Уилям Шекспир Юлий Цезар*     [* Оригиналното название на трагедията е „The Tragedy of Julius Caesar“ — „Трагедия за Юлий Цезар“.]  

  Федър Лисицата и щъркелът     На никого недей вреди! Обидиш ли човека, знай: ти същото ще претърпиш! Че е така, разбира се от баснята: Разправят, лиса щъркела поканила на обед. В плитко блюдо сипала храна. Със клюна дълъг гозбата така и не опитал гостът. После той лисицата поканил. Ядене й надробил в гърне високо, тясно. Щъркът всичко си изял, а лиса нищичко да хапне не могла, напразно ближела гърненцето. Тогаз й рекъл щъркелът: „Това да понесеш е справедливо, дето сторил си на друг!“     Phaedrus   __Издание:__ 100 шедьоври на баснята Подбор Банчо Банов Предговор и бележки © Банчо Банов Превод © КОЛЕКТИВ Издателство „Народна култура“, София, 1983 г.   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/3940 Последна корекция: 13 ноември 2007 в 16:40  

  Пол Дохърти Вечната маска на смъртта       На моите чудесни деца Ашли, Бен и Стефани с цялата ми любов, татко. (г-н Филър)       Исторически личности   Диоклециан: старият император, вече абдикирал. Максенций: бивш император на Западната империя, победен и убит от Константин при Милвийския мост. Константин: новият император на Западната империя. Елена: майка на Константин, императрица и августа. Лициний: император на Източната империя.     Имперски служители Анастасий: християнски свещеник и писар, секретар на Елена. Бур: германски наемник, началник на телохранителите на Елена. Крис: управител на двореца.     От вила „Хортензия“ Атий Енобарб: търсач на мъртъвци, поддръжник на император Максенций. Друзила: държанка на Атий. Фронтин: освобожденец на Атий.     От Палатинския дворец Макрин: трибун, бивш командир на нощната стража в Целийския квартал. Юлий Филип, Лукреций Нарс, Гемел Север, Петилий Гавин: търсачи на мъртъвци, поддръжници на Максенций, работят заедно с Атий Енобарб.     От християнската църква Милтиад: папа, епископ на Рим. Силвестър: помощник на Милтиад, главен свещеник на християнската общност в Рим.     От „Магариците“ Полибий: собственик на кръчмата. Попея: негова любовница. Океан: бивш гладиатор. Януария: слугиня. Клавдия: племенница на Полибий. Муран: гладиатор. Симон: Стоика. Петроний: Сводника. Салуст: Издирвача. Калигула: котаракът на кръчмата. Извинявай: прислужник в кръчмата. Торкват: бръснар. Спретнатия Нарцис: балсаматор. Меркурий Вестителя: вестоносец на кръчмата. Белатон: специалист по обучение на кучета, собственик на кучето Пугна. Тит Лабиен: управител на театралната трупа „Сатирикон“. Целад: готвач в кръчмата.     От Целийския квартал Улпий: банкер. Ахилей, Нерей: нощни стражи.     От „Домът на Изида“ Домина Агрипина: съдържателка. Силвана: слугиня. Ливия: една от взетите от Тулиевия затвор жени.     От Циркус Максимус Скорп, Павзаний: състезатели в надбягвания с колесници.     От Субура Господарят Харон: самозван вожд на подземния свят на Рим. Цереб: помощник на Харон. Хеката: вещица от спътниците на Харон. Деций: един от следовниците на Харон.     Въведение   По време на процеса срещу Христос, Пилат, както разказват Евангелията, поискал да освободи затворника. Спрял го викът, че ако направи това, „няма да е приятел на Цезаря“. Според коментаторите Пилат усетил заплахата. Дори римският наместник и държавните чиновници били най-внимателно наблюдавани от _agentes in rebus_, буквално „онези, които вършат нещата, извършителите“. Римската империя имала и военни, и цивилни полицейски сили и макар че двете се различавали в задълженията си, би било неточно да твърдим, че е разполагала с нещо като съвременните детективи или тайни разузнавателни служби. Вместо това императорът и водещите политици заплащали огромни суми на доносници и шпиони, които често трудно можело да бъдат контролирани. Както сухо отбелязва Уолсингам*: „Той не е бил съвсем сигурен за кого работят собствените му хора, за него или за опозицията.“ [* Лорд Франсис Уолсингам (1532–1590), наричан още „баща на британското разузнаване“, създал в Лондон школа за шпиони, където випускниците се набирали сред най-добрите студенти в Оксфорд и Кеймбридж; според някои разкрил, а според други — провокирал серията заговори срещу кралица Елизабет I, които пратили на ешафода нейната съперница за престола, шотландската кралица Мария Стюарт. — Б.пр.] _Agentes in rebus_ представлявали отделна каста сред ордата събирачи на слухове, доносници и понякога извънредно опасни шпиони. Те работели лично за императора и техните сведения лесно можели да сложат край на нечия обещаваща кариера. А това било често срещано явление през кървавия и изпълнен с интриги период от началото на IV в. след Христа. Император Диоклециан* разделил империята на Източна и Западна. Всяка част имала собствен император и негов помощник, носещ титлата цезар. Империята се задъхвала от икономически проблеми и от варварски нападения. Нейната държавна религия била заплашена от набиращата все повече сили християнска църква, чието присъствие се усещало във всички провинции и на всички социални нива. [* Гай Аврелий Валерий Диоклециан (ок. 245–313), римски император, издигнал се по пътя на военната служба. Установил домината, осъществил важни административни реформи. Жесток гонител на християнството през 303–304 г. — Б.пр.] В 312 г. младият военачалник Константин*1, с подкрепата на майка си Елена, британка по произход, която вече флиртувала с християнската църква, решил да завземе Западната империя. Той прекосил Италия и се срещнал със съперника си Максенций*2 при Милвийския мост. Според Евсевий*3, биографът на Константин, бъдещият император имал видение на кръст, под който стояли думите: _In hoc signo vinces_ — „С този знак ще победиш“. Константин, продължава разказът, заповядал на войските си да приемат християнския символ и спечелил блестяща победа. Той разгромил Максенций и го убил, а после потеглил срещу Рим. Така Константин станал император на Запада, а негов единствен съперник оставал Лициний*4, който управлявал на Изток. [*1 Константин I Велики (ок. 285–337) — римски император от 306 г. Възстановил единството на империята, водил политика на веротърпимост и издал през юни 313 г. заедно с император Лициний (308–324) Миланския едикт, който обявявал всички религии в империята за равнопоставени. Преместил столицата на империята във Византион, наречен в негова чест Константинопол. Той и майка му Елена са обявени за светци от християнската църква. — Б.пр.] [*2 Марк Аврелий Валерий Максенций (ок. 218–312), син на Максимин II, римски император от 306 г. — Б.пр.] [*3 Евсевий Кесарийски (ок. 264–340), християнски апологет и пръв историк на църквата, писал на старогръцки език. — Б.пр.] [*4 Флавий Валерий Лициний Лициниан (ок. 250–325) — римски император от 308 г., владетел на Източната империя от 313 г. след победата си над Максимин Дая, по-късно отстранен от Константин I. — Б.пр.] Под силното влияние на майка си, Константин поел юздите на управлението и започнал преговори с християнската църква, за да сложи край на вековните гонения. Но във всекидневния живот продължавали да властват интриги и убийства. В Рим те били ежедневие и специалните агенти били затънали в работа. Елена покровителствала християнската църква, но скоро разбрала, че интригите и убийствата там са също толкова разпространени, колкото и в двора…     Цитатите в началото на всяка глава са из „Животът на Константин“ от Евсевий, който е съвременник на Елена и нейния син. Бележката на автора в края на романа доизяснява историческия контекст на сюжета.     Пролог     Жестоко и безсмислено принасяне на човешки жертви.     Човекът, който обичаше да нарича себе си _Iudex_ — Съдията — се отпусна в наподобяващото трон кресло и отпи от бокала си ледено бяло фалернско вино. Той млясна одобрително и пак се вторачи в скелета, разпънат на дебелите дървени греди, закрепени в стената от червени тухли. Съдията вдигна тост към черепа и увисналата челюст, разглеждайки внимателно вече пожълтелите кости. Да, помисли си той, това се казва наистина добре свършена работа! Гвоздеите бяха майсторски забити между костите на всяка китка — през онези малки пролуки, толкова удобно пригодени за такъв ритуал. В края на краищата един гвоздей, пробил дланта на ръката, е безполезен; жертвата се мята, бори се, гвоздеят пробива меката плът и се измъква. А един добре изострен железен гвоздей във всяка китка я задържа здраво. Същото се отнася и за краката. Вярно, размишляваше Съдията, така беше по-трудно. Той бе закрепил малко дървено трупче към гредата, преди да закове по-големия шип в пролуката между костите на глезените. Всичко това беше направено, преди смесеното с упойващи билки вино да престане да действа и жертвата да си върне съзнанието. О, това беше прекрасно! Ужасът, изненадата, силното страдание, виковете и клетвите, молбите и хленчовете! Съдията беше слушал това много дни, докато гледаше как жертвата му бавно умира, как кръвта се стича от раните; наблюдаваше усилията й да диша, да се изтръгне от гвоздеите, гледаше как се мята и широко отваря уста, за да поеме дъх в горещия въздух на онова подземие. Съдията взе друг бокал от червена глина и отпи малко „мулсум“, подсладено с мед вино, докато мислеше за храната, която щяха да му поднесат по-късно тази вечер в любимата му гостилница. Да, този път щеше да избере агнешко и може би съселче, или печено прасенце-сукалче с хрускава кожичка. Отново се загледа в прикования към дървото скелет. — Направих някои проучвания — промърмори Съдията, сякаш разговаряше със стар приятел — как да съхраня костите ти. То е нещо като смола, макар че излезе по-скъпичко. Защото искам да продължа да те посещавам и да се връщам към старите спомени… Той си пое шумно въздух и се вторачи в грубата рисунка на стената вдясно от разпятието. Очертана с черен въглен, картината изобразяваше двама гладиатори, които се сражаваха помежду си, докато зад тях, една жена, завързана за стълб, бе заплашвана от чудовищен лъв с черна грива. Край жената художникът бе изписал думата _Christiana_, християнка, и Съдията се запита кой ли я е нарисувал. Някой, който се е криел тук? Доста ясно можеше да си представи историята: единият от гладиаторите трябваше да убие другия, преди да се хвърли да защитава жената от лъва. Съдията размишляваше дали двамата гладиатори не са я обичали. Дали единият от тях щеше да приеме бърза смърт, та другият да я спаси в отчаян двубой, разбирайки, че от неговото умение зависят два живота? Наистина ли са били християни, запита се Съдията. Истинска ли беше историята, нахвърляна от художника върху стената? Наследство от преди няколко години, когато императорите Диоклециан и Максенций свирепо преследваха новата вяра? — Дааа — прошепна към разпънатия скелет Съдията, — как се върти колелото, а? Новият император и неговата деспотична майка Елена сега покровителстват вярата на робите и простолюдието!… Съдията осъзна, че гласът му отеква, затова остави бокала и се замисли, притиснал пръсти върху устните си. Християнството се бе появило от катакомбите и други потайни места, за да внуши уважение към себе си и да бъде покровителствано от Големите в Рим. Те дори му бяха дали някои от храмовете и земите на старите богове, а техният понтифекс* Милтиад и неговата сянка, презвитер Силвестър, сега бяха редовни посетители на императорските дворци на Палатина**. [* Pontifex (лат.) — буквално „строител на мостове“. Ponlifex Maximus или „великият строител на мостове“ бил наричан върховният първожрец в Рим, а в християнската епоха и римският папа. — Б.пр.] [** Палатина — един от седемте хълма, на които е разположен Рим, където били резиденциите на повечето патрициански фамилии и императорските дворци. — Б.пр.] — Ето! — Съдията вдигна чашата си и смигна на скелета. — Всичко се промени в наше време, но дали ще се промени отново? — небрежно попита той. — Император Константин управлява Запада, Лициний — Изтока. Не! — Съдията се размърда в креслото си. — Съвсем скоро те ще трябва да потеглят на война, за да се реши кой ще бъде _imperator totius mundi_ — император на целия свят.     Съдията вдигна бокала за тост към скелета. Ставаше му все по-трудно да осъзнава, че тези останки някога са били човешко същество, изпълнено с кръв и страсти. Той се обърна към жалките вещи, струпани на купчинка под прикованите крака: гребени от чемширово дърво, от слонова кост и от коруби на костенурки, бели и пурпурни мрежи за коса, бронзово ръчно огледало, сребърни обици и гривна от червеникав халцедон. Съдията се смя, докато му потекоха сълзи. Спомни си как й я беше купил. Стана и закрачи из подземието, в което влизаше светлина единствено през наредени близо един до друг прозорци с железни решетки високо в стената, и спря до дълъг ковчег от полирано дърво, украсен със сложна и грижливо изработена резба, каквато той бе поръчал. Прокара ръка по стената му и усети йероглифите, криещи тайни молитви, с които изпращаха „ка“, душата на прекрасната млада жена вътре, през далечния хоризонт към вечния запад. Погали полираната повърхност на капака и се вгледа в лотосите и лилиите, резбовани върху него. Затвори очи и се наведе над ковчега, после ги отвори и се взря в наредените под балдахин гърнета върху прикрепената над него полица. Вдигна капака на ковчега, леко го наклони назад, отмести златоленените покривала и впи очи в онази, която наричаше своя Нефертити, великата и блестяща любов на живота му. Загледа се в красивите страни, правия нос, пълните червени устни и клепачите, почиващи леко като пеперуди върху кожата, която изглеждаше, сякаш е била посипана със златен прах. Бе наел най-добрия балсаматор в Рим. Искаше тя вечно да остане такава, каквато я познаваше: прекрасна, без никакви следи от страдания, с една вечна маска, която прикрива ужаса на нейната смърт. Понякога Съдията мислеше, че полудява. Животът толкова се бе променил! Бе намерил такова щастие, докато… Гневно се обърна и се върна към разпънатия скелет, отпи от виното си и плисна утайката върху страховитата гледка, към която толкова често се връщаше. Извърна се, но после пак приближи и се вторачи в празните очни ябълки, които някога горяха яростно и зложелателно, насочени към него. — Казват, че пак ще започне, но — изсъска той, — как би могло?…     Блудницата Фауста беше доволна от себе си. Бяха я поканили на вечерно пиршество, давано от банкера Улпий. Тя най-щедро почерпи пухкавото си тяло с три порции от глиганската плешка, четири от свинския бут и от бутчетата на крехкия заек. В голяма кърпа, която беше откраднала, сега носеше няколко печени дрозда, миди, парче сладкиш, чепки грозде, ябълки, лепкави смокини, гъби, резенчета от печена на скара гургулица. Всичко това тя стискаше здраво под опърпаната си сива наметка. Улпий, мислеше Фауста, докато ситнеше под съпровода на подрънкващите си евтини украшения, беше много щедър домакин. Бе поднесъл гъсто, тъмно опимийско вино, както и блюда, отрупани със свински ребърца, ливадни птици, половин кефал, цяла щука, нарязана на ивици змиорка и пилешки бутчета в сос с много подправки. От Фауста се изискваше само да се грижи за един стар търговец. Да го остави да опипва гърдите й, а после да приеме поканата му и да отиде при него на по-удобната му лежанка за още по-чувствени ласки. Фауста се съгласи с известно колебание, но в края на краищата си хапна добре и още по-добре си пийна. Тя спря и се облегна на една стена, за да пристегне връзките на сандала си, и изпод гънките на наметката й се показа гладък, добре намазан с благовонно масло крак, а навитата й на букли коса падна напред и покри лицето й. На търговеца това му се понрави; той похвали прическата й, докато се тъпчеше с намазано с мед и поръсено с маково семе съселче, последвано от запечени в сладко тесто дроздове, пълнени с орехи и стафиди. Когато вечерята свърши, Улпий я освободи. Фауста беше решила да стигне до кръчмата „Магариците“ в Целийския квартал, преди съвсем да мръкне. Скоро всички обитатели на подземния свят, крадците и разбойниците щяха да се измъкнат от скривалищата си в загнилите, зловонни мазета на големите _insulae_*, възвишаващите се като кули домове, разделени от спекулантите на безброй малки обители, тесни проходи и мрачни ъгли. [* Insula (лат.) — остров, така римляните наричали многоетажните жилищни сгради. — Б.пр.] Фауста с половин ухо се вслушваше в шумовете на нощта: крясъци и плачове, дрънкане на тамбурина, тракане на кастанети, едва достигащи до нея думи на някаква песен, кучешки лай в тъмнината, писукане на мишки. Искаше й се да си бе тръгнала по-рано. Спомни си надраскания надпис на стената на сградата, в която живееше: „Луд си да отидеш на вечеря, без да си направиш завещанието.“ Само богаташите в техните алени наметала, придружавани от тълпа слуги, които носеха факли и медни лампи, бяха в безопасност. Единствено боговете можеха да помогнат на онези, които трябваше да бъдат съпровождани от луната в небето или от слабия светлик на свещ със зорко пазено пламъче. Фауста тръгна, но спря на ъгъла на алеята. Покритата с мръсотия стена блестеше на светлината на димлива факла, прикрепена в нишата зад входа на дълъг тунел, който водеше към шумна кръчма. Изкуши се да влезе, но после се сети за „Магариците“ и трупата пътуващи артисти, отседнали на лагер край нея, както и обещанието на кръчмаря Полибий да ги нагости с охлюви, хранени с мляко и изпържени в масло. Въпреки храната, която бе погълнала и откраднала, устата й се напълни със слюнка. Тя мина край приличащия на тунел вход с гротескно голям пенис, издялан над прага. Надписите върху лошо осветената стена привлякоха погледа й: „Всички пияници от тази кръчма обичат Фруктий“; „Пиенето зависи от виното“, после един, надраскан със синя боя, прикова погледа й: „Пази се от Поругателя“. Гърлото на Фауста пресъхна, сърцето й затупка и тя веднага се вмъкна в една тясна ниша в стената, като се опитваше да овладее страха си. Прииска й се да има някого за придружител. Навярно можеше да убеди Улпий да й даде. Сега трябваше да се бори със сълзите си. Тези места бяха достатъчно опасни, но Поругателя — _Nefandus_ — както наричаха убиеца, който преди две или три години бродеше по тези тъмни, тесни улички, сега се бе завърнал. Мъж, който обичаше да убива блудници като нея. Фауста си спомни Калпурния, старата проститутка, която се беше превърнала в приносителка на лоши новини. Тя определено ужаси Фауста и другите „щерки на Изида“*, събрали се в неясната светлина на онази кръчма на улицата към Колизея, която често посещаваха проститутки и мъжеложци, бивши гладиатори, крадци и всякакви други отрепки, от които гъмжаха отходните канавки и тесните, вонящи улички на Субура**, където се намираха копторите на имперски Рим. [* Изида или Исет (егип. „трон“, „място“) — в египетската митология богиня на плодородието, водата и вятъра, символ на женствеността. — Б.пр.] [** Субура — квартал на низшата класа в Рим, в началото малко селце, вляло се после в големия град. Бъдещият диктатор Юлий Цезар също е живял там. — Б.пр.] Калпурния беше пълна с разкази за Поругателя, ужасния образ, който по времето на управлението на стария император… кой беше той? А, да, Максенций, когото днешният император Константин беше победил при Милвийския мост. Фауста загриза върха на нокътя си. Беше научила тези имена от войниците от градския гарнизон, които бе забавлявала. Неочаквано някакво куче нададе вой. Стресната, Фауста погледна към небето. Ловджийска луна, така я наричаха. Тя внезапно се почувства изтощена, уморена да бъде изплашена, да се крие като някакво ужасено създание в тази тясна уличка, която вонеше на урина и всякакви други нечистотии. Долови звук, затаи дъх и се вторачи. Нищо! И все пак ужасът продължаваше да се надига в нея. Беше чула слухове, че Поругателят пак се е появил. Една от сестрите й от „Домът на Изида“ беше намушкана и убита по най-ужасяващ начин. Чуха се гласове. Отново преизпълнена със страх, Фауста се взря пред себе си, но това бяха само Ахилей и Нерей, _vigiles_* на квартала, които крачеха по тясната уличка, като разговаряха и се смееха. Бяха ли я забелязали? Фауста се приготви да пристъпи напред и да ги поздрави, но си спомни тяхното нахално, самоуверено държание и грубия начин, по който подигравателно задяваха нея и другите момичета. Тя промени намерението си. Вместо това се отдръпна още по-навътре в нишата, отвори една торбичка, прикрепи я към връвта около китката си, изтръска няколко капки слаб парфюм и ги размаза по лицето си. Домина** Агрипина, господарката на публичния дом, непрекъснато повтаряше, че жените имат едно оръжие и винаги трябва да са готови да го използват. Фауста отдавна възнамеряваше преди да стигне в „Магариците“ да си потърси клиент и да припечели няколко монети. Междувременно реши да остави двамата стражи да отминат. Сви се по-дълбоко в сенките. Ахилей и Нерей продължаваха да се смеят за нещо. Отначало Фауста помисли, че се канят да спрат и се взря в тясната уличка, но те отминаха и продължиха пътя си. [* Vigiles (лат. „бдящи“) — нощни стражи. — Б.пр.] [** Domina (лат.) — госпожа, господарка. — Б.пр.] На улицата настъпи тишина. Фауста разбра, че разполага само с мигове, преди да се появят други хора. Тя се измъкна от нишата и като пристъпваше леко с обутите си в сандали крака, побягна надолу по тясната уличка и свърна зад един ъгъл. От другия край на улицата отекваха суетня и шумове; светлините от една кръчма примигваха в мрака. Трябваше да иде там. Стигна до ъгъла и се канеше да пресече, когато някакъв звук я накара да се обърне. — Клиент ли търсиш? От сенките изникна мъж. Носеше алена наметка като офицер, на главата си имаше блестящ шлем; поради широките предпазители на страните Фауста не можеше да види лицето му, но на престорената й усмивка той отвърна с подрънкване на монети. Фауста се успокои. Беше си намерила клиент! Тя приближи към офицера, който се обърна и тръгна надолу по улицата, после сви в един тесен проход между сградите. Фауста затвори очи и простена. Облегна се назад и усети острите камъни на стената зад гърба си. Все пак последва клиента си в тъмното. Мъжът се обърна и пристъпи по-близо. Фауста го загледа. Отвори уста, за да изкрещи пред ужасната маска на лицето му, но един нож прободе корема й, докато груба ръка стискаше рамото й…     Във вила „Хортензия“, която бе построена на собствена земя зад Аврелиановата порта, водеща към Виа Апия*, Друзила, компаньонка в леглото и прислужничка на архитекта Атий Енобарб, отчаяно се беше вторачила в голямата дъбова врата, здраво заключена отвътре. Кокалчетата на пръстите й бяха почервенели от чукането и тя започна да изпада в паника. Погледна към освобожденеца** на Атий, Фронтин. [* Виа Апия или Апиевият път — един от главните пътища на Древния Рим. — Б.пр.] [** Освобожденец — в древния Рим, бивш роб, запазил връзката си със своя предишен господар, според така наречената патронатна зависимост. Тя включвала задължението някогашният роб да поддържа господаря си, да продължава да работи безвъзмездно за него и да му демонстрира почитта си. — Б.пр.] — Какво можем да направим? — проплака тя. — Толкова пъти похлопах! — Наведе се и надникна през ключалката. — Заключена е отвътре, ключът още е там, нали? Фронтин също разгледа ключалката. — Да — въздъхна той. — Ключът е вътре! — Знам, че господарят скоро се върна от Рим — пак проплака Друзила. — Изморен е, но… Фронтин, набит мъж с груби черти на лицето, чиито малки очички бяха почти скрити от гънки тлъстина, поклати плешивата си глава и изтри потта от бръснатото си лице. — Не знам защо господарят се крие там — каза той. — Още откакто се завърна, се е затворил вътре. Рядко излиза. А сега и това! Фронтин се обърна и тихичко изруга. Друзила го чу как минава през галерията и се изкачва по стъпалата на вътрешния двор. След малко се върна и доведе със себе си един як роб, един коняр, един слуга и едно момче от кухнята. Четиримата носеха тежка пейка; под наставленията на Фронтин те започнаха да блъскат по вратата на стаята. Друзила се надяваше че това поне ще събуди господаря, но блъскането продължаваше, а отвътре не се чу никакъв звук. Сърцето й се разтупка. Беше толкова доволна, че Атий се е върнал; добър господар, въпреки че имаше странни навици и желания в леглото. Все пак той беше доволен от нея, въпреки че бе започнал да става затворен и настояваше да живее тук, в тази укрепена стая. Нямаше друг вход, само решетка в стената, през която да влизат въздух и светлина. Блъскането продължи. Слугите, целите в пот, ругаеха и люшкаха пейката напред и назад. Нито вратата, нито пейката показваха признаци, че поддават. Фронтин им изкрещя да вложат повече сила. Плувнали в пот, мъжете напрегнаха сили още повече и блъскането отекна през оградената с камъни галерия като нестройно бумтене на барабан. В другия край до стъпалата се бяха събрали още слуги и роби. Светеха фенери, лампи и факли. Друзила се закашля от носещите се валма черен дим. Тя разбра, че първата й паника не е била безумен изблик. Атий винаги заключваше тази врата, за да пази в безопасност себе си и онова, което наричаше „своето драгоценно ковчеже «Ихтус»“*. [* Буквите, съставящи гръцката дума „ихтус“ (риба), съответстват на абревиатурата „Иисус Христос Божи Син Спасител“. — Б.пр.] С разтуптяно сърце и влажни от пот длани, Друзила се опита да си припомни какво беше споделил шепнешком с нея Атий. Бе се върнал от пътуванията си из империята, целият напрегнат и затворен в себе си, като шумно изразяваше гнева си, че старият начин на живот умира и тихичко ругаеше императора и августейшата му майка Елена. Друзила наистина се плашеше. Императорските шпиони щъкаха навред, безбройни като бълхи в завивка. Друзила не разбираше какво се случва. Искаше само Атий да е в безопасност и да си запази благоразположението на двора. Той обаче бе станал саможив, остана във вилата и се заключваше в стаята си. Хранеше се предимно през нощта, винаги сам, и пиеше твърде много неразредено вино. Понякога викаше Друзила в леглото си, но винаги ставаше едно и също: той просто лежеше, погълнат от други мисли, без всъщност да й обръща внимание. Кога се беше върнал? Друзила притвори очи. Преди две седмици? Атий се бе затворил в себе си. От императорския дворец пристигаха вестители, които го призоваваха на една или друга среща; Атий винаги се преструваше на болен. И сега това! Гърлото на Друзила пресъхна. Атий винаги се беше гордял, че е от старата школа и се унасяше в спомени за древните републиканци като Катон*. Дали не бе решил да напусне живота достойно по примера на някои от древните римляни? Веднъж заплаши, че ще си пререже вените, след като притъпи сетивата си с няколко бокала вино. [* Катон Млади, Марк Порций Утикийски (95–46 пр.Хр.) — древноримски политик, републиканец. В 62 г. пр.Хр. трибун, в 54 г. претор. Противник на Цезар, след чиято победа се самоубива. — Б.пр.] Друзила гледаше, докато вратата поддаваше и здравите панти започнаха да се късат. Дървото около масивната ключалка започна да се пропуква. Фронтин крещеше на слугите „По-силно! По-силно!“. Мъжете вече бяха хванали ритъма. Жулещата ръцете им пейка уверено се устремяваше напред и после назад. Последва пронизващ слуха трясък и вратата провисна на една от пантите. Още един удар и тя поддаде напълно, рухвайки назад с грохот. Фронтин веднага заповяда всички да отстъпят, но Друзила не го послуша. Тя бе подчинена на Атий, а не на неговия освобожденец, и затова влезе първа в полутъмната стая. Лампите едва-едва светеха, повечето бяха угаснали. Само една, поставена върху голямата дъбова маса, зловещо мъждукаше. Атий не се виждаше никъде. Друзила се взря в другия ъгъл, където беше леглото му. В това време Фронтин вече бе огледал ключалката, прекрачи прага и каза на Друзила да търси драгоценното ковчеже на писалището. Друзила го чу как простена в тъмнината. — Много късно! — прошепна той. — Друзила! Тя се обърна. Отначало не съзря нищо нередно. Атий лежеше на леглото с обърнато към стената лице. После забеляза, че дясното му око е отворено. Тя бързо се върна, грабна лампата и я поднесе напред, сетне се вторачи, ужасена. Атий се беше прострял върху леглото. Забитата дълбоко в гърба му кама с дълго острие бе угасила живота му.     Глава първа     Около пладне Константин каза, че е видял със собствените си очи символа на кръста да свети в небето над слънцето с надписа: „С този знак ще победиш!“     — Ще успее! Ще успее! Скорп, обичаме те! Викът отекна като грохот от гръмотевица, надигайки се към двата древни хълма, Палатин и Авентин, между които като в люлка се намираше _Circus Maximus_*. Природата сякаш съзнателно ги бе създала заради безумно опасното надбягване с колесници с четири коня, което щеше да започне сега. На южната страна на цирка се издигаше _cavea_, сгушената в страната на хълма трибуна, предназначена за зрители. Долните редици от мраморни блокове бяха за сенаторите и конниците**, следваха редици дървени седалки; най-горе имаше седалки от вулканичен туф, изсечени в хълма за сто и петдесет хилядната тълпа, нахлуваща през мраморните арки на входовете. На другата, северната страна на цирка се възвисяваше мястото, отредено за Господарите на Рим, Любимия на Бога Константин, император на Запада и майка му Елена, _Gloria Purpurae Atque Caudium Mundi_, „Славата на пурпура и Радостта на света“. Обаче Любимият на Бога и Радостта на света не бяха особено щастливи. Двамата се бяха отпуснали в своите инкрустирани със сребро и драпирани в пурпур, наподобяващи тронове кресла, и с празни погледи гледаха долу колесниците, препускащи по насипания пясък, който проблясваше, когато слънчевата светлина паднеше върху слюдестите му песъчинки. [* Circus Maximus (лат.) — Големият цирк. — Б.пр.] [** Equites (лат.) — съсловие в древния нареждащо се след това на патрициите. — Б.