Пол Дохърти Вечната маска на смъртта       На моите чудесни деца Ашли, Бен и Стефани с цялата ми любов, татко. (г-н Филър)       Исторически личности   Диоклециан: старият император, вече абдикирал. Максенций: бивш император на Западната империя, победен и убит от Константин при Милвийския мост. Константин: новият император на Западната империя. Елена: майка на Константин, императрица и августа. Лициний: император на Източната империя.     Имперски служители Анастасий: християнски свещеник и писар, секретар на Елена. Бур: германски наемник, началник на телохранителите на Елена. Крис: управител на двореца.     От вила „Хортензия“ Атий Енобарб: търсач на мъртъвци, поддръжник на император Максенций. Друзила: държанка на Атий. Фронтин: освобожденец на Атий.     От Палатинския дворец Макрин: трибун, бивш командир на нощната стража в Целийския квартал. Юлий Филип, Лукреций Нарс, Гемел Север, Петилий Гавин: търсачи на мъртъвци, поддръжници на Максенций, работят заедно с Атий Енобарб.     От християнската църква Милтиад: папа, епископ на Рим. Силвестър: помощник на Милтиад, главен свещеник на християнската общност в Рим.     От „Магариците“ Полибий: собственик на кръчмата. Попея: негова любовница. Океан: бивш гладиатор. Януария: слугиня. Клавдия: племенница на Полибий. Муран: гладиатор. Симон: Стоика. Петроний: Сводника. Салуст: Издирвача. Калигула: котаракът на кръчмата. Извинявай: прислужник в кръчмата. Торкват: бръснар. Спретнатия Нарцис: балсаматор. Меркурий Вестителя: вестоносец на кръчмата. Белатон: специалист по обучение на кучета, собственик на кучето Пугна. Тит Лабиен: управител на театралната трупа „Сатирикон“. Целад: готвач в кръчмата.     От Целийския квартал Улпий: банкер. Ахилей, Нерей: нощни стражи.     От „Домът на Изида“ Домина Агрипина: съдържателка. Силвана: слугиня. Ливия: една от взетите от Тулиевия затвор жени.     От Циркус Максимус Скорп, Павзаний: състезатели в надбягвания с колесници.     От Субура Господарят Харон: самозван вожд на подземния свят на Рим. Цереб: помощник на Харон. Хеката: вещица от спътниците на Харон. Деций: един от следовниците на Харон.     Въведение   По време на процеса срещу Христос, Пилат, както разказват Евангелията, поискал да освободи затворника. Спрял го викът, че ако направи това, „няма да е приятел на Цезаря“. Според коментаторите Пилат усетил заплахата. Дори римският наместник и държавните чиновници били най-внимателно наблюдавани от _agentes in rebus_, буквално „онези, които вършат нещата, извършителите“. Римската империя имала и военни, и цивилни полицейски сили и макар че двете се различавали в задълженията си, би било неточно да твърдим, че е разполагала с нещо като съвременните детективи или тайни разузнавателни служби. Вместо това императорът и водещите политици заплащали огромни суми на доносници и шпиони, които често трудно можело да бъдат контролирани. Както сухо отбелязва Уолсингам*: „Той не е бил съвсем сигурен за кого работят собствените му хора, за него или за опозицията.“ [* Лорд Франсис Уолсингам (1532–1590), наричан още „баща на британското разузнаване“, създал в Лондон школа за шпиони, където випускниците се набирали сред най-добрите студенти в Оксфорд и Кеймбридж; според някои разкрил, а според други — провокирал серията заговори срещу кралица Елизабет I, които пратили на ешафода нейната съперница за престола, шотландската кралица Мария Стюарт. — Б.пр.] _Agentes in rebus_ представлявали отделна каста сред ордата събирачи на слухове, доносници и понякога извънредно опасни шпиони. Те работели лично за императора и техните сведения лесно можели да сложат край на нечия обещаваща кариера. А това било често срещано явление през кървавия и изпълнен с интриги период от началото на IV в. след Христа. Император Диоклециан* разделил империята на Източна и Западна. Всяка част имала собствен император и негов помощник, носещ титлата цезар. Империята се задъхвала от икономически проблеми и от варварски нападения. Нейната държавна религия била заплашена от набиращата все повече сили християнска църква, чието присъствие се усещало във всички провинции и на всички социални нива. [* Гай Аврелий Валерий Диоклециан (ок. 245–313), римски император, издигнал се по пътя на военната служба. Установил домината, осъществил важни административни реформи. Жесток гонител на християнството през 303–304 г. — Б.пр.] В 312 г. младият военачалник Константин*1, с подкрепата на майка си Елена, британка по произход, която вече флиртувала с християнската църква, решил да завземе Западната империя. Той прекосил Италия и се срещнал със съперника си Максенций*2 при Милвийския мост. Според Евсевий*3, биографът на Константин, бъдещият император имал видение на кръст, под който стояли думите: _In hoc signo vinces_ — „С този знак ще победиш“. Константин, продължава разказът, заповядал на войските си да приемат християнския символ и спечелил блестяща победа. Той разгромил Максенций и го убил, а после потеглил срещу Рим. Така Константин станал император на Запада, а негов единствен съперник оставал Лициний*4, който управлявал на Изток. [*1 Константин I Велики (ок. 285–337) — римски император от 306 г. Възстановил единството на империята, водил политика на веротърпимост и издал през юни 313 г. заедно с император Лициний (308–324) Миланския едикт, който обявявал всички религии в империята за равнопоставени. Преместил столицата на империята във Византион, наречен в негова чест Константинопол. Той и майка му Елена са обявени за светци от християнската църква. — Б.пр.] [*2 Марк Аврелий Валерий Максенций (ок. 218–312), син на Максимин II, римски император от 306 г. — Б.пр.] [*3 Евсевий Кесарийски (ок. 264–340), християнски апологет и пръв историк на църквата, писал на старогръцки език. — Б.пр.] [*4 Флавий Валерий Лициний Лициниан (ок. 250–325) — римски император от 308 г., владетел на Източната империя от 313 г. след победата си над Максимин Дая, по-късно отстранен от Константин I. — Б.пр.] Под силното влияние на майка си, Константин поел юздите на управлението и започнал преговори с християнската църква, за да сложи край на вековните гонения. Но във всекидневния живот продължавали да властват интриги и убийства. В Рим те били ежедневие и специалните агенти били затънали в работа. Елена покровителствала християнската църква, но скоро разбрала, че интригите и убийствата там са също толкова разпространени, колкото и в двора…     Цитатите в началото на всяка глава са из „Животът на Константин“ от Евсевий, който е съвременник на Елена и нейния син. Бележката на автора в края на романа доизяснява историческия контекст на сюжета.     Пролог     Жестоко и безсмислено принасяне на човешки жертви.     