Замръзналата земя беше твърда като желязо, а потоците бяха сковани от лед. Луната хвърляше мрачна светлина над западните земи, а те отразяваха студеното й сияние. Нейните нащърбени очертания бяха лоша поличба. От три дни не беше валял сняг, но и не се беше топил, така че целият свят беше бял. Чернееха се само някои дървета, от които вятърът беше изчистил снега. В тази ясна нощ обаче нямаше никакъв вятър, дори парата от дъха ни стоеше неподвижна. Земята като че ли беше мъртва, изоставена от Бога на Слънцето Беленос да се носи в безкрайното студено пространство между световете. А беше наистина студено; ужасен, мъртвешки студ. Ледени висулки се спускаха от стрехите на големия замък в Каер Кадарн и от сводестия портал, където през деня свитата на Великия крал се беше борила с дълбокия сняг, за да пренесе нашата принцеса до това височайше кралско място. Каер Кадарн беше изграден около кралския камък - тук се приемаха акламациите и по твърдото мнение на Великия крал това беше единственото място, където би могъл да се роди неговият наследник.

Норуена отново изпищя.

Никога не бях виждал как се ражда дете, нито пък ще видя, ако Бог е решил така. Виждал съм как ражда кобила и съм гледал как телетата идват на този свят. Чувал съм нежното скимтене на раждаща кучка и съм усещал напъните на котка, очакваща своите малки, но никога не съм виждал кръвта и слузта, които придружават писъците на жената. А как пищеше Норуена, въпреки че се опитваше да се сдържа, поне така твърдяха жените след това. Понякога писъкът внезапно спираше и оставяше тишината да виси над цялата укрепена височина. Тогава Великият крал повдигаше голямата си глава от кожите, на които седеше облегнат, и се вслушваше, така внимателно, както воинът, потънал в гъсталак, се опитва да разбере има ли наблизо сакси. Само че кралят се вслушваше с надеждата, че внезапната тишина беше ознаменувала момента на раждането, дарило кралството с нов наследник. Той слушаше, а в смълчания мраз се чуваше тежкото дишане на снаха му. Веднъж, само веднъж се чу някакво покъртително стенание и Великият крал се обърна като че ли да каже нещо, но тогава писъците започнаха отново и той отпусна глава върху тежките кожи и потъна в тях така че само очите му проблясваха в сянката, която хвърляха качулката и високата му яка.

- Не трябва да стоите навън, Велики господарю - каза епископ Бедуйн.

Утър само махна с ръка, сякаш за да каже, че Бедуйн може да влезе вътре, където горяха огньовете, но Великия крал Утър, Пендрагонът на Британия, няма да мръдне от мястото си. Той искаше да остане на високия отбранителен вал, откъдето погледът му се простираше над ледената земя и зорко бдеше над пространството, обитавано от демони. Но Бедуйн беше прав - Великият крал не трябваше да стои на пост срещу демоните в такава студена нощ. Утър беше стар и болен, а сигурността на кралството зависеше от подутото му тяло и от неговия бавен и тъжен разсъдък. Само шест месеца преди това той беше пълен с енергия, но пристигна вестта за смъртта на неговия наследник. Мордред - най-любимият син на Утър и единственият останал жив от законните му синове - бил посечен от сакска брадва под хълма на Белия кон. Тази смърт беше лишила кралството от наследник, а кралство без наследник е прокълнато. Но тази нощ, ако Боговете бяха благосклонни, вдовицата на Мордред щеще да роди наследник на Утър. Ако, разбира се, детето не се окажеше момиче и тогава цялата болка щеше да е изстрадана напразно и кралството щеше да е обречено.

Голямата глава на Утър се повдигна от кожите, по които дъхът му беше оставил ледена кора.

- Всичко ли е направено, Бедуйн - попита Утър.

- Всичко, Велики господарю, всичко - каза епископ Бедуйн.

Той беше най-довереният съветник на краля, изповядваше християнството, както и принцеса Норуена. Тя беше възмутена, когато я накараха да напусне топлата римска вила край Линдинис. Беше крещяла на своя тъст, че ще отиде в Каер Кадарн само ако той й обещае, че ще държи настрана вещиците, които се молят на старите Богове. Тя настояваше детето да се роди като християнин, а Утър така отчаяно искаше наледник, че се беше съгласил с всичките й условия. И сега свещениците на Бедуйн казваха молитвите си в стаята до голямата зала, която преди това бяха напръскали със светена вода. Над леглото на Норуена бяха окачили кръст, а друг кръст бяха поставили така, че да остане под тялото на родилката.

- Молим се на блажената Дева Мария - обясни Бедуйн, - която без да опетнява свещеното си тяло с каквото и да било плътско сношение стана майка на Христос и...

- Достатъчно - изръмжа Утър.

Кралят не беше християнин и не понасяше опитите да бъде покръстен, но все пак допускаше, че християнският Бог вероятно притежава толкова сила, колкото и повечето от останалите Богове. Събитията от тази нощ поставяха на тежко изпитание неговата религиозна търпимост.

Точно затова и аз бях там. Тогава бях дете. Вече се бях издължил, но все още бях голобрадо момче. Клечах премръзнал до стола на краля, поставен на крепостния вал на Каер Кадарн. Тази нощ трябваше да бъда вестоносец в случай на нужда. Бях дошъл от Инис Уидрин, замъка на Мерлин, който се издигаше на северния хоризонт. Задачата ми беше, ако ми заповядат, да доведа Моргана и нейните помощнички, които чакаха в калната колиба на един свинар под западния склон на Каер Кадарн. Норуена можеше и да иска Христовата майка за акушерка, но Утър беше готов да използва и помощта на старите Богове, ако този по-новият се провали.

А християнският Бог наистина се провали. Норуена пищеше все по-рядко, но затова пък все по-отчаяно стенеше, докато накрая съпругата на епископ Бедуйн излезе от залата и треперейки, коленичи край стола на Великия крал. Бебето не искало да излезе и тя се страхуваше, че майката умира. При последните думи Утър махна с ръка - какво го интересуваше майката, само детето имаше значение и то ако е момче.

- Велики господарю - започна Елин притеснено, но Утър вече не я слушаше. Той ме тупна по главата и рече:

- Върви, момче.

Измъкнах се от сянката му, скочих от укреплението и се затичах между сградите, които спираха лунната светлина, хвърляйки черни сенки върху белия сняг. Профучах край стражите на западната порта и се спуснах по стръмния и заледен западен път. Хлъзгах се и падах, скъсах си наметалото на някакъв пън, паднах лошо в покрит с лед бодлив храст, но не усещах нищо, освен тежкото бреме, стоварено на младите ми рамене - сега от мен зависеше съдбата на цялото кралство.

- Лейди Моргана! - закрещях аз като наближих колибата. - Лейди Моргана!

Тя изглежда ме очакваше, защото вратата веднага се отвори и златната маска на лицето й блесна на лунната светлина.

- Върви - изкряска ми тя. - Върви!

Обърнах се и поех обратно нагоре по хълма, заобиколен от рояк храненичета на Мерлин, които се запрепъваха в снега след мен. Те носеха кухненски съдове и докато тичаха ги удряха един в друг. Но когато пътят стана прекалено стръмен и опасен, децата се принудиха да хвърлят гърнетата напред и да лазят след тях. Моргана вървеше по-бавно, придружена от робинята си Себил, която носеше необходимите муски и билки.

- Запали огньовете, Дерфел! - викна ми Моргана.

- Огньовете! - изкрещях аз, когато стигнах до западната порта, останал без дъх. - Огньове по валовете! Огън!

Епископ Бедуйн възропта срещу пристигането на Моргана, но Великият крал се обърна с такава ярост към съветника си, че епископът бързо отстъпи пред по-старата вяра. Той веднага заповяда на своите свещеници и монаси да напуснат импровизирания си параклис и да занесат главни по всички краища на укреплението, да съберат дърва, да изскубнат плетовете на колибите, струпани край северната крепостна стена и да накладат огньове. Клоните запукаха и скоро огромни пламъци лумнаха в нощта, а пушекът увисна във въздуха като балдахин. Това трябваше да обърка злите духове и така да ги задържи надалеч от това място, където една принцеса и нейното дете умираха. Ние малките търчахме по насипа и вдигахме ужасен шум със съдовете, който трябваше да всее допълнително смут сред злите сили.

- Викайте - заповядах аз на децата от Инис Уидрин. Към нас се присъединяваха и други деца и гълчавата ставаше все по-оглушителна. Стражите удряха копия в щитовете. Свещениците добавяха нови дърва към десетките клади. А ние крещяхме шумни предизвикателства срещу демоните, които се плъзгаха в нощта и проклинаха усилията на Норуена.

Моргана, Себил, Нимю и едно момиченце влязоха в залата. Норуена изпищя, но никой не разбра дали това беше протест срещу идването на жените на Мерлин или вик на болка, предизвикан от упоритото дете, което разкъсваше тялото й на две. Последваха нови крясъци, когато Моргана изгони прислужничките християнки. Тя захвърли двата кръста в снега и метна в огъня шепа див пелин - женската билка. По-късно Нимю ми каза, че сложили железни късчета във влажното легло, за да прогонят злите духове, които вече се били настанили там, а около мятащата се глава на родилката поставили седем орлови камъчета, които да привлекат добрите духове. Себил, слугинята на Моргана, сложила едно брезово клонче над вратата, а друго размахала над извиващото се тяло на изстрадалата принцеса. Нимю клекнала и се изпикала на прага, за да държи настрана злите феи. Част от урината тя събрала в шепи и я отнесла към леглото на Норуена. Там я разпръснала по сламата, за да издигне преграда пред демоните, ако те успеят да проникнат в залата и се опитат да откраднат душата на детето в момента на раждането. Моргана, чиято златна маска отразявала огнените пламъци, принудила Норуена да разтвори ръце и поставила между гърдите й амулет от скъп кехлибар. Малкото момиче, което беше едно от храненичетата на Мерлин, стояло и в ужас чакало при краката на родилката.

По насипите накладоха още огньове и пушекът от тях закри звездите. В подножието на Каер Кадарн завиха събудените от шума диви животни. Вдигнал очи за молитва към избледняващата луна, Великият крал Утър се надяваше, че не е повикал Моргана твърде късно. Моргана беше дъщеря на Утър - едно от четирите незаконни деца, които Игрейн от Гуинед роди на Великия крал. Без съмнение Утър би предпочел Мерлин да е на мястото на Моргана. Но Мерлин го нямаше от месеци, беше заминал незнайно къде (понякога ни се струваше, че никога няма да се върне). Моргана беше научила всичко, което знаеше, от Мерлин, и трябваше да заеме неговото място в тази студена нощ, в която ние блъскахме съдове и крещяхме до пресипване, за да прогоним злите сили далеч от Каер Кадарн. Дори Утър се присъедини към нашите усилия като удряше с жезъла си по ръба на укреплението, но всъщност не ни помагаше особено. Бедуйн се молеше на колене, а жена му, изгонена от родилното помещение, плачеше и призоваваше християнския Бог да прости на вещиците езичници.

Само че магиите на вещиците подействаха - детето се роди живо.

Писъкът на Норуена при раждането беше по-ужасен от всичко, което бяхме чули досега. Беше писък на измъчвано животно, беше вопъл, който разплака нощта. По-късно Нимю ми каза, че Моргана предизвикала тази болка като пъхнала ръката си в тялото на родилката и насила измъкнала бебето на този свят. Когато то се появило, цялото покрито с кръв, Моргана извикала на момичето да го вземе в ръце, докато Нимю завърже и прекъсне със зъби пъпната връв. Беше много важно първият човек, който държи бебето да бъде девствено момиче. Девойчето затова и чакаше край леглото на родилката, но уплашено от видяното, то отказа да се приближи до пропитата с кръв слама, върху която Норуена тежко дишаше и където лежеше новороденото, изцапано с кръв и сякаш мъртво.

- Вдигни го! - кресна Моргана, но разплаканото момиче избяга, така че Нимю трябваше да грабне бебето от леглото и да изчисти устата му, за да може да поеме първата си глътка въздух.

Лошите знамения продължаваха - най-напред нащърбената луна, оградена с ореол, след това девицата избяга от бебето. Най-после чухме силния плач на новороденото. Видях как Утър затвори очи, молейки се на Боговете да са го дарили с момче. Епископ Бедуйн се приближи колебливо и попита:

- Аз да вървя ли?

- Тръгвай! - изръмжа Утър и епископът се запрепъва надолу по дървената стълба. След това повдигнал полите на расото си, той хукна към залата. Влезе, остана вътре няколко секунди и хукна обратно към вала, размахвайки ръце.

- Добра новина, Велики господарю, добра новина! - викаше Бедуйн, докато несръчно се катереше по стълбата. - По-добра не може и да бъде!

- Момче - промълви Утър.

- Момче! - потвърди Бедуйн - Чудесно момче!

Бях клекнал близо до Великия крал и видях сълзи в очите му, когато той погледна с благодарност към небето.

- Наследник - каза Утър така сякаш дори не беше посмял да се надява, че Боговете ще чуят молитвите му. Той избърса с ръка сълзите си и се обърна към епископа - Кралството е спасено, Бедуйн.

- Слава Богу, Велики господарю, спасено е - съгласи се Бедуйн.

- Момче - каза Утър и изведнъж огромното му тяло се замъчи в ужасен пристъп на кашлица, който го остави без дъх. Когато отново можеше да диша, Утър пак повтори:

- Момче.

След малко дойде и Моргана. Тя се изкачи по стълбата и просна набитото си тяло пред Великия крал. Златната й маска блестеше, покрила ужасното й лице. Утър докосна рамото й с жезъла си.

- Стани, Моргана - каза той и затърси из дрехата си златна брошка, за да я възнагради.

Но Моргана не пожела да вземе наградата.

- Момчето - каза тя и гласът й прозвуча злокобно - е сакато. То е с посукан глезен.

Бедуйн се прекръсти. Това беше най-лошата прокоба през тази студена нощ.

- Много ли е зле? - попита Утър.

- Само глезенът - каза Моргана с грубия си глас. - Кракът е добре оформен, Велики господарю, но принцът няма да може да тича.

Потънал в коженото си наметало, Утър тихо се изсмя:

- Кралете не тичат, Моргана - каза той - те вървят, управляват, яздят и възнаграждават онези, които честно им служат. Вземи златото.

Той отново й подаде златната брошка. Тя беше направена от тежко парче злато и изобразяваше дракон - знакът на Утър.

Но Моргана и този път не я прие.

- Освен това, Велики господарю, момчето ще бъде единственото дете на Норуена. Ние изгорихме плацентата и тя не издаде нито звук.

След раждане плацентата винаги се хвърля в огъня, за да се предскаже колко други деца ще има родилката.

- Слушах много внимателно - каза Моргана, - но не чух нито едно пукване.

- Така са пожелали Боговете - каза Утър с яд. - Синът ми е мъртъв - продължи той мрачно - така че кой друг би могъл да даде на Норуена момче достойно да бъде крал?

Моргана не отговори веднага, но накрая каза:

- Ти, Велики господарю?

При тази мисъл Утър се изкиска, след това кикотът премина в смях, но смехът беше задушен от нов тежък пристъп на кашлица. Болката в белите дробове накара краля да се превие на две. Най-сетне кашлицата премина и той с хриптене пое въздух, клатейки глава:

- Единственото задължение на Норуена беше да роди момче и тя го изпълни. Нашето задължение е да защитаваме това дете.

- С цялата сила на Думнония - добави пламенно Бедуйн.

- Новородените умират лесно - припомни Моргана с мрачния си глас.

- Не и това новородено - каза Утър решително, - не и това. Той ще дойде при теб, Моргана, в Инис Уидрин и ти ще използваш всичките си умения, за да го запазиш жив. Ето, вземи брошката.

Моргана най-накрая взе златния дракон. Сакатото бебе все още плачеше, а майка му още стенеше, но по отбранителните насипи около Каер Кадарн децата с гърнетата и мъжете около огньовете ликуваха - кралят имаше отново наследник. Беше роден престолонаследникът на Думнония, а раждането на престолонаследник означаваше голямо угощение и щедри дарове. Окървавената слама от леглото на родилката беше изнесена и хвърлена върху една от кладите. Пламъците я погълнаха с пукот и се издигнаха към небето. Беше се родило дете и трябваше да бъде кръстено. Но за името нямаше колебания. Никакви. Утър стана от стола и се изправи огромен и мрачен върху крепостната стена на Каер Кадарн, за да произнесе името на своя внук, името на своя наследник, престолонаследника на Думнония. Той щеше да носи името на баща си.

Бебето, родено в тази зимна нощ, беше кръстено Мордред.

Норуена и детето дойдоха при нас в Инис Уидрин. Докара ги една волска кола, която мина през източния мост и спря в подножието на стръмния хълм. Гледах, застанал на ветровития връх, как слугите пренесоха болната майка и недъгавото дете от покритата с кожи кола върху платнена носилка, която понесоха нагоре към укреплението. Денят беше студен - смразяващ, снежнобял студ, който разкъсваше дробовете, напукваше кожата и караше Норуена да стене в носилката до повитото бебе.

Така Мордред, престолонаследникът на Думнония, влезе в царството на Мерлин.

Инис Уидрин, независимо от името си, което означава Стъкления остров, всъщност не е истински остров, а издадено навътре в морето възвишение, заобиколено отвсякъде с мочурища, рекички и блата, оградени с върби и покрити с острица и гъста тръстика. Това място беше богато на птици, риба, глина, а покрай пустеещите земи, заливани от морето при прилив се издигаха хълмове, от които лесно се добиваше варовик. Тази мокра пустош можеше да се прекосява само по едни дълги и тесни дървени понтони. Тук понякога странници намираха смъртта си, застигнати от високата приливна вълна, защото при силен западен вятър тя идваше изненадващо бързо. На запад, където нивото на сушата ставаше по-високо, имаше ябълкови градини и житни поля, а на север сред хълмовете, издигащи се край блатата, пасяха крави и овце. Изобщо това беше една благодатна земя, в центъра на която се извисяваше Инис Уидрин.

Всички тези земи бяха на господаря Мерлин. Наричаха се Авалон и бяха принадлежали на бащата на Мерлин и на бащата на неговия баща и всеки крепостен и всеки роб, който се виждаше от върха на стръмния хълм, работеше за Мерлин. Благата, които даваше тази земя, прорязана от потоците, набъбващи с прилива, както и плодородието на речните долини навътре в сушата осигуряваха на Мерлин богатството и свободата, толкова необходими на всеки друид. В миналото Британия е принадлежала на друидите, но римляните най-напред избили друидите, след това преобразили древната религия така, че дори сега - две поколения след края на римското управление, жреците й са не повече от шепа стари мъже. Сега християните са заели мястото на друидите. Новата религия притиска старата вяра, както приливът притиска Авалон, разбивайки се в неговите брегове, обрасли с тръстика и обитавани от демони.

Авалонският остров, Инис Уидрин, обхваща няколко скупчени хълма, покрити с трева. Те всички са пусти с изключение на най-стръмния и най-високия, когото наричахме просто Хълма. Замъкът на Мерлин беше построен на върха на Хълма. Под замъка бяха пръснати разни по-малки сгради. Те бяха защитени от дървено укрепление, издигнато на върха на тревистите склонове, по които още в Старите времена преди идването на римляните били оформени тераси. Следвайки древните тераси, към върха се извиваше тясна пътека. По нея се изкачваха поклонниците, дошли тук да търсят изцеление или да чуят предсказание. Сложните извивки на стръмната пътека имаха за цел да объркат злите духове, които иначе можеха да сринат крепостта на Мерлин. Другите пътеки, прорязали склоновете на Хълма, бяха прави. Една се спускаше на изток, където земен насип свързваше Инис Уидрин с твърдата суша, а друга вървеше на запад към морето, но най-напред минаваше през едно селище, сгушено в подножието на Хълма, където живееха рибари, ловци, плетачи на кошници и пастири. Тези пътеки осигуряваха ежедневната връзка на Хълма с околния свят и Моргана постоянно се молеше и правеше заклинания, за да държи настрана от тях злите духове.

Моргана обръщаше специално внимание на западната пътека, защото тя не само водеше към селището, но и към местното християнско светилище. По времето на римляните прадядото на Мерлин довел християните на острова и оттогава нищо не било в състояние да ги помръдне от там. Ние децата от Хълма бяхме насърчавани да замеряме монасите с камъни и да хвърляме животински изпражнения по тяхната дървена ограда. Присмивахме се и на поклонниците, които се промъкваха през обраслата с храсти порта, за да окажат почит на едно бодливо дръвче, което растеше до внушителната каменна църква, построена от римляните. Една година Мерлин курдиса подобно трънливо дръвче на върха на Хълма и ние всички му се кланяхме и пеехме и танцувахме около него. Християните от селото казаха, че техният Бог ще ни накаже, но нищо не стана. Накрая изгорихме тръна и смесихме пепелта му с помия, но християнският Бог отново си замълча. Християните твърдяха, че техният трън бил вълшебен и че бил донесен в Инис Уидрин от някакъв чужденец, който бил видял християнския Бог, прикован към дърво. Да ми прости Бог, но в онези отдавна отминали дни аз се присмивах на такива приказки. Тогава изобщо не разбирах какво общо има трънливото дръвче със смъртта на Бога. Сега разбирам, но все пак трябва да ви кажа, че свещеният бодлив храст, ако той още расте в Инис Уидрин, не е дръвчето, израсло от тоягата на Йосиф Ариматейски. Знам това, защото в една тъмна зимна нощ, когато трябваше да донеса на Мерлин шише с чиста вода от свещеното изворче в подножието на южния склон на Хълма, видях монасите да изкопават един млад бодлив храст, за да заменят току що умрялото дръвче, което почитаха зад своята дървена ограда. Свещеното дръвче все линееше, но не знам дали от това, че хвърляхме кравешка тор по него или защото поклонниците го затрупваха с панделки, които връзваха за здраве. Независимо от това монасите от манастира на Свещеното бодливо дръвче забогатяха и надебеляха от щедрите подаръци на поклонниците.

