[Kodirane UTF-8]   Аджан Брам Ценности и духовен живот     Най-прекрасните звуци   Един неук възрастен мъж пристигнал за пръв път в големия град. Той бил израснал в отдалечено планинско село, където с много труд успял да отгледа децата си. Сега за пръв път щял да им гостува в техните модерни домове. Веднъж, докато го развеждали из града, старецът чул звуци, които сякаш жилели ушите му. Никога не бил чувал такъв ужасен шум в тихото си планинско селце и пожелал да открие кое го причинява. Когато тръгнал в посоката, от която идвало стърженето, той стигнал до една стая в задната част на къща, където някакво момченце се упражнявало да свири на цигулка. — Скръъъц! Цииигу-мииигу! — стенела фалшиво цигулката. Когато синът му казал, че инструментът се нарича „цигулка“, старецът си помислил, че никога повече не иска да чуе това ужасно нещо. На другия ден, в друга част на града, той чул звуци, които сякаш галели старите му уши. В своята планинска долина никога не бил чувал такава омайна мелодия, затова пожелал да открие нейния източник. Когато тръгнал в посоката, от която идвали прелестните звуци, той стигнал до стая в предната част на къща, където възрастна жена, маестро, изпълнявала соната на цигулка. Старецът веднага осъзнал грешката си. Ужасните звуци, които чул предишния ден, не били по вина на цигулката, нито дори на момчето. Просто младежът все още не се бил научил да свири добре на своя инструмент. С мъдрост, присъща на хората от народа, възрастният човек си казал, че същото се отнася за вярата. Когато срещнем разпален религиозен последовател, който с убежденията си предизвиква спорове, не бива да обвиняваме религията. Това просто е новак, който все още не е усвоил добре вярата си. Когато срещнем светец маестро на своята религия, контактът с него ни вдъхновява за години напред, независимо от убежденията му. Но това не е краят на историята. На другия ден, в друга част на града, старецът чул нещо, което превъзхождало по красота и чистота дори цигулката на маестрото. Какви според вас били тези звуци? Те били по-прекрасни от препускането на потока през пролетта, от шума на вятъра в есенната гора, от песента на птиците в планината след пороен дъжд. По-прекрасни били дори от тишината на планинските падини в спокойна зимна нощ. Откъде идвали звуците, които трогнали сърцето на стареца по-дълбоко от всичко, което бил чувал? Това били звуците на симфония, изпълнявана от голям оркестър. За възрастния мъж това били най-прекрасните звуци на света, защото, първо, всеки от музикантите бил майстор на своя инструмент; и второ, защото те се били научили да свирят заедно в хармония. „Дано същото бъде и в религията — пожелал си старецът. — Нека всеки от нас чрез уроците на живота опознае нежното състрадателно сърце на вярата си. Нека всеки от нас бъде маестро на любовта в своята религия. А когато добре усвоим своята религия, да стигнем още по-далеч — да се научим, също като музикантите в оркестъра, да свирим в хармония с другите религии!“ Това ще са най-прекрасните звуци.     Какво се съдържа в името?   Когато някой стане монах в нашата традиция, той получава ново име. Моето монашеско име е Брамавамсо. Понеже е доста дълго, обикновено го съкращавам на Брам*. Всички вече ме наричат така, с изключение на майка ми — тя все още ми казва Питър и аз смятам, че има право на това. [* Английската транскрипция на името със санскритски корен е _Brahm_ — Б.р.] Веднъж, когато ми се обадиха, за да ме поканят на интерконфесионална церемония, ме помолиха да произнеса името си буква по буква. Отговорих:   B — като будист R — като римокатолик A — като англиканец H — като хиндуист M — като мюсюлманин   Това предизвика такъв положителен отклик, че оттогава пояснявам името си по този начин; всъщност това е истинското му значение.     Силата на пирамидите   През лятото на 1969 г., съвсем скоро след 18-ия ми рожден ден, се наслаждавах на първата си среща с тропическите джунгли. Пътешествах из полуостров Юкатан в Гватемала, на път за неотдавна откритите пирамиди на изчезналата цивилизация на маите. В онези години пътуването не бе лесно. Отне ми 3–4 дни да измина няколкостотинте километра от Гватемала Сити до руините на храмовия комплекс, известен като Тикал. Плавах по тесни тропически реки с рибарски лодки, пропити с масло, поклащах се, седнал несигурно, върху тежко натоварени камиони и се подрусвах по пътечки в джунглата в хлопащи, разнебитени рикши. Това бе отдалечен, беден и примитивен район. Когато най-после пристигнах в големия комплекс от изоставени храмове и древни пирамиди, нямах нито гид, нито пътеводител, който да ми обясни значението на внушителните каменни монументи, извисяващи се в небето. Наоколо нямаше никой. Заизкачвах се по една от високите пирамиди. Когато стигнах върха, смисълът и духовното предназначение на тези пирамиди изведнъж ми се изясниха. През изминалите три дни бях пътувал почти само през джунглата. Пътищата, пътеките и реките бяха като тунели през гъстата растителност. По какъвто и път да поемех, джунглата скоро надвисваше над главата ми като покрив. От много дни не бях виждал хоризонта. Впрочем не виждах нищо надалече. Бях в джунглата. На върха на пирамидата обаче бях над гъстата плетеница на джунглата. Не само че виждах къде се намирам сред подобната на карта панорама, която се разстилаше пред очите ми, но накъдето и да погледнех, между мен и безкрая нямаше нищо. Застанал там горе, сякаш на върха на света, си представих как се е чувствал младежът от племето на маите, родил се и израснал в джунглата. Представих си как по време на неговия ритуал на съзряване стар и мъдър жрец го повежда внимателно за ръката към върха на пирамидата за първи път. Когато се е изкачил над нивото на дърветата и е видял света на джунглата, разстилащ се пред очите му, когато се е взрял отвъд границите на познатата територия към хоризонта и зад него, той е виждал необятната, всеобгръщаща празнота. Изправен на върха на пирамидата, на прага между небето и земята, никой, нищо, никакви думи не стояли между него и безкрая във всички посоки. Сърцето му е пулсирало в хармония с поразителния символизъм на гледката. Истината разцъфвала и го обгръщала с благоуханието на разбирането. Той осъзнавал мястото си в своя земен дом и виждал безкрая, носещата свобода пустота, която обгръщала всичко. Животът му вече имал смисъл. Всички ние се нуждаем от време и спокойствие, за да изкачим тази духовна пирамида вътре в нас, да се издигнем над и отвъд плетеницата на джунглата, която представлява животът ни, макар и за кратко. Тогава може би ще видим със собствените си очи своето място във Вселената, житейския си път в неговата цялост, и безпрепятствено ще се взрем в безкрая във всички посоки.     Скъпоценните камъни   Преди няколко години един преподавател в известен американски бизнес колеж изнесъл необикновена лекция по социална икономика пред своите студенти. Без да обяснява какво прави, професорът поставил на бюрото си стъкленица. После пред очите на студентите отворил торба, пълна с камъни, и един по един ги пъхнал в стъкленицата, докато я напълнил догоре. Тогава попитал студентите си: — Пълна ли е стъкленицата? — Да — отговорили те. Професорът се усмихнал и извадил изпод бюрото втора торба, пълна с чакъл. Разклащайки стъкленицата, успял да намести дребните камъчета между големите. За втори път попитал: — Пълна ли е стъкленицата? — Не — отговорили те. Вече били схванали номера му. И били прави, разбира се. Професорът извадил торба с фин пясък. Успял да запълни с него пространството между камъните и чакъла. И отново попитал: — Пълна ли е стъкленицата? — Най-вероятно не, господине, доколкото можем да предположим — отвърнали студентите. Усмихвайки се на отговора им, професорът извадил отнякъде кана с вода, която започнал да излива в стъкленицата, пълна с камъни, чакъл и пясък. Когато нямало място за повече вода, той оставил каната и погледнал към класа. — Е, и какъв е изводът? — попитал ги той. — Че колкото и пълен да е графикът ни — обадил се един от студентите, — винаги можем да вместим в него още нещо! — Това все пак бил известен бизнес колеж. — Не! — отрязал професорът. — Поуката е, че ако искаме да вместим големите камъни, трябва да започнем с тях. Това бил урок по приоритети. И така, кои са големите камъни във вашата „стъкленица“? Кое е най-важното, за да го вместите в живота си? Моля ви, постарайте се да наредите „скъпоценните камъни“ най-напред — в противен случай така и няма да стигнете до тях, няма да успеете да ги вместите в графика си.     Тогава ще бъда щастлив   Може би най-ценният камък, който трябва да сложим в „стъкленицата“ си още в самото начало, както направи професорът в предишната история, е вътрешното щастие. Ако не усещаме щастието в себе си, не можем да дадем щастие на другите. Защо тогава за толкова много от нас щастието не е сред основните приоритети и ние го отлагаме до самия край на живота си? (Или дори за след края, както ще покаже следващата история.) Когато бях на четиринайсет, учех за матура в лондонска гимназия. Родителите и учителите ми ме съветваха да спра да играя футбол вечер и през уикенда и да се съсредоточа над домашните си. Обясниха ми колко важни са изпитите от тази матура и че ако се справя добре, после ще съм щастлив. Послушах ги и се справих много добре. Това обаче не ме направи щастлив, защото успехът ми означаваше, че ще трябва да уча още по-усилено през следващите две години, за да се подготвя за кандидатстване в университета. Родителите и учителите ми ме посъветваха да спра да тичам — този път не след топката, а след момичетата — и да наблегна на уроците. Казаха ми колко важни са тези изпити и че ако се справя добре, ще съм щастлив. Отново ги послушах и се справих много добре. И отново това не ме направи щастлив. Сега трябваше да уча по-усилено от всякога — през следващите три дълги години, за да получа университетска диплома. Майка ми и преподавателите ми (баща ми вече бе починал) ме посъветваха да стоя далеч от кръчмите и купоните и да залягам над уроците. Казаха ми колко важно е да имаш диплома и че ако се справя добре, ще бъда щастлив. Сега вече започнах да се съмнявам. Виждах мои по-възрастни приятели, които бяха положили много усилия и бяха завършили университета. Сега се трудеха още повече на първата си работа „Пребиваха се“, за да спестят пари и да си купят нещо важно, например кола. Те ми казаха: — Когато събера пари за кола, ще съм щастлив. Когато имаха достатъчно средства и вече си бяха купили първата кола, пак не бяха щастливи. Сега работеха усилено, за да си купят нещо друго и тогава да бъдат щастливи. Или се измъчваха от романтични трепети, търсейки своя партньор. Казаха ми: — Когато се оженя и заживея улегнал живот, ще бъда щастлив. След като се оженеха, все така не бяха щастливи. Сега трябваше да работят още по-здраво, на няколко места, за да спестят достатъчно за депозит за апартамент или малка къща. Казаха ми: — Когато си купим своя къща, ще бъдем щастливи. За съжаление, ежемесечните вноски по изплащането на заема не ги правеха особено щастливи. Освен това вече имаха свое семейство. Щяха да им се родят деца, които да ги будят през нощта, да им гълтат спестените пари и да прибавят още купища тревоги в живота им. Щяха да минат още двайсет години, преди да могат да правят каквото искат. Та те ми казаха: — Когато децата пораснат и станат самостоятелни, ще бъдем щастливи. Когато децата им бяха напуснали родния дом, повечето родители вече мислеха за пенсионирането си. Затова продължаваха да отлагат щастието, работейки усилено, за да спестят за старостта. Казаха ми: — Когато се пенсионирам, ще бъда щастлив. Още преди да се пенсионират — и със сигурност след това, те започваха да стават религиозни и да ходят на църква. Забелязали ли сте, че църквите са пълни със стари хора? Попитах ги защо ходят на църква. Казаха ми: — Защото, когато умра, ще бъда щастлив! За хората, които се придържат към принципа „Когато получа това, ще бъда щастлив“, щастието винаги ще е само мечта в бъдещето; също като дъгата, която аха да уловиш, но винаги ти се изплъзва. Тези хора няма да бъдат щастливи нито докато са живи, нито след това.     Мексиканският рибар   Един американец, който бил на почивка в спокойно мексиканско селце, гледал как местен рибар разтоварва сутрешния си улов. Американецът, професор в престижен бизнес колеж, не издържал и решил да предложи на мексиканския рибар безплатен съвет. — Ей — започнал той, — защо приключваш толкова рано? — Защото улових достатъчно риба, сеньор — отговорил жизнерадостният мексиканец. — Достатъчно, за да нахраня семейството си и да продам малко. Сега ще обядвам с жена си и след кратка следобедна сиеста ще поиграя с децата. След вечеря ще отида в бара, ще пийна текила и ще посвиря на китара с приятели. Това ми е достатъчно, сеньор. — Послушай ме, приятелю — казал професорът. — Ако останеш в морето до късния следобед, ще хванеш двойно повече риба. Можеш да продадеш количеството, което ти е в излишък, да спестиш парите и след шест или девет месеца да си купиш по-голяма и по-хубава лодка и да наемеш помощници. Тогава ще можеш да хващаш четири пъти повече риба. Помисли само колко пари ще направиш! След година-две ще имаш средства да купиш втора рибарска лодка и да наемеш още един екипаж. Ако последваш този бизнес план, след 6–7 години ще бъдеш собственик на голяма риболовна флотилия. Само си представи! Тогава ще е добре да преместиш главния си офис в Мексико Сити и дори в Ел Ей. След само още 3 години в Ел Ей ще пуснеш компанията си на стоковия пазар и като главен изпълнителен директор ще си обезпечиш щедра заплата и крупни дялови опции. След още няколко години — чуй само! — ще започнеш планирано откупуване на дяловете, което ще те направи мултимилионер! Гарантирано! Аз съм известен преподавател в бизнес колеж и ги разбирам тия работи. Мексиканският рибар изслушал внимателно казаното от въодушевения американец. Когато професорът свършил, мексиканецът го попитал: — Но, сеньор професоре, какво ще правя с тези милиони долари? Колкото и изненадващо да е, американският преподавател не бил обмислил бизнес плана чак дотам. Но той веднага решил как ще бъдат оползотворени милионите. — Амиго! С всичките тези пари ще се оттеглиш от бизнеса. Ами да! Ще се оттеглиш до края на живота си. Можеш да си купиш малка вила в живописно рибарско селце като това и малка лодка, с която сутрин да ходиш за риба. После ще обядваш с жена си, ще дремваш следобед и няма да имаш никакви грижи. След сиестата можеш да прекарваш време с децата си, а след вечеря — да свириш на китара с приятели в бара и да пиеш текила. Да, с всичките тези пари можеш да се оттеглиш и да си живееш спокойно, приятелю. — Но, сеньор професоре, аз тъкмо това и правя. Защо вярваме, че първо трябва да работим здраво, да забогатеем и чак тогава да заживеем щастливо?     Когато всичките ми нужди бяха удовлетворени   В нашата традиция монасите нямат право да приемат, притежават и изобщо да боравят с пари. Ние сме толкова бедни, че объркваме правителствените статистики. Скромните си нужди задоволяваме от доброволните дребни дарения на нашите последователи миряни. В редки случаи обаче може да ни бъде предложено нещо специално. Веднъж помогнах на един тайландец да реши личен проблем. Изключително признателен за помощта, той ми каза: — Господине, бих искал да ви направя личен подарък. Какво мога да купя за вас за сумата от 500 бата? Обичайно е да се посочва сумата при такова предложение, за да няма недоразумения. Тъй като в момента не можех да измисля какво искам, а той бързаше, се разбрахме да му кажа на следващия ден. Преди да получа предложението, бях най-обикновен щастлив монах. А сега бях зает да размишлявам какво искам. Направих списък. Списъкът нарастваше. Не след дълго 500 бата не бяха достатъчни. Но как да махна каквото и да е от списъка! Желанията се бяха появили сякаш от нищото, приемайки твърдата форма на категорични потребности. Списъкът продължаваше да расте. Сега и пет хиляди бата не стигаха! Когато видях какво става, изхвърлих списъка. На другия ден казах на благодетеля си да внесе петстотинте бата във фонда за изграждане на манастира или за друга добра кауза. Аз не ги исках. Онова, което исках най-много на света, бе да си върна пълното доволство, което изпитвах в деня преди това да се случи. Когато нямах пари, нито средствата да се сдобия с каквото и да е, точно тогава всичките ми нужди бяха удовлетворени. Започнеш ли да искаш, няма край. Дори един милиард бата не стигат, както и един милиард долара. Но ако се освободиш от желанието, няма да ти липсва нищо. Когато изпитваш вътрешна удовлетвореност, единствено тогава имаш достатъчно.     Ajahn Brahm 2004   __Издание:__ Аджан Брам. Отвори сърцето си. Будистки приказки за щастие Австралийска. Първо издание Превод от английски: Снежана Милева Отговорен редактор: Вера Янчелова Стилов редактор: Димитрина Ковалакова Компютърна обработка: Ана Цанкова Коректор: Недялка Георгиева ИК „Хермес“, Пловдив, 2011 ISBN: 978-954-26-1020-5   Ajahn Brahm Оригинално заглавие: Opening the Door of Your Heart and Other Buddhist Tales of Happiness Copyright © Ajahn Brahm, 2004 First published in Australia by Lothian Books, now imprint of Hachette Australia. This edition is published by arrangement with Hachette Australia Pty. All rights reserved. © Снежана Цветанова Милева, преводач 2011 г. © Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2011 г. с/о Andrew Nurnberg Associates Sofia, Ltd.   Формат 70/100/32 Печатни коли 19 Печатница „Мултипринт“ ООД — Костинброд   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/34398 Последна корекция: 31 май 2015 в 16:41  

  Виктор Пелевин Върколашки метаморфози     Експертно заключение     Настоящият текст, известен и под названието „Ай Хуй“, е неумела литературна фалшификация, направена от неизвестен автор през първата четвърт на XXI век. Повечето експерти са съгласни, че е интересен не самият ръкопис, а методът, по който започва разпространяването му. Текстовият файл, озаглавен „Ай Хуй“, уж бил открит в хард диска на портативен компютър, намерен при „драматични обстоятелства“ в един московски парк. За режисировката на тази акция свидетелства милиционерският протокол, в който се описва находката. Същият, според нас, дава добра представа за виртуозните технологии на съвременния пиар. Протоколът е истински, има всички печати и подписи, но не се знае точното време на съставянето му — горната част на първия лист с датата е отрязана при подшиването на протокола в папката, преди същият да бъде даден за съхранение в края на календарната година, както изискват служебните инструкции. От протокола се вижда, че интересът на сътрудниците на милицията е бил предизвикан от странни природни явления в Битцевския парк в Южния административен район на град Москва. Гражданите наблюдавали над дърветата синкаво зарево, кълбовидни мълнии и множество петоцветни дъги. Някои от дъгите приличали на балони (според показанията на свидетелите на произшествието цветовете им сякаш преливали един през друг). Епицентър на аномалията е широко празно място в края на парка, където е разположен трамплинът за скокове с велосипед. До трамплина е открита полустопена рама от велосипед „Canondale JeKill 1000“ и остатъци от колелета. Тревата в радиус десет метра около трамплина е изгоряла, като изгорялото петно има формата на правилна петолъчка, тревата извън очертанията не е пострадала. До велосипедната рама са намерени женски дрехи: джинси, маратонки, бикини тип „седмичен“ с надпис „Неделя“ и тениска с избродиран отпред надпис „скиf“. Доколкото може да се съди по снимките в протокола, третата буква на въпросната дума прилича повече на кирилско „и“, отколкото на латинско „U“, а и к-то също е изписано като на кирилица, с къса предна чертичка. Може да се предположи, че не става въпрос за анаграма на „fuck“, както твърди в монографията си М. Лейбман, а за руската дума „скиф“*. Това се потвърждава от „да, азиатци сме“ на гърба на тениската — несъмнена алюзия към стихотворението на А. Блок „Скити“, което М. Лейбман очевидно не е чел. [* Скит (рус.) — Б.пр.] До дрехите е намерена раница с портативния компютър, описан, както вече споменахме, в протокола. Никоя от споменатите вещи не е повредена и по тях няма следи от огън, което свидетелства, че са били подхвърлени на местопроизшествието вече след като в тревата е било прогорено звездообразното петно. По въпросното събитие не е възбудено наказателно дело. Съдбата на (уж) открития на хард диска текст е добре известна — отначало той се разпространява в кръговете на окултните маргинали, след това е издаден като книга. Оригиналното название на текста дразни с непристойността си дори днешните книгоиздатели търгаши, така че той е преименуван на „Свещена книга на плътеника“. Текстът, разбира се, не заслужава никакъв сериозен литературоведчески или критически анализ. Въпреки това ще отбележим, че в него виждаме толкова гъста мрежа заимствания, подражания, отгласи и алюзии (да не говорим за просташкия език и за изключителния инфантилизъм на автора), че въпросът за автентичността или достоверността му изобщо не може да представлява интерес за един истински специалист по литература, текстът е интересен изключително като симптом на дълбокия духовен упадък, който изживява нашето общество. Псевдоизточната поп метафизика пък, с която авторът толкова държи да се изфука пред също такива унили неудачници като себе си, които не са я и помирисвали, може да предизвика у сериозните, успели в живота хора единствено състрадателна усмивка. Държим да уверим московчани и гостите на столицата, че чистотата и редът в Битцевския парк са както винаги на висота и че московската милиция денонощно охранява спокойствието и сигурността на разхождащите се. И най-важното, другари — нека в живота ви винаги има място за радостна песен!   ТЕНГИЗ КОКОЕВ, майор, началник на РМУ„Битца-център“ МАЙЯ МАРАЧАРСКАЯ, ИГОР КОШКОДАВЛЕНКО, кандидат на филологическите науки ПЕЛДИСШАРМ, водещ на телевизионното предаване „Караоке за Главното“    

  Стивън Кинг Песента на Сузана       „Върви тогава. Има и други светове освен този. Джон «Джейк» Чеймбърс“     „Аз съм затворничка на вечната печал и скитам се нещастна по света. Обречена да бродя без другар, без топлинката на приятелска ръка…“   Народна песен    

  Стивън Кинг Пустош     Резюме   „Пустош“ е третият том от една по-дълга история, вдъхновена и до известна степен свързана с епическата поема на Робърт Браунинг „Чайлд Роланд“. В първата част „Стрелецът“ се разказва как Роланд, последният стрелец в един „променен“ свят, преследва и най-сетне настига човека в черно — магьосник на име Уолтър, който се е представил за приятел на Роландовия баща още от времето преди разпадането на Средния свят. Но залавянето на този получовек-полумагьосник е не крайната цел на Роланд, а просто важна стъпка по пътя към Тъмната кула, която се намира на пресечната точка на всички времена. Кой всъщност е Роланд? Какъв е бил светът, преди да се промени? Какво представлява Кулата и защо той иска да достигне до нея? Имаме единствено откъслечни отговори. Роланд очевидно е някакъв рицар — от онези, на чиито плещи се е държал светът, който според думите на Стрелеца е „изпълнен с любов и светлина“. Но дали този свят наистина е бил такъв? Въпросът е спорен. Знаем, че Роланд твърде рано е преминал първото изпитание по мъжество, след като е открил, че майка му е любовница на Мартин, магьосник много по-велик от Уолтър; знаем, че Мартин е нагласил всичко така, че момчето да открие тайната връзка на майка си, очаквайки то да се провали в изпитанието и да бъде изпратено „на запад“ в пустошта; знаем, че Роланд е издържал изпитанието и е разбил на пух и прах плановете на Мартин. Освен това знаем, че между света на Роланд и нашия свят съществува необикновена, но изконна връзка, и че понякога е възможно да се преминава от единия в другия свят. На една изоставена крайпътна станция в пустинята Роланд среща момче на име Джейк, което е умряло в нашия свят — загинало е, когато са го блъснали под колелата на автомобил. В мига на смъртта на Джейк Чеймбърс над него се е надвесил мъж в черно — Уолтър — а после момчето се е събудило в света на Роланд. Преди да настигнат човека в черно, Джейк умира отново…този път заради Стрелеца, който, изправен пред втория най-ужасяващ избор в живота си, избира да пожертва символичния си син. Когато трябва да избира между Кулата и момчето, Роланд избира кулата. Последните думи на Джейк, преди да полети в пропастта, са: „Върви тогава — има и други светове, освен този.“ Последната среща на Роланд и Уолтър е на един хълм, осеян с кости. Мъжът в черно предсказва на Стрелеца бъдещето с карти таро. Роланд трябва да обърне специално внимание на три много странни карти — Затворникът, Господарката на сенките и Смъртта („но не за теб, Стрелецо“). Повествованието във втория том, озаглавен „Трите карти“, започва на брега на Западното море, малко след срещата на Роланд с Уолтър. Изтощеният Стрелец се събужда посред нощ и открива, че покачващият се прилив е донесъл кръвожадни чудовища, подобни на омари. Докато изпълзи далеч от тях, те отхапват два пръста от дясната ръка на Роланд. Освен това отровата им се е вляла в кръвта му и когато отново потегля на север по брега на Западно море, той се разболява. По пътя си открива три врати, през които може да минава само той. Всяка от тях води в съвременния свят; всъщност в града, където живее Джейк. Стрелецът се озовава в Ню Йорк през различни периоди от време, опитвайки се да спаси живота си и да открие трима души, които ще го придружават по пътя му към Кулата. Еди Дийн е Затворникът — наркоман от Ню Йорк, живеещ в края на осемдесетте години. Роланд минава през вратата и прониква в съзнанието му в мига, когато самолетът на Еди — който е куриер на наркобос на име Енрико Балазар — се приземява на летище „Кенеди“. По време на съвместните им увлекателни приключения Роланд успява да намери пеницилин и да пренесе Еди Дийн в своя свят. Младият наркоман се озовава в свят, където няма наркотици, нито любимите му сандвичи с пиле, и се чувства нещастен. Втората врата отвежда Стрелеца при _Господарката на сенките_ — всъщност две жени в едно тяло. Този път той попада в Ню Йорк в началото на шестдесетте години и се сблъсква с млада защитничка на гражданските права на име Одета Холмс, прикована в инвалидна количка. В Одета се крие хитрата и изпълнена с омраза Дета Уокър. Последствията от появяването на тази шизофреничка са фатални за Стрелеца и Еди. Одета смята, че случващото се е сън или фантазия, а Дета — която е по-зла и по-умна, се зарича да убие Роланд и младежа, които смята за белокожи дяволи. Джак Морт — серийният убиец, който дебне зад третата врата (сега Роланд попада в средата на седемдесетте години) — е Смъртта. Морт на два пъти причинява огромни промени в живота на Одета/Дета, макар двете да не подозират това. Морт, чийто _modus operandi_ е или да блъска жертвите си под различни транспортни средства, или да хвърля върху тях тежки предмети, на два пъти се намесва в живота на Одета по време на своята налудничава (но успешна) кариера. В детството й е пуснал тухла върху главата й, вследствие на което момиченцето е изпаднало в кома и така се е появила двойничката Дета Уокър. Години по-късно, през 1959, Морт отново среша Одета и този път я блъска под мотрисата на метрото в Гринидж Вилидж. Тя отново оцелява, но цената, която трябва да заплати, е огромна — колелата на мотрисата отрязват краката й до коленете. Благодарение на усилията на млад самоотвержен лекар (а може би и на отвратителната, но силна духом Дета Уокър) животът й е спасен… или поне така изглежда. Според Роланд тези връзки съвсем не са съвпадение, а предполагат много по-могъща сила; той вярва, че титаничните сили, които обгръщат Тъмната кула, отново започват да се събират. Стрелецът разбира, че Морт може би е ключът към още една тайна, която е в основата на друг парадокс. Защото в мига, когато Роланд прониква в нашия свят, Морт е избрал не друга жертва, а самия Джейк — момчето, което Стрелецът среща в крайпътната станция. Роланд никога не е имал причина да се усъмни в начина, по който Джейк умира в нашия свят, нито пък в самоличността на убиеца — Уолтър, разбира се. В мига на смъртта си момчето забелязва Уолтър в насъбралата се тълпа, преоблечен като свещеник, и Роланд не се е съмнявал в описанието на очевидците. Не се съмнява и сега — Уолтър е бил там, о да, разбира се, че е присъствал. _Но ако не друг, а Джак Морт е блъснал момчето под колелата на задаващия се кадилак_? Възможно ли е подобно нещо? Ако съществува такава възможност, то къде се намира Джейк сега? Дали е мъртъв? Може би е изгубен във времето? И ако Джейк Чеймбърс си е все още жив и здрав в своя свят, как така Роланд още го помни? Въпреки объркването и може би опасното развитие на събитията, изпитанието с вратите — и събирането на тримата спътници — завършва успешно за Роланд. Еди Дийн приема да заживее в света на Роланд, защото се влюбва в Господарката на сенките. Дета Уокър и Одета Холмс се сливат в една личност, която съчетава черти от характерите на Дета и Одета, като всяка е принудена от Стрелеца да признае съществуването на другата. Те се превръщат в нова, трета жена — Сузана. Дийн. Джак Морт загива в същото метро — под колелата на същата мотриса, която преди петнадесет-шестнадесет години оставя Одета без крака. Смъртта му не е голяма загуба за човечеството. И за пръв път от неизброими години насам Роланд от Гилеад вече не е сам в експедицията към Тъмната кула. Кътбърт и Алан, изгубените му събратя от далечното минало, са заменени от Еди и Сузана… но в известен смисъл Роланд се оказва опасен за своите приятели. Дори много опасен. „Пустош“ продължава разказа за тримата странници в Средния свят няколко месеца след откриването на третата врата. Вече са се отдалечили от Западното море. Почивката вече е към края си и трябва да започнат обучението си. Сузана се учи да стреля… Еди да дялка… а Стрелецът се учи да живее с мисълта, че постепенно започва да губи разума си.  

