Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.08.2017 17:25 - причина
Автор: fantasta Категория: Други   
Прочетен: 107 Коментари: 0 Гласове:
0



 Доминго Сантос

Притча

I

Наричаше се Хуан, въпреки че в първия етап на реорганизацията, след Голямата промяна, му определиха, друг регистрационен номер Н2. 27364. V. Но той си оставаше Хуан, защото така му казваха като малък, когато всичко беше на мястото си и светът си беше свят. Продължаваше да се нарича Хуан, макар че табелката за самоличност, която висеше на врата му, натрапваше някакви абсурдни цифри.

Беше твърде стар. Прекалено може би. Беше преживял толкова много години, че едва си спомняше за младостта. Беше на... но какво значение имаше възрастта? Беше стар колкото своя свят.

Не се занимаваше с нищо определено. На няколко пъти правиха опит да го уловят в стоманения капан на Новата организация, въпреки че никога не успяваха. Беше свободен и щеше да си остане свободен, докато има живот в него - казваше той. Беше единственият човек в целия свят, който вършеше каквото искаше и знаеше това. А то му даваше усещането за неопределимо щастие, което не би заменил за цялата власт над вселената.

В началото, когато се извърши Голямата промяна и последователно се осъществяваха реорганизациите, свързани с нея, мнозина бяха като него. Хора, отритнати от обществото, които не можеха да се приспособят към никаква промяна, нито да участвуват в коя да е от новите задачи. Другите ги наричаха „скитници" и инстинктивно страняха от тях. Но времето минаваше и Новата организация постепенно ги поглъщаше. А онези, които не се претопиха, бяха изолирани и измираха един след друг.

Остана само той. Отдавна беше единственият. Хората забравиха значението на думата „скитник" и срещнеха ли го, гледаха го с любопитство. Полицията по Градовете се опитваше да го залови и да го вмести в социалния механизъм. А той все бягаше, бягаше, бягаше. Такава беше участта му: да бяга. От град на град, като следва трасетата на въртящите магистрали и се старае да не тъпче безбрежните насипни площи, където житото, царевицата и зеленчуците избуяваха на гъсто, в изобилие. Да бяга без определена посока, чужд на всичко и същевременно съпричастен на всичко. Да бяга, да бяга, да бяга... търсейки нещо, което знае, че няма да намери никога.

Беше единствен екземпляр в света, представител на вид, застрашен от изчезване. Ала той продължаваше да върви по пътя си, като очакваше с примирение оня неизбежен ден, в който щеше да настъпи краят му.

Разказваше истории. Това беше единственото му занимание - да разказва истории.

Стари, чудни, прекрасни истории... Истории, съвсем непознати за повечето хора. Невероятни разкази, вълшебни приказки... Притчи. Хроники за други, отминали времена, далечни спомени за отдавна забравена действителност, щрихи от един свят, който беше престанал да съществува. Ала въпреки това си оставаше неговият свят. Хуан се вкопчваше в тях с патетична безнадеждност, защото те бяха единственото, което имаше. Желаеше да приобщи хората към преживяванията си, да запази ярки спомените си, да попречи на миналото да умре безвъзвратно. Мъчеше се да пробуди и да разкаже спомените си. В такива моменти лицето му се сгърчваше, а докато произнасяше думите, в очите му проблясваше светлина. Бяха истории, които почти никой не разбираше и сигурно мнозина намираха смешни, но неколцина може би ги смятаха за прекрасни.

- Имаше едно време - всички негови истории започваха с „имаше едно време", свят, който не приличаше на днешния. Тогава още нямаше Градове, нито въртящи се магистрали. Не съществуваха необятните площи с интензивни култури, нито угоителните развъдници. Земята беше разпределена и хората я обработваха сами, а не с роботи. Беше приятно да се гледа как, наведени над земята, те копаеха лехи с мотиките и заравяха внимателно семената. А животните препускаха на воля из ливадите, пасяха зелената трева и спокойно преживяха. Вече няма трева, защото фуражите от отпадъчни продукти угояват по-бързо и не заемат място. Но колко хубаво беше да видиш поля, покрити с трева...

Хората го слушаха с недоумение. Повечето не разбираха думите му, защото бяха млади и бяха родени след Голямата промяна, която бе унищожила всичко. Не познаваха значението на понятия като: мотика, сеитба, паса, трева. Неща странни, старинни, забравени.

- Да, имаше големи градове, но също и малки селца с червени покриви и съвсем бели фасади, винаги прясно варосани. Хората разполагаха с обширни пространства, в които се движеха, уединяваха се и се радваха на миговете самота. Срещаха се и огромни целини, съвсем безплодни и запустели, както и други площи, изцяло обрасли с дървета, зеленчукови градини и пасища. Имаше просторни паркове, градини и водоскоци. И плажове и планини, реки и долини, и прекрасни водопади, и ручеи, и...

- Но така се е разхищавало много земя - все се намираше някой да го прекъсне. - Къде са се побирали хората? Как са успявали да се сдобият с всичко необходимо, за да живеят?

Тогава Хуан млъкваше, навеждаше глава и не можеше да избяга от отчаянието, което късаше сърцето му.

- Да - съгласяваше се той. - Така се разхищаваше много земя.

Голяма част от слушателите на Н2. 27364.V бяха деца. Те никога не бяха чували родителите си да говорят за непознати неща и слушаха очаровани чудните разкази на Хуан за незнайни места. И му задаваха въпроси, много въпроси.

- А онези деца играели ли са и те като нас?

- Да, имаха много играчки, за да се забавляват. Имаха кончета, влакчета, кукли, ребуси, конструктори... Много играчки.

- Електронни ли са били всичките им играчки?

- Да, да... Имаше някои електронни.

- Но не всичките.

- Не. За щастие, не.

- Но тогава е трябвало те да ги разиграват. Сигурно са се отегчавали много.

- А имало ли е механизирани играчки с лазерно дистанционно управление?

- Не, нямаше.

- А кораби от гумирана пластмаса?

- Също не.

- А радари за дълго разстояние?

- Не, нямаше радари, нито детектори.

- А децата ходили ли са на хипнотично училище?

- По онова време нямаше такива училища. Децата учеха в малки училища и един учител обучаваше не повече от десет, двадесет, петдесет ученици, а не хиляда и двеста както сега. Сам обясняваше всички онези неща, които детето трябва да знае, като порасне. И децата учеха така...

- Ха, каква бъркотия!

Децата задаваха въпроси, много въпроси. Хуан се опитваше да отговори на всичките, защото му харесваше да задоволява любопитството на хората. Но докато се занимаваше с това, виждаше, че не го разбират, и мъката, която свиваше сърцето му, ставаше все по-голяма. Даваше си сметка, че говори за отминали, мъртви неща, които никога вече не ще се върнат, защото действителността беше твърде различна...

В началото хората го слушаха с удоволствие, почти с интерес, запленени от очарованието на непознатите неща, които се разкриваха пред тях за пръв път. Някои му даваха като награда за разказите разменни жетони и той успяваше да си купи част от жизненонеобходимите неща. Но с течение на времето неговите истории ставаха все по-чужди, по-неразбираеми и губеха привлекателността си. Хората започнаха да го избягват и облечените в синьо полицаи все по-често бяха по петите му. Все повече го отстраняваха от живота.