Монасите от Инис Уидрин бяха много доволни от идването на Норуена в нашата крепост, защото сега имаха повод да идват по стръмната пътека и да носят молитвите си в самото сърце на Мерлиновата крепост. Независимо от неуспеха на Дева Мария като акушерка, принцеса Норуена си остана непоколебима и непреклонна християнка. Тя заповяда монасите да бъдат приемани всяка сутрин. Не знам дали Мерлин би им разрешил да влизат в неговите покои. Нимю със сигурност бе проклела Моргана за даденото разрешение, но в онези дни Мерлин го нямаше в Инис Уидрин. Не бяхме виждали своя господар повече от година, но животът си вървеше и без него, следвайки странния си забързан ритъм.

А този ритъм наистина беше странен. Мерлин беше най-странният от всички обитатели на Инис Уидрин. Но около себе си, за свое удоволствие, той беше събрал цял куп недъгави, сакати, изкривени и полуненормални същества. Домоначалник и командващ на охраната беше едно джудже - Друидан. Той беше не по-висок от петгодишно дете, но пък се гневеше като воин в разцвета на силите си, освен това всеки ден си слагаше наколенници, нагръдник, шлем, наметало и носеше оръжия. Той негодуваше срещу съдбата, отредила му този ръст и си отмъщаваше на единствените същества, които бяха по-малки от него - на сираците, които Мерлин така безгрижно събираше около себе си. Почти нямаше момиче, което Друидан да не е преследвал като луд, макар че когато се опита да замъкне Нимю в леглото си, здравата си изпати. Тогава Мерлин започна да го налага по главата - скъса му ушите, разцепи му устните и му посини очите за радост на всички деца и на стражите по укрепленията. Войниците, които Друидан командваше, до един бяха кой куц, кой сляп, кой луд, а някои и трите заедно, но никой не можеше да се мери по лудост с Друидан.

Моята приятелка Нимю, с която заедно израснахме, беше ирландка. Ирландците също са брити, но те никога не са били управлявани от римляните. Поради тази причина те се смятаха за по-добри от бритите на континента и затова ги нападаха, ограбваха, поробваха и колонизираха земите им. Ако саксите не бяха толкова ужасни врагове, сигурно щяхме да говорим за ирландците като за най-лошите същества, създадени от Боговете (макар че от време на време сключвахме съюзи с тях срещу някое друго британско племе). Нимю била отвлечена при едно нападение на Утър срещу ирландските селища в Демеция - отвъд залива срещу устието на река Севърн. Тогава били пленени шестнайсет души и всичките били изпратени в Думнония като роби. Но когато корабите прекосявали Севърнското море излязла буря и корабът с пленниците бил понесен от западния вятър срещу острова Инис Уеър, където се разбил и потънал. Единствено Нимю се спасила. Казват, че когато излизала от морето, дори не била мокра. Мерлин твърдеше, че това може да се случи само на човек, покровителстван от Манауидан, Богът на морето (самата Нимю обаче смяташе, че е била спасена от най-могъщата Богиня - Дона). Мерлин искаше да нарича любимката на Манауидан Вивиан - име, посветено на Бога на морето, но Нимю не отговаряше на това име и така запази своето. Нимю почти винаги постигаше това, което иска. Сред ненормалното обкръжение на Мерлин тя се отличаваше с непресъхващото си любопитство и самоувереност и когато стана на тринайсет или на четиринайсет и Мерлин й заповяда да споделя леглото му, тя се премести при него като че ли винаги е знаела, че съдбата й е отредила да стане негова любовница и по този начин да заеме мястото на най-влиятелната личност след самия Мерлин в целия Инис Уидрин.

Моргана трябваше да отстъпи пред Нимю, макар че това не стана без борба. От всички странни същества в дома на Мерлин Моргана беше най-гротескното. Тя беше вдовица и в живота й бяха отминали тридесет лета, когато Норуена и Мордред станаха нейни повереници. Тя беше достойна за оказаната й чест, защото беше от благороден произход. Тя беше най-голямото от четирите незаконни деца (три момичета и едно момче) на Великия крал Утър, родени от Игрейн от Гуинед. Моргана беше сестра на Артър. При такъв произход и с такъв брат би трябвало да се очаква, че амбициозни мъже биха съборили стените и на Отвъдния свят, за да спечелят ръката на вдовицата, но уви. Като млада булка Моргана преживяла тежък пожар, който убил мъжа й, а нея обезобразил жестоко. Пламъците изгорили лявото й ухо, ослепили лявото й око, опърлили до кожа косата от лявата й страна, осакатили левия й крак и извили лявата й ръка. Нимю ми каза, че цялата лява част на тялото на Моргана, когато не е покрита с дрехи, изглежда сбръчкана, разръфана и безформена, тук вдлъбнато, там развлечено и отвсякъде отвратително. Също като загнила ябълка, каза Нимю, само че още по-грозно. Моргана би превърнала съня на всеки в кошмар, но за Мерлин тя беше дама, достойна за неговия височайши дом и той я беше обучил да бъде негов оракул. Мерлин беше заповядал на един от златарите на Великия крал да изработи маска, с която Моргана да покрива главата си като с шлем. Златната маска имаше отвор за единственото око на Моргана и цепка пред изкривената й уста. Беше изработена от тънък златен лист, инкрустиран със спирали и дракони, а отпред беше изобразен Сернунос - Рогатият Бог, покровител на Мерлин. Златоликата Моргана, облечена винаги в черно и с ръкавица върху обгорялата лява ръка, можеше да лекува с докосване и да предвижда бъдещето и славата й се носеше надалеч. Но тя беше и най-злонравната жена, която някога съм виждал.

Себил беше робиня и компаньонка на Моргана. Себил имаше златисти коси и беше много красива. Пленена при едно нападение срещу сакси, тя била изнасилвана от войниците през целия сезон. Когато дошла в Инис Уидрин, издавала само неразбираеми звуци, но Моргана излекувала разсъдъка й. Въпреки това Себил не можа да се оправи съвсем. Не беше напълно побъркана, но беше много глупава, направо отнесена. Тя лягаше с всеки мъж. Не защото искаше, а защото се страхуваше да откаже. Моргана опита какво ли не, но нищо не можеше да спре Себил. И тя раждаше всяка година русокоси дечица. Малцина от тях оцеляха, а които пък не умряха Мерлин продаде в робство на мъже, които търсеха златокоси деца. Себил забавляваше Мерлин, въпреки че в нейната лудост нямаше нищо божествено.

Аз харесвах Себил, защото и аз като нея бях сакс. Тя ми говореше на майчиния език, така че когато пораснах говорех и езика на саксите, и езика на бритите. И аз като Себил трябваше да бъда роб. Но когато бях малък, по-дребен дори от джуджето Друидан, селището, където била поробена майка ми, било нападнато от воини на Силурия - кралството на север от Думнония, отвъд устието на Севърн. Начело на силурските войски бил лично крал Гундлеус. Майка ми (която си мисля, че приличаше на Себил) беше изнасилена, а мен ме отнесоха при ямата на смъртта. Там силурският друид Танабурс принесе в жертва на великия Бог Бел десетина пленници в знак на благодарност за голямата плячка, събрана при това нападение. Мили Боже, как се е врязала в паметта ми онази нощ. Пожарите, писъците, пияните, които изнасилваха жените, дивите танци. После Танабурс ме хвърли в черната яма върху стърчащия заострен кол. Но аз оживях, невредим, и излязох от тъмната дупка така спокойно, както Нимю е излязла от разбушуваното море. Когато Мерлин ме намери, реши, че съм дете на Бел. Нарече ме Дерфел, даде ми дом и ме остави да раста свободен.

Хълма беше пълен с такива деца, грабнати от ръцете на Боговете. Мерлин смяташе, че в нас има нещо особено и когато пораснем, бихме могли да бъдем новото поколение друиди и жрици, което би могло да му помогне да възстанови старата религия на Британия, заличена от римляните. Мерлин обаче така и не намери време да ни обучи, затова когато пораснахме, повечето от нас станаха земеделци, рибари, съпруги. По времето, когато аз живеех на Хълма, само Нимю изглеждаше белязана от Боговете и се учеше да стане тяхна жрица. Единственото, което аз исках, беше да стана воин.

Тази амбиция запали в мен Пелинор. От всички създания в дома на Мерлин Пелинор беше на най-голяма почит. Той бил крал, но саксите взели земята и очите му, а Боговете - разсъдъка. Трябвало да го изпратят на Острова на Смъртта, където отиваха опасно лудите, но Мерлин заповядал да го задържат на Хълма, затворен в една клетка подобна на тези, в които Друидан гледаше прасетата си. Пелинор живееше гол, бялата му коса се спускаше до коленете, а на лицето му вместо очи чернееха две празни дупки, които винаги сълзяха. Той непрекъснато произнасяше несвързани тиради и разясняваше на света своите неволи, а Мерлин слушаше лудостите му и извличаше от тях божествените послания. Всички се страхувахме от Пелинор. Той беше напълно невменяем и безумието му не знаеше граници. Веднъж беше сготвил едно от децата на Себил на своя огън. Мен обаче, колкото и да е странно, Пелинор ме харесваше, макар и да не знам защо. Често се промъквах между решетките на клетката му, той ме прегръщаше и ми разправяше за сражения и опасни ловни приключения. Разказваше като нормален човек, никога не ме е наранявал, нито пък Нимю. Но все пак (както Мерлин винаги казваше) ние двамата с Нимю бяхме любимите деца на Бел.

Бел може и да ни е обичал, но Гуендалин ни мразеше. Тя беше съпруга на Мерлин, вече стара и беззъба. Гуендалин можеше много добре да си служи с билките и магиите, но Мерлин я беше изгонил, когато някаква болест обезобразила лицето й. Това станало много преди аз да дойда на Хълма. Онези дни всеки нарича Лошото време. Тогава Мерлин се върнал от едно пътуване на север луд и плачещ. По-късно върнал разсъдъка си, но не и Гуендалин в дома си. Все пак той й беше разрешил да живее в една колиба близо до дървената ограда. Там Гуендалин прекарваше дните си като правеше магии срещу мъжа си и крещеше обиди по всички ни. А най-много мразеше Друидан. Понякога тя го подгонваше с нагорещен ръжен, а той бягаше и се препъваше покрай колибите. Ние децата викахме за нея, жадни да видим кръвта на джуджето, но той винаги се измъкваше.

Ето такова беше странното място, където пристигна Норуена с престолонаследника Мордред. Може да съм го описал малко като място на ужасите, но всъщност това беше едно добро убежище. Ние бяхме привилегированите деца на лорд Мерлин, живеехме свободни, работехме малко, смеехме се. Инис Уидрин, Стъкленият остров, беше щастливо място за нас.

Норуена пристигна през зимата, когато мочурищата на Авалон бяха покрити с бляскав лед. В Инис Уидрин имаше един дърводелец на име Гулидин. Жена му имаше момче на възраст колкото Мордред. Гулидин ни направи шейни и ние огласявахме небето с щастливи викове, докато се спускахме по снежните склонове на Хълма. Рала, съпругата на Гулидин, беше избрана за дойка на Мордред и принцът, независимо от недъга си, растеше здрав и силен благодарение на нейното мляко. Дори здравето на Норуена се подобри, когато ужасният студ поомекна и бодливият гъстълак край свещения извор в подножието на Хълма бе покрит с пухкав сняг. Принцесата беше все още много слаба, но Моргана и Гуендалин и даваха билки, монасите се молеха и последиците от раждането, като че ли започнаха да отшумяват. Всяка седмица Великият крал получаваше новини за здравето на своя внук и всяка добра новина беше възнаграждавана - вестоносецът се връщаше с някое златно украшение или с рог, пълен със сол, или шише със скъпо вино, което Друидан обикновено си присвояваше.

Ние чакахме Мерлин да се върне, но той не си идваше и Хълма изглеждаше пуст без него. Животът обаче си течеше по старому. Складовете трябваше да се пълнят, а плъховете трябваше да се избиват. Три пъти на ден трябваше да се носят нагоре дърва за огрев и вода за пиене. Гудован, писарят на Мерлин, отмяташе по списък платените суми от арендаторите, а Хюел, управителят на Мерлин, обикаляше с коня си именията, за да се увери, че никое семейство не мами господаря в негово отсъствие. И Гудован, и Хюел бяха трезви, упорити и работливи мъже. Според Нимю това доказваше, че Мерлин проявява своите странности само там, където не става въпрос за неговите приходи. Гудован ме научи да чета и пиша. Аз не исках, защото смятах, че тази работа не е за мъже-воини, но Нимю настоя. “Ние не можем да разчитаме на бащите си - каза ми тя - ти трябва да си пробиваш пътя сам със собствените си умения”

- Аз искам да стана войник.

- Ще станеш - обеща ми тя, - но само ако се научиш да четеш и да пишеш.

Нейното влияние над мен беше толкова силно, че аз й повярвах и усвоих писарските умения много преди да разбера, че войникът няма никаква нужда от тях.

Гудован ме научи на буквите, а Хюел, управителят, ме научи да се бия. Упражнявах се с тояга, каквато носи всеки селянин. Такава тояга може да троши глави, но може и да се върти като меч и да се хвърля като копие. Преди да загуби крака си, отрязан от сакска брадва, Хюел е бил прочут воин във войската на Утър. Той ме накара да се упражнявам с тоягата докато ръцете ми станаха достатъчно силни да въртят тежък меч със същата бързина, с която въртяха и пръта. Хюел казваше, че повечето воини разчитат на грубата сила и на пиенето вместо на умелото боравене с оръжието. Разправяше ми, че ще заставам срещу мъже, които залитат пияни от медовина и бира, а единственият им талант е да нанасят страхотни удари, способни да повалят бик. Но един трезвен мъж, който познава деветте удара с меч, винаги може да победи такова животно.

- Аз бях пиян - призна той, - когато Окта Саксът отсече крака ми. А сега по-бързо, момко, по-бързо! Мечът ти трябва да ги заслепява! По-бързо!

Той беше добър учител. И това го разбраха най-напред синовете на монасите в Инис Уидрин, които живееха в подножието на Хълма. Те негодуваха срещу нас привилегированите деца, защото ние мързелувахме, когато те работеха, ние си тичахме на воля, а те се трудеха. Затова те ни гонеха и се опитваха да ни бият. Един ден аз взех тоягата си, отидох в селището и пребих до кръв трима от християните. Винаги съм бил твърде висок за възрастта си, а Боговете ми бяха дали силата на бик. На тях посветих и своята първа победа, въпреки че Хюел ме наказа за нея с камшика. “Привилегированите - каза той - никога не трябва да се възползват от онези, които стоят по-ниско.” Въпреки това аз мисля, че Хюел беше доволен от случилото се, защото на следващия ден ме взе на лов. Тогава за първи път убих глиган с мъжко копие. Бях само на дванайсет лета. Бяхме сред потъналите в мъгла храсталаци край река Кам. Хюел намаза лицето ми с кръвта на глигана и завърза бивните му на врата ми като огърлица. След това той отнесе трупа на животното в Храма на Митра. Там Хюел даде угощение на всички ветерани, които почитаха този Бог на войниците. На мен не ми беше разрешено да присъствам на пира, но Хюел ми обеща, че един ден, когато брадата ми порасне и убия първия си сакс в битка, той ще ме посвети в тайните на Митра.

Три години по-късно аз все още мечтаех да убивам сакси. Може да изглежда странно, че един млад сакс като мен, с типичната за саксите руса коса, може да бъде така ревностно верен на бритите. Но аз от малък живеех сред брити, приятелите ми бяха брити, говорех техния език, слушах техните приказки, враждувах с техните врагове, мечтаех като тях. Пък и в цвета на косата ми нямаше нищо необикновено. След римляните в Британия живееха какви ли не хора. Пелинор веднъж ми разказа за двама братя, които били черни като въглени. Тогава си помислих, че думите му са просто плод на неговата лудост, но после срещнах нумидиеца Сеграмор, който беше командващ във войската на Артър, и разбрах, че Пелинор не е бълнувал.

След като Мордред и майка му пристигнаха в Инис Уидрин, Хълма се препълни с народ, защото Норуена доведе не само своите прислужнички, но и един боен отряд, който трябваше да защитава живота на престолонаследника. Във всяка колиба спяхме по четири- пет човека. Въпреки това стаите във вътрешността на замъка стояха празни. Там можеха да влизат само Нимю и Моргана. Това бяха личните покои на Мерлин и той беше разрешил само на Нимю да спи там. Норуена и нейната свита обитаваше залата, която се намираше пред стаите на Мерлин. Това огромно помещение беше вечно опушено от двата огъня, които горяха денонощно. Залата се крепеше от двадесет дъбови греди, а стените й представляваха плет, измазан с глина. Покривът беше сламен. Пръстеният й под беше покрит с тръстикови стебла. Те понякога се подпалваха и предизвикваха паника, която затихваше с потушаването на пламъците. Покоите на Мерлин бяха отделени от голямата зала с вътрешна преградна стена, направена както външните стени, но в средата беше оставено място за една малка дървена врата. Ние знаехме, че Мерлин спи, работи и мечтае в онези стаи, свързани с дървената кула, издигната на най-високата точка на Хълма. Какво ставаше в тази кула знаеха само Мерлин, Моргана и Нимю, но никой от тримата не говореше за това. Кулата на Мерлин се виждаше отдалеч. Хората от околността се кълняха, че тя е пълна до горе със скъпоценности, взети от погребалните могили на древните.

Командващ охраната на Мордред беше един християнин на име Лайгесак. Той беше висок, слаб и алчен човек, който беше голям майстор в стрелбата с лък. Можеше да разцепи клонче от петдесет крачки, когато беше трезвен, но това рядко му се случваше. Лайгесак ме учеше да стрелям, но бързо се изморяваше от моята компания и предпочиташе да играе хазарт със своите подчинени. Въпреки това именно от него разбрах истината за смъртта на принц Мордред, а от там и причината поради която Великия крал Утър беше проклел Артър.

- Артър не беше виновен - каза Лайгесак, хвърляйки камъче върху таблата за игра. (Всички войници имаха такива табли, някои бяха изработени от кост и бяха много красиви.)

- Шестица! - каза той, а аз чаках да чуя историята за Артър.

- Двойно - каза Мену, един от стражите в охраната на принца, и хвърли своето камъче. То изтрака по таблата и спря на едно. Но на Мену му трябваше двойка, за да победи. Той събра своите камъчета от дъската и изпсува.

Лайгесак изпрати Мену да си донесе кесията, за да си плати залозите и след това ми разказа как Утър повикал Артър от Арморика заедно да разбият голямата сакска войска, нахлула навътре в Думнония. Артър довел воините си, но не и прочутите си коне, тъй като бил повикан спешно и нямал време да намери достатъчно кораби, с които да превози и хората, и конете.

- Всъщност на него не му и трябваха коне - каза Лайгесак с възхищение. - Той сгащи сакските копелета в Долината на белия кон. Тогава Мордред реши, че знае повече от Артър. Искаше цялата слава за себе си, нали разбираш?

Лайгесак избърса с ръкав сополивия си нос. След това се огледа и като се увери, че никой не ни слуша, тихо продължи:

- Мордред вече беше съвсем пиян, а половината от хората

Категория: Други
Прочетен: 152 Коментари: 0 Гласове: 0
  

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

 

КАТОРЖНИК

 

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Първият изстрел му разби веригата и за пръв път от над двадесет години

то напусна утъпкания коловоз, вряза се, къртейки парчета бетон, в дърветата

и започна бавно да се обръща на място, стоварвайки с пращене широкото си

чело върху храстите, отблъсквайки от себе си тръпнещите дървета. И когато

се показа необятната мръсна кърма с люлеещи се на ръждясалите нитове

железни листи, Зеф акуратно и точно, така, че пази боже, да не улучи

реактора, заби фугасен заряд в двигателя - в мускулите, в сухожилията в

нервните възли - и то закънтя с железен глас, изхвърли от вътрешностите си

кълбо нажежен дим и спря завинаги; но нещо още живееше в нечистите

бронирани недра, някакви оцелели нерви продължаваха да изпращат безсмислени

сигнали, продължаваха да се включват и веднага да се изключват аварийните

системи, съскаха, плюеха пяна, то цялото още отпуснато трепереше, едва-едва

дращеше с оцелялата верига; страшно и безсмислено, като коремче на смачкана

оса, се вдигаше и спускаше над издъхващия дракон олющената решетеста тръба

на ракетната установка. Няколко секунди Зеф погледа тази агония, после се

обърна и тръгна към гората, влачейки гранатохвъргачката за ремъка. Максим и

Вепър тръгнаха след него и излязоха на тиха полянка, която Зеф сигурно си

беше набелязал още на идване; легнаха в тревата и Зеф каза:

- Дай да изпушим по една.