пр.] Императорът и майка му сякаш напълно бяха забравили за четирите колесници, появили се от _carceres_, дълбоките, подобни на пещери помещения в западната страна на цирка, където се намираха конюшните и помещенията на водачите на колесници и техните помощници. Императорската двойка разсеяно гледаше _spina_, дългата стена, която пресичаше арената. Колесниците трябваше да препускат около нея и да завиват при _metae_, позлатените бронзови стълбове, които се издигаха в двата края на стената и бележеха началото на следващата обиколка. По средата на стената се издигаше обелискът на египетския фараон Рамзес II, плячкосан от Египет — мрачно напомняне как славата на империята може скоро да помръкне и как ограбеното от една династия лесно може да се превърне в плячка на друга. Наистина, императорът и майка му изглеждаха потънали в себе си от момента, когато квадригите, колесниците с четири коня, великолепни със своите обсипани със скъпоценности обкови, се появиха изпод арките и се подредиха зад въжето, което бележеше старта. Всяка от четирите колесници представляваше една от градските партии: белите, сините, зелените и червените — пламенни привърженици на надбягванията. Конете с венци на главите ровеха с копита земята, опашките им бяха високо вдигнати във въздуха заради пристегнатите в тях възли, гривите бяха украсени с плат с перли по него, върху кървавочервените им нагръдници имаше прикрепени свещени емблеми, а юздите бяха украсени с панделки в цветовете на партиите им. Във всяка колесница стоеше кочияш, късата му туника беше също в цвета на партията му, бедрата му бяха обвити с платнени ленти със същия цвят; босите му крака с пръстени по пръстите здраво се опираха върху посипания с пясък под на колесницата. На главата си носеше богато украсен шлем с поклащащи се пера. Юздите на конете бяха обвити около китките му, а на лявата ръка имаше привързана с лента кама, за да ги среже, ако се случеше някакъв инцидент. Надбягванията тъкмо бяха започнали, когато се стигна до инцидент. Главк от зелените, нетърпелив да подкара четириконната си колесница около стълбовете на стената, отчаяно се мъчеше да овладее излезлите от контрол жребци и да ги накара да завият. Той не успя да прецени точно, блъсна се в един стълб и, както казва поетът, „завърши надбягването с тъмните, прашни коне на Смъртта“. Сега Скорп от сините водеше във втората обиколка, колесницата му отскачаше, колелата бързо се въртяха, четирите черни коня, покрити с пот, сякаш нямаха търпение да стигнат завоя, докато тълпата отново избухна във възторжени викове. Константин обаче само гледаше с полуотворена уста и оцъклени очи, докато Елена, „Славата на Пурпура“, внимателно изучаваше сина си. Не я интересуваше кой цвят ще победи. Беше въвлечена в една друга надпревара и вярваше, че е добре обучена и ще съумее да я спечели. Елена се бе настанила в трона, облечена само в бяло като весталка, и с пурпурна наметка около раменете. На ушите, врата или пръстите й не проблясваха скъпоценности. Нямаше нищо, което да отвлича вниманието от нейното продълговато, бледо лице, украсено само с големите изразителни очи, които толкова бяха пленили бащата на Константин, когато, както се мълвеше, той бил амбициозен армейски офицер, а тя — дъщеря на кръчмар. Разбира се, сега никой не смееше и да продума за това. Елена беше многообичаната Августа, която изцяло властваше над сина си — отношения, които възнамеряваше да запази и в бъдеще. Тя се върна към действителността, когато Скорп вече водеше и премина край колоните, за да започне третата обиколка на стената. От седемте сиви бронзови яйца на техните пиедестали, изрязани във форма на риба, с които се отчита броят на обиколките, вече бяха свалени четири. Скорп, любимецът на Рим, с яркоцветен шлем, който блестеше на слънцето, се подпря, за да устои на тръскането на колесницата, умело опъна юздите и насочи четирите лъскави черни коня по-близо до стената. Шампионът беше решил да затрудни съперниците си и да ги държи от външната страна, заслепени от виещия се прах. Константин несъмнено е объркан, размишляваше Елена — твърде много вино, печено свинско и виещи стан млади куртизанки! Беше време синът й пак да се върне към обучението. Тя се обърна и ослепително му се усмихна, той отвърна ядно на погледа й, леко изпъкналите му очи бяха зачервени по краищата. Елена забеляза небръснатите му страни и леко влажните устни. Константин се канеше да протегне ръка към бокала с фалернско вино. Елена шумно разгъна ветрилото си и енергично започна да си вее. Тя докосна черните си букли и заплашително го изгледа над горния край на ветрилото. Императорът шумно въздъхна, свали ръката си и се отпусна като нацупен ученик с издадена напред долна устна. Елена пак затвори ветрилото. Да, Константин беше надебелял! Е, през септември обикновено нямаше празници и официални случаи, и той би могъл да се поупражнява с Муран, прочутия бивш гладиатор и — Елена направи гримаса — навярно любовник на нейното „мишле“ Клавдия. Елена присви очи, пое дълбоко въздух, безучастна към дрънченето на колесниците, трополящите копита, виковете и крясъците на тълпата, постоянните отблясъци на слънцето по бронза, златото и среброто. Тя прокуди всичко онова, което я разсейваше, дори пронизителния смях на глупавата, празноглава жена на банкера Руфин, седнала точно зад нея, и потъна още по-дълбоко в мислите си. Константин хвърли бърз поглед вдясно. Добре, помисли си той, майка ми се забавлява със сложните си кроежи и тайни планове. Императорът вдигна бокала с вино и вдъхна топлия аромат на Кампания, такова желано облекчение от пълзящата воня на гарума, любимия рибен сос на поданиците му, които бяха насядали горе с дървени паници, в които вдигаше пара храна от импровизираните готварници в аркадите на цирка. Константин отпи голяма глътка. Имаше нужда! Освен това имаше нужда да помисли и обмисли, да крои планове за онова, което майка му наричаше _res secretissima_ — най-тайните работи, а както винаги — и за онзи Лициний! Константин скръцна със зъби и отново отпи от бокала. Две години бяха минали, откакто бе победил съперника си Максенций при Милвийския мост, бе завзел Рим и се бе обявил за император на Запада, делящ света със съперника си Лициний, който се спотайваше в Никомедия отвъд пролива на Византион. Константин беше решил да сложи край на това. По-късно тази година, когато жътвата приключеше и захладнееше, легионите му щяха да потеглят на изток, бойните му галери щяха да проучат крайбрежната защита на Лициний. Щеше да унищожи Лициний, както преди време Лициний се беше опитал да унищожи него. Константин притвори очи и си спомни императорската вила в Бая*, залеза на слънцето, прохладния ветрец. Ясно помнеше онази фатална вечер. Беше хапнал леко — ароматна лещена супа със затоплено вино, и се смееше на пътуващата трупа клоуни. Бяха бутнали перуката на един, докато други двама бяха килнали своите настрани. Константин гледаше мимовете и с половин ухо долавяше как градинарите подострят пръти за лозите или плетат нови кошери. Смехът внезапно спря. Двама от актьорите забързаха към него. Това вече не беше игра или гуляй! И двамата бяха въоръжени със закривени ками. Константин не беше толкова пиян, на какъвто често се преструваше, ритна стол към единия от убийците, изправи се да срещне другия и се сблъска с него като борец на арената. Беше реагирал по-бързо дори от телохранителите си. Заговорниците бяха заловени. Трима мъже и една жена. Константин лично разпита мъжете, които бяха вързани за колове в градината. Там слагаха нагорещени чинии върху гърдите им, после ги вдигаха и отлепваха с тях кожа и плът и оставяха отворените рани да зеят, за да пъхат в тях горящи въглени и да ги поливат с урина. И тримата признаха, че са убийци, пратени от Лициний. Бяха се снабдили с подправени препоръчителни писма до столника, уреждащ пировете. Константин заповяда този нещастен придворен да бъде вързан за опашката на кон и да го влачат от Бая до Рим. Когато сарматските наемници стигнаха в околностите на града, от него беше останал само един крак. Тримата убийци бяха разпънати на кръст, а съучастничката им изпратиха в Колизея. Там съблякоха дрехите й, завързаха ръцете й отзад и я качиха на гърба на див бик, който щеше да я блъска и премята, докато накрая я набоде на рогата си. Това беше открит отговор на Лициний, че заговорът му се е провалил! [* Бая — град в древна Италия, близо до Неапол. — Б.пр.] Константин започна да гризе кокалчетата на пръстите си и ядосано огледа императорската ложа. Заговори, заплахи, изнудвания! На кого може да се довери? На знаменосците, личните му телохранители с техните бели и пурпурни туники и блестящи брони, с кожите на мечки, вълци и пантери, които красяха главите и раменете им? Въпреки че всички тези мъже се бяха сражавали за него при Милвийския мост… На банкера Руфин и облещената му, шумна жена? След като беше отдал имуществото и живота си, дома и богатството си на звездата на Константин, ако императорът паднеше, Руфин сигурно щеше да го последва. На Крис, плешивия управител на двореца с педантично присвитите устни и малките кръгли очички? Странен човек беше този Крис! Говореше се, че се занимавал с тъмни изкуства. Носеха се приказки, че можел да чува черните жаби, квакащи в Стикс*. Мъж, който се криеше зад веселията и плътските наслади и все пак, ако беше вярно, по пълнолуние принасял в жертва черна овца сред кипарисите в императорските градини. Тогава от жертвата с писъци изскачал дух с огнена опашка и поемал да дири Древната Хеката.** Или това бе само злобна мълва? Крис си беше създал много врагове. Бе се самопровъзгласил за поет и мъдрец. Веднъж един могъщ царедворец го запита защо не му изпрати една от поемите си да я прочете. [* Стикс — реката на забравата в подземното царство. — Б.пр.] [** Хеката — в гръцката митология богиня на мрака, нощните видения и чародейството. — Б.пр.] — По-добре ти ми изпрати някоя от твоите! — отвърна управителят на двореца. Не, Крис имаше премного врагове, за да се осмели да измени на императора. А останалите? Бур, славата на Германия, застанал от другата страна на Елена с ръка върху дръжката на меча, с дебели панталони и наметнат с рунтава меча кожа въпреки есенната горещина? Константин тихичко се изсмя в себе си. С чорлавата си коса и брада Бур приличаше на див звяр от родните му тъмни гори. Той и неговите грубияни имаха един само бог, бяха предани, верни и живееха само за един човек — за Елена. А другите, седнали зад него? Константин бързо погледна през рамо. Придворните, ласкателите и държавните чиновници бяха погълнати от надбягването, стиснали в едната ръка залозите си, а в другата талисмани за късмет. Слуги на момента, размишляваше Константин, като изключим групичката, настанила се от лявата му страна и сред тях — Силвестър, могъщият съветник на Милтиад, епископа на Рим, който предявяваше претенции за духовна власт над всички християни в империята, а и отвъд нейните граници. Константин неспокойно се размърда. Беше нащрек спрямо християнството, религията на робите, които вярваха, че един разпънат на кръст евреин е въплътеният Бог. Все пак и Елена вярваше в това, ето и онези видения, които сам беше имал преди Милвийския мост… Каква беше истинската причина за тях? Връхлитащата го болест — резултат от умората, неразреденото с вода фалернско? И все пак видението, блянът или каквото там беше то, обещаваше на Константин победа, ако приемеше кръста и символа на християнската религия _chi-rho_*. Той ги прие и победи! Константин обеща търпимост на християните и те излязоха от укритията и катакомбите в Рим и отвсякъде другаде. [* Chi Rho (гр.) — първите две букви от гръцката дума Christos „помазаник, помазан“, превода на еврейската дума със същото значение Mashiah или Месия, личност с божествена мисия като свещеник, пророк или цар. Свързва се с Иисус, наричан от последователите му Христос, Син Божи, Изкупител на човешкия род. — Б.пр.] Той наистина се изненада, когато разбра колко много сенатори и конници тайно изповядваха тази нова религия, разпростряла се като заплетено коренище на всички равнища на имперското общество и извън него. Елена бе убедена, че християнството е основата на нова империя. Императорът се изправи в креслото си. Може би и на нов град? Той бързо погледна към майка си, все така погълната от собствените си мисли, после се обърна към арената при следващия рев на тълпата. Отново хвърли поглед през рамо и долови погледа на Клавдия, „мишлето“ на Елена — нейни „очи и уши“. Защо майка му я беше поканила тук? Заради смъртта на Атий? Или заради заплахи от изнудване? Но тази тема беше прекалено деликатна. Константин примигна и погледна надолу. От другата страна на стената, сред дрънченето на дърво, стомана и бронз, сред кълба прах, Скорп водеше пред гърка Павзаний, който, в сребърен шлем и пурпурен плащ, се носеше с грохот зад него с великолепните си дорести коне. Константин отпи от бокала и пак се запита защо майка му е поканила Клавдия. Погледна бързо с ъгълчето на окото си. Добре, Елена продължаваше да се рее в тайните покои на собствената си душа. Може би трябваше да изпие още един бокал вино. Елена не се възпротиви на това, че Константин пие. Щеше да го скастри по-късно и щеше да се опита да го убеди да слезе в двора за гимнастически упражнения. Сега мислите й бяха заети с Лициний и неговите заговори в Никомедия. Синът й беше по-добър пълководец и подкрепата за Лициний отслабваше както в собствените му провинции, така и навсякъде другаде. Елена се беше погрижила за това. Християнската църква имаше пипала, които бяха проникнали в сърцето и на най-тайните съвети на Лициний. Императрицата се засмя. Лициний скоро щеше да разбере това, но щеше да бъде много късно. Нея повече я занимаваше въпросът какво ще се случи след това: нов Рим, нова империя, нова вяра, една религия, един Бог, един закон. Християнската религия можеше да го постигне, тя щеше да стане свързващата сила на новата империя. Вярно, унасяше се в мислите си Елена, хората малко ще се объркат кой е императорът и кой е върховният първожрец — Константин или епископът на Рим? Тя прехапа устни. Не би ли могло Константин да бъде и епископ на Рим? Интересна мисъл… Трябваше да попита Анастасий, глухонемия секретар, зает сега в тайния кабинет в Палатинския дворец да подготвя всичко за срещата, която щеше да се състои по-късно. Елена въздъхна. Това насочи мислите й към „мишлето“, Клавдия, с нейното сладко обло личице под гъстата черна коса; крехка, приветлива, спретната и непретенциозна, с изключение на онези очи, черни и страстни, и пъргавия ум зад тази невинна маска: съвършен _agens in rebus_! Наистина, беше една от най-добрите. Елена имаше нужда от нея. Трябваше да измъкне Клавдия по-надалеч от онази пъстра паплач, която вдигаше врява в кръчмата на чичо й Полибий край Флавиевата порта… Вдигна очи и се загледа над арената, без да чува виковете и радостните възгласи, когато свалиха още едно голямо бронзово яйце. Оставаха още две обиколки. Тя се вгледа в морето от лица. Някъде на горните редове, стиснали костените си пропуски, трябваше да бъдат Полибий и неговата шайка постоянни посетители на „Магариците“. Елена се обърна да заговори сина си, после промени намеренията си и се сети за Поругателя, онзи подъл убиец, който бродеше из мръсните улици и тесни проходи на Целийския квартал. Питаше се дали Клавдия знае нещо за това. Имаше обаче един по-неотложен въпрос: тайнственото убийство на Атий Енобарб. Дали смъртта му не заплашваше нейния блян за един нов Рим? Дали не беше препятствие към _res secretissima_, най-тайното нещо? Елена се обърна към арената. Верни ли са историите, питаше се тя. Дали галилеецът Петър, най-близкият приятел на възкръсналия Христос и първи епископ на Рим, е бил разпънат на кръст с главата надолу на това място? Дали трупът му е бил погребан тайно близо до мястото на екзекуцията? Внезапен рев откъсна Елена от мислите й. Тя погледна надолу. Скорп се бе доближил премного до стълбовете и лявото колело на колесницата му навярно беше закачило колоната, защото сега криволичеше. Павзаний беше преминал край него и вече напредваше с грохот към финалната линия. Елена се наведе и разтърси рамото на Константин. — Знам, майко — обади се той. — Очаквай неочакваното! — Не, скъпи ми сине! — просъска Елена. — Следи за внезапната грешка, която може да погуби всичко! Вдигна глава и улови острия, немигащ взор на Клавдия. Да, помисли си Елена, докато кимаше на „мишлето“ си: не от злобата на враговете си трябваше да се бои, а от грешките на своите приятели. Елена трябваше да измине дълъг и опасен път. Благоразумието и бдителността бяха нейната сигурна защита срещу кървавите убийства и интригите. Пак се обърна назад. О, да, и Клавдия…     Клавдия леко се изкашля и се огледа из Херкулесовата зала в Палатинския дворец. Надбягването беше свършило, тълпата весело бе крещяла или дюдюкала в зависимост от това кой печелеше или губеше. Чуха се много викове, че надбягването е било нагласено. Клавдия всъщност не се интересуваше особено много от него. Вече се канеше да си тръгне, когато Бур, началникът на германските наемници, й даде ясно да разбере защо са я поканили в императорската ложа. Августата искаше да я види. — Знам! — изсъска Клавдия срещу ухиленото брадато лице на германеца, което вонеше на вино, месо и парфюм. Сега двамата бяха тук, седяха лениво, сякаш на интимно пиршество, въпреки че истинската причина за присъствието им най-вероятно беше някакъв назряващ проблем. Клавдия седеше пред „най-августейшата от майките“. От дясната страна на Елена се бе отпуснал Константин, със зачервено лице, полузаспал. Маска, помисли си Клавдия. Константин беше ленив, но много способен, капризен, но състрадателен. В много отношения роден артист, той би бил чудесно допълнение към актьорската трупа „Сатирикон“ на Лабиен, която лагеруваше край „Магариците“. Отляво на Елена седеше загадъчният Силвестър, в скромна туника и наметало. Беше ведър на пръв поглед мъж, но също актьор, помисли си Клавдия, човек, толкова опасен, колкото и Елена, и Константин, с бляновете си за този и отвъдния свят. Зад Августата беше вечно бдящият Бур, убиец до мозъка на костите си, а до него — глухонемият Анастасий, който говореше с очи на Клавдия и я предупреждаваше да внимава. Муран се беше настанил на стол до Клавдия с леко разкрачени мускулести крака. Бившият гладиатор вече бе свикнал на такива срещи, още повече, че сега беше назначен за телохранител на Силвестър. Това бе породило у Клавдия огромно облекчение — приемаше всичко друго, само не и арената! Клавдия се загледа във фреската върху стената зад Августата. Тя прославяше подвизите на полубога Херкулес, който крадеше червените крави от чудовищния крилат Герион и пращаше други гиганти обратно в огнените гробници на подземния свят. Клавдия въздъхна и премести поглед върху полираната маса от рядко африканско цитрусово дърво, украсена с теракотени орнаменти с цвят на охра. — Атий Енобарб — разчупи тишината гласът на Елена, — бивш центурион* в Двайсети легион „Виктрикс“** и до последно инженер и архитект. Чувала ли си за него? [* Центурион — началник на военна единица от сто души в римската войска, стотник. — Б.пр.] [** Victrix (лат.) — Победоносен. Всъщност прилагателното е в ж.р., „победоносна“, тъй като е съгласувано с думата за легион, която на латински също е от женски род. — Б.пр.] Клавдия завъртя отрицателно глава. — А за Макрин, бивш трибун* на нощната стража в Целийския квартал край Флавиевата порта? [* Трибун — в древния Рим лице, което стои начело на градска триба (или административна единица), по-късно наименование на различни изборни длъжности с политически характер. — Б.пр.] — Това е било преди да отида там, твое величество, може би чичо ми… — А за Фронтин — остро продължи Елена, — освобожденец на споменатия Атий? Клавдия реши да замълчи. — За Юлий Филип, Лукреций Нарс, Гемел Север, Петилий Гавин — декуриони* в същия Двайсети легион, всички инженери, архитекти и чертожници? [* Декурион — началник на военна единица от десет души в римската войска, десетник. — Б.пр.] — Двайсети „Виктрикс“?… — заекна Клавдия. — Нали това е бил един от легионите на Максенций в гражданската война срещу… — Срещу мен, техният законен император! — провлечено се обади Константин. — Двайсети беше гръбнакът на противника. — Той се прозя и разтърка лицето си: — Ако имаше начин, щях да разпъна на кръст всички тях! Клавдия кимна с разбиране. — Твое величество не разформирова ли легиона? — заекна Муран. Константин лениво се засмя и махна с ръка към майка си да продължи. — Двайсети беше разформирован — продължи с равен глас Елена. — Умният Анастасий е събрал всички сведения… Клавдия се усмихна на глухонемия, макар да подозираше, че императрицата не е получила всички сведения. Нещо в тази среща й правеше силно впечатление. Силвестър седеше съвсем мълчалив, докато Елена говореше далеч по-остро, сякаш искаше да подчертае неотложността на въпросите. — Както казах, Двайсети легион беше разформиран — продължи Елена, — но Атий и неговите командири не бяха наказани. — Тя бързо стрелна с поглед Силвестър, седнал като изваяна от мрамор статуя. — Разбираш ли, Максенций ги използваше като _scrutores mortuorum_. — Търсачи на мъртъвци? — На мъртви християни, ако трябва да бъда по-точен — Силвестър заговори след даден му от Елена знак. — Диоклециан и неговият наследник Максенций предприеха най-жестоките гонения на нашата църква, това ти е известно. Те искаха да ни унищожат до корен. Нападаха хекатомбите, разбиваха олтарите ни, поругаваха светилищата ни и… — Но търсачите? — настоятелно попита Клавдия. — Нашата църква… — В покритите с тежки клепачи очи на Силвестър блесна някакъв сарказъм, който се почувства и в гласа му. Той преднамерено прокарваше линия между себе и Клавдия; нейните родители бяха християни, а тя не. — Твоята църква? — попита със съмнение Клавдия. — Има преобилно свои мъченици и светци, те са нейното богато наследство. Клавдия кимна в знак на съгласие, макар че вътрешно простена. Крайната пристрастеност на Елена към реликви съгласно християнската традиция беше добре известна. Дори чичо Полибий й бе продал една! — Или би трябвало да кажа — Силвестър много внимателно подбираше думите си, — някои от тях! По времето на Нерон, преди около двеста и петдесет години, галилеецът Петър е бил разпънат с главата надолу в императорския цирк на Ватиканския хълм. По-късно бил погребан близо до мястото на екзекуцията. Петър беше основател на църквата в Рим. Неговият гроб е много ценен за нас. Той съдържа останките на човек, който е вървял с Христос. Този гроб подчертава силата на нашия понтифекс, епископът на Рим. Лицето на Силвестър започна леко да поруменява. Той гледаше без да мига Клавдия, която издържа погледа му. Сила! Клавдия знаеше точно накъде бие презвитерът. Един ден, може би дори много скоро, Силвестър можеше да стане новият понтифекс. Клавдия тайно беше работила с него като връзка между него и Елена. Тя и Силвестър добре се познаваха, макар че Клавдия не споделяше бляновете му. — Гробът на Петър беше пазен като голяма тайна — продължи Силвестър. — Той трябваше да бъде укрит от хора като Аврелиан, Север, Деций, Диоклециан и други императори, които желаеха да унищожат нашата вяра. Точното му място се знаеше от потомците на семейството, първо погребало останките на Петър. Може би са знаели и други, но само когато гоненията престанели, това тайно място щяло да бъде разкрито. В наше време — Силвестър нервно се покашля — тайната на блажения Петър се пазеше от един наш дякон, Валентиниан. Преди осем години обаче той изчезна. Или е избягал, или е бил убит по време на големите гонения. Никой не знае… Клавдия се канеше да започне да разпитва, но улови острия му поглед. Той й нареждаше да мълчи, поне за момента. — С Атий работеха и други — поде историята Елена, — които бяха назначени от Диоклециан и Максенций да търсят из Рим, да претърсват града за светилища и реликви на християнски мъченици, особено тези на Петър. Тъй като бяха инженери и архитекти, можеха да проникват в тайните подземни проходи, пещери и тунели. Те намериха някои гробове и ги унищожиха. — А този на галилееца? Силвестър примигна, когато Клавдия използва разпространеното название. — Никога! — Но те са преследвали Валентиниан? — Все пак очевидно никой досега не го е намерил. — Тогава защо запазихте живота на тези търсачи? В края на краищата, те са били послушни оръдия на Максенций. — Защото знаеха какво е било направено; може би знаеха повече, отколкото признаваха. — А какво са признали? — О, признаха, че са търсили гроба на Петър, но не са го открили — отвърна Силвестър. — Той си останал в тайна. Не знаеха също нищо и за Валентиниан, което беше странно. Валентиниан бе високопоставен в християнската общност. Ако е бил задържан и убит, би трябвало да останат някакви архиви, но ние потърсихме и не намерихме никаква следа. — Вярно — разпери ръце Елена. — Валентиниан може да е умрял от естествена смърт, може да е избягал, да е бил тайно отвлечен или тайно убит… — Значи — заяви Клавдия, — търсачите са признали, че не знаят нищо, но въпреки това провиненията им са били опростени, а правата — възстановени напълно. — Приехме ги в обятията си — изфъфли Константин, сякаш в просъница. — Като заблудени овци. Ние наистина вярвахме, че могат да ни кажат много, особено до момента, когато Атий беше убит преди три нощи. — Решихме да ги използваме — обади се Елена толкова бързо, че Клавдия се запита дали не се опитва да скрие нещо в потока от думи. Августата облиза устни, преди да продължи: — Атий и хората му бяха пратени към Хелеспонт*, за да направят план за повторното изграждане на града-крепост Византион**, който контролира проливите. Те се върнаха преди две седмици и бяха настанени тук в двореца, да подготвят записките си и да отговорят на въпросите, които имахме. Искахме да ги държим заедно. Бяха наглеждани от Макрин. Техният пазач е нещо като специалист в изкуството на войната. След завръщането им поведението на Атий стана странно. Престори се на болен, остана в дома си и не се присъедини към останалите в двореца. Никога не излизаше. През по-голямата част от времето стоеше заключен в една сигурна стая в приземния етаж на вилата си. Ако това продължеше дълго, щяхме да се намесим. Както и да е, преди три вечери любовницата на Атий, Друзила, се опитала да го събуди. Вратата на стаята му била заключена отвътре. Когато не й отговорил, Друзила извикала Фронтин, освобожденеца на Атий. Вратата била разбита и открили Атий мъртъв със забита в гърба му кама. Не открили нищо друго, освен че ковчежето „Ихтус“ липсвало. [* Хелеспонт — древно наименование на Дарданелите. — Б.ред.] [** Византион — древен град на европейския бряг на Босфорския пролив. В 324–330 г. на негово място по заповед на Константин Велики бил основан Константинопол, бъдещата столица на Източната или Византийската империя (от 1453 г. след завладяването му от турците се нарича Истанбул). — Б.пр.] — „Ихтус“? Елена направи гримаса. — Досега не знаехме колко е важно. Очевидно в него имало ценни книжа, вероятно нещо свързано със загадката около гроба на галилееца Петър. — Защо мислиш така? — Вчера вечерта… — Елена млъкна. — Ах, да, нали знаеш Колоната на тайните? Клавдия кимна. Кой не я знаеше? Големият железен сандък с форма на вълча муцуна с отворена уста, поставен в основата на Палатинския хълм, до оградата на двореца, за да приема анонимни сведения от всеки гражданин, желаещ да издаде тайните на някой друг — тази практика затрупваше с работа _agentes in rebus_ и _secretissimi_, очите и ушите на императора. Елена вдигна ръка и щракна с пръсти. Анастасий й връчи малък свитък, който Елена подаде на Клавдия. Пергаментът беше с добро качество, почеркът — спретнат и добре оформен. Писмото известяваше августейшите, че след загадъчната смърт на Атий Енобарб тайната, къде е гробът на галилееца Петър може да стане тяхна за три милиона златни солиди* в новоизсечени монети. Уговорката за продажбата можела да се осъществи веднага, щом августейшите огласят съгласието си и това на презвитер Силвестър в _bulla_**, поставена на Цезаровия форум. Уведомлението трябвало да гласи, че желаят да получат _aliqua sacra_ — някои свещени предмети. Писмото беше подписано цветисто — „Харон***, господар на подземния свят“. [* Солид — парична единица в Древния Рим. — Б.пр.] [** Bulla (лат.) — тук официално уведомление. — Б.пр.] [*** Син на Ереб и на Нощта (Стикс), който на черната си лодка прекарвал душите на мъртвите през река Ахерент (или Стикс) в подземния свят. — Б.пр.] Клавдия се засмя в себе си. Определено беше чувала името на този „император и цар“ на _inferni_* и на грабителите — на мрачния подземен свят на Рим. Харон беше вожд на банди разбойници, убийци, крадци и вещери, от каквито гъмжаха тъмните, вонящи тесни улички на града. [* От infernus (лат.) — долен, синоним на ада, в случая членове на подземния престъпен свят, името им тук може да се преведе и като „изчадия на ада“. — Б.пр.] — Значи — заяви тя, — Атий през цялото време е знаел тайната. — Както подозирахме… — А някой друг? — Може би другите търсачи, но ние още не искаме да ги плашим, ето защо те призовахме тук. Ти трябва да проучиш. — Елена се наведе напред, единият й крак потропваше върху пурпурноцветния камък, с който бе настлан подът. — Открий истината за смъртта на Атий. — Тя неудобно се размърда на мястото си, кресло с наклонен гръб, чиито ъгли бяха украсени с медни орнаменти, представляващи ангелски глави. — Ще се движиш между пантери, Клавдия. — Елена замълча, подбирайки внимателно думите си. — Атий и другите търсачи бяха членове на _Schola Lunae_, „Лунната школа“. Те почитат Диана, ловджийката, и носят на ръката си _signum purpurae calicis_, знакът на пурпурния бокал. Клавдия усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Стомахът й се сви и устата й пресъхна, но тя протегна ръка да успокои възбудата на Муран. Преди години Мелеагър, гладиатор с подобен знак на ръката, беше изнасилил Клавдия и убил красивия й, но малоумен брат Феликс, като ги изненада в едно самотно място край река Тибър… — Клавдия, Клавдия! — прошепна Елена. — Муран уби Мелеагър! Клавдия се взря в лицето на императрицата. Очите на Елена бяха меки и нежни. Маска? Тя бързо хвърли поглед към останалите. Константин се почесваше между веждите и я наблюдаваше през пръсти. Силвестър изучаваше пръстена на лявата си ръка, върху който се виждаше емблемата _chi-rho_. Останалите бяха доловили напрежението. Никой не помръдваше. Тишината се нарушаваше само от жуженето на пчела, която се въртеше над ваза от сандалово дърво със сладникав мирис. — Нямаме доказателства срещу другите — продължи Елена, — но подозираха Атий, че бил Поругателя. Клавдия зяпна и се откъсна от призрачните си спомени. — Убийствата на проститутки спряха точно преди славната победа на сина ми при Милвийския мост. — Елена си пое дълбоко дъх. — Атий със сигурност се държеше грубо с проститутките. Той беше известен сред тяхната гилдия — „Щерките на Изида“, и те се бояха от него. Той често посещаваше техните свърталища с други „търсачи“, ергени и вдовци; често са ги виждали там. Клавдия се опита да възстанови душевното си равновесие. — Мнозина го подозираха — прошепна Елена, — но нищо не беше доказано. Пратихме го във Византио

