[Kodirane UTF-8]   Костас Варналис Диктаторите     КОСТАС ВАРНАЛИС   Гръцкият прозаик, поет и критик, Костас Варналис е роден в Бургас през 1884 г. След завършване на средното си образование той продължава в Педагогическото училище в Пловдив, а по-късно (през 1903 г.) записва философия в Атинския университет. Завършил университета през 1908 г., Варналис става учител по гръцки език и литература, а по-късно — директор на училищата в Аргаласти (близо до Волос), Мегара и Кератия. През 1918 г. е назначен за учител в Първа гимназия в Пирея и същата година получава стипендия за продължаване на образованието си — специализация по естетика и филология във Франция. В Париж Костас Варналис се запознава с Ромен Ролан, Анри Барбюс и други френски писатели. Именно тук той изпитва огромното влияние на социалистическите идеи, сближава се с френски марксисти, дълбоко и безрезервно възприема промените, настъпили в следоктомврийска Русия. Варналис приветствува победата на социалистическата революция. В своите нови произведения той възпява комунистическите идеали и призовава към разрушаване на стария обществен строй — по примера на руския пролетариат. Въоръжен с нови идеи — теорията на марксизма-ленинизма, в своите публицистични статии, посветени на естетиката и въпросите на гръцката и световната литература, Варналис се опълчва срещу господствуващата идеология в буржоазна Гърция, срещу капиталистическите порядки. Убеден в правотата на идеите си, до края на своя живот Варналис остава верен на избрания път. За разлика от двамата си именити съвременници Сикелиянос и Казандзакис, когато настъпва моментът за изясняването на позициите им, Костас Варналис без колебание се посвещава на делото на комунизма и на класовата борба. Докато е жив, Варналис не напуска бойния си пост, не изоставя основната цел на произведенията си — призива към разрушаване на несправедливия обществен строй и установяване на социализъм в страната му. От 1922 до 1925 г. Варналис е учител по новогръцка литература в Учителския институт и в Педагогическата академия в Атина, откъдето по указание на Министерството на образованието бива уволнен — това е времето на диктатурата на Пангалос. Тогава се сещат, че Варналис-педагогът се явява автор на лирико-сатиричното произведение „Светлина, която изгаря“, издадено през 1922 г. в Александрия (Египет) — това е книга, която отбелязва етап в новата гръцка поезия. Много интелигенти, в това число и най-крупният поет Костис Паламас, изразяват енергичен протест във връзка с преследването на Варналис, но безрезултатно. Останал без работа, Варналис се занимава с писане на научно-популярни статии в периодичния печат за естетиката на реалистическото изкуство и издава литературно-критични книги. Сътрудничи на прогресивни вестници и списания: „Ризоспастис“, „Протопори“, „Ней протопори“. Пише „хроники“ (в навечерието на Втората световна война), които представляват епоха в жанра на фейлетона и са възпитавали две поколения гръцки борци. През 1934 г. Варналис взема участие в работата на Първия всесъюзен конгрес на съветските писатели, среща се с Горки, запознава се с живота в Съветския съюз. Така се осъществява неговата заветна мечта да посети тази страна, оказала му неотразимо влияние със своята Октомврийска революция и изиграла съдбоносна роля за неговия мироглед и творчество. През 1935 г. гръцкото правителство заточава Костас Варналис на остров Анафи. Костас Варналис пише проза, поезия, критика, есета. По-известните му произведения са: „Пчелни пити“ (1905), „Светлина, която изгаря“ (1922), „Народът на скопците“ (1923), „Соломос без метафизика“ (1925), „Обсадени роби“ (1927), „Истинската апология на Сократ“ (1931), „Живи хора“ (1938), „Дневникът на Пенелопа“ (1946), „Диктаторите“ (1956). Творчеството на Костас Варналис е популярно както в Гърция, така и в чужбина. След войната Микис Теодоракис създава музика към „Обречените“ и вече като песен тези стихове стават известни далеч зад гръцката граница. Свидетелство за международното признание на твореца и човека Варналис е присъдената му през 1958 г. Ленинска награда за мир. Стоейки твърдо на своята марксическа позиция, бичувайки недъзите на капиталистическото общество, опълчвайки се срещу войните — източници на разруха и безброй човешки жертви, звучащ актуално и днес, Костас Варналис оставя трайна диря в най-новата гръцка литература. В много от произведенията му иронията стига дори до сарказъм, но той назовава нещата с истинските им имена. С будна гражданска съвест и по време на „диктатурата на полковниците“ Варналис не престава да пише парливи стихове и епиграми, които биват издадени след смъртта му под избраното от самия него заглавие „Гневът на народа“. Никак не е случайно, че името му е свързано със зараждането на революционната гръцка литература, воюваща за тържеството на социалистическите идеи. Костас Варналис умира през 1974 г. в Атина.   Надежда Мирянова   УВОД   Портретите на „великите мъже“ на световната Римска империя, на черния фон на крайната поквареност на управниците и на крайната мизерия на управляваните, бяха написани не толкова заради интереса, който представляват от историческа гледна точка, колкото най-вече заради поуката. Те бяха написани по времето, когато италианският фашизъм се беше нахвърлил върху Гърция. Целта им бе да укрепят духа на борещата се нация и да разпалят омразата й към насилието на агресорите. Тази цел остава същата и днес, защото и насилието на империалистите остава, при това в още по-големи мащаби. От разкриването на миналото читателят ще може да види потуленото в нашата съвременност. И от историческите аналогии на тогавашния господар на света със сегашните властелини в периода на упадъка им ще може да разбере кой е пътят на човечеството и какъв е дългът на прогресивните хора. К. ВАРНАЛИС Декември 1955 г.     ЮГУРТА НУМИДИЙСКИЯТ МАВЪР 154–104 г. пр.н.е.   Югурта не е римлянин. Той е мавър, цар на Нумидия. Но е свързан повече от всеки друг с историята на обществените нрави на владетеля на света, Рим. Той разголил и изложил целия римски империум: консули, претори, сенатори, трибуни и така ги оплел всички, че този случай никога няма да престане да вони. Случаят Югурта е една „афера Ставицки“ от онова време. Югурта е познавал много добре римските политици. Знаел е тяхната алчност и безсъвестност; знаел е, че те живеят от „нещастията на отечеството“, както казва Салустий. И така, подкупвайки римските управници, Югурта вършел най-различни неща в ущърб на Рим и успявал, все тъй с подкупи, да се отървава безнаказано. И дори се хвалел, че ако искал, можел да подкупи целия Рим. Югурта не бил обикновена личност. Притежавал всички качества, но и всички недостатъци на своето време. Бил племенник на цар Микипса. Микипса забелязал ума и смелостта на племенника си, осиновил го и го направил наследник на царството наравно със собствените си деца — Адхербал и Хиемпсал. Но осиновил змия. Щом старият умрял, трите момчета си поделили царството му — Нумидия, днешен Алжир. Салустий ни дава следния портрет на Югурта: „Той бил красив, силен и умен, и не се оставил да бъде покварен от разкоша и безделието! Прекарвал времето си с коне и в надбягвания и лов на диви зверове. Бил първи по подвизи, но последен се хвалел с тях…“ Но тогава имало много млади мъже (така се наричали онези, които за първи път заемали някоя от високите политически длъжности), при това благородници, които предпочитали парата пред честта. Интриганти в Рим, тирани спрямо съюзниците му. Те убедили Югурта, че ако убие Микипса (втория си баща, този, който го осиновил!), щял да остане единствен господар на Нумидия… „В Рим тогава всичко се продаваше.