[Kodirane UTF-8]   Пол Дохърти Домина     ОСНОВНИ ПЕРСОНАЖИ   РИМСКИ ИМПЕРАТОРИ   Октавиан Август — Първият римски император, умрял през 14 г. Тиберий — 14–37 г., наследник на Август, син на съпругата му Ливия от първия й брак Калигула — 37–41 г., син на Германик и Агрипина Старата Клавдий — 41–54 г., племенник на Тиберий Нерон — 54–68 г., син на Агрипина Младата и Домиций Ахенобарб (Меднобрадия) Галба, Отон, Вителий — Римски пълководци, завземали последователно престола в Годината на четиримата императори 68–69 г.   ИМПЕРАТОРСКОТО СЕМЕЙСТВО Гемел — Внук на Тиберий Германик — Син на Тиберий Агрипина Старата — Негова съпруга Друз, Калигула, Агрипина, — деца на Германик и Агрипина Старата Юлия (някои източници я наричат Ливила) и Друзила Месалина — Третата съпруга на Клавдий Британик и Октавия — Деца на Клавдий и Месалина   РИМСКИ ПОЛИТИЦИ   Елий Сеян — Префект при Тиберий Макрон — Наследник на Сеян Секст Бур — Префект при Клавдий и Нерон Сенека — Философ и виден политик при Нерон Тигелин, Отон и Аницет — Приближени на Нерон Пасиен Приск — Приятел на Тиберий и Калигула, втори съпруг на Агрипина Нарцис и Палас — Освободени роби, влиятелни политици по време на царуването на Клавдий и Нерон   ОСНОВНИ СЪБИТИЯ 15 г. Раждането на Агрипина 19 г. Умира баща й Германик 31 г. Умира Сеян 39 г. Агрипина е изпратена в изгнание 41 г. Агрипина се завръща 47 г. Агрипина и Нерон се връщат в Рим 54 г. Нерон става император 55 г. Конфликт между Агрипина и Нерон заради Актея. Смъртта на Британик. 59 г. Умира Агрипина 68 г. Умира Нерон     ГЛАВА ПЪРВА   „Тръпна от ужас!“ Вергилий, Енеида, II. 212     Дали накрая разбрах всичко? Естествено! Дали присъствах на убийството й? Разбира се! Дали оцелях? Щом съм тук и ви разказвам тази история. Въпреки всичко съзирам скрито значение зад тези въпроси. Да, нещо в мен умря заедно с нея. Радвам се, че преди да се разделим, тя ми обясни коя е в действителност. Казвам се Парменон, прислужник на божествената, на домина* Агрипина. Когато звезда падне от небето, тя не е сама. Аз паднах с нея. [* (лат.) Господарка; традиционно обръщение към римска матрона. — (Бел. ред.)] Опитаха се да го изкарат злополука, но, естествено, беше убийство. Чудовището Луций Домиций Ахенобарб, известен като Нерон, е майцеубиец, беше майцеубиец и ще бъде майцеубиец до края на времето. Истината ще излезе наяве, внезапно и ярко като пламък или ще се процежда като вода през скална пукнатина. Домина още не беше изстинала в гроба, когато върху статуята на Нерон окачиха кожен чувал. Разбирате ли значението на този жест? Искаха да кажат, че Нерон трябва да бъде зашит в подобен чувал и хвърлен в Тибър — справедливо наказание за убийците! Едно бебе беше оставено на форума с надпис върху люлката: „Няма да те убия, но те изоставям, за да не ме убиеш ти, когато пораснеш.“ Статуите на Домина бяха разрушени, но някой остроумник издълба на къс от останките цитат от класиците: „Аз съм опозорена, но срамът е за теб.“ Най-много ми хареса един остроумен надпис: „Нова математика: Нерон = уби майка си.“ Сигурно го беше написал грък. Гръцките цифри се състоят от букви, така че сборът им в името „Нерон“ е равен на 1005, колкото и този от фразата „уби майка си“. На Нерон сигурно му е трябвало доста време, за да го изчисли, ако изобщо си е направил този труд. Другите бяха по-банални. Дарций, изпълнител на фарсове, в края на едно представление извика: „Сбогом, татко! Сбогом, мамо!“ Но вместо да помаха с ръка, той имитира пияница, който плува. Целият театър се срина от смях, макар че Дарций трябваше да избяга от Рим посред нощ. Лицемерът Нерон организира игри по случай смъртта на своята „предана майка“ трябваше да има траур за Агрипина. Следвайки съвета на блюдолизеца Аницет, той направи пищно празненство, кулминацията на което беше слон, ходещ по въже. Богове, представяте ли си? Слон да ходи по въже? Така ли изразяваше почитта си императорът към дъщерята на Германик, към собствената си майка? Ще ви разкажа моята история от края към началото. Както винаги става, нужна е жена, за да бъде унищожена друга жена. В случая с домина това беше онзи апетитен залък Попея, съпруга на пълководеца Отон преди Нерон да я забележи. Попея беше узрял грозд, готов за откъсване, с красиво лице и пищно тяло, при вида, на което на човек му идеше да застене от желание. Красивата Попея, сприхавата Попея, Попея със златистите къдрици, Попея паякът, Попея убийцата! Попея беше решена да се намести в леглото на Нерон. За да постигне това, тя трябваше да преодолее редица пречки, което направи с ненадмината лекота. След това можеше лесно да отстрани собствения си съпруг, както и съпругата на Нерон — в крайна сметка в Рим разводите бяха също толкова разпространени, колкото и убийствата. Отон с готовност се отказа от Попея, а Нерон и Октавия не можеха да се гледат. Октавия и Отон бяха готови да предоставят сцената на красивата нацупена Попея, но не и Агрипина. Жена, преживяла интригите на Калигула, машинациите на Клавдий, убийствената злоба на Месалина, домина беше замесена от друго тесто. Богините не се оттеглят. Те или живеят вечно, или умират. Как се убива царицата на отровите? Как да премахнеш човек, обучен в суровата атмосфера на дома на Ливия, съпругата на великия Август? Агрипина познаваше всички отрови. Шкафовете й бяха пълни с противоотрови, които тя редовно гълташе. В Рим на Нерон отравянето беше станало практически невъзможно. Имаше цял легион прислужници, които опитваха храната и напитките, да не говорим за шпионите в кухнята. Основно правило на пиршество у императора беше да се яде само от блюдо, което е било внимателно проверено преди това. Виждал съм много блестящи вечери да бъдат прекъсвани рязко при най-дребния намек за неразположение сред гостите. Сега разбирате проблема на Нерон и Попея. От самото начало те замисляха убийството на Домина. Но ако да продадеш меча кожа е лесно, да уловиш и убиеш собственика й — ще цитирам неточно своенравния Петроний — е „съвсем друга работа.“ Разбира се, винаги има и мечове и в крайна сметка се стигна до тях, но как да подкупиш някого да убие майка ти, ако тя е римска императрица? Затова заговорниците продължаваха да търсят други възможности. Ще кажете, Нерон обичаше майка си, сигурно му е било трудно. Нерон не обичаше никого! Собственият му баща веднъж отбеляза, че всеки, който е наследил неговата и на Агрипина кръв, със сигурност ще стане престъпник. Не го каза като пророчество, просто излагаше факт. О, да, чувал съм обвиненията в кръвосмешение — за друсането на носилката, за петната по дрехите на Нерон. Останете с мен и ще ви обясня всичко, когато му дойде времето. Но ще започнем с убийството. Агрипина, да я благословят боговете, подозираше какво я очаква. Намирахме се в градините на любимата й вила в Анций. Седяхме, потопили крака в един фонтан, с купа грозде и кана вино между нас. Агрипина беше напрегната. Седеше леко изгърбена, както винаги, когато плетеше паяжината си. Ситни капчици пот блестяха по пълното й лице, черната й коса беше силно опъната назад, освен два спираловидно навити кичура, които падаха над ушите. Беше потънала в размисъл, а устните й мърдаха беззвучно. От време на време излизаше от унеса, хапваше грозде, и присвиваше очи срещу слънцето. Градината беше — и още е — прекрасно кътче с издигнатите си пътеки, зеленината, лехите, плискащата се вода, сенчестите портици и ухаещите беседки. Подходящо място да обмисляш собствения си край. — Ние всички сме убийци, Парменон — гласът й беше умислен, сякаш говореше на себе си, без да съзнава, че някой я чува. Можех да възразя или да я помоля да обясни, но не му беше времето. Агрипина се обърна и се прозя, разкривайки двойните си кучешки зъби. Устните й бяха морави от гроздовия сок. Спомних си обвиненията, че пиела кръв, че била родена убийца, по-свирепа от зверовете в амфитеатъра. Тези зъби подсилваха това убеждение и разваляха усмивката й. Но този дребен недостатък се губеше пред красивите й тъмни очи, които се присвиваха от веселие, флиртуваха открито или блестяха със смъртоносна страст. Агрипина много се гордееше с очите си. В младостта си имаше навика да казва: „Оставете ме да гледам достатъчно дълго един мъж и той е мой.