Хуан разбираше причините. Наистина за мнозина външният му вид беше необичаен. Брадата му беше пораснала и отдавна не беше използвал депилатоар; дрехите му бяха демодирани, съвсем протрити на места и ушити от плат, материал, който не се използуваше вече, а освен това се състояха от две части, вместо една. Покриваше дългите си рошави коси с нещо странно, което

наричаше шапка; не носеше прилепнали ботуши, а ниски обувки, твърде очукани и окъсани. Беше мръсен и неугледен... което не се харесваше на изрядно спретнатите хора от Новата организация.

Той се опитваше да ги накара да проумеят причините за това.

- По-рано се миех често в реките и ручеите. Но сега те изчезнаха: дойдоха хората и ги превърнаха в големи подземни канали, за да използуват изпяло водата и площите, които тя покриваше. Сега трябва да ех къпя в това, което вие наричате асептични бани, и се срамувам.

Хората не го разбираха. Не проумяваха факта, че не работи, че ходи облечен по необичаен начин, че едва преживява с разменните жетони, които му подхвърляха като милостиня ту от едно, ту от друго място. Недоумяваха защо не живее като останалите в града, в удобно минижилище за ергени или в апартамент, че не се труди като всички по четиридесет часа седмично в производствения център, във фабриката или в предприятието. Никой не разбираше как може да живее извън обществото.

Хуан разбираше това. Даваше си сметка, че отворилата се преди години пропаст между него и света се разширява все повече и ще го погълне, както се бе случило с много други преди него. Хората все по-често го отбягваха, полицаите в синьо го преследваха неуморно, не от омраза, а просто по инерция, и той не можеше да се задържи дълго в един и същи град. Малцина схващаха неговата философия. Но въпреки всичко той продължаваше да разказва невероятните си истории, „чудесните" си истории за света, когато е бил наистина свят, и обикаляше от град на град, по банкета на въртящите се магистрали, опитвайки се да не тъпче избуялите ниви, където житото, царевицата, картофите, соята и безброй други култури растяха бързо, сякаш се стремяха към смъртта.

Но настъпи мигът, когато призна пред себе си, че е прекалено изморен. Изморен да бяга, да гледа как хората се отдръпват рязко от него. Много пъти, по време на топлите или пък студени самотни нощи, си беше мислил да приключи веднъж завинаги с този живот, да се примири и да потъне в анонимността, където всички останали бяха щастливи: да изчезне заедно с тях, да се приобщи към установените норми на Голямата промяна. Някакъв необясним подтик го задържаше на мястото му, но той знаеше, че няма да устои още дълго време. Щеше да дойде денят, когато всичко ще свърши за него: ще бъде зачислен към Новата организация, независимо от желанието си, и така ще скъса със скитническия си живот, както се бе случило с много други преди него. Щеше да се превърне в още един измежду милионите безлични, безгласни и бездушни хора. И може би тогава щеше най-после да си отдъхне и да се успокои.

- Защо се съпротивлявам? - питаше се той все по-често. - Защо се боря?

II

- Градът е натам - му казаха и посочиха на изток. И Хуан продължи пътя си, знаейки какво ще намери на края.

Не беше още един Град, а Градът. Столицата на страната. Простираше се на повече от две хиляди квадратни километра площ и наброяваше сто деветдесет и два милиона жители. Градът беше укрепен откъм морето и разпръснат в многобройни долини, обградени от планински възвишения, които образуваха концентрични кръгове. Хуан си го спомняше още от времето, когато Градът гледаше към морето. Беше красив, най-красивият град в страната, въпреки че тогава още не бе столица. Имаше голяма жилищна зона, ограничена от първия кръг хълмове, и стара част, разположена до брега на морето. Ниските къщи, които нямаха и десет етажа, сякаш пъплеха по склоновете на първите възвишения в стремежа си да видят по-добре синята повърхност, която се сливаше с небето ей там, на хоризонта. Беше чист и спокоен град с широки и весели улици, с градини, паркове и дървета по тротоарите.

Но така се пилееше много земя, а тя беше нужна, за да се отглеждат културите за изхранване на населението. И тъй дойдоха архитектите на Голямата промяна и събориха старите сгради, като издигнаха на тяхно място големи кули от желязо, цимент и стъкло, стерилни и функционални, високи писти за движение, огромни комплекси от минижилища. Изчезнаха просторните булеварди, площадите и градините. От предишното великолепие остана само една малка сграда, древен, издигнат в чест на някакъв непознат бог, храм. Неговите осем заоблени островърхи кули от стар и хубав камък, засенчени, почти притиснати от високите жилищни блокове, които ги заобикаляха и скриваха слънцето, сякаш искаха да стигнат небето. Никой не знаеше защо все още не посягаха на храма.

Хуан тръгна към Града, следвайки от вътрешната страна трасето на въртящата се писта - огромна артерия за бързо придвижване, която пресичаше в права линия неравния релеф на страната и преминаваше през древни реки, планини и долини. Отляво и отдясно, както винаги, безбрежните обработваеми площи, големите силози, огромните угоителни ферми за добив на месо заемаха мястото на старите села и махали. Превозните средства се движеха бързо по пистите и Хуан ги виждаше как профучават като стрели: фш, фш, фш! В небето, по четирите въздушни коридора за местно движение, се разминаваха светкавично летателните машини. Виждаха се като големи сенки, които браздяха небето, подобно на огромни птици, прехвърчащи над полята. Огромни птици. Защото другите, дребните птички от миналото, които кацаха по дърветата и поздравяваха с песен слънцето, бяха изчезнали.

Накрая той стигна до Града. И както винаги, когато влизаше в нов град, гледката на монолитните сгради го зашемети.

Градът е прекалено голям. Огромен конгломерат от желязо, цимент и стъкло, споени в абсурдния си стремеж да стигнат небето. Къщите са като хиляди очи без зеници, втренчени в нищото, застинали, мъртви. В града няма крива линия - всичко е право, студено, изсечено, с твърди ъгли на изострените плоскости. Въртящите се писти се пресичат на седемнадесет нива за движение, образувайки сложна мрежа, учудващо гъста плетеница, която обхваща в хаотичната си паяжина целия Град.

Въпреки това хората са доволни от Града си. Казват, че е най-яркото доказателство за мощта им. Построяването му е дело на титани и те, само те са го осъществили. Това ги кара да се чувствуват могъщи. Гледат влюбено Града си и гордостта гъделичка сърцата им. Казват, че той е техният шедьовър, техният грандиозен шедьовър.

Но човекът в Града е като мравка. Нищожно малък спрямо гигантските сгради, нищожно малък спрямо пистите за движение, нищожно малък в сравнение неорганичния комплекс на структурата му, той се чувства смазан. Обитава миниатюрна клетчица, загубена в огромния конгломерат - стаичка от няколко квадратни метра, забутана във вътрешността на някой от студените, монолитни блокове от желязо и стъкло. И в тази малка кутийка човек се ражда, живее, обича и умира. Почти никой не забелязва неговото присъствие, той е само още едно лице измежду многото други, един номер и букви в някакъв далечен централен регистър. В действителност той притежава само една табелка за самоличност, сведена до магнитен сигнал върху пластинка от неръждаема стомана, която виси на врата му. През целия си живот не е нищо повече от това. А когато умре, откачват табелката от врата му и една от многобройните машини за контрол върху населението в отдалечения Централен регистър просто заличава записа, който заема само няколко милиметра от лентата на магнитния диск. И гражданинът изчезва, сякаш никога не е съществувал.