“ Югурта не сметнал за разумно да убие „баща“ си. Ала убил след смъртта на Микипса „брат“ си Хиемпсал и взел дела му. Добро начало! Нека първо укрепне, пък сетне ще дойде ред и на другия му „брат“, Адхербал. И действително, скоро започнал война срещу Адхербал. И го победил. Злочестият победен поискал тогава помощ от Рим. А Рим тъкмо това и чакал! Рим постоянно търсел поводи, за да се меси в работите на други държави и да ги подчинява. Но ако политиката на Рим е била винаги империалистическа и цинична, то и политиците му са били винаги грабители и подкупни. И в случая, за който разказваме, сиреч случая, когато Адхербал поискал намесата на Рим, политиката на Рим възтържествувала, но политическите му нрави станали за резил. Щом обаче пратениците на Адхербал заминали за Рим, Югурта също така веднага изпратил свои хора, но „натоварени със злато и сребро“. Наредил им да отрупат с дарове старите му приятели и да му създадат нови, пак с подаръци, без да жалят златото и среброто. И те още щом стъпили в Рим, изпратили дарове на старите приятели на господаря си, а така също и на най-влиятелните сенатори от онова време. И положението веднага се променило. От престъпник Югурта станал протеже на аристокрацията. Подкупените от Югурта благородници се заели с всеки сенатор поотделно и по този начин „почтеното и пра-древно събрание на старейшините осуетило наказването на черния цар“.   Така ни описва нещата Салустий. Но злото не спряло дотук. Сенатът издал решение („сенатско предписание!“), че Югурта е имал право да убие Хиемпсал, защото Хиемпсал го обидил; и че е имал право да се бие срещу Адхербал (и да го победи!), защото Адхербал го „нападнал пръв“! Като че ли четеш нова история! А след това самата „римска добродетел“ (virtus romana) изпратила в Нумидия десетчленна комисия, която да разпредели „справедливо“ царството между двамата съперници, Югурта и Адхербал. Новата история ни е научила, щом чуем думата „комисия“, да потръпваме. И тогава било същото. Председател на комисията бил Луций Оптимий, човек с голям авторитет и много враждебно настроен срещу Югурта. Но Югурта познавал машинката. „С бакшишите и обещанията си (за по-големи бакшиши, но след като свършел работата!), той го накарал да пожертвува репутацията, честта и дълга си! Но и останалите членове на комисията били подкупени по същия начин“ (Салустий). И така при подялбата на царството Югурта взел най-богатите и най-гъсто населени области. Въпреки този си успех Югурта нямал намерение да си седне на задника. Искал ни повече, ни по-малко, да остане единствен владетел на цяла Нумидия и знаел, че нямало да бъде много трудно да постигне това с парите си — като купи съгласието на покровителя Рим! И отново започнал война с Адхербал. Пред това стремително нападение на „брат“ си, Адхербал се видял принуден да изостави своите земи и да се затвори в крепостта Цирта, днешния град Константин в Алжир. Оттам успял да изпрати по двама доверени свои хора писмо до Сената, с което молел за незабавна помощ от… покровителя Рим! Адхербал обяснявал, че нападението на Югурта срещу него било нападение срещу самия Рим. Всичко това било хубаво. Но подкупените от Югурта сенатори направили всичко възможно, за да предотвратят вземането на каквото и да е решение против Югурта. И Салустий добавя тъжно: „И този път обществените интереси били пожертвувани пред личните интереси.“   И така „подкупените оръдия“ на черния цар успели да осуетят обявяването на война на работодателя си. И вместо войска възнамерявали да се изпрати нова… комисия, съставена от достопочтени членове на Сената, която да посредничи между противниците и да наложи волята на Рим. Ала те си правели сметката без кръчмаря. Югурта възприел хамитската тактика на яваш-яваш. Протакал преговорите, докато превземе Цирта и постави с това комисията пред свършен факт. И действително, превзел Цирта, хванал в плен самия Адхербал и го убил, след като го изтезавал, а на туй отгоре изклал и цялото население на града — нумидийци и римляни! Когато в Рим се узнало за това ново и най-дръзко дотогава предизвикателство на африканския монарх, Сенатът се събрал, за да разисква какви мерки трябва да се вземат срещу него. Но „агентите“ на Югурта се заели да пречат на работата с всички възможни начини и средства. Разискванията продължили много дни, докато се заличи първото впечатление от това страшно злодеяние. „Толкова силни били приятелите и покровителите на царя“ — отбелязва Салустий. Но понеже „народният трибун“ (избран от народа за следващата година) Гай Мемий разкрил пред народа всички интриги на благородниците и управниците, които имали за цел да издействуват опрощаването на Югурта, Сенатът се уплашил от гнева на народа и решил да изпрати в Нумидия консула Луций Калпурний. Консулът Луций Калпурний, когото римляните изпратили в Нумидия да наложи с оръжие „правото“ (!), „притежавал големи добродетели“, ни казва Салустий, „ала един негов недостатък, развалял всичко — користолюбието… Неуморим, с енергичен дух, предвидлив, той познавал добре военното дело и не трепвал пред опасностите и неочакваните обстоятелства. И само блясъкът на златото го заслепявал, тогава той губел самообладанието си и се отдавал телом и духом на него“. Това е портретът не само на един римски управник (политически или военен); това е портретът на всички тях. Калпурний нахлул стремително в Нумидия. Завзел крепости и градове, заловил много пленници, но щом Югурта поднесъл пред очите му блясъка на златото, тогава се появили трудностите в този военен поход! Този човек, който имал страст към парите, се оставил да бъде съблазнен! И не само той, ала и „princeps“-ът на Сената, сиреч първият по старшинство сенатор, Марк Скаврий, който бил прочут с неподкупността си и бил изпратен тъкмо затова — да предотвратява подкупването и измените на Калпурний!… „Единственият, който в една продажна среда се бил показал дотогава непримирим враг на царя — но и той накрая претърпял корабокрушение върху скалата на златото и загубил и чест, и уважение (Салустий).“   Щом Югурта успял да подкупи дори и Скаврий, нищо вече не можело да го спре. Престрашил се и отишъл в лагера на Калпурний. Там за очи бил подписан мир, съгласно който Югурта се предавал на римския народ, но в действителност си оставал независим. И цялата му загуба (военни репарации) била да заплати някаква смешна сума и да предаде голям брой овце и говеда, и двайсет слона! Така първият управник на Рим, консулът Калпурний, и първият сенатор от всички „записани отци“, Марк Скаврий, предали отечеството си за пари! И ако в тази работа се бяха замесили и други „първи“, и те щяха да извършат същото предателство, както вършели това и „вторите“…   Когато в Рим узнали за този позор, народът започнал да негодува — и сенаторите се изплашили. И тогава „народният трибун“ Гай Мемий почнал да настройва народа срещу управниците и изобщо срещу продажната класа на патрициите. „Червя се, като си помисля, че от петнайсет години насам сте играчки в ръцете на шепа хора! И треперите пред тях, вместо вие да ги накарате да треперят! Не казвам да грабнете оръжието, а да ги сразите със същите средства, които те използуват срещу вас… Чрез съдилищата… Виновните да бъдат дадени под съд и да бъде призован тук като свидетел самият Югурта… Патрициите искат да бъдат винаги ваши господари. Третират съюзниците ни като врагове, враговете — като съюзници. Днес държавата е продажна и ако не накажем виновниците, тогава ще бъдем вечно техни роби, а те — вечно наши царе. Казвам царе, защото само царете не носят отговорност…“ Така казвал Мемий на народа и предизвикал буря от негодувание в Рим. В Рим съществувала опасност от бунт, а в това време военачалниците, които Калпурний оставил в Африка — той се бил върнал в столицата — „вдъхновени от примера на командира си, вършели най-различни скандални злоупотреби. Едни върнали на Югурта двадесетте слона, които бил предал съгласно клаузите на мирния договор, а други — пленниците (и всичко това за пари!), а трети, по-дребните, го ударили на плячкосване и ограбили страната, една страна, която формално била сключила мир с римляните“.   