12.

Вече въобще нямаше нужда от потайност. Камбани оповестяваха тревога във всяко кътче на храма и изплашени гролими си подвикваха противоречиви реплики. Гарион тичаше сред тях и отчаяно се оглеждаше за Белгарат и Силк. Един гролим с диво изражение го сграбчи заръката и викна:

— Беше ли в Светилището?

— Не — излъга Гарион и се опита да издърпа ръката си.

— Казват, че бил висок десет стъпки и че изпратил дузина жреци в нищото преди да потуши пламъците.

— О? — каза Гарион, все още опитвайки се да се освободи от хватката на гролима.

— И че бил самият Белгарат Магьосника.

— Не мога да повярвам!

— Кой друг би имал такава сила? — Гролимът внезапно спря и очите му се разшириха.

— Ти знаеш какво означава това, нали? — попита той с треперещ глас.

— Какво?

— Светилището трябва да бъде осветено наново, а за това трябва гролимска кръв. Десетки от нас ще трябва да умрат преди светилището да бъде пречистено.

— Пусни ме — каза Гарион и за трети път се опита да си издърпа ръката.

— Чабат ще гази до колене в нашата кръв! — истерично стенеше жрецът.

Наистина нямаше избор. Нещата бяха твърде неотложни за каквато и да било дипломация. Гарион се престори на изплашен, погледна над рамото на бъбрещия гролим и дрезгаво попита:

— Това, дето идва, тя ли е?

Гролимът уплашено се обърна, а Гарион стовари юмрука си върху брадичката му. Гролимът изцъкли очи и се срути на пода.

— Елегантно — каза Силк от един тъмен вход на няколко крачки от тях. — Но нещо ми убягва причината.

— Не ме пускаше — обясни Гарион, наведе се, хвана изпадналия в безсъзнание гролим и го завлече в една ниша. После попита: — Знаеш ли къде е дядо?

— Вътре е — отговори Силк и посочи през рамо с палец вратата зад себе си. — Какво стана?

— Ей сега ще ти кажа. Но първо да влезем, за да не ни видят.

Влязоха. Белгарат седеше на ръба на една маса.

— Какво става? — попита той.

— Намерих Ерионд.

— Добре.

— Не съвсем. Той влезе в светилището точно когато гролимите щяха да принесат в жертва един роб, и изгаси огньовете.

— Какво?

— Мисля, че беше той. Бях там и знам, че не бях аз. Просто влезе вътре и им каза, че повече не могат да принасят в жертва хора, и после пламъците изгаснаха. Дядо, дори звук не се чу, когато го направи, никакви вълнения, нито шум, нищо.

— Сигурен ли си, че е бил той? Искам да кажа, че не е било нещо естествено?

Гарион поклати глава.

— Не. Пламъците лумнаха по-силно, а след това изгаснаха, сякаш някой ги духна като свещи. Имаше и друго. Гласът ми говореше и аз мускулче дори не можех да помръдна. Гролимите, които влачеха роба към олтара, просто го пуснаха, когато Ерионд им каза — после той каза на всички, че никога няма да могат да запалят огъня пак.

— Къде е сега момчето?

— Водят го при Чабат.

— Не можа ли да ги спреш?

— Беше ми казано да не го правя.

— Трябваше да го очаквам — каза Белгарат раздразнено. — По-добре да предупредим Поул и останалите. Може да се наложи да освободим Ерионд, а после да си пробием път с битка. — Той отвори вратата, погледна навън и даде знак на Гарион и Силк да го последват.

— Не си го намерил — каза Поулгара, когато влязоха при нея и останалите. Не беше точно въпрос.

— Гарион го намери — отговори Белгарат.

Тя се обърна към Гарион и попита:

— Защо тогава не е с теб?

— Гролимите го хванаха, лельо Поул.

— Имаме проблем, Поул — сериозно каза Белгарат. — Според това, което каза Гарион, Ерионд е влязъл в светилището и е загасил свещения огън на гролимите.

— Какво?! — възкликна тя.

Гарион безпомощно разпери ръце.

— Той просто влезе и накара пламъците да изгаснат. Гролимите го хванаха и ще го водят при Чабат.

— Това е много сериозно, Белгарат — каза Сади. — Тези пламъци би трябвало да горят вечно. Ако гролимите смятат, че момчето е отговорно за това, то е в много голяма опасност.

— Знам — съгласи се старецът.

— Добре — тихо каза Дурник. — Тогава просто трябва да отидем и да го освободим. — Той стана и Тот мълчаливо направи същото.

— Но корабът ни е почти готов! — запротестира Сади. — Можеше вече да сме се измъкнали, без никой да узнае. Нека да видим дали мога да оправя цялата тази бъркотия преди някой от вас да е направил нещо непоправимо! Винаги ще има време за по-преки действия, ако не успея да се измъкна с преговори.

Гарион се огледа и попита:

— Къде е Се"Недра?

— Спи — отговори Поулгара. — Лизел е с нея.

— Тя добре ли е? Силк каза, че била разстроена. Не се е разболяла пак, нали?

— Не, Гарион. Беше заради писъците, идващи от светилището. Не можа да ги понесе.

Тежък юмручен удар блъсна по залостената врата. Гарион скочи и инстинктивно посегна към меча си.

— Отворете! — заповяда отвън дрезгав глас.

— Бързо! — изсъска Сади. — Всички в килиите си. И се правете, че току-що ставате от сън.

Те бързо се прибраха в килиите си и зачакаха със затаен дъх.

Евнухът отиде до вратата и махна резето.

— Какво има, преподобни господа? — попита благо той гролимите, които нахлуха в стаята с извадени оръжия.

— Извикани сте при йерарха, робовладелецо — изръмжа един от тях. — Ти и всичките ти слуги.

— За нас е чест — промърмори Сади.

— Никаква чест не е. Ще ви разпитат. Бих те посъветвал да кажеш истината, защото Агачак има силата да те измъкне много бавно от кожата ти, ако го излъжеш.

— Ужасно! Значи главният жрец се е върнал от Дроджимския дворец?

— Беше му изпратена вест за чудовищното престъпление, което извърши един от твоите слуги.

— Престъпление ли? Какво престъпление?

— По заповед на Чабат всички трябва да бъдете задържани.

Гарион и останалите бяха грубо разбудени от престорения им сън и ги поведоха по задимените коридори, после надолу по тясно каменно стълбище към мазето. За разлика от стаите горе, тези килии бяха обезопасени с железни врати и около тях витаеше онази особена кисела миризма, с която са пропити затворите и тъмниците по целия свят. Един гролим отвори една залостена врата и им направи знак да влизат.

— Наистина ли е необходимо, почитаеми жрецо? — възрази Сади.

Гролимът сложи заплашително ръка на дръжката на меча си.

— Спокойно, спокойно. — каза Сади. — Просто питах.

— Вътре! Веднага!

Влязоха в килията и жрецът в черна роба затръшна вратата зад тях. Звукът от проскърцващия в ключалката ключ по някаква причина им се стори доста силен.

— Гарион — каза Се"Недра изплашено. — Какво става? Защо правят това?

— Ерионд е в беда — обясни той и я прегърна. — Сади ще опита да ни измъкне с преговори.

— Ами ако не успее?

— Тогава ще го направим по другия начин.