Той сви цигара на едноръкия, даде му огънче и сам запали. Максим

лежеше, опрял брадичка върху ръцете си и между редките дървета гледаше как

умира железният дракон - жално дрънчи с някакви последни зъбчатки и със

свирене изпуска от раздраните си вътрешности струи радиоактивна пара.

- Така и само така - каза Зеф с поучителен тон. - А ако правиш

другояче, ще ти откъсна ушите.

- Защо? - попита Максим. - Аз исках да го спра.

- Затова - отговори Зеф, - защото гранатата можеше да рикошира в

ракетата и тогава отиваме на кино.

- Аз целех веригата.

- А трябва да целиш кърмата - каза Зеф и смукна дим. - И въобще докато

си новак, не се пъхай никъде пръв. Освен ако аз те помоля. Разбра ли?

- Разбрах - каза Максим.

Всички тия тънкости в опита на Зеф не го интересуваха. И самият Зеф не

го интересуваше особено. Интересуваше го Вепър. Но той, както винаги,

равнодушно мълчеше, опрял протезата си върху издрания корпус на

минотърсача. Всичко беше както обикновено. И всичко беше не така, както се

искаше на Максим.

Когато преди седмица новопристигналите каторжници бяха строени пред

бараките, Зеф направо отиде при Максим и го взе в своя сто и четиринадесети

сапьорски отряд. Максим се зарадва. Той веднага позна това огнено брадище и

квадратната набита фигура; беше му приятно, че са го познали в тази душна

карирана тълпа, където всеки плюеше на всички и никой от никого не се

интересуваше. Освен това Максим имаше всички основания да предполага, че

Зеф - бившият знаменит психиатър Аллу Зеф, образован и интелигентен човек,

не като полууглавната сбирщина, с която беше натъпкан арестантският вагон -

някак си е свързан със съпротивата. А когато Зеф го заведе в бараката и му

посочи място на наровете до едноръкия Вепър, Максим реши, че съдбата му

окончателно се е определила. Но скоро разбра, че греши. Вепър не пожела да

разговаря. Той изслуша бързия тих разказ на Максим за съдбата на групата,

за процеса, неопределено през прозявка промърмори: "Какви ли не работи

стават...", легна и се обърна на другата страна. Максим се почувствува

измамен и тогава на нара се качи Зеф. "Добре се наплюсках преди малко." -

съобщи той на Максим и без всякакъв преход започна нахално и с примитивна

натрапчивост да измъква от него имена и явки. Може би някога да е бил

знаменит учен, образован и интелигентен човек, може би и дори сигурно имаше

някакво отношение към съпротивата, но сега той правеше впечатление на

обикновен сит провокатор, който от нямане какво да прави е решил преди

лягане да обработи глупавия новак. Максим не без труд се отърва от него, а

когато Зеф изведнъж сито и доволно захърка, той още дълго лежа с отворени

очи, спомняйки си колко пъти са го лъгали тук хората и обстоятелствата.

Нервите му вече не издържаха. Той си спомни процеса, явно подготвен

още преди групата да получи заповед за нападение на кулата; писмените

доноси на някаква гадина, която знаеше за групата всичко и може би дори

беше неин член; филма, заснет от кулата по време на нападението, и своя

срам, когато на екрана видя себе си стрелящ с автомат по прожекторите,

осветяващи сцената на този страшен спектакъл... В плътно затворената барака

беше отвратително задушно, хапеха паразити, възпитуемите бълнуваха, а в

отсрещния ъгъл при светлината на саморъчна свещ няколко углавници хвърляха

карти и дрезгаво крещяха един към друг.

А на другия ден гората също измами Максим. Тук не можеше да се стъпи,

без да се натъкне на желязо - на мъртво ръждясало желязо; на тайно,

мърдащо, целещо се желязо, готово всяка минута да убива; на движещо се

желязо, сляпо и тъпо орящо останките от пътищата. Земята и тревата дъхаха

на ръжда, в дъната на овразите се събираха радиоактивни локви, птиците не

пееха, а пресипнало стенеха като в предсмъртна мъка, нямаше животни, нямаше

дори горска тишина - ту отляво, ту отдясно гърмяха и кънтяха взривове,

между клоните се кълбеше сивкав дим, а поривите на вятъра донасяха рев на

износени двигатели...

И така тръгна: ден-нощ, ден-нощ. През деня отиваха в гората, която

всъщност беше някогашен укрепен район. Буквално бе натъпкана с автоматични

бойни устройства, бронеколи, самоходни балисти, ракети на вериги,

огнепръскачки, газохвъргачки - и всичко това не беше умряло за повече от

двадесет години, продължаваше да живее своя ненужен механичен живот,

продължаваше да се цели, насочва, да изригва олово, огън, смърт, и всичко

това трябваше да бъде задушено, взривено, убито, за да се разчисти трасето

за строеж на нови кули. А нощем Вепър продължаваше да мълчи, Зеф отново и

отново досаждаше на Максим с разпити и биваше ту праволинеен до глупост, ту

невероятно хитроумен и ловък. И имаше груба храна, и звучаха странните

песни на каторжниците, и легионерите биеха някого по лицето, и два пъти на

ден всички в бараките и в гората се гърчеха от лъчеви удари, а вятърът

люлееше обесени бегълци... Ден-нощ, ден-нощ... Освиенцим, лагер за

унищожение. Фашизъм.

- Защо искахте да го спрете? - изведнъж попита Вепър.

Максим бързо седна. Това беше първият въпрос, който му задаваше

едноръкият.

- Исках да видя как е устроен.

- Да не смятате да бягате?

Максим хвърли поглед към Зеф и каза:

- Е, не, защо? Все пак бойна машина...

- А за какво ви е притрябвала бойна машина? - попита Вепър. Държеше се

така, сякаш рижият провокатор отсъствуваше.

- Не знам - произнесе Максим. - Над това още трябва да се помисли.

Много такива ли има тук?

- Много - намеси се рижият провокатор. - И машини има много, и глупаци

достатъчно... - той се прозина. - Колко пъти вече се опитваха. Пъхнат се

вътре, поровят се, поровят се и се откажат. А един глупак - като тебе такъв

- взе че хвръкна във въздуха.

- Нищо, аз няма да хвръкна - студено каза Максим. - Тази машина не е

от сложните.

- А за какво ви е все пак? - попита едноръкият. Той пушеше, легнал по

гръб, хванал цигарата в изкуствените си пръсти. - Да речем, че я оправите.

После какво?

- Ще пробива през моста - каза Зеф и се изкиска.

- А защо не? - попита Максим.

Направо не знаеше как да се държи. Този рижият като че ли все пак не е

провокатор. Массаракш, какво изведнъж се лепнаха за него?

- Не можете да стигнете до моста - каза едноръкият.

- Трийсет и три пъти ще ви разстрелят по пътя. А и да стигнете, ще

видите, че мостът е вдигнат.

- А по дъното на реката?

- Реката е радиоактивна - каза Зеф и плю. - Ако беше човешка река,

нямаше да има нужда от никакви танкове. Преплувай я където искаш, бреговете

не се охраняват. - Той отново плю. - Впрочем, в такъв случай щяха да се

охраняват... Така че не размахвай ръце, младежо. Като си попаднал тук

задълго, приспособявай се. Ако се приспособиш, ще имаш работа. А ако не

слушаш възрастните, още днес може да се видиш със Световното Светило...

- Да се избяга не е трудно - каза Максим. - Аз мога да избягам още

сега, веднага...

- Я го виж ти! - възхити се Зеф.

- ... и ако имате намерение все така да си играете на конспирация... -

продължаваше Максим, като демонстративно се обръщаше само към Вепър, но Зеф

отново го прекъсна.

- Аз имам намерение да изпълня днешната норма- заяви той и стана. -

Иначе няма да ни дадат да плюскаме. Хайде!

Той тръгна напред, клатушкайки се между дърветата, а Максим попита

едноръкия:

- Нима и той е в съпротивата?

Едноръкият бързо го изгледа и отговори:

- Не, разбира се, как може!

Те тръгнаха подир Зеф, стараейки се да стъпват стъпка в стъпка. Максим

вървеше последен.

- За какво е тук тогава?

- За неправилно пресичане на улицата - отговори едноръкият и Максим

изгуби желание да разговаря повече.

Не бяха изминали и стотина крачки, когато Зеф изкомандува:

- Стой! - и работата започна.

- Легни! - закрещя Зеф.

Те се хвърлиха по лице върху земята, а дебелото дърво пред тях спротяжно скърцане се завъртя, подаде се тънко оръдейно дуло, което помръдна

наляво-надясно, прицелвайки се, после нещо забръмча, чу се щракане и от

черното дуло лениво изпълзя облаче жълтеникав дим.

- Мухлясал е - делово каза Зеф и пръв стана, отърсвайки панталоните

си.

Взривиха дървото с оръдието. После имаше минно поле, после хълм-капан

с картечница, която не беше мухлясала и дълго ги притискаше към земята,

трещейки така, че кънтеше цялата гора; после имаше истинска джунгла от

бодлива тел, едвам се промъкнаха, а когато все пак се промъкнаха, по тях

откриха огън някъде отгоре, всичко наоколо експлодираше и гореше. Максим

нищо не разбираше, едноръкият мълчаливо и спокойно лежеше по лице, а Зеф

стреляше с гранатохвъргачката по небето и изведнъж закрещя:

- Бегом след мен! - и те хукнаха, а там, където бяха току-що, избухна

пожар. Зеф сипеше страшни проклятия, едноръкият се подсмиваше. Навлязоха в

гъсталака, но изведнъж нещо засвири, засъска, между клоните се събраха

зелени облаци отровен газ и отново трябваше да се бяга, да се промъкват

през храстите, Зеф отново сипеше страшни проклятия, а едноръкият мъчително

повръщаше...

Най-сетне Зеф се измори и обяви почивка. Запалиха огън и Максим като

най-младши се зае с обеда - супа от консерви, която трябваше да се свари в

същото онова котле. Зеф и едноръкият - изпоцапани, изподрани - лежаха

наблизо и пушеха. Вепър изглеждаше съвсем измъчен, той беше вече стар и му

беше най-тежко.

- Не мога да си представя - каза Максим, - как така сме успели да

загубим войната при такова количество техника на квадратен метър.

-Какво значи "успели сме да загубим"? - възрази едноръкият. - Тази

война я загубиха всички. Спечелиха само Огненосните Творци.

- За съжаление малко хора разбират това - каза Максим, бъркайки

супата.

- Отвикнах вече от такива разговори - каза Зеф. - Тук при нас повече

чуваш: "Мълчи, възпитуем!" или "Броя до едно!"... Ей, момче, как те

викаха...

- Максим.

- Да бе, вярно. Ти, Мак, бъркай повече. Мисли му, ако загори.

Максим бъркаше. После Зеф заяви, че стига, няма вече сили да трае. В

пълно мълчание изядоха супата. Максим чувствуваше: нещо се е променило,

нещо ще бъде казано днес. Но след обяда едноръкият отново легна и заби

поглед в небето, а Зеф с нечленоразделно мърморене взе котлето и започна да

обира дъното с хлебна коричка.

- Да можеше да застреляме нещо... - мърмореше той. - Празен ми е

стомахът, като че ли не съм ял... само ми се събуди апетитът...

Чувствувайки се неловко, Максим се опита да почне разговор за

възможността да се ловува по тия места, но никой не подхвана. Едноръкият

лежеше със затворени очи, изглежда, че спеше, а Зеф изслуша до края

Максимовите съображения и само промърмори:

- Какъв лов, бе, всичко тук е мръсно, радиоактивно...

И също се просна по гръб.

Максим въздъхна, взе котлето и се помъкна към ручейчето наблизо.

Водата беше прозрачна, изглеждаше чиста и вкусна, така че на Максим му се

прииска да пийне и той загреба в шепа малко вода. Уви, котлето тук не

биваше да се мие, нямаше и смисъл да пие: ручейчето беше радиоактивно.

Максим приклекна, остави котлето до себе си и се замисли.

Отначало кой знае защо си спомни за Рада, как тя миеше съдовете след

ядене и никога не му позволяваше да й помага под нелепия предлог, че това е

женска работа. Спомни си, че тя го обича, и се почувствува горд, защото

досега нито една жена не беше го обичала. Много му се прииска да я види, но

веднага с крайна непоследователност си помисли - добре, че я няма. Тук не е

място за нея, не е място дори за най-лошите мъже, тук трябва да се докарат

двадесет хиляди киберчистачи, или може би просто тази гора трябва да се

анихилира заедно с цялото й съдържание и на нейно място да се отгледа нова

- весела или дори мрачна, но чиста.

После си спомни, че е заточен тук завинаги и се учуди на наивността на

онези, които го заточиха и, без да вземат от него никаква дума, си

въобразиха, че той доброволно ще живее тук и на всичко отгоре ще им помага

да прокарват през тая гора линията на лъчевите кули. В арестантския вагон

разправяха, че горите се простират на стотици километри на юг, а военна

техника се среща дори и в пустинята... "Не, тук няма да остана. Массаракш,

вчера аз събарях тези кули, а днес ще им разчиствам място, как пък не!

Стига ми! Така. Да изясним положението."

Няколко минути той изясняваше положението.

"Вепър ми няма доверие. На Зеф се доверява, на мен - не. А аз нямам

доверие на Зеф и, струва ми се, напразно. Сигурно изглеждам на Вепър също

така досадно-подозрителен, както ми изглежда Зеф. Е добре, Вепър не ми

вярва, значи отново съм сам. Мога, разбира се, да се надявам на среща с

Генерала или Копито, но това е твърде малко вероятно. Мога, разбира се, да

опитам да събера група от непознати, но - массаракш! - дай да бъдем честни

пред себе си: не ставам за такава работа. Засега не ставам. Прекалено съм

доверчив... Чакай, дай да си изясним задачата. Какво искам всъщност?"

Няколко минути той изясняваше задачата.

"Виж, ако Гай беше тук... Но Гай за наказание го пратиха в някаква

особена част със странно название. Да, по всяка вероятност ще трябва да

действувам сам... И непременно - танк! Тук има оръжие за сто армии...

Поизносено е, наистина, двайсет години са това, пък и е автоматично, но

трябва да опитам да го приспособя... Нима Вепър няма да ми повярва?" -

помисли той почти с отчаяние, взе котлето и затича обратно към огъня.

Зеф и Вепър не спяха; лежаха глава до глава и нещо тихо, но разпалено

спореха. Когато видя Максим, Зеф бързо каза: "Стига!" и стана. Вирна рижото

си брадище, опули очи и закрещя:

- Къде се влачиш бе, массаракш! Кой ти разреши да се отдалечаваш?

Трябва да работим, че няма да дадат плюскане, трийсет и три массаракша!

И тогава Максим побесня. Като че ли за пръв път в живота си той

изкрещя по човек с пълен глас:

- Ще ви вземат дяволите, Зеф! Вие не можете ли да мислите за друго,

освен за плюскане? Цял ден все това чувам от вас - плюскане, плюскане,

плюскане! На, изплюскайте моите консерви, като ви е примряло толкова!

Той блъсна котлето в земята, грабна раницата и започна да пъха ръце в

ремъците й. Приседналият от акустичния удар Зеф го гледаше поразен, после

издаде някакво бълбукане, хъркане, и се закиска така, че цялата гора

закънтя. Едноръкият му пригласяше - това се виждаше, но не можеше да се

чуе. Максим не издържа и също се засмя малко смутено.

- Массаракш! - изхърка накрая Зеф. - Това се казва гласище!... Не,

приятелю - обърна се той към Вепър - ти помни какво ти казах. Впрочем,

казах вече: стига... Стани! - закрещя той. - Напред, ако искате... хм... да

плюскате довечера.

И толкоз. Покрещяха, посмяха се, станаха сериозни и тръгнаха

по-нататък. Максим с ожесточение обезвреждаше мини, изкъртваше от гнездата

сдвоени картечници, отвинтваше бойните глави на зенитните ракети, стърчащи

от отворените люкове; отново имаше огън, съскащи струи сълзотворен газ,

отвратителна смрад от разлагащи се животински трупове, разстреляни от

автоматите. Бяха станали още по-мръсни, по-озлобени, по-окъсани, а Зеф

хъркаше към Максим:

- Напред, напред! Ако искаш да плюскаш - напред!

Едноръкият беше вече съвсем измъчен и едва се влачеше далеч зад тях,

опирайки се на минотърсача като на патерица...

За тези часове Зеф окончателно омръзна на Максим, който дори се

зарадва, когато червенобрадият изведнъж изрева и шумно потъна вдън земя.

Максим, бършейки потта от мръсното си чело с мръсния си ръкав, без бързане

се приближи и спря на ръба на мрачната тясна пукнатина, скрита в тревата.

Пукнатината беше дълбока, непрогледна, дъхаше на студ и влага, нищо не се

виждаше, чуваше се само някакво хрущене, дрънчене и неясни ругатни.

Накуцвайки, Вепър се приближи, също надникна вътре и попита:

- Той там ли е? Какво прави вътре?

- Зеф! - извика Максим и се наведе. - Къде сте, Зеф?

От пукнатината прокънтя:

- Слизайте тук! Скачайте, меко е...

Максим погледна към едноръкия, но той поклати глава:

- Не е за мен това - каза той. Скачайте вие, а аз после ще ви спусна

въже.

- Кой е тук? - изведнъж закрещя отвътре Зеф. - Ще стрелям, массаракш!

Максим седна на ръба на пукнатината, отблъсна се и скочи. Почти

веднага до колене затъна в някаква рохкава маса. Зеф беше някъде наблизо.

Максим затвори очи и няколко секунди поседя, привиквайки към тъмнината.

- Ела насам, Мак, тук има някой - изгърмя Зеф. - Вепър! Скачай!

Вепър отговори, че е уморен като куче и с удоволствие ще поседи горе.

- Както искаш - каза Зеф. - Но според мен това е Крепостта. После ще

съжаляваш...

Едноръкият отговори неясно, гласът му беше слаб; изглежда, пак му се

повдигаше, не му беше до крепостта. Максим отвори очи и се огледа. Седеше

върху купчина пръст в средата на дълъг коридор с грапави циментови стени.

Дупката в тавана беше или вентилационно отвърстие, или пробойна. Зеф стоеше

на двадесетина крачки от него и също се оглеждаше, като шареше с фенерчето

наоколо.

- Какво е това тук? - попита Максим.

- Че отде да знам? - свадливо отговори Зеф. - Може да е някакво

скривалище. А може да е Крепостта. Знаеш ли какво е това - Крепостта?

- Не - отговори Максим и започна да се смъква от купчината.

- Не знаеш... - разсеяно каза Зеф. Постоянно се оглеждаше, шареше с

фенерчето по стените. - Какво знаеш тогава... Массаракш, преди малко тук

имаше някой.

- Човек?

- Не знам. Промъкна се край стената и изчезна... А Крепостта,

приятелче, е такова нещо, че ние бихме могли за един ден да си свършим

цялата работа. А, стъпки...

Той клекна. Максим приклекна до него и видя верига от стъпки върху

праха до стената.

- Странни стъпки - каза той.

- Да, приятелче - Зеф се огледа. - Такива аз не съм виждал.

- Като че ли някой е вървял на юмруци - каза Максим, сви юмрук и го

отпечата до една от стъпките.

- Наистина прилича - с уважение призна Зеф и насочи фенерчето в

дълбочината на коридора. Там нещо слабо трептеше, отразяваше светлината -

завой или задънена стена. - Ще отидем ли да погледнем?

- Тихо - каза Максим. - Мълчете и не мърдайте.

Подземието беше пълно с влажна ватена тишина, но коридорът не беше

безжизнен. Някой там отпред - Максим не можеше да определи точно къде и на

какво разстояние - стоеше, притискайки се до стената; някой дребен,

излъчващ слаба и непозната миризма, който ги наблюдаваше и беше недоволен

от тяхното присъствие. Това беше нещо съвсем неизвестно и с неуловими

намерения.

- Непременно ли трябва да ходим там? - попита Максим.

- Добре би било.

- Защо?

- Трябва да видим - може би това все пак е Крепостта... Ако сме я

намерили, тогава, приятелю мой, всичко ще бъде съвсем друго. Аз не вярвам в

Крепостта, но щом разправят - откъде да знаеш... Не може пък всички да

лъжат...

- Там има някой - каза Максим. - Не мога да разбера кой.

- Нали? Хъм... Ако това е Крепостта, тук според легендите живеят или

останки от гарнизона... Седят, разбиращ ли, тук и не знаят, че войната е

свършила; те се обявили неутрални, разбираш ли, в разгара на войната.

затворили се и обещали, че ще взривят целия континент, ако някой се пъхне

при тях...

- А могат ли?

- Ако това е Крепостта, те могат всичко. Да-а... Нали горе през цялото

време има взривове, стрелба. Много е възможно те да смятат, че войната още

не е свършила. Някакъв принц или херцог бил командувал тук... Хубаво ще е

да се срещне човек с него, да си поприказваме...

Максим отново се вслуша.

- Не - каза той уверено. - Няма там нито принц, нито херцог. Това е

някакво животно, или... Не, не е животно... Или?

- Какво "или"?

- Вие казахте, че тук има или останки от гарнизона, или?...

- А-а, не, това са глупости, женски приказки... Сега ще видим.

Зеф зареди гранатохвъргачката, вдигна я и тръгна напред, като

осветяваше с фенерчето. Максим вървеше до него. Няколко минути вървяха по

коридора, после стигнаха до стена и завиха надясно.