  Артър Кларк Градът и звездите    

    Александър Беляев Продавач на въздух     I. Окаяният край   „Окаян край!“ — така писателят В. Г. Короленко беше нарекъл Туруханския край. Но това название е напълно приложимо и за Якутия. Тъжна, бедна растителност, на защитените от вятъра места — хилави кедри, тополи и криви брезички; по на север — сякаш сгълчени от болест шубраци, пълзящи брези, стелеща се по земята елша, калуна; още по-нататък — блата и мъхове. Като гледаш тези хилави, смазани дървета и шубраци да се притискат безпомощно о земята, струва ти се, че нещастните растения сякаш искат да потърсят спасение дълбоко в нея, да се скрият от смразяващите ветрове, да не виждат този „окаян край“, където ги е захвърлила злата съдба. И ако зависеше от тях, те биха измъкнали от замръзналата почва разкривените си корени и биха запълзели натам, на юг, където има благодатно слънце, топлина и ласкав вятър. Но дърветата са принудени да умират там, където са родени, и могат само да се сведат по-ниско под ударите на вятъра на съдбата и да чакат своята участ. Не е такъв човекът — той сам избира своя път и своята участ, оставя слънцето, топлината и удобствата и тръгва, увличан от стремежа към борба, към незнайни, негостоприемни страни, за да победи природата или да остави своите кости на студената земя до някоя хилава, разкривена бреза. Тези малко мрачни мисли ми идваха неволно, когато се промъквах със своя водач и помощник, якута Никола, по брега на река Яна. Базата на експедицията ни се намираше в „столицата“ на Якутия Верхоянск — малко градче с население, което би могло да се побере в една средно голяма московска жилищна кооперация. Външно Верхоянск си беше останал такъв, какъвто е бил преди много години: няколко десетки дървени къщи, повечето без покриви, и още толкова юрти, разхвърляни съвсем безредно по двата бряга на Яна, в ниска блатиста местност, осеяна с големи езера. Почти пред всяка къща има „собствено“ езеро, но водата е мътна, не може да се пие и жителите са принудени да се запасяват с лед за цяла година. Само фирмите на съветските правителствени учреждения, на магазините на Якутска търговия и кооперацията напомнят при първото запознаване с града за нещо съвременно. Всичките си сложни и скъпи инструменти — барографи на Ришар, микробарографи, анемометри и барометри* — оставих във Верхоянск. Бях взел само малък барометър, термометър и един доста примитивен ветропоказател, който доставяше голямо удоволствие на Никола. За него това беше такава забавна играчка, каквато е детската вятърна мелница. [* Барограф — самопишещ барометър, уред, който записва последователните изменения в атмосферното налягане. Анемометър (ветрометър) — уред за измерване скоростта на вятъра.] Нашата експедиция, възглавявана от мене, беше организирана за проучване на метеорологичните условия в полюса на студа, който се намираше в околностите на Верхоянск, а главно да се изяснят причините за изменението на посоките на ветровете. Работата беше там, че от известно време метеоролозите бяха отбелязали едно странно явление: пасатите и мусоните*1 започнаха да променят обикновената си посока. В екваториалната зона ветровете, които обикновено духаха от изток и към екватора, започнаха да се отклоняват на север и колкото по на север се отиваше, толкова по-силно се забелязваше отклонението. Синоптичните карти*2 откриха, че в областта на Верхоянск се е образувал някакъв център, накъдето именно се насочват ветровете като събирани в огромен фокус лъчи. Това беше довело и до едно (наистина още едва забележимо) изменение на средната температура: на екватора тя малко се понижи, а на север се повиши. Това явление е напълно обяснимо, като се има пред вид, че студените ветрове от Южния полюс бяха почнали да се насочват към екватора, а топлите екваториални — на север. Забелязваха се и други странни явления, които засега можеха да се открият само с точни физически уреди и от някои инженери, които следяха работата на пневматичните машини. Тези наблюдения показваха, че атмосферното налягане е малко понижено. Същото показваха и наблюденията върху отслабването на силата на звука, особено на големи височини (летците се оплакваха от прескачания в мотора още на две хиляди метра височина). [*1 Пасати и мусони — ветрове с постоянна посока.] [*2 Синоптични карти — карти, на които няколко пъти в денонощието се отбелязва състоянието на времето в различни местности и в определени часове.] Хората и животните, изглежда, не забелязваха и не усещаха още нищо опасно и вредно в тези метеорологични изменения, но учените, които бдяха над своите уреди, бяха разтревожени и без още да занимават общественото мнение, търсеха начини да изяснят причините на всички тези странни явления. На мене се падна честта да взема участие в тази работа. И докато във Верхоянск домакинът на експедицията завършваше последните приготовления и купуваше коне и кучета, аз реших да тръгна без багаж, за да определя по-точно посоката на нашия път. В тези ширини вятърът духаше от запад на изток силно и равномерно, така че дори с моите прости уреди човек можеше доста точно да се ориентира. Пътят ни водеше към разклонението на Верхоянския хребет. Моят спътник и водач Никола беше типичен якут: имаше дълги и тънки ръце, малки криви крака, бавни и малко тежки движения. Идеалът му беше нищо да не прави, много да яде и да дебелее. Но независимо от този „идеал“ той беше прекрасен, изпълнителен работник и неуморен пешеходец. Природата го беше надарила с голяма жизнерадост — без нея Никола едва ли би оцелял в този „окаян край“. Впрочем за него този край съвсем не беше окаян: Якутия беше най-хубавото място на земното кълбо и Никола не би дал своите мъхове и криви брези дори за разкошните южни палми. Той или пушеше дървената си луличка, или си тананикаше песни за незалязващото слънце, за реката, за камъка, за прехвръкналата птица, за всичко, което видеше. А черните му очи с малко полегати клепачи виждаха много изплъзващи се от моето внимание неща, макар че Никола, имах възможност да се убедя в това, не можеше да различи някои цветове — твърде бедни бяха багрите на неговата родина и той виждаше света почти такъв сив, какъвто го виждаме на кино. — Силно хубав лято — казваше той, като плюеше жълта от тютюна слюнка. — Силно топъл. Той беше прав, за Якутия лятото беше необикновено топло. Дори нощем (при незалязващо слънце) температурата не спадаше по-ниско от нулата, а денем се покачваше до 30° Целзий, понякога и по-високо. Прехвърлихме се през реката и почнахме да се изкачваме по един планински склон, обраснал с върбалак, лиственица и храстовидна бреза. Въпреки твърде топлото време тук-там се натъквахме на заледени места или „тарини“ — цели островчета още неразтопен лед. Огромни пукнатини — работа на лютия студ — покриваха земята като гъста мрежа, подобно мрежата от бръчки, които красяха лицето на Никола. Беше „червена нощ“, пурпурното слънце се търкаляше бавно по северната част на небето и обагряше в червено покритите със сняг върхове. Прехвърлихме се благополучно през един планински поток и аз вече почнах да се озъртам наоколо да търся подходящо място за нощуване, когато Никола внезапно спря, извади лулата от устата си, изплю се и спокойно каза: — Кристи. — Кой крещи? — Цовек кристи. Ослушах се. Нито звук не стигаше до мен. — Не чувам — казах аз. — Далец кристи! — И Никола посочи с ръка встрани. — Беда се слуцила обаце. — Щом е беда, да вървим тогава на помощ. Може някои ловец да е нападнат от звяр… — Както искас. Вървим. Като не умеес стреляс, не трябва ходис за звяр. Не умеес стреляс — за смях на гарги станес! — мърмореше поучително Никола, като се катереше бързо нагоре по склона. Едва успявах да го стигна. Извървяхме не по-малко от километър, когато най-после и аз чух сподавен човешки вик. Острият слух на Никола беше нещо изумително! Викът се прекрати. Изведнъж чух два силни изстрела. — Силно глупак! Отнацало кристис, а после стреляс. Трябва отнацало стреляс — продължаваше да мърмори недоволно Никола. Изкатерихме се на върха и видяхме заблатена планинска поляна. Обрасналото с мъх тресавище опираше о каменист бряг. На няколко метра от брега видях човешка фигура, наполовина затънала в тинята. Изглежда, че и човекът ни видя, защото почна да маха с ръце. Скачайки от камък на камък, забързахме да му идем на помощ. Протегнах на затъналия края на цевта на пушката си, човекът се вкопчи в нея с дясната си ръка — в лявата държеше някакъв предмет, който ми заприлича на оплескан с тиня цилиндричен бидон за газ. — Хвърляй каната! — викна му Никола. Но потъващият, изглежда, за нищо на света не искаше да се раздели с бидона. Той пъшкаше, клатушкаше се насам-натам, изпъваше дясната си ръка, но продължаваше да държи в лявата съда. — Хвърли го на брега! — извиках аз. Човекът се вслуша в съвета ми. Замахна, хвърли бидона на брега, хвана се с две ръце за цевта на пушката и бавно почна да се измъква от тинята. Не беше лесно да измъкнем непознатия на брега. Неговият вид ме порази. Доста пълното му бръснато лице имаше съвсем европейски, вид. Облечен беше в оплескан с кал, но хубав костюм на алпинист, на главата — сив каскет. Като излезе на брега, първо грабна бидона, който, изглежда, му беше много ценен, после ми протегна ръка и каза на развален руски език: — Много ви благодаря. В тези места не се надявах на помощ. Вие чули моя изстрели? — Да, изстрелите, а пък ето този, Никола, още преди тях чу вашия вик. Непознатият кимна одобрително на Никола. — Револверът ми потъна, но това е дребна работа — продължаваше непознатият. — Добър якут. Вие сте учуден? Аз шлен на експедиция за проучвания Арктика при Английски кралски географски дружество. И вие ли наушен работник? — Да, от Академията на науките на СССР… Искате ли да изсушите дрехите си? — попитах аз, като продължавах внимателно да го разглеждам. Онова, което бях помислил за бидон, се оказа съвсем друго, но не знаех какво е. Цилиндърът, който през тинята блестеше като живак, завършваше горе с тесничко гърло и ако се съди по изопнатата ръка, която го държеше, беше доста тежък. — Да се изсуша? Не, благодаря. Няма нужда. Благодаря. Той кимна, неочаквано се извърна и бързо почна да се изкачва нагоре по склона. Гледах с недоумение подире му. Току-що спасеният от смърт човек би могъл да прояви повече внимание към нас. И откъде се беше взел тука? Не бях чувал нищо за експедиция, изпратена по тези места от Англия. И този странен бидон… — Силно глупак. Ливолвел хвърлил, каната спасил — съобщи Никола мнението си за непознатия. После се замисли, врътна неодобрително глава и почна да събира съчки за огън. Самите ние се бяхме измокрили, докато спасявахме англичанина. — Ей! Ей! — чух неочаквано гласа на непознатия. Беше застанал на един голям мъхест камък и махаше с ръка. — Услуга за услуга! — извика англичанинът. — Не ходете там — той протегна ръка по посока на вятъра, — там смърт! — И като кимна, скочи от камъка и се скри. „Що за странно предупреждение! — помислих си аз. — Да не ходим нататък, накъдето духа вятърът?“ Аз пък тъкмо натам трябваше да вървя. Трябваше да изследвам „фокуса“, към който се насочваха ветровете от всички краища на земното кълбо.     II. „Мъртвият Каик“   Щом спряхме, веднага ни налетяха облак комари. Но те, изглежда, бяха нищо в сравнение с онова, което обикновено ставаше тук лятно време. — Силно малко комари обаце — каза Никола. — Вятър издухва. — Че къде повече от това! — измърморих недоволно аз. — А трябва много повеце. Слънце не визда, планини не визда. Толкова комар трябва — отговори Никола, докато разпалваше огъня и наместваше походния чайник върху пирустия от съчки. Докато водата възври, Никола успя да си разпали лулата, изтегна се на земята и потъна в мисли. За разлика от друг път той не пееше и не говореше. Мълчанието продължи доста дълго. После, като изпусна гъста струя дим, Никола каза: — Обаце лосо. Силно лосо. Той явно беше разтревожен от нещо. — Кое е лошо, Никола? — попитах го аз. — Този цовек… Много лосо. Да бесе потънал… Три пъти лято и три пъти зима аз видял такъв цовек. — Ама ти познаваш ли го? — учудих се аз. — Него не. Прилица на него. Там!… — И Никола посочи с ръка на север. — Не говори със загадки, Никола! — казах нетърпеливо аз. — Казвай какво има? И Никола ми разказа на своя беден на думи, но богат на образи и сполучливи изрази език една странна история. Случило се преди три години. Никола, баща му и брат му ловили риба в малкия Селахски залив*. Било краят на лятото. Вятърът още духал откъм брега, но ледените блокове, които се появявали във все по-голямо количество в Северното полярно море, показвали, че зимата вече настъпва. Никола предлагал да се връщат по-скоро в къщи, но уловът бил добър и бащата на Никола, стар и опитен рибар, не бързал. Той уверявал, че с идването на студовете ще задуха и северен вятър, който бързо ще ги закара до брега. [* Селахски залив — малък залив на Северното полярно море, източно от устието на Яна (Якутия). Името си заливът получил от рекичката Селах, една от многото рекички на тундрата, които се вливат в залива. По река Селах и в залива има богат улов на риба.] Но умиращото лято не искало да отстъпи на зимата без бой. Южният вятър се засилвал все повече и преминал в буря. Бурята ги понесла към остров Макар. Малкото платно било откъснато, кормилното весло се строшило о един леден блок. Белите пенести вълни подмятали малкия каик като треска. Но свикналите с опасностите на занаята си рибари не губели кураж. Ледените блокове им давали вода за пиене, а риба имало в изобилие. Страдали само от студа, но ненапразно пък са израснали в най-студеното място на земното кълбо. Организмът им упорито се съпротивявал. Полузамръзнали, вкочанясали, те се ободрявали един друг с шеги. На третия ден от тяхното странствуване се случило нещастие: каикът им попаднал между ледени блокове, които го смачкали като яйчена черупка. Рибарите едва успели да се измъкнат на един леден блок и продължили пътешествието си върху него. Макар и със закъснение, предсказанието на бащата на Никола се сбъднало — вятърът откъм брега стихнал и скоро задухал равномерен леден ветрец от север. Леденият блок се насочил към брега, но дотам било още далеч. А гладът почнал не на шега да безпокои корабокрушенците. Рибата им потънала заедно с каика. А да се лови с ръце не било така лесно. Рибарите почнали да губят сили от глад. Разбуненото от промяната на вятъра море кипяло. Ледени пръски обливали пътниците от главата до краката. Понякога вълните с тътен се прехвърляли над тях. — Много лосо бесе, да умира трябва — поясни ми Никола. Една нощ — макар че слънцето в това време вече залязвало зад хоризонта, нощите били много светли — рибарите видели „страсно голям каик“, който се носел право срещу тях, и на него блестели много светлини. Това било параход, но такъв огромен, какъвто Никола никога в живота си не бил виждал. Рибарите почнали да викат, да махат с ръце. Параходът приближавал, но на него не се виждали хора. Все пак, съдейки по това, че се насочва право срещу ледения блок, рибарите решили, че от парахода са ги забелязали. „Само че защо не вика?“ — мислел си Никола. Колкото повече приближавал параходът, толкова по-голям изглеждал. „Трябвало да гледа ей така“ — обясни ми Никола, вдигайки лице към небето. Скоро радостта на рибарите преминала в ужас. Носът на огромния параход бил вече на няколко метра от тях, а на палубата му не се виждал никакъв човек… Още един миг — и килът на парахода се врязал в ледения блок и го строшил на две. Чул се страшен трясък, ледената вода заляла Никола — той усетил, че леденият блок се изплъзва изпод краката му, усетил, че потъва. Когато изплувал отново над водата, Никола не видял нито баща си, нито брат си. Те останали на другата половина на ледения блок, която минала, откъм левия борд, а Никола се намерил надясно от парахода… От този момент Никола никога вече не видял нито баща си, нито брат си, и не знае какво е станало с тях. Никола се мятал във водата, а желязната стена на параходния корпус отплувала покрай него. Било повече от сигурно, че командата на парахода не ги е забелязала… Никола бил обречен на смърт, ако сам не се погрижи за себе си. Налягането на водата го отнасяло встрани от парахода, но той бил добър плувец и продължавал с невероятни усилия да се държи близо до него. Покрай Никола отминавали един след друг осветените илюминатори. Той викал, но никой не се показвал. Изведнъж Никола видял края на едно спуснато от палубата корабно въже. С риск да бъдат изтръгнати ръцете му от рамената, той се хвърлил към него, но една вълна го отнесла встрани и той проплувал покрай въжето, когато то било само на половин метър от ръката му. Никола почнал да се отчайва. Но не му било писано да умре. Скоро видял да се люшка до самата вода въжена стълба, спусната от палубата. Никола се метнал върху един къс от ледения блок, подскочил и протегнал ръце към стълбата. Ледът се преобърнал под краката му, но Никола вече се бил хванал за стълбата. Той бил спасен. Бързо се покатерил горе и се намерил на палубата, очаквайки да види смаяните лица на моряците. Но не се смаяли никакви моряци, а самият Никола — палубата била пуста. Жива душа нямало. Параходът бил мъртъв. Само отдолу се чувало глухо бученето на мощна машина… Никола никога не бил чувал легендата за „Летящият холандец“, но горкият якут бил обзет от такъв ужас, сякаш бил попаднал на този легендарен кораб. Ужасът му бил толкова голям, че в първия момент Никола помислил да скочи през борда. Но погледнал бушуващия океан и се опомнил. „Хората може да се страхуват от студа и да си седят в каютите“ — решил той и почнал да оглежда парахода, като се промъквал по корабните стълбички и коридори предпазливо, сякаш бил крадец. Каютите били празни, включително и капитанската; кабината, кубрикът и камбузът — също. Ужасът на Никола се превърнал в недоумение. Ако всички на парахода са измрели, трябва да са останали поне труповете на онези, които са надживели другите. Ако пък всички са избягали от парахода, тогава той не може да плава. А щом плава, тогава машинистът, огнярите и кормчията трябва да са по местата си. Никола слязъл в котелното, но и там нямало никого. Машинното помещение също било празно. Сякаш параходът се движел, управляван от невидимата ръка на мъртвец. Никола усетил, че косата му настръхва от ужас. Обезумял от страх, той се качил на палубата и се вмъкнал при кормилото. Никой! Преследван от ужаса, Никола изтичал на носа на кораба. И тука за първи път видял човек, застанал на самия нос на парахода с наведена глава. — Ей! Това съм аз!… Ти кой си? — викнал Никола с пресипнал глас. Човекът не се помръдвал. Това било страшно, както и всичко останало на парахода, но Никола чувствувал такава нужда да види край себе си поне едно живо същество, че надвил страха, приближил до застаналия на носа човек и го погледнал в лицето. Човекът бил мъртъв! Едва сега Никола видял, че мъртвецът е вързан за фалшборда с тънко насмолено въже. По описанието на Никола този мъртвец приличал много на англичанина, когото измъкнахме от блатото: като него бръснат и също като него облечен. Сега ми стана ясно откъде идва мрачното настроение на Никола — срещата с нашия англичанин му беше припомнила най-трагичното произшествие в неговия живот. — Е, и какво стана по-нататък, когато видя мъртвеца? — Поцнал вие като вълк — отговори Никола. И той продължи да разказва. Никога през целия си живот Никола не бил срещал нищо по-страшно от „мъртвия параход“. Но на парахода било поне топло и сухо. Гладът надвил ужаса и Никола тръгнал да търси нещо за ядене. Намерил няколко бъчви с прясна вода, но с продуктите работата била по-зле. Никола успял да открие само торба сухари, паднала зад празните сандъци. Но за непридирчивия якут и това било добре дошло. „Мъртвите, значи, пият вода, но малко ядат“ — решил Никола и захапал страхливо първия сухар. Страхувал се, че иззад гърба му ще се протегне мъртвата ръка и мъртвецът ще му викне: „Давай ми сухарите!“ Но мъртвите се оказали разбран народ и не попречили на Никола да изяде десет сухара наведнъж и да ги полее с два черпака вода. Като се нахранил и си изсушил дрехите, Никола се почувствувал доста добре. Избрал си една удобна каюта и като похвалил за всеки случай мъртвите за добрината им, полегнал облечен на меката койка. Последната му мисъл била, че параходът явно е изпратен нарочно за него от някакъв дух-покровител. Жалко, че брат му и баща му загинали, но какво да се прави — един има късмет да живее, друг да умре!… Никола заспал дълбоко и спал дълго. Събудил се от някакво скърцане, трясък и клатушкане на парахода. Отворил очи и дълго не могъл да разбере какво е станало с него и къде е. Като си спомнил, че е на „мъртвия каик“, веднага скочил. С каика явно ставало нещо лошо: сякаш мъртвите са оживели и сега танцуват и тракат с костите си. На Никола пак му станало страшно. Той се качил на палубата. Пронизващият и силен леден вятър едва не го повалил. Параходът се клатушкал. Никола погледнал напред и примрял от ужас. С тътен и скърцане около парахода се въртели, сблъсквали се и се трошели огромни ледени блокове. Но не това го изплашило. Грабнат от силното течение, параходът се носел бясно в един тесен пролив между две отвесни скали и се насочвал право срещу трета, също такава отвесна каменна стена. Мъртвите си устройвали лоша шега — изглежда, че корабът не бил изпратен на Никола от дух-покровител… Никола се втурнал към вързания на носа на парахода мъртвец, сграбчил го за рамото и почнал така да го тръска, че можел да му изкара всичкия въздух, ако някой друг не бил свършил вече това преди него. — Ти какво правис?! Не виздас ли? — закрещял Никола. — Обръстай назад! Мъртвият паднал с туловището напред, каскетът му отхвръкнал зад борда. Но той не послушал Никола и параходът продължавал да се носи към скалата. Тогава Никола се спуснал към щурвала, но скоро разбрал, че с кормилото нищо не може да се направи, проливът бил прекалено тесен. С последна надежда Никола нахълтал в капитанската кабинка и извикал в слуховата тръба заповед в машинното: — Саден ход! — както правел това капитанът на парахода по Лена. Но духът на машиниста не искал да се подчини. Машината долу продължавала да бучи… — Силно глупаци! — изругал Никола въображаемите си спътници. Той бил свикнал да взема бързи решения. Като видял, че усилията му да предотврати катастрофата са напразни, направил всичко, което могъл, за да спаси себе си: бързо се стрелнал долу, изнесъл торбата със сухарите, хвърлил я в спасителната лодка, качил се в нея и зачакал събитията. И те настъпили много скоро. Параходът с такава сила се ударил в скалата, че Никола заедно със спасителната си лодка изведнъж се намерил на палубата. Страшният трясък от сблъскването бил заглушен от още по-ужасния рев на експлодиралите парни котли и параходът почнал да потъва. Той полегнал на десния си борд така, че вълните почнали да се търкалят по палубата. Никола се възползувал от това и завлякъл лодката във водата. Водовъртежи почнали да въртят лодката, ледените блокове пречели да се гребе. А при потъването си параходът можел да повлече и лодката със себе си. Моментът бил много опасен. Но Никола поглеждал към парахода и полека-лека се измъквал на по-открито място, докато най-после попаднал в течението, което минавало край скалата. Лодката му бързо се понесла покрай каменните отвесни стени и успяла да завие зад ъгъла, преди да се завърти страшният всмукващ водовъртеж на мястото, където параходът потънал. Никола бил спасен. След два дена той се добрал с лодката си до остров Макар, а оттам направо по леда — зимата вече била настъпила — до брега… Никола свърши разказа за своята одисея, млъкна и почна замислено да дялка някаква пръчка с ловджийския си нож — ножът имаше дръжка от мамонтова кост, издялана като дълга еленова глава с протегната шия. Никола беше голям майстор на резба върху кост. Замислих се и аз… Историята за „мъртвия каик“ беше толкова необикновена, че приличаше на измислена. Но аз познавах Никола — той можеше да поукраси събитията, но не беше лъжец. Хрумна ми една мисъл. — Как се казваше параходът? — попитах аз Никола. В отговор той само млясна неопределено с устни и поклати отрицателно глава. — Не видя ли надписите по спасителните пояси? Не можеш ли да си спомниш поне първата буква? На какво приличаше? Никола помисли и каза: — На този пирустия за цайник. — И той надраска върху дланта си с края на ножа фигура, която много напомняше буквата А. Нима предположението ми ще излезе вярно?… Спомних си, че преди три години с ледоразбивача „Арктика“ от Англия потегли експедиция, организирана от едрия капиталист мистър Бейли. Експедицията беше прекрасно екипирана с всичко необходимо за научни изследвания и възнамеряваше да мине покрай целия бряг на Сибир чак до Аляска. На борда на парахода се намираха няколко много видни учени. Но тази експедиция завърши трагично. Последните радиопредавания от ледоразбивача се получиха, когато той се е намирал близо до нос Борхай. След това няколко дена „Арктика“ не даваше никакви вести за себе си, после се появиха тревожни SOS и оттогава се прекратиха всякакви вести от парахода. Едва на следната година рибарски кораби откриха на един от малките голи острови две натрошени спасителни лодки на ледоразбивача, а при устието на Лена вълните изхвърлиха спасителен пояс на „Арктика“. Изглежда, че това беше всичко, останало от ледоразбивача. Почетоха, както му е редът, паметта на смелите мореплаватели, вписаха имената им в дългия списък на жертвите на науката, зачеркнаха „Арктика“ от списъка на параходите… И с това свърши всичко. И ето че сега в „окаяния край“ аз трябваше да чуя от устата на якута тази история, която хвърляше известна светлина върху съдбата на ледоразбивача и едновременно с това забулваше тази съдба с още по-голяма тайна. Къде се бяха дянали пътниците му? По какъв начин параходът без команда е плавал с пълна пара в океана? И как е могъл да плава? Машините му не биха могли да действуват без управление. Или котелът е трябвало да се пръсне, или пък, което е по-вероятно, без гориво котлите би трябвало да изстинат и параходът да спре. И кой е англичанинът, когото спасихме от блатото? Той сам се нарече член на английска арктична експедиция. Но той съвсем не изглеждаше като човек, претърпял корабокрушение преди няколко години и живял дълго в едно от най-затънтените кътчета на земното кълбо. И най-после, какво значеше предупреждението му? Защо да ме заплашва смърт, ако тръгна натам, накъдето духа вятърът? В това предупреждение също се крие някаква тайна. Но той няма да ме уплаши! Да вървим по посоката на вятъра, такава беше задачата на нашата експедиция. Каквото и да е, аз трябва да бъда предпазлив. Благоразумието ми подсказваше, че трябва да се върна във Верхоянск и да тръгна на изследване с цялата експедиция. И ако се бях вслушал в този глас на благоразумието, много неща щяха да станат съвсем иначе. Но моето любопитство и неспокойният ми изследователски дух ме теглеха неудържимо напред. Като мамех собствената си предпазливост, аз си казвах, че ще отида още няколко километра напред само за да разбера каква опасност би могла да ме дебне. — Цай готов — каза Никола, като сваляше от огъня възврелия чайник.     III. „Ноздрата“ на Ай-Тойон   Уморени от пътешествието, ние си увихме главите, да не ни хапят комарите, и заспахме дълбоко. Когато Никола ме събуди, незалязващото слънце се беше изместило на изток. Беше сутрин. Вятърът, поутихнал през нощта, почна отново работата си. Той духаше равномерно, без напори, но се засилваше все повече и повече. — Да отидем нататък — предложих аз на Никола, като сочех с ръка по посока на вятъра. Пред нас се възправяше доста висока планинска верига. — Пак там? — попита Никола, явно поразтревожен. — Трябва назад. По-нататък аз не отива. Този отговор ме смая. Никола, безстрашният и изпълнителен Никола, отказваше да продължи с мене пътя? Дали не го бяха сплашили думите на англичанина? — Защо не искаш да вървиш по-нататък? — попитах го аз. — Един мой другар и още един другар вървели и невърнали се — отговори навъсено Никола. — Оттам никой не връща се назад. Там ноздра на Ай-Тойон. Знаех вече, че Ай-Тойон — Свещеният старец — е върховното божество на якутите. Но никога не ми се беше случвало да чуя за ноздрата на Ай-Тойон. — Ама ти още ли вярваш в разни бабешки приказки за тойони и йори? И как можеш да се страхуваш, щом аз съм с тебе? — Зная, ти силно голям цовек. Болсевик. Но оттам никой не връста се. Никола не ме ласкаеше, като ме наричаше „силно голям цовек“ — болшевик. (За него всички градски жители, които пристигаха от големите градове на Русия, бяха болшевики.) Похвалата му беше искрена. Якутска търговия го беше освободила, както и другите якути, от експлоатацията на търговците на едро, които купуваха на безценица кожи и приучаваха якутите да пият водка; децата му се учеха в училище, а жена му беше излекувана от болест, пратена й от злия дух — йор. Всичко това беше „агитация с факти“, ясни за Никола. Там, където възниква съмнение в могъществото на боговете, там се разклаща и вярата в тях. И на мене ми се струваше, че Никола вече губи тази жива вяра в боговете и се отнася към тях като към поетическа измислица, обобщаваща едни или други явления — така, както ние понякога говорим за „фортуна“ или за „наказващата Немезида“, забравяйки религиозния произход на тези думи и предавайки с тях само известни понятия. Боговете на Никола явно загиваха, но не бяха още напълно умрели в съзнанието му. Те оживяваха веднага, когато той се срещнеше с някакво необяснимо и страшно явление. Така се беше случило с него на парахода на мъртъвците, така беше, изглежда, и сега. Страхът заглушаваше гласа на разума, и събуждаше първобитни вярвания в зли духове… — И какво е това ноздрата на Ай-Тойон? — Обикновена ноздра… Ай-Тойон диша. А там — Никола посочи планината — неговата ноздра. — А защо той само поема въздух? Виждаш, нали, вятърът през цялото време духа само в една посока — попитах го аз. — Ай-Тойон силно голям. Хиляда години обаце мозе да взема въздух и хиляда години да изпуска… Явно беше, че съм свидетел на раждането на нова легенда. — Всичко това са глупости! Тръгвай с мене, Никола, и сам ще се убедиш, че няма никаква ноздра на Тойон. Но Никола не мръдваше от мястото си и клатеше отрицателно глава. — Тръгваш ли? — Силно страхува. Обаце и ти не отивай! — каза той. Аз се колебаех. Да тръгна сам беше рисковано. Думите на англичанина не бяха подхвърлени току-така. Наистина можех да се натъкна на непредвидени опасности. Но изведнъж заговори самолюбието ми. Никола би могъл да схване моя отказ така, сякаш съм повярвал в тая глупава ноздра. — Щом се отказваш, отивам сам! — казах решително аз и поех нагоре по склона на планината. Вятърът духаше в гърба и облекчаваше пътя ми. — Не отивай! — развика се след мене Никола. — Не отивай! Не се обърнах и продължих да вървя. Скалите се издигаха все по-високо и по-стръмно. Скоро почнах да се уморявам и тръгнах по-бавно. Преди да почна изкачването по стръмното нагорнище, спрях да си поема дъх и изведнъж чух някой да сумти зад гърба ми. Обърнах се. Пред мене стоеше Никола. Той се усмихваше с широката си уста, оголил криви зъби. — Обаце ти тръгнал и аз тръгнал — поясни той, като видя недоумението ми. — Браво, Никола! — зарадвах се аз. Трябваше да крещя. Вятърът така виеше и свистеше, че едва се чувахме един друг. — Не се ли страхуваш, Никола? — Силно страхува обаце. Да вървим! Почнахме да се катерим по скалите. Скоро вятърът откъсна походния ветропоказател, който висеше на гърба ми. Никола понечи да се втурне след него, но аз го спрях. Вятърът духаше с такова постоянство, че нямаше нужда от никакъв ветропоказател. А Никола рискуваше да падне в пропастта, тласкан от този побъркан вятър. — Ела тук! Дръж се за мен! Ще вървим заедно! — викнах аз на якута. Хванахме се здраво един за друг и като си помагахме взаимно, продължихме да вървим. Трябваше да се извиваме силно назад и въпреки това не винаги можехме да се задържим на крака. Падахме на земята и с усилие отново ставахме. Вятърът натискаше гърбовете ни като тежки торби с пясък. Обливахме се в пот, изнемогвахме. Започнах вече да съжалявам за прибързаността си, но не ми се искаше да се връщам. Наближили бяхме върха и аз си дадох дума, че само ще погледна какво, има от другата страна на каменната планинска верига, и ще се върна назад, няма да изкушавам повече съдбата. Мъничкото разстояние до планинския връх трябваше да минем пълзешком. Вятърът сякаш се канеше да ни смаже като голи охлюви. Беше плътен и тежък. Сякаш се намирахме на голяма дълбочина в океана и стотици тонове вода ни притискаха с тежестта си. Трябваше да си затваряме устата, да си стискаме носовете, за да спираме въздуха, който ни задушаваше; издишахме също много мъчно, като болни от астма. Знаех, че горе, на самия хребет на планината вятърът ще беснее още повече. За да не ни отнесе в някоя пропаст, взех предпазни мерки — съзрях между скалите една цепнатина и се насочих към нея, за да можем да се движим, криейки се зад гранитните издатини на скалата. Пропълзяхме благополучно по тясната цепнатина, която към средата завиваше под ъгъл, и най-после допълзяхме до самия хребет. Наведох глава и погледнах надолу. Зрелището, което се откри пред очите ми, ме смая. Видях огромен полегат кратер, подобен на лунните. Но това, което ме удиви особено много, беше скатът на този огромен кратер — гладък, сякаш шлифован. Нито камък, нито издатинка. Съвсем гладка полегата фуния, а дълбоко долу, в центъра й се виждаше кръгъл отвор с чудовищен, както ми се стори, диаметър. Нима тази шлифована фуния и геометрично правилният отвор на дъното на кратера имат естествен произход? Трудно можеше да се допусне такова нещо. Никола, който се беше вкопчил здраво о една остра издатина на скалата, махна с ръка да ми покаже нещо и ми извика, но аз не чух добре какво каза, и погледнах по посока на ръката му. Видях във въздуха едно дърво, което се росеше по окръжността на кратера, като описваше огромен кръг, сякаш го беше вдигнала и го въртеше силна вихрушка. Почнахме да наблюдаваме дървото. То продължаваше да описва правилни кръгове, по-точно — да се движи по спирала: всеки кръг ставаше по-тесен и минаваше по-ниско от предишния, а движението на дървото се ускоряваше все повече. Това приличаше на някакъв въздушен Малщром*!… [* Малщром — бурно морско течение при Лофотенските острови край северозападните брегове на Норвегия, опасно с водовъртежа си, бушуващ яростно по време на северозападни бури.] Дървото направи още няколко кръга и се скри в черния кладенец на дъното на кратера. Изправен бях пред нова загадка. Очевидно беше, че вятърът се устремява някъде под земята. Това беше необяснимо и безсмислено, също като „ноздрата“ на Ай-Тойон. Къде е тогава другата „ноздра“, през която въздухът трябва да излиза обратно?… Размишленията ми бяха прекъснати от едно ново явление. От върха на скалите се откъсна внезапно огромен, тежък цял тон камък. Но камъкът не полетя надолу, както би било естествено. Той прелетя във въздуха по спирала почти две трети от окръжността на кратера, преди да достигне дъното и да се скрие в кръглия кладенец. „Каква огромна трябва да е силата на вятъра!“ — помислих аз и неволно потреперах, като си представих себе си на мястото на камъка. Бяхме изправени пред изключително загадъчно явление на природата и макар да не вярвах в божествената „ноздра“, все пак вече с по-голямо уважение си спомних митотворчеството на Никола; в неговата измислица имаше частица истина — ние бяхме открили някаква чудовищна „ноздра“ в кората на земното кълбо, която всмукваше въздуха от повърхността на земята. Мярна ми се славолюбивата мисъл: „Това съобщение ще направи сензация в научния свят!“. Но сега не беше нито време, нито място за такива мисли. Трябваше да видим как да се измъкнем от този въздушен водовъртеж. Освободих много предпазливо едната си ръка, бутнах Никола по рамото и му кимнах, като го приканвах да се връщаме. „А защо този отвор не се задръства с боклук?“ — помислих си аз. И в същия момент стана нещо, което отведнъж издуха всички мисли от главата ми. Никола твърде прибързано и невнимателно пусна двете си ръце и изведнъж под налягането на плътните въздушни маси тялото му почна бързо да се плъзга надолу от площадката, на която лежахме. Едва успях да го хвана за краката и с ужас усетих, че и моето тяло почна да се движи към края на пропастта. Опитах се да се вкопча с върховете на ботушите си о вдлъбнатините, за да спра нашето движение надолу, но всичко беше напразно — ние бавно, но неудържимо се плъзгахме към края на пропастта. Тялото на Никола вече висеше наполовина във въздуха. Вятърът издуха раницата от гърба му. Раницата продължаваше все още да се държи на каишките и висеше хоризонтално пред главата на Никола. Още миг — и вече цялото тяло на Никола увисна над пропастта. Внезапно усетих, че той си подръпва лекичко краката, сякаш искаше да ги освободи. Не можех да разбера какво иска да направи. Той с усилие изви глава към мене и ми викна: — Пусни ме! Никола беше верен другар и истински мъж. Той беше разбрал неизбежната си гибел и искаше поне мене да спаси. Но аз не можех да приема тази жертва и продължавах да го държа здраво за краката. Тялото му се изопна като струна. Раницата с провизиите, чайника и уредите се откъсна и полетя наляво, по края на гигантската яма. В същия миг Никола така силно си дръпна краката, че аз неволно ги пуснах. И Никола с бясна скорост полетя подир раницата, сякаш искаше да я настигне. Още един миг — и моето тяло се понесе подир Никола… Ужасни, незабравими минути! Първото усещане, което изпитах веднага след това, беше, че вятърът като че ли утихна — сега ние се носехме в неговия поток. Същевременно усещах едно необикновено уплътняване на заобикалящата ме среда, сякаш се намирах на голяма дълбочина в океана. С голямо усилие успях да си отместя ръката встрани — исках да се хвана о края на кратера. Летях само на някакъв си метър от скалите. Но сега като че взех да дишам малко по-леко. Извих глава и погледнах Никола, който летеше пред мене. Изглежда, че и той се опитваше да се вкопчи о стената на кратера. Въпреки тромавото си тяло той се извиваше на дъга като червей, протягаше дългите си ръце и разкрачваше крака. За миг успя да докосне с единия си крак каменната стена. Но това не спря, а само позабави летежа му. Тялото му се преобърна и се приближи малко до моето. Той пак се изопна цял, а аз протегнах ръцете си напред и се опитах да го хвана. Но дори само един сантиметър да ни отделяше, не бих могъл да го стигна, защото разстоянието между нас си оставаше непроменено. Бяхме безсилни да предприемем каквото и да било. Раницата направи вече пълен кръг и сега летеше малко по-ниско от мястото на падането ни. Веднага след раницата на това място прелетя и Никола, а след него и аз. Отблизо стената на кратера не изглеждаше вече така шлифована, както отдалеч. Тук-там в нея се виждаха пукнатини, вдлъбнатини, скални издатини. Но беше немислимо да се залови човек за тях. Дори да ми се удадеше това, ръката ми щеше да бъде откъсната от бесния поток като краче на муха. Трябваше да се покорим на участта си и да чакаме какво ще стане по-нататък. Навярно едновременно с мене и Никола беше надникнал надолу, да види какво ни чака. Там се виждаше черният кръгъл отвор, който все повече се увеличаваше в зависимост от приближаването ни към него по въздушния спираловиден път — ние летяхме по все по-стесняващи се кръгове и все по-бързо и по-бързо… Съзнанието ми започна да се замъглява. Кръговете ставаха все по-малки, ние слизахме все по-дълбоко… Настъпи смъртният ни час. Не се съмнявах, че гибелта ни е неизбежна. Трябваше да падна в бездната и да се пребия до смърт на каменното дъно. Когато летяхме вече над самия кладенец, намерих сили да погледна надолу и ми се стори — може би бълнувах, — че виждам светлина на огромни електрически лампи и някаква решетка долу. Решетката изведнъж се завъртя, светлината угасна, аз изгубих съзнание.     IV. Неочаквана среща   Когато започнах да идвам в съзнание, най-напред усетих тялото си — то цялото ме болеше с някаква тъпа, непрекъсната болка. Още преди да отворя очи, усетих нечие докосване. С усилие вдигнах клепачи и видях моя верен спътник и приятел Никола. Но не можах да го позная отведнъж. Вместо с обикновената си дреха от еленова кожа той беше със сив болничен халат. Лежах на чисто постлан креват, покрит със сиво мъхесто одеяло, в малка стая без прозорци, осветена с електрическа лампа, която висеше от тавана. — Пристигнахме! — каза Никола, като ме поздрави с неизменната си усмивка. — В ноздрата на Ай-Тойон ли? — опитах да се пошегувам аз. — Ето нб, виждаш ли, Никола? Никаква ноздра няма. — А ти виздал ли си я? Мозе тя точно такава — и Никола посочи с широко движение на ръката стаята. — С електрическо осветление?! Разговорът ни беше прекъснат. Вратата се отвори и в стаята влезе девойка с бяла престилка — медицинска сестра, реших аз. Вече не се съмнявах, че се намирам в болница. Но дълго ли съм бил в безсъзнание, как се бях отървал от смъртта и как бях попаднал в тази болница, не можех да разбера. Сестрата ме попита нещо на непознат за мене език. С жестове й показах, че не разбирам и в същото време разглеждах девойката. Тя беше млада, румена и пращеше от здраве. Изпод бялата й сестринска забрадка се подаваше руса къдрица. Тя се усмихна — белите и равни зъби блеснаха и повтори въпроса на английски език. Този език ми беше по-познат — аз четях на английски, но не умеех да говоря. И отново разтворих безпомощно ръце. Тогава девойката за трети път зададе въпроса си на немски. — Как се чувствувате? — попита тя. — Благодаря ви, добре — отговорих аз, макар че, да си призная, съвсем не се чувствувах добре. — Боли ли ви нещо? — Какво ли не ме боли! Сякаш съм минал през воденични камъни — отговорих аз. — Можеше да бъде и по-лошо — каза девойката с добродушна усмивка. — Къде се намирам, ще бъдете ли така добра да ми обясните? — попитах аз. — Скоро ще узнаете. В състояние ли сте да станете от кревата? Направих опит да се надигна и прехапах устни от болка. — Лежете, сега ще ви донеса закуска — и тя излезе, като стъпваше безшумно с меките си пантофи. Никола се чувствуваше по-добре. Наистина той потриваше от време на време ту хълбока, ту гърба си, но беше вече на крака. Разхождаше се из малката стая, пъшкаше и току се хващаше за дясното коляно. — Лула се загубил, тютюн се загубил, иска да пуши — каза той. Вратата отново се отвори и сестрата влезе, този път с един към тридесетгодишен човек, бръснат, облечен с вълнен пуловер и сари — ботуши от конска кожа. Това ми напомни, че се намирам в крайполярни области. Човекът носеше дрехи — също като неговите — за мене и за Никола, а сестрата донесе на поднос закуска: пържени яйца, сандвичи и две чашки вдигащо пара какао. — Яжте — каза приветливо тя, — а като усетите, че имате сили да станете, облечете се и позвънете на тоя звънец… Тя кимна на човека с пуловера и двамата излязоха от стаята. Заех се с пържените яйца; сложени на масичката до кревата ми. Въпреки преживените вълнения ние с Никола закусихме с апетит. Какаото достави на Никола неизпитвана досега наслада. Той дори затвори очи от удоволствие и чак помляскваше, сърбайки на големи глътки горещото питие. Но изглежда, че дългото залежаване в тази болница не беше позволено. Закусих, станах с усилие и огледах тялото си — някой ме беше измил и облякъл с чисто бельо. Целият бях в синини, но костите ми бяха здрави. Дясното ми рамо се беше подуло и много ме болеше. Изглежда, че костта на раменната става е била изкълчена й отново наместена. Да, можеше да бъде и по-лошо. Помагайки си един на друг, ние с Никола се облякохме и аз натиснах звънеца до вратата. Не след дълго в стаята влезе човекът с пуловера и ни направи знак да вървим след него. Излязохме от стаята и тръгнахме по един дълъг, извиващ коридор, осветен от електрически лампи. От двете страни на коридора видяхме врати с едро написани номера: 32, 33, 34… и срещу тях: 12, 13, 14… Също като в хотел или народен комисариат. Вървяхме доста дълго и през цялото време завивахме. Отнякъде се чуваше равномерно непрекъснато бучене. Наблизо работеха огромни машини. Не, това приличаше повече на завод! Водачът ни неочаквано спря пред врата № 1 и почука. Влязохме в голям кабинет с прекрасни мебели и килими. Направи ми впечатление, че и този кабинет се оказа без прозорци. Навсякъде край стените имаше библиотечни шкафове, пълни с книги, накачени бяха разни технически чертежи. В ъгъла имаше огнеупорна каса, а до едно голямо и високо шведско бюро — въртяща се етажерка с папки. До бюрото, осветено от лампа със зелен абажур, седеше бръснат човек и пишеше нещо. Телефонът на бюрото звънна. Човекът вдигна слушалката. — Ало! — И той даде кратко нареждане на непознат за мене език. После се дръпна назад, облегна се на гърба на въртящото се кресло и се обърна с лице към нас. Облечен беше със сиво сако и вместо жилетка носеше сив вълнен пуловер с шпиц, от който се подаваха ниска яка и карирана вратовръзка. Човек би могъл да помисли, че се намира в кабинета на директор на фабрика. Като разгледах костюма, преместих поглед върху лицето на чужденеца и неволно извиках от учудване. Пред нас беше англичанинът, когото измъкнахме от блатото. Изглежда, че и той беше изненадан от тази среща. — А, стари познайници! — каза той. — Седнете. Седнахме до бюрото. Една минута англичанинът ни гледа, сякаш размисляше нещо, след това поклати неодобрително глава, почука с един ъгълник по бюрото и каза: — И все пак не послушахте съвета ми. — А засега сме живи и здрави — забелязах аз, като се стараех да се държа непринудено. — Засега! — отговори многозначително англичанинът. — Чиста случайност е, че не сте се строшили като яйчени черупки… Той побарабани с пръсти по бюрото и изведнъж се завъртя бързо с креслото и се вдълбочи в книжата си, сякаш ни забрави. Настъпи доста мъчителна пауза. После пак така рязко се обърна с лице към нас: — Онези, които вървят по посока на вятъра, не се връщат назад! — каза натъртено той, повтаряйки думите, които ми беше казал Никола. — Те умират или още из пътя… или сега… Но вие ми спасихте живота. Ваш длъжник съм и не ви искам смъртта. Само че… — англичанинът вдигна предупредително пръст, след това пак се завъртя с креслото, полуобърнат към нас написа бързо нещо на листче хартия и попита: — Как се казвате и кои сте? — Клименко, Георгий Петрович. А той се казва Никола. Англичанинът грижливо записваше отговорите ми, също като съдебен следовател. Попита ме за възрастта ми, длъжността, образованието, целта на пътешествието ни (последното го интересуваше най-много). Не смятах за нужно да скривам нещо от него. — А мога ли да зная с кого имам чест да говоря? — попитах аз, за да изравня до известна степен нашето положение. Англичанинът пръхна някак странно и подхвърли: — Може. Имате чест да говорите с мистър Бейли… — Мистър Бейли? — повторих учудено аз. — Оня същият, който беше екипирал и изпратил експедиция с „Арктика“? Значи, не сте загинали? — За всички, които са там, срещу вятъра, съм загинал. Но за вас, както виждате… Ето какво, мистър… Калименко… — Клименко — поправих го аз. Но презимето ми не се удаваше на мистър Бейли и той го повтори до своя начин: — Вие, мистър Калименко, няма да си отидете оттука. Вие също сте мъртъв за всички, които живеят срещу вятъра. Метеоролог сте, това е добре. Ще ми бъдете полезен. Трябва да направим така, че вашите… другари да не ви търсят. — Това е невъзможно. Щом се открие, че съм изчезнал безследно, веднага ще пратят експедиция да ме търси. — О, да, вие много обичате да издирвате изчезнали хора! — каза иронично Бейли. — И свои, и чужди. Нобиле, Кулик, Горски… Бях учуден. Както изглежда, Бейли знаеше всичко, което става „срещу вятъра“, тоест в цял свят. Навярно имаше радиостанция. — Да, ние не сме свикнали да оставяме без помощ човек, който се нуждае от нея — отговорих аз малко сприхаво. — Много добре — със същата ирония отвърна Бейли. — Но ние ще наредим работата така, че да не ви е нужна никаква помощ. Не се безпокойте. Казах вече, че ще пощадя живота ви. Но можем да вземем дрехите, с които сте пътешествували, да ги раздерем, да ги окървавим и да ги хвърлим на пътя на онези, които ще ви търсят. Разкъсали са ви зверове. Свършено! Експедицията ще се върне назад. Аз не искам тук да идва който и да било… Вие можете да си вървите — завърши Бейли, обръщайки се неочаквано към Никола. И когато Никола излезе, мистър Бейли стана, поразходи се из кабинета и каза: — Трябва още да поговоря с вас. — Аз също — отговорих му, като все още се опитвах „да изравнявам положението“, ако изобщо можеше да се изравнява положението на пленник, какъвто бях, с положението на човек, който държеше живота ми в ръцете си. И без да дам на Бейли да отговори, бързо продължих: — Казвате, че не желаете никой да узнае за съществуването ви и да намери пътя за насам. Това е невъзможно. Да допуснем, че ще ви се удаде да инсценирате гибелта ми. Но научните изследвания няма да се прекратят. Още не зная какво правите тука, но вече ми е напълно ясно, че именно по ваша вина се е променила посоката на ветровете, а следователно се е променил й климатът. Засега хората още не са много разтревожени, но учените в цял свят вече отдавна следят с тревога необикновените явления в атмосферата. Рано или късно всички ще усетят понижаването на атмосферното налягане. След нашата експедиция „по посока на вятъра“ ще тръгнат други и вятърът неизбежно ще ги доведе тук. — Зная това — отговори Бейли, като ме изслуша с явно нетърпение. — Рано или късно това трябва да се случи. Те ще дойдат тука и… толкова по-зле за тях! А вие… вече ви предупредих веднъж, но вие не ме послушахте. Ето ви сега още едно предупреждение: не се опитвайте да бягате оттук. Това може да ви струва живота. Повече няма да ви пощадя. Кажете това и на вашия якут. Разбрахте ли? Ще ви предоставя известна свобода, ако ми дадете дума… Впрочем, можете и да не ми я давате; сам ще видите, че е немислимо да се бяга оттук. Ще имате много работа. А сега си идете, мистър Калименко. Уилям ще ви покаже вашата стая. Бейли позвъни. Влезе слугата. — Уилям, придружете мистър Калименко до стая номер шестдесет и шест. Довиждане. — Разрешете на Никола да живее в една стая с мене — казах аз. Мистър Бейли помисли малко. — Добре, може — каза той. — Но помнете, никакви заговори. Довиждане. Сбогувах се и тръгнах с Уилям по дългия дъгообразен коридор, след това слязохме един етаж по-долу и се озовахме в истински лабиринт. Учуди ме това, че из целия път не срещнахме нито един човек. Попитах водача си къде са хората, но той нищо не ми отговори. Може би не знаеше нито руски, нито немски език, но по-вероятно — не искаше да говори.     V. От небето — на лекция   Влязох в моята „затворническа килия“. Стаята нямаше повече от тридесет квадратни метра, а височината й едва ли достигаше четири метра. Стените бяха покрити с шперплат. Една електрическа крушка на тавана, друга на бюрото. Два тесни кревата до стените и няколко обикновени стола. След разкошния кабинет на мистър Бейли стаята ми се видя повече от скромна. Но… „можеше да бъде и по-лошо“ — спомних си думите на сестрата и затова не се опечалих особено. Уилям излезе. Скоро вниманието ми беше привлечено от един голям чертеж, който закриваше половината стена. На синя чертожна хартия видях профила на подземното градче на мистър Бейли, дадено в разрез, й поотделно плановете на всеки етаж. На чертежите нямаше пояснителни надписи, но все пак те даваха обща представа за цялото съоръжение. Центърът на градчето беше зает от огромна тръба, същата, в която бяхме паднали. Около тръбата се редяха номерирани помещения. Градчето имаше пет етажа под равнището на земята и три в стените на кратера. Под осмия етаж се виждаха две пещери, които имаха явно естествен произход. Надясно от централната тръба покрай петия етаж (като се брои от горе на долу) минаваше странична тръба — тя свършваше далеч зад границите на стаите, излизайки навън. Тази тръба ме заинтересува най-много. Първата ми мисъл беше, че тръбата е предназначена за отвеждане на влизащия отгоре въздух. Но ако през тази странична тръба излизаше толкова въздух, колкото влизаше, тогава горе на повърхността би трябвало да има второ въздушно течение и намаляването на въздуха нямаше да се забележи, а грижливо съставените от нас синоптични карти показваха, че въздушните течения от всички краища на земното кълбо се насочват към едно място, без да се натъкват на каквото и да било насрещно течение. Ако пък вятърът се всмуква в подземното градче и не излиза оттука, тогава — дявол да го вземе! — от налягането на въздуха цялото градче би трябвало отдавна да експлодира като препълнен парен котел… Вратата се отвори — в стаята влезе Никола. Той старателно затвори вратата след себе си, почеса се по главата и въздъхва. Очаквах, че ще почне да ме упреква, дето съм пренебрегнал съветите му, но той заговори за друго: Никола ми съобщи, че в един от коридорите срещнал „два Ивановци“ — двамата якути, изчезнали преди една година в „ноздрата на Ай-Тойон“. — Ти още ли вярваш в тая ноздра? — попитах го аз. — По-хубаво да бяхме попаднали в ноздра Ай-Тойон, отколкото при този мръсник — отговори угрижен Никола. Той успял да размени няколко думи с тукашните якути и узнал, че те работят в някаква голяма тръба, от която почистват и извозват боклука, донасян от вятъра по централната тръба. Погледнах плана. Ето, значи, за какво служи тази странична тръба!… „Два Ивановци“ се оплакали на Никола, че ги държат като роби, никъде не ги пускат, „но хранят силно добре“. На вратата се почука. Влезе Уилям и каза нещо на неразбрания си език, като подкрепи думите си с движение на ръката да го последваме. Подчинихме се. В коридора до вратата беше застанал якутът Иван Големия. Уилям му повери Никола, а ние тръгнахме по-нататък. Прекосихме коридора, влязохме в кабинката на асансьор № 50, качихме се един етаж по-горе и спряхме пред врата № 13. Уилям отвори вратата, без да почука, и аз влязох след него в една голяма стая. Изглежда, че беше лаборатория. На масата в идеален ред бяха наслагани сложни апарати с компресори, с медни тръби, серпентини и охладители. Имаше цели редици от чашки, епруветки и съдове. Посребрената им повърхност блестеше при ярката светлина на две дъгови лампи. Видът на тези ослепителни съдове беше такъв, сякаш някой богат наследник беше извадил от сандъците старинното сребро на дедите си, за да му се полюбува. Но аз вече знаех, че такива съдове (с посребрени стени за изолиране на топлината) се употребяват при опити с течен въздух. Течен въздух!… Та неговата плътност е 800 пъти по-голяма от плътността на атмосферния. Дали градчето на Бейли не е фабрика за превръщане на атмосферния въздух в течен? Зает с мислите си, отначало не забелязах човешката фигура, наведена над една от масите. Това беше жена с бяла престилка. Тя вдигна глава и аз познах медицинската сестра. Позна ме и тя и се усмихна, видяла изписаното на лицето ми недоумение. — Заповядайте, минете в кабинета, баща ми ви чака — каза тя и протегна ръка по посока на една втора врата. Почуках и влязох. Втората стая имаше почти същия размер като първата, но тук нямаше уреди. Затова пък всичките и стени бяха закрити от лавици с книги, а на голямо бюро имаше купчини листове, изписани с химически формули. Когато влязох, иззад бюрото стана един много висок, възрастен, но още младолик човек с руса коса, сиви очи и румени страни. Добродушната му усмивка напомняше много усмивката на девойката. Той ми стисна здраво ръката и каза: — Мистър Бейли и Елеонора ми говориха вече за вас. Ние имаме нужда от такива хора. Жалко, че не сте химик, но все пак специалността ви е много близка до моята… И вие като мене „се храните от въздуха“ — усмихна се той. Говореше така непринудено, сякаш бях дошъл при него по своя воля да му предложа знанията и труда си. — Казвам се Енгелбрект — рече той. — Седнете моля. — Енгелбрект! — възкликнах смаян аз, продължавайки да стоя прав. — Вие сте Сванте Енгелбрект, чиято гибел на „Арктика“ беше оплаквана от целия културен свят? — Слуховете за моята смърт бяха доста преувеличени — цитира прочутият шведски учен остроумната шега на Марк Твен. — Да, аз съм живият Сванте Енгелбрект. — Но защо… Какво ви е накарало да се криете? Енгелбрект се намръщи. — Седнете, моля — каза той. — Аз работя при мистър Бейли като главен инженер. Ние произвеждаме течен въздух, водород и хелий, добиваме от въздуха азот, кислород… — И какво правите с тях? — не се сдържах и попитах аз. — Това вече е работа на собственика на предприятието мистър Бейли. Изглежда, че продава… — Но как?… Аз като че ли не съм чувал за такава концесия… — Финансовата страна на въпроса не ме интересува толкова — прекъсна ме малко прибързано Енгелбрект. — Това можете да узнаете от мистър Бейли. Да работя по договор и освен в лабораториите си в нищо друго не се меся. Мистър Бейли е човек с изключително широка инициатива и голям делови размах. Той не жали средства, за да ми осигури спокойна научна работа. Когато се запознаете с нея, ще видите, че сме направили извънредно ценни научни открития, още неизвестни на света. Мистър Бейли ги пуска в обращение, това си е негова работа. Аз не се меся във финансовите му начинания — повтори още веднъж ученият, който явно бързаше да ми съобщи всичко необходимо. — И не ми достига само едно — лаборанти. Аз дори време за опити нямам. Правя ги само тука — и Енгелбрект ми посочи изпъстрените с формули листа на бюрото си. — Помага ми дъщеря ми Елеонора. — Медицинската сестра ли? Енгелбрект се усмихна. — Тя ни е и медицинска сестра, и учен-лаборант, и стопанка на малкото ми домакинство — каза той с топлота в гласа. — Юнак е тя. И аз се надявам, че ще й помогнете в лабораторията. Тя ще ви въведе в работата. Ако не можете да се справите с някоя задача, идвайте при мене, винаги ще ви помогна, ако трябва… И тъй, започвайте работа! — завърши Енгелбрект, като ми подаваше ръка. — Не губете време. Сбогувах се и се върнах в лабораторията. — Разбрахте ли се? — попита Елеонора. Разтворих ръце с вид на човек, който се покорява на съдбата си. — Сядайте и да започваме работа — каза ми тя простичко и придърпа по-близо до себе си една свободна табуретка. Седнах с вид на прилежен ученик. А тя започна истински изпит. — Начинът за добиване на течен въздух? — Хм… хм… Той се състои в това… — почнах да отговарям аз, като разглеждах косата на Елеонора, която се подаваше изпод бялата й шапчица, — в това, че охлаждането, което става при разширяването на самия въздух, се използува за охлаждането му. Въздухът се сгъстява постепенно до двеста атмосфери, а после налягането спада отведнъж до двадесет и вследствие на извършилото се разширяване температурата се понижава до тридесет градуса под нулата. Това се извършва няколко пъти, докато температурата стигне до сто и осемдесет градуса под нулата. Тогава при налягане двадесет атмосфери въздухът ве

