|     Железният изгрев

A>
      Двайсет и четвърти век. Някой взривява звездата, около която се върти Москва, скучен и незабележим свят. Най-вероятният виновник е търговският съперник Нови Дрезден и оцелелите от атаката задействат ответния удар — изпращат субсветлинни атомни бомбардировачи, за да си отмъстят. Но на Земята знаят със сигурност, че виновникът не е Нови Дрезден. За неутрализиране на атаката е необходим анулиращ код, известен само на оцелелите московски дипломати. Проблемът е, че някой ги избива систематично.
A$

D>
      На Оливия и Хауард
D$
D>
      Благодарности на: Емет О’Брайън, Кейтлин Бласдел, Андрю Уилсън, Саймън Бисън, Кори Доктороу, Кен Маклеод и Джеймс Никол. Бих искал да отбележа помощта на Емет, който направи много повече, отколкото би трябвало да се очаква от един читател, на Кейтлин, моя агент, задето задаваше въпросите, които трябваше да ми се задават, и на Джеф Милър — за един вдъхновяващ цитат.
D$


>     Пролог
>     Детето Сряда

      _Взрив: T + 1392 дни, 18 часа и 9 минути_

      Сряда тичаше с разтуптяно сърце по тъмните коридори на станцията. Зад нея, скрит от погледа, но осезаем като постоянно присъстваща заплаха, бягаше неумолимият й преследвач — кучето. Хрътката-убиец нямаше работа тук, нито пък тя. Олд Нюфаундленд Четири беше в процес на окончателна евакуация, последният кораб трябваше да се разкачи от зеления терминал преди четиринадесет минути — непрестанно й го напомняше една премигваща в лявото й око икона: отброяваше времето в обратен ред — и да се насочи към най-близкия район от плоско пространство-време за скок далеч от опасността. Програмата за евакуация не се трогваше от избягали тийнейджъри, побъркани дрезденски капитани с тайни заповеди и гестаповски кучета, в чиито очи гори неутолимата жажда да убиват. Тя си пое отчаяно дъх. Нервите й бяха изпънати докрай и дробовете й пламтяха от разредената атмосфера. Беше на шестнайсет и малко и ако не успееше да открие начин до няколко минути да се отърве от кучето и да се изкатери до централната част на станцията…
      Не искаше да е тук, когато дойде ударната вълна.
      На три цяло и шест светлинни години разстояние и преди почти три цяло и шест години във времето всичките двеста милиона обитатели на безличния максвят*, наречен Москва, бяха издъхнали. По онова време Москва, тази интровертна, ако не и почти селска държавица, беше в разгара на политически безредици и на един крайно изострен търговски спор с Нови Дрезден, по някакъв досаден въпрос, отнасящ се до биодиверсии и свободна търговия, инженерен агробизнес и контрол на валутната обмяна. Сега Олд Нюфаундленд Четири, Станция Единадесет, беше последната суверенна територия на Федерална република Москва. Само преди четири часа смъкнаха знамето в централната зала под печалните звуци на духовия оркестър, след което тръгнаха с маршова стъпка към дока. Край на играта, нацията е разпусната. Беше станало недоразумение и дрезденските бойни кораби бяха атакували един московски търговски съд. Пистолетни изстрели срещу тълпата в тесния док. А после някой — до ден-днешен наследниците на дрезденското правителство разгорещено отричаха вината да е тяхна, макар че, за да си вържат гащите, бяха екзекутирали предшествениците си — бе ударил системното слънце на Москва със забранено оръжие.
      [* Термин, който се използва, за да се опише процесът на международна „макдоналдизация“ на стоките и услугите, като елемент от глобализацията — Б.пр.]
      Сряда не помнеше много ясно Москва. Баща й бе инженер по азотните цикли, майка й — специалист по протозоонна екология, двамата се бяха преместили на станцията още когато тя бе на четири, като част от екипа, натоварен със задачата да се грижи за животоподдържащото ядро, туптящо в центъра на огромния орбитален комплекс. Но сега сърцето беше спряло. Нямаше никакъв смисъл да се преструват повече. След по-малко от ден челото на вълната, вдигната от погребалната клада на Московското слънце, щеше да ги удари й безмилостно да унищожи всеки обект, незащитен с поне трийсетметров слой от метал и скала. Старият Нюфи, който се носеше на синхронизирана орбита около лишено от планети кафяво джудже, бе твърде голям и твърде крехък, за да издържи на буря, предизвикана от взрива на свръхнова само на един парсек разстояние.
      Сряда стигна до едно разклонение. Спря, задъхана и уплашена, и се огледа. Наляво или надясно, нагоре или надолу? Вече бе допуснала грешка: беше се спуснала надолу и се бе отдалечила от централната част на комплекса и жилищните отделения. Там имаше асансьори, които се издигаха чак до горния край или се спускаха право надолу, имаше дълги прави шахти. Централната пощенска служба, контролът на движението, митницата и биоизолационното също се намираха в средата на станцията. Но горната част на херметически затворения похлупак бе на цели шейсет метра над нея, после имаше още сто метра подпорни съоръжения, които трябваше да изкатери, преди да се озове в централната част, а ако използваше асансьорите, кучето щеше да я надуши. Тук долу центробежната сила бе доста по-осезаема и тя усещаше притеглянето й почти като истинска гравитация — можеше да завърти рязко глава, без да й се завие свят, а краката й сякаш бяха налети с олово. Катеренето щеше да е бавен и мъчителен процес, Кориолисовата сила* пък се опитваше да я изтегли встрани от водещата към спасение стълба.
      [* Кориолисова сила — на името на френския изследовател Г. Кориолис; ускорение, което се появява при движение в неинерциална система, въртяща се спрямо инерциалната. — Б.пр.]
      Приглушени панелни светлини мъждукаха от тавана, превключени на програма „лунна светлина — седем“. Лозята в малкия стъкленик в центъра на кръстопътя вече бяха повехнали след осемнайсет часа мрак. Всичко тук долу бе мъртво или умиращо, като трупа, на който се бе натъкнала в обществената тоалетна две палуби по-горе и три сегмента встрани. Когато разбра, че кучето я преследва, тя тръгна към апартамента, където бе живяла с родителите си и с малкия си брат: надяваше се миризмите там да го объркат и тя да се измъкне с някой от евакуационните кораби. Но тук долу бе попаднала в капан и единственото, което можеше да направи, бе да тръгне към канцеларията на службата за контрол на движението и да заключи вратата отвътре…
      Опитът я подтикваше да продължи напред. Този сектор бе за административните служби, станционната полиция и митническия и търговски контрол, както и за дежурния персонал на смяна. Вратите на тъмните канцеларии зееха отворени, по бюрата и креслата вече се бе натрупал прах. Тя забърза към полицейския участък. На преградата в приемната имаше табелка „Участъкът е затворен“. Сряда се прекатери с пъшкане през преградата и скочи от другата страна.
      Старата кожена чанта, която й бе наредил да вземе Херман, я удари по хълбока и тя изруга — не толкова заради болката, колкото заради белята, в която я бе вкарала. Беше пълна с хартиени листа: дебели, кремави на цвят, изписани с истинско мастило, което не се размиваше и не мутираше в различни шрифтове, когато докоснеш ръба с пръст. Неинтелигентен материал, от онзи вид, който някои използваха, когато наистина, _ама наистина_ не искаха в инфотрафика им да се загнезди шпионски червей. А на самото дъно на чантата се гушеше херметически затворена касетка, молекулярно хранилище, съдържащо пълния архив на станционната митническа служба. Архив, заради който някой бе готов да я убие.
      Тя завъртя ключа да усили светлината до ниво „сумрак-седем“ и огледа участъка. Беше идвала тук на образователен курс заедно с констабъл Барка. Нещо като превантивен урок за това как да не се забъркващ в разни каши. Но сега обстановката изглеждаше коренно променена, канцелариите, арестантските килии и чакалните зееха пусти като очниците на череп. В администрацията си мислеха, че знаят всичко за тийнейджърите, но грешаха. Сряда бе видяла един заключен шкаф в оперативния отдел и бе попитала какво държат в него. Пит й обясни, че вътре държат залепващата пяна и ампулите с лютив газ, противогазите й белезниците, в случай че избухнат размирици. „При сигнал за метеж счупи стъклото“. Нюфи бе мирно местенце, през последните трийсет години бе имало само едно убийство и няколко десетки свивания. Полицаите сигурно си мислеха, че Специалният отряд са просто техници, които пращаш да почистят вентилационната шахта от гнездо на оси. Тя спря пред заключения шкаф, пусна чантата на земята и се огледа за нещо, което да й свърши работа.
      Пред вратата на участъка задраскаха нокти, после спряха.