- Вие много шумите - каза Максим. - Там става нещо, а вие така

сумтите...

- Че какво, да не дишам ли? - мигновено настръхна Зеф.

- И вашето фенерче ми пречи.

- Че как така пречи? Нали е тъмно?

- Аз виждам на тъмно - каза Максим, - а заради вашето фенерче нищо не

мога да различа... Дайте, аз ще тръгна напред, а вие стойте тук. Иначе нищо

няма да разберем.

- Е, както искаш - произнесе Зеф с необичайно несигурен глас.

Максим отново затвори очи, отдъхна си от несигурната светлина, приведе

се и тръгна покрай стената, като се стараеше да не вдига никакъв шум.

Неизвестният беше някъде наблизо, Максим се при ближаваше към него с

всяка крачка. Коридорът нямаше край. Отдясно се появиха врати, всички

железни и заключени. Имаше течение. Въздухът беше леко влажен, пълен с

миризма на мухъл и с миризмата на живия и топъл неизвестен. Отзад

предпазливо шумолеше Зеф, който се страхуваше и се боеше да не изостане.

Почувствувал това, Максим вътрешно се усмихна. Той се отвлече буквално за

секунда, но за тази секунда непознатият изчезна. Максим спря в недоумение.

Неизвестният току-що беше отпред, съвсем близо, а сега за миг сякаш се

разтвори във въздуха и също така мигновено се появи зад гърба, също съвсем

близо.

- Зеф! - повика Максим.

- Да! - кънтящо се обади рижебрадият.

Максим си представи как неизвестният стои между тях и върти глава в

посока към гласовете.

- Той е между нас - каза Максим. - Де не вземете да стреляте.

- Добре - каза Зеф след кратко мълчание. - Никакъв дявол не виждам.

Как изглежда той?

- Не знам - отговори Максим. - Мек е.

- Животно ли е?

- Не прилича.

- Нали каза, че виждаш на тъмно?

- Виждам, но не с очи! Помълчете малко.

- Не с очи... - промърмори Зеф и затихна.

Неизвестният постоя, пресече коридора, изчезна и след някое време

отново се появи отпред. И на него му е интересно, помисли си Максим. Той се

мъчеше да предизвика у себе си симпатия към това същество, но нещо пречеше

- може би неприятното съчетание на неживотински интелект с животинска

външност. Отново тръгна напред. Неизвестният отстъпваше, пазейки постоянна

дистанция.

- Какво става? - попита Зеф.

- Все същото - отговори Максим. - Може би той ни води нанякъде или ни

подмамва.

- Как мислиш, ще се справим ли?

- Той не се кани да ни напада. На него самия му е интересно.

Той замълча, защото неизвестният отново изчезна и в същия миг Максим

почувствува, че коридорът е свършил. Наоколо имаше голямо помещение. Все

пак беше прекалено тъмно; Максим почти нищо не виждаше. Чувствуваше

присъствието на метал, стъкло, ръжда, имаше и ток с високо напрежение.

Няколко секунди той стоя неподвижно, после се ориентира къде е ключът за

осветлението, посегна към него, но в този момент неизвестният се появи

отново. При това не беше сам. Придружаваше го втори - подобен, но не

абсолютно същият. Стояха до същата стена, до която и Максим; той чуваше

дишането им - беше често и влажно. Максим замря, надявайки се, че ще дойдат

по-близо, но те не дойдоха; тогава той с всички сили сви зениците си и

натисна ключа.

Изглежда веригата не беше в ред - лампите пламнаха само за част от

секундата, някъде с трясък изгърмяха предпазители и светлината отново

угасна, но Максим успя да види, че неизвестните същества са дребни, големи

колкото едро куче, стоят на четири крака, покрити са с тъмна козина и имат

големи тежки глави. Очите им не можа да види. Странните същества незабавно

изчезнах

Категория: Други
Прочетен: 108 Коментари: 0 Гласове: 0
17.08.2017 06:29 - вечната воина
             [Kodirane UTF-8]

 

            Джо Холдеман

            Вечната война

 

 

            Уилям Мандела е само един обикновен войник, който отива там, където го изпратят. Спуска се в черни дупки и пропада в други пространства, където води сражения с враговете на човечеството — тауранците. През 2003 г.сл.р.Хр. той е редник, през 2020 — сержант, през 2380 — лейтенант, а в 2458 е вече майор. Губи крайници, получава нови в замяна и пак се връща на фронта. Междувременно, докато траят колапсаровите скокове, на Земята неусетно изминават десетки и дори стотици години. Когато си идва той открива че земните жители до един са станали… хомосексуалисти. Други поколения, други нрави… В един прекрасен ден го привикват, за да му съобщят, че войната е била всъщност недоразумение, което трябва да бъде забравено.

 

 

            РЕДНИК МАНДЕЛА

            1997 — 2007 г. сл. Р. Хр.

 

            1.

            — Тази вечер ще ви покажем осем безшумни начина на убийство.

            Човекът, комуто принадлежаха тези думи, бе сержант, който не изглеждаше с повече от пет години по-възрастен от мен. Така че, ако изобщо някога бе убивал човек в бой, безшумно или по какъвто и да е друг способ, то би трябвало да го е извършил като пеленаче.

            Вече знаех да убивам по осемдесет различни начина, повечето от които — доста шумни. Наместих гърба си на стола, възприех изражение на учтиво внимание и заспах с отворени очи. Същото сториха почти всички останали. Вече бяхме наясно, че лекциите след кльопачката никога не включваха важни неща.

            Събуди ме лъчът на прожекционния апарат и тогава изгледах краткия филм за „осемте безшумни начина“. Някои от актьорите трябва да са били престъпници, наказани с промиване на мозъка, защото наистина ги убиваха.

            След филма едно момиче от първия ред вдигна ръка. Сержантът кимна и тя се изправи, за да покаже и останалата част от себе си. Бе хубавка, но малко ячка в раменете и врата. Така изглежда всеки, който е мъкнал на гърба си тежката раница в продължение на два-три месеца.

            — Сър — трябваше да се обръщаме към сержантите със „сър“ до края на обучението, — повечето от тези начини ми се струват… доста глупави.

            — Например?

            — Например да убиеш с удар в бъбреците с шанцов инструмент. Искам да кажа, кога _всъщност_ човек би останал само с шанцов инструмент, без оръжие или нож? И защо просто да не халосаш противника по главата?

            — Може да носи каска — рече с основание сержантът.

            — Освен това, тауранците навярно _изобщо_ нямат бъбреци.

            Той повдигна рамене.

            — Навярно нямат.

            Беше 1997-ма и никой още не бе виждал жив тауранец; не бяха открити дори и частици от тауранец, по-големи от някой изпепелен хромозом.

            — Химическият състав на телата им с сходен с нашия и трябва да приемем, че те също са сложно устроени създания. _Би трябвало_ да имат някаква слабост, уязвими места и вие ще трябва да ги откриете.

            — Ето кое е най-важното — заби той пръст в екрана. — Осем престъпника бяха пожертвани заради вас, за да разберете как да убивате тауранците, независимо дали имате под ръка мегаватов лазер или проста дъска.

            Момичето си седна, но не изглеждаше много убедено.

            — Други въпроси?

            Никой не вдигна ръка.

            — О’кей. Ми-и-и-рно! — изправи се той залитайки и ни изгледа в очакване.

            — Майната ви, сър!

            — По-високо!

            — МАЙНАТА ВИ, СЪР! — това бе един от не особено вдъхновяващите опити да се повдигне духа на войската.

            — Така е по-добре! И не забравяйте — утре ученията са преди изгрев слънце. Кльопачката е в 03,30, проверката — в 04,00. Всеки, който остане в леглото след 03,40, губи една нашивка. Свободни сте.

            Вдигнах ципа на комбинезона си и прецапах през снега до салона, за да се подкрепя с чаша соя и един фас. Пет-шест часа сън винаги са ми стигали, а и това бе единственото време, когато можех да остана насаме със себе си, поне за малко извън армията. Прегледах за няколко минути разпечатката на новините. Около Алдебаран преди четири години беше ликвидиран един кораб. Сформираше се наказателна флотилия, но щяха да й потрябват _още_ толкова години, за да стигне дотам. А дотогава тауранците щяха здраво да блокират всички възможни входно-изходни планети.

            Когато се прибрах в спалното помещение, всички се бяха вмъкнали в чувалите и главното осветление бе угасено. Откакто се върнахме от двуседмичните учения на Луната, цялата рота едвам се влачеше. Метнах дрехите си в шкафчето, хвърлих едно око на списъка и разбрах, че койката ми бе номер 31. По дяволите, точно под отоплителя.

            Възможно най-безшумно се промъкнах през завесата, за да не разбудя съседа си. Не видях кой беше, но и без това не давах пет пари. Мушнах се под одеялото.

            — Закъсняваш, Мандела — и последва прозявка. Гласът принадлежеше на Роджърс.

            — Извинявай, че те събудих — прошепнах аз.

            — Няма за к’во — обърна се тя, гушна се и след като ме прегърна, потънах в нея. Беше топла и достатъчно мека.

            Потупах я по бедрото почти по братски.

            — Лека, Роджърс.

            — Лека, жребецо — върна ми тя жеста, далеч по-целенасочено.

            Защо става така, че човек винаги попада на уморени, когато е готов, и на възбудени, когато е каталясал? Нямаше как да не приема неизбежното.

 

            2.

            — До-о-о-бре, хайде сега дайте по-яко! Екипът на гредите! Мърдай, мърдай, размърдайте си задниците!

            Към полунощ бе нахлул топъл въздушен фронт и снегът обърна на лапавица. Пермопластовата греда тежеше двеста и петдесет кила и бе дяволски трудно да се носи, дори и да не бе покрита с лед. Бяхме четирима, по двама от всеки край, стиснали пластмасовата греда с вдървените си пръсти. Партньор ми бе Роджърс.

            — Пускай желязото! — извика типът зад мен; искаше да каже, че изтърва. Е, не беше желязо, но бе достатъчно тежко, за да ти строши крака. Всички пуснаха и отскочиха едновременно. Гредата ни обля целите с киша и кал.

            — По дяволите, Петров! — рече Роджърс, — що не си се записал в Червения кръст или нещо подобно? Тая шибана работа не е чак толкоз тежка.

            Повечето от момичетата използваха по-благоприличен език. Роджърс си бе една малка кучка.

            — Добре, хайде, гредарите, размърдайте си задниците. Екипът на смоларите, следвайте ги!

            Нашите двама смолари дотичаха, размятали кофите си с епоксидна смола.

            — Почвай, Мандела, че чак топките ми замръзнаха.

            — И моите — прибави момичето, повече с чувство, отколкото с логика.

            — Едно, две, давай!

            Вдигнахме гредата и се запрепъвахме към моста, който беше почти три четвърти готов. Втори взвод май щеше да ни изпревари. Не ми пукаше, но взводът, който първи свършеше, пръв щеше да се прибере. За останалите — още четири мили в калта и никаква почивка до кльопачка.

            Поставихме гредата на мястото й, тя изтропа, после я застопорихме със скобите към вертикалните стълбове. Женската половина от смоларския екип захвана да я маже с лепилото, преди още да бе закрепена окончателно. Помагачите от другата страна я очакваха. Екипът, който отговаряше за настилката, киснеше в началото на моста. Всеки от тях бе вдигнал над главата си, досущ като чадър, парчета от лек, пресован пермопласт. Бяха сухи и чисти. Зачудих се на глас какво ли бяха сторили, за да заслужат това и Роджърс излезе с няколко цветисти, но съмнителни предположения.

            Връщахме се за следващата греда, когато командващият (името му бе Дугълстийн, но му викахме „До-о-обре“) наду свирката и изрева:

            — До-о-обре, момчета и момичета войници, десет минути. Можете да си ги изпафкате, ако имате с какво.

            Той бръкна в джоба си и завъртя копчето, с което нагласяше отоплението на комбинезоните ни.

            С Роджърс седнахме откъм нашия край на гредата и аз извадих кутията си за тютюн. Имах много марихуана, но ни бе наредено да не пушим „трева“ до вечерната кльопачка. Единственият тютюн, с който разполагах, бе фас от пурета, дълъг около три инча. Запалих го, като пазех завет с лицевата страна на кутията. След първите няколко дръпвания не беше чак толкова кофти. Роджърс също си дръпна, колкото да не ме обиди, но направи гримаса и ми го върна.

            — Преди да те призоват във войската в университета ли беше?

            — Да, тъкмо завърших физика. Гонех учителска диплома.

            — Аз пък учех биология… — кимна тя сериозно.

            — Прилича ти — гребнах шепа киша. — И докъде я докара?

            — Следвах шест години, стигнах бакалавърска стенен и идваше ред на докторската… — Тя плъзна ботуша си по земята и преобърна купчина кал и киша с консистенцията на замръзваш млечен сладолед. — И защо, бе мамицата му, трябваше да се случи това?

            Вдигнах рамене. Въпросът не се нуждаеше от отговор, най-малко пък от отговора, който UNEF ни пробутваше. Интелектуалният и човешки елит на планетата — на стража срещу тауранската заплаха. Соени лайна! Всичко бе просто един голям експеримент. Да установим дали сме в състояние да подмамим тауранците към бойни действия на повърхността.

            Както можеше да се очаква, „До-о-обре“ наду свирката две минути по-рано, но Роджърс и аз си поседяхме още минута, докато смоларите и настилкаджиите не довършиха покритието на гредата. След изключването на отоплението костюмите бързо изстиваха, но ние не се помръдвахме единствено заради принципа.

            Тренировките за издръжливост на студ бяха лишени от смисъл, но следваха типичната тъпа логика на войската. Е, да, там, където щяхме да отидем, щеше да бъде студено, но не и ледено или снежностудено. По правило температурата на входно-изходните планети си оставаше през цялото време в рамките на един-два градуса около Абсолютната нула* — тъй като колапсарите** не греят и първия хлад, който усетиш там, ще означава, че вече си мъртъв.

            [* Абсолютната нула — минус 273,15 градуса по Целзий, — б.пр.]

            [** Колапсар — тук и по-нататък равнозначно на черна дупка — б.пр.]

            Колапсарният скок беше открит преди дванайсет години. Тогава аз бях на десет. Достатъчно е да се запрати с висока скорост дадено физическо тяло към колапсара и ето, че то вече изскача в някоя друга част на галактиката. Формулата, която позволява да се определи къде точно ще се появи то, бе изнамерена много скоро — тялото ще се движи по същия „маршрут“ (според геодезията на Айнщайн), който би следвало, ако колапсарът не се бе изпречил на пътя му, докато не се сблъска с друго колапсарово поле, където то се появява отново — тласнато със същата скорост, с която е навлязло преди това в първия колапсар. Времето за пътуване между два колапсара, както се оказа, бе… равно на нула.

            Откритието отвори сума работа на физиците-математици, които трябваше да предефинират едновременността, сетне да разрушат общата теория на относителността, след което отново да я възстановят. Ала политиците бяха истински щастливи, защото вече можеха да изпратят кораб с колонисти до Фомалхаут на по-ниска цена, отколкото някога бе струвало основаването на форпост на Луната. А имаше и маса народ, който политиците умираха да пратят там, на славно пътешествие, вместо да го оставят да създава смутове у дома.

            Корабите винаги се придружаваха от автоматична сонда, която ги следваше на два-три милиона мили разстояние. Ние знаехме всичко за входно-изходните планети, малки отломки, които кръжаха около колапсарите; целта на дрона* — сонда бе да се завърне и да извести, в случай, че корабът се трясне в планетата с 0,999 от скоростта на светлината.

            [* Дрон — безпилотен космически апарат с най-различно предназначение — б.пр.]

            Подобна катастрофа изобщо не се състоя, но един ден у дома почти на куц крак се довлече самотен дрон. След като данните, които носеше, бяха анализирани, се оказа, че корабът на колонистите е бил преследван и разрушен от друг кораб. Беше се случило в близост до Алдебаран, в съзвездието Телец*, но тъй като „алдебаранец“ е малко трудничко за произнасяне, врагът бе назован „тауранец“.

            [* Taurus (лат.) — Телец, от там и тауранци, т.е. жители на Taurus -б.пр.]

            След този случай корабите с колонисти пътуваха с въоръжена охрана. Тя често летеше и сама, докато накрая колонизационната група не бе сведена само до UNEF*.

            [* United Nations Exploratory Force — Изследователска армия на Обединените нации — б.пр.]

            С ударение върху „армия“.

            По-късно някой умник от Общото събрание реши, че трябва да разположим войска от пехотинци, която да охранява входно-изходните планети до най-близките колапсари. Това от своя страна доведе до Закона за военната повинност на елита от 1996 г. и до най-елитната войска в цялата военна история.

            И ето ни сега, петдесет мъже и петдесет жени, всички с коефициент на интелигентност над 150, физически необикновено здрави и силни, си мааме най-елитно през калта и кишата на средно Мисури и разсъждаваме върху безполезността на уменията си да строим мостове в светове, където единствената течност ще е някоя случайно останала локва течен хелий.

 

            3.

            След около месец заминахме на последното си учение — маневри на планетата Харон. Макар и близо до перихелия му, в сравнение с Плутон тя се намираше почти двойно по-далеч от Слънцето.

            Транспортният кораб за превоз на войски бе преоборудван „конски вагон“ — строен да поеме двеста колонисти и съответното количество растения и добитък. Не си мислете обаче, че бе просторен, само защото броят ни бе наполовина по-малък. Повечето свободно място бе заето от допълнителни количества реакторна маса и оръжия.

            Цялото пътуване трая три седмици, през първата половина ускорявахме до 2 g, а през втората — намалявахме скоростта. Най-високата ни скорост, когато префучахме покрай орбитата на Плутон, бе около една двадесета от скоростта на светлината — относителността дори не успя да надигне дяволската си глава. Три седмици да разнасяш насам-натам двойно по-голямото си тегло… е, не е като на пикник. Правехме някои предпазливи упражнения по три пъти на ден, но останахме в хоризонтално положение колкото е възможно по-дълго. И въпреки това имахме няколко счупени кости и тежки изкълчвания. Мъжете трябваше да носят специални поддържащи приспособления и бандажи, инак подът щеше да се застеле с откъснатите им органи. Беше почти невъзможно да се спи; от кошмари, че се задушаваш или се смачкваш, от това, че трябва непрекъснато да се въртиш, за да си облекчиш кръвообращението и за да не се образуват рани от лежането. Едно от момичетата бе толкова изтощено, че едва не проспа момента, когато реброто й разкъса тялото и щръкна навън.

            И преди това бях излизал в космоса на няколко пъти, но когато най-сетне забавянето на скоростта бе преустановено и преминахме в режим на свободно падане, единственото, което усетих, бе огромно облекчение. Някои обаче не бяха излизали в космоса, ако не броим обучението ни на Луната, и неочакваното замайване и загубата на ориентация направо ги смаза. Ние, по-опитните, чистехме подире им — носехме се из жилищните помещения със сюнгери и инспиратори, за да изсмучем наполовина смлените хапчета „Високопротеинов концентрат, с малка утайка и аромат на телешко (Соя)“.

            Докато се спускахме от орбита, Харон се виждаше добре. Нямаше обаче кой знае какво за гледане. Представляваше замъглена, белезникава сфера с няколко петна върху нея. Приземихме се на около двеста метра от базата. Към кораба се скачи херметизирана верижна машина, тъй че нямаше нужда да обличаме скафандри. С подрънкване и скърцане се намърдахме в главната сграда — безлична кутия от сивкава пластмаса.

            Стените вътре имаха също толкова гаден цвят. Ротата се разположи по чиновете и се разбъбри. Свободно място имаше до Фрийланд.

            — По-добре ли си, Джеф? — попитах го. Все още беше малко бледен.

            — Ако Господ е предвиждал човекът да издържа на свободно падане, той щеше да го надари с чугунен ларинкс — въздъхна тежко Джеф. — Малко по-добре съм, но страшно ми се пуши.

            — Така ли?

            — Ама на теб май ти понесе. В училище ли си го минавал?

            — В горните курсове на университета — дисертация по вакуумно заваряване. Три седмици в орбита около Земята.

            Облегнах се назад и бръкнах за кутийката с тютюна за енти път, но нея я нямаше. Животоподдържащият костюм не предвиждаше място за никотин и ТНС.

            — То и тренировките си бяха тежки — измърмори Джеф, — ама тия лайна тук…

            — Ми-и-и-рно!

            Надигнахме се шумно по двама, по трима. Вратата се отвори и в залата влезе един майор. Изпънах се лекичко. Това бе офицерът с най-висок ранг, когото изобщо бях виждал. Върху комбинезона му бяха пришити орденски лентички, включително и тъмночервена, което означаваше, че е бил ранен в бойни действия, когато се е сражавал в редовете на старата американска армия. Сигурно ще да е било в Индокитай, но тая история бе приключила безславно още преди да се родя. Не изглеждаше чак толкова стар.

            — Седнете, седнете.

            Той направи плавен жест да седнем, все едно че погали куче. Сетне сложи ръце на хълбоците си и с усмивчица на лицето огледа ротата.

            — Добре дошли на Харон. Избрали сте чудесен ден за кацане, температурата навън е средно с 8,5 градуса над Абсолютната нула. През следващите два века и нещо не очакваме кой знае какви промени.

            Някой от нас се засмяха нерешително.

