Скандинавска митология   Предисловие от издателя   „Скандинавска митология“ е преразказ на две от съкровищата на световната култура „Старата Еда“ и „Младата Еда“. Заглавия, които сигурно няма да говорят нищо на мнозина. Истина, която със съжаление трябва да признаем. Много неща от световната литературна съкровищница мимоходом са се приплъзнали покрай родната ни култура, окована доскоро от низшите духом. „Старата Еда“ е литературен паметник, чиито корени се губят в дълбока древност. В нея са отразени не само епохата на викингите, но и събития, предания, обичаи, имена и митове от много по-дълбоко минало, когато се е формирала индоевропейската езикова общност. Ето защо за тази книга се пишат и изказват напълно противоположни мнения. От една страна, тя е свят на ярка фантастика, където сред мълниите в небето летят валкирии; невиждани дракони пазят по-стари от самите тях съкровища; боговете се месят в делата на хората — свят, изграден от тялото на великан, и обречен да загине в последната битка на боговете с чудовищата. — От друга — „Старата Еда“ е свят на обективната действителност. Свят с точни, резки очертания, в който преживяното от боговете се описва чрез непосредствено действие и лаконични изказвания. Свят, в който боговете са надарени с човешки слабости и пороци, свят на песимистичен морал, неосветен от някакви свръхестествени авторитети. Заедно с казаното по-горе „Старата Еда“ е и чисто исландски паметник на културата, защото е създадена на исландска земя, на език, който не се е променил и до наше време. „Младата Еда“ също е създадена в Исландия — през 1222 — 1225 г. от исландския учен и поет Снори Стурлусон. Първоначалната й форма е неизвестна. Ръкописите на „Младата Еда“, или, както е прието да се нарича, „Снора Еда“ по името на автора й обикновено са преписи и между тях има немалко различия. За най-добър и най-пълен се смята Арнамагнеанският препис от 1350 г. Съвременната наука определя „Младата Еда“ като синтезиран преразказ на „Старата Еда“, примесен с елементи от недостигнала до нас от други писмени паметници езическа митология, и като някакъв своеобразен учебник по поетическо изкуство… Всъщност спорът какво точно е „Младата Еда“ продължава и до днес, така че, каквото и да се твърди, след време може да излезе просто излишно разточителство на слова и разход на хартия. Неумиращите думи на „Старата Еда“ и „Младата Еда“ са преразказани на много от езиците на света. Именно преразказани, а не преведени, което се дължи на изключителните трудности при превода. У нас също има няколко подобни преразказа. Няма да ги изброяваме. За жалост нито един от тях не дава правилна представа за светогледа на древните жители на Скандинавия. И, което е по-важно — нито един от авторите им не споменава, че СКАНДИНАВСКАТА МИТОЛОГИЯ Е ПРЯКО СВЪРЗАНА С ДНЕШНИТЕ БЪЛГАРСКИ ЗЕМИ… Ето какво твърди самият Снори Стурлусон в „Пролог“ към „Младата Еда“: „Близо до средата на Земята бил построен град с велика слава. Наричали го тогава Троя, а сега Страна на Турките. Този град, много по-голям от другите, бил построен с типичните за онова време пищност и вещина. Градът имал един върховен владетел и дванадесет области. Всяка област имала управител, който по своите качества превъзхождал всички живели дотогава хора по Земята. Един от тези управители в Троя наричали Мунон или Мнемон. Той бил женен за дъщерята на върховния владетел Приам, която наричали Троан. Троан и Мнемон имали син с име Трор, който ние наричаме Тор. Тор се възпитавал в Тракия у херцога с име Лорикус. Когато станал на десет зими, той започнал да носи оръжието на своя баща и се отличавал от другите с красотата си и със златната си коса. На дванадесет години бил в пълната си сила — без усилие повдигал от земята десет мечи кожи. Тогава той убил своя възпитател Аорикус и жена му Лора, или Хлора, и завладял тяхното царство Тракия. Ние го наричаме Трудхейм.“ (Жилището на Силата). Не е известен изворът, от който той е черпил сведенията за отдалечения на толкова голямо разстояние от Исландия Балкански полуостров. Някои исторически съчинения предават факти, според които вероятните прадеди на скандинавските народи в края на първото хилядолетие преди новата ера и в началото на новата заедно с живеещите около Стара планина траки са извършвали нападения над Делфийското светилище. Допустима е хипотезата, че при тези нападения е отвлечена Прорицателката на светилището — Сибила (от гр. Сивила). Възможни са и други хипотези. Все пак в тъмнината на миналото съществуват проблясъци на светлина. За тях говори самият Снори Стурлусон и е доста чудно защо учените не са обърнали внимание на думите му. „След завладяването на Страната на саксите, франките и готите Один се отправил на север към днешна Швеция. Името на шведския владетел било Гюлви и, когато той узнал, че хората на Один наричали себе си аси и идвали от Азия, посрещнал ги с почести на границата и им дал правото да властват над неговия народ. С идването им настъпило невиждано благоденствие. Навсякъде, където преминавали асите, било така. Один харесал земите на Швеция и издигнал град, който подобно на Троя разделил на дванадесет области. С течение на времето асите взимали за жени местни девойки и скоро техният език станал езикът на всички северни народи. Но не само езикът води началото си от асите, а и всички наименования на местности, реки, планини и езера. И в Англия има земи, чиито имена не произхождат от английски език, а от друг.“ Колкото и странно да звучи, и в нашата страна е същото. Много от имената на реките, планините и местностите нямат български езиков произход. Повечето безспорно са от тракийски, но за други точно определение няма. Например местностите около т.нар. „Ситовски надпис“ до село Ситово в Родопите, като Щутгард, Утгард и др., които, съгласете се, звучат малко странно на фона на „Скандинавска митология“ в ръцете Ви… От Издателя     I Създаването на света   В началото нямало нищо — нито земя, нито небе, нито пясък, нито хладни вълни. Съществувала една огромна бездна Хинунгагап. На север от нея лежало царството на мъглите — Нифелхейм, а на юг — царството на огъня Муспелхейм. Тихо, светло и горещо било в Муспелхейм. Толкова горещо, че освен децата на тази страна — огнените великани — никой не може да живее в нея. В Нифелхейм пък обратно — там господствали вечният студ и мрак. Но изведнъж в това царство на мъглите бликнал изворът Хвергелмир. Дванадесет мощни реки взели от него своето начало и стремително се понесли на юг, където паднали в Хинунгагап. Жестокият студ на царството на мъглите превръщал водите им в лед, ала Хвергелмир не пресъхвал. Ледовете нараствали и все повече и повече се придвижвали към Муспелхейм. Накрая се приближили дотолкова, че от топлината на Царството на огъня започнали да се топят. Излитащите от Муспелхейм искри се смесили с разтопения лед и му вдъхнали живот. Тогава от бездната Хинунгагап се изправила исполинска фигура. Това бил великият Имир, първото живо същество на света. В този ден изпод лявата ръка на Имир се появили момченце и момиченце, а от краката му се родил шестглавият великан Трудгелмир. Така от него било положено началото на рода на великаните — хримтурси, — жестоки и коварни, както леда и пламъка, които ги създали. Заедно с великаните от разтопения лед се появила и кравата Аудумла. Четири млечни реки потекли от цицките на нейното виме. Те именно давали