Силк огледа слабо осветената килия, презрително подсмъркна и отбеляза:

— Тъмниците винаги показват абсолютна липса на въображение. — След което подритна плесенясалата слама, насипана по пода.

— Толкова голям опит ли имаш с тъмниците, Келдар? — попита Велвет.

— Не чак толкова — вдигна рамене той. — Никога не съм се задържал в някоя повече от няколко часа.

Той се повдигна на пръсти, погледна през малкото прозорче с решетки на вратата и каза на Белгарат:

— Добре, няма стражи. Искаш ли да я отворя? Не смятам, че можем да направим кой знае какво оттук.

— Моля те за малко търпение, принц Келдар — каза Сади. — Ако избягаме от тази килия, никога няма да мога да изгладя нещата.

— Трябва да разбера какво са направили с Ерионд — каза решително Поулгара на евнуха. — Давай, Силк, отвори я.

— Поулгара? — чу се познат глас от съседната килия. — Ти ли си?

— Ерионд! — възкликна тя с облекчение. — Добре ли си?

— Нищо ми няма, Поулгара. Сложиха ми вериги, но не са много неудобни.

— Защо направи това в светилището?

— Не ми харесаха пламъците.

— На мен също, но…

— На мен наистина не ми харесаха, Поулгара. Такива работи трябва да бъдат спрени и все отнякъде трябва да започнем.

— Как ги изгаси? — попита Белгарат. — Гарион е бил там, когато си го направил, и казва, че не е усетил нищо.

— Не съм сигурен, Белгарат. Всъщност не направих нищо конкретно, за да ги изгася. Просто реших, че не искам да горят повече, така че по някакъв начин ги накарах да го разберат и те просто изгаснаха.

— И това е всичко?

— Доколкото си спомням, да.

Белгарат изглеждаше объркан.

— Когато се измъкнем оттук, ще трябва да си поговоря с това момче. Вече пет-шест пъти се каня да го направя, но всеки път, когато се реша, бивам елегантно отвличан от темата. — Той погледна Гарион. — Следващия път, когато говориш с приятеля си, му кажи да престане с това. Дразни ме.

— Той вече го знае, дядо. Май точно затова го прави.

Някъде със звън се отвори тежка желязна врата и се чуха маршируващи стъпки.

— Гролими — тихо каза Силк.

— Че кой друг? — кисело попита Белгарат.

Приближаващата група спря отвън и в ключалката на килията на Ерионд изщрака ключ. Вратата със скърцане се отвори.

— Момче — излая дрезгав глас. — Ела с нас.

— Татко! — настоятелно прошепна Поулгара.

Старецът вдигна ръка и промърмори:

— Почакайте.

Ключ изтрака и в ключалката на тяхната килия и вратата също се отвори.

— Агачак се върна — с рязък глас оповести един гролим през отворената врата. — Излизайте.

— Чудесно — с облекчение каза Сади. — Каквато и да е причината за всичко това, сигурен съм, че всичко може да бъде изяснено за няколко минутки.

— Без приказки! — Гролимът рязко се обърна и тръгна по коридора. Хората му се строиха зад пленниците с извадени оръжия.

 

Агачак, главният жрец на Рак Урга, беше мъртвешки блед и с дълга брада. Седеше на подобен на трон стол в голямо помещение, осветено от бляскави факли и окичено с тъмнокафяви драперии. Закачулената роба на главния жрец бе кървавочервена, а изпитите му очи горяха под рошавите му сиви вежди. Ерионд, все още във вериги, тихо седна на малкото дървено столче пред него. Стройната жрица Чабат, чиято качулка, обшита по ръбовете с лилаво, бе отметната назад и червените белези по двете й страни като че ли отразяваха светлината на факлите, стоеше изправена до господаря си с изражение на жесток триумф.

— Кой от вас е Уса от Стис Тор? — попита главният жрец с глух глас.

Сади пристъпи напред с дълбок поклон и каза:

— Аз съм Уса, о, свещени.

— В голяма беда си се забъркал, Уса — каза Чабат с гърлен, почти мъркащ глас. Устните й се изкривиха в грозна усмивка.

— Но аз нищо не съм направил.

— Тук, в Ктхол Мургос, господарят е отговорен за злодеянията на своя слуга.

Погледът на Агачак пронизваше Сади. Изпитото му бяло лице беше безизразно.

— Да почваме — нареди той. — Кой ще представи уликите по въпроса?

Чабат направи знак на един закачулен гролим, който стоеше до стената.

— Сорчак, господарю — каза тя с тон на човек, който се чувства пълен господар на ситуацията. — Сигурна съм, че сте наясно с неговото усърдие.

— А, да — каза Агачак уклончиво. — Трябваше да се досетя, че ще е Сорчак. — По устните му пробяга съвсем слаб намек за язвителна развеселеност. — Много добре, следователю, можеш да представиш обвиненията.

Гролимът в черната мантия пристъпи напред и отметна обшитата си със зелено качулка от сплъстената си коса.

— Същността е ясна, господарю — обяви той с рязък глас. — Имало е десетки свидетели, така че във вината на този млад подлец на може да има съмнение.

— Произнеси присъдата си, велики жрецо — настоя Чабат. — Ще изстискам цялата истина от този мазен нийсанец и слугите му.

— Чух думи за вина, Чабат — отговори той, — но все още не съм чул обвиненията или доказателствата.

Чабат като че ли малко се стресна.

— Аз само исках да ви спестя отегчителния формален разпит, господарю. Убедена съм в истинността на думите на Сорчак. Досега винаги сте приемали моята преценка по такива въпроси.

— Вероятно — каза Агачак. — Но мисля, че този път трябва сам да отсъдя. — Той погледна гролима с мазната коса. — Обвиненията, Сорчак. В какво по-точно е обвинен младежът? — В гласа на главния жрец се долавяше лека нотка на презрение.

Изцъклените очи на Сорчак станаха несигурни — той явно усещаше неизречената враждебност на Агачак.

— Рано тази вечер — започна той, — точно преди да бъде извършен най-светият обред на нашата вяра на олтара в светилището, този младеж влезе и изгаси пламъците на олтара. Ето това направи и това е нещото, в което го обвинявам. Кълна се, че е виновен.

— Но това е нелепо — запротестира Сади. — Тези огньове не са ли под вечно наблюдение? Как би могло това момче да се приближи достатъчно близо, за да ги изгаси?

— Как смееш да поставяш под съмнение честната дума на един жрец на Торак? — ядосано викна Чабат. Обезобразените й страни се гърчеха. — Сорчак се закле във вината му, следователно той е виновен. Да поставиш под съмнение думата на един жрец означава смърт.

Агачак я погледна с хлътналите си очи.

— Смятам, че може и сам да чуя това доказателство, което тъй силно ви е убедило със следователя, Чабат — каза той спокойно. — Обвинение и вина не винаги означават едно и също и въпросът, повдигнат от Уса, е съвсем уместен.

При думите на главния жрец в гърдите на Гарион затуптя плаха надежда. Агачак знаеше. Той беше напълно наясно с връзката на Чабат със Сорчак и енергичността, с която тя защитаваше всяка дума на този вонящ гролим, го оскърбяваше.

— И така, следователю — продължи Агачак, — как наистина е успяло това момче да изгаси пламъците на олтара? Да не би да не са били пазени както подобава?