            — Наслаждавайте се на тропическия климат в базата Маями, докато можете. Тук сме откъм слънчевата страна, а по-голямата част от обучението ви ще премине в неосветената част. Температурата там е малко по-нисичка — заковала се е на около 2,08 градуса. Можете да смятате цялото си обучение на Земята и на Луната за елементарно упражнение, чиято цел е била да ви даде достатъчно справедлив шанс, за да оцелеете на Харон. Тук ще ви се наложи да повторите целия репертоар: инструменти, оръжия, маневри. И ще откриете, че при тези температури инструментите не работят така, както би трябвало, оръжията не искат да стрелят, а пък хората действат съ-ъ-ъ-всем внимателно.

            Той хвърли поглед на папката, която държеше и продължи:

            — В този момент сте четирийсет и девет жени и четирийсет и осем мъже. Двама са останали мъртви на Земята, а един е бил освободен но психиатрични причини. След като прочетох резюмето от тренировъчната ви програма, най-искрено се учудвам, че толкова много от вас са я преминали. Трябва обаче да знаете, че няма да бъда недоволен, ако само петдесетина, тоест половината, завършите тази последна фаза. А единственият начин човек да не я завърши, е да умре. Тук. Единственият начин да се озовем отново на Земята — и аз в това число — е да се завърнем от бойния поход. Обучението ви ще бъде прекратено след един месец. Сетне отивате на колапсара Старгейт, намира се на половин светлинна година разстояние. Ще останете в базата на Старгейт 1, най-голямата входно-изходна планета, докато не дойде смяната ви. Да се надяваме, че това няма да трае повече от месец; следващата група трябва да пристигне тук веднага щом вие отпътувате. От Старгейт ще заминете за някоя стратегически важна черна дупка, където ще установите военна база и ще се биете с врага, ако бъдете нападнати. Ако това не стане, ще поддържате пункта си до второ разпореждане. Последните две седмици от обучението ви ще са посветени на изграждането на тъкмо такава база, на тъмната страна на планетата. Там ще бъдете напълно изолирани от базата Маями: никакви свръзки, никаква евакуация по медицински причини, никакви допълнителни доставки. Малко преди да изтекат тези две седмици, вашите отбранителни съоръжения ще бъдат подложени на преценка посредством въоръжена атака на управляеми дрони.

            И са похарчили толкова пари, само за да ни убият, докато ни обучават?

            — Всички от постоянния персонал тук, на Харон, сме бойци-ветерани. Което означава, че сме на възраст между четирийсет и петдесет години. Но мисля, че ще можем да издържим на темпото ви. Двама от нас ще бъдат непрекъснато с вас и ще ви придружат поне до Старгейт. Това са капитан Шърман Стот, вашият ротен командир, и сержант Октавио Кортес, вашият главен сержант. Господа?

            Двамина от първия ред небрежно се надигнаха и се обърнаха към нас. Капитан Стот бе малко по-дребен от майора, но бе излят сякаш от същия калъп: лицето му беше сурово и гладко като порцелан, с цинична полуусмивка. Брадичка, широка точно сантиметър, обрамчваше едрата му челюст. На външен вид изглеждаше най-много трийсетгодишен. На бедрото си бе запасал грамаден пищов, оръжие от барутен тип.

            Сержант Кортес бе друг роман от зоната на ужасите. Главата му бе бръсната и с неправилна форма, сплескана от едната страна, където очевидно значителна част от черепа му е била отстранена. Лицето му бе много тъмно, изпъстрено с бръчки и белези. Липсваше половината от лявото му ухо, а очите му бяха толкова изразителни, колкото са бутоните на някоя машина. Носеше комбинация брада-мустаци — все едно кльощава бяла гъсеница бе направила кръгче около устата му. Ученическата му усмивка би изглеждала приятна върху което и да е друго лице, но той бе най-грозното и подло на вид създание, което някога бях виждал. И все пак, ако забравите за главата му, а вземете предвид останалите метър и осемдесет под нея, то той би могъл да бъде втората част от рекламата „преди да влезеш“ и „след това“ на някой курорт, специализиран в областта на културизма. Нито Стот, нито Кортес носеха орденски лентички. Кортес имаше малък, джобен лазер, окачен на магнитен кобур странично под мишницата му. Ръкохватката му бе дървена и беше излъскана от употреба.

            — И сега, преди да ви оставя на нежните грижи на тези двама господа, нека ви предупредя отново: преди два месеца на тази планета нямаше жива душа, само останки от екипировката на експедицията от 1991-ва. Работен отряд от четирийсет и пет мъже се поти един месец, за да издигне тази база. Двайсет и четирима от тях, повече от половината, загинаха докато я строяха. Това е най-опасната планета, на която човек изобщо се е опитвал да живее, но там, където тепърва ви предстои да отидете ще бъде още по-гадно. В следващия месец началниците ви ще се постараят да ви запазят живи. Слушайте ги… и следвайте примера им; те са издържали тук много по-дълго, отколкото ще ви се наложи на вас. Капитане?

            Капитанът се изправи и майорът напусна помещението.

            — Ми-и-и-рно! — последната сричка прозвуча като експлозия и всички скочихме на крака.

            — Вижте сега, това, което ще ви кажа, ще е за пръв и за последен път, затова най-добре слушайте — изръмжа той. — Тук се намираме в бойна обстановка, а при такава съществува само едно наказание за неподчинение и неизпълнение на заповед. — Той измъкна пищова от кобура си и го хвана за дулото като бухалка. — Това е автоматичен пистолет, армейски образец 1911 година, калибър 45-ти; примитивно, но ефективно оръжие. Сержантът и аз сме овластени да използваме оръжие и да убиваме в името на здравата дисциплина. Не ни карайте да го правим, защото ще го направим.

            Той прибра пищова. Кобурът силно изщрака в мъртвата тишина, сетне капитанът продължи:

            — Заедно със сержант Кортес сме убили повече хора, отколкото са събрани в тази стая. И двамата бяхме в американската армия във Виетнам, и двамата после служихме в Международната гвардия на Обединените нации преди повече от десет години. Аз доброволно се отказах от повишение в чин майор, заради честта да поема командването на тази рота, а главен сержант Кортес — от повишение в чин капитан, защото и двамата сме действащи войници, а това е първото бойно положение от 1987-ма насам. Помнете какво ви казах. Сега главен сержант Кортес ще ви инструктира по-подробно за задълженията ви под негово командване. Поеми нататък, сержант.

            Той се завъртя на пета и с широка крачка излезе от стаята. През цялото време, докато произнасяше речта си, изражението на лицето му не помръдна и с милиметър.

            Главният сержант се придвижваше като тежка машина, пълна със сачмени лагери. Когато вратата се затвори със скърцане, той се обърна тромаво към нас и рече:

            — Свободно, седнете.

            Тонът му бе удивително благ. Настани се на една маса в предната част на помещението. Тя изстена под тежестта му, но издържа.

            — Вижте сега, капитанът ви говори страховити работи, аз пък изглеждам страшно, но и двамата ви мислим доброто. Ще ви се наложи да работите доста отблизо с мен, ето защо не е зле да свикнете с това, което виждате на черепа ми. Навярно няма да срещате често капитана, освен на ученията.

            Той докосна плоската страна на темето си.

            — И като заговорих за глави и тяхното съдържимо, трябва да ви уведомя, че все още разполагам с повечето от своя собствен мозък, въпреки усилията на китайците да ме лишат от него. Всички ние, старите ветерани, които се събрахме в UNEF, трябваше да отговаряме на същите критерии, по които подбраха и вас по Закона за военната повинност на елита. Предполагам, че всички сте умни и корави, но не забравяйте, че капитанът и аз сме не само умни и корави, но и опитни.

            Той прелисти списъка, без всъщност да го погледне.

            — И тъй, както каза капитанът, по време на полевите учения ще има само един вид дисциплинарно наказание. Смъртно. Но при нормални условия няма да ни се наложи да убиваме за неподчинение; Харон ще ни спести това главоболие. В жилищните помещения ще е друга опера. Не ни е грижа какво ще вършите там. Дали ще се щипете по дупетата по цял ден, дали ще се чукате по цяла нощ, няма никакво значение…. Но след като сте облекли скафандрите и излезете навън, ще трябва да сте толкоз дисциплинирани, че да засрамите и един центурион. Ще има ситуации, когато нечия глупава постъпка може да убие всички ни. Както и да е, първото нещо, което трябва да направим, е да изпробваме бойните ви скафандри. Оръжейникът ви очаква в жилищните помещения; ще ви приема един по един. Да вървим.

 

            4.

            — Известно ми е, че на Земята сте изучавали възможностите на бойния скафандър.

            Оръжейникът бе дребен мъж, донякъде плешив, без отличителни знаци върху комбинезона си. Сержант Кортес ни бе казал да се обръщаме към него със „сър“, тъй като бил лейтенант.

            — Бих искал обаче да подчертая някои моменти, а може би и да добавя неща, за които вашите инструктори на Земята не са били наясно или не са ги знаели. Вашият главен сержант бе достатъчно любезен и се съгласи да ми помогне при демонстрациите. Сержант?

            Кортес съблече комбинезона си и излезе на леко повдигнатия подиум, където бе поставен един боен скафандър — наподобяваше на отворена раковина с човешки форми. Той влезе заднешком в него и пъхна ръцете си в твърдите ръкави. Чу се изщракване и костюмът се затвори с въздишка. Беше яркозелен на цвят, върху шлема му бе изписано с бели букви името КОРТЕС.

            — Маскировката, сержант.

            Зеленото се обезцвети до бяло, сетне до мръсносиво.

            — Това е един добър камуфлаж за Харон и за повечето от входно-изходните планети — рече Кортес. Сякаш говореше от дъното на някой кладенец. — Но има и още няколко подходящи комбинации — сивото се изпъстри и се превърна в смес от яркозелени и кафяви петна. — Джунгла. — Сетне плавно премина в светла охра. — Пустиня. -Тъмнокафяво, още по-тъмно, до чисто черно. — За нощно време или за космоса.

            — Отлично, сержант. Доколкото ми е известно, това е единствената особеност на костюма, която е била усъвършенствана в хода на вашето обучение, така че бихте могли и да не знаете за нея. Камуфлажният регулатор е около лявата ви китка и е всеизвестен факт, че е неудобен за управляване. Но след като нагласите желаната комбинация, не е трудно да се застопори. На Земята не сте имали достатъчно тренировки със скафандрите. Не искахме да свикнете с употребата им в невраждебна среда. Бойният скафандър е най-смъртоносното лично оръжие, което е било измисляно някога, но и с никое друго оръжие не е толкова лесно човек да се самоубие по невнимание. Обърнете се, сержант — нареди той и продължи: — Какво имам предвид — потупа голямата квадратна издатина между раменете. — Топлообменник. Както ви е известно, скафандърът се стреми да поддържа подходяща за вас температура, независимо какво с времето навън. Материалът, от който е изработен, представлява най-съвършения изолатор, който можем да си позволим, съобразявайки се с механичните изисквания. Ето защо пластините на топлообменника се нагорещяват — те „отвеждат“ навън от скафандъра високите температури. В тъмната половина на планетата тези пластини направо се нажежават, тъй като вътрешната топлина буквално започва да се отцежда по тях. И е достатъчно само да се облегнете на някой отломък замръзнал газ; наоколо е пълно с такива. Твърдият газ ще се сублимира бързо и разширявайки се, в стремежа си да се оттласне от заобикалящия го „лед“, ще разтроши топлообменника и за стотна от секундата ще получите във врата си експлозия, равносилна на избухване на ръчна граната. И няма даже да разберете какво ви е сполетяло. Лекцията продължаваше.

            — През последните два месеца различни вариации на тази тема убиха единайсет души. При това те само строяха бараки. Предполагам, знаете колко лесно могат да ви убият усилвателите на скафандъра — вас или вашите другари. Някой има ли желание да се ръкува със сержанта? — Оръжейникът замълча, сетне пристъпи и обгърна ръкавицата на Кортес. — Той е много, много опитен. Докато и вие не станете такива, бъдете изключително внимателни. Можете да поискате само да се почешете и да свършите със счупен врат. Винаги помнете полулогаритмичната прогресия: натиск със сила един килограм създава усилие от два килограма и половина; кило и половина натиск — дава десет; две кила — двайсет и три; две и половина — четирийсет и седем. Повечето от вас биха могли да постигнат хватка със сила над петдесет кила. След като бъде усилена, на теория с нея бихте могли да строшите на две стоманена греда. Но всъщност мощността ще разруши материята на ръкавиците ви и, поне на Харон, ще умрете много бързо в резултат от надпреварата между декомпресията и мигновеното замръзване. Умирате, независимо кой ще победи в състезанието. И усилвателите на краката са опасни, въпреки че при тях усилването не е толкова крайно. Докато не придобиете умения, не се опитвайте да тичате или да скачате. Напълно е възможно да се препънете, а това с доста голяма вероятност също ще е равнозначно на смърт. Гравитацията на Харон е три-четвърти от нормалната на Земята, което е поносимо. Но на един наистина малък свят можете да подскочите със засилване и да не се приземите в следващите двайсет минути, просто да отлетите зад хоризонта. Може да се блъснете в някой скалист хълм със скорост осемдесет метра в секунда. На един малък астероид не е никак трудно да се засилиш и да отхвърчиш на неочаквано пътешествие в космоса. А това в крайна сметка е един доста бавен и несигурен начин на придвижване.

            Той вече приключваше:

            — Утре заран започваме да ви обучаваме как да оцелеете вътре в тези адски машинки. В останалата част от този следобед и вечерта ще ви викам един по един, за да прогоним скафандрите. Това е всичко, сержант.

            Кортес отиде до вратата и завъртя крана, с който шлюзът се пълнеше с въздух. Светна група инфрачервени излъчватели, които предотвратяваха замръзването на въздуха в него. Когато налягането се изравни, той затвори крана, отвори вратата и се намъкна в шлюза, след което я затръшна подире си. Помпата, която изпразваше шлюза, бръмча около минута; сетне Кортес излезе и отново затвори вратата.

            Приличаше доста на лунните ни тренировки.

            — Искам пръв да остане редник Омар Алмираз. Другите могат да отидат да си потърсят койките. Ще ви викам по вътрешната свръзка.

            — По азбучен ред ли, сър?

            — Да. Всеки от вас ще ми отнема около десетина минути. Ако името ви започва с Я, можете да се напъхате с някого в спалния чувал.

            Въпросът зададе Роджърс. Навярно си мислеше тъкмо за това: да се пъхне с някого в чувала.

 

            5.

            Слънцето изглеждаше като студена, бяла точица точно над нас. Бе много по-ярко, отколкото бях очаквал; след като се намирахме на 80 AU* от него, то яркостта му представляваше едва 1/6400-на от тази, която ни беше позната от Земята. И все пак, излъчването му напомняше на мощна улична лампа.

            [* AU — Астрономически единици — б.пр.]

            — Светлината тук е значително повече, отколкото на някоя входно-изходна планета — изпращя гласът на капитан Стот по общата честота. — Радвайте се, че поне можете да виждате къде стъпвате.

            Бяхме се строили в редица на пермопластовата пътека, която свързваше жилищния отсек със склада. Цяла сутрин се бяхме тренирали да ходим вътре и сега не бе по-различно, ако изключим екзотичната природа. Макар и светлината да бе доста оскъдна, човек можеше да вижда ясно почти всичко до хоризонта, благодарение на отсъствието на каквато и да е атмосфера. Някаква черна скала, която имаше прекалено правилни форми, за да е с естествен произход, се простираше от хоризонт до хоризонт, сиреч на километър от нас. Земята бе черна, прилична на обсидиан, нашарен с бял или синкав лед.

            Досами склада се издигаше хълмче сняг в сандък с надпис КИСЛОРОД.

            Скафандърът бе сравнително удобен, но в него човек изпитваше странното усещане, че е едновременно и марионетка, и кукловод. Прилагаш усилие да придвижиш крака си и скафандърът го поема, усилва го и придвижва крака вместо теб.

            — Днес ще обходим района на ротата, но никой няма да го _напуска_.

            Капитанът не носеше 45-калибровия пищов, освен ако не го бе скрил като амулет под скафандъра си — но имаше лазерен — един „пръст“ от ръкавицата, като всички нас. И навярно чрез канала за радиовръзка можеше да подслушва всички ни.

            Слязохме от пермопласта и последвахме капитана по гладката скала, като спазвахме помежду си двуметрова дистанция. Вървяхме внимателно около час, като се разгръщахме спираловидно и накрая спряхме в самия край на района.

            — Сега внимавайте много. Отивам до онази синкава ледена плоча — беше доста голяма, на около двайсет метра разстояние — за да ви покажа нещо, което трябва да научите, ако искате да останете живи.

            Той се отправи демонстративно към нея с уверена стъпка.

            — Първо ще трябва да нагрея този камък, така че спуснете филтрите.

            Натиснах копчето под мишницата си и филтърът се плъзна пред зрителния ми преобразувател. Капитанът насочи „пръста“ си към един черен камък с размера на баскетболна топка и пусна къс лазерен откос. Сиянието хвърли дълга сянка от фигурата на капитана над нас и по-далеч. Камъкът се разтроши и се превърна в купчина отломки.

            — На тези парчета не им трябва много време да изстинат — спря той и вдигна едно. — Навярно се е нагряло до 20–25 градуса. Гледайте.

            „Топлият“ камък бе запратен срещу ледената плоча. Той се хлъзна, описа невероятна траектория и отхвърча. Следващият захвърлен камък направи същото.

            — Както ви е известно, не сте идеално изолирани. Тези камъни имат долу-горе температурата на ходилата на скафандрите ви. Ако решите да застанете върху плоча замръзнал водород, ще ви се случи съвсем същото нещо. Единствената разлика е, че камъкът си е отдавна мъртъв. Причината за явлението се крие в това, че камъкът влиза в бърз контакт с леда. Получава се малка локвичка течен водород — и камъкът се плъзва на няколко молекули височина над течността върху възглавница от водородни пари. По този начин той или вие изгубвате всякакво съпротивление спрямо леда, а човек не може да остане прав, ако няма никакво съпротивление под ботушите си. При условие, че сте живели в скафандрите си месец или повече, би трябвало да можете да оцелеете след падане, но засега вие все още нямате нужните умения. Гледайте.

            Капитанът се сви и подскочи върху ледената плоча. Краката му моментално бяха изстреляни изпод него и той се завъртя във въздуха, приземявайки се на четири крака. Извъртя се и се изправи.

            — Цялата трудност се състои в това да запазите топлообменниците си от съприкосновение със замръзналия газ. На ледения фон температурата им е като на стоманолеярна пещ и всеки допир, придружен от съответния натиск, би довел до експлозия.

            Подир тази демонстрация повървяхме още около час и се върнахме в жилищните помещения. След като минахме през въздушния шлюз, трябвате да се помотаем, за да дадем на скафандрите възможност да придобият поне донякъде стайна температура. Някой се приближи и чукна шлема си в моя.

            — Уилям? — върху предната му част бе изписано името МАККОЙ.

            — Здрасти, Шон. Да не се е случило нещо?

            — Просто се чудех дали имаш с коя да спиш тази вечер.

            Точно така; бях забравил. Тук нямаше разписание кой с кого и къде да спи. Всеки сам си подбираше партньора.

            — Ами да, разбира се… ъ-ъ-ъ, не… искам да кажа, че не съм канил никоя. Разбира се, ако искаш…

            — Благодаря, Уилям. Ще се видим по-късно. Гледах я как се отдалечава и си помислих, че, ако някой бе в състояние да накара един боен скафандър да изглежда секси, то това би могло да бъде само Шон. Ала дори и тя не успяваше.

            Кортес реши, че сме се стоплили достатъчно и ни отведе в съблекалнята, където подредихме скафандрите си и ги скачихме със зарядните устройства. (Всеки скафандър разполагаше с малко късче плутоний, който можеше да го захранва няколко години, но трябваше да караме на акумулатори колкото е възможно повече.) След доста сустене всички се включиха в норматива и едва тогава ни разрешиха да се съблечем — деветдесет и седем голи пилета, които се измътват на Божия свят от яркозелените си яйца. Наистина бе _студено_ — въздухът, подът, особено пък костюмите и ние набързо и без всякакъв ред се засилихме към шкафчетата.

            Навлякох туниката, панталоните и сандалите, но още ми беше студено. Взех си чашата и се подредих на опашката за соя. Всички подскачаха от крак на крак, за да се стоплят.

            — Колко с-с-студено смяташ, че е, М-м-мандела? — беше Маккой.

            — Дори не ми се иска да си го помисля — спрях да подскачам и почнах да се разтривам колкото се може по-енергично, стиснал в една ръка чашата. — Поне колкото в Мисури.

            — Уф… да бяха пуснали малко топло в туй помещение.

            Дребните женички винаги страдат повече от останалите. А Маккой бе най-ситната в цялата рота, мацка с кръстче на осичка, нямаше дори метър и шейсет.

            — Включили са климатика. Скоро ще стане топло.

            — Как ми се иска да съм някой як добитък като теб. Доволен бях, че не беше.

 

            6.

            На третия ден, докато се учехме да копаем дупки, дадохме първата жертва.

            След като в оръжията на войника е съсредоточена такава енергия, не е практично той да дълбае дупки с обичайните кирка и лопата. И все пак, можеш цял ден да си мяташ гранати и в резултат да получиш само плитки ямки, затова обичайният метод бе да издълбаеш дупка с ръчния си лазер, след като се охлади да пуснеш в нея взривна шашка с часовников механизъм, и да я затрупаш с подръчни материали. Разбира се, на Харон има сума ти излишен камънак, особено ако вече си думнал наблизо някоя дупка.