Междувременно откритата и смела критика на Мемий, която изнесла на улицата скандала със сенатските първенци и патрициите, дала резултати. Сенатът, изплашен от народното негодувание, изпратил претора Луций Касий в Нумидия с нареждане да доведе Югурта в Рим, за да бъде съден. С това си действие Сенатът целял да успокои народния гняв. Касий отишъл в Африка, срещнал се с Югурта и му предал заповедта на Сената. — За твое добро ти казвам, ела в Рим. След като и съгласно договора си се предал в ръцете на римския народ, за теб ще бъде по-добре да се уповаваш на снизходителността на народа, вместо да откажеш да дойдеш и по този начин да изпиташ силата на римското оръжие. Хитрият нумидиец приел. Не само защото притежавал голяма душевна сила и безстрашие, но защото много разчитал и на непобедимото си злато. Бил сигурен, че лесно ще се отърве, понеже добре познавал всички тези римски „патриоти“. Югурта обаче не бил човек, който би се задоволил да се отърве лесно. Искал да постигне и други определени неща. Още щом стъпил в Рим, първата му работа била да подкупи първенците! И подкупил трибуна Гай Вевий. Това било голям успех. И ето защо. Когато процесът започнал и попитали нещо Югурта, Вевий станал и извикал: — Забранявам му да говори! Veto! Такова било всемогъществото на длъжността трибун! Отрицателно наистина, но страшно! Когато само единият от двамата, а по-късно от десетте архонти ставал и казвал „Вето!“ — всичко спирало. Поради тази забрана, която трибунът наложил на Югурта, процесът бил прекратен за „неопределено време“ и Югурта се спасил. Спасил се, но не мирясал. В Рим имало един внук на цар Масиниса, на име Масиба. След падането на Цирта той успял да избяга в Рим. Там консулът Спор Калвиний, приемник на Калпурний, убедил Масиба да поиска от Сената короната на Нумидия, сиреч Масиба убедил Калвиний да му помогне да заеме престола! Този именно опасен „кандидат за трона“ му решителният Югурта си наумил да елиминира. Но това не било лесна работа. Не можел да разчита на подкрепата на бившите си „приятели“, защото поквареността им била разобличена и сега не смеели да му помогнат. Били много изплашени от общественото негодувание срещу тях. И така той се заел сам с тази работа. Възложил на един от свитата си, Вомилкар, да му намери няколко наемни убийци, да го отърват от този досаден роднина Масиба. Политически убийства — най-обикновеното нещо „през вековете“. Убийци се намерили веднага. Устроили засада. И намушкали с нож Масиба. Масиба заминал за царството на Плутон. Ала властите заловили един от убийците. И с познатите „през всички векове“ средства убиецът бил принуден да признае истината, един от редките случаи, когато „истината“ му била… истинска! Тогава обвинили Вомилкар, че бил моралният извършител на убийството, но Югурта сварил да му помогне да избяга в Африка, преди да го заловят и го дадат под съд. Не ще и дума, че за това бягство помогнали и „приятелите“ му. Тази негова постъпка не бивало да се узнае, главно защото тогава всичките му поданици и всичките му престъпни оръдия биха загубили вяра в сатанинските му способности.   След това негово предизвикателство Сенатът му наредил да напусне пределите на Италия. Тъкмо когато се озовал отвъд стените на Рим, слънцето изгрявало. Черният владетел се извърнал по едно време назад и дълго гледал красивата столица на света, огряна от Аполон! Поклатил презрително глава и казал: — О, продажен град! Скоро ще престанеш да съществуваш, ако се намери подходящ купувач! Щом си заминал, Рим веднага изпратил подире му консула Спор Калвиний да завърши войната. Но хитрият африканец кога с нападения, кога с отстъпления, кога с разни предложения и безкрайни преговори за мир накарал противника си да изгуби цяла година време, без да постигне никакъв резултат. И тогава мнозина в Рим отдали тези неуспехи не на нехайството или на неспособността на консула, а на парите на нумидиеца.   След като изтекла годината му, консулът Калвиний се завърнал в Рим и оставил на свое място брат си Авлий за заместник-консул. Но Авлий нямал нито глава, нито военен опит. Тогава Югурта подкупил много от офицерите — хилядници и стотници — и много от войниците на Авлий и заповядал нощна атака срещу римския лагер. Поражението на римляните било пълно. Но какво станало всъщност? Когато нападението на Югурта започнало, едни от подкупените офицери и войници си плюли на петите, а други преминали на страната на врага. Победеният Авлий бил принуден да подпише унизителен договор с царя варварин (110–109 г. пр.н.е.). Но Сенатът отказал да утвърди този договор. Попречил на това пак един от народните управници, трибунът Гай Мамилий Лиментан. Този трибун предложил да се разследват всички онези, които са взели пари от Югурта и по този начин са го окуражили да се държи презрително с Рим и да воюва срещу него. Под натиска на този народен трибун Сенатът се видял принуден да продължи войната срещу Югурта. И изпратил в Африка способния консул Метел, който в много сражения победил Югурта. А това ще рече: не се оставил да бъде подкупен! Метел обсадил град Сотул, където се намирала хазната на Югурта. Югурта побързал да предложи преговори за мир, като изпратил на Метел 200 000 фунта сребро. Но Метел държал Югурта да капитулира. Така войната продължила. Когато изтекла годината на консулствуването на Метел, римляните изпратили на негово място легата Марий, а за квестор „лисицата“ Сула. Когато Югурта загубил почти цялата си територия и се затворил зад стените на Цирта, Бокх, царят на Мавритания, съюзник на Югурта, изпратил посланик в Рим и поискал да му дадат короната на Нумидия. Но Сенатът му отвърнал, че щели да му сторят хатър тогава, когато и той им направи една подобаваща услуга. А подобаваща услуга означавало намек за Бокх да им предаде Югурта. Така и станало. Марий отвел окования във вериги Югурта в Рим. Там хвърлили нумидийския цар в мрачния затвор Тулиан, където го оставили да умре от глад! По такъв жесток начин си отмъстил Рим за позора на войската на Лиментан, която Югурта накарал да премине „под ярема“, нанасяйки най-голямата обида на римляните. И тъй черният цар имал такъв черен край — получил заслуженото за злините си. Ала никой от продажните му приятели не пострадал. Този случай бързо се забравил, както обикновено става. А достойнството и честта на страната все тъй се продавали от управниците или, както днес бихме казали — „все тъй се изкарвали на търг“.     СУЛА ЩАСТЛИВИЯ 138–78 г. пр.н.е.   