Човекът, който обичаше да нарича себе си _Iudex_ — Съдията — се отпусна в наподобяващото трон кресло и отпи от бокала си ледено бяло фалернско вино. Той млясна одобрително и пак се вторачи в скелета, разпънат на дебелите дървени греди, закрепени в стената от червени тухли. Съдията вдигна тост към черепа и увисналата челюст, разглеждайки внимателно вече пожълтелите кости. Да, помисли си той, това се казва наистина добре свършена работа! Гвоздеите бяха майсторски забити между костите на всяка китка — през онези малки пролуки, толкова удобно пригодени за такъв ритуал. В края на краищата един гвоздей, пробил дланта на ръката, е безполезен; жертвата се мята, бори се, гвоздеят пробива меката плът и се измъква. А един добре изострен железен гвоздей във всяка китка я задържа здраво. Същото се отнася и за краката. Вярно, размишляваше Съдията, така беше по-трудно. Той бе закрепил малко дървено трупче към гредата, преди да закове по-големия шип в пролуката между костите на глезените. Всичко това беше направено, преди смесеното с упойващи билки вино да престане да действа и жертвата да си върне съзнанието. О, това беше прекрасно! Ужасът, изненадата, силното страдание, виковете и клетвите, молбите и хленчовете! Съдията беше слушал това много дни, докато гледаше как жертвата му бавно умира, как кръвта се стича от раните; наблюдаваше усилията й да диша, да се изтръгне от гвоздеите, гледаше как се мята и широко отваря уста, за да поеме дъх в горещия въздух на онова подземие. Съдията взе друг бокал от червена глина и отпи малко „мулсум“, подсладено с мед вино, докато мислеше за храната, която щяха да му поднесат по-късно тази вечер в любимата му гостилница. Да, този път щеше да избере агнешко и може би съселче, или печено прасенце-сукалче с хрускава кожичка. Отново се загледа в прикования към дървото скелет. — Направих някои проучвания — промърмори Съдията, сякаш разговаряше със стар приятел — как да съхраня костите ти. То е нещо като смола, макар че излезе по-скъпичко. Защото искам да продължа да те посещавам и да се връщам към старите спомени… Той си пое шумно въздух и се вторачи в грубата рисунка на стената вдясно от разпятието. Очертана с черен въглен, картината изобразяваше двама гладиатори, които се сражаваха помежду си, докато зад тях, една жена, завързана за стълб, бе заплашвана от чудовищен лъв с черна грива. Край жената художникът бе изписал думата _Christiana_, християнка, и Съдията се запита кой ли я е нарисувал. Някой, който се е криел тук? Доста ясно можеше да си представи историята: единият от гладиаторите трябваше да убие другия, преди да се хвърли да защитава жената от лъва. Съдията размишляваше дали двамата гладиатори не са я обичали. Дали единият от тях щеше да приеме бърза смърт, та другият да я спаси в отчаян двубой, разбирайки, че от неговото умение зависят два живота? Наистина ли са били християни, запита се Съдията. Истинска ли беше историята, нахвърляна от художника върху стената? Наследство от преди няколко години, когато императорите Диоклециан и Максенций свирепо преследваха новата вяра? — Дааа — прошепна към разпънатия скелет Съдията, — как се върти колелото, а? Новият император и неговата деспотична майка Елена сега покровителстват вярата на робите и простолюдието!… Съдията осъзна, че гласът му отеква, затова остави бокала и се замисли, притиснал пръсти върху устните си. Християнството се бе появило от катакомбите и други потайни места, за да внуши уважение към себе си и да бъде покровителствано от Големите в Рим. Те дори му бяха дали някои от храмовете и земите на старите богове, а техният понтифекс* Милтиад и неговата сянка, презвитер Силвестър, сега бяха редовни посетители на императорските дворци на Палатина**. [* Pontifex (лат.) — буквално „строител на мостове“. Ponlifex Maximus или „великият строител на мостове“ бил наричан върховният първожрец в Рим, а в християнската епоха и римският папа. — Б.пр.] [** Палатина — един от седемте хълма, на които е разположен Рим, където били резиденциите на повечето патрициански фамилии и императорските дворци. — Б.пр.] — Ето! — Съдията вдигна чашата си и смигна на скелета. — Всичко се промени в наше време, но дали ще се промени отново? — небрежно попита той. — Император Константин управлява Запада, Лициний — Изтока. Не! — Съдията се размърда в креслото си. — Съвсем скоро те ще трябва да потеглят на война, за да се реши кой ще бъде _imperator totius mundi_ — император на целия свят.     Съдията вдигна бокала за тост към скелета. Ставаше му все по-трудно да осъзнава, че тези останки някога са били човешко същество, изпълнено с кръв и страсти. Той се обърна към жалките вещи, струпани на купчинка под прикованите крака: гребени от чемширово дърво, от слонова кост и от коруби на костенурки, бели и пурпурни мрежи за коса, бронзово ръчно огледало, сребърни обици и гривна от червеникав халцедон. Съдията се смя, докато му потекоха сълзи. Спомни си как й я беше купил. Стана и закрачи из подземието, в което влизаше светлина единствено през наредени близо един до друг прозорци с железни решетки високо в стената, и спря до дълъг ковчег от полирано дърво, украсен със сложна и грижливо изработена резба, каквато той бе поръчал. Прокара ръка по стената му и усети йероглифите, криещи тайни молитви, с които изпращаха „ка“, душата на прекрасната млада жена вътре, през далечния хоризонт към вечния запад. Погали полираната повърхност на капака и се вгледа в лотосите и лилиите, резбовани върху него. Затвори очи и се наведе над ковчега, после ги отвори и се взря в наредените под балдахин гърнета върху прикрепената над него полица. Вдигна капака на ковчега, леко го наклони назад, отмести златоленените покривала и впи очи в онази, която наричаше своя Нефертити, великата и блестяща любов на живота му. Загледа се в красивите страни, правия нос, пълните червени устни и клепачите, почиващи леко като пеперуди върху кожата, която изглеждаше, сякаш е била посипана със златен прах. Бе наел най-добрия балсаматор в Рим. Искаше тя вечно да остане такава, каквато я познаваше: прекрасна, без никакви следи от страдания, с една вечна маска, която прикрива ужаса на нейната смърт. Понякога Съдията мислеше, че полудява. Животът толкова се бе променил! Бе намерил такова щастие, докато… Гневно се обърна и се върна към разпънатия скелет, отпи от виното си и плисна утайката върху страховитата гледка, към която толкова често се връщаше. Извърна се, но после пак приближи и се вторачи в празните очни ябълки, които някога горяха яростно и зложелателно, насочени към него. — Казват, че пак ще започне, но — изсъска той, — как би могло?…     Блудницата Фауста беше доволна от себе си. Бяха я поканили на вечерно пиршество, давано от банкера Улпий. Тя най-щедро почерпи пухкавото си тяло с три порции от глиганската плешка, четири от свинския бут и от бутчетата на крехкия заек. В голяма кърпа, която беше откраднала, сега носеше няколко печени дрозда, миди, парче сладкиш, чепки грозде, ябълки, лепкави смокини, гъби, резенчета от печена на скара гургулица. Всичко това тя стискаше здраво под опърпаната си сива наметка. Улпий, мислеше Фауста, докато ситнеше под съпровода на подрънкващите си евтини украшения, беше много щедър домакин. Бе поднесъл гъсто, тъмно опимийско вино, както и блюда, отрупани със свински ребърца, ливадни птици, половин кефал, цяла щука, нарязана на ивици змиорка и пилешки бутчета в сос с много подправки. От Фауста се изискваше само да се грижи за един стар търговец. Да го остави да опипва гърдите й, а после да приеме поканата му и да отиде при него на по-удобната му лежанка за още по-чувствени ласки. Фауста се съгласи с известно колебание, но в края на краищата си хапна добре и още по-добре си пийна. Тя спря и се облегна на една стена, за да пристегне връзките на сандала си, и изпод гънките на наметката й се показа гладък, добре намазан с благовонно масло крак, а навитата й на букли коса падна напред и покри лицето й. На търговеца това му се понрави; той похвали прическата й, докато се тъпчеше с намазано с мед и поръсено с маково семе съселче, последвано от запечени в сладко тесто дроздове, пълнени с орехи и стафиди. Когато вечерята свърши, Улпий я освободи. Фауста беше решила да стигне до кръчмата „Магариците“ в Целийския квартал, преди съвсем да мръкне. Скоро всички обитатели на подземния свят, крадците и разбойниците щяха да се измъкнат от скривалищата си в загнилите, зловонни мазета на големите _insulae_*, възвишаващите се като кули домове, разделени от спекулантите на безброй малки обители, тесни проходи и мрачни ъгли. [* Insula (лат.) — остров, така римляните наричали многоетажните жилищни сгради. — Б.