Очите на Сорчак ставаха все по-предпазливи — той разбираше, че се намира на опасна почва.

— Имам много свидетели, господарю — заяви той. — Има всеобщо съгласие от всички присъствали, че светилището е било осквернено с магия.

— А, магия значи? Това, разбира се, би обяснило всичко. — Агачак направи пауза, с поглед, отправен към вече потящия се Сорчак. — Забелязал съм обаче, че викове от рода на «вещица» или «магьосник» често биват надигани, когато има липса на твърди доказателства. Няма ли друго обяснение за това, което е станало в светилището? Да не би позицията на следователя да е толкова слаба, че да му се налага да прибягва до толкова изтъркано обвинение?

Чабат го гледаше невярващо. Сорчак се разтрепери.

— За щастие, проблемът се решава лесно — добави Агачак. — Дарбата на магьосничеството има лек недостатък. Други със същата дарба могат ясно да усетят кога се използва силата. Не знаеше това, нали, Сорчак? Един жрец на зеления цвят, надяващ се в издигане до жрец на лилавия цвят, би бил по-прилежен в учението си и щеше да го знае, но ти си бил зает с други работи, нали? — Той се извърна към жрицата. — Изненадан съм обаче, че не си инструктирала протежето си подробно, преди да му позволиш да отправи такова обвинение и да се подиграе със себе си — и с теб.

Очите й пламнаха, а приличащите на пламъци белези по лицето й смъртно избледняха; после внезапно започнаха да искрят, като че ли под кожата й се бе разгорял вътрешен огън.

— Е, Чабат — каза Агачак с мъртвешки спокоен глас, — дойде ли вече моментът? Ще изпиташ ли волята си срещу моята?

Ужасният въпрос увисна във въздуха и Гарион се усети, че е притаил дъх. Чабат обаче извъртя очи и извърна лице от главния жрец, а огньовете по страните й избледняха.

— Мъдро решение, Чабат. — Агачак се обърна към Сади. — Е, Уса от Стис Тор, какво ще отговориш на обвинението, че твоят слуга е магьосник?

— Жрецът на Торак се е заблудил, господарю — дипломатично отговори Сади. — Повярвайте ми, този млад тъпчо не е никакъв магьосник. Та той прекарва по десет минути всяка сутрин, опитвайки се да реши коя обувка на кой крак се обува. Само го погледнете. В тези очи няма дори и най-слаб проблясък на интелигентност. Той дори няма достатъчно разум да се страхува.

Погледът на Чабат отново стана ядосан, въпреки че в очите й вече си личеше, че не е толкова сигурна в себе си.

— Какво би могъл да знае един нийсански робовладелец за магията, господарю? — презрително рече тя. — Знаете навиците на змийските хора. Без съмнение разумът на този Уса е толкова замъглен от опиати, че сред слугите му може да е и самият Белгарат, и той да не го знае.

— Интересна забележка — промърмори Агачак. — А сега нека разгледаме въпроса. Знаем, че огънят на олтара е изгаснал. Дотук е сигурно. Сорчак заявява, че този млад човек тук го е загасил с магия, въпреки че няма доказателство, с което да подкрепи това си обвинение. Уса от Стис Тор, който би могъл да е дрогиран почти до безсъзнание, твърди, че младежът е глупак и следователно напълно неспособен да извърши едно толкова необикновено действие. И така, как можем да разрешим тази дилема?

— Да ги подложим на мъчения — нетърпеливо предложи Чабат. — Аз сама ще изтръгна истината от тях.

Гарион се напрегна и внимателно погледна Белгарат. Старецът стоеше съвсем спокойно, късата му сребриста брада проблясваше на червеникавата светлина на факлите. По нищо не личеше, че би могъл да се приготвя за каквито и да било преки действия.

— Твоята привързаност към залата за мъчения е добре известна, Чабат — студено каза Агачак — Умението ти е такова, че обикновено жертвите казват точно това, което искаш да чуеш — което не винаги е абсолютната истина.

— Аз само служа на своя бог, господарю — гордо заяви тя.

— Тук всички служим, жрице — упрекна я той, — и би ли била така благоразумна да не изтъкваш своето собствено изключително благочестие, за да издигнеш себе си или своя подчинен? — Той погледна Сорчак с неприкрито презрение. — Аз все още съм главен жрец и аз ще взема крайното решение по въпроса.

Белязаната жрица се отдръпна, в очите й внезапно се появи страх.

— Прости ми, Агачак — заекна тя. — Това чудовищно престъпление ме изпълни със справедлив гняв, но както каза, крайното решение е изцяло твое.

— Намирам твоето признание на властта ми за задоволително, Чабат. Мислех, че може да си забравила.

В този момент в задната част на осветената от факли зала настана някакво раздвижване. Двама яки мурги с дълги лъскави алебарди грубо избутаха струпалите се край вратата гролими и едновременно удариха дръжките на оръжията си в пода.

— Направете път! — избоботи единият от тях. — Път за Ургит, върховен крал на Ктхол Мургос!

Мъжът, който запристъпва с безгрижна походка в залата, не приличаше на мургите, които Гарион беше виждал. Беше нисък, със слабо, но жилаво телосложение. Имаше дълга черна коса и тясно лице. Мантията му беше безгрижно отворена отпред, показвайки, че вместо обичайната ризница той носи западняшки елек и панталон в наситено лилав цвят. Желязната му корона бе килната на една страна. Изражението му беше язвително, но погледът му бе предпазлив.

— Здравей, Агачак — поздрави небрежно той главния жрец. — Помислих малко върху новината, която достигна до теб в Дроджим, и в крайна сметка заключих, че бих могъл да ти бъда от полза при изясняването на причината за този осъдителен инцидент.

— Храмът има честта от присъствието на върховния крал — с формално напевен тон каза Агачак.

— И върховният крал има честта от едно толкова мило посрещане от страна на главния жрец на Рак Урга — отговори Ургит и се огледа. — Да ви се намира някакъв стол? Денят беше дълъг и изморителен.

— Погрижи се — каза монотонно Агачак на жрицата, стояща до трона му.

Чабат премигна, след това по лицето й изби лека червенина.

— Стол за негово величество — заповяда тя дрезгаво. — И побързайте.

Един от гролимите край вратата забързано излезе и след малко се върна с тежък стол.

— Ужасно благодаря — каза кралят, тръшна се на стола и погледна Агачак. — Имам да направя едно малко признание, о, свещени. Точно преди да вляза в тази зала, се помотах известно време отвън, в предверието, надявайки се да се запозная с подробностите по въпроса. Подслушването по вратите, страхувам се, си е мой стар навик. Заради неспокойното ми детство. Както и да е, успях да чуя обвиненията, предявени от следователя. И за да бъда напълно искрен, Агачак, позицията му наистина е много нестабилна. — Той хвърли към главния жрец бърз поглед. — Но, разбира се, ти вече изтъкна това, нали?

Агачак кимна. Лицето му бе напълно безизразно.