    Петер Богати Последният човек, или странната история на Робинзон К.     1   При завръщането си космонавтите донесоха снимки от света, заобикалящ нашата планета. Погледнато отгоре, от човека няма и следа. Така че спокойно можем да се самоунищожим — ще бъде все едно. Без нас може би планетата ще бъде още по-хубава, още по-зелена и никой не ще пророни сълза подире ни. Алберт Сент-Дьорди   Будилникът иззвъня точно в шест и половина. Не съм по-суеверен от другите, но това е добър знак, днес няма да ми се случи нищо лошо. А добро? — това все пак би било прекален оптимизъм. Аз винаги допускам по-лошия вариант, затова мога да бъда само приятно изненадан. Всичко е въпрос на нагласа. Така е и с часовника. Не е лесно да нагласиш стрелката на будилник точно по средата на два часа, тъй като между тях обикновено стоят петте деления, съответствуващи на петте минути. Значи средата съвпада точно с половината на третата минута. Разлика от половин минута, естествено, не е много, но при нагласяването едно изместване с милиметър насам или натам може да доведе до отклонение от десет, евентуално — петнадесет минути в работата на будилника. Пак добре, ако звънне по-рано. Но ако звънне по-късно? Трябва дълга практика да е имал човек, за да го нагласи добре. Когато успях за първи път, ми се прииска да сваля стъклото на часовника, да отбележа под стрелката тънка чертичка и да си спестя излишните грешки. Ала не го сторих. Може би се гордеех със сръчността си, а може би просто ме развличаше повтарящата се всеки ден игра… С течение на времето започнах и да се обзалагам: ако успея — денят ще бъде добър, а ако не… Отново звън. Този път телефонът. Кой ли е, да го вземат дяволите — по това време, в зори?! — Робинзон? — Аз съм. — Обажда се Алберт. Спиш ли? — Вече не. — Така си и мислех. — Какво има? — Вчера спомена, че имаш навика да ставаш в шест и половина. При теб шест и половина явно е точно шест и половина… — Проверяваш ли ме? — понечих аз да оставя слушалката. Но надменният смях на Алберт — как мразя тази самоувереност! — ме възпря. — Ама че идея — каза. — Само на теб може да ти хрумне такова нещо. Да те проверявам! Не, не, това не е в моя стил… — Ами тогава? — Исках само да те помоля да си донесеш и другата ракета. На моята й се скъсаха две корди… — Добре. Друго? — Друго няма… Забави ме, после трудно се върнах към обичайния си ритъм. Избръснах се, взех един душ, облякох се и повиках асансьора. Компенсирах малко от закъснението. Нищо лошо няма да ми се случи… Закусих в подлеза. Зад кафе-машината стоеше младеж с атлетично телосложение, а на касата седеше любезна жена с уста до ушите. Беше невъобразимо грозна, но винаги се усмихваше с невероятно голямата си уста и това я оживяваше. Обичах да закусвам там. Обичах момчето с лице на киноартист, което правеше хубаво кафе, и грозното момиче на касата. Сигурно още не е омъжена, въпреки че отблизо можеше да й се дадат и тридесет. (Студената синя светлина на неона не е съюзник на женските лица. А в подлеза лампите винаги светят.) Но възможно е да идвам тук, защото един мъж зад страничния щанд приготвяше пресните сандвичи пред очите ми. Вадеше от хладилника маслото, колбасите, сиренето и зелените салати. Работеше с бързината на магьосник, сандвичите излизаха изпод ръката му като от конвейер. Тук, в подлеза, оборотът е доста голям. Особено сутрин сандвичите бързо свършват. Следователно: винаги са пресни. Ако все пак си бях взел куче, сигурно щях да закусвам вкъщи. Щеше да ми отнема повече време, но не за това се отказах. Когато се разведох, много ми се прииска да имам куче, навярно за да не бъда винаги сам. След това осъзнах, че през по-голямата част от деня нещастното животно трябва да стои само. Жилището ми не е голямо, а за едно куче, само по цял ден — съвсем. Наистина Елза идва да чисти редовно, оставя вечерята в хладилника, би могла дори да разхожда животинката. Но Елза идва само за един час, а кучето трябва да стои вкъщи по цял ден. Предпочетох да се откажа от него, въпреки че ако го бях взел, сигурно бих закусвал вкъщи. И щеше да има с кого. — С чадър? Та небето е ясно — засмя се касиерката с голямата си уста. — Или радиото е казало нещо друго? — Просто исках да го оставя в колата, затова го взех — излъгах смутено аз. Когато вадех ракетата от шкафа, чадърът висеше пред нея. Свалих го, за да я взема, и след това не съм го закачил обратно. Някак си е останал в ръката ми и съм го понесъл заедно с двете ракети. Грешка. Вярно, нарушиха ритъма ми, но все пак е грешка. Може би денят няма да бъде съвсем гладък? Колата ми беше на втория ред на паркинга. Забелязах я, щом стигнах дотам, защото отзад, върху белия лак, я бях маркирал с две черни наклонени ленти. Твърде много коли има вече от тази марка и така по-лесно мога да я намирам. Но мнозина започнаха да бележат колите си и колкото повече се множаха лентите, толкова по-малка ставаше ползата от тях. Който има гараж, разбира се, лесно му е. Аз едва ли ще имам скоро. За гараж трябва да имаш собствена къща. Имам хубава работа и както се казва, чака ме добро бъдеще, тъй като съм всичко на всичко на тридесет и две години, но надали ще събера скоро за къща. Може би ако бях станал проектант… Проектантите и в институт да работят, все намират по нещо странично. Или някой конкурс. Дори и да не спечелят първата или пък да разделят втората награда — повечето от проектите се откупуват. Никога не ги осъществяват, но ги откупуват. Винаги си струва да участвуваш. Аз обаче съм инженер, а не проектант. Посъветваха ме да стана инженер, защото имам голям практически усет, което в основата си е вярно. Обаче не добавиха това, което случайно забелязах в личния си картон. (Имам лошия навик да прочитам всичко написано, било то и на чужда маса. С течение на времето се научих отлично да разчитам и обърнати с главата надолу текстове.) В личния ми картон, след „голям практически усет“ се мъдреше „в замяна на това въображението му е доста ограничено“. А при проектирането се изисква въображение. На инженерите не им е забранено да участвуват в конкурси, но ако някой следи специализираните издания, ще забележи, че наградените най-често работят в някое проектантско бюро. Не искам да кажа, че има някаква измама в цялата работа, нито пък бих могъл да го докажа, но фактът си е факт. Проектантите отнасят наградите. Какво остава тогава за мен, практи`ка? Да поправям телевизори по къщите? Рентгените на частните зъболекари? Предпочитам да играя тенис. Дори и с Алберт. Нито от едното, нито от другото бих могъл да си построя къща. А май че и с Алис нещата се изпортиха заради фантазията. Не, като че ли тя имаше повече от мен. Ако жената е решила да се омъжва, дори и един добре започващ техник днес е шестица от тотото, а какво остава за инженера изследовател по ядрена техника. Пък бил той и от производството. Колата е сигурна, жилището — също, в повечето от случаите не липсват и командировки в чужбина. И този начин на живот е сравнително стабилен, тъй като предлагането при тия типове винаги е по-малко от търсенето. Това днес всяка разумна жена го знае, за какво ти е тук фантазия? Не твърдя, че Алис се бе омъжила за мен заради това. Или само заради това. Възможно е всичко, което казах, до края да е останало в подсъзнанието й. А и всъщност не е грях. Защо да е грях, когато една красива и разумна млада жена мисли за бъдещето си? Естествено, към бъдещето спада не само професията, не само начинът на живот, но и човекът, към когото принадлежат. Давид имаше навика да казва, че орбитата на един нуклеон се определя не само от товара и даденото силово поле, но и от моментното настроение на въпросния нуклеон. Това, разбира се, е глупост и Давид не би дрънкал такива глупости, ако не беше почетен професор, директор, към чийто статут спада и екстравагантността, пък била тя и само за реклама. Нуклеонът — за щастие — няма душа, но този недостатък, в случай че става въпрос за съпруг, вече води до проблеми. И през ум не ми минава да седна да умувам над изпортената си женитба, най-малко по време на утринната блъсканица — сякаш половината човечество в такъв момент е хукнало да се спасява от града, а другата пък е решила да си прави среща тъкмо в центъра му! — но фактът си е факт: имаше нещо сбъркано в цялата работа. Добре де, и аз съм сгрешил. Мислех, че ако една жена разсъждава трезво и логично, вече е идеален партньор. В края на краищата животът е съвкупност от оформени и изпробвани системи. Грешка в работата, естествено, може да се допусне навсякъде, но това не променя нищо в основния принцип. Ако двама души намерят общата формула, резултатът може да бъде само един. Закономерностите не се изменят от това, че в механизма от време на време изгаря по някой предпазител. Явно, грешката е била във формулата. Или в заместването, вече е все едно. Алис впоследствие все повтаряше, че една жена може да бъде система най-много до петдесет процента, другите петдесет процента са винаги жена. Но това беше само претекст, твърдя го и днес. Когато чуя някого да се позовава на женската психика, винаги имам чувството, че иска да ме метне. На абстракцията точно затова никога не може да се вярва, защото мярката, която я определя, е винаги субективна: мога да я приема или за измама, или за изкуство. Защо трябва тогава да се придава абстрактност на женската същност? И защо не на мъжкия пол? И двете са генетични явления, колкото е конкретно едното — толкова и другото. Ако дълго време не можеш да стигнеш до общ знаменател с една жена, тогава трябва да се разведеш. Спокойно, в мир, при зачитане на човешкото достойнство. Страстта е една от ценните енергии на човека, само глупакът я прахосва излишно. Все още не разбирам за какво бяха всички онези обвинения, пламенни, несправедливи думи… Алберт наистина каза, че всеки ритуал си има своя сценарий, който, харесва ти — не ти харесва, трябва да изиграеш, но Алберт е циник и вследствие на това — повърхностен. Грешките трябва да се коригират, а не да се драматизират. Всичко това обаче са само размишления по стълбището. А Алис се изнесе, разводът беше обявен и доколкото съм информиран, отново се е омъжила за някакъв режисьор на документални филми. Възможно е той да има повече фантазия. Пътят, докато стигна до института, е приблизително четиридесет минути при най-натоварено движение. И иначе е над половин час. Дори трябва да се радвам, че не е повече. В края на краищата и с астрономическите обсерватории е същото — със засилването и разпростирането на светлините на града и със замърсяването на въздуха се спасяват към все по-отдалечени върхове и астрономът, въпреки че ако питаш него, би искал да бъде жител на града, е принуден да следва не само разширяващата се вселена, но и все по-отдалечаващите се наблюдателници. Отшелниците на нашата епоха се пренесоха на космическите станции или в дълбините на океана, в комфортни водолазни звънци. В сравнение с начина на живот на астрономите, космонавтите и въодушевените водни паяци моето четиридесет и пет минутно люшкане насам-натам е наистина нищожно. Всъщност нашият институт е една обикновена атомна клада, на която близостта на града не пречи. А близостта на института пречи ли на града? Някога, меко казано, не ни обичаха. Атомните електроцентрали въобще. Страхът от непознатото — или тъкмо от познатото, тъй като гъбите на атомните бомби често ни поздравяват от новините — предизвикваше шумна, но безрезултатна и всъщност безцелна съпротива. Както първия локомотив или автомобил, от които еднакво възмутени статии предпазваха мирните и нищо неподозиращи пешеходци. Ала някои процеси са необратими и няма как да бъдат спрени. Нарастващата нужда от енергия принуди човечеството да опитоми атома, а ако размислим хладнокръвно, фактът си е факт: една-единствена топлоцентрала изхвърля повече отпадъци в атмосферата, отколкото десет атомни, и въпреки че последните вече се бяха размножили по Земята със стотици, все още нито една от тях не беше избухнала, докато навремето първият пухтящ локомотив още с потеглянето си прегазил един човек… Несъмнено, признавам, страхът от всичко невидимо е инстинкт, който бързо побеждава и без това не особено увереното в себе си съзнание. Дори и това на специалиста, който знае много повече от лаика: например колко малко знае все още за света. Мисля, че освен от практиката и от очакваните практически преимущества, експериментите, над които работя самият аз в момента, се стимулират и от този страх и тази несигурност. Ако експериментът КП успее — а по всичко личи, че ще успее, — може би ще накара хората ако не да ни вярват, то поне да свикнат с нас и с боботещите, но кротки в ръцете ни страхотни енергии. В близост до експерименталния комплекс институтът беше построил жилища за своите служители, ако искат да си спестят ежедневното пътуване — при положение че у тях няма дори и искрица от вече излишното безпокойство. Или поне ги е срам от нея. Който искаше, можеше да се нанесе тук, тъй като жилищата бяха снабдени с всички удобства. Имаха собствена магазинна мрежа, спортен комплекс, между другото и тенис-корт. Алберт, естествено, живееше тук. И за мен, надявам се, никой не мисли, че съм останал в града, за да си пазя хормоните. И по-скоро приемам близо четиридесет и пет минутното пътуване насам и натам, отколкото… Може би задържах жилището си в града просто по рефлекс. В края на краищата, ако човек прекарва преобладаващата част от дните си между дебелите бетонни стени, под непрестанния кръстосан огън на уредите — тъй като той следи едната част от тях, а другата следи него, за да гарантира биологическото равновесие, с други думи, живота, — та в този случай може би не е за чудене, че човек търси възможности за разтоварване в личния си живот. Това също спада към биологическото равновесие. Така че предпочетох да остана в града, който със своята шумотевица и блъсканица в моя случай служеше тъкмо за отмора. Човекът е обществено животно. И никога не трябва да забравя това. Не обичам тълпата като цяло, защото направлението и силата на движението й трудно се поддават на определяне, а често й липсва и трезвата мисъл. Но самотата вследствие на затвореността е чужда на човешката природа. Продължителната самота безусловно ни довежда до конфликт — със самите себе си. А животът ни ги сервира достатъчно, дори и да се опитваме да отстраним предварително очакваните. Каквото и да говорим, човек трябва да живее в здравословна среда. Тези служебни жилищни комплекси са изкуствени групировки: продължение на създалата се по необходимост служебна йерархия в личния живот. Алберт казваше, че всичко това са празни дрънканици: не съм искал да бъда пред очите на другите! Той отново опростява, но все пак е прав донякъде. Нямам какво да крия, но и не обичам, когато си тикат носа в моите работи. Градът със своята джунгла ме прикрива достатъчно, без да се налага да се крия. Чувствувам се добре в него и не виждам защо трябва да променям това положение само за да си спестя малко шофиране. Намалих. Бариерата вече беше вдигната, тъй като охраната бе познала колата ми, и можех да вляза, ала аз завих към паркинга. Не обичам привилегиите. Давид, добре, нека да кара ако ще и по стълбите, той е шефът. Да кара и Алберт, той и без това влиза, където може. На мен паркингът ми стига. Широк, сигурен; кравите също ги изкарват на паша в стадо. Защо колата ми да скучае и да се страхува самичка по цял ден… Излязох, взех двете ракети и оставих вратата отворена. Кой би посегнал на колата пред очите на охраната, освен отговорникът на паркинга, който, ако се наложи, ще я премести. Хвърлих бегъл поглед към часовника си. Показваше осем без петнадесет. Бях пристигнал.   2   — Донесе ли я? Въпросът беше напълно излишен, тъй като видя много добре, че в ръката си държа две ракети. Взе едната и в движение заизпробва кордажа. — Така си и мислех — рече. — Мека като масло. — Поне не се къса постоянно — отвърнах. — Пренатегнатият кордаж е скъпо удоволствие. — Атакуваща игра с друг кордаж не става. — Той направи малка пауза, погледна ме. — Стига да я обичаш. — Стига да я владееш — уточних аз, а Алберт не отговори. Общо взето, не е трудно да го поставиш на място. Може би и той го чувствува и затова се перчи. Навярно го дразни и моето спокойствие. Завижда ми за него. Все пак е свястно момче и добър специалист. Иначе надали щяхме да бъдем приятели. Безмълвно продължихме да се обличаме. Всички ненавиждахме оранжевите гащеризони, особено през лятото. Носенето им обаче беше задължително за всички, от директора до метача. На гърдите вдясно — също като ранговете в някаква армия — червени, сини и зелени триъгълници отличаваха сътрудниците в зависимост от служебното им положение и специалността. А пък от левия горен джоб на всички стърчеше пищялката — гайгер-мюлеровият брояч. Пищялката имаше само теоретично значение, тъй като откак свят светува нито една от тях не се бе обаждала (освен по време на задължителната ежемесечна проверка); що се отнася обаче до ефекта от боядисаното в оранжево защитно облекло, мнението на всички служители в института бе едно и също, разлика имаше единствено в лаконичността на израза или в нюансите. Всъщност парадоксът е повече от очебиен: докато ние, от една страна, затваряме радиоактивно-опасните съоръжения зад дебели бетонни стени и с това признаваме високата степен на собствената ни беззащитност, от друга страна, искаме да убедим и себе си — специалистите, че ако лъчите все пак се промъкнат през бетона (или ние се промъкнем при тях), тоя единствен кат дрехи, тази напоена с метални соли синтетика ще ни спаси. Добре де, признавам, че при определени условия тя може да даде известна защита, но за съжаление не дотолкова, че съзнанието да посмее да й се довери. Във всеки случай не такава, каквато може да даде сигурното функциониране на строго контролираните и винаги поддържани в готовност съоръжения. Във високомеханизираната ни епоха — и това е дълбокото ми убеждение — гаранция за избягване на промишлените грешки и злополуки е преди всичко безпогрешната експлоатация и едва на второ място различните защитни съоръжения. Праховият пожарогасител е нужен, ако късото съединение предизвика пожар, ала с грижливо направена изолация пожарът може да бъде предотвратен. Преминах през бариерата, но все още не бях стигнал до работната площадка, а само до предоперационната, както наричахме помежду си съблекалнята. Беше обикновена заводска съблекалня, с тази единствена разлика, че при преобличане трябваше да минем голи през един бетонен тунел, който отделяше помещенията, съхраняващи всекидневното и работното облекло. В средата на тунела имаше датчик за радиация и по този начин теоретично — а до голяма степен и на практика — се изключваше възможността за изнасяне на зараза извън института. За тези, които бяха свикнали — а с какво ли не се свиква, — предварителното измиване не причиняваше никакво неудобство. Израза бяхме откраднали от хирурзите не само по асоциация — към двете съблекални — външна и вътрешна — имаше и по една баня, задължително. Човек трябваше само да внимава да има по два комплекта от дребните предмети за всекидневна употреба: цигари, запалка, калкулатор, писалка и др. — единият в работните дрехи, и по възможност запасът да не се изчерпва. А хартиените кърпички и без това не се перат. В тунела Алберт вървеше винаги пред мен. В началото бях решил, че това му е присъщо, но впоследствие разбрах, че е тъкмо обратното: Алберт е срамежлив. Алберт и срамежливост — това ме бе изненадало. Възможно ли е наистина въображението ми да е ограничено? Все пак преструвах се, че не забелязвам как Алберт винаги ме изпреварва с една крачка. Но днес, когато спомена атакуващата игра, си го спомних. Изпитах огромно изкушение да го ритна по синеещия се от малко хладната светлина на неона задник, дето се люшкаше пред мен. За щастие умерената ми природа ме възпря от тази неразумна постъпка. Всъщност в основата си Алберт е добро момче и мой приятел, защо да го обиждам? Може би гневът се насъбра у мен заради чадъра. Ако Алберт не ми бе поискал на заем ракетата, нямаше да бърникам из шкафа и в раздразнението си да допусна тази непривична за мен грешка с чадъра. Алберт беше причината да се притеснявам пред жената с голямата уста, въпреки че нямам този навик. В колата включих радиото, за да чуя прогнозата за времето. Ако бяха обещали дъжд, поне впоследствие можех да се оправдая пред себе си не по отношение на причината за стореното, а по отношение на ползата от него. Ала метеоролозите обещаваха и за по-нататък сухо, тихо, задушно време и оня час и половина от днешната утрин, който за мене бе изтекъл, ми даде възможност да стигна до извода, че този път прогнозата е вярна. Излязохме от тунела и колебливото ми раздразнение изчезна окончателно. Алберт набързо облече стерилните панталони и се обърна към мен: — Довечера ще дойдеш ли на тренировка? — Естествено — отвърнах, вече претръпнал от излишните въпроси. Беше забелязал, че съм дошъл с две ракети, за какво друго бих донесъл втората? От дълго време работех с Алберт и сега, след като няколко седмици извършвах измерванията на КП, не знаех липсва ли ми компанията му, или да се радвам? Няма кой да ме дразни постоянно, но пък и спокойствието си има граници… На Алберт, естествено, методичността му е чужда, ала има идеи, това трябва да му се признае. За щастие при измерванията няма нужда от идеи, а по-скоро от методичност. Дълго би било да обяснявам какво е това КП, въпреки че по всяка вероятност ще революционизира практическото приложение на ядрената физика. Всъщност става въпрос за това, че вече няма да е необходимо около управляемите ядрени реакции да се строят защитни стени от дебел бетон, тежка вода и тем подобни. Достатъчен ще бъде един сравнително тънък и лек слой КП, който спира по-сигурно и от най-дебелия бетонен бункер стремящото се навън лъчение! С това атомните електроцентрали ще станат по-евтини и по-лесни за управление, а освен това ще се открие възможност за снабдяване на корабите и подводниците, а и на по-малки превозни средства с атомни двигатели. Обвивката от КП ще може да осигури необходимата защита за пътниците на автомобил с атомен двигател, а с течение на времето там, където няма електрическа мрежа, акумулаторите и батериите — или пък агрегатите — ще могат да бъдат заместени с големи колкото кибритена кутия атомни източници на ток, обвити в слой от КП. (За което, естествено, ще трябва да се внедри в практиката вече теоретично разработеният метод за превръщане на енергията, но не за това става въпрос в момента). Засега да останем на КП-то, това е прякото ми задължение. Не познавам точния му състав, но то не е толкова важно за мен. Съкращението КП всичко на всичко подсказва, че в основата на новото защитно покритие стои някаква керамична плоча, в която, доколкото съм чул, преди изпичане, под високо налягане са диспергирани кристални силикати и тежки метали. Добрите механични качества на обработените по съответния начин керамични материали са известни отдавна и се използуват в промишлеността, ала способността им да поглъщат радиацията и извънредното повишаване на тази способност посредством споменатите „сплави“ е нещо съвсем ново. Лабораторните изпитания се провеждат вече от години, но в промишлени условия за пръв път ще бъде изпитано при нас. Въпреки че лабораторните изпитания обещаваха пълна сигурност, правителството даде съгласие за промишлени изпитания само при условие, че опитният реактор, облицован със защитна обвивка от КП, ще бъде снабден и с обичайната защитна обвивка от бетон. Според специалистите това е наистина напълно излишно, но тъй като държавата осигурява необходимите материални предпоставки, в края на краищата бяха построени и двете защити. Може би действително сме прекалено близо до града? Строителството продължи доста дълго, навярно защото да се изпече необходимото покритие от КП наведнъж е невъзможно, а пък ако се направи от отделни парчета, като да речем стена от тухли, дори да става дума за много по-големи „тухли“, какво ще стане с фугите? И къде е — да останем на сравнението — оня хоросан, който също така ще поглъща лъчението? Явно е, че такъв няма, но проблемът според мен е по-малък от времето, отишло за решаването му: тъй като никакво лъчение не е в състояние да се движи по зигзаг, следователно, ако фугите се покрият също с КП плочи или ивици, поглъщането ще е пълно. А моята конкретна задача, която временно ме отдели от Алберт, произлиза тъкмо от необхватността на този материал. Понеже КП реакторът е още по-автоматизиран от предишните. Всички съоръжения и уреди са с дистанционно управление. Най-капризни измежду тях са манипулаторите, тези изкуствени ръце, които освен преместването на радиоактивните вещества и модераторите* този път ще бъдат в състояние да извършват и различна контролна дейност вътре в реактора. Движението им е толкова усъвършенствувано, че вече почти доближава способностите на роботите от различните утопии. Сравнението куца само там, че докато роботите повече или по-малко са способни на самостоятелни действия в рамките на дадена задача, нашите манипулатори са просто съоръжения с дистанционно управление. Но съоръжения, които се движат с точност до хилядни от милиметъра, измерват минимални напрежения и излъчване, дори ги коригират, откриват и поправят технически дефекти, но цялата дейност се направлява от пулт, разположен извън защитната стена. Задачата ми е да проверя и изпробвам монтираните манипулатори още преди официалното приемане. [* Вещество, предназначено да забавя бързото движение на неутроните. Б.пр.] Давид, ако случайно не беше станал физик, щеше да пробие и като дипломат. Той има нужда както КП-то да функционира успешно, така и успехът да дойде без сътресения. Правителството желае страстно успеха, защото е вложило много пари в тази работа, и тъкмо затова е и прекалено загрижено, няма си понятие от техническите въпроси и е склонно да приеме един изгорял предпазител като крах на целия механизъм. Ударната точка е Давид, който сменя бликащия от думите му нечуван динамизъм и подигравателна нападателност с мъдра предпазливост и претеглена пресметливост. Може би той е единственият в света, който би се осмелил да коригира теорията на относителността, но ще го направи така, сякаш я обяснява. Той несъмнено има едно голямо предимство в сравнение с останалите си колеги: ако при даден спор трябва да се позовава на някакъв авторитет, няма нужда да търси цитати, смело може да се позовава на самия себе си, няма човек, който да влезе в спор с него. А какво приказват зад гърба му — то си е друг въпрос. Давид ме повика при себе си и каза: — Вижте, Робинзон, вие сте прецизен човек. Имам нужда от вас. Какво правите сега? Все едно. Зарежете го, шампионът по тенис ще го довърши. Вие сте ми нужен. Ето КП-то, разгледахте ли го? Естествено, че сте го разгледали. Ако не го бяхте разгледали, нямаше да ви държа тук. Който не е любознателен, да става машинист. Влакът върви само натам, накъдето го насочи стрелочникът. Та, с две думи. Вие от утре отивате в КП-то и го проверявате от игла до конец. Всичко. Документацията ви е подръка, останалото е ваша работа. Но нищо да не пропускате, от абсорбентите до лостчетата на клозетните казанчета. Ако нещо не е в ред, докладвате на мен, на никой друг. Разбирате ли? Ако всичко е наред, пак на мен ще докладвате. Бъдете добро момче, Робинзон, и бог ще ви възнагради. Едва ли именно господ ще възнагради Давид, дори и след като е минала официалната благословия, а енергията от КП-то ще потече само по онова виме, което доят — нека използувам израза на Давид. Всичко това обаче за мен е вторично. Взех документацията, за една седмица горе-долу я предъвках, след което се запътих към КП-то. Не се запътих сам. За измерванията имах нужда от помощта поне на един техник. Поисках и го получих. Придадоха ми Бирике и ако обръщах внимание на такива неща, бих казал, не без задна мисъл. Всеки знаеше по нещо за морала й, но с такъв, чиито познания се опират на личен опит, още не бях се срещал. По този начин Бирике се бе превърнала и във вълнуващата въпросителна на института, което до известна степен трябваше да се схваща и в буквален смисъл, тъй като формите на Бирике очебийно следваха характерните извивки на въпросителния знак и всъщност липсваше само точката под него; която пък според древните е абсолютно необходима, за да извадим света от заседналото му положение. Вероятно привлекателната външност на Бирике криеше твърда същност, което, прибавено към несъмнения й професионален талант и техническите й способности, спомагаше да се отнасят към нея с гневна учтивост. Бирике беше предизвикателство към мъжката половина на човечеството: оръдие, което лъскаха всеки ден, но което никога не е гръмвало. С тази Бирике ме затвориха в една изоставена част на експерименталния комплекс, зад стени, през които и най-упоритите елементарни частици не са в състояние да проникнат. Затвориха ме и зачакаха резултат. Бирике е наистина хубава жена, но за мен тя имаше един органичен недостатък: колега беше. Нямам много „табу“-та, по-скоро имам оформени навици, ала между създадените от самия мен забрани фигурира и тази — на работното място и с някоя от службата — никога. С никоя! Дори и самата абсолютна сексуалност да придобие плът и да ми се предложи. Бирике не ми я предлагаше, тя я въплъщаваше. Но не беше виновна за това. Оранжевият гащеризон не подчертаваше формите, а по-скоро количеството. Бирике преди измиването беше стегната, а след това — просто „много“. Полюшваше се до мен, вирнала високо чипия си нос, докато вървяхме заедно по пътеката, покрита с жълт чакъл, към скрилата се между тъмнозелените борове сграда на КП-то. Пътищата, прорязани през тревния килим, бяха пусти, прозорците слепи и все пак имах чувството, че крачим пред стена от взрели се в далечината очи. Бях убеден, че и Бирике изпитва същото. Не съм безчувствен по отношение на жените. Напротив. В края на краищата аз съм здрав и прав мъж, не особено представителен, но пропорционално сложен, без някакви телесни или органични дефекти. Естествено, имам любовница. Но съм предпазлив. Да получиш жена е сравнително лесно, но да се отървеш от нея — много по-трудно, това, струва ми се, е клише, но според мен е, много вярно. Признавам си, а и явно е вярно, че плътската връзка не е достатъчна — аз обаче вече бях преживял един брак и резултатът се бе оказал отрицателен. Един крах все още не доказва нищо, но не виждам защо трябва да пресилвам нещата. Липсата на партньор все още не означава самота, а аз имам право да бъда предпазлив. Бях имал вече жена от типа на Бирике и затова, ако я пожелаех, трябваше само да си припомня формите, способностите, движенията и навиците на онова момиче и вероятността Бирике да ме изненада с нещо ставаше доста малка. Освен ако е още девствена… Но не. Бирике изповядва същата вяра, която и аз: с никого от къщата! А пък извън къщата не сме там да й светим. Тъй че едва ли е девствена. В замяна на това е отличен сътрудник. Има нюх към техниката и дори влечение — качества почти толкова редки у жената, колкото и правилно подбраният размер на сутиена. Имах нужда точно от такъв сътрудник, да прослушваш хилядите елементи на КП манипулатора по друг начин, би било чисто мъчение! А с Бирике всичко вървеше като по ноти… Алберт, добрият приятел, ми каза, че някои хора не са се сдържали да споделят дори и пред Давид своите съмнения, тъй като в историята на института още не е имало прецедент двама сътрудници от различен пол да работят толкова дълго и така отделени от останалите. Давид обаче отметнал вечно падащата над очите му коса и с характерното си, малко накъсано дишане отвърнал: — Този институт е създаден за провеждане на изследвания по ядрен синтез. Вследствие на което се противопоставям на всички опити за ограничаване на свободата на тези експерименти… Това беше фриволен отговор, точно в стила на Давид, но трябва да му се признае, беше честен отговор. Алберт сигурно ми го каза само за да ме насъска, но на мен въпреки това ми стана приятно, че Давид ме е защитил. Дните минаваха, а от КП-то не се разнесе вик нито на екстаз, нито на уплаха и интересът към случая постепенно замря. А Бирике и днес ме чакаше (непонятно как все тя е първа) до предоперационната. Алберт с едно кимване се отдалечи и ние с Бирике се запътихме отново по жълтия чакъл към тъмнозелените борове, но вече отдавна нямахме чувството, че някой ни следи.   3   По пътя предложих цигара на Бирике и я попитах какво е сънувала. Беше нещо като церемониал, който се бе създал през първите дни на общата ни работа. Възникна спонтанно, най-вероятно поради смущението ми, че не знаех за какво да си говоря с девойката. КП-то беше на пет-шест минути пеша от предоперационната. Ако започнех веднага да говоря за работа, щях да изглеждам прекалено усърден и въпреки че, както вече бях споменал, твърдо се държах на разстояние от прелестите на Бирике, това съвсем не означаваше, че бях безразличен към тях. Не исках да се представям в неблагоприятна светлина пред нея. Ако пък започнех да се интересувам от личните й работи — тъй като Бирике е, общително същество, — можеше да се случи да ми разкаже нещо и се излагах на опасността да се наложи да изкажа мнение. Няма нищо по-опасно от това, да завържеш приятелски връзки с една жена. В началото тя те прави само съпричастен на грижите си, после те принуждава да й станеш съюзник, за да прехвърли накрая върху тебе и отговорността. Клопка, която е трудно да избегнеш, а после невъзможно да се измъкнеш. Запалването на цигара е ритуал, който изисква време, а ако това време от друга гледна точка е и печалба, ритуалът може да бъде извънредно полезен. Въпросът за съня е резултат на една случайност, но се оказа полезно отклонение. Една сутрин Бирике ми спомена, че едвам се съживила, толкова дълбоко била заспала. Дори сънувала нещо, но вече не си спомняше какво. Днес си спомни: — Представяте ли си, пътувах на един ветроход — рече, — а пък през целия си живот не съм се качвала на кораб! Имам предвид на такъв голям кораб, каквито плават по морето. Особено пък на ветроход. Ама пък изглеждаше също като истински. Имаше си даже и ония неща, нали знаете, дето ги има по ветроходите… Все едно де, важното е, че плавахме по едно огромно море и навсякъде имаше само вода, вълни и грееше слънце. И изведнъж почувствувах, че този кораб постоянно се движи само в кръг и затова никога няма да стигнем до брега. Много се уплаших, не се смейте, какво да ви кажа, такова шубе ме подгони, че не ви е работа! Започнах да търся капитана и дори го намерих там горе, на онова такова, нали знаете, където стоят капитаните. Беше един такъв, брадат тип, ама за останалото не си спомням. Да е приличал на някого ли? Все едно, казвам му: — Капитане, загазихме! — няма майтап, защото този кораб постоянно се върти в кръг. А пък той ми казва, аз пък откъде-накъде знам, след като наоколо е само вода и море, накъдето да погледнеш. Как мога да разбера, че… нали разбирате! Дотогава и аз не знаех откъде ми е дошло, просто го чувствувах, а когато брадатият започна да приказва, все още нищо не мислех, ама когато ме изгледа ей така, изведнъж бръкнах в горния си джоб, тука, където си държим пищялката, защото дотогава бях по бикини, понеже по морето беше страшна жега и грееше слънце, и изведнъж се оказах по ей това жълтото, а в него пищялката. Която пищеше. Показах му я: Не чувате ли как пищи?! А пък той вдига рамене и казва: Е, и какво? Най-много да потънем. И щом го каза, целият кораб започна да потъва! А капитанът само се киска. Водата вече навлизаше и в онова такова, където бяхме, а той само се кискаше. Пак добре, че нямаше покрив, над нас беше мачтата, с ей такъв щормтрап. И аз като пощуряла започвам да се катеря нагоре. Междувременно поглеждам надолу, капитанът вече е до шия във водата, само брадатата му глава се показва и все се киска! — Затворете си устата, защото ще ви влезе вода! — трябваше да му извикам, ама дотогава ни капитан, ни кораб, само мачтата се подаваше над водата, аз съм се вкопчила в нея, над мен някакво знаме, но не знам какво. Протягам се към него, ама тогава тая скапана мачта започва да ми се изплъзва, защото вече беше станала хлъзгава от водата. Закрещявам, започвам да падам и се събуждам. Кажете ми сега, Робинзон, чували ли сте такава дивотия? — Пак сте вечеряли зелеви сарми — отговорих и се зарадвах, че междувременно бяхме стигнали до КП-то. Имах доста елементарни представи за психоанализата, така че дори не се и опитах да разгадая съня на Бирике. Щях да взема да стигна до някои прекалени изводи, а възможно е просто съседът на Бирике да е брадат, а пък майка й вчера да е прала голямото пране… Когато говорим за така наречените дълбини на душата, не е необходимо веднага да си представяме Голямата Марианска падина, възможно е да става въпрос просто за някоя цепнатина… На няколко крачки от сивия бетонен куб на КП-то се издигаше стъклената сграда на командния пункт. Всяка единица от комплекса имаше два пулта за управление: един на мястото на опита, извън защитната стена, и един друг, доста по-надалеч, да може в случай на злополука да се намесят без риск. По мнението на някои хора достатъчен бил последният, пултът за управление на мястото на опита представлява излишно увеличение на разходите, ала и тук се наложи волята на Давид. — Коня не го храним с ръка. С вила поставяме сеното отпреде му — каза той в специфичния си стил. — Но това не означава, че дръжката на вилата трябва да е дълга десет километра… Конят обича да знае кой го храни, а пък един реактор си е цяло хергеле… Забелязал съм, че Давид не е единственият висококвалифициран учен, който охотно дава простор на личните мотиви. Като че ли малко се плашат от възможността, която с все сили се мъчат да докажат: че светът може да бъде подреден в строг математически ред. Странно, но въпреки това интересно явление. За мен е тъкмо обратното: това, че светът може да бъде логично подреден, ми придава сигурност и настроение. А пък на тях, на истински големите мозъци, това им е малко… Или пък много? Като че ли търсят нещо, с което да заменят изгубената религия. Отворихме командната зала и вдигнах щорите. Слънцето освети уредите. Утрото обещаваше да бъде добро и ползотворно. Почувствувах, че отново навлизам в ритъм. — Днес ще прегледаме движението на модераторите — казах на Бирике и извадих от папката си двата екземпляра на работния план. Единия сложих пред момичето. — Проста, механична история, ако сме в добър синхрон, можем да свършим още днес… Внимавайте… Вие тук в дадения порядък и интервали от време ще включвате отделните елементи, а аз вътре ще засичам дали модераторът се движи в зададената посока и степен… Нали ви казвам, всичко е съвсем просто, зависи само от това, строго да спазвате предписаните интервали… Ето ви хронометъра… — Добре — отговори Бирике и едновременно натиснахме копчетата и на двата часовника. Не се и съмнявах, че всичко наистина ще бъде в ред. Може Бирике да не разбира ролята на модераторите в забавянето на атомните реакции, вярно е и това, че преди брадатия моряк беше сънувала и едноок пират, а веднъж и тромпетиста хермафродит, въпреки че, както впоследствие се установи, не беше съвсем наясно с понятието хермафродитизъм; но в замяна на това можех напълно да бъда уверен в това, че Бирике ще натиска, дърпа и върти нужните копчета и ръчки, обозначени в работния план, по определените интервали. Поразително е, като си помислим, че точно при такъв сложен технически обект, какъвто е един реактор, човек е принуден да си служи с примитивни технически средства. И точно обектът го принуждава. Защото за какво става въпрос? Просто за това, че ако Бирике натисне тук едно копче, аз долу трябва да видя наистина ли се е помръднал онзи лост, който се командува от въпросното копче. Трудността идва оттам, че между мен и Бирике няма никаква връзка. При производствени условия човек няма да влиза във вътрешността на КП-то, ще има само една телевизионна камера, но тя засега не може да ме замени. Бих могъл да взема със себе си един УКВ предавател, но дебелата бетонна стена ще го засенчва по-силно и от най-дълбокия тунел на метрото. Да не говорим пък за КП стените! Остава единствената възможност — да съгласуваме работата си с помощта на подробния работен план и двата хронометъра. Е, та тъкмо затова имах нужда от Бирике, която насън се носи по вълните, но будна е точна, ловка и практична. Махнах й за довиждане и я оставих сама в командната зала. Отидох до бетонния куб на КП-то. Външната и вътрешната врата на шлюза се отваряха с воланна брава с цифрова комбинация, като сейф. При производствени условия по един ключ и запис на числото ще има в канцеларията на Давид, в командната зала и при дежурния от охраната, както е и с останалите единици от комплекса. Сега единият ключ беше у мен и аз бързо преминах през шлюза. В името на реда затворих след себе си вратите, но да ги заключвам нямаше смисъл. Ако възникнеше някакъв проблем, Бирике би могла да дойде при мен… След обичайната бетонна стена следваше покритата с пластмаса КП стена. Между двете беше оставено място колкото за един сервизен път, натъпкан с радиометри и индикатори. Ако въпреки всичко КП-то не се окаже достатъчно непроницаемо и радиацията проникне през него, уредите веднага ще сигнализират в командния пункт… Разбира се, вероятността за това е малка, но и в КП-то може да се появи пукнатина, нарушение на целостта, все още не са известни коефициентите на стареене, с две думи: КП-то е още експеримент, а при експеримент всяка презастраховка е уместна. Всъщност и самата КП стена до голяма степен е излишна, тъй като реакторът е облицован отвътре с КП. Това е така нареченият рефлектор, чиято задача е не само да погълне вредните излъчвания, но и да хване стремящите се да избягат неутрони и да ги върне обратно в реактора, повишавайки по този начин коефициента на полезно действие. Но този слой КП е накъсан от плетеница от уреди, манипулатори и проводници, от тръбите на топлообменника, все нарушения в целостта на бронята. Затова е и необходима — поне засега — стената. Погледнах часовника си: оставаха още две минути, докато Бирике натисне горе първото копче… Първият манипулатор трябва да помръдне надясно. Хитроумно устройство, което поема автоматично пристигащия от склада графит, обръща го над реактора и го поставя в отвора. Това са три операции… Когато прътът докосне горния ръб на реактора, манипулаторът дава сигнал и капакът на отвора се премества. После манипулаторът подава пръта на сервомеханизма, който го пуска на зададената дълбочина и го фиксира. Това ще разиграем сега с Бирике, както и спускането в отвора на три степени: най-напред на петдесет, после на сто и накрая на петстотин милиметра. Бирике горе ще нагласи управляващото устройство на тези стойности, а пък аз тук, долу, ще засичам точността на изпълнението. Половин дузина манипулатори обслужваха реактора. От галерията, където беше входът, по една желязна стълба слязох на покрива на реактора. Погледнат отгоре, реакторът с многото си дупки приличаше на хоризонтално разрязано швейцарско сирене. Само че в швейцарското сирене дупките не са толкова равномерно разпределени. И не го режат хоризонтално. Каквото и да си приказваме, фактът си е факт — не ме бива в сравненията. Може би затова съм толкова педантичен по природа. Манипулаторът безшумно се размърда — отново погледнах часовника си: Бирике стартира точно. Бях сигурен. Работата ме беше погълнала. Изпитвах удоволствие от машината, която послушно, точно, би могло да се каже, закономерно се плъзгаше по релсите си, по ролките си; рамената й се накланяха и завъртаха с мазна елегантност… Има хора, които се боят от машините. Това са повечето хора, които не ги разбират. У тях се събужда същият оня страх, който е парализирал пра-човека при срещата му със саблезъбия тигър. Но професионалният ловец или работникът от зоологическата градина не се страхуват от тигъра, защото го познават. Работникът, техникът, инженерът знаят, че машините не хапят. Но, естествено, не бива и да се дразнят. Над реактора вече се бе плъзнал вторият манипулатор, сетне тръгна третият. Само като си помисля колко години ще работят, без да ги види човешко око, без да ги докосне човешка ръка… Петдесет милиметра, сто милиметра, петстотин милиметра. Добре, да видим следващия. Секундарникът напредваше, Бирике сега го гледа там, вън, също както аз тук вътре… Не е ли забавно, че обикновеният трудов процес може да сближи двама души повече, отколкото дори и сексуалната връзка? Мислят ли за това клюкарите и онези, дето надничат през ключалката? Тръгна и четвъртият манипулатор. Хвана, извъртя се, плъзна се, наведе се над реактора, след това по време на спускането спря. Хващащите и осезателни елементи застинаха във въздуха като разперените пръсти на протегнатата напред ръка на някой страстен оратор… Но защо? Защо спря машината? Бирике да е сбъркала? Рано ли я похвалих? Възможно е да има някакъв дефект в контакта. Ако не може да го оправи, ще дойде… Интересно какво ще каже Бирике, ако узнае, че тези дни и аз я сънувах? Рядко сънувам, а и тогава предимно незначителни работи… В паметта ми се втурват откъслеци от неща, случили се през деня, наистина понякога в объркан ред, често дори потискащо, но нали знаем какъв е механизмът на сънищата… Този сън с Бирике изненада и мен. Тъй като жени сънувам извънредно рядко. А в съня Бирике ми се яви определено като жена. В бикини, които покриваха смешно малка част от набъбналите й повърхности, беше седнала пред огромен пулт за управление и натискаше копчетата. При всяко натискане пламваше съответната лампа на пулта, но лампите същевременно бяха и физиономии — всяка различна: когато игривият показалец на Бирике се докосваше небрежно до копчетата, светлината пробягваше по лицата на известни артисти, естрадни певци, футболисти. Не знам колко време измина така, спомням си само, че внезапно се разгневих на такава безотговорност… В края на краищата командният пулт не е играчка! Скочих към главния шалтер и прекъснах тока. Веднага притъмня, Бирике също изчезна в тъмнината, а аз най-сетне можех да спя спокойно. Събудих се едва от звъна на будилника. Малко ме бе подразнил този сън, но не му придадох значение. Въобще и през ум не ми мина да спомена за него на Бирике… През обедната почивка се обадих на Етел и въпреки че не се бяхме уговаряли да се видим него ден, убедих я вечерта да дойде при мене. Какво стана? Изминаха поне пет минути, а нито машината помръдна, нито момичето се появи. Няма как, трябва сам да отида да видя. Разписанието и без това се провали. А вече си бях въобразил, че днешният ден е влязъл в релси… Качих се по желязната стълба и преди да изляза през вратата на КП стената, хвърлих един поглед назад, надолу към манипулатора, да не би все пак да е помръднал. Не беше. Ядосан, излязох през вратата. В началото дори и не разбрах откъде чувам острото пищене… Едва след секунди се усетих, че идва от собствения ми горен джоб! Гайгер-мюлеровият брояч бясно сигнализираше! Изглежда се бе развалил, тъй като в сградата на КП-то още нямаше никакво радиоактивно вещество, а бетонната стена пречеше да проникне каквото и да е лъчение отвън. Хванах в ръка брояча, разтръсках го и тогава забелязах, че чувам звука не само на този. Сигнализираха и разположените дозиметри в тясното пространство между бетонната и КП стената, при това всичките. Пищялките пищяха, светлинните индикатори мигаха и вече не можех да пренебрегна факта: индикираха гама лъчение с интензитет поне петнадесет-двадесет рентгена! Инстинктивно отскочих зад КП стената и затворих вратата. В този момент пищялката замлъкна. Не е шега работа. Двадесет и пет рентгена е максималното, което човек може да понесе наведнъж без опасност за живота. А пищялката показваше почти толкова! Но откъде? Седнах на желязната стълба и погледът ми се закова на спрелия на половин път манипулатор. Обхвана ме страх. Извадих цигара и запалих. Просто не можех да разбера какво е станало. Нямаше как всички дозиметри да полудеят ей така от само себе си. Без съмнение отвъд КП-то трябва да има радиация. Но откъде? Може би идва само откъм бетонната стена… Но бетонната стена е дебела приблизително два метра. Колко беше коефициентът й на съпротивление? Като че ли го бях срещал в документацията… Да, да, вече си спомням. Ако са проникнали двадесет, е, да речем, петнадесет рентгена, това прави… Аа, не, това е невъзможно. Отвън би трябвало да идва десет хиляди по-голямо излъчване, но това е невъзможно. Освен ако… Какъв е източникът? Станала е злополука. Друго не може да е, само злополука. Абсурд е наистина, но ако не съм жертва на халюцинация (а не е вероятно да съм), няма друга възможност. Станала е експлозия в някой реактор. Но тогава трябваше да я почувствувам. Дори бетонната стена да задържи топлинната и ударната вълна, а КП-то да погълне остатъка от лъчението, трябваше да усетя механичното въздействие, земята ще потръпне под мен, а може би щях да чуя и звука… но нищо. Абсолютно нищо. Радиоактивна енергия може да се освободи и без експлозия… Въпреки че вероятността е нищожна. Но авариите винаги настъпват неочаквано. Какво може да е станало там, навън? Странно, че досега не съм и помислял за това. Седях, сгушен на стълбата, като войник в бункер, и през ум не ми минаваше, че извън бункера имам и другари… Скочих и отворих вратата. Броячът писна веднага. Отново зачаках. Ако и аз попадна в беда, с това съвсем няма да помогна на другите. Най-мъдрото, което мога да направя, е да чакам. Може би ще спадне силата на лъчението, може би ще дойдат спасителни отряди и ще ме измъкнат. Спасители! Погледнах се, погледнах оранжевия комбинезон и махнах с ръка. И на тях ще им помогне, колкото и на мен. Ако въобще някой се сети за мен. Ако на някой му мине през ума, че един човек е заседнал зад огромните стени на КП-то… Може би Алберт, в края на краищата той ми е приятел. А Бирике? Преди малко ние почти се бяхме слели мислено… При положение, че са живи. Алберт, Бирике и останалите… При положение, че узная какво се е случило. Някак трябва да сигнализирам, че съм тук, че съм жив, че съществувам. Вгледах се в спрелия манипулатор, който се задвижва от едно натискане на копчето. Но който напразно бих въртял оттук, копчето там, горе, няма да сигнализира… Освен. Освен ако не го повредя. Но той и без това е повреден, спря. Това обаче не означава, че машината се е повредила. Възможно е просто да се е повредил оня, който я управлява. Ужасна възможност, ала който иска да се освободи, трябва да я има предвид. Не трябва да губя нишката, сега това е най-важното. Нишката на мислите. Да предположим, че механизмът е останал невредим. Малка е вероятността, но неизвестните „x“ са толкова много, че вероятността сега не е въпрос на единица мярка. Ако повредя изправния механизъм в командната зала, ще пламне червената светлина, ще зазвъни аларменият звънец. Стига да има още командна зала, лампа и звънец. Но ако има, рано или късно все някой ще забележи сигнала. И ще започне да търси повредата. А на другия край на повредата ще открие и мене. Нищожен шанс. Слязох по стълбата и потърсих фиксиращата връзка на спрелия манипулатор. Тук е най-лесно да се разглоби. Инструменти имах, тъй като се опасявах от някои по-дребни дефекти или разцентровки. Разглобих връзката и намерих контактите. Измъкнах проводниците и ги свързах на късо. Сервомоторът веднага запуши и след няколко минути изгоря напълно. В помещението се размириса, но аз бях доволен. Плъзналата миризма на изолация и гума показваха, че в мотора имаше ток, а щом е имало ток, алармената инсталация съобщава на света за късото съединение. Остава само светът да го забележи. Запуших отново и седнах на стълбата. Изведнъж ми мина през ума, че може да е избухнала и война. Въпреки че радиото сутринта въобще не спомена за такава възможност. Но не предричаха ли винаги, че атомната война ще избухне неочаквано, защото изненадата била единственият шанс за победа, независимо кой е започнал? Това би обяснило защо до мен е достигнало само лъчението, а останалото — не. Бомбата трябва да е избухнала някъде по-настрани… Прекарах през ума си новините от последните дни. Не съм политикан, но всеки ден слушам новините, а понякога прочитам и по някое комюнике. Както и да си блъсках главата обаче, не можах да се сетя нищо, което да говори, че скоро може да избухне война. Измина повече от час, откакто изгорих мотора. Глупаво е да продължавам да седя тук. Възможно е с дни да не забележат алармения сигнал. Възможно е дори да няма сигнал, а аз само да си чакам да ме измъкнат. Пленът не е за мен. Дори и да е доброволен. Какво може да стане, ако изляза? Двадесетте рентгена все някак си ще ги понеса. Но което е отвъд бетона… Сигурно не съм сметнал вярно. В уплахата си навярно съм забравил да сложа както трябва десетичния знак. Да го сметна ли отново? Не, нали всичко е просто предположение. За трети път отворих вратата на КП стената. Спрях на прага и погледнах към оранжевите си гърди. Броячът мълчеше. Мълчаха и останалите уреди между двете стени. Леко ми се зави свят, но се овладях. Минах през вратата и я затворих след себе си. Беше тихо, само крушките от тавана светеха, без да хвърлят сенки. Отново погледнах часовника си, сякаш се надявах, че всичко е било сън и сега съм тръгнал да се карам на Бирике, задето манипулаторът е заял… Часовникът обаче показваше, че времето наистина е изтекло. Възвърнах си способността за действие. Пристъпих към плъзгащата се врата на бетонната стена и завъртях колелото. Слънцето блестеше над боровете, както и когато влязох в сградата. Може би беше по-топло, но тогава беше утрин, а сега вече клонеше към обяд. Заслушах се в пищялката, но тя продължаваше да мълчи. Олекна ми: ако облъчването е било силно, тук всичко, и дървета, и стени би следвало да излъчват още. Все едно. Насочих се към командната зала. Тя стоеше невредима. Беше само на няколко крачки, но ми се стори, че изминаха часове, докато стигна. Не исках да тичам, не дай си боже да ме види някой, ще помисли, че съм луд. Тъй като у мен се засилваше убеждението, че нещо ме е подлудило. В командната зала нямаше никой. Аларменият звънец звънеше оглушително и още отдалеч видях, че и червената лампа свети. Значи усилията ми не са били напразно и въпреки това са се оказали съвсем напразни: никой не е забелязал сигналите ми за опасност. Сам трябва да ги спра. Нещо засмъдя на гърлото ми. Едва тогава забелязах, че в залата има някаква мъгла… Отворих широко вратата и заобиколих командния пулт, за да изключа алармената сигнализация. Звънецът замлъкна, а като се обърнах, кракът ми се спъна о нещо. От стола, полегнал настрани, към земята висеше един оранжев гащеризон. Сякаш някой набързо го беше съблякъл и хвърлил там… Може би Бирике? Тя седеше на този стол. Гащеризоните са толкова еднакви. Зеленият знак обаче показваше, че този е бил носен от техник. Събличането на гащеризона в територията на комплекса е забранено! Излязох от павилиона и тръгнах към центъра. Като се измъкнах от боровата горичка, забелязах, че към слънцето се издига лека мъгла и светлината му е станала малко по-мека. Може би все пак времето след обяд ще се развали? Следващия гащеризон забелязах на половината път. Както лежеше, захвърлен на чакъла, приличаше на паднал човек. Или пък — тъй като в него нямаше човек — някой, тичайки, го бе смъкнал от себе си. Затичах се и аз. Попаднах на нови захвърлени гащеризони и изведнъж сърцето ми бясно затупа. Всичко ми стана ясно! Имало е авария и останалите са избягали… А защитното облекло някак си им е пречело при бягането… Или се е оказало вредно?! Бясно започнах да се събличам. Ципът заяде, няколко копчета се разлетяха. Захвърлих и аз гащеризона и по бельо се втурнах към изхода… И през ум не ми мина, че съм по долни дрехи, та нали всички бяха бягали оттук така! Изтичах покрай предоперационната, но не влязох за дрехите си… Бях останал последен! Най-последният! През ум не ми минаваше, че междувременно и излъчването — ако го е имало въобще — е престанало. Че не знам от какво бягам. Защо да мисля за това, когато бях последният, единственият, който бе останал в комплекса! Прескочих бариерата, като за момент зърнах въргалящите се в будката дрехи на охраната, и се мушнах в колата. Колко хубаво, че бях нарисувал лентите: веднага я намерих! Ключът беше вътре, за да може отговорникът на паркинга да я премести, запалих и колата се изтърколи на пътя. Сърцето ми още тупаше бясно, но ръцете ми вече не трепереха. Щом седна в кола, винаги успявам да овладея нервите си. Въздъхнах дълбоко, отпуснах се върху меката седалка и настъпих педала за газта. Избягнах катастрофата на косъм. Голямата черна кола бе забила нос в парапета и задницата й бе застанала на средата на пътя. За щастие насреща не идваше нищо, рязко извих волана наляво и колата, макар и силно наклонена, избягна застаналия напреко багажник. Успях да спра едва доста по-нататък; върнах се на заден ход към катастрофиралата кола. Колкото и да бързах, не можех да я оставя така… Явно бе станало преди секунди, аз бях първият, който минаваше оттам. Оставих двигателя да работи, дръпнах само ръчната спирачка и слязох. В черната кола не се виждаше човек, освен ако, изгубил съзнание, не бе паднал на седалката или пред нея. Предната врата не беше засегната и лесно я отворих. В колата нямаше никого. На седалката на шофьора се мотаеше един тъмносин костюм. На пода — чифт обувки с чорапи. Стоях, без да разбирам нищо. Очите ми постепенно асимилираха гледката. От сакото се подаваше горната част на бяла риза. Все още стоях неподвижен: ръката ми на бравата на вратата, както я бях отворил, и едва след това забелязах, че ризата не е разкопчана, а на врата й, под яката на симетричен възел е завързана вратовръзка на сини райета. Не бих могъл да кажа колко съм стоял насред пътя в предградието, по долни дрехи, пред една извъртяла се напреко черна кола, на чиято предна седалка се въргаляше един пълен комплект дрехи — не мога да употребя друг израз — въргаляха се облечени. Липсваше само онзи, който ги бе облякъл. Казвам ви, не знам колко съм стоял там, нито за какво съм мислил, само изведнъж осъзнах, че все още не бе минала никаква кола. А това беше една от оживените пътни артерии, водещи към центъра. Сякаш някой бе отклонил движението от нея… Отпуснах вратата, която се затвори с тихо щракане. Затътрих се обратно към колата си, седнах, отпуснах ръчната спирачка, обърнах, внимателно заобиколих черната кола и се върнах в института. Всички коли стояха на паркинга. Явно стояли са там и когато съм бягал през портала, просто не съм ги забелязал. Спрях на мястото, което бях напуснал. Излязох от колата, след това се върнах, извадих ключа от запалването и заключих вратата. Сега вече не прескочих бариерата, а я заобиколих. До гащеризона на охраната се въргаляха обувките, оръжието, червената значка. Прекрачих ги и се отправих към сградата на дирекцията. Пред стълбите на главния вход лежаха множество гащеризони заедно с обувките. Повдигнах един. Беше закопчан, ципът вдигнат. Хванах го за крачола и го повдигнах, разтръсках го. От него изпадна шепа белезникав прах, след това през горния отвор се измушиха сутиен и черни дантелени бикини. Хвърлих обратно дрехата в белия прах, дето се бе посипал от нея, и се качих по стълбите. Канцеларията на Давид беше на първия етаж. Влязох в секретариата. На различни места из стаята намерих три рокли. Пред тапицираната врата се спрях, колебаех се. След това преглътнах, въпреки че нямах слюнка в устата си, и влязох. Стаята изглеждаше празна. Обаче знаех, че зад огромното бароково писалище, на кожения фотьойл, също трябва да има един оранжев гащеризон с червен знак на гърдите. Но не погледнах натам. Сякаш не знаех за него, взех един стол от другата страна на масата, седнах, придърпах телефона към себе си и набрах номера на Етел. Телефонът дълго звъня, но никой не вдигна слушалката. Не затворих, а сложих слушалката на масата, за да чувам сигнала. След това станах, отидох до другия край на стаята и включих радиото. Разнесе се тихо пращене, нахлуха атмосферни смущения, но въртях напразно, не можах да хвана никаква станция. Изгасих го и се върнах при масата. Телефонът продължаваше да звъни. Оставих слушалката на място и бавно склоних глава върху нея. Не можах да узная какво се бе случило, разбрах само, че е нещо непоправимо.   4   Будилникът звънеше упорито — трябваше да го чуя. Протегнах ръка и го спрях. (И през ум не ми мина да погледна колко показва.) Ужасно ме болеше глава. Лежах по гръб, със затворени очи. През клепачите ми се промъкваше светлина, сигурно навън грееше слънце. Значи бурята бе отминала. Привечер се бе разразила страхотна буря. Можеше да се очаква, въпреки че, както вече бях споменал, метеорологичната служба обещаваше сухо и слънчево време. Тази буря надали можеше да бъде предвидена. Облаците се появиха едва късно следобед. Дотогава пред слънцето се бе струпала все по-сгъстяваща се мараня — такова нещо може да се види понякога в тесните долини. Слънчевите лъчи се пречупваха многократно през микроскопичните водни капки и създаваха необичайно вибрираща дъга. Всичко това обаче можех да го усетя само аз, след като събрах отново толкова сили, че да стана и да напусна сградата на дирекцията. Никога не съм можел да си го представя, ако кажеха за някого: движи се като сомнамбул. Със сигурност мога да кажа, че бях напълно буден, но дали съм бил на себе си — това не смея да твърдя. Във всеки случай долових промяната в атмосферата и светлината, но не й обръщах внимание; не търсех нито причината, нито следствието от нея. Стараех се само да заобикалям въргалящите се насам-натам жълти гащеризони. Ако не можеше по друг начин — тъй като някои от тях лежаха на вратата, — прекрачвах ги с високо вдигнат крак, за да не ги докосна. Така се върнах в предоперационната. Естествено, не проведох обичайните процедури, а се насочих направо к