пр.] Фауста с половин ухо се вслушваше в шумовете на нощта: крясъци и плачове, дрънкане на тамбурина, тракане на кастанети, едва достигащи до нея думи на някаква песен, кучешки лай в тъмнината, писукане на мишки. Искаше й се да си бе тръгнала по-рано. Спомни си надраскания надпис на стената на сградата, в която живееше: „Луд си да отидеш на вечеря, без да си направиш завещанието.“ Само богаташите в техните алени наметала, придружавани от тълпа слуги, които носеха факли и медни лампи, бяха в безопасност. Единствено боговете можеха да помогнат на онези, които трябваше да бъдат съпровождани от луната в небето или от слабия светлик на свещ със зорко пазено пламъче. Фауста тръгна, но спря на ъгъла на алеята. Покритата с мръсотия стена блестеше на светлината на димлива факла, прикрепена в нишата зад входа на дълъг тунел, който водеше към шумна кръчма. Изкуши се да влезе, но после се сети за „Магариците“ и трупата пътуващи артисти, отседнали на лагер край нея, както и обещанието на кръчмаря Полибий да ги нагости с охлюви, хранени с мляко и изпържени в масло. Въпреки храната, която бе погълнала и откраднала, устата й се напълни със слюнка. Тя мина край приличащия на тунел вход с гротескно голям пенис, издялан над прага. Надписите върху лошо осветената стена привлякоха погледа й: „Всички пияници от тази кръчма обичат Фруктий“; „Пиенето зависи от виното“, после един, надраскан със синя боя, прикова погледа й: „Пази се от Поругателя“. Гърлото на Фауста пресъхна, сърцето й затупка и тя веднага се вмъкна в една тясна ниша в стената, като се опитваше да овладее страха си. Прииска й се да има някого за придружител. Навярно можеше да убеди Улпий да й даде. Сега трябваше да се бори със сълзите си. Тези места бяха достатъчно опасни, но Поругателя — _Nefandus_ — както наричаха убиеца, който преди две или три години бродеше по тези тъмни, тесни улички, сега се бе завърнал. Мъж, който обичаше да убива блудници като нея. Фауста си спомни Калпурния, старата проститутка, която се беше превърнала в приносителка на лоши новини. Тя определено ужаси Фауста и другите „щерки на Изида“*, събрали се в неясната светлина на онази кръчма на улицата към Колизея, която често посещаваха проститутки и мъжеложци, бивши гладиатори, крадци и всякакви други отрепки, от които гъмжаха отходните канавки и тесните, вонящи улички на Субура**, където се намираха копторите на имперски Рим. [* Изида или Исет (егип. „трон“, „място“) — в египетската митология богиня на плодородието, водата и вятъра, символ на женствеността. — Б.пр.] [** Субура — квартал на низшата класа в Рим, в началото малко селце, вляло се после в големия град. Бъдещият диктатор Юлий Цезар също е живял там. — Б.пр.] Калпурния беше пълна с разкази за Поругателя, ужасния образ, който по времето на управлението на стария император… кой беше той? А, да, Максенций, когото днешният император Константин беше победил при Милвийския мост. Фауста загриза върха на нокътя си. Беше научила тези имена от войниците от градския гарнизон, които бе забавлявала. Неочаквано някакво куче нададе вой. Стресната, Фауста погледна към небето. Ловджийска луна, така я наричаха. Тя внезапно се почувства изтощена, уморена да бъде изплашена, да се крие като някакво ужасено създание в тази тясна уличка, която вонеше на урина и всякакви други нечистотии. Долови звук, затаи дъх и се вторачи. Нищо! И все пак ужасът продължаваше да се надига в нея. Беше чула слухове, че Поругателят пак се е появил. Една от сестрите й от „Домът на Изида“ беше намушкана и убита по най-ужасяващ начин. Чуха се гласове. Отново преизпълнена със страх, Фауста се взря пред себе си, но това бяха само Ахилей и Нерей, _vigiles_* на квартала, които крачеха по тясната уличка, като разговаряха и се смееха. Бяха ли я забелязали? Фауста се приготви да пристъпи напред и да ги поздрави, но си спомни тяхното нахално, самоуверено държание и грубия начин, по който подигравателно задяваха нея и другите момичета. Тя промени намерението си. Вместо това се отдръпна още по-навътре в нишата, отвори една торбичка, прикрепи я към връвта около китката си, изтръска няколко капки слаб парфюм и ги размаза по лицето си. Домина** Агрипина, господарката на публичния дом, непрекъснато повтаряше, че жените имат едно оръжие и винаги трябва да са готови да го използват. Фауста отдавна възнамеряваше преди да стигне в „Магариците“ да си потърси клиент и да припечели няколко монети. Междувременно реши да остави двамата стражи да отминат. Сви се по-дълбоко в сенките. Ахилей и Нерей продължаваха да се смеят за нещо. Отначало Фауста помисли, че се канят да спрат и се взря в тясната уличка, но те отминаха и продължиха пътя си. [* Vigiles (лат. „бдящи“) — нощни стражи. — Б.пр.] [** Domina (лат.) — госпожа, господарка. — Б.пр.] На улицата настъпи тишина. Фауста разбра, че разполага само с мигове, преди да се появят други хора. Тя се измъкна от нишата и като пристъпваше леко с обутите си в сандали крака, побягна надолу по тясната уличка и свърна зад един ъгъл. От другия край на улицата отекваха суетня и шумове; светлините от една кръчма примигваха в мрака. Трябваше да иде там. Стигна до ъгъла и се канеше да пресече, когато някакъв звук я накара да се обърне. — Клиент ли търсиш? От сенките изникна мъж. Носеше алена наметка като офицер, на главата си имаше блестящ шлем; поради широките предпазители на страните Фауста не можеше да види лицето му, но на престорената й усмивка той отвърна с подрънкване на монети. Фауста се успокои. Беше си намерила клиент! Тя приближи към офицера, който се обърна и тръгна надолу по улицата, после сви в един тесен проход между сградите. Фауста затвори очи и простена. Облегна се назад и усети острите камъни на стената зад гърба си. Все пак последва клиента си в тъмното. Мъжът се обърна и пристъпи по-близо. Фауста го загледа. Отвори уста, за да изкрещи пред ужасната маска на лицето му, но един нож прободе корема й, докато груба ръка стискаше рамото й…     Във вила „Хортензия“, която бе построена на собствена земя зад Аврелиановата порта, водеща към Виа Апия*, Друзила, компаньонка в леглото и прислужничка на архитекта Атий Енобарб, отчаяно се беше вторачила в голямата дъбова врата, здраво заключена отвътре. Кокалчетата на пръстите й бяха почервенели от чукането и тя започна да изпада в паника. Погледна към освобожденеца** на Атий, Фронтин. [* Виа Апия или Апиевият път — един от главните пътища на Древния Рим. — Б.пр.] [** Освобожденец — в древния Рим, бивш роб, запазил връзката си със своя предишен господар, според така наречената патронатна зависимост. Тя включвала задължението някогашният роб да поддържа господаря си, да продължава да работи безвъзмездно за него и да му демонстрира почитта си. — Б.