Аджан Брам Гняв и прошка     Гневът   Гневът не е разумна реакция. Мъдрите хора са щастливи, а щастливите хора не се гневят. Гневът е ирационален. Веднъж, когато автомобилът на манастира беше спрял на кръстовището, забелязах, че шофьорът на съседната кола роптае срещу светофара: — Ах, ти, гаден светофар! Знаеш, че имам важна среща. Знаеш, че закъснявам. И остави онзи пред мен да се измъкне, нали! И това не ти е за първи път… Мъжът обвиняваше светофара, сякаш той имаше избор. Според него светофарът му пречеше нарочно: „Аха, ето го този. Знам, че закъснява. Ще пропусна другата кола и тогава… Червено! Стоп! Хванах те!“. Той може да изглежда злонамерен, но е просто светофар, това е. Какво очаквате от един светофар? Представих си как мъжът се прибира и жена му го посреща бясна: „Ах, ти, гадняр такъв! Знаеш, че имаме важна среща. Знаеш, че не трябва да закъсняваш. И въпреки това предпочете да се погрижиш за другите си работи, нали! И това не ти е за първи път…“ Тя обвиняваше съпруга си, сякаш имаше избор. Според нея съпругът й я нараняваше нарочно: „Аха, имам среща с жена си, но ще закъснея. Първо ще се видя с онзи човек. Тя може да почака“. Той изглежда злонамерен, но е просто съпруг, това е. Какво очаквате от един съпруг? Героите и събитията в тази история могат да бъдат променени така, че да съответстват на повечето ситуации, в които ни обзема гняв.     Процесът   За да изразите гнева си, първо трябва да го оправдаете пред самия себе си. Трябва да убедите себе си, че този гняв е заслужен, уместен, справедлив. Процесът в съзнанието ви, в който вие се опитвате да оправдаете гнева си, напомня съдебен процес. В съдебната зала на ума ви обвиняемият седи на подсъдимата скамейка. Вие сте ищецът. Знаете, че другият е виновен, но за да сте справедлив, трябва да го докажете на съдията, тоест, на вашата съвест. Тогава се впускате в нагледно възстановяване на „престъплението“, извършено срещу вас. Зад стореното от обвиняемия откривате най-различни злобни, измамни и жестоки намерения. Изравяте от миналото му многобройни други „престъпления“ срещу вас, за да убедите съвестта си, че не заслужава милост. В истинския съд обвиняемият има адвокат, на когото е позволено да говори. Във въображаемия съдебен процес обаче вашата цел е да оправдаете гнева си и не искате да чувате жалки и невероятни обяснения и неубедителни призиви за прошка. Адвокатът на защитата няма право да говори. И тази ваша едностранчива аргументация предрешава делото. Това се оказва достатъчно. Съвестта удря с чукчето и обявява другия за ВИНОВЕН! Това ви кара да се чувствате добре, докато изпитвате гняв. Преди много години виждах развитието на този процес всеки път, когато се гневях. Струваше ми се несправедливо. Затова, когато следващия път гневът ми се надигаше срещу някого, спирах, за да дам възможност на „адвоката на защитата“ да се изкаже. Измислях правдоподобни извинения и вероятни обяснения за поведението на другия. Отдавах значение на красотата на прошката. И в един момент откривах, че съвестта ми отхвърля присъдата _виновен_. За мен стана невъзможно да съдя поведението на друг човек. Неподхранван и лишен от надеждата да бъде оправдан, гневът залиня и умря.     Усамотението   В много от случаите гневът ни е предизвикан от незадоволени очаквания. Понякога влагаме толкова много от себе си в нещо, че когато то не се развие така, както _би трябвало_, ние побесняваме. „Би трябвало“ предполага очакване, предсказване на бъдещето. А вече „би трябвало“ да сме осъзнали, че бъдещето е несигурно, непредсказуемо. Да разчитаме на очакванията си за бъдещето означава да си търсим белята. Будист от Запада, когото познавах преди много години, стана монах в Далечния изток и отиде в отдалечен манастир с доста строги порядки. Всяка година в него се провежда двумесечно оттегляне за медитация. Изпитанието е тежко, безкомпромисно — определено не за слабохарактерни личности. Сутрин ставали в три часа и десет минути по-късно вече седели с кръстосани крака в медитация. Дневният режим се състоял от 50 минути седяща медитация и 10 минути ходеща медитация, 50 минути седяща медитация, 10 минути ходеща медитация и т.