|     Човекът във високия замък

A>
      Втората световна война…

      … неотдавна е завършила. Пърл Харбър, убийството на Рузвелт и последвалият бърз крах на съюзническите войски поставят и Стария, и Новия континент на колене. Италия остава на заден план, Европа е в ръцете на немците, изтокът — на японците, а Северна Америка е разделена на три — от една страна Тихоокеанските щати, под контрола на Япония, западното крайбрежие под германски диктат и напълно зависимата „независима“ централна част…

      Семплата немска действителност и обвития в дълбока мистика и полумитични традиции източен свят трудно намират допирни точки в следвоенно време. Вече извън рамките на военните договорености, между бившите съюзници се започва да се усеща напрежение. Издига се стена от недоверие и подозрителност, все по-осезаемо заплашваща да подпали чергата от всички ъгли. Хитлер умира и Райхът се разкъсва между „нови“ и „стари“ фашисти в непрекъсната борба за власт, но въпреки всичко съумява да задържи бившия си съюзник достатъчно технически изостанал, за да не го притеснява. Японците, от своя страна, ни най-малко не се примиряват с искуственото си „изоставане“ и търсят всеки един удобен случай, поне за да подобрят състоянието си и да поизравнят везните.

      При все това резюме на следвоенния свят, действието се изнася почти изцяло от новите американци — едни приспособими, други — по-малко — и техния вътрешен мир. Ценностите се извращават, под един или друг ботуш. Обикновеният човек тъне в догадки, губи ориентация. Двадесети век е далеч от времената, когато нашественикът присъства чрез тежка военна подкрепа в близкото укрепление и къртовски труд. Въобще, бих казал тежка и дълбока книга, но въпреки всичко чудесно четиво. Няма да се опитвам да ви предам точно тази същинска част, тъй като дори и да успея, рискът да разваля цялото удоволствие от четенето е доста голям. А то остава изцяло за вас.

@     Ангел Генчев
@     _Паралелни светове: Пол Андерсън и „Операция Хаос“, и Филип К. Дик, „Човекът във високия замък“_
      _Източник:_ http://www.sivosten.com/content.php?review.140
A$