— Та значи — продължи Ургит бързо — аз положително не искам да се меся във въпроси, които са чисто църковни, но не бихте ли казали, че има десетки възможни реални обяснения за този инцидент? — Той погледна с надежда Агачак; след това, окуражен от одобрителния поглед на главния жрец, продължи: — Искам да кажа, всички ние сме виждали как изгасват огньове, нали? Трябва ли наистина да се задълбочаваме толкова, че да търсим причина за едно толкова незабележително събитие? Не е ли по-вероятно пазителите на огньовете в храма да са се поотпуснали и пламъците просто да са изгаснали сами — както обикновено става с огън, на който липсва гориво?

— Абсолютни глупости! — сряза го мазнокосият Сорчак.

Ургит безпомощно сви рамене и отправи умолителен поглед към Агачак.

— Самозабравяш се, следователю — каза главният жрец. — Нашият гост е самият върховен крал на Ктхол Мургос. Ако го засегнеш, мога да реша да му дам главата ти като извинение.

— Моля, простете ми, ваше величество — задъха се Сорчак.

— Няма нищо, приятелю. — Ургит му прости с великодушно махване с ръка. — Всички понякога говорим прибързано, когато сме развълнувани. — Той отново се обърна към главния жрец. — Съжалявам за случилото се, Агачак, но този нийсански робовладелец е изпратен тук от Джахарб, а и двамата знаем от каква изключителна важност е неговата мисия за църквата и държавата. Не смяташ ли, че в името на политиката можем да оставим този инцидент да мине така?

— Със сигурност няма да допуснете тези обвинения да отпаднат! — викна главната жрица. — Кой тогава ще бъде наказан за оскверняването на Светилището?

Ургит отново отправи към Агачак умолителен поглед за защита. За Гарион беше ясно, че това не е силен крал. Дори и най-малкото несъгласие с неговите неуверено отправени предложения инстинктивно го караше да се оттегля или да потърси подкрепа от някой по-силен.

Агачак бавно се извърна и погледна обезобразената жрица право в очите.

— Цялото това викане започва да ми омръзва, Чабат — каза той. — Ако не можеш да се сдържиш, можеш да напуснеш.

Тя го зяпна слисано.

— Тук на карта са заложени много повече неща от някакви си изгаснали огньове — каза той. — Както е било предсказано много отдавна, наближило е времето за последната среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Ако не съм аз този, който ще присъства на тази среща, ти ще се озовеш на колене пред Урвон или Зандрамас. Съмнявам се, че някой от двамата би намерил твоите странности за достатъчно забавни, че да реши да те остави жива. Що се отнася до обвинението в магия, има един лесен начин това да се разреши веднъж завинаги. — Той се надигна от трона си, отиде до Ерионд и хвана главата му с ръце.

Леля Поул рязко си пое дъх.

Ерионд вдигна поглед към мъртвешкото лице на главния жрец и се усмихна.

— Пфу! — каза Агачак с отвращение и го пусна. — Това голобрадо момче е невинно. В съзнанието му няма доказателство, че някога въобще се е докосвал до силата. — Той се обърна и погледна Сорчак. — Намирам обвиненията ти за безпочвени следователю и ги отхвърлям.

Лицето на Сорчак пребледня, очите му се изцъклиха.

— Внимавай, Сорчак — злокобно каза главният жрец. — Ако протестираш срещу решението ми прекалено енергично, мога просто да реша, че целият този инцидент е бил по твоя вина. Чабат ще се поболее от разочарование, че няма кого да измъчва до смърт. — Той хвърли лукав поглед към жрицата и я попита: — Искаш ли Сорчак, скъпа? За мен винаги е било удоволствие да ти правя малки подаръчета. Дори ще гледам с известно наслаждение как бавно измъкваш вътрешностите му с нажежени до червено куки.

Белязаното лице на Чабат се изпълни с огорчение. Гарион виждаше, че тя е била убедена, че главният жрец, както очевидно бе правил многократно, кротко ще приеме категоричните й искания, но неочакваното и почти презрително отхвърляне от Агачак на обвиненията, които тя и Сорчак бяха повдигнали, бе ударило в самата основа на напомпаното й самочувствие, и — което беше по важно — и върху сана й тук в храма. Ако не успееше някак да пооправи нещата, множеството й врагове щяха да я погубят. Гарион горещо се надяваше, че Сади осъзнава, че сега тя е дори по-опасна, отколкото когато си бе мислела, че държи нещата в свои ръце.

Присвитите й очи ставаха все по-предпазливи, докато оценяваше настроението на главния жрец. След това тя изправи глава и се обърна към крал Ургит.

— Налице има и гражданско престъпление, ваше величество — каза тя. — Оскверняването на светилището е ужасно престъпление, но тъй като нашият почитаем главен жрец разкри с цялата си мъдрост, че тези обвинения са неоснователни, мой дълг е да ви известя за престъпление срещу държавата.

Ургит размени бърз поглед с Агачак, после я изгледа нещастно и каза:

— Короната винаги е готова да чуе думите на духовенството.

Чабат изгледа Сади самодоволно и с открита омраза.

— Още от основаването на държавата ни покварените опиати и отрови на змийските хора са били забранени в Ктхол Мургос с кралски декрет — изтъкна тя. — След като този Уса и слугите му бяха задържани в тъмницата, аз претърсих багажа им. — Тя се обърна и нареди: — Донесете ковчежето.

Един жрец донесе облицованата с червена кожа кутия на Сади и я подаде на Сорчак.

— Вижте доказателството, че Уса от Стис Тор е нарушил нашите закони и че заслужава смърт — каза той високо, отвори ковчежето и показа множеството стъкленици и глиненото шишенце на Зит.

Изражението на Ургит стана още по-нещастно и той несигурно погледна към Сади и попита с надежда:

— Няма ли някакво обяснение за това, Уса?

На лицето на Сади се изписа преувеличена невинност.

— Нали ваше величество не вярва, че въобще бих и помислил да се опитам да търгувам с тези неща тук, в Ктхол Мургос?

— Ами… — неуверено каза Ургит. — След като ги носиш…

— Разбира се, но те са за търговия с малореанците. Такива работи се пласират доста добре сред тях.

— Не съм изненадан — каза Ургит. — Значи си нямал намерение да пробуташ опиатите си на моите поданици?

— Абсолютно не, ваше величество — възмутено отговори Сади.

На лицето на Ургит се изписа облекчение.

— Ами — каза той на намусената Чабат, — и ти го чу. Несъмнено никой от нас не може да отрече, че нашият нийсански приятел има за цел да подкупи малореанците — колкото повече, толкова по-добре, бих казал.

— Ами това какво е? — каза Сорчак, постави сандъчето на Сади на пода и вдигна глиненото шишенце. — Каква тайна се крие тук, Уса от Стис Тор? — И разтърси бутилката.

— Не! — извика Сади и скочи напред с протегната ръка.

— Ахаа! — триумфално възкликна Чабат. — Май в тази бутилка има нещо, което робовладелецът смята за важно. Нека видим какво е. Може да се окаже, че там се крие някое все още неразкрито престъпление. Отвори бутилката, Сорчак.

— Умолявам ви! — примоли се Сади. — Ако цените живота си, не си играйте с тази бутилка.

— Отвори я, Сорчак — безжалостно нареди Чабат.

Хилещият се гролим отново разтърси бутилката и се захвана да вади тапата.

— Моля ви, благородни жрецо! — Гласът на Сади бе изпълнен с мъка.