н. Хранели се в залата за медитация, докато седели по местата си с кръстосани крака; разговорите не били позволени. В десет часа вечерта можели да легнат, но само в залата за медитация, на мястото, където преди това медитирали. Ставането в три часа било по избор: ако искаш, можеш да станеш по-рано, но не и по-късно! Единствената пауза била за ежедневния разговор със страховития учител и разбира се, за ходене до тоалетна. След три дни монахът чувствал силна болка в краката и гърба. Не бил свикнал да седи толкова дълго в поза, която за западняк е изключително неудобна. Освен това оставали цели 8 седмици до края. Той започнал сериозно да се пита дали ще успее да издържи. В края на първата седмица нещата не вървели към по-добро. Седенето с часове му причинявало непоносими болки. Онези, които са участвали в десетдневно оттегляне за медитация, знаят колко болезнено може да бъде. Предстояли му още седем седмици и половина. Монахът бил твърд човек, реалист. Той събрал цялата си решителност и упорствал, секунда след секунда. В края на втората седмица не издържал вече, болката била прекалена. Тялото му на западняк не било създадено за подобно отношение. Какъв будизъм било това, къде бил Средният път? Той се огледал и като видял как монасите азиатци стискат зъби, продължил със силата на гордостта си още две седмици. През това време тялото му сякаш пламтяло от болка. Облекчение му носел единствено гонгът в десет вечерта, когато можел да протегне изтерзаното си тяло и да си почине. Но имал чувството, че едва-що бил потънал в сън, когато прозвучавал сутрешният гонг и известявал поредния ден на мъчения. В края на трийсетия ден в далечината едва-едва заблещукала надежда. Ето че бил превалил половината. Намирал се на финалната права, почти бил стигнал — с такива мисли се опитвал да си вдъхне увереност. Дните ставали по-дълги, болката в коленете и гърба — по-остра. На моменти имал чувството, че ще заплаче. Но продължавал да упорства. Оставали две седмици. Една седмица. През тази последна седмица времето се влачело като мравка, затънала в захарен сироп. Въпреки че бил свикнал да търпи болката, не ставало по-лесно. Но да се предаде сега, помислил си той, означавало да обезцени всичко, което бил понесъл дотогава. Щял да издържи до края — дори това да го убие; а понякога му се струвало, че е съвсем близко до това. Гонгът го събудил в три сутринта на шейсетия ден. Почти бил стигнал края. Болката в този последен ден била невероятна; досега сякаш само го дразнела, но този път не се шегувала. Въпреки че оставали само няколко часа, той се питал дали ще издържи. Започнали последните 50 минути, в които той се отдал на фантазии за всички неща, които щял да направи само след час, когато свършело усамотението: да си вземе дълга гореща вана, да се нахрани бавно и спокойно, да разговаря и да се излежава — и тогава болката прекъснала планирането му, привличайки към себе си цялото му внимание. Няколко пъти през тази последна част той леко отворил очи, поглеждайки тайно часовника. Не можел да повярва, че времето се влачи така. Да не би батериите да се нуждаят от смяна? Може би стрелките щели завинаги да спрат пет минути преди края? Последните 50 минути му се сторили като 50 вечности. Но и вечността все някога свършва. Така и станало. Гонгът ударил и монахът чул най-сладкия звук, който известил края на оттеглянето. Вълни на наслада залели тялото му, прогонвайки болката далеч на заден план. Бил успял. Сега щял да се поглези. Донесете ваната! Учителят ударил гонга втори път, за да привлече вниманието на всички. Имал да направи важно съобщение. — Това бе изключителен период за всички нас — казал той. — Много от монасите постигнаха огромен напредък. В разговорите си с мен някои предложиха да удължим практиката с още две седмици. Според мен това е великолепна идея. Удължаваме времето. Продължавайте! Монасите отново кръстосали крака и застинали в медитация, започвайки новите две седмици. Монахът западняк каза, че в този момент вече не чувствал болка в тялото си. Опитвал се единствено да разбере кои били проклетите монаси, предложили удължението, и да си представя какво ще им причини, когато ги открие! В ума си подготвял най-несвойствени за монах планове за разправа с онези безчувствени души. Гневът му напълно замъглил болката. Бил бесен. Бил способен да убие. Никога преди не бил чувствал такъв гняв. Гонгът ударил отново. Това били най-бързо отлетелите 15 минути от живота му. — Край на усамотението — казал учителят. — Можете да се подкрепите в трапезарията. Отидете, когато ви е удобно. Вече може да разговаряте. Западнякът бил озадачен „Мислех, че ще медитираме още две седмици. Какво стана?