  Артър Кларк Забравеният враг     Професор Милуърд рязко се изправи в тясното си легло и дебелите кожи, в които се бе завил, с глух звук паднаха на пода. Бе уверен, че този път не му се бе присънило: в ледения въздух, стържещ дробовете му, все още кънтеше звукът, разнесъл се от глъбините на нощта. Обви рамене с кожите и внимателно се вслуша в безмълвието. Всичко отново бе затихнало. От тесните прозорци на западната стена се процеждаха лунни лъчи и осветяваха безкрайните редици от книги със същата светлина, с която обливаха разположения нейде долу мъртъв град. Светът напълно се бе смълчал. Дори и в отминалото време в такива нощи градът затихваше, а сега тишината бе два пъти по-плътна. С уморени, но изпълнени с решимост движения професорът се измъкна от леглото и постави няколко бучки въглища в мъждукащия мангал. Сетне бавно се отправи към най-близкия прозорец, като от време на време се спираше пред книгите, които бе успял да опази през всичките тези години, и гальовно ги докосваше. Закри очи с ръка, за да не бъде заслепен от ярката лунна светлина и надникна в нощта. Небето бе безоблачно. Звукът, който бе чул, в никакъв случай не бе гръмотевица. Бе се разнесъл откъм север. Застанал до прозореца, професорът отново го чу. Този път разстоянието го бе приглушило. Разстоянието и хълмовете, простиращи се отвъд Лондон. Звукът не се раздаде отвсякъде, подобно на небесен гръм. Очевидно идваше от единичен източник, разположен далеч на север. Не наподобяваше нито един от известните му естествени звуци и за миг той се осмели отново да се изпълни с надежда. Бе уверен, че само Човекът може да произведе такъв звук. Може би мечтата, която го бе задържала сред тези съкровища на цивилизацията цели двадесет години, щеше да престане да бъде мечта. Хората се завръщаха в Англия, като си пробиваха път през леда и снега с оръжията, които науката им бе дала преди идването на Праха. Бе странно само това, че идваха по суша, и то откъм север. Професорът обаче бързо отхвърли всички съмнения, застрашаващи новото пламъче на неговата надежда. На триста стъпки под него начупеното море от заснежени покриви бе окъпано от тъжната лунна светлина. Няколко мили по-нататък се виждаха високите комини на електроцентралата Батърси, проблясващи като тънки бели призраци на фона на нощното небе. След като и куполът на катедралата „Свети Павел“ се срути под тежестта на снега, само те господстваха в панорамата. Професор Милуърд бавно се разходи сред лавиците с книги и обмисли още веднъж плана си. Преди двадесет години бе станал свидетел на това как последните вертолети с усилия излетяха от Риджънт Парк, като витлата им разпръскваха безспирно падащия сняг. Дори и сега, когато го бе обгърнала пелена от безмълвие, все още не можеше да повярва, че Северът е бил напуснат за вечни времена. Вече бяха изминали годините, достатъчни за израстването на цяло едно поколение, а той все още чакаше, обкръжен от книгите, на които бе посветил живота си. В онези начални дни понякога научаваше от радиото, единствената му връзка с Юга, че се води борба за усвояване на земите в района на Екватора, вече превърнали се в райони с умерен климат. Нямаше представа какъв бе изходът от далечната отчаяна битка, разгръщаща се в умиращите джунгли и сред пустините, почувствали първия допир със снега. Може би бе завършила с поражение: радиото бе утихнало още преди петнадесет години. Ако сега обаче откъм север пък и откъдето и да е започнеха да се завръщат хора и машини, той щеше пак да чуе гласовете им, когато разговарят помежду си и със земите, отдето идваха. Професор Милуърд напускаше сградата на университета не повече от десет пъти годишно, и то при крайна необходимост. През последните две десетилетия си бе доставил всичко необходимо от магазините в района на Блумсбъри — огромни количества стоки бяха изоставени поради невъзможността да се транспортират. В много отношения животът му можеше да бъде окачествен като разкошен. В нормална обстановка не бе възможно един преподавател по английска литература да си позволи одежди като тези, които той бе взел от един кожарски магазин на Оксфорд Стрийт. Когато остави товара си и отключи масивните порти, слънцето, застинало на безоблачното небе, вече озаряваше града. Преди десет години в този район ловуваха глутници от обезумели от глад кучета, и макар оттогава да не ги бе виждал, професорът, който не обичаше риска, винаги носеше в себе си пистолет, когато излизаше извън сградата. Слънцето бе толкова ярко, че неговата светлина раздразни очите му. Не излъчваше обаче никаква топлина. Макар и облакът от космически прах, през който сега преминаваше слънчевата система, да не бе отслабил видимо яркостта на светилото, бе отнел цялата му сила. Никой не знаеше дали светът щеше след десет или след хиляда години отново да изпита топлина, така че цивилизацията се изнесе в южна посока в търсене на земи, където думата „лято“ не звучи подигравателно. Последните ветрове бяха разнесли преспите и професор Милуърд не срещна трудности в пътуването си до Тотнъм Кърт Роуд. Понякога прекосяването на заснежените пространства му отнемаше часове, а една година не можа да напусне бетонната си наблюдателна кула цели девет месеца. Като внимаваше да стои по-далеч от къщите, плашещи го с натрупания върху покривите им сняг и с увисналите като дамоклеви мечове ледени висулки, продължи в северна посока и най-сетне стигна до търсения магазин. Думите над разбитите витрини все още ясно се четяха: „Дженкинс и синове. Радиоапарати и телевизори“. Снегът бе успял да проникне през един отвор на покрива, обаче малката стая на горния етаж не бе се изменила от деня на последното му посещение преди дванадесет години. Широкодиапазонният радиоприемник все още се намираше върху масата, а разпилените на пода празни консервени кутии бяха неми свидетели на самотните часове, който професорът бе прекарал тук, преди да изгуби всякаква надежда. Разбра, че ще му се наложи да премине още веднъж през старото изпитание. Забърса с ръка снега, навят върху брошурата „Справочник на радиолюбителя. 1965 г.“, от която бе научил малкото, което му бе известно за радиото. Измервателите на напрежението и акумулаторите все още се намираха в местата, които почти бе забравил. Прегледа цялата купчина, отдели изправните акумулатори и подготви радиото за работа. Беше готов. Жалко, че нямаше как да изпрати на производителите благодарствено писмо. Съскането, разнасящо се от говорителя, събуди у него спомени за Би Би Си, за новините от девет часа и за симфоничните концерти, за всички неща, които бе възприемал като даденост в един свят, изчезнал като сън. Като сдържаше нетърпението си, провери всички диапазони, но навсякъде чу единствено вездесъщото съскане. Бе разочарован, но не особено. Знаеше, че истинската проверка щеше да бъде през нощта. До настъпването й щеше да обиколи околните магазини, за да си набави едно-друго. Вече се бе здрачило, когато се завърна в малката стая. На хиляда мили над главата му, разреден и невидим, отражателният слой щеше да се разшири в посока към звездите, когато слънцето се скриеше. Бе правил това всяка вечер милиони години, от които човекът го бе използвал само половин век, за да отправя към света посланията си, изпълнени с омраза и миролюбие, с баналности и с музика, някога окачествена като безсмъртна. Бавно, с безкрайно търпение, професор Милуърд започна да проверява късовълновите диапазони, които само преди поколение представляваха вавилонско стълпотворение от шумни гласове и писукащи морзови сигнали. Още докато слушаше, слабата надежда, появила се в сърцето му, започна да гасне. Самият град не бе по-тих от някога пренаселените океани на ефира. Непоносимото безмълвие се нарушаваше единствено от пукота на магнитните бури в отдалечените части на света. Човекът се бе отказал от последното си завоевание. Акумулаторите се изтощиха малко след полунощ. Професорът се побоя да потърси други, сви се на леглото, увит в своите кожи, и потъна в неспокоен сън. Утеши се с мисълта, че предположението му, макар и да не получи потвърждение, не бе и опровергано. Студеното слънце вече обливаше пустинната бяла улица, когато той се отправи обратно към дома. Бе много уморен, тъй като бе спал малко, а и сънят му бе нарушен от фантазиите, че ще дойде някой да го спаси. Тишината бе внезапно нарушена от далечен тътен, разнесъл се над побелелите покриви. Вече нямаше съмнения, че източникът му се намираше отвъд северните хълмове, някога представлявали места за отдих на лондончани. От сградите, разположени от двете страни на широката улица, се свлякоха малки снежни лавини. После отново настъпи тишина. Професор Милуърд, застанал неподвижно, обмисляше, претегляше и анализираше случилото се. Отново започна да мечтае. Реши, че звукът бе твърде продължителен, за да е предизвикан от обикновен взрив. Следователно можеше да бъде единствено отдалечено ехо от взривяването на атомна бомба, разпръсваща и изпаряваща милиони тонове сняг. Надеждите му се възвърнаха и разочарованията от изминалата нощ започнаха да избледняват. Неговата кратковременна неподвижност насмалко не му струва живота. В полезрението му изведнъж се вмъкна нещо огромно и бяло, появило се внезапно от страничната улица. За миг неговият разум отказа да възприеме действителността, наблюдавана от очите му. Успя обаче да излезе от вцепенението си и започна трескаво да търси безполезния си револвер. Към него се бе затичала, като клатеше глава и почти го хипнотизира с гъвкавите си змийски движения, огромна бяла мечка. Професорът захвърли товара си и като преодоляваше с усилия гъстия сняг, се затича към най-близката сграда. За щастие входът на метрото бе само на около петдесет стъпки от него. Стоманената му решетка бе затворена, но той си спомни, че преди много години бе разбил ключалката. Изкушението да се извърне бе почти неудържимо, тъй като нямаше как да определи близостта на своя преследвач по издаваните от него звуци. Ужасяващият миг, през който желязната решетка не пожела да се поддаде на напъна на измръзналите му пръсти, не продължи дълго. Тя неохотно се разтвори и той бързо се промъкна през тесния отвор. В съзнанието му внезапно изплува спомен от детството — пор албинос, безспирно обикалящ своята телена клетка. И той се бе движил със змийската грация, излъчвана сега от чудовищното туловище, два пъти по-високо от човешки ръст, което в безсилна ярост блъскаше решетката. Металът на места се огъна, но издържа. Мечката застана на четири крака, тихо изръмжа и си тръгна. Удари веднъж или дваж падналата наблизо раница и няколко консерви с храна се разпиляха из снега. Сетне изчезна така тихо, както се бе появила. Все още треперещият професор Милуърд, като се придвижваше с кратки прибягвания от едно убежище в друго, след три часа пристигна в университета. След всичките тези години вече не бе единствен обитател на града. Запита се дали не са се явили и други гости и още същата вечер научи отговора. Непосредствено преди зазоряване чу съвсем ясно вълчи вой, разнасящ се откъм Хайд Парк. Към края на седмицата напълно се убеди, че животните от Севера бяха дошли. Веднъж видя побягнал в южна посока елен, преследван от глутница мълчаливи вълци. Сетне неведнъж нощем до него достигаше ехото на битки, водени на живот и смърт. Изненада се, че в бялата пустош между Лондон и полюса съществуваше толкова много живот. Нещо бе подгонило този живот в южна посока и мисълта за това изпълни професора с възбуда. Свирепите обитатели на Севера можеха да побягнат единствено от човека. Напрежението, предизвикано от очакването, започна да се отразява върху разсъдъка на професор Милуърд. Стоеше часове под студеното слънце, обвит с кожи, мечтаеше за пристигането на спасителен отряд и се опитваше да отгатне пътя, по който в Англия можеха отново да се завърнат хора. Може би към нея се бе отправила от Северна Америка експедиция, придвижваща се по ледовете на замръзналия Атлантически океан. Нищо чудно пътешествието й да бе продължило години. Защо обаче се движеше толкова на север? Любимото му обяснение за това бе, че айсбергите, изпълващи Южния Атлантик, представляваха твърде голяма опасност за корабоплаването. За едно нещо обаче не можа да намери удовлетворително обяснение. Отсъстваше каквото и да е въздушно разузнаване. Не му се искаше да повярва, че изкуството да се лети е било забравено така бързо. Понякога се разхождаше сред лавиците с книги и от време на време се обръщаше с ласкави думи към някое любимо произведение. Имаше много книги, които от дълги години не се бе осмелявал да разгърне, тъй като му напомняха твърде болезнено за миналото. Едва когато дните започнаха да стават по-дълги и светли, откри в себе си сили да разтвори някои томове с поезия и да препрочете любимите си стихове. Времето се позатопли, сякаш призраците на предишните лета бяха решили да се заселят в тази земя. Цели дни температурата не падаше под нулата и на много места снегът бе пробит от цветя. Каквото и да идваше от север, вече наближаваше града, тъй като поне няколко пъти дневно загадъчният тътен събаряше снега от хиляди покриви. Към тътена се прибави и странно приглушено стържене, което професор Милуърд възприе като застрашително и дори зловещо. Понякога му се струваше, че чува сблъсъка на могъщи армии. Друг път в главата му се появяваше налудничава и едновременно ужасяваща мисъл, от която не можеше да се освободи. Често се будеше нощем и си внушаваше, че до ушите му достигат звуците, издавани от планини, придвижващи се към морето. Лятото свърши и все по-близкият тътен на далечната битка стана причина да зачестят пристъпите на надежда и отчаяние на професор Милуърд. Макар и вече да не виждаше вълци и мечки — навярно бяха избягали на юг — не се осмеляваше да напусне своята крепост. Всяка сутрин се изкачваше до най-високия прозорец на кулата и оглеждаше хоризонта на север с бинокъл. Виждаше единствено заинатеното присъствие на снеговете, покриващи Хампстед и водещи ожесточена битка със слънчевите лъчи. Бдението му приключи в последните дни на краткото лято. Стържещите нощни звуци вече се разнасяха съвсем отблизо, обаче все още нямаше нищо, което да му помогне да определи действителната отдалеченост на техния източник от града. Професор Милуърд не предчувстваше нищо, когато се изкачи до тесния прозорец и насочи бинокъла си към северното небе. Тогава узна истината. Така, както я узнава часовоят, застанал на стената на обсадена крепост и виждащ как първите слънчеви лъчи се отразяват върху копията на напредващата вражеска армия. Въздухът бе кристално прозрачен, а контурите на хълмовете ясно се очертаваха на фона на студената небесна синева. По склоновете им вече почти не бе останал сняг. При други обстоятелства това щеше да го зарадва. Не и сега. През нощта забравеният от него враг бе пробил последните отбранителни линии и сега се готвеше за решителния щурм. Когато съзря смъртоносния блясък, надвиснал над обречените хълмове, професор Милуърд най-сетне разбра естеството на звука, който бе чувал през последните месеци. Не случайно бе сънувал движещи се планини. Отправили се на път от своя древен северен дом, върху земите, които някога бяха владели, победоносно се завръщаха ледниците.     $source = Моята библиотека $id = 13048 $book_id = 209   __Издание:__ Артър Кларк. За времето и звездите. Събрани разкази т.1 „Абхаддон“, София, 1998 Редактор: Радослав Цанчев Коректор: Делка Кирякова Художествено оформление на корицата: Веселин Павлов ISBN: 954-9512-06-1 (т.1)   Arthur C. Clarke. Of Time and Stars. Victor Gollancz LTD, London, 1983  