“ Това не беше хвалба, а самата истина. Заслушвали ли сте се в думите на драматурзите за качествата и развитието на различните личности? Глупости! Повечето хора са прости и скучни. Животът им се определя от няколко въпроса. Как изглеждат? Здрави ли са? Ще спечелят ли много пари? Ползват ли се с благосклонност или не? Агрипина беше различна. Това можеше да се отгатне по очите й: майчински кротки и нежни, студени и безстрастни, развеселени, прелъстителни. Настроенията й се меняха светкавично. Да, знам, че беше опасна. Всеки от това семейство беше опасен! В онази красива градина тя ме изучаваше внимателно, макар погледът й да бе унесен. — Съгласен ли си с това, Парменон? Че всички сме убийци? Колко дълъг е моят списък? Направих неопределен жест и тя ме замери с гроздово зърно. — Хайде, Парменон, кажи ми. Знам, че ги броиш. — Домина, толкова е дълъг, че ще е по-лесно да изброя онези, които не са в него. Агрипина се засмя. Припомних си имената. Друз, умрял от глад в затвора си под Палатин, защото се хранел само с пълнежа на сламеника си. Удушеният Сеян, чието изранено тяло бе сложено в чувал и хвърлено по Гемонийските стъпала*. Калигула, чиито сенатори-заговорници вадят мечовете си и внезапно разбират, че въпреки цялата му суета, той никога не е бил бог. [* Гемонийските стъпала се намирали в централната част на Рим, на Гемония, склон, водещ от Капитолийския хълм надолу към форума и Тибър; често осъдените на смърт били посичани на тези стълби или хвърляни надолу по тях, а труповете на екзекутираните са били излагани там за назидание. Оттам произлиза и прозвището им „Стълбата на воплите“. Смъртта на Гемонийските стъпала е била считана за особено позорна, — (Бел. ред.)] — Хайде! — настоя Агрипина. Започнах да изброявам. Бях споменал едва няколко имена, когато тя плесна с ръце. — Достатъчно! Стига! — усмихна се, а очите й ми напомниха на котенце. — Не пропускаш ли някого? — Ами, скъпия Пасиен. — Да, вторият ми съпруг. — Освен това… — Знам — Агрипина изкриви устни. — Скъпият КлаКла-Клавдий — присмя се тя. — Гъбите му се усладиха. Агрипина седна и разлюля крака с разтворени пръсти, между които се стичаше вода. Тананикаше си песничка, на която някога я беше научил един гладиатор. Изглеждаше много красива под яркото слънце, сред ухаещия на рози въздух и аромата на смачкано грозде. — Защо? — попита тя. — Какво защо, Домина? — Защо убивах? Защо? — тя ми се усмихна и запърха с мигли като момиче, което се закача с учителя си. — Искаш ли да ти кажа? Отместих поглед. Нейните думи са причината за тази история. Да ви разкажа ли защо? Тук започва и свършва моят разказ. За първи и последен път Агрипина, моята Домина, щеше да се изповяда. Погледна ме право в очите, без да кокетничи или флиртува — като императорска съпруга или майка. Сърцето ми се сви — такава обреченост лъхаше от погледа й. Никога досега Домина не беше обсъждала тези неща. Да, беше премахвала враговете си. Беше заговорничила майсторски, но… — Защо? — прошепнах аз. Не смеех да се огледам. Бяхме ли заобиколени от духове? Тиберий с гниещото си тяло? Калигула, който се галеше сам, представяйки си, че се люби с Луната? Клавдий, с разкривено лице и трепереща челюст, препъващ се из двореца, или с посиняло лице на смъртник, задавен от отровните гъби. И Британик би трябвало да е тук, и той посивял от отровата. Дали тялото на призрака му също беше намазано с гипс, за да не си личат следите от нея? — Защо? — Гласът на Домина ме изтръгна от унеса. — Защото си била принудена. Агрипина направи гримаса. — Сенека би оспорвал това до края на света — тя поклати глава. — Защото ми беше приятно! Е, не съвсем, враговете са като стари приятели — когато вече ги няма, ти липсват. Не, убивах, защото бях родена да убивам! — Тя ме погледна, после избухна в смях. — Недей да седиш там, да се чешеш по главата и да рониш сълзи тя лекичко ме перна през носа. — Разбираш ли какво ти говоря, Парменон? — Родена си била да убиваш. Наследствено ли е? — Императорската кръв не е по-различна. Не вярвам, че се различавам от останалите. Не съм нито по-добра, нито по-изискана — тя плесна с крака във фонтана. — Ти не разбираш. — Опитвам се. — Не се цупи — тя сбърчи нос. — Помисли си за амфитеатъра. Опъват сенниците, заглаждат пясъка, тълпата седи занемяла и гладиаторите пристъпват на арената. Винаги се ослушвам за затръшването и залостването на желязната врата след тях. Връщане няма. Трябва да останат и да се бият, да живеят или да умрат. Те вдигат мечове — тя имитира движенията на гладиатор. — „Обречените на смърт те поздравяват!“ Консулът или императорът отвръща на поздрава им. Знаеш ли какво правя в този миг, Парменон? Тя не изчака отговора ми. — Прошепвам им същото. „И ние, обречените на смърт, ви поздравяваме.“ Това сме ние, Парменон, гладиатори. Когато си от владетелски род, излизаш на арената. Или се бориш, или умираш. Съвсем просто е. Може да опиташ да се спотаиш като чичо Клавдий, да се прикриеш в сенките, но най-накрая ревът на тълпата и камшикът на ланиста* ще те накарат да застанеш в центъра. Или ти ги убиваш, или те теб. [* Ланист — собственик на школа за гладиатори. — (Бел. ред.)] Погледнах към фонтана. — Е, Парменон? — Мислех, че се бориш за власт! Агрипина сякаш не ме чу. — Домина? — Ако си роден в род на императори, животът и властта са едно и също, не можеш да имаш едното без другото. — Значи си убивала, защото ти се е налагало? — Не, Парменон, по-различно е. Нали знаеш мига, в който гладиаторите се разделят, за да си изберат противник — човекът с мрежата срещу онзи с меча, тракиец срещу самнит? При нас е същото. Борих се с Калигула и когато той си отиде, се обърнах към следващия си враг — Месалина, която също беше победила в своя двубой. Сега наред е Попея. Ако спечеля, ще дойде някой друг. Ако загубя, Попея ще си поеме дъх, ще изтрие потта от челото си и ще съзре сянката на следващия си противник. Няма изключения. — Дори и…? — Никакви! Калигула спеше със сестра си. Клавдий се ожени за мен, племенницата си. Говориш за скъпия ми син, нали? Не разбираш ли, Парменон, на арената може да има само един победител. — Чувал съм пророчеството — отбелязах аз. — Пророчество! — Тя направи гримаса. — Говориш за онзи стар