храната на Имир и неговите деца. Пасбища още нямало, естествено, и Аудумла облизвала солените грамади. Към края на първия ден на върха на една от тези грамади се появили коси, на другия ден — цяла глава, а на края на третия оттам изскочил гигантът Бури. Синът на Бури — Бор, взел за жена великанката Беслу, която му родила трима синове — богове: Один, Вили и Ве. На братята богове току-що създаденият свят не им харесал. Не можели да понасят и господството на жестокия Имир. Скоро те въстанали против първия от великаните и подир дълга и жестока битка го убили. Рукналата от раните на огромния Имир кръв удавила всички други великани и кравата Аудумла. Само един от внуците на Имир — Бергелмир, успял да построи лодка и да се спаси заедно със съпругата си. Вече никой не пречел на боговете да създават по свое желание света. От тялото на Имир те изработили Земята във вид на плосък кръг, положили я в средата на огромното Световно море, което се образувало от неговата кръв. Нарекли я Митгард, което ще рече Средна страна. След това те взели черепа на Имир и от него направили небесния свод. От косите му — планините. От костите — дърветата. От зъбите — камъните. А от мозъка му — облаците. Всеки от четирите ъгъла на небесния свод боговете завили във формата на рог и във всеки рог сложили вятър: в северния — Нордри, в южния — Судри, в западния — Вестри и в източния — Аустри. От искрите, излетели от Муспелхейм, направили звездите и с тях украсили небесния свод. Едната част закрепили неподвижно, другите, за да знаят винаги времето, сложили така, че да се движат в кръг, който обхождали за година. Когато Один и братята му свършили, веднага се замислили как да населят света. Веднъж намерили случайно на брега на морето две дървета — ясен и елха. Боговете ги изрязали и направили от тях мъж и жена. Единият от боговете вдъхнал в тях живот, другият им дал разум, а третият — кръвта и румените бузи… Така били създадени първите хора — мъжът Аск, жената Ембла. Боговете не забравили и великаните. На изток от Митгард, зад морето, създали за тях страната Йотунхейм и я дали във владение на Бергелмир и неговите потомци. След време боговете станали повече. На най-стария — Один, се родили много деца, които построили за себе си страна високо над Земята и я нарекли Асгард, а себе си — аси. Но за асите и Асгард ще разкажем после, а сега слушайте как били създадени Луната и Слънцето.       II Пътешествието на крал Гюлви в Асгард   Веднъж в далечните времена, когато Швеция управлявал добрият и мъдър крал Гюлви, от чужди земи при него дошла никому неизвестна странница. Тя така очаровала Гюлви с удивителните си песни и разкази, че за награда той й предложил толкова земя, колкото четири бика могат да изорат за един ден и една нощ. Гюлви не знаел, че Гевьон, така се наричала странната жена, била от рода на асите и притежавала чудна сила. Преди да дойде в Швеция, тя дълго време живяла в страната на великаните Йотунхейм, където родила четирима могъщи синове, които умеели да приемат образа на исполински бикове. Когато Гевьон ги довела от Йотунхейм и ги запрегнала в плуга, те откъснали от Швеция голям къс земя и го отнесли в морето. От този къс се образувал остров, който съществува и сега и се нарича Селунд. Удивеният Гюлви заразпитвал Гевьон за нейния произход и, като чул, че тя е от рода на асите, се замислил дълбоко. „Колко велики и мъдри са били тези аси, за да вършат по света всички неща по тяхното желание — казвал си той. — Кой ще ми отговори откъде са взимали тази сила? Няма ли над тях още по-велики богове и още по-мъдри, на които и те на свой ред да служат и които да им дават част от своето могъщество?“ Така си мислел Гюлви и в него все по-силно нараствало желанието да разбере истината. Накрая не издържал, решил да напусне двореца си и да странства по света дотогава, докато не намери асите и не получи от самите тях отговор на своите въпроси. Да не би някой да го познае, той се превърнал в старец (като всички мъдреци Гюлви владеел тайните на магьосническото изкуство), облякъл жалка власеница, взел тояга в ръка и като беден странник тръгнал на път. Дълго бродил по света кралят на Швеция, видял разни народи, бил на юг, на север, на запад и на изток. Ала към когото и да се обръщал, когото и да питал — никой не можел да му каже къде се намира Асгард, чудната страна на асите, и как да стигне до нея. Така щял да се върне, без нищо да узнае, ако самите велики богове, на които всичко е известно, не разбрали за неговите странствания и не решили да задоволят любопитството му. И ето веднъж, когато умореният крал на Швеция вървял през едно поле, загубил всяка надежда да намери тези, които търсел, пред него сякаш изпод земята изникнал замък с необикновена височина и красота. Покривите му се издигали над облаците и ярко светели, огрени от слънцето. Гюлви се вгледал и видял, че те са покрити не с керемиди, а с кръгли щитове, изковани от чисто злато. „Види се, че съм пристигнал в Асгард — помислил си той. — Нито един земен крал не е толкова богат. Боговете живеят тук и моето скитане по света завърши.“ Гюлви приближил предпазливо замъка и съзрял на входа му някакъв човек, който ловко подмятал от едната в другата ръка девет ножа. Седем през цялото време се намирали във въздуха. Човекът на свой ред видял Гюлви, оставил ножовете и го заразпитвал. — Казвам се Ганглери и съм беден странник — с нисък поклон отвърнал кралят на Швеция. — Преди няколко дни изгубих пътя и сега сам не зная къде се намирам и как да се върна в своята страна. Уморен и жаден съм и страшно съм отслабнал от глад. — Влез в замъка и бъди ни гост, Ганглери — рекъл човекът с ножовете. — Ще те отведа при нашите крале. Те са добри и ти ще получиш от тях каквото ти е необходимо. Човекът се обърнал и влязъл в замъка. Ганглери го последвал. „За влизане — ще вляза — помислил си не без страх кралят на Швеция и тревожно се огледал. — Но дали ще мога да изляза обратно?“ Двамата преминали покрай редица зали. Всяка била с големината на градски площад. Вътре се виждали дълги маси, около които седели множество хора от различни племена и народи. Те се хранели и пиели, играели на зарове и на други игри и дори не забелязали шведския крал и неговия водач. Гюлви бил вече уморен от видяното и пътя, когато влезли в зала, поне три пъти по-огромна от предишните. В средата й имало три трона, на които седели трима души с величава осанка. — Това са тримата ни крале — казал човекът с ножовете. — Този, който седи на най-ниския трон, се нарича Хар, на средния — Явнахар, а на най-високия — Триди. Хар със знак заповядал на Гюлви да се приближи и го заразпитвал кой е и за какво е дошъл. С треперещ глас кралят на Швеция повторил, че е беден странник с име Ганглери и че е объркал пътя. — Не се страхувай от нас, чужденецо — произнесъл миролюбиво Хар, забелязал неговото смущение. — Влез смело в която и зала поискаш, седни на която и да е маса — яж, пий каквото душата ти желае, а след това легни да спиш. Утре ще те изпроводят и ще ти покажат накъде да вървиш, за да стигнеш твоята страна. Ласкавите думи на Хар ободрили мнимия Ганглери. Той набрал смелост и рекъл: — Дълъг път изминах, няколко дни нито съм ял, нито съм пил, ала нещо по-силно от глада, умората и силната жажда мен ме мъчи — любопитството. Позволи ми да задам няколко въпроса за начало? — Питай, чужденецо — отвърнал благосклонно Хар. — И нека жив да