      _Взрив: T + 1392 дни, 17 часа и 30 минути_

      — Какво искате да кажете с това „няма я“? — попита раздразнено констабъл Ито. — Не можете ли да държите собственото си дете под…
      Високият прегърбен мъж прокара пръсти през оредяващата си коса.
      — Ако имате деца, ще ме разберете. Съжалявам! Вижте, просто я няма. Зная, че има бордова карта, защото лично й я закачих на якето. Не е тук обаче. Може да се е върнала в апартамента за нещо.
      — В апартамента? — Ито вдигна визьора и се втренчи в изплашеното лице на бащата. — Не може да е толкова глупава. Наистина не може.
      — Деца! — Прозвуча почти като проклятие. — Не, не мисля, че е толкова глупава. Но не е на борда на кораба, освен ако по някакъв начин не си е изключила имплантантите. Констабъл Клайн прати издирващ сигнал преди близо час. Освен това тази сутрин изглеждаше обезпокоена от нещо.
      — По дяволите! Има имплантанти значи? Добре де, ще пратя съобщение. И без това тук е истинска лудница. Имате ли изобщо представа какво е да настаниш хиляда и петстотин души? Сигурно дъщеря ви се е пъхнала някъде, където не й е мястото, в сервизните помещения или при екипажа. А може да е решила да се качи незабелязано на „Мечтата на Сикорски“, макар че един Господ знае защо ще го прави. Ще я намерим, обещавам ви. Пълните данни, ако обичате?
      — Виктория Строугър. Шестнайсетгодишна. Трета от фамилията.
      — Аха. Добре. — Ито заразмърдва пръстените на дясната си ръка: докосваше различни командни глифове в полицейското виртуално пространство. — Ако е някъде на борда на тази бракма, скоро ще я намерим. Ако не, след десет минути програмата ще задейства генерално издирване. Сега ще ви помоля да ме извините…
      — Разбира се. — Морис Строугър се отдръпна от бюрото на констабъла. — Нищо чудно да си е пуснала значката в тоалетната — промърмори на себе си. Следващата на опашката, възрастна женица, веднага атакува констабъла заради размерите на отредения й настанителен модул: отказваше да повярва, че това е нейният апартамент — миниатюрната единична каюта в петхилядния кошер евакуационни контейнери, наблъскани в товарния отсек на дрезденския транспорт „Дългият поход“ бе максимумът, на който можеше да се надява всеки от тях до пристигането им в съседната Септагонова система. За тяхното преместване вече бе платено, щеше да е гратис, с любезното съдействие на правителството (новото) на Нови Дрезден с добавка от търговския излишък на Република Москва, но контейнерите, разбира се, не бяха президентски апартамент на луксозен лайнер. „Надявам се на Вики скоро да й омръзне. Може пък да й е от полза, ако полицаите я сгащят и я попритиснат. Това ще я научи да не си завира носа навсякъде, особено в критични моменти…“


      _Взрив: T + 1390 дни_

      Какво ще кажете за _такова_ момиче? Бледа кожа, късо подстригана черна коса, воднистосини очи. Дяволче — или безпризорно хлапе? Всъщност тя бе самотна. Бе нетипично умна за възрастта си — все пак беше рожба на щателно планиране от страна на родителите си и на внимателно подбиране на генетичните комбинации, за да бъдат избегнати всякакви потенциални несполуки. Беше оборудвана с най-скъпите интерфейсни имплантанти, внос от Септагон: само най-доброто за тяхното дете. Вече беше на седемнайсет, мрачна и мълчалива, в един от _онези_ периоди. Носеше само черно и прекарваше свободното си време в провиране из сервизните шахти или в обучение с невроградината с осемнайсет милиона синапса, която бе преместила в спалнята си (родителите й дори не смееха да се замислят на какви сънища я учи). Отглеждаше растения: беладона, валериан, самакитка, бучиниш — какво ли щяха да правят с тях, когато пораснеха? (Никой не знаеше. Никой не искаше да знае.) Слушаше потискаща музика в стаята си, при затворена врата. Обезпокоените й родители се опитаха да я запишат в кръжоци за активни занимания — уроци по катерачество, слънчево ветроходство, карате — но тя не се запали по нищо. Казваше се Виктория, но другите тийнейджъри я наричаха Сряда — тя мразеше това име, но не колкото мразеше истинското си.
      Беше саможива. И като повечето саможивци от незапомнени времена, от съвсем малка, си имаше невидим приятел — играеха си заедно, най-често на тайни агенти. Асансьорен сърфинг. Скокове в шахти — с кислородна маска: човек никога не знае какво може да се случи от другата страна на някоя херметична преграда. Но повечето деца нямаха невидими приятели, които да им нашепват чрез скъпите мрежови имплантанти, да не говорим да им преподават уроци по стеганография*, анализ на движението, откриване на „опашка“ и гмуркане в контейнери за отпадъци. Освен това повечето деца с времето се отърсваха от невидимите си приятели — но не и Сряда. Това беше така, защото невидимите приятели на повечето деца всъщност бяха въображаеми. Нейният не беше.
      [* Изкуство и наука за писане на скрити съобщения по такъв начин, че никой освен получателя да не разбере за съществуването на съобщението. В противовес на криптографията, при която съществуването на писмото не е скрито, а само неговото съдържание. — Б.пр.]
      Когато бе по-малка, бе признала на брат си Джереми за своя приятел, когото наричаше Херман, но Джерм тутакси я издаде на мама и в резултат последваха напрегнати разпити и няколко посещения при специалист. След като осъзна какво се очаква от нея, тя моментално отрече всичко, но не веднага — Херман й бе казал как да го направи, за да не пробуди подозрение. „Никога не си сам, когато имаш шизофрения“ — пошегува се язвително, с което я ядоса, защото тя знаеше, че шизофренията няма нищо общо с раздвоението на личността и има много общо с това да чуваш в главата си гласове. Тя побърза да си поръча хлорпромазин и флупентиксол от кухненската аптечка и прекара няколко дена в мъгла, докато Херман търпеливо й обясняваше какви са възможните рискове от подобна необмислена постъпка: Паркинсоновата болест бе един от страничните ефекти при примитивните невролептици*. Имаше чувството, че се е озовала в свят, в който не е стъпвала никога.
      [* Група успокояващи психиката фармацевтични препарати. — Б.пр.]