шарлатанин Тразил. Това не беше пророчество. Той не познаваше правилата на играта. Да ти кажа ли как успях да оцелея? — Очите й гледаха втренчено и злъчно. — Да ти го разясня ли, Парменон? Ако искам да оцелея и сега — продължи тя, — има само един начин. — Да убиеш Попея? — Не, да убия сина си! Една пчела жужеше гладно от цвят на цвят. Мигът беше отлетял. Покоят беше отлетял безвъзвратно. Вече чувах виковете на работниците, които се връщаха от обяд, за да продължат работата си по вилата. Сменяха плочите на покрива и замазваха пукнатините по стените. Доскоро Агрипина беше надзиравала работата им, но задаващият се конфликт беше намалил интереса й. Размишлявах над това, което се бе случило дотогава. Нерон и Попея бяха заети в Рим и Агрипина нямаше връзка със сина си. Домина се бе приютила в Анций и чакаше новини. Най-накрая мълчанието бе нарушено: Нерон идваше на юг. Възнамеряваше да отседне в една от вилите си в Мизен или Бая. Приятелите му щяха да го придружат Отон, Аницет и, разбира се, красивата Попея. Щяха ли майка и син да се помирят? Агрипина и старата й приятелка Ацерония бяха обсъждали развълнувано въпроса: може би старите времена се бяха завърнали и Нерон отново имаше нужда от майка си. Възможно беше влиянието на Попея да отслабва! Облаците се вдигаха. Аз също присъствах на тези срещи, лежах на кушетката си в триклиния*, докато Ацерония бъбреше, а актьорът Калиен се цупеше, ако Агрипина не му се усмихваше. [* Триклиний — трапезария — от triclinium (лат.) „три легла“ — наименованието произхожда от това, че сътрапезниците се разполагали върху три легла под формата на буквата П около масата. — (Бел. ред.)] Честно казано, аз също бях обнадежден. Анций беше приятно място, но не можеше да се сравнява с Рим; липсваха ми оживените препълнени улици, миризмата от гостилниците, клюките за гладиаторите или разходките по форума, когато се вслушвах в чуждите разговори. Нерон беше зает със строителството на нов хиподром за колесници с уникални механични съоръжения на Палатин. Искаше ми се да ги видя. Но нещата нямаше да се подобрят. Прозорливата Агрипина беше успяла да съзре жестоката реалност на положението, макар да не го коментираше. Дори всички да се целунехме и да се закълнехме във вечно приятелство, това щеше да бъде преструвка. Агрипина бе на арената на амфитеатъра, край нея лежаха труповете на предишните й врагове, а новата й противничка Попея се приближаваше. А Нерон? Единственият й син, роден с краката напред, причина за толкова физически и духовни мъки? Златното момче с червеникави къдрици, мустаци и брада, подстригани по гръцка мода, с изпъкнали сини очи и пухкаво детско лице? — Би ли го направила? — попитах я. — Би ли могла да го убиеш? Агрипина щракна с пръсти. — Ей, така, Парменон — тя откъсна едно гроздово зърно и го смачка между пръстите си. — Забравяш древните римски закони. Животът на детето принадлежи на родителите му. — Но би ли могла? — настоях аз. Очите й се замъглиха. — Не — прошепна тя. — Него не. — Но ти си на арената — продължавах аз. — Враговете ти са с шлемове и маски. Носят мечове и щитове. Понякога кръвта става вода. — Грешиш! — дрезгаво отвърна тя. — Преди много години се сприятелих с Волусий, тракийски гладиатор, един от най-добрите. Той сякаш танцуваше на арената, въртеше се наляво-надясно, прелиташе като сянка около противниците си. Един ден отидох да гледам как се бие. Започнаха четири двойки гладиатори, накрая остана само една. Тълпата бе в напрегнато очакване. Битката беше продължила часове наред и вече бе късен следобед. Хората бяха толкова разгорещени, че неколцина получиха слънчев удар, защото отказаха да напуснат местата си и да се скрият на сянка. Волусий се беше сражавал като обезумял. Нали знаеш как се водят тези битки? Гладиаторът убива противника си и търси друг. Но и аз, както всички останали, бях забелязала, че Волусий умишлено избягва определен боец. Бях заинтригувана. Другият гладиатор беше обикновен новак, дак, който имаше зад гърба си само две-три победи. Волусий бе от същото племе — тя си взе грозде. — Новакът беше рециарий* — биеше се с тризъбец и мрежа. Бе спечелил битките си повече с късмет, отколкото с умение. Приближи се, препъвайки се. Волусий пъргаво се отдалечи. Всеки път мрежата го пропускаше. Тълпата озверя. Беше ясно, че Волусий може да го довърши, когато си поиска. Хората губеха търпение. Искаха боят да свърши, да напълнят кръчмите и да обсъждат събитията от деня — тя замълча, загледана в една пеперуда, която се носеше по вятъра в ранния следобед. — Такъв беше и Волусий — каза Агрипина. Пеперуда, която танцуваше по арената. Беше неуловим като видение. Рециарият беше изтощен. Направи последен опит, препъна се и мрежата излетя от ръцете му. Хвърли се напред, но Волусий отби удара му и изби тризъбеца — Агрипина протегна ръка с насочен надолу палец. — Hoc Habet, Hoc Habet! — ревеше тълпата. — Получи си го! — Тя отново млъкна. [* Retiarii — лековъоръжени гладиатори, сражавали се с тризъбец и мрежа (лот. reta), подобна на рибарските. — (Бел. ред.)] — И какво стана? — Волусий не нанесе смъртоносния удар. Просто хвърли щита и меча си и се отдалечи. Той беше любимец на тълпата, но нали знаеш какви стават хората, когато жадуват за кръв? „Hoc Habet! Hoc Habet!“ — отекна отново ревът, но този път те не искаха смъртта на дака; малкият негодник се беше окопитил. Грабна тризъбеца и се затича към Волусий, който се обърна, беззащитен. Не се опита да попречи на противника си да забие назъбеното острие в гърлото му и след няколко минути издъхна в локва кръв. Тълпата беше настроена враждебно, но дакът беше спечелил. Той получи лавровия венец. След това поразпитах и узнах, че Волусий и дакът някога били любовници — Агрипина се изправи. — Не е нужно да ти казвам каква е поуката, Парменон. Напълно разбирам Волусий. Тя обу сандалите си и вдигна празната чаша. — Денят напредна — прошепна. — Ще видя какво правят онези мързеливи работници. Разказът на Агрипина за Волусий ме преследваше до края на седмицата. Нерон можеше да е император на Рим, но беше в нейна власт. Ако искаше, тя би могла да му нанесе тежък удар, но бе изгубила волята за това. Може би нещо в объркания й ум бе изкрещяло: „Стига толкова!