— Само ще погледнем. — Сорчак се ухили. — Сигурен съм, че един поглед няма да навреди никому. — Той издърпа тапата и повдигна бутилката към очите си да надникне вътре.

Зит, разбира се, действа незабавно.

Сорчак изпищя отчаяно и разпери ръце. Глинената бутилка излетя във въздуха и Сади я хвана точно преди да се удари в пода. Жрецът стисна с ръце поразеното си око. На лицето му беше изписан ужас, между пръстите му бликна кръв. Той заквича като прасе, крайниците му се загърчиха конвулсивно. После той клекна, започна да дере с нокти парчета кожа от лицето си и заудря главата си в пода. Конвулсиите му се усилиха и по устата му изби пяна. Внезапно той скочи високо във въздуха с пронизителен писък. Когато падна, беше мъртъв.

За момент настъпи зашеметяваща тишина, после Чабат внезапно изпищя:

— Сорчак! — Гласът й бе изпълнен с мъка. Тя се хвърли върху мъртвеца и се разрида.

Ургит се беше втренчил с отворена уста в трупа на Сорчак.

— Кълна се в зъбите на Торак! — прошепна той — Какво държиш в тази бутилка, Уса?

— Просто… домашен любимец, ваше величество — нервно отговори Сади. — Видяхте, че се опитах да го предупредя.

— Така беше, Уса — тихо промълви Агачак. — Всички сме свидетели на това. Смяташ ли, че мога да видя този твой домашен любимец? — Жестока усмивка пробяга по лицето му, когато той злорадстващо погледна истерично ридаещата Чабат.

— Разбира се, о, свещени — бързо отговори Сади и внимателно сложи бутилката на пода. — Само като предпазна мярка — извини се той. — Тя е малко възбудена и не бих искал да направи някоя грешка. — Той се наведе над бутилката и каза с утешителен глас на отмъстителното малко влечуго, криещо се вътре: — Вече всичко е наред, скъпа. Лошия го няма и сега всичко е наред.

Зит се цупеше в бутилката си, все още силно засегната.

— Наистина, скъпа — уверяваше я Сади, — наред е. Не ми ли вярваш?

От бутилката се чу кратко и рязко изсъскване.

— Много невъзпитано говориш, Зит — упрекна я Сади. — Направих всичко, което можах, за да не те безпокои. — Той погледна с извинение Агачак. — Наистина не знам откъде ги научава такива думи, о, свещени. — После отново се обърна към бутилката. — Моля те, скъпа, не бъди лоша.

От бутилката долетя още едно презрително просъскване.

— Е, това вече наистина е прекалено, Зит. Веднага излизай!

Малкото зелено змийче внимателно подаде глава от бутилката, повдигна се и погледна трупа на пода. Лицето на Сорчак беше с мъртвешки син цвят, пяната по устните му вече изсъхваше. Чабат се беше вкопчила във вкочанясващото се тяло. Зит се измъкна от малката си къщурка, подмина мъртвеца с презрително махване с опашка и изпълзя до Сади, като мъркаше тихо и самодоволно. Сади протегна ръка и тя нежно се отърка в пръстите му.

— Нали е възхитителна? — обичливо каза той. — Винаги се умилква така след като ухапе някого.

Леко раздвижване привлече погледа на Гарион. Велвет се бе навела напред и гледаше доволно мъркащото влечуго.

— Сега я контролираш, нали, Уса? — попита Ургит с леко обезпокоен глас.

— О, да, ваше величество — увери го Сади. — Сега тя е напълно спокойна. След малко ще й дам лека закусчица и след едно хубаво къпане ще заспи като бебе.

Ургит отново се обърна към йерарха и каза:

— Е, Агачак? Какво е решението ти? Аз лично не виждам причина да продължаваме с това разследване. Робовладелецът и неговите слуги изглеждат съвсем невинни.

Йерархът притвори очи за миг да помисли и после каза:

— Смятам, че сте прав, ваше величество. — Той се обърна към един от гролимите, посочи Ерионд и каза: — Освободете това идиотче.

Съсипана от мъка, Чабат бавно се надигна от тялото на Сорчак и погледна първо Ургит, после и Агачак.

— Ами това? — попита тя с треперещ от вълнение глас. — Ами това?

И посочи вкочанения Сорчак в краката си.

— Кой ще бъде наказан за това? Върху кого да излея мъстта си?

— Той умря поради собствените си действия, Чабат — отхвърли искането й Агачак. — Няма извършено престъпление.

— Няма престъпление ли? — викна жрицата. — Няма престъпление? Толкова ли е евтин животът на един гролим?

После се обърна и се взря в Сади с изгарящия си поглед.

— Ще си платиш за това, Уса от Стис Тор — заяви тя. — Кълна се в тялото на Сорчак и в това на Торак. Няма да ми избягаш. Ще си отмъстя на теб и твоите слуги за смъртта на Сорчак.

— Защо си толкова разстроена, Чабат? — попита Агачак със злобна развеселеност. — В храма има десетки гролими. Сорчак беше един от многото — алчен, амбициозен и лъжлив. Смъртта му беше резултат от собствената му глупост — и от твоята също. — Жестока усмивка докосна тънките му устни. — Да не би интересът ти към този гролим да е бил личен? Дълго време ти бе моя любимка, Чабат. Вярвах ти изцяло. Възможно ли е да си ми била невярна и да си търсила забавление в ръцете на друг?

Лицето и пребледня и тя повдигна трепереща ръка до устните си — осъзнаваше, че е отишла твърде далеч и е разкрила прекалено много.

Агачак се изсмя — смразяващ звук.

— Да не би наистина да си повярвала, че съм толкова погълнат от търсенето на Сардиона, че да не забележа личните ти забавления? — Той направи пауза. — Кажи ми, Чабат, успяхте ли със Сорчак да сътворите демон?

Тя отстъпи една крачка, обзета от внезапен ужас.

— И аз си мислех, че не сте — промърмори той. — Какъв срам! Цялото това усилие — напразно. Може би ти трябва нов партньор за среднощните ти церемонии, Чабат. И без това твоите опити никога не са били присърце на Сорчак. Той не беше нищо повече от един евтин опортюнист, така че загубата ти не е толкова голяма, колкото може би си мислиш. Знаеш ли как те наричаше, когато ти не беше наблизо? — попита той и погледът му просветна.

Тя вдървено поклати глава.

— От най-достоверен източник знам, че обикновено те е наричал «онази белязана вещица». Това смекчава ли поне донякъде мъката ти?

Чабат се отдръпна. Лицето й изгаряше от това жестоко публично унижение. После тя яростно се извъртя и изрита мъртвеца.

— Белязана вещица? — изпищя тя. — Белязана вещица? Гний, Сорчак! Дано червеите се насладят на смърдящия ти труп! — И избяга от стаята.

— Изглежда ми малко развълнувана — кротко отбеляза Ургит.

Агачак присви рамене.

— Разбиването на илюзии винаги е болезнено.

Ургит разсеяно подръпна острия си нос, после замислено каза:

— Нейната разстроеност обаче предизвиква някои рискове, Агачак. Задачата на този робовладелец е изключително важна и за двама ни и една истеричка — особено с властта, която притежава Чабат — може да бъде много опасна. Тя очевидно е враждебно настроена към него, а и като се вземе предвид това, че той е намесен както в унижаването и, така и в смъртта на Сорчак, бих казал, че точно сега храмът не е най-безопасното място за него.