>     1

      Вече близо седмица мистър Р. Чайлдан следеше нетърпеливо пощата. Но от ценния колет от Скалистите планини нямаше и следа. Когато в петък сутринта той отключи вратата на своя магазин и на пода в краката му отново имаше само писма, мистър Чайлдан си помисли: „Предстои ми среща с един разгневен клиент“.
      Срещу пет цента той си наля от автомата на стената чашка чай, след това грабна парцала и кофата и се зае да чисти пода. Не след дълго „Американ Артистик Хендкрафтс* Инк“ беше готов за работа — витрината блестеше от чистота, в касата имаше достатъчно дребни монети, вазата бе пълна със свежи цветя, а някъде отзад се носеше приятна музика. Чайлдан хвърли поглед навън. Широкият тротоар на „Монтгомъри стрийт“ бе изпълнен със забързани хора. Далеч на отвъдния край се мярна кабинката на градския лифт и Чайлдан я проследи с възхищение. Жени, облечени в красиви разноцветни манта от коприна — нима човек би могъл да откъсне очи от тях? Наложи се — в този момент иззвъня телефонът. Чайлдан вдигна слушалката.
      [* Американски произведения на изкуството — Бел.прев.]
      — Да — обади се насреща познат глас и сърцето му замря. — Говори мистър Тагоми. Пристигна ли най-сетне моят плакат за набиране на доброволци в Гражданската война, сър? Бъдете така добър да си спомните, обещахте го още миналата седмица — гласът бе нервен, раздразнителен, сякаш принудително вежлив. — Не ви ли дадох съответен депозит, мистър Чайлдан, сър, във връзка с тази моя поръчка? Виждате ли, плакатът е предназначен за подарък. Вече обясних това. За един клиент.
      — Мистър Тагоми — поде развълнувано Чайлдан, — положих максимални усилия, изцяло на собствени разноски, за да открия и доставя от друг щат нужния ви подарък…
      Но Тагоми го прекъсна:
      — Значи не е пристигнал.
      — Не, мистър Тагоми. Сър.
      Настъпи вледеняваща пауза.
      — Не мога да чакам повече — каза Тагоми.
      — Не, сър — Чайлдан хвърли навъсен поглед през витрината на магазина към слънчевия ден навън и небостъргачите на Сан Франциско.
      — Заместител, тогава. Вашата препоръка, мистър Чайл-дан? — не беше само акцента, мистър Тагоми преднамерено произнесе по този начин името му. Обидата, макар и в рамките на общоприетия етикет накара ушите му да пламнат. Поставиха го на място, като му напомниха за неговото унизително положение. В душата му се надигнаха надежди, страхове и кошмари, погълнаха го и накараха езика му да се вдърви. Той се залюля, вкопчил пръсти в слушалката. В магазина ухаеше на свежи невени, чуваше се тиха музика, но на него му се струваше, че пропада в някакво бездънно море.
      — Ами… — с мъка произнесе той. — Маслобойка. Машина за сладолед — производство, 1900 година… — мозъкът му отказваше да работи. Все така ще се случи, тъкмо когато забравиш, когато престанеш да мислиш за това. Беше на тридесет и осем, спомняше си ясно времената преди войната — Франклин Д. Рузвелт и Световното изложение, онзи отминал, по-добър свят. — Ако нямате нищо против, бих могъл да ви донеса някои по-интересни предмети в офиса — смотолеви той.
      Уговориха се за два часа`.
      „Налага се да затворя магазина — помисли си Чайлдан с досада докато поставяше слушалката. — Нямам избор. Трябва да поддържам добри взаимоотношения с такива клиенти, бизнесът зависи от тях.“
      Той се изправи разтреперан и в този миг осъзна, че не е сам в магазина. Млад мъж и млада жена се усмихваха зад щанда — красиви, добре облечени. Мечта за всеки продавач. Направи опит да се успокои и се приближи към тях с професионална лекота, като също се усмихваше. Двамата за миг се спряха да огледат една въртяща се етажерка и после насочиха вниманието си към изящен стъклен пепелник. Женени, предположи той. Сигурно живеят в „Градът на виещите се мъгли“, блокът с луксозни апартаменти на „Скайлайн“, откъдето се разкрива прекрасна гледка към Белмонт.
      — Здравейте — кимна им Чайлдан и се почувства по-добре. Двамата му отвърнаха с приветливи усмивки, без никакво превъзходство. Старинните етажерки — едва ли по цялото крайбрежие можеха да се намерят по-добри — ги бяха заинтригували, той го забеляза и изведнъж му стана приятно. Изглежда, че младата двойка го прочете на лицето му.
      — Наистина прекрасни образци, сър — рече младият мъж.
      Чайлдан се поклони въодушевен.
      Очите им излъчваха топлина — не само от удоволствието на общуването, но и от споделената любов към красивите предмети, от взаимността на техните вкусове и увлечения. Благодаряха му, че е събрал такива красиви неща, за да могат да им се любуват, да ги докосват с ръка и да ги съзерцават дълго, дори ако никога не ги купят.
      „Да — помисли си той — ето хора, които искрено ценят всичко, което виждат в моя магазин. Тук никой не се опитва да им пробута туристически боклуци със съмнителна стойност, нито пътни знаци и дървени надписи с тъповати названия като «МЮРУУДС, ОБЛАСТ МЕРИН», или пък пощенски картички с изображение на моста «Голдън гейт» — Чайлдан се загледа в големите, черни очи на девойката, които блестяха от вълнение и любопитство. Стилната прическа на черната й коса, грижливо лакирани нокти, изящни, ръчно изработени обици. — Колко лесно бих могъл да се влюбя в такова момиче. И колко трагичен ще е живота ми тогава — сякаш сега не беше такъв.“
      — Какви красиви обеци — възхити се той. — Оттук ли ги купихте?
      — Не — рече тя. — У дома.
      Чайлдан кимна. И в неговия магазин нямаше съвременно изкуство, тук се излагаше на показ само миналото.
      — За дълго ли сте тук? — попита той. — В Сан Франциско?
      — За неопределено време — отвърна мъжът. — Изпратен съм на работа в отдел „Жизнен стандарт“ на Комисията за планиране и изследване на изоставащите райони — на лицето му се четеше гордост. Колко различен бе този младеж от военните, вечно дъвчещите дъвка, скучаещи запасняци със селски лица, които денонощно кръстосваха „Маркет стрийт“ и се оглеждаха за входовете на порнокината, сексмагазините и нощните клубове, декорирани със снимки на ококорени едрогърдести блондинки, стиснали зърната си в шепи… баровете в долната част на града, където все още свиреха стари джазови парчета, готови да се разпаднат бордеи, изникнали като гъби от руините на разрушения Сан Франциско малко след като паднаха последните бомби. Не — този човек беше от елита. Културен, образован, дори повече от мистър Тагоми, който в края на краищата не беше нищо повече от един висш чиновник в Търговската мисия на тихоокеанското крайбрежие с възгледи и навици оформени в годините на войната.
      — Разполагам с великолепни образци от културата на различни американски етнически групи. Ако ви трябва подарък? — попита Чайлдан. — Или може би търсите нещо, с което да украсите новия си апартамент? В такъв случай… — сърцето му туптеше.
      — Отгатнахте — кимна момичето. — Искаме да декорираме своя нов апартамент. Малко сме нерешителни. Мислите ли, че можете да ни помогнете?
      — С удоволствие — рече Чайлдан. — Бих могъл да подбера някои интересни неща от колекцията и да ви посетя в апартамента. Ще решим на място кое подхожда най-много. В края на краищата това е част от професията ми — той сведе очи, за да прикрие радостта си. Може би ставаше дума за хиляди долари. — Очаквам в най-скоро време да получа дъбова маса от Ню Инглънд, с дървени нитове, никакви пирони. Невероятно красива и доста скъпа. Освен това — огледало, от наполеоново време, а също и образци от изкуството на аборигените — покривала от козя кожа, боядисани с растителни оцветители.
      — Аз самият — рече мъжът, — предпочитам градското изкуство.
      — Да — съгласи се пламенно Чайлдан. — Послушайте, сър. Мога да ви предложа оригинално пано, състоящо се от четири секции, пощенски период, портрет на Хорейс Грийли*. Безценно украшение за всяка колекция!
      [* Хорейс Грийли (1811–1872), американски писател, публицист, политик — Бел.прев.]
      — Ах — възкликна младият японец и очите му блеснаха.
      — Освен това писалище, викториански стил, 1920 година, преработено в бар.
      — Ах.
      — И, сър, чуйте: Фотопортрет на Джийн Харлоу*, с рамка и автограф.
      [* Джийн Харлоу — американска кинозвезда от 30-те години — Бел.прев.]
      Японецът се втрещи в него.
      — Мисля, че ще се спогодим — рече Чайлдан, който не искаше да изпуска изгодния момент. Той извади от вътрешния джоб на сакото си писалка и бележник. — Позволете да ви запиша имената и адреса, сър и мадам.
      По-късно, когато двойката напусна магазина, Чайлдан се изправи пред витрината с ръце на гърба и загледа улицата. Чудесно. Ако можеше само през целия ден така да върви бизнеса… не, това не беше бизнес, а успех за неговия магазин. Това беше възможност за душевно общуване с тази прекрасна японска двойка, възможност да го приемат за равноправен, а не за човек втора ръка, за янки или, в най-добрия случай — за търговец на произведения на изкуството. Да, тези млади хора, тази нова генерация, без кастови предразсъдъци, която не помнеше нито дните преди войната, нито самата война — те бяха надеждата на света.
      „Някой ден това ще свърши — помисли си Чайлдан. — Някой ден ще изчезне всичко — разделението — на висши и нисши, на победители и победени.“
      И въпреки това, още от сега трепереше от страх, при мисълта, че ще трябва да позвъни на вратата им. Той погледна прилежно записания в бележника адрес. Семейство Касура. Ще го поканят да влезе, сигурно ще му предложат чай. Ще се справи ли? Дали ще знае как да се държи във всеки отделен момент? Или ще се изложи като животно, с някоя унизителна faux pas*?
      [* Погрешна стъпка — Бел.прев.]
      Момичето се казваше Бети. Какво умно, изразително лице. Нежни, мечтателни очи, които сякаш го даряваха с надежда. Сигурно е забелязала с какво обожание я гледа, макар да стояха съвсем за малко в магазина.
      Надежда — той почувства, че му се завива свят. За каква надежда може да става дума — налудничава, безумна? Да, чувал бе, че съществуват междукастови връзки — но само между японци и янки-жени. И все пак… — той потрепери при тази недовършена мисъл. Не, тя е омъжена. Чайлдан разтърси глава и се зае с утринната поща.
      Едва сега забеляза, че ръцете му треперят. И изведнъж си спомни за срещата в два часа с мистър Тагоми. Пое дълбоко въздух за да се успокои и се огледа решително.
      „Трябва да намеря нещо подходящо — помисли си той. — Но къде? Как? Какво? Ще позвъня по телефона. На всички снабдители. Иначе защо съм в бизнеса. Какво ли не бих дал сега, ако ми предложат например напълно запазен «Форд», модел 1929, с черен кожен гюрук и широки, величествено затварящи се врати. Или пък тримоторен пощенски самолет, в чудесно състояние, току-що открит в някоя забравена плевня на Алабама. А защо не мумифицираната глава на мистър Б. Бил* в комплект с кичур бяла коса, сензационен американски артефакт? Това ще издигне до недостижими висоти репутацията ми сред търговското съсловие по цялото тихоокеанско крайбрежие, та дори и на японските острови.“
      [* Бъфало Бил — Бел.прев.]
      За вдъхновение, реши да изпуши една китайска марихуанена цигара „Земя на усмивките“.