не стана от мястото си, ако поне един от въпросите ти остане без отговор. Клетвата успокоила Гюлви и той заразпитвал. Часовете един след друг минавали, слънцето се приготвило да залезе, а той задавал и задавал въпросите си. И на всеки получавал отговор. Така той чул как бил създаден светът, как се появили великаните — хримтурси, боговете и хората. Как по небето се движат Луната и Слънцето. Чул за славните подвизи на асите и за жестоката борба, която те открай време водели с великаните. Чул за странните деца на бога Локи, за вълка Фенрир и за предсказанието на пророчицата Вьолва. И накрая чул за последните дни на света, за здрача на боговете… Въпросите му свършили и внезапно силна гръмотевица раздрала небето. Гюлви се оказал пак сам в същото поле. Тогава се досетил, че кралете, с които разговарял, били боговете. Решил да се върне вкъщи и да разкаже на хората всичко, което узнал по време на пътешествието си. Разказът му се предавал от баща на син, от дядо на внуци и така достигнал до наше време. А ето какво узнал Гюлви…     III Децата на Мундилфари   Невесело живеели първите хора. Вечна нощ се разпростирала по света и само бледата светлина на звездите разсейвала тъмнината. Слънце и Луна още нямало, а без тях, знае се, в полетата не зеленеели посевите, в градините не цъфтели дърветата. Тогава Один и братята му доставили от Муспелхейм огъня и от него направили Луната и Слънцето, най-красивите и добри неща, които можело да бъдат създадени. Боговете били много доволни от плодовете на своя труд, но никак не успявали да измислят как да се движат Луната и Слънцето по небето. По това време на Земята живеел човек на име Мундилфари, който имал дъщеря и син, необикновено красиви. Той се гордеел много с тях и, като чул за творенията на боговете, нарекъл дъщеря си Сол, което означава Слънце, а сина си Мани — което пък означава Луна. „Нека всички да знаят, че и самите богове не могат да създадат нищо по-прекрасно от моите деца“ — във високомерието си мислел той. Но скоро това му се сторило малко. Разбрал, че в едно от селищата, недалеч от неговото, живеел юноша, който бил толкова красив, че лицето му сияело като най-ярката звезда. Наричали го Глен, което означавало блясък. Мундилфари решил да омъжи за него своята дъщеря, за да бъдат децата им още по-красиви от родителите си и хората от цялата Земя да им се покланят. Замисълът на горделивеца станал известен на боговете и същия ден, когато щяла да стане сватбата, пред младоженците се появил Один. — Много си горд, Мундилфари — казал той. — Толкова горд, че искаш да се сравняваш с боговете. Ти желаеш хората да се кланят не на нас, а на твоите деца и да им служат. Затова ние решихме да те накажем. От сега нататък Сол и Мани сами ще служат на хората, като возят по небето Луната и Слънцето, чиито имена те носят. Нека тогава всички видят може ли тяхната красота да затъмни красотата на тези, които са създадени от боговете. Поразеният от мъка и ужас Мундилфари не могъл да пророни и дума в своя защита. Один взел Сол и Мани и се надигнал с тях на небето. Там сложил Сол в запретната с двойка бели коне колесница, на предната седалка на която, било скрепено Слънцето. Заповядал всеки ден да я кара по небосвода и само през нощта да я спира. За да не би Слънцето да обгори девойката, той я предпазил с кръгъл щит. А да не е горещо на конете, окачил им на гърдите ковашки мехове, от които през цялото време духа хладен вятър. На Мани също дали колесница. С нея той трябвало да вози през цялата нощ Луната. И досега братът и сестрата вярно служат на хората и осветяват Земята — тя през деня, той през нощта. По полетата зрее весело пшеницата, в градините се наливат със сладък сок плодовете и вече никой не помни времето, когато по света господствал мрак и нямало светлина.     IV Създаването на елфите и гномите   От деня, когато на небето се запалило Слънцето, животът на Земята станал радостен и весел. Хората се трудели мирно по своите ниви, всички били доволни, никой не искал да бъде по-знатен и по-богат от другите. Боговете в тези времена често напускали Асгард и странствали по света. Те научили хората да копаят земята и да извличат от нея рудата. Те създали първата наковалня и първия чук. Първите клещи също били създадени от тях. С помощта им били направени останалите инструменти и оръдия на труда. Тогава нямало войни, грабежи и клетвопрестъпления. В планините се добивало много злато, но никой не го продавал, нито трупал, а от него изработвали домашни съдове и пособия. Ето защо този век се наричал златен. Един ден Один, Вили и Ве търсили желязна руда. Неочаквано в земята намерили червеи, които незнайно защо се впили в месото на Имир. Боговете се замислили неволно. Гледали невзрачните същества и се чудели какво да направят с тях. — Какво ще правим с тях, братя? — произнесъл накрая Ве. — Населихме света и си мисля, че такива създания не са нужни никому. Може би трябва просто да ги унищожим? — Не бързай. Ние населихме повърхността на Земята, ала за нейните недра забравихме — възразил му Один. — Хайде от тези червеи да създадем малки човечета — гноми, или черни елфи и да им дадем да властват над подземното царство, което ще се казва Сварталвхейм, т.е. Страната на черните елфи. — А ако им омръзне да живеят там и поискат да излязат навън, към светлината и слънцето? — попитал Вили. — Ако им омръзне, братко — успокоил го Один, — ще направим така, че слънчевите лъчи да ги превръщат веднага в камък. И ако те го знаят, завинаги ще останат да живеят под земята. — Е, ако всичко стане така, както казваш, съгласен съм с теб — казал Ве. — Но ние, мисля, забравихме не само земните недра, забравихме и въздуха? Хайде да превърнем едни от червеите в черни елфи, в гноми, както Один рече, а от другите да създадем светлите елфи и с тях да населим въздуха между Земята и Асгард. Тяхната страна да наречем Льосалвхейм, или Страната на светлите елфи. Така и станало. Черните елфи, наричани гноми, скоро станали изкусни майстори. Никой по-добре от тях не умеел да обработва скъпоценните камъни и металите и, както по-късно ще разберете, самите богове нерядко се обръщали към тях за помощ. Светлите елфи пък се научили да отглеждат най-красивите и най-ароматните цветя. Оттогава всяка година покриват с тях Земята, за да е тя по-хубава и още по-прекрасна.     