            Единственият проблем в края на цялата тая процедура е напускането. Казаха ни, че за да бъдем в безопасност, всеки трябва да се прикрие зад нещо наистина солидно или да се намира поне на сто метра разстояние. След като спуснеш заряда, имаш три минути, за да се оттеглиш, но не можеш просто ей-така да спринтираш. Не е и безопасно, щом си на Харон.

            Инцидентът се случи, когато дълбаехме една наистина внушителна яма, от типа, необходим за подземен бункер. За целта трябваше да изровим голяма дупка, сетне да се спуснем на дъното на кратера и да повтаряме процедурата отново и отново, докато дупката не станеше още по-дълбока. Вътре в кратера използвахме заряди с петминутно забавяне, ала и това време едвам стигаше — човек наистина трябваше да се движи полека, да пълзи нагоре по ръба на кратера.

            Почти всички бяха издълбали вече двойни дупки; почти всички, освен мен и още трима. Предполагам, че единствено ние видяхме как загази Бованович. Намирахме се достатъчно далеко — на двеста метра разстояние. Посредством включения на четирийсет процента от мощността му зрителен преобразувател я зърнах да изчезва под ръба на кратера. Сетне можех вече само да слушам разговора й с Кортес.

            — Долу съм, сержант.

            За подобни упражнения обичайната радиовръзка бе ограничена: никой освен обучаваният и Кортес нямаше право да се включва.

            — Добре, придвижи се до центъра на ямата и изчисти боклука. Не бързай. Няма смисъл да се шашкаш, преди да си изтеглила предпазителя на взривателя.

            — Разбира се, сержант.

            Можехме да чуем как тихо ехтят преместваните дребни камъни, звукът се препредаваше посредством допира на ботушите й. Няколко минути не каза нищо.

            — Стигнах до дъното — сякаш трудно си поемаше дъх.

            — Лед или скала?

            — О, скала е, сержант. От онези, зеленикавите.

            — Тогава използвай по-слаб заряд. Едно цяло и две, разпръскване четири.

            — По дяволите, сержант, това ще ми отнеме цяла вечност.

            — Да, ама тая работа съдържа хидрирани кристали — топлината ще се разпространи много бързо и можеш да си счупиш някой кокал. А тогава ще се наложи да те изоставим там, момиче. Мъртва и потънала в кръв.

            — Окей, едно цяло и две, четири.

            Вътрешността на кратера проблясва с червено от отразената лазерна светлина.

            — Когато стигнеш дълбочина половин метър, увеличи на две цяло.

            — Роджър*.

            [* На езика на радиопредаванията — „разбрано“ — б.пр.]

            Отне й точно седемнайсет минути, три от тях — за разпръскване от втора степен. Мога да си представя колко е била изморена ръката, с която стреляше.

            — Сега си почини няколко минути. Когато дъното на дупката престане да тлее, сложи взривателя и пусни взрива вътре. Сетне се махай _внимателно_, ясно? Разполагаш с достатъчно време.

            — Тъй вярно, сержант. Ще се отдалеча, вървейки. Тонът й издаваше уплаха. Е, на човек не му се налага често да се измъква на пръсти от двайсет микротонна тахионна* бомба. Няколко минути слушахме само дишането й.

            [* Тахиони — хипотетични частици, движещи се със скоростта на светлината, формалното им съществуване противоречи на Теорията на относителността — б.пр.]

            — Хайде, пускам — последва леко шумолене на плъзгаща се в дупката бомба.

            — Сега действай хладнокръвно. Разполагаш с пет минути.

            — А-аха. Пет.

            Стъпките й зазвучаха бавни и постоянни. Сетне, след като започна да се катери по склона, звуците не бяха вече тъй постоянни, може би дори малко отчаяни. И когато оставаха още четири минути…

            — О, мамицата му! — чу се силен стържещ звук, сетне нещо изтрака, удари се. — Мамицата му, мамицата му!

            — Какво стана, редник?

            — О, мамицата му — тишина, — мамицата му!

            — Редник, нали не искаш да бъдеш разстреляна, _кажи ми какво се случи_?

            — Аз… мамицата му, заседнах. Някакво шибано свличане на скали… мамка му… НАПРАВЕТЕ НЕЩО! Не мога да помръдна, мамка му, не мога да помръдна, аз…

            — Млъкни! На каква дълбочина?

            — Не мога да помръдна, мамка му, шибаният ми крак. ПОМОГНЕТЕ МИ…

            — Тогава използвай ръцете си, по дяволите — бутай! Можеш да преместиш по един тон с всяка длан.

            Три минути.

            Тя спря да ругае и започна да мърмори нещо, предполагам на руски, с тихичък, монотонен глас. Дишаше тежко, човек можеше да чуе как камъните се търкаляха около нея.

            — Освободих се. Две минути.

            — Тръгвай колкото можеш по-бързо — тонът на Кортес бе спокоен и лишен от всякакви чувства.

            Появи се деветдесет секунди преди взрива — изпълзя над ръба на кратера.

            — Тичай, момиче. Най-добре тичай.

            Тя направи пет или шест стъпки и падна, хлъзна се настрани, изправи се, затича; пак падна, изправи се отново…

            Изглеждаше, че се движи бързо, но бе изминала само трийсетина метра, когато Кортес каза:

            — Добре, Бованович, лягай по корем и не мърдай.

            Оставаха десет секунди, но тя или не го чу, или искаше да измине още малко от разстоянието. Тъкмо когато се намираше в най-високата точка на един скок, взривът блесна като светкавица и избуча; нещо голямо я удари под врата, обезглавеното й тяло се завъртя и политна в пространството, подире му се проточи червено-черната спирала на моментално замръзналата кръв, която полека се свлече на земята — една пътечка от кристален прах… Всички я заобикаляха, додето събирахме камъни да покрием лишената от всякакви сокове маса на мястото, където свършваше „пътечката“.

            Тази вечер Кортес не ни чете лекции, дори не се появи за вечерната кльопачка. Ние бяхме много вежливи един към друг и никой не се боеше да говори

Категория: Други
Прочетен: 115 Коментари: 0 Гласове: 0
  

Аркадий и Борис Стругацки

ОБИТАЕМИЯТ ОСТРОВ

 

Аркадий Стругацкий

Борис Стругацкий

Обитаемый остров

 

 

ЧАСТ ПЪРВА

 

РОБИНЗОН

 

ГЛАВА ПЪРВА

Максим открехна люка, подаде се и предпазливо погледна небето.

Тукашното небе беше ниско и някак твърдо, без лекомислената прозрачност,

която намеква за безкрайността на космоса - не, това беше истинска

библейска твърд, гладка и непроницаема. Тази твърд, несъмнено опираща се

върху раменете на местния Атлант, равномерно фосфоресцираше. Максим потърси

в зенита дупката, пробита от кораба, но там се разливаха само две големи

черни петна - като капки туш във вода. Той широко разтвори люка и скочи във

високата изсъхнала трева.

Въздухът беше горещ и сух, миришеше на прах, старо желязо, отъпкана

зеленина, живот. И на смърт също миришеше - стара и непонятна. Тревата беше

висока до кръста; недалеч тъмнееха храсталаци, на места стърчаха унили

криви дървета. Беше почти светло, като през ярка лунна нощ на Земята, но

нямаше лунни сенки, нямаше я лунната мъглива синева. Всичко беше сиво,

прашно, плоско. Корабът стоеше на дъното на огромна котловина с полегати

склонове. Околната местност забележимо се надигаше към размития неясен

хоризонт и това беше странно, защото някъде наблизо течеше река, голяма

спокойна река, течеше на запад, нагоре по склона на котловината.

Максим заобиколи кораба, докосвайки с длан студения, леко влажен борт.

Откри следи от удари точно там, където предполагаше. Дълбока неприятна

вдлъбнатина под индикаторния пръстен - това беше, когато нещо внезапно

подхвърли и наклони кораба така, че киберпилотът се обиди и Максим спешно

трябваше да поеме управлението. И драскотина близо до десния обектив -

десет секунди по-късно, когато корабът полегна напред и ослепя с едното

око. Максим отново погледна към зенита. Черните петна сега едвам се

виждаха. Метеоритна атака в стратосферата - вероятност 0,00... но всяко

вероятно събитие някога се случва, нали?...

Максим се пъхна в кабината, превключи управлението на авторемонт,

задействува експрес-лабораторията, излезе и тръгна към реката. Приключение,

наистина, но въпреки това - скука. У нас в ГСТ дори приключенията са

рутина. Метеоритна атака, радиационна атака, авария при кацането. Авария

при кацането, метеоритна атака, радиационна атака... Приключения на тялото.

Високата чуплива трева шумолеше и хрупаше под краката, бодливи семена

се вкопчваха в шортите. С дразнещ звън налетя облак мушици, поблъска се

пред лицето и изостана. Възрастните солидни люде не участвуват в Групата за

Свободно Търсене. Те имат свои, възрастни, солидни занимания. Те знаят, че

всички тези чужди планети в своята същност са достатъчно еднообразни и

досадни. Еднообразно-досадни. Досадно-еднообразни... Разбира се, ако си на

двадесет години, ако не умееш нищо като хората, ако не знаеш конкретно

какво всъщност би искал да умееш, ако не си се научил да цениш най-голямото

свое богатство - времето, ако нямаш и не ти се предвиждат някакви особени

таланти, ако доминанта на твоята същност, както и преди десет години,

остават ръцете и краката, а не главата, ако си толкова примитивен и си

въобразяваш, че на неизвестните планети може да се намери някаква

неизвестна на Земята скъпоценност, ако, ако, ако... е, тогава... разбира

се. Тогава вземи каталога, отвори го на коя да е страница, забий пръст в

кой да е ред и лети, когато искаш. Откривай нова планета, наричай я със

собственото си име, определяй физически характеристики, сражавай се с

чудовища, стига да се намират, влизай в контакт, стига да има с кого,

робинзонствувай, ако няма никой... И не че всичко е напразно. Ще ти

благодарят, ще ти кажат, че си внесъл според силите си нещо ново, ще те

повика за подробен разговор някой виден специалист... Учениците от

началните класове ще те гледат с обожание, но учителят при среща ще те пита

само: "Ти още ли си в ГСТ?" - и ще смени темата, защото отговорността за

това, че още си в ГСТ, той поема върху себе си. А баща ти ще каже: "Хм..."

и неуверено ще ти предложи място на лаборант; майка ти ще каже: "Макси, ти

нали хубаво рисуваше едно време...", а Петер ще каже: "Колко смяташ да

караш така? Засрами се!"; а Джени ще каже: "Запознай се, това е мъжът ми."

И всички ще бъдат прави - освен теб. И ти ще се върнеш в Управлението на

ГСТ. Стараейки се да не гледаш към двамата също такива бездарници, които се

ровят в каталозите, ще вземеш поредния том, ще отвориш слепешком на коя да

е страница и ще забиеш пръст...

Преди да се спусне по стръмния бряг към реката, Максим се огледа.

Отзад се изправяше тревата, която бе стъпкал, кривите дървета чернееха на

фона на небето, светеше малкото кръгче на отворения люк. Всичко беше много

привично. "И нека - каза си той. - Нека... Хубаво ще е, ако открия тук

цивилизация, която да бъде могъща, древна и мъдра. И човешка..." Той слезе

до реката.

Реката наистина беше голяма, бавна и с просто око се виждаше как тя

тече от изток и се изкачва към запад. (Обаче рефракцията тук е

чудовищна...) И се виждаше, че другият бряг е полегат и обрасъл с гъст

тръстак, а на километър нагоре по течението от водата стърчат някакви

стълбове и криви греди, изкривени ажурни опори, обвити с мъхести растения.

"Цивилизация" - помисли си Максим без особен възторг. Наоколо се усещаше

много желязо и още нещо - непонятно, задушно, - и когато загреба малко вода

в дланта си, Максим разбра, че това е радиация, доста силна и зловредна.

Реката носеше от изток радиоактивни вещества; и беше ясно, че ползата от

тази цивилизация няма да е особено голяма, че пак не е намерил това, което

би искал, че с контакт няма защо да се заема, по-добре да направи

стандартните анализи, един-два пъти да облети планетата по екватора и да

изчезва, а на Земята да предаде материалите на сериозните, много патили

чичковци от Съвета за галактическа сигурност и по-бързо да забрави всичко

това.

Да забрави всичко това...

Той с отвращение отръска пръсти, избърса ги с пясък, после приседна и

се замисли. Опита се да си представи жителите на тази планета - едва ли

благоденствуваща планета. Някъде зад горите имаше град - едва ли

благополучен град - мръсни заводи, износени реактори, изхвърлящи в реката

радиоактивна помия, грозни диви къщи с железни покриви, много стени и малко

прозорци, между къщите - мръсни дворове, затрупани с боклук и трупове на

домашни животни, голям ров около града и подемни мостове... Впрочем не,

това е било преди реакторите. И хора. Той се опита да си представи тези

хора, но не можа. Знаеше само, че са прекалено облечени, те бяха направо

опаковани в дебел груб плат и носеха високи бели якички, които претриваха

шията. А после видя стъпки върху пясъка.

Това бяха следи от боси крака. Някой беше слязъл по брега и отплувал

по реката. Някой с големи широки стъпала, тежък, кривокрак, тромав -

несъмнено хуманоид, но с по шест пръста на краката. Стенейки, пъшкайки, е

слязъл от стръмния бряг, минал е по пясъка, с плисък се е потопил в

радиоактивната вода и, пръхтейки, е заплувал към другия бряг, към тръстака.

Без да сваля високата бяла якичка...

Яркосиньо пламване озари всичко наоколо, сякаш блесна мълния, и

веднага над брега загърмя, засъска, затрещя като от огън. Максим скочи. По

брега се сипеше суха пръст, нещо с опасен писък прелетя по небето и падна в

реката, като вдигна фонтан от пръски, примесени с бяла пара. Максим бързо

се закатери нагоре по стръмнината. Вече знаеше какво се е случило, не

разбираше само защо, и не се учуди, когато видя на мястото на кораба стълб

от кълбящ се нажежен дим, който в гигантска спирала се издигаше към

фосфоресциращата небесна твърд. Корабът се пропука, керамитовата черупка

пламтеше с лилава светлина, весело гореше сухата трева наоколо, пламна

храсталакът, димящи пламъчета вече захапваха кривите дървета. Яростната

горещина удряше в лицето. Максим се закри с длан и започна да отстъпва

покрай брега - една крачка, после още една, още и още... Отстъпваше, без да

откъсва сълзящите си очи от този величествено красив горящ факел, сипещ

пурпурни и зелени искри, от този внезапен вулкан, от безсмисленото буйство

на освободената енергия...

"Не, защо пък... - отчаяно мислеше той. - Появила се е една голяма

маймуна, видяла, че ме няма вътре, влязла, вдигнала палубата - аз самият не

знам как се прави това, но тя съобразила, била е такава една съобразителна

маймуна, шестопръста - вдигнала, значи палубата... Какво има в корабите под

палубата? С една дума, намерила акумулаторите, взела един голям камък - и

тряс! Много голям камък, към три тона... и с всичка сила... Яка маймуна...

Довърши ме все пак тя с камъните си - два пъти в стратосферата и тук

сега... Странна история... Такова нещо май досега не се е случвало. Обаче

какво ще правя сега? Ще започнат да ме търсят скоро, разбира се, но и да

почнат, едва ли ще се сетят, че е възможно така - корабът загинал, а

пилотът жив... Какво ще стане сега? Мама... Татко... Учителят..."

Той обърна гръб на пожара и тръгна. Вървеше бързо край реката; всичко

наоколо беше озарено с червена светлина; отпред се мяташе, скъсяваше и

удължаваше сянката му върху тревата. Отдясно започна гора - рядка, миришеща

на гниещи листа; тревата стана мека и влажна. Две големи нощни птици шумно

излетяха изпод краката и ниско над водата полетяха към другия бряг. Мярна

се мисъл, че огънят може да го догони и тогава ще трябва да се спасява с

плуване, а това няма да е приятно; но червената светлина изведнъж помръкна

и угасна, и той разбра, че противопожарните устройства за разлика от него

са се ориентирали в ситуацията и са изпълнили своето предназначение с

присъщата им прецизност. Живо си представи опушените полуразголени балони,

стърчащи между горящите парчета и самодоволно изпускащи тежки облаци

пирофаг...

"Спокойно - мислеше той. - Главното - никаква паника. Време имам.

Всъщност, сега имам много време. Те могат да ме търсят безкрайно: корабът

го няма, невъзможно е да ме намерят. А докато не разберат какво е станало,

докато не се убедят окончателно, докато не са напълно сигурни, на мама нищо

няма да съобщят... А аз през това време ще измисля нещо..."

Той пресече неголямо прохладно блато, промъкна се през храстите и

излезе на път, стар, напукан бетонен път, водещ в гората. Приближи се към

ръба на сипея и видя ръждивите, обрасли с пълзящи растения опори - остатъци

от някакво голямо ажурно съоръжение, наполовина потънало във водата. От

другата страна, едва различимо под светещото небе, се виждаше продължението

на пътя. Изглежда, някога тук е имало мост. И изглежда, той е пречел на

някого и затова са го съборили във водата, от което той не е станал нито

по-красив, нито по-удобен. Максим седна на ръба и провеси крака надолу.

Направи си вътрешна проверка, убеди се, че няма следа от паника, и започна

да размишлява.

Най-важното намерих. Ето път. Лош, груб и при това старинен, но все

пак път, а на всички обитаеми планети пътищата водят към тези, които са ги

строили. Какво ми трябва? Храна не ми трябва. Тоест аз бих хапнал, но това

е от дремещите инстинкти, а ние сега ще ги подтиснем. Вода ще ми трябва

най-рано след денонощие. Въздухът е достатъчно, макар че бих предпочел в

атмосферата да имаше по-малко въгледвуокис и радиация. Така че засега нищо

насъщно не ми трябва. А ми трябва малък, направо да кажем - примитивен

нулев предавател със спирална емисия. Какво по-просто може да има от

примитивния нулев предавател?..." Затвори очи и в паметта се появи

отчетлива схема на предавател с позитронни емитери. Ако имаше нужните

части, щеше да го сглоби за две минути, без да отваря очи. Няколко пъти

мислено извърши сглобяване и разглобяване, а когато отвори очи, предавател

нямаше. Нищо нямаше. "Робинзон - помисли той дори с известен интерес. -

Максим Крузо. Ама че работа, нищо нямам. Шорти без джобове и кецове. Но

затова пък островът ми е обитаем. А щом е обитаем, винаги остава надеждата

за примитивен нулев предавател." Стараеше се да мисли за нулевия

предавател, но нищо не излизаше. През цялото време виждаше майка си - как й

съобщават: "Синът ви изчезна безследно", и какво е лицето й, и как баща му

разтрива бузите си и объркано се оглежда, и как им е студено и пусто... "Не

- каза си той, - за това е забранено да се мисли. За каквото и да е, само

не за това, иначе нищо няма да излезе. Заповядвам и си забранявам.

Заповядвам да не мисля и забранявам да мисля. Край." Стана и тръгна по

пътя.

Отначало плаха и рядка, гората ставаше все по-смела и настъпваше към

пътя. Някои нахални млади дръвчета бяха разкъртили бетона и растяха направо

сред шосето. Изглежда, пътят бе отпреди няколко десетилетия - или във всеки

случай няколко десетилетия не бяха го ползували. Гората от двете страни

ставаше все по-висока, все по-гъста, на места клоните се преплитаха над

главата. Стана тъмно; ту отдясно, ту отляво в гъсталака се чуваха силни

гърлени възгласи. Нещо мърдаше там, шумолеше и тропаше. Веднъж на

двадесетина крачки напред някой тъмен, нисък, приведен, тичешком пресече

пътя. Звъняха мушици. Максим изведнъж си помисли, че този край е толкова

запуснат и див, че хора може да няма наоколо и ще се наложи да се добира до

тях няколко денонощия. Дремещите инстинкти отново се пробудиха и напомниха

за себе си. Но Максим чувствуваше, че тук наоколо има много живо месо, от

глад няма да умреш, че това едва ли ще е вкусно, но пък ловът ще е

интересен. И тъй като за главното беше забранено да се мисли, той започна

да си припомня как ловуваха с Петер и егера Адолф - с голи ръце, хитрост

срещу хитрост, разум срещу инстинкт, сила срещу сила. Три денонощия

безспирно да гониш елена през повалените дървета, да го настигнеш и да го

повалиш, като го хванеш за рогата... Елени тук може да няма, но без

съмнение местният дивеч става за ядене - малко да се разсееш и мушиците

започват яростно да те ядат, а както е известно, този, който на друга

планета става за ядене, няма да умре от глад... Не би било зле да се

заблуди тук и да изкара една-две години из горите. Би си завъдил приятел -

вълк някой или мечка - заедно ще ловуват, ще беседват... Ще омръзне,

разбира се, пък и едва ли ще е приятно да се броди из тия гори; много

желязо има наоколо, не може да се диша... И освен това все пак първо трябва

да се сглоби нулев предавател...

Той спря и се вслуша. Някъде в гъсталака се чуваше монотонно глухо

бумтене. Максим си спомни, че вече от много време го чува, но едва сега му

обърна внимание. Това беше не животно и не водопад, а механизъм, някаква

варварска машина. Тя хъркаше, ръмжеше, скърцаше и разпространяваше миризма

на ръжда. И се приближаваше.