    Пол Дохърти Песента на гладиатора       На Анджела Франческоти с признателност и благодарност    

  [Kodirane UTF-8]   Пол Дохърти Домина     ОСНОВНИ ПЕРСОНАЖИ   РИМСКИ ИМПЕРАТОРИ   Октавиан Август — Първият римски император, умрял през 14 г. Тиберий — 14–37 г., наследник на Август, син на съпругата му Ливия от първия й брак Калигула — 37–41 г., син на Германик и Агрипина Старата Клавдий — 41–54 г., племенник на Тиберий Нерон — 54–68 г., син на Агрипина Младата и Домиций Ахенобарб (Меднобрадия) Галба, Отон, Вителий — Римски пълководци, завземали последователно престола в Годината на четиримата императори 68–69 г.   ИМПЕРАТОРСКОТО СЕМЕЙСТВО Гемел — Внук на Тиберий Германик — Син на Тиберий Агрипина Старата — Негова съпруга Друз, Калигула, Агрипина, — деца на Германик и Агрипина Старата Юлия (някои източници я наричат Ливила) и Друзила Месалина — Третата съпруга на Клавдий Британик и Октавия — Деца на Клавдий и Месалина   РИМСКИ ПОЛИТИЦИ   Елий Сеян — Префект при Тиберий Макрон — Наследник на Сеян Секст Бур — Префект при Клавдий и Нерон Сенека — Философ и виден политик при Нерон Тигелин, Отон и Аницет — Приближени на Нерон Пасиен Приск — Приятел на Тиберий и Калигула, втори съпруг на Агрипина Нарцис и Палас — Освободени роби, влиятелни политици по време на царуването на Клавдий и Нерон   ОСНОВНИ СЪБИТИЯ 15 г. Раждането на Агрипина 19 г. Умира баща й Германик 31 г. Умира Сеян 39 г. Агрипина е изпратена в изгнание 41 г. Агрипина се завръща 47 г. Агрипина и Нерон се връщат в Рим 54 г. Нерон става император 55 г. Конфликт между Агрипина и Нерон заради Актея. Смъртта на Британик. 59 г. Умира Агрипина 68 г. Умира Нерон     ГЛАВА ПЪРВА   „Тръпна от ужас!“ Вергилий, Енеида, II. 212     Дали накрая разбрах всичко? Естествено! Дали присъствах на убийството й? Разбира се! Дали оцелях? Щом съм тук и ви разказвам тази история. Въпреки всичко съзирам скрито значение зад тези въпроси. Да, нещо в мен умря заедно с нея. Радвам се, че преди да се разделим, тя ми обясни коя е в действителност. Казвам се Парменон, прислужник на божествената, на домина* Агрипина. Когато звезда падне от небето, тя не е сама. Аз паднах с нея. [* (лат.) Господарка; традиционно обръщение към римска матрона. — (Бел. ред.)] Опитаха се да го изкарат злополука, но, естествено, беше убийство. Чудовището Луций Домиций Ахенобарб, известен като Нерон, е майцеубиец, беше майцеубиец и ще бъде майцеубиец до края на времето. Истината ще излезе наяве, внезапно и ярко като пламък или ще се процежда като вода през скална пукнатина. Домина още не беше изстинала в гроба, когато върху статуята на Нерон окачиха кожен чувал. Разбирате ли значението на този жест? Искаха да кажат, че Нерон трябва да бъде зашит в подобен чувал и хвърлен в Тибър — справедливо наказание за убийците! Едно бебе беше оставено на форума с надпис върху люлката: „Няма да те убия, но те изоставям, за да не ме убиеш ти, когато пораснеш.“ Статуите на Домина бяха разрушени, но някой остроумник издълба на къс от останките цитат от класиците: „Аз съм опозорена, но срамът е за теб.“ Най-много ми хареса един остроумен надпис: „Нова математика: Нерон = уби майка си.“ Сигурно го беше написал грък. Гръцките цифри се състоят от букви, така че сборът им в името „Нерон“ е равен на 1005, колкото и този от фразата „уби майка си“. На Нерон сигурно му е трябвало доста време, за да го изчисли, ако изобщо си е направил този труд. Другите бяха по-банални. Дарций, изпълнител на фарсове, в края на едно представление извика: „Сбогом, татко! Сбогом, мамо!“ Но вместо да помаха с ръка, той имитира пияница, който плува. Целият театър се срина от смях, макар че Дарций трябваше да избяга от Рим посред нощ. Лицемерът Нерон организира игри по случай смъртта на своята „предана майка“ трябваше да има траур за Агрипина. Следвайки съвета на блюдолизеца Аницет, той направи пищно празненство, кулминацията на което беше слон, ходещ по въже. Богове, представяте ли си? Слон да ходи по въже? Така ли изразяваше почитта си императорът към дъщерята на Германик, към собствената си майка? Ще ви разкажа моята история от края към началото. Както винаги става, нужна е жена, за да бъде унищожена друга жена. В случая с домина това беше онзи апетитен залък Попея, съпруга на пълководеца Отон преди Нерон да я забележи. Попея беше узрял грозд, готов за откъсване, с красиво лице и пищно тяло, при вида, на което на човек му идеше да застене от желание. Красивата Попея, сприхавата Попея, Попея със златистите къдрици, Попея паякът, Попея убийцата! Попея беше решена да се намести в леглото на Нерон. За да постигне това, тя трябваше да преодолее редица пречки, което направи с ненадмината лекота. След това можеше лесно да отстрани собствения си съпруг, както и съпругата на Нерон — в крайна сметка в Рим разводите бяха също толкова разпространени, колкото и убийствата. Отон с готовност се отказа от Попея, а Нерон и Октавия не можеха да се гледат. Октавия и Отон бяха готови да предоставят сцената на красивата нацупена Попея, но не и Агрипина. Жена, преживяла интригите на Калигула, машинациите на Клавдий, убийствената злоба на Месалина, домина беше замесена от друго тесто. Богините не се оттеглят. Те или живеят вечно, или умират. Как се убива царицата на отровите? Как да премахнеш човек, обучен в суровата атмосфера на дома на Ливия, съпругата на великия Август? Агрипина познаваше всички отрови. Шкафовете й бяха пълни с противоотрови, които тя редовно гълташе. В Рим на Нерон отравянето беше станало практически невъзможно. Имаше цял легион прислужници, които опитваха храната и напитките, да не говорим за шпионите в кухнята. Основно правило на пиршество у императора беше да се яде само от блюдо, което е било внимателно проверено преди това. Виждал съм много блестящи вечери да бъдат прекъсвани рязко при най-дребния намек за неразположение сред гостите. Сега разбирате проблема на Нерон и Попея. От самото начало те замисляха убийството на Домина. Но ако да продадеш меча кожа е лесно, да уловиш и убиеш собственика й — ще цитирам неточно своенравния Петроний — е „съвсем друга работа.“ Разбира се, винаги има и мечове и в крайна сметка се стигна до тях, но как да подкупиш някого да убие майка ти, ако тя е римска императрица? Затова заговорниците продължаваха да търсят други възможности. Ще кажете, Нерон обичаше майка си, сигурно му е било трудно. Нерон не обичаше никого! Собственият му баща веднъж отбеляза, че всеки, който е наследил неговата и на Агрипина кръв, със сигурност ще стане престъпник. Не го каза като пророчество, просто излагаше факт. О, да, чувал съм обвиненията в кръвосмешение — за друсането на носилката, за петната по дрехите на Нерон. Останете с мен и ще ви обясня всичко, когато му дойде времето. Но ще започнем с убийството. Агрипина, да я благословят боговете, подозираше какво я очаква. Намирахме се в градините на любимата й вила в Анций. Седяхме, потопили крака в един фонтан, с купа грозде и кана вино между нас. Агрипина беше напрегната. Седеше леко изгърбена, както винаги, когато плетеше паяжината си. Ситни капчици пот блестяха по пълното й лице, черната й коса беше силно опъната назад, освен два спираловидно навити кичура, които падаха над ушите. Беше потънала в размисъл, а устните й мърдаха беззвучно. От време на време излизаше от унеса, хапваше грозде, и присвиваше очи срещу слънцето. Градината беше — и още е — прекрасно кътче с издигнатите си пътеки, зеленината, лехите, плискащата се вода, сенчестите портици и ухаещите беседки. Подходящо място да обмисляш собствения си край. — Ние всички сме убийци, Парменон — гласът й беше умислен, сякаш говореше на себе си, без да съзнава, че някой я чува. Можех да възразя или да я помоля да обясни, но не му беше времето. Агрипина се обърна и се прозя, разкривайки двойните си кучешки зъби. Устните й бяха морави от гроздовия сок. Спомних си обвиненията, че пиела кръв, че била родена убийца, по-свирепа от зверовете в амфитеатъра. Тези зъби подсилваха това убеждение и разваляха усмивката й. Но този дребен недостатък се губеше пред красивите й тъмни очи, които се присвиваха от веселие, флиртуваха открито или блестяха със смъртоносна страст. Агрипина много се гордееше с очите си. В младостта си имаше навика да казва: „Оставете ме да гледам достатъчно дълго един мъж и той е мой.“ Това не беше хвалба, а самата истина. Заслушвали ли сте се в думите на драматурзите за качествата и развитието на различните личности? Глупости! Повечето хора са прости и скучни. Животът им се определя от няколко въпроса. Как изглеждат? Здрави ли са? Ще спечелят ли много пари? Ползват ли се с благосклонност или не? Агрипина беше различна. Това можеше да се отгатне по очите й: майчински кротки и нежни, студени и безстрастни, развеселени, прелъстителни. Настроенията й се меняха светкавично. Да, знам, че беше опасна. Всеки от това семейство беше опасен! В онази красива градина тя ме изучаваше внимателно, макар погледът й да бе унесен. — Съгласен ли си с това, Парменон? Че всички сме убийци? Колко дълъг е моят списък? Направих неопределен жест и тя ме замери с гроздово зърно. — Хайде, Парменон, кажи ми. Знам, че ги броиш. — Домина, толкова е дълъг, че ще е по-лесно да изброя онези, които не са в него. Агрипина се засмя. Припомних си имената. Друз, умрял от глад в затвора си под Палатин, защото се хранел само с пълнежа на сламеника си. Удушеният Сеян, чието изранено тяло бе сложено в чувал и хвърлено по Гемонийските стъпала*. Калигула, чиито сенатори-заговорници вадят мечовете си и внезапно разбират, че въпреки цялата му суета, той никога не е бил бог. [* Гемонийските стъпала се намирали в централната част на Рим, на Гемония, склон, водещ от Капитолийския хълм надолу към форума и Тибър; често осъдените на смърт били посичани на тези стълби или хвърляни надолу по тях, а труповете на екзекутираните са били излагани там за назидание. Оттам произлиза и прозвището им „Стълбата на воплите“. Смъртта на Гемонийските стъпала е била считана за особено позорна, — (Бел. ред.)] — Хайде! — настоя Агрипина. Започнах да изброявам. Бях споменал едва няколко имена, когато тя плесна с ръце. — Достатъчно! Стига! — усмихна се, а очите й ми напомниха на котенце. — Не пропускаш ли някого? — Ами, скъпия Пасиен. — Да, вторият ми съпруг. — Освен това… — Знам — Агрипина изкриви устни. — Скъпият КлаКла-Клавдий — присмя се тя. — Гъбите му се усладиха. Агрипина седна и разлюля крака с разтворени пръсти, между които се стичаше вода. Тананикаше си песничка, на която някога я беше научил един гладиатор. Изглеждаше много красива под яркото слънце, сред ухаещия на рози въздух и аромата на смачкано грозде. — Защо? — попита тя. — Какво защо, Домина? — Защо убивах? Защо? — тя ми се усмихна и запърха с мигли като момиче, което се закача с учителя си. — Искаш ли да ти кажа? Отместих поглед. Нейните думи са причината за тази история. Да ви разкажа ли защо? Тук започва и свършва моят разказ. За първи и последен път Агрипина, моята Домина, щеше да се изповяда. Погледна ме право в очите, без да кокетничи или флиртува — като императорска съпруга или майка. Сърцето ми се сви — такава обреченост лъхаше от погледа й. Никога досега Домина не беше обсъждала тези неща. Да, беше премахвала враговете си. Беше заговорничила майсторски, но… — Защо? — прошепнах аз. Не смеех да се огледам. Бяхме ли заобиколени от духове? Тиберий с гниещото си тяло? Калигула, който се галеше сам, представяйки си, че се люби с Луната? Клавдий, с разкривено лице и трепереща челюст, препъващ се из двореца, или с посиняло лице на смъртник, задавен от отровните гъби. И Британик би трябвало да е тук, и той посивял от отровата. Дали тялото на призрака му също беше намазано с гипс, за да не си личат следите от нея? — Защо? — Гласът на Домина ме изтръгна от унеса. — Защото си била принудена. Агрипина направи гримаса. — Сенека би оспорвал това до края на света — тя поклати глава. — Защото ми беше приятно! Е, не съвсем, враговете са като стари приятели — когато вече ги няма, ти липсват. Не, убивах, защото бях родена да убивам! — Тя ме погледна, после избухна в смях. — Недей да седиш там, да се чешеш по главата и да рониш сълзи тя лекичко ме перна през носа. — Разбираш ли какво ти говоря, Парменон? — Родена си била да убиваш. Наследствено ли е? — Императорската кръв не е по-различна. Не вярвам, че се различавам от останалите. Не съм нито по-добра, нито по-изискана — тя плесна с крака във фонтана. — Ти не разбираш. — Опитвам се. — Не се цупи — тя сбърчи нос. — Помисли си за амфитеатъра. Опъват сенниците, заглаждат пясъка, тълпата седи занемяла и гладиаторите пристъпват на арената. Винаги се ослушвам за затръшването и залостването на желязната врата след тях. Връщане няма. Трябва да останат и да се бият, да живеят или да умрат. Те вдигат мечове — тя имитира движенията на гладиатор. — „Обречените на смърт те поздравяват!“ Консулът или императорът отвръща на поздрава им. Знаеш ли какво правя в този миг, Парменон? Тя не изчака отговора ми. — Прошепвам им същото. „И ние, обречените на смърт, ви поздравяваме.“ Това сме ние, Парменон, гладиатори. Когато си от владетелски род, излизаш на арената. Или се бориш, или умираш. Съвсем просто е. Може да опиташ да се спотаиш като чичо Клавдий, да се прикриеш в сенките, но най-накрая ревът на тълпата и камшикът на ланиста* ще те накарат да застанеш в центъра. Или ти ги убиваш, или те теб. [* Ланист — собственик на школа за гладиатори. — (Бел. ред.)] Погледнах към фонтана. — Е, Парменон? — Мислех, че се бориш за власт! Агрипина сякаш не ме чу. — Домина? — Ако си роден в род на императори, животът и властта са едно и също, не можеш да имаш едното без другото. — Значи си убивала, защото ти се е налагало? — Не, Парменон, по-различно е. Нали знаеш мига, в който гладиаторите се разделят, за да си изберат противник — човекът с мрежата срещу онзи с меча, тракиец срещу самнит? При нас е същото. Борих се с Калигула и когато той си отиде, се обърнах към следващия си враг — Месалина, която също беше победила в своя двубой. Сега наред е Попея. Ако спечеля, ще дойде някой друг. Ако загубя, Попея ще си поеме дъх, ще изтрие потта от челото си и ще съзре сянката на следващия си противник. Няма изключения. — Дори и…? — Никакви! Калигула спеше със сестра си. Клавдий се ожени за мен, племенницата си. Говориш за скъпия ми син, нали? Не разбираш ли, Парменон, на арената може да има само един победител. — Чувал съм пророчеството — отбелязах аз. — Пророчество! — Тя направи гримаса. — Говориш за онзи стар шарлатанин Тразил. Това не беше пророчество. Той не познаваше правилата на играта. Да ти кажа ли как успях да оцелея? — Очите й гледаха втренчено и злъчно. — Да ти го разясня ли, Парменон? Ако искам да оцелея и сега — продължи тя, — има само един начин. — Да убиеш Попея? — Не, да убия сина си! Една пчела жужеше гладно от цвят на цвят. Мигът беше отлетял. Покоят беше отлетял безвъзвратно. Вече чувах виковете на работниците, които се връщаха от обяд, за да продължат работата си по вилата. Сменяха плочите на покрива и замазваха пукнатините по стените. Доскоро Агрипина беше надзиравала работата им, но задаващият се конфликт беше намалил интереса й. Размишлявах над това, което се бе случило дотогава. Нерон и Попея бяха заети в Рим и Агрипина нямаше връзка със сина си. Домина се бе приютила в Анций и чакаше новини. Най-накрая мълчанието бе нарушено: Нерон идваше на юг. Възнамеряваше да отседне в една от вилите си в Мизен или Бая. Приятелите му щяха да го придружат Отон, Аницет и, разбира се, красивата Попея. Щяха ли майка и син да се помирят? Агрипина и старата й приятелка Ацерония бяха обсъждали развълнувано въпроса: може би старите времена се бяха завърнали и Нерон отново имаше нужда от майка си. Възможно беше влиянието на Попея да отслабва! Облаците се вдигаха. Аз също присъствах на тези срещи, лежах на кушетката си в триклиния*, докато Ацерония бъбреше, а актьорът Калиен се цупеше, ако Агрипина не му се усмихваше. [* Триклиний — трапезария — от triclinium (лат.) „три легла“ — наименованието произхожда от това, че сътрапезниците се разполагали върху три легла под формата на буквата П около масата. — (Бел. ред.)] Честно казано, аз също бях обнадежден. Анций беше приятно място, но не можеше да се сравнява с Рим; липсваха ми оживените препълнени улици, миризмата от гостилниците, клюките за гладиаторите или разходките по форума, когато се вслушвах в чуждите разговори. Нерон беше зает със строителството на нов хиподром за колесници с уникални механични съоръжения на Палатин. Искаше ми се да ги видя. Но нещата нямаше да се подобрят. Прозорливата Агрипина беше успяла да съзре жестоката реалност на положението, макар да не го коментираше. Дори всички да се целунехме и да се закълнехме във вечно приятелство, това щеше да бъде преструвка. Агрипина бе на арената на амфитеатъра, край нея лежаха труповете на предишните й врагове, а новата й противничка Попея се приближаваше. А Нерон? Единственият й син, роден с краката напред, причина за толкова физически и духовни мъки? Златното момче с червеникави къдрици, мустаци и брада, подстригани по гръцка мода, с изпъкнали сини очи и пухкаво детско лице? — Би ли го направила? — попитах я. — Би ли могла да го убиеш? Агрипина щракна с пръсти. — Ей, така, Парменон — тя откъсна едно гроздово зърно и го смачка между пръстите си. — Забравяш древните римски закони. Животът на детето принадлежи на родителите му. — Но би ли могла? — настоях аз. Очите й се замъглиха. — Не — прошепна тя. — Него не. — Но ти си на арената — продължавах аз. — Враговете ти са с шлемове и маски. Носят мечове и щитове. Понякога кръвта става вода. — Грешиш! — дрезгаво отвърна тя. — Преди много години се сприятелих с Волусий, тракийски гладиатор, един от най-добрите. Той сякаш танцуваше на арената, въртеше се наляво-надясно, прелиташе като сянка около противниците си. Един ден отидох да гледам как се бие. Започнаха четири двойки гладиатори, накрая остана само една. Тълпата бе в напрегнато очакване. Битката беше продължила часове наред и вече бе късен следобед. Хората бяха толкова разгорещени, че неколцина получиха слънчев удар, защото отказаха да напуснат местата си и да се скрият на сянка. Волусий се беше сражавал като обезумял. Нали знаеш как се водят тези битки? Гладиаторът убива противника си и търси друг. Но и аз, както всички останали, бях забелязала, че Волусий умишлено избягва определен боец. Бях заинтригувана. Другият гладиатор беше обикновен новак, дак, който имаше зад гърба си само две-три победи. Волусий бе от същото племе — тя си взе грозде. — Новакът беше рециарий* — биеше се с тризъбец и мрежа. Бе спечелил битките си повече с късмет, отколкото с умение. Приближи се, препъвайки се. Волусий пъргаво се отдалечи. Всеки път мрежата го пропускаше. Тълпата озверя. Беше ясно, че Волусий може да го довърши, когато си поиска. Хората губеха търпение. Искаха боят да свърши, да напълнят кръчмите и да обсъждат събитията от деня — тя замълча, загледана в една пеперуда, която се носеше по вятъра в ранния следобед. — Такъв беше и Волусий — каза Агрипина. Пеперуда, която танцуваше по арената. Беше неуловим като видение. Рециарият беше изтощен. Направи последен опит, препъна се и мрежата излетя от ръцете му. Хвърли се напред, но Волусий отби удара му и изби тризъбеца — Агрипина протегна ръка с насочен надолу палец. — Hoc Habet, Hoc Habet! — ревеше тълпата. — Получи си го! — Тя отново млъкна. [* Retiarii — лековъоръжени гладиатори, сражавали се с тризъбец и мрежа (лот. reta), подобна на рибарските. — (Бел. ред.)] — И какво стана? — Волусий не нанесе смъртоносния удар. Просто хвърли щита и меча си и се отдалечи. Той беше любимец на тълпата, но нали знаеш какви стават хората, когато жадуват за кръв? „Hoc Habet! Hoc Habet!“ — отекна отново ревът, но този път те не искаха смъртта на дака; малкият негодник се беше окопитил. Грабна тризъбеца и се затича към Волусий, който се обърна, беззащитен. Не се опита да попречи на противника си да забие назъбеното острие в гърлото му и след няколко минути издъхна в локва кръв. Тълпата беше настроена враждебно, но дакът беше спечелил. Той получи лавровия венец. След това поразпитах и узнах, че Волусий и дакът някога били любовници — Агрипина се изправи. — Не е нужно да ти казвам каква е поуката, Парменон. Напълно разбирам Волусий. Тя обу сандалите си и вдигна празната чаша. — Денят напредна — прошепна. — Ще видя какво правят онези мързеливи работници. Разказът на Агрипина за Волусий ме преследваше до края на седмицата. Нерон можеше да е император на Рим, но беше в нейна власт. Ако искаше, тя би могла да му нанесе тежък удар, но бе изгубила волята за това. Може би нещо в объркания й ум бе изкрещяло: „Стига толкова!“ Темата за възможното помиряване с Нерон доминираше в разговорите сред прислугата. Агрипина, изключителна актриса, също се включи в играта. Хора от свитата на Нерон посещаваха вилата; носеха подаръци, които Агрипина нетърпеливо грабваше, заслушана внимателно в новините за сина си. Но след онзи разговор в градината аз гледах на всичко това с други очи. Говореше се за голямо пиршество. Чудех се дали чудовището планира нещо изключително: то умееше да организира празненства. На едно от тях гостите били поканени в триклиний, боядисан изцяло в черно. Стените, подовете, тавана, масите, дори чашите и приборите били черни като нощта. Столовете и лежанките имали формата на надгробни плочи, осветени от малки лампи, каквито поставят над гробниците. Всички ястия по някакъв начин били оцветени в черно. Сервирали малки негърчета — голи, както майка ги е родила. Представете си ужаса на гостите, на които било обещано незабравимо пиршество. Но Нерон оставил всички да се приберат у дома си живи и здрави. Доколкото разбрах, повечето от тях били полумъртви от напрежение, но той изпълнил обещанието си — едва ли щяха да забравят това тържество до края на живота си! Подобни ужасяващи истории, съчетани със страховете на Агрипина, ме тревожеха. Една сутрин, докато плуваше в басейна на вилата, стоях на ръба му и гледах как красивото й тяло пори водата. Тя плуваше бързо и умело като делфин, а аз й четях обичайната си лекция за нуждата от благоразумие. — Защо не влезеш и ти? — извика Агрипина, без да обръща внимание на молбите ми да бъде предпазлива със сина си. Стоеше гола от другата страна на басейна и водата се стичаше по тялото й. — Предпочитам да те гледам — отвърнах й. — Спомен от времето на Калигула! — извика тя. Когато си в изгнание на остров, единственият начин да се разтовариш е да плуваш около него. Появи се Калиен. Доскоро беше болен от треска. Седна на каменната пейка, стиснал чаша в ръцете си и скръбно се загледа в господарката си. — Не пий прекалено много! — извика Агрипина. Довечера ще имаш работа. Тя ми намигна и отново изчезна под водата. — Ще пия колкото си искам! — изрева Калиен. Не му обърнах внимание. Беше красив гръцки актьор, но хубавото му лице бе вечно нацупено. Агрипина излезе от басейна. Подсуши се и бързо се облече. Появи се Ацерония, която се оплакваше от работниците. Докато подсушаваше косата си, Агрипина я слушаше с половин ухо, повече я интересуваше какво ще вечеряме. — Прасенце, готвено в мед — отвърна Ацерония. Намерих в избата едно старо фалернско вино — и тя се отдалечи забързано. — Не е ли странно? — замислено каза Агрипина. — Кое? Бях минал от нейната страна на басейна, а Калиен се бе измъкнал. Агрипина вечно му натякваше колко много пие. — Бях забравила за това вино. Купих го от един лозар, който живееше наблизо. Беше странен човек и държеше агнета в къщата си. — Кога си го купила? — попитах. — Когато ухажвах Клавдий. Дойдохме тук за една от кратките ни почивки. Той обичаше вино — тя се усмихна. — Почти толкова, колкото и гъби! Не вярвам в поличби, но в онзи миг стана нещо странно. Една сова прелетя през градината, преследвана от други птици. Потръпнах и докоснах върха на пениса си против уроки. Агрипина наблюдаваше как преследваната птица търси убежище сред дърветата. — Предстояща смърт — отбеляза тя. — Нали сова посред бял ден е предвестник на неизбежната гибел? Сякаш слънцето се бе скрило зад облак. Сега, когато си спомням този миг, разбира се, осъзнавам, че появата на совата не е била случайна: навярно някой от шпионите на Нерон я е донесъл в клетка и я е пуснал в онзи миг. Пошегувах се и се опитах да разведря атмосферата, но Агрипина остана напрегната и бдителна. Случилото се повлия върху настроението й на вечеря. Агрипина пи твърде много и се впусна в разгорещен спор с Калиен. Безделникът умираше да се прави на обиден и не пропусна възможността. — Остави го — махна с ръка Агрипина. — Омръзна ми от нацупената му физиономия. Нека ти разкажа за Тиберий. Знаеш ли, че плуваше на Капри с малки момченца, които бяха обучени да го смучат под водата? Ацерония избухна в смях. Агрипина нареди да намалят светлината. Тъй като беше освободила прислугата, аз се заех с това и изведнъж чух силен трясък. Спалнята на Агрипина беше в задната част на вилата. Представляваше малка пристройка, издигната на ъгъла, оградена от двуетажни сгради. Никога не ми беше обяснявала защо бе избрала точно тази стая. Повечето хора предпочитат да спят на горния етаж, но тя винаги се приютяваше на долния, в задната част на вилата. Тази спалня беше построена допълнително — с таван от дървени плочи, не обикновени, а издялани от най-качествен ливански кедър, с малки отвори между тях, за да се виждат луната и звездите. Агрипина почиташе луната: обичаше светлината й и когато беше в последната четвърт, често седеше и я наблюдаваше. Когато стигнах до спалнята, видях, че покривът беше паднал и затрупал Калиен. Леглото и гъркът лежаха под купчина греди и отломки. Агрипина и Ацерония също дотичаха. Шумът беше събудил всички във вилата, появиха се лампи и факли. Някои от робите изпаднаха в истерия, но Агрипина запази спокойствие. Уви се с една наметка и остана на вратата, втренчена в купчината, под която бе погребан любовникът й. На другата сутрин проучих „злополуката“. Изглежда работниците бяха натрупали каменни отломки върху покривите от двете страни на спалнята. По неизвестни причини те бяха паднали, срутили тавана и смазали Калиен. Част от греда беше смачкала главата му като орех. Друга бе премазала краката му. Агрипина нареди осакатените му останки да бъдат увити в платно и тялото бе отнесено на брега. Набързо издигнаха импровизирана погребална клада и я заляха с благоуханни масла. Агрипина лично взе факлата и я запали. Направи възлияние и прошепна молитвата. Морският ветрец подхвана пламъците и скоро всичко се превърна в пепел. След това домина отказа да се прибере. Отпрати робите, но мен помоли да остана. — Злополука ли беше това, Парменон? — Не, домина. Някои от работниците са изчезнали. На покрива имаше материали, но недостатъчно, за да предизвикат такива щети. Проверих напречните греди на тавана. — И? — Сглобките са били разхлабени. Предполагам, че вечерта пет-шест души са се качили на покрива с каменните отломки, Но така или иначе Калиен е бил премазан от гредите. — Хвърлили са камъните отгоре? — Да, домина. И гредите са поддали. При такъв удар Калиен не е имал никакъв шанс. — Кой е наредил да го направят? — Ти знаеш кой — прошепнах. — Домина, ти си на арената, но противниците ти нападнаха първи. Всичко е било добре подготвено: появата на совата следобеда, последвана от ужасна злополука. Убийците са забелязали лампата на Калиен и несъмнено са решили, че двамата сте се оттеглили за почивка. Агрипина вдигна ръка. — Не искам да знам повече. Приближи се до погребалната клада. Мислех, че ще каже още няколко думи, но тя я заобиколи и застана на прибоя, където вълните обливаха обутите й в сандали нозе. Над нея пищяха морски птици. Последвах я, но изостанах, когато видях как се тресат раменете й — един от малкото пъти в живота й, когато видях божествената Агрипина, дъщерята на Германик, наистина да плаче. — Не ги ли чуваш, Парменон? — Това са само морски птици. — Не, Парменон — тя се обърна и изтри сълзите от бузите си. — Духовете ме викат!     ГЛАВА ВТОРА   „На този подвиг начело застана жена.