“ Темата за възможното помиряване с Нерон доминираше в разговорите сред прислугата. Агрипина, изключителна актриса, също се включи в играта. Хора от свитата на Нерон посещаваха вилата; носеха подаръци, които Агрипина нетърпеливо грабваше, заслушана внимателно в новините за сина си. Но след онзи разговор в градината аз гледах на всичко това с други очи. Говореше се за голямо пиршество. Чудех се дали чудовището планира нещо изключително: то умееше да организира празненства. На едно от тях гостите били поканени в триклиний, боядисан изцяло в черно. Стените, подовете, тавана, масите, дори чашите и приборите били черни като нощта. Столовете и лежанките имали формата на надгробни плочи, осветени от малки лампи, каквито поставят над гробниците. Всички ястия по някакъв начин били оцветени в черно. Сервирали малки негърчета — голи, както майка ги е родила. Представете си ужаса на гостите, на които било обещано незабравимо пиршество. Но Нерон оставил всички да се приберат у дома си живи и здрави. Доколкото разбрах, повечето от тях били полумъртви от напрежение, но той изпълнил обещанието си — едва ли щяха да забравят това тържество до края на живота си! Подобни ужасяващи истории, съчетани със страховете на Агрипина, ме тревожеха. Една сутрин, докато плуваше в басейна на вилата, стоях на ръба му и гледах как красивото й тяло пори водата. Тя плуваше бързо и умело като делфин, а аз й четях обичайната си лекция за нуждата от благоразумие. — Защо не влезеш и ти? — извика Агрипина, без да обръща внимание на молбите ми да бъде предпазлива със сина си. Стоеше гола от другата страна на басейна и водата се стичаше по тялото й. — Предпочитам да те гледам — отвърнах й. — Спомен от времето на Калигула! — извика тя. Когато си в изгнание на остров, единственият начин да се разтовариш е да плуваш около него. Появи се Калиен. Доскоро беше болен от треска. Седна на каменната пейка, стиснал чаша в ръцете си и скръбно се загледа в господарката си. — Не пий прекалено много! — извика Агрипина. Довечера ще имаш работа. Тя ми намигна и отново изчезна под водата. — Ще пия колкото си искам! — изрева Калиен. Не му обърнах внимание. Беше красив гръцки актьор, но хубавото му лице бе вечно нацупено. Агрипина излезе от басейна. Подсуши се и бързо се облече. Появи се Ацерония, която се оплакваше от работниците. Докато подсушаваше косата си, Агрипина я слушаше с половин ухо, повече я интересуваше какво ще вечеряме. — Прасенце, готвено в мед — отвърна Ацерония. Намерих в избата едно старо фалернско вино — и тя се отдалечи забързано. — Не е ли странно? — замислено каза Агрипина. — Кое? Бях минал от нейната страна на басейна, а Калиен се бе измъкнал. Агрипина вечно му натякваше колко много пие. — Бях забравила за това вино. Купих го от един лозар, който живееше наблизо. Беше странен човек и държеше агнета в къщата си. — Кога си го купила? — попитах. — Когато ухажвах Клавдий. Дойдохме тук за една от кратките ни почивки. Той обичаше вино — тя се усмихна. — Почти толкова, колкото и гъби! Не вярвам в поличби, но в онзи миг стана нещо странно. Една сова прелетя през градината, преследвана от други птици. Потръпнах и докоснах върха на пениса си против уроки. Агрипина наблюдаваше как преследваната птица търси убежище сред дърветата. — Предстояща смърт — отбеляза тя. — Нали сова посред бял ден е предвестник на неизбежната гибел? Сякаш слънцето се бе скрило зад облак. Сега, когато си спомням този миг, разбира се, осъзнавам, че появата на совата не е била случайна: навярно някой от шпионите на Нерон я е донесъл в клетка и я е пуснал в онзи миг. Пошегувах се и се опитах да разведря атмосферата, но Агрипина остана напрегната и бдителна. Случилото се повлия върху настроението й на вечеря. Агрипина пи твърде много и се впусна в разгорещен спор с Калиен. Безделникът умираше да се прави на обиден и не пропусна възможността. — Остави го — махна с ръка Агрипина. — Омръзна ми от нацупената му физиономия. Нека ти разкажа за Тиберий. Знаеш ли, че плуваше на Капри с малки момченца, които бяха обучени да го смучат под водата? Ацерония избухна в смях. Агрипина нареди да намалят светлината. Тъй като беше освободила прислугата, аз се заех с това и изведнъж чух силен трясък. Спалнята на Агрипина беше в задната част на вилата. Представляваше малка пристройка, издигната на ъгъла, оградена от двуетажни сгради. Никога не ми беше обяснявала защо бе избрала точно тази стая. Повечето хора предпочитат да спят на горния етаж, но тя винаги се приютяваше на долния, в задната част на вилата. Тази спалня беше построена допълнително — с таван от дървени плочи, не обикновени, а издялани от най-качествен ливански кедър, с малки отвори между тях, за да се виждат луната и звездите. Агрипина почиташе луната: обичаше светлината й и когато беше в последната четвърт, често седеше и я наблюдаваше. Когато стигнах до спалнята, видях, че покривът беше паднал и затрупал Калиен. Леглото и гъркът лежаха под купчина греди и отломки. Агрипина и Ацерония също дотичаха. Шумът беше събудил всички във вилата, появиха се лампи и факли. Някои от робите изпаднаха в истерия, но Агрипина запази спокойствие. Уви се с една наметка и остана на вратата, втренчена в купчината, под която бе погребан любовникът й. На другата сутрин проучих „злополуката“. Изглежда работниците бяха натрупали каменни отломки върху покривите от двете страни на спалнята. По неизвестни причини те бяха паднали, срутили тавана и смазали Калиен. Част от греда беше смачкала главата му като орех. Друга бе премазала краката му. Агрипина нареди осакатените му останки да бъдат увити в платно и тялото бе отнесено на брега. Набързо издигнаха импровизирана погребална клада и я заляха с благоуханни масла. Агрипина лично взе факлата и я запали. Направи възлияние и прошепна молитвата. Морският ветрец подхвана пламъците и скоро всичко се превърна в пепел. След това домина отказа да се прибере. Отпрати робите, но мен помоли да остана. — Злополука ли беше това, Парменон? — Не, домина. Някои от работниците са изчезнали. На покрива имаше материали, но недостатъчно, за да предизвикат такива щети. Проверих напречните греди на тавана. — И? — Сглобките са били разхлабени. Предполагам, че вечерта пет-шест души са се качили на покрива с каменните отломки, Но така или иначе Калиен е бил премазан от гредите. — Хвърлили са камъните отгоре? — Да, домина. И гредите са поддали. При такъв удар Калиен не е имал никакъв шанс. — Кой е наредил да го направят? — Ти знаеш кой — прошепнах. — Домина, ти си на арената, но противниците ти нападнаха първи. Всичко е било добре подготвено: появата на совата следобеда, последвана от ужасна злополука. Убийците са забелязали лампата на Калиен и несъмнено са решили, че двамата сте се оттеглили за почивка. Агрипина вдигна ръка. — Не искам да знам повече. Приближи се до погребалната клада. Мислех, че ще каже още няколко думи, но тя я заобиколи и застана на прибоя, където вълните обливаха обутите й в сандали нозе. Над нея пищяха морски птици. Последвах я, но изостанах, когато видях как се тресат раменете й — един от малкото пъти в живота й, когато видях божествената Агрипина, дъщерята на Германик, наистина да плаче. — Не ги ли чуваш, Парменон? — Това са само морски птици. — Не, Парменон — тя се обърна и изтри сълзите от бузите си. — Духовете ме викат!     ГЛАВА ВТОРА   „На този подвиг начело застана жена.