Всичко това караше Хуан да се вълнува пред големия Град. Преди съществуваха места, където човек можеше да си отдъхне: паркове, градини, булеварди. После те изчезнаха и Градът стана негостоприемен за всички онези, които не съумяваха да възприемат новата действителност. Мнозина избягаха на село, търсейки, свободата, която липсваше в градовете. Дълго време диреха убежище в селата, изоставени от предишните им жители, които бяха предпочели сигурността на градовете. Но селата изчезваха едновременно с изменението на земята. Пристигнаха големи машини и изравниха почвата отвсякъде, заоблиха планините, запълниха долините, преградиха реките и създадоха подводни водоеми и безкрайни обработваеми площи. Природата бе променена от ръцете на човека. И хората загубиха последната си опора, последния си дом.

Хуан влезе в големия Град. И както винаги необятността му го смая. Видя, че хората, които бързаха по пешеходните писти, се отдръпваха пред него и го оглеждаха с любопитство, примесено с почуда, но той вече беше свикнал. Знаеше, че им изглежда различен, но усещаше, че тук се различава още повече. И за пръв път си помисли, че това го смущава. Почувствува се виновен, без да знае точно за какво. Инстинктивно се прилепваше до стените, опитвайки се да мине незабелязано пред погледите, които го пронизваха.

Вървеше без определена посока под седемнадесетте нива на пистите за движение, които закриваха слънцето, блед под изкуствените светлини на лампите въпреки загара си, потиснат от огромните кули, високи повече от сто етажа. И без да разбере как, излезе на някакво непознато място. Изобщо не очакваше да го види. макар и да бе чувал да се говори за него.

Малък площад с квадратна форма беше хлътнал като кладенец сред високите бетонни грамади, които го ограждаха. Пистите за движение не го пресичаха, а го заобикаляха. Неголеми зеленожълти лехи упорствуваха в желанието си да оживеят, въпреки че слънцето едва се процеждаше до тях. Насред площада се издигаше странна древна постройка, съвсем различна от околните.

Хуан спря възхитен. Доста беше слушал за нея, дори си спомняше някакви снимки. Сега тя бе само древен и безполезен паметник, израз на отминала и необяснима почит към всичко старинно. Но в далечните времена, когато все още съществуваха храмове и хората вярваха в бога, това беше известен храм. Полюбува се на осемте, обсипани с тесни и дълги прозорчета, кръгли кули, наподобяващи осем вретена - четири от едната страна и четири от другата симетрични, свързани от филигранни арки със странна и дръзка архитектура, тънки и изящни - досущ осем стрели от стар и хубав дялан камък... Почувства, че дълбоко в него нещо се отъждествяваше с този архаичен паметник, който му припомняше отминалите времена, историите, които обичаше да разказва преди.

Хората минаваха с безразличие край храма и почти не го забелязваха, като отживелица от древността. Хуан не успя да се сдържи, спря един мъж, горе-долу на негова възраст, облечен в широките униформени дрехи, които спадаха към отличителните белези на жителите на Града.

- Извинете... Можете ли да ми кажете какъв е този паметник?

Мъжът погледна Хуан, след това изваяните кули. После вдигна рамене.

- Не знам. Във всеки случай дните му са преброени. Преди малко казаха по телевизията, че ще го съборят, за да построят нов жилищен блок. За това, което служи...

Докато мъжът се отдалечаваше, Хуан почувствува остра и безгранична болка. Отново хвърли поглед към високите, заострени кули, неуместно барокови сред студената функционалност на околните сгради. Да, беше логично. Въпреки че нещо в душата му подсказваше, че не бива да правят това с един от малкото паметници на стария, изгубен свят.

Някой го потупа леко по рамото. Хуан се обърна. Някакъв неприветлив мъж, облечен в синьо, висок, студен и строг, го гледаше втренчено от висотата на властта, която му даваше униформата.

- Кой сте вие? Какво правите тук? Защо сте облечен толкова странно? Хайде, размърдайте се, кажете нещо. Покажете ми табелката си за самоличност.

III

Добре, той отново беше тук.

Много пъти го бяха разпитвали по същия начин, задавайки му подобни въпроси. Във всеки град, при всички случаи. Винаги досега се бе опитвал да ги избегне, като се защищаваше, доколкото можеше, от преките атаки.

Но сега беше по-различно.

Погледна назад към осемте кръгли кули на древния паметник.

- Казвам се Хуан - рече той.

Полицаят беше висок, величествен. Смръщи вежди, като го чу.

- Хуан ли? Не знам такова име. Къде ви е табелката?

Както всички други граждани, преживели Голямата промяна, Хуан носеше табелката си за самоличност, окачена на къса верижка на врата, без закопчалка. Показа я.

- Добре - каза мъжът в синя униформа, след като я провери с магнитен молив. - Н2. 27364. V. Добре. Къде живеете?

Хуан направи неопределен жест.

- Тук някъде. Където и да е. Транспортните средства профучаваха над главите им и пистите за движение вибрираха леко под тях. Хуан погледна правоъгълния къс ясно небе над кулите, кръстосвано от сенките на големите метални птици, които се движеха там горе.

- Това не е отговор - каза полицаят. - Всеки човек си има определено жилище. Защо сте облечен в тези странни дрехи?

- Те са всичко, което имам.

- А защо не сте поискали да ви дадат други от Отдела за облекло?

Хуан повдигна рамене.

- Защо? Все още не са ми нужни. Имам си тези. Полицаят в синьо беше озадачен.

- Не ви разбирам - обясни той. - Казвате, че не живеете на определено място, нямате други дрехи и не държите да имате... Къде ви е работната карта?

Хуан се подвоуми за миг. В друг случай би се опитал да избегне по някакъв начин въпросите. Щеше да разкаже някоя история, своята история, и може би щеше да убеди полицая да го остави на мира, защото и така бе щастлив. Но сега бе стигнал края на пътя си. Вече не се чувствуваше щастлив, като живееше по този начин: разбираше, че има нужда от нещо друго. Знаеше го, откакто влезе в Града, откакто видя древния паметник и му казаха, че са запланували да го съборят, за да изградят върху неговите развалини нов стерилен блок с циклопски жилища, в който ще погребат още човешки същества. Старото се разпадаше и отстъпваше път на новото. И той самият също се разпадаше.

- Нямам работна карта - отвърна. - В живота си никога не съм работил. Нямам постоянно жилище. Нямам прилично облекло. Аз съм скитник.

- Скитник ли? - измърмори полицаят. - Не знам тази дума. Почакайте за момент - подвоуми се той, - ще се свържа с началниците си.

Хуан изчака.

Някакво сребристо транспортно средство се спусна, спря пред двамата и от него слезе един мъж.

- Този ли е? - попита новодошлият.

- Да - каза полицаят.

Мъжът огледа внимателно Хуан, който седеше спокойно. За пръв път от доста време насам се чувствуваше обзет от голяма слабост.

Накрая Новата организация беше победила.

- Наистина ли не работите никъде?

- Не, никъде.

- Защо?

Лека усмивка пробягна по устните на Хуан.

- По мое време никой не беше задължен да работи - каза той. - Всеки можеше да избира свободно начина си на живот: това беше личен въпрос, който зависеше само от него. Аз избрах да не съм обвързан с някого или с нещо, да остана свободен и да тръгвам или да се връщам откъдето искам и както искам. Избрах живота на скитника.

- Скитник? - каза новопристигналият. - Не зная тази дума.

Хуан погледна първия полицай.

- Да наистина. Вече не съществува. Но преди време съществуваше и беше чудесна дума.

- А какво прави скитникът? С какво се занимавате?