Покварата, алчността и жестокостта на римските властници може, разбира се, да се обясни с основните белези на тази власт — безотговорността и абсолютизма й; но все пак тази власт не е възникнала изведнъж. Последица е от гражданските войни; гражданските войни — от военщината; а военщината — от римското имперство. Това имперство укрепнало, сиреч покварило неимоверно много олигархията, а олигархията, за да има подкрепата на народа, покварила самия народ. По този начин разни военачалници (победители, консули или претори), опрени на оръжието на легионите си, се стремели да свалят демократичния строй и да съсредоточат в ръцете си абсолютната „власт на един мъж“. Но за да стане притежание само на „един мъж“ тази власт, трябвало е да изчезнат другите „мъже“. Така пламнал дълъг низ от граждански войни, които разделяли хората и ги карали да се избиват помежду си. А от това разделяне и взаимно изтребление винаги народът на Италия и на провинциите понасял щетите — и когато част от него побеждавала, и когато бивала победена. Той плащал разноските за победата или поражението — както става навсякъде и всякога. Сред тази драма, продължила около век и половина, се появил Единият, който унищожил всички останали, Октавий, и установил пожизнената си диктатура под името империя. На тези именно граждански войни започваме историята — защото тъкмо тя ще ни даде възможност да разберем особеностите и смисъла на имперската институция. И освен това ще ни позволи да разберем, че покварата, алчността и жестокостта на владетелите на Рим не са били нещо ново и „незаконно“, а узаконяване на стара, с много дълбоки корени поквара на римската цивилизация.   Започваме от Луций Корнелий Сула (138–78 г. пр.н.е.). Той е най-свирепият и коварен звяр от периода на гражданските войни. Едновременно лъв и лисица, жесток към слабите и ласкател на силните. Най-властолюбивият, най-користолюбивият, най-сластолюбивият, най-вероломният и особено най-лицемерният от всички управлявали някога Рим. Аристократ, егоист, отмъстителен, кръвожаден, недоверчив към приятелите си и непризнателен към покровителите си, човек, който е гледал само личния си интерес и пет пари не е давал за всичко останало, за „гръмките“ думи за достойнство, чест и общо благо. „И затова — казва Плутарх — той причинил повече зло на Рим, отколкото му били причинили войните дотогава.“ Изклал десетки хиляди граждани, не само тези, които му пречели, но и които не му пречели. Колел и за удоволствие, най-вече богатите, за да им вземе имуществото. Червенокос и синеок, с остър поглед (изпълнен със злоба!), който белотата на кожата му правела още по-страшен, Сула бил покрит целият с пъпки и затова атиняните го нарекли „брашнена мутра“. Винаги намръщен, но и винаги деен, когато пиел, ставал приветлив, но и неспособен за каквато и да е сериозна работа. Много грабел, но още повече дарявал. Неуравновесена личност — малките простъпки наказвал с обезглавяване, но големите прощавал, като гледал само собствения си интерес. След като унищожил съперниците си и преустроил режима — направил го още по-аристократичен, — Сула почнал да прекарва времето си в гуляи, пиянства и в компанията на шутове и артисти, като вършел най-непристойни неща, без да се срамува. До такава степен вярвал в богинята на щастието и считал себе си за неин любимец, че се нарекъл Щастливия (Felix). И наистина, щом след толкова престъпления, сторени от него, не бил наказан с нищо, ще рече, че наистина имал късмет. А щом е имал късмет, нямал е нужда нито от съвест, нито от угризения. Но той не е единственият, нито първият и последният щастливец от този род в римската история. Сула е обикновеният тип на щастливия римлянин, на безотговорния римлянин. Той тържествено открива периода на щастливите господари на света, онзи почти петвековен период, който завършва с разпадането на империята. Сула е предшественик на по-сетнешните короновани зверове. По негов образец са издялани тибериевци, калигуловци, нероновци, доминициановци, хелиогабаловци. По негов образец са издялани и безбройните второстепенни властници: консули, претори, трибуни, чийто живот е низ от безчестия, и които, известни и неизвестни, съставляват един тъмен свят на зли хора, направили нещастни хиляди семейства на свободни граждани или роби, заради собственото си щастие. Един такъв „второстепенен“ злодей е бил трибунът Сулпиций, съвременник на Сула и негов съперник, водач на партията на Марий, властник, който нямал равен на себе си по подлост. Той поддържал три хиляди главорези и голям брой млади конници като телохранители, готови за всякакъв вид злодеяния — и сам ги наричал „антисенат“. Този Сулпиций, трибунът с „антисената“ си от три хиляди главорези и няколкостотин кавалеристи, с които тероризирал хората, също така е един малък Сула, но от другия лагер, който повече по име, отколкото по дела е бил „демократичен“. Защото в основата си борбата между Марий и Сула е била борба между двама „диктатори“ с различни опори. Сула се опирал на аристокрацията, а Марий — на народа. И така Сулпиций откривал сергия сред пазара и там продавал открито обществените длъжности и разни звания. И при всяка продажба броял, също така открито, получените пари. Този Сулпиций успял да прокара гласуването на закон, който забранявал на сенаторите да имат дълг, по-голям от 3000 драхми. Но когато той самият умрял, оставил дълг от три милиона драхми! Така че и дълговете, които правел, били един вид кражба „чрез взлом“. Всички тези неща ни ги съобщава Плутарх. И тъй, читателят започва да си представя политическата поквара, която открито царяла в онази епоха и подготвяла възникването на империята. А сулпициевци не са били един и двама. Така че Сула не би могъл да не бъде… Щастливия, щом е представлявал цвета на всички римски добродетели. Пъпчивият синеок образ на Сула озарява със зловещия си блясък бъдещето на римската държава. Противникът му Гай Марий бил селянин, необразован и недодялан. В една епоха, когато римската аристокрация се елинизирала, той имал пренебрежително отношение към гръцкия език, като към език на роби. Ала той е един от най-добрите военачалници в древността. „Груб и суров по нрав“, както го характеризира Плутарх, Марий бил кален човек и споделял с войниците си техния живот, трудностите и лишенията им. Копаел заедно с тях валове, ядял корав хляб и спял върху слама. Затова войниците му го обичали и предано го следвали. Заради тази му каленост и упоритостта му го нарекли „мулето Марий“. Бил водач на демократичната партия. Но бил повече демагог, отколкото демократ. „Искал да се представя за народен човек, но бил много малко такъв.“ Преструвал се на демократ, за да крепи властолюбието си на поддръжката на народа. Преструвал се, че води суров живот, но „имал разкошно жилище с всички удобства за разгулен живот, а не за живот на суров войн, и достатъчно богатства, заграбени от много царства“. Но бил толкова алчен, че дори когато издъхвал, „оплаквал собствената си съдба, че умирал беден и обременен с данъци“. С други думи, и той е бил толкова двуличен, лъжлив, алчен, свиреп и жесток, колкото и Сула и всички останали от този занаят. Сула не бил селяндур като Марий. Той бил много образован. Познавал както никой друг от онова време римската и гръцката литература. „Просветен дух, красноречив, но коварен и неизмеримо лицемерен“, казва за него Светоний. Бил е не само тип на щастливия римлянин, но и на образования римлянин. Културата му обаче не оказала голямо влияние нито върху характера му, нито върху духа му. При толкова култура Сула е бил суеверен; и макар че бил такъв елинист, никак не се посвенил да разруши и разграби огнището на гръцката култура — Атина. Казахме вече, че Сула е бил патриций. Един от прадедите му, Руфиний, бил консул. Но той не е известен толкова с тази си „чест“, колкото с безчестието си! Защото открили, че притежава, макар че бил „беден“, повече пари, отколкото законът разрешавал. И го изгонили от Сената. Така или иначе, родителите на Сула не били богати. Младият Сула прекарал младежките си години в големи лишения. Ала когато навлязъл в политиката, сиреч в авантюристичния стадий на всички „достойни“ млади хора от онази епоха, и станал ковчежник на Марий, който воювал с Югурта в Африка, Сула се завърнал много богат в Рим. И тогава някой го оскърбил: — Как може да си честен, след като имаш толкова много пари — та нали баща ти не ти остави пукната пара! Тези думи биха могли да обидят всеки друг, но не и Сула! И Плутарх ни обяснява: „Макар че животът беше загубил предишните си чисти нрави и беше потънал в сластолюбие и разкош, все пак продължаваше да се счита за позорно човек да загуби състоянието си или да не поддържа бедността на дедите си!