      От месеци всички знаеха за предстоящата евакуация. Знаеха го с точност до деня, дори до часа. Корабите започнаха да пристигат седмица преди обявеното начало. Обикновено Нюфи приемаше по един лайнер на месец: пасажерите и товарите минаваха през митницата и после пътуваха с по-малки кораби. Но точно сега всички товарни и пасажерски рампи на централния диск бяха разширени и херметизираните им ръкави стърчаха навън като огромни паразити, впили се в търбуха на станцията.
      Преди две седмици оцелелите вътресистемни товарни кораби се бяха прибрали за последен курс и ги бяха оборудвали с модулни жилищни отсеци. Сега всички се бяха наблъскали на станцията, трийсет хиляди обречени души, кръжащи над еклиптиката на един мъждив червен газов гигант с маса, надвишаваща осем пъти масата на Юпитер. Имаха предостатъчно гориво — горивото бе основната суровина, от която се препитаваше Олд Нюфаундленд Четири: шестстотин мегатона рафиниран метанов лед, прибран на сухо в огромен резервоар, който се носеше по инерция на километри зад оста на голямото колело. Освен това бяха достатъчно близо до един от редовните маршрути между Септагоновата система и старите светове и можеха да разчитат на транспортните средства, които прекосяваха тази част на пространството. Все още имаха рентабилен бизнес и можеха да се издържат сами, всъщност дори го правеха. Но не можеха да останат тук — не и при приближаващия се железен изгрев.
      Лайнерът „Мечтата на Сикорски“ се бе скачил с централния ръкав, за да прибере губернатора и по-важните персони от управата на станцията. Зад него висяха в нетърпеливо очакване други два товарни кораба от Нови Дрезден, пратени в поредния символичен жест на помирение. Приличаха на бременни жаби, напъпили с обемисти евакуационни контейнери, прикачени за централните им товарни стрели — третокласно удобство за няколко десетки хиляди пътници, на които предстоеше триседмично пътешествие на разстояние от четирийсет и осем светлинни години до Септагоновата система, където щяха да бъдат презаселени.
      Дори Септагон щеше да е обезпокоително близо до фронта на ударната вълна, но той бе най-близкият център за евакуация. Разполагаха с достатъчно финансови средства, за да настанят всички и да им намерят работа: управленческата политика активно поддържаше имиграцията. Имаха възможност да теглят чертата под инцидента и да погледнат в бъдещето, да загърбят миналото и да забравят мрачното отчаяние, увиснало като облак над станцията, откакто преди три години и половина бе пристигнала вестта за Инцидента. След онзи страшен час не бяха малко случаите на самоубийства, имаше и няколко бунта — на всеки останал жив на станцията се падаха стотици призраци. Крайно неподходящо място за отглеждане на деца.
      Мама, тате и Джереми се бяха пренесли на „Дългият поход“ преди два дена и бяха помъкнали и Сряда — опитваха се да я заразят с прекомерния си ентусиазъм. Но зад тази фасада зееха дупки, също като празните места в семейните фотографии. Братовчедката Джейн, чичо Марк, дядо и баба нямаше да дойдат. Във всеки случай не и в плът и кръв — сега те бяха прах, изпепелени от божествения вятър, който щеше да профучи покрай станцията след четири дни.
      Изплашени стюарди отведоха Сряда и семейството й до тяхната палуба, коридор, отсек и каюта. Разполагаха с миниатюрно семейно пространство — четири ниши за спане и всекидневна два на три метра, с надуваеми мебели. Техният дом за времето на пътуването. Щяха да се хранят в бюфета на Розовата палуба, да се къпят в хигиенния център „Лале“ и да се радват, че са останали живи — не както Мика и нейния съпруг, приятели и съседи, които се бяха прибрали у дома на едномесечна отпуска за първи път от пет години, когато ги бе застигнал Инцидентът.
      Но само след няколко часа Сряда почувства, че започва да оглупява от скука. Растенията й бяха измрели; невроградината бе изключена и прибрана в хладилна камера и им бяха наредили да останат в жилищния отсек, докато корабът не се отдели от станцията, като единствените им забавления щяха да са нещастната корабна мрежа и лоботомизираното медийно хранилище. Някакъв неизвестен, но многообещаващ талант от Нови Дрезден — общество с много по-стриктни порядки от Московското, — изглежда, бе преценил, че интерактивите и книгите с ужаси не са подходящи за подрастващи, и бе наложил върху тях родителски контрол. Приятелите на Сряда — поне тези, които можеше да нарече свои приятели — бяха разпилени по другите кораби. Дори Херман я бе предупредил, че няма да може да разговаря с нея след първия скок. Щеше да е поне някакъв изход, ако разполагаха с криогенни капсули, но при ограничените възможности на станцията нямаше никакъв начин да се обработват повече от стотина-двеста души на час, така че Сряда си оставаше жертва на скуката поне през първата седмица.
      Единственото утешение бе, че щеше да разполага с цял един нов свят, който да изследва. Не се беше качвала на кораб от осемгодишна и гореше от нетърпение да приложи наученото на практика. Освен това Херман я бе осведомил, че познава добре кораба и може да я разведе из него. Това беше сравнително нов модел тежкотоварен превозвач от клас „Бакху“, конструиран в корабостроителницата на Бургундия, с животоподдържаща инсталация от „Търн енд такси“, Нови Дрезден. Беше предназначен за прекарване на масивни товари и по тази причина бе оборудван с термоядрени двигатели и контраротационни инерционни колела — далечен отглас от ултрамодерните трансферни блокове на гравигенераторите. Скоковият му модул бе запечатан и недостъпен — вероятно закупен някъде, където знаеха да правят подобни неща: нито Дрезден, нито Москва бяха на необходимото техническо равнище, за да подскачат върху сингуларни. Но Херман очевидно познаваше добре разположението на кораба, а Сряда се измъчваше от скука. Ето защо бе склонна да изучава този нов свят, а когато му го каза, той добави някои свои идеи за това накъде да се отправи.
      Сряда не можеше да понася затворените помещения. Наставникът й от втори клас често казваше, че била „като котка, приемаща всяка затворена врата за лично предизвикателство“. Така че тя си взе шперц-пистолета и чантичката с инструменти — не от желание да прониква с взлом, а просто защото знаеше, че няма да се примири, докато не узнае какво се намира зад всяка заключена врата. (Корабът имаше двуслоен корпус и единствените врати, които се отваряха към вакуума, бяха въздушните шлюзове. Освен ако не беше толкова глупава, че да отключи някоя врата, снабдена с предупредителни светлини, масивни уплътнители и механични прекъсвачи, нямаше никаква опасност да се озове в космоса. Така поне смяташе…)
      Никой не беше забранил на пасажерите да обикалят по коридорите, но Сряда имаше усещането, че ще й се скарат, ако се появи някъде, където не й е мястото. Ето защо се промъкна до централната ос и по нея се спусна до екипажния пръстен, като прибягна до един хитроумен способ — настани се на покрива на асансьорната кабина с помощта на вакуумни клапи; асансьорът се засилваше с шеметна скорост, а после преминаваше в мъчителен спирачен режим, когато се опитваше да се отърве от нея. Сряда измина разстоянието няколко пъти, като се оглеждаше за вентилационни отвори. Накрая реши, че е настъпил моментът за действие, гмурна се в една отворена тъмна сервизна шахта, хлъзна се надолу по друга тръба, метна се на покрива на преминаващо по коридора пътническо вагонче и сърфира върху него през целия път до един от главните вентилационни бронхи. Къртиците-чистачи във вентилационната система не й създаваха проблеми, защото беше жива и се движеше, което за тях бе достатъчно. След около час пълзене из тръбите беше уморена и леко объркана — и точно тогава се натъкна на филтрационния похлупак, за който й бе споменал Херман.
      Откри го на пода на една тясна шахта: бръмчеше едва доловимо под ритъма на мързеливо потръпващите турбулентни помпи. От краищата му струеше бледосинкава светлина на ултравиолетови лампи. Тя се наведе учудена, „Стерилизатори на борда на космически кораб?“ По правило ги имаше само в животоподдържащата система. Но ако не грешеше, това бе един от жилищните отсеци. В такъв случай защо го бяха монтирали тук? Бърз оглед на прикрепващите болтове доведе до разкриването на друга аномалия — тъничка жица, която се губеше в отвор на пода на шахтата. Несъмнено това бе кабел на алармена инсталация. Не от ненадеждните инфрачервени сензори, които можеха да бъдат задействани от случайно преминаваща почистваща машина, нито свързана с очна ябълка невроградина, която лесно се объркваше от светлосенките, а чиста проба старовремска алармена инсталация! Сряда я атакува с инструментите, които внимателно бе събирала от няколко месеца. Кабел като този не беше особено труден…
      След минута откачи похлупака и го повдигна на една страна. Да пусне вътре миниатюрна камера бе въпрос на секунди. Микроокото с дистанционно управление — дегизирано като паяк-играчка — започна да обикаля в лениви кръгове; предаваше картини от тясна стая, затворена врата и лавици с кутии по стените. Канцелария? Или сейф на капитана? Сряда не можеше да определи, но без съмнение бе място, където държаха особено ценните товари и вещи, с други думи, неща, които е най-добре да бъдат затворени под ключ, но да са достъпни за проверка по време на полета. Досиета. Търговски сертификати. Документи, заповеди, ДНК проби, шифроключове, патентен софтуер.
      „Защо не надзърнеш? — попита я един познат глас. Херман проектира зад очите й полупрозрачен план. — Обърни внимание: според оригиналното разположение това е част от отделението на капитана“.
      — Смяташ ли, че ще открия съкровище? — попита Сряда и се огледа за подходящо място, където да завърже въжето. Изкушението на забранения плод бе наистина силно и не можеше да устои.
      _Заключени врати. Момиче на определена възраст, което преминава през един от онези периоди. Специални модификации. Сини пластмасови паяци-играчки. Поверителни разпореждания, написани върху неинтелигентно хартиено копие. Невидими приятели. Бордова карта в асансьорната шахта. Мъртва звезда. Вселена, която е затаила дъх, И…_