“ Вергилий, Енеида, I. 365     Чакахме като гладиатори на арената. Шпионите на Нерон обикаляха вилата, а аз нямах вяра нито на прислугата, нито на робите, ако не бяха пред очите ми. Докато дните се нижеха, присъствахме на нови зловещи поличби и предзнаменования. Агрипина ставаше все по-неспокойна. Все по-често избухваше и редовно я намирах на брега, взряна замислено в морето, сякаш очакваше Нептун да й предскаже бъдещето. Заради интригантската политика на императора бе трудно да различиш приятел от враг. Една сутрин прислужницата влетя, крещейки, че пилетата не искали да се хранят, ужасна поличба. Агрипина скочи на крака с разкривено от гняв лице. Изтича на двора, хвана две от непокорните животинки и ги хвърли в кладенеца. — Щом не искат да ядат — изкрещя тя, — нека поне пият! Шпионите на Нерон измежду прислугата се зарадваха на това избухване. Носеха се слухове и за по-странни събития — че видели непознато черно куче да тича из градините на вилата, че змия паднала от покрива и петел изкукуригал посред нощ. Опитвах се да развличам Агрипина. Веднъж поканих един пътуващ лекар — от онези, които са по-забавни и от смешници. Той твърдеше, че е грък, следващ ученията на Катон. Заведох го в триклиния, където Агрипина и Ацерония похапваха печено месо и го поливаха обилно с вино. — Разкажи на домина — предложих му аз — за своята теория. Казвам ви, този шарлатанин наистина ни подейства ободряващо. Наричаше се Есхипол, твърдеше, че е учил в Атина, и че бил верен последовател на онзи стар мърморко Катон. Знаех какво ще последва. Мошеникът театрално посочи блюдата по масите. — Не яжте тези боклуци — назидателно каза той. Пийте вино от хвойна и дръжте под ръка нар, за да се предпазите от болки в корема и глисти. Изражението на Агрипина си заслужаваше да се види. Беше зяпнала от изненада. — Зеле! — обяви гръмогласно мъжът. — Яж зеле, домина. То разхлабва червата и подпомага уринирането. Внимателно измито и счукано, зелето лекува язви и открити рани, разнася отоците. Запържено в гореща мазнина и прието на гладен стомах, зелето лекува безсънието. Зелевият сок пък помага при глухота, а намазан върху слабините, засилва удоволствието от любовта. Агрипина отметна глава и избухна в смях. Беше прекрасно да я гледаш и слушаш — непресторен смях, който започна от стомаха, прокънтя в гърдите и гърлото й и върна живота в очите и на лицето й. Ацерония се присъедини към нея. Смееха се така заразително, че аз се отпуснах на ръба на лежанката и също се затресох от смях. Хвърлих една кесия на Есхипол и казах на глупака, че може да преспи в една от конюшните. — Видя ли, казах ти — мрачно поде той, докато го бутах към вратата. — Дори споменаването на зелето предизвиква смях и разсейва унинието. Това дойде в повече на Агрипина. Тя така се разсмя, че се свлече на пода. Отървах се от Есхипол и се върнах в триклиния. Изражението на домина ме изпълни със задоволство. Черният въглен около очите й се стичаше заедно със сълзите по бузите й. Тя стана, изми лицето си с лотосова вода и внимателно го избърса. Опита се да ми поблагодари, погледна ме и отново избухна в смях. Мина цял час преди да се успокои. Нашият пътуващ лекар беше освободил напрежението, което разкъсваше душата й. Най-накрая тя се съвзе и избърса очите си с кърпа. — Толкова за предзнаменованията и поличбите! Агрипина се сепна и лицето й стана сериозно. Попитах я дали да повикам отново зелевия лечител. — Не, не — тя вдигна ръка. — Достатъчно, Парменон. Смехът ми помогна, благодаря ти. Накара Ацерония да налее три чаши с фалернско вино, примесено с белтък от гълъбово яйце за пречистване, вдигна скъпия бокал и с поглед ми каза „наздраве“. После отпи, загледана в пода. Маслените лампи запращяха и угаснаха. Понечих да извикам някой роб, но Агрипина почука по кедровата маса. — Обичам мрака — прошепна тя. Повдигна глава и се взря в мен. — „Всичко, създадено от мен и Агрипина изрецитира тя, — може да бъде само ненавистно и злощастно за обществото.“ — Не е вярно — отвърнах бързо. — Беше грозно от страна на съпруга ти да каже подобно нещо. — Първият ми съпруг — нацупи се Агрипина. — Домиций Ахенобарб. Беше роден пияница и такъв си умря. „Какъв плебейски край за един благороден род“. Това бяха думите му, когато се роди Нерон. — Може би е чул за поличбите — намеси се Ацерония. — Раждането беше много трудно — Агрипина въртеше чашата между ръцете си. — Седалищно. Чаках дни наред бебето да излезе и накрая се роди в навечерието на Сатурналиите с краката напред. Акушерките цял ден мърмореха и сплетничеха. — Тя въздъхна. — Един египетски гадател ми каза, че Нерон ще стане император и ще убие майка си — тя се усмихна през сълзи. Знаеш ли какво му отвърнах, Парменон? Нека ме убие, стига да царува! — Тя се засмя тихо. — Да, вярно е, в жилите на сина ми тече лоша кръв. Ахенобарб означава меднобрад — подхожда на Нерон. Как беше поговорката? „Брада от мед, лице от желязо, сърце от олово“ — тя отпи от виното. — Гадатели под път и над път — успокоих я аз. — Сякаш не знам! — отвърна Агрипина. — Във всичко можеш да откриеш поличби и знаци. Ти си чувал онази история, нали? Как, когато Нерон беше малък, онази кучка Месалина изпрати убийци да го удушат. — Да, чувал съм я — отвърнах скептично. — Но по чудо се появила една змия и ги уплашила. Сметнали, че я е пратил бог Аполон. Агрипина се засмя гърлено. — Така ли беше? — попитах я, макар да знаех отговора. Само бях чувал за този случай, макар да присъствах в нощта, когато Месалина се опита да убие и Нерон, и майка му. — И да, и не — продължи да се смее Агрипина. Убийците, пратени от Месалина, бяха страхливци. Промъкнаха се в стаята на сина ми и видяха змията — тя нагласи една възглавничка. — Беше безобидна като бълха, една от египетските домашни змии, които са обучени да убиват плъхове и мишки — изражението ми отново я разсмя. — Останалата част от слуховете пуснах аз, а онези страхливци не посмяха да ми противоречат. Така че вместо една змия, се заговори за половин дузина виещи се и съскащи питони, пратени от Аполон. — Тя сви рамене и докосна една от перлените си обици. — Вярваш ли в боговете, Парменон? Хайде, кажи ми — настоя тя, — наистина ли вярваш в тях или си таен последовател на Христос и неговата сбирщина побъркани юдеи и роби! Онези, които смятат, че техният разпнат бог е възкръснал след три дни? Вярваш ли в подобни глупости? — Не. Не вярвам в боговете, нито в Елисейските полета, в Хадес или Отвъдния свят. Как можем да вярваме в религия, която приравнява човек като Клавдий с бог? Той не можеше и да се изпикае, както трябва. Тя се разсмя, после наклони глава, сякаш се ослушваше. — Защо е толкова тихо? — прошепна. — Също като в гроб. Така е след смъртта, Парменон — мрак, празнота, нищо. — Съжаляваш ли за нещо? — попита Ацерония и прехапа устни, сякаш засрамена от въпроса си. — Да съжалявам ли? — Агрипина изду бузи. — Ще ми се да познавах баща си, великия Германик. Ще ми се да беше тук сега. Би дал на сина ми хубав урок. Или поне майка ми. Когато баща ми оглавил легионите срещу германите, войниците се разбунтували. Бояли се, че враговете ще го победят и ще преминат Рейн. Мама минала по застрашения мост, държейки мен или някое от другите си деца и започнала да предизвиква войниците. „Изгорете моста!“, викала им тя. „Убийте ме! Затрийте детето на Германик!“ — Агрипина отпи от чашата. — Те не посмели. Веднъж попитах мама какво е щяла да направи, ако бяха подпалили моста. „А“, отвърна тя, „щях да скоча.“ Нашият род притежава едно завидно качество — Агрипина се протегна и откъсна едно гроздово зърно. — Всички плуваме добре. Плуването, зелето, историята, която Агрипина ми разказа в мрачния триклиний, все още са живи в паметта ми. Домина довърши виното си и се оттегли в новата си спалня. Аз останах с Ацерония, надявайки се да се отдадем на прегръдки и целувки. Но тя си беше пийнала доста и заспа дълбоко на лежанката, затова я оставих, върнах се в стаята си и се втренчих през прозореца в нощта. Разказът на Агрипина за майка й олицетворяваше всичките ни страхове. Бяхме на кръстопът между живота и смъртта и аз исках да знам каква ще е съдбата ни. Чудех се колко дълго ще чакаме. Но на другата сутрин пристигна главният шпионин на Агрипина в Рим, капитанът на кораб Креперий. Беше мръсен, рошав, небръснат и миришеше на мърша. Едва не падна от коня си. Агрипина лично му помогна да стигне до банята и изкрещя на прислужниците да донесат храна и вино, които настоя да опита преди него. Потопен до брадичката в сапунена вода, Креперий жадно отпи от виното. — Мислех, че си мъртъв! — обвинително каза Агрипина. Тя седна на ръба на ваната, потопи крака в мръсната вода и яростно изгледа най-верния си шпионин. — Къде е Сикул? Креперий отвори очи. Имаше конско лице и рядка червена коса; излегнат във водата приличаше още повече на крантата, която яздеше, с дългото си набръчкано лице и зъбата усмивка. Преди да отговори, отпи от виното. — Сикул е мъртъв! — Креперий огледа банята, взирайки се през кълбата пара. — Тук сме само аз и Агрипина — уверих го. — А вратата е заключена и залостена отвътре. — Имах поне дузина шпиони около сина си! — гневно възкликна Агрипина. — Вече нямаш нито един — отвърна Креперий, без да си прави труда да отваря очи. — Помниш ли актьора Росций? Той вече няма да се качи на сцената, защото вътрешностите му се възпалиха и разложиха цялото му тяло, превръщайки го в леговище на червеи. Той нае роби, които да го къпят, но всичките му дрехи, съдове, ваната и храната му бяха заразени — Креперий плесна във водата. — Росций прекарваше по-голямата част от деня в банята, но безполезно — паразитите продължаваха да се сипят от всяко отвърстие на тялото му. — Отрова ли? — попита Агрипина. — Естествено! — изсмя се шпионинът. — Вероятно му е била дадена от една от робините на Попея. Затова много внимавах какво ям и пия. — А какво стана със Сикул? — попитах аз, припомняйки си дребния сицилиец с буйна черна коса и вечно засмяно лице. — Претърсих цял Рим, за да го открия — отвърна Креперий, — но не намерих и следа от него. Според слуховете шпионите на Нерон го заловили, изрязали му клепачите и го затворили в сандък, набоден с шипове. Знам го, само защото чух анекдот, че смъртта на Сикул не била в резултат на болка, а на безсъние. След това реших да напусна Рим. Крих се поне седмица. Когато реших, че моментът е назрял, изхарчих всичкото си сребро за този кон и избягах. — Значи се започва — прошепна Агрипина. — О, да. Нерон публично те нарича „най-добрата от всички майки“, а тайно заговорничи. Вече нямаш ни един приятел в Рим — всички, които си покровителствала, са или купени, или убити. Ако се върнеш в града, няма да излезеш жива оттам. — И кой стои зад всичко това? — попита Агрипина. — Не може да е синът ми! Някой е завладял сърцето му и диктува желанията си! Креперий отвори очи и се усмихна лениво. — Домина, мисля, че става дума за друга част от тялото на Нерон. Попея е царицата на деня, както и на нощта. Тя е императрица във всяко отношение — освен по име. — А синът ми? — Агрипина бързаше да смени темата на разговора. — Отдава се на обичайните си развлечения. Предрешен като роб, събира група гуляйджии и падне ли мрак, обикалят улиците. — Тигелин! — възкликна Агршшна. — Тигелин е само един от тях. Той организира забавленията. Причакват минувачите, ограбват ги, събличат ги и ги захвърлят в канавките. Обикалят ханове, кръчми, домове с лоша слава. Нито една жена не е в безопасност. Помниш ли сенатор Юлий Монтан? — Креперий избърса лицето си. — Една нощ Нерон, преоблечен, нападнал жена му. Монтан я защитил и хубаво напердашил сина ти. Императорът избягал. По-късно Монтан разбрал кого е нападнал и отишъл в двореца да се извини. Да си беше мълчал, глупакът! Синът ти казал само: „Ти удари Нерон и все още дръзваш да живееш!“ Монтан се усетил и се самоубил. Сега синът ти обикаля из Рим, придружен от група гладиатори, които да го отбраняват. — Защо? — попита Агрипина. — Защо е толкова глупав! Не може ли Сенека да му повлияе? Лицето на Креперий застина. Той взе кърпата от ръба на ваната и избърса лицето си. — Домина — прошепна дрезгаво, — никой не знае какво предстои. Нерон се променя. Става неудържим и отвратителен под въздействието на Тигелин. — Калигула! — Домина произнесе думата, преди да успее да се овладее. — Да — съгласи се Креперий. — Всички говорят, че Калигула се е завърнал. Агрипина рязко обхвана лицето си. После уплашено се загледа в изпълненото с пара пространство, сякаш виждаше пред себе си Калигула, Ботушчето, своя луд, развратен и покварен брат, който си въобразяваше, че може да се люби с луната. — Невъзможно! — Най-накрая тя поклати глава и се изправи. — Това е невъзможно! Ще говорим довечера, Креперий! Ще организирам пиршество в твоя чест! И тичешком изскочи от банята. Но скоро се възстанови, повика готвача и слугите, даде нареждания за празничната вечеря. Не се събрахме в триклиния, а в мраморната пристройка откъм източната фасада на вилата, откъдето имаше изглед към морето. Беше прекрасна вечер в началото на пролетта, топла и изпълнена с аромата на зараждащата се зеленина. Агрипина се държеше така, сякаш все още бе императрица на Рим. Мраморните стълби оживяха, осветени от безброй факли и свещи. Подът бе преметен, измит и поръсен със златист пясък. Масите и лежанките бяха покрити със златоткани покривки, бродирани кърпи със сребристи ресни бяха струпани върху полираните масички, предвидени за виното. — Винаги дръж съдовете с виното пред очите си, покрити с кърпа — предупреди ме Агрипина. — Това предпазва и от мухи, и от отровители. Бяхме само четирима. Домина, аз, Ацерония и Креперий. Готвачите на Агрипина надминаха себе си. Поднесоха ни скариди, охлюви и стриди, задушени в хиоско вино, печено прасенце, пълнено с месо и риба, дори минога, гарнирана с други морски дарове. Агрипина изглеждаше великолепно с перлените си обици и огърлица, в снежнобяла стола, поръбена с пурпурно и златно, и изящни сандали със златисти връзки. Отпусната на лежанката, тя приличаше на Венера, очакваща да бъде изваяна от някой прочут римски скулптор. Отпивахме от виното си, докато Креперий ни разказваше клюките от Рим. Младият актьор Апий, перчейки се с уменията си, хвърлил круша във въздуха и я погълнал, но се задавил и умрял. Някакъв луд на име Махеон се покатерил върху олтара в храма на Юпитер и изрекъл ужасяващи прокоби, преди да убие себе си и палето, което носел; а движението из Рим било по-ужасно от обикновено. — Шумът би събудил и мъртвец — промърмори Креперий. — Носилки, каруци, няма никакъв ред. И после произнесе думите, които по-късно щях да си припомня. — Синът ти вече не понася града. Твърди, че в него няма нищо, което един добър пожар да не може да оправи. Внезапно повя хладен бриз и смрази потта и разговора ни. Чувах само далечния рев на морето, прибоя на вълните и крясъците на чайките, които се връщаха към брега, изпреварвайки залеза. Агрипина внимателно бе слушала брътвежите на Креперий, докато робите разчистваха масата. Когато те се оттеглиха, тя свали обицата от дясното си ухо. Пусна я в каничката с оцета и я наблюдава, докато се разтвори. — Така е правела и Клеопатра — прошепна тя. — Гледала как безкрайно скъпият бисер изчезва. — После се усмихна. — Това бил нейният дар за боговете. — Мислех, че не вярваш в тях — вметнах аз. Агрипина повдигна пренебрежително едното си рамо. — За боговете — прошепна тя — или като жертвоприношение преди мрака. Какви други новини от Рим носиш, Креперий? — Чайките се смятат за деликатес. Амерлий е в траур, защото една от миногите му умряла. Агрипина махна рязко с ръка. — Говоря за важни новини — отсече тя. — Какво става със сина ми, императора? — Сенека все още е негов съветник. — Великият философ — подигравателно изсъска Агрипина. — Бур е начело на преторианците. — Аз го назначих — отсече тя. — Отон се е върнал от пътешествието си. — Така ли? — Агрипина изкриви устни. — Още ли бръсне всички косми по тялото си, за да си прави перука за голото теме? Пак ли отрива тестикулите си във всеки свещен предмет, който види, за да ги направи по-здрави и потентни? — Тя се изсмя. — Ако това стане, може и да повярвам в боговете. — Звездата на Тигелин също се издига. — Боговете да са ни на помощ, ако той вземе властта — тя замълча, навела глава, после го погледна изпод притворените си клепачи. — А какво става с Попея Сабина? Креперий отпи от виното си. Наблюдавах го внимателно. Внезапно ми мина ужасна мисъл. Ами ако го бяха подкупили? Наистина ли беше верен на домина, или Нерон го бе привлякъл на своя страна, както бе сторил с останалите? Сякаш прочел мислите ми, той леко поклати глава. — Кажи ми за Попея! — настоя Агрипина. — Тя владее сърцето на императора — отвърна Креперий. — Съпругата му Октавия си остава в сянка. Актея — той сбърчи нос при споменаването на предишната любовница на Нерон — вече е забравена. Попея владее Рим като богиня. Крие лицето си с воал и постоянно се моли да умре, преди снежнобялата й кожа да се сбръчка от възрастта. — С удоволствие бих й помогнала — промърмори Агрипина. — Къпе се всеки ден в магарешко мляко. Императорът е разпоредил четиристотин магарици да бъдат на нейно разположение. Пълнят с млякото им порфирената й вана. Прекарва часове, оглеждайки тялото си в големи огледала от полирано сребро. Носят й балсами от крокодилска слуз и екзотични мазила за ръцете, подсушават кожата й с лебедов пух и почистват езика й с вейки от черен бръшлян, за да бъде кадифено мек. Масажират я специално обучени роби от Африка, разполага с майстори на благоухания от Кипър и най-добрите шивачи на Александрия. Използва шафран, за да придаде на косата си кехлибарен цвят и облива тялото си с амбра. — Креперий махна към каната с вино. — Попея носи само най-красивите перли от Червено море. Сандалите й са от бяла козя кожа, а отдолу са подковани със злато. Когато върви, стъпките й отекват звънливо по настилката. Казват, че упражнява всяко движение на очите, устните, лицето и ръцете си. И че е изключително умела в любовната игра. — А Нерон, естествено, е зашеметен! — обади се Агрипина. — Направо е обсебен. Попея вече се разведе с Отон, но все още се преструва на колебаеща се девица. Креперий си взе нова стрида. Агрипина се бе вторачила в някаква точка над главата му. — Те идват за мен, нали? — прошепна накрая домина. Надигнах се. Изглеждаше сломена. Погледът й бе зареян, сякаш виждаше неща, които ние не съзирахме. — Кой идва, домина? — прошепнах аз. — Всички са тук — отвърна тя. — С тъмни кръгове около очите и отворени уста. — Домина! — рязко извиках аз. Това я изтръгна от унеса. — Та какво казва на сина ми малката млекарка, Креперий? — Домина, това са само слухове. — Какво му казва? — Гласът на Агрипина се извиси до писък. — Попея изказва съмнения, че Нерон наистина е император на Рим. „Всъщност майка ти управлява“, натяква му тя. „Все още тя взема всички важни решения.“ — После Креперий ни повтори най-жестоката подигравка на Попея. „Наричат те «императрица Нерон», а майка ти — «римски император».“ Погледнах господарката си. Тя отпи от фалернското вино бавно, както правеше, когато бе погълната от мислите си. Борбата щеше да е на живот и смърт. Попея беше опасен противник. — Казват, че Попея — продължи Креперий — дала на сина ти подарък, увит в коприна. Когато Нерон го разтворил, в него имало само златна монета, на която била изобразена главата ти. „Защо мислиш, че ти я подарявам?“, изсъскала му тя. — И? — прекъсна го Агришша. — Ако трябва да бъдем справедливи, първоначално Нерон бил озадачен. „Аз съм творец“, отвърнал той. „Само това е важно за мен.“ Попея коленичила в краката му. „Ами майка ти?“, казала малката мръсница. „Тя ти спестява усилията да бъдеш император. Винаги подчертава пред хората не това, че е твоя майка, а че е дъщеря на Германик и е много по-важна от твоята поезия.“ — Кой ти каза това? — попитах аз, уплашен от въздействието, което този разговор можеше да окаже върху опънатите нерви на Агрипина. — Това е само слух — разпалено отвърна Креперий, но ако не опиташ нещо, не можеш да кажеш вкусно ли е или не. Ако греша, защо Нерон не идва тук? Защо не кани домина да се върне в Рим? Агрипина шумно остави чашата си на масата. — Парменон — тя се надигна от лежанката и ме погледна, — как мислиш, че ще стане? — Кое? — попитах невинно. — Как ще умра? В стаята настъпи тишина. Дори морето сякаш чу думите й и прибоят затихна. — Той няма да стигне толкова далеч — каза Ацерония. — Ще го обвинят в майцеубийство! Как ще убие дъщерята на Германик! — Да, не би го направил — отвърнах аз, — но други може да го сторят вместо него. — Как? — извиси рязко глас Агрипина. — Кажи ми, Парменон, как? — Не с отрова — ще трябва да се приближат твърде много, а и знаят, че притежаваш всички познати противоотрови. Пък и веднага ще ги заподозрем. — С нож? — попита Агрипина. — Твърде откровено и кърваво — отвърнах аз. Следата отново ще води към него. Не, домина, мисля, че бяхме предупредени. Ще бъде злополука. Нещо, което би могло да бъде обяснено — като срутилия се покрив. Агрипина дрезгаво се изсмя. Креперий се намеси: — А може би август Нерон ще позволи на почитаемата си майка да изживее спокойно старините си? — Нерон може би — допусна Агрипина, — но не и Попея. Баща ми винаги казваше: „Знай врага си!“ На мястото на Попея, аз бих замисляла смъртта на съперницата си. А тя не е по-различна от мен. — Домина ме изгледа дяволито. — Тя е гладиаторът, когото трябва да победя. — Можем да ги изпреварим — предложих аз. — Да убием Попея, като отровим магарешкото й мляко. Да сложим силна отрова в пудрата, която слага върху лицето и ръцете си. Агрипина поклати глава: — Тя само това чака. Дебне възможност да ме обвини — Домина почука по масата с нокти. — Какво ще ме сполети тогава? — Изгнание! — обади се Ацерония. — Може би императорът ще те прати на някой далечен остров или в дива Британия! — Можем да избягаме! — обадих се аз. — Да отидем на север в Германия и да потърсим защитата на някой от легатите! Агрипина дори не ме чу. — Доведи ми Салвара. Бързо! — щракна тя с пръсти. — Искам да я видя веднага. Салвара беше вещица, местната знахарка, която живееше в колиба между обраслите с борове хълмове зад вилата. Изпратих прислужници да я доведат. Изненадах се, че се върнаха много бързо със старицата. Беше съсухрена, облечена в дрипи, пропити с миризмата на мехлемите и отварите, които приготвяше. От набръчканото й лице гледаха младежки ясни сиви очи. — Вече бях тръгнала насам — заяви тя с мекия си, изискан глас. Спомних си слуховете, че преди много години е била знатна дама в Помпей. — Откъде знаеше, че те търсим? — попитах я. — Ще ми се да кажа, че съм го предрекла, но из цялата околност се говори, че при августата е пристигнал пратеник от Рим и тя организира пиршество. Старицата леко наклони глава встрани. — Макар че не чувам нито музика, нито песни. — Не е такова пиршество — отвърнах аз. — Августата те очаква. Поведох я през вътрешния двор. Агрипина пиеше по-бързо, лицето й бе леко зачервено, очите — разширени и блестящи. Салвара се поклони и седна до масата. — Знаех, че ще имаш нужда от мен. Тя развърза малката си кожена кесийка, изсипа костите на пода, отпуши едно шишенце и ги поръси с кръв. Без да иска разрешение, взе чашата на Агрипина и отпи от нея, преди да смеси виното с кръвта. После разбърка костите, молейки се безмълвно. Никога не съм вярвал в магии, макар да съм виждал чудеса, от които косите ви биха настръхнали. Гледал съм някои от най-големите шарлатани в империята. Агрипина беше скептик като мен, но Салвара беше различна, също като евреина Йоах. Това не бяха номерата, театралните жестове и пресилените драми на професионалните измамници. Просто една стара жена, седнала срещу домина, гледаше костите и тихичко си припяваше. Звучеше като майка, която приспива разплаканото си дете. Очите ми натежаха. Тръснах глава и се огледах. Креперий и Ацерония се бяха отпуснали на лежанките, сякаш пиенето им беше дошло в повече. Внезапно в стаята стана много горещо, лъхна сух и пронизващ вятър, сякаш бяхме в пустинята. — Какво виждаш, майко? — попита домина. — Вдигна ли се мъглата? — Какво искаш да видиш? — чу се лукавият отговор. — Съдбата си. — Смърт! — дойде отговорът. — Всички ще умрем, Салвара, но как, кога, защо? — Не мога да кажа кога. Някои от маслените лампи угаснаха. Мракът около Салвара сякаш се сгъсти. — Ще се сдобря ли със сина си? — Да, преди да умреш — отговорът прозвуча бавно и сякаш уморено. Салвара беше притворила очи и се олюляваше напред-назад, подпряла се с пръсти на пода. — И от кого трябва да се боя? — От повелителя на морето. — Повелителят на морето? — Няма да се удавиш, домина, но се пази от повелителя на морето. — От Нептун ли? — попитах аз. Салвара не ме чуваше. — Ти ще се сдобриш с него, домина, ще получиш сладка прегръдка и любяща целувка от сина си. Но помни думите ми, пази се от повелителя на морето! Главата на старицата клюмна. Топлината се разсея. С насълзени от радост очи Агрипина вдигна безмълвно тост.     ГЛАВА ТРЕТА   „Никой не се покварява изведнъж“ Ювенал, сатири, II.     Агрипина се промени. Салвара й беше казала, че ще се сдобри с Нерон и тя реши, че това е само въпрос на време. Вилата отново се оживи, музиканти и танцьорки идваха да ни развличат. Агрипина прекарваше повече време в градината, където плевеше цветните лехи и разговаряше с Ацерония. Навсякъде струеше светлина, сенките бяха изчезнали. Опитах се да я посъветвам да бъде благоразумна. Може и да ме е чула, но по нищо не си пролича. Прекарваше повече време в грижи за външността си, наемаше хора да се грижат за косата й, купуваше си благоухания и благовония. Дори отиде да се извини на пилетата и ни разсмя с малката пантомима, която изигра. Сърце не ми даваше да й напомня, че още е на арената и че битката тепърва предстои. Щеше ли Попея да се откаже? Познавах Нерон: разглезен и покварен актьор, който би изиграл всяка роля, в зависимост от настроението си. Изразът „повелител на морето“ ме измъчваше. Какво беше искала да каже Салвара? Понеже не съм суеверен, реших, че мога да разбера отговора само с помощта на логиката. Тъй като никой не би посмял да вдигне нож — или поне така си мислех — срещу дъщерята на Германик, а отровата бяхме изключили, смъртта на Агрипина би трябвало да изглежда като злополука. Взех нещата в свои ръце, обикалях градината нощно време, проверявах вратите, плащах на пътуващите търговци да събират новини за мен. Когато времето се оправи и хората напуснаха града, за да се разхлаждат от морския бриз, Анций се оживи. Следващият ни гост беше онази стара лисица Квинций Вероний — плешив лихвар, с постоянно течащ нос и очи, които сякаш непрестанно плачеха. Беше забогатял от търговия на жито с Египет и харчеше голяма част от богатството си, за да отглежда пауни. Някога бе направил грешката да покани Калигула на вечеря. Лудият император пристигнал и прекарал по-голяма част от вечерта, стреляйки по птиците от терасата. Изтребил всички пауни и Вероний получил нервна криза. Оттеглил се в Кампания и прекарвал живота си в жалеене, докато не убили Калигула. Вероний беше глупак, когото всеки можеше да използва. Пристигна във вилата с тежката си носилка, сякаш случайно, но беше явно, че е изпратен нарочно. Новините, които донесе, зарадваха още повече Агрипина. — О, да, да — лигавеше се той над чашата с вино. Императорът, августа, непрекъснато те хвали. Забрани на двама римски актьори да играят заради лъжливите им нападки срещу твоята особа. — Ами Попея? — попитах уморено. — Виждат я все no-рядко. Говори се — продължи Вероний, — че Нерон ще посети Бая. Бръчките изчезнаха от лицето на Агрипина и то стана гладко и свежо като на младо момиче. — Той ще ме посети — прошепна тя, — или ще ме покани във вилата си. Ще видите. Вероний продължи пътя си, а Агрипина трескаво започна приготовления. И най-после дочакахме събитието. Една галера спря до брега. Преторианци замаршируваха по белия прашен път и спряха пред главния вход на вилата. Носеха покана. Божественият Нерон, император на Рим, възнамеряваше да отпразнува празника на Минерва във вилата си в Бая и желаеше Агрипина, „най-добрата от всички майки“, да бъде негов почетен гост. Ако не я бях спрял, тя щеше да ги задуши от целувки. Двамата офицери преспаха във вилата с думите, че галерата ще отведе Агрипина и нейната свита през залива на другия ден. Вилата се преобрази: прислугата тичаше напред-назад, прибираше багаж в сандъци и ковчежета и ги сваляше на брега. Агрипина изпразни гардероба си, спореше яростно с Ацерония кои обувки да сложи и коя дреха ще подхожда най-добре за този случай. Аз пътувах с малко багаж — взех само туниката си, сандали, меч, писмени принадлежности и малко ковчеже с противоотрови за най-разпространените отрови. Освен това се сближих с двамата преторианци. Бивши центуриони от легионите в Германия, те се радваха да бъдат далеч от двора и да опитват най-доброто вино от избите на Агрипина, докато се приличат на слънце в градината. Представих се и им споменах, че баща ми е бил офицер във втория легион на Август. Поговорихме си известно време. Те бяха честни мъже, но се интересуваха повече от битки, жени и вино, отколкото от дворцовите скандали. Въпреки това научих нещо: беше им трудно да ме гледат в очите, а споменех ли Попея, млъкваха. Когато им напомних, че Агрипина е дъщеря на великия Германик, те се загледаха в лехите с цветя и билки. Това ми стигаше. Тези мъже не участваха в заговора, но имаха уши, мислеха бързо и долавяха подводните течения в двора. Върнах се във вилата и помолих домина да бъде предпазлива. Но тя беше в едно от августейшите си настроения. — Парменон, държиш се като стара рибарска съпру