  Александър Беляев Владетелят на света     Първа глава I. КАНДИДАТ ЗА НАПОЛЕОН   — Не пръскайте роклята ми, Щирнер! Вие не умеете да гребете. — Разбира се! Когато отиват да се разхождат с лодка, жените имат навик да обличат рокля от такава материя, върху която водните пръски оставят неизличими петна. — Това остроумие заимствувате от Джером К. Джером, от неговия разказ „Трима в една лодка“, нали? — Вие сте много начетена, фройлайн. Аз не съм виновен, че Джером е направил това наблюдение преди мен. Истината си остава истина дори когато в лодката пътуват не четирима, а петима. — Ние сме само четирима! — обади се от своята пейка Ема Фит. — Прекрасна, златокъдра кукло — отговори Щирнер, — четвъртият пътник в лодката на Джером беше куче; първи в нашата лодка е моят Фалк. — Защо първи? — Защото е гениален. Фалк! Подай кърпичката на фройлайн Фит — виждаш, че я изпусна. Фалк, красив бял сетер, ловко скочи и подаде кърпичката. Всички се засмяха. — Сами видяхте! — самодоволно каза Щирнер. — Фройлайн Глюк, омъжете се за мен. Ще открием с вас пътуващ кучешки цирк. Аз, с червена клоунска перука, ще показвам чудеса на дресировката, а вие ще стоите на касата. Представете си само тази идилия: публиката приижда на тълпи пред нас, кучетата танцуват, в касата шумолят пари… А след сеанса ние пируваме на масата в компанията на най-прелестните, най-преданите четириноги приятели. Великолепно! Това е много повесело, отколкото да се работи при Карл Готлиб. — Благодаря ви, но не обичам скитническия живот. — Хм… При вашия капитал аз съм твърде нищожна партия, нали? — При моя капитал?… — с недоумение попита Елза Глюк. — Защо се учудвате? Преструвате се, че не знаете своя капитал. Вашите чудни коси на Тицианова Венера… Нали това е естественият им цвят? Не си придавайте възмутен вид, зная, че е естествен. А Тициановите жени, ако ви е известно, са боядисвали косите си със специален разтвор — дори неговата рецепта е запазена някъде. Ето виждате. Световни красавици, вдъхновяващи четката на Тициан, са създавали изкуствено това, което на вас щедрата природа е отпуснала без представяне на рецепта… А вашите очи, сини като небесна бездна! Те, разбира се, не са изкуствено оцветени… — Престанете… — Вашите зъби — бисерна огърлица… — Следва описание на коралови устни, нали? Човек би помислил, че не сте секретар на скучен банкер, а търговски пътник на някоя бижутерийна фирма. Аз ще ви се отплатя за тези бижутерийни комплименти, непоносими човече! А вашето дълго лице, вашият дълъг нос, вашите дълги коси, вашите дълги ръце — те, разбира се, са истински, нали? — А на вас, изглежда, повече ви харесва закръгленото? Ето такова топчесто лице като на Ото Зауер. Кръгли очи и може би кръгъл капиталец след десетина години… — Стигнахте до вулгарности — каза с недоволство в гласа Елза Глюк. — Моля, не пресмятайте капиталите в чуждите джобове — обади се Зауер, юрисконсулт на банкера Готлиб. По време на разговора между Щирнер и Елза, Зауер нямаше настроение и мълчаливо разсичаше с дългите весла водата, порозовяла от лъчите на залязващото слънце. Щирнер почувствува, че наистина прекали със своето остроумие и заговори по-сериозно: — Извинете, никого не исках да обидя. Исках само да кажа, че и в любовта, както във всичко, съществува все същият закон на борба за съществуване: побеждава най-силният. Самците елени се бият в смъртоносен двубой и на победителя се пада рогатата, четиринога самка. А кой е най-силен в нашето общество? Този, който владее капитал. Представете си, фройлайн — обърна се Щирнер към Елза, — че изведнъж стана богат като Крез, не, още по-богат — като уважаемия ни шеф Карл Готлиб, — тогава моето лице навярно няма да изглежда толкова продълговато в женските очи! — Още по-продълговато! — отговори Елза със смях. — Е! — недоволно произнесе Щирнер. — Това е, защото с вашия капитал от красота вие можете да избирате по вкус и от средата на готлибовци. А какво остава да правим ние — дребната риба, разни там секретари и секретарчета, които стоят близо до пируващата трапеза, но са принудени да обират само трохите, да преглъщат слюнката си, когато гледат как другите се наслаждават от благата на живота? — Какви грозни думи, Щирнер! — каза Фит. — Извинете, ще обърна сериозно внимание на своя речник… Честността — продължи Щирнер, — ето нашия порок, от който се възползуват стоящите над нас. Хайне веднъж казал: „Честността е прекрасно нещо, ако всички около мен са честни, а само аз съм мошеник.“ Но тъй като всички, които ни заобикалят — присъствуващите, разбира се, се изключват, — са без изключение мошеници, то, за да завладеем щастието — и той многозначително погледна към Елза Глюк*, — трябва очевидно да станем такива свръхмошеници, в сравнение с които останалите мошеници биха изглеждали добродетелни хора. [* Glьck на немски значи щастие.] — Днес май несполучливо развличате дамите, Щирнер — намеси се отново в разговора Ото Зауер. — Шегите ви придобиват твърде мрачен оттенък… — А? — машинално запита Щирнер, внезапно наведе глава и млъкна. Лицето му се състари. Дълбока бръчка легна между веждите му. Изглеждаше дълбоко замислен, като че решаваше някакъв труден въпрос. Фалк сложи едната си лапа на коляното му и внимателно го гледаше в лицето. Веслата стояха неподвижни в ръцете на Щирнер, от тях непрекъснато се стичаха капки вода, кървави от лъчите на залязващото слънце. Елза Глюк, загледана във внезапно застарялото лице на Щирнер, изведнъж потрепера и обърна погледа си към Зауер, като че търсеше помощ. Неочаквано Щирнер силно удари веслата във водата, захвърли ги и се разсмя. — Слушайте, фройлайн Елза, а какво би било, ако стана най-могъщият човек на земята? Ако на една моя дума, на един мой жест се подчиняват всички, както се подчинява Фалк! Фалк! Дръж! — извика Щирнер и хвърли камшика  зад борда на лодката. Фалк се хвърли като стрела зад борда на лодката. — Ето така! Ако стана господар на света? — Знаете ли, Щирнер — каза Елза, — вие имате младо, но ужасно старомодно лице. Такива лица се срещат в семейните албуми. Обикновено за тях казват така: „А ето това е дядо ми на младини.“ Вие сте точно такъв „дядо на младини“. Не, вие абсолютно не подхождате за Наполеон. Освен ако от вас излезе борсово наполеонче. — Ах, така ли? В такъв случай ви лишавам от корона, дворец, златна каляска, брилянтова огърлица и от всичките ваши придворни пажове и дами. Лишавам ви от моята милост. И знайте, че съвсем не ви обичам. Не мислете, че се канех да извърша подвизи като средновековен рицар само за да бъда удостоен да получа ръката и сърцето ви. Съвсем не! Вие сте за мен само мерило за моите постижения. Първо залагане — не повече. — Е, добре! А няма ли да ви бъде угодно да се заловите за веслата? Време е да се прибираме. Щирнер измъкна в лодката мокрия Фалк, който се отърси и опръска всички. Глюк и Фит извикаха. — Отидоха неводоустойчивите ви рокли — пошегува се Щирнер, като силно натисна веслата. Лодката бързо заплава по течението. Слънцето се скри зад гората. Отгоре реката блестеше като разтопено злато, около лодката вече легнаха сини сенки. Лъхна влага. Ема наметна раменете си с пухкав шал. Всички млъкнаха. Водата беше като огледало. Изрядко малка рибка прорязваше гладката повърхност с блясъка на своите люспи. — Не знаех, че сте толкова честолюбив, Щирнер — наруши мълчанието Зауер. — Кажете, кое ви накара тогава да изоставите научната си кариера и да се прехвърлите при нас, скромните служещи на Карл Готлиб? Нали, ако не греша, вие работехте успешно в областта на мозъчните изследвания и аз дори срещах във вестниците някои бележки за ваши сполучливи опити… Как се казваше онази млада наука, по която се увличахте то гава? Рефлектология? — Представите ми за тази наука са съвършено смътни — каза Елза. — Уважаеми госпожици и уважаеми господа! — започна Щирнер с тон, сякаш четеше лекция в отбрана аудитория. — Рефлектологията е наука, която изучава реакциите на човека и изобщо на всяко живо същество, възникващи във връзка с въздействието на външния свят и характеризиращи от своя страна изобщо цялото отношение на живото същество към заобикалящата го среда. Разбирате ли? — Абсолютно нищо — отговори Ема. — Ще се постарая да се изразя по-просто. Рефлексът е предаване възбуждането на нерв от една точка на тялото на друга посредством центъра, тоест, мозъка. Всяко въздейстие отвън — чрез сетивните органи, — по пътя на рефлекса чрез центъра, активизира едни или други органи на тялото, с други думи, предизвиква реакция. Детето протяга ръка към огъня. Огънят го опарва. Това въздействие на огъня върху кожата се предава чрез нервите в мозъка, а от мозъка идва съответната реакция към ръката: детето отдръпва ръката си. То свързва представата за огъня с представата за болка. И всеки път, когато вижда огън, детето страхливо отдръпва ръката си. Получило се е това, което научно наричаме условен рефлекс. Ще приведа по-сложен пример. Вие давате на кучето храна и всеки път, докато то се храни, свирите на флейта. Музикално хранене. По време на яденето у кучето обилно се отделя слюнка. След известно време, когато свиренето на флейта тясно се свърже в съзнанието на кучето с вкусовите усещания, достатъчно ще бъде да засвирите на флейта и у кучето усилено ще започне да се отделя слюнка. Условен рефлекс!… И като помислим само, че най-„светите“ човешки чувства като дълг, вярност, задължение, честност и дори знаменитият Кантов „категоричен императив“ са условни рефлекси от същия вид, както и отделянето на кучешките слюнки! Процесът на създаването на такива рефлекси е по-сложен, но същността им е еднаква. Признавам, че при такова научно осветление всички тези високи добродетели не предизвикват у мен особена почит… Ето защо понякога ми се струва, че на някого е изгодно това отделяне на добродетели, някой свири на флейтата на религията, морала, дълга, честността, а ние, глупците, отделяме слюнки. Не е ли време да захвърлим тези вехтории и да престанем да играем по свирката на стария морал?… Зауе; реши да промени разговора и отново запита Щирнер защо е изоставил научната кариера. — Вие знаете толкова много, Щирнер — каза той. — Може би в научното поприще по-скоро бихте постигнали известност и успехи. — Защо изоставих научната си кариера, уважаеми Зауер — отговори Щирнер с лукаво пламъче в очите. — Аз изследвах около хиляда човешки мозъка и представете си, никъде не намерих ум. И реших, че е по-приятно да имаш работа с мозъците, когато са поднесени панирани на трапезата на нашия предобър шеф. — Какви гадости говорите пак! — чу Щирнер зад себе си гласа на Фит. — Хиляди извинения! Уверявам ви, че нашият Готлиб не се храни с човешки мозъци. Само в преносен смисъл, хаха! Аз чувствувам например, че утре заран той ще изяде банкерската къща „Тьопфер и К“. Исках само да кажа, че на средновековните господари, които са имали подръка планини от всякаква храна и бъчви с вино, им е било леко да се занимават с наука. А сега… ето ние със Зауер сме само скромни служещи  банкер и дори вие, най-прелестни фройлайн, неговите машинописка и стенографка, получавате повече, отколкото един млад доктор по най-бляскавите науки. Както виждате, аз съм откровен. Не съм нито първият, нито последният, който предпочита паницата леща пред бъдещите облаги на първородството. Впрочем кой знае? В училище ни учеха, че правата линия е най-късото разстояние между две точки. Но нали цялата математика е абстракция? В реалния свят няма прави линии… Стоп! Пристигнахме. Е, а сега — обърна се той към Ема Фит — дайте ми ръката си и ми разрешете да ви придружа до станцията… Щирнер и Ема тръгнаха напред. Зауер плати таксата за лодката и подръка с Елза бавно тръгна към железопътната станция. Стъмни се. Небето се осея със звезди. Пътят беше пуст. — Погледнете как блещукат звездите! Навярно времето ще се развали… — каза Зауер. — Да, но ние ще успеем да се приберем — отговори Елза. — Доволна ли сте от разходката, Елза? — Не се ли обръщате твърде фамилиарно към мен? — попита с усмивка Елза и без да позволи на Зауер да говори, продължи: — Е, не се оправдавайте. Щях да съм доволна, ако не беше този непоносим дърдорко Щирнер. Има такива празни хора! Бърбори като сврака, не дава никому дума да промълви. И какви претенции! — Да, дърдорко… — замислено каза Зауер. — Но аз бих ви посъветвал да внимавате с този дърдорко, Елза. Елза погледна учудено Зауер. — Нима бях невнимателна с него? — И като се разсмя, тя възкликна: — Не, Ото, вие просто ме ревнувате! Но не е ли рано? Аз още не съм ви дала дума. Мога и да размисля. — Ето, вие се пошегувахте, а на мен сърцето ми се свива… Дърдорко! Разбира се, дърдорко, но хитър. Чухте ли какво говореше за честността и нейните погрешни пътища? Това е опасна философия. Да ви призная, аз се страхувам от него, страхувам се за вас и за нашия старец Готлиб… Този дърдорко не говори напразно. В думите му се крие нещо. Какво замисля? Няма да се учудя, ако той извърши нещо ужасно… Елза си спомни съсредоточеното, внезапно състарило се лице на Щирнер, осветено от кървавите лъчи на залязващото слънце, и отново я обзе ужас. Тя неволно стисна по-силно ръката на Зауер. — И как спечели доверието на Готлиб! Той вече и крачка не му позволява да се отделя, премести го при себе си в къщи… Вечер Щирнер забавлява стареца със своите дресирани кучета. — Нека бъдем справедливи, Ото, неговите кучета са изумителни! — Не го отричам. Неговите кучета надминават всичко, известно в областта на дресировката на животни. Особено този Фалк. — А неговият черен пудел — припомни Елза, — който може да смята, да познава всяка буква от азбуката, да отгатва мълчаливите му заповеди. Понякога ми става страшно… — Да, като че самият дявол се е вселил в този пудел. Възможно е Щирнер да е умен и талантлив. Но талантливото зло е двойно по-опасно. — И Зауер многозначително погледна Елза. — За мен не се безпокойте, Ото! Неговите магии не ми действуват. Той ми бе просто безразличен. Но след днешната разходка, когато видях лицето му… Не зная как да изразя… Впрочем може би ние сме несправедливи към него. Какво е това? Ах! В мрака безшумно се появи Фалк и като захапа края на Елзината рокля, с весело ръмжене я задърпа напред. Зауер се разсърди на кучето и започна да го пъди. Но Елза се засмя. — Вие, струва ми се, ставате суеверен, Ото. Очевидно Щирнер е изпратил Фалк да ни предупреди, че трябва да побързаме.   II. ПОД КОЛЕЛАТА НА ВЛАКА Вратата на кабинета се отвори и на прага се появи банкерът Карл Готлиб, придружаван от личния си секретар Лудвиг Щирнер. Утринното слънце, огряло цялата стая през стъклените стени, заигра по златните очила на Карл Готлиб. Банкерът присви очи и се усмихна. Той беше около шестдесетгодишен, но никой не би му дал толкова, като видеше бялото му свежо лице и румени страни. Гладко избръснат, лъхащ на скъп сапун, хубави пури и одеколон, винаги доволен, весел и бодър, той беше олицетворение на житейско благополучие. — Е, как мина разходката ви извън града? — запита той, като стисна поред ръцете на Глюк, Фит и Зауер. — Весело ли беше? Много риба ли наловихте? Времето беше чудесно, нали? Зауер, бъдете любезен да изпратите тези телеграми. Получихме ли борсовия бюлетин? Какъв е днешният курс на долара? Така… Така… Памучните акции? Качват се? Великолепно. Протестирайте тези полици на банкерската къща „Тьопфер и К“. Не мога повече да бъда снизходителен. Днес изглеждате прекрасно, фройлайн Фит… А вие, фройлайн Глюк, за какво мечтаете? Хехе! — И той лукаво й се закани с пръст. — Струва ми се, че се досещам. Пролетта носи опасни бацили. Даа! Като оправи букетчето теменужки върху ревера на черното си сако, той погледна часовника и каза: — Сега е десет. Влакът тръгва в десет и четиридесет и пет. Аз заминавам и ще се върна в два часа и петнадесет минути. Отивам да приема завода. Ние с Щирнер бързо ще приключим с формалностите. Тъкмо ще променя въздуха, много се заседях… Колата готова ли е? Да вървим, Щирнер! Банкерът Готлиб излезе с меки стъпки и вече зад вратата извика: — Щирнер, къде сте? — Веднага идвам! — Щирнер бързо мина в съседната стая . Викна: — Фалк! Брут! Насреща му се втурнаха с весел лай двете кучета: сетерът, който бе на разходката, и Брут, огромен петнист дог. Минавайки покрай Глюк, Щирнер наклони глава на една страна и насмешливо запита: — Още ли не сте решили? — Какво? — Да се омъжите за мен… И като се разсмя гръмко, втурна се с кучетата си да догони шефа. Елза се намръщи. Зауер промърмори нещо зад писалището си. Под прозореца прошумя потеглящият автомобил. В стаята настъпи мълчание. Фит тракаше на пишещата машина, Зауер нервно прелистваше някакви книжа. — Кучкар! — пак тихо проговори той. — Какво си мърморите там? — запита го Глюк. — Навсякъде със своите кучета! — отговори Зауер. — Не мога да понасям този превзет господин. Вчера говореше, че Готлиб се храни едва ли не с човешки мозъци, намеквайки очевидно за строгостта на Готлиб спрямо длъжниците му, а днес видяхте ли? Умилква се около шефа. Гледа го право в очите като Фалк!… Защо, мислите, взима кучетата? За да забавлява стареца с тях сред лоното на природата… — Вие, струва ми се, ставате заядлив, Зауер! — каза Елза. — А Готлиб изяде „Тьопфер и К“ — Щирнер позна… — Самият той е убедил Готлиб да протестира полиците, в това няма никакво съмнение — навъсено отвърна Зауер. — Зауер просто ревнува! — пропя с усмивка Фит. — Бъдете така добра да препишете тази ведомост! — сухо каза Зауер и предаде книжата на Фит. Фит притихна като дете, което се е провинило, и послушна отговори: — Моля! Машината затрака. Всички потънаха в работата си, прекъсвана само от звъненето на телефона. Около единадесет часа телефонът отново иззвъня. Зауер слушаше телефона по навик, без да се откъсва от деловото писмо. — Ало! Да, да… Кабинетът на личния секретариат на банкера Карл Готлиб. Какво? Не чувам! Говорете по-силно! Случило се? Какво се е случило,? Как? Не може да бъде! Писалката падна от ръката на Зауер. Лицето му пребледня. В гласа му прозвучаха такива нервни нотки, че Глюк и Фит оставиха работата и го следяха с тревожно любопитство. — Сгазил го влакът?… Как така?… Извинете, но любопитството ми е съвсем понятно!… Така… Така… слушам… така… Всичко ще бъде направено!… Зауер остави телефонната слушалка, прокара ръка по косата си и се изправи зад писалището. — Какво се е случило, Зауер? — с тревога попита Фит и стана. — Кого е сгазил влакът? Кажете най-сетне! Но Зауер отново се отпусна в креслото и стоеше безмълвен. — Да… Предчувствувах нещо такова — каза той след малко и скачайки нервно, бързо заговори: — Току-що по телефона ми съобщиха, че Карл Готлиб е попаднал под влака… — Но е жив, нали? — попитаха едновременно Фит и Глюк. — Подробности не са известни… — Хубави подробности! — каза Фит. — Жив ли е човекът, или не? — Помолих да ми разяснят случилото се, но ми отговориха, че сега не им било до обяснения… Трябва веднага да се приготви легло и да се повика лекар… — Значи, е жив? — каза Глюк. — Може би… — Зауер натискаше копчетата на електрическите звънци, повиквайки лакеите, даваше нареждания, телефонираше на лекари… В дома настана суматоха. Дотича разтревожена икономката. Готлиб беше сам и цялото му домакинство водеше „домоуправителката“, както я наричаха, чистичката стара фрау Шмитхоф. Тя беше толкова потресена, че Елза трябваше да се погрижи за нея. Чу се сигналът на пристигащия автомобил. — Докторът! — извика Фит. — Не, това е моторът на нашия автомобил — отговори Зауер. — Ханс, вървете веднага при входната врата. Лакеят Ханс бързо излезе, като ситнеше с болните си крака. В стаята настъпи напрегнато очакване. Фрау Шмитхоф седеше в креслото, полумъртва от вълнение, и тежко дишаше. Откъм отдалечените стаи се чу тежък тропот на крака с несъгласувана крачка. — Носят го… — прошепна Фит. — Поне да е жив… Вратата широко се разтвори. Четирима души внесоха обезобразения, окървавен труп на Карл Готлиб. Шмитхоф истерично изкрещя и загуби съзнание. Краката на Готлиб бяха отрязани над коленете. Петият човек, в униформа на железопътен служещ, носеше някакъв пакет. Фит и Глюк познаха одеялото на Готлиб. От разтворения край на одеялото се подаваха лачените обувки на банкера. „Крака. Това са неговите крака… Какъв ужас! — помисли Глюк. — Но защо ги носят? За какво са му нужни сега?“ — мярна се в ума й тази нелепа мисъл. Чертите на Готлиб не бяха променени, но лицето му беше необикновено бледо, като хартия. „От загубата на кръв“ — помисли Елза. Тя бе поразена и от още една подробност: върху ревера на черното сако на Готлиб се бе запазило букетчето теменужки. Кой знае защо, цветето на гърдите на мъртвеца необикновено развълнува Елза. Тъжната процесия премина от кабинета в спалнята на Готлиб, като остави след себе си капки кръв по паркета. След трупа на Готлиб вървеше Щирнер. Лицето му беше по-бледо от обикновено, но спокойно. Той внимателно заобикаляше капките кръв на паркета, за да не стъпи върху тях, сякаш това бяха дъждовни локви. По петите му вървеше Фалк. Разширените ноздри на кучето душеха капките кръв. Глюк гледаше Щирнер с ужас, който сама не можеше да проумее. Той срещна нейния поглед и както й се стори, се усмихна само с очи. Излязъл от спалнята, Зауер приближи до Щирнер и като го гледаше изпитателно в очите, попита: — Как се случи това? Щирнер издържа и този поглед — само веждите му трепнаха — — и спокойно отговори: — Аз не бях очевидец. Готлиб ме помоли да подам бърза телеграма. Това ми отне не повече от пет минути. Когато се върнах, всичко беше свършено. Очевидците казват, че моето куче Брут се изплашило от локомотива и отскачайки настрана, се блъснало в краката на Готлиб. Старецът загубил равновесие и паднал заедно с кучето от перона върху релсите. Горкото куче беше разрязано на две половини!… А на Готлиб отрязани краката… — Вие жалите само кучето си? — Не говорете глупости, Зауер! И не отдавайте твърде голямо значение на общоприетия начин за изразяване на прискърбие. Готлиб беше славно старче и ми е жал за него. Но от това не следва, че не мога да изкажа съжаление за смъртта на четириногия си приятел. — Колко странно! — замислено проговори Зауер, сякаш придаваше особен смисъл на думите си. — Готлиб загина от Брут! — Моят Брут не е човек, а куче и Готлиб не е Цезар, а банкер — отговори с насмешлива усмивка Щирнер и влезе в спалнята на Готлиб.   III. ДВЕТЕ ЗАВЕЩАНИЯ Вестта за трагичната кончина на Карл Готлиб, най-крупния банкер в Германия, развълнува целия търговски свят. Кабинетът на банкера бе един от нервните възли на финансовия и промишлен живот на страната. Готлиб финансираше не само банки, но и едрата промишленост. Не беше чудно, че неочакваната смърт на Готлиб стана събитие на деня. Вестниците обсъждаха възможните последици от тази кончина за едни или други кредитори, гадаеха за промените в съотношението на финансовите сили и за съдбата на обезглавената банка. Задаваше се въпросът: ще заеме ли някой мястото на Готлиб, или банката ще бъде ликвидирана. Журналистите информираха читателите за наследниците — роднините на Готлиб: по-малкият брат на покойния, земевладелецът Оскар Готлиб, имаше син Рудолф на двадесет и четири години и четири дъщери. Някакъв вестник дори изчисляваше какъв капитал представлява частта на младия човек и на богатите моми, при все че никой не знаеше точните размери на имуществото. Търговците се вълнуваха, вестниците шумяха, а в дома на Карл Готлиб завършваше последното действие от трагикомедията на човешкия живот. В дома вече се разпореждаха с правата на законни наследници спешно извиканите Оскар Готлиб — червендалест, загорял, тромав човек — и неговите луничави, клепоухи деца. Оскар Готлиб се мръщеше и свиваше устни. Възможноста да забогатее разпалваше искрици в присвитите му очи. Но чувството за такт и отчасти искреното съжаление за смъртта на брат му го правеха сдържан. Затова пък децата му открито ликуваха и се отдаваха без задръжки на сладкото предвкусване за притежаваното богатство. Синът Рудолф, Луиза и Гертруда, големите дъщери на Оскар ходеха от стая в стая, разглеждаха картините, докосваха изящните дребни предмети, деляха вещите помежду си, спореха, смееха се, чертаеха планове… Осакатеното тяло на Карл Готлиб беше погребано заедно с отрязаните му крака в скъпа гробница със солидна архитектура. Денят след погребението беше определен за отваряне на завещанието. Този акт бе уреден с голяма тържественост. Поканени бяха и някои служещи на Карл Готлиб, в това число Зауер, Щирнер, Глюк и Фит. Щирнер седеше със скучаещ вид зад писалището и рисуваше кучета на лист хартия. — Слушайте, нали вие бяхте секретар на покойния ми чичо? — викна му Рудолф Готлиб. — Бъдете така добър да ме придружите до горния етаж, искам да го огледам… Щирнер мълчаливо натисна бутона на звънеца върху масата. На вратата се появи лакеят. — Ханс, придружете господин Готлиб млади на горния етаж! И Щирнер отново се задълбочи в рисуването на кучета. Рудолф премълча, но от гняв обсипаното му с лунички лице пламна. Зауер, който наблюдаваше тази сцена, седнал в ъгъла с Глюк и Фит, се усмихна. — Гледайте, Елза, Щирнер се държи, като че ли самият той е наследник… Да си призная, не разбирам неговата игра. Той сякаш сам си изпросва новите господари да го изгонят… — Не се знае какво ще стане и с нас — загрижено каза Ема. — Е, ако ни уволнят, ще трябва да стана касиерка на пътуващия цирк — засмя се Елза. — Не се шегувайте, Елза. Аз говоря съвсем сериозно. Щирнер явно е замислил някаква голяма игра. Като понижи глас, Зауер продължи: — Не ви ли се струва, че Карл Готлиб загина при твърде странни обстоятелства? Елза погледна Зауер. — Какво искате да кажете, Ото? Нали Щирнер дори не е присъствувал в момента на злополуката… — Аха! Значи мисълта, че смъртта на Готлиб не е случайна, е хрумнала и на вас? Кучето! Ами ако кучето е действувало по необяснимо внушение? Ако не греша, Щирнер в своята научна работа се е занимавал с въпросите на внушението и предаването на мисли от разстояние… Известно ви е какви чудеса вършеше със своите кучета, нали? Спомнете си вечерта, когато се връщахме от разходка, Фалк дотича при нас… — Какъв ужас! — прошепна Фит. — Ами ако той изведнъж внуши на кучетата и те ни разкъсат?… Зауер се усмихна. — От това той не би имал никаква полза… Кучетата на Щирнер, моля да бъда извинен, се нахвърлят на много по-едър дивеч. Но каква полза може да извлече той от смъртта на Готлиб? Този странен човек е забулен от дълбока тайна. Знаете, че аз работя повече от година с него, виждаме се всеки ден, но нито аз, нито който и да било е влизал в неговата стая. Какво прави там? Какви планове обмисля в тишината? — … В никакъв случай! Можеш да вземеш пейзажа на Коро, но свети Себастиян не отстъпвам! Сестрите Готлиб минаха покрай тях, като спореха за делбата на чичовото си наследство. Зауер млъкна. Из цялата къща екнаха звънци, които канеха всички в големия кабинет на покойния господар. Там, зад писалището, вече седеше нотариусът, суховато избръснато старче с очила в черни рогови рамки. Той беше голям педант и категорично отказа да съобщи на наследниците каквото и да е около съдържанието на завещанието до неговото отваряне. И сега Готлибови гледаха с неволно вълнение издутата чанта на нотариуса, която криеше тайната на наследството. Без да бърза, нотариусът извади от чантата един пакет, представи за оглед непокътнатостта на печатите, отвори го и започна да чете. Според завещанието цялото имущество преминаваше в ръцете на брата на покойния, Оскар Готлиб, като се отделяше доста голяма сума за фрау Шмитхоф и по-малки — за старите служители. Готлибови въздъхнаха с облекчение, след като изслушаха завещанието до края. Но лицата им внезапно се удължиха, когато нотариусът произнесе сред настъпилата тишина: — Това е първото завещание. — Значи, има и второ? — с тревога запита Оскар Готлиб. — Има, и аз ще го прочета — отговори нотариусът. След същата процедура на оглеждане на печатите той отвори и обяви и второто завещание, направено само един месец преди смъртта на Карл Готлиб. — „Като отменявам с настоящото всички досегашни завещания, обявявам за единствена наследница на цялото ми движимо и недвижимо имущество, в каквото и да се състои то, работещата при мен стенографка Елза Глюк. Поради обстоятелства от личен характер не мога да посоча причините, които ме накараха да лиша от наследство моите роднини и да го предам на Елза Глюк, но тъй като те може би ще оспорят нейните права по съдебен ред, ще посоча подбудите си: 1) една услуга, оказана ми от Елза Глюк, услуга, за която няма да говоря, но чиято ценност не се покрива дори с целия ми капитал и 2) някои обстоятелства от напълно личен характер, които ме накараха да зачертая моя брат Оскар Готлиб от списъка на близките ми хора…“ Пресметнато в долари, по предварителни изчисления, имуществото на завещателя възлиза на два милиарда — завърши нотариусът. Оскар Готлиб се облегна на креслото. Очите му помътняха. Той дишаше шумно с широко отворена уста и нервно мърдаше пръстите си. Сякаш беше поразен от удар. Сестрите Готлиб ридаеха прегърнати, склонили глави на раменете една на друга. Рудолф пребледня така, че всичките лунички избиха на лицето му като кални пръски. — Не може да бъде!… Не може да бъде!… — внезапно закрещя истерично той. — Лъжа! Измама! Престъпление!… Ние няма да оставим това така! Тук всички са мошеници! Нотариусът сви рамене. — Подбирайте думите си, млади човече. Аз изпълних само своя дълг. Ако намирате завещанието неправилно, вие можете да го оспорите по законен ред. А сега аз съм длъжен да го предам на наследницата. Като стана иззад масата, нотариусът се приближи до Елза Глюк и почтително й предаде завещанието. Елза вдигна вежди в пълно недоумение и машинално взе книжата. Зашеметеният Зауер втренчи поглед в Елза. Ема Фит не знаеше дали да се радва, или да плаче. Само нотариусът и Щирнер запазиха спокойствие. Изведнъж Оскар Готлиб се олюля и се свлече от креслото. Притекоха му се на помощ. — Доктор!… Настана суматоха.   IV. ЩАСТЛИВАТА ГОДЕНИЦА До утвърждаването на завещанието на Карл Готлиб над имуществото му беше учредено опекунство и Оскар Готлиб успя да нареди да го назначат за опекун. Затова Готлибови останаха да живеят в дома на покойния банкер и младият Рудолф продължаваше да се държи независимо като бъдещ собственик, защото твърдо се надяваше, че правосъдието ще „възстанови правата на законните наследници“. Уточняването на огромното имущество на покойния изискваше присъствието на всички служители. Ето защо на другия ден след отварянето на завещанието всички се явиха на работа, включително и Елза. — Вие?… — — учудено я посрещна Зауер. — В качеството на каква се явявате тук? — В качеството на стенографка — отговори тя. — Милиардерките не работят като стенографки! — отвърна й той. Зауер отведе Елза настрана и каза: — Моля ви, поседнете… Ние трябва да поговорим сериозно. Седнаха. Бледен след безсънната нощ, Ото потърка чело с ръка, за да събере мислите си. — От вчера в главата ми е такава каша, че загубих способността да се изразявам свързано. Или аз подозирах неоснователно Щирнер в престъпление, или той е по-опасен, отколкото мислех… Но едно за мен е ясно: между вас и мен се издига непреодолима преграда… Вие се отдалечавате от мен, Елза! Елза го погледна с недоумение и укор. — Елза, сложете ръка на сърцето си и ми отговорете искрено: вие нищо ли не знаехте за това… щастие, което ви очакваше? — Не знаех нищо — твърдо отговори Елза. — Но вие трябва да знаете поне нещо за тази ваша необикновена — Зауер наблегна на тая дума — услуга, оказана на Карл Готлиб, която той е оценил по-високо от цялото си богатство? — Доколкото си спомням, никаква услуга не съм му оказвала. Зауер отново сложи ръка върху пламналото си чело. — Човек може да изгуби разсъдъка си… Да допуснем, че тук е замесен Щирнер — впрочем аз вече сам не съм уверен в това, — да допуснем, че той е повлиял някак си на стареца, ловко го е убедил за тази несъществуваща услуга, която уж е задължавала Готлиб да ви бъде благодарен… Но защо тогава Щирнер не е използувал завещанието на свое име? Или… — Зауер изведнъж се изправи и лицето му се изкриви от болка. — Извинете, Елза, но аз трябва да ви задам още един много деликатен въпрос: може би между вас и Карл Готлиб има близки… Елза скочи възмутена. — Е, е, нищо, успокойте се! Седнете, моля ви… Виждате, че съм извън себе си… Идват ми на ум съвършено абсурдни мисли. Ах, това е такава мъка!… Аз трябва веднага да ви кажа всичките съмнения, които ме измъчваха цялата нощ… Какво ли не ми мина през ума!… Хрумна ми, че може и да сте… дъщеря на Готлиб. — Слушайте, Зауер, веднага ще си ида, ако вие… — Или може би… — хахаха! — действувате заедно с Щирнер и му служите за параван… Елза повторно се изправи, но Зауер я хвана за ръката и насила я накара да седне. — Седнете! Трябва да ме изслушате. Разберете, това, което ви говоря толкова рязко, открито, право в лицето, ще говорят и вече го говорят зад гърба ви. Нима не разбирате, че това завещание хвърля сянка върху доброто ви име? — Слушайте, Зауер, аз ви обичам, както виждате, казвам ви открито, но всяко търпение има граници. Ако у вас говори дори безумието, то… аз няма да понеса такова безумие. Кой ви дава право да ме оскърбявате безнаказано? — Право, право! А кой е дал право да ме подлагате на мъките на тези ужасни подозрения… Откъде идват те? — Зауер замлъкна и уморено отпусна глава. На Елза й дожаля за него. Тя ласкаво докосна ръката му и тихо каза: — Никой не ви подлага на инквизиция, вие сам се измъчвате, И за какво? Но разберете, Ото, нищо не се е изменило в нашите отношения и аз не разбирам за каква стена говорите. — Как така нищо не се е изменило? А милионите, милиардите на Карл Готлиб! Вие сте една от най-богатите жени в страната, а аз… Аз също имам своя, мъжка гордост. Аз съм беден и не искам да говорят за мен, че съм се оженил за пари. Парите! Нима те не са стена? — Но кой ви е втълпил, че стената от чувалчетата със злато ще стои между нас? Няма никаква стена и няма и да има! Ото Зауер гледаше Елза, без още да я разбира, но вече чувствуваше облекчение. — Какво искате да кажете, Елза? — Това, че съвсем не е необходимо човек да бъде юрисконсултът Ото Зауер, да не спи цяла нощ, да стигне до загубване на ръзсъдъка си, за да разбере цялото неудобство от получаването на това наследство. Аз и не мисля да приема дарението на Карл Готлиб. Ще се откажа от правото за наследство, и толкова. — Елза! Вие? — Зауер извика толкова силно, че Ема Фит, която работеше в другия край на стаята, прекрати да трака на машината. — Какво става с вас, Зауер? Изплашихте ме. — Нищо, фройлайн, това е от радост, от това, че изведнъж станах богат! Неизмеримо богат!… — Значи, ще се ожените за Елза? — по своему разбра това Ема и се спусна да целува своята смееща се приятелка и да поздравява сияещия Зауер. — Каква е тази семейна сцена! За какво ви поздравяват? — внезапно чуха гласа на влезлия в стаята Щирнер. — Такова щастие! Елза се омъжва за Зауер!… И ще бъдат неизмеримо богати! — възкликна Ема, като се обърна към Щирнер. — Истина ли е това? — запита Щирнер. Елза и Зауер се спогледаха. Елза помълча няколко мига и след това твърдо каза: — Да, това е истина. Можете да ни поздравите. Зауер беше толкова щастлив, че силно стисна подадената му от Щирнер ръка. — Е какво, поздравявам ви, мои бъдещи господари, ако, разбира се, пожелаете да се възползувате от моите услуги. Ако ли не, на добър час! Куфара — на рамо, събирам кучетата си и заминавам с пътуващия цирк… Няма какво да се прави, ще трябва да търся друга касиерка… може би кукличката ще се съгласи? Ема, съгласна ли сте? Какво ви е, детенце? Вие плачете? — Това е… от… радост! — проговори Ема. — Така ли? — засмя се Щирнер. И като я заплаши с пръст, каза: — Куклите също трябва да умеят да скриват чувствата си. Признайте си, че ви е мъчничко за Ото, а? Обичахте го малко, нали? Влезе лакей. — Господин Готлибстари моли господин Ото Зауер да отиде в кабинета. Зауер кимна с глава на Елза и неохотно напусна стаята. Като остана насаме с Елза, Лудвиг Щирнер изведнъж стана сериозен. — Това решено ли е, фройлайн Глюк? — Да, решено е. Щирнер се замисли. След това попита: — А аз? Нима нямам ни най-малък шанс за успех? — По-малко от всеки друг път… Чуйте, Щирнер, вие, струва ми се, сте единственият човек, който може да разпръсне мъглата около случилото се. Отговорете ми на няколко въпроса. — Слушам ви. — Можете ли да ми обясните тайната на завещанието? — Тя умря заедно с Карл Готлиб. — Този отговор не ме задоволява напълно. И още един, най-трудният въпрос: съществува ли връзка… между съставянето на завещанието и внезапната смърт на Карл Готлиб? — Най-тясна: едва след смъртта на Готлиб стана възможно да се представи завещанието за утвърждаване и да се встъпи в наследствени права — това ще ви каже всеки юрист. — Или вие не искате да ме разберете… — Или вие от деликатност се изразявате твърде мъгляво. Говорете направо: не съм ли аз виновник за смъртта на Готлиб? Елза се изчерви. — Сам сте си крив за това, Щирнер. Спомняте ли си, вие нарекохте честността порок… Трудно ми е да се примиря с мисълта, че сред моите познати, на които подавам ръка… — Има ръка, обагрена с кръвта на невинен шестдесетгодишен младенец? И с такива ръце аз се осмелявам да искам вашата ръка… — Щирнер, тук ли сте? Не бива така. Отдавна ви чакаме — каза Оскар Готлиб, който се появи на вратата на стаята. Щирнер неохотно се надигна и излезе. — За какво разговаря така дълго с тебе? — втурна се към Елза любопитната Ема. — Предлагаше ми ръката си, сърцето си и земното кълбо като сватбен подарък. — Какво става с теб? Две предложения в един ден! Щастливка! — Знаеш ли, Ема, — аз се отказах от наследството — каза Елза. Ема широко разтвори очи. — Е, и ти не си по-умна от Щирнер!…   V. ЗАПЛЕТЕНА ИСТОРИЯ Оскар Готлиб не умря, но неочакваната загуба на наследството, което се изплъзна от ръцете му, разтърси неговия стар организъм. Той седеше с отслабнало, потъмняло, подпухнало лице в кабинета на известния адвокат Людерс и извил глава, говореше, въртейки нервно в ръцете си молив. — Цялата история около наследството е някаква дяволщина и безсмислица. Може би синът ми Рудолф е прав, като твърди, че това е една шайка, Шайка престъпници или побъркани хора. Съдете сам. В деня след отварянето на завещанието повиках при себе си Ото Зауер, юрисконсулта на покойния ми брат, за да поговоря с него за работата. Мислех, че Зауер, като близко доверено лице на покойния Карл, би могъл да хвърли светлина върху невероятната история със завещанието. Но Зауер или наистина нищо не знаеше за изменението на завещанието, или не искаше да каже истината. В същото време Зауер неочаквано ми съобщи друга новина — Елза Глюк се отказва от наследството. Повиках при себе си Глюк и тя потвърди това. Камък ми падна от сърцето. Не минаха обаче няколко дни и завещанието беше представено в съда за утвърждаване от същия Зауер по пълномощия, дадени от Елза Глюк. „Какво правите?“ — питам го аз. Зауер сви рамене: „Наследницата промени решението си.“ — А Елза Глюк? Говорихте ли с нея още веднъж? — попита адвокатът, димейки с пурата си. — Говорих. Направи ми странно впечатление. Някакво каменно спокойствие на лицето, потъмнял поглед, отпуснати движения, като че ли не си е доспала. „Фройлайн Глюк — казвам й аз, — нали вие вече се отказахте от завещанието?“ — „Не зная, не помня… може би“ — вяло ми отговори тя. „Тогава защо представихте завещанието за утвърждаване?“ Тя учудено ме гледа и мълчи, мълчи като убита. Така се мъчих с нея около един час. А след това, без да каже нито дума, изведнъж стана и си отиде. — Може би е изменила решението си под влияние на своя годеник? — запита адвокатът. — Нали Зауер е неин годеник? — Това си мисля и аз. Но странното е, че и този годеник също изглежда някак си като побъркан. Той е толкова мрачен, като че огромното наследство, получено от неговата годеница, е страшно нещастие. Зауер е мрачен, зъл и раздразнителен. Или е добър актьор, или всички те са се побъркали… — Както и да е — продължи Оскар Готлиб, като прибра молива в джоба си и тутакси го извади обратно, — завещанието е представено и ние трябва да се борим. Какво е вашето мнение, господин адвокат? Людерс облегна на облегалката на креслото главата си, по розовото теме на която нямаше нито един косъм, и загледан в изчезващите колелца от дим, почна да говори, сякаш разговаряше със себе си: — Не може да се опровергае с иск завещанието във формално отношение: нотариалният ред по него е спазен, съобразено е с всички изисквания на закона. От протоколите на съдебното и полицейско дознание е установено, че смъртта на Карл Готлиб е резултат на нещастен случай и се изключва предумишлено убийство. Какво ни остава? Да доказваме ненормалността на завещателя в момента на съставянето на завещанието. Това е единственият, но и твърде несигурен път… Като изпусна ново колелце дим, Людерс се обърна към Оскар Готлиб: — Кажете ми откровено, какви бяха вашите отношения с покойния ви брат? Не е ли имало между вас… е… е… караници, разногласия? — Никакви! — решително отговори Оскар Готлиб. — Но този намек във второто завещание! Оскар Готлиб почервеня и се размърда на стола си. — Този намек! Разберете, че този намек е главната причина за моето желание да предявя иск за недействителността на второто завещание. Този намек ме позори. Ако не е леко да се примиря с лишаването ми от право на наследство, то още по-тежко е да се примиря с тази инсинуация на покойния… Не зная от какво е предизвикана тя, но тук има някакво недоразумение. Възможно е някой злонамерено да ме е очернил в очите на брат ми. — Да, заплетена история… Ще се постарая да направя всичко възможно, но е трудно да гарантирам за успеха. И като пусна трето колелце дим, видният адвокат премина към много по-леката и приятна за него тема за хонорара.   VI. СЪДЕБНИЯТ ПРОЦЕС Около съдебния процес на Оскар Готлиб срещу Елза Глюк се вдигна голям шум. Главозамайващият хонорар, който прочутият адвокат Людерс трябваше да получи, в случай че делото бъде спечелено, огромната сума, оставена според завещанието на Готлиб, неговата неочаквана посмъртна воля, красотата на новопоявилата се наследница, внезапната смърт на Готлиб един месец след съставянето на завещанието — всичко това представляваше неизчерпаема тема за вестникарски бележки и в още по-голяма степен — за клюки. Изказваха се най-невероятни предположения, водеха се разпалени спорове, обзалагаха се. Интересът главно беше насочен към отношенията между братята Готлиб, а също тъй и към отношението на Елза Глюк към Карл Готлиб и Зауер. Какви нишки свързваха тези хора? Какво бе се случило между Оскар и Карл Готлиб? Защо покойният бе лишил своя брат от наследство? От този въпрос се интересуваше и съдът. Искът на Оскар Готлиб, изготвен от умелата ръка на адвоката Людерс, се основаваше на това, че в момента на съставяне завещанието завещателят не е бил „със здрав разсъдък и памет“. Всички усилия бяха насочени към доказването на това. Трупът на Карл Готлиб беше изровен и най-добрите професори аутопсираха мозъка. В протокола, представен по този повод в съда, най-подробно бе описано теглото, цветът на мозъка, броят на мозъчните гънки, начални белези на склероза — но основният проблем си оставаше неразрешен. Експертите не се решиха да направят недвусмислено извода за психическата ненормалност на Карл Готлиб, при все че — под влиянието на Людерс намериха „известни аномалии“. Но Людерс имаше в запас и други добре подготвени свидетели. С тях той се справи по-лесно, отколкото с експертите.. Карл Готлиб, който оглавяваше огромно предприятие, бе заобиколен от много хора. Не беше трудно да се завербуват сред тях свидетели, готови да дадат каквито и да било показания срещу прилично възнаграждение. Ръководени от опитна ръка, свидетелите приведоха редица дребни случаи от живота на покойния, които потвърждаваха мисълта, че е възможно Карл Готлиб да е бил ненормален. Главният счетоводител разсмя публиката, като описа една странност на покойния: изключителното, стигащо до мания, увлечение в рационализации. Така например Карл Готлиб наредил да му построят специален асансьор, на чиято площадка било поставено креслото, стоящо зад писалището му. Асансьорът свързвал трите етажа. Готлиб натискал копчето и от частния си кабинет на втория етаж се спускал на първия, където била банката. След подписването на книжа или лични срещи със съответни клиенти, той се възнасял върху креслото като театрално величие на втория етаж точно до писалището си и продължавал, започнатата работа. Готлиб не обичал при него да влизат слуги или други служещи, когато работел. „Това разстройва мисловния процес“ — казвал той. Затова в целия дом били монтирани безкрайни движещи се ленти — транспортьори. Ако на Готлиб потрябвало книга от библиотеката или пък чаша кафе, той поръчвал нужната вещ по телефона и върху безшумно движещата се лента на транспортьора към писалището му пристигали поднос с чаша кафе, книга, кутия с пури. — Увлечението му по хигиената също граничеше с мания — разказваше един от свидетелите. — Във всички стаи бяха поставени термометри, хидрометри и сложни апарати, които да определят състава на въздуха и го пречистват. Готлиб не признаваше общоизвестната вентилация: „Въздухът вън, отровен от прах и бензинови пари, не може да пречисти въздуха в къщи“ — казваше той. И въздухът се пречистваше химически… Специално-назначено лице следеше температурата винаги да бъде дванадесет градуса Целзий: през лятото тя се охлаждаше изкуствено до тази граница, за да бъде въздухът нито сух, нито влажен, за да не се унищожава кислородът и да не се появява въглероден двуокис, въздухът изкуствено се насищаше с озон. Въз основа на тези показания новите по-сговорчиви или по-добре платени от Людерс експерти психиатри дадоха своето заключение, като изкусно формулираха душевната болест на покойния Готлиб. Делото явно почна да клони в полза на Оскар Готлиб. Оставаше само един въпрос, който усложняваше решението на съда — отношението на Карл към Оскар. Наистина редица свидетели дадоха благоприятни показания и по този въпрос, потвърдиха наличието на „братски чувства“ между Карл и Оскар. Но не беше изключено между братята да е настъпил разрив на някаква лична почва, неизвестна дори на най-близките. За щастие на Оскар никой не можа да докаже, че е имало скарване между братята. Людерс вече предвкусваше победата, мислено разпределяше големия хонорар. Вила в Ница… Нов автомобил… Мариета… Людерс се усмихваше и присвиваше очи като котарак. Това си струваше всичките главоболия с експертите и свидетелите!… Людерс се стараеше пряко сили, вложи в делото своите отлични способности и ораторски талант. В деня, когато съдът трябваше да обяви решението, огромната съдебна зала не можа да побере всички, желаещи да чуят присъдата. Любопитните търсеха с очи Елза Глюк, но тя не бе там. Нейните интереси защищаваше Зауер. Людерс надмина себе си и произнесе блестяща реч. Той тънко анализираше показанията на свидетелите и експертите, правеше неочаквани съпоставки и изводи, бляскаво парира изказването на мрачния Зауер. Остроумните забележки на Людерс бяха неколкократно прекъсвани от аплодисментите на публиката, по-голямата част от която явно стоеше на страната на „законните наследници“, тоест — на Оскар Готлиб. Въпреки цялата външна безпристрастност на съдиите, все пак беше очевидно, че и те са за Готлиб. — Що се касае до отношението на покойния Карл Готлиб към моя доверител Оскар Готлиб — каза в края на своята реч Людерс, — каквото и да е било то, нима могат да имат значение симпатиите и антипатиите на един душевно болен? Зауер каза, че Карл Готлиб е ръководил огромни мероприятия. — Людерс сви рамене. — Историята познава примери, когато безумни крале са управлявали огромни държави и народите дори не са подозирали това… Част от публиката започна да ръкопляска. Председателят на съда позвъни със звънеца. В този момент Оскар Готлиб стана от своето място. Имаше някакъв сънен вид. С безизразно лице, като влачеше краката си той равнодушно приближи до масата, зад която седяха съдиите, и вяло каза: — Моля да ми се даде думата. Настъпи дълбока тишина. Като че ли си припомняше нещо, подбирайки с усилие думите си, Оскар Готлиб проговори: — Не е вярно… Всичко, което Людерс каза, не е вярно. Карл беше нормален и здрав. И Карл беше прав да ме лиши от наследство. Аз съм виновен пред него… Залата напрегнато утихна. Людерс се смути, след това се спусна към Оскар Готлиб и раздразнено го дръпна за ръкава. — Какво говорите? Опомнете се! Губите делото! Полудяхте ли? — съскаше той от яд на ухото на стареца. Оскар отдръпна ръката си и извика с неочаквано раздразнение: — Какво ми шепнете? Не ми пречете! Махайте се! Аз съм виновен пред Карл… Не мога да кажа каква е вината ми… Това е семейна работа… Но то не е важно… Дори съдиите бяха поразени. — Защо едва сега съобщавате това? — запита председателят на съда. — Защото сега… защото… — Готлиб се замисли, като че загуби мисълта си, след това продължи: — Защото аз не знаех, че някои обстоятелства са станали известни на покойния ми брат. За това научих едва днес. Не аз, а Елза Глюк заслужава това наследство. Съдебната зала забуча отведнъж като срутен бент. Виковете заглушаваха звънеца на председателя, Людерс пребледня; като се олюляваше, той отиде до мястото си и с трепереща ръка си наля вода. Чашата звънтеше в зъбите му и водата се разля по гърдите му. Зауер изглеждаше не по-малко удивен от другите. А Рудолф Готлиб, почервенял, разярен, се хвърли към баща си и като разтърсваше раменете му, крещеше нещо. Но Оскар беше безучастен към всичко. Тогава Рудолф се хвърли към съдийската маса и размахвайки юмруци, надви шума на залата с вика си: — Не виждате ли, че той е полудял? Тук всички са или луди, или престъпници… Няма да оставя тази работа така! Съдът прекрати заседанието. Председателят заповяда да се опразни залата.   VII. ИЗЧЕЗНАЛИЯТ НАСЛЕДНИК Искът беше отхвърлен, завещанието утвърдено, Елза Глюк ставаше наследничка. Нито Рудолф, нито Людерс, който изпускаше огромен хонорар, искаха да се помирят с това. Но как да постъпят? Да освидетелствуват Оскар Готлиб, да го признаят за ненормален и да учредят опекунство над него в лицето на Рудолф, за да имат възможност за обжалване? Работата се усложняваше от това, че веднага след съдебното заседание Оскар изчезна безследно. Да го обявят задочно за недееспособен, беше невъзможно. Рудолф затъна в дългове, хвърляше пари за издирването на изчезналия си баща, обеща голяма награда. Но бащата не се намери. Срокът за обжалване вече изтичаше. Отчаянието тласна Рудолф към Елза Глюк. Тя още не бе се преместила в дома на Карл Готлиб, станал нейна собственост според завещанието, но редовно отиваше там, без да прекъсва работата си. Щирнер й диктуваше нещо в стаята на личния секретариат, тя пишеше. Можеше да се види странно, че тя върши предишната си работа, но Рудолф беше в такова състояние, че не обръщаше внимание на нищо. — Е, млади човече, как вървят вашите работи? — запита с усмивка Щирнер. — То не е ваша работа, млади човече — раздразнено отговори Рудолф, — необходимо ми е да поговоря с фройлайн Глюк! — — Рудолф погледна въпросително Щирнер, като че ли го подканяше да излезе. Щирнер примижа с едното си око. — Секретно? Моля! — И той излезе. Рудолф бързо заснова с разчорлени коси из кабинета. — Фройлайн!… Фройлайн… — започна той и внезапно се разплака, закрил лицето си с ръце. — Какво ви стана? — попита Елза, смутена от неочакваната му постъпка. Рудолф дотича при нея, хвърли се на колене и като кършеше ръце, почна да я моли със задавян от сълзите глас: — Моля ви!… Не ме погубвайте. Откажете се от наследството! За какво ви е то? Впрочем то е грамадно и кой би се отказал от богатство? Но нали не е ваше, искам да кажа, вие нямате нищо общо с него, то ви дойде неочаквано… Ах, мислите ми се объркват… А аз!… Нали аз живеех и мислех само за това… Баща ми е скъперник, трепери над всеки грош. Аз направих толкова дългове… Вие! Защо вие? Откъде накъде вие? Но това е безсмислено, глупаво, чудовищно! Та това… аз не зная какво говоря, но вие разберете, разберете ме и се съжалете над мен… Откажете се от наследството, иначе… ще се самоубия. — Не мога да сторя това — спокойно отговори Елза. — Защо да не можете? Кой ще ви попречи? Нима веднъж не се отказахте от него? — Не помня… — Съжалете се, съжалете се, моля ви! Иначе аз… ще се самоубия… да, вече говорих за това… — Рудолф скочи и като рошеше с ръка червеникавата си коса, отново заснова из стаята. Изглежда, че е полудял. Внезапно той спря и като втренчи поглед в една точка, стисна брадичката си с лявата ръка. — Проклятие! Проклети да са тези червеникави коси, това лице, обсипано с лунички! — И той заскуба косите си и започна да се удря по страните. — Ако бях поне красив… А вие, вие сте прекрасна… Ако вие, ако аз… Ако ви направя предложение? Елза се усмихна. В тази минута той беше необикновено смешен с разрошените червеникави коси, целият почервенял. — Благодаря ви, но аз имам годеник. — Разбира се, това е глупост! Аз просто полудявам и дърдоря гласно мислите си. Вие сте прекрасна, но не вие, а вашето богатство ми е нужно. Все пак не мога да допусна, че такава красота може да бъде толкова зла и… користна! — злъчно добави той след кратка пауза. Елза се намръщи. — Аз не съм користна. — Тогава какво ви пречи да се откажете от наследството и да направите мен и моите сестри най-щастливите хора? Той изтича до нея, сграбчи внезапно ръката й и като я гледаше право в очите, задъхвайки се, зашепна с цялото си ненаситно желание: — Откажете се! Откажете се! Откажете се! По спокойното лице на Елза премина сянка. Веждите й се свиха, като че ли в нея се водеше борба. Рудолф забеляза това, независимо от собственото си вълнение, и започна да я моли още по-настойчиво. Но в този момент лицето на Елза отново прие спокойния си израз, клепките й се притвориха и тя тихо, но решително каза: — Пуснете ме! Освободи ръката си и без да каже нито дума, се отправи към вратата. — Къде отивате? Почакайте! — Рудолф се спусна след Елза, като се опитваше да хване ръката й. Но в този момент вратата на стаята се отвори, втурна се куче и със заплашително ръмжене застана между Рудолф и Елза. След кучето се появи Щирнер. — Е, това вече не е хубаво! — каза той. — Бива ли да се хващат за ръцете чужди годеници? Рудолф стоеше, трепереше като трескав и пронизваше Щирнер с враждебен поглед. Щирнер го гледаше спокойно и насмешливо. Рудолф тропна с крак, бързо се обърна на токовете си и избяга от стаята. Той скочи в автомобила и започна да говори, като че бълнуваше: — Всичко пропадна! Всичко пропадна!… — Къде ще заповядате? — попита шофьорът. — Всичко пропадна! Всичко пропадна! При Людерс… Със същите думи: „Всичко пропадна!“, той се втурна в кабинета на Людерс, без да обръща внимание на клиентката, която беше при адвоката. — Людерс!… Всичко пропадна… Тя отказа… Елза отказа по всички точки, това впрочем трябваше да се очаква… Утре изтича срокът за подаване на апелативната жалба… Баща ми изчезна… Ако знаехме поне, че е умрял… Но не, и тогава би било късно!… Опекунство не се урежда за няколко часа… Всичко пропадна… Остава едно: да се подаде апелацията… Пълномощното на ваше име от моя баща не е унищожено… — Но при наличието на направеното заявление от Оскар Готлиб по време на процеса това е безнадеждно. — Все едно, подавайте!… Може би, докато делото се преразглежда, баща ми да се намери. Людерс сви рамене, но помисли, че това е възможно. Главното беше да не пропуснат срока, а после обстоятелствата могат да се променят. Обжалването беше подадено. Но Оскар Готлиб както и преди не се обаждаше никакъв. Всички начини за отлагане бяха изчерпани. Готлибови загубиха делото във всички инстанции. Елза Глюк получи наследството.   VIII. СТЪКЛЕНИЯТ ДОМ Увлечението на покойния банкер по рационализациите се беше отразило и върху архитектурата на неговия дом, построен по последната дума на американизираната строителна техника. Красотата на тази нова архитектура се определяше от нови канони: практичността. Целият огромен, разгънат по дължина триетажен дом на Готлиб бе от желязо, стъкло и бетон и външността му беше скучно праволинейна като разграфена страница от счетоводна книга. Нито една крива линия, нито едно украшение не радваше окото. Огромните стъкла по целите стени придаваха на дома вид на някакъв гигантски аквариум. Те изглеждаха твърде несигурна защита за милионите, с които оперираше банката на Готлиб. Но „златните рибки“ на този аквариум се пазеха дълбоко на дъното му — в подземния етаж. Стоманата и бетонът на това хранилище можеха да издържат не само нападението на земни, но и на въздушни бандити. Стотиците автоматични звънци и светлинните сигнали, специалните перископи, с помощта на които пазачите на първия етаж можеха да виждат какво става в подземието, автоматично затварящите се врати, електрическите преградители и киноапаратите обричаха на неуспех всеки опит да се проникне там съ