>     Железният изгрев

      _Взрив: T нула._

      Малко извън разширяващия се светлинен конус на настоящето бе умряла звезда — с поразено желязно ядро.
      _Нещо — някаква странна неестествена сила — бе завързало възел в пространството, затваряйки в него сърцето на звездната пещ. Гигантска примка от суперструни*, извита на една страна, се разширяваше и свиваше, а през това време звездното ядро плаваше из „джобна вселена“**, където времевото измерение наподобяваше навито руло в мащаби, измерими с Планкови единици***, и в друго пространство — едно от затворените, сгънати към себе си, подразбиращи се от стандартните физични модели пространства — което го беше изместило. В джобната вселена бе изминало неимоверно много време, но отвън часовникът не би изброил и няколко секунди._
      [* Суперструни — елемент от Суперструнната теория, опит за единно обяснение на всички частици и явления от микросвета. — Б.пр.]
      [** Джобна вселена — в научната фантастика, много малки паралелни вселени, прикачени към основната. — Б.пр.]
      [*** Планкови единици — физични единици, предложени от Макс Планк, базиращи се на универсални величини във Вселената. — Б.пр.]
      От гледна точка на дрейфуващото ядро, останалата част от вселената изглеждаше, сякаш се е отдръпнала в безкрайността, изчезнала зад хоризонта на събитията, и щеше да остане отвъд него, докато зоната на разширяване не изгуби инерция. Кипящата топка газ, която озаряваше свой собствен космос, започна постепенно да загасва. Минаваше време, огромно по мащаби и същевременно равняващо се на едно мигване на окото във външната вселена. Звездната сърцевина изстиваше и се свиваше, сиянието й намаляваше. Постепенно тя се превърна в самотно бяло джудже с температура, клоняща към абсолютната нула. Термоядреният процес не спря, но продължи невероятно лениво, с посредничеството на квантови тунели и при смразяващ студ. За период, милиард пъти по-продължителен от този, който бе изминал във външната вселена от момента на Големия взрив, светлинните ядра се сляха, минаха през тунелите в квантовата стена на електронните си орбитали. По-тежките елементи се разпадаха по-бавно, разбиваха се на атоми и после се разлагаха до желязо. Раздвижваха се огромни маси и в края на процеса, след около трилион години, звездата се превърна в единичен кристал от желязо, смачкан до сфера с диаметър от няколко хиляди километра: въртеше се бавно във вакуума, температурата й беше едва една трилионна от градуса над абсолютната нула.
      След това външната сила, която бе създала джобната вселена, мина в обратен ход, затвори „джоба“ и премести плътния сферичен кристал в отвора в сърцето на звездата — по-малко от трийсет секунди след избухването на бомбата. И портите на ада се разтвориха.
      Желязото не се възпламенява лесно, процесът е ендотермичен, енергопоглъщащ. Когато вътрешностите на звездата бяха изтръгнати и заменени от миниатюрно гюле студена разпадаща се материя, външната й обвивка, задържана на известно разстояние от ядрото благодарение на радиационния натиск, започна да колабира през отвор с приблизително четвърт милион километра смразяващ вакуум. Последва я и най-външният слой, набираше скорост в образувалия се звезден гравитационен кладенец. Изминаха няколко минути и погледната отвън, фотосферата на звездата видимо започна да се свива — през нея преминаваха неимоверни по размери нагорещени газови вихри. А след това ударната вълна на имплозията достигна ядрото…
      Никой така и не успя да предупреди обитателите на нарочената за унищожение планета. През първите минути изведените за наблюдение на слънцето сателити докладваха за невиждано по размери слънчево изригване, предизвикало различни атмосферни смущения, включително северни сияния. Последваха предупреждения за бури до орбиталните работници и миньорите в астероидния пояс. Много малко сателити бяха оборудвани с релативистична връзка — средство за мигновено общуване с ограничен диапазон, неподлежащо на смущения и заглушавано, но пък ужасно скъпо и чувствително — и нищо не можеше да предупреди хората да избягат: сателитите просто един по един престанаха да излъчват, пометени от разрушителната вълна, която се отдалечаваше от звездата със скоростта на светлината. В някакъв метеорологичен институт една от дежурните се втренчи озадачено в монитора и се опита да се сети каква може да е причината — всъщност тя бе единственият човек на планетата, който имаше възможност и време да осъзнае какво става. Но спътниците, чиято дейност следеше, бяха само на три светлинни минути по-близо до слънцето от планетата, на която се намираше, а тя вече бе изгубила две от тях в разговори с колега — говореха си за къщата, която възнамеряваше да купи.
      Всъщност ударната вълна бе разширяващ се сферичен фронт от водородна плазма, грееща ослепително при температура от милиони градуси и компресирана до такава степен, че притежаваше много от свойствата на металите; беше стотици пъти по-масивна от най-големия газов гигант в звездната система и когато се сблъска с железния кристал в сърцето на унищожената звезда, вече се носеше със скорост почти два процента от тази на светлината. При сблъсъка, само за няколко секунди, една десета от гравитационната потенциална енергия на звездата бе превърната в радиация. Термоядреният процес бе придружен от странни реакции: желязната сърцевина всмукваше светлинни ядра, с помощта на които строеше по-тежки и по-нагорещени, а също и не толкова стабилни посредници. За по-малко от десет секунди звездата изгори гориво, достатъчно да подхранва огненото й сияние милиарди години. Джуджето от G-клас нямаше достатъчно маса, за да преодолее налягането на електронния разпад в ядрото си и да се свие до неутронна звезда, но въпреки това успя да излъчи мощна ударна вълна, съизмерима с изригването на свръхнова.
      Колосалният импулс от неутринови частици се понесе във всички посоки; отнасяше по-голямата част от енергията на термоядрения изблик. Неутралните частици обикновено не реагират с материя, летящо неутрино с лекота преодолява дебел светлинни години слой от олово, без дори да забави скорост. Но тези частици бяха твърде много и докато се процеждаха през външните обвивки на звездата, прехвърляха значителна част от енергията си в мътния мехур от кипяща плазма, който бе заменил фотосферата. Недалеч зад тях се носеше друга мощна вълна от твърда гама-радиация и неутрони, милиард пъти по-ярки от звездата, чиито вътрешности разкъсваха. Умиращата звезда излъчи ослепителен импулс от рентгеново сияние, като трилион водородни бомби, взривени едновременно.
      След осем минути — минута, след като бе забелязала проблема на един от мониторите — дежурната отново го погледна озадачено. По кожата й пробягаха горещи вълни. Екранът премигна и угасна. Тя си пое дъх и усети острата миризма на озон. Всичко беше като в мъгла. Колегата й също се оглеждаше учудено. Какво ставаше? Светлините трепнаха и угаснаха, но двамата продължаваха да виждат благодарение на зловещото сияние във въздуха и на заревото, което проникваше през прозореца на тавана. След това светлинният квадрат, очертан от заревото върху пода, започна да дими и дежурната разбра, че няма да може да си купи мечтаната къща, нито да се види с родителите си, със сестра си — с никого. Всъщност последното нещо, което успя да види, бе озареният димящ квадрат на пода.
      Все пак вселената прояви капчица милост — след секунди горните слоеве на атмосферата, превърнати в плазмена наковалня от преминаващия радиационен импулс, достигнаха тропопаузата. Половин минута след това първата ударна вълна изравни със земята сградата, в която се намираше дежурната.
      Нито един от обитателите на планетата не живя достатъчно дълго, за да почувства първите мъчителни симптоми на лъчевата болест.