  [Kodirane UTF-8]   Костас Варналис Диктаторите     КОСТАС ВАРНАЛИС   Гръцкият прозаик, поет и критик, Костас Варналис е роден в Бургас през 1884 г. След завършване на средното си образование той продължава в Педагогическото училище в Пловдив, а по-късно (през 1903 г.) записва философия в Атинския университет. Завършил университета през 1908 г., Варналис става учител по гръцки език и литература, а по-късно — директор на училищата в Аргаласти (близо до Волос), Мегара и Кератия. През 1918 г. е назначен за учител в Първа гимназия в Пирея и същата година получава стипендия за продължаване на образованието си — специализация по естетика и филология във Франция. В Париж Костас Варналис се запознава с Ромен Ролан, Анри Барбюс и други френски писатели. Именно тук той изпитва огромното влияние на социалистическите идеи, сближава се с френски марксисти, дълбоко и безрезервно възприема промените, настъпили в следоктомврийска Русия. Варналис приветствува победата на социалистическата революция. В своите нови произведения той възпява комунистическите идеали и призовава към разрушаване на стария обществен строй — по примера на руския пролетариат. Въоръжен с нови идеи — теорията на марксизма-ленинизма, в своите публицистични статии, посветени на естетиката и въпросите на гръцката и световната литература, Варналис се опълчва срещу господствуващата идеология в буржоазна Гърция, срещу капиталистическите порядки. Убеден в правотата на идеите си, до края на своя живот Варналис остава верен на избрания път. За разлика от двамата си именити съвременници Сикелиянос и Казандзакис, когато настъпва моментът за изясняването на позициите им, Костас Варналис без колебание се посвещава на делото на комунизма и на класовата борба. Докато е жив, Варналис не напуска бойния си пост, не изоставя основната цел на произведенията си — призива към разрушаване на несправедливия обществен строй и установяване на социализъм в страната му. От 1922 до 1925 г. Варналис е учител по новогръцка литература в Учителския институт и в Педагогическата академия в Атина, откъдето по указание на Министерството на образованието бива уволнен — това е времето на диктатурата на Пангалос. Тогава се сещат, че Варналис-педагогът се явява автор на лирико-сатиричното произведение „Светлина, която изгаря“, издадено през 1922 г. в Александрия (Египет) — това е книга, която отбелязва етап в новата гръцка поезия. Много интелигенти, в това число и най-крупният поет Костис Паламас, изразяват енергичен протест във връзка с преследването на Варналис, но безрезултатно. Останал без работа, Варналис се занимава с писане на научно-популярни статии в периодичния печат за естетиката на реалистическото изкуство и издава литературно-критични книги. Сътрудничи на прогресивни вестници и списания: „Ризоспастис“, „Протопори“, „Ней протопори“. Пише „хроники“ (в навечерието на Втората световна война), които представляват епоха в жанра на фейлетона и са възпитавали две поколения гръцки борци. През 1934 г. Варналис взема участие в работата на Първия всесъюзен конгрес на съветските писатели, среща се с Горки, запознава се с живота в Съветския съюз. Така се осъществява неговата заветна мечта да посети тази страна, оказала му неотразимо влияние със своята Октомврийска революция и изиграла съдбоносна роля за неговия мироглед и творчество. През 1935 г. гръцкото правителство заточава Костас Варналис на остров Анафи. Костас Варналис пише проза, поезия, критика, есета. По-известните му произведения са: „Пчелни пити“ (1905), „Светлина, която изгаря“ (1922), „Народът на скопците“ (1923), „Соломос без метафизика“ (1925), „Обсадени роби“ (1927), „Истинската апология на Сократ“ (1931), „Живи хора“ (1938), „Дневникът на Пенелопа“ (1946), „Диктаторите“ (1956). Творчеството на Костас Варналис е популярно както в Гърция, така и в чужбина. След войната Микис Теодоракис създава музика към „Обречените“ и вече като песен тези стихове стават известни далеч зад гръцката граница. Свидетелство за международното признание на твореца и човека Варналис е присъдената му през 1958 г. Ленинска награда за мир. Стоейки твърдо на своята марксическа позиция, бичувайки недъзите на капиталистическото общество, опълчвайки се срещу войните — източници на разруха и безброй човешки жертви, звучащ актуално и днес, Костас Варналис оставя трайна диря в най-новата гръцка литература. В много от произведенията му иронията стига дори до сарказъм, но той назовава нещата с истинските им имена. С будна гражданска съвест и по време на „диктатурата на полковниците“ Варналис не престава да пише парливи стихове и епиграми, които биват издадени след смъртта му под избраното от самия него заглавие „Гневът на народа“. Никак не е случайно, че името му е свързано със зараждането на революционната гръцка литература, воюваща за тържеството на социалистическите идеи. Костас Варналис умира през 1974 г. в Атина.   Надежда Мирянова   УВОД   Портретите на „великите мъже“ на световната Римска империя, на черния фон на крайната поквареност на управниците и на крайната мизерия на управляваните, бяха написани не толкова заради интереса, който представляват от историческа гледна точка, колкото най-вече заради поуката. Те бяха написани по времето, когато италианският фашизъм се беше нахвърлил върху Гърция. Целта им бе да укрепят духа на борещата се нация и да разпалят омразата й към насилието на агресорите. Тази цел остава същата и днес, защото и насилието на империалистите остава, при това в още по-големи мащаби. От разкриването на миналото читателят ще може да види потуленото в нашата съвременност. И от историческите аналогии на тогавашния господар на света със сегашните властелини в периода на упадъка им ще може да разбере кой е пътят на човечеството и какъв е дългът на прогресивните хора. К. ВАРНАЛИС Декември 1955 г.     ЮГУРТА НУМИДИЙСКИЯТ МАВЪР 154–104 г. пр.н.е.   Югурта не е римлянин. Той е мавър, цар на Нумидия. Но е свързан повече от всеки друг с историята на обществените нрави на владетеля на света, Рим. Той разголил и изложил целия римски империум: консули, претори, сенатори, трибуни и така ги оплел всички, че този случай никога няма да престане да вони. Случаят Югурта е една „афера Ставицки“ от онова време. Югурта е познавал много добре римските политици. Знаел е тяхната алчност и безсъвестност; знаел е, че те живеят от „нещастията на отечеството“, както казва Салустий. И така, подкупвайки римските управници, Югурта вършел най-различни неща в ущърб на Рим и успявал, все тъй с подкупи, да се отървава безнаказано. И дори се хвалел, че ако искал, можел да подкупи целия Рим. Югурта не бил обикновена личност. Притежавал всички качества, но и всички недостатъци на своето време. Бил племенник на цар Микипса. Микипса забелязал ума и смелостта на племенника си, осиновил го и го направил наследник на царството наравно със собствените си деца — Адхербал и Хиемпсал. Но осиновил змия. Щом старият умрял, трите момчета си поделили царството му — Нумидия, днешен Алжир. Салустий ни дава следния портрет на Югурта: „Той бил красив, силен и умен, и не се оставил да бъде покварен от разкоша и безделието! Прекарвал времето си с коне и в надбягвания и лов на диви зверове. Бил първи по подвизи, но последен се хвалел с тях…“ Но тогава имало много млади мъже (така се наричали онези, които за първи път заемали някоя от високите политически длъжности), при това благородници, които предпочитали парата пред честта. Интриганти в Рим, тирани спрямо съюзниците му. Те убедили Югурта, че ако убие Микипса (втория си баща, този, който го осиновил!), щял да остане единствен господар на Нумидия… „В Рим тогава всичко се продаваше.“ Югурта не сметнал за разумно да убие „баща“ си. Ала убил след смъртта на Микипса „брат“ си Хиемпсал и взел дела му. Добро начало! Нека първо укрепне, пък сетне ще дойде ред и на другия му „брат“, Адхербал. И действително, скоро започнал война срещу Адхербал. И го победил. Злочестият победен поискал тогава помощ от Рим. А Рим тъкмо това и чакал! Рим постоянно търсел поводи, за да се меси в работите на други държави и да ги подчинява. Но ако политиката на Рим е била винаги империалистическа и цинична, то и политиците му са били винаги грабители и подкупни. И в случая, за който разказваме, сиреч случая, когато Адхербал поискал намесата на Рим, политиката на Рим възтържествувала, но политическите му нрави станали за резил. Щом обаче пратениците на Адхербал заминали за Рим, Югурта също така веднага изпратил свои хора, но „натоварени със злато и сребро“. Наредил им да отрупат с дарове старите му приятели и да му създадат нови, пак с подаръци, без да жалят златото и среброто. И те още щом стъпили в Рим, изпратили дарове на старите приятели на господаря си, а така също и на най-влиятелните сенатори от онова време. И положението веднага се променило. От престъпник Югурта станал протеже на аристокрацията. Подкупените от Югурта благородници се заели с всеки сенатор поотделно и по този начин „почтеното и пра-древно събрание на старейшините осуетило наказването на черния цар“.   Така ни описва нещата Салустий. Но злото не спряло дотук. Сенатът издал решение („сенатско предписание!“), че Югурта е имал право да убие Хиемпсал, защото Хиемпсал го обидил; и че е имал право да се бие срещу Адхербал (и да го победи!), защото Адхербал го „нападнал пръв“! Като че ли четеш нова история! А след това самата „римска добродетел“ (virtus romana) изпратила в Нумидия десетчленна комисия, която да разпредели „справедливо“ царството между двамата съперници, Югурта и Адхербал. Новата история ни е научила, щом чуем думата „комисия“, да потръпваме. И тогава било същото. Председател на комисията бил Луций Оптимий, човек с голям авторитет и много враждебно настроен срещу Югурта. Но Югурта познавал машинката. „С бакшишите и обещанията си (за по-големи бакшиши, но след като свършел работата!), той го накарал да пожертвува репутацията, честта и дълга си! Но и останалите членове на комисията били подкупени по същия начин“ (Салустий). И така при подялбата на царството Югурта взел най-богатите и най-гъсто населени области. Въпреки този си успех Югурта нямал намерение да си седне на задника. Искал ни повече, ни по-малко, да остане единствен владетел на цяла Нумидия и знаел, че нямало да бъде много трудно да постигне това с парите си — като купи съгласието на покровителя Рим! И отново започнал война с Адхербал. Пред това стремително нападение на „брат“ си, Адхербал се видял принуден да изостави своите земи и да се затвори в крепостта Цирта, днешния град Константин в Алжир. Оттам успял да изпрати по двама доверени свои хора писмо до Сената, с което молел за незабавна помощ от… покровителя Рим! Адхербал обяснявал, че нападението на Югурта срещу него било нападение срещу самия Рим. Всичко това било хубаво. Но подкупените от Югурта сенатори направили всичко възможно, за да предотвратят вземането на каквото и да е решение против Югурта. И Салустий добавя тъжно: „И този път обществените интереси били пожертвувани пред личните интереси.“   И така „подкупените оръдия“ на черния цар успели да осуетят обявяването на война на работодателя си. И вместо войска възнамерявали да се изпрати нова… комисия, съставена от достопочтени членове на Сената, която да посредничи между противниците и да наложи волята на Рим. Ала те си правели сметката без кръчмаря. Югурта възприел хамитската тактика на яваш-яваш. Протакал преговорите, докато превземе Цирта и постави с това комисията пред свършен факт. И действително, превзел Цирта, хванал в плен самия Адхербал и го убил, след като го изтезавал, а на туй отгоре изклал и цялото население на града — нумидийци и римляни! Когато в Рим се узнало за това ново и най-дръзко дотогава предизвикателство на африканския монарх, Сенатът се събрал, за да разисква какви мерки трябва да се вземат срещу него. Но „агентите“ на Югурта се заели да пречат на работата с всички възможни начини и средства. Разискванията продължили много дни, докато се заличи първото впечатление от това страшно злодеяние. „Толкова силни били приятелите и покровителите на царя“ — отбелязва Салустий. Но понеже „народният трибун“ (избран от народа за следващата година) Гай Мемий разкрил пред народа всички интриги на благородниците и управниците, които имали за цел да издействуват опрощаването на Югурта, Сенатът се уплашил от гнева на народа и решил да изпрати в Нумидия консула Луций Калпурний. Консулът Луций Калпурний, когото римляните изпратили в Нумидия да наложи с оръжие „правото“ (!), „притежавал големи добродетели“, ни казва Салустий, „ала един негов недостатък, развалял всичко — користолюбието… Неуморим, с енергичен дух, предвидлив, той познавал добре военното дело и не трепвал пред опасностите и неочакваните обстоятелства. И само блясъкът на златото го заслепявал, тогава той губел самообладанието си и се отдавал телом и духом на него“. Това е портретът не само на един римски управник (политически или военен); това е портретът на всички тях. Калпурний нахлул стремително в Нумидия. Завзел крепости и градове, заловил много пленници, но щом Югурта поднесъл пред очите му блясъка на златото, тогава се появили трудностите в този военен поход! Този човек, който имал страст към парите, се оставил да бъде съблазнен! И не само той, ала и „princeps“-ът на Сената, сиреч първият по старшинство сенатор, Марк Скаврий, който бил прочут с неподкупността си и бил изпратен тъкмо затова — да предотвратява подкупването и измените на Калпурний!… „Единственият, който в една продажна среда се бил показал дотогава непримирим враг на царя — но и той накрая претърпял корабокрушение върху скалата на златото и загубил и чест, и уважение (Салустий).“   Щом Югурта успял да подкупи дори и Скаврий, нищо вече не можело да го спре. Престрашил се и отишъл в лагера на Калпурний. Там за очи бил подписан мир, съгласно който Югурта се предавал на римския народ, но в действителност си оставал независим. И цялата му загуба (военни репарации) била да заплати някаква смешна сума и да предаде голям брой овце и говеда, и двайсет слона! Така първият управник на Рим, консулът Калпурний, и първият сенатор от всички „записани отци“, Марк Скаврий, предали отечеството си за пари! И ако в тази работа се бяха замесили и други „първи“, и те щяха да извършат същото предателство, както вършели това и „вторите“…   Когато в Рим узнали за този позор, народът започнал да негодува — и сенаторите се изплашили. И тогава „народният трибун“ Гай Мемий почнал да настройва народа срещу управниците и изобщо срещу продажната класа на патрициите. „Червя се, като си помисля, че от петнайсет години насам сте играчки в ръцете на шепа хора! И треперите пред тях, вместо вие да ги накарате да треперят! Не казвам да грабнете оръжието, а да ги сразите със същите средства, които те използуват срещу вас… Чрез съдилищата… Виновните да бъдат дадени под съд и да бъде призован тук като свидетел самият Югурта… Патрициите искат да бъдат винаги ваши господари. Третират съюзниците ни като врагове, враговете — като съюзници. Днес държавата е продажна и ако не накажем виновниците, тогава ще бъдем вечно техни роби, а те — вечно наши царе. Казвам царе, защото само царете не носят отговорност…“ Така казвал Мемий на народа и предизвикал буря от негодувание в Рим. В Рим съществувала опасност от бунт, а в това време военачалниците, които Калпурний оставил в Африка — той се бил върнал в столицата — „вдъхновени от примера на командира си, вършели най-различни скандални злоупотреби. Едни върнали на Югурта двадесетте слона, които бил предал съгласно клаузите на мирния договор, а други — пленниците (и всичко това за пари!), а трети, по-дребните, го ударили на плячкосване и ограбили страната, една страна, която формално била сключила мир с римляните“.   Междувременно откритата и смела критика на Мемий, която изнесла на улицата скандала със сенатските първенци и патрициите, дала резултати. Сенатът, изплашен от народното негодувание, изпратил претора Луций Касий в Нумидия с нареждане да доведе Югурта в Рим, за да бъде съден. С това си действие Сенатът целял да успокои народния гняв. Касий отишъл в Африка, срещнал се с Югурта и му предал заповедта на Сената. — За твое добро ти казвам, ела в Рим. След като и съгласно договора си се предал в ръцете на римския народ, за теб ще бъде по-добре да се уповаваш на снизходителността на народа, вместо да откажеш да дойдеш и по този начин да изпиташ силата на римското оръжие. Хитрият нумидиец приел. Не само защото притежавал голяма душевна сила и безстрашие, но защото много разчитал и на непобедимото си злато. Бил сигурен, че лесно ще се отърве, понеже добре познавал всички тези римски „патриоти“. Югурта обаче не бил човек, който би се задоволил да се отърве лесно. Искал да постигне и други определени неща. Още щом стъпил в Рим, първата му работа била да подкупи първенците! И подкупил трибуна Гай Вевий. Това било голям успех. И ето защо. Когато процесът започнал и попитали нещо Югурта, Вевий станал и извикал: — Забранявам му да говори! Veto! Такова било всемогъществото на длъжността трибун! Отрицателно наистина, но страшно! Когато само единият от двамата, а по-късно от десетте архонти ставал и казвал „Вето!“ — всичко спирало. Поради тази забрана, която трибунът наложил на Югурта, процесът бил прекратен за „неопределено време“ и Югурта се спасил. Спасил се, но не мирясал. В Рим имало един внук на цар Масиниса, на име Масиба. След падането на Цирта той успял да избяга в Рим. Там консулът Спор Калвиний, приемник на Калпурний, убедил Масиба да поиска от Сената короната на Нумидия, сиреч Масиба убедил Калвиний да му помогне да заеме престола! Този именно опасен „кандидат за трона“ му решителният Югурта си наумил да елиминира. Но това не било лесна работа. Не можел да разчита на подкрепата на бившите си „приятели“, защото поквареността им била разобличена и сега не смеели да му помогнат. Били много изплашени от общественото негодувание срещу тях. И така той се заел сам с тази работа. Възложил на един от свитата си, Вомилкар, да му намери няколко наемни убийци, да го отърват от този досаден роднина Масиба. Политически убийства — най-обикновеното нещо „през вековете“. Убийци се намерили веднага. Устроили засада. И намушкали с нож Масиба. Масиба заминал за царството на Плутон. Ала властите заловили един от убийците. И с познатите „през всички векове“ средства убиецът бил принуден да признае истината, един от редките случаи, когато „истината“ му била… истинска! Тогава обвинили Вомилкар, че бил моралният извършител на убийството, но Югурта сварил да му помогне да избяга в Африка, преди да го заловят и го дадат под съд. Не ще и дума, че за това бягство помогнали и „приятелите“ му. Тази негова постъпка не бивало да се узнае, главно защото тогава всичките му поданици и всичките му престъпни оръдия биха загубили вяра в сатанинските му способности.   След това негово предизвикателство Сенатът му наредил да напусне пределите на Италия. Тъкмо когато се озовал отвъд стените на Рим, слънцето изгрявало. Черният владетел се извърнал по едно време назад и дълго гледал красивата столица на света, огряна от Аполон! Поклатил презрително глава и казал: — О, продажен град! Скоро ще престанеш да съществуваш, ако се намери подходящ купувач! Щом си заминал, Рим веднага изпратил подире му консула Спор Калвиний да завърши войната. Но хитрият африканец кога с нападения, кога с отстъпления, кога с разни предложения и безкрайни преговори за мир накарал противника си да изгуби цяла година време, без да постигне никакъв резултат. И тогава мнозина в Рим отдали тези неуспехи не на нехайството или на неспособността на консула, а на парите на нумидиеца.   След като изтекла годината му, консулът Калвиний се завърнал в Рим и оставил на свое място брат си Авлий за заместник-консул. Но Авлий нямал нито глава, нито военен опит. Тогава Югурта подкупил много от офицерите — хилядници и стотници — и много от войниците на Авлий и заповядал нощна атака срещу римския лагер. Поражението на римляните било пълно. Но какво станало всъщност? Когато нападението на Югурта започнало, едни от подкупените офицери и войници си плюли на петите, а други преминали на страната на врага. Победеният Авлий бил принуден да подпише унизителен договор с царя варварин (110–109 г. пр.н.е.). Но Сенатът отказал да утвърди този договор. Попречил на това пак един от народните управници, трибунът Гай Мамилий Лиментан. Този трибун предложил да се разследват всички онези, които са взели пари от Югурта и по този начин са го окуражили да се държи презрително с Рим и да воюва срещу него. Под натиска на този народен трибун Сенатът се видял принуден да продължи войната срещу Югурта. И изпратил в Африка способния консул Метел, който в много сражения победил Югурта. А това ще рече: не се оставил да бъде подкупен! Метел обсадил град Сотул, където се намирала хазната на Югурта. Югурта побързал да предложи преговори за мир, като изпратил на Метел 200 000 фунта сребро. Но Метел държал Югурта да капитулира. Така войната продължила. Когато изтекла годината на консулствуването на Метел, римляните изпратили на негово място легата Марий, а за квестор „лисицата“ Сула. Когато Югурта загубил почти цялата си територия и се затворил зад стените на Цирта, Бокх, царят на Мавритания, съюзник на Югурта, изпратил посланик в Рим и поискал да му дадат короната на Нумидия. Но Сенатът му отвърнал, че щели да му сторят хатър тогава, когато и той им направи една подобаваща услуга. А подобаваща услуга означавало намек за Бокх да им предаде Югурта. Така и станало. Марий отвел окования във вериги Югурта в Рим. Там хвърлили нумидийския цар в мрачния затвор Тулиан, където го оставили да умре от глад! По такъв жесток начин си отмъстил Рим за позора на войската на Лиментан, която Югурта накарал да премине „под ярема“, нанасяйки най-голямата обида на римляните. И тъй черният цар имал такъв черен край — получил заслуженото за злините си. Ала никой от продажните му приятели не пострадал. Този случай бързо се забравил, както обикновено става. А достойнството и честта на страната все тъй се продавали от управниците или, както днес бихме казали — „все тъй се изкарвали на търг“.     СУЛА ЩАСТЛИВИЯ 138–78 г. пр.н.е.   Покварата, алчността и жестокостта на римските властници може, разбира се, да се обясни с основните белези на тази власт — безотговорността и абсолютизма й; но все пак тази власт не е възникнала изведнъж. Последица е от гражданските войни; гражданските войни — от военщината; а военщината — от римското имперство. Това имперство укрепнало, сиреч покварило неимоверно много олигархията, а олигархията, за да има подкрепата на народа, покварила самия народ. По този начин разни военачалници (победители, консули или претори), опрени на оръжието на легионите си, се стремели да свалят демократичния строй и да съсредоточат в ръцете си абсолютната „власт на един мъж“. Но за да стане притежание само на „един мъж“ тази власт, трябвало е да изчезнат другите „мъже“. Така пламнал дълъг низ от граждански войни, които разделяли хората и ги карали да се избиват помежду си. А от това разделяне и взаимно изтребление винаги народът на Италия и на провинциите понасял щетите — и когато част от него побеждавала, и когато бивала победена. Той плащал разноските за победата или поражението — както става навсякъде и всякога. Сред тази драма, продължила около век и половина, се появил Единият, който унищожил всички останали, Октавий, и установил пожизнената си диктатура под името империя. На тези именно граждански войни започваме историята — защото тъкмо тя ще ни даде възможност да разберем особеностите и смисъла на имперската институция. И освен това ще ни позволи да разберем, че покварата, алчността и жестокостта на владетелите на Рим не са били нещо ново и „незаконно“, а узаконяване на стара, с много дълбоки корени поквара на римската цивилизация.   Започваме от Луций Корнелий Сула (138–78 г. пр.н.е.). Той е най-свирепият и коварен звяр от периода на гражданските войни. Едновременно лъв и лисица, жесток към слабите и ласкател на силните. Най-властолюбивият, най-користолюбивият, най-сластолюбивият, най-вероломният и особено най-лицемерният от всички управлявали някога Рим. Аристократ, егоист, отмъстителен, кръвожаден, недоверчив към приятелите си и непризнателен към покровителите си, човек, който е гледал само личния си интерес и пет пари не е давал за всичко останало, за „гръмките“ думи за достойнство, чест и общо благо. „И затова — казва Плутарх — той причинил повече зло на Рим, отколкото му били причинили войните дотогава.“ Изклал десетки хиляди граждани, не само тези, които му пречели, но и които не му пречели. Колел и за удоволствие, най-вече богатите, за да им вземе имуществото. Червенокос и синеок, с остър поглед (изпълнен със злоба!), който белотата на кожата му правела още по-страшен, Сула бил покрит целият с пъпки и затова атиняните го нарекли „брашнена мутра“. Винаги намръщен, но и винаги деен, когато пиел, ставал приветлив, но и неспособен за каквато и да е сериозна работа. Много грабел, но още повече дарявал. Неуравновесена личност — малките простъпки наказвал с обезглавяване, но големите прощавал, като гледал само собствения си интерес. След като унищожил съперниците си и преустроил режима — направил го още по-аристократичен, — Сула почнал да прекарва времето си в гуляи, пиянства и в компанията на шутове и артисти, като вършел най-непристойни неща, без да се срамува. До такава степен вярвал в богинята на щастието и считал себе си за неин любимец, че се нарекъл Щастливия (Felix). И наистина, щом след толкова престъпления, сторени от него, не бил наказан с нищо, ще рече, че наистина имал късмет. А щом е имал късмет, нямал е нужда нито от съвест, нито от угризения. Но той не е единственият, нито първият и последният щастливец от този род в римската история. Сула е обикновеният тип на щастливия римлянин, на безотговорния римлянин. Той тържествено открива периода на щастливите господари на света, онзи почти петвековен период, който завършва с разпадането на империята. Сула е предшественик на по-сетнешните короновани зверове. По негов образец са издялани тибериевци, калигуловци, нероновци, доминициановци, хелиогабаловци. По негов образец са издялани и безбройните второстепенни властници: консули, претори, трибуни, чийто живот е низ от безчестия, и които, известни и неизвестни, съставляват един тъмен свят на зли хора, направили нещастни хиляди семейства на свободни граждани или роби, заради собственото си щастие. Един такъв „второстепенен“ злодей е бил трибунът Сулпиций, съвременник на Сула и негов съперник, водач на партията на Марий, властник, който нямал равен на себе си по подлост. Той поддържал три хиляди главорези и голям брой млади конници като телохранители, готови за всякакъв вид злодеяния — и сам ги наричал „антисенат“. Този Сулпиций, трибунът с „антисената“ си от три хиляди главорези и няколкостотин кавалеристи, с които тероризирал хората, също така е един малък Сула, но от другия лагер, който повече по име, отколкото по дела е бил „демократичен“. Защото в основата си борбата между Марий и Сула е била борба между двама „диктатори“ с различни опори. Сула се опирал на аристокрацията, а Марий — на народа. И така Сулпиций откривал сергия сред пазара и там продавал открито обществените длъжности и разни звания. И при всяка продажба броял, също така открито, получените пари. Този Сулпиций успял да прокара гласуването на закон, който забранявал на сенаторите да имат дълг, по-голям от 3000 драхми. Но когато той самият умрял, оставил дълг от три милиона драхми! Така че и дълговете, които правел, били един вид кражба „чрез взлом“. Всички тези неща ни ги съобщава Плутарх. И тъй, читателят започва да си представя политическата поквара, която открито царяла в онази епоха и подготвяла възникването на империята. А сулпициевци не са били един и двама. Така че Сула не би могъл да не бъде… Щастливия, щом е представлявал цвета на всички римски добродетели. Пъпчивият синеок образ на Сула озарява със зловещия си блясък бъдещето на римската държава. Противникът му Гай Марий бил селянин, необразован и недодялан. В една епоха, когато римската аристокрация се елинизирала, той имал пренебрежително отношение към гръцкия език, като към език на роби. Ала той е един от най-добрите военачалници в древността. „Груб и суров по нрав“, както го характеризира Плутарх, Марий бил кален човек и споделял с войниците си техния живот, трудностите и лишенията им. Копаел заедно с тях валове, ядял корав хляб и спял върху слама. Затова войниците му го обичали и предано го следвали. Заради тази му каленост и упоритостта му го нарекли „мулето Марий“. Бил водач на демократичната партия. Но бил повече демагог, отколкото демократ. „Искал да се представя за народен човек, но бил много малко такъв.“ Преструвал се на демократ, за да крепи властолюбието си на поддръжката на народа. Преструвал се, че води суров живот, но „имал разкошно жилище с всички удобства за разгулен живот, а не за живот на суров войн, и достатъчно богатства, заграбени от много царства“. Но бил толкова алчен, че дори когато издъхвал, „оплаквал собствената си съдба, че умирал беден и обременен с данъци“. С други думи, и той е бил толкова двуличен, лъжлив, алчен, свиреп и жесток, колкото и Сула и всички останали от този занаят. Сула не бил селяндур като Марий. Той бил много образован. Познавал както никой друг от онова време римската и гръцката литература. „Просветен дух, красноречив, но коварен и неизмеримо лицемерен“, казва за него Светоний. Бил е не само тип на щастливия римлянин, но и на образования римлянин. Културата му обаче не оказала голямо влияние нито върху характера му, нито върху духа му. При толкова култура Сула е бил суеверен; и макар че бил такъв елинист, никак не се посвенил да разруши и разграби огнището на гръцката култура — Атина. Казахме вече, че Сула е бил патриций. Един от прадедите му, Руфиний, бил консул. Но той не е известен толкова с тази си „чест“, колкото с безчестието си! Защото открили, че притежава, макар че бил „беден“, повече пари, отколкото законът разрешавал. И го изгонили от Сената. Така или иначе, родителите на Сула не били богати. Младият Сула прекарал младежките си години в големи лишения. Ала когато навлязъл в политиката, сиреч в авантюристичния стадий на всички „достойни“ млади хора от онази епоха, и станал ковчежник на Марий, който воювал с Югурта в Африка, Сула се завърнал много богат в Рим. И тогава някой го оскърбил: — Как може да си честен, след като имаш толкова много пари — та нали баща ти не ти остави пукната пара! Тези думи биха могли да обидят всеки друг, но не и Сула! И Плутарх ни обяснява: „Макар че животът беше загубил предишните си чисти нрави и беше потънал в сластолюбие и разкош, все пак продължаваше да се счита за позорно човек да загуби състоянието си или да не поддържа бедността на дедите си!