пр.] — Какво можем да направим? — проплака тя. — Толкова пъти похлопах! — Наведе се и надникна през ключалката. — Заключена е отвътре, ключът още е там, нали? Фронтин също разгледа ключалката. — Да — въздъхна той. — Ключът е вътре! — Знам, че господарят скоро се върна от Рим — пак проплака Друзила. — Изморен е, но… Фронтин, набит мъж с груби черти на лицето, чиито малки очички бяха почти скрити от гънки тлъстина, поклати плешивата си глава и изтри потта от бръснатото си лице. — Не знам защо господарят се крие там — каза той. — Още откакто се завърна, се е затворил вътре. Рядко излиза. А сега и това! Фронтин се обърна и тихичко изруга. Друзила го чу как минава през галерията и се изкачва по стъпалата на вътрешния двор. След малко се върна и доведе със себе си един як роб, един коняр, един слуга и едно момче от кухнята. Четиримата носеха тежка пейка; под наставленията на Фронтин те започнаха да блъскат по вратата на стаята. Друзила се надяваше че това поне ще събуди господаря, но блъскането продължаваше, а отвътре не се чу никакъв звук. Сърцето й се разтупка. Беше толкова доволна, че Атий се е върнал; добър господар, въпреки че имаше странни навици и желания в леглото. Все пак той беше доволен от нея, въпреки че бе започнал да става затворен и настояваше да живее тук, в тази укрепена стая. Нямаше друг вход, само решетка в стената, през която да влизат въздух и светлина. Блъскането продължи. Слугите, целите в пот, ругаеха и люшкаха пейката напред и назад. Нито вратата, нито пейката показваха признаци, че поддават. Фронтин им изкрещя да вложат повече сила. Плувнали в пот, мъжете напрегнаха сили още повече и блъскането отекна през оградената с камъни галерия като нестройно бумтене на барабан. В другия край до стъпалата се бяха събрали още слуги и роби. Светеха фенери, лампи и факли. Друзила се закашля от носещите се валма черен дим. Тя разбра, че първата й паника не е била безумен изблик. Атий винаги заключваше тази врата, за да пази в безопасност себе си и онова, което наричаше „своето драгоценно ковчеже «Ихтус»“*. [* Буквите, съставящи гръцката дума „ихтус“ (риба), съответстват на абревиатурата „Иисус Христос Божи Син Спасител“. — Б.пр.] С разтуптяно сърце и влажни от пот длани, Друзила се опита да си припомни какво беше споделил шепнешком с нея Атий. Бе се върнал от пътуванията си из империята, целият напрегнат и затворен в себе си, като шумно изразяваше гнева си, че старият начин на живот умира и тихичко ругаеше императора и августейшата му майка Елена. Друзила наистина се плашеше. Императорските шпиони щъкаха навред, безбройни като бълхи в завивка. Друзила не разбираше какво се случва. Искаше само Атий да е в безопасност и да си запази благоразположението на двора. Той обаче бе станал саможив, остана във вилата и се заключваше в стаята си. Хранеше се предимно през нощта, винаги сам, и пиеше твърде много неразредено вино. Понякога викаше Друзила в леглото си, но винаги ставаше едно и също: той просто лежеше, погълнат от други мисли, без всъщност да й обръща внимание. Кога се беше върнал? Друзила притвори очи. Преди две седмици? Атий се бе затворил в себе си. От императорския дворец пристигаха вестители, които го призоваваха на една или друга среща; Атий винаги се преструваше на болен. И сега това! Гърлото на Друзила пресъхна. Атий винаги се беше гордял, че е от старата школа и се унасяше в спомени за древните републиканци като Катон*. Дали не бе решил да напусне живота достойно по примера на някои от древните римляни? Веднъж заплаши, че ще си пререже вените, след като притъпи сетивата си с няколко бокала вино. [* Катон Млади, Марк Порций Утикийски (95–46 пр.Хр.) — древноримски политик, републиканец. В 62 г. пр.Хр. трибун, в 54 г. претор. Противник на Цезар, след чиято победа се самоубива. — Б.пр.] Друзила гледаше, докато вратата поддаваше и здравите панти започнаха да се късат. Дървото около масивната ключалка започна да се пропуква. Фронтин крещеше на слугите „По-силно! По-силно!“. Мъжете вече бяха хванали ритъма. Жулещата ръцете им пейка уверено се устремяваше напред и после назад. Последва пронизващ слуха трясък и вратата провисна на една от пантите. Още един удар и тя поддаде напълно, рухвайки назад с грохот. Фронтин веднага заповяда всички да отстъпят, но Друзила не го послуша. Тя бе подчинена на Атий, а не на неговия освобожденец, и затова влезе първа в полутъмната стая. Лампите едва-едва светеха, повечето бяха угаснали. Само една, поставена върху голямата дъбова маса, зловещо мъждукаше. Атий не се виждаше никъде. Друзила се взря в другия ъгъл, където беше леглото му. В това време Фронтин вече бе огледал ключалката, прекрачи прага и каза на Друзила да търси драгоценното ковчеже на писалището. Друзила го чу как простена в тъмнината. — Много късно! — прошепна той. — Друзила! Тя се обърна. Отначало не съзря нищо нередно. Атий лежеше на леглото с обърнато към стената лице. После забеляза, че дясното му око е отворено. Тя бързо се върна, грабна лампата и я поднесе напред, сетне се вторачи, ужасена. Атий се беше прострял върху леглото. Забитата дълбоко в гърба му кама с дълго острие бе угасила живота му.     Глава първа     Около пладне Константин каза, че е видял със собствените си очи символа на кръста да свети в небето над слънцето с надписа: „С този знак ще победиш!“     — Ще успее! Ще успее! Скорп, обичаме те! Викът отекна като грохот от гръмотевица, надигайки се към двата древни хълма, Палатин и Авентин, между които като в люлка се намираше _Circus Maximus_*. Природата сякаш съзнателно ги бе създала заради безумно опасното надбягване с колесници с четири коня, което щеше да започне сега. На южната страна на цирка се издигаше _cavea_, сгушената в страната на хълма трибуна, предназначена за зрители. Долните редици от мраморни блокове бяха за сенаторите и конниците**, следваха редици дървени седалки; най-горе имаше седалки от вулканичен туф, изсечени в хълма за сто и петдесет хилядната тълпа, нахлуваща през мраморните арки на входовете. На другата, северната страна на цирка се възвисяваше мястото, отредено за Господарите на Рим, Любимия на Бога Константин, император на Запада и майка му Елена, _Gloria Purpurae Atque Caudium Mundi_, „Славата на пурпура и Радостта на света“. Обаче Любимият на Бога и Радостта на света не бяха особено щастливи. Двамата се бяха отпуснали в своите инкрустирани със сребро и драпирани в пурпур, наподобяващи тронове кресла, и с празни погледи гледаха долу колесниците, препускащи по насипания пясък, който проблясваше, когато слънчевата светлина паднеше върху слюдестите му песъчинки. [* Circus Maximus (лат.) — Големият цирк. — Б.пр.] [** Equites (лат.) — съсловие в древния нареждащо се след това на патрициите. — Б.пр.] Императорът и майка му сякаш напълно бяха забравили за четирите колесници, появили се от _carceres_, дълбоките, подобни на пещери помещения в западната страна на цирка, където се намираха конюшните и помещенията на водачите на колесници и техните помощници. Императорската двойка разсеяно гледаше _spina_, дългата стена, която пресичаше арената. Колесниците трябваше да препускат около нея и да завиват при _metae_, позлатените бронзови стълбове, които се издигаха в двата края на стената и бележеха началото на следващата обиколка. По средата на стената се издигаше обелискът на египетския фараон Рамзес II, плячкосан от Египет — мрачно напомняне как славата на империята може скоро да помръкне и как ограбеното от една династия лесно може да се превърне в плячка на друга. Наистина, императорът и майка му изглеждаха потънали в себе си от момента, когато квадригите, колесниците с четири коня, великолепни със своите обсипани със скъпоценности обкови, се появиха изпод арките и се подредиха зад въжето, което бележеше старта. Всяка от четирите колесници представляваше една от градските партии: белите, сините, зелените и червените — пламенни привърженици на надбягванията. Конете с венци на главите ровеха с копита