V Норните   Безгрижно и щастливо живели хората през златния век. Но той дълго не продължил. От изток, от страната на великаните, пристигнали в Митгард три жени. Едната — стара и сбръчкана, казвали й Урд (Минало), другата — на средна възраст, казвали й Верданди (Настояще), третата — почти девойка, наричали я Скулд (Бъдеще). Тези три жени били норни — вълшебници, надарени с чудната дарба да определят съдбата на света, хората, дори на боговете. — Скоро, много скоро жаждата за злато, стремежът за трупане на богатства ще проникнат в сърцата на хората. Тогава златният век ще свърши — казала Урд. — Хората ще започнат да се убиват и лъжат един друг заради златото. С блясъка си то ще ослепи много славни герои и те ще загинат в борбата за него — произнесла Верданди. — Ще бъде, както вие казахте — потвърдила Скулд, най-младата. — Но ще дойде време и златото ще загуби своята власт над хората. Тогава те отново ще бъдат щастливи. — Жаждата за злато ще завладее не само хората, но и боговете. Те също ще проливат кръв и ще нарушават своите клетви и обещания — пак заговорила най-старата норна. — Великаните ще започнат война с боговете. Тя ще продължи много години и ще завърши с тяхната гибел — изрекла средната норна. — Ще бъде, както нарекохте, но не всички богове ще загинат — възразила най-младата. — Техните деца и тези от тях, които нямат вина за убийства и клетвопрестъпления, ще останат живи и ще управляват новия свят, който ще се роди от гибелта на стария. Предсказанията на норните започнали да се сбъдват. В сърцата на хората постепенно се промъкнали алчността и жаждата да забогатеят. Мнозина изоставили спокойния труд, заменили мотиките и лопатите с мечове и копия и започнали да воюват помежду си. А заедно с войните дошли по Земята лишенията и престъпленията. Слънцето светело както преди, но никой вече не бил щастлив. Сбъднало се и друго предсказание на норните. Великаните и боговете започнали жестока война, която и до днес продължава. Безсилни да завладеят Асгард и да победят асите, хримтурсите прехвърлили гнева си върху хората. На тях са подвластни всички враждебни за човека стихии. Те изпращат на Земята студа, сушата, бурите и града и хвърлят от планините огромни лавини, под които загиват цели селища. За да защитят Митгард от великаните, боговете го заобиколили с високи планини, които изработили от веждите на Имир. Ала великаните често се прехвърлят през тях и тежко и горко на онзи, който попадне на техния път. Желанието на великаните достигнало дотам, че да унищожат веднъж завинаги света, те насъскали срещу Слънцето и Луната два огромни вълка — Скол и Хати. И досега Скол тича след Слънцето, а Хати преследва Луната. Сол и Мани са принудени да бягат дотогава, докато не се скрият зад планините. Единственият, от когото се страхуват великаните, това е богът на гръмотевицата — Тор. Но за него — по-късно. Време е вече да разкажем за Асгард и асите.     VI Асгард и асите   Високо над облаците, толкова високо, че даже най-зоркото човешко око не може да я зърне, се намира прекрасната страна на боговете Асгард. Тънък, но здрав мост Биврьост (хората го наричат дъга), свързва Асгард със Земята. Лошо ще се случи на онзи, който без знанието на боговете се осмели да се качи на него. Червената част на дъгата-мост — това е вечен, никога не загасващ огън. За боговете той е безвреден, но всеки от смъртните, който се докосне до него, ще бъде изгорен. В средата на Асгард се издига върхът на исполинския ясен Игдрасил. Неговите клони се разпростират над целия свят, а корените му лежат в три страни — Нифелхейм, Йотунхейм и Митгард. От тях извират чудни извори. Първият, Хвергелмир, се намира в Нифелхейм — за него стана вече дума. Вторият тече в Йотунхейм. Той е изворът на мъдростта. Пази го страшният великан Мимир. Третият извор, Урд, се намира в Митгард. Водите му са прозрачни и чисти. Който се изкъпе в тях, става бял като снега. Привечер над Урд се издига като гъста мъгла медена роса, която поръсва всички цветя на Земята. Пчелите я събират от тях и правят най-сладкото нещо на света — меда. До извора са се заселили мъдрите норни. Тук е техният дворец, от който те определят съдбата на хората от първия до последния ден на живота им. Върхът на ясена Игдрасил се нарича Аерад. На него е кацнал гигантски орел, а по клоните му подскача напред-назад палавата катеричка Рататоск. Около Лерад, най-високото място в Асгард, е поставен тронът на Владетеля на света, най-стария от боговете — Один. От трона той вижда всичко, което става в Асгард, Митгард и дори в далечната Йотунхейм. Один е бащата на всички аси и най-мъдрият от жителите на света. Някога, в своята младост, той отишъл при Мимир и го помолил да пие вода от неговия извор. — Нищо даром не се дава, особено умът — отговорил великанът. — Кажи ми в замяна какво ще получа? — Всичко, което пожелаеш — казал Один. — За нищо не ми е жал, защото по-скъпа от всичко е мъдростта. — Дай ми тогава дясното си око — поискал Мимир. Один се позамислил. — Добре, Мимир, съгласен съм. Умният с едно око вижда повече, отколкото глупавият с двете. Така загубил Один едното си око. Но в замяна пък пил от извора на мъдростта и повече за него нямало тайни нито в настоящето, нито в миналото, нито в бъдещето. На раменете на Владетеля на света са кацнали два гарвана — Хугин и Мунин. В краката му лежат вълците Гери и Фреки. Хугин и Мунин облитат всеки ден Земята, вълците я обхождат нощем и четиримата разказват после на своя стопанин каквото са чули и видели. На главата си Один е сложил златен шлем, в дясната си ръка държи копието Гунгнир, което никога не пропуска целта и поразява смъртно онзи, когото прониже. Конят на бащата на боговете е осмоногият жребец Слейпнир. Този кон може да върви не само по земята, но и да лети във въздуха. Один често обикаля с него света. Невидим за хората, взима участие в техните сражения и помага на най-достойните да удържат победата. Один обича да ходи и пеша. Загърнат в старо синьо наметало, с широкопола шапка, като беден странник той се скита по Земята и тежко и горко на онзи, който, забравил законите на гостоприемството, го прогони от прага си. Дворецът на Один — Валхала, е най-големият и най-красивият в Асгард. Има петстотин и четиридесет просторни зали, в които живеят храбрите воини, паднали в битка с враговете. Всеки ден те колят огромния глиган Сехримнир, от чието месо приготвят вкусни ястия. А винаги на следващото утро глиганът отново оживява — такъв, какъвто е бил вчера. Воините пият вкусното и силно като стара медовина мляко на козата Хейдрун, която пасе от върха на ясена Игдрасил листата и младите му клонки. Хейдрун дава толкова много мляко, че то стига за всички жители на Асгард. Само старейшината на асите Один няма нужда от храна. Той никога не се храни и живее от това, че пие мед или брага*. [* Домашна бира — Бел.ред.] Освен Один в Асгард живеят още дванадесет богове — аси. По право първият е най-старият син на Один, Богът на гръмотевицата Тор, могъщ червенобрад богатир. Тор не е толкова мъдър, колкото своя баща, но пък в замяна на това никой по света не може да се равнява с него по сила. Както и няма човек или бог, който може да изброи неговите подвизи. Тор е син на богинята на Земята Йорд и покровителства и охранява къщите и нивите на селяните от нападенията на великаните — хримтурси. Неслучайно се говори, че ако го нямало, те биха унищожили набързо цялата Земя. Богът на гръмотевицата е толкова тежък и огромен, че нито един кон не можел да го удържи. Затова той ходел пеш или се носел по небето и земята в своята обкована с желязо колесница, запрегната с два козела — Тангиостър и Тангриснир. Козлите били по-бързи от ветровете, по-бързи дори от осмоногия жребец на Один — Слейпнир. И носели като стрела своя стопанин през морета, гори и планини. Тор носел вълшебен пояс, който два пъти увеличавал неговата и без това необикновена сила. На ръцете си имал дебели железни ръкавици и вместо копие, меч или лък негово оръжие бил железният чук Мьолнир, който разбивал на пясък най-големите и здрави скали. Богът на гръмотевицата не стоял много в Асгард — денем и нощем се сражавал на изток с великаните. Но когато Асгард била заплашена от зли сили, асите трябвало да извикат името му и той веднага се притичвал на помощ. По-младият брат на Тор, Богът на пролетта и най-добрият сред асите, син на Один и богинята Фриг, наричали Балдр. С идването на Балдр на Земята в нея се пробужда животът и всичко става по-светло и красиво. Третият от асите и най-храбрият от тях бил Богът на войната Тюр, син на Владетеля на света и сестрата на морския великан Хюмир. Тюр имал само лява ръка, защото дясната загубил, като спасявал боговете от едно страшно чудовище (ще прочетете по-късно за него). Това не му пречело да бъде изкусен воин и да взима участие във всички сражения. Хеймдал, наричали го още Мъдрият ас, бил верен пазител на моста от дъга Биврьост. Мъдрият ас виждал еднакво добре през деня и нощта и от разстояние сто мили чувал как растат тревите по полетата и как се движат вълните по моретата. Той спял малко и сънят му бил толкова лек, колкото и сънят на птиците. Зъбите му били от чисто злато, а на пояса носел златен рог, звукът от който се чувал по всички страни на света. Браги бил Богът на поетите и скалдите*. Никой по-добре от него не умеел да съчинява стихове и песни. Онзи, който желаел да стане поет, бил длъжен да потърси неговото покровителство. [* Аед, гуслар в българския вариант. — Бел.