“ Един от старшите монаси, който говорел английски, видял обърканото му изражение и се приближил, казвайки с усмивка: — Не се тревожи! Учителят прави така всяка година!     Демонът, който се храни с гняв   Проблемът с гнева е, че ни харесва да сме гневни. Склонни сме да се пристрастяваме към удоволствието, което свързваме с изразяването на гнева. А ние не искаме да изоставим онова, което ни харесва. Гневът обаче крие и опасни последствия, които надделяват над удоволствието. Ако осъзнаем плодовете на гнева и помним връзката, ще сме готови да изоставим гнева. Преди много, много години в някакъв дворец в отсъствието на краля влязъл един демон. Той бил невероятно грозен, излъчвал противна миризма и думите му били толкова отвратителни, че стражите и служителите в двореца се вцепенили от ужас. Това дало възможност на демона да мине през външните помещения, да влезе в тронната зала и да седне на мястото на краля. Когато го видели на трона, стражите и другите се окопитили. — Ей, махай се! — завикали те. — Не можеш да сядаш там! Ако не си размърдаш задника още сега, ще го насечем с мечовете си! При тези няколко гневни заплахи демонът пораснал с няколко сантиметра, лицето му погрозняло още повече, вонята се засилила, а езикът му станал още по-вулгарен. Хората размахали мечове, извадили ножове, разнесли се нови заплахи. При всяка гневна дума, гневна постъпка и дори гневна мисъл демонът растял и ставал все по-грозен, смърдящ и непристоен в думите си. Това продължило до момента, в който кралят се прибрал и видял на трона си демона великан. Никога не бил срещал нещо толкова отблъскващо — даже във филмите. Вонята, която се разнасяла от демона, можела да отврати дори белия червей. А толкова противен език не можел да се чуе и в най-пропадналите, пълни с пияници барове в събота вечер. Кралят бил мъдър. Затова бил крал: знаел какво да направи. — Добре дошъл — казал той дружелюбно. — Добре дошъл в двореца ми. Предложиха ли ти вече нещо за пиене и за хапване? При тези жестове на добрина демонът станал малко по-дребен, по-малко грозен, вонящ и оскърбителен. Дворцовите служители бързо схванали идеята. Един от тях попитал демона дали иска чай. — Имаме „Дарджилинг“, „Инглиш Брекфаст“ и „Ърл Грей“. Или може би предпочиташ ментов? Полезен е за здравето. Друг звъннал и поръчал от най-големите семейни пици — все пак той бил такъв огромен демон; трети му направил сандвичи — с шунка и огнено люто, разбира се. Един войник му масажирал стъпалата, друг започнал да разтрива люспите на врата му. „Ммм, много приятно“, помислил си демонът. При всяка добра дума, постъпка или мисъл демонът ставал все по-дребен, по-малко грозен, миризлив и оскърбителен. Преди да е пристигнал разносвачът на пици, демонът се бил смалил до размерите, които имал в началото. Но всички продължили да бъдат добри. Скоро демонът станал толкова дребен, че едва го виждали. След още една добра постъпка той изчезнал напълно. Ние наричаме такива чудовища „демони, хранещи се с гняв“*. [* Тази история произхожда от Самютта Никая, Сакка Самютта сутра №22.]     Понякога партньорът ви може да се превърне в „демон, хранещ се с гняв“. Скарате ли му се, той става по-лош — по-грозен, по-зловонен и груб в думите си. Проблемът пораства с няколко сантиметра всеки път, когато му се ядосате, дори да е само мислено. Може би сега ще осъзнаете грешката си и ще знаете какво да правите. Болката е друг „демон, хранещ се с гняв“. Когато мислим, изпълнени с гняв: „Болко! Изчезвай! Не ти е тук мястото!