“ Вергилий, Енеида, I. 365     Чакахме като гладиатори на арената. Шпионите на Нерон обикаляха вилата, а аз нямах вяра нито на прислугата, нито на робите, ако не бяха пред очите ми. Докато дните се нижеха, присъствахме на нови зловещи поличби и предзнаменования. Агрипина ставаше все по-неспокойна. Все по-често избухваше и редовно я намирах на брега, взряна замислено в морето, сякаш очакваше Нептун да й предскаже бъдещето. Заради интригантската политика на императора бе трудно да различиш приятел от враг. Една сутрин прислужницата влетя, крещейки, че пилетата не искали да се хранят, ужасна поличба. Агрипина скочи на крака с разкривено от гняв лице. Изтича на двора, хвана две от непокорните животинки и ги хвърли в кладенеца. — Щом не искат да ядат — изкрещя тя, — нека поне пият! Шпионите на Нерон измежду прислугата се зарадваха на това избухване. Носеха се слухове и за по-странни събития — че видели непознато черно куче да тича из градините на вилата, че змия паднала от покрива и петел изкукуригал посред нощ. Опитвах се да развличам Агрипина. Веднъж поканих един пътуващ лекар — от онези, които са по-забавни и от смешници. Той твърдеше, че е грък, следващ ученията на Катон. Заведох го в триклиния, където Агрипина и Ацерония похапваха печено месо и го поливаха обилно с вино. — Разкажи на домина — предложих му аз — за своята теория. Казвам ви, този шарлатанин наистина ни подейства ободряващо. Наричаше се Есхипол, твърдеше, че е учил в Атина, и че бил верен последовател на онзи стар мърморко Катон. Знаех какво ще последва. Мошеникът театрално посочи блюдата по масите. — Не яжте тези боклуци — назидателно каза той. Пийте вино от хвойна и дръжте под ръка нар, за да се предпазите от болки в корема и глисти. Изражението на Агрипина си заслужаваше да се види. Беше зяпнала от изненада. — Зеле! — обяви гръмогласно мъжът. — Яж зеле, домина. То разхлабва червата и подпомага уринирането. Внимателно измито и счукано, зелето лекува язви и открити рани, разнася отоците. Запържено в гореща мазнина и прието на гладен стомах, зелето лекува безсънието. Зелевият сок пък помага при глухота, а намазан върху слабините, засилва удоволствието от любовта. Агрипина отметна глава и избухна в смях. Беше прекрасно да я гледаш и слушаш — непресторен смях, който започна от стомаха, прокънтя в гърдите и гърлото й и върна живота в очите и на лицето й. Ацерония се присъедини към нея. Смееха се така заразително, че аз се отпуснах на ръба на лежанката и също се затресох от смях. Хвърлих една кесия на Есхипол и казах на глупака, че може да преспи в една от конюшните. — Видя ли, казах ти — мрачно поде той, докато го бутах към вратата. — Дори споменаването на зелето предизвиква смях и разсейва унинието. Това дойде в повече на Агрипина. Тя така се разсмя, че се свлече на пода. Отървах се от Есхипол и се върнах в триклиния. Изражението на домина ме изпълни със задоволство. Черният въглен около очите й се стичаше заедно със сълзите по бузите й. Тя стана, изми лицето си с лотосова вода и внимателно го избърса. Опита се да ми поблагодари, погледна ме и отново избухна в смях. Мина цял час преди да се успокои. Нашият пътуващ лекар беше освободил напрежението, което разкъсваше душата й. Най-накрая тя се съвзе и избърса очите си с кърпа. — Толкова за предзнаменованията и поличбите! Агрипина се сепна и лицето й стана сериозно. Попитах я дали да повикам отново зелевия лечител. — Не, не — тя вдигна ръка. — Достатъчно, Парменон. Смехът ми помогна, благодаря ти. Накара Ацерония да налее три чаши с фалернско вино, примесено с белтък от гълъбово яйце за пречистване, вдигна скъпия бокал и с поглед ми каза „наздраве“. После отпи, загледана в пода. Маслените лампи запращяха и угаснаха. Понечих да извикам някой роб, но Агрипина почука по кедровата маса. — Обичам мрака — прошепна тя. Повдигна глава и се взря в мен. — „Всичко, създадено от мен и Агрипина изрецитира тя, — може да бъде само ненавистно и злощастно за обществото.“ — Не е вярно — отвърнах бързо. — Беше грозно от страна на съпруга ти да каже подобно нещо. — Първият ми съпруг — нацупи се Агрипина. — Домиций Ахенобарб. Беше роден пияница и такъв си умря. „Какъв плебейски край за един благороден род“. Това бяха думите му, когато се роди Нерон. — Може би е чул за поличбите — намеси се Ацерония. — Раждането беше много трудно — Агрипина въртеше чашата между ръцете си. — Седалищно. Чаках дни наред бебето да излезе и накрая се роди в навечерието на Сатурналиите с краката напред. Акушерките цял ден мърмореха и сплетничеха. — Тя въздъхна. — Един египетски гадател ми каза, че Нерон ще стане император и ще убие майка си — тя се усмихна през сълзи. Знаеш ли какво му отвърнах, Парменон? Нека ме убие, стига да царува! — Тя се засмя тихо. — Да, вярно е, в жилите на сина ми тече лоша кръв. Ахенобарб означава меднобрад — подхожда на Нерон. Как беше поговорката? „Брада от мед, лице от желязо, сърце от олово“ — тя отпи от виното. — Гадатели под път и над път — успокоих я аз. — Сякаш не знам! — отвърна Агрипина. — Във всичко можеш да откриеш поличби и знаци. Ти си чувал онази история, нали? Как, когато Нерон беше малък, онази кучка Месалина изпрати убийци да го удушат. — Да, чувал съм я — отвърнах скептично. — Но по чудо се появила една змия и ги уплашила. Сметнали, че я е пратил бог Аполон. Агрипина се засмя гърлено. — Така ли беше? — попитах я, макар да знаех отговора. Само бях чувал за този случай, макар да присъствах в нощта, когато Месалина се опита да убие и Нерон, и майка му. — И да, и не — продължи да се смее Агрипина. Убийците, пратени от Месалина, бяха страхливци. Промъкнаха се в стаята на сина ми и видяха змията — тя нагласи една възглавничка. — Беше безобидна като бълха, една от египетските домашни змии, които са обучени да убиват плъхове и мишки — изражението ми отново я разсмя. — Останалата част от слуховете пуснах аз, а онези страхливци не посмяха да ми противоречат. Така че вместо една змия, се заговори за половин дузина виещи се и съскащи питони, пратени от Аполон. — Тя сви рамене и докосна една от перлените си обици. — Вярваш ли в боговете, Парменон? Хайде, кажи ми — настоя тя, — наистина ли вярваш в тях или си таен последовател на Христос и неговата сбирщина побъркани юдеи и роби! Онези, които смятат, че техният разпнат бог е възкръснал след три дни? Вярваш ли в подобни глупости? — Не. Не вярвам в боговете, нито в Елисейските полета, в Хадес или Отвъдния свят. Как можем да вярваме в религия, която приравнява човек като Клавдий с бог? Той не можеше и да се изпикае, както трябва. Тя се разсмя, после наклони глава, сякаш се ослушваше. — Защо е толкова тихо? — прошепна. — Също като в гроб. Така е след смъртта, Парменон — мрак, празнота, нищо. — Съжаляваш ли за нещо? — попита Ацерония и прехапа устни, сякаш засрамена от въпроса си. — Да съжалявам ли? — Агрипина изду бузи. — Ще ми се да познавах баща си, великия Германик. Ще ми се да беше тук сега. Би дал на сина ми хубав урок. Или поне майка ми. Когато баща ми оглавил легионите срещу германите, войниците се разбунтували. Бояли се, че враговете ще го победят и ще преминат Рейн. Мама минала по застрашения мост, държейки мен или някое от другите си деца и започнала да предизвиква войниците. „Изгорете моста!“, викала им тя. „Убийте ме! Затрийте детето на Германик!“ — Агрипина отпи от чашата. — Те не посмели. Веднъж попитах мама какво е щяла да направи, ако бяха подпалили моста. „А“, отвърна тя, „щях да скоча.