- С нищо определено. Скитникът само се придвижваше от едно място на друго място, без връзки, които да го задържат, без никакви обещания, нито пък задължения. Скитникът спираше в кое да е селище, когато все още имаше такива, и помагаше на хората да свършат работата си за деня срещу малко храна, няколко монети и покрив за една нощ.

- А скитникът няма ли постоянно жилище? Нито работен фиш?

Хуан повдигна рамене.

- Целият свят беше негов дом. Ако не можеше се приюти под някоя стряха, скитникът спеше под дърветата, сред полето. В прохладните летни нощи беше красиво да гледаш и да се любуваш на звездите на небосклона, докато дойде сънят. - Въздъхна. - Да, беше много красиво.

- Не разбирам думите ви.

- Знам. Вие се стараете да говорите в сегашно време, докато аз трябва да говоря в минало. Сега вече не съществуват села, нито поля, нито дървета, само онези, от оградените плантации. Хората не лягат на земята с лице към небето, за да наблюдават звездите. Вече няма обори, нито плевници, нито ферми. Затова няма и скитници. Затова и вие не ме разбирате.

Човекът поклати глава.

- Не се безпокойте - каза той. - Ще ви дадем подслон и храна. Всички имат право на жилище и труд. Не разбирам как сте могли да живеете толкова време и без двете неща.

- Аз също - каза Хуан искрено и отново хвърли поглед към осемте барокови кули на стария храм. - Наистина ли ще го събарят? - попита той.

- Разбира се - каза другият. - Запазването му бе необяснима слабост от първия период на Голямата промяна. Той е неестетичен, обемен и безполезен. По-практично ще е да се построи нов жилищен блок.

Очите на Хуан се наляха със сълзи.

- Да - призна той. - Ще бъде по-практично.

Сребристото транспортно средство ги прекара през Града по непознатите писти за движение. За пръв път Хуан ползваше транспорт в Града и се чувствуваше отвратително. Движеха се много бързо по претъпканите писти. Отгоре на това не проумяваше как транспортното средство може да бъде в безтегловност на няколко сантиметра от земята и в същото време да следва трасето на пистата, без никой да го управлява. Вторият полицай се опита да му обясни, като разправи за някакви си „магнитни писти", и се присмя на недоверието му. Всичко беше странно, както и самият Голям град.

Накрая стигнаха до сграда, която по нищо не се различаваше от останалите. Машината излезе от пистата и се спусна леко надолу до нивото за паркиране, срещу входната врата. Човекът, който бе дошъл да го вземе, слезе и Хуан го последва.

- Какво е това? - попита той.

- Службата за Централен градски контрол - каза мъжът. - Влезте.

Хуан влезе. Вътре миришеше на антисептични средства. Неговото обоняние, свикнало с дъха на девствената земя, на ливадите, на бреговете на изчезналите реки, протестираше срещу пълната липса на мирис, не, срещу тази странна миризма, която искаше да неутрализира всички останали миризми. Още не бе прекрачил прага и невидима лъчева завеса подложи на облъчване кожата и дрехите му, унищожавайки всеки микроб или паразит, каквито вероятно носеше със себе си. Пречистен по този начин, той влезе вътре.

Сградата беше лабиринт от ярко осветени коридори. Мъжът, който го придружаваше, го заведе до малка кабина. Хората минаваха край Хуан забързани, дейни, без да спират, без дори да му обърнат внимание. Само някои му хвърляха кратък, любопитен поглед и извръщаха мигновено глави, продължавайки напред, сякаш бързаха да наваксат ценната секунда, която бяха загубили, докато го гледаха.

Кабината, в която влязоха, беше асансьор. От голямата скорост краката на Хуан затрепериха, а шумът на подемника отекваше болезнено в ушите му. Но всичко трая само няколко секунди. Вратата отново се отвори и пред Хуан и придружителя му изникнаха други коридори.

Най-накрая се озоваха в голямо помещение. В огромна, ярко осветена зала работеха не по-малко от триста души, наведени над многобройните редици от бюра. Никой не вдигна глава при отварянето на вратата. Придружителят на Хуан спря пред едно табло с много копчета и натисна едно от тях. В дъното на помещението някакъв мъж се изправи, сякаш изтласкан от пружина. Хуан имаше чувството, че бутонът бе задействувал някакъв скрит механизъм за задвижване на тялото му при получаването на импулса.

Мъжът прекоси цялата зала и се отправи към тях. Хвърли бърз поглед на Хуан и след това се обърна към придружителя му.

- Какъв проблем имате?

- Този човек - каза придружителят - бе намерен до стария храм, който ще се събаря. Казва, че няма установен адрес, нито работна карта. Нарича се „скитник".

- Скитник ли? - учуди се човекът.

- Да. Ще трябва да поискаме досието му от Централния контрол. Не разбирам състоянието му.

Другият се съгласи с глава.

- Ще го проверя. Наистина е много странно. - Погледна Хуан. - Скитник? Добре, дайте ми табелката си за самоличност и ще проверя. Седнете за малко.

Човекът си отиде, а Хуан седна в ъгъла. В просторната, ярко осветена зала триста души, наведени над масите си, работеха неуморно върху задачи, които Хуан не познаваше. Той имаше чувството,че когато работният ден свърши, ще бие звънец и тези хора ще бъдат изключени автоматично. Ще останат така, студени и безжизнени, а на другия ден биенето на звънеца отново ще ги включи в работния процес, за да продължат оттам, докъдето са стигнали, докато трети звънец ги изключи до следващия ден, и така ще бъде до безкрайност, в една безконечна верига. Потрепери при тази мисъл и се опита да я изхвърли от главата си. Намести се поудобно и продължи да чака.

Хуан чака дълго, а в голямата зала мъжете и жените се занимаваха с неизвестните си задачи. Неподвижен, потънал в мекото кресло, вперил поглед в многобройните маси, той не преставаше трескаво да се пита защо работят всичките тези мъже и жени и какво е значението на онова, което вършат. Може би и те самите не знаеха. Спомни си думите, които бе чул веднъж от един от ръководителите на Голямата промяна: „Сам човекът не, представлява нищо. Обществото му придава стойност. Затова трябва да работим за обществото всички заедно.Няма значение и фактът, че не знаем крайната цел на това, което правим, нито че работим автоматично. Трябва да мислим, че личният труд може би не е важен сам по себе си, но произведеното от десетки, от стотици ръце се превръща в нещо общополезно. Сами сме слаби, но заедно ставаме всемогъщи. В това е нашата сила."

Тези мъже и жени работеха нещо, чието предназначение не им беше известно, но го правеха с усърдие. Работеха с рутина, която вероятно имаше значение в даден момент. Преди време Хуан щеше да помисли, че се позори човешкият род, но сега убежденията му се изменяха. Може би той самият грешеше. Може би в отношението на другите към живота, в тяхното примирение, беше истинското щастие. Може би не си струваше да се ядосва за нещо, което не разбираше. Може би ако направеше опит...

Новата организация беше прекрасна без съмнение, защото преуспяваше. Имаше ли смисъл да се бори безполезно срещу нея, вместо да се остави да го приобщят.

Човекът от Новата организация работи във фабриките. Той е застанал пред огромната машина. Всеки тридесет секунди вдига ръка и задвижва лоста пред себе си, като чака да чуе изщракването. Щом го чуе, отпуска лоста, изтегля металната част и застава неподвижно. Чака още тридесет секунди. Отново вдига ръка и задвижва лоста. Изчаква да чуе изщракването, изтегля частта и пак чака. Още тридесет секунди.

И така безспир. Час след час. Ден след ден. Година след година. Отново и отново, без прекъсване. Непрестанно. Докато бъде заменен от друг човек, който продължава да върши същото на неговото място през целия си живот.