Агачак кимна сериозно.

— Забележката на ваше величество е много точна.

Лицето на Ургит просветна, като че ли му хрумна някаква идея.

— Агачак — каза той, — какво ще кажеш за идеята да задържа Уса и слугите му в Дроджим, докато опасността отмине? Това би го поставило извън обсега на Чабат, в случай че нейната разстроеност я подтикне към някоя прибързана постъпка. — Той направи нервна пауза. — Зависи изцяло от теб, свещени Агачак.

— Има много истина в това, което казваш, Ургит — отговори Агачак. — Тук дори и най-малката грешка би те оставила на милостта на Кал Закат, а мен би поставила на колене пред Урвон или Зандрамас. Трябва на всяка цена да избегнем такова бедствие. — Той се обърна към Сади. — Ти и слугите ти ще придружите негово величество до двореца Дроджим, Уса. Ще изпратя вещите ти по-късно. Там ще бъдеш в безопасност и корабът ти ще стане готов за няколко дни. — Той се усмихна иронично. — Надявам се оценяваш милата ни загриженост за твоето добро.

Сади се поклони.

— Безкрайно съм ви благодарен, о, свещени.

— Обаче ще задържа Кабах в храма — каза Агачак на краля. — Така всеки от нас ще има в ръцете си жизненоважен елемент от мисията до Рак Хага. Това би трябвало да ни насърчи да си съдействаме.

— Разбира се — бързо каза Ургит. — Напълно те разбирам.

После стана и отбеляза:

— Става късно. Сега се връщам в Дроджим и ще те оставя на множеството ти религиозни задължения, велики жрецо.

— Предайте моите поздрави на лейди Тамазин, благородната ви майка — отговори Агачак.

— Ще го направя, Агачак. Знам, че тя ще бъде приятно очарована, като узнае, че си се сетил за нея. Хайде идвай, Уса. — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Нека духът на Торак бъде с теб — извика Агачак след него.

— Искрено се надявам да не е така — промърмори Ургит на Сади, докато минаваха през вратата.

— Ваше величество пристигна точно в критичния момент — тихо каза Сади. — Обстановката ставаше доста обтегната.

— Не се ласкай. — кисело каза Ургит. — Ако не беше абсолютно необходимо Кабах да стигне до Рак Хага, никога не бих рискувал конфронтация с гролимите. Сигурен съм, че си добър човек, но трябва да пазя и собствената си кожа.

Когато излязоха извън обкованите порти на храма, кралят на мургите се изпъна и пое дълбоко хладния нощен въздух.

— Винаги ми е приятно, когато излизам от това вонящо място — заяви той. После даде знак на един от стражите си. — Докарай конете.

— Веднага, ваше величество.

Ургит се обърна към нийсанеца.

— Добре, стара лисицо — каза той със закачлив тон, — сега може би най-сетне ще ми кажеш защо си дошъл в Ктхол Мургос и каква игра играеш. Насмалко да припадна, когато открих, че тайнственият Уса от Стис Тор не е друг, ами старият ми приятел Сади, главен евнух в двореца на кралица Салмисра.

 

 

13.

Конете потропваха по опустелите среднощни улици на Рак Урга. Стражите на краля бяха изостанали на почтително разстояние.

— Всичко, разбира се, е преструвка — казваше Ургит на Сади. — Покланям се и се умилквам на Агачак, мълвя набожни баналности, за да го зарадвам, но запазвам истинското си мнение за себе си. Нужна ми е подкрепата му, така че ми трябва и одобрението му. Той знае това и извлича от ситуацията всяка възможна изгода.

— Връзката между църква и държава тук, в Ктхол Мургос, е добре известна — отбеляза Сади.

— Връзка! — изсумтя Ургит. — По-скоро верига, Сади, и то около моя врат. — Той вдигна поглед към мрачното небе, острите черти на лицето му червенееха в светлината на факлите. — Все пак Агачак и аз сме единодушни по един въпрос. Абсолютно важно е Кабах да стигне до Рак Хага преди да е дошла зимата. Хората на Джахарб вече месеци наред претърсват цял западен Ктхол Мургос за робовладелец, който да преведе Кабах през малореанските граници. — Той внезапно се ухили. — И за късмет този, когото намериха, се оказа мой стар приятел. Не знам обаче дали да показваме на Агачак, че се познаваме. Бих искал да имам някои тайни от него.

Сади направи кисела физиономия.

— Не е много трудно да се досети човек защо изпращаш убиец в града, където се намира щабът на Кал Закат.

— Не бих те посъветвал да се мотаеш много-много, след като го заведеш там — съгласи се Ургит. — То и без това Рак Хага не е много привлекателен град.

Сади кимна навъсено.

— И аз съм на същото мнение. — Той прекара дългите си пръсти по обръснатия си череп. — Смъртта на Закат обаче няма да реши проблема ти. Не мога да си представя малореанските генерали да си стегнат багажа и да си тръгнат просто защото императорът им е убит.

Ургит въздъхна.

— Едно по едно, Сади. Може би ще мога да подкупя генералите или да им платя данък, или нещо такова. Първата стъпка е да се отърва от Закат. С този човек не можеш да се разбереш. — Той огледа мрачните каменни постройки, грубо осветявани от трепкащите факли. — Мразя това място — внезапно каза той. — От дъното на душата си го мразя.

— Рак Урга?

— Ктхол Мургос, Сади. Мразя цялата тази воняща страна. Защо не е могло да се родя в Толнедра — или може би в Сендария? Защо е трябвало да се забия точно в Ктхол Мургос?

— Но ти си крал.

— Нямах избор. Един от очарователните ни обичаи е, когато се короняса нов крал, всички други възможни претенденти за трона да се осъждат на смърт. За мен изборът беше или тронът, или гробът. Имах много братя, когато станах крал, но сега съм единствено дете — Той потръпна. — Мрачна тема, не мислиш ли? Защо не говорим за нещо друго? Какво правиш в Ктхол Мургос, Сади? Мислех, че си дясната ръка на Салмисра.

Сади се покашля.

— С нейно величество имахме някои недоразумения и си помислих, че ще е по-добре да напусна Нийса за известно време.

— Но защо Ктхол Мургос? Защо не отиде в Тол Хонет? Там е много по-цивилизовано и много, много по-удобно. — Той отново въздъхна. — Бих дал всичко да мога да живея в Тол Хонет.

— Създал съм си някои силни врагове в Толнедра, ваше величество — отговори Сади. — Познавам Ктхол Мургос, затова наех тези алорнски наемници да ме пазят и дойдох тук, дегизиран като робовладелец.

— И Джахарб те хвана — каза Ургит. — Горкият стар Сади, май където и да отидеш, винаги се набъркваш в политиката — дори когато не искаш.

— Това си е проклятие — печално каза Сади. — Преследва ме цял живот.

Свиха зад един ъгъл и приближиха огромна, широко разпростряла се сграда, оградена от висока стена. Куполите и кулите и се издигаха в цялото си варварско великолепие, осветени от светлината на факли. За разлика от останалите сгради на Рак Урга, тази беше боядисана в крещящи и неподхождащи си цветове.

— Ето го и двореца Дроджим — каза крал Ургит, — наследственият дом на рода Урго.