    Александър Беляев Последният човек от Атлантида     Как беше открита Атлантида   I. Последната експедиция   — Чудесна мисъл! Мистър Соли отмести книгата настрана и повтори още веднъж: — Да. Чудесна мисъл! — и потъна в размисъл. Мистър Соли беше преуспяващ нюйоркски фабрикант и борсов спекулант, забогатял от военни доставки през време на световната война. Войната е прекрасно нещо за такива хора. Колкото по-високо растяха планините от трупове на бойните полета, толкова повече се закръгляше текущата сметка на мистър Соли. Към края на войната мистър Соли „струваше“ няколко милиарда долара. Но когато достигна върховете на финансовото могъщество, му се случи неприятна история. Разкошните обеди, обилно поливани с фини вина, предизвикаха заболяване на кръвоносните съдове на мозъка. И той получи мозъчен удар, когато най-малко очакваше. Парализираха се дясната му ръка и кракът. Ударът беше лек и благодарение на добрите медицински грижи след няколко месеца болният се оправи. Парализата видимо премина. Но лекарят категорично забрани на мистър Соли да се връща към търговската дейност. — Достатъчно сте работили — каза лекарят. — Ако искате да запазите здравето си, трябва напълно да промените живота си. Пътувайте, занимавайте се с колекционерство, с благотворителност — с една дума, с каквото искате, само за да запълните времето си и да се развлечете, но избягвайте умственото и нервното напрежение. Иначе не отговарям за живота ви. След този ултиматум пред мистър Соли изникна трудният въпрос с какво да запълни живота си и как да използува несметните си богатства? Той нямаше семейство. Това още повече усложняваше положението. Нямаше за кого да се грижи освен за себе си. Да отиде в Африка на лов за лъвове, както Рузвелт? Твърде силните усещания от този вид спорт не привличаха Соли. Благотворителност? Само мисълта за това предизвикваше на тлъстото му червендалесто лице гримаса на отвращение. Много изтъркано, банално. Да попълни чек за сто хиляди долара в полза на университета, за да се полюбува след това на портрета си във вестниците? Празно и скучно. Мистър Соли се опита да се занимава с колекционерство. Започна да купува картини на стари италиански майстори. Но всички тези леонардодавинчиевци и рафаеловци очевидно не бяха се съобразили с американското търсене. Повечето от редките картини бяха вече купени. След като се изложи с купуването на един „оригинален“ Кореджо, който се оказа изкусна имитация, Соли почувствува отвращение към живописта. Последва колекциониране на австралийски бумеранги, на китайски звънчета… Колекцията, съставена от триста и петдесет вида живи бълхи, събрани от всички краища на света, накара хората да заговорят за него известно време. Но всичко това не го задоволяваше… Трябваше да се намери нещо забележително, нещо, което може би ще обезсмърти името му. След като бе вкусил от плодовете на богатството и властта, мистър Соли тайно мечтаеше за слава. Но как да я кули? Това съвсем не беше така просто, както с борсовите акции. И ето, когато вече губеше надежда да намери достойна за живота си цел, чистата случайност му дойде на помощ. Личният секретар на мистър Соли случайно беше оставил на бюрото пъстра книжка със сиви и сини ленти на корицата. Това беше томче на френски език: „Роже Девин. Изчезналият континент Атлантида — шестата част на света“. Милионерът прегледа от скука книгата, но няколко реда спряха вниманието му. „Необходимо е да се създаде — пишеше авторът — експедиция от кораби на всички нации за изследване на Атлантическия океан, за да се намери свещената земя, в която спят общите прадеди на древните нации, на Европа, Африка и Америка.“ „Подводна експедиция за търсене на Атлантида… Чудесна идея!“ Мистър Соли запали пура и се отдаде на честолюбиви мечти. Той, мистър Хенри Соли, открива този изчезнал континент. Ще стане нов Колумб. Ще забие звездното американско знаме на този изчезнал континент. А колекциите на дъното на океана! Там навярно няма да има имитации. Всички оригинали ще имат неизмерима ценност. „Добра идея за влагане на капитала — мярна се в главата му, свикнала да подхожда към всичко с търговска сметка. — И слава, слава…“ Да, непременно трябва да се помисли за това. Въпросът трябва да се проучи. Мистър Соли разгледа приложената библиография в края на книгата: „Само колекцията от книги в Смитсънианския институт съдържа над 50 000 тома…“ „Е, това е вече прекалено! — Мистър Соли се намръщи, като си представи купищата книги. — Впрочем за какво са учените? Ще им възложим да направят необходимия подбор. А засега да се запознаем с Девин.“ Мистър Соли забрави дори строгия режим на лекаря и се заседя до полунощ, задълбочен в четене на книгата. На сутринта личният му секретар мистър Картър го видя необичайно оживен и остана слисан от думите му. — Картър! Заминаваме на подводна експедиция да търсим Атлантида… Картър отвори широко очи, след това погледна оставения вчера том на Девин и разбра всичко. „По-добре да беше ловил бълхите си“ — помисли си Картър. Него никак не го привличаше тази експедиция. Съвсем наскоро се бе сгодил. Но с обичайната си любезност промълви: — На вашите услуги, сър.     II. Атлантида и Мери   Работата закипя. Мистър Соли беше неузнаваем. Апатията и отпуснатостта му изчезнаха безследно. От сутрин до вечер той се съвещаваше с учени, с инженери, с моряци. Соли навлизаше във всички подробности и проявяваше незаменимите си практически и организаторски способности. Инженерите изработваха различни типове подводни кораби. Осъществяваше се на дело фантазията на Жюл Верн за откриването на Атлантида с „Наутилус“ на капитан Немо. Соли бракува проекта за построяване на голям подводен кораб. — Той може да ни потрябва едва накрая, когато намерим Атлантида. А освен това големите подводници са скъпички дори за моя джоб. На нас са ни нужни хрътки, флотилии от малки съдове, които ще сноват под вълните на океана и ще извършват предварителни изследвания. Спряха се на един тип малка подводница и започнаха да изработват конструкцията й. На подводниците смятаха да поставят прозорец от дебело стъкло и силни прожектори, за да може да се наблюдава отвътре. В долната част на корпуса трябваше да има отвори, през които към дъното на океана да могат да се спускат особени сонди за изследване на почвите. Най-после специални люкове можеха да изхвърлят и да прибират обратно водолази. С надводния свят предвиждаха да се поддържа непрекъсната връзка чрез радиото. Решиха да построят пет такива подводници. Сметката непрекъснато растеше, но това не смущаваше Соли. Според неговите планове, корабите трябваше да се построят за две години. Разходите можеха да бъдат покрити с лихвите от неговия капитал. Първата лодка трябваше да бъде готова след половин година. Ако тя имаше късмет, можеха да минат и без останалите. Въпреки всички тези трескави приготовления работата можеше да се разстрои, и то само защото в съдбата на откриването на Атлантида се оказа намесена светлокосата Мери, годеницата на Картър. Секретарят на милионера беше така увлечен по нея, както Соли по Атлантида. В нейно лице Атлантида намери сериозна съперница. Картър гледаше на хрумването на Соли като на една от неговите приумици, която можеше да мине така бързо, както бяха минали другите му увлечения. Но тази приумица можеше задълго да го откъсне от мис Мери Ривс. И той поведе тайна борба, за да провали този план. Уверяваше лекаря, че увлечението на Соли по Атлантида е вредно за неговото здраве. Умишлено усложняваше нещата, за да отложи пътуването. Търсеше професори, които не вярваха в съществуването на Атлантида, и ги молеше да убедят стареца Соли да се откаже от своя план. Създаде цяла кампания в печата. Повечето учени осмиваха фантазьорството на Соли. Вестниците поместваха карикатури. Но Соли беше непреклонен. За нещастие на Картър Соли намери в лицето на професор Ларисон фанатичен привърженик на експедицията. Старият Лариаон — с кълбовиден гол череп и тесни, весели очи — се пресели при Соли и направо го хипнотизираше с възбудените си речи за Атлантида, за нейните несметни богатства, погребани на дъното на океана. Като изгуби всякаква надежда да провали експедицията, Картър уведоми Соли една сутрин, че напуска. — Как, вие ме напускате в такава минута? — запита Соли огорчено. — Но каква е причината? Всичко това беше казано с такова искрено огорчение, че Картър след известно колебание реши да си признае истината. — Смятам скоро да се оженя и при това положение няма как да тръгна на експедиция, която ще продължи може би няколко години. Соли наведе глава. След това изведнъж скочи от креслото махна с ръце и извика: — Такава била работата, значи! Женете се по-скоро и я вземете със себе си! „Със себе си… — това беше нова мисъл, която още не беше идвала в главата на Картър. — А дали Мери ще се съгласи?“ Неочаквано за него Мери се съгласи да вземе участие в експедицията и дори прояви най-жив интерес. Мери престана да бъде опасна за Атлантида.     III. Търсене на Атлантида   Минаха още три години. Години на разочарования и измамени надежди. Вече четири години подводниците браздяха дълбините на Атлантическия океан между северозападните брегове на Африка и източните брегове на Северна и Южна Америка. Бяха направени много интересни геоложки и палеонтоложки открития, но следи от Атлантида не се намериха. Цели отряди от водолази сондираха морското дъно на стотици метри дълбочина, но навсякъде намираха само вулканичен туф, кристализирал под налягането на водата, гранита и глинестите шисти. Участниците в експедицията бяха явно уморени. Интересът на Мери Картър към Атлантида значително изстина. Нейният мъж проклинаше Атлантида, Ларисон и Соли. Доброто възнаграждение обаче го задържаше в експедицията. Самият Соли от време на време започваше да се съмнява. Разходите растяха, отдавна стана нужда да се посегне на основния капитал. Сега Соли „струваше“ вече много по-малко, отколкото преди експедицията. Подводната експедиция на Соли отначало възбуди огромен интерес. За известно време Атлантида стана най-модната тема. За нея се четяха безброй лекции, водеха се научни спорове. Някои си представяха богатствата, погребани на дъното на океана. Поставяше се дори въпрос за основаване на акционерно дружество за извършване на проучвания съвместно със Соли. Но най-обикновената сметка ги накара да изчакат резултатите от експедицията на Соли. А тези резултати засега бяха плачевни. Вестниците и списанията пишеха за експедицията все по-хладно, след това преминаха към подигравки, изчисляваха колко струва „митът за Атлантида“ и най-после замълчаха съвсем. За Соли това беше по-лошо от всичко. Като допълнение към неприятностите той изгуби част от състоянието си, вложено в нефтени акции. По-нататъшното „закопаване на пари в океана“, както пишеха вестниците, го заплашваше с разорение. Соли стана мълчалив и раздразнителен. Не се отчайваше единствен Ларисон. — Всички наши неуспехи не доказват нищо. Просто сме допуснали грешка в изследванията. Но тази грешка лесно може да се поправи. Работата е там, че досега ние драскахме само върховете на вулканичните планини на Атлантида. Спомнете си, че още Платон споменава за тези високи планини. Градовете са лежали в техните поли. Следователно, за да ги търсим, трябва да се спуснем в долините, лежащи поне на три хиляди метра дълбочина на дъното на океана, и там да направим в почвата няколко диагонални изкопа. И ние ще намерим Атлантида. Тя ви е чакала десетки хиляди години и нима сега, когато сте така близо до нея и до славата — да, до славата! — вие ще изоставите всичко? Хитрият Ларисон отдавна беше намерил слабата струна на Соли. Славата. — Колко струва тя? Тоест още колко ще струва това? — запита той. Започнаха да пресмятат. Работата на дъното на океана струваше безумно скъпо. Но упоритостта и навикът да рискува накараха Соли да се реши на тази стъпка. За последните изследвания избраха областта на 12° северна ширина и 40° западна дължина. На дъното бяха спуснати грамадни въздушни камбани, понеже на дълбочина три хиляди метра натискът на водата беше много голям за водолазите. Свредели, движени с електричество от корабите на повърхността на океана, пробиваха и раздробяваха почвата, която се изхвърляше от камбаната през херметически люкове. Няколко пъти водата прониква под камбаната. Шест работници вече платиха с живота си. Все по-трудно беше да се намерят доброволци на мястото на излезлите от строя, все по-скъпо се заплащаше трудът. Три месеца продължи тази упорита работа. Героичните усилия на експедицията отново привлякоха вниманието на „надземния свят“. Неуморимият Ларисон енергично ръководеше работата на дъното на океана. По-голямата част от времето си Соли прекарваше на плаващия док, построен край мястото на изследванията в открито море. Престоят в подводниците беше тежък за него. Затова пък морският въздух силно укрепи здравето му. Физически той се чувствуваше прекрасно. Но това лечение му струваше скъпо. Една сутрин, като поседя над сметките и провери баланса, той видя, че средствата ще му стигнат да продължи работата само два месеца. А после — край. Той ще бъде разорен и опозорен като стар фантазьор и мечтател. Вечерта, когато умореният, но както винаги бодър и шумен Ларисон се изкачи при него от дъното на океана, Соли му съобщи печалната новина. Ларисон за първи път се почувствува смутен. Той никога не беше помислял, че този златен чувал може да се изпразни. Но Ларисон беше твърде погълнат от работата, за да се поддава на отчаяние. — Не може да бъде! — Тоест как не може да бъде? Ето, погледнете сметките. — Невъзможно е, казвам, работата да се прекрати на най-интересното място. Стигнахме до мек туф. Работи се по-лесно. И едва днес аз намерих нещо, което дяволски напомня парче керемида. Пари? Трябва да се намерят! — Но как? Ларисон сви рамене и се оттегли. Той дълго писа тази вечер, направи някакви разпореждалия, а на сутринта закуси набързо и се гмурна „у дома си“ на дъното на океана.     IV. Неочаквана помощ   Двата съдбоносни месеца бяха към своя край. Соли пресмяташе какво ще му остане за един скромен живот, когато изостави „глупавата прищявка“ с Атлантида и я ликвидира. Извиканият от него управител му правеше доклад. След ликвидирането на овцефермата в Тексас, оставаха някакви трохи от няколкостотин хиляди долара. Соли пускаше замислено струи дим и си рисуваше картината на своето бъдеще. Ще отиде в някое уединено имение в Южните щати и ще прекара живота си в пълна самота. От африканския бряг лъхна горещият дъх на нажежените пустини. Наведнъж на север се показаха редица кораби. Когато се приближиха, Соли видя развяващите се вимпели. — Каква е тази флотилия? Той не знаеше, че им идва международна помощ. Ларисон не дремеше. Той написа горещо възвание до вестниците на различни страни с призив към цялото културно човечество да помогне на експедицията „в името на науката“. Неговото пламенно възвание направи впечатление. Създадена беше помощна флота, корабите на която сега се приближаваха към плаващия фар. Соли отдавна вече не четеше вестници: „Нищо освен неприятности“. И затова не знаеше за възванието на Ларисон. Помощта дойде навреме и работата закипя с удвоено темпо. Скоро бяха намерени неоспорими следи от Атлантида: каменен зид от черни, бели и червени камъни, добре запазени във водонепроницаемия слой. Откритието предизвика необичайна сензация в целия свят. Почти всички държави взеха участие в разкопките, като че ли желаеха да наваксват загубеното. Работата вървеше бавно, но сега вече това не беше сляпата работа на къртица. Всеки месец донасяше все по-радостни новини. Соли, който се оживи и отново се развесели, проплува с подводница местата на изследванията и през прозореца на илюминатора наблюдаваше как от синевата на океана, осветлявана от прожектор, се показаха ту полуразрушена редица от колони, между които плуваха риби и леко поклащаха опашките си, ту стени на постройка, ту изкривена арка на храм… През петата година на експедицията бяха намерени развалините на храм на Посейдон, а в тях грамадна библиотека, съставена от бронзови полирани плочки, на които бяха гравирани надписи. Надписите бяха прекрасно запазени. Успя да ги разчете един руски учен-лингвист. Постепенно Атлантида разкриваше своите тайни: храмове, пирамиди, статуи, сгради, бронзово оръжие, покъщнина и безбройно количество „бронзови книги“ на атлантите. След завършване на разкопките беше свикана международна конференция от представители на дипломацията и на научния свят, която да разреши въпроса за съдбата на извлечените от дъното на океана извънредно ценни археологически колекции. Беше решено да не се раздробява „централното ядро“ на археологичния материал, което даваше пълна, почти изчерпателна представа за Атлантида, за нейната цивилизация и живот. Но между Европа и Америка се завърза горещ спор кой да владее това ядро. В края на краищата спорът беше решен в полза на Америка, но като компенсация в Европа бе създаден международен музей на Атлантида. Грамадната сграда бе построена в стила на атлантите и се състоеше от триста и шестдесет зали, изпълнени със статуи, битови и култови предмети и т.н. До основната сграда имаше и редица други: Международен институт за изучаване на Атлантида и библиотека, която включваше вече над двеста хиляди тома книги за Атлантида. Първата реч на тържественото откриване на този музей и на института беше предоставена на професор Ларисон. Тя продължи повече от шест часа и беше изслушана с неотслабващ интерес. Мистър Соли също не бе забравен на това тържество и самолюбието му бе удовлетворено. Нали в края на краищата неговата скука и излишните му пари бяха помогнали да се открие Атлантида. Археологичните находки имаха достатъчно дубликати, за да се създадат богати музеи в Европа. Между тях най-пълни и богати се оказаха музеите в Москва, Париж и Лондон. С това ще завършим кратката история на откриването на Атлантида. По-нататък продължава историята на самата Атлантида. Тази история е написана от неуморния старец Ларисон. Такъв ентусиаст като Ларисон не можеше да напише сух научен трактат. Той е написал по-скоро роман, отколкото история. Но роман, в който всяко положение е обосновано с научни данни. За съжаление Ларисон неочаквано умря и ръкописът, за който знаеха мнозина от неговите другари, се смяташе за изгубен. Едва неотдавна той беше намерен сред вехториите на тавана на уединения му дом. Ръкописът е снабден с бележки от Ларисон, които ние запазихме. Ето този ръкопис.       Последният човек от Атлантида Предговор     Пиша за себе си. За изучаването на Атлантида изгубих дълги години. Твърде много се вживях в нея. Бродих сред развалините и на дъното на океана. Там пред мен се нижеха картините на нейното минало величие и ужасен край. По много документи, намерени на дъното на океана и на повърхността на земята в различни страни, аз се запознах със съдбата на нейните обитатели и дори на отделни лица. У мен се породи непреодолимата потребност да запиша всичко това. Не възнамерявам да печатам този ръкопис. Моята повест за Атлантида е твърде научна за роман и твърде романтична за наука. Но аз не мога да не я напиша, защото тези видения ме преследват като халюцинации. Може би, като ги опиша, с по-голямо спокойствие ще продължа научната си работа. Професор Ларисон       I. Атлантида   Слънцето клонеше на запад. Вечерният бриз донасяше до самия кораб аромата на цъфнали портокалови дървета, магнолии и благоуханни планински треви. Пътниците излязоха на горната палуба на пететажния кораб и се залюбуваха на величествената картина. Пред тях дремеха в лъчите на пламтящото слънце бреговете на великата Атлантида. До самия бряг се издигаше знаменитият Посейдонов фар* — едно от чудесата на света. Той имаше форма на конус, скосената част, на който изглеждаше, че опира в небесния свод. Фарът беше изграден от грамадни каменни блокове с червен, черен и бял цвят, разположени в красива плетеница. Около него във вид на спирала се виеше широк път, по който свободно минаваха една до друга шест колесници. [* Повечето собствени имена съм взел от езика на атлантите. Но някои имена (Посейдонис, Атлантида и др.) са оставени с правописа, който е установен от времето на Платон, като най-познат на съвременниците — Ларисон.] Ден и нощ по спиралния път се точеха коли. Едни от тях караха смолисти дървета на върха на фара, а други извозваха обратно пепелта и въглищата. На върха на фара имаше кръгла площадка, на която спокойно можеше да се разположи цяло градче. Тук имаше огромни запаси от дърва, ями за пепелта и въглищата, решетки за огнищата и цяла система от шлифовани вдлъбнати бронзови огледала. Смолистото дърво, смесено със сяра и земно масло, даваше ярък пламък, който не можеше да бъде изгасен дори и от буря. В случай на проливен дъжд беше построен бронзов навес. Бронзовите огледала като силни кондензатори събираха светлината и отправяха лъчите на много десетки мили в океана. Фарът се извисяваше до пристанището, заобиколен от градини, сред които бяха разхвърляни къщи с кубична форма от червени, черни и бели камъни. По-нататък почвата постепенно се издигаше и преминаваше в планинска верига. По склоновете на планината като разтопено злато блестяха под слънцето с бронзовата си облицовка сградите на Посейдонис — столицата на света и на Атлантида. Още по-високо като страж се издигаше полукръг от гигантски планини със снежни върхове. А по протежение на цялата планинска верига се простираше едно от най-прекрасните произведения на изкуството на атлантите, творба на великия ваятел на Атлантида Адиширна Гуанч — богът на слънцето, изобразен като полулегнал на лявата си страна юноша. В дясната си ръка, протегната покрай бедрото, той държеше рог, от който се спускаше огромен водопад. Опрян на лакътя си, той беше протегнал разтворената длан на лявата си ръка и с усмивка разглеждаше разположените на нея храмове — великия храм на Посейдонис, по средата, грамадни пирамиди и обелиски. Цялата фигура на бога беше изсечена от планинската верига. Необходими бяха два дни и половина път, за да се премине от наклонения лакът на статуята до пръстите на крака. Десетки хиляди роби се бяха трудили над нея. Откъм морето на няколко часа път от брега тази статуя правеше необикновено, с нищо несравнимо впечатление. Грамадните храмове и пирамиди на дланта на статуята изглеждаха като прекрасни малки играчки. Снежните върхове обкръжаваха статуята на бога на слънцето като бял облак, потънал в синевата на тропическото небе. Пътниците гледаха с нямо благоговение тази величествена панорама. — Да, велик е богът на Атлантида — каза замислено един от тях. Той седеше на златен трон под раиран балдахин, в пурпурна копринена дреха, извезана с ярки шарки. Червени рубини блестяха по дрехата му като въглени под лъчите на залязващото слънце. Черната дълга брада на бузите, му беше завита на дребни пръстенчета, а по-долу се сплиташе в плитка. Конусообразната тиара на главата му беше обсипана със скъпоценни камъни. Това беше владетелят на далечния Ашур, един от подвластните на Атлантида царе. Той беше дошъл с обичайните дарове за годишния Празник на слънцето. Корабът влизаше в залива. Моряците спускаха грамадните пурпурни платна, по които с разноцветна коприна бяха извезани крилати бикове. Платната падаха по мачтите, построени във формата на „Л“ като свит чадър. Една след друга редиците гребци отпускаха тежките гребла, обвити с тънки листове бронз. Само на най-долния етаж веслата удряха още по водата под ритмичните звуци на флейта. Най-после беше спуснато и малкото носово триъгълно платно. То затрептя под вятъра като крила на пеперуда и замря. Корабът влизаше в широк канал, чиито брегове бяха облицовани с бял камък. Каналът минаваше през три пристанища, разположени едно след друго. С приближаването на кораба до първото пристанище се чуха звуците на грамадните бронзови тръби на морската стража. Шест митнически плоскодънни лодки със заострени и приповдигнати носове и къси мачти във формата на „Л“ доплуваха и се спряха в полукръг около пристигналия кораб. В лодките стояха войници с дълги пики и къси мечове и с шлемове от полиран бронз. Началникът на морската стража се изкачи на палубата на кораба. Той протегна ръка в знак на уважение — свободните атланти не падаха на колене дори и пред царете — и помоли да продължат пътя си. Веслата отново се спуснаха ритмично във водата. Но ето че каналът неочаквано се изгуби и корабът влезе в голямото пристанище на Посейдонис, озарено от залязващото слънце. Вятърът блъскаше флаговете на върховете на цяла гора от мачти. Глъчката от човешки гласове, звуците на песни, скърцането на врати и дрънченето на бронзови вериги се сливаше в еднообразен шум. Корабът продължи по-нататък по голям канал, дълъг девет километра. По бреговете на канала се простираха къщи, храмове, складове, ниши с царевица и пшеница, напоявани от мрежа малки канали. Сред зелените градини бяха пръснати ниски кубообразни къщи от бял, червен и черен камък, иззидани в проста, но красива плетеница. Вдясно, обляна от последните лъчи на залязващото слънце, се извисяваше сградата на Морската борса с високи обелиски, изпъстрени с надписи. Пред нея шумеше и се вълнуваше пъстра, разноезична тълпа: скандинавци, които дори и тук не бяха оставили своите кожени дрехи със скрити под тях коварни мечове; азиатци с червени калпаци и дълги дрехи, извезани със злато; нубийци — продавачи на слонова кост с конически тиари, които звъняха с амулетите си, жълтолики продавачи на коне и посредници… Най-после корабът спря в третия, вътрешния морски басейн, по чиято повърхност се плъзгаха като бързи водни бръмбари малки лодки, платноходки и гондоли. Пътниците слязоха от кораба и се настаниха в черни гондоли, украсени със слънчев диск. Гондолите бързо заплуваха по един прав канал, който се пресичаше от три концентрични канала. Сред тези канали, обковани в червен бронз, се издигаше Свещеният хълм на град Посейдонис. Без да се здрачава, на земята падна южната нощ. Отдалеч, откъм Морската борса, долетяха заглушени от разстоянието звуци на песни, шум на тълпа… На хълма се извисяваха грамадни бронзови колони — „фенери“, от чиито върхове падаха ярки лъчи светлина. На фона на небето се чернееха горите на границата на снежните планински върхове, които защищаваха Атлантида от северните хиперборейски ветрове… Между първия и втория пръстеновиден канал бяха разположени грамадните сгради на казармите. В тях бяха настанени изпитани по своята вярност войници, които се набираха главно сред светлорусите и дългокоси гали и мургавите бербери. Гостите слязоха от гондолите и се заизкачваха пешком по Свещения хълм. На неговия връх вече ясно се виждаха пирамидите, които заобикаляха храмовете, с храма на Посейдон в средата. Храмовете бяха обкръжени с разкошна огърлица от дворци, манастири, параклиси, висящи градини, астрономически кули и научни лаборатории на жреците. От двете страни на пътя растяха драконови дървета с остри листа и с корени, чийто сок прилича на кръв. Сред палмите струяха фонтани. Изгря луната и нейната светлина ярко освети града. Въздухът беше изпълнен с аромат на цветя. От време на време откъм казармите се дочуваха силни звуци на тръби. По пътя не срещнаха никого освен часовите, които стояха неподвижно като статуи. С блестящите си ризници те святкаха на лунната светлина като бронзови монолити. Това бяха „кавалеристите на «Нептун»“ — синове на жреци и царе. Техният знатен произход им беше отредил честта да стоят на стража в тия забранени места. На височината на хълма по-силно се чувствуваше освежаващият дъх на океана… Храмът на Посейдон беше издигнат на пресечена пирамида, покрита с бронз. Той имаше един стадий* дължина и целият беше покрит със сребро, злато и бронз. Статуите и колоните в храма бяха украсени със слонова кост. На върха на хълма се извисяваше гигантска статуя на бога, изправен в своята колесница, запрегната в крилати коне. Около статуята се издигаха редица астрономически колони, бронзови нереиди и златни статуи на царе и царици, водещи потеклото си от десетте синове на Посейдон. [* Стадий — древногръцка мярка за дължина, различна на различните места. Атическият стадий е бил равен на 177,6 метра.] Всички тези архитектурни съоръжения, облицовани с бляскащ бронз, правеха малко варварско впечатление, но поразяваха с великолепието си. Недалеч от храма из скалата извираха два извора: единият със студена, другият с гореща вода. Изворите се вливаха в басейни, над които бяха изградени бани: едната лятна, а другата покрита, за времето на зимните дъждове. Водачът доведе гостите до един от дворците, разположен недалеч от храма на Посейдон в маслинена горичка. Разцъфнали глицинии обвиваха колоните. Луната осветяваше бронзовата облицовка на вратата, на която беше изобразен ликът на бога на слънцето във вид на човешка глава с пламтящи разпилени коси. Водачът почука и вратата се отвори. — Трижди великият цар на Атлантида предоставя този дворец на ваше разположение — каза водачът на царя на Ашур, като протегна ръка. Почетната стража атланти разтърси копията си, удари ги в щиковете в знак на поздрав и гостите влязоха в двореца.     II. Сел   — Каква задушна нощ! Тази бронзова облицовка през деня така се нагрява, че дори й нощем не може да се диша. Трябва да кажа на нашия архитект Кунтинашар да ми построи дворец от шуплест камък, както на Шишен-Итца. Дръпни завесата, Ца! Старата бавачка на принцеса Сел се наричаше Гу-Ширца, но Сел още от детинство я наричаше кратко „Ца“. Старата жена дръпна извезаната със сребърни лилии лилава завеса. В открилата се рамка между коланите блесна ивица от океанската шир, която трептеше под сребристата лунна светлина. В стаята нахлу свеж вятър и развя широките краища на пояса на Сел. Сел стоеше до масичка от слонова кост, отрупана с кутийки от яспис, кристални и златни флакони с удължена форма, миниатюрни чашки от оникс и сардоникс за белила и червила и малки статуетки. В протегнатата си ръка тя държеше огледало от полиран бронз. Парче плат с втъкани змии и цветя плътно стягаше бедрата и закриваше тялото й до кръста. Над плата беше завързан на възел върху корема широк тъмносин пояс. Краищата на пояса се спускаха под коленете. Гърдите, шията и ръцете й бяха оголени. Над лактите ръцете й бяха обхванати от гривни във вид на змийчета. Дребните им люспи преливаха в зеленикаво злато. На привдигнатите им главички святкаха изумрудени очи. Сел се любуваше на образа си в огледалото и поправяше разпуснатите си черни коси. От едната страна девойката беше осветена от червения огън на високия бронзов светилник, а от другата — от синкавите лъчи на луната, които падаха между високите клони. Бронзовото огледало леко позлатяваше мургавата й кожа и от двойното осветление лицето й, отразено в огледалото, придобиваше необикновено сложен цвят. — Ца, направи ми прическата. Много гости ли дойдоха за празника? И Сел се излегна на ниската кушетка, покрита с леопардова кожа. — Идват, все идват… Шестнадесет царе само пристигнаха… Царят на Шекурла, на Агад, Брех, Ур, Ишн, Марсам, Атцор — не може да ги изброиш… Могъщ е Гуан-Атагуераган! Целия свят покориха атлантите. Да вземем например царя на Ашур. Как ли се чувствува, като идва на поклонение! А не може да откаже… — Ца, знаеш ли какъв сън сънувах! Уж някакъв ястреб сграбчил моята гълъбица и я отнася. Започнах да викам, а нямам глас… Изведнъж се вдигна един орел и връхлетя върху ястреба. Така се сбиха, че пера захвърчаха от тях. Но в този миг се събудих. Колко досадно! Не можах да разбера спаси ли орелът гълъбицата… Как мислиш, какво означава този сън? Да запитам ли Елзаир? Той тълкува добре сънищата. — Няма защо да го питаш. Аз ще ти го разтълкувам. Гълъбицата си ти. Заради теб отдавна вече хвърчи пух и перушина: карат се годениците, значи. Слушах, че царят на Ашур пак ще праща сватове за теб. Той и миналата година изпраща. — Онзи, черният ли, с дългата къдрава брада? За нищо на света! Да оставя прекрасната си страна и да тръгна с този ястреб на края на света. В никакъв случай. — Царската дума е закон. Не всичко става по волята ни. — Аз сама съм си царската дума. Ще видим какво ще стане! Нещо много се бавиш с прическата? — Готово. Какви дрехи ще наредиш да приготвим за утрешния празник? — За утре не дрехи, а ризница, меч и копие! И тя направи рязко движение с ръка, сякаш разсичаше с меч въздуха. Под нежната кожа заиграха добре развити мускули. — Утре отивам с отряда си амазонки. Нека знаят всички чуждестранни соколи и орли, че дъщерите на атлантите владеят копието и меча не по-зле от техните воини. Може би това ще охлади желанието им да вземат за жена амазонка*. [* Жените на атлантите вземали участие във войните наравно с мъжете — Ларисон.] Като опъна наметалото под дясната ръка, тя със свободно движение метна края му на лявото си рамо. — Забоди го на рамото! Пак ще вземе да се влачи — замърмори Ца и подаде на Сел брошка от червен яспис във вид на човешко сърце, пронизано от златна стрела. Сел погледна този древен символ на нещастната любов и се усмихна. Брошката беше направена от роба Адиширна-Гуанч, ваятел и придворен бижутер. — Какво прави Адиширна-Гуанч? Докъде стигнаха неговите Златни градини? Ще успее ли да ги завърши за празника? — Казват, че всичко е готово. Той е там, в градините. — Ще ида да погледам работата му! — Какво приказваш, Сел!… — закърши ръце Ца. — Баща ти е забранил строго да се влиза в Златните градини, докато не бъдат завършени. Утре ще ги открият, тогава гледай, колкото искаш! — Аз тихичко… Имам ключ. — Никакъв ключ не става на ключалките, които отварят Златните градини. — А моят ще стане! Ца погледна подозрително възпитаницата си. — Откъде го имаш?… Да не би сам Адиширна-Гуанч да ти го е подарил? Ца беше обезоръжена от милувката на своята любимка. — Дори и така да е! — и като се засмя, Сел прегърна Ца. — Да вървим, бабичко… — А ако ненадейно баща ти дойде там и те завари? — Той сега е зает с държавните си работи. Чакай, ще отидем при него и ще видим какво прави. Ако е отишъл да му докладва Шишен-Итца, можем да бродим спокойно из Златните градини до сутринта. Ца поклати глава неодобрително, но се затътри след девойката, като накуцваше.     III. Гуан-Атагуераган, царят на Атлантида   Царят се занимаваше с държавни работи в тясна, дълга стая без колони. Стените бяха покрити с бронзови барелефи, които изобразяваха подвизите на царете на Атлантида. По долната част на стените, на височина двадесет лакти, бяха накачени цветни килими, на които бяха изтъкани сцени от митологията. Над самия таван през квадратни прозорци се виждаше звездното небе. Друг ред прозорци гледаше към вътрешните помещения на двореца на втория етаж. Тук именно се изкачи Сел с бавачката си и погледна надолу зад копринената завеса на прозореца. Гуан-Атагуераган седеше на висок трон от скъпоценно дърво до тясната стена на дългата като коридор стая. Облегалката на трона беше украсена със златен диск на слънцето. Лъвски лапи, изрязани от слонова кост, поддържаха краката на трона. От едната му страна стоеше в дълга черна дреха един от жреците — Вестителят на слънцето, — който обикаляше владенията на Атлантида. От другата му страна — любимият жрец на царя Шишен-Итца. Пред трона върху постлана на мозаичния под кожа от пещерна мечка лежеше по корем роб-бързописец. Пред него имаше поставка за папирусови листа, туш и четчица. Царят седеше, устремил неподвижен поглед в пространството, и бавно диктуваше. — Пиши: „Аз съм царят, могъщият, почитаният, исполинът, първият, силният, храбрият, лъвът и героят Гуан-Атагуераган, всемогъщ цар и владетел на Атлантида. Аз съм непобедимо оръжие, разрушител на градове, покорител на врагове, царю на Уруазал, който вдигна въстание против моята власт, моят гняв ще падне върху теб. Аз ще издигна пирамида от главите на непокорните. Жив ще те одера и ще опъна кожата ти на градските врати, както ловецът опъва кожите на убитите зверове. Ще издигна стълб пред вратите на града, ще одера кожите на всички разбунтували се велможи и с тях ще облека този стълб, както направих в Мушизимбардун. Други ще набуча на колове на върха на стълба, а трети — на колове около него. Ще отрежа краката на пленниците и ще ги натрупам на купчина. Ще им отрежа ушите, носовете и ръцете. Юношите и девойките ще изгоря живи. И гневът ми ще те стигне дори накрай света…“ — Препиши заповедта и постави печата ми — обърна се той към Шишен. — Изпрати хиляда кораба с Непобедимите легиони — обърна се царят към Вестителя на слънцето — и нека те не оставят камък върху камък. Властта на атлантите трябва да бъде непоклатима като самата земя! Досега беше така. Бронзовото оръжие, безбройната флота и пресметливата далновидна политика подчиниха на атлантите всички известни народи в света. Тяхната власт опасваше земното кълбо като бронзов пръстен. Там, където беше трудно да се постигне целта само със силата на оръжието, атлантите пускаха в ход политиката. Използувайки междуособните войни, те се притичаха на помощ на едната от воюващите страни, вземаха я под своя закрила, побеждаваха врага и постепенно подчиняваха на волята си двете враждуващи страни в държавата. Атлантите завързаха търговски отношения с далечни държави. Цивилизацията на атлантите, тяхната архитектура, астрономия и медицина проникнаха във всички страни на света. Макар и да се променяше на новите места, тази цивилизация все пак запазваше основните си черти. Атлантите пазеха грижливо само тайната на своята металургична промишленост, тайната за обработването на бронза, с което му се придаваше твърдостта на стоманата. Въстания избухваха рядко. Но когато избухваха, потушаваха ги с безпощадна жестокост. Високите научни знания на жреческата каста в Атлантида се съчетаваха с варварския разкош и жестокостта на управлението. Като свърши с Вестителя на слънцето, царят се обърна към Шишен-Итца: — Ти какво имаш да ми казваш? — Трижди велики, могъщи, непобедими… — По-кратко. Ние сме сами, а и аз нямам много време до изгрев-слънце. — Върховният съвет на жреците моли за новата година да се потвърди предишният ред за събиране на една десета част от всички държавни приходи в полза на храмовете. — Достатъчна ще бъде и една пета част. Жреците скоро ще станат по-богати от мен. — Но тава ще предизвика недоволство и може би… Царят смръщи вежди. Над дългия му нос легнаха две дълбоки бръчки — признак на сдържан гняв. — Какво?… Недоволство?… Жреците се забравят. С твърде много неща се заемат. Искат да управляват от мое име. Аз не мога да търпя ограничаване на властта си!… На заседанията на Върховния съвет жреците се стараят да подкопаят моя авторитет с авторитета на своите знания. А ако аз въпреки това настоявам на своето, те призовават авторитета на божеството. Волята на боговете за мен е свещена, но толкова ли се интересуват боговете от нашите земни работи, както представят това жреците? Достатъчно! Много дълго търпях това своеволие! Отсега в съвета вместо седем върховни жреци ще има само трима. Четирите места давам на военачалниците и на лица от царския дом на Посейдоновците. Приготви заповед! Шишен-Итца изтри с длан избилата на челото му студена пот. — Велики царю… — Стига думи! Аз искам да бъда велик на дело… — Нека твоят гняв се излее върху мен, но това е невъзможно… — Сега вече те няма да свършат скоро — прошепна Сел, дръпна бавачката за дрехата й изтича по малахитовата стълба. Бавачката куцукаше след нея, като тресеше старата си глава. — Не е на добро… не е на добро… Тялото не може да е здраво, когато ръцете се карат с главата… — Какво си мърмориш там? — Не бива да се обиждат жреците! Гневът на боговете е по-страшен от царския гняв!     IV. Адиширна-Гуанч   Сел пристъпи към високата златна стена; която ограждаше Златите градини. В стената имаше ниска врата. Сел извади изпод наметалото бронзов ключ и отключи бравата, чиято пружина издаде мелодичен звън. Тежката врата се отмести трудно. — Да вървим! Ца въздишаше тежко и се колебаеше. — Е, остани тук, щом се боиш. Аз ще вървя сама! — каза решително Сел и се промъкна през полуотворената врата. Старата се прегърби и тръгна след нея, като пъшкаше и въртеше глава. В прохода тя се закачи за острия край на един златен лист и разкъса роклята си. — Не е на добро това… не е на добро — мърмореше тя. А Сел стаеше вече на висока площадка и гледаше като омагьосана вълшебната картина, която се откриваше пред нея. Златните градини се спускаха на широки тераси. Всяка тераса блестеше под лунните лъчи със златните си дървета, листа, плодове и феерични цветя. Всичко беше изковано от злато и сребро. По цветята бяха накацали пеперуди с разперени крилца, на клоните — птици, в златната трева се виждаха навити на кълбо смокове, грамадни гущери и охлюви. Цели царевични ниви бяха изковани от злато и сребро с вълшебно майсторство. От двете страни на пътечката, посипана със златен пясък, дремеха грамадни златни лъвове. И най-силният вятър не можеше да поклати нито едно клонче, нито един лист в тази необикновена градина. Сел дълго не можеше да се откъсне от тази картина… Дори старата Ца, забравила, че бе прекършила царската дума, се плесна възторжено с кривите си костеливи пръсти по коленете и възкликна: — Гледай го ти внука! — Какъв внук? — попита с недоумение Сел. — Адиширна, той ми е внук… — А аз не съм знаела!… Защо не си ми казала? — Ние сме прости хора, кой ще се интересува от нашето роднинство. Но не мога да не се похваля. С такива способности са го надарили боговете!… Не всеки жрец дори може да направи това… А ще си умре като роб… Какво да се прави!… На един е писано да царува, а на друг да робува… Всекиму своето… — А аз те съм знаела — каза още веднъж Сел замислено. — Да… На един да царува, а на друг да робува. Но боговете ли са създали това разделение, или хората?… Ца махна с ръка. Сел не й даде да отговори и бързо заприказва: — Слушай, Ца, нали ме обичаш?… Е, разбира се, зная. Но не целувай наметалото ми. И така, слушай, Ца, седни тук, на този златен лъв, и не се страхувай, той няма да се събуди и не ще те докосне. Седи си мирно и ме чакай. Аз скоро ще се върна… Ще вървя сама… Преди Ца да успее да продума, Сел вече тичаше надолу по златната пътечка. На втората тераса се виждаха хора в къси дрехи на роби. Някои от тях имаха само превръзки на бедрата. Те се суетяха около фонтаните. Край групата наведени роби стоеше строен младеж с черна къса риза, стегната с широк кожен колан. Ръцете до лактите и широките му гърди бяха открити. Гъстите виещи се коси бяха стегнати с тясна каишка. Въпреки обикновените дрехи младежът беше прекрасен като млад бог. Това беше робът Адиширна-Гуанч, гениален художник, скулптор и бижутер. Сел изтича зад гърба му и се спря смутена. Робите прекъснаха работата си и вдигнаха глави. Адиширна се обърна и замря от учудване… — Ти?! — Дойдох да погледам работата — каза тя. — Какво правиш тук?… За да прикрие радостта и смущението си, художникът се зае да й обяснява с жар: — Погледни тук. Струите на фонтаните са направени от брилянти. Ей сега ще ги съживим! Той се наведе към кладенеца в земята и извика на берберско наречие: — Ширан, дай светлина! Фонтанът се освети от лъч светлина, който идваше изпод земята. Светлината се преливаше в цветовете на дъгата, плъзгаше се по брилянтните струи на фонтана и създаваше илюзия на бликаща вода. Сел беше възхитена като дете. — Та ти си вълшебник — каза тя със смях и поправи червената роза на гърдите си. — Покажи ми още нещо интересно. — Ето там езерото… — Да идем! — каза повелително тя. Сел и Адиширна се отделиха от робите и се приближиха до усамотеното езеро. — Водата в него е направена от планински кристал! Адиширна се наведе към земята, завъртя някакъв скрит лост и езерото се освети със синя светлина. Още едно завъртване на лоста и в кристалната дълбочина бавно заплуваха Златни рибки, като движеха перките и опашките си. — Вълшебник, вълшебник! — и с детски възторг Сел запляска с ръце. — Тук няма никакво вълшебство — каза художникът и радостна руменина покри мургавите му бузи. — Закони на механиката, нищо повече! Всички тези птици — и той махна с ръка към клончетата с птиците — могат да пеят и да размахват крила. Искаш ли да видиш? — Не, не трябва… — каза Сел и се замисли. — Кажи ми, Адиширна, как се зароди у теб мисълта да създадеш тази вълшебна градина? — Как се е зародила у мен тази мисъл? — бавно промълви художникът, като наведе глава. Той обмисляше нещо и изглежда, се колебаеше. След това с решително движение отмести глава и погледна Сел право в очите. — Ето как… За мен тази градина е символ. — А какво означава той? — запита Сел, малко смутена от втренчения поглед на художника, но не наведе очи. — Погледни тази градина! — започна с въодушевление художникът. — В нея ще видиш разкошни плодове, но не можеш да се насладиш на техния вкус. Ще видиш чудесни цветя, но не можеш да ги откъснеш. А ако искаш да сториш това, те само ще убодат до болка ръцете ти. Тук всичко очарова окото и нищо не е достъпно… Животът е също като Златната градина… Художникът въздъхна, наведе глава и замълча. Мълчеше и Сел. После тя се приближи до него и попита с тих, развълнуван глас: — Ти… ти сигурно би искал да притежаваш всички цветя на света? — Само едно! — възкликна художникът и отново я обгърна с пламенен поглед. — Кое е това цвете? — Това цвете си ти — извика страстно младежът. — Но ти си забравил, че градината, в която расте това цвете, е забранена за теб — възрази с лукав смях Сел, обърна се и побягна към чакащата я Ца.     V. При светлината на звездите   Синият купол на звездното небе покриваше Атлантида. На върха на огромна пирамида до храма на Посейдон жрецът Елзаир, астроном и астролог, наблюдаваше движението на небесните светила. На обширната площадка, настлана с квадратни черни и бели мраморни плочи, стояха различни астрономически уреди от бронз. Астрономът записваше на бронзови плочки наблюденията си. Той потапяше стило — направено от вещество, което не се разтваряше от разяждащи киселини — в стъклен съд във вид на разтворена лъвска глава и нанасяше върху плочката знаци, напомнящи асирийския клинопис. Киселината разяждаше тези знаци и те оставаха върху плочката като тъмни, неизгладими вдлъбнатини. Малка глинена лампа, изобразяваща делфин, с влакнест фитил, поставен в масло, хвърляше слаба светлина върху полираните плочки. Жрецът така се беше задълбочил в заниманията си, че не чу как в люка, който закриваше входа за площадката, се почука. Чукането се повтори. — Кой е? — В името на Слънцето! Жрецът вдигна капака и на площадката излязоха петима жреци Кунтинашар — архитект и математик, Анугуан — историк, законовед и дипломат, Зануцирам — химик и инженер на металургичната промишленост, Агушатца — лекар и Нуги-Естцак — философ и пазител на култа. — Как са наблюденията ти, Елзаир? — запита Кунтинашар. Елзаир разтвори ръце. — Нещо нередно става или в главата ми, или на небето. Планетите се изместват от орбитите си и дори всички неподвижни звезди като че ли са се отместили малко надясно от предначертаното им във вечността място… Виж сам… Кунтинашар се приближи до уредите, прегледа ги внимателно, направи градусни измервания, провери цифрите на плочите и сви рамене. — Да, загадъчно явление… — Ще съобщя това на Ацро-Шану, Пазителя на висшите тайни. Ако и той не съумее да ги обясни, само боговете знаят какво се твори в небесата! — Прегледа ли плочките за предишните години? — полита историкът Анугуан. — Прегледах ги вече за четири хиляди и петстотин години. В записките не се среща нищо подобно. — Виждате ли — каза Зануцирам, — вие, звездобройците и математиците, се интересувате само от небето, а нас ни интересува какво става тук, на земята. Нуги-Естцак, погледни добре ли е затворена подемната врата! — Кого?… — запила разсеяно Нуги-Естцак. Философът не беше чул въпроса. Неговите мисли бяха далеч оттук. Като го погледна и махна безнадеждно с ръка, Зануцирам се приближи до вратата, вдигна я, убеди се, че долу никой не подслушва, затвори я плътно и каза полугласно: — Ние сме сами… Агушатца, кажи какво си научил днес в двореца? Агушатца се огледа наоколо, като че ли не се доверяваше и на това уединено място, и също така тихо заговори: — Лоши новини… Царят се оплакваше от болки в „мускула на главата“* и аз бях при него… Нищо сериозно. [* Не само бронзовите плочки на атлантите, но и асирийските клинописи, които говорят за болестите, споменават този „мускул на главата“. Не можахме да установим точно смисъла на този израз — Ларисон.] — Нищо сериозно? Да, това са лоши новини — проговори с ирония Зануцирам. — Има и по-лоши — продължи Агушатца. — Като се връщах от покоите на царя, срещнах царския бързописец. Той успя да ми прошепне, че Гуан-Атагуераган е намалил нашите доходи наполовина и е изменил в наша вреда състава на Върховния съвет. — Това трябваше да се очаква… — Така не може да продължава повече! — Тук сме петима от седемте членове на Върховния съвет. Великият Ацро-Шану, Пазителя на висшите тайни, живее в хилядолетията, той е далеч от нашите грижи. Шишен-Итца, от времето, когато царят беше пленен от неговата дъщеря и се „сроди“ с него, като я взе в своя храм, е готов да ближе царските пети. Единствени ние можем да защищаваме интересите на великата каста на жреците. Ние сме солта на Атлантида. Ние сме истинската нейна сила. Ние пазим знанията, натрупани през десетки хилядолетия. Ако се откажем да строим, да лекуваме, да изработваме бронзово оръжие и да строим кораби, царят веднага ще почувствува какво значи да се кара с жреците! — Ножът иска да престане да бъде остър, а слънцето — горещо? — произнесе с усмивка архитектът Кунтинашар. — Няма ли да хвърлят ножа и не ще ли запалят огньове, за да се топлят, ако угасне слънцето? Ти се увличаш, Агушатца. Това е опасен път!… А какво ще стане, ако минат и без нас? Погледни това нищожество, роба Адиширна-Гуанч. Той не е трупал знания през хилядолетията като нашата каста, израснал е в калта, а успя да създаде произведения, достойни за боговете. Той е бил и си остава роб и все пак аз, великият Кунтинашар, трябва да завиждам на това момче! Да, да му завиждам! Пред вас не крия това. Когато идват чужденци, какво ги поразява най-силно? Не моят фар, а неговият бог на слънцето, върху чиято длан се намираме сега с всичките ни храмове и пирамиди: „Кой е създал това чудо“ — питат чужденците. Роб. Не аз!… Как може да се понесе това? А сред тази тълпа ще се намерят много такива като Адиширна. Ние ги държим почти в животинско състояние и така пазим нашите законни права. Но какво ще стане, ако те разгърнат скритите си сили?… Твоят план, Агушатца, не става за нищо… — Но какво да предприемем?… „Трябва да махнем неудобния за нас цар.“ Тази мисъл беше в умовете на всички жреци, но никой не се осмеляваше да я изкаже пръв. Те седяха мълчаливо, в очакване. — Ти си философ, Нуги-Естцак — наруши мълчанието жрецът-архитект, — кажи ни какво би направил, ако камък прегради пътя ти? — За да се реши тази задача, не е необходимо да си философ — отговори простодушно Нуги-Естцак, — за това стига и умът на роба. Аз бих ритнал камъка настрана… Жреците се спогледаха и се разбраха. — Да, но как да направим това?… — промълви замислено архитектът. — Ето как — показа добросъвестно философът, като повлече сандала си по гладките плочи. Жреците се усмихнаха. — Ако беше толкова просто! — произнесе архитектът. — А този там… мускул на главата — обърна се към Агушатца астрономът — с какво го лекува? — С отвара от дванадесет планински треви, събрани в зори при новолуние. — Няма ли нещо по-силно? Да, по-силно! За да може този мускул изведнъж… — Има, разбира се. Но може би ти сам ще поднесеш на царя това „по-силно“ питие, Елзаир? Той дава първата глътка на роба, втората на мен и едва след това пие сам. — Какво възмутително недоверие към жреците!… — Да оставим загадките — каза Кунтинашар. — Гуан-Атагуераган е обречен от нас на смърт!… — Историята познава такива примери — извика историкът Анугуан, — преди 8227 години също имало такъв случай на цареубийство „за благото на великата Атлантида“. Така е записано в летописите на тайния ни архив: „за благото на великата Атлантида“. — Но жреците не трябва да вземат непосредствено участие — каза Кунтинашар. — Трябва да се направи дворцов преврат. И нека това бъде дело на брата на царя — Келетцу-Ашинацак. За малкия княз на Атцор* е примамливо да стане господар на света. Не е трудно да бъде убеден, че той е законният наследник, неправилно отстранен от престола. Доказателства няма да бъдат необходими. Може да се призоват на помощ магията и астрологията — това е по твоята част, Елзаир. Възкачен на престола с наша помощ, той ще бъде послушно оръдие в ръцете ни. Ще използуваме идването му за Празника на слънцето и ще го посветим в нашия план. [* Атцор е загинал заедно с Атлантида на дъното на океана. На повърхността са останали само върховете на планините, които сега образуват Азорските острови.] — Този план е по-добър от другите — каза Анугуан, пълничък старец с премрежени очи. — Но тук има една пречка: Келетцу-Ашинацак се е родил с овче сърце. Той е мекушав, нерешителен и боязлив. Едва ли ще успеем да го склоним на такава постъпка… Но нека да опитаме! А ако не успеем, аз имам в резерв по-добър план… Имам сведения, че сред робите… Някой силно почука три пъти на вратата. Жреците се спогледаха, бързо се пръснаха на различни страни и се престориха, че са задълбочени в астрономически наблюдения на звездите. — Три почуквалия… Царят… — прошепна Елзаир и отвори капака. Влезе царят, съпроводен от двама въоръжени светлокоси телохранители и жреца Шишен-Итца. Царят изгледа подозрително жреците. — Почти целият Върховен съвет се съвещава със звездите? — каза царят с иронична усмивка. — Велики царю! Звездите помръкват, когато изгрее слънцето! — произнесе напевно по дворцовия маниер Елзаир. — До зори е още далеч! — отблъсна студено царят ласкателния поздрав на Елзаир. — Състави ми хороскоп за утре. Искам да разбера успешно ли ще мине утрешното празненство, за което са се събрали всички мои васали. — Хороскопът е съставен, трижди велики господарю. Звездите са благосклонни към теб. Ето го: „Съобщавам на моя цар-господар аз, Елзаир, главен астроном на града Посейдонис. Поздрав и пожелание за мир на моя господар. Да бъдат милостиви боговете към моя цар-господар. На шестия ден от месец Ану ние започнахме нашето наблюдение и видяхме…“ Царят слушаше и гледаше под вежди изпитателно присъствуващите. Лицата на жреците бяха непроницаеми.     VI. Празникът на слънцето   Нощта беше към края си. Въздухът стана по-студен. Звездите избледняха. Полъхна предутринен ветрец. На огромна площадка, която на изток откъм океана завършваше със стръмни скали, при светлината на факли служителите на храма бързо довършваха подреждането на олтарите. Роби сваляха стълби, въжета, летви, след като бяха завършили декоративните работи. Най-после всичко беше готово. Настъпи великият годишен Празник на слънцето. За него Посейдонис се готви цели месеци. Това не беше само религиозен празник. Това беше демонстрация, която трябваше да покаже на всички пристигнали подвластни царе и управители великолепието, богатството и могъществото на метрополията. Откъм планината, от Свещения хълм по планински криволичещ път се показаха огньове, които се проточваха и извиваха като дълъг светещ змей. В нощната тишина се дочуха пронизителни звуци на флейта, трополене на бронзови колесници и тежки въздишки на грамадни слонове. Челната колона вече влизаше на площадката, разливайки по нея огньовете на факлите, а светещата опашка на процесията още се виждаше на Свещения хълм. Отпред вървеше отряд войници, които блестяха с бронзовото си оръжие, след тях — жреци в разкошни тежки обредни одежди, обсипани със скъпоценни камъни. Четирима служители на храма носеха на черна носилка със златни слънчеви дискове отстрани самия Ацро-Шану — Великия върховен жрец, Пазителя на висшите тайни, който веднъж в годината, на Празника на слънцето, оставяше своя недостъпен дори и за много жреци дворец при храма на Посейдонис и се явяваше пред хората. Той се считаше за най-стария човек на земята. Едни определяха възрастта му на двеста години, други — на още повече. Народът беше уверен в неговото безсмъртие. Изсъхналото му, сбръчкано лице напомняше мумия. Гъстата му бяла брада стигаше до коленете. На това безжизнено пергаментно лице правеха зловещо впечатление големите, млади, горящи като въглени очи. Тълпата неволно се отдръпна. Много роби паднаха на колене. Внимателно поставиха Върховния жрец на висок престол пред главния жертвеник. Останалите жреци заеха местата си при жертвениците, разположени във форма на полумесец, който затваряше издатината на площадката. В центъра на този полумесец се намираше още по-високият трон на царя на атлантите, поставен на седемдесет и две постепенно стесняващи се мраморни стъпала. На облегалката на трона беше закрепен голям бронзов слънчев диск, поддържан от две преплитащи се бронзови змии. Около този трон бяха разположени осемдесет и двата трона на царете на най-главните страни, подчинени на Атлантида. В шествието на тези царе, обкръжени от придворната стража, бяха представени всички цветове и оттенъци на човешката кожа — от черната като ебонит кожа на нубийците до бялата като слонова кост кожа на северните гали, — всевъзможни облекла и най-разнообразни оръжия и украшения. Когато всички заеха местата си, огньовете внезапно бяха угасени, сякаш спуснаха тъмна завеса над целия този пъстър, разноплеменен човешки мравуняк. Само високо горе трепкаха избледнелите звезди. Рязко проехтя голяма бронзова тръба и изведнъж стана тихо. Ако не беше пръхтенето на конете и слоновете и случайното издрънчаване на медно оръжие, които от време на време нарушаваха тишината, можеше да се помисли, че целият грамаден площад е пуст… Сред тази зловеща тишина изведнъж се чу гласът на жреца. С висок, болезнено отекващ тенор, с преливания и неочаквани паузи, също така неочаквано прекъсвани от провиквания, той пееше за ужасите на мрака, който таи в себе си незнайни опасности, за страха от смъртта, за мъката на лишената от слънце душа… Сякаш в отговор на този плач запя хор от детски гласове. Хорът пееше едн