“   Когато бил още млад и неизвестен, Сула дружел с артисти и смешници и гуляел заедно с тях. Когато станал господар на всичко, диктатор, развратничел пак с такива и „позорял званието си“. Един от тази негова разхайтена компания, Митровий, бил, съобразно с тогавашните нрави, негов любовник. Този Митровий бил „лисиод“, сиреч актьор, който играел женски роли. И Плутарх добавя: „Макар че бил вече навлязъл в години, Сула продължавал да го обича и никак не криел това.“ Когато се завърнал от Нумидия, Сула изцяло се отдал на политиката. И най-напред успял да бъде избран за претор с познатите методи на онова време: чрез купуването на народните гласове. Нали сега разполагал с много пари. Това не било тайна за никого. Когато веднъж заплашил един свой политически противник с думите: — Внимавай, защото ще използувам срещу теб силата си! (искал да каже „народа“). Другият му отвърнал: — Ами, разбира се, че е „твоята“ сила — нали си я купил!   Но такива „дребни неща“ като извратените нрави, грабежа, подмамването, подкупите и политическите убийства, не правели вече впечатление. Защото не били изключения; били законът! И никой политически деец и пет пари не давал какво ще мисли за него… съседът му. Защото и съседът му, ако не бил като него, тогава бил глупак! И ако случайно се намирал някой, който да морализаторствува като Цицерон или Сенека по-късно, то и той бил омесен от същото тесто, и чисто и просто правел литература! Трябва обаче да подчертаем и следното: не само общественият живот на римляните е бил покварен, ала и личният им; и не само аристокрацията е била покварена, ала и народът. И войската. Политическата олигархия отдавна успяла да поквари народа, но първи Сула покварил войската. На петдесетгодишна възраст той успял да бъде избран за консул (88 г. пр.н.е.). И понеже по това време Митридат, царят на Понт, открито обявил война на Рим, Сенатът възложил на Сула да ръководи похода срещу Митридат. Прекрасен случай, в смисъл за грабеж и плячка, но и прекрасна предпоставка за бъдещата кариера на Сула. Затова престарелият и увенчан с лаври пълководец Марий счел за лична обида тази постъпка на Сената. „Отците“ трябвало да възложат ръководството на него, опитния и прославен победител на Югурта, на кимврите и тевтонците. Той бе спасил римското отечество от позорното положение, в което го бе поставил черният цар, и от заплахата от северните нашественици. И тогава прословутият трибун Сулпиций, този до немай-къде покварен приятел на Марий и предател на народа, подтикнал тълпата към бунт срещу Сената и Сула; и принудил „със сила и меч“ Сената да отнеме водачеството от Сула и да го предаде на Марий.   Ала Сула не бил от хората, които се колебаят или се примиряват със свършения факт. Измъкнал се бързо от Рим, за да не го заловят, и отишъл в Нола, в Кампания. Там се намирала войската му. И без да губи време, вдигнал легионите си и ги повел срещу Рим — срещу отечеството, дето се казва! Народът не го искал. И когато влязъл в Рим, демократите го замеряли с камъни от прозорците и покривите. И тогава Сула извикал на войниците си: — Какво чакате? Подпалете къщите им! Грабнал една запалена борина и пръв пристъпил напред. Стрелците му почнали да хвърлят върху дървените къщи запалени стрели, сиреч на чийто връх били поставени насмолени кълчища, за да предизвикат пожар. По същия начин четири века преди това Ксеркс опожарил дървените стени на Акропола. И какъвто бил болезнено чувствителен и отмъстителен, Сула не правел разлика между приятели и врагове и подпалвал всичко наред. Тогава, за да успее да се справи с тези злодеи, Марий обявил робите за свободни. Но не сварил да ги въоръжи. И победеният Марий бил принуден да напусне Рим. Тогава Сула свикал Сената и го заставил да гласува осъждането на смърт на Марий, Сулпиций и техните привърженици. Казахме, че Марий успял да избяга. Ала Сулпиций бил предаден от някакъв роб и му отсекли главата. А пък същия този роб Сула първо освободил, а след това убил — хвърлил го от една скала! „Гневът и настървението — казва Плутарх — диктували всички негови постъпки. Обръщал внимание само на враговете си, никак не се интересувал от приятелите си и не проявявал милост към никого.“ Ето един пример на непризнателност от негова страна: когато Сулпиций се надигнал срещу Сула, Сула отишъл да търси убежище в дома на Марий. Марий го приел с почит и му помогнал да избяга в Нола. А сега, когато се завърнал победител, Сула забравил всичко и обявил парична награда за главата на Марий! А Марий по това време се намирал в Африка и не разполагал с никаква военна сила. Тогава Сула вдигнал легионите си и ги повел срещу Митридат Понтийски. Първата му работа била да умиротвори Гърция. Защото началникът на флотата на Митридат, Архелай, завладял Цикладските острови и Евбея, а тиранът на Атина Аристион или Атинион вдигнал въстание срещу римското владичество. Но кой е бил този Аристион или Атинион? Един авантюрист, който служел в двора на Митридат и когото Архелай изпратил в Атина с 2000 войници и с тяхна помощ Аристион се обявил за тиран, или диктатор, както бихме казали днес. „Заради този тиран — казва Плутарх — атиняните били принудени да приемат чуждото господство.“ Интересно е да видим какво е било отношението на Сула към гърците. Би било странно да мислим, че Сула би се държал по-човешки с гърците, отколкото със собствените си сънародници. Обсадил Атина и понеже не успял да я превземе, защото войската на Аристион изгорила всичките му обсадни машини, Сула изсякъл всички „свещени гори“ на атиняните, а така също градината на Академията на Платон, за да си направи нови машини и укрепления. И понеже му трябвали пари, изпратил свои хора да ограбят най-богатите храмове в Гърция: в Епидавър, в Олимпия и в Делфи. Задигнал всички скъпоценни дарове и всички съкровища от тези общогръцки светилища. Сула прибрал всички тези неща с оправданието, че при него щели да бъдат най-сигурно запазени и че щял да ги върне още по-многобройни. В Делфи Сула изпратил Кафис от Фокеа да прибере съкровищата и даровете, след като ги преброи и претегли добре, за да не би… да го изиграят! Но Кафис не дръзнал да се докосне до тези свещени скъпоценности. Амфиктионите обаче го молели да ги вземе. А той се просълзявал. Някои уверявали, че били чули китарата на Аполон да свири вътре в храма. Изплашеният Кафис седнал и написал на Сула за това чудо, за да изплаши и него. Но Сула, който бил реалист до немай-къде, му отвърнал подигравателно: „Чудя ти се как не си разбрал, че щом богът пее, това ще рече, че е доволен и следователно ни дава всичките си богатства от все сърце…“ Междувременно обсадата на Атина предизвикала голям глад сред жителите й. Тези, които имали храни, ги укрили и по този начин цената им достигнала невиждани размери. Един медимн* жито в мирно време струвал 5–6 драхми. А сега цената му се покачила на 1000! Хората почнали да ядат само диви треви, а сетне обувките си и кожените мехове за дървено масло, които сварявали. А в това време диктаторът Аристион всеки ден гуляел и танцувал; но оставил свещения светилник на Атина да угасне поради липса на масло, и когато булевтите и жреците отишли да го помолят да се смили над града и да се споразумее с обсадителите, той почнал да ги замерва със стрели и ги прогонил до един. [* Мярка за вместимост при атиняните, равна на 52,82 литра.] Когато най-сетне съпротивата на Аристион била прекратена и Сула влязъл в града откъм Керамикос, той подложил жителите на клане. Те платили за греховете на поставения отвън тиранин. „Не знаем — казва Плутарх — точно колко хора е изклал, но можем да предположим техния брой по пролятата кръв. Само кръвта на тези, които са били избити на Агората, заляла цялото пространство при Керамикос, чак до Дипилос. Много атиняни се хвърляли в краката на Сула и го молели за милост.