ред.] Хьод, или Слепият ас, както Тюр, Хеймдал и Браги, също бил син на Один. Той притежавал огромна сила, но никога не напускал Асгард, рядко дори излизал от своя дворец. Богът Видар наричали Мълчаливият ас, защото не обичал много-много да говори. Независимо от това той бил мъдър и храбър и също толкова могъщ като Тор. Бил син на Один и великанката Грид. Доведеният син на Тор — Ул, бил забележителен стрелец с лък. Стрелите му попадали винаги в целта, без значение колко далеч и колко малка била тя. Ул умеел по-бързо от всички да се пързаля със ски. От него това изкуство научили и хората. Богът Ньорд не бил ас. Произхождал от рода на духовете вани, за които се разказва по-нататък. Ньорд покровителствал мореплаването и му били подвластни ветровете и моретата по света. Той бил най-богатият от асите и, както всички вани, много добър. Богът на лятото Фрейр, неговият син, малко отстъпвал по красота на самия Балдр и също като баща си бил добър. Фрейр изпращал на хората добри добиви. Не обичал войните, разприте и покровителствал мира както между отделните хора, така и между всички народи. Последният от боговете, Богът на огъня Локи, не бил нито ас, нито ван. Той произхождал от рода на великаните, но асите му разрешили да живее в Асгард заради неговите необикновени ум и хитрост. Локи бил висок, смел и красив, но много коварен и зъл. С пакостите и лудориите си често подлагал боговете на опасност, от която после благодарение на своите съобразителност, изобретателност и ловкост сам ги измъквал. От Бога на огъня винаги можело да се очаква изненада — лошо или добро, затова никой не разчитал на него особено. Над живеещите в Асгард богини по право властвала жената на Один богинята Фриг. Тя била мъдра колкото Владетелят на света, но никога не говорела за това, което знаела или можела. Подобно на мъжа си и тя често слизала на Земята и, преоблечена, бродела сред хората. Винаги им помагала в техните неволи и грижи. Дъщерята на Ньорд и сестра на Фрейр, богинята на любовта Фрея, още наричали и Ванадис, тъй като била от рода на ваните, била втората след Фриг в Асгард. А нейното сърце било толкова нежно, че усещала страданията на всичко живо. Фрея притежавала вълшебна соколова премяна и често с образа на сокол летяла над облаците. Имала и чудна златна огърлица с име Брисингамен. А когато тази богиня плачела, от очите и капели златни сълзи. Съпругата на Браги, нежната и кротка Идун, била богиня на вечната младост. Тя била скромна и тиха, но без нея асите отдавна нямало да са между живите. Идун притежавала вълшебна кошница с ябълките на вечната младост, с които угощавала боговете. Кошницата никога не се опразвала, на мястото на изядената ябълка винаги се появявала нова. Богинята Ейр лекувала всички болести и рани. Затова била покровителка на лекарите. Майката на Тор, както казахме, била Богинята на Земята Йорд, а съпругата му Сив — Богиня на плодородието. По красота Сив отстъпвала само на Фрея, а като нейните коси нямал никой по света. Богинята Льовн освещавала браковете между мъжете и жените. А богинята Сьовн пазела домовете на хората от крадци и се стараела те да живеят мирно и задружно. Богинята Вар слушала и записвала клетвите и обещанията на хората. Богините Фула, Сага, Хлин и Гна прислугвали на Фриг и изпълнявали нейните поръчения. Освен боговете и богините в Асгард живеели и прекрасните девици — воини — валкирии. Тяхна предводителка била Фрея. Валкириите невидими вземат участие във всяка битка и даряват победата на този, на когото боговете я присъдят. После отнасят падналите в боя воини във Валхала и там им прислужват на масите. Така е устроен Асгард и тези са неговите жители. А сега, когато се знае всичко за асите, послушайте разказите за техните подвизи. Чуйте онова, което се е случило с боговете преди, това, което ще се случи утре, в последните дни на света. Чуйте за подвизите на могъщия Тор, за хитростите на Бога на огъня и за неговите страшни деца.     VII Децата на Локи   Дълго преди великаните да започнат войната с асите, Богът на огъня странствал по света. Спрял се в Йотунхейм и три години живял у великанката Ангробода. Тя му родила за това време три деца: момиче Хел, змията Йормунганд и вълчето Фенрир. Богът на огъня се върнал обратно в Асгард и на никого не разказвал за спирането си в страната на великаните. Но Один скоро разбрал за неговите деца и отишъл при извора Урд, за да попита норните за тяхната съдба. — Гледайте, гледайте, самият мъдър Баща на боговете при нас е пристигнал — едва зърнала го, възкликнала най-старата норна. — Но той от нас ще чуе вести недобри. — Пристигнал е да чуе, че за дълго от спокойствие ще се лиши — прибавила средната норна. — Да, така е. Дошъл е да чуе истината за децата на Локи и великанката Ангробода — потвърдила и най-малката. — Ако знаете защо съм тук, отговорете ми тогава на въпроса, който исках да ви задам — казал Один. — Ще ти отговорим — подхванала отново Урд. — Макар за теб по-добре е да не чуваш нашите слова. Знай, че тези, за които си дошъл да питаш, много нещастие ще причинят на боговете. — Две от тях смъртта ще донесат на теб и на най-големия ти син, а третата след вас ще управлява и царството и ще бъде царството на тъмнината и смъртта — добавила Верданди. — Да, така ще бъде — вълкът теб ще убие, змията — Тор, но и те самите ще загинат. Царството на третата пък, няма да го бъде дълго. Животът над смъртта ще възтържествува, а светлината ще победи тъмнината — казала Скулд. Тъжен и замислен се върнал Один в Асгард. Викнал при него всички богове и предал думите на норните, а Тор изпратил в Йотунхейм да доведе децата на Локи. Асите го изслушали с нарастваща тревога. Но още повече се изплашили и разтревожили, когато Богът на гръмотевицата довел с колесницата си Хел, Йормунганд и Фенрир. Още съвсем малка, Хел била с две глави по-висока от своята гигантска майка. Лявата половина на лицето и тялото й била червена като сурово месо, а дясната — синьо-черна, каквото е беззвездното небе в страната на вечната нощ. Змията Йормунганд, втората дъщеря на Ангробода, също не била пораснала още, но вече била дълга петдесет крачки и от устата й течала смъртоносна отрова. Светлозелените и очи святкали с безпощадна злоба. В сравнение със своите сестри Фенрир изглеждал най-безобиден. На ръст бил колкото обикновен вълк и се държал ласкаво и весело. Това се харесало на боговете. Нищо опасно нямало в него. И