земята, опашките им бяха високо вдигнати във въздуха заради пристегнатите в тях възли, гривите бяха украсени с плат с перли по него, върху кървавочервените им нагръдници имаше прикрепени свещени емблеми, а юздите бяха украсени с панделки в цветовете на партиите им. Във всяка колесница стоеше кочияш, късата му туника беше също в цвета на партията му, бедрата му бяха обвити с платнени ленти със същия цвят; босите му крака с пръстени по пръстите здраво се опираха върху посипания с пясък под на колесницата. На главата си носеше богато украсен шлем с поклащащи се пера. Юздите на конете бяха обвити около китките му, а на лявата ръка имаше привързана с лента кама, за да ги среже, ако се случеше някакъв инцидент. Надбягванията тъкмо бяха започнали, когато се стигна до инцидент. Главк от зелените, нетърпелив да подкара четириконната си колесница около стълбовете на стената, отчаяно се мъчеше да овладее излезлите от контрол жребци и да ги накара да завият. Той не успя да прецени точно, блъсна се в един стълб и, както казва поетът, „завърши надбягването с тъмните, прашни коне на Смъртта“. Сега Скорп от сините водеше във втората обиколка, колесницата му отскачаше, колелата бързо се въртяха, четирите черни коня, покрити с пот, сякаш нямаха търпение да стигнат завоя, докато тълпата отново избухна във възторжени викове. Константин обаче само гледаше с полуотворена уста и оцъклени очи, докато Елена, „Славата на Пурпура“, внимателно изучаваше сина си. Не я интересуваше кой цвят ще победи. Беше въвлечена в една друга надпревара и вярваше, че е добре обучена и ще съумее да я спечели. Елена се бе настанила в трона, облечена само в бяло като весталка, и с пурпурна наметка около раменете. На ушите, врата или пръстите й не проблясваха скъпоценности. Нямаше нищо, което да отвлича вниманието от нейното продълговато, бледо лице, украсено само с големите изразителни очи, които толкова бяха пленили бащата на Константин, когато, както се мълвеше, той бил амбициозен армейски офицер, а тя — дъщеря на кръчмар. Разбира се, сега никой не смееше и да продума за това. Елена беше многообичаната Августа, която изцяло властваше над сина си — отношения, които възнамеряваше да запази и в бъдеще. Тя се върна към действителността, когато Скорп вече водеше и премина край колоните, за да започне третата обиколка на стената. От седемте сиви бронзови яйца на техните пиедестали, изрязани във форма на риба, с които се отчита броят на обиколките, вече бяха свалени четири. Скорп, любимецът на Рим, с яркоцветен шлем, който блестеше на слънцето, се подпря, за да устои на тръскането на колесницата, умело опъна юздите и насочи четирите лъскави черни коня по-близо до стената. Шампионът беше решил да затрудни съперниците си и да ги държи от външната страна, заслепени от виещия се прах. Константин несъмнено е объркан, размишляваше Елена — твърде много вино, печено свинско и виещи стан млади куртизанки! Беше време синът й пак да се върне към обучението. Тя се обърна и ослепително му се усмихна, той отвърна ядно на погледа й, леко изпъкналите му очи бяха зачервени по краищата. Елена забеляза небръснатите му страни и леко влажните устни. Константин се канеше да протегне ръка към бокала с фалернско вино. Елена шумно разгъна ветрилото си и енергично започна да си вее. Тя докосна черните си букли и заплашително го изгледа над горния край на ветрилото. Императорът шумно въздъхна, свали ръката си и се отпусна като нацупен ученик с издадена напред долна устна. Елена пак затвори ветрилото. Да, Константин беше надебелял! Е, през септември обикновено нямаше празници и официални случаи, и той би могъл да се поупражнява с Муран, прочутия бивш гладиатор и — Елена направи гримаса — навярно любовник на нейното „мишле“ Клавдия. Елена присви очи, пое дълбоко въздух, безучастна към дрънченето на колесниците, трополящите копита, виковете и крясъците на тълпата, постоянните отблясъци на слънцето по бронза, златото и среброто. Тя прокуди всичко онова, което я разсейваше, дори пронизителния смях на глупавата, празноглава жена на банкера Руфин, седнала точно зад нея, и потъна още по-дълбоко в мислите си. Константин хвърли бърз поглед вдясно. Добре, помисли си той, майка ми се забавлява със сложните си кроежи и тайни планове. Императорът вдигна бокала с вино и вдъхна топлия аромат на Кампания, такова желано облекчение от пълзящата воня на гарума, любимия рибен сос на поданиците му, които бяха насядали горе с дървени паници, в които вдигаше пара храна от импровизираните готварници в аркадите на цирка. Константин отпи голяма глътка. Имаше нужда! Освен това имаше нужда да помисли и обмисли, да крои планове за онова, което майка му наричаше _res secretissima_ — най-тайните работи, а както винаги — и за онзи Лициний! Константин скръцна със зъби и отново отпи от бокала. Две години бяха минали, откакто бе победил съперника си Максенций при Милвийския мост, бе завзел Рим и се бе обявил за император на Запада, делящ света със съперника си Лициний, който се спотайваше в Никомедия отвъд пролива на Византион. Константин беше решил да сложи край на това. По-късно тази година, когато жътвата приключеше и захладнееше, легионите му щяха да потеглят на изток, бойните му галери щяха да проучат крайбрежната защита на Лициний. Щеше да унищожи Лициний, както преди време Лициний се беше опитал да унищожи него. Константин притвори очи и си спомни императорската вила в Бая*, залеза на слънцето, прохладния ветрец. Ясно помнеше онази фатална вечер. Беше хапнал леко — ароматна лещена супа със затоплено вино, и се смееше на пътуващата трупа клоуни. Бяха бутнали перуката на един, докато други двама бяха килнали своите настрани. Константин гледаше мимовете и с половин ухо долавяше как градинарите подострят пръти за лозите или плетат нови кошери. Смехът внезапно спря. Двама от актьорите забързаха към него. Това вече не беше игра или гуляй! И двамата бяха въоръжени със закривени ками. Константин не беше толкова пиян, на какъвто често се преструваше, ритна стол към единия от убийците, изправи се да срещне другия и се сблъска с него като борец на арената. Беше реагирал по-бързо дори от телохранителите си. Заговорниците бяха заловени. Трима мъже и една жена. Константин лично разпита мъжете, които бяха вързани за колове в градината. Там слагаха нагорещени чинии върху гърдите им, после ги вдигаха и отлепваха с тях кожа и плът и оставяха отворените рани да зеят, за да пъхат в тях горящи въглени и да ги поливат с урина. И тримата признаха, че са убийци, пратени от Лициний. Бяха се снабдили с подправени препоръчителни писма до столника, уреждащ пировете. Константин заповяда този нещастен придворен да бъде вързан за опашката на кон и да го влачат от Бая до Рим. Когато сарматските наемници стигнаха в околностите на града, от него беше останал само един крак. Тримата убийци бяха разпънати на кръст, а съучастничката им изпратиха в Колизея. Там съблякоха дрехите й, завързаха ръцете й отзад и я качиха на гърба на див бик, който щеше да я блъска и премята, докато накрая я набоде на рогата си. Това беше открит отговор на Лициний, че заговорът му се е провалил! [* Бая — град в древна Италия, близо до Неапол. — Б.