“   Когато бил още млад и неизвестен, Сула дружел с артисти и смешници и гуляел заедно с тях. Когато станал господар на всичко, диктатор, развратничел пак с такива и „позорял званието си“. Един от тази негова разхайтена компания, Митровий, бил, съобразно с тогавашните нрави, негов любовник. Този Митровий бил „лисиод“, сиреч актьор, който играел женски роли. И Плутарх добавя: „Макар че бил вече навлязъл в години, Сула продължавал да го обича и никак не криел това.“ Когато се завърнал от Нумидия, Сула изцяло се отдал на политиката. И най-напред успял да бъде избран за претор с познатите методи на онова време: чрез купуването на народните гласове. Нали сега разполагал с много пари. Това не било тайна за никого. Когато веднъж заплашил един свой политически противник с думите: — Внимавай, защото ще използувам срещу теб силата си! (искал да каже „народа“). Другият му отвърнал: — Ами, разбира се, че е „твоята“ сила — нали си я купил!   Но такива „дребни неща“ като извратените нрави, грабежа, подмамването, подкупите и политическите убийства, не правели вече впечатление. Защото не били изключения; били законът! И никой политически деец и пет пари не давал какво ще мисли за него… съседът му. Защото и съседът му, ако не бил като него, тогава бил глупак! И ако случайно се намирал някой, който да морализаторствува като Цицерон или Сенека по-късно, то и той бил омесен от същото тесто, и чисто и просто правел литература! Трябва обаче да подчертаем и следното: не само общественият живот на римляните е бил покварен, ала и личният им; и не само аристокрацията е била покварена, ала и народът. И войската. Политическата олигархия отдавна успяла да поквари народа, но първи Сула покварил войската. На петдесетгодишна възраст той успял да бъде избран за консул (88 г. пр.н.е.). И понеже по това време Митридат, царят на Понт, открито обявил война на Рим, Сенатът възложил на Сула да ръководи похода срещу Митридат. Прекрасен случай, в смисъл за грабеж и плячка, но и прекрасна предпоставка за бъдещата кариера на Сула. Затова престарелият и увенчан с лаври пълководец Марий счел за лична обида тази постъпка на Сената. „Отците“ трябвало да възложат ръководството на него, опитния и прославен победител на Югурта, на кимврите и тевтонците. Той бе спасил римското отечество от позорното положение, в което го бе поставил черният цар, и от заплахата от северните нашественици. И тогава прословутият трибун Сулпиций, този до немай-къде покварен приятел на Марий и предател на народа, подтикнал тълпата към бунт срещу Сената и Сула; и принудил „със сила и меч“ Сената да отнеме водачеството от Сула и да го предаде на Марий.   Ала Сула не бил от хората, които се колебаят или се примиряват със свършения факт. Измъкнал се бързо от Рим, за да не го заловят, и отишъл в Нола, в Кампания. Там се намирала войската му. И без да губи време, вдигнал легионите си и ги повел срещу Рим — срещу отечеството, дето се казва! Народът не го искал. И когато влязъл в Рим, демократите го замеряли с камъни от прозорците и покривите. И тогава Сула извикал на войниците си: — Какво чакате? Подпалете къщите им! Грабнал една запалена борина и пръв пристъпил напред. Стрелците му почнали да хвърлят върху дървените къщи запалени стрели, сиреч на чийто връх били поставени насмолени кълчища, за да предизвикат пожар. По същия начин четири века преди това Ксеркс опожарил дървените стени на Акропола. И какъвто бил болезнено чувствителен и отмъстителен, Сула не правел разлика между приятели и врагове и подпалвал всичко наред. Тогава, за да успее да се справи с тези злодеи, Марий обявил робите за свободни. Но не сварил да ги въоръжи. И победеният Марий бил принуден да напусне Рим. Тогава Сула свикал Сената и го заставил да гласува осъждането на смърт на Марий, Сулпиций и техните привърженици. Казахме, че Марий успял да избяга. Ала Сулпиций бил предаден от някакъв роб и му отсекли главата. А пък същия този роб Сула първо освободил, а след това убил — хвърлил го от една скала! „Гневът и настървението — казва Плутарх — диктували всички негови постъпки. Обръщал внимание само на враговете си, никак не се интересувал от приятелите си и не проявявал милост към никого.“ Ето един пример на непризнателност от негова страна: когато Сулпиций се надигнал срещу Сула, Сула отишъл да търси убежище в дома на Марий. Марий го приел с почит и му помогнал да избяга в Нола. А сега, когато се завърнал победител, Сула забравил всичко и обявил парична награда за главата на Марий! А Марий по това време се намирал в Африка и не разполагал с никаква военна сила. Тогава Сула вдигнал легионите си и ги повел срещу Митридат Понтийски. Първата му работа била да умиротвори Гърция. Защото началникът на флотата на Митридат, Архелай, завладял Цикладските острови и Евбея, а тиранът на Атина Аристион или Атинион вдигнал въстание срещу римското владичество. Но кой е бил този Аристион или Атинион? Един авантюрист, който служел в двора на Митридат и когото Архелай изпратил в Атина с 2000 войници и с тяхна помощ Аристион се обявил за тиран, или диктатор, както бихме казали днес. „Заради този тиран — казва Плутарх — атиняните били принудени да приемат чуждото господство.“ Интересно е да видим какво е било отношението на Сула към гърците. Би било странно да мислим, че Сула би се държал по-човешки с гърците, отколкото със собствените си сънародници. Обсадил Атина и понеже не успял да я превземе, защото войската на Аристион изгорила всичките му обсадни машини, Сула изсякъл всички „свещени гори“ на атиняните, а така също градината на Академията на Платон, за да си направи нови машини и укрепления. И понеже му трябвали пари, изпратил свои хора да ограбят най-богатите храмове в Гърция: в Епидавър, в Олимпия и в Делфи. Задигнал всички скъпоценни дарове и всички съкровища от тези общогръцки светилища. Сула прибрал всички тези неща с оправданието, че при него щели да бъдат най-сигурно запазени и че щял да ги върне още по-многобройни. В Делфи Сула изпратил Кафис от Фокеа да прибере съкровищата и даровете, след като ги преброи и претегли добре, за да не би… да го изиграят! Но Кафис не дръзнал да се докосне до тези свещени скъпоценности. Амфиктионите обаче го молели да ги вземе. А той се просълзявал. Някои уверявали, че били чули китарата на Аполон да свири вътре в храма. Изплашеният Кафис седнал и написал на Сула за това чудо, за да изплаши и него. Но Сула, който бил реалист до немай-къде, му отвърнал подигравателно: „Чудя ти се как не си разбрал, че щом богът пее, това ще рече, че е доволен и следователно ни дава всичките си богатства от все сърце…“ Междувременно обсадата на Атина предизвикала голям глад сред жителите й. Тези, които имали храни, ги укрили и по този начин цената им достигнала невиждани размери. Един медимн* жито в мирно време струвал 5–6 драхми. А сега цената му се покачила на 1000! Хората почнали да ядат само диви треви, а сетне обувките си и кожените мехове за дървено масло, които сварявали. А в това време диктаторът Аристион всеки ден гуляел и танцувал; но оставил свещения светилник на Атина да угасне поради липса на масло, и когато булевтите и жреците отишли да го помолят да се смили над града и да се споразумее с обсадителите, той почнал да ги замерва със стрели и ги прогонил до един. [* Мярка за вместимост при атиняните, равна на 52,82 литра.] Когато най-сетне съпротивата на Аристион била прекратена и Сула влязъл в града откъм Керамикос, той подложил жителите на клане. Те платили за греховете на поставения отвън тиранин. „Не знаем — казва Плутарх — точно колко хора е изклал, но можем да предположим техния брой по пролятата кръв. Само кръвта на тези, които са били избити на Агората, заляла цялото пространство при Керамикос, чак до Дипилос. Много атиняни се хвърляли в краката на Сула и го молели за милост.“ Също така всички сенатори, които придружавали консула, го молели да прекрати това злодеяние. Най-сетне, след като се наситил на мъст, дал заповед да не се колят останалите. И произнесъл със сатанински сарказъм: — Подарявам живота на останалите заради… прадедите им! След Атина превзел и Пирея и изгорил много къщи. Но тези исторически събития ни интересуват дотолкова, доколкото ни разкриват жестокостта и грабителския характер на предшествениците на римските императори и техните безмилостни методи на управление. От Гърция Сула преминал в Азия през Дарданелите. И за да предотврати бедата, която щяла да го сполети, Митридат приел условията за мир, предложени от Сула. Едно от условията било Митридат да заплати 2000 таланта обезщетение. Но извън тази сума Сула наложил глоба на цяла Азия в размер на 20 000 таланта! Освен това задължил жителите на Азия да дават подслон на войниците му, да ги хранят и да им плащат по 12 драхми на ден. Много голяма сума. Така Сула научил войската си да живее на чужд гръб. И тъкмо така я покварил. Когато се завърнал в Гърция от Ефес, пак през Дарданелите, той отишъл отново в Атина и ограбил прочутата библиотека Апеликон, в която се съхранявали всички произведения на Аристотел и Теофраст. Ограбил също така и много шедьоври на изкуството, статуи, картини, колони, и натоварил се добре с книги, произведения на изкуството и пари, Сула потеглил за Италия, като преди това се отбил в Едипос, за да направи бани, понеже страдал от подагра. Веднъж, когато се разхождал край брега, няколко рибари му поднесли в дар прекрасни риби. — Откъде сте? — запитал ги той. — От Алея! — Ами че има ли още живи алейци? Защото Сула бил разрушил този град заедно с други два, Ларимна и Антидона. Като видели учудването на Сула, рибарите се разтреперили. Помислили, че тиранинът съжалявал, задето има останали живи хора от тези градове. Но Сула им казал усмихнато: — Вървете си с добро! Няма нищо. Подаръкът ви е хубав! Ала положението в Италия се било променило през време на отсъствието му. Марий се върнал в Рим и турил под нож привържениците на Сула. Придружавала го постоянната му лична охрана, роби копиеносци, все избрани злодеи (каквито имали и Сулпиций, и Сула!). Те обезглавявали без всякаква друга процедура всеки гражданин, който поздравявал Марий, но комуто Марий не отговарял с поздрав. Това бил знакът. Такъв ужас обхванал римляните, че всички бягали да се скрият, дето сварят, или да напуснат града, за да се спасят. Улиците били изпълнени с обезглавени трупове и хората, които бягали, се препъвали в тях. Такъв страх и такива злодеяния Рим не бил виждал дотогава. Но отде да знаел какво го очаквало, когато се завърнел Сула! И тогава станало това, което често виждаме да става и в нашата нова история. Нито приятелски, нито роднински връзки имали значение вече. Малцина били тези, които не предали на касапите на Марий приятелите и роднините си, потърсили убежище при тях. Всеки гледал да предаде другия, за да спаси себе си. Касапите на Марий не само колели, но и обезчестявали децата и жените на жертвите си и грабели всичко, каквото им попаднело. Злото взело такива размери, че Цина и Серторий, приятели на Марий, се уговорили и нападнали нощем лагера на негодниците и ги избили до един. Междувременно обаче старият Марий умрял и водачеството на партията му поел неговият син, Марий младши. Завръщайки се в Италия, Сула мислел само за едно — за отмъщение. И така започнала новата гражданска война (82 г. пр.н.е.). И само след няколко сражения Сула излязъл победител. Останал единствен господар на Рим, той обявявал проскрипции в продължение на цели шест месеца, сиреч в продължение на цели шест месеца публикувал списъци на „врагове“, които всеки можел да убие срещу определено възнаграждение. Тези проскрипции били един вид обявления за награда за главата на еди-кого си. А като последица от убийството му, конфискацията на имуществото му. Тази била основната цел на проскрипциите. И тъй като на това зло краят му не се виждал, веднъж един млад човек, Гай Метел запитал Сула в Сената: — Кога ще престане това зло? Не щем да спасим от смърт тези, които си решил да убиеш, но поне да избавим от тази мъчителна агония онези, които нямаш намерение да убиеш! А Сула отвърнал: — И аз не знам още! А дотогава бил избил 5000 души! Сула обявявал проскрипции не само в Рим, но и в цяла Италия. Искал да изтреби демократите — колцина са сторили като него същата глупост и в миналото, и сега! „Не останал нито храм, нито дом, неосквернен от кръв — мъжете бивали избивани до жените си, а децата — до майките си!“ В какво били виновни жените и децата? Колкото бяха виновни жените и децата на победените народи, и победените от победените — евреите, на Хитлер! Онзи, който укривал гражданин, чието име било включено в проскрипциите, бивал наказван със смърт — независимо от това, дали искал да спаси баща си, брат си или сина си. А онзи, който убивал такъв гражданин, получавал като награда два таланта — независимо от това, дали роб убивал господаря си, или син — баща си! Главната цел на проскрипциите била, както казахме, конфискацията на имуществото на убитите. Убийците казвали: „Този го уби къщата му; онзи — градината му; а другия — топлите му извори.“ Целий Аврелий, човек, който не се месел в политиката и затова мислел, че Сула няма да го закачи, когато веднъж отишъл на площада и прочел и своето име на таблото за проскрипции, се провикнал: — О, нещастие мое! Изяде ме имотът ми на хълма Албан! Не сварил да стори и две крачки и един убиец го сграбчил и го заклал.   Междувременно успели да заловят Марий младши. Но той предпочел да се самоубие, вместо да се остави да го убият. А всемогъщият Сула отишъл в Пренест да раздава правосъдие, сиреч да коли. И тъй като не желаел да си губи ценното време, като коли „обвиняемите“ един по един, събрал ги всичките на площада, около дванайсет хиляди души, и ги изклал наред, като овце! От конфискациите на имуществата на „враговете на отечеството“ Сула събрал около триста и петдесет милиона сестерции! И когато не останал вече нито един „враг“ за колене, обявил себе си за диктатор, след като от 120 години насам това изключително звание не било давано на нито един римлянин — давало се само във време на извънредно голяма опасност, когато „спасението на отечеството било върховният закон“ — salus patriae summa lex esto! След това устроил един изумителен триумф и говорил на народа, събран на Форума. И докато аристократите, които благодарение на него се завърнали в Рим и си възвърнали имотите и привилегиите, го наричали „спасител“, той поискал от народа за в бъдеще да го нарича „Щастливия“ и „Прекрасния“. Сула задържал диктаторската си власт цели три години — години на терор, оргии и наслади. Женил се пет-шест пъти, имал деца, но дружел и гуляел с актьори, музиканти и шутове. И от всички тях комикът Росций, главният мимик Сорикс и лисиодът Митровий (когото, макар и вече остарял, диктаторът продължавал да обича) имали голямо влияние над Сула. От оргиите плътта му се скапала, напълнил се с въшки и гной. Никакво лекарство, никакъв лечебен извор не му помогнал. Ден и нощ цял куп роби му пощели въшките, но те се размножавали още повече. Този малък враг го победил с числеността си. И така човекът, който причинил нещастия и скръб на милиони хора и смъртта на хиляди, бил наказан от собственото си тяло и бил изяден от най-отвратителните гадини. Щастливия и Прекрасния предал черната си душа на въшките в 78 г. пр.н.е. И макар че знаел, че ще умре, починал, без да се разкае — пишел спомените си и ги прекъснал едва два дни преди смъртта си. И ето какво последно злодеяние направил на смъртния си одър — съобщили му, че архонтът Граний не изплащал задълженията си към държавата, като чакал Сула да умре, за да не ги изплати въобще. Тогава Сула го поканил в дома си, в спалнята си, за да поговорят. Около леглото му стояли няколко роби. И когато Граний влязъл, Сула им дал знак и те го удушили. Но от яростта, която изпитал при отмъщението и от резките движения гнойникът вътре в него се спукал и Сула повърнал много кръв. И на сутринта починал, след като прекарал много мъчителна нощ — единственото възмездие, което изпитал! Щом узнали за смъртта му, демократите се разтичали, за да попречат на погребението му. Но Помпей ги възпрял. А на гроба му издълбали следния надпис, за който казват, че бил съчинен от самия Сула: „Никой не е навреждал толкова много на враговете си и не е облагодетелствувал толкова много приятелите си, колкото Сула.“ Нека отбележим още два случая, които показват по какъв начин са се заемали по онова време най-високите политически длъжности. Знаем как Помпей е отговорил на Мамертините, че мечът му е законът. Нещо подобно казал на Сената и един висш офицер, изпратен от Цезар да поиска продължение на срока на командуването му. Сенатът не давал продължение. И тогава пратеникът потупал с ръка меча си и казал: — Това тук ще го даде! По същия начин и Лепид, когато след смъртта на Сула поискал да заеме мястото му, вдигнал войската си и я отвел пред стените на Рим. И изпратил известие на Сената: — Или ме направете консул, или… ще вляза вътре!… Такава била „демокрацията“, „Res Publica“-та, „свободната държава“ в края на дните си! Плячка за всеки авантюрист побойник! Великият Помпей имал недостоен за действителното си величие край. Преследван от Цезар, той избягал в Александрия и потърсил закрилата на Птоломей. Но царят чуждопоклонник, за да задоволи победителя Цезар и да получи възнаграждение, изпратил наемни убийци, които ударили Помпей в гръб още щом слязъл на кея. В гръб — такова било мъжеството на слугите на чужденците.     ЛУКУЛ РИМСКИЯТ КСЕРКС 108–58 г. пр.н.е.   А сега започваме портрета на един друг римски политически деец от онази епоха — на Лукул. Луций Лициний Лукул (108–58 г. пр.н.е.) е известен с приказните си богатства. Същински азиатски монарх. И затова съвременниците му го нарекли „римския Ксеркс“, сиреч Ксеркс, облечен в римски дрехи. Имал наистина несметни богатства, но пък и умеел да ги пилее с царска ръка. Това негово прахосничество направило името му историческо. Когато казваме „лукуловско угощение“, разбираме разкошно угощение, на което има и от пиле мляко! Но ако на тези негови угощения наистина не е имало от пиле мляко, то е имало от пиле език, както ще видим по-нататък. Действителността на неговото великолепие надхвърля границите на въображението. Защото въображението на простосмъртните няма мерило, с което да направи сравнение, за да си представи разточителството на Лукул. Един такъв човек, който, за да си направи удоволствието, разхищавал по цели състояния всеки път, не е трудно да разберем, че бил човек егоист, суров, безмилостен и груб материалист. Но това, което не бихме допуснали, е фактът, че Лукул е бил един от най-образованите хора и един от най-големите ценители на изкуството на своето време — но само за себе си! Ала къде и как се сдобил с несметните си богатства? Не ги получил в наследство от баща си! Натрупал ги сам, с личните си способности, както са ги трупали тогава и ги трупат всякога крезовците по метода „в мътна вода риба се най-лесно лови“. Стига само да има „мътна вода“ или пък да умеят да я правят. Баща му бил осъден за кражба, а майка му нямала много добро поведение. От такива родители явно нямало какво да наследи. Но Луций бил момче с бъдеще. И богатството си, както казахме, спечелил сам, като всички „новобогаташи“ от „блестящата“ епоха! Спечелил го като политически деец и управител на провинции и най-вече като ръководител на военни операции. Всичко това означава плячкосване и ограбване на държавната хазна и на чуждите народи! Лукул бил най-користолюбивият от всички тези политико-военни негови съвременници, и следователно най-големият аристократ разбойнически главатар. Във войната срещу Митридат, цар на Понт, и Тигран, цар на Армения (74–66 г. пр.н.е.) единствената му цел била да завземе богатите азиатски градове, тоест съкровищата на богатите граждани. А Плутарх, който явно му симпатизира (Плутарх е историк римофил), го определя като „човеколюбив и добър по природа“. Лукул бил красив мъж и голям оратор. И нещо рядко за оратор, умен. Говорел и пишел на гръцки със същата лекота, с която говорел и пишел на латински. Най-ценното у Лукул било благоразумието му и късметът му. Както казва Плутарх, щастието го следвало навсякъде и „съвместно с него ръководело“ всичко. Високомерен и себелюбив, презирал всички и считал всички за нищожества. Не правел компромиси нито с равните нему, нито пък ласкаел войниците си. Ненадминат опортюнист, съумял да натрупа пари, без да дава сметка никому — не изтървал този прекрасен, изгоден случай. Лукул, както казахме, практичен и здраво стъпил на земята римлянин от онази епоха, се постарал да използува изгодната митридатска война, за да си изгради здрава база: да заграби колкото се може повече богатства и да ги задържи за себе си, а не като онзи романтик Емилий Павел, човек от старата школа, който предавал всичко, което заграбвал, по цели коли със съкровища, на държавната хазна. Не гледал толкова да побеждава вражеските войски, колкото да завладява богати градове. И затова се придвижвал напред предпазливо и бавно. Ами че как да се движи по-бързо, натоварен с толкова плячка! Накрая войниците му носели на гръб огромни богатства. А в Рим противниците му (и те бъдещи или бивши плячкаджии!) го обвинили открито, че от „користолюбие и властолюбие протака войната; завладял почти цяла Азия: Витиния, Понт, Палестина, Галатия и Армения чак до река Фасис (в Южен Кавказ). Ограбил дворците на Тигран, сякаш са го пратили да дере до голо царете, а не да воюва срещу тях…“ Тези обвинения не били несправедливи! Лукул действително бил един от най-големите римляни-грабители, най-добре организираният и никога не се занимавал с грабеж на дребно; напротив, той бил плячкаджия от голям калибър, както по-късно Атила, с тази разлика, че не бил Атила-варваринът, а Атила… с ръкавици!   Нека видим сега как е започнал политическата и военната си кариера. Когато починал управителят на Киликия Октавий, мнозина искали да вземат тази богата провинция и ласкаели Цетег, най-силния политически деец по онова време. Този Цетег водел живот, изпълнен с безсрамия и произволи и други подобни позорни неща. Лукул не считал самата Киликия, такава каквато била, за някаква голяма плячка, достойна за апетита му и грабителските му способности. Или всичко, или нищо! Но все пак трябвало да почне отнякъде! Искал да вземе Киликия, защото се падала близо до Кападокия. И разчитал, при това правилно, че Сенатът ще възложи на него да води войната срещу Митридат, която Сула оставил незавършена. А тази война била много… сочна! И така Лукул направил всичко възможно, използувал всички средства, законни и незаконни, за да сложи ръка на Киликия. Той, а не друг, трябвало да вземе тази провинция. „И се видял принуден — казва моралистът Плутарх — да извърши нещо, което не било нито честно, нито достойно за похвала“, но това нещо му помогнало много в постигането на целта. По онова време в Рим живеела една жена, прочута с красотата и кокетството си, на име Преция. Животът й съвсем не бил по-добър от живота на явните хетери, ала понеже имала много влиятелни „покровители“, които използувала, за да прави разни политически услуги на приятелите си, Преция станала силен политически фактор. Един от любовниците й бил и самият Цетег, който тогава се намирал на върха на силата и славата си и „водел и управлявал държавата“. Ала пък Цетег го управлявала Преция, следователно Преция управлявала Рим! Нищо не ставало, без Цетег да го желае, сиреч без да го желае Преция! С подаръци и ласкателства Лукул успял да спечели покровителството на тази именно красива, сладострастна и всемогъща жена. И Цетег веднага от враг се превърнал в приятел на младия човек и станал негов ласкател и покровител — и му харизал Киликия! И само това ли? Заедно с тази тлъста баница, Киликия, Сенатът го натоварил и с ръководството на войната срещу Митридат. Мечта! И така „облеченият в тога римски Ксеркс“ — Xerxes togatus — дължи трона си на тогавашната мадам Помпадур! Митридат Велики знаел гръцки, както и Лукул. Но в областта на езиците надвишавал далеч своя противник. Знаел двадесет и два езика — езиците на всички народи на Изтока. Ала азиатският монарх си намерил майстора. Римският Ксеркс се показал по-голям азиатец от коронования варварин! Този път Митридат се бил съюзил със зет си Тигран, царя на Армения. И нахлул във Витиния със 120 000 пехотинци и 16 000 конници. Всички градове не само във Витиния, но и в цяла Мала Азия разтваряли с готовност вратите си пред него. Дотегнала им била безмилостната тирания на римляните. Искали да се отърват и от управителите на провинциите, които ги управлявали „бащински“, и от двата вида харпии, които ръфали месата им: римските бирници и лихвари. Малоазийските градове били до такава степен опустошени от римските кожодери, че когато ги превзел, сам Лукул ги съжалил за хала им — навярно защото управителите, бирниците и лихварите не оставили нищо за него! Дотогава през повечето страни на Западна Азия били преминали разни римски плячкаджии, последният и най-големият от които бил Сула. Като практичен човек Лукул избрал „да нахлуе“ в непокорени страни, за да намери богатствата им непокътнати и първи да им обере каймака! Сула, както знаем, минал преди това през повечето от тези области на Азия и „прочистил“ страни и градове от всичко, което имали. Както сигурно читателите си спомнят, той грабел не само вещи и роби, но и принуждавал местните жители да дават подслон, да хранят и да дават пари за харчлък на войниците му. А освен това наложил на нещастните азиатци глоба от 20 000 таланта, близо шест милиона златни лири! След такова безмилостно дране (тази била главната цел на войните и завоеванията на Рим) „нечувани и невиждани станали теглата на Азия“, която бирниците и лихварите ограбвали до такава степен, че обикновените хора се принуждавали да продават момчетата си и красивите си момичета, за да платят дълговете си, а знатните продавали статуите, картините и дори даровете в храмовете, докато накрая продавали и себе си в робство! Ала преди да стигнат до този ужасен край и знатните, и обикновените хора трябвало да преживеят още по-големи тегла. Римската власт хващала длъжниците и ги затваряла. А в затвора ги подлагали на мъчения, изкълчвали им ръцете и краката, слагали ги да стоят през лятото на слънце, а през зимата ги заравяли до шия в кал. Така че, когато накрая римските управници ги продавали като роби, робството им се струвало избавление!   Искате ли сега още една ужасна подробност? Двадесетте хиляди таланта, които жителите броили на Сула, били взети в заем — тъй като хората нямали пари — от римските и местните лихвари. А на тях изплатили сумата два пъти. С други думи, глобата станала 40 000 таланта! Действително римските завоевания били „златен Пактол“! Лукул уреждал покоряването на градовете не с война, а със споразумения. По този начин докопвал сам целия откуп, кръв не се проливала, унищожаване на блага нямало — но войниците му мърморели. „Войниците — казва Плутарх — негодували срещу Лукул, задето превземал всички градове със споразумения, а не със сила и не давал и на тях възможност да се възползуват от оплячкосването им!“ Ала и самите му войници, когато им се явявал изгоден случай, предпочитали да грабят, вместо да воюват. Веднъж Лукул преследвал Митридат, който бягал на кон, почти сам. Малко оставало вече, за да го заловят в плен. Но тъкмо тогава между Митридат и римляните попаднало едно муле, натоварено със злато. Римските войници се нахвърлили на товара и зарязали Митридат, който се спасил. Но заловили „частния секретар“ на царя, Калистрат. Лукул заповядал да го доведат веднага при него. Но войниците го претърсили за всеки случай и намерили скрити в пояса му 500 златни монети. Взели му парата и си я поделили, а него убили. — Какво да ти донесем? Трупа му ли? Секретарят падна убит! Лукул разбрал, че е попрекалил — все той да ограбва всичко и да не дава на войниците си да правят същото — и затова им разрешил да оплячкосат лагера на Митридат, изоставен от понтийския владетел, който успял да избяга на чужд кон. Понеже не ни интересуват военните дела на римляните, а само политическата им поквареност, отминаваме как „човеколюбивият и добър по природа“ Лукул на Плутарх победил Митридат и Тигран, но и как войниците му отказали да продължат преследването на врага. А този, който разложил дисциплината на войската, бил не друг, а самият шурей на Лукул, Поплий Клодий, за когото хората разправяли, че бил любовник на сестра си. — Какво печелим ние от тези походи? — казвал той на войниците. — Съпровождаме претоварените със злато и скъпоценни камъни коли и камили на Лукул… Но в Рим и други плячкаджии искали да заемат мястото на Лукул, за да сварят на свой ред да се награбят. И Сенатът отзовал Лукул. А Лукул, след като си устроил един величествен триумф, зарязал и политиката, и онази „развратна и коварна жена“, оттеглил се и се отдал на насладите на живота. Разточителството и великолепието му не се поддавали на описание. Дворците, които издигал, градините, които устроил по крайбрежието и по разни хълмове, каналите и къщите му сред морето, статуите и картините му предизвикали възхищение у съвременниците му и у потомците им — и именно затова го нарекли „облечения в тога Ксеркс“. „Пилеел без сметка — казва Плутарх — богатствата си, които спечелил блестящо през походите си!“     КРАС БОГАТАША 115–55 г. пр.н.е.   Сула бил наречен Щастливия, Лукул — Ксеркс, а Крас, по-просто, но по-изразително — Богаташа.