      _Взрив: T + 1392 дни, 12 часа и 16 минути_

      Сряда се бе свила под бюрото и притискаше обемистия цилиндър към разтуптяното си от ужас сърце. Беше видяла тялото на митническия служител и веднага бе разбрала, че е мъртъв — точно както се твърдеше в написаните на ръка инструкции. А сега ужасното създание, което го бе направило, я преследваше и тя съжаляваше…
      Чу драскане на нокти по полиетиленовия под. „Искам да се махна оттук — помисли си; пръстите й бавно се плъзгаха по хлъзгавия от пот цилиндър. — Невъзможно е това да се случва с мен!“ Не виждаше кучето отвън, но въображението й го рисуваше с всички страховити подробности: челюсти като диамантени остриета, широко разположени очи, сияещи от всепронизващите импулси на лидара. Виждаше малкия злобен пистолет, имплантиран в черепа му, мозъка, командван от вградени компютри, чиято цел бе да надделеят над инстинктите на добермана. Зловещи овални петна по кожата, изпъната върху бронята от диамантена мрежа. Животното със сигурност можеше да подуши страха й. Тя бе прочела част от документите, докато стоеше в онази тайна стая, и бе осъзнала важността им, а когато отвори вратата, с намерение да си тръгне, доберманът я чакаше — тя успя да хлопне вратата на сантиметри от зейналата му паст. Зловонен пушек започна да прониква през процепите на вратата и Сряда се изкатери през отвора на тавана и после запълзя като паяк през вентилационната шахта и изтича с разтуптяно сърце през пустия хангар. И през цялото време чуваше дращенето на ноктите зад себе си. „Аз не съществувам. Не можеш да ме подушиш!“
      Херман — както винаги, когато имаше нужда от него — мълчеше.
      Сега, свряна в един обществен терминал, тя отново видя кучето — или някой негов роднина: тичаше с огромни скокове през пустия хангар и приличаше на призрачна сянка, на нещо, родено в замръзнали гори под среднощно слънце, еволюирало да оцелява сред заселена от киборги тундра, на чужд и непознат свят. Погледна само за миг към камерата със сияещото си око — сияние, което се превърна в бял шум, след като я простреля. Можеше да издишва невропаралитичен газ и да обезврежда мини — ако човек вярваше на евтините интерактивни, с които се забавляваше Джереми — и бе продукт на много по-усложнена техносфера от тази, която притежаваше Москва; мускулите му не се задвижваха от примитивни актин-миозинови контракции, а костите му бяха конструирани за максимална издръжливост — когато тичаше с максимална скорост, кучето-преследвач пуфтеше като парен локомотив и изпускаше достатъчно нагорещена пара, за да изгори всеки, който се озове прекалено близо.
      Тя вдигна флакона за разпръсване на тълпи, постави пръст на копчето и насочи фунията към вратата. Неясни сенки на крака, твърде много крака. Спряха отвън в коридора, после се насочиха към вратата. Тя натисна копчето и флаконът в ръцете й подскочи; едновременно с това се чу дращене по пода и въздухът пред нея почерня. „Не, посиня, като езика на мъртвеца, който видях“. В хартиения документ се казваше, че трябва да се унищожат всички копия, без едно, от документите за митнически трансфер и че всеки, който знае за тях, трябва да умре. Едно озъбено куче приклекна да скочи срещу нея и в същия миг го пресрещна разредена завеса от полупрозрачна пяна, облепи го плътно и ръмженето му се превърна в приглушено и безсилно квичене.
      Сряда неволно потрепери и отстъпи, удари се в бюрото и се огледа обезумяло. Задните крака на кучето дращеха по пода, то се примъкваше към нея. Тя виждаше сиянието на свирепия гняв в очите му. „Добро куче“ — подметна по навик, без да спира да отстъпва. Зачуди се дали да не го ритне. Но не, ако кучето-преследвач реши, че е изгубило, има опасност да се взриви, нали така? Винаги го правеха в интерактивните…
      Нещо студено и влажно се долепи до тила й и я подуши. Тя се свлече на колене, стомахът й се превърна в торбичка с лед. Костелива лапа я стисна за рамото и я задържа. Кучето на пода сякаш й се усмихваше — не, усмихваше се на нещо _зад нея_. Нещото заговори с изненадващо човешки глас, придружен от ръмжене, идващо от три различни посоки:
      — Виктория Строугър, това е специална полицейска глутница „Алфа“. По заповед на капитан Манхайм, временен диспечер на евакуационния процес на Олд Нюфаундленд, вие сте арестувана. Наредено ви е да се върнете заедно е нас до централния терминал, където да изчакате да бъдете транспортирана. Длъжен съм да ви предупредя, че всякаква форма на съпротива от ваша страна може да предизвика употребата на несмъртоносни оръжия. Връщането ви на станцията доведе до безсмислена загуба на полицейско време. — Два от гласовете млъкнаха, но третият продължи: — И като стана дума за това, защо се опитвахте да избягате?