“ Също така всички сенатори, които придружавали консула, го молели да прекрати това злодеяние. Най-сетне, след като се наситил на мъст, дал заповед да не се колят останалите. И произнесъл със сатанински сарказъм: — Подарявам живота на останалите заради… прадедите им! След Атина превзел и Пирея и изгорил много къщи. Но тези исторически събития ни интересуват дотолкова, доколкото ни разкриват жестокостта и грабителския характер на предшествениците на римските императори и техните безмилостни методи на управление. От Гърция Сула преминал в Азия през Дарданелите. И за да предотврати бедата, която щяла да го сполети, Митридат приел условията за мир, предложени от Сула. Едно от условията било Митридат да заплати 2000 таланта обезщетение. Но извън тази сума Сула наложил глоба на цяла Азия в размер на 20 000 таланта! Освен това задължил жителите на Азия да дават подслон на войниците му, да ги хранят и да им плащат по 12 драхми на ден. Много голяма сума. Така Сула научил войската си да живее на чужд гръб. И тъкмо така я покварил. Когато се завърнал в Гърция от Ефес, пак през Дарданелите, той отишъл отново в Атина и ограбил прочутата библиотека Апеликон, в която се съхранявали всички произведения на Аристотел и Теофраст. Ограбил също така и много шедьоври на изкуството, статуи, картини, колони, и натоварил се добре с книги, произведения на изкуството и пари, Сула потеглил за Италия, като преди това се отбил в Едипос, за да направи бани, понеже страдал от подагра. Веднъж, когато се разхождал край брега, няколко рибари му поднесли в дар прекрасни риби. — Откъде сте? — запитал ги той. — От Алея! — Ами че има ли още живи алейци? Защото Сула бил разрушил този град заедно с други два, Ларимна и Антидона. Като видели учудването на Сула, рибарите се разтреперили. Помислили, че тиранинът съжалявал, задето има останали живи хора от тези градове. Но Сула им казал усмихнато: — Вървете си с добро! Няма нищо. Подаръкът ви е хубав! Ала положението в Италия се било променило през време на отсъствието му. Марий се върнал в Рим и турил под нож привържениците на Сула. Придружавала го постоянната му лична охрана, роби копиеносци, все избрани злодеи (каквито имали и Сулпиций, и Сула!). Те обезглавявали без всякаква друга процедура всеки гражданин, който поздравявал Марий, но комуто Марий не отговарял с поздрав. Това бил знакът. Такъв ужас обхванал римляните, че всички бягали да се скрият, дето сварят, или да напуснат града, за да се спасят. Улиците били изпълнени с обезглавени трупове и хората, които бягали, се препъвали в тях. Такъв страх и такива злодеяния Рим не бил виждал дотогава. Но отде да знаел какво го очаквало, когато се завърнел Сула! И тогава станало това, което често виждаме да става и в нашата нова история. Нито приятелски, нито роднински връзки имали значение вече. Малцина били тези, които не предали на касапите на Марий приятелите и роднините си, потърсили убежище при тях. Всеки гледал да предаде другия, за да спаси себе си. Касапите на Марий не само колели, но и обезчестявали децата и жените на жертвите си и грабели всичко, каквото им попаднело. Злото взело такива размери, че Цина и Серторий, приятели на Марий, се уговорили и нападнали нощем лагера на негодниците и ги избили до един. Междувременно обаче старият Марий умрял и водачеството на партията му поел неговият син, Марий младши. Завръщайки се в Италия, Сула мислел само за едно — за отмъщение. И така започнала новата гражданска война (82 г. пр.н.е.). И само след няколко сражения Сула излязъл победител. Останал единствен господар на Рим, той обявявал проскрипции в продължение на цели шест месеца, сиреч в продължение на цели шест месеца публикувал списъци на „врагове“, които всеки можел да убие срещу определено възнаграждение. Тези проскрипции били един вид обявления за награда за главата на еди-кого си. А като последица от убийството му, конфискацията на имуществото му. Тази била основната цел на проскрипциите. И тъй като на това зло краят му не се виждал, веднъж един млад човек, Гай Метел запитал Сула в Сената: — Кога ще престане това зло? Не щем да спасим от смърт тези, които си решил да убиеш, но поне да избавим от тази мъчителна агония онези, които нямаш намерение да убиеш! А Сула отвърнал: — И аз не знам още! А дотогава бил избил 5000 души! Сула обявявал проскрипции не само в Рим, но и в цяла Италия. Искал да изтреби демократите — колцина са сторили като него същата глупост и в миналото, и сега! „Не останал нито храм, нито дом, неосквернен от кръв — мъжете бивали избивани до жените си, а децата — до майките си!“ В какво били виновни жените и децата? Колкото бяха виновни жените и децата на победените народи, и победените от победените — евреите, на Хитлер! Онзи, който укривал гражданин, чието име било включено в проскрипциите, бивал наказван със смърт — независимо от това, дали искал да спаси баща си, брат си или сина си. А онзи, който убивал такъв гражданин, получавал като награда два таланта — независимо от това, дали роб убивал господаря си, или син — баща си! Главната цел на проскрипциите била, както казахме, конфискацията на имуществото на убитите. Убийците казвали: „Този го уби къщата му; онзи — градината му; а другия — топлите му извори.“ Целий Аврелий, човек, който не се месел в политиката и затова мислел, че Сула няма да го закачи, когато веднъж отишъл на площада и прочел и своето име на таблото за проскрипции, се провикнал: — О, нещастие мое! Изяде ме имотът ми на хълма Албан! Не сварил да стори и две крачки и един убиец го сграбчил и го заклал.   Междувременно успели да заловят Марий младши. Но той предпочел да се самоубие, вместо да се остави да го убият. А всемогъщият Сула отишъл в Пренест да раздава правосъдие, сиреч да коли. И тъй като не желаел да си губи ценното време, като коли „обвиняемите“ един по един, събрал ги всичките на площада, около дванайсет хиляди души, и ги изклал наред, като овце! От конфискациите на имуществата на „враговете на отечеството“ Сула събрал около триста и петдесет милиона сестерции! И когато не останал вече нито един „враг“ за колене, обявил себе си за диктатор, след като от 120 години насам това изключително звание не било давано на нито един римлянин — давало се само във време на извънредно голяма опасност, когато „спасението на отечеството било върховният закон“ — salus patriae summa lex esto! След това устроил един изумителен триумф и говорил на народа, събран на Форума. И докато аристократите, които благодарение на него се завърнали в Рим и си възвърнали имотите и привилегиите, го наричали „спасител“, той поискал от народа за в бъдеще да го нарича „Щастливия“ и „Прекрасния“. Сула задържал диктаторската си власт цели три години — години на терор, оргии и наслади. Женил се пет-шест пъти, имал деца, но дружел и гуляел с актьори, музиканти и шутове. И от всички тях комикът Росций, главният мимик Сорикс и лисиодът Митровий (когото, макар и вече остарял, диктаторът продължавал да обича) имали голямо влияние над Сула. От оргиите плътта му се скапала, напълнил се с въшки и гной. Никакво лекарство, никакъв лечебен извор не му помогнал. Ден и нощ цял куп роби му пощели въшките, но те се размножавали още повече. Този малък враг го победил с числеността си. И така човекът, който причинил нещастия и скръб на милиони хора и смъртта на хиляди, бил наказан от собственото си тяло и бил изяден от най-отвратителните гадини. Щастливия и Прекрасния предал черната си душа на въшките в 78 г. пр.