 |     Борис Акунин

|     Азазел

A>
      В памет на деветнайсети век, когато литературата е била велика, а престъпленията са се извършвали и разкривали изискано и с вкус.
      Москва, 1876 г. Изисканото общество се наслаждава на прекрасния пролетен ден в Александровската градина. Внезапно един млад мъж се доближава до две дами и се обяснява в любов на по-младата. Отблъснат от стреснатата госпожица, младият човек вади пистолет и се самоубива.
      В полицията постъпват сведения за подобни случаи и в Санкт Петербург.
      Възможно ли е да става дума за епидемия от самоубийства?
      Или неизвестна терористична организация крои странен заговор?
      Тази загадъчна история се превръща в първия случай, разрешен от младия колежки регистратор Ераст Фандорин и първата книга от култовата поредица „Приключенията на Ераст Фандорин“ на новата звезда на криминалната литература — московския филолог, преводач, критик и журналист Борис Акунин.
A$

>     Глава първа,
#     В която се описва една цинична проява

      В понеделник, 13 май 1876 година, един ден, свеж като пролет и топъл като лято, в два и нещо след пладне в Александровската градина пред очите на многобройни свидетели се случи едно безобразно, небивало произшествие.
      По алеите, сред цъфналите люляци и пламнали в алени лалета лехи се нижеше наконтено множество — дами с дантелени чадърчета, които да ги предпазват от лунички, гувернантки с деца, издокарани с моряшки костюмчета, млади мъже с модерни шевиотени рединготи или английски къси сака. Нищо не предвещаваше неприятности, във въздуха се усещаха ароматите на зряла, победила пролет, някакво мързеливо доволство и радостна скука. Слънцето припичаше здраво и по-сенчестите пейки до една бяха заети.
      На една от тях, разположена близо до Грота и обърната към оградата, откъдето започваше улица „Неглинная“ и се виждаше жълтата стена на Манежа, бяха седнали две дами. Едната, съвсем млада (всъщност не чак дама, а госпожичка), четеше някаква книжка с фина кожена подвързия и току се оглеждаше наоколо с разсеяно любопитство. Другата, доста по-възрастна, в строга тъмносиня вълнена рокля и практични ботинки с връзки, ритмично мърдаше куките и съсредоточено плетеше нещо отровнорозово. Впрочем това не й пречеше да върти глава наляво и надясно, а бързият й поглед беше толкова остър, че едва ли нещо що-годе интересно можеше да му убегне.
      Младият мъж с тесен кариран панталон, небрежно разкопчан над бялата жилетка редингот и бомбе веднага привлече вниманието на дамата с доста странните си движения из алеята: ту спре, като че търси някого, ту изведнъж направи няколко енергични крачки, ту отново се закове на място. По едно време неуравновесеният субект мярна нашите дами и сякаш взел някакво внезапно решение, с широки крачки се упъти към тях. Спря пред пейката, погледна младата госпожица и възкликна с палячовски фалцет:
      — Мадмоазел! Казвал ли ви някой е досега, че сте непоносимо прекрасна?
      Девойката, която наистина беше чудно хубава, се вторачи в натрапника, та чак ягодовите й устни се разтвориха от уплаха. Дори зрялата й спътница бе потресена от подобна нечувана безцеремонност.
      — Аз съм сразен от пръв поглед! — превземаше се непознатият, на вид впрочем много представителен (модно подкъсени бакенбарди, високо бледо чело и грейнали от възбуда кафяви очи). — Ще ми позволите ли една съвсем невинна, напълно братска целувка по невинното ви чело!
      — Гозподине, фие зте пиян! — дойде на себе си дамата с плетивото, в гласа й се долови характерен немски акцент.
      — Пиян съм само от любов — увери я натрапникът и със същия неестествено виещ глас настоя: — Една-единствена целувка, иначе ще посегна на живота си!
      Девойката се сви към облегалката на пейката и обърна поглед към своята защитничка. А тя, въпреки цялата тревожност на ситуацията, демонстрира непоклатимо самообладание:
      — Феднага да зе махате оттук! Фие сте за лудница — извиси глас тя и вдигна плетката си с двете войнствено щръкнали куки. — Аз фикам полицай!
      И внезапно се случи нещо съвсем безумно.
      — О, тъй ли? Отхвърлен съм? — изкрещя младежът с фалшиво отчаяние, със сценичен жест закри очи с длан и изведнъж измъкна от вътрешния си джоб малък лъскав, черен револвер. — Струва ли си тогаз да живея? Една ваша дума, и животът е пред мен! Една ваша дума, и съм труп! — обърна се той към зяпналото го момиче, самото то ни живо, ни умряло. — Мълчите, тъй ли? Добре, сбогом тогаз!
      Видът на размахалия оръжие господин нямаше как да не привлече вниманието на околните. Неколцина от намиращите се най-близо — пълна дама с ветрило в ръка, важен господин с орден „Света Анна“ на гърдите, две курсистки, облечени в еднакви кафяви рокли с пелерини — замръзнаха на място. Дори оттатък оградата някакъв студент спря на тротоара. Накратко, на безобразната сцена тутакси щеше да се сложи край.
      Но събитията се развиха толкова бързо, че никой не успя да се намеси.
      — Е, наслука! — викна пияният (пък може и луд да беше), вдигна незнайно защо ръката с револвера високо над главата си, врътна барабана и опря цевта в слепоочието си.
      — Палячо! Плажило бозтанско! — демонстрирайки добро познаване на разговорния език, изсъска храбрата немкиня.
      Бледото лице на младия мъж посивя, позеленя, той прехапа долната си устна и зажумя. За всеки случай младата госпожица също затвори очи. И много добре стори — това я спаси от кошмарната гледка: в мига, когато револверът изтрещя, главата на самоубиеца рязко отскочи встрани, а над лявото ухо — там, откъдето излезе куршумът, бликна червено-бяло фонтанче.
      И настана нещо неописуемо. Немкинята възмутено завъртя поглед на всички страни, сякаш търсеше свидетели на подобно нечувано безобразие, след което се развика кански, присъединявайки гласа си към писъците на курсистките и пълната дама, които от няколко секунди вече надаваха безумни викове. Младото момиче изпадна в несвяст — то отвори за миг очи и моментално припадна. Отвсякъде се стичаха хора, а студентът оттатък оградата, явно чувствителен по природа, търти да бяга през улицата по посока на „Моховая“.


      Ксаверий Феофилактович Грушин, следствен пристав в Криминалното управление към московския главен началник на полицията, въздъхна с облекчение и премести вляво в купчинката „прегледани“ бюлетина с по-важните престъпления от вчерашния ден. През изминалото денонощие, тоест тринайсетия ден на месец май, в нито един от двайсет и четирите полицейски участъка на шестстотинхилядния град не бе се случило нищо толкова забележително, че да изисква намесата на Криминалното. Едно убийство след пиянско сбиване между някакви калфи (убиецът е задържан на местопрестъплението), двама ограбени файтонджии (да се оправят в участъците), седем хиляди осемстотин петдесет и три рубли и четирийсет и седем копейки изчезнали от касата на Руско-Азиатската банка (това пък си е работа на Антон Семьонович от отдела за финансови злоупотреби). Слава Богу, спряха да занимават управлението с разни джебчии, обесили се камериерки или подхвърлени бебета — за целта сега има „Полицейски бюлетин на градските инциденти“, който се разпраща по отделите следобед.
      Ксаверий Феофилактович сладко се прозя и над стъклата на пенснето си с костенуркови рамки изгледа деловодителя, колежкия регистратор* Ераст Петрович Фандорин, който за трети път преписваше за господин главния началник на полицията седмичния отчет. Ха тъй, рече си Грушин, нека отрано свиква на ред, после ще ми благодари. Ама че мода измислили — със стоманени перца ще ми дращят! Не, миличък, до високото началство се пише по-полека, постарому, с гъшето перо, с всичките му винетки и заврънкулки. Негово превъзходителство още при Николай Павлович е служил, държи на ред и чинопочитание.
      [* Колежки регистратор — Фандорин заема най-ниския, 14-и клас за държавен служител и има звание „колежки регистратор“. То съответства на армейското звание „прапоршчик“ — първи офицерски чин, съществуващ само във военно време (подобно на съвременния „младши лейтенант“). През 1722 година Петър Първи със законодателен акт определя реда за служебен растеж на чиновничеството. Въведената от него структура, наречена „Табель о рангах“ (таблица за ранговете), с малки корекции съществува до февруарската революция от 1917 година. Установени са 14 ранга, наричани „класни чинове“ като за висш се е считал първи клас. Таблицата предоставя възможност за съпоставяне на всички длъжности в три паралелни реда — военен, граждански и придворен. В тази книга гражданските чинове ще бъдат сравнявани с военните чинове за сухопътните войски, например: „колежки секретар“ — чин 10 клас, равняващ се на поручик. Като цяло таблицата предвижда 6 оберофицерски чина: от прапоршчик до капитан в армията, съответно от колежки регистратор до титулярен съветник в държавната йерархия; 5 щаб-офицерски чина от майор до бригадир в армията, респективно от колежки аксесор до статски съветник в гражданската служба. Трите генералски чина са от генерал-майор до фелдмаршал във военната служба и от действителен статски съветник до действителен таен съветник в цивилната. Аналогична е стълбицата във флота и в придворната служба. Гвардейските звания, запазвайки същите наименования като в армията, са с два класа по-високи. Например армейският подпоручик е служител 12 клас, докато гвардейският има 10 клас. Омъжените жени се представят с титлите на съпрузите си. В съответствие с класния чин е и обръщението към носителя му: чиновниците първи и втори клас се именуват „ваше високопревъзходителство“, към класове 3 и 4 се обръщат с „ваше превъзходителство“, чиновникът 5 клас е „ваше високородие“, но понякога може да бъде наречен и „ваше високоблагородие“, което е обръщение към чиновниците от по-ниските 6, 7 и 8 клас. Останалите — от 9 до 14 клас са „ваше благородие“. Този учредителен акт за реформиране на руското чиновничество практически изравнява бюрократичната и аристократическата йерархия, поставяйки напредъка в кариерата в зависимост не толкова от произхода на човека, колкото от личните му заслуги. Така един княз може и да не достигне висок класен чин, а липсата на благородно потекло не е формална пречка за генералско звание. — Б.пр.]
      Ксаверий Феофилактович искрено желаеше само добро на момчето, жалеше го съвсем по бащински. Което е вярно, съдбата се беше подиграла жестоко с новоизлюпения деловодител. На деветнайсет беше останал кръгъл сирак — майка си не помнеше, а бащата, луда глава, прахосал състоянието си за глупости и взел, че хвърлил топа. Железопътната треска го направила богат, банковата го разорила. Лани, когато търговските банки започнаха да гърмят една през друга, много достоен народ стигна до просешка тояга. Най-сигурните ценни книжа се превърнаха в боклук, в сапунен мехур. Та и запасният поручик господин Фандорин ритнал камбаната за миг и нищо освен полици не оставил на единствения си син. Момчето трябваше да завърши гимназия, че после и университет, а вместо това — бягай да се блъскаш за хляба. Ксаверий Феофилактович съчувствено изхъмка. Сиракът лесно бе издържал изпита за колежки регистратор, не е кой знае каква философия за такъв възпитан юноша, ама какъв вятър го довя в полицията? Да се беше хванал на служба в статистика или по съдебната част. Ама нали романтика пуста в главите, нали все мечтаем да залавяме разните тайнствени Кардудаловци!* Ала при нас, драги, Кардудаловците са кът (Ксаверий Феофилактович неодобрително поклати глава), ние предимно търкаме гащи и пишем протоколи как бакалинът Голтаков на пияна глава грабнал брадвата, та видял сметката на законната си съпруга и трите си невръстни дечица.
      [* Ксаверий Феофилактович изопачава името на Жорж Кадудал (1771–1804), водач на роялисткото движение на „шоаните“ от времето на Френската революция, участник в контрареволюционния метеж във Вандея и в няколко заговори срещу републиката, след дълго преследване заловен и екзекутиран по заповед на Наполеон Бонапарт. — Б.пр.]
      Трета седмица служеше в Криминалното младият господин Фандорин, а Ксаверий Феофилактович, вряло и кипяло фанте, от стара коза яре, вече със сигурност знаеше, че няма да има файда от момчето. Много е изнежено, много му е фино възпитанието. Веднъж, още първата седмица, Грушин го беше взел със себе си на местопрестъплението (когато бяха заклали Крупнова, търговката), а Фандорин само като погледна убитата, прежълтя, преви се и се запрепъва към двора. Което си е право, неапетитно изглеждаше търговката — гърлото й разпрано от едното ухо до другото, езикът целият навън увиснал, очите изцъклени и то се знае, реки от кръв. Та се наложи Ксаверий Феофилактович хем да води дознанието, хем сам да си пише протокола. Добре че поне работата излезе проста. Портиерът Кузикин тъй въртеше очи, че Ксаверий Феофилактович веднага нареди на стражаря да го пипне за врата — и в кауша. От две седмици лежи Кузикин, още отрича, ама няма лабаво, ще си признае, няма кой друг освен него да е теглил ножа на търговката — за трийсет години служба приставът си беше изработил сигурен нюх за тия неща. А Фандорин по ще стане за канцеларията. Изпълнителен е, пише грамотно, знае езици, пък и обноските му приятни, не е като оня пропаднал пияница Трофимов, дето миналия месец го разжалваха от деловодител в младши помощник-участъков на Хитровка. Там да го видим как ще пиянства и ще се опъва на началството.
      Грушин ядно затрополи с пръсти по скучното канцеларско сукно на писалището, измъкна часовника от джоба на жилетката (ох, много време има още до обяд!) и решително придърпа последния брой на „Московские ведомости“.
      — Я да видим с какво ще ни учудят днес — каза той на глас и младият деловодител на драго сърце заряза омразното гъше перо, понеже знаеше, че сега началникът ще захване да чете заглавията и прочие, съпровождайки прочетеното с коментари — Ксаверий Феофилактович имаше тоя навик. — Я вижте, Ераст Петрович, какво пише на първа страница, на най-видното място:
C>
#     НАЙ-НОВИЯТ АМЕРИКАНСКИ КОРСЕТ „ЛОРД БАЙРОН“
      От най-здравите китови балени за мъже, които искат да са стройни.
      В кръста — оса, в раменете — косач!
C$
      И с какви букви само, какви букви… — по една педя. А тука, долу, съвсем, съвсем дребничко:
C>
#     Негово Величество отпътува за Емс
C$
      Тъй де, голяма работа, кой е Негово Величество, друго си е „Лорд Байрон“!
      Мърморенето на добродушния Ксаверий Феофилактович подейства странно върху деловодителя. Той кой знае защо се смути, бузите му пламнаха, а дългите му момински мигли трепнаха виновно. Като стана дума за мигли, уместно ще бъде да опишем по-подробно външността на Ераст Петрович, тъй като нему се пада да изиграе ключовата роля в поразителните и странни събития, които последваха. Той бе много миловиден младеж с черни коси (с които тайно се гордееше) и сини (ех, де да бяха също черни) очи, доста висок на ръст, с бяла кожа и омразна постоянна руменина по бузите. Да разкрием прочее и причината за смущението на колежкия регистратор. Просто буквално оня ден той беше изхарчил една трета от първата си заплата за тъй цветисто рекламирания по-горе корсет и вече втори ден ходеше пристегнат в „Лорд Байрон“, понасяйки истински мъчения в името на красотата, та сега заподозря (без никакви основания), че проницателният Ксаверий Феофилактович е отгатнал произхода на богатирската осанка на своя подчинен и го взема на подбив.
      А приставът вече четеше нататък:
C>
#     Зверства на турския башибозук в България
C$
      — Е, това не е четиво за преди обяд…
C>
#     Взрив на улица „Лиговка“
      Нашият кореспондент от С. Петербург съобщава, че вчера в 6.30 сутринта на улица „Знаменская“ в пълната с наематели къща на търговския съветник*1 Вартанов, избухнал взрив, който изпотрошил жилището на 4-ти етаж. Пристигналата полиция открива обезобразените до неузнаваемост останки на млад мъж. Квартирантът е г-н П., хоноруван доцент, вероятно неговият труп е открит след взрива. Съдейки по обстановката в жилището, там е била оборудвана тайна химическа лаборатория. Статският съветник*2 Брилинг, ръководител на разследването, предполага, че в жилището са се изготвяли адски машини за терористичната организация на нихилистите. Разследването продължава.
C$
      [*1 Търговски съветник — Почетна титла, въведена през 1800 г. Присъжда се на търговци. Не влиза в таблицата за ранговете, но съответства на чиновник 8 клас — майор или колежка асесор — Б.пр.]
      [*2 Чиновник пети клас, отговаря на бригадир, сродно на полковник. — Б.пр.]
      — Нда, слава на Всевишния, тук не е Петербург.
      Съдейки по блясъка на очите му, младият господин Фандорин беше на друго мнение по този въпрос. Целият му вид сякаш говореше: ей на, в столицата хората вършат работа, издирват бомбаджии, а не преписват по десет пъти някакви хартийки, в които, правичката да си кажем, няма нищо интересно.
      — Такааа — зашумоля със страниците Ксаверий Феофилактович, — я да видим какво става с градските новини.
C>
#     Първият естернат в Москва
      Известната благотворителка от Англия баронеса Естер, с чиито грижи в различни страни се откриват образцови сиропиталища, наречени „естернати“, заяви пред нашия кореспондент, че и в златоглавата столица* най-сетне отваря врати учреждение от подобен род. Лейди Естер, чиято дейност в Русия започна миналата година, вече успя да открие естернат в Петербург, а сега е решила да облагодетелства и московските сираци.
C$
      [* Официална столица на Руската империя е Санкт-Петербург, но и Москва никога не изгубва окончателно статута си на главен град. През 18 и 19 век в страната се говори за „двете столици“, това определение се среща дори и в наши дни. Наричат Москва „златоглава“ заради многото позлатени кубета на московските църкви и манастири. — Б.пр.]
      — Хммм…
C>
      Сърдечна благодарност от всички московчани… Къде е нашият Оуен, къде е нашата лейди Естер?
C$
      — … Добре де, да са живи и здрави сирачетата. А това какво е?
C>
#     Цинична проява
C$
      — Хм, интересно.
C>
      Вчера в Александровската градина се случи печален инцидент, напълно в духа на циничните нрави на съвременната младеж. Пред очите на излезлите на разходка московчани се застреля г-н N., снажен левент на 23 години, студент в М-ския университет, единствен наследник на състояние за милиони.
C$
      — Я виж ти!
C>
      Според свидетелства на очевидци, преди да извърши тази безразсъдна постъпка, N. безчинствал публично, размахвайки револвер. Отначало свидетелите сметнали поведението му за пиянско самохвалство, но N. не се шегувал, прострелял се в главата и починал на място. В джоба на самоубиеца е открита бележка с възмутително атеистично съдържание, от която се вижда, че постъпката на N. не е била моментен порив, нито е следствие от алкохолен делириум. И така, модерната епидемия от безпричинни самоубийства, превърнала се вече в бич за Петропол, стигна и до стените на майчица Москва. О времена, о нрави! До каква степен на атеизъм и нихилизъм се е докарала нашата така наречена златна младеж, щом превръща в такава буфонада дори собствената си смърт? Щом такова е отношението на нашите брутовци* към собствения им живот, чудно ли е, че те не дават пет пари за живота на други, къде по-достойни хора. Колко на място звучат тук думите на почитаемия Фьодор Михайлович Достоевски от едва-що виделия свят майски брой на „Дневник на писателя“: „Вие, мили, добри, честни (защото всичко това го има у вас!), къде сте тръгнали, защо ви домиля за тъмния, безмълвен гроб? Погледнете, на небето е изгряло яркото пролетно слънце, дърветата са се раззеленили, а вие сте се уморили, без да сте живели.“
C$
      [* Марк Юний Брут (85–42 пр.Хр.), водачът на заговорниците, които убиват Юлий Цезар, се самоубива, след като осъзнава, че републиканската кауза е загубена. — Б.р.]
      Ксаверий Феофилактович подсмръкна от умиление и строго изгледа под вежди младия си помощник — дали не го е забелязал, след което продължи с много по-сух тон.
      — Е, и тъй нататък, и тъй нататък. Какво пък общо имат времената? Ама че чудо невидяно. За такива като тях русите отдавна са го казали — „имането го боде“. Състояние за милиони, а? Кой ли ще да е бил? Ама че мискини тия участъкови пристави, за какви ли не глупости съобщават, а такова нещо дори да не го включат в отчета. Сега какво, бюлетина за градските произшествия ли да чакаме? Макар че какво толкова, случаят е очевиден, застрелял се е пред свидетели… И все пак е интересно. Александровската градина — това май ще да е Градската част, втори участък. Вижте, Ераст Петрович, много ви моля, прескочете до тях на „Моховая“. По реда на надзора там и прочие… Проучете кой е тоя N. И най-важното, драги, непременно препишете прощалната бележка, довечера ще я покажа на моята Евдокия Андреевна, тя обича такива трогателни работи. И не се бавете, връщайте се по-бързо.
      Последните думи вече настигнаха в гръб колежкия регистратор, който така се разбърза да се махне от мрачното си писалище, застлано с мушама, че едва не си забрави фуражката.


      В участъка заведоха младия чиновник от Криминалното лично при пристава, но онзи, като видя, че пратеникът не е кой знае каква персона, реши да не си губи времето за обяснения, а извика помощника.
      — Идете с Иван Прокофиевич, ако обичате — приставът любезно напъти хлапака (дребна риба, ама все пак е от управлението). — Той ще ви покаже и ще ви разкаже всичко. Тъкмо той ходи вчера да види жилището на покойника. И предайте дълбоките ми почитания на Ксаверий Феофилактович.
      Настаниха Фандорин зад една висока кантонерка, и му донесоха тъничкото досие. Ераст Петрович прочете титулната страница:
C>
#     Дело за самоубийство
      на потомствения почетен гражданин Пьотър Александров КОКОРИН, 23-годишен, студент в Юридическия факултет на Московския императорски университет.
      Започнато дата 13 май 1876 година.
      Закрито дата 18… година
C$
      и с разтреперани от вълнение пръсти развърза връзките.
      — На Александър Артамонович Кокорин момчето — поясни Иван Прокофиевич, източен мършав чиновник с бръчкаво, сякаш сдъвкано лице. — Богаташ беше старецът, че и оттатък. Фабрикант. Преди три години се спомина. Всичко остави на сина си. Ха кажете какво му липсваше? Живей и си свиркай…
      Като не знаеше какво да отговори, Ераст Петрович само кимна и се задълбочи в четенето на свидетелските показания. Имаше десетина протокола, най-подробният предаваше изложението на Елизавета фон Еверт-Колоколцева, 17-годишна, дъщеря на действителен таен съветник*1, и нейната гувернантка г-ца Ема Пфул, на 48 години, с които самоубиецът разговарял непосредствено преди изстрела. Впрочем Ераст Петрович не можа да измъкне от протоколите никакви сведения освен онези, които вече са известни на читателя — всички свидетели повтаряха кажи-речи едно и също. Различаваха се откъм тяхната прозорливост: едни свидетели твърдяха, че видът на младежа събудил у тях тревожно предчувствие („Щом видях безумните му очи, цялата изстинах“, заявяваше г-жа Хохрякова, титулярна съветница*2, която по-нататък обаче свидетелстваше, че е видяла младия мъж само в гръб); други, напротив, приказваха за гръм от ясно небе.
      [*1 Действителен таен съветник — Чиновник втори или първи клас, генерал-полковник. — Б.пр.]
      [*2 титулярна съветница — Съпруга на чиновник девети клас, капитанша. — Б.пр.]
      Последният документ от папката беше измачкана бележка на синкава хартия с монограм. Ераст Петрович заби очи в разкривените (вероятно от вълнение) редове:
C>
      Господа, които ще живеете след мен!
      Ако четете това писъмце, значи вече съм ви напуснал и съм опознал тайната на смъртта, която за вас е недостъпна. Аз вече съм свободен, а вие тепърва ще живеете и ще ви измъчват най-различни страхове. Обзалагам се обаче, че там, където съм сега, „в страната неоткрита“, от която според принца датски не се завръща никой, няма абсолютно нищо. Който не е съгласен с мен, да заповяда да провери. Впрочем вашите работи не ме засягат ни най-малко и тая бележка я пиша единствено за да не ви хрумне, че посягам на живота си заради някакви сълзливи глупости. Повдига ми се от Вашия свят и, Бога ми, тая причина е предостатъчна. А че не съм последен мръсник, ще докаже кожената папка.
@     Пьотър Кокорин
C$
      Не личи да е бил много развълнуван — беше първото, което си помисли Ераст Петрович.
      — Какво има предвид с тая папка? — попита той.
      Помощникът на пристава сви рамене:
      — Не е носил никакви папки. Какво искате, не е бил на себе си човекът. Може да е искал да направи нещо, ама да е размислил или пък да е забравил. Тоя господин по всичко изглежда да е бил смахнат. Прочетохте ли, дето е въртял барабана? Между другото, в шестте гнезда е имало само един патрон. Аз например съм на мнение, че хич не се е канел да се гръмне, ами е искал да си погъделичка нервите, един вид да си изостри сетивата. Че да му са по-сладки гозбите и по-пикантни гуляите.
      — Само един патрон? Ама че малшанс — натъжи се Ераст Петрович, комуто кожената папка не даваше мира. — А къде живее? В смисъл, къде е живял…
      — Осемстаен апартамент в нова къща на „Остоженка“, при това прешикозен — на драго сърце сподели впечатленията си Иван Прокофиевич. — От баща си е наследил собствена къща в Замоскворечието, цяло имение с всичките му стопански постройки, ама не рачил да живее там, махнал се от търговското съсловие.
      — Не открихте ли тая кожена папка в апартамента?
      Помощник-приставът се ококори:
      — Какво, обиск ли трябваше да правим според вас? Нали ви казвам, апартаментът е такъв, че да не смееш да пуснеш агентите по стаите, опазил Господ. Пък и за какво? Егор Никифорич, следователят от окръжната прокуратура, отпусна на камердинера на покойния четвърт час да си събере нещата, хем пред стражар, че да не задигне нещо — и ми нареди да запечатам вратата. Докато се обадят наследниците.
      — А кои са наследниците? — заинтересува се Ераст Петрович.
      — Мътна работа. Според камердинера Кокорин нямал ни братя, ни сестри. Имал някакви братовчеди, ама не ги пускал да припарят. Кой ли ще прибере цялата тая пара? — въздъхна със завист Иван Прокофиевич. — Страхотия… Макар че това не е наша грижа. Днес-утре ще цъфне я някой адвокат, я изпълнител на завещанието. Едно денонощие не е минало още. То и тялото още е при нас, в хладилната камера. Ако Егор Никифорич закрие утре делото, работата ще тръгне полека-лека.
      — Странно все пак — отбеляза намръщен младият деловодител. — Щом човекът специално е споменал в предсмъртното си писмо някаква папка, това не ще да е току-тъй. И тия думи „последен мръсник“ не са ми ясни. Не знам за вас, ама аз на всяка цена бих потърсил в апартамента. Имам чувството, че цялата бележка е писана заради тая папка. Има някаква тайна тук, помнете ми думата.
      Ераст Петрович се изчерви от притеснение, че това за тайната прозвуча съвсем детински, но помощник-приставът не видя в разсъжденията му нищо странно.
      — Бе вярно, трябваше поне бумагите в кабинета да проучим — призна си той. — Егор Никифорич все бърза да претупа работата. Осем гърла храни човекът, та гледа по-скоричко да си тръгне от оглед или от дознание. Стар е вече, година му остава до пенсия, какво да ви разправям… А не искате ли двамата с вас да прескочим, господин Фандорин? Заедно ще огледаме. Аз после ще туря нови печати, чудо голямо! Егор Никифорич няма да придиря. Какво ти придиряне — сполай ще ни каже, че не сме го занимавали с щяло и нещяло. Ще му кажа, че от Криминалното са наредили, става ли?
      На Ераст Петрович му се стори, че хърбавият помощник-пристав просто е мераклия да огледа по-добре „пре-шикозния“ апартамент, пък и „турянето“ на нови печати май не беше много редно, но изкушението беше голямо. Работата наистина миришеше на тайна.