      _Взрив: T + 1392 дни, 12 часа и 38 минути_

      Двайсет и две минути след определения час за стартиране кучетата най-сетне бяха върнали в стадото и последната заблудена овца. Точно в този момент капитан Манхайм имаше други тревоги, като преливането на резервоар номер четири и необходимостта да се увери собственолично, че Миша е успял да задържи работното налягане на машините в границите на нормата и да преодолее покачването на температурата. След това му предстоеше стъпка по стъпка да проследи целия план за отделяне и да напусне час по-скоро тази призрачна система, преди бурята да я разпердушини — едва тогава смяташе да поиска доклад за това как са се справили кучетата-преследвачи. (И защо въобще бяха допуснали някакво досадно пънкарче да се промъкне незабелязано на палубата на екипажа?) А по-нататък…
      „Двайсет и две минути! Повече от хиляда секунди закъснение!“ В плана за излитане беше оставена вратичка за закъснения, разбира се, никой не би допуснал, че всеки път всичко ще става така, както се предполага — но с пет хиляди пътници на борда тези двайсет и две минути означаваха близо пет човекогодини провизии, изпарили се в миг. Евакуационните контейнери бяха оборудвани с открит тип животоподдържаща система, тъй като не разполагаха с място за инсталацията на рециклиращи цистерни, и цялото това упражнение щеше да струва милиони, десетки милиони. Някакво глупаво хлапе току-що бе оскъпило заплащаната от данъкоплатците на Нови Дрезден операция с две хиляди марки и капитан Манхайм се бе сдобил с още две хиляди бели косъма.
      — Как е критичният профил? — попита той Гертруда, която се бе привела към контролния пулт.
      — Всичко е в границите на допустимото, сър — Гертруда бе втренчила поглед право напред и отказваше да го погледне.
      — Гледай да го държиш така — тросна се той. — Миша! Какво стана с онзи резервоар?
      — Продухан и затворен, точно според предписанията. — Миша му се ухили безгрижно от мостика. — Товарът е разпределен равномерно. Дори вече няма утечка от канализацията на втори реактивен.
      — Добре. — Манхайм подсмръкна. Втори реактивен двигател от време на време страдаше от турбуленция, най-често когато нивото на водородното гориво, с което го захранваха, надхвърлеше шейсет процента. Турбуленциите не бяха особено сериозни, освен ако не се образуваха по-големи кухини, пораждащи издигането към повърхността на мехури от свръхохладени газове, които съскаха в тръбите, служещи за прехвърляне на реактивна маса до термоядрените ракети. Виж _това_ вече можеше да предизвика катастрофа, а в момента не разполагаха с време за ремонти. Не за първи път мислите на Манхайм се насочиха към елегантния високотехнологичен лайнер от Нови Романов, който бе отлетял преди шест часа върху невидима вълна от прегънато пространство-време — сърфираше в хватката на опитомената сингуларност. Никакви тромави, тъпчещи се с маса архаични термоядрени ракети за „Мечтата на Сикорски“! Но „Дългият поход“ бе най-доброто в технологично отношение, което Дрезденският търговски синдикат можеше да си позволи, и капитанът смяташе да изстиска от него всичките му възможности.
      — Кораб! Каква е текущата обстановка?
      На мостика отекна роботизирано-гладък глас:
      — Преди две минути бе обявена стартова готовност за всички пътници. Двигателите са на стадий готовност за преминаване към стартова мощност. Имаме осигурена траектория, няма никакви видими пречки за…
      — Започни стартовия, цикъл.
      — Слушам. Започвам стартовия цикъл. Отделянето от ръкава на станцията и енергозахранването в ход. Прехвърлянето на станционна маса в ход. Прекъсване на връзките с терминала в ход. Запалване на главния двигател, първа фаза. Преминаване към режим за превоз на жив товар, втора фаза.
      — Мразя живия товар — промърмори Гертруда. — Съобщете на пътниците, че стартът е започнал. — Пръстите й помръдваха сред невидимите клетки във въздуха пред нея. — Станционен шлюзов терминал обезопасен…
      Манхайм погледна сложната схема на последователните дейности, изписана върху монитора на стената, на метър пред него. Една по една червените точки ставаха зелени — огромният кораб се готвеше за окончателно отделяне от станцията. Последният кораб, напускащ това пристанище. От време на време Манхайм докосваше с пръст някой станционен глиф и разговаряше тихо с гласовете, които му отвръщаха — каргоинженери, офицери от службата за имиграционен контрол, цивилни полицаи, Джек в машинното и Руди на наблюдателната площадка. Разговаря дори с диспечерската. Роботите от различните служби на станцията продължаваха да функционират невъзмутимо, сякаш не забелязваха, че наближава краят на работата им — идеше на гребена на гигантска унищожителна вълна от радиационна плазма.
      Измина един час. Една невидима ръка постави чаша кафе на пулта до него и той сръбна, продължи да разговаря, да наблюдава и от време на време да ругае тихо; когато отпи отново, кафето беше изстинало.
      Най-накрая корабът беше готов за отлитане.


      _Взрив: T + 8 минути_

      Московската система загина със скоростта на светлината, пометена от смъртоносно радиационно цунами.
      Първи в небето угаснаха метеорологичните спътници, разположени откъм страната на звездата — следяха за слънчеви изригвания и смущения. Автоматичните станции, предназначени да проследяват космическите течения, бяха пометени от орбитите си от ударната вълна на изкуствено създадената свръхнова и се превърнаха в пара, която се сля с кипящата ярост на железния изгрев.
      След секунди радиационният импулс разтопи огромните, но крехки слънчеви колектори, които се носеха на стабилна орбита на половин астрономическа единица разстояние и подхранваха с енергия генераторите на антиматерия, чийто диаметър надхвърляше стотици километри. Нямаше кой да отрони сълза за кончината на роботизираните и автоматизирани космически фабрики. Те бяха само кратко проблясване, микроскопичен гама-импулс сред общата вълна на унищожение.
      Осем минути след взрива радиационният фронт достигна най-вътрешното човешко поселение на системата — света, наречен Москва. Неутриновият прилив беше достатъчно мощен да предизвика облъчване със смъртоносно ниво дори след като бе преминал през планетната маса. Нощната страна се озари от сияние, атмосферата засвети на фона на невероятно ярката повърхност. Идващият малко по-късно гама-импулс разпали атмосферата от дневната страна до плазма и я заби във вече топящата се скала. Свръхзвукови торнада се вихреха около дневния терминатор и опустошаваха повърхността на планетата до скалната основа.
      Час и половина след появата на свръхновата процесът на планетен разпад бе напреднал значително. На дневната страна атмосферното налягане на Москва бе спаднало катастрофално и сега основните газови съставки бяха водородни и кислородни радикали, освободени от врящата мъгла, в която се бе превърнал северният океан. Температурата в облачната покривка вече надхвърляше хиляда градуса. Откъм нощната страна продължаваха да се носят разрушителни звукови вълни — помитаха къщите, сякаш бяха направени от кибритени клечки; а и точно така се подпалваха и се превръщаха в клади за обитателите си. Нощта бързо отстъпваше на призрачната дневна светлина, зловещото сияние на изригналата звезда се отразяваше от почти превърналата се в комета планета. За някой страничен наблюдател, намиращ се на повърхността, слънцето на Московската система щеше да закрива половината небе — магнезиев пламък от лъчиста енергия, достатъчно ярък да изгори очните ябълки на разстояние от десетки трилиони километри. По това време вече се приближаваше главната ударна вълна, стена от плазма, нагорещена до стотици милиони градуси: беше малко по-плътна от бързо разсейващата се атмосфера и се носеше с 20 процента от скоростта на светлината. С пристигането й Москва изчезна окончателно — в епицентъра на атомна експлозия.
      Шейсет минути: радиационният импулс мина през пръстените на Сибир, огромен зелен леден гигант, заобиколен от гирлянди от ярки луни. Те проблеснаха за миг и се източиха в потоци от сияещ газ, образуваха исполински светещ диск, който се отдалечаваше от звездата. Сибир пое огромно количество енергия, достатъчна да разтопи тундрата на повърхността му и да породи неимоверни по мащаби бури. Урагани с размерите на Москва се понесоха по нощната страна на ледения колос, докато той се присламчваше към опашката на нарастващата комета. За разлика от вътрешните планети, Сибир бе твърде голям, за да се изпари напълно. Макар че сияеше с ослепително бяла нажежена светлина, той напусна орбита, изтикан от ударната вълна на експлозията, и успя да съхрани най-вътрешната си, желязно-никелова сърцевина — надгробен камък, който щеше да изстива милиони години в опразнената Московска система.
      Първият оцелял подаде тревожния сигнал от разстояние деветдесет и осем светлинни минути.
      Един автоматизиран радиофар, който дремеше на далечна орбита около външния газов гигант Земля, се пробуди още при първите ярки изригвания. Роботът разполагаше с грамадни резерви от охлаждаща течност, скрити зад непробиваемата му черна черупка. Бе конструиран да издържа на директни попадения от лазерни оръжия на боен кораб и успя да оцелее при първата буря — въпреки че бе запокитен далеч отвъд следваната цели седемдесет и пет години орбита от потока от тежки заредени частици. Радиофарът бе стар, 750-и от своята серия. С кодово име Нтилигентното врабче, той бе част от Системата за ранно предупреждение на Командването на Стратегическа отбрана на наскоро изпепеленото Московско външно министерство.
      Нтилигентното врабче премигна и премина в активна фаза. Звездите бяха засенчени от сияещи газове и отломки, Това нямаше значение — роботът имаше друга задача. В дълбоката му памет се пробуди програма за издирване местонахождението на Москва. Двигателният механизъм започна да извърта разтопената от твърдата радиация антена. Други сензори се опитаха да различат гама-потока от приближаващи се релативистични ракети, но не успяха. Една примитивна експертна система задръсти със запитванията си анализиращата програма и стигна до извода, че атаката е предизвикана от непознат субект. Миг по-късно Нтилигентното врабче включи релативистичния си предавател и огласи космическите простори с отчаяния си вик за опасност.
      И го чуха.