н.е. И макар че знаел, че ще умре, починал, без да се разкае — пишел спомените си и ги прекъснал едва два дни преди смъртта си. И ето какво последно злодеяние направил на смъртния си одър — съобщили му, че архонтът Граний не изплащал задълженията си към държавата, като чакал Сула да умре, за да не ги изплати въобще. Тогава Сула го поканил в дома си, в спалнята си, за да поговорят. Около леглото му стояли няколко роби. И когато Граний влязъл, Сула им дал знак и те го удушили. Но от яростта, която изпитал при отмъщението и от резките движения гнойникът вътре в него се спукал и Сула повърнал много кръв. И на сутринта починал, след като прекарал много мъчителна нощ — единственото възмездие, което изпитал! Щом узнали за смъртта му, демократите се разтичали, за да попречат на погребението му. Но Помпей ги възпрял. А на гроба му издълбали следния надпис, за който казват, че бил съчинен от самия Сула: „Никой не е навреждал толкова много на враговете си и не е облагодетелствувал толкова много приятелите си, колкото Сула.“ Нека отбележим още два случая, които показват по какъв начин са се заемали по онова време най-високите политически длъжности. Знаем как Помпей е отговорил на Мамертините, че мечът му е законът. Нещо подобно казал на Сената и един висш офицер, изпратен от Цезар да поиска продължение на срока на командуването му. Сенатът не давал продължение. И тогава пратеникът потупал с ръка меча си и казал: — Това тук ще го даде! По същия начин и Лепид, когато след смъртта на Сула поискал да заеме мястото му, вдигнал войската си и я отвел пред стените на Рим. И изпратил известие на Сената: — Или ме направете консул, или… ще вляза вътре!… Такава била „демокрацията“, „Res Publica“-та, „свободната държава“ в края на дните си! Плячка за всеки авантюрист побойник! Великият Помпей имал недостоен за действителното си величие край. Преследван от Цезар, той избягал в Александрия и потърсил закрилата на Птоломей. Но царят чуждопоклонник, за да задоволи победителя Цезар и да получи възнаграждение, изпратил наемни убийци, които ударили Помпей в гръб още щом слязъл на кея. В гръб — такова било мъжеството на слугите на чужденците.     ЛУКУЛ РИМСКИЯТ КСЕРКС 108–58 г. пр.н.е.   А сега започваме портрета на един друг римски политически деец от онази епоха — на Лукул. Луций Лициний Лукул (108–58 г. пр.н.е.) е известен с приказните си богатства. Същински азиатски монарх. И затова съвременниците му го нарекли „римския Ксеркс“, сиреч Ксеркс, облечен в римски дрехи. Имал наистина несметни богатства, но пък и умеел да ги пилее с царска ръка. Това негово прахосничество направило името му историческо. Когато казваме „лукуловско угощение“, разбираме разкошно угощение, на което има и от пиле мляко! Но ако на тези негови угощения наистина не е имало от пиле мляко, то е имало от пиле език, както ще видим по-нататък. Действителността на неговото великолепие надхвърля границите на въображението. Защото въображението на простосмъртните няма мерило, с което да направи сравнение, за да си представи разточителството на Лукул. Един такъв човек, който, за да си направи удоволствието, разхищавал по цели състояния всеки път, не е трудно да разберем, че бил човек егоист, суров, безмилостен и груб материалист. Но това, което не бихме допуснали, е фактът, че Лукул е бил един от най-образованите хора и един от най-големите ценители на изкуството на своето време — но само за себе си! Ала къде и как се сдобил с несметните си богатства? Не ги получил в наследство от баща си! Натрупал ги сам, с личните си способности, както са ги трупали тогава и ги трупат всякога крезовците по метода „в мътна вода риба се най-лесно лови“. Стига само да има „мътна вода“ или пък да умеят да я правят. Баща му бил осъден за кражба, а майка му нямала много добро поведение. От такива родители явно нямало какво да наследи. Но Луций бил момче с бъдеще. И богатството си, както казахме, спечелил сам, като всички „новобогаташи“ от „блестящата“ епоха! Спечелил го като политически деец и управител на провинции и най-вече като ръководител на военни операции. Всичко това означава плячкосване и ограбване на държавната хазна и на чуждите народи! Лукул бил най-користолюбивият от всички тези политико-военни негови съвременници, и следователно най-големият аристократ разбойнически главатар. Във войната срещу Митридат, цар на Понт, и Тигран, цар на Армения (74–66 г. пр.н.е.) единствената му цел била да завземе богатите азиатски градове, тоест съкровищата на богатите граждани. А Плутарх, който явно му симпатизира (Плутарх е историк римофил), го определя като „човеколюбив и добър по природа“. Лукул бил красив мъж и голям оратор. И нещо рядко за оратор, умен. Говорел и пишел на гръцки със същата лекота, с която говорел и пишел на латински. Най-ценното у Лукул било благоразумието му и късметът му. Както казва Плутарх, щастието го следвало навсякъде и „съвместно с него ръководело“ всичко. Високомерен и себелюбив, презирал всички и считал всички за нищожества. Не правел компромиси нито с равните нему, нито пък ласкаел войниците си. Ненадминат опортюнист, съумял да натрупа пари, без да дава сметка никому — не изтървал този прекрасен, изгоден случай. Лукул, както казахме, практичен и здраво стъпил на земята римлянин от онази епоха, се постарал да използува изгодната митридатска война, за да си изгради здрава база: да заграби колкото се може повече богатства и да ги задържи за себе си, а не като онзи романтик Емилий Павел, човек от старата школа, който предавал всичко, което заграбвал, по цели коли със съкровища, на държавната хазна. Не гледал толкова да побеждава вражеските войски, колкото да завладява богати градове. И затова се придвижвал напред предпазливо и бавно. Ами че как да се движи по-бързо, натоварен с толкова плячка! Накрая войниците му носели на гръб огромни богатства. А в Рим противниците му (и те бъдещи или бивши плячкаджии!) го обвинили открито, че от „користолюбие и властолюбие протака войната; завладял почти цяла Азия: Витиния, Понт, Палестина, Галатия и Армения чак до река Фасис (в Южен Кавказ). Ограбил дворците на Тигран, сякаш са го пратили да дере до голо царете, а не да воюва срещу тях…“ Тези обвинения не били несправедливи! Лукул действително бил един от най-големите римляни-грабители, най-добре организираният и никога не се занимавал с грабеж на дребно; напротив, той бил плячкаджия от голям калибър, както по-късно Атила, с тази разлика, че не бил Атила-варваринът, а Атила… с ръкавици!   