В учрежденията, седнал пред големите машини, служителят на Новата организация чака. Когато светне зелената лампичка на машината, той напечатва данните от листа, появил се незнайно откъде. След това изчаква. Машината „обмисля" шумно или тихо полученото и го „поглъща".. Светва друга зелена лампичка. Операторът вкарва нови данни.

Отново и отново. Без почивка. Без минутка покой.

В Контрола или на отговорните постове човекът от Новата организация е седнал пред голям квадратен екран. С всяко квадратче е означен човек. Кротко, спокойно служителят изчаква да светне някоя лампа, сигнализираща, че се нуждаят от него. Когато забележи това, натиска бутона. Проверява причините за повикването. Ако е от неговата компетентност, диктува решението, ако ли не, осведомява висшестоящите, като натиска друго копче на съседното табло. Когато проблемът е разрешен, светлината угасва. И отново изчакване.

Всичко това се повтаря хиляди, милион пъти, през целия му живот. Без никаква промяна.

Такъв е резултатът от Голямата промяна, от мощта на Новата организация. Всички хора са щастливи - имат работа, осигурени са. Не е ли прекрасна Голямата промяна?

Човекът, който посрещна Хуан в голямата осветена зала, се надигна от мястото си в дъното и се запъти към него. Държеше в ръка малък картон.

- Н2. 27364. V - прочете той.

- Не - каза упорито Хуан.

- Няма значение - отговори първият. - Правилно е. Въпреки това във вас има нещо съмнително. Нямате регистрирана месторабота. Никъде и никога.

- Знам - отвърна Хуан.

- В нашата Организация не може да има подобни случаи - продължи мъжът. - Всеки гражданин има определено работно място. Вижте ги всичките - той посочи зад гърба си, - те имат работа. Как сте могли да живеете досега?

Хуан махна неопределено с ръка.

- Няма смисъл да ви разказвам. Няма да разберете.

Човекът наистина бе потресен. Погледна фиша, който държеше между пръстите си, изписан с дребни шрифт на компютъра. Това беше ненормално положение: подобни случаи просто нямаше.

- Необходимо е да се свържем с Диспечера - каза той. - Вашият случай трябва да бъде решен незабавно.

IV

Диспечерът беше седнал срещу големия квадратен екран. Беше важна личност, защото контролираше цял сектор, специализиран в осигуряването на Големия град с хора. От неговата бдителност зависеше дали голяма част от работата на градската администрация се извършва правилно или не, дали се спазва установеният ритъм и желаното качество. Всичко това се отразяваше непосредствено върху дейността на целия работен комплекс.

От време на време едно от малките квадратчета на екрана светваше, сигнализирайки за нередности в някой от деветстотинте отдела, които бяха под наблюдението на диспечера. В такъв момент неговата задача беше да разреши по възможно най-бързия начин възникналия проблем и да се постарае всичко да възвърне нормалния си ход за съвсем кратко време.

Изведнъж едно от квадратчетата на екрана светна. Диспечерът свърза светкавично централния канал за съобщения направо с центъра, който искаше връзка.

- Извънредно положение - каза някакъв безличен глас. - Изпращам всички документи.

Настъпи пауза. Малко след това машината до него затрака чевръсто с клавишите си. След няколко секунди излезе сбито изписан лист хартия. Диспечерът загаси светлината на екрана, взе листа и го прочете.

- С какво се занимавате? - Хуан се обърна към човека, който беше дошъл от дъното на залата. - Защо сте тук?

- Тази служба упражнява надзор върху патрулите, отговарящи за реда и бдителността - обясни мъжът. - Аз ръководя една от секциите. Знаете ли, понякога се случва някой от гражданите да се чувствува неразположен или нещо подобно и да не може да работи, нито да изпълнява нормалните си задължения като гражданин. Хората, които виждате тук, записват сигналите, които им изпращат агентите от службата за бдителност, след като ги подредят и класифицират, ги предават на мене.

- А вие какво правите с тях?

- Преглеждам ги. Ако са за преминаване от една в друга инстанция, оставям машините да решават. Ако възникне някоя трудност, предавам информацията на моя Диспечер.

- А какво прави Диспечерът? Човекът повдигна рамене.

- Не знам нищо повече. Запознат съм само с нещата, които се отнасят до моята работа.

Диспечерът прочете внимателно получената информация. Беше действително изключителен случай, досега не се беше сблъсквал с подобно нещо. „Не е в моята компетентност - помисли си той. - Трябва да искам инструкции."

Превъртя на канала за свръзка и даде заповед чрез машината.

- Да доведат този човек при мене. Необходимо е да говоря с него.

След това започна да пише доклада, който трябваше да предаде на Главния диспечер.

Хуан се чувствуваше все по-объркан. Откакто влезе в Големия град, непрекъснато го разкарваха насам-натам, без да знае къде отива. Не познаваше и мястото, където се намираше в момента. Бе извървял много коридори, бе минал през безброй врати, без да знае защо и за какво.

Сега се намираше пред поредната врата. Беше преминал през големи помещения, в които стотици хора се трудеха без отдих, наведени над странните си машини. Всички машини изглеждаха еднакви, а работещите с тях сякаш вършеха едно и също нещо. Нямаше съществена разлика.

Премина и през тази врата и се озова в много по-малка зала.

Оттам, иззад големия пулт, отрупан с лостове за управление и разположен срещу огромен екран, го наблюдаваше някакъв мъж.

Диспечерът му махна с ръка да влезе.

- Н2. 27364. V - каза. - Влезте.

Хуан си помисли, че никога досега не бе чувал толкова пъти в един ден номера, който трудно възприемаше като свой. Пристъпи леко напред. Огромният пулт и големият екран му вдъхваха известно уважение. Досега не бе виждал нещо по-внушително. До този миг винаги бе оставал извън обхвата на зъбните колела на сложния механизъм на Града. Сега за пръв път виждаше механизма отвътре.

- Името ми е Хуан - рече той, сякаш се защищаваше. Макар и да знаеше, че думите му са без всякаква стойност.

Градът е като огромна зъбна предавка, която се върти, върти, върти. Отвътре е пълна с колела. Малки, средни и големи, свързани помежду си в едно цяло. Всички се въртят равномерно, едното движи другото и това взаимодействие измества напред целия механизъм. Всички колела са нужни, абсолютно необходими.

Градът е като голям нервен център. Главният нерв се разклонява многократно, един, сто, хиляди пъти, докато стигне до малките нервни окончания, разпознаващи и предаващи, които са разположени на повърхността на кожата. Когато някакъв външен дразнител възбуди някой нерв, целият механизъм се задействува и усещането достига до главния двигател чрез разклоненията на главния нерв.

Градът е като зъбна предавка, като нервен център. Има разклонения във всички посоки. Колелата се въртят ли, въртят. Миниатюрни колелца, а същевременно толкова важни. Откъснати, отделени едно от друго, те не представляват нищо, но заедно движат целия механизъм. В това е неговата мощ.

- Вашият случай прехвърля границите на нормалното - каза Диспечерът. - Вие, Н2. 27364. V, досега сте били изолиран от Новата организация и това е извън всякаква логика. Отдавна хората

като вас са изчезнали.

- Знам - промълви Хуан с известна тъга. - Вече не съществуват.