      * * *

      Франк Фринк протегна сънено ръце и се зачуди дали не е време да става. Един слънчев лъч се промъкна през щорите на прозореца, който гледаше към „Хайес стрийт“ и освети разхвърляните по пода дрехи. Най-отгоре се мъдреха очилата му. Току-виж, стъпил върху тях, ако не внимава.
      „Трябва да избера обиколен път към банята — помисли си той. — Да лазя по пода, или да ги прескоча.“
      Главата му се пръскаше от болка, но по-важното бе, че вече не му беше мъчно за това, което стана вчера.
      „Никога не гледай назад — рече си той. — Всъщност, колко ли е часа? Часовникът е на гардероба. Единайсет и половина! Мили Боже!“ — но дори след това не се надигна.
      „Уволнен съм“ — помисли си той.
      Вчера във фабриката бе оплескал всичко. Държа се отвратително с мистър Уиндъм-Матсън, който имаше кръгло като месечина лице, сократов нос, диамантен пръстен и позлатен цип на дюкяна. С други думи — имаше власт. Трон.
      Мислите му се гонеха объркано.
      „Няма никакво съмнение, че сега ще ме тикнат в черния списък. Кой дава пет пари за моите способности — вече съм вън от играта. Петнадесет години се блъсках — напразно.“
      Какво да се прави, ще трябва да се яви пред Комисията по Трудова Заетост, за преразглеждане на работната категория. Неприятности със сигурност го чакаха и там. Уиндъм-Матсън бе известен със своите връзки с марионетното американско правителство, което тук презрително наричаха „пинокиовци“. А от тях до официалните японски власти разстоянието бе един хвърлей. Комисията, разбира се, беше под юрисдикцията на пинокиовците. Мързеливи бели дебеланковци, с подпухнали, затлъстели лица, които ще направят каквото им нареди Уиндъм-Матсън. Не успее ли да получи работа от тях, ще трябва да се обърне към японските презокеански Търговските мисии, които се разпореждаха на територията на Тихоокеанските Американски щати — от Калифорния чак до границата с Невада. Ала не получи ли и там работа тогава лошо…
      Различни планове се въртяха в главата му, докато лежеше неподвижно, с поглед вперен в прашния полюлей на тавана. Би могъл да се прехвърли на територията на Скалистите планини. Не, макар да не поддържаха особено тесни връзки с Тихоокеанските щати, между двете страни все пак имаше спогодба за екстрадиране на емигранти. Защо не Юга? Той потрепери. Уф. Само не там. Като бял ще заема по-високо положение, много по-високо отколкото тук, по крайбрежието. Но… не искаше точно такова положение.
      И което бе по-лошо, Югът е оплетен със сложна мрежа от връзки — икономически, идеологически и Бог знае още какви с Райха. А Франк Фринк беше евреин.
      Истинското му име беше Франк Фринк. Беше се родил и израснал в Ню Йорк, на Източния бряг. През 1941 по време на войната го мобилизираха в армията на Съединените Американски Щати. Това беше само няколко месеца след разгрома на Русия. После, когато японците превзеха Хавай, го преместиха на Западния бряг. Тук посрещна японската окупация и края на войната. Петнадесет години бяха изминали от тогава, а му се струваше, че е било вчера.
      Тогава, в онзи трагичен ден на 1947 — Денят на Капитулацията, му идеше да се пръсне от безсилен гняв. Мразеше японците повече от всичко на света. Закле се в непримирима борба, дори зарови армейското оръжие в едно мазе, грижливо опаковано и смазано, до деня, в който неговите събратя се вдигнат против окупаторите. Но времето наистина лекуваше всякакви рани. Сега, когато си спомняше за онези дни на омраза, за мечтаната кървава баня, за бленуваното възмездие над предателите и техните господари, това кой знае защо му напомняше детските години, когато четеше всякакви шарени книжки, пълни с фантасмагории и вярваше в какво ли не. Например, че Франк Фринк, по прякор „Златната рибка“ ще стане прочут палеонтолог и ще се ожени за Норма Праут. Норма Праут беше най-красивото момиче в класа и той наистина мечтаеше да се ожени за нея. Но това беше толкова отдавна. От 1947 насам вероятно се е срещал и разговарял с хиляди японци, но и през ум не му бе минало да им стори каквото и да било зло. Най-малкото би било неуместно.
      Не, почакай. Всъщност имаше един случай. Мистър Омуро, който притежаваше няколко жилищни блока в центъра на Сан Франциско и за известно време беше хазяин на Франк. Ето една гнила ябълка. Типична алчна акула. За ремонт не искаше и да чуе, непрестанно преграждаше стаите, за да станат по-малки и в края на всеки месец вдигаше наемите… А тогава, през петдесетте, времената бяха тежки, страната беше в депресия. За безработните и непрестанно обедняващи наематели мистър Омуро беше истинска напаст. В края на краищата този нагъл тип си получи заслуженото и то от самите японци. Прибраха го, а после му удариха ножа за незаконно облагодетелствуване. А в наши дни е направо немислимо да се нарушават суровите, но справедливи японски закони. И главна заслуга за това имаха цивилните японски власти и Търговските мисии, които дойдоха на мястото на вече корумпирания Военен кабинет.
      Мисълта за кристалната честност на Търговските мисии накара Франк отново да почувства увереност. Дори на пръв поглед непоклатимият Уиндъм-Матсън, можеше да бъде прогонен като досадна муха. Пък бил той и самият притежател на компанията. „Май наистина съм изпълнен с вяра в тази идея за съвместен просперитет на Тихоокеанското съобщество — рече си той. — Странно. Като си спомня онези, първи дни… тогава всичко това ми се струваше една голяма измама. Безсмислена пропаганда. Но сега…“
      Франк се надигна от леглото и се отправи неуверено към банята. Докато се миеше и бръснеше, пусна ухо на обедните новини по радиото.
      — Нека не се присмиваме на тези първи опити — рече говорителят в момента, в който спря водата.
      „Както кажеш“ — помисли си мрачно Франк. Знаеше добре за какви опити става дума и без да иска се усмихна при мисълта, че надутите и вечно сериозни германци съвсем скоро може би ще крачат по повърхността на Марс, по червения пясък, където досега не е стъпвал човешки крак.
      — Gott, Herr Kreisleiter. Ist dies vielleicht der Ort wo man das Konzentrationslager bilden kann? Das Wetter ist so schonn. Heiss, aber doch schonn*… — мърмореше си той, докато си миеше зъбите.
      [* Боже мой, хер Крайслейтер! Нима това не е идеалното място за концлагер? И времето е чудесно, малко е горещо наистина… (нем). — Бел.прев.]
      — Нашето съобщество на Съвместния просперитет трябва най-сетне да реши: дали в желанието си да създадем хармонично общество, където чувството за дълг и отговорност са определящи… — дърдореше говорителят по радиото.
      „Типичен жаргон на управляващата класа“ — помисли си Франк.
      — … сме обърнали гръб на една перспективна насока, в която ще се развива бъдещето на човешката раса, била тя нордическа, японска, негроидна… — продължаваше досадното бърборене.
      Докато се обличаше, той продължи да си тананика с нескрито удоволствие своята малка сатира:
      — … времето е schonn, толкова schonn*. Но няма какво да се диша…
      [* Прекрасно (нем) — Бел.прев.]
      Но което си беше вярно, вярно си беше. Тихоокеанският съюз нямаше никакво практическо участие в колонизацията на планетите. Всички сили бяха хвърлени в усвояването на Южна Америка. Докато германците строяха гигантски роботизирани спътникови системи, японците продължаваха да горят бразилските джунгли и да издигат осеметажни наколни жилища за бившите ловци на глави. И току-виж, докато се сетят да изстрелят първия японски спътник, немците вече са завладели цялата Слънчева система. В старите учебници по история се разказваше, че на времето Германия била най-изостанала в колонизирането на отвъдморски територии сред всички западноевропейски държави. Но този път няма да останат на опашката. Научили са вече горчивия урок.
      Изведнъж си спомни за Африка и за нацистките експерименти там. Само при мисълта за това го побиха ледени тръпки.
      Цял един опустошен и обезлюден континент…
      А радиото продължаваше:
      — … но с гордост трябва да отбележим, че нашето внимание е насочено преди всичко към подобряване благосъстоянието на населението, към удовлетворяване на духовните потребности…
      Франк не издържа и изключи радиото. После, след като се успокои, го включи отново.