пр.] Константин започна да гризе кокалчетата на пръстите си и ядосано огледа императорската ложа. Заговори, заплахи, изнудвания! На кого може да се довери? На знаменосците, личните му телохранители с техните бели и пурпурни туники и блестящи брони, с кожите на мечки, вълци и пантери, които красяха главите и раменете им? Въпреки че всички тези мъже се бяха сражавали за него при Милвийския мост… На банкера Руфин и облещената му, шумна жена? След като беше отдал имуществото и живота си, дома и богатството си на звездата на Константин, ако императорът паднеше, Руфин сигурно щеше да го последва. На Крис, плешивия управител на двореца с педантично присвитите устни и малките кръгли очички? Странен човек беше този Крис! Говореше се, че се занимавал с тъмни изкуства. Носеха се приказки, че можел да чува черните жаби, квакащи в Стикс*. Мъж, който се криеше зад веселията и плътските наслади и все пак, ако беше вярно, по пълнолуние принасял в жертва черна овца сред кипарисите в императорските градини. Тогава от жертвата с писъци изскачал дух с огнена опашка и поемал да дири Древната Хеката.** Или това бе само злобна мълва? Крис си беше създал много врагове. Бе се самопровъзгласил за поет и мъдрец. Веднъж един могъщ царедворец го запита защо не му изпрати една от поемите си да я прочете. [* Стикс — реката на забравата в подземното царство. — Б.пр.] [** Хеката — в гръцката митология богиня на мрака, нощните видения и чародейството. — Б.пр.] — По-добре ти ми изпрати някоя от твоите! — отвърна управителят на двореца. Не, Крис имаше премного врагове, за да се осмели да измени на императора. А останалите? Бур, славата на Германия, застанал от другата страна на Елена с ръка върху дръжката на меча, с дебели панталони и наметнат с рунтава меча кожа въпреки есенната горещина? Константин тихичко се изсмя в себе си. С чорлавата си коса и брада Бур приличаше на див звяр от родните му тъмни гори. Той и неговите грубияни имаха един само бог, бяха предани, верни и живееха само за един човек — за Елена. А другите, седнали зад него? Константин бързо погледна през рамо. Придворните, ласкателите и държавните чиновници бяха погълнати от надбягването, стиснали в едната ръка залозите си, а в другата талисмани за късмет. Слуги на момента, размишляваше Константин, като изключим групичката, настанила се от лявата му страна и сред тях — Силвестър, могъщият съветник на Милтиад, епископа на Рим, който предявяваше претенции за духовна власт над всички християни в империята, а и отвъд нейните граници. Константин неспокойно се размърда. Беше нащрек спрямо християнството, религията на робите, които вярваха, че един разпънат на кръст евреин е въплътеният Бог. Все пак и Елена вярваше в това, ето и онези видения, които сам беше имал преди Милвийския мост… Каква беше истинската причина за тях? Връхлитащата го болест — резултат от умората, неразреденото с вода фалернско? И все пак видението, блянът или каквото там беше то, обещаваше на Константин победа, ако приемеше кръста и символа на християнската религия _chi-rho_*. Той ги прие и победи! Константин обеща търпимост на християните и те излязоха от укритията и катакомбите в Рим и отвсякъде другаде. [* Chi Rho (гр.) — първите две букви от гръцката дума Christos „помазаник, помазан“, превода на еврейската дума със същото значение Mashiah или Месия, личност с божествена мисия като свещеник, пророк или цар. Свързва се с Иисус, наричан от последователите му Христос, Син Божи, Изкупител на човешкия род. — Б.пр.] Той наистина се изненада, когато разбра колко много сенатори и конници тайно изповядваха тази нова религия, разпростряла се като заплетено коренище на всички равнища на имперското общество и извън него. Елена бе убедена, че християнството е основата на нова империя. Императорът се изправи в креслото си. Може би и на нов град? Той бързо погледна към майка си, все така погълната от собствените си мисли, после се обърна към арената при следващия рев на тълпата. Отново хвърли поглед през рамо и долови погледа на Клавдия, „мишлето“ на Елена — нейни „очи и уши“. Защо майка му я беше поканила тук? Заради смъртта на Атий? Или заради заплахи от изнудване? Но тази тема беше прекалено деликатна. Константин примигна и погледна надолу. От другата страна на стената, сред дрънченето на дърво, стомана и бронз, сред кълба прах, Скорп водеше пред гърка Павзаний, който, в сребърен шлем и пурпурен плащ, се носеше с грохот зад него с великолепните си дорести коне. Константин отпи от бокала и пак се запита защо майка му е поканила Клавдия. Погледна бързо с ъгълчето на окото си. Добре, Елена продължаваше да се рее в тайните покои на собствената си душа. Може би трябваше да изпие още един бокал вино. Елена не се възпротиви на това, че Константин пие. Щеше да го скастри по-късно и щеше да се опита да го убеди да слезе в двора за гимнастически упражнения. Сега мислите й бяха заети с Лициний и неговите заговори в Никомедия. Синът й беше по-добър пълководец и подкрепата за Лициний отслабваше както в собствените му провинции, така и навсякъде другаде. Елена се беше погрижила за това. Християнската църква имаше пипала, които бяха проникнали в сърцето и на най-тайните съвети на Лициний. Императрицата се засмя. Лициний скоро щеше да разбере това, но щеше да бъде много късно. Нея повече я занимаваше въпросът какво ще се случи след това: нов Рим, нова империя, нова вяра, една религия, един Бог, един закон. Християнската религия можеше да го постигне, тя щеше да стане свързващата сила на новата империя. Вярно, унасяше се в мислите си Елена, хората малко ще се объркат кой е императорът и кой е върховният първожрец — Константин или епископът на Рим? Тя прехапа устни. Не би ли могло Константин да бъде и епископ на Рим? Интересна мисъл… Трябваше да попита Анастасий, глухонемия секретар, зает сега в тайния кабинет в Палатинския дворец да подготвя всичко за срещата, която щеше да се състои по-късно. Елена въздъхна. Това насочи мислите й към „мишлето“, Клавдия, с нейното сладко обло личице под гъстата черна коса; крехка, приветлива, спретната и непретенциозна, с изключение на онези очи, черни и страстни, и пъргавия ум зад тази невинна маска: съвършен _agens in rebus_! Наистина, беше една от най-добрите. Елена имаше нужда от нея. Трябваше да измъкне Клавдия по-надалеч от онази пъстра паплач, която вдигаше врява в кръчмата на чичо й Полибий край Флавиевата порта… Вдигна очи и се загледа над арената, без да чува виковете и радостните възгласи, когато свалиха още едно голямо бронзово яйце. Оставаха още две обиколки. Тя се вгледа в морето от лица. Някъде на горните редове, стиснали костените си пропуски, трябваше да бъдат Полибий и неговата шайка постоянни посетители на „Магариците“. Елена се обърна да заговори сина си, после промени намеренията си и се сети за Поругателя, онзи подъл убиец, който бродеше из мръсните улици и тесни проходи на Целийския квартал. Питаше се дали Клавдия знае нещо за това. Имаше обаче един по-неотложен въпрос: тайнственото убийство на Атий Енобарб. Дали смъртта му не заплашваше нейния блян за един нов Рим? Дали не беше препятствие към _res secretissima_, най-тайното нещо? Елена се обърна към арената. Верни ли са историите, питаше се тя. Дали галилеецът Петър, най-близкият приятел на възкръсналия Христос и първи епископ на Рим, е бил разпънат на кръст с главата надолу на това място? Дали трупът му е бил погребан тайно близо до мястото на екзекуцията? Внезапен рев откъсна Елена от мислите й. Тя погледна надолу. Скорп се бе доближил премного до стълбовете и лявото колело на колесницата му навярно беше закачило колоната, защото сега криволичеше. Павзаний беше преминал край него и вече напредваше с грохот към финалната линия. Елена се наведе и разтърси рамото на Константин. — Знам, майко — обади се той. — Очаквай неочакваното! — Не, скъпи ми