Нека видим сега как е започнал политическата и военната си кариера. Когато починал управителят на Киликия Октавий, мнозина искали да вземат тази богата провинция и ласкаели Цетег, най-силния политически деец по онова време. Този Цетег водел живот, изпълнен с безсрамия и произволи и други подобни позорни неща. Лукул не считал самата Киликия, такава каквато била, за някаква голяма плячка, достойна за апетита му и грабителските му способности. Или всичко, или нищо! Но все пак трябвало да почне отнякъде! Искал да вземе Киликия, защото се падала близо до Кападокия. И разчитал, при това правилно, че Сенатът ще възложи на него да води войната срещу Митридат, която Сула оставил незавършена. А тази война била много… сочна! И така Лукул направил всичко възможно, използувал всички средства, законни и незаконни, за да сложи ръка на Киликия. Той, а не друг, трябвало да вземе тази провинция. „И се видял принуден — казва моралистът Плутарх — да извърши нещо, което не било нито честно, нито достойно за похвала“, но това нещо му помогнало много в постигането на целта. По онова време в Рим живеела една жена, прочута с красотата и кокетството си, на име Преция. Животът й съвсем не бил по-добър от живота на явните хетери, ала понеже имала много влиятелни „покровители“, които използувала, за да прави разни политически услуги на приятелите си, Преция станала силен политически фактор. Един от любовниците й бил и самият Цетег, който тогава се намирал на върха на силата и славата си и „водел и управлявал държавата“. Ала пък Цетег го управлявала Преция, следователно Преция управлявала Рим! Нищо не ставало, без Цетег да го желае, сиреч без да го желае Преция! С подаръци и ласкателства Лукул успял да спечели покровителството на тази именно красива, сладострастна и всемогъща жена. И Цетег веднага от враг се превърнал в приятел на младия човек и станал негов ласкател и покровител — и му харизал Киликия! И само това ли? Заедно с тази тлъста баница, Киликия, Сенатът го натоварил и с ръководството на войната срещу Митридат. Мечта! И така „облеченият в тога римски Ксеркс“ — Xerxes togatus — дължи трона си на тогавашната мадам Помпадур! Митридат Велики знаел гръцки, както и Лукул. Но в областта на езиците надвишавал далеч своя противник. Знаел двадесет и два езика — езиците на всички народи на Изтока. Ала азиатският монарх си намерил майстора. Римският Ксеркс се показал по-голям азиатец от коронования варварин! Този път Митридат се бил съюзил със зет си Тигран, царя на Армения. И нахлул във Витиния със 120 000 пехотинци и 16 000 конници. Всички градове не само във Витиния, но и в цяла Мала Азия разтваряли с готовност вратите си пред него. Дотегнала им била безмилостната тирания на римляните. Искали да се отърват и от управителите на провинциите, които ги управлявали „бащински“, и от двата вида харпии, които ръфали месата им: римските бирници и лихвари. Малоазийските градове били до такава степен опустошени от римските кожодери, че когато ги превзел, сам Лукул ги съжалил за хала им — навярно защото управителите, бирниците и лихварите не оставили нищо за него! Дотогава през повечето страни на Западна Азия били преминали разни римски плячкаджии, последният и най-големият от които бил Сула. Като практичен човек Лукул избрал „да нахлуе“ в непокорени страни, за да намери богатствата им непокътнати и първи да им обере каймака! Сула, както знаем, минал преди това през повечето от тези области на Азия и „прочистил“ страни и градове от всичко, което имали. Както сигурно читателите си спомнят, той грабел не само вещи и роби, но и принуждавал местните жители да дават подслон, да хранят и да дават пари за харчлък на войниците му. А освен това наложил на нещастните азиатци глоба от 20 000 таланта, близо шест милиона златни лири! След такова безмилостно дране (тази била главната цел на войните и завоеванията на Рим) „нечувани и невиждани станали теглата на Азия“, която бирниците и лихварите ограбвали до такава степен, че обикновените хора се принуждавали да продават момчетата си и красивите си момичета, за да платят дълговете си, а знатните продавали статуите, картините и дори даровете в храмовете, докато накрая продавали и себе си в робство! Ала преди да стигнат до този ужасен край и знатните, и обикновените хора трябвало да преживеят още по-големи тегла. Римската власт хващала длъжниците и ги затваряла. А в затвора ги подлагали на мъчения, изкълчвали им ръцете и краката, слагали ги да стоят през лятото на слънце, а през зимата ги заравяли до шия в кал. Така че, когато накрая римските управници ги продавали като роби, робството им се струвало избавление!   Искате ли сега още една ужасна подробност? Двадесетте хиляди таланта, които жителите броили на Сула, били взети в заем — тъй като хората нямали пари — от римските и местните лихвари. А на тях изплатили сумата два пъти. С други думи, глобата станала 40 000 таланта! Действително римските завоевания били „златен Пактол“! Лукул уреждал покоряването на градовете не с война, а със споразумения. По този начин докопвал сам целия откуп, кръв не се проливала, унищожаване на блага нямало — но войниците му мърморели. „Войниците — казва Плутарх — негодували срещу Лукул, задето превземал всички градове със споразумения, а не със сила и не давал и на тях възможност да се възползуват от оплячкосването им!“ Ала и самите му войници, когато им се явявал изгоден случай, предпочитали да грабят, вместо да воюват. Веднъж Лукул преследвал Митридат, който бягал на кон, почти сам. Малко оставало вече, за да го заловят в плен. Но тъкмо тогава между Митридат и римляните попаднало едно муле, натоварено със злато. Римските войници се нахвърлили на товара и зарязали Митридат, който се спасил. Но заловили „частния секретар“ на царя, Калистрат. Лукул заповядал да го доведат веднага при него. Но войниците го претърсили за всеки случай и намерили скрити в пояса му 500 златни монети. Взели му парата и си я поделили, а него убили. — Какво да ти донесем? Трупа му ли? Секретарят падна убит! Лукул разбрал, че е попрекалил — все той да ограбва всичко и да не дава на войниците си да правят същото — и затова им разрешил да оплячкосат лагера на Митридат, изоставен от понтийския владетел, който успял да избяга на чужд кон. Понеже не ни интересуват военните дела на римляните, а само политическата им поквареност, отминаваме как „човеколюбивият и добър по природа“ Лукул на Плутарх победил Митридат и Тигран, но и как войниците му отказали да продължат преследването на врага. А този, който разложил дисциплината на войската, бил не друг, а самият шурей на Лукул, Поплий Клодий, за когото хората разправяли, че бил любовник на сестра си. — Какво печелим ние от тези походи? — казвал той на войниците. — Съпровождаме претоварените със злато и скъпоценни камъни коли и камили на Лукул… Но в Рим и други плячкаджии искали да заемат мястото на Лукул, за да сварят на свой ред да се награбят. И Сенатът отзовал Лукул. А Лукул, след като си устроил един величествен триумф, зарязал и политиката, и онази „развратна и коварна жена“, оттеглил се и се отдал на насладите на живота. Разточителството и великолепието му не се поддавали на описание. Дворците, които издигал, градините, които устроил по крайбрежието и по разни хълмове, каналите и къщите му сред морето, статуите и картините му предизвикали възхищение у съвременниците му и у потомците им — и именно затова го нарекли „облечения в тога Ксеркс“. „Пилеел без сметка — казва Плутарх — богатствата си, които спечелил блестящо през походите си!“     КРАС БОГАТАША 115–55 г. пр.н.е.   Сула бил наречен Щастливия, Лукул — Ксеркс, а Крас, по-просто, но по-изразително — Богаташа.