      „Натикаха Божиите заповеди в кенефа — помисли си той. — Африка. Витаещи духове на милиони избити туземци. Изтрити от лицето на земята — в името на какво? Кой би могъл да каже? Сигурен съм, че дори берлинските «главни архитекти» на тази човеконенавистна идея не знаят отговора. Глутница от безмозъчни автомати, които само строят и подравняват. Да строят ли? Те знаят само да рушат. Людоеди от палеонтологична изложба, захванали се да дълбаят чаша от черепа на своя враг. Без да пропускат възможността да употребят и останалия материал — първо, ще си натъпчат търбуха със суровия мозък. Сетне костите, я да видим какво може да се направи от тях? Каква цветуща мисъл, не само да изядеш своя враг, но да го ядеш в собствения му череп. Водещи специалисти! Питекантропи в бели престилки и стерилни ръкавици, които провеждат смели експерименти за възможното практическо използване на човешки материали. «Ja, Herr Doktorr. Имаме прекрасна разработка за палеца на крака. Вижте, ставата може да се използва като задвижващ механизъм на нашата нова запалка. Стига само хер Круп да е в състояние да ни достави по-големи количества…»“
      Франк потрепери от ужас при мисълта, че след милион години, Земята отново е в ръцете на древния питекантроп-людоед. „Нима всичко е било напразно — питаше се той. — През всичките тези години сме бягали от него, а ето че той не само ни настигна, но и ни стъпка под петата си. И пак е господар.“
      — … трябва да осъдим — говореше дребният жълт говорител от Токио — и неведнъж в миналото сме осъждали безсмисленото изтребване на хора в името на една фанатична идея, която поставя цели народи извън закона и обществото.
      „Божичко — мислеше си Фринк — наричахме ги маймуни, цивилизовани, кривокраки шимпанзета. Но те не строят газови камери, нито огромни пещи за добив на човешка мас. Окупираха ни, но наложиха справедлив ред и законност.“
      — … ще цитирам един западен светец, който е казал: „Какъв смисъл има човек да получи целия свят, ако в битката за него загуби душата си?“
      Настъпи пауза. Фринк зачака нетърпеливо продължението. Това беше утринното пречистване на душата.
      „Най-добре е да се примиря и да поискам прошка — мислеше си той. — Защото попадна ли веднъж в черния списък — работа за мен няма да има. А навсякъде другаде — Югът, Райха, Европа — ме дебне смърт. Трябва да намеря начин да се разбера със стария Уиндъм-Матсън.“
      Франк приседна на леглото, постави до себе си чашата с поизстиналия чай и разгърна на колене своето вярно копие на „И Цзин“ — китайската „Книга на промените“. Сетне изсипа от кожения калъф четиридесет и деветте гадателни пръчици, съсредоточи се, за да овладее разбърканите си мисли и се помъчи да формулира ясно въпроса, който се канеше да зададе.
      — Как да се сдобря с Уиндъм-Матсън? — произнесе на глас той и записа въпроса в бележника си. После разбърка дървените пръчици и започна да ги прехвърля, докато излезе първата линия, началото. „Осмица“. Половината от шейсет и четирите хексаграми вече бяха отпаднали. Отново раздели пръчиците и получи втората линия. Не след дълго, като действаше умело той приключи с шестте линии. Хексаграмата лежеше пред него, дори не се налагаше да поглежда в Оракула, за да види кой номер е. Веднага позна, че това е хексаграма петнадесет. Дори не се наложи да чете текста — знаеше го наизуст. Цзи’йен. „Смирение“. Ах, колко навреме. Пълният текст гласеше: „Унизените ще вдигнат глава, ще приведат гръб силните, покорни ще станат могъщите фамилии.“. Добро предзнаменование. Оракулът му даваше чудесен съвет.
      И въпреки това почувства известно разочарование. Имаше нещо прекалено малодушно и благочестиво в хексаграма петнадесет. Естествено, трябваше да избере смирението. В този момент друг път няма. Да си признае честно, напълно безсилен е пред стария У-М. Едва ли ще успее да го убеди да го вземе обратно на работа. Ще трябва да се примири със съвета на Оракула, а и нали точно това го съветваше — да бъде смирен. Не му остава нищо друго освен да чака и да се надява на по-добри дни. Когато небето реши, ще го върне на предишната му работа, или може би дори ще му предложи нещо по-добро.
      Нямаше никакъв смисъл да чете по-нататъшните тълкувания — хексаграмата беше статична. Без развитие. Без изход към друга хексаграма. Значи — Оракулът бе приключил с него.
      Но той не бе приключил. Имаше още един въпрос. Франк събра смелост и произнесе на глас:
      — Ще видя ли някога отново Джулиана?
      Джулиана беше неговата бивша съпруга. Напусна го преди близо една година и от тогава не я бе виждал. Нямаше никаква представа къде живее сега. Но изглежда беше напуснала Сан Франциско, а може би и Тихоокеанските щати. Никой от техните общи приятели не бе я виждал.
      Потънал в мисли Франк се зае да разбърква пръчиците. Колко ли пъти бе питал за Джулиана? Десет, сто? Ето я и поредната хексаграма, рожба на случайността и на прищявката на дървените пръчици. Случайна и същевременно неразривно свързана с момента, в който живее, както животът му е неразривно свързан с живота на всички останали частици във вселената. Разкривено огледало от прекъснати и непрекъснати линии, където неизменно се появява най-вярното отражение на реалността. Той, Джулиана, фабриката на „Гъф стрийт“, Търговските мисии, които се разпореждаха на тихоокеанското крайбрежие, завладяването на планетите, купчините от разлагащи се органични вещества в Африка, които дори не можеха да се нарекат трупове, надеждите на хиляди и хиляди жители на Сан Франциско, които всяка сутрин се измъкваха от своите вонящи бордеи, безумците в Берлин с техните самоуверени лица и маниакални планове — всичко това се свързваше сега, в момента в който хвърляше дървените пръчици, за да намери най-мъдрия и най-точния отговор. Всичко се съединяваше в една книга, написана близо тринадесет века преди Христа. Книга, сътворена от незнайни китайски мъдреци в продължение на над пет хиляди години, мъдрост пресяна и шлифована във времето, за да се получи тази идеална космология, тази наука за света, систематизирана далеч преди европейците да се научат на най-проста аритметика.
      Хексаграма четиридесет и четири. Сърцето му замря.
      „Ку. Идва за среща. Справедливо отсъждане. Девицата е властна. Избягвай бракосъчетанието с тази девица.“
      Десетки въпроси — и все този отговор.
      „Винаги съм го знаел, Джулиана не е жена за мен — той се облегна назад примирен. — Но всъщност, не в това се състоеше въпросът ми. Разбрах го още в самото начало. Защо му трябваше на Оракула да ми го припомня? Съдбата бе несправедлива с мен — срещна ме с нея, накара ме да се влюбя в нея. И още я обичам.“
      Джулиана — най-красивата жена, която някога е имал. Мургава, с черна коса и сочни устни — намек за испанската кръв останала от предците й. Имаше гъвкава, безшумна походка, когато се запознаха още носеше сандалите, останали й от гимназията. Всъщност всичките й дрехи имаха износен вид, сякаш бяха стари и захабени от често пране. Финансовото им състояние докато живееха заедно беше повече от катастрофално. Франк знаеше, че го ненавижда, задето бе принудена да носи стари памучни пуловери, демодирани поли от туид, жилетки с цип и обувки с бомбета. Все му натякваше, че приличала на момиче, което отива да играе тенис, или на жена, която бере гъби в гората.
      Ала онова, което го бе поразило още в първия миг, когато я видя, бе странната й, загадъчна усмивка — като на Мона Лиза. Джулиана бе способна да се усмихне на всеки срещнат. Винаги й отвръщаха, защото бе красива и обаятелна. Не знаеше как да си обясни държанието й. Отпърво мислеше, че е късогледа, но сетне, когато се увери, че греши, започна да се дразни от това непрестанно флиртуване с околните. Джулиана, разбира се, не му обръщаше никакво внимание. Държеше се така, сякаш живее в друг, приказен и мистериозен свят. Но дори тогава, в онези последни дни от съвместния им живот, когато скандалите се бяха превърнали в ежедневие, той продължаваше да гледа на нея като на божи дар, какъвто не заслужаваше. Толкова по-трудно му бе след това да преживее загубата.
      Струваше му се, че дори сега, в този миг стои до него. Вечно търсеща, неспокойна. Странно, но всеки път, когато посягаше към Оракула, възникваше усещането, че Джулиана отново е тук.
      „Интересно — зачуди се Франк, докато се въртеше в още неоправеното легло — дали в този миг някой друг също се обръща за съвет към Оракула? И какъв ли отговор получава? Тъжен и мрачен — като моя? Нищо чудно ако днешният ден се окаже неблагоприятен за предзнаменования.“