те решили да го оставят при себе си. Седнал на трона си, Один внимателно огледал и трите деца на Локи. — Чуй ме, Хел — произнесъл Бащата на боговете. — Ти си така голяма и силна, че ние тук решихме да ти дадем във владение една цяла страна. Тя се намира под земята, дори под Сварталвхейм, и я населяват душите на умрелите, които са недостойни да живеят във Валхала. Върви там и повече никога не се появявай на повърхността на Земята. — Съгласна съм — свела глава Хел. — Ти, Йормунганд — продължил Один, — ще живееш на дъното на Световното море. Само там за теб ще се намерят достатъчно място и храна. — С-ссъглассна съм — изсъскала Йормунганд, свила се на кълбо и загледала боговете с немигащите си очи. — Ти, Фенрир, ще живееш в Асгард и ние ще те възпитаваме — казал Один. Вълчето нищо не отговорило. Било още малко и глупаво и дори не знаело да говори. Хел още същия ден се отправила в царството на мъртвите, където и досега повелява над душите на умрелите и зорко следи за това нито един от тях да не избяга на свобода. Змията Йормунганд се спуснала на дъното на Световното море, където пораснала толкова, че опасала като пръстен цялата Земя и сложила глава върху собствената си опашка. От този ден престанали да я наричат Йормунганд и й дали името Митгард, което означава „Световна змия“. Фенрир цяла година живял в Асгард и с всеки час ставал все по-голям и по-голям. И скоро игривото някога вълче се превърнало в такова чудовище, до което никой освен Тюр, Богът на войната, който го хранел, не смеел да се приближи. Тогава асите решили да вържат Фенрир по-здраво и повече от месец се трудили и изковали верига’, която си мислели, че ще го удържи, ако нещо му хрумне да направи. Веригата се казвала Лединг и била най-дебелата в света. Боговете я отнесли при Фенрир. — Ти израсна вече, Фенрир — казали му те. — Време е да изпитаме твоята сила. Опитай се да скъсаш тази верига и направиш ли го, ще си достоен да живееш в Асгард. Фенрир звено по звено огледал внимателно Лединг и отговорил: — Добре. Сложете я на врата ми. Доволни, че всичко станало толкова лесно, боговете изпълнили неговото желание. — А сега се отместете — казало вълчето. Веднага щом изрекъл тези думи, тръснал глава и Лединг със звън се разпиляла на парчета. — Виждате ли, че съм достоен да живея сред вас — гордо заявил Фенрир и се върнал да легне на мястото си. — Да, Фенрир, достоен си да живееш сред нас — спогледали се боговете и побързали да си отидат, за да направят втора верига. Три месеца минали, преди боговете да изковат Дроми, която била точно три пъти по-дебела от Лединг. — Тази Фенрир няма да разкъса — казвали си един на друг те, когато я носели към вълчето. Но когато то станало на крака, за да ги приветства, те забелязали, че гърбът му се извисявал над покривите на Валхала, веселото им настроение набързо се изпарило. Фенрир още по-внимателно от първия път огледал Дроми. — Новата верига е още по-дебела от старата, ала и моите сили се увеличиха. С удоволствие ще я изпробвам. Той подложил врата си да му надянат веригата. Но едва помръднал глава, тя се скъсала и паднала на земята. Поразените богове се събрали на съвет. — Трета верига няма смисъл да правим, все едно, докато я изковем, Фенрир ще порасне още повече и ще я скъса като първите две — казали боговете. — Добре тогава. Да се обърнем за помощ към гномите ли? — изгледал ги поред Один. — Може пък на тях да се удаде онова, което ние не успяхме да постигнем. Повикал Скюрмир, вестоносеца на асите, и го изпратил в Сварталвхейм. Гномите изслушали молбата на Бащата на боговете и дълго умували и спорили помежду си от какъв метал да изковат веригата. — Ние няма да я правим от метал — рекъл накрая най-старият от тях. — Ще я направим от корените на планините, брадите на жените, шума от котешките стъпки, слюнките на птиците, гласовете на рибите и сухожилията на мечките. И си мисля, че такава верига дори Фенрир няма да разкъса. Така се и получило. Подир два месеца донесъл на боговете веригата Глейпнир, направена по съвета на старейшината на гномите. Оттогава стъпките на котките станали безшумни, жените нямат бради, планините — корени, птиците — слюнки, рибите — глас, а мечките — сухожилия. Когато асите видели Глейпнир, били много удивени и много разочаровани. Глейпнир била дебела не повече от човешка ръка и мека като вълна. Колкото по се разтегляла, толкова по-тънка ставала. Все пак трябвало да опитат и да я надянат на врата на Фенрир. За да са спокойни, Боговете решили да го отведат на остров Лингви, който се намирал далеч в Световното море, където, ако нещо се случело, вълчето не ще можело да причини вреда на никого. — Длъжен си да се подложиш на последното и най-важно изпитание, Фенрир — казали боговете, като пристигнали при най-малкото от децата на Локи. — Ако и него издържиш, славата ти ще се разнесе из целия свят. Ала за това, където ние те отведем, ще трябва да отидеш. — Готов съм — съгласило се без повече уговорки вълчето. Но когато асите го отвели на остров Лингви и поискали да му сложат Глейпнир, то се озъбило сърдито. — Веригата е толкова тънка, че, ако не е вълшебна, нищо не ми струва да я разкъсам. Но ако е вълшебна, то независимо от силата ми, мога и да не я разкъсам. Значи или ще стана ваш пленник, или няма да постигна никаква слава. — Грешиш, Фенрир — възразил Один. — Ако ти не скъсаш Глейпнир, значи си толкова слаб и ние няма защо да се страхуваме от теб и веднага ще ти дадем свободата. Но ако я скъсаш, нищо няма да загубиш. — Говориш мъдри неща — усмихнало се вълчето. — Добре, ще ви разреша да ме подложите и на това изпитание само ако някой от вас вместо залог, сложи в устата ми своята дясна ръка. Всички аси неволно навели глави и единствено Тюр храбро пристъпил напред. — Аз ще го направя — казал простичко той и сложил дясната си ръка в огромната паст на Фенрир. Вълчето много внимателно я обхванало с острите си зъби. — А сега ми сложете веригата Глейпнир — произнесло глухо то. Боговете облекчено въздъхнали и, като гледали със страх Тюр, надянали Глейпнир на шията му. Другият й край бил закрепен към огромна скала. Фенрир разтърсил глава, затеглил силно и по-силно, но чудната верига не се късала. — Не, не мога да я разкъсам — полузадушен произнесъл той. — Освободете ме. Асите не помръднали от местата си. — Аха, така ли, значи излъгали сте ме? — заръмжал бясно Фенрир, с леко движение на челюстите си откъснал ръката на Тюр и се нахвърлил върху останалите аси. Тогава насреща му излязъл Хеймдал, който с голяма бързина втъкнал меча си в отворената му уста. Острието се забило в горната челюст, дръжката опряла в долната и то не могло да ги затвори. От болка и злоба зловещо завило. Докато едни от боговете превързвали раната на Тюр, другите заедно с Один взели скалата, към която бил привързан Глейпнир, и я спуснали дълбоко под земята. Там страшният вълк живее и досега, расте и набира сили в очакване на този миг, когато трябва да изпълни предсказаното от норните. Така асите за дълго време се избавили от страшните деца на Бога на огъня. Скоро получили и надеждно оръжие срещу великаните. И тогава се случило ето какво.     