      _Взрив: T + 1392 дни, 13 часа и 2 минути_

      Полицейският автомат бе лаконичен:
      — Открихме дъщеря ви. Ако обичате, елате на палуба Г-червена, втора открита зона, да си я приберете.
      Морис Строугър се надигна и погледна жена си. На лицето му трепна усмивка.
      — Казах ти, че ще я намерят. — Усмивката му бавно се стопи.
      Индика Строугър не вдигна глава. Беше пъхнала костеливите си ръце между коленете, беше се изгърбила и потрепваше, сякаш бе хванала оголен високочестотен кабел.
      — Върви — каза тя тихо, но твърдо. — Ще се справя.
      — Сигурна ли си… — Полицейският автомат вече се отдалечаваше, носеше се плавно във въздуха. Морис пак погледна сгърченото тяло на жена си, после се повлече след бръмчащото насекомо към претъпканите с пасажери коридори, над които вече витаеха други полицейски автомати: жилата им бяха заредени с парализиращи куршуми. В един момент от предстартовата подготовка тълпата неочаквано бе завладяна от разширяваща се вълна на депресия и отчаяние, сякаш в този преломен миг бе изчезнала онази невидима връзка, която ги бе скрепявала през всичките тези години, и напрежението заплашваше да прерасне в изблик на истерия, породена от несигурното бъдеще. Опасни времена.
      Сряда бе в откритата зона, точно както му бяха съобщили. Изглеждаше самотна и изплашена и Морис, който през целия път бе предъвквал различни гневни думи, изведнъж разбра, че просто не може да ги произнесе.
      — Вики…
      — Татко! — Тя зарови лице в рамото му и брадичката й го убоде в ключицата. Раменете й се тресяха.
      — Къде беше? Майка ти си изгуби ума! — Не беше и половината истина. Той я прегърна, усещаше как ужасяващото чувство за загуба най-сетне го напуска. Дъщеря му се бе върнала и макар да й беше ядосан, изпитваше неописуемо облекчение.
      — Исках да съм сама — отвърна тя глухо. Той се опита да отстъпи, но тя не го пусна. Заболя го — Сряда правеше така, когато не искаше да му каже нещо. Не я биваше в преструвките, но имаше силно изразено чувство за уединение. Някаква възрастна жена зад него се караше с един от полицаите, нещо за някакво изчезнало момче, не, за кучето й. Сряда вдигна глава и го погледна.
      — Трябваше ми време да помисля. — Лъжата за миг се превърна в твърд кристал, но той нямаше сили да я предизвика. Сега не беше моментът за това, по-късно щеше да й съобщи официалните обвинения: навлизане в забранените за достъп отсеци на кораба не беше същото, като да се разхождаш из опразнените сектори на станцията. Сряда не знаеше каква късметлийка е, задето капитанът бе проявил разбиране и бе обяснил постъпката й със стреса от напускането на станцията.
      — Ела. — Той се обърна и я дръпна след себе си. — Корабът скоро ще се разкачи. Вече предават направо от мостика. Нали не искаш да пропуснеш гледката?
      Тя отново го погледна и той забеляза колко сериозно е изражението й.
      — О, не — рече Сряда. — Разбира се, че не.


      _Взрив: T + 4 часа и 6 минути_

      Двеста четиридесет и осем минути след началото на Инцидента товарният кораб „Гордостта на Таксис“ се материализира над плоскостта на еклиптиката само на шест часа път от целта си. Брад Морнингтън, капитанът на кораба, бе в пилотската кабина и разговаряше с Мери Нейт, релативистичния навигатор. „Гордостта на Таксис“ беше совалка, която следваше регулярен трипунктов маршрут, свързващ Москва със станция Исландия Седем и транзитния пост на Септагоновата система Блейлок Б. Корабът бе изминал този маршрут осем пъти за последните седем години и движението по него бе толкова рутинно, колкото и чашата с ароматно силно подсладено кафе, която Алекс бе поставила до лакътя му малко преди да започне предстартовото броене за поредния скок — кафето обикновено изстиваше, преди да го изпие.
      Брад не обръщаше внимание на стандартното мърморене на навигаторите — очакваше да му подадат подробния план на по-нататъшния маршрут. Междувременно отдели малко внимание на положението с храната: кухнята напоследък се представяше доста монотонно. Нямаше търпение да пристигне на планетата и да се поразтъпче, душата му жадуваше за слънце, вятър и небе. „Гордостта на Таксис“ беше бърз кораб, конструиран да пренася спешни пощенски доставки и нетрайни продукти. Ограничената сингуларност в двигателното ядро на кораба му позволяваше да ускорява в реалния космос почти толкова бързо, колкото го правеха модерните бойни кораби — за него шест светлинни години бяха едноседмична разходка, а не мъчителна и продължителна одисея, каквато щяха да са за кораб, оборудван със старите модели водородни двигатели.
      Мери се беше навела над реферативната звездна карта — установена практика, в случай че диспечерите стачкуват, но всъщност само за да поддържа професионалната си квалификация. В момента, между другото, се чудеше дали ще й остане време да отскочи до едно приятелче, когато пристигнат.
      И изведнъж на мостика зазвуча оглушителният сигнал на общата тревога.
      — Това пък какво е… засечи го! — Чашата на Брад полетя към пода.
      Мери подскочи, беше пребледняла.
      — Засичам. Не е трафик…
      — Привет, тук полет ЕГДН, повтарям инициали Ехо Голем Девет Нула, в отговор на запитващ сигнал от, момент, Делта Хикс Зевс Седем, имаме контакт. Каква е…
      — Нещо не е наред, шефе…
      На конферентния монитор блещукаха предупредителни червени светлинни. Имаше трийсетсекундно забавяне и всички напрегнато чакаха отговора.
      — Ехо Голем Девет Нула, тук Делта Хикс Зевс Седем, служба за аварийно ретранслиране. Адмиралтейски сигнал първа степен, потвърждението следва. Имаме общосистемно извънредно положение. Москва е под карантина — цялата система е затворена, без изключения. Евакуирайте се незабавно. Повтарям: включете скоковия двигател и незабавно напуснете системата! Моля, потвърдете.
      Лицето на Брад пламна и той възкликна ядосано:
      — Що за шибана шега! — Изчака на екрана да се изпише потвърждаващият код, след това потърси връзка със следващата междинна станция до Москва. — Когато разбера кой е тоя негодник, дето…
      — Брад! — изплашено се обади Мери.
      — Какво има?
      — Виж — Тя му посочи графиката, която току-що себе появила. Като модерен кораб, „Гордостта на Таксис“ бе оборудван със средства, които да му послужат, в случай че бъде мобилизиран, между тях и доста чувствителни пасивни сензори. — Гама-лъчение, класическа крива „протон-антипротон“, на две астрономически единици по курса. Регистрира червено преместване спрямо нас. Успях да засека ретранслационната станция… тя наистина подава сигнал за опасност.
      — По дяволите! — Екранът се люшна пред погледа на Брад и той изведнъж си спомни как, когато беше на девет, баща му му каза, че кучето им е умряло. — По дяволите! — Позитроният бе нестабилен междинен продукт, който се явяваше при някой реакции от типа материя-антиматерия. Червеното преместване означаваше, че обектът се движи встрани от реферативната рамка на наблюдателя със скорост, близка до тази на светлината. В околностите на звездата това можеше да означава само едно — субсветлинни ракети с антиматерия, щурмови бомбардировачи, набиращи скорост за самоубийствена атака срещу нечий свят. — Изстреляли са го! Тъпаците са изстреляли „възпиращия“ флот!
      Екипажът беше достатъчно опитен и не се налагаше да казва на Мери какво да прави. Тя вече бе извикала на монитора картите с гравитационните потенциали, които той щеше да използва за скока. Брад въведе отказ на наполовина планирания курс и поиска скоковите координати за обратен полет.
      — Привет, Делта Хикс Зевс Седем, говори Ехо Голем Девет Нула. Подготвяме се за незабавно завръщане на Исландия Седем. Можете ли да ни изясните обстановката? Вероятно ни следват и други кораби, така че ще можем да ги предупреждаваме. Необходима ли ви е помощ? Приемам. — Побърза да се свърже по интеркома с Лиз, която бе долу в машинното и следеше двигателното ядро, и да й обясни, че не става въпрос за шега и че наистина ще трябва да променят основния ход на двигателя, въпреки че това означаваше сериозни загуби за „Гордостта“, каквато и да бе причината…
      — Ехо Голем Девет Нула, имате разрешение за промяна на курса. Тук Делта Хикс Зевс Седем, предаваме чрез Навигационен ретранслатор шест-девет-три по релативистичен канал. Обстановката е следната: вътрешната система е унищожена след изненадваща атака с употреба на оръжие за масово поразяване приблизително преди две-седем-нула минути абсолютно време. Вашият граничен обхват от три-седем-нула светлинни минути да се смята за пределен за оцеляването ви: звездата е взривена. По наша преценка пораженията сред населението на Москва са сто процента, повтарям _сто процента_. Нямаме представа кой може да го е направил. От два часа върху достъпа до Москва е наложена пълна забрана. Почакайте… — За миг спокойният уверен глас трепна. — О, божичко! Това е необяснимо! — Пауза. — Ехо Голем Девет Нула, тук Делта Хикс Зевс Седем, току-що получихме огромна доза радиационно облъчване. Странно, намираме се зад двукилометрова скална преграда. По дяволите! Показателите са много над нормата. Вероятно неутриново лъчение. Ехо Голем Девет Нула, тук Делта Хикс Зевс Седем, повече нищо… не можем да направим за вас. Край на връзката.
      Брад гледаше комуникационния пулт с невиждащ поглед. Вдигна ръка и докосна един от главните контролни глифове.
      — Екипаж, говори капитанът. — Погледна Мери: тя се бе втренчила в него. Чакаше. — Обявявам извънредно положение. Промяна на плановете. — Сведе поглед към навигационния монитор и въведе командата за аварийна промяна на курса. — Няма да се върнем у дома. Никога вече.
      „Гордостта на Таксис“ бе първият кораб, напуснал Москва след експлозията. Други два кораба също успяха да се измъкнат, единият със сериозни поражения, след като при скока се бе озовал в опашката на ударната вълна. Новината за експлозията се разпространяваше бързо, скоро достигна и най-далечните станции и благодарение на това бяха спасени няколко товарни кораба, насочени право към Москва. През следващите седмици бяха евакуирани обитателите на рафинираща станция Исландия Седем, която се намираше само на осем светлинни минути от епицентъра. Преместиха ги в Шендженска област. Разрушителната сфера продължаваше да се разширява и се наложи да бъдат евакуирани още няколко станции. Най-близката заселена система, Централен Септагон, се намираше на достатъчно разстояние, за да не бъде заплашена от твърдо лъчение. Междувременно щяха да изминат много години, преди към обгорения от радиация труп на Москва да се приближи космически кораб.