>     2

      Малко преди обяд мистър Нобуске Тагоми с тревога си спомни за уговорената среща с Робърт Чайлдан, до която оставаха не повече от два часа. Мистър Тагоми реши да се обърне за съвет към първата книга от свещеното „Петокнижие“* на конфуцианската мъдрост — Даоисткият** оракул, известен от хиляди години насам като „И цзин“ или „Книга на промените“.
      [* „Петокнижие“ — конфуциански канон от пет класически книги, първата от които е „Книга на промените“ — „И цзин“. — Бел.прев.]
      [** Даоизъм — древнокитайска философска система, за чийто основоположник се смята Лао Цзе. В основата на даоизма лежи понятието „Дао“ — „Път“ — „Истина“ като абсолютно начало на вселената. Дао поражда цялото многообразие на света, който се разглежда като безспирен поток от естествено развитие на събитията. — Бел.прев.]
      От просторния офис, който се намираше на дванайсетия етаж на небостъргача „Нипон таймз“ се разкриваше чудесна гледка към залива. През огромния панорамен прозорец се виждаха корабите, които минаваха под моста „Голдън гейт“. Виждаше се дори една военна фрегата отвъд Алкатраз, но мистър Тагоми не й обърна внимание. Той се приближи към стената, развърза въжето и спусна бамбуковите щори на прозореца. Просторният централен офис потъна в мрак. Слънцето престана да блести неприятно в очите и вече можеше спокойно да се съсредоточи в мислите си.
      Вече се бе примирил с мисълта, че няма да намери подходящ подарък за очаквания скъп гост.
      „Каквото и да измисли Робърт Чайлдан, едва ли ще съумее да угоди на клиента. Безсмислено е да си затварям очите пред този факт. Но каквото и да измислим, трябва да се постараем да не го обидим. Цената в случая няма значение.“
      Клиентът съвсем скоро ще пристигне в Сан Франциско, с новата германска совалка „Месершмит 9-Е“. Мистър Тагоми никога не се бе качвал на подобен въздухоплан, но си даде дума с нищо да не издаде невежеството си.
      „Време е да потренирам за срещата — рече си той, стана и се приближи към стенното огледало. След това си придаде спокойно, леко уморено изражение, като внимателно наблюдаваше лицето си. — Да, мистър Бейнс, зная, шумът при излитане и кацане е ужасен. Дори вестник не можеш да четеш спокойно. Но затова пък полетът от Стокхолм до Сан Франциско е само четиридесет и пет минути.“
      А защо да не спомене нещо за честите аварии с немски самолети? „Предполагам, че сте чули новините по радиото? Катастрофата над Мадагаскар. Какъв кошмар! Ако питате мене, на старите витлови машини още не им е изпята песента.“
      Най-важното — никаква политика. Още повече, нямаше никаква представа за възгледите на мистър Бейнс. Но ако той сам заговори на политически теми? Я да помислим. Мистър Бейнс е швед, следователно неутрален. И въпреки това е предпочел да лети с „Луфтханза“ вместо „САС“. Ще трябва внимателно да опипа почвата:
      „Мистър Бейнс, сър, говори се, че хер Борман е сериозно болен. Казват, че новият Райхканцлер ще бъде избран на конгреса на партията през есента. Или това са само слухове? Не смятате ли, че подобна тайнственост е излишна? Времената сега са други.“
      В една папка в бюрото му бяха събрани изрезки от „Ню Йорк таймз“, където се цитираха някои неотдавнашни изказвания на мистър Бейнс. Мистър Тагоми присви очи и се наведе над тях. Носеше контактни лещи съвсем от скоро и още не бе привикнал с тях. В речта се говореше за потенциалните възможности на Луната да има солидни водни запаси.
      „Все още има надежда, че ще успеем да решим този невероятно труден проблем — цитираха изказването на мистър Бейнс. — Луната, най-близкото до нас космическо тяло до момента е обект предимно на военни интереси.“
      — Sic*! — мистър Тагоми си позволи да използва този префърцунен латински израз, типичен за висшето общество. Ето един ключ към мистър Бейнс. Очевидно не гледа с добро око на военните. Мистър Тагоми го отбеляза наум.
      [* Така — (лат.)]
      Той натисна бутонът на интеркома и каза:
      — Мис Ифрайкиан, бих желал да донесете вашия диктофон.
      Вратата на кабинета се плъзна встрани и мис Ифрайкиан, която днес бе украсила косата си със сини цветя, влезе в стаята.
      — Чудесен люляк — отбеляза мистър Тагоми. Навремето бе отглеждал цветя в къщата си в Хокайдо.
      Мис Ифрайкиан, стройна, кестенява американка се поклони.
      — Готова ли сте с диктофона?
      — Да, мистър Тагоми — мис Ифрайкиан седна и нагласи до себе си миниатюрния апарат.
      Мистър Тагоми пое дъх и заговори:
      — Обърнах се към Оракула с въпрос: „Ще бъде ли ползотворна срещата ми с мистър Чайлдан?“ и за моя най-голяма изненада в отговор излезе зловещата хексаграма „Превъзходство на великите“: „Хребетът се прекършва. Нарушен баланс — прекалено голяма тежест в центъра. Отдалечаване от Дао.“
      Диктофонът бръмчеше едва доловимо. Мистър Тагоми млъкна замислен.
      Мис Ифрайкиан го загледа очаквателно. Бръмченето секна.
      — Повикайте да дойде мистър Рамзи, ако обичате — рече мистър Тагоми.
      — Да, мистър Тагоми — тя се надигна, остави диктофона и излезе от кабинета, почуквайки с токчета по пода.
      Мистър Рамзи се появи след миг, стиснал голяма папка под мишница. Той заситни напред ухилен. Носеше тънка колежанска вратовръзка, риза с колосана яка и тесни, изтъркани джинси, които напоследък се смятаха за доста модерни във висшето общество.
      — Здравейте, мистър Тагоми — рече той. — Какъв чудесен ден, нали сър?
      Мистър Тагоми се поклони.
      Мистър Рамзи замръзна и също се поклони.
      — Току-що се консултирах с Оракула — рече мистър Тагоми, докато мис Ифрайкиан приготвяше диктофона. — Предполагам, запознат сте, че мистър Бейнс, който пристига днес лично, в отношението си към Ориенталската култура се придържа към възгледите на нордическата идеология. Бих могъл, разбира се, да го просветя като го запозная с изяществото на древнокитайската калиграфия или с някои керамични произведения от епохата на Токугава… но не е моя работа.
      — Разбирам — кимна мистър Рамзи и разкриви черти в мъчителен опит за съсредоточаване.
      — Ето защо ще трябва да се съобразим с неговия вкус и да му поднесем произведение на американската култура.
      — Да.
      — Вие, сър, сте от американко потекло, но кой знае защо сте се помъчили да измените цвета на кожата си — той погледна укорително мистър Рамзи.
      — Това е тен от ултравиолетова лампа — смотолеви объркано мистър Рамзи. — Казват, че така се повишавала продукцията на витамин Д.
      Чувстваше се унизен, още повече се ядоса от това, че не можа да го скрие.
      — Уверявам ви, че съм запазил вяра и уважение… — Рамзи преглътна мъчително в търсене на подходящ израз — към моите етнически традиции.
      Мистър Тагоми се обърна към мис Ифрайкиан.
      — Продължете, моля. — Диктофонът отново забръмча. — След като се обърнах за консултация към Оракула и получих хексаграма двадесет и осем — Да Куо, продължих, докато излезе неблагоприятната линия девет на пета позиция. Коментарът към нея е:
P>
      „Повехнала топола разцъфва,
      старица млад съпруг си взема.
      Не ще те хулят,
      не ще те похвалят.“
P$
      Изводът, струва ми се, е повече от ясен — в два часа, мистър Робърт Чайлдан няма да разполага с подходящ подарък — мистър Тагоми замълча. — Да погледнем честно на фактите. Лично аз не съм кой знае какъв познавач на американското изкуство и следователно не бих могъл да направя добър избор. Ето защо… — той се поколеба в търсене на подходящ израз. — Ето защо, надявам се, не ще се обидите ако споделя с вас откровено, се нуждаем от помощта на някой местен туземец. Мистър Рамзи, всеки от нас е длъжен да даде най-доброто на което е способен.
      Мистър Рамзи не знаеше какво да отговори. Но независимо от старанието да прикрие чувствата, които бушуваха в него, на лицето му се изписа гняв и болка.
      — Зададох на Оракула още няколко въпроса — каза мистър Тагоми, — които по известни причини не мога да разкрия пред вас.
      „Иначе казано — мислеше си Тагоми — не е работа нито на моите крайно любознателни бели чиновници, нито на «пинокиовците» от марионетното правителство, какви въпроси вълнуват един висш чиновник от Търговската мисия на Япония в Сан Франциско.“
      — Длъжен съм да отбележа, обаче — продължи той, — че на един от въпросите получих твърде загадъчен отговор. Това ме накара да потъна в противоречиви мисли.
      Мистър Рамзи и мис Ифрайкиан го гледаха напрегнато.
      — Отнася се за мистър Бейнс — рече мистър Тагоми.
      Двамата кимнаха.
      — Въпросът, който касаеше мистър Бейнс, предизвика, чрез мистичната намеса на Дао появата на хексаграма Шенг, четиридесет и шест. Благоприятно предзнаменование. В началото бе линия шест, на втора позиция — линия девет.
      Въпросът му беше: „Ще бъдат ли успешни преговорите с мистър Бейнс?“ Деветката на втора позиция го уверяваше, че ще бъдат. Там се казваше:
P>
      „Човекът с открито сърце,
      и малкия дар ще посрещне със радост.
      Не ще те хулят.“
P$
      Очевидно мистър Бейнс ще остане доволен от какъвто и да е подарък, поднесен му от мистър Тагоми и от името на Търговските мисии. Но при поставяне на този въпрос, мистър Тагоми таеше по-дълбоки мисли. Както почти винаги се случваше, Оракулът бе прозрял скрития смисъл и едновременно бе отговорил както на явния, така и на завоалирания въпрос.
      — Както знаем — продължи Тагоми, — мистър Бейнс идва тук, за да ни запознае с възможностите за скорошна производствена реализация на новите шприцформи, разработени в Швеция. Успеем ли да сключим изгодна сделка, ще можем в най-кратки срокове да подменим широк кръг от употребявани в момента скъпи металически изделия с пластмасови.
      Вече много години Тихоокеанският съюз се мъчеше да се добере до някои от най-новите изобретения в областта на синтетиката, разработвани успешно в Райха. Но големите германски химически картели и най-вече „И. Г. Фарбен“ държаха в най-строга тайна своите патенти, с което на практика създаваха световен монопол в пластмасовата промишленост, особено в приложението на полиестерите. По такъв начин Райхът, който отдавна бе изпреварил Япония в разработването на свръхмодерни технологии, поддържаше превъзходството и на своята химична промишленост над тази на Тихоокеанския съюз. В конструкцията на междупланетните кораби, които излитаха от Festung Europa, широко се използваха термоустойчиви пластични материали, изключително леки и непробиваеми при пряко метеоритно попадение. Тихоокеанският съюз не разполагаше с подобни средства — тук все още се разчиташе на естествени материали като дървесина, метал и метални сплави. Мистър Тагоми въздъхна при тази мисъл. Неведнъж бе присъствал на германски научно-технически изложби. Особено впечатление му бе направил един изцяло синтетичен автомобил — „DSS“ — „Der Schnelle Spuck“*, който се продаваше за невъобразимата сума от шестстотин тихоокеански долара.
      [* „Бързият призрак“ — (нем). — Бел.прев.]
      Тагоми бе задал още един въпрос, отнасящ се до мистър Бейнс, който също трябваше да остане в тайна от „ушите“ на белите марионетки, а такива в сградата имаше много. Ставаше дума за нещо, за което се намекваше в една кодирана телеграма от Токио. Първо, кодираният материал беше рядкост и обикновено се отнасяше до въпроси на сигурността, а не до проблеми от търговски характер. Още по-странно бе, че използвания в конкретния случай код беше метафоричен — на базата на поетична алюзия. Единственото логично обяснение беше, че целта е била да бъдат подведени евентуални дешифратори на Райха, ако съобщението попадне в тях, а не опозиционни групировки от японските острови. Известно бе, че свръхмощните компютри на Райха са в състояние да разгадаят и най-сложния шифър, ала бяха съвсем безпомощни пред метафоричните кодове, познати в Япония от най-древни времена. Ключовата фраза в съобщението беше: „Мляко с каймак е неговата диета“, отпратка към загадъчната песен „Престилка“, където тази тема се развиваше така: „… невинаги зад привидното реалността се показва, гледаш крем, ала мляко с каймак се оказва…“ За по-сигурно мистър Тагоми се обърна за съвет и към „И Цзин“, откъдето получи потвърждение на догадката си. Коментарът беше:
      „Вероятно се има предвид мъж със силен характер. Човек, който трудно се вмества в обкръжаващата го среда, защото е прекалено безцеремонен и не обръща внимание на общоприетите норми. Но понеже характерът му е прям, той посреща с подобаваща отговорност…“
      С други думи, мистър Бейнс не беше онзи, за който се представяше и причината, поради която пристигаше в Сан Франциско съвсем не бе демонстрацията на новите шприцформи. Единственият логичен извод при така стеклите се обстоятелства бе, че мистър Бейнс е шпионин.
      Едно обаче оставаше тайна за мистър Тагоми — шпионин за кого и в името на какво.