— Доста необикновена архитектура, ваше величество — промърмори Сади.

— Наистина дипломатичен начин на изразяване. — Ургит погледна двореца си критично. — Той е крещящо ярък, грозен, построен с ужасно лош вкус. Обаче все пак пасва на личността ми почти идеално. — Той се обърна към един от стражите си. — Бъди така добър, тръгни напред и кажи на стражата на портите, че върховният крал идва и че ако се наложи да чакам, докато отворят, ще им отрежа ушите.

— Веднага, ваше величество.

Ургит се ухили на Сади.

— Едно от малкото ми забавления — обясни той. — Единствените хора, които мога да заплашвам, са слуги и прости войници, а всеки мург изпитва дълбока нужда да заплашва някого.

Минаха през набързо отворената порта и слязоха от конете в един широк двор. Ургит пак огледа ярко боядисаните стени.

— Ужасно, нали? — Той потръпна. — Да влезем.

Изкачиха се по каменно стълбище, стигнаха до голяма врата и Ургит ги поведе през нея и после по дълъг мрачен коридор. Накрая спря пред полирана двукрила врата, пазена от двама войници с белези по лицата.

— Е? — каза им той.

— Да, ваше величество? — отговори единият.

— Смяташ ли, че ще успея да те накарам да отвориш? — попита го Ургит. — Или би предпочел незабавно прехвърляне на фронтовата линия?

— Веднага, ваше величество — отговори войникът и бързо дръпна вратата.

— Отлично, приятелю. Само че следващия път се опитай да не изкъртваш вратата от пантите й. — Кралят бавно мина през вратата и величествено каза: — Тронната ми зала. Продукт на цели поколения от болни въображения.

Залата беше по-голяма от залата на риванския крал. Таванът беше лабиринт от пресичащи се сводове, всички покрити с листи ковано червено злато от мините на Ктхол Мургос. Стените и колоните блестяха с обкови от скъпоценни камъни, а столовете, подредени в редици от двете страни на залата, също бяха инкрустирани със злато. В дъното на залата се издигаше украсен със скъпоценности трон, стоящ на фона на кървавочервени драперии. Седнала на обикновен стол до трона, една дама с посребрени коси спокойно бродираше.

— Отвратително е, нали? — каза Ургит. — Урго грабят от хазната векове наред, за да украсят двореца Дроджим, а би ли повярвал, че таванът още капе?

С безгрижна походка той мина до другия край на залата и спря пред облечената в черно дама, която все още беше заета с ръкоделието си.

— Майко — поздрави я той с малко лъжлив поклон, — доста до късно си будна.

— Вече не ми трябва толкова сън, колкото на младини, Ургит. — Тя остави ръкоделието си настрана. — Освен това обикновено с теб обсъждаме събитията от деня преди да се оттеглиш за през нощта.

— Това е връхната точка от деня ми, майко — отговори той и по устните му пробяга лека усмивка.

Тя отвърна на усмивката му — личеше, че е привързана към него. Беше забележително привлекателна жена — въпреки прошарената коса и бръчките в ъгълчетата на очите, лицето й все още носеше следите от някогашна извънредна красота. Леко раздвижване привлече погледа на Гарион и той видя Силк да се свива зад широкия гръб на Тот и да придърпва качулката на зелената си роба, за да скрие лицето си.

— Кои са приятелите ти, Ургит? — попита сина си среброкосата дама.

— А, прости ми, майко. Обноските ми нещо понакуцват. Позволи ми да ти представя Сади, главен евнух на кралица Салмисра от земите на змийските хора.

— Бивш главен евнух, страхувам се — поправи го Сади и направи дълбок поклон. — За мен е чест да се запозная с кралицата майка на кралството на мургите.

— О — каза Ургит, изкачи се до трона, седна и преметна крак през едната от инкрустираните му облегалки. — Все забравям за любезностите. Сади, това е кралицата майка, лейди Тамазин, бижуто на рода Хага и скърбяща вдовица на Таур Умопобъркания — благословена да бъде ръката, изпратила го в недрата на Торак.

— Ти въобще можеш ли да бъдеш сериозен, Ургит? — сгълча го майка му.

— Но ти наистина скърбиш, нали, майко? Знам, че в сърцето ти наистина ти липсват всички онези чудесни мигове, прекарани с баща ми — да го гледаш да гризе мебелите, да слушаш лудите му брътвежи и да се наслаждаваш на всички тези игриви удари в стомаха и ритници по главата, с които той показваше своята привързаност към жените си.

— Стига вече, Ургит — каза тя твърдо.

— Да, майко.

— Добре дошъл в Дроджим, Сади — сдържано поздрави лейди Тамазин евнуха и погледна въпросително към другите.

— Слугите ми, лейди Тамазин — каза бързо Сади. — Повечето са алорни.

— Доста необикновено стечение на обстоятелствата — промърмори тя. — Вековната война между Мургос и Алория не ми даде възможност да срещна кой знае колко представители на тази раса. — После тя погледна право в леля Поул и скептично каза: — Със сигурност обаче тази дама не е слугиня.

— Временна уговорка, милейди Тамазин — отговори Поулгара с дълбок грациозен реверанс. — Нуждаех се да прекарам известно време на някое друго място, за да избегна някои неприятности вкъщи.

Кралицата майка се усмихна.

— Наистина ви разбирам — каза тя. — Мъжете си играят на политика, а жените трябва да плащат за безумията им. — Тя отново се обърна към сина си. — А как мина срещата ти с йерарха?

— Не беше зле. — Той присви рамене. — Унизих се достатъчно, за да остане доволен.

— Прекаляваш, Ургит. — Гласът й беше рязък. — Агачак е в състояние да ти направи голяма услуга, така че проявявай нужното уважение към него.

— Да, майко — меко отговори той. — О, почти забравих. Жрицата Чабат имаше малък неуспех.

На лицето на кралицата майка се изписа отвращение.

— Поведението й е публичен скандал — заяви тя. — Не мога да разбера защо Агачак я търпи.

— Мисля, че я намира за забавна, майко. Гролимите имат особено чувство за хумор. Както и да е, тя си имаше един приятел — много близък приятел, който претърпя малка злополука. Ще и се наложи да си намери друго другарче преди да може отново да скандализира добрите хора на Рак Урга.

— Защо винаги си толкова несериозен, Ургит?

— Защо просто не го наречем симптом на начеващата ми лудост?

— Ти няма да полудееш — твърдо каза тя.

— Разбира се, че ще полудея, майко, направо го очаквам с нетърпение.

— Невъзможно е да се говори с теб, когато си такъв — упрекна го тя. — Скоро ли ще си лягаш?

— Да. Сади и аз имаме да обсъдим някои неща, но те могат да почакат до утре.

Кралицата майка се обърна към Поулгара.

— Покоите ми са достатъчно просторни, лейди — каза тя. — Бихте ли желали вие и вашите придружителки да ги споделите с мен по време на престоя ви тук, в Дроджим?

— За нас би било чест, милейди — каза Поулгара.

— Много добре тогава — каза майката на Ургит и после извика: — Прала!