Максим се приведе и, придържайки се близо до края на пътя, безшумно

затича насреща, после спря, като едва не излетя по инерция на кръстопътя.

Пътят под прав ъгъл беше пресечен от друго шосе - много мръсно, с дълбоки

безобразни коловози, със стърчащи парчета бетон, противно миришещо и много,

много радиоактивно. Максим приклекна и погледна наляво. Бумтенето на мотора

и металното скърцане настъпваха оттам. То се приближаваше.

След минута се появи. Безсмислено огромно, горещо, смрадливо, цялото

от занитени метални плочи, тъпчещо пътя с чудовищни кални вериги, то не

летеше, не вървеше - носеше се, гърбаво, дрънчащо с откачени листове

желязо, заредено със суров плутоний и лантаниди, безпомощно, заплашително,

без хора, тъпо и опасно - пресече кръстопътя и се понесе по-нататък, като

пращеше и скърцаше със смачкан бетон, оставяйки зад себе си шлейф от

нажежена задуха, скри се в гората, ръмжейки, ревейки, постепенно

затихвайки...

Максим си пое дъх и разпъди мушиците. Беше потресен. Нищо по-нелепо и

жалко не беше виждал през живота си. "Да - помисли си той, - позитронни

емитери тук няма да намеря." Погледна подир чудовището и изведнъж забеляза,

че напречният път не е просто път, а просека, тесен прорез в гората - над

него клоните не закриваха небето, както над шосето. "Дали да не го догоня?

- помисли си той. - Да го спра, да угася реактора..." Вслуша се. Гората

беше пълна с шум и трясък, чудовището се въртеше в нея като хипопотам в

блато, после бумтенето на мотора започна да се приближава отново. То се

връщаше. Отново сумтене, ръмжене, вълна от смрад, дрънчене и хлопане,

отново пресича кръстопътя и се носи натам, откъдето е излязло..." Не - каза

си Максим, - не искам. Не обичам зли животни и варварски автомати..." Той

почака, излезе от храстите и с едно засилване прескочи заразения кръстопът.

Известно време вървя много бързо, с дълбоко дишане, очиствайки

дробовете си от изпаренията на железния хипопотам, после отново мина на

походна крачка. Мислеше за това, което успя да види за първите два часа на

обитаемия остров и се мъчеше да сглоби всички тези несъобразности и

случайности в нещо логически непротиворечиво. Но беше прекалено трудно.

Картината се получаваше приказна, а не реална. Приказна беше тази гора,

натъпкана със старо желязо, приказни същества се викаха едно друго с почти

човешки гласове, стар изоставен път водеше към омагьосан замък и невидими

зли вълшебници се мъчеха да попречат на човека, попаднал в тази страна. На

далечните подстъпи те го обстреляха с метеорити - нищо не излезе, тогава

изгориха кораба, хванаха човека в капан и насъскаха срещу него железен

дракон. Обаче драконът се оказа стар и глупав и те, навярно разбрали

грешката си, сигурно готвеха нещо по-съвременно...

- Слушайте - каза им Максим, - ами че аз не искам да свалям магии от

вашите замъци и да будя летаргични красавици; искам само да се срещна с

някой по-умен измежду вас, който ще ми помогне с позитронни емитери...

Но злите вълшебници си знаеха своето. Отначало преградиха пътя с

огромно гнило дърво, после разрушиха бетона, изровиха в земята голяма дупка

и я напълниха с гнила радиоактивна тиня, а когато и това не помогна, когато

мушиците се умориха да хапят и разочаровано изостанаха, вече на разсъмване

пуснаха от гората студена зла мъгла. От мъглата Максим започна да трепери и

затича, за да се стопли. Мъглата беше лепкава, мазна, намирисваше на мокър

метал и тление, но скоро замириса на дим и Максим разбра, че някъде наблизо

гори жив огън.

Разсъмваше, небето засвети с утринна сивота, когато той видя край пътя

огън и ниска каменна постройка с продънен покрив, празни черни прозорци,

стара, обрасла с мъх. Хора не се виждаха, но Максим чувствуваше, че те

скоро са били тук и може би скоро ще се върнат. Слезе от шосето, прескочи

канавката и, затъвайки до глезените в гниещи листа, се приближи до огъня.

Огънят го посрещна с добра първобитна топлина, която приятно

разтревожи дремещите инстинкти. Тук всичко беше просто. Можеш, без да

поздравяваш, да приседнеш, да протегнеш ръце към огъня и мълчаливо да

чакаш, докато стопанинът също така мълчаливо ти подаде горещо парче и

гореща чаша. Стопанинът, наистина, го нямаше, но над огъня висеше опушено

котле, в което се вареше нещо с остра миризма, наблизо се търкаляше празна

кошница с кръгло дъно, навито тънко метално въже и още някакви метални и

пластмасови предмети с неизвестно предназначение.

Максим поседя до огъня, стопли се, гледайки пламъците, после стана и

влезе в къщата. Всъщност, от нея беше останала само каменната кутия. През

пречупените греди над главата светлееше сутрешното небе, върху гнилите

дъски на пода беше страшно да се стъпи, а по ъглите растяха на гроздове

малиновочервени гъби - отровни, но напълно годни за ядене след добро

изпичане. Впрочем мисълта за ядене изчезна веднага, когато Максим различи в

полумрака до стената нечии кости, покрити с избелели парцали. Стана му

неприятно, той се обърна, слезе по разрушените стъпала, сложи ръце пред

устата си и извика така, че цялата гора закънтя:

- Ехей-хей, шестопръсти!

Ехото почти мигновено потъна в мъглата между дърветата, никой не

отговори, само някакви птички над главата сърдито зацъкаха.

Максим се върна при огъня, хвърли в него съчки и надникна в котлето.

Нещо вреше. Той се огледа, намери нещо като лъжица, помириса я, избърса я с

трева и пак я помириса. После внимателно свали сивкавата пяна от

повърхността, изтръска я встрани. Разбърка варивото, загреба малко, подуха

и сръбна. Оказа се доста добро, нещо като чорба от черен дроб на тахорг, но

по-парливо. Максим остави лъжицата, внимателно с две ръце свали котлето и

го сложи на тревата. Огледа се отново и високо каза:

- Закуската е готова!

Не го напускаше усещането, че стопаните са някъде наблизо, но виждаше

само неподвижните, мокри от мъглата храсти, черните криви стъбла на

дърветата и чуваше само пращенето на огъня и суетливото птиче цвъртене.

- Е, добре - каза той гласно. - Вие както искате, а аз започвам

контакта.

И дали лъжицата беше прекалено голяма или дремещите инстинкти се бяха

разиграли, но сам не разбра кога изсърба една трета от котлето. Едва тогава

се отдръпна със съжаление, поседя, вниквайки във вкусовите усещания,

внимателно избърса лъжицата; но не се удържа - още веднъж загреба от самото

дъно, от тези апетитни, топящи се в устата кафяви резенчета, отново избърса

лъжицата и я положи напреко върху котлето. Сега беше дошло време да им

благодари.

Той скочи, избра няколко тънки пръчици и влезе в къщата. Като стъпваше

внимателно по гнилите дъски и се стараеше да не гледа останките в

полумрака, започна да къса гъби и да нанизва шапчиците им на пръчиците.

Избираше най-твърдите. "Малко солчица ви трябва - мислеше той, - и пиперец,

но нищо, за първи контакт и така ще мине. Сега ще ви окачим над огънчето и

цялата отровна органика ще се изпари от вас, и ще станете истински

деликатес, мой първи влог в културата на този обитаем остров..."

Изведнъж в къщата стана малко по-тъмно и той веднага усети, че го

гледат. Навреме потисна желанието рязко да се изправи, преброи до десет,

бавно стана и, усмихвайки се, обърна глава.

От прозорчето го гледаше дълго тъмно лице със скръбни големи очи,

гледаше без всякакъв интерес, без злоба и без радост, гледаше не човека от

другия свят, а някакво досадно домашно животно, което пак се пъха не където

трябва. Няколко секунди се гледаха. Максим чувствуваше как скръбта,

извираща от това лице, залива къщата, гората, цялата планета, целия околен

свят - и всичко стана сиво, унило и плачевно: всичко вече е било, много

пъти е било едно и също и няма никакво спасение от тази сива, унила,

плачевна скука. После в къщата стана още по-тъмно и Максим се обърна към

вратата.

Там, разкрачил здрави къси крака, преградил с широките си рамене

цялото отверстие, стоеше обрасъл с рижи косми набит човек в безобразен

карирай комбинезон. През буйния риж гъсталак към Максим гледаха пронизващи

сини очички, много втренчени, недобри и въпреки това някак весели - може би

поради контраста с извиращата от прозореца всемирна скръб. Този космат

здравеняк също явно не за пръв път срещаше пришълци от други светове, но

беше привикнал да се отнася с тях бързо, рязко и решително, без всякакви

там контакти и прочее ненужни сложности. На шията му висеше дебела метална

тръба със зловещ вид, и отверстието на този инструмент за разправа с

пришълци беше насочено право в корема на Максим. Веднага ставаше ясно, че

нито за висшата ценност на човешкия живот, нито за Декларацията за правата

на човека, нито за другите великолепни изобретения на висшия хуманизъм, пък

и за самия хуманизъм този човек никога не е чувал, а и да му разкажеш за

тях, няма да повярва.

Но Максим нямаше избор. Протегна напред пръчката с нанизаните гъби,

усмихна се още по-широко и произнесе с преувеличена артикулация:

- Мир! Всичко е наред! Всичко е добро!

Скръбната личност зад прозореца откликна на този лозунг с дълга неясна

фраза, след което очисти района на контакта и, съдейки по звуците отвън,

започна да хвърля съчки в огъня. Рошавата рижа брада на синеокия се

раздвижи и от нейния медночервен гъсталак се понесоха ръмжащи, ревящи и

дрънчащи звуци, които живо напомниха на Максим железния дракон от

кръстопътя.

- Да! - каза Максим с енергично кимване. - Земя! Космос!

Той посочи с пръчката нагоре и червенобрадият послушно погледна

издънения таван.

- Максим! - продължаваше Максим, като сочеше гърдите си. - Максим!

Казвам се Максим!

За по-голяма убедителност той се удари в гърдите като разярена горила.

- Максим!

- Махх-сим!- изрева червенобрадият със странен акцент.

Без да сваля поглед от Максим, той изстреля през рамо серия гърмящи

звуци, в които няколко пъти се повтаряше думата "Махсим", в отговор на

което невидимата скръбна личност започна да издава ужасяващо печални

фонеми. Сините очи на червенобрадия се опулиха, той разтвори своята

жълтозъба паст и се закиска. Очевидно, неразбираемата за Максим комичност

на положението стигна най-после до червенобрадия. След като се насмя,

червенобрадият избърса със свободната ръка очите си, отпусна смъртоносното

оръжие и направи недвусмислен знак: "Хайде, излизай!"

Максим се подчини с удоволствие. Излезе пред къщата и отново подаде на

червенобрадия пръчката с гъбите. Червенобрадият я взе, повъртя я

оттам-насам, помириса и я хвърли встрани.

- Е, не! - възрази Максим. - Ще си оближете пръстите...

Той се наведе и взе пръчката. Червенобрадият не възрази. Той потупа

Максим по гърба, бутна го към огъня, после натисна рамото му, като го

накара да седне и започна нещо да му обяснява. Но Максим нее го слушаше.

Гледаше скръбния, който седеше срещу него и сушеше пред огъня някакъв голям

мръсен парцал. Единият му крак беше бос, той непрекъснато мърдаше пръстите

си, които бяха пет. Пет, а не шест.

 

ГЛАВА ВТОРА

Приседнал на ръба на пейката до прозореца, Гай полираше с ръкав

кокардата на баретата си и гледаше как капрал Варибобу му пише пътните

документи. Главата на капрала беше наведена настрани, очите опулени, лявата

ръка лежеше на масата, придържайки бланката с червен кант, а дясната без

бързане изписваше калиграфски букви. . "Добре го прави - мислеше Гай с

известна завист. - Такъв един стар мастилен плъх - двайсет години в

Легиона, и през цялото време писар. Я как се е опулил - гордостта на

бригадата...

Категория: Други
Прочетен: 115 Коментари: 0 Гласове: 0
  

 

                                             Мъглив град

                                                     Обирът

 

 

Тои ме настигапе с неговия мотор моят не смогвапе да задържа преднината си скоро се изравнихме аз дадох мръсна гас и се издигнах стремително нагоре тои ме последва скоро забелязахме Пловдив тои бе овит в мъгла и облаци .

Тои се изравни с мен и двамата плавно и стабилно намалихме скороста и височината

Моят мотор протрепера и изгасна хоризоталния двигател мотора плавно се спусна и кацна на граски паркиг за коли и мотори

 Попа и аз този път бяхме дошли да теглим малко пари от граските банки ,отидохме до наи блиската бака и слет като влезнахме извадихме пупките и казахме ..

ТОВА Е ОБИЍР  казах аз и насочих малката си пушка помпа към касиерката  ,посочих човалче и показах да го напълне

Попа стори с втората също напълниха чувалите и ни ги върнаха претърсихме за боя и веднага напуснахме сирените закрещяха в един глас полицията се насочи към нас ние среляхме по тях аз лично олучих един и оплаших друг които се скри от истрелите

Попа стреляше като луд бе извадил калашников и стреляше

Качихме се на моторите и дадохме мръсна гас и ряско се спуснахме надоло слет нас се истреляха дузина полицаи с коли и мотори но ние бързо намалихме огромната височина просто падахме и накрая включихме двигателите и се щмугнахме в огромната гора на земята колите не ни последваха но моторите да но слет малко ни загубиха в дествената мотирала гора която познавахме от малки

                                            Избягахме им ...

Категория: Други
Прочетен: 185 Коментари: 0 Гласове: 1
  

 

                                             Мъглив град

                                                     Обирът

 

 

Тои ме настигапе с неговия мотор моят не смогвапе да задържа преднината си скоро се изравнихме аз дадох мръсна гас и се издигнах стремително нагоре тои ме последва скоро забелязахме Пловдив тои бе овит в мъгла и облаци .

Тои се изравни с мен и двамата плавно и стабилно намалихме скороста и височината

Моят мотор протрепера и изгасна хоризоталния двигател мотора плавно се спусна и кацна на граски паркиг за коли и мотори

 Попа и аз този път бяхме дошли да теглим малко пари от граските банки ,отидохме до наи блиската бака и слет като влезнахме извадихме пупките и казахме ..

ТОВА Е ОБИЍР  казах аз и насочих малката си пушка помпа към касиерката  ,посочих човалче и показах да го напълне

Попа стори с втората също напълниха чувалите и ни ги върнаха претърсихме за боя и веднага напуснахме сирените закрещяха в един глас полицията се насочи към нас ние среляхме по тях аз лично олучих един и оплаших друг които се скри от истрелите

Попа стреляше като луд бе извадил калашников и стреляше

Качихме се на моторите и дадохме мръсна гас и ряско се спуснахме надоло слет нас се истреляха дузина полицаи с коли и мотори но ние бързо намалихме огромната височина просто падахме и накрая включихме двигателите и се щмугнахме в огромната гора на земята колите не ни последваха но моторите да но слет малко ни загубиха в дествената мотирала гора която познавахме от малки

                                            Избягахме им ...

Категория: Други
Прочетен: 139 Коментари: 0 Гласове: 0
 Един час и четири минути след събитието.

– Не мърдай и не се опитвай да се обърнеш!

– Кой си ти?

– Аз съм този, който ще те убие …

Страхил замръзна на мястото си и се опита да разбере що за противник има насреща си. Беше уплашен не на шега. До вчера най-страшното нещо, което му се беше случвало, беше кандидат – студентската кампания в Софийския и може би една – две срещи с малко по-заплашителни пияни компании по нощните улици на Студентски град. А сега първо всички хора изчезваха само за една сутрин. А после се оказваше, че все пак има и някой друг наоколо, само че той заплашваше да го убие …

– Човек, моля те, нищо не съм направил!

– Млъкни, само ако мръднеш и ще те застрелям!

– От правителството ли си? – попита Страхил. Все още не виждаше своя нападател, защото беше принуден да стои с гръб към него. Всичко, което знаеше, беше, че той наистина има пистолет и очевидно нямаше да се притесни да го използва.

– Казах ти да млъкнеш! Не съм от правителството! Как може да ти хрумне подобна тъпа идея?

Последва кратка пауза.

– Ми, не знам. Помислих си, че само военните и правителството са оцеляли. Нали разбираш – от това, което се е случило.

– Така ли? А от къде знаеш, какво се е случило?

– Не знам, … просто … нали виждаш … – Страхил започна бавно да се обръща към непознатия. Пред него стоеше човек на около 50 години, в поостарели камуфлажни дрехи и с черен пистолет, чиято марка Страхил не успя да разпознае. Не, че можеше да разпознае която и да е марка пистолети …

– Ааа, сега пък не знаеш!

– Не знам, бе човек! Тази сутрин се събудих и тъкмо тръгнах за изпит по история, когато видях, че няма никого наоколо. И после дойдох тук.

– Да бе, да! Версията ти е страхотна. Само че аз доматите не ги ям с колците! Ще ти кажа, какво е станало: ти си виновен за всичко това. Когато сте направили … каквото и да сте направили там … твоите хора са те изоставили или по някаква друга причина си останал тук. И сега ми пробутваш врели – некипели, защото те хванах. Само че аз не съм тъп. Ще те държа тук, докато не ми кажеш какво направихте с хората! А ако продължаваш да упорстваш, ще те убия!

– Ама, моля те, бе човек! Нищо общо нямам. И аз като теб просто се опитвам да разбера …

– Къде са близките ми??? Какво направихте със семейството ми??

– Как да ти обясня, че не аз съм направил нещо …

– Ще те убия!

– Добре, ето – застреляй ме! – Страхил се приближи и докосна с чело насоченото към него оръжие – Но ще си убил един невинен човек! Нямаш никакво доказателство, че имам нещо общо …

– Да, естествено, доказателство! Всички престъпници говорят така. Съдят го, той е бандит та дрънка, обаче – нямали доказателство …

– Добре, защо смяташ, че аз съм предизвикал изчезването на всички??

– Как защо – защото само ти си останал. Значи не ти е чиста работата. Иначе щяха да вземат и теб.

– И ти.

– Какво и аз?

– И ти си останал.

– Бе, я не ми излизай с това! Аз за себе си знам, че съм свестен.

– И аз знам за себе си.

– Да, обаче …

Думите му бяха прекъснати от силен рев някъде високо над тях. Погледнаха нагоре и видяха един самолет да прелита по посока на летището. Страхил го разпозна:

– Пътнически е!

– Значи има и други хора – непознатият все още държеше пистолета си към него, но гледаше нагоре и се опитваше да проследи самолета.

След малко той се скри от погледа им зад сградата на Министерския съвет. После бръмченето от реактивните двигатели започна да се променя, звукът се усили няколко секунди по-късно беше прекъснат от мощен взрив някъде по посока на моста Чавдар.

– Мамка му!

– Катастрофира. Сигурно сте го свалили с някакво оръжие.

– Аз не съм свалял нищо. Стига с тия глупости – на Страхил започваше да му писва – Бързо, трябва да отидем и да потърсим оцелели!

– Ти не ми казвай, какво да правя! – непознатият стоеше с все още насочен пистолет, но се двоумеше. Накрая каза – Добре, къде ти е колата?

– Не е моя, взех я от Студентски град. Беше си отключена – Страхил го поведе към Mercedes-а.

Настаниха се вътре. Страхил беше зад волана, а неговият спътник – на съседната седалка, все още насочил пистолет към него. По бул. Дондуков пътят щеше да е по-пряк, но нямаше как да се мине, заради многото изоставени коли във всички платна. Затова потеглиха по бул. Цар Освободител. Тъкмо минаваха покрай БНБ, когато телефонът на Страхил избръмча.

– Ей, какво е това??

– Май получих sms – младежът мислеше трескаво. Как така някой му изпращаше sms точно сега? Кой беше и какво изобщо можеше да означава това?

– Ахаааа, изглежда нещо се притесни, а? Явно твоите хора те търсят!

– Пак ти казвам – няма такова нещо.

– Тогава, какъв е тоя sms?

– Нямам представа – Страхил извади телефона от джоба си, докато шофираше.

– Дай го на мен!

Младежът се подчини. Непознатият започна да натиска непохватно тъчскрийн дисплея с една ръка, докато с другата все още държеше пистолета. След няколко неуспешни опита накрая прочете на глас:

– „Ще идваш ли на изпит? Filip”

– Бах! Това не може да бъде …

– Какво не може?? Кой е Филип? Какво става тук?

– Невъзможно е! Сигурно сънувам … Можеш ли да го набереш?

– Не и преди да си ми казал кой е?

– Приятел и колега от университета. Трябваше днес да се явим на изпит по антична история. Точно бях тръгнал натам, когато всичко си такова майката …

Спътникът му набра номера, от който беше sms-а. Постоя малко с телефона на ухото и го изключи.

– Не вдигат. Чува се някакво странно бучене.

– Еми той Филип е на изпита. Нормално е да не вдига.

– Какъв изпит, бе младеж! Не виждаш ли, какво става наоколо? Какви глупости говориш???

Страхил се замисли. Наистина говореше пълни глупости. След това му хрумна нещо:

– Защо не му изпратиш и ти sms? Може да стане.

Събеседникът му се замисли.