             [

 

            Александер Кравчук

            Нерон

 

 

            Друзила и Феликс

 

            Макар че тя бе царица, а той до неотдавна роб, сериозно се питаха кой от двамата печели повече от този брак.

            Друзила — петнадесетгодишна, прелестна, от истински царски род. Известно бе, че тя е правнучка на великия Ирод, цар на юдеите, сестра на цар Агрипа и от една година — жена на Азис, цар на Емеса. И то искрено обичана жена! Азис, за да може да се ожени за нея, прие юдаизма и изпълни всички верски изисквания.

            Неочаквано Друзила разруши прекрасното семейство — въпреки че според еврейските закони тя нямаше право да извърши това, защото подобни постъпки за развод бяха привилегия изключително на мъжете. Изостави Азис и се венча за човек значително по-стар от нея, женен вече два пъти, преследващ евреите, освободен роб!

            Защо Друзила отхвърли царската диадема, достойнствата на стария род, каноните на религията? Любителите на невероятни и тайнствени истории разказваха, че Феликс видял Друзила за първи път в театъра. По това време тя била жена на Азис. Очарован от красотата й, той пожелал ръката на царицата. Разбира се, това не било лесно. Но тук му помогнал един астролог от Кипър. Може би той е внушил на Друзила, че звездите отдавна са я определили за Феликс? А може да е използувал магии и омайно биле, породили у момичето толкова силни чувства, че тя забравила всичко и безропотно тръгнала след гласа на страстта.

            Трезвите хора, познаващи добре живота, се усмихваха снизходително, когато слушаха чудния разказ за кипърския магьосник, звездите, омайното биле и за любовта от пръв поглед. Изглеждаше приемливо, че Феликс е видял Друзила за първи път именно в театъра. Много близко до истината бе, че е използувал след това посредничеството на славния магьосник, защото той имаше лесен достъп навсякъде, а жените охотно слушаха съветите на гадателите. Именно трезвите хора бяха склонни да смятат постъпката на Друзила, привидно лекомислена, за твърде прозорлива. Но и изборът на Феликс спорел тях беше също добър.

            Причините, поради които благоразумните хвалеха връзките на двамата, заслужаваха внимание.

            Друзила — царица на Емеса! Това звучи гордо. Какво бе всъщност това прекрасно владение? Малка област в Сирия по горното течение на Оронт. Долината бе наистина обработваема, но досами нея на изток се простираше пустиня — безкрайна и страшна, заселена само с номади, които не липсват дори и в Емеса. Дълъг беше оттук пътят до богатите, пулсиращи от живот градове на Сирия, Финикия, Палестина — Антиохия и Бариту, Цезарея и Ерусалим! Царят на Емеса беше владетел само благодарение на римляните, за които просто не бе изгодно да въведат собствена администрация и войскови части в тази отдалечена и бедна страна. Трябваше сам да му мисли как да осигури мира на границите и да отблъсне номадите. За това той трябваше да се домогва до благоволението на римските наместници и военачалници в Сирия и Юдея. И така, ако се махнеше позлатата на думите и титлите, оказваше се, че Друзила не беше истинска царица, а жена на слугата на слугите на римския император.

            Друзила — сестра на цар Агрипа! Още преди двайсетина месеца той беше цар, толкова могъщ, колкото и владетеля на Емеса, защото владееше само едно малко сирийско градче Халкис. Напоследък, благодарение благоволението на императора, получи в замяна за Халкис три погранични области между Сирия и Палестина: Басан, Гилеад, Трахон. Бе върховен жрец на Ерусалимския храм. Причина за всичко това беше близкото му познанство с управляващия император Клавдий.

            Но все пак той никога не можеше да бъде сигурен в благосклонността на римляните. Какво щеше да стане, ако в императорския двор дойдеше на власт враждебна на Агрипа партия? Тогава щеше всичко да загуби. Впрочем това беше без значение за Друзила, защото и така в никакъв случай не можеше да разчита на покровителство от страна на своя брат-цар. Съвсем не беше тайна, че тя имаше смъртен враг близо до него, в лицето на родната им сестра Береника. Причината за тази ненавист бе чисто женска. Береника беше с цели десет години по-възрастна от Друзила и като че ли бе по-некрасива, но в замяна на това беше порочна и лишена от всякакви скрупули. Вече два пъти се бе омъжвала, но обичаше истински само един човек, и то с престъпна любов, брат си Агрипа. Трудно можеше да се каже, че тя крие това.

            И така, Друзила вече беше жена на освободен римски роб. Това бе истина. Марк Антоний Феликс е бил роб. За това именно говореше неговото хубаво собствено и фамилно име — същото като на славния вожд и член на триумвирата от преди две поколения: този, който е бил любовник на Клеопатра и се е самоубил преди повече от осемдесет години.

            Феликс — защото просто така го наричаха, когато беше роб — принадлежеше на дъщерята на триумвира, Антония. В края на живота си, а може би чак в завещанието си, тя освободи както Феликс, така и брат му Палас. И двамата се числяха към най-доверените й хора. Според римския обичай освободеният роб взема името и родовото фамилно име на господаря си, а собственото си име запазва като псевдоним. Излиза, че като свободен човек той се ражда повторно благодарение на благоволението на господаря си и става почти член на семейството му. Тъй като Феликс и Палас бяха роби на жена, след освобождението си те взеха името и фамилията на баща й. По този начин и двамата братя станаха Маркантониевци.

            Антония почина през май 37 година при много тайнствени обстоятелства. Наистина беше вече старица на 73 години и можеше да се смята, че е умряла от естествена смърт. Все пак някои факти говореха за друго.

            По това време, от три месеца, император беше внукът на Антония — Гай Цезар, наречен Калигула. Цялата Империя възторжено поздрави встъпването на трона на този двадесет и пет годишен младеж. Изглеждаше, че ще стане предвестник на ясния ден след кошмарната нощ на Тибериевото управление. Трябва да се признае, че отначало новият владетел с голямо умение поддържаше и даже засилваше това благоразположение на широките маси. Реабилитира жертвите, нарушили законите по време на управлението на Тиберий — живите и мъртвите. Публично изгори на Форума всички протоколи и доноси, засягащи въпроси и процеси от миналите години, при това се закле, че не познава съдържанието на тези материали. По-късно се оказа, че е изгорил някакви стари свитъци, истинските документи Калигула старателно бе съхранил. Нареди да се публикуват държавните сметки, които по времето на Тиберий бяха строго секретни. Не допусна до себе си доносчици. Позволи да се притежават и четат историческите произведения, съдържащи критика към императора и строя, които преди това бяха изхвърляни от библиотеките и унищожавани. Заяви:

            — Най-много държа на едно: да предам на поколенията цялата истина!

            Сред общата радост единствено Антония запази сдържаност, въпреки че императорът оказваше на баба си най-висока чест. Та нали по негово предложение сенатът отреди на достойната дама големи почести, между които и титлата „Августейша“. Но Антония познаваше Калигула по-добре от когото и да било: след трагичната смърт на баща си Германик, а след това и на майка си, внукът години наред се възпитаваше в нейния дом. От наблюдателното око на Антония не убягваха съществуващите у момчето зародиши на дегенерация. Единствена тя си даваше сметка колко хитрост, но и комедиантство се съдържаше в красивите жестове на либерализъм у новия владетел. Нещо повече, Антония имаше смелост да порицае императора също така сурово и прямо, както някога, когато беше малко и непослушно момче. С това Калигула не можеше да се примири.

            За непосредствените причини за смъртта на Антония какво ли не се говореше. Едни твърдяха, че починала от огорчение вследствие бруталното отношение на внука си, други, че се е самоубила, а някои казваха, че старицата била отровена. Факт е, че императорът не взе участие в погребението на баба си. От прозореца на дворцовата трапезария спокойно наблюдаваше как там, някъде далеко, се издигаше димът на погребалната клада.

            През четирите години от управлението на Калигула освободените от Антония роби трябваше много да внимават да не настройват никого срещу себе си. Идилията на свободата и правоуправлението скоро свърши. В столицата пак плъзнаха доносници. Отново на дневен ред излязоха провокациите, арестите, политическите процеси, конфискуването на имущества. Старата прислуга на Антония се държеше близо до единствения все още жив син на господарката си: чичото на Калигула — Клавдий. И без друго той винаги живееше с майка си. Затова нейните хора от дълги години се отнасяха сърдечно към него.

            Наистина по това време Клавдий не можеше да помогне никому. Сам имаше нужда от грижи и подкрепа. Калигула вероломно издевателствуваше над него. Не пестеше униженията на чичо си и неведнъж го заплашваше със смърт. На императора не му липсваха идеи. Назначи например Клавдий в Жреческата колегия и му заповяда да плати за тази чест 80 милиона сестерции на държавната хазна. Нещастникът не можа да откаже приемането на честта, но от друга страна нямаше толкова пари. Разори се и задлъжня на хазната.

            Клавдий се спаси от смърт само заради това, че беше смятан за съвсем безвреден неудачник. Интересуваше се от история. Беше писал за гражданските войни, за образуването на Империята, за Картаген и за тайнствения народ на Етрурия. Тези научни трудове бяха най-добрият параван за вече 50-годишния мъж. Водеше спокоен и отдаден на изследвания живот в императорския двор, който бе изпълнен с престъпни интриги, и съвсем не се тревожеше, че беше посмешище за всеки един роб.

            В края на януари 41 година Калигула беше убит от офицерите на личната си охрана. Тогава на Палатина се провеждаха ежегодните зрелищни игри в памет на императора Август. Последният ден, 24 януари, Калигула отрано гледаше представлението. Излезе от театъра около един часа, за да се изкъпе и нахрани в двореца. Отпред вървеше Клавдий заедно с двама високопоставени сенатори: Валерий Азиатик и Марк Виниций. Тази тройка се отправи през двореца към главната постройка. Императорът обаче, придружен от един сенатор, неочаквано зави към закрития вход. Там стояха група момчета, пристигнали чак от Азия: те щяха по-късно да участвуват в представлението. Калигула заговори с тях. В този момент трибунът на преторианците, Херея, го удари с меча си в гърба. Раната не беше смъртоносна, защото острието се хлъзна по ключицата. Калигула извика и пробяга петнадесетина крачки. Пътя му препречи трибунът Сабин, който заби меча си направо в гърдите му. Върху поваления император се нахвърлиха двайсетина от съзаклятниците. Нанесоха му около тридесет рани.

            Ако Клавдий не беше влязъл в двореца, щеше да сподели съдбата на племенника си. Заговорниците имаха намерение да избият цялото семейство на владетеля. Тогавашната жена на Калигула беше хваната малко по-късно, плачеща над окървавения труп. Един от офицерите заби меча си в шията й, а малката й дъщеричка разби в стената.

            Повечето от преторианците съвсем не желаеха връщането на Републиката, към което се стремяха някои от офицерите и сенаторите. Войниците, лишени от военачалниците си, като не знаеха какво да правят, обикаляха по целия дворец. Изведнъж един от тях, а беше вече тъмно, забеляза нечии крака, които се подаваха иззад завесата на верандата. Дръпна завесата и видя Клавдий. Извика:

            — Да живее императорът!

            На 9000 преторианци никой в столицата не се осмели да се противопостави. Клавдий, историкът и чудакът, стана император.

            През всичките години на своето управление той беше предмет на всеобщ присмех. Наистина някои външни черти — леко клатещата се глава, куцането с единия крак, заекването — придаваха на Клавдий несериозен вид. Надсмиваха се и над някои негови слабости. Обичаше да си похапва често и много. Разказваше се, че когато веднъж председателствувал съдебно заседание, подушил миризма на ястия, готвени някъде наблизо. Веднага напуснал трибунала и отишъл непоканен на това празненство. Обикновено в голяма компания разговаряше непринудено и искаше всички да се чувствуват свободно, като у дома си. Във връзка с това злите езици разказваха, че искал със специално разрешение да позволи на своите гости „да пускат въздух“ според волята си, защото научил, че някой се разболял от боязливо стискане. До такава степен обичаше играта на зарове, че играеше дори и тогава, когато го носеха на носилка. Беше посветил и научен труд на тази игра.

            Върху Клавдий като владетел и човек паднаха и по-сериозни обвинения. Все пак този, който безпристрастно би наблюдавал хода на основните държавни въпроси, трябваше да признае, че от времето на Август Империята не е била така правилно и разумно управлявана както при Клавдий, който притежаваше голям организаторски талант и се отнасяше сериозно към своите задължения. Познаването на историята се оказваше сега много полезно, както е полезно за всеки, който има намерение да се посвети на политическа или обществена дейност.

            Клавдий почиташе паметта на майка си Антония. Ценеше хората, с които беше свикнал в нейния дом по времето, когато беше „малък човек“, едва понасян. Тези хора бяха освободените роби. Издигна ги всичките. Те имаха постоянен и лесен достъп до императора, защото бяха членове на Клавдиевата „фамилия“. Не заемаха наистина обичайните почетни длъжности, но упражняваха истински контрол над всички нишки в държавното управление, които се събираха в императорския дворец. Владетелят не можеше лично да контролира всички дела в огромната империя. Даваше само общите насоки. Материалите му бяха представяни от тях, те предаваха и нарежданията му надолу. Императорът с цялото си съзнание ги привличаше за съвместна работа, защото освободените роби бяха по-лоялни и по-зависими от него, отколкото големите аристократи, сенатори, благородници. Те работеха по-плодотворно и по-съвестно, отколкото тези велики господа, които и без друго на свой ред биха предоставили цялата тази работа на своите освобожденци или роби.

            Клавдий имаше неколцина най-доверени хора: Полибий и Нарцис, Посид и Калист, Харпокрас, Палас и Феликс. Те си разделиха администрацията. В техни ръце премина ръководството на канцеларията (а колко петиции, доклади, предложения влизаха на ден в нея и колко отговори и нареждания излизаха от нея!), контролът върху финансите на двора и държавата, надзора над правосъдието.

            Заради това „управление“ на освободените роби много се злословеше срещу императора. Наистина и предишните императори използуваха услугите на своята фамилия в държавните работи, обаче не толкова нашироко и не толкова последователно. Ропотът на аристократите, че неотдавнашните роби решават най-важните проблеми, беше разбираем, но това не бе истинска заплаха. Безпокойството идваше от друго: съперничеството, което освобожденците водеха помежду си за влияние и богатство. Това беше един вид взаимен контрол. Обаче на каква цена! Интриги непрекъснато разтърсваха двора и се заплитаха почти във всеки по-важен държавен въпрос.

            Феликс успя да използува едно такова разиграване и единствен от всички освобожденци получи важен държавен пост — пост, който трябваше да му донесе ръката на прекрасната Друзила. Тогава той очевидно не можеше да предвиди това.

            Това се случи през 52 година, или единадесетата година от управлението на Клавдий. На императора бяха представени двайсетина оковани еврейски благородници. Сред тях беше и тогавашният първосвещеник Ананий, както и предишният Йонатан. Затворниците бяха изпратени в Рим от наместника на Сирия Умидий Квадрат. Като човек с по-висок ранг, той упражняваше контрол и над Юдея, макар че по принцип в тази страна управляваше отделен служител, носещ титлата прокуратор. Ала тогавашният прокуратор на Юдея Куман не успя сам да се справи със страшните безредици, които избухнаха по вина на евреите и самаряните — невъзможно беше да разреши това. По молба на самаряните Умидий Квадрат се зае с въпроса. Пристигна в Юдея, разучи на място нещата, два пъти издаде присъда и двата пъти различна. По това време започнаха да се разпространяват слухове, че евреите подготвят въстание. Квадрат замина за Ерусалим, увери се, че няма непосредствена заплаха, но реши повече да не се бърка в работите на Юдея. Страхуваше се, че крайната присъда може да се окаже искрата, която ще запали пожара. По-далече от всякаква отговорност! Нека императорът решава! Окова еврейските благородници и ги изпрати в Рим заедно с Куман и Целер, военачалник на римските легиони в Юдея. Нареди също да замине за столицата на Империята делегация на самаряните.

            Изправени пред Негово величество императора, евреите представиха развитието на събитията по следния начин:

            „Самаряните предателски нападнаха галилейските богомолци, които отиваха на празника в Ерусалим. Загинаха няколко галилейци. Обърнахме се към прокуратора Куман да накаже виновниците, но той допусна самаряните да го подкупят и върна делегацията ни «с празни ръце». Тази новина предизвика огромно възмущение сред тълпите, събрали се в Ерусалим за чествуването на празника. Хиляди млади хора, горящи от жажда за отмъщение, веднага тръгнаха на Север към Самария. Нищо не помогнаха нашите молби и заповеди. В Самария се появиха и фанатици, които ние наричахме ожесточените. Това е вид тайна религиозна секта, над която нямаме никаква власт, напротив, тя враждува с нас. Водачите на ожесточените, Елеазар и Александър, се укриваха в Галилейските планини. Сега заедно с младите запалиха няколко самарянски села и изклаха жителите им. Там се случиха страшни неща. Но Куман, с помощта на Целер, бързо доведе в Самария римските кохорти. Много евреи загинаха, много отидоха в робство. Така кръвната дан беше изравнена и за двете страни. Тогава успяхме да повлияем на младите да сложат оръжие, да не причинят още по-големи нещастия на страната. За случилото се е виновен преди всичко Куман. Ако веднага беше разгледал въпроса за онова разбойническо нападение над богомолците, нашите със сигурност нямаше да допуснат самоволно отмъщение. Впрочем и преди това прокураторът безкрайно ни обиждаше. Веднъж, когато на двора пред храма се бяха събрали огромни тълпи богомолци, за да посрещнат спокойно празника, един от римските войници се съблече и се обърна с гръб към тях. Това предизвика всеобщо възмущение. Куман и Целер вместо да накажат виновника, доведоха в крепостта до храма нови отделения войска. При вида на войниците многохилядната тълпа се хвърли да бяга. Всички бяха сигурни, че всеки момент ще се стигне до клане. Колко хора загинаха тогава, като се тъпчеха взаимно из тесните входове и улички!“

            Въпреки това показание положението на евреите пред императорския съд не беше завидно. Всеобщо беше очакването, че арестуваните големци ще заплатят с живота си за тези размирици. Та нали сами трябваше да признаят, че в тяхната страна се е стигнало до възмутителни прегрешения: народът се е осмелил да вдигне ръка срещу римската власт! Кой беше тук главният виновник, никой не се интересуваше. Истинското развитие на събитията и без друго не можеше да се пресъздаде. Задължение на поданиците бе покорно да търпят и спокойно да чакат справедливостта. Положението на евреите се утежняваше и от факта, че не самаряните и не Куман, а именно те бяха оковани. И така — наместникът на Сирия, който първи разгледа делото и най-добре познаваше положението в Юдея, застана против евреите. И накрая публична тайна бе, че много от императорските освобожденци бяха благосклонни към Куман и самаряните.

            Във връзка с тези предвиждания императорската присъда беше истинска изненада. Клавдий заяви:

            — Действителните виновници за безредиците в Юдея са самаряните. Затова присъствуващите в Рим членове на тяхната делегация трябва веднага да се арестуват. Те са виновни и ще получат смъртна присъда.

            Прокураторът Куман не оправда доверието ни. Той носи отчасти отговорност за събитията в Самария. Ще бъде изпратен в изгнание. Военачалникът Целер е допуснал сериозни нарушения. Виновен е за смъртта на хиляди хора. Ето защо за назидание ще бъде наказан: да бъде влачен по улиците на Ерусалим, а след това съсечен.

            Малко след тази присъда беше официално съобщено:

            — За нов прокуратор на Юдея се назначава Марк Антоний Феликс. Предвид изключителното положение в тази страна под негова заповед минават всички римски военни части, намиращи се в Юдея, въпреки че по принцип прокураторите имат само цивилна власт.

            Императорът не можеше да предвиди, че една година след заемането на поста Феликс ще получи и нещо повече, което също не се случваше на императорските прокуратори — ръката на прекрасната Друзила. Тя от своя страна, като се венчаваше за прокуратор-освобожденец, знаеше, че взема за мъж истинския владетел на Юдея. Какво значение имаше сега Береника и нейната нищожна ненавист?

 

 

            Палас

 

            Във винарните и в баните на Рим, под колоните на цирковете и в бръснарниците, с една дума навсякъде, където се говореше за политика и за най-новите клюки, въпросът за издадената присъда над евреите дълго време предизвикваше оживени спорове. Откъде дойде този неочакван обрат на нещата? Тези, които бяха оковани във вериги, сега бяха свободни и тържествуваха. Тези, които трябваше само да бъдат свидетели, отидоха в килиите на смъртта. А колко сурови наказания понесоха прокураторът и военачалникът! Кой е този, който можа да повлияе толкова силно върху решението на императора?

            С едно бяха съгласни всички: тук някаква роля е изиграл цар Агрипа. В момента той беше в Рим и известно беше, че при необходимост с желание помага на своите единоверци, защото независимо от това, че мислеше по гръцки, не скъсваше религиозните си връзки с еврейството. Клавдий се съобразяваше с неговата дума. Все пак царят на Халкис не би успял да се противопостави на мнението на освободените императорски роби, ако те действуваха единомислено. Значи между тях е настъпил някакъв раздор. И нищо чудно, защото те непрекъснато водеха помежду си подмолна война. Интересното беше само едно — какво бе в момента разпределението на силите и кой срещу кого се бореше?

            Ключ за разрешаване на загадката стана назначаването на Феликс. От този момент тайната на присъдата се изясни. Щом печелеше Феликс, то неминуемо зад всичко това стоеше неговият брат Палас. А щом се намесваше Палас, това означаваше, че в цялата тази работа е замесен и някой по-силен. Обяснението беше просто — през последните години това можеше да бъде само жената на императора. Наистина, тя не беше много благосклонна към евреите. Но защо тогава те бяха освободени от наказанието? Това неминуемо беше извършено само с една цел — да се успокои населението на Юдея и да се улесни управлението на новия прокуратор.

            Дали беше правилно твърдението, че Палас и жената на императора действуват единомислено? За хората, които добре познаваха нещата в императорския двор, нямаше никакво съмнение. Според тях ролята, която имаше освободеният роб, не се дължеше само на високия му пост. Наистина той беше много важен и преди всичко доходен, защото Палас беше в непосредствена близост до императора и отговаряше „за финансите“. Постът бе скромен, но на практика даваше възможност на освободения роб да контролира не само финансите на цялата Империя, но и частните богатства на владетеля. Но това само по себе си не можеше да бъде достатъчна основа за силата на Палас, не можеше да оправдае високомерието му, за което хората говореха дълги години след това. През живота си той беше дал много доказателства за надменността си, беше се постарал също и да покаже блясъка на своето величие на бъдещите поколения.

            Половин век след описаните тук събития, на паметника на Палас — израз на неговата мания за величие — се натъкнал известният тогава аристократ и политик, а също така и добър писател Плиний Млади.