      * * *

      В един и половина по обед на същия ден, с огромна неохота Робърт Чайлдан заключи вратата на „Американ Артистик Хендкрафтс Инк.“ Той остави тежките, натъпкани с най-разнообразни вещи куфари на паважа, махна на едно велотакси и нареди на запъхтяния китаец да го закара до сградата на „Нипон таймз“.
      Плувналият в пот китаец, или както го наричаха — чинок, измърмори в потвърждение на това, че адресът му е познат и се зае да товари куфарите на багажника. После, след като помогна на Чайлдан да се намести на седалката, чинокът включи таксиметъра, метна се на седалката и натисна педалите, провирайки се ловко между колите и автобусите по „Монтгомъри“.
      Чайлдан плъзна раздразнен и тревожен поглед по околните сгради. Целият ден бе пропилян в търсене на подходящ подарък за мистър Тагоми. Но все пак имаше успех. Благодарение на случайност, или може би късмет беше открил това, което търсеше. Мистър Тагоми ще бъде умилостивен и неговият клиент, който и да е той, ще остане доволен.
      „Досега нито един от клиентите ми не е оставал недоволен от мен!“ — с гордост си помисли той.
      Почти по чудо беше успял да се сдобие с едно съвсем запазено копие от първото издание на нашумелия през трийсетте години комикс „Тип-топ“. Безценен екземпляр за всяка отбрана колекция, ярък образец на културата „Американа“ и същевременно изключително забавно четиво. Разбира се, за всеки случай беше взел със себе си и други неща, с които смяташе да започне. Така след известна психологическа подготовка ще извади своя най-важен коз, засега прибран на сигурно място — в твърдо подвързана кожена папка, в средата на най-голямата чанта.
      Радиото на велотаксито дрънкаше някаква популярна песен, надвиквайки врещящите говорители в околните коли, велотаксита и автобуси. Чайлдан дори не го чуваше, отдавна беше привикнал с този шум. Не забелязваше и огромните неонови надписи с реклами, които покриваха околните сгради. Също такъв надпис мигаше денонощно и над неговия магазин. Какво да се прави — нали трябва да се привличат купувачи?
      От уличния шум и монотонното бръмчене на двигатели Робърт Чайлдан се унесе в дрямка. Забрави за грижите. Човек трябва да умее да се наслаждава на дребните житейски радости — колко приятно е например да се повозиш в откритото велотакси, да чуваш съвсем близо до теб задъханият чинок. Да се оставиш за известно време на течението. И дори за малко, да се превърнеш в господар.
      Чайлдан се стресна и разтърси глава. Сега не е време за отпускане, предстои важна среща. Дали е облечен подходящо за да влезе в сградата на „Нипон таймз“? Ами ако му призлее в скоростния асансьор? За всеки случай носеше със себе си таблетки против морска болест, германско производство. Трябва да внимава с кой как се държи. Високомерно — с портиера, момчето от асансьора и останалия обслужващ персонал. На японците — дълбок поклон, дори ако се наложи да го повтори сто пъти. Но „пинокиовците“? Положението с противните бели марионетки бе мъгляво. Ще се поклони, но ще гледа право през тях, сякаш не съществуват. Така, това ли е всичко? Ами ако срещне чужденци? В Търговските мисии нерядко се навъртаха германци, а срещаха се и хора от други националности.
      Не беше изключено да види и роб.
      В пристанището на Сан Франциско непрестанно акостираха германски кораби и плавателни съдове от Юга, случваше се черните да ги пуснат на брега, макар и за малко. Не повече от трима в група, можеха да се движат само по светло — дори тук, по тихоокеанското крайбрежие за тях беше в сила комендантския час. Освен това, на пристанището имаше и негри-докери, които денем разтоварваха корабите, а нощем се прибираха в пристанищните бордеи. Нямаха работа в Търговските мисии, но понякога, макар и рядко ги изпращаха там за носачи. Това му напомни — всъщност, нима ще се появи пред Тагоми натоварен с всичките тези куфари и пакети като човек от простолюдието? Не, ще трябва да потърси носач, дори да загуби цял час. Дори ако пропусне назначената среща. По-добре това, отколкото да се изложи още в самото начало. Това ще е непростима грешка, която може да му струва много, като се има предвид какво положение заема в обществото.
      „Честно казано — помисли си Чайлдан — не бих имал нищо против да си внеса куфарите посред бял ден в сградата на «Нипон таймз». Страхотен номер! Бас държа, че всички ще се опулят. В края на краищата какво незаконно има в това? Да не би да ме хвърлят в затвора? И защо — защото съм показал истинския си облик?“
      Бих могъл да го сторя — помисли си той — ако не бяха тези проклети черни слуги, които се мотаят наоколо. Мога да преглътна презрителните погледи на онези, които са над мен — в края на краищата, те ме презират и унижават всеки ден. Но да ми се присмиват хора, които стоят по-долу, да чувствам тяхното съжаление! Не бих го изтърпял. Като например този чинок, дето върти педалите. Как ли щеше да злорадства, ако ме беше видял да се мъкна по тротоара, натоварен с толкова много багаж…
      Виновни за този гаден живот, разбира се са мръсните шваби — все гледат да отхапят по-голямо парче, отколкото могат да погълнат. Едвам им стигнаха силиците да спечелят войната и ето че веднага се хвърлиха да завладяват цялата Слънчева система. А в родната страна наложиха закони, които… е, трябва да се признае, че някои от идеите не бяха съвсем лоши. Например с унищожаването на тази паплач — евреите и циганите. Славяните също си получиха заслуженото. Вън от цивилизацията, обратно в дивите простори на Азия, откъдето са дошли преди две хиляди години. Да си яздят на воля яковете и да гонят дивеча с лъкове и стрели — за това ги бива. Затова пък във всяка библиотека можеш да се наслаждаваш на великолепно илюстрованите списания за живота на нова Украйна, за това как синеоките и русокоси арийци възраждат тази житница на Европа. Ведри усмихнати лица на новите господари. Чисти и спретнати ферми, красиви баварски къщи в степта. Няма ги вече снимките на затъпели от пиене поляци, проснали се в калта насред своите занемарени поселища. Изчезнаха в миналото, заедно с черните пътища на Източна Европа, готови да се превърнат в непроходими блата при първия дъжд.
      Ами Африка? Ето къде германците се бяха разгърнали с невиждан досега размах и ентусиазъм, който предизвикваше всеобщ възторг и удивление. Проектът „Фармланд“, макар и незавършен, отсега показваше величието на немския гений, артистичната натура в душата на нациста. Да се изсуши Средиземно море и да се превърне в огромна цветуща градина с помощта на атомната енергия — какво дръзновение! Да, в Африка успехът беше почти пълен… но при подобни грандиозни проекти, думата „почти“ не е от най-приятните. Първите зловещи слухове се разнесоха през 1958, след едно необмислено публично изявление на Розенберг: „Що се отнася до окончателното решаване на африканския въпрос, ние почти успяхме да намерим необходимия подход. За съжаление, обаче…“
      И въпреки всичко на Америка й бяха необходими близо двеста години за да се справи с местните туземци, а Германия бе успяла, макар и „почти“ само за петнадесет. Така че, скептицизмът тук бе най-малкото неуместен. Съвсем наскоро Чайлдан бе застъпил тази теза в спор с други търговци от съседните магазини. Те изглежда си въобразяваха, че немците са способни на чудеса, като че ли светът би могъл да се подчинява на вълшебства. Не, рече им тогава Чайлдан, няма никакви чудеса, никакви вълшебства. Чудото в случая се нарича наука и техника и талантът да работиш здраво, в което германците ги бива най-много. Захванат ли се с нещо, те просто го правят както трябва.