“, болката става малко по-голяма и по-неприятна. Трудно е да бъдем добри към нещо толкова лошо и натрапливо като болката, но понякога в живота нямаме друг избор. Както се случи в историята със зъбобола ми, когато приветстваме болката искрено, истински, тя отслабва, проблемът се смалява, а понякога напълно изчезва. Някои видове рак са „демони, хранещи се с гняв“ — грозни, противни чудовища, разположили се в тялото ни, на нашия „трон“. Нормално е да кажем: „Разкарай се! Не ти е там мястото!“. Когато всички други средства са се оказали безрезултатни и дори преди да се е стигнало дотам, може би ще кажем на този демон: „Добре дошъл“. Някои се хранят със стрес, затова са „демони, които ядат гняв“. Тези типове рак реагират добре, когато „кралят на двореца“ каже смело: „Рак, сърцето ми е широко отворено за теб — каквото и да ми сториш. Влез!“.     Е, добре! Писна ми! Тръгвам си!   Друга последица от гнева, която не бива да забравяме, е, че той съсипва взаимоотношенията ни и ни отчуждава от приятелите. Как става така, че след като години наред сме били щастливи в компанията на някого, една грешка от негова страна, която ни е наранила, е достатъчна да ни разгневи до такава степен, че завинаги да сложим край на връзката? Всички прекрасни моменти, които сме споделили (998-те добри тухли), не значат нищо. Виждаме само тази единствена ужасна грешка (двете криви тухли) и решаваме да разрушим цялата стена. Не изглежда справедливо. Ако искате да сте самотни, продължавайте да „отглеждате“ гнева си. Мои познати, младо семейство от Канада, приключиха работния си ангажимент в Пърт. Докато обмисляха завръщането си в родния Торонто, им хрумна чудесната идея да се приберат по вода. Решиха да купят малка яхта и заедно с друга млада двойка да отплават на пътешествие в Тихия океан до Ванкувър. Там щяха да продадат яхтата, да възстановят инвестираната сума и да разполагат с депозит за новия си дом. Не само че звучеше финансово разумно, но и щеше да бъде истинско приключение за двете семейства. След благополучното си пристигане в Канада те ми пратиха писмо, в което разказваха за приказното си пътешествие. Специално се спираха на един инцидент, който показва колко глупаво се държим, когато сме ядосани, и защо е толкова важно да се освободим от гнева. По средата на пътуването им, някъде в Тихия океан, на много, много километри от сушата, моторът на яхтата отказал. Двамата мъже нахлузили работните дрехи и слезли в машинното отделение, за да се опитат да го поправят. Жените — със списание в ръка — се наслаждавали на топлото слънце, седнали на палубата. В машинното отделение било тясно и горещо. На мъжете им се струвало, че моторът нарочно не иска да бъде поправен. Големите стоманени гайки отказвали да се завъртят с гаечния ключ, малките, но много важни винтове падали в най-труднодостъпните мазни пролуки, течовете не преставали. Чувството на безсилие довело до раздразнение — първо към мотора, а после и един към друг. Раздразнението бързо прераснало в гняв. Гневът се развихрил в безумна ярост. На единия от мъжете му дошло до гуша. Той захвърлил гаечния ключ и извикал: — Е, добре! Писна ми! Тръгвам си! Умопомрачението му стигнало дотам, че отишъл в каютата, измил се, преоблякъл се и си събрал багажа. След което, все така бесен, се появил на палубата, издокаран в най-хубавите си дрехи и с чанта във всяка ръка. Двете жени, по собствените им думи, за малко да паднат във водата от смях. Той се огледал и до самия хоризонт във всички посоки видял само океана. Нямало къде да отиде. Мъжът се почувствал такъв глупак, че почервенял от смущение. Обърнал се и се върнал в каютата си. Разопаковал багажа, преоблякъл се и се върнал в машинното, за да помогне. Трябвало да го направи. Нямало къде другаде да отиде.     