VIII Косите на Сив   Каза се вече, че съпругата на Тор, богинята на плодородието Сив, по красота отстъпвала само на Фрея и се славела по света със забележителните си коси. Сега ще разкажем как ги е получила. Някога тя имала дълги светлоруси коси, с които много се гордеела. Веднъж Локи от завист към Тор се прокраднал през нощта до ложето на Сив и остригал косите й до корените. Сив се събудила и веднага забелязала какво е направил и завикала Тор за помощ. Коварният бог не бил отишъл далеч и Тор пристигнал. В първия миг не могъл да дойде на себе си от удивление, после, като разбрал кой може да го е направил, удивлението му се сменило с необуздана ярост. Веднага се втурнал да гони Локи. Доволен от жестоката си шега, Богът на огъня спокойно си седял под клоните на Лерад и с интерес наблюдавал забавните скокове на катерицата Рататоск. Неочаквано пред него с целия си огромен ръст се изправил най-силният от асите. От гняв гъстите коси на Тор се изправили, очите му се налели с кръв, а рижата му брада се тресяла от ярост. — Готви се за смъртта, Локи! — прокънтял гласът му. — Сега ще счупя всичките ти кости! — Пощади ме, Тор! — промълвил не на шега изплашеният Бог на огъня. — Пощади ме и аз ще поправя своята вина! — Лъжеш! Как, като си остригал косите на Сив, ще ги върнеш обратно, мошенико! — Ще отида при гномите, Тор. Знаеш какви прекрасни неща те изработват. Сигурно ще успеят да направят и коси, при това от чисто злато. Заклевам ти се в това, Тор! Тор знаел, че дори такъв лъжец, какъвто е Локи, няма да посмее да наруши клетвата си. Сдържал гнева си и пуснал хитрия бог. Доволен, че така лесно се отървал от надвисналата над главата му смърт, Локи като стрела се понесъл към страната на гномите. Сред подземните жители имало немалко добри майстори. Но особено се славели с изкуството си братята Ивалди. Точно при тях отишъл Локи. Братята гноми се зарадвали на молбата на бога. Те искали отдавна да покажат на боговете необикновеното си изкуство. Веднага се заловили за работа и след час косите на Сив станали готови. Те били тънки като паяжина, дълги и гъсти и — нещо удивително — сложени на главата, мигновено зараствали и продължавали да растат като истински, независимо че били изковани от чисто злато. Богът на огъня облекчено отдъхнал и вече искал да ги отнесе на Тор, но братята го спрели. — Почакай още мъничко. Още не сме свършили. Локи ги послушал. И с интерес загледал как гномите отново заразмахвали своите малки чукчета. Скоро изковали покрито с фина резба дълго копие и малък кораб. Копието се наричало Гунгнир. Имало вълшебното свойство да пробива и най-дебелите брони и щитове и да разбива на късчета и най-закалените мечове. Още по-забележителен бил корабът. Нарекли го „Скидбладнир“ и в която посока да тръгнел, в платната му винаги духал попътен вятър. „Скидбладнир“ бил най-големият кораб на света, но можел да се огъне така — сякаш бил направен от обикновен плат, — че ставал толкова мъничък и спокойно се събирал в пазвата или пък се затъквал на пояса. Най-старият от братята Ивалди подал направеното на Локи и казал: — Тези неща са подаръци на боговете. Отнеси ги в Асгард и ги дай: копието Гунгнир — на Один, корабът „Скидбладнир“ — на Фрейр, а косите — на Тор. Локи благодарил на братята и поел обратния път. Почти излизал от подземното царство, когато в една от пещерите случайно съзрял гнома Брок и брат му Синдри. Верен на характера си, на Бога на огъня му се приискало да ги подразни. — Ей, вие жалки майстори! — извикал им Локи. — Я погледнете какво нося и се поучете как трябва да се работи истински… Гномът Синдри бил опитен и изкусен майстор. Внимателно разгледал косите, кораба и копието и казал: — Прекрасно са изработени, спор няма. Но аз мога да направя още по-хубави неща. — Ти просто си жалък самохвалко! — продължил да го дразни Локи. — Какво е твоето изкуство в сравнение с това на братята Ивалди! Готов съм да сключа с теб облог и залагам главата си в замяна на твоята, че ти никога няма да направиш нещо по-хубаво от косите, кораба и копието. — Ще се обзаложим за главите си, добре! — отвърнал Синдри спокойно. — Загубиш ли, предупреждавам те, че без жалост ще я отсека. А сега изчакай и ще видиш самохвалко ли съм или не. Синдри влязъл в пещерата, където се намирала работилницата му, сложил в огнището къс злато и заповядал на брат си непрекъснато да раздухва с ковашките мехове огъня. — Запомни, че, ако за миг прекъснеш работата, ние сме загубени — прошепнал той на Брок и напуснал работилницата. Локи започнал вече да се разкайва, че така лекомислено заложил главата си. Решил, че нищо няма да му струва, ако попречи на Синдри да загуби баса. Превърнал се в муха и започнал да хапе Брок по лицето. Гномът се мръщел, тръскал глава, подскачал от болките, но не захвърлил работата си. Скоро влязъл Синдри и Локи побързал да върне обичайния си вид. Синдри приближил и извадил от огнището златен пръстен, по-красив от който Богът на огъня не бил виждал. — Готово! Това е Драупнир — казал Синдри. — Който го носи на пръста си, всеки девети ден той ще му донася още осем такива пръстена. — Не е направен лошо! — казал Локи. — Но ми се струва, че корабът и копието на братята Ивалди са по-добри. Синдри нищо не му отвърнал. Сложил в огнището стара свинска кожа, повторил на брат си това, което казал преди малко, и пак излязъл. Локи истински започнал да се страхува за главата си. Отново се превърнал в муха и с още по-голяма настървеност продължил да хапе Брок по шията, лицето и челото. Бедният гном почервенял като рак. Обливал се в пот, подскачал и едва се сдържал да не захвърли работата и да прогони нахалната муха. Търпението му почти се изчерпало и Синдри влязъл. С влизането му от огнището изскочил огромен глиган с четина от чисто злато. — Това е глиганът Гулинбурсти. Той е толкова бърз, колкото осмоногия Слейпнир и може да носи ездача си през гори, планини и морета леко и свободно, сякаш върви по гладък път. — Глиганът е добър, все пак копието Гунгнир е по-добро от него! — казал Локи. И сега Синдри не казал нито дума. Сложил в огнището къс желязо, предупредил брат си да е особено внимателен и излязъл. Локи почувствал, че е в голяма опасност и ще загуби главата си. За трети път се превърнал в муха и яростно се нахвърлил върху Брок. Издебнал го, кацнал на окото му и безжалостно започнал да го хапе. Брок не издържал, захвърлил работата и се хванал за окото. В същия миг на прага застанал Синдри. Приближил се бързо до огнището и извадил от него тежък железен чук. — Това е Мьолнир — обърнал се той към Локи, който си седял мирно в ъгъла, сякаш нищо не се е случило. — В света няма нищо, което да може да издържи неговия удар. И порази ли целта, той се връща сам в ръката на стопанина си. Кажи ми сега, кое от направеното от братята Ивалди може да бъде сравнено с него? — По-добре да отидем при боговете и нека те да решат кой от нас е загубил облога — отвърнал Локи смутено. Синдри кимнал в съгласие, взел пръстена, глигана и чука и двамата поели към Асгард. След няколко часа стигнали извора Урд. Край него от незапомнени времена боговете решавали по право споровете между тях самите и тези между хората. На един от хълмовете седели Один, Фрейр и Тор. Локи се приближил и предал на Один Гунгнир, на Фрейр — кораба „Скидбладнир“, на Тор — златните коси на Сив. После пристъпил Синдри, разказал за облога си с бога на огъня и дал на Один пръстена Драупнир, глигана Гулинбурсти — на Фрейр и чукът Мьолнир — на Тор. Боговете не се съвещавали много дълго. Мьолнир единодушно бил признат за най-доброто оръжие срещу великаните и най-хубавото от направените от гномите неща. — Прости се с главата си Локи, защото