      Както и да е, полетите до Марс изместиха общественото внимание от затрудненията в Африка. Всичко в края на краищата опираше до едно нещо, както бе изтъкнал в заключителното си слово пред съседите си Чайлдан. Това, което ни отличава и винаги ще ни отличава от германците е, че те притежават благородство, а ние дори не знаем какво значи тази дума. Възхищавам им се за тяхната любов към работата, за тяхната ефективност… но това, което ме кара да ги боготворя, е умението да мечтаят. Първи в космическия полет до Луната, след това до Марс — ако това не е най-древната мечта на човечеството, нашата най-висша представа за величие! А сега за японците. Познавам ги доста добре; търгувам с тях всеки божи ден. Нека бъдем съвсем откровени — те са и си остават ориенталци. Жълти. Ние белите трябва да им се кланяме, защото силата е в тях. Но очите ни са в германците, виждаме на какво е способен белият човек запретне ръкави да завладява света…
      — Наближаваме „Нипон таймз“, сър — рече на пресекулки задъханият от усилието да изкачи хълма чинок.
      Чайлдан се опита да си представи клиентът на мистър Тагоми. Очевидно, ставаше дума за важна клечка, личеше си по тревогата в гласа на мистър Тагоми, когато разговаряха по телефона. Чайлдан си представи няколко от най-богатите си клиенти, хора на които разчиташе за разширяване на репутацията си в залива.
      Само допреди четири години на Чайлдан и през ум не му минаваше да се занимава с търговия на антични предмети и произведения на изкуството. Тогава работеше в малка антикварна книжарница в Гиъри. Наоколо имаше само магазини за мебели втора употреба, щандове за долнокачествена електроника и вмирисани перални. Кварталът имаше ужасна репутация. Не минаваше нощ без улични погроми, кражби и изнасилвания, независимо от напразните усилия на полицията от Сан Франциско и активната намеса на кемпейтай — японските служби за сигурност, да въведат някакъв ред. Витрините на всички магазини имаха стоманени жалузи, които се спускаха веднага след края на работното време. Чайлдан добре си спомняше денят, когато в затънтената книжарница неочаквано влезе възрастен японец. Това беше майор Ито Хумо, бивш офицер от армията. Висок, строен, с побелели коси, винаги гладко избръснат, майор Хумо беше първият човек, който загатна на Чайлдан за скритите перспективи на тази търговия.
      — Аз съм колекционер — представи се майор Хумо след като бе прекарал почти целия следобед в ровене из купищата прашни стари списания. Той обясни с вежлив глас нещо, което в първия момент Чайлдан не бе в състояние да схване. Оказа се, че за голяма част от заможните, образовани японци предметите от американския бит и популярна култура са не по-малко интересни, отколкото обичайно продавания антиквариат. Защо това беше именно така, майорът нямаше и най-малка представа. Самият той бе пристрастен към стари списания рекламиращи американски медни копчета, както и към самите медни копчета. Тази страст донякъде наподобяваше страстта към събиране на стари монети — никакво разумно обяснение не съществуваше за нея. Предимството на богатите колекционери обаче, беше, че нямаха нищо против високите цени.
      — Ще ви дам един пример — бе казал майорът. — Чували ли сте някога за така наречените картички с надпис „Ужасите на войната“? — той погледна с любопитство към Чайлдан.
      Чайлдан се порови в спомените си и изведнъж се сети. Тези картички бяха много популярни в детството му, продаваха се заедно с дъвките. По един цент парчето. Имаше цели серии от тях, на всяка една бе изобразена различна ужасяваща сцена.
      — Един мой близък приятел — продължи майорът — събира „Ужасите на войната“. В момента му липсва само една картичка от серията. „Потапянето на Панай“. За тази картичка той е в състояние да предложи солидна сума.
      — Карти за хвърляне — възкликна Чайлдан.
      — Моля?
      — Ние ги подхвърляхме. Едната страна на картата беше ези, а другата тура. Всеки от нас имаше по една колода с такива карти. Заставахме с лице един към друг. После хвърляхме по една карта във въздуха. Момчето, чиято карта беше ези, т.е. с картинката нагоре, печелеше и двете карти.
      Колко приятно бе да си спомни онези отдавна отминали дни, тези щастливи ранни дни на детството. Трябва да е бил на осем-девет години.
      Майор Хумо се замисли и каза:
      — Неведнъж съм слушал моят приятел да говори за „Ужасите на войната“, но никога не е споменавал това. Според мен той няма и най-малка представа за какво са били използвани тези карти.
      Не след дълго приятелят на майора се появи собственолично в магазина за да чуе от първа ръка историята с картите. Този човек, също бивш офицер от японската империална армия, беше направо очарован от чутото.
      — Капачки от бутилки! — хрумна му при тази среща.
      И двамата японци премигнаха объркано.
      — Събирахме капачки от бутилки за мляко. Като деца. На всяка капачка беше изписана фирмата на млекоцентралата. По онова време в Съединените щати имаше най-малко няколко хиляди млекоцентрали. И всяка една поставяше свой знак на капачката.
      В очите на бившите офицери блесна нова страст.
      — Имате ли под ръка някоя подобна колекция, сър?
      За съжаление Чайлдан нямаше такава колекция под ръка. Но… вероятно все още бе възможно да се намерят стари, отдавна забравени капачки от дните преди войната, когато млякото се продаваше в стъклени бутилки, а не в тези отвратителни пластмасови пликчета.
      Ето така, малко по малко той бе навлязъл в бизнеса. И други бяха отворили подобни магазинчета, за да се възползват от непрестанно растящия интерес на японците към „Американа“, както нарекоха по-късно това явление… но Чайлдан си остана най-добрият.
      — Сметката ви е един долар, сър — върна го към действителността чинокът.
      Чайлдан плати с отсъствуващ вид. Да, напълно възможно бе клиентът на мистър Тагоми да прилича на майор Хумо. Контактувал бе с толкова много японци… но и досега изпитваше затруднение да ги отличава един от друг. Все се опитваше да ги категоризира. Някои бяха ниски, квадратни, с телосложения на борци. Други с унесени като на наркомани погледи. Трети — като превити от вятъра дръвчета с разкривени клони. А младите дори не приличаха на японци. Клиентът на мистър Тагоми трябва да е някой солиден бизнесмен, захапал филипинска пура.
      И тогава, изправен пред сградата на „Нипон таймз“ внезапно му мина смразяващата мисъл. Ами ако клиентът на мистър Тагоми не е японец? Всеки един от образците в чантите бе подбран съобразно техните вкусове…
      Не, човекът сигурно ще е японец. Първоначалната поръчка на мистър Тагоми бе за наборен плакат от Гражданската война; без съмнение само японец би изпитвал интерес към подобна вещ. Тази тяхна типична мания към тривиалното, налудничавото им очарование пред документи, плакати, прокламации и прочие. Спомни си за един японец, който посвещаваше цялото си свободно време в издирване на вестникарски реклами за патентовани американски лекарства от началото на века.
      Трябва да престане с тези глупави терзания. Време е да се приготви за срещата. През високите врати на „Нипон таймз“ бързаха мъже и жени, всички добре облечени. Чайлдан направи няколко колебливи крачки. Хвърли бърз поглед нагоре, към извисяващото се в небето чудовище — най-високата сграда в Сан Франциско. Блестяща стена от стъкло и дърво, вълшебния дизайн на японските архитекти. Наоколо — градина от вечнозелени дръвчета, островърхи и заоблени камъни, пейзажът каресансуи, пясъчна имитация на пресъхнал поток, виещи се корени, цветя…
      Забеляза един негър, който тъкмо бе пренесъл някакъв багаж и размаха ръка.
      — Носач! — извика Чайлдан.
      Черният затича усмихнат към него.
      — На дванайсетия етаж — нареди с възможно най-суровия си глас Чайлдан. — Апартамент Б. Веднага — той посочи чантите и пое към входа на сградата. Дори не погледна назад.
      След миг се озова в претъпкания експресен асансьор, наоколо предимно японци, бледите им лица леко блестяха на неоновата светлина. От рязкото ускорение му се догади. Тихичко прещракваха прелитащите край тях врати. Чайлдан затвори очи, подпря се на стената и започна да се моли час по-скоро да приключи пътуването. Черният, естествено бе качил чантите със сервизния асансьор. Най-малкото щеше да е неразумно да го допуснат тук. Всъщност — Чайлдан отвори очи и се огледа — той бе единственият бял в асансьора.
      Когато асансьорът спря на дванайсетия етаж, Чайлдан вече беше премислил как да се държи на срещата с мистър Тагоми.