“ Нашият род притежава едно завидно качество — Агрипина се протегна и откъсна едно гроздово зърно. — Всички плуваме добре. Плуването, зелето, историята, която Агрипина ми разказа в мрачния триклиний, все още са живи в паметта ми. Домина довърши виното си и се оттегли в новата си спалня. Аз останах с Ацерония, надявайки се да се отдадем на прегръдки и целувки. Но тя си беше пийнала доста и заспа дълбоко на лежанката, затова я оставих, върнах се в стаята си и се втренчих през прозореца в нощта. Разказът на Агрипина за майка й олицетворяваше всичките ни страхове. Бяхме на кръстопът между живота и смъртта и аз исках да знам каква ще е съдбата ни. Чудех се колко дълго ще чакаме. Но на другата сутрин пристигна главният шпионин на Агрипина в Рим, капитанът на кораб Креперий. Беше мръсен, рошав, небръснат и миришеше на мърша. Едва не падна от коня си. Агрипина лично му помогна да стигне до банята и изкрещя на прислужниците да донесат храна и вино, които настоя да опита преди него. Потопен до брадичката в сапунена вода, Креперий жадно отпи от виното. — Мислех, че си мъртъв! — обвинително каза Агрипина. Тя седна на ръба на ваната, потопи крака в мръсната вода и яростно изгледа най-верния си шпионин. — Къде е Сикул? Креперий отвори очи. Имаше конско лице и рядка червена коса; излегнат във водата приличаше още повече на крантата, която яздеше, с дългото си набръчкано лице и зъбата усмивка. Преди да отговори, отпи от виното. — Сикул е мъртъв! — Креперий огледа банята, взирайки се през кълбата пара. — Тук сме само аз и Агрипина — уверих го. — А вратата е заключена и залостена отвътре. — Имах поне дузина шпиони около сина си! — гневно възкликна Агрипина. — Вече нямаш нито един — отвърна Креперий, без да си прави труда да отваря очи. — Помниш ли актьора Росций? Той вече няма да се качи на сцената, защото вътрешностите му се възпалиха и разложиха цялото му тяло, превръщайки го в леговище на червеи. Той нае роби, които да го къпят, но всичките му дрехи, съдове, ваната и храната му бяха заразени — Креперий плесна във водата. — Росций прекарваше по-голямата част от деня в банята, но безполезно — паразитите продължаваха да се сипят от всяко отвърстие на тялото му. — Отрова ли? — попита Агрипина. — Естествено! — изсмя се шпионинът. — Вероятно му е била дадена от една от робините на Попея. Затова много внимавах какво ям и пия. — А какво стана със Сикул? — попитах аз, припомняйки си дребния сицилиец с буйна черна коса и вечно засмяно лице. — Претърсих цял Рим, за да го открия — отвърна Креперий, — но не намерих и следа от него. Според слуховете шпионите на Нерон го заловили, изрязали му клепачите и го затворили в сандък, набоден с шипове. Знам го, само защото чух анекдот, че смъртта на Сикул не била в резултат на болка, а на безсъние. След това реших да напусна Рим. Крих се поне седмица. Когато реших, че моментът е назрял, изхарчих всичкото си сребро за този кон и избягах. — Значи се започва — прошепна Агрипина. — О, да. Нерон публично те нарича „най-добрата от всички майки“, а тайно заговорничи. Вече нямаш ни един приятел в Рим — всички, които си покровителствала, са или купени, или убити. Ако се върнеш в града, няма да излезеш жива оттам. — И кой стои зад всичко това? — попита Агрипина. — Не може да е синът ми! Някой е завладял сърцето му и диктува желанията си! Креперий отвори очи и се усмихна лениво. — Домина, мисля, че става дума за друга част от тялото на Нерон. Попея е царицата на деня, както и на нощта. Тя е императрица във всяко отношение — освен по име. — А синът ми? — Агрипина бързаше да смени темата на разговора. — Отдава се на обичайните си развлечения. Предрешен като роб, събира група гуляйджии и падне ли мрак, обикалят улиците. — Тигелин! — възкликна Агршшна. — Тигелин е само един от тях. Той организира забавленията. Причакват минувачите, ограбват ги, събличат ги и ги захвърлят в канавките. Обикалят ханове, кръчми, домове с лоша слава. Нито една жена не е в безопасност. Помниш ли сенатор Юлий Монтан? — Креперий избърса лицето си. — Една нощ Нерон, преоблечен, нападнал жена му. Монтан я защитил и хубаво напердашил сина ти. Императорът избягал. По-късно Монтан разбрал кого е нападнал и отишъл в двореца да се извини. Да си беше мълчал, глупакът! Синът ти казал само: „Ти удари Нерон и все още дръзваш да живееш!“ Монтан се усетил и се самоубил. Сега синът ти обикаля из Рим, придружен от група гладиатори, които да го отбраняват. — Защо? — попита Агрипина. — Защо е толкова глупав! Не може ли Сенека да му повлияе? Лицето на Креперий застина. Той взе кърпата от ръба на ваната и избърса лицето си. — Домина — прошепна дрезгаво, — никой не знае какво предстои. Нерон се променя. Става неудържим и отвратителен под въздействието на Тигелин. — Калигула! — Домина произнесе думата, преди да успее да се овладее. — Да — съгласи се Креперий. — Всички говорят, че Калигула се е завърнал. Агрипина рязко обхвана лицето си. После уплашено се загледа в изпълненото с пара пространство, сякаш виждаше пред себе си Калигула, Ботушчето, своя луд, развратен и покварен брат, който си въобразяваше, че може да се люби с луната. — Невъзможно! — Най-накрая тя поклати глава и се изправи. — Това е невъзможно! Ще говорим довечера, Креперий! Ще организирам пиршество в твоя чест! И тичешком изскочи от банята. Но скоро се възстанови, повика готвача и слугите, даде нареждания за празничната вечеря. Не се събрахме в триклиния, а в мраморната пристройка откъм източната фасада на вилата, откъдето имаше изглед към морето. Беше прекрасна вечер в началото на пролетта, топла и изпълнена с аромата на зараждащата се зеленина. Агрипина се държеше така, сякаш все още бе императрица на Рим. Мраморните стълби оживяха, осветени от безброй факли и свещи. Подът бе преметен, измит и поръсен със златист пясък. Масите и лежанките бяха покрити със златоткани покривки, бродирани кърпи със сребристи ресни бяха струпани върху полираните масички, предвидени за виното. — Винаги дръж съдовете с виното пред очите си, покрити с кърпа — предупреди ме Агрипина. — Това предпазва и от мухи, и от отровители. Бяхме само четирима. Домина, аз, Ацерония и Креперий. Готвачите на Агрипина надминаха себе си. Поднесоха ни скариди, охлюви и стриди, задушени в хиоско вино, печено прасенце, пълнено с месо и риба, дори минога, гарнирана с други морски дарове. Агрипина изглеждаше великолепно с перлените си обици и огърлица, в снежнобяла стола, поръбена с пурпурно и златно, и изящни сандали със златисти връзки. Отпусната на лежанката, тя приличаше на Венера, очакваща да бъде изваяна от някой прочут римски скулптор. Отпивахме от виното си, докато Креперий ни разказваше клюките от Рим. Младият актьор Апий, перчейки се с уменията си, хвърлил круша във въздуха и я погълнал, но се задавил и умрял. Някакъв луд на име Махеон се покатерил върху олтара в храма на Юпитер и изрекъл ужасяващи прокоби, преди да убие себе си и палето, което носел; а движението из Рим било по-ужасно от обикновено. — Шумът би събудил и мъртвец — промърмори Креперий. — Носилки, каруци, няма никакъв ред. И после произнесе думите, които по-късно щях да си припомня. — Синът ти вече не понася града. Твърди, че в него няма нищо, което един добър пожар да не може да оправи. Внезапно повя хладен бриз и смрази потта и разговора ни. Чувах само далечния рев на морето, прибоя на вълните и крясъците на чайките, които се връщаха към брега, изпреварвайки залеза. Агрипина внимателно бе слушала брътвежите на Креперий, докато робите разчистваха масата. Когато те се оттеглиха, тя свали обицата от дясното си ухо. Пусна я в каничката с оцета и я наблюдава, докато се разтвори. — Така е правела и Клеопатра — прошепна тя. — Гледала как безкрайно скъпият бисер изчезва. — После се усмихна. — Това бил нейният