сине! — просъска Елена. — Следи за внезапната грешка, която може да погуби всичко! Вдигна глава и улови острия, немигащ взор на Клавдия. Да, помисли си Елена, докато кимаше на „мишлето“ си: не от злобата на враговете си трябваше да се бои, а от грешките на своите приятели. Елена трябваше да измине дълъг и опасен път. Благоразумието и бдителността бяха нейната сигурна защита срещу кървавите убийства и интригите. Пак се обърна назад. О, да, и Клавдия…     Клавдия леко се изкашля и се огледа из Херкулесовата зала в Палатинския дворец. Надбягването беше свършило, тълпата весело бе крещяла или дюдюкала в зависимост от това кой печелеше или губеше. Чуха се много викове, че надбягването е било нагласено. Клавдия всъщност не се интересуваше особено много от него. Вече се канеше да си тръгне, когато Бур, началникът на германските наемници, й даде ясно да разбере защо са я поканили в императорската ложа. Августата искаше да я види. — Знам! — изсъска Клавдия срещу ухиленото брадато лице на германеца, което вонеше на вино, месо и парфюм. Сега двамата бяха тук, седяха лениво, сякаш на интимно пиршество, въпреки че истинската причина за присъствието им най-вероятно беше някакъв назряващ проблем. Клавдия седеше пред „най-августейшата от майките“. От дясната страна на Елена се бе отпуснал Константин, със зачервено лице, полузаспал. Маска, помисли си Клавдия. Константин беше ленив, но много способен, капризен, но състрадателен. В много отношения роден артист, той би бил чудесно допълнение към актьорската трупа „Сатирикон“ на Лабиен, която лагеруваше край „Магариците“. Отляво на Елена седеше загадъчният Силвестър, в скромна туника и наметало. Беше ведър на пръв поглед мъж, но също актьор, помисли си Клавдия, човек, толкова опасен, колкото и Елена, и Константин, с бляновете си за този и отвъдния свят. Зад Августата беше вечно бдящият Бур, убиец до мозъка на костите си, а до него — глухонемият Анастасий, който говореше с очи на Клавдия и я предупреждаваше да внимава. Муран се беше настанил на стол до Клавдия с леко разкрачени мускулести крака. Бившият гладиатор вече бе свикнал на такива срещи, още повече, че сега беше назначен за телохранител на Силвестър. Това бе породило у Клавдия огромно облекчение — приемаше всичко друго, само не и арената! Клавдия се загледа във фреската върху стената зад Августата. Тя прославяше подвизите на полубога Херкулес, който крадеше червените крави от чудовищния крилат Герион и пращаше други гиганти обратно в огнените гробници на подземния свят. Клавдия въздъхна и премести поглед върху полираната маса от рядко африканско цитрусово дърво, украсена с теракотени орнаменти с цвят на охра. — Атий Енобарб — разчупи тишината гласът на Елена, — бивш центурион* в Двайсети легион „Виктрикс“** и до последно инженер и архитект. Чувала ли си за него? [* Центурион — началник на военна единица от сто души в римската войска, стотник. — Б.пр.] [** Victrix (лат.) — Победоносен. Всъщност прилагателното е в ж.р., „победоносна“, тъй като е съгласувано с думата за легион, която на латински също е от женски род. — Б.пр.] Клавдия завъртя отрицателно глава. — А за Макрин, бивш трибун* на нощната стража в Целийския квартал край Флавиевата порта? [* Трибун — в древния Рим лице, което стои начело на градска триба (или административна единица), по-късно наименование на различни изборни длъжности с политически характер. — Б.пр.] — Това е било преди да отида там, твое величество, може би чичо ми… — А за Фронтин — остро продължи Елена, — освобожденец на споменатия Атий? Клавдия реши да замълчи. — За Юлий Филип, Лукреций Нарс, Гемел Север, Петилий Гавин — декуриони* в същия Двайсети легион, всички инженери, архитекти и чертожници? [* Декурион — началник на военна единица от десет души в римската войска, десетник. — Б.пр.] — Двайсети „Виктрикс“?… — заекна Клавдия. — Нали това е бил един от легионите на Максенций в гражданската война срещу… — Срещу мен, техният законен император! — провлечено се обади Константин. — Двайсети беше гръбнакът на противника. — Той се прозя и разтърка лицето си: — Ако имаше начин, щях да разпъна на кръст всички тях! Клавдия кимна с разбиране. — Твое величество не разформирова ли легиона? — заекна Муран. Константин лениво се засмя и махна с ръка към майка си да продължи. — Двайсети беше разформирован — продължи с равен глас Елена. — Умният Анастасий е събрал всички сведения… Клавдия се усмихна на глухонемия, макар да подозираше, че императрицата не е получила всички сведения. Нещо в тази среща й правеше силно впечатление. Силвестър седеше съвсем мълчалив, докато Елена говореше далеч по-остро, сякаш искаше да подчертае неотложността на въпросите. — Както казах, Двайсети легион беше разформиран — продължи Елена, — но Атий и неговите командири не бяха наказани. — Тя бързо стрелна с поглед Силвестър, седнал като изваяна от мрамор статуя. — Разбираш ли, Максенций ги използваше като _scrutores mortuorum_. — Търсачи на мъртъвци? — На мъртви християни, ако трябва да бъда по-точен — Силвестър заговори след даден му от Елена знак. — Диоклециан и неговият наследник Максенций предприеха най-жестоките гонения на нашата църква, това ти е известно. Те искаха да ни унищожат до корен. Нападаха хекатомбите, разбиваха олтарите ни, поругаваха светилищата ни и… — Но търсачите? — настоятелно попита Клавдия. — Нашата църква… — В покритите с тежки клепачи очи на Силвестър блесна някакъв сарказъм, който се почувства и в гласа му. Той преднамерено прокарваше линия между себе и Клавдия; нейните родители бяха християни, а тя не. — Твоята църква? — попита със съмнение Клавдия. — Има преобилно свои мъченици и светци, те са нейното богато наследство. Клавдия кимна в знак на съгласие, макар че вътрешно простена. Крайната пристрастеност на Елена към реликви съгласно християнската традиция беше добре известна. Дори чичо Полибий й бе продал една! — Или би трябвало да кажа — Силвестър много внимателно подбираше думите си, — някои от тях! По времето на Нерон, преди около двеста и петдесет години, галилеецът Петър е бил разпънат с главата надолу в императорския цирк на Ватиканския хълм. По-късно бил погребан близо до мястото на екзекуцията. Петър беше основател на църквата в Рим. Неговият гроб е много ценен за нас. Той съдържа останките на човек, който е вървял с Христос. Този гроб подчертава силата на нашия понтифекс, епископът на Рим. Лицето на Силвестър започна леко да поруменява. Той гледаше без да мига Клавдия, която издържа погледа му. Сила! Клавдия знаеше точно накъде бие презвитерът. Един ден, може би дори много скоро, Силвестър можеше да стане новият понтифекс. Клавдия тайно беше работила с него като връзка между него и Елена. Тя и Силвестър добре се познаваха, макар че Клавдия не споделяше бляновете му. — Гробът на Петър беше пазен като голяма тайна — продължи Силвестър. — Той трябваше да бъде укрит от хора като Аврелиан, Север, Деций, Диоклециан и други императори, които желаеха да унищожат нашата вяра. Точното му място се знаеше от потомците на семейството, първо погребало останките на Петър. Може би са знаели и други, но само когато гоненията престанели, това тайно място щяло да бъде разкрито. В наше време — Силвестър нервно се покашля — тайната на блажения Петър се пазеше от един наш дякон, Валентиниан. Преди осем години обаче той изчезна. Или е избягал, или е бил убит по време на големите гонения. Никой не знае… Клавдия се канеше да започне да разпитва, но улови острия му поглед. Той й нареждаше да мълчи, поне за момента. — С