      _Взрив: T + 1392 дни, 18 часа и 11 минути_

      — Какво открихте? — попита капитанът.
      Трите кучета му се хилеха зъбато от различни места в кабинета. Едно се наведе и облиза синята пяна, полепнала за задния му крак. Пяната започна да съска и запуши.
      — Няма нищо за докладване относно първия инцидент с митническия служител. Със съжаление се налага да ви информираме, че той трябва да бъде обявен за безследно изчезнал, вероятно мъртъв, освен ако впоследствие не стане ясно, че се е качил на някой от другите кораби. Вторият инцидент касае тийнейджърката с типично асоциално поведение. Изглежда, действията й не са довели до някакви сериозни проблеми. Не можахме да си осигурим достъп до товара, поставен в обезопасената зона, но вие ме уверихте, че не липсва нито една от митническите декларации в черната кутия. В досието на момичето са регистрирани и други подобни нарушения като настоящия инцидент, които са били причина родителите й да се обърнат за помощ към специалист. Изглежда, сегашният случай е предизвикан от стрес.
      — Защо въобще й е трябвало да отива там? — попита Манхайм и се наведе напред. На лицето му бе изписана тревога и недоверие. — Мислех, че от вас се очаква да охранявате…
      — По мое мнение действията й са типичен пример за поведението на подрастващ човешки индивид с временни отклонения. Но ще ви припомня, капитане, че нашата издирвателно-спасителна група няма право да прибягва до употребата на смъртоносни оръжия. Не забравяйте също, че за изчезването й ни бе съобщено от нейните родители, след като тя вече се беше качила на борда на кораба. За да се избегнат такива инциденти, предупредете семейството й да я държи под наблюдение поне за времето на полета.
      Докато говореше, кучето бе повдигнало глава и я поклащаше надуто. Един от събратята му се приближи към него и го подуши зад ухото. Манхайм ги наблюдаваше нервно. Полицейски кучета, невероятно скъпи и сложни машини, озовали се тук по волята на някоя могъща извънсистемна политическа организация и програмирани в лоялност към режима — никога не бе виждал такива, дори бе изненадан, че властите са в състояние да прибягват до тях, още повече когато ставаше дума за най-обикновена евакуационна операция. На всичко отгоре това, което говореше, твърдеше, че е на служба във Външно министерство и е пратено на кораба със специална заповед — написана на ръка и запечатана така, че да бъде прочетена само от него — нареждаща да бъде пуснато да действа самостоятелно на борда. Надарени с разум животни, натъпкани с висша технология, и конструирани за охранителна и издирвателна дейност, но също така способни да убиват. Разумни оръжия.
      — Изпълнихте ли мисията си?
      — В смисъл? — Куче номер едно го погледна.
      — Ами… — Манхайм разкърши рамене. — Вижте сега — поде малко ядосано, — това е моят кораб! Аз отговарям за всеки и всичко на борда и ако трябва да зная нещо…
      Кучетата се надигнаха едновременно и той изведнъж осъзна, че са го заобиколили. Муцуните им, в които се криеха оръжията, сочеха към него, очите им не го изпускаха. Кучето от Външно заговори отново:
      — Бихме могли да ви кажем, капитане, но тогава ще се наложи да ви накараме да млъкнете. Обсъждане на тези въпроси с лица, които не са оторизирани да го правят от Министерството на войната, се смята за вражески акт, съгласно втори раздел, параграф осем-три-едно на Закона за отбрана. Моля, потвърдете, че осъзнавате и разбирате положението.
      — Аз… — Манхайм преглътна. — Разбирам. Нямам повече въпроси.
      — Добре. — Куче номер две клекна и започна да си ближе задния крак. — Останалите членове на тази група не са запознати в подробности с положението. Те са най-обикновени полицейски кучета. Не ви е разрешено да ги безпокоите с неудобни въпроси. Край на срещата. Не мислите ли все пак, че е време да се заемете с управлението на този кораб?


      _Взрив: T + 1393 дни, 02 часа и 01 минути_

      Сряда проследи края на света в компанията на родителите си и половината от посетителите в бюфета на Розовата палуба. Бяха изпуснали въздуха от масите и пейките, за да ги избутат към стената и да освободят достатъчно място. На отсрещната стена имаше панорамен екран, на който предаваха директно картина от централната зала на станцията. Сряда би предпочела да наблюдава всичко това на собствения си монитор, но родителите й настояха да дойде с тях в бюфета — изглежда, повечето хора се бояха да останат сами по време на скока. Н