>     3

      По залез Джулиана Фринк вдигна поглед в небето и зърна мъничка блестяща точица да описва дъга изчезвайки на запад.
      „Това сигурно ще е немската совалка — помисли си тя. — Натъпкана с важни клечки на път за крайбрежието — тя помаха с ръка, макар совалката отдавна да се бе изгубила от погледа й.“
      Над Скалистите планини се плъзнаха сенки. Сините върхове чезнеха в нощта. Няколко едри прелетни птици се рееха в небето. От време на време на шосето мигаха светлините на преминаващите коли. Ярко светеха рекламите на бензиностанцията. В къщите отвъд пътя вече палеха лампите.
      От няколко месеца насам живееше в Кенън сити, Колорадо. Изкарваше си прехраната като инструктор по джудо.
      За днес вече бяха приключили с тренировките. Чувстваше се уморена, искаше час по-скоро да се шмугне под горещия душ. Но всички кабинки бяха заети. Не й оставаше нищо друго, освен да чака търпеливо пред сградата на гимнастическия салон и да се наслаждава на приятната прохлада на вечерта, на дъха на планината и на тишината. Единственият звук, който се чуваше беше тихото бръмчене на паркиралите пред закусвалнята два трансконтинентални дизелови автовлака. Шофьорите тъкмо си намятаха якетата, преди да влязат в закусвалнята.
      „Май Дизел се беше хвърлил през илюминатора на своята кабина по време на презокеанското плаване. Кой знае, някой ден може и аз да направя като него. Само дето тук нямаме океан. Всъщност, винаги има начин. Както при Шекспир. Тъничка карфица пронизва блузката на гърдите и — сбогом, Фринк. Момичето, което не се страхуваше от бездомни мародери от пустинята. Което не трепва и пред най-страшните опасности и се присмива на кипящите от похотлива страст улични изнасилвачи. Издъхнала от задушаване под някой ауспух, от който е смъркала с тънка сламка. Ето какво научих от японците — мислеше си тя. — Заедно с джудото, с което си изкарвам прехраната, насадиха в мен и това безгрижно, надменно отношение към смъртта. Как да убивам и как да умирам. Ян и ин. Но сега това е минало, сега съм в страната на п