- Имаше време - поде Диспечерът, - когато се сблъсквахме със случаи като вашия. Спомям си, че тогава бях млад. Преобразяване като Голямата промяна не може да се осъществи без напрежение. Бяха самотни хора. В началото ги наричаха неприспособленци - не искаха да живеят като другите, нито да приемат законите на Новата организация, защото били унизителни. Дълго бяха като прибой на безредието, което предхождаше Голямата промяна. Но после, лека-полека, бяха асимилирани от Новата организация или пък умряха.

Мислехме, че този вид хора е изчезнал напълно.

- Аз още съществувам.

- Да - съгласи се замислено Диспечерът. - Любопитно. Вие още съществувате.

Хуан се бе втренчил в огромния екран, разделен на безброй малки квадратчета. Мислеше, че това би могло да бъде цял свят, в който всяко квадратче представлява един град. Всяко квадратче можеше да побира в себе си милиони човешки същества. За миг в главата му проблесна мисълта: „Кой ръководи всичко това? Кой управлява екрана, събрал в едно цяло всички екрани по света?"

- Мислих много за Голямата промяна - каза Хуан. - В продължение на много години говорих с хора, включени в Новата организация, и всички те ми разказваха колко е прекрасен новият свят. В началото, когато започна Голямата промяна, нейните защитници заявиха, че ще постигнат големи успехи. Говориха за стабилност, работа за всички, за високо жизнено равнище. Казаха, че светът ще стане рай за човека. Наистина ли го постигнаха?

- Да - рече Диспечерът. - Огледайте се наоколо. Всичко обещано се постигна многократно. Няма социална нестабилност. Всеки гражданин има право, възможност и задължение да се труди, и затова му се плаща. Не съществуват нито експлоатацията, нито безработицата. Няма класова борба. Изчезна гладът и мизерията е непозната по света. Всеки мъж или жена знае, че бъдещето му е осигурено още от мига, в който се ражда. Не мислите ли, че всичко обещано е постигнато?

Хуан се замисли за квадратните обработваеми площи, за огромните месни угоителни ферми, за фабриките, силозите и магазините, за внушителните сгради с минижилища. И си спомни за изгубения свят на детството си, за просторите, за полята, реките и планините.

- Да - съгласи се той. - Може би е постигнато. Но на каква цена!

Диспечерът махна с безразличие.

- За да постигнеш едно, винаги трябва да се лишиш от друго - отбеляза той. - Знае се и е нещо естествено.

- Да. - промълви като ехо Хуан. - Естествено е.

Хуан бе видял много неща по време на продължителното си скитане. Бе видял хората да действуват като машини, да се движат като машини, да се забавляват като машини. Бе се опитвал да им говори. Бе се опитвал да ги разбере и да ги накара да го разберат. Бе претърпял провал.

Този свят беше съвсем различен от предишния, в който бе живял. Може би съзнаваше значимостта си - беше действен, организиран свят, но същевременно и нелеп, механичен, студен. Вероятно Хуан не го разбираше изцяло. Вече беше много възрастен и може би и идеите му бяха остарели или погрешни. След толкова много години се чувствуваше изморен да говори, без да получава отговор. Може би другите - създателите на Голямата промяна - имаха право. Веднъж щеше да ги изслуша.

- Разкажете ми за вашия свят - помоли Хуан Диспечера. - Разкрийте ми неговите предимства. Искам да науча за всичко хубаво в него.

- Добре - съгласи се Диспечерът. - Ще ви обясня.

В Новата организация има работа за всяко човешко същество. Това е основният фактор, довел до победа Голямата промяна. В света има „х" мъже и жени в трудоспособна възраст, следователно е необходимо да съществуват „х" работни места. Двете сили трябва да се намират в постоянно равновесие. Когато мъж или жена умре или се пенсионира, се закрива едно работно място, когато мъж или жена достигне до трудоспособна възраст, се създава работно място.

Политиката на Новата организация в този смисъл е удивително ясна. По-рано съществуваха например един милион работни места и се търсеха един милион души, за да ги заемат, а останалите се пренебрегваха. Сега става обратното. Формулата не е един милион души за милион работни места, а милион работни места за милион души. По този начин изчезна основният социален проблем, който съпътствуваше древните времена: стачки на работниците, масова безработица, която достигна невиждани размери няколко години преди Голямата промяна и която в известен смисъл я предизвика. В това отношение новото общество е стабилно общество.

Не е необходимо новите работни места да бъдат полезни за обществото: нужно е само да ги има. Не е трудно да се създаде ново работно място. Има много фабрики, училища, гаражи, учреждения, които могат да използуват човешките ръце в дейността си. Съществуват безброй машини, за които трябва да се грижи човекът, много апарати, които трябва да бъдат наблюдавани периодично. Съществуват безброй машини, които могат да осигурят работа за един човек... макар и само да сваля определен лост на всеки тридесет секунди.

- Едно работно място се създава за кратко време - каза Диспечерът. - Достатъчно е само малко да се промени някоя от веригите в машината, за да е нужно присъствието на човек до нея. По този начин възможностите за разкриване на нови работни места са практически неограничени. Нито едно човешко същество не бива да изпада в принудителна безработица. Нали е прекрасно?

Хуан си помисли за тристата души, наведени над странните си машини там, в просторното помещение, където бе чакал дълго. Може би единственото им задължение бе да натискат някакъв бутон или да свалят определен лост всеки тридесет секунди. Но те работеха и за тях това бе гаранция за сигурност. Само хората, които познават безработицата, познават чувството на облекчение, което създава сигурността.

- Но много пъти тази работа е безполезна - отбеляза Хуан. - В повечето случаи машината не се нуждае от помощта на човека, за да работи.

Диспечерът повдигна рамене.

- Такава е политиката на Новата организация - каза той. - И аз мисля, че е правилна. Най-малкото дава добри резултати: вие самият можете да се уверите в това.

Да, политиката на Новата организация беше правилна. Най-малкото даваше добри резултати.

Хуан още си спомняше хаоса, в който бе изпаднал светът преди Голямата промяна. Кризата надвисваше от всички страни. Работната ръка беше скъпа, а работните места - ограничени. Механизацията настъпваше. Завод, който преди се нуждаеше от хиляда работници, се задоволяваше само с десетина, както и с добри, лесно погасими капиталовложения. Признаците за безработица се увеличаваха. Заводите продължаваха да произвеждат, но главният потребител - работническата класа - все повече губеше покупателната си способност. Стоките се натрупваха по складовете. Заводите трябваше да продължават да работят, за да могат да съществуват, но нямаше на кого да продават продукцията си.

Хуан беше убеден, че това е една от главните причини, предизвикали Голямата промяна. Неизбежно бе, че се случи - светът трябва да се приспособи към новите условия, а човекът да се променя с него. А за да се измени човекът, бе нужно да се промени редът, на който се основаваше старото общество.

- Кризата се крепи на три големи стълба - му каза някой преди доста време, когато Голямата промяна беше обикновено протестно движение. - Първо, свръхнаселението, което отнема все повече от жизненото пространство и от ресурсите. Второ, нарастващата автоматизация, която произвежда повече и по-доброкачествени продукти с по-малко човешки усилия, с което дори работната ръка да е по-ценна и по-добре заплатена, скоро настъпва насищане на пазара и разликата между привилегированите и нуждаещите се класи нараства, а покупателната способност на голяма част от населението намалява. И трето, пълна дезорганизация и раздробяване на управляващите ведомства, които не могат да разрешат нито един от двата проблема.

- Наистина ли няма никакво разрешение? - бе попитал той.