Атий работеха и други — поде историята Елена, — които бяха назначени от Диоклециан и Максенций да търсят из Рим, да претърсват града за светилища и реликви на християнски мъченици, особено тези на Петър. Тъй като бяха инженери и архитекти, можеха да проникват в тайните подземни проходи, пещери и тунели. Те намериха някои гробове и ги унищожиха. — А този на галилееца? Силвестър примигна, когато Клавдия използва разпространеното название. — Никога! — Но те са преследвали Валентиниан? — Все пак очевидно никой досега не го е намерил. — Тогава защо запазихте живота на тези търсачи? В края на краищата, те са били послушни оръдия на Максенций. — Защото знаеха какво е било направено; може би знаеха повече, отколкото признаваха. — А какво са признали? — О, признаха, че са търсили гроба на Петър, но не са го открили — отвърна Силвестър. — Той си останал в тайна. Не знаеха също нищо и за Валентиниан, което беше странно. Валентиниан бе високопоставен в християнската общност. Ако е бил задържан и убит, би трябвало да останат някакви архиви, но ние потърсихме и не намерихме никаква следа. — Вярно — разпери ръце Елена. — Валентиниан може да е умрял от естествена смърт, може да е избягал, да е бил тайно отвлечен или тайно убит… — Значи — заяви Клавдия, — търсачите са признали, че не знаят нищо, но въпреки това провиненията им са били опростени, а правата — възстановени напълно. — Приехме ги в обятията си — изфъфли Константин, сякаш в просъница. — Като заблудени овци. Ние наистина вярвахме, че могат да ни кажат много, особено до момента, когато Атий беше убит преди три нощи. — Решихме да ги използваме — обади се Елена толкова бързо, че Клавдия се запита дали не се опитва да скрие нещо в потока от думи. Августата облиза устни, преди да продължи: — Атий и хората му бяха пратени към Хелеспонт*, за да направят план за повторното изграждане на града-крепост Византион**, който контролира проливите. Те се върнаха преди две седмици и бяха настанени тук в двореца, да подготвят записките си и да отговорят на въпросите, които имахме. Искахме да ги държим заедно. Бяха наглеждани от Макрин. Техният пазач е нещо като специалист в изкуството на войната. След завръщането им поведението на Атий стана странно. Престори се на болен, остана в дома си и не се присъедини към останалите в двореца. Никога не излизаше. През по-голямата част от времето стоеше заключен в една сигурна стая в приземния етаж на вилата си. Ако това продължеше дълго, щяхме да се намесим. Както и да е, преди три вечери любовницата на Атий, Друзила, се опитала да го събуди. Вратата на стаята му била заключена отвътре. Когато не й отговорил, Друзила извикала Фронтин, освобожденеца на Атий. Вратата била разбита и открили Атий мъртъв със забита в гърба му кама. Не открили нищо друго, освен че ковчежето „Ихтус“ липсвало. [* Хелеспонт — древно наименование на Дарданелите. — Б.ред.] [** Византион — древен град на европейския бряг на Босфорския пролив. В 324–330 г. на негово място по заповед на Константин Велики бил основан Константинопол, бъдещата столица на Източната или Византийската империя (от 1453 г. след завладяването му от турците се нарича Истанбул). — Б.пр.] — „Ихтус“? Елена направи гримаса. — Досега не знаехме колко е важно. Очевидно в него имало ценни книжа, вероятно нещо свързано със загадката около гроба на галилееца Петър. — Защо мислиш така? — Вчера вечерта… — Елена млъкна. — Ах, да, нали знаеш Колоната на тайните? Клавдия кимна. Кой не я знаеше? Големият железен сандък с форма на вълча муцуна с отворена уста, поставен в основата на Палатинския хълм, до оградата на двореца, за да приема анонимни сведения от всеки гражданин, желаещ да издаде тайните на някой друг — тази практика затрупваше с работа _agentes in rebus_ и _secretissimi_, очите и ушите на императора. Елена вдигна ръка и щракна с пръсти. Анастасий й връчи малък свитък, който Елена подаде на Клавдия. Пергаментът беше с добро качество, почеркът — спретнат и добре оформен. Писмото известяваше августейшите, че след загадъчната смърт на Атий Енобарб тайната, къде е гробът на галилееца Петър може да стане тяхна за три милиона златни солиди* в новоизсечени монети. Уговорката за продажбата можела да се осъществи веднага, щом августейшите огласят съгласието си и това на презвитер Силвестър в _bulla_**, поставена на Цезаровия форум. Уведомлението трябвало да гласи, че желаят да получат _aliqua sacra_ — някои свещени предмети. Писмото беше подписано цветисто — „Харон***, господар на подземния свят“. [* Солид — парична единица в Древния Рим. — Б.пр.] [** Bulla (лат.) — тук официално уведомление. — Б.пр.] [*** Син на Ереб и на Нощта (Стикс), който на черната си лодка прекарвал душите на мъртвите през река Ахерент (или Стикс) в подземния свят. — Б.пр.] Клавдия се засмя в себе си. Определено беше чувала името на този „император и цар“ на _inferni_* и на грабителите — на мрачния подземен свят на Рим. Харон беше вожд на банди разбойници, убийци, крадци и вещери, от каквито гъмжаха тъмните, вонящи тесни улички на града. [* От infernus (лат.) — долен, синоним на ада, в случая членове на подземния престъпен свят, името им тук може да се преведе и като „изчадия на ада“. — Б.пр.] — Значи — заяви тя, — Атий през цялото време е знаел тайната. — Както подозирахме… — А някой друг? — Може би другите търсачи, но ние още не искаме да ги плашим, ето защо те призовахме тук. Ти трябва да проучиш. — Елена се наведе напред, единият й крак потропваше върху пурпурноцветния камък, с който бе настлан подът. — Открий истината за смъртта на Атий. — Тя неудобно се размърда на мястото си, кресло с наклонен гръб, чиито ъгли бяха украсени с медни орнаменти, представляващи ангелски глави. — Ще се движиш между пантери, Клавдия. — Елена замълча, подбирайки внимателно думите си. — Атий и другите търсачи бяха членове на _Schola Lunae_, „Лунната школа“. Те почитат Диана, ловджийката, и носят на ръката си _signum purpurae calicis_, знакът на пурпурния бокал. Клавдия усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Стомахът й се сви и устата й пресъхна, но тя протегна ръка да успокои възбудата на Муран. Преди години Мелеагър, гладиатор с подобен знак на ръката, беше изнасилил Клавдия и убил красивия й, но малоумен брат Феликс, като ги изненада в едно самотно място край река Тибър… — Клавдия, Клавдия! — прошепна Елена. — Муран уби Мелеагър! Клавдия се взря в лицето на императрицата. Очите на Елена бяха меки и нежни. Маска? Тя бързо хвърли поглед към останалите. Константин се почесваше между веждите и я наблюдаваше през пръсти. Силвестър изучаваше пръстена на лявата си ръка, върху който се виждаше емблемата _chi-rho_. Останалите бяха доловили напрежението. Никой не помръдваше. Тишината се нарушаваше само от жуженето на пчела, която се въртеше над ваза от сандалово дърво със сладникав мирис. — Нямаме доказателства срещу другите — продължи Елена, — но подозираха Атий, че бил Поругателя. Клавдия зяпна и се откъсна от призрачните си спомени. — Убийствата на проститутки спряха точно преди славната победа на сина ми при Милвийския мост. — Елена си пое дълбоко дъх. — Атий със сигурност се държеше грубо с проститутките. Той беше известен сред тяхната гилдия — „Щерките на Изида“, и те се бояха от него. Той често посещаваше техните свърталища с други „търсачи“, ергени и вдовци; често са ги виждали там. Клавдия се опита да възстанови душевното си равновесие. — Мнозина го подозираха — прошепна Елена, — но нищо не беше доказано. Пратихме го във Византио