Как да се справим с размириците   Когато осъзнаем, че няма къде да отидем, се изправяме пред проблема, вместо да бягаме. Повечето проблеми имат решение, което не можем да видим, ако бягаме в обратната посока. В горната история двамата мъже поправили мотора, останали най-добри приятели и до края на пътешествието си прекарали страхотно — заедно. Днес, когато хората живеят във все по-голяма близост, трябва да намираме решения на проблемите си. Вече няма къде да избягаме. Просто не можем да си позволим повече сериозни конфликти. В края на 70-те години на миналия век станах свидетел на това как правителството на една страна намери решение на сериозна криза, която застрашаваше самото съществуване на демокрацията. През 1975 година, в рамките на няколко дни, Южен Виетнам, Лаос и Камбоджа паднаха под комунистическия режим. Според актуалната „теория на доминото“, поддържана от западните сили, Тайланд щеше да ги последва. По онова време бях млад монах в североизточната част на страната. Манастирът, в който живеех, бе два пъти по-близо до Ханой, отколкото до Банкок. Казаха ни да се регистрираме в посолствата си и да се подготвим за евакуация. Но за изненада на повечето западни правителства, Тайланд не падна. По онова време Аджан Ча бе доста известен и много висшестоящи генерали и членове на правителството идваха в манастира за съвет и вдъхновение. Вече владеех свободно тайски и малко лаоски, така че добих реална представа за сериозността на положението. Военните и правителството не бяха загрижени толкова за комунистическите войски отвъд границата, колкото за активистите и привържениците им сред народа. Много тайландски студенти бяха избягали в джунглите на Североизточен Тайланд, за да подкрепят създаденото в страната комунистическо партизанско движение. Оръжието им се осигуряваше отвъд граница, както и обучението. Но селата в „розовите“ части на региона с готовност им предлагаха храна и други неща, от които се нуждаеха. Партизаните имаха подкрепата на местните хора. Това представляваше изключителна заплаха. Военните и правителството на Тайланд откриха решението в стратегия с три основни направления.   1. __Въздържаност__ Военните не атакуваха базите на комунистите, въпреки че тяхното местоположение им бе добре известно. В периода 1979–80 година, когато живеех като странстващ монах из планините и джунглите, за да медитирам в усамотение, често се натъквах на патрулиращи военни, които ми даваха съвети: посочваха ми една планина и ми казваха да не ходя там, защото в нея се криели комунисти. После ми показваха друга, в която било подходящо за медитация, защото там нямало комунисти. Трябвало да се вслушам в съветите им, защото през същата година комунистите били хванали странстващи монаси, медитиращи в джунглата, и ги убили — след като ги измъчвали, казаха ми те.   2. __Опрощение__ През този опасен период съществуваше безусловна амнистия. Ако някой комунист метежник пожелаеше да изостави каузата, той можеше просто да предаде оръжието си и да се върне в селото или университета. Вероятно го очакваше полицейско наблюдение, но не и наказание. Стигнах до едно село в областта Кау Уонг няколко месеца след като комунистите бяха нападнали от засада един джип с тайландски войници, които после бяха убили извън селото. Младежите от селото силно симпатизирали на партизаните, но без да вземат активно участие в борбата. Те ми казаха, че били заплашвани и тормозени, но били пуснати да си ходят.   3. __Решаване на основния проблем__ През тези години бях свидетел на строежа на нови пътища и павирането на старите пътища в областта. Селяните вече можеха да закарат продукцията си в града, за да я продадат. Кралят на Тайланд лично наблюдаваше и финансираше изграждането на стотици малки резервоари със системи за напояване, които позволяваха на бедните фермери от Североизтока да отгледат втора реколта ориз всяка година. Електричеството достигна най-отдалечените колиби и с него дойдоха училищата и поликлиниките. Най-бедният район в Тайланд бе под закрилата на правителството в Банкок и селяните започваха да се замогват.   Веднъж един правителствен войник, патрулиращ в джунглата, ми каза:   — Няма защо да стреляме по комунистите. Те са наши братя тайландци. При срещата ни, когато слизат от планината или отиват в селото за продоволствия — а ние знаем кои са, — просто им показвам новия си часовник или им пускам тайландска песен по новия си радиоапарат. Тогава те се отказват да бъдат комунисти.   