- Напротив, има различни решения. Но за да ги използуваме, трябва окончателно да се спре намаляването на работните места, или по-точно казано, необходимо е те да се увеличават. А единственият начин да се постигне това е световното общество да се управлява от един човек, за да се избегнат социалните последици, причинени от икономическата и идеологическата конкуренция на нациите, разделението на бедни и богати страни, а също и липсата на организация в правителствата, разединени и управлявани от неспособни личности с кратки мандати. Политик, който има пред себе си по-малко от десет години управление, никога не предприема дългосрочни мерки. Ако постигнем политическо и икономическо единство в световен мащаб и ако установим продължителен мандат, ще има обществена стабилност.

- Но това ще стане ли някой ден?

- Да. Рано или късно, но ще стане. Само че за да стане, ще трябва да се откажем от други неща, да дадем нещо в замяна. И може би за мнозина от нас това, което ще дадем, е по-важно от онова, което ще получим.

Сега Хуан си припомни тези думи и пророчеството в тях. Три година по-късно дойде Голямата промяна, а след нея преходният период, в който се създаде Новата организация. Основните проблеми, които измъчваха хората, изчезваха, но действително трябваше да се пожертвува нещо в замяна. .Оставаше въпросът дали постигнатото е повече от изгубеното. Хуан не можеше да отговори. Все още не.

- Хората са щастливи в Новата организация - каза Диспечерът. - Всички мъже или жени знаят, че бъдещето им е осигурено, че има някой, който да бди над тях, че не трябва да се тревожат за нищо. Борбата за живот вече не съществува и всеки индивид знае още от раждането си, че мястото му в големия свят е запазено и че никой никога не може да му го отнеме. Когато му дойде времето, започва да работи и спира в определен момент, за да отстъпи на другите. Винаги с убеждението, че никога не ще му липсва място, за да живее, нито храна за всеки ден.

- Но това не е достатъчно - отбеляза Хуан. - А мечтите? Амбициите?

Диспечерът повдигна рамене.

- Не знам какво да ви кажа - отговори той. - Единствено че така човек е щастлив.

- Вие щастлив ли сте?

- Да. - Диспечерът вложи в тези думи цялата си убеденост.

Защото човекът е щастлив в Новата организация.

Когато се роди, знае, че мястото му в света е запазено. Първите три години живее с родителите си, а ако те работят на смени, го оставят в детска градина. После преминава през Организационния център, където го обучават само за задачите, които ще изпълнява след това. Там се научава да разпознава всичко, което го заобикаля. Разбира, че сам човекът не представлява нищо, че неговата сила е в общността. Научава се да подценява хората като отделни личности и да им се възхищава като общност, а също така горещо да желае да принадлежи към общността. Когато тези идеи се превърнат в негова същност, навлиза в обществото.

Човекът от Новата организация е приет в обществото на петнадесет години. Тогава се смята, че е достатъчно зрял, за да се развива самостоятелно. Дава му се право да живее в жилищна клетка и му се връчва работна карта, най-голямото богатство през остатъка от живота му. От този момент работната карта става документът, който отваря пред него всички врати. С нея има право да се храни в обществените столове, да посещава общи събрания и колективни забави, да получава дневната си надница от петнадесет обменни диска, да плаща наема за жилището си, да си намери партньор, с когото да живее колкото си иска.

В замяна на това е длъжен да се явявява всеки ден без закъснение в своя работен център от 8.00 до 16.00 ч., от 16.00 до 24.00 ч. и от 24.00 до 8.00 ч. в съответствие с работната смяна, в която е зачислен, или в специално определеното работно време за извънредна работа или пък за изпълнението на някоя специфична задача, която са му поставили.

Работният ден на човека от Новата организация е еднообразен. Ако е първа смяна, в шест часа високоговорителите в апартамента или в жилищната клетка започват да звънят настойчиво, за да го събудят. Той става, сгъва леглото си, включва апаратите за почистване,. прави си сутрешния тоалет и от шест и тридесет минути до седем часа слиза да закуси в обществения стол на сградата, където живее. Като привърши, се отправя към своя работен център, където остава до края на работния ден.

В шестнадесет часа човекът от Новата организация се освобождава до следващия ден. Щом излезе от Работния център, получава петнадесетте жетона за деня. Знае, че може да ги запази или да ги изхарчи, за да се повесели, защото на другия ден ще получи още петнадесет. Отива в стола и след това е свободен да прави каквото си иска. Има възможност да посети някоя колективна забава или да потърси някого, за да прекарат заедно нощта и следобеда. Може да харчи обменните си жетони всеки ден или да ги спестява и когато събере достатъчно, да направи посещение за удоволствие до други Градове, след като получи разрешение от своя център. Може свободно да избира начина си на живот.

Разбира се, в Новата организация съществува пълно равенство на половете. Жената извършва същата работа като мъжа и има същите права и задължения. Когато мъж и жена или двама мъже и две жени решат да споделят живота си за определен период, който може да се продължи или да се прекрати по желание, те го заявяват предварително и получават съответното разрешение. Тогава напускат жилищните си клетки и се настаняват в апартамент. Начинът им на живот не се различава от предишния: всеки работи в своя център, въпреки че уеднаквяват смените си заради съжителството си. Ако жената забременее, веднага спира да работи и, разбира се, да получава петнадесетте обменни жетона, макар и да запазва работната си карта. Това, едновременно със срока на договорите за съжителство, служи за естествен регулатор на броя на ражданията, въпреки че по никакъв начин не се ограничава количеството на децата, които една семейна двойка желае да има. Свободата в Новата организация е абсолютна.

Когато човекът от Новата организация е твърде стар, за да продължава да се труди, се оттегля от работния център, жилището или апартамента си и го настаняват в старчески дом. Там, ако желае, може да извършва помощни работи, въпреки че не го задължават. Разбира се, вместо петнадесет обменни жетона получава само пет, тъй като възрастните никога не харчат колкото младите.

Когато умре човек от Новата организация, изгарят тялото му, тъй като древният обичай да се заравят мъртвите е глупава и безполезна загуба на площ. Всичките обменни жетони, които е притежавал до смъртта си (те са единственото му богатство освен работната карта), се предават в обществените фондове, защото един от основните принципи на Новата организация е унищожаването на частните капитали, причина за класовата борба и за сгромолясването на старата организация. Нито един роднина на починалия не може да ги наследи, макар и понякога да има неправилни присвоявания, които биват строго наказвани, ако се разкрият.

Такъв е накратко животът на всеки член на Новата организация. Всички следват този образец без отклонения и се чувствуват щастливи. Имат удобства, осигурено бъдеще, освободени са от грижи. Какво още може да се желае?

V

 

- Малко амбиция - каза Хуан. Диспечерът свъси вежди.

- Не ви разбирам. Амбиция, но за какво?

- За да има цел в живота. По-рано пред хората винаги стоеше сянката на някаква амбиция. Никога не я достигаха, но постоянното й присъствие им служеше за стимул. Дори съществуваше нещо като поговорка, която се повтаряше непрекъснато: „Да постигна още повече". Нямаше конкретна цел, а хората просто изпитваха желание да се усъвършенствуват и това ги извисяваше.

- Безсмислица. Всеки личен стремеж неизбежно ще се отрази върху стабилността на обществените структури. Ако на човека се позволи да мечтае, никога няма да има здрава координация между работните места. А и за какво ли му е на човека да мечтае?

- За да има някакъв подтик, който да активизира личната инициатива.

- Личната инициатива е безполезна, ако не се отрази в колективната. Това беше един от недостатъците на старата организация - да се вярва прекалено в човешката индивидуалност. Човекът се издигаше или си мислеше, че се издига, и чувствуваше, че превъзхожда другите. Така са възникнали обществените класи.