смятам веднага да я отрежа! — доволен от приетото решение се обърнал към Бога на огъня Синдри. — Преди да я отрежеш, ще е необходимо да ме хванеш! — рекъл насмешливо Локи. — А за това трябва да бягаш по-бързо от мен! Локи обул крилатите си сандали и като вихър се понесъл в небето. — Това е нечестно! Загуби облога и си длъжен да ми дадеш главата си! — извикал Синдри. — Хвани го, Тор! Правдата била на страната на гнома и Тор се спуснал подир беглеца. Той бягал по-бързо и за него не представлявала трудност да го настигне и хване. Не минало и час и Тор се върнал обратно заедно с дърпащия се Локи. — Няма да ми избягаш вече! — радостно възкликнал Синдри и се приближил с нож в ръката към Бога на огъня. — Чакай! — извикал Локи. — Облогът беше сключен само за главата ми, но не и за шията. Тя си е моя и ти нямаш право да я пипаш! Синдри спрял и се замислил, после прибрал ножа. — Хитър си и съумя да се спасиш! — със съжаление изрекъл той. — Не мога да отрежа главата ти, без да докосна шията. Но ненаказан няма да те оставя. Ще зашия лъжливата ти уста, за да не можеш повече никога да се хвалиш и предизвикваш някого. Гномът извадил от джоба си шило и пробил на няколко места устните на Локи. След което здраво ги съшил с ремъци. Уви! Не успял още да се скрие от очите на боговете, Богът на огъня се освободил от ремъците и продължил да лъже и да се хвали както преди. Боговете не му се сърдели. Благодарение на неговите предизвикателства Один получил забележителния пръстен Драупнир, Фрейр — необикновения глиган Гулинбурсти, а Тор — чука Мьолнир, който станал най-голямата заплаха за великаните. Не му се сърдела и Сив. Тя получила най-прекрасните коси на света.     IX Питието на поезията   На запад от Асгард от незапомнени времена се намирала Ванхейм, царството на могъщите и добри духове — ваните. Ваните никога и на никого не причинявали зло. Рядко излизали извън пределите на своята страна и не им се случвало често да се срещат с хората или великаните. Много време асите и ваните живели в мир. Но когато от Йотунхейм дошли норните и златният век свършил, асите с все по-голяма завист загледали огромните богатства на съседите си. Завистта е лош съветник. Тъй като не виждали друг начин да им отнемат богатствата, асите решили да ги вземат със сила. Когато получил Мьолнир от гномите, Тор веднага отишъл на изток, за да се сражава с великаните. Один знаел, че най-големият му син няма да им позволи, каквото и да се случи, да се доближат до Асгард. Затова събрал боговете и ги повел към Ванхейм. Добрите духове излезли насреща им да се защитават. Один метнал своето неотразимо копие и така извършил първото в света убийство заради злато. Сбъднало се още едно от предсказанията на норните — боговете пролели кръв, за което рано или късно щели да заплатят със своята. Започналата война не им донесла желаното богатство, нито пък слава. Задружните и свободолюбиви вани отблъсквали успешно нападение след нападение на боговете, прогонили ги обратно в Асгард и обсадили страната от всички страни. Асите побързали да сключат мир с тях и да обменят заложници. Дали за заложник на ваните Хьонир, а те изпратили Ньорд заедно с двете му деца — Фрейр и Фрея, които и досега живеят в Асгард. Подир размяната в знак на вечна и нерушима дружба асите и ваните се изплюли в златен съд и от събраната слюнка изваяли джуджето Квасир. Квасир бил най-умното и учено същество на света, защото съчетавал у себе си мъдростта и знанията на боговете и ваните. То било сведущо по всички въпроси, които умът може да измисли, и умеело да говори на езиците на всички народи. Квасир слязъл на Земята и известно време джуджето ходело сред хората и се мъчело да им предаде поне малко от своите огромни знания. Но на хората не им трябвали те. Занимавала ги само една мисъл — как да забогатеят. Търгували, крадели или воювали и даже не се вслушали в думите на малкия мъдрец. Тогава джуджето се отправило към Сварталвхейм, при черните гноми. Ала и гномите били заети със същото. Усърдно събирали злато, сребро и скъпоценни камъни. Квасир минавал от жилище на жилище, накрая отишъл при двамата братя Фялар и Галар. — Мога да ви науча на всяко изкуство и да ви изуча на която наука пожелаете — казал им той. — Кажете какво ви интересува? — Нима си толкова учен? — попитали гномите. — Аз съм най-учен от всички учени по света! — гордо отвърнало мъдрото джудже. — Разкажи ни тогава как е направен светът? Зарадван, че си намерил слушатели, Квасир заговорил за ясена Игдрасил, за Асгард и чудесните му дворци, за боговете, за великаните и за предсказанията на норните. — Наистина това джудже знае много! — прошепнал Фялар на ухото на брат си. — И си мисля, че от неговата кръв може да се направи напитка, която и нас ще направи толкова мъдри, колкото е той. — Прав си — отвърнал Галар. И докато Квасир продължавал разказа си за устройството на света, гномите се нахвърлили върху него и го убили. После му източили кръвта, смесили я с мед и напълнили един котел и две гърнета с нея. Тази смес притежавала чудновати свойства. Който веднъж отпиел от нея, се превръщал в изкусен поет. Затова я нарекли „поетичен мед“. Братята не казали на никого за престъплението си, защото се бояли от гнева на боговете. Пуснали слух, че джуджето умряло, задушено от своята премъдрост, която нямало с кого да сподели по Земята. Такива неща обаче никога не остават скрити за дълго. Наскоро след убийството на Квасир при братята се отбил великанът Гилинг. Гномите не се сдържали и от дума на дума му се похвалили с „поетичния мед“. — Дайте ми да го изпробвам! — помолил им се великанът. — Не може. Този мед струва скъпо и прескъпо и ние даром няма да го даваме — отказали му братята. — За него ще ви донеса много злато — казал Гилинг и се приготвил да си ходи. Гномите страшно съжалявали, че му се похвалили какво имат. Опасявали се, че ще ги издаде. Затова, без много да му мислят, решили и него да погубят. — Почакай, не бързай! — казали те. — Днес си мислехме да се повозим малко с нашата лодка из морето. Ако нямаш работа, защо не дойдеш с нас? Трима е по-весело. Гилинг охотно се съгласил, защото обичал да се вози с лодка. Но гномите знаели, че не умее да плува, откарали лодката при най-дълбокото и неочаквано я обърнали. Великанът като камък полетял към дъното. Фялар и Галар били добри плувци и благополучно се измъкнали на брега. Ала тук вече ги чакал най-големият син на Гилинг — Сутунг. От високия бряг той видял как те погубили баща му и кипял от нетърпение да си отмъсти. — Ще умрете от същата смърт, която избрахте за своя гост! — зловещо възкликнал Сутунг, извън себе си от ярост. — Ще ви привържа и двама ви към тази скала, която при прилив се скрива цялата под водата. Ще стоите оковани, докато морето не ви погълне или слънцето не ви превърне в камък… — Милост, пощади ни! — паднали на колене братята. — За живота си ще ти дадем най-скъпото — нашия „поетически мед“. Такъв дори боговете нямат. Една глътка от него и той ще направи от теб забележителен поет! — Такава напитка съм склонен да приема като откуп за смъртта на баща си! — казал Сутунг, като размислил. — Условието е да ми го дадете всичкия и да ми разкажете откъде сте го намерили! Гномите приели неговите условия, нямало как — били в ръцете му. Сутунг си тръгнал към къщи с „поетичния мед“ и там го скрил в дълбока пещера, стените, подът и таванът на която били от гранит. Да го пази, на