Това бе преживяно лично от него, а също и от негови другари. Комунистите се разбунтуваха, защото бяха толкова разгневени на управляващите, че бяха готови да жертват младия си живот. Въздържаността от страна на правителството обаче спомогна да се предотврати възпламеняването на този гняв. Прошката, посредством амнистията, им даде сигурен и почтен изход. Решаването на проблема чрез развитие на бедните райони даде възможност на селяните да просперират. Хората по селата вече не виждаха нужда да подкрепят комунистите, защото бяха доволни от настоящото правителство. Самите комунисти започнаха да се съмняват в смисъла на онова, което вършеха: защо да продължават да живеят в тези трудни условия в покритите с джунгли планини? Един по един те предадоха оръжията си и се върнаха при близките си, в селото или университета. В началото на 80-те почти не бяха останали бунтовници, така че генералите на армията от джунглата, лидерите на комунистите, също се предадоха. Помня, че в „Банкок Поуст“ видях статия за находчив предприемач, който водеше тайландски туристи в джунглата до вече изоставените пещери, откъдето комунистите някога заплашваха народа. Какво се случи с тези бунтовни лидери? Можеше ли същата безусловна амнистия да бъде приложена и спрямо тях? Не съвсем. Те не бяха наказани, нито пратени в изгнание. Вместо това, бяха им предложени важни отговорни постове в тайландското правителство като признание за лидерските качества, работоспособност и загриженост за народа! Изключителен жест. Защо да се хвърля на вятъра находчивостта на такива смели и отдадени младежи? Това е истинска история, която чух от войниците и селяните в Североизточен Тайланд по онова време и видях със собствените си очи. За съжаление, за нея не се споменава почти никъде другаде. По времето, когато пишех тази книга, двама от бившите комунистически лидери служеха на страната си като министри в тайландското правителство.     Прошката охлажда страстите   Когато някой ни е наранил, не е нужно ние да го наказваме. Нали като християни, мюсюлмани или евреи вярваме, че Бог ще го накаже? Нали като будисти, хиндуисти или сикхи знаем, че кармата ще даде на нападателя заслуженото? А като последователи на модерната религия психотерапия знаем, че ще му се наложи да прекара години в скъпа терапия заради чувството на вина! Така че защо е нужно „да му даваме да разбере“? Когато помислим разумно, откриваме, че изобщо не се налага да се нагърбваме с ролята на палача. Ние можем да изпълним своя обществен дълг и като се освободим от гнева и охладим страстите с прошка. Веднъж двама братя монаси от Запада започнаха спор. Единият беше бивш американски морски пехотинец, който бе воювал във Виетнамската война и бе ранен сериозно. Другият бе преуспял бизнесмен, натрупал толкова много пари, че се бе „пенсионирал“ на двайсет и няколко години. И двамата бяха умни, силни, изключително корави мъже. Монасите не би трябвало да спорят, но те двамата спореха. Монасите не би трябвало да влизат в юмручен бой, но те се канеха да го направят. Надъхани един срещу друг, двамата фучаха от ярост. Насред една такава пламенна размяна на обиди бившият морски пехотинец коленичи и се поклони грациозно на шокирания бивш бизнесмен. После вдигна поглед и каза: — Съжалявам. Прости ми. Това бе един от онези редки жестове, които идват право от сърцето, спонтанни и родени от вдъхновение. Можем да ги познаем по това, че са непосредствени и абсолютно покоряващи. Монахът бивш бизнесмен се разплака. Няколко минути по-късно видяхме двамата да се разхождат заедно като приятели. Ето така би трябвало да постъпват монасите.     