- Но те все още съществуват.

- Не е вярно. Съществуват „работни" системи, което е нещо съвсем различно. Всеки заема длъжността, отговаряща на способностите му, но извън работните центрове всички сме равни. Всички получаваме по равно - петнадесет обменни жетона на ден, всички ходим на едни и същи колективни забави, всички имаме еднакви права и задължения. По този начин премахваме завистта, съперничеството, озлоблението, борбата да заемеш поста на другия.

- Може би сте успели. Но сте унищожили основното предназначение на човека като личност.

- Индивидуално предназначение не съществува. В това се състои силата на нашата Нова организация: от значение е колективът, а не личността.

- Това означава да се признае, че индивидът не съществува като такъв.

- Не извъртайте, не съм казал такова нещо. Вие сте индивид. Аз също.

- Какво представлявате като личност?

- Това няма значение.

- Напротив. Вие прекарвате осем часа дневно пред това огромно табло и чакате да светне някоя лампа. Защо? За да разрешите нещо дребно, което в повечето случаи дори не е нужно да се решава, тъй като се оправя от само себе си. Всички хора, седнали до машините, изпълняват най-често ненужни, безсмислени дейности. Не знаят какво вършат, нито за какво служи техният труд, а най-лошото е, че това изобщо не ги интересува. Те само подражават на машините, които обслужват.

- Но така са щастливи.

- Сигурен ли сте, че наистина са щастливи?

Понякога се случва да проклинат Новата организация. Случва се и човек да прекъсне работата си и да се запита: „защо?". Тогава вероятно той се замисля над нещата, които го заобикалят, и вижда всичко съвсем различно отпреди.

Хуан си спомни историята на НL. 03694. S. Беше станало преди много време, още в началото на Новата организация, когато Голямата промяна не се беше установила в света. НL. 03694. S нямаше друго име или го бе забравил. За хората наоколо той беше само НL и това бе достатъчно.

НL работеше в голям заводски център с още шестстотин мъже и жени, които изцяло му приличаха. Работата му беше проста - намираше се на най-ниското стъпало на специализацията, а това означаваше, че е равен на който и да е от останалите граждани. Всеки ден в продължение на осем часа седеше пред голяма машина, която не се различаваше от другите петстотин петдесет и девет машини около него. В средната част на машината имаше отвор, разположен до платформата, на нивото на ръцете на оператора. Всеки тридесет секунди машината изхвърляше през отвора малък правоъгълен предмет. НL вземаше предмета, поставяше го на шаблона, сваляше някакъв лост - малък свредел започваше да се върти и пробиваше малка дупка на една от страните на правоъгълника. Нямаше опасност да се сгреши, защото предметът влизаше в шаблона само в едно положение и мястото на дупката се определяше от лоста, който НL снемаше надолу, а дълбочината й - от горното положение на същия лост. След като извършеше операцията, НL поставяше металния правоъгълник с дупката нагоре на конвейер и транспортната лента отнасяше изделието на непознато място заедно с останалите части, произведени от монтираните една зад друга машини. Когато приключеше с операцията, изчакваше да получи друга част, за да повтори всичко отначало. И така до безкрайност.

НL си вършеше работата, и то добре. Обаче той обичаше да си фантазира. В други епохи това, което правеше, се наричаше „мечтая", но сега думата беше непозната в Новата организация. Често си мислеше за големи самостоятелни къщи, за простори, реки, плажове, гори, неща, за които си спомняше смътно и които бяха отдавна изчезнали. Мечтите му бяха безпочвени, но му даваха известно чувство за свобода.

Един ден НL започна да мечтае по време на работа. Не разбираше какво точно върши, само затвори очи и си представи къщичка сред гора, до поток, който гъмжеше от риба, а той бавно хвърляше въдицата в него. Видя се как живее в тази къща, построена от дървени трупи, и се почувствува щастлив.

Но машината неспирно изхвърляше малки правоъгълни предмети на работната маса всеки тридесет секунди. Две минути по-късно един мъж дойде при него.

- Какво става? - попита го той. НL изненадано отвори очи.

- Нищо - промълви той, без да знае къде точно се намира и какво означава всичко това. - Нищо.

- Разбира се - каза другият мъж с лека насмешка. - Вече проверих. На масата ви има пет парчета. Ще бъдете глобен.

Глобите се състояха в намаляване на дневната надница с един обменен жетон в период от един до двадесет дни и имаха за цел да попречат на хората да се отнасят немарливо към работата си. НL замълча: глобите винаги бяха справедливи и заслужени. Мъжът взе петте части и ги отнесе със себе си. НL продължи работата си - правеше малък отвор на всяка част, изхвърлена от машината, а после я поставяше на транспортната лента и за всичко отделяше тридесет секунди.

Друг път му хрумна странна мисъл. От дванадесет години работеше в този център с една и съща машина. Дванадесет години събираше малките правоъгълни парчета, които му „подхвърляше" абсурдният отвор на машината, пробиваше им дупки и ги нареждаше на транспортната лента. Останалите петстотин деветдесет и девет човека се занимаваха със същото. На три смени, двадесет и четири часа на денонощие. Това възлизаше на седемдесет и две хиляди изделия на час, милион седемстотин двадесет и осем хиляди изделия на ден, шестстотин двадесет и два милиона изделия на година. Ако се предположеше, разбира се, че операцията се извършва само в този заводски център. За какво беше нужно всичко? Какви бяха малките предмети, които изхвърляше машината, за какво служеха, къде се използуваха? Накъде ги отнасяше транспортната лента?

Беше обсебен от тази мисъл дълги дни. Опита се да открие, според формата, теглото и материала на изделието, какво представлява то и за какво служи. Не успя - до него стигаше най-обикновен метален паралелепипед, гладък, сплескан в краищата, леко издълбан вече от едната страна. Цели дванадесет години, без прекъсване, всеки тридесет секунди през ръцете му минаваше такъв предмет и неговите петстотин деветдесет и девет непознати колеги можеха да кажат същото. Каква беше целта на всичко това?

Помисли, че може би някой от неговите приятели, които работеха другаде, знае повече за предназначението на малките правоъгълни изделия. Хрумна му, че ако скрие едно от тях в машината, а после го отнесе, никой не ще забележи липсата му. И със сърце, което биеше до пръсване, взе един от паралелепипедите, проби му дупка и вместо да го сложи на лентата, го пъхна крадешком в джоба си.

Две минути по-късно при него дойде мъжът.

- Скрили сте една част - каза той. - Върнете я. НL се подвоуми. После подаде малкия паралелепипед на мъжа, защото знаеше, че няма смисъл да се противи.

- Ще бъдете наказан с глоба - рече мъжът и си отиде.

Заредиха се подобни неприятни случки. Понякога се натрупваха предмети, друг път той ги поставяше неправилно на лентата, с дупки, неотговарящи на дълбочината, защото не беше свалил лоста надолу... Когато забавяше някоя част, не можеше да възстанови темпа на работа. И глобите ставаха все по-чести.

Но това вече не вълнуваше НL. В действителност никога не го бе вълнувало, въпреки че дотогава не си бе давал сметка.

През свободните си часове НL бягаше от града. Спираше пред току-що обградените участъци обработваема земя и по цели часове наблюдаваше как гъстата пшеница се полюшва под полъха на вятъра, сякаш следва някаква нечута




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fantasta
Категория: Лични дневници
Прочетен: 249916
Постинги: 663
Коментари: 15
Гласове: 101