дар за боговете. — Мислех, че не вярваш в тях — вметнах аз. Агрипина повдигна пренебрежително едното си рамо. — За боговете — прошепна тя — или като жертвоприношение преди мрака. Какви други новини от Рим носиш, Креперий? — Чайките се смятат за деликатес. Амерлий е в траур, защото една от миногите му умряла. Агрипина махна рязко с ръка. — Говоря за важни новини — отсече тя. — Какво става със сина ми, императора? — Сенека все още е негов съветник. — Великият философ — подигравателно изсъска Агрипина. — Бур е начело на преторианците. — Аз го назначих — отсече тя. — Отон се е върнал от пътешествието си. — Така ли? — Агрипина изкриви устни. — Още ли бръсне всички косми по тялото си, за да си прави перука за голото теме? Пак ли отрива тестикулите си във всеки свещен предмет, който види, за да ги направи по-здрави и потентни? — Тя се изсмя. — Ако това стане, може и да повярвам в боговете. — Звездата на Тигелин също се издига. — Боговете да са ни на помощ, ако той вземе властта — тя замълча, навела глава, после го погледна изпод притворените си клепачи. — А какво става с Попея Сабина? Креперий отпи от виното си. Наблюдавах го внимателно. Внезапно ми мина ужасна мисъл. Ами ако го бяха подкупили? Наистина ли беше верен на домина, или Нерон го бе привлякъл на своя страна, както бе сторил с останалите? Сякаш прочел мислите ми, той леко поклати глава. — Кажи ми за Попея! — настоя Агрипина. — Тя владее сърцето на императора — отвърна Креперий. — Съпругата му Октавия си остава в сянка. Актея — той сбърчи нос при споменаването на предишната любовница на Нерон — вече е забравена. Попея владее Рим като богиня. Крие лицето си с воал и постоянно се моли да умре, преди снежнобялата й кожа да се сбръчка от възрастта. — С удоволствие бих й помогнала — промърмори Агрипина. — Къпе се всеки ден в магарешко мляко. Императорът е разпоредил четиристотин магарици да бъдат на нейно разположение. Пълнят с млякото им порфирената й вана. Прекарва часове, оглеждайки тялото си в големи огледала от полирано сребро. Носят й балсами от крокодилска слуз и екзотични мазила за ръцете, подсушават кожата й с лебедов пух и почистват езика й с вейки от черен бръшлян, за да бъде кадифено мек. Масажират я специално обучени роби от Африка, разполага с майстори на благоухания от Кипър и най-добрите шивачи на Александрия. Използва шафран, за да придаде на косата си кехлибарен цвят и облива тялото си с амбра. — Креперий махна към каната с вино. — Попея носи само най-красивите перли от Червено море. Сандалите й са от бяла козя кожа, а отдолу са подковани със злато. Когато върви, стъпките й отекват звънливо по настилката. Казват, че упражнява всяко движение на очите, устните, лицето и ръцете си. И че е изключително умела в любовната игра. — А Нерон, естествено, е зашеметен! — обади се Агрипина. — Направо е обсебен. Попея вече се разведе с Отон, но все още се преструва на колебаеща се девица. Креперий си взе нова стрида. Агрипина се бе вторачила в някаква точка над главата му. — Те идват за мен, нали? — прошепна накрая домина. Надигнах се. Изглеждаше сломена. Погледът й бе зареян, сякаш виждаше неща, които ние не съзирахме. — Кой идва, домина? — прошепнах аз. — Всички са тук — отвърна тя. — С тъмни кръгове около очите и отворени уста. — Домина! — рязко извиках аз. Това я изтръгна от унеса. — Та какво казва на сина ми малката млекарка, Креперий? — Домина, това са само слухове. — Какво му казва? — Гласът на Агрипина се извиси до писък. — Попея изказва съмнения, че Нерон наистина е император на Рим. „Всъщност майка ти управлява“, натяква му тя. „Все още тя взема всички важни решения.“ — После Креперий ни повтори най-жестоката подигравка на Попея. „Наричат те «императрица Нерон», а майка ти — «римски император».“ Погледнах господарката си. Тя отпи от фалернското вино бавно, както правеше, когато бе погълната от мислите си. Борбата щеше да е на живот и смърт. Попея беше опасен противник. — Казват, че Попея — продължи Креперий — дала на сина ти подарък, увит в коприна. Когато Нерон го разтворил, в него имало само златна монета, на която била изобразена главата ти. „Защо мислиш, че ти я подарявам?“, изсъскала му тя. — И? — прекъсна го Агришша. — Ако трябва да бъдем справедливи, първоначално Нерон бил озадачен. „Аз съм творец“, отвърнал той. „Само това е важно за мен.“ Попея коленичила в краката му. „Ами майка ти?“, казала малката мръсница. „Тя ти спестява усилията да бъдеш император. Винаги подчертава пред хората не това, че е твоя майка, а че е дъщеря на Германик и е много по-важна от твоята поезия.“ — Кой ти каза това? — попитах аз, уплашен от въздействието, което този разговор можеше да окаже върху опънатите нерви на Агрипина. — Това е само слух — разпалено отвърна Креперий, но ако не опиташ нещо, не можеш да кажеш вкусно ли е или не. Ако греша, защо Нерон не идва тук? Защо не кани домина да се върне в Рим? Агрипина шумно остави чашата си на масата. — Парменон — тя се надигна от лежанката и ме погледна, — как мислиш, че ще стане? — Кое? — попитах невинно. — Как ще умра? В стаята настъпи тишина. Дори морето сякаш чу думите й и прибоят затихна. — Той няма да стигне толкова далеч — каза Ацерония. — Ще го обвинят в майцеубийство! Как ще убие дъщерята на Германик! — Да, не би го направил — отвърнах аз, — но други може да го сторят вместо него. — Как? — извиси рязко глас Агрипина. — Кажи ми, Парменон, как? — Не с отрова — ще трябва да се приближат твърде много, а и знаят, че притежаваш всички познати противоотрови. Пък и веднага ще ги заподозрем. — С нож? — попита Агрипина. — Твърде откровено и кърваво — отвърнах аз. Следата отново ще води към него. Не, домина, мисля, че бяхме предупредени. Ще бъде злополука. Нещо, което би могло да бъде обяснено — като срутилия се покрив. Агрипина дрезгаво се изсмя. Креперий се намеси: — А може би август Нерон ще позволи на почитаемата си майка да изживее спокойно старините си? — Нерон може би — допусна Агрипина, — но не и Попея. Баща ми винаги казваше: „Знай врага си!“ На мястото на Попея, аз бих замисляла смъртта на съперницата си. А тя не е по-различна от мен. — Домина ме изгледа дяволито. — Тя е гладиаторът, когото трябва да победя. — Можем да ги изпреварим — предложих аз. — Да убием Попея, като отровим магарешкото й мляко. Да сложим силна отрова в пудрата, която слага върху лицето и ръцете си. Агрипина поклати глава: — Тя само това чака. Дебне възможност да ме обвини — Домина почука по масата с нокти. — Какво ще ме сполети тогава? — Изгнание! — обади се Ацерония. — Може би императорът ще те прати на някой далечен остров или в дива Британия! — Можем да избягаме! — обадих се аз. — Да отидем на север в Германия и да потърсим защитата на някой от легатите! Агрипина дори не ме чу. — Доведи ми Салвара. Бързо! — щракна тя с пръсти. — Искам да я видя веднага. Салвара беше вещица, местната знахарка, която живееше в колиба между обраслите с борове хълмове зад вилата. Изпратих прислужници да я доведат. Изненадах се, че се върнаха много бързо със старицата. Беше съсухрена, облечена в дрипи, пропити с миризмата на мехлемите и отварите, които приготвяше. От набръчканото й лице гледаха младежки ясни сиви очи. — Вече бях тръгнала насам — заяви тя с мекия си, изискан глас. Спомних си слуховете, че преди много години е била знатна дама в Помпей. — Откъде знаеше, че те търсим? — попитах я. — Ще ми се да кажа, че съм го предрекла, но из цялата околност се говори, че при августата е пристигнал пратеник от Рим и тя организира пиршество. Старицата леко наклони глава встрани. — Макар че не чувам нито музика, нито песни. — Не е такова пиршество — отвърнах аз. — Августата те очаква. Поведох я през вътрешния двор. Агрипина пиеше по-бързо, лицето й бе леко зачервено, очите — разширени и блестящи. Салвара се поклони и седна до масата. — Знаех, че ще имаш нужда от мен. Тя развърза малката си кожена кесийка, изсипа костите на пода, отпуши едно шишенце и ги поръси с кръв. Без да иска разрешение, взе чашата на Агрипина и отпи от нея, преди да смеси виното с кръвта. После разбърка костите, молейки се безмълвно. Никога не съм вярвал в магии, макар да съм виждал чудеса, от които косите ви биха настръхнали. Гледал съм някои от най-големите шарлатани в империята. Агрипина беше скептик като мен, но Салвара беше различна, също като евреина Йоах. Това не бяха номерата, театралните жестове и пресилените драми на професионалните измамници. Просто една стара жена, седнала срещу домина, гледаше костите и тихичко си припяваше. Звучеше като майка, която приспива разплаканото си дете. Очите ми натежаха. Тръснах глава и се огледах. Креперий и Ацерония се бяха отпуснали на лежанките, сякаш пиенето им беше дошло в повече. Внезапно в стаята стана много горещо, лъхна сух и пронизващ вятър, сякаш бяхме в пустинята. — Какво виждаш, майко? — попита домина. — Вдигна ли се мъглата? — Какво искаш да видиш? — чу се лукавият отговор. — Съдбата си. — Смърт! — дойде отговорът. — Всички ще умрем, Салвара, но как, кога, защо? — Не мога да кажа кога. Някои от маслените лампи угаснаха. Мракът около Салвара сякаш се сгъсти. — Ще се сдобря ли със сина си? — Да, преди да умреш — отговорът прозвуча бавно и сякаш уморено. Салвара беше притворила очи и се олюляваше напред-назад, подпряла се с пръсти на пода. — И от кого трябва да се боя? — От повелителя на морето. — Повелителят на морето? — Няма да се удавиш, домина, но се пази от повелителя на морето. — От Нептун ли? — попитах аз. Салвара не ме чуваше. — Ти ще се сдобриш с него, домина, ще получиш сладка прегръдка и любяща целувка от сина си. Но помни думите ми, пази се от повелителя на морето! Главата на старицата клюмна. Топлината се разсея. С насълзени от радост очи Агрипина вдигна безмълвно тост.     ГЛАВА ТРЕТА   „Никой не се покварява изведнъж“ Ювенал, сатири, II.     Агрипина се промени. Салвара й беше казала, че ще се сдобри с Нерон и тя реши, че това е само въпрос на време. Вилата отново се оживи, музиканти и танцьорки идваха да ни развличат. Агрипина прекарваше повече време в градината, където плевеше цветните лехи и разговаряше с Ацерония. Навсякъде струеше светлина, сенките бяха изчезнали. Опитах се да я посъветвам да бъде благоразумна. Може и да ме е чула, но по нищо не си пролича. Прекарваше повече време в грижи за външността си, наемаше хора да се грижат за косата й, купуваше си благоухания и благовония. Дори отиде да се извини на пилетата и ни разсмя с малката пантомима, която изигра. Сърце не ми даваше да й напомня, че още е на арената и че битката тепърва предстои. Щеше ли Попея да се откаже? Познавах Нерон: разглезен и покварен актьор, който би изиграл всяка роля, в зависимост от настроението си. Изразът „повелител на морето“ ме измъчваше. Какво беше искала да каже Салвара? Понеже не съм суеверен, реших, че мога да разбера отговора само с помощта на логиката. Тъй като никой не би посмял да вдигне нож — или поне така си мислех — срещу дъщерята на Германик, а отровата бяхме изключили, смъртта на Агрипина би трябвало да изглежда като злополука. Взех нещата в свои ръце, обикалях градината нощно време, проверявах вратите, плащах на пътуващите търговци да събират новини за мен. Когато времето се оправи и хората напуснаха града, за да се разхлаждат от морския бриз, Анций се оживи. Следващият ни гост беше онази стара лисица Квинций Вероний — плешив лихвар, с постоянно течащ нос и очи, които сякаш непрестанно плачеха. Беше забогатял от търговия на жито с Египет и харчеше голяма част от богатството си, за да отглежда пауни. Някога бе направил грешката да покани Калигула на вечеря. Лудият император пристигнал и прекарал по-голяма част от вечерта, стреляйки по птиците от терасата. Изтребил всички пауни и Вероний получил нервна криза. Оттеглил се в Кампания и прекарвал живота си в жалеене, докато не убили Калигула. Вероний беше глупак, когото всеки можеше да използва. Пристигна във вилата с тежката си носилка, сякаш случайно, но беше явно, че е изпратен нарочно. Новините, които донесе, зарадваха още повече Агрипина. — О, да, да — лигавеше се той над чашата с вино. Императорът, августа, непрекъснато те хвали. Забрани на двама римски актьори да играят заради лъжливите им нападки срещу твоята особа. — Ами Попея? — попитах уморено. — Виждат я все no-рядко. Говори се — продължи Вероний, — че Нерон ще посети Бая. Бръчките изчезнаха от лицето на Агрипина и то стана гладко и свежо като на младо момиче. — Той ще ме посети — прошепна тя, — или ще ме покани във вилата си. Ще видите. Вероний продължи пътя си, а Агрипина трескаво започна приготовления. И най-после дочакахме събитието. Една галера спря до брега. Преторианци замаршируваха по белия прашен път и спряха пред главния вход на вилата. Носеха покана. Божественият Нерон, император на Рим, възнамеряваше да отпразнува празника на Минерва във вилата си в Бая и желаеше Агрипина, „най-добрата от всички майки“, да бъде негов почетен гост. Ако не я бях спрял, тя щеше да ги задуши от целувки. Двамата офицери преспаха във вилата с думите, че галерата ще отведе Агрипина и нейната свита през залива на другия ден. Вилата се преобрази: прислугата тичаше напред-назад, прибираше багаж в сандъци и ковчежета и ги сваляше на брега. Агрипина изпразни гардероба си, спореше яростно с Ацерония кои обувки да сложи и коя дреха ще подхожда най-добре за този случай. Аз пътувах с малко багаж — взех само туниката си, сандали, меч, писмени принадлежности и малко ковчеже с противоотрови за най-разпространените отрови. Освен това се сближих с двамата преторианци. Бивши центуриони от легионите в Германия, те се радваха да бъдат далеч от двора и да опитват най-доброто вино от избите на Агрипина, докато се приличат на слънце в градината. Представих се и им споменах, че баща ми е бил офицер във втория легион на Август. Поговорихме си известно време. Те бяха честни мъже, но се интересуваха повече от битки, жени и вино, отколкото от дворцовите скандали. Въпреки това научих нещо: беше им трудно да ме гледат в очите, а споменех ли Попея, млъкваха. Когато им напомних, че Агрипина е дъщеря на великия Германик, те се загледаха в лехите с цветя и билки. Това ми стигаше. Тези мъже не участваха в заговора, но имаха уши, мислеха бързо и долавяха подводните течения в двора. Върнах се във вилата и помолих домина да бъде предпазлива. Но тя беше в едно от августейшите си настроения. — Парменон, държиш се като стара рибарска съпру