            Веднъж той пътувал в своята носилка от Рим до близкото градче Тибур. В тази прекрасна планинска местност Плиний притежавал една от многото красиви вили. От покрайнините на Рим по протежение на целия път се издигаха прекрасни гробници. Това можеше да се види по всички пътища, излизащи от града, тъй като по това време не се правеха отделни гробища. Тези, които бяха завършили своя земен път, придружаваха по пътищата бързащите за някъде пътници. Гробниците бяха изработени от бял камък или мрамор, украсени с фрески и статуи, заобиколени с градинки. Надписите на плочите точно информираха кой е погребан тук, какво е постигнал през живота си; върху тях намираше израз и скръбта на семейството и близките, понякога бяха изписани морални наставления като завещание на починалия, а дори и шеги. За своя вечен дом римляните се грижеха още приживе и то с голямо усърдие. Ако не притежаваше семейна гробница, римлянинът си построяваше или пък поръчваше на своите наследници в завещанието си да построят гробница. Бедните и робите, тези, които не можеха да си построят гробница, се записваха в специални дружества-колегии и срещу малки парични суми си осигуряваха прилично погребение и място в общи гробници. Затова пък новозабогателите и особено освободените роби се изсилваха да строят огромни гробници, за да направят впечатление на бъдещите поколения. Тази парвенющина, свързана с големи разходи, засягаща задгробния път на човека, беше предмет на чести критики на съвременните сатирици. Като разглеждал прекрасните паметници на починали величия, Плиний трябва да си е припомнил една сцена от комична повест, написана преди 50 години, по времето на Палас. Автор на повестта бил Петроний. Един от героите на тази повест, освободеният роб — милионерът Трималхион — се обръща със следната реплика към приятеля си:

            — „Кажи, скъпи приятелю, нали ще ми построиш паметника, така, както ти поръчах? Много те моля до краката на статуята ми да направиш кученцето, венци, съдове с благовония и всички битки на Петраитес, за да мога с твоя помощ да живея и след смъртта. Освен това нека бъде с ширина сто стъпки, а в дълбочина — двеста, понеже искам около праха ми да растат всякакви плодове и много лози. Много глупаво нещо е човек да има хубав дом приживе, а там, където ще обитава по-дълго, да бъде запуснато. И затова искам непременно да се напише: «Този паметник не става собственост на наследника». Аз и в завещанието ще се погрижа никой да не може да ме обиди след смъртта ми и ще оставя един от моите освободени роби да пази гроба, та хората да не тичат до паметника ми по голяма нужда. От тебе искам да ми направиш и кораби, които вървят с пълни платна, и да ме изобразиш как седя на трибунала, облечен в тога с пурпурна обшивка и с пет златни пръстена, и как изсипвам от кесията пари сред тълпата: нали помниш какво угощение дадох, по два денария за човек? Ако искаш, може да направиш и триклиния, и как вътре гостите пируват. От дясната ми страна ще поставиш статуя на моята Фортуната с гълъб в ръка, и нека да води кученце за каишка; също и моя любимец и много амфори, замазани с гипс, за да не се разлее виното. Може да направиш и една счупена урна, а над нея — плачещо момче. По средата — часовник, та който погледне колко е часът, ще не ще, да прочете името ми. Освен това си помисли хубаво дали този надпис ти се вижда добър: «Тук почива Гай Помпей Трималхион Меценациан, избран в негово отсъствие за член на колегията на жреците на Август. Той можеше да заеме всяка служба в Рим, но не поиска. Беше честен, храбър, верен. Издигна се от малко, остави тридесет милиона сестерции и никога през живота си не е слушал философ. Сбогом! Сбогом и на теб, пътнико.»“*

            [* Петроний, Сатирикон, 71 (превод Л. Стаф: Петроний. Пирът на Трималхион, Варшава, 1963). В български превод: Петроний, Сатирикон, превод Димитър Бояджиев, Н.К., С., 1981, с. 67.]

            Дали Петроний, иронизирайки новобогаташкото високомерие на Трималхион, не е имал предвид Палас, когото лично познавал като негов съвременник и приближен на императорския двор? Това е твърде възможно. Във всеки случай надписът на гробницата на освободения от императора роб е бил също така високопарен и близък до този, който е проектирал за себе си Трималхион. Плиний открил този надпис, като разглеждал по пътя за Тибур надгробните плочи. Неочаквано той заповядал на хората си да спрат край един от тези камъни. Подробно прочел и дори накарал да се препише надписът, който съобщавал, че тук почива прахът на Марк Антоний Палас, финансист на императора Клавдий, като се изброявали неговите заслуги и титли. Такова представяне на умрелите било прието за надгробните надписи. Но не това спряло вниманието на Плиний. Изумило го последното изречение, което съответствувало на глупостта на Трималхион: „За неговата вярност и преданост към владетеля сенатът го удостои с преторско звание и 5 милиона сестерции, но той се задоволи само с титлата.“

            Бележката за това интересно решение на сената силно заинтригувало Плиний. Той се постарал да я намери в държавния архив, а след като се запознал с пълното съдържание на документа, се изпълнил с възмущение. Достатъчно е да се приведат някои извадки от писмото му, написано по това време до един от неговите приятели:

 

            Решението на сената е пълно с толкова много похвали, по-скоро бих казал сърцеизлияния, че този пищен надгробен надпис в сравнение с него изглежда твърде скромен. Не знам дали да смятам авторите за хора с чувство за хумор или по-скоро за нещастници. Бих ги нарекъл шегаджии, ако това отговаряше на властта и авторитета на сената. Бих ги съжалил, но кой може да бъде толкова нещастен, та да позволи толкова да го унижат? Все пак, какво е означавало всичко това? Жажда за кариера? Кой е този луд, който иска да направи кариера, унижавайки себе си и обществото! И то в такава държава, в която се е смятало, че най-голямата полза и гордост е да се хвали най-напред Палас.

            Не е важно това, че на роба Палас са признали преторска титла, та тя се признава от роби. Да не говорим за това, че не само са молили Палас да носи златния сенаторски пръстен, но и са го принудили, та нали иначе ще бъде накърнено величието на сената, ако някой с титлата „претор“ носи железен пръстен. Всичко това са дребни неща, които могат да не бъдат забелязани. Но трябва да обърнем внимание на нещо друго: от името на Палас сенатът благодари на императора, който се отнесъл с уважение към своя освободен роб и дал възможност на сената да окаже благосклонност към него. Какво по-прекрасно за сената от това да бъде мил към Палас?

            Четем по-нататък, че сенатът е искал да изплати на Палас от държавната съкровищница 5 милиона сестерции. И колкото повече Палас се противопоставял да приеме парите, толкова по-силно сенатът молил бащата на всички, императора, да го принуди да отстъпи. Само това е липсвало! Да се водят официални разговори с Палас и да го молят да приеме дара на сената! Лично императорът трябвало да покровителствува и защищава тази излишна и празна скромност на освободения роб! Палас отблъснал парите. По-нагло не е могъл да постъпи. Сенатът дори и това похвалил, въпреки че се преструвал на засегнат. Обърнал се със следните думи към владетеля: „Понеже, сияйни наш владетелю и баща на всинца ни, сметна за правилно да отмениш, по молба на Палас, онази част от постановлението, която му признаваше 5 милиона сестерции, сенатът обявява, че и при това положение ще приеме волята на императора…“. Представяш ли си тази сцена? Палас поставя вето на решението на сената, сам ограничава своите почести, отказва да приеме 5-те милиона, уж това е твърде много, но взема преторската титла. Като че ли това е по-малко.*

 

            [* Плиний Млади, Epistulae, Откъси от писмо VIII 6.]

            Толкова за Плиний. А каква е била изключителната заслуга на Палас, за която сенатът взел това паметно решение? Освободеният роб е представил проект за нов закон:

            „Свободна жена, която се свърже с роб — извършва престъпление и трябва да бъде наказана. Ако е направила това без съгласието на господаря на този роб, сама става робиня, а ако го е извършила с негово знание — към нея трябва да се отнасят като към свободна робиня. Това важи и за децата, родени от такава връзка.“

            Проектът на Палас бил приет възторжено от сената и придобил законно право на специален указ, който подробно предвиждал всички случаи, които практиката може да поднесе. Например: дъщеря на свободен гражданин живее с роб със съгласието на баща си, но против волята на господаря на този роб — или пък обратното — без съгласието на баща си, но със знанието на господаря; жена се свързва с роб на сина си; роб, с който живее свободна жена, има няколко господари.

            Разбира се, сравнително по-често се е срещало обратното положение: свободен мъж да живее с робиня. Това се е смятало за нещо напълно нормално и с нищо не заплашвало моралните и обществените позиции на този мъж. Нещо повече, всеобщо било схващането, че е много по-добре да си вземеш робиня, отколкото да ухажваш някоя госпожица или омъжена жена, а още по-лошо е да се обвържеш с веригите на брака. В най-лошия случай господарят на робинята би могъл да обвини любовника й в нарушение на закона за частната собственост или пък да има претенции към родилото се дете от тази връзка.

            Не трябва да смятаме, че постановленията, чийто инициатор бе Палас, са влошили положението на робите. Напротив, точно през този период законът застава в тяхна защита. Това имаше свои конкретни причини. Вече не се водеха големи завоевателни войни и притокът на роби намаля, а цената им се повиши. През 19 година излезе заповед, която ограничаваше свободното разполагане с живота на робите; от този момент господарят можеше да определя свои роби за борба с диви зверове на цирковата арена, след като получи съгласието на специално създадената служба. През 20 година беше издаден закон, според който робите, заподозрени в дадено престъпление, подлежат на същата съдебна процедура, както и свободните граждани. Тези закони излязоха още по времето на Тиберий. А Клавдий издаде разпореждане, че всеки роб, болен или инвалид, изгонен от господаря си, получава свобода, а ако господарят убие такъв роб, то той отговаря за убийство пред закона.

            Тези роби, които живееха в градовете, имаха голяма свобода. Свободните мъже в Италия никога не са били много. От страната ги откъсваха дългите години на военна служба, административна кариера и търговски интереси в провинциите. При тези условия беше лесно за робите да си намират свободни жени, особено от бедните слоеве. Тези случаи зачестиха и предизвикваха различни житейски усложнения, поради което властите решиха веднъж завинаги да ги прекратят. Тогава излезе този закон, който в продължение на пет века регулираше отношенията на робите със свободните граждани. Много бащи, които ругаеха нахалството на робите и безсрамната свобода на жените, приеха с истинска радост проекта на Палас. Почестите, с които го обсипаха, намериха пълно признание в общественото мнение. Палас знаеше, че такава ще бъде реакцията на сената и обществото, и точно затова реши сам да предложи проекта. Но това имаше и парадоксална страна, дори, бих казал, забавна. Авторът на законопроекта до неотдавна беше роб. Неговият брат Феликс, който беше първоначално женен за мавританска княгиня, също доскоро беше роб, а две години след като законът влезе в сила, той се ожени за царицата на Юдея. Разбира се, че законопроектът формално не засягаше освободените роби, но всичко това не мина без кисели физиономии и злъчни забележки.

            Лесно му е било на Плиний да пролива сълзи над падението на сената. Още по-лесно му е било да извика:

            — Колко хубаво е, че не съм живял през тези времена!

            Но ако му се наложеше и той да присъствува на заседанието, което благодареше на Палас за спасителния проект и обмисляше каква трябва да бъде наградата, и той щеше да гласува както всички. И веднага след това щеше да намери оправдание за думите си.

            Решението на сената, което даде на Палас преторското звание и милионите, от които той великодушно се отказа, беше взето на 23 януари 52 година. Това бе същата година, в която императорът издаде присъдата си над евреите и в която Феликс стана господар на Юдея. Добра беше тази година за братята-освобожденци. Единият стана прокуратор, с изключителни пълномощия, а другият — претор, член на сената.

            Тези почести не се изсипваха върху тях, без да имат някаква дълбока причина. Високомерието и влиятелността на Палас се дължеше на това, че той опитно водеше трудната игра още преди четири години.

            През есента на 48 година в двора на Клавдий се разигра голяма трагедия. Освободеният роб Нарцис отвори очите на императора, като му откри, че жена му Валерия Месалина от години му изневерява. По това време тя се забавляваше с Галий Силий. Разяждан от болка и страх, владетелят незабавно се завърна от Остия в Рим и отиде веднага в казармата на преторианците. Там бяха докарани всички нейни любовници и на часа обезглавени. Месалина направи опит да се добере до мъжа си и да го омилостиви, но Нарцис владееше положението и не допусна нито нея, нито най-старата весталка, която искаше да помоли императора поне да изслуша жена си. Същата вечер Клавдий заповяда: „нещастницата“ — той употреби точно това определение — да му се представи на следващия ден и да обясни всичко. Въпреки че някои смятаха това като довод за изключителната слабост на императора, той постъпи разумно. Изневерите на Месалина имаха политически аспект, не бяха напразни съмненията, че се подготвя преврат, за да седне на трона нейният „мъж“ Силий. Сега след предотвратяването на преврата и наказването на всички виновници, остана само личната обида на излъгания съпруг. Клавдий можеше да си позволи великодушие, та нали Месалина беше майка на неговите две деца: 7-годишния Британик и малко по-голямата Октавия. Независимо от вината и безразсъдството на Месалина, невъзможно беше да се лишат децата от нея.

            Нарцис предвиждаше какви ще бъдат действията на Клавдий и затова, след като чу тези думи, изтича при офицера, който беше на пост, и нареди:

            — Веднага да се изпълни присъдата над Месалина!

            За по-голяма сигурност заедно с войниците, които отидоха да изпълнят присъдата, той изпрати и един от своите приближени.

            Те намериха императрицата в нейните прекрасни градини, които някога принадлежаха на Лукул. Лежеше на земята, плачеше и съжаляваше. Търсеше някаква надежда, а от време на време избухваше в гняв. С нея беше само майка й Домиция Лепида. Те никога не бяха живели в съгласие. Сега тя беше дошла при нея и я съветваше:

            — Недей да чакаш своя убиец! Животът ти вече изтече. Единственото, което можеш да направиш за себе си, е да умреш с чест.

            Войниците разбиха със сила желязната врата, трибунът се изправи мълчаливо, но затова пък приближеният на Нарцис не щадеше обидните думи. Най-после Месалина разбра, че е дошъл краят, взе в ръката си кинжала и треперейки, се опита да го забие в гърдите си. След това посегна към шията си. Загубил търпение, офицерът натисна кинжала и кръвта рукна.

            Вестта за смъртта на жена си Клавдий прие с привидно равнодушие. Някои се учудиха на поведението му, а други се възмутиха. Пред лицето на тази трагедия запазването на спокойствие беше единственото правилно нещо, което императорът можеше да избере. Дълбоко в себе си Клавдий не можеше да се примири с мисълта, че Месалина не е жива — прекрасна жена, любима и ненавиждана, майка на децата му. Само веднъж за момент се вдигна завесата на неговата тайна за постоянно живата памет по Месалина. Известно време след смъртта й, когато прислугата сервирала, той се обърнал и попитал:

            — Защо не идва господарката?

            И може би точно заради това, че Месалина беше в мислите и сърцето му, Клавдий реши отново да се ожени. Като взе това решение, той прекрачи клетвата, която даде на преторианците си след разкриването на изневярата на Месалина:

            — Тъй като досегашното ми семейство не беше добро, то отсега нататък аз ще живея в безбрачие. Ако не удържа клетвата си, съгласен съм да ме убиете!

            Това все пак беше казано в момент на раздразнение. Наистина браковете му не бяха сполучливи. Първите два брака завършиха с развод. С Ургуланила заради изключително свободния й начин на живот и подозрението, че е участвувала в някакви престъпления; с Елия Петина за дребни, но досадни недоразумения. Третата му жена беше Месалина.

            На коя от прекрасните госпожи на Рим щеше сега да се падне честта да влезе в палатинския дом?

            Въпросът беше от голямо значение за освободените роби. Клавдий беше вече почти на 60 години и здравето му беше разклатено. Трябваше да се мисли за бъдещето. Ясно беше, че една нова императрица ще надживее съпруга си и ще окаже голямо влияние при избора на следващия владетел.

            В цялата тази трагедия с Месалина Палас запази пълен неутралитет. Не се противопостави на Нарцис, защото Месалина беше враждебно настроена към всички освободени роби, приближени на императора, но и не го подкрепи, защото от години си съперничеха с него за надмощие и влияние, ала при създаденото положение нямаше намерение да остане настрана.

            Всеки един от тях поддържаше различна кандидатура. Нарцис, който се сдоби с особен авторитет в двора за проведената акция против Месалина, направи грешка, може би от прекалено голямо внимание. Предложи на императора да се ожени отново за Елия Петина, която вече веднъж беше негова жена! Нарцис представи аргументите си по следния начин.

            — Елия е добре известна на императора, знае се какво ще бъде нейното поведение и какво може да се очаква от нея. Клавдий има от нея дъщеря Антония, която е най-голямото живо дете на императора, защо пък Елия да не се погрижи за осиротелите деца на Месалина?

            Но все пак повторен брак с една и съща жена изглеждаше неприемлив. Планът бързо се сгромоляса и Нарцис наблюдаваше със завист, че истински шансове имат само кандидатките на неговите конкуренти Калист и Палас.

            Калист се изказваше за Лолия Павлина, която произхождаше от изтъкнат род: дядо й е бил един от съветниците на императора Август и нещо повече, макар за кратко време Лолия е била вече императрица като жена на предшественика на Клавдий — Калигула. Наистина този брак бил сключен по един обикновен начин. Някой в присъствието на Калигула казал, че бабата на Лолия била на времето си най-прекрасната жена в Рим. Самата Лолия била жена на Мемий Регул, наместник на императора в Балканските провинции, и пребивавала там заедно с него. Императорът им заповядал веднага да се явят в Рим и да се разведат, а след това се оженил за Лолия. По време на сватбата починалият баща на Лолия бил заместен от доскорошния й мъж. Семейният живот на Калигула и Лолия бил кратък. Като оставил Лолия, императорът издал специална заповед, в която й забранявал да се омъжи отново. Жена, която е била съпруга на император, не може в бъдеще да дели леглото си с друг.

            Лолия имаше още едно положително качество, тя притежаваше приказно богатство. Един от съвременниците пише:

            „Видях Лолия Павлина, жената на Калигула, на едно малко тържество, по-скоро на един скромен годеж. Тя цялата беше обкичена със смарагди и перли, които блестяха по главата й, по ушите, по шията, по пръстите. Общата им стойност се оценяваше на 40 милиона. Това не беше подарък от владетеля, а наследство от дядо й, спечелено от грабежите в провинциите.“* И накрая според мнението на Калист Лолия беше бездетна и можеше да се очаква, че тя ще обгради с искрени грижи сираците на императора.

            [* Плиний Стари, Naturalis historia, IX, 117.]

            Ако Лолия можеше да предвиди колко скъпо ще заплати за амбициите си да се ожени втори път за римския император! А коя беше избраницата на Палас?

 

 

            Агрипина

 

            Палас описваше своята кандидатка по следния начин: тя е прекрасна жена, в най-хубавата си възраст, тридесет и две години, пълна с темперамент и енергия, която с чест представя величието на големите традиции. Правнучка е на Цезар Август, родна сестра на предишния император Калигула и е била жена на един от най-изтъкнатите аристократи, Гней Домиций. Вярно е, че е племенница на самия Клавдий, което може да се смята като близко родство за един брак, но нали преди всичко е важно една жена от управляващия род да не внесе блясъка му в обикновен дом. Още повече, че от брака си с Домиций Агрипина има син, наследник на род, който с величието си почти не отстъпва на императорския. Няма ли да е по-благоразумно той още по-силно да се свърже с династията?

            Палас имаше пълно право, като подчертаваше изтъкнатия род на Домициите Ахенобарби. Преди век Луций Домиций бил един от най-върлите противници на Гай Юлий Цезар. При войните с Помпей той загинал в битката при Фарсалос. Неговият син Гней се свързал с убийците на Юлий Цезар и станал смъртен враг на Октавиан, наречен по-късно Цезар Август. Затова пък синът на Гней, който носел името на дядо си — Луций, подкрепил новия режим и като награда за това получил най-високи почести и ръката на дъщерята на Антоний, племенницата на самия Цезар Август. Същият Луций е бил известен с три неща: прекрасно умеел да язди; устройвал такива кръвопролитни и жестоки гладиаторски борби, че Август наредил те да бъдат прекратени; предвождал военни походи в Германия, зад Дунав и Рейн. Бил надменен, безмилостен, обичал разкоша.

            Съгласно традицията на Домициите синът на Луций беше наречен Гней. По характер много приличаше на баща си. Веднъж на един тесен алпийски път така подплашил умишлено конете, че прегазил едно момче. Постъпваше лекомислено. Близо до дома си край свещения път построи прекрасна баня за гражданите, но неизвестно по какви причини отказа да изплати наградите на победителите в състезанията, устроени от него. Богатството и влиянието на рода му осигуриха прекрасна кариера. Достигна високи постове, а през 28 година със съгласието на тогавашния император Тиберий получи ръката на Агрипина и по този начин се сроди с императорския дом, защото Агрипина беше внучка на брата на Тиберий.

            Когато се омъжваше, момичето бе едва на 12 години. Единственото дете от този брак се роди 9 години по-късно, в средата на декември 37 година. Раждането мина тежко, плодът беше лошо разположен в утробата на майката и се роди с краката напред. Роди се момче. Появи се на този свят в малкото крайморско градче Анций, разположено на 35 мили южно от Рим. Тази местност много се харесваше, защото тук човек можеше да се радва на морската вода и чистия въздух, без да се откъсва от живота на столицата. Неаполският залив беше несъмнено по-хубав, но той беше по-далече. Сред прекрасните домове, които като венец обграждаха Анцийския залив, се намираше и малкият императорски дворец и вилата на Домициите, в която Агрипина пребиваваше често и с желание.

            Синът на Гней Домиций по традиция бе наречен Луций. Баща му не беше лишен от чувство за хумор, а изглежда познаваше добре своите качества и тези на жена си. В момента, в който прие поздравленията за сина си, каза:

            — От мен и Агрипина не може да се роди нищо добро!

            Изглежда, че момчето започваше живота си под щастлива звезда. По това време на императорския трон от осем месеца седеше братът на майка му — Калигула, а това означаваше, че малкият Луций Домиций беше племенник на владетеля на империята. Нещо повече, Калигула се отнасяше към трите си сестри с изключително внимание. Най-голямата от тях беше Агрипина. По-младата с една година от нея се казваше Друзила, а най-малката — Ливила.

            С един от първите си декрети императорът разпореди официалната клетва да завършва с думите: „Цезар и неговите сестри ще ми бъдат по-скъпи от децата ми и от моя живот“, а служебните доклади и рапорти — с думите: „Дано всичко да бъде успешно, добро и щастливо за Гай Цезар и неговите сестри.“

            Много бързо стана известно, че Калигула е душевно болен (баба му Антония отдавна подозираше това). Към своите сестри и особено към Друзила той хранеше не само братски чувства. Отне я от мъжа й и нареди да се омъжи за Емилий Лепид, негов приятел, а всъщност, се отнасяше с нея като към своя жена. Когато Друзила почина през 38 година, Калигула се отчая, започна да страни от хората, не взе участие дори в погребението, по цели дни стоеше затворен във вилата си над Албанското езеро и играеше на зарове. Една нощ скочи и нареди бързо да бъде откаран до Сиракуза в Сицилия. Завърна се оттам брадясал и отслабнал. Обяви всеобщ траур, затвори съдилищата, забрани всички тържества, забрани смеха, къпането и дори семейните тържества. Който нарушеше забраната, го чакаше смъртно наказание.

            С декрет на сената Друзила получи титлата „Августейша“. Една нейна златна статуя беше поставена в залата за заседания, другата — в храма на богинята Венера, където беше уреден и специален олтар. Беше създадена специална жреческа колегия, съставена от мъже и жени, която извършваше богослужения в памет на Божествената. Отсега нататък жените, като даваха показания, се заклеваха в името й. Като божество тя носеше прозвище „Пантеа“ — богиня на богините.

            Сенаторът Гемин, заклевайки се, обяви:

            — Видях със собствените си очи как Божествената Друзила, Августейшата Пантеа отлетя към небето й разговаряше с други божества. Ако в този момент не казвам истината, нека бъда погубен аз и моите деца.

            Като награда за истината, която каза, и за своята гражданска доблест той получи 1 милион сестерции.

            По това време в далечна Палестина, в царския род на Ирод, се роди момиченце. В памет на божествената сестра на Калигула я нарекоха Друзила. Същата, която след 15 години стана жена на Феликс — освободения роб.

            Накрая траурът беше вдигнат и лудият, седящ на императорския трон, малко се разнообрази, като се ожени за Лолия Павлина. Но не забрави Друзила. През 39 година отпразнува нейния рожден ден с прекрасни игри. Първият ден имаше състезания с колесници, борби на диви зверове и на хора със зверове. На арената паднаха 500 най-различни диви животни, докарани от пустините на Африка и горите на Европа. Толкова бяха убити и през втория ден. На населението беше дадено угощение, а на сенаторите и жените им — богати дарове.

            Агрипина и Ливила никога не се бяха радвали на такива симпатии от страна на своя брат, както починалата им сестра. В двора все пак се говореше, че Калигула поддържа с тях кръвосмесителни връзки. С това се обясняваше и фактът, че през 39 година той им подари живота след разкриването на заговора, в който бяха замесени и двете. Целта на заговора беше да се убие императорът и на негово място да се постави Емилий Лепид, мъжът на починалата Друзила и най-верен приятел на Калигула. И най-близките на владетеля му изневериха. Постъпките на душевно болния Калигула ставаха крайно опасни, особено за хората, които бяха в непосредствена близост до него.

            Разкриването на съзаклятието стана, когато императорът и целият двор се намираха в отвъдалпийска Галия. Лепид беше убит веднага. Агрипина и Ливила бяха обвинени в съучастничество с предателя и в поддържане на любовни връзки с него. Най-тежки бяха обвиненията срещу Агрипина и за наказание и опрощаване на греховете тя трябваше да държи на коленете си през целия път до Рим урната с праха на Лепид.

            В специално обръщение до сената императорът обвини сестрите си, че са се впуснали в безбожни дела и разврат. Нареди в храма на Марс Отмъстителя да се сложат три меча, символ на наказанието към тримата предатели — Лепид и двете сестри.

            Агрипина и Ливила заминаха на заточение в Понтийските острови. Това бяха малки, почти безлюдни острови, с вулканичен произход, разположени край западното крайбрежие на Италия, срещу Неапол. Императорските сестри живееха там в бедност и забрава. Но въпреки това можеха да смятат, че към тях се бяха отнесли твърде великодушно. Калигула им каза без заобикалки:

            — Имам не само острови, но и мечове!

            Двегодишният Луций бе лишен от майчински грижи, а няколко месеца по-късно загуби и баща си. Той почина от естествена смърт — вследствие заболяване, което тогава се наричаше „воднянка“. Трябва да му се признае, че направи опити да спаси за сина си поне част от богатствата на семейството, които бяха застрашени след осъждането на Агрипина. И точно поради тези подбуди записа в завещанието си само една трета на сина си, а останалото на императора. Надяваше се, че това ще смекчи ненаситния владетел и той ще остави тази част от семейното богатство на сирачето. Като се имаше предвид колко големи бяха богатствата на Домициите, това щеше да му бъде достатъчно.

            И все пак бащата се лъжеше. Калигула, присъщо на луд, лесно прахосваше милиони. Постоянно беше във финансови затруднения и безсъвестно заграбваше при най-малък повод богатства. Не пощади също така и тази част, която се падаше на Луций — взе всичко.

            Момчето остана без родители и имот. Прибра го при себе си сестрата на баща Му Домиция Лепида. Като всички Домиции и тя беше властна и невъздържана. Малкият Луций скиташе из къщата изоставен и никому ненужен. За негови „възпитатели“ лелята определи двама роби. Единият от тях беше бръснар, а другият — танцьор.

            Валерия Месалина, дъщеря на Домиция Лепида от втория й брак, понякога посещаваше майка си. От няколко години тя вече беше жена на Клавдий, а това можеше да се смята за добра партия за тази млада, красива жена с гореща кръв. Съпругът й беше значително по-възрастен от нея, непрестанно се ровеше в старите книги и от благата на този свят най-много ценеше яденето и виното. Беше посмешище за двора и напоследък по случай издигането си за член на Жреческата колегия загуби цялото си богатство. И при това Месалина беше бременна за втори път. Така че младата жена имаше прекалено много свои проблеми и тревоги, за да може да отдели, внимание на малкия си братовчед, който тичаше някъде из градината. Ако можеше да предположи колко трагично ще се свърже животът на децата й със съдбата на това изоставено от всички дете! Засега Луций и Октавия, дъщерята на Клавдий и Месалина, си играеха в разбирателство — те бяха почти на една възраст.

            Януарските събития от 41 година, смъртта на Калигула и издигането на Клавдий изведнъж промениха положението на цялото семейство.

            Месалина стана императрица, Агрипина и Ливила се завърнаха от Понтийските острови, а заграбеното от Калигула богатство беше върнато на вдовицата на Домиций и на сина му.

            Веднага след завръщането си в Рим амбициозната Агрипина разви оживена дейност. Желаеше да догони тези две години, изпълнени с тревога и унижения.

            Преди всичко искаше да си намери мъж богат, известен, който да бъде достоен за племенница на императора. За най-добър свой кандидат тя оцени Сулпиций Галба. Той произхождаше от добър род, беше заможен, в разцвета на годините си, беше се прославил вече като военачалник и наместник. Наистина той беше женен, но това не беше пречка за Агрипина. Кокетираше с него явно и необуздано. Сполетя я обаче неприятна изненада. Галба се оказа абсолютно нечувствителен към нея, а на един прием неговата тъща публично наруга съперницата на дъщеря си, при което се стигна до размяна на удари между двете знатни дами.

            Агрипина успя обаче да разведе Пасиен Крисп, двукратен консул, ценен оратор, чест гост в двора на редица императори. За нея най-важно беше богатството му, оценено на 200 милиона сестерции. Допълнително удоволствие за нея от този развод беше това, че досегашната жена на Пасиен, Домиция, беше сестра на починалия мъж на Агрипина Гней и на Домиция Лепида. Същата тази Домиция беше фантастично богата и можеше да се попита защо малкия Луций не прекара годините на изгнанието на майка си при тази своя леля. Причината беше проста: бащите на Луций и Домиция, въпреки че бяха роднини, не можеха да се понасят. Водеха помежду си някакъв безкраен финансов процес, независимо че нищо не им липсваше. Ненавистта към брат си Домиция пренесе върху сина му. Така че за нея беше силен удар това, че мъжът й бе отнет именно от вдовицата на брат й! Това унижение тя не забрави никога.

            Защо Пасиен се ожени за Агрипина? Вероятно воден от амбиция. Ласкаеше го това, че тя е племенница на императора. Благоразположението на владетелите той винаги високо ценеше. За да окаже уважение към предишния император, Калигула, той съпровождаше пешком носилката му като обикновен роб. А когато един път лудият го попита дали има като него интимни отношения със сестра си