      Подредбата в апартамента на покойния Пьотър Кокорин (първи етаж на богата къща край Пречистенската порта) не направи голямо впечатление на Фандорин — когато татко му забогатя скорострелно, той също бе живял в такива богати палати. Затова колежкият регистратор не се спря в мраморното фоайе, украсено с двуметрово венецианско огледало и позлатени гипсови фризове по тавана, а влезе направо в хола — голям, с шест прозореца, обзаведен в най-модерен руски стил: с изографисани ракли, с дъбови резби по стените и красива кахлена печка.
      — Бон тон живот са си живели, нали ви казвам — кой знае защо шепнешком се обади съпровождачът.
      В този миг Ераст Петрович поразително приличаше на млад сетер, току-що пуснат в гората и пощръклял от острия, привлекателен мирис на близкия дивеч. Завъртя глава наляво и надясно и безпогрешно определи:
      — Онази врата е на кабинета, нали?
      — Тъй вярно.
      — Хайде тогава!
      Не се наложи да търсят дълго кожената папка — тя лежеше насред масивното писалище, между малахитовата мастилница и пепелника от черупка на седефена мида. Но преди Фандорин нетърпеливо да докосне скриптящата кафява кожа, погледът му се плъзна по една снимка в сребърна рамка, поставена на най-видно място на писалището. Лицето на портрета беше толкова поразително, че Ераст Петрович дори забрави за папката: обърната в полупрофил го гледаше буйнокоса Клеопатра с огромни матовочерни очи, с гордо изпъната шия и едва загатната жестокост в своенравната линия на устните. Но най-много го омагьоса изразът на спокойна и самоуверена властност, толкова изненадващ на моминското лице (Фандорин си пожела дамата на снимката непременно да е госпожица).
      — Брей, бива си я — подсвирна озовалият се до него Иван Порфириевич. — Коя ли ще е? Я да видим… И без да му мигне окото, със светотатствена ръка измъкна от рамката вълшебния лик и обърна снимката откъм гърба. С наклонен и разтегнат почерк там пишеше:
C>
      На Пьотър К.
      И Петър, като излезе вън, плака горко. От любовта да не се отречете!
@     А.Б.
C$
      — С апостол Петър го сравнява май, а себе си значи с Исуса? Ама че амбиции! — изсумтя помощник-приставът.
      — Да не би пък заради таз персона да се е гръмнало нашето студентче, а? Опа, ето я и папчицата, не сме били път бадева.
      Иван Прокофиевич разтвори кожената подвързия и измъкна едно-единствено листче от вече познатата на Ераст Петрович синкава хартия, но този път на нея се мъдреха нотариален печат и няколко подписа.
      — Отлично — кимна със задоволство полицаят. — Ето че и завещанието излезе на бял свят. Какво ли пише тук, а? Я да видим?
      Той изчете документа за по-малко от минута, но на Ераст Петрович тази минута се стори цяла вечност. Беше обаче под достойнството му да наднича през рамото му.
      — Ама че работа, а! Няма що, страхотна изненада за братовчедите! — възкликна с необяснимо злорадство Иван Прокофиевич. — Гледай го ти нашия Кокорин, на всички им натри носа. Това го разбирам аз по нашенски, по руски! Нищо че е малко непатриотично. Ето че и „мръсникът“ се изясни.
      Изгубил от нетърпение всякаква представа за приличие и чинопочитание, Ераст Петрович издърпа листчето от ръцете на старшия по звание и прочете следните думи:
C>
#     Духовно завещание
      Аз, долуподписаният Пьотър Александрович Кокорин, бидейки напълно с ума и паметта си, обявявам пред почтените свидетели своето завещание по повод принадлежащото ми имущество.
      Завещавам цялото си движимо и недвижимо имущество, пълен списък на което притежава моят адвокат Семьон Ефимович Берензон, на г-жа баронеса Маргарета Естер, поданичка на Британия, с цел тя да използва всички тия средства за нуждите на образованието и отглеждането на сираците. Сигурен съм, че г-жа Естер ще се разпореди с тия средства по-разумно и честно, отколкото нашите набедени благотворители.
      Това ми завещание е последно и окончателно, притежава законна сила и отменя предишните ми завещания.
      За изпълнители на завещанието назначавам адвокат Семьон Ефимович Берензон и студента от Московския университет Николай Стенанович Ахтирцев.
      Настоящето духовно завещание е съставено в два екземпляра, единият от които остава у мен, а другият е предаден за съхранение в адвокатската кантора на г-н Берензон.
@@    Москва, 12 май 1876 година
@     Пьотър Кокорин
C$


>     Глава втора,
#     В която има само разговори

      — Не знам, Ксаверий Феофилактович, не знам вие какво мислите, само че на мен ми е странно — повтори Фандорин разгорещено. — Има някаква тайна тук, честно. — И упорито подчерта: — Да, именно тайна! Вижте какво излиза. Първо, самоубийството е някак си нелепо, „наслука“, с един-единствен патрон в барабана, сякаш хич не е и смятал да се застрелва. Ама че фатален малшанс. И тонът на предсмъртната бележка е някак странен, нали? Уж е надве-натри писана, а засяга извънредно важен проблем. Много сериозен проблем! — гласът на Ераст Петрович чак звънна от емоции. — Само че на проблема ще се върна след малко, а засега вижте завещанието. Не ви ли е подозрително?
      — И какво толкова подозрително виждате в него, драги? — промърмори Грушин, небрежно разлиствайки „Полицейския бюлетин на градските инциденти“ за изминалото денонощие. Това нелишено от познавателен интерес четиво обикновено идваше в управлението следобед, тъй като не съдържаше особено важни работи — имаше всякакви дреболии, дори пълни глупости, макар че понякога изскачаше и по нещичко интересно. Споменаваше се например и вчерашното самоубийство в Александровската градина, но, съвсем според очакванията на опитния Ксаверий Феофилактович, нямаше никакви подробности и естествено не се цитираше текстът на предсмъртната бележка.
      — Ами вижте! Кокорин се гръмва уж на шега, а завещанието въпреки предизвикателния му тон е съставено според както си му е редът — с нотариус, с подписи на свидетели, с изброяване на изпълнителите — взе да сгъва пръст след пръст Фандорин. — Пък наследството не е шега работа — огромно е! Лично ходих да проверя — две фабрики, три завода, къщи в няколко града, корабостроителница в Либава*, половин милион струват само ценните му книжа в Държавната банка!
      [* Либава — Днес гр. Лиепая, важно морско пристанище в Литва. — Б.пр.]
      — Половин милион? — ахна Ксаверий Феофилактович, вдигайки поглед от страниците. — Брей, провървя й на англичанката, голям късмет извади…
      — А пропо, как да си обясним какво общо има тук лейди Естер? Защо тъкмо на нея се завещава всичко, а не на някого другиго? Каква е връзката й с Кокорин? Това трябва да го изясним!
      — Че той си го е казал: не вярва на нашите хайдуци, а англичанката вече кой месец я превъзнасят по всички вестници. Не, драги, я ми кажете вие нещо друго. Как стана тъй, че това ваше поколение толкова ниско оценява живота? Нещо малко да не е така — и хайде паф-паф, хем тъй важно, патетично, с презрение към целия свят. А с какво сме го заслужили това презрение? — ядоса се изведнъж Грушин, спомняйки с какво неуважение разговаря с него вчера любимата му дъщеря, шестнадесетгодишната гимназистка Сашенка. Впрочем въпросът беше по-скоро риторичен, уважаемият пристав слабо се вълнуваше от мнението на деловодителя по въпроса, затова отново заби поглед в бюлетина.
      Затова пък Ераст Петрович се оживи още повече.
      — Тъкмо това е проблемът, за който исках да ви кажа. Ето, вземете човек като Кокорин. Съдбата му е дала всичко — и богатство, и свобода, и образование, и хубост (хубостта Фандорин я добави просто ей така, защото нямаше никаква представа как бе изглеждал покойният). А той си играе със смъртта и в крайна сметка се самоубива. И знаете ли защо? Защото на нас, младите, ни се повдига от вашия свят — Кокорин го е написал едно към едно, само дето не е навлязъл в подробности. Вашите идеали — кариерата, парите, почестите — за мнозина от нас не струват нищо. Не за това мечтаем днес. Да не мислите, че току-тъй пишат вестниците за епидемия от самоубийства? Най-добрите сред образованите младежи ни напускат, останали без духовен кислород, а вие, бащите на обществото, не си правите никакви изводи!
      Излизаше, че целият обвинителен патос се излива лично срещу Ксаверий Феофилактович, понеже наблизо не се забелязваха други „бащи на обществото“. Грушин обаче изобщо не се засегна, дори видимо доволен кимна с глава.
      — На, тъкмо тук го пише — той саркастично потропа бюлетина с нокът. — За тоз пусти недостиг на духовен кислород. „В 10 часа сутринта на улица «Чихачовска» в трети участък е открит обесен обущарят Иван Еремеев Сарахошев, 27-годишен. Според показанията на портиера Пьотър Силин самоубиецът посегнал на живота си, понеже не му останали пари да си оправи махмурлука.“ Ей така ще си идат най-добрите един по един, ще останем само ние, старите глупаци.
      — Смешно ви е на вас — отговори с горчивина Ераст Петрович — а в Петербург и във Варшава мине не мине ден — някой студент се гръмнал, някоя курсистка се отровила, гимназисти се давят. Смейте се, смейте.
      „Ще съжалявате, Ксаверий Феофилактович, ама ще е късно“ — отмъстително си помисли той, макар до този момент мисъл за самоубийство да не го бе спохождала никога — младежът имаше твърде жив характер. В кабинета се възцари тишина: Фандорин си представи скромен гроб извън църковната ограда и без кръст, а Грушин следваше с пръст редовете пред себе си и шумолеше с листата.
      — Ама че щуротии, наистина! — избоботи той. — Тия дни май всички са луднали. Я вижте тия две донесения: от трети полицейски участък — на осма страница, и от първи участък, на страница девета. Чуйте само: „В 12.35 участъковият надзирател Федорук бил извикан на «Подколоколни переулок» в дома на «Московското застрахователно противопожарна дружество» по настояване на Авдотия Филиповна Спицина, помешчица от Калуга, временно пребиваващи в странноприемница «Боярская». Г-жа Спицина обяснила, че на входа на отсрещната книжарница прилично облечен господин на видима възраст 25 години пред очите й направил опит да се застреля — опрял револвер в слепоочието си, но явно станала засечка и несполучилият самоубиец изчезнал. Г-жа Спицина настояла полицията да открие младежа и да го предаде на църковните власти за налагане на духовно покаяние. Дирене не е предприемано поради липса на престъпление.“
      — Нали ви казах! — зарадва се Ераст Петрович, който се почувства напълно отмъстен.
      — Чакайте, млади момко, още не съм свършил — прекъсна го приставът. — Чуйте нататък. Страница девета: „Докладва стражарят Семьонов (това е от първи участък). Малко след 10 сутринта бил извикан от бакалина Николай Кукин, продавач в магазина «Брикин и синове», находящ се срещу Малкия мост на река Яуза. Кукин съобщил, че само преди няколко минути някакъв студент се качил на каменния парапет на моста и опрял в главата си револвер с явното желание да се застреля. Кукин чул изщракване, но изстрел не последвал. След изщракването студентът скочил от парапета на уличното платно и бързо се отдалечил в посока на улица «Яузка». Други очевидци не са открити. Кукин ходатайства край моста да се открие полицейски пост, понеже миналата година на това място се удавила лека жена, а от подобни инциденти страдала търговията.“
      — Не разбирам — разпери ръце Фандорин. — Това ритуал ли е? Да не би да си имаме работа с тайна ложа на самоубийците?
      — Каква ложа — бавно процеди Ксаверий Феофилактович и продължи, разгорещявайки се все повече и повече. — Никаква ложа, драги ми господине, цялата работа е много по-проста. Сега и тая история с единствения патрон ми се изяснява, а преди не я разбирах. Това е един и същ човек, студентът Кокорин, той се е вихрил. Вижте тук. — Той енергично скочи и отиде пред окачената до вратата карта на Москва. — Ей го Малкия мост на Яуза. Оттук е тръгнал по „Яузка“, шлял се някъде около час и се е появил на „Подколоколни“, пред застрахователното дружество. Тук е стреснал госпожа Спицина и е продължил нататък, по посока на Кремъл. А между два и три следобед е стигнал и до Александровската градина, където премеждията му завършват по известния ни вече начин.
      — Но защо? И какво трябва да значи всичко това? — взираше се в картата Ераст Петрович.
      — Не съм аз този, дето ще каже какво значи. Но горе-долу си представям как се е случило. Решило нашето студентче — богаташко синче, типичен представител на златната младеж — да ни каже сбогом. Но преди да умре, поискало и да си разпали нервите. Някъде го бях чел, наричало се „американска рулетка“. Златотърсачите в Америка го били измислили. Зареждаш един патрон в барабана, завърташ го и — бум! Ако ти провърви, прибираш залозите, а ако не — прав ти път. Та тръгва нашият студент из Москва да предизвиква съдбата. Напълно е възможно и повече от три пъти да се е гърмял, просто не всички очевидци са викали полиция. Госпожа богоугодницата и оня Кукин с търговския си интерес са проявили бдителност, а колко опита е направил Кокорин, един Господ знае. Може пък и да се е обзаложил сам със себе си — един вид, ще се пробвам да изиграя смъртта еди-колко си пъти. Ако оцелея, значи тъй ми е било писано. Впрочем, всичко това, вече са си мои свободни съчинения. Тъй че не става дума за никакъв фатален малшанс в Александровската градина, ами чисто и просто от сутринта до следобеда студентът е изразходвал целия си късмет.
      — Ксаверий Феофилактович, вие сте истински аналитичен талант! — искрено се възхити Фандорин. — Направо го виждам пред очите си как точно се е случило.
      Похвалата, макар и да идеше от съвсем зелено хлапе, беше приятна на Грушин.
      — Аа, видяхте ли, имало значи какво да се научи от старите кримки като мен — назидателно произнесе той. — Де да бяхте служили по следователската част колкото мен, хем не в днешните висококултурни времена, а при Негово Величество Николай Павлович… Тогава не гледаха криминално управление ли е, не е ли криминално, а че и нашето управление в Москва тогава изобщо го нямаше, следствен отдел нямаше даже. Днес издирваш убийци, утре те пратят на панаира да озаптяваш народа, вдругиден ходиш по кръчмите да прибираш разни без документи. Затова пък развиваш наблюдателност и познаване на човешката душа. Е, и ставаш по-дебелокож полицай, инак в нашата полицейска служба просто няма начин — многозначително завърши приставът и изведнъж забеляза, че деловодителят май не го слуша много-много, а се мръщи на някаква своя си мисъл, дето не му дава мира. — Какво толкоз ви мъчи, хайде, казвайте…
      — Едно нещо не ми се връзва… — Фандорин нервно размърда красивите си гайтан-вежди. — Кукин разправя, че на моста е бил студент…
      — Студент е бил, естествено, какъв друг да е?
      — Да, ама Кукин откъде ще знае, че Кокорин е студент? Той е бил облечен с редингот, а на главата — шапка, даже в Александровската градина никой от свидетелите не го описва като студент. Във всички протоколи пише „младежът“ и „този господин“. Загадка!
      — На вас все загадки ви пълнят главата — махна с ръка Грушин. — Тоя Кукин си е глупак, и толкова. Видял е богатско синче, добре облечено, и е решил, че е студент. А може пък и да го е разпознал, нали е бакалин, от сутрин до вечер с клиенти работи, трябва да има набито око.
      — Клиенти като Кокорин не са и стъпвали в неговата бакалия — с основание възрази Ераст Петрович.
      — И какво от това?
      — Мисля си, че не е зле да поразпитаме по-подробно и госпожа Спицина, и бакалина Кукин. На вас, Ксаверий Феофилактович, не ви отива да се занимавате с такива дреболии, ама ако позволите, аз бих могъл… — Ераст Петрович чак се понадигна от стола, толкова му се искаше Грушин да разреши.
      Ксаверий Феофилактович понечи да прояви строгост, но размисли. Нека подуши хлапето истинската работа, нека се пробва да поразговаря със свидетели. Може пък и да излезе нещо от него. И каза тежко:
      — Не забранявам — Но още преди радостният възглас да се изтръгне от гърдите на колежкия регистратор, добави: — Само че първо бъдете така добър да завършите отчета за Негово превъзходителство. И знаете ли какво ще направим? Гледам, че минало три. Аз ще взема да си ходя, а вие утре ще ми разкажете защо бакалинът казва, че бил студент.


>     Глава трета,
#     В която се появява „прегърпеният щдуент“

      От „Мясницкая“, където се намираше Криминалното управление, до странноприемница „Боярская“, където според бюлетина „пребиваваше временно“ госпожа Спицина, бяха двайсетина минути пеша и Фандорин, макар изгарящ от нетърпение, реши да не взема файтон. Безмилостният „Лорд Байрон“, стегнал болезнено таза на деловодителя, беше предизвикал в бюджета му такова опустошение, че дори толкова дребен разход можеше да се отрази най-фрапантно върху хранителния му режим. И енергично дъвчейки рибната пирожка, която си бе купил на ъгъла на „Гусятников“ (да не забравяме, че следователският плам го остави без обяд), Ераст Петрович бодро закрачи по булевард „Чистопрудний“, където допотопни старици с допотопни пелерини и бонета хвърляха трохи на охранените нахални гълъби. По павираната улица се носеха кабриолети и файтони, които Фандорин не можеше да надбяга, и той постепенно взе да се цупи. Тъй де, къде се е видяло детектив без един хубав екипаж с бързи коне. Пак добре, че „Боярская“ е наблизо, на „Покровка“, ама оттам до река Яуза, до бакалина Кукин, е още поне половин час пеша. Тук скоростта е въпрос на живот и смърт, самонавиваше се Ераст Петрович (доста преувеличено, правичката да си кажем), а господин приставът се стиска за петнайсет копейки служебни разноски. А самият той всеки месец прибира от управлението по осемдесет рублички за персонален превоз. Това са те началническите привилегии: един се прибира у дома с личен файтонджия, а друг пеша пердаши да върши държавна работа.
      Но отляво, над покрива на сладкарница „Суше“, вече се появи камбанарията на църквата „Света Троица“, до която се намираше „Боярская“ и Фандорин ускори крачка, готов за важни разкрития.
      Половин час по-късно, унил и потиснат, той се спускаше по булевард „Покровский“, където гълъбите пак бяха охранени и нахални, само дето тук ги хранеха не дворянки, а търговки.
      От разговора със свидетелката не излезе нищо. Ераст Петрович успя да я хване в последния момент — вече тръгваше да се качва в препълнен с вързопи и пакети кабриолет, на път от първопрестолната за у дома в своята си Калужка губерния. От съображения за икономия Спицина пътешестваше по старовремски, не с железницата, а със собствените си кончета.
      Поне в това на Фандорин със сигурност му беше провървяло — ако госпожата бързаше за влака, изобщо нямаше да го изслуша. Но колкото и приказлива да беше свидетелката, както и да я въртя Ераст Петрович, излизаше едно: прав е Ксаверий Феофилактович, Спицина е видяла тъкмо Кокорин — спомена му и редингота, и бомбето, дори и лачените половинки с копченца, които не бяха споменати от свидетелите в Александровската градина.
      Последната му надежда беше Кукин, макар че най-вероятно Грушин пак щеше да излезе прав. Проклетият бакалин е плещил каквото му дойде на езика, а ти върви да го търсиш през цяла Москва, та накрая да станеш за смях пред пристава.
      Остъклената врата на бакалницата „Брикин и синове“, с изрисувана на нея голяма буца захар, гледаше право към брега и мостът се виждаше като на длан — Фандорин го забеляза тутакси. Отбеляза си също, че прозорците на дюкяна са широко отворени (сигурно е задушно), следователно Кукин наистина може да е чул „изщракването“ — каменният парапет на моста беше на не повече от петнайсет крачки. През вратата любопитно надникна мъж около четирийсетте с червена блуза, жилетка от черно сукно, кадифен панталон и високи ботуши.
      — Какво ще обича ваше благородие? — попита той. — Да не сте объркали пътя?
      — Кукин? — строго запита Ераст Петрович, който не очакваше нищо добро от предстоящите обяснения.
      — Същият, моля — наостри уши продавачът и смръщи гъсти вежди, но бързо се досети: — Ваше благородие трябва да сте от полицията. Най-покорно благодаря. Не очаквах толкова скоро да ми обърнете внимание. Господин кварталният каза, че началството ще разгледа случая, но не очаквах, Бога ми, не очаквах. Ама защо стоим на прага? Заповядайте вътре в дюкянчето. Най-покорно благодарим, ваше благородие, най-покорно благодарим! — И се поклони, и отвори вратата, и го покани с жест — един вид, целият съм на ваше разположение, моля, но Фандорин не помръдна. Само каза натъртено:
      — Аз, Кукин, не съм от участъка, а от криминалната полиция. Диря сту… оня човек, за когото сте съобщили на кварталния надзирател.
      — Скубентчето ли? — на драго сърце поде продавачът. — Ами че как, моля ви се, повече от отлично го помня. Ама че ужас, да ме прости Господ. Само като го видях как се качи на парапета и си опря пищова в главата — призля ми. Край, мисля си, пак ще стане като лани, пак никой няма да припари в магазина. Абе като мухи на мед кацат тук да се трепят! Че иди на Москва-река бе, хем е по-дълбоко, хем мостът е по-висок…
      — Млъкнете, Кукин — прекъсна го Ераст Петрович. — По-добре ми опишете студента. Как беше облечен, как изглеждаше и защо изобщо решихте, че е студент.
      — Ами че съвсем истински скубент си беше, ваше благородие — учуди се продавачът. — И мундирът му мундир, копчетата — копчета, и стъкла имаше на носа.
      — Какъв мундир? — сепна се Фандорин. — С мундир ли беше?
      — Че как инак? — Кукин презрително изгледа загубения чиновник. — Как инак ще разбера скубент ли е или друг някакъв? Да не съм толкова прост, че да не отлича скубентски мундир от чиновнически?
      Ераст Петрович нямаше какво да възрази срещу справедливата забележка на свидетеля, бръкна в джоба си и извади малко бележниче с молив — да си записва показанията. Фандорин беше купил бележника току преди да постъпи на служба в Криминалното и вече трета седмица го разнасяше без полза, но днес най-сетне влезе в работа — от сутринта колежкият регистратор беше изпълнил вече няколко странички със ситния си почерк.
      — Опишете как изглеждаше този човек.
      — Човек като човек. Нищо особено, малко пъпчив в лицето. И тия стъкла…
      — Какви стъкла — очила или пенсне?
      — Ами такива с лентичка.
      — Ще рече, пенсне — записваше Фандорин. — Някакви други белези?
      — Много изгърбен такъв… Кажи го, раменете му над главата стърчаха. Абе скубент като скубент, нали това казвам…
      Кукин недоумяващо гледаше умълчалия се чиновник, който примигваше, мърдаше устни, прелистваше малкото си тефтерче. Явно се беше замислил човекът.
      „Мундир, пъпчив, пенсне, силно прегърбен“, пишеше в бележника. Малко пъпчив, ама това не е важно. За пенсне в описа на Кокориновите вещи не се споменава нищо. Да го е изгубил? Възможно е. И свидетелите не споменават нищо за пенснето, но тях никой не ги е и разпитвал за външността на самоубиеца — от къде на къде? Прегърбен? Хм. В „Московские ведомости“ май беше описан като „снажен левент“, но репортерът не е присъствал при събитието, не е виждал Кокорин, тъй че може да го е нарекъл „левент“ за по-ефектно. Оставаше студентският мундир — това си беше неоспоримо. Значи ако на моста е бил Кокорин, излиза, че във времето между единайсет и дванайсет и половина той по неизвестни причини се е преоблякъл в редингот. Интересно, къде ли го е направил? От Яуза до „Остоженка“ и после обратно до Московското застрахователно противопожарно дружество е доста път, няма начин да се оправиш за час и половина.
      И в тоя момент Фандорин го сви под лъжичката, като разбра, че му остава един-единствен изход: да хване тоя Кукин за врата, да го откара в участъка на „Моховая“, където тялото на самоубиеца още лежи в леда в моргата, и да проведе разпознаване. Ераст Петрович си представи пръснатия череп със засъхналата коричка от кръв и мозък и съвсем естествено в съзнанието му изплува образът на закланата търговка Крупнова, който все още навестяваше кошмарните му сънища. Не, хич не му се слизаше в „хладилното“. Но между студента от Малкия мост на Яуза и самоубиеца от Александровската градина имаше някаква връзка, която непременно трябваше да се разнищи. Кой би могъл да каже бил ли е Кокорин пъпчив и прегърбен, носил ли е пенсне?
      Най-напред госпожа Спицина, но тя сигурно вече наближава Калужката застава. На второ място камердинерът на покойния, как му беше името? Впрочем няма значение, следователят го е разкарал от жилището, върви го търси сега. Остават свидетелите от Александровската градина и преди всичко двете дами, с които Кокорин е разговарял в последните мигове от живота си, те поне трябва да са го огледали до най-малката подробност. Ето ги, в тефтерчето е записано: „Елизавета Александровна фон Еверт-Колоколцева, 17 г., дъщеря на действителен таен съветник, г-ца Ема Готлибовна Пфул 48 г., «Малая Никитская», собствен дом.“ Явно няма начин да си спести файтона.


      Денят нямаше край. Бодрото майско слънце, което не се умори да огрява златоглавия град, неохотно се плъзгаше надолу към покривите, когато прежалилият четирийсет копейки Ераст Петрович слезе от файтона пред изящна къща с дорийски колони, гипсови украси по фасадата и мраморни стъпала. Видял, че пътникът му се колебае пред вратата, кочияшът подметна:
      — Не бойте се, туй е генералската къща, казвам ви. Не карам хора от вчера.
      „Ами ако не ме пуснат?“ — трепна Ераст Петрович от страх пред възможното унижение. Хвана лъскавото медно чукче и удари два пъти. Масивната врата украсена с бронзови лъвски муцуни, се разтвори и през нея надникна портиер с разкошна ливрея със златни ширити.
      — Господин барона ли търсите? От министерството ли? — делово попита той. — С доклад или само поща носите? Ами влезте де, влезте.
      В просторното антре, ярко осветено и от полилей, и от газени лампи, посетителят съвсем се сви.
      — Аз всъщност търся Елизавета Александровна — поясни той. — Ераст Петрович Фандорин от Криминалната полиция. По спешна необходимост.
      — От Криминалната ли? — презрително се смръщи вратарят. — Да не би за вчерашната история? Изключено! Госпожицата кажи-речи не спря да плаче, през нощта не е мигнала. Нито ще ви пусна, нито ще докладвам за вас. Негово превъзходителство и без това се закани да им откъсне главите на вашите от участъка, дето изтормозиха Елизавета Александровна вчера с разпити. Хайде, хайде, хващайте си пътя — и взе, мизерникът му ниеден, да изтиква Ераст Петрович към изхода с тлъстия си търбух.
      — А госпожица Пфул? — почти отчаян, извика Ераст Петрович. — Ема Готлибовна, четирийсет и осем годишна? Поне с нея да се видя! От държавна важност!
      Портиерът важно премляска.
      — Хайде от мен да мине, ще ви пусна при нея. Ей на, там под стълбата вървете. По коридора третата врата вдясно. Там й е стаята на госпожа гувернантката.
      При почукването на Фандорин отвори висока костелива персона, която мълчаливо впери в посетителя кръглите си кафяви очи.
      — От полицията, Фандорин се казвам. Вие ли сте госпожа Пфул? — колебливо произнесе Ераст Петрович и за всеки случай повтори на немски: — Полицайамт. Зинд зи фройлайн Пфул? Гутен абенд*.
      [* Полицейско управление. Вие ли сте госпожица Пфул? Добър вечер (нем.) — Б.пр.]
      — Добър фечер, — строго отвърна костеливата жена. — Да, аз зъм Ема Пфул. Заповядайте. Зеднете на този щол.
      Фандорин седна, където му беше казано — на виенския стол с извитата облегалка, пред писалището, на което най-стриктно бяха подредени някакви учебници и топчета хартия. Стаята беше хубава, светла, но някак много скучна, истинско мъртвило. Само на прозореца стояха цели три саксии бухнало мушкато — единственото ярко петно в цялото помещение.
      — Идете заради онзи глупав младеж, който зе застрелял? — попита госпожица Пфул. — Аз отговорих вчера на всички въпроси на господин полицая, но ако искате да питате още, мошете да питате. Аз добре разбирам, че работата на полицията е много важна. Чичо ми Гюнтер е бил главен кавалерийски подофицер в заксонска полиция.
      — Аз съм колежки регистратор, четиринайсети клас — поясни Ераст Петрович, който не искаше да го вземат за някакъв си фелдфебел.
      — Да, аз различавам чинове — кимна немкинята, сочейки с пръст петлиците на неговия мундир. — Злушам фи, гозподин колежки регистратор.
      В този момент вратата се отвори и влетя светлокоса девойка с очарователно порозовяло лице.
      — Фройлайн Пфул! Morgen fahren wir nach Kuntsewo!* Честна дума! Татко позволява! — занарежда тя от прага, но като зърна външния човек, се запъна и засрамено млъкна, обаче сивите й очи гледаха младия чиновник с най-живо любопитство.
      [* Утре отиваме в Кунцево! (нем.) — Б.пр.]
      — Фъзпитаните баронеси не тичат, а ходят — с престорена строгост натякна гувернантката. — Особено ако за вече на зедемнайзет години. Ако не тичате, а ходите, ще остане време да фидите непознат човек и учтиво да го поздравите.
      — Здравейте, господине — прошумоля вълшебното видение.
      Фандорин скочи и се поклони, макар да се чувстваше ужасно. Девойката страшно му хареса и горкият деловодител се уплаши, че ей сега ще вземе да се влюби в нея от пръв поглед, а това не биваше да се случва. Дори навремето когато баща му благоденстваше, такава принцеса не беше за неговата уста лъжица, какво остава пък, сега.
      — Здравейте — отвърна той много сухо, сурово смръщил вежди и мислено добави: „Колко ли жалък ви изглеждам! «Той бе титулярен съветник, а тя — с баща генерал?» Не, госпожице, няма да стане! Да не говорим, че има да опъвам каиша дори докато стана титулярен…“
      — Фандорин, Ераст Петрович, колежки регистратор, от управлението на криминалната полиция — представи се той с най-официален тон. — Водя разследването относно вчерашното печално произшествие в Александровската градина. Възникна необходимост да зададем някои и други въпроси. Но ако ви е неприятно — напълно разбирам колко сте били разстроена — стига ми разговорът с госпожа Пфул.
      — Да, беше ужасно. — Очите на девойката, бездруго огромни, се разтвориха още повече. — Макар че аз тогава замижах и почти нищо не видях, а после припаднах… Но ми е много интересно! Фройлайн Пфул, може ли да остана. Моля ви! В края на краищата аз съм също толкова важна свидетелка, колкото и вие!
      — В интерес на следствието аз от моя страна също бих предпочел госпожица баронесата да присъства — прояви малодушие Фандорин.
      — Редът си е ред — кимна Ема Готлибовна. — Финаги съм фи повтаряла, Лизхен: Ordnung muss sein*. Трябва да сме послушни на закона. Мошете да останете.
      [* Трябва да има ред (нем.) — Б.пр.]
      Лизенка (стремително затъващият Фандорин мислено вече беше започнал да нарича Елизавета Александровна по този начин) веднага приседна на кожения диван и се вторачи в нашия герой.
      Той се овладя и любезно се обърна към фройлайн Пфул:
      — Ако обичате, опишете ми оня господин.
      — Гозподина, който застреля зебе зи? — уточни тя. — Na ja.* Кафени очи, кафена коса, ръст доста фисок, мустаци и брада няма, бакенбарди не, лице зъвзем младо, но не добро. Зега за дрехите…
      [* И така (нем.) — Б.пр.]
      — За дрехите след малко — прекъсна я Ераст Петрович. — Казвате, че лицето не било добро. Защо? Заради пъпки ли?
      — Pickeln — преведе изчервилата се Лизенка.
      — A ja, пхъпки — наблегна на непознатата дума гувернантката. — Не, оня гозподин нямаше пхъпки. Имаше хубава, здрава кожа. А лицето му не добро.
      — Защо?
      — Злоба! Гледал, зякаш изкал не убива зебе зи, а някой зъвзем друг. О, това кошмар — възбуди се от спомена Ема Готлибовна. — Пролет, чудесно злънчево време, всички господа и дами зе разхождат, даже стражар се подал от футката си…
      При тия думи Ераст Петрович целият пламна от притеснение и хвърли кос поглед на Лизенка, но тя, види се, бе свикнала със своеобразния изговор на своята дуеня и гледаше все така доверчиво и лъчезарно.
      — А имаше ли пенсне? Може да не го е носил, да му се е подавало от джоба? С копринена лента? — сипеше въпроси Фандорин. — Не ви ли се стори прегърбен? И още нещо. Знам, че е бил облечен с редингот, но нищо ли във външния му вид не подсказваше, че е студент — например униформен панталон? Забелязахте ли нещо такова?
      — Аз финаги всичко забелязах — отвърна с достойнство немкинята. — Панталонът кариран и от скъпа фълна. Пенсне изобщо няма. Непрегърпен, не. Оня гозподин имаше добра стойка. — Тя се замисли и неочаквано попита: — Прегърпен, пенсне и щудент? Защо фие питате така?
      — Защо, какво има? — наостри уши Ераст Петрович.
      — Защото е штранно. Там имало един гозподин. Прегърпен щудент с пенсне.
      — Как?! — ахна Фандорин. — Къде!?
      — Фидях един такъв гозбодин… jenseits… от другата страна на оградата, на улицата. Стоял там и гледал нас. Аз дори помислих, че зега гозподин щудентът ще помага нас да прогоним този ужазен човек. И беше много прегърпен. Това го видях по-късно, когато оня гозподин вече зе уби. Щудентът зе обърна и бързо-бързо зи тръгна. Тогава видях колко е прегърпен. Така става, когато децата от малки не учат да зедят правилно. Правилен зедеж е много важен. Моите възпитаници винаги зедят правилно. Фижте фройлайн баронеса. Как прав държи гръбнака? Много красиво!
      Тук вече Елизавета Александровна се изчерви, и то тъй, че Фандорин за миг изгуби нишката, макар съобщението н

  Русия ще праща четири апарата към Луната     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

     

• Антония Михайлова
• 25 май 2015 г. в 11:31 Последна промяна: 
  26 май 2015 г. в 00:44
•  

Една от сондите трябва да вземе образци лунен грунт и да ги достави на Земята за изучаване.

В близките планове на „Лунната програма“ на Института за космически изследвания (ИКИ) на РАН се предвижда изпращането на четири ключови апарата, в задачата на които влиза вземането на грунт, съобщава предИнтерфакс директорът на ИКИ и вицепрезидент на РАН Лев Зельони.

„Има т.нар. голяма програма, за далечна перспектива, която включва и пилотирана част. Тя се обсъжда. И има подпрограма, да я наречем условно научно-разузнавателна. В нея са предвидени четири първи автоматични станции, които ще се отправят към Луната“, казва Зельони.

„Първа в плановете е „Луна-25″. Тя е получила такова име с отчитане на това, че последната съветска лунна станция от 1976 г. се е наричала „Луна-24″. Искаме да подчертаем, че стоим на раменете на гигантите на съветската космическа промишленост“, добавя той.

По думите му „Луна-25″ ще бъде изпратена в края на 2017 – началото на 2018 г.

Следващият етап ще стане автоматичната станция „Луна-26″. Апаратът ще носи 12 уреда с общо тегло 120 кг. Построяването на „Луна-26″ ще се извършва с отчитането на резултатите, които вече са получили американските апарати, а също европейската, индийската, китайската и японската сонда.

Зельони подчертава, че централна част на „Лунна програма“ ще бъде апаратът „Луна-27″, който ще кацне в една от полярните области на Луната. „Неговата задача ще бъде да вземе проби грунт от дълбочина до два метра, като съхрани наличието на летливи вещества“, разказва той.

Още един важен експеримент ще стане станцията ъ, която не само ще вземе образци грунт от Луната, но и ще ги донесе на Земята за провеждане на по-фин геохимичен анализ и изследване на изотопния състав.

  Да колонизираме Луната с аватари     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

    © NASA"s Goddard Space Flight Center

• Антония Михайлова
• 12 декември 2015 г. в 10:45 Последна промяна: 
  12 декември 2015 г. в 10:47
•  

Ръководителят на пилотираните програми на Роскосмос Олег Саприкин смята, че можем да колонизираме Луната с роботи аватари, които да се управляват от Земята или от космическото пространство, съобщава РИА Новости.

Според предлаганата концепция механичен робот аватар ще се управлява чрез екзоскелет с обратна кинематична връзка, който изцяло повтаря човешкото тяло.

Като облече екзоскелета, човек „фактически ще се потапя в тялото на този аватар“, пояснил Саприкин на пресконференция, посветена на пилотираната космическа експедиция на Марс.

„Използвайки такъв робот, може, дори бих казал не виртуално, а практически реално, да се пътешества в Слънчевата система. Преди всичко на Луната е интересно да го използваме, защото… Какво е управлението на такива роботи на Луната? Фактически при тези задръжки, които сега има с Луната – това са около 4 секунди – може да се използва копиращ режим. В режим на реално време човек ще работи с този робот“, отбелязал ученият.

По-рано ръководителят на Центъра за подготовка на космонавти Юрий Лончаков съобщи, че руски робот андроид скоро ще бъде изпратен на МКС.

Прототипът на робота андроид SAR-401, разработен от НПО „Андроидна техника“, беше представен през ноември 2013 година в Звездното градче. След това компанията създала образец, който ще може да изпълнява около 50 операции в Открития космос.

  Американците гръмнали лунна база на извънземни     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

    Този обект очевидно не е създаден от природата.
© NASA

• Антония Михайлова
• 2 декември 2013 г. в 19:52 Последна промяна: 
  2 декември 2013 г. в 20:04
•  

На 9 октомври 2009 година американците бомбардирали Луната. От космическия апарат LCROSS (Lunar Crater Observation and Sensing Satellite) се отделила „бомба” – ускорителна степен на ракетата Centaur с тегло над два тона.

С огромна скорост тя се врязала в повърхността на нашия естествен спътник и вдигнала взривен облак на височина няколко километра. След няколко минути на това място, в кратера Кабеус на Южния полюс, паднала втора „бомба” – самият апарат LCROSS, заснел взрива. Изригването се виждало от Земята.

Експериментът с бомбардировката се провеждал от изследователския център „Еймс” на НАСА. Според официалната версия неговата цел била да определи има ли вода на Луната. Нейните пари, изхвърлени от взрива, трябвало да бъдат уловени от уредите.

В крайна сметка учените открили вода и обявили, че тя е не само в почвата. Има дори лед, който изпълва дъното на някои кратери.

А любителите на аномалното направили къде по-потресаващо откритие. В хода на експеримента те открили обект с правилна геометрична форма – внушителна постройка, която не може да е друго освен база на пришълци.

„Базата” се вижда на снимка, която лежи на масата на един от служителите на центъра „Еймс”, по-конкретно под лявата ръка на Антъни Колаприт, както станало ясно. До него е Карън Ганди-Бърлет, а заедно те обработват данните, получени от апарата LCROSS. Репортаж е излъчен и по телевизията.

Снимката със зданието лежи под ръката на служителя на НАСА.

Разглеждайки записаните кадри от репортажа на „Еймс”, някои от зрителите разгледали подробности на снимката. Разбира се, те не били предназначени за обикновени хора и попаднали в обектива случайно.

Зданието е голямо и се намира в кратера.

Целта от кратера Кабеус

Конспиративните версии са три. Ентусиастите ги излагат в сайтаufosightingsdaily.com. Според едната НАСА специално е унищожила база на пришълци, която била открита случайно в процеса на подготовката за бомбардиране. За да не се доберат конкуренти от други страни до обекта, които активно правят планове за усвояването на Луната. Например китайците. Или дори японците и индийците. Пък и на Русия може да й дойде наум да стигне дотам.

Друга версия твърди обратното – след като видели „базата” на една от снимките, направени от сондата LCROSS, специалистите от НАСА решили да я гръмнат.

Взривът в кратера Кабеус. Някои смятат, че той е бил ядрен.
© NASА

В същото време първоначално за удара бил избран друг кратер – Кабеус А. В последния момент ръководителите на експеримента го заменили с Кабеус, разположен по-далече. Според официалната версия новото място се показало като по-привлекателно в смисъл за възможно наличие на вода.

Така, според официалната информация, е изглеждала бомбардировката на началния етап.
© NASA

Както показали анализите, в облака от взрива освен вода (над 100 килограма) се съдържали 570 кг въглероден диоксид, 140 кг водород, 160 кг калций, 120 кг живак и 40 кг магнезий. Открити са също следи от амоняк, натрий, сребро и злато. И кой знае за какво свидетелства цялата тази „химия” – дали за наситената с различни елементи лунна почва, или за взривените обекти на „базата”.

Още две бомби

В началото на януари 2013 година НАСА обнародва кадрите, направени от камерите, монтирани на орбиталните апарати Ebb и Flow. Те също бяха разбити в повърхността на Луната, но вече на Северния полюс. В нощта на 17 срещу 18 декември 2012 година апаратите се врязаха в скалите със скорост около 2 км в секунда.

Сондите близнаци Ebb и Flow над половин година изучаваха аномалиите на гравитационното поле на Луната и нейния вътрешен строеж в рамките на проекта GRAIL (Gravity Recovery and Interior Laboratory). Този проект беше ръководен от Масачузетския технологичен институт (MIT). Двойката летеше на височина около 50 километра и едва преди да бъде врязана в повърхността, се спусна по-ниско.

Снимката, привлякла вниманието на любителите на аномалното, е направена на 14 декември – три дни преди планирания удар.

Едната камера е снимала картината отпред – в хода на полета, другата – отзад. Особеностите на лунната повърхност са представени от височина под 10 километра.

Своеобразната изненада се появява на 56-ата секунда от публикувания от НАСА филм, създаден от редица последователни снимки. Една от сондата прелита над доста внушителен обект с правоъгълна форма, или поне така изглежда обърнатата към наблюдателя част от конструкцията. Тя прилича на развалини, чиито основи са се запазили. Снима камерата, монтирана отзад на сондата, затова обектът се отдалечава.

Обектът, заснет от американските сонди, прилича на останки от сграда.
© NASA

НАСА не коментира по никакъв начин появата на „развалините”. Освен това видеото с тях е премахнато от официалния сайт – линкът, който преди водеше към него –http://www.nasa.gov/multimedia/videogallery/index.html?media_id=158296571, е допълнен с друго съдържание. Подозрително.

Може би на Луната наистина са останали следи от дейността на някоя по-развита цивилизация?

Всъщност на снимката под ръката на Антъни наистина се вижда правоъгълник. Как да си го обясним?

Само по един начин може да се провери дали „базата” се е запазила: още веднъж да се снима районът от кратера Кабеус. Но сега това е само по силата на американците.

В същото време…

Те си имат офис на Луната

Третата версия е още по-безумна от първите две. Тя гласи, че има извънземна база на Луната, но тя не е заета от пришълци, а от земни служители, които провеждат там изследвания. Ето че и този млад човек – Антъни Колаприт от центъра „Еймс” – също е получил назначение там и разглежда на снимката бъдещата си месторабота. Може би и Карън ще полети с него. Бомбардировката няма никакво отношение към базата.

Версията е основана на показанията на британския хакер Гари Маккинън, чиято екстрадиция Америка се опитва да постигне вече няколко години. Американците искат да му лепнат 70 години затвор за взлом на компютри със секретна информация.

Гари, който е известен в средите си с ника Solo, е взломил 97 компютъра през 2001-2002 година. По думите му – не от зъл умисъл, а за да разбере какво е известно на Пентагона и на НАСА за НЛО, антигравитацията, новите източници на енергия и прочие технологии, които вероятно са заимствани от пришълци.

Хакерът открил съществуването на скрит проект и попаднал на около 400 свидетелски показания, отнасящи се до наблюдаването на „летящи чинии”.

„Ставаше дума за апарати, а не просто за НЛО – подчертава Маккинън в телефонен разговор с журналисти от Wired News. – Очевидци бяха хора, заслужаващи доверие – диспечери от военната авиация и момчета, които отговарят за стартовете на ядрени ракети.”

„Веднъж се запознах с жена – експерт по снимки от НАСА – продължава хакерът. – Тя разказа, че в осми корпус на Космическия център „Джонсън” колегите й по цял ден ретушират снимки, получени от спътници. И премахват НЛО от тях. Аз хакнах местните компютри – тези във въпросния корпус. Докато връзката не прекъснала, успях да бръкна от папка „Необработени” и да разгледам една снимка. На нея имаше сребрист обект с форма на цигара, със сфери отстрани. Той висеше над Земята. Снимката, изглежда, беше направена от спътник, намиращ се по-високо. Не забелязах върху „цигарата” никакви шевове или слепени части – нищо „човешко”.

И най-удивителното – ако се вярва на Маккинън, той получил достъп до файла Non-Terrestrial Officers. Той съдържал имената и званията на офицери от ВВС на Сащ, данни за които нямало никъде другаде. Нито в един от съществуващите документи.

„В папката имаше и информация за прехвърлянето на офицери от кораб на кораб – казва хакерът. – Но кораби или военни бази с такива имена също няма.”

Получава се, че офицерите „от папката” служат някъде далече от родната планета. Вероятно – на въпросната база от снимката на НАСА.

  11 опасни астероида очакват Земята до 2050 г.     Бъди най-интересния човек, когото познаваш 

 

    Рixabay.com

• Антония Михайлова
• 30 декември 2015 г. в 00:21 Последна промяна: 
  31 декември 2015 г. в 00:53
•  

Около 11 опасни астероида ще се сближат със Земята до 2050 година, предупреждава Министерството на извънредните ситуации на Русия.

Към големите комически обекти се отнасят астероиди с диаметър над 1 километър. На Земята са известни около 120 много големи астероидни кратера.

С падането на голям метеорит някои учени обясняват масовото изчезване на живи организми преди около 250 млн. години. Друг метеорит, според хипотезата на Луис Алварес, е довел до измиране на динозаврите.

Сравнително по-малки обекти също представляват сериозна заплаха за Земята, тъй като техни взривове до населени места в резултат на ударната вълна и нагряването могат да доведат до значителни разрушения, съизмерими с пораженията на атомен взрив. Само по случайност падналият в ненаселен районТунгуски метеорит не е предизвикало такива последствия през 1908 година.

„До 2050 година се прогнозират 11 сближения с астероиди до разстояния, по-малки от средния радиус на лунната орбита (385 000 км). размерите на тези обекти се намират в интервала от седем до 945 метра“, се казва в прогнозата на център „Антистихия“ към руското министерство на извънредните ситуации.

Най-близкото по време сближаване с обект от такава категория ще бъде на 12 октомври 2017 година с астероида 2012ТС4, който ще премине на разстояние 115 000 км от Земята със скорост 6,8 км/сек. Диаметърът на този астероид е 17 метра.

Потенциално най-опасен се явява астероидът Апофис (99942 Apophis) с диаметър 393 метра. На 13 април 2029 година той ще се сближи на разстояние 38 400 км до Земята, което е близко до височината на геостационарните спътници (35 800 км). Скоростта на сближаване ще бъде 7,42 км в секунда.

През 2016 година Министерството на извънредните ситуации на Русия не очаква опасни сближавания със Земята на астероиди над 100 метра.