Момичето, което пристъпи напред от сенките иззад трона, беше стройно, може би около шестнадесетгодишно. Носеше черни дрехи и имаше дълга лъскавочерна коса. Тъмните ъгловати очи, които караха повечето мурги да изглеждат толкова странно, при нея бяха много големи и с нежна бадемова форма, което придаваше на чертите й екзотична красота. Изражението й обаче бе изпълнено с решителност, необичайна за едно толкова младо момиче. Тя пристъпи към стола на лейди Тамазин и й помогна да се изправи.

Лицето на Ургит помръкна и погледът му изстина, докато наблюдаваше майка си да накуцва, слизайки от платформата, подпряла се тежко на рамото на момичето.

— Малък подарък от безценния Таур — каза той на Сади. — Една вечер, когато му се играеше, бутна майка ми по едно стълбище и тя си счупи таза. Оттогава накуцва така.

— Вече дори не го забелязвам, Ургит.

— Удивително е как всичките ни малки болежки и болки се пооправиха точно след като сабята на крал Чо-Хаг разпори вътрешностите на баща ми. — Ургит се усмихна криво и добави: — Чудя се дали все още не е твърде късно да изпратим нещо на Чо-Хаг в знак на признателност.

— Това е лейди Прала, принцеса от рода Ктан — каза кралицата майка на Поулгара.

— Принцесо — поздрави Поулгара стройното момиче, подкрепящо лейди Тамазин.

— Милейди — отговори с ясен глас Прала.

Лейди Тамазин, опирайки се на рамото на Прала, бавно излезе, придружена от Поулгара, Се"Недра и Велвет.

— По някаква причина това момиче много ме изнервя — промърмори Ургит на Сади. — Майка ми е луда по нея, но тя си е наумила нещо друго. Не сваля очи от мен. — Той разтърси глава, като че ли искаше да отхвърли някаква нежелана мисъл. — Ти и хората ти сте имали доста тежък ден, Сади. Можем да продължим разговора утре, след като и двамата добре си поспим. — Той протегна ръка, дръпна една копринена връв и някъде извън тронната зала се чу тежкият звън на голям гонг. Ургит извъртя очи към тавана. — Защо винаги трябва да са такива звучни дрънчения? — оплака се той. — Иска ми се някой ден да дръпна една такава връв и да чуя лекичък звън.

Вратата в отсрещния край на тронната зала се отвори и влезе набит мург на средна възраст. Косата му беше сива и белязаното му лице беше нашарено от бръчки. Нямаше дори намек, че това мрачно лице въобще някога е било докосвана от усмивка.

— Ваше величество позвъни — каза той с дрезгав глас.

— Да, Оскатат — отговори Ургит със странно почтителен глас. — Смяташ ли, че би могъл да придружиш моя добър приятел Сади и слугите му до съответните покои? — Той отново се обърна към Сади. — Оскатат е сенешал. Той е служил и на баща ми в това си качество в Рак Госка. — В говора му нямаше и следа от обичайния за него подигравателен тон. — Майка ми и аз не бяхме много добре приемани в дома на баща ми и Оскатат беше най-близкото до приятел, което и двамата имахме там.

— Милорд — каза Сади на едрия сивокос човек с дълбок поклон.

Сенешалът кимна, след което обърна мрачния си поглед към краля и попита:

— Оттегли ли се вече милейди Тамазин за през нощта?

— Да, Оскатат.

— Тогава и ваше величество трябва вече да го направи. Късно е.

— Точно бях тръгнал — отговори Ургит и бързо стана. После жално каза: — Оскатат, вече не съм болнаво момченце. Вече не е нужно да прекарвам в сън дванадесет часа, както преди.

— Тежестите на короната са много — каза кратко сенешалът. — Нуждаете се от почивка. — Той се обърна към Сади. — Последвайте ме.

— Тогава до утре, Сади — каза Ургит. — Спи спокойно.

— Благодаря, ваше величество.

Стаите, в които ги отведе мрачният Оскатат, бяха също толкова ярки, колкото и останалата част от двореца. Стените бяха боядисани в яйченожълт цвят и бяха окичени с пъстри гоблени. Мебелите бяха направени от безценна дървесина, а тъмносиният малореански килим беше дълбок като вълната на овчи гръб. Щом им отвори вратата, Оскатат кратко кимна, след което се обърна и си тръгна.

— Очарователен човек — промърмори Сади.

Гарион гледаше с любопитство Силк, чието лице все още беше закрито от качулката му.

— Защо толкова усилено се опитваш да се скриеш? — попита той.

Драснианецът смъкна качулката си и каза:

— Един от недостатъците да пътешестваш из света е, че непрестанно се натъкваш на стари познати.

— Не те разбирам.

— Помниш ли онзи път, когато бяхме на път за Як Ктхол и Таур ме хвана и ме хвърли в онази яма?

— Да.

— А помниш ли защо го направи — и защо на другия ден искаше да одере кожата ми сантиметър по сантиметър?

— Ти каза, че веднъж си бил в Рак Госка и случайно си убил най-големия му син.

— Точно така. Имаш отлична памет, Гарион. Ами случи се така, че преди тази нещастна злополука бях ангажиран с някои преговори със самия Таур. Често посещавах двореца в Рак Госка и съм срещал лейди Тамазин няколко пъти. Почти сигурно е, че тя ме помни — особено като се има предвид фактът, че е познавала и баща ми.

— Това би могло да създаде някои проблеми — каза Белгарат.

— Не и ако я отбягвам — вдигна рамене Силк. — Жените мурги рядко се срещат с мъже — особено с непознати, така че не мисля, че ще си налитаме един на друг кой знае колко често през следващите няколко дни. С Оскатат обаче нещата седят другояче. Срещал съм и него, докато бях там.

— Мисля, че, ако въобще е възможно, ти ще трябва да оставаш тук, в стаите ни — предложи старецът. — Това би могло да те предпази от неприятности.

— Винаги ли е такъв крал Ургит? — попита Дурник Сади. — Изглежда ужасно шеговит, както се казва. Не мислех, че мургите знаят дори как да се усмихват.

— Той е доста сложен човек — отговори Сади.

— Отдавна ли го познаваш?

— Той често посещаваше Стис Тор като по-млад, обикновено по задачи, възложени от баща му. Смятам, че се е хващал за всевъзможни причини да излезе от Рак Госка. Той и Салмисра се разбираха доста добре. Разбира се, това беше преди лейди Поулгара да я превърне в змия. — Евнухът разсеяно прекара длан по черепа си. — Не е много силен крал — забеляза той. — Детството му, прекарано в двореца на Таур, го е направило плах и той страни от каквато и да било конфронтация. Въпреки това е оцелял. Прекарал е целия си живот, опитвайки се просто да остане жив, а това прави човек много бдителен.

— Утре пак ще говориш с него — каза Белгарат. — Виж дали ще можеш да го накараш да ти даде по-конкретна информация за онзи кораб, който смятат да ни дадат. Искам да стигна до остров Веркат преди настъпването на зимата, а и много хора от групата ни правят неща, които биха могли да привлекат внимание, ако се наложи да останем тук за по-дълго. — Той погледна укорително Ерионд.

— Наистина не бях виновен аз, Белгарат — кротко запротестира младежът. — Просто огънят в светилището не ми хареса, това е всичко.

— Опитай се да овладееш предразсъдъците си, Ерионд — каза старецът с леко саркастичен тон. — Нека не се отклоняваме по такива нравствени поводи точно сега.