Позитивна прошка   Чувам ви да казвате: Прошката може да е полезна в манастира, но да простим в реалния живот означава да бъдем използвани. Хората ще ни се качат на главата, ще ни вземат за слабаци. Съгласен съм. Подобна прошка рядко има ефект. Както се казва: „Този, който обърне и другата страна, ще трябва да посети зъболекаря не един, а два пъти“. В по-предишната история тайландското правителство направи нещо повече от това да даде прошка чрез безусловна амнистия; то потърси и основния проблем — бедността, и умело се справи с него. Ето защо амнистията подейства. Такава прошка аз наричам „позитивна прошка“. „Позитивна“, защото позитивно подсилва добрите качества, чиято проява искаме да видим. „Прошка“ означава да изоставим лошите качества, които са част от проблема, тоест, да не се вторачваме в тях, а да продължим нататък. Ще го поясня с пример: ако в градината поливаме само бурените, това е като да насърчаваме проблемите; ако не поливаме изобщо, е като да практикуваме само даването на прошка; а поливането на цветята, но не и на бурените, символизира „позитивната прошка“. Преди десетина години в Пърт, в края на една от петъчните ни вечерни беседи, при мен дойде една жена, която бе редовна посетителка на тези ежемесечни събирания. За първи път обаче тя пожела да говори с мен. Каза ми, че иска от все сърце да благодари не само на мен, но и на всички монаси, които преподаваха в центъра. След това ми обясни причината. Когато седем години по-рано започнала да идва в храма, призна тя, не се интересувала нито от будизма, нито от медитацията. Идвала, защото това й давало предлог да избяга от къщи. Съпругът й бил тиранин. Жената била жертва на ужасно домашно насилие. По онова време институциите за подкрепа на хората, жертви на насилие, все още не можеха да помогнат на хора като нея. Попаднала във водовъртеж от бурни емоции, тя не можела да осъзнае, че просто трябва да напусне съпруга си. Затова идвала в нашия будистки център с мисълта, че ще прекара два часа, в които никой няма да й посяга. Това, което чула в храма, променило живота й. Слушала монасите да описват позитивната прошка и решила да я изпробва върху съпруга си. Жената ми каза, че всеки път, когато той я ударел, тя му прощавала и се освобождавала от гнева. Как е успявала да го направи, само тя си знае. А всеки път, когато мъжът й направел или кажел нещо мило, колкото и незначително да било, тя го прегръщала, започвала да го целува или използвала някакъв друг начин да му покаже колко много означава за нея добротата му. Не приемала нищо за даденост. Жената въздъхна и ми каза, че това й отнело седем дълги години. Тук очите й се насълзиха, моите — също. — Седем дълги години — каза ми тя, — но днес съпругът ми е неузнаваем. Напълно се промени. Връзката ни е пълноценна и изпълнена с любов, имаме и две чудесни деца. Лицето й излъчваше сиянието на светец. Почувствах желание да коленича пред нея. — Виждате ли това столче? — каза тя, като ме възпря. — Преди няколко дни той направи това столче за медитация за мен, като изненада. Преди седем години щеше да го използва, за да ме удари! — Буцата в гърлото ми изчезна, когато се засмях заедно с нея. Възхищавам се на тази жена. Тя бе постигнала своето щастие, както недвусмислено личеше по грейналото й лице. И бе превърнала едно чудовище във внимателен мъж. Помогнала бе на друг човек по великолепен начин. Това е забележителен случай на позитивна прошка, който се препоръчва само на кандидат за светец. Въпреки това, той показва какво може да се постигне, когато прошката се съчетае с насърчаване на доброто.     Ajahn Brahm 2004   __Издание:__ Аджан Брам. Отвори сърцето си. Будистки приказки за щастие Австралийска. Първо издание Превод от английски: Снежана Милева Отговорен редактор: Вера Янчелова Стилов редактор: Димитрина Ковалакова Компютърна обработка: Ана Цанкова Коректор: Недялка Георгиева ИК „Хермес“, Пловдив, 2011 ISBN: 978-954-26-1020-5   Ajahn Brahm Оригинално заглавие: Opening the Door of Your Heart and Other Buddhist Tales of Happiness Copyright © Ajahn Brahm, 2004 First published in Australia by Lothian Books, now imprint of Hachette Australia. This edition is published by arrangement with Hachette Australia Pty. All rights reserved. © Снежана Цветанова Милева, преводач 2011 г. © Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2011 г. с/о Andrew Nurnberg Associates Sofia, Ltd.   Формат 70/100/32 Печатни коли 19 Печатница „Мултипринт“ ООД — Костинброд   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/34393 Последна корекция: 31 май 2015 в 16:41