– Добре, може пък и да има смисъл. Какво да напиша?

– И аз не знам. Започни с: „Къде си, радвам се, че и ти си оцелял …“

– Офф, на тия нови телефони изобщо не мога да пиша … Моите пръсти са големи.

– Добре, чакай малко – Страхил спря автомобила.

Намираха се точно пред Народното събрание. Младежът включи по навик аварийките и веднага след това осъзна, колко безсмислено беше това. Взе телефона и бързо написа съобщението: „Къде си, радвам се, че и ти си оцелял. Аз съм при парламента. Тук има само още един жив човек. Отиваме при разбития самолет.“ Точно привършваше, когато спътникът му извика:

– Хей, какво е това там?

– Кое? – Страхил погледна напред и в този момент я видя. Малка червена лека кола, тъкмо преминаваше през кръстовището на Софийския университет пред тях, запътвайки се към паметника на Васил Левски. Страхил бързо натисна бутона за изпращане на съобщението, даде газ и потегли след нея.

Автор: Александър Александров

Категория: Други
Прочетен: 5349 Коментари: 0 Гласове: -11
 Петнадесет минути след събитието.

Страхил се събуди от тревожно усещане. Един поглед към часовника беше достатъчен за да изхвърчи от леглото.

– Мамка му, закъснявам за изпит! – каза на себе си.

Обу си панталоните, докато се опитваше да не обръща внимание на главоболието. По принцип ставаше рано, но вчера беше петък и си беше позволил да запие с приятели. Изкара си мега добре, само дето сега минаваше 10 часа, а изпитът му по история на стария свят започваше в 9:00 и освен това оня глупак – асистентът беше предупредил, че няма да пуска никой, който закъснее и с 5 минути. Тъпа история …

Докато излизаше от блок 57 в Студентски град вече беше успял да се разбуди, както и да премисли ситуацията.

„Ще кажа, че съм попаднал на зверско задръстване. Ми кво – пътят при Семинарията е в ремонт и колите се влачат като буболечки … Обаче тъпото е, че там наистина ще има задръстване и това ще ме забави още повече. Мога да хвана такси и да го накарам да … Чакай малко …“

Постепенно забави ход и започна да се оглежда във всички посоки. Нещо не беше наред …

Беше съвсем нормално за събота сутрин да няма много хора по улиците на Студентски град в София. Бъдещето на нацията изтрезняваше по общежитията, а някои студенти дори все още си допиваха, посрещайки почивния ден в неадекватни разговори за живота. Само че днес сякаш наоколо нямаше абсолютно никого … Нито една закъсняла компания не се прибираше по блоковете си, нито подранили колеги бързаха за лекции или изпити. Момчето от павилиончето за вестници също не беше вътре, въпреки че вече беше успяло да нареди новите броеве по рафтовете. Страхил надникна през прозореца, но не видя никого в тъмното.

Нито една кола не се движеше наоколо, макар, че в далечината пред Зимния дворец един голф изглежда беше със запален двигател и всеки момент щеше да тръгне. Страхил се огледа още веднъж и забърза натам. Излезе на улицата пред Зимния дворец и зяпна, без да може да каже, каквото и да било. Освен голфа, наоколо имаше поне няколко десетки леки коли, микробуси и други превозни средства със запалени двигатели и без нито един човек в нито едно от тях. Някои стояха подредени успоредно на тротоара, а други се бяха блъснали едно в друго или в околните стълбове и сгради. На стотина метра преди автобусната спирка един автобус 94 се беше обърнал малко след като беше взел завоя. Страхил се приближи до него и установи, че вътре също няма никакви хора.

– Мамка му …

Младежът вече знаеше, че днес няма да има изпит. Новата ситуация, в която се беше озовал обаче изглеждаше много по-сериозна и загадъчна, дори от античната история. Къде бяха изчезнали всички? Кога се беше случило това? Възможно ли беше да си правят някакъв номер с него? Погледна отново преобърнатия рейс и отхвърли тази мисъл. Може би тук се снимаше филм и той без да иска беше навлязъл на снимачната площадка … Или пък някаква промишлена авария или друга причина беше накарала всички хора да прекратят веднага това, с което са се занимавали и да се махнат от Студентски град, докато той е спял. А може би, ставаше въпрос за терористичен акт. Или таен правителствен експеримент. Или нападение на извънземни. Това естествено бяха глупости.

– Ехооо … Има ли някой??

Страхил изпита лека тревога от собствения си глас, който звучеше толкова самотен при липсата на други хора наоколо. Притича до ъглите на околните улици и след като се увери, че никъде не може да открие друг човек, взе решение. Огледа околните автомобили, хареса си един Mercedes CLK200, който все още беше с включен двигател, но явно не беше претърпял сблъсък и не изглеждаше особено пострадал. Отвори вратата и след като установи, че има достатъчно бензин, се настани на шофьорското място. Преди да потегли се наложи да освободи предпазния колан и да си го сложи отново. Даде си сметка, че на много от колите, покрай които премина предпазните колани бяха поставени, все едно вътре има хора. Но къде тогава бяха собствениците им???

Пое по Симеоновско шосе към центъра на София. Реши, че там има по-голям шанс да открие някого и да разбере, какво се е случило. Очакваше от тук на пътя му да има по-малко коли и очакванията му се оправдаха. По цялото продължение на булеварда откриваше само празни превозни средства и никъде не видя друг човек. Беше сам. Сам в целия квартал или може би дори в целия град. На няколко места бяха избухнали пожари. Два автомобила се бяха сблъскали сериозно и единият пушеше. Страхил се постара да го заобиколи от по-голяма дистанция. По-надолу видя огън и в една от кооперациите до пътя. Стори му се, че вижда дим и в далечината – от другата страна на дърветата в парка. Сблъска се с първото задръстване на кръстовището до Семинарията. Определено беше голямо – щеше да излезе добро оправдание пред асистента по история. А в сегашната ситуация обяснението щеше да е направо желязно.

„Няма да повярвате асистент Павлов, но в целия Студентски град няма жива душа. Сигурно са извънземните. Не можах да открия никого, а автобусът се беше преобърнал. Затова и закъснях …“

Представи си физиономията на преподавателя и се насили да се усмихне. Премина в насрещното платно, за да заобиколи задръстването. Хрумна му, че на бул. Свети Наум също ще има много коли и е най-добре да се спусне по бул. Драган Цанков. Беше прав – от тук пътят беше много по свободен и успя да стигне до светофара на стадион Васил Левски за няколко минути. Тъкмо се канеше отново да премине в насрещното платно, за да избегне колоната от празни коли преди кръстовището, когато го чу … Откъм парка се чуваше странен шум, приличащ на ръмжене.

Страхил се огледа, но не успя да различи каквото и да е сред храстите. Спря колата. Сега вече го чуваше по-добре. Нещо му подсказваше, че този звук му е познат. Излезе бавно от колата и тръгна по посока на шума. След няколко крачки го видя. Един уличен помияр стоеше разтревожено в парка зад стадиона и леко ръмжеше. Когато се приближи до него Страхил откри, че наблизо има още две кучета, които също изглеждаха изнервени. Това бяха първите живи същества, които срещаше през тази странна съботна сутрин. Приближи се бавно към първото куче, което беше забелязал:

– Спокойно, момче. Нищо лошо няма да ти направя. Няма нужда да се страхуваш – говореше със спокоен тон, докато си протягаше ръката към животното. „А може би все пак има нужда. Дали ти си станал свидетел на това, което се е случило тук.“

Кучето започна да се отпуска и да го гледа почти дружелюбно. Помаха с опашка и направи една крачка към него.

– Точно така. Ела тук. Не се страхувай!

Още не беше изрекъл последната дума, когато животното рязко промени поведението си, огледа се и започна да ръмжи. Другите кучета също започнаха да издават нервни звуци и ръмжейки тръгнаха към Страхил. Той понечи, да се отдръпне, но това не беше нужно, защото животните го заобиколиха и побягнаха през улицата, след което се скриха някъде в двора на националното радио. Младежът погледна към мястото, където бяха изчезнали. После се завъртя и огледа околната алея. Дърветата скриваха голяма част от гледката му и каквото и да беше уплашило кучетата, той нямаше как да го види от тук. Реши, че е по-добре да се върне при колата. Направи няколко крачки и в този момент всичко сякаш се разтресе от пронизителен звук, какъвто Страхил до сега не беше чувал през живота си. Идваше от изток – посока, обратна на тази, от която бяха побегнали бездомните кучета и беше изключително силен. Вероятно се чуваше в целия град.

Студентът побърза да се качи в колата, запали и потегли към кръстовището с бул. Евлоги Георгиев. От тук гледката на изток беше доста по-добра, но въпреки ясния и слънчев ден Страхил не успя да види нищо, което да привлече вниманието му. Шумът продължи още около минута и спря също толкова внезапно, колкото се беше появил. Трябваше ли да направи като кучетата и да побегне далеч от странния звук? Имаше предимството на спортния автомобил и вероятно можеше да се отдалечи на безопасно разстояние от източника на шума. Само че едва ли можеше да бяга вечно и нито знаеше къде да ходи, нито какво да търси. Трябваше да разбере, какво се е случило със света около него. Къде бяха семейството, приятелите му и всички останали? Взе решение все пак да направи една обиколка на центъра и да се опита да открие други хора. Щеше да отиде до сградите на Министерския съвет и президентството. Каквото и да се беше случило, ако някой беше оцелял в този катаклизъм, най-голям беше шансът това да са управляващите. „Все пак тях ги пазят разни национални служби, имат си протоколи за всичко, бункери, мункери и подобни. Сто на сто имат по-големи шансове от всички останали …“

Успя да премине по бул. Граф Игнатиев безпроблемно и да излезе по улица „Леге“ на площада пред президентството. Спря по средата, така че да могат да го видят от всяка от големите сгради наоколо и започна да натиска клаксона. След като изчака няколко минути, без да получи отговор, реши да излезе от колата и да обиколи околните сгради. Приближи се до входа на Министерския съвет. Беше затворен. Тъкмо смяташе да се опита да го отвори, когато усети присъствие зад себе си. Понечи да се обърне, но в този момент в лицето му беше напъхано дулото на пистолет. Една ръка го хвана за рамото и го притисна до стената. Чу ядосан мъжки глас:

– Не мърдай и не се опитвай да се обърнеш!

– Кой си ти?

– Аз съм този, който ще те убие …

Автор: Александър Александров

Към втора част.

Категория: Други
Прочетен: 119 Коментари: 0 Гласове: 0
 Един час и петдесет и две минути след събитието.

Страхил и неговият спътник бързаха по бул. Васил Левски и свиреха с клаксона в опит да настигнат червената кола, която бяха видели пред себе си. Тя обаче вече се беше изгубила някъде напред и вероятно беше завила по Дондуков. Който и да я караше, изглежда също се насочваше към предполагаемото място на катастрофата на самолета.

Младежът си даде сметка, че може и да не е добра идея да отиват натам. Каквото и да беше причинило изчезването на всички хора, вероятно можеше да се случи и на тях и нещо му подсказваше, че приближаването на взривилия се самолет не беше безопасно. Унесен в такива мисли младежът беше приближил моста Чавдар. Някъде отвъд него се виеше гъст черен дим, което показваше, че катастрофата действително в този район. Червената кола също беше спряла наблизо, а до нея стоеше млада жена и им махаше. Изглеждаше уплашено.

Страхил спря автомобила близо до нея и изскочи от него почти едновременно с непознатия си спътник. Момичето ги изгледа притеснено, видя пистолета в ръката на спътника му и попита с тревожен глас:

– Хей, знаете ли какво се е случило тук?

– Почакай, малката, първо ти ще отваряш на въпросите – непознатият беше насочил пистолета си към нея. Момичето заотстъпва.

Страхил размаха ръце и се опита да застане между тях:

– Чакайте бе хора! Стига с тези пистолети … – последното беше предназначено за доскорошния му спътник. Той обаче го изгледа с още по-голямо недоверие и извика:

– Какво? Нали не беше от тях?

– Няма никакви тях! Или и да има, това не сме ние тука.

– От къде знаеш?

– Ще ми обясните ли какво става тук и защо ме заплашвате с оръжие? – момичето беше пребледняло. Страхил се опита да я успокои:

– Успокойте се, той прави така с всички.

– Ама, разбира се, аз съм виновен. Хей, малката, защо не го попиташ от къде е взел хубавата си, лъскава кола? Само че няма да ти отговори, защото я е откраднал …

Страхил сведе поглед към земята.

– Вярно ли е? – попита момичето.

Младежът не каза нищо. Тя започна да вика:

– Страхотно, вие сте някакви бандити! Този ден не можеше да продължи по-ужасно!

В този момент беше прекъсната от вторична експлозия откъм разбилия се самолет. Тримата се обърнаха натам. Намираха се в началото на моста Чавдар и едва сега Страхил имаше възможност да огледа по-добре самолета. Или поне това, което беше останало от него. По цялата железопътна линия и околните улици бяха разпръснати части от крила, двигатели и други парчета. Доколкото можеше да види, не се различаваха човешки тела. Зачуди се кое трябва да го притеснява повече – вероятността всички на борда да са загинали или това, че самолетът може да е летял абсолютно празен, без нито един човек в него. Също като автомобилите. Също като преобърнатия автобус. Момичето наруши мълчанието:

– Аз точно си правех закуска у нас, когато изведнъж усетих нещо странно. Сякаш всичко по улиците навън притихна за момент. След това започнаха катастрофите. Излязох на балкона и видях, че повечето коли на улицата са се сблъскали помежду си или в околните сгради. Беше ужасно. Не съм виждала нищо такова, преди. Слязох да помогна на пострадалите, когато установих, че наоколо няма никакви хора. После самолетът падна и реших да дойда бързо и да разбера какво става. По пътя не видях нито един човек, освен вас.

– Да и ние не видяхме други хора.

Категория: Други
Прочетен: 121 Коментари: 0 Гласове: 0
15.08.2017 16:18 - северна корея
 Севернокорейският лидер Ким Чен Ун заяви, че отлага планирания ракетен удар близо до Гуам, но предупреди, че ще стреля, ако има още „безразсъдни действия“ от САЩ, предава AFP. Анализатори смятат, че коментарите на Ким Чен Ун отварят пътя за деескалация на нарастващата криза, която бе подхранена от размяната на остри реплики между Белия дом и Пхенян, допълва агенция Фокус. Япония разположи „Пейтриът“ за защита от севернокорейски ракети Япония разположи батареи „Пейтриът“ за противоракетна защита, след като Северна Корея заплаши да изстреля балистични раке... Прочети повече Държавната информационна агенция на КНДР обяви, че „вождът“ е получил брифинг относно „плановете за обгръщащ огън към Гуам“ по време на инспекция на Командването на стратегическите сили, което отговаря за ядрените оръжия на страната. Ким Чен Ун добавя за САЩ, че „ако те упорстват в изключително опасните си и безрасъдни действия на Корейския полуостров, то КНДР ще вземе мерки, както вече бе обявено“.


Категория: Други
Прочетен: 98 Коментари: 0 Гласове: 0
 Китай предупреди, че няма да си "кротува", ако САЩ навредят на търговията му 15.08.2017 08:51 779 0 Снимка: iStock/Guliver inShare    Напрежение в сферата на търговията се разрази между САЩ и Китай, след като Пекин се закани, че "няма да седи безучастно" ако американската проверка за практиките на интелектуална собственост доведе до санкции. В понеделник американският президент Доналд Тръмп подписа меморандум, с който назначи търговския представител на САЩ Робърт Лайтицър да определи дали китайската политика ощетява американските инвеститори, или компании. Тръмп се закани и с ответни мерки при наличието на евентуален резултат. Тежка пътна катастрофа в Китай с 36 загинали При тежка пътна катастрофа в Китай загинаха 36 души, а още 13 бяха ранени, съобщи централната телевизия на Китай. Произшествието стана... Прочети повече В отговор министърът на търговията на Китай излезе с писмено изявление, в което изрази "сериозните си притеснения" и предупреди, че проявата на американски търговски протекционизъм ще принуди Пекин "да предприеме подходящи мерки, за да защити законните права и интересите си". "Китай няма да седи безучастно", заплаши Китай.

Прочети още :
Категория: Други
Прочетен: 109 Коментари: 0 Гласове: 0
15.08.2017 16:12 - иран към тръмп
 Иран: До часове може да напуснем ядреното споразумение 15.08.2017 11:15 646 0 Снимка: Getty Images/Guliver inShare    Иран заяви, че може "в рамките на броени часове" да напусне ядреното споразумение и групата 5+1 (Великобритания, Франция, САЩ, Китай, Русия и Германия), ако САЩ продължат със "санкциите и принудите", заяви президентът на страната Хасан Рухани. "Неуспешните им опити да налагат санкции и принуди накара предишните им администрации да седнат на масата за преговори", каза Рухани и уточни, че ако САЩ искат да си припомнят горчивия опит това може да стане не в рамките на седмици и месеци, а на броени часове, предаде БГНЕС. Иран смекчи наказанията за търговия с наркотици Меджилисът на Иран (еднокамарния парламент) прие в неделя поправки в законите с които ограничи условията за произнасяне на смъртна прис... Прочети повече Уточняваме, че през юли 2015 бе сключено споразумение между Иран и групата 5+1, гарантиращо мирния характер на ядрената програма на Иран в замяна на постепенно вдигане на международните санкции срещу Техеран. Новият президент на САЩ Доналд Тръмп обаче оцени това споразумение като „едно от най-лошите“, които някога е виждал. Той заяви, че ще работи, за да попречи завинаги на Иран да разработи ядрено оръжие. Все пак обаче той се въздържа да постави под въпрос споразумението. Нетаняху осъди военната подкрепа от страна на Иран за режима на Башар Асад в конфликта срещу бунтовниците. РЕДАКТОР: МИЛЕНА СЛАВКОВА


Категория: Други
Прочетен: 125 Коментари: 0 Гласове: 1
  Ким ”даде шанс” на САЩ, но нареди пълна готовност за стрелба image   07:03  |  15 август 2017 / Редактор Виктор Стефанов / обновено преди 5 часа Виж 2 снимки Лидерът на Северна Корея Ким Чен-ун обсъди с висши военни плана за ракетно нападение над Гуам
Сн.: БТА
Тема: Тръмп

Висши военни от САЩ и Китай в труден диалог

Босове напускат бизнес съвета на Тръмп заради Шарлотсвил

Протестиращи събориха статуя на военен от Конфедерацията

  •  
  •  
Севернокорейският лидер Ким Чен-ун обсъди с висшите военни плана за ракетно нападение в района на остров Гуам - американска територия в Тихия океан. Ким направи вчера инспекция в командния център на стратегическите ракетни сили. Той заявил, че известно време ще наблюдава действията на САЩ, преди да вземе решение, съобщи севернокорейската агенция КЦТА., цитирана от Ройтерс и БТА.

"Съединените щати, които първи разположиха близо до нас голямо количество стратегически ядрени сили, първи трябва да вземат правилното решение и да покажат с действия дали искат да се намали напрежението на Корейския полуостров и да се предотврати опасен военен сблъсък", посочва КЦТА.

Ким наредил на армията да бъде в постоянна готовност за стрелба, ако той вземе такова решение, се казва в съобщението на КЦТА.

Миналата седмица президентът на САЩ Доналд Тръмп предупреди Северна Корея, че я чакат "огън и ярост", ако продължи да заплашва САЩ. 

Американският министър на отбраната Джим Матис каза междувременно, че ако Северна Корея изстреля ракета срещу Съединените щати, може да настъпи ескалация към война.

"Ако те стрелят срещу Съединените щати, много бързо може да настъпи ескалация към война", каза Матис пред журналисти.

САЩ са наясно за секунди каква е траекторията на евентуална изстреляна към Гуам севернокорейска ракета и "ние ще я унищожим", добави той. 

Уникална военна визита

Председателят на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили на САЩ генерал Джоузеф Дънфорд пристигна за първи път на официална визита в Китай, предаде ТАСС, като се позова на съобщение на неговата канцелария.

Той ще разговаря с началника на генералния щаб на Народно-освободителната армия на Китай генерал Фан Фънхуей. Визитата на Дънфорд в Китай подчертава заинтересоваността на Вашингтон за още по-голямо развитие на отношенията между въоръжените сили на САЩ и Китай.
Категория: Други
Прочетен: 126 Коментари: 0 Гласове: 0
11.08.2017 01:38 - лудос
  Луда по тебе бе тя, но аз не . Исках да я обичам  и защитавам . Тя бе на перилата на летящия град и искаше да скочи .Аз се посегнах и я хванах .. -Пусни ме искам да скоча ти не ме обичаш – каза тя  Аз се зачудих да я пусна ли или не но реших да я задаржа да не падне защото я обикнах в този миг -Мила  аз те обикнах не загива а живее с мен  -Ти сериозен ли си каза тя и се отпусна политан надолу – тя  Не успях да я хвана о каква грешка само ..  
Категория: Други
Прочетен: 357 Коментари: 0 Гласове: 0
 Той бе тъп но много  бърз стеля и аз не можах да реагира

-          защо ме уби бе – казах

-          защото исках  ти ме обиди –каза той

-          но аз се шегата – казах а

-          НЕ РАЗБРАХ ШЕГАТА

Той умря с мисълта за ГРЕШКАТА

Категория: Други
Прочетен: 204 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: fantasta
Категория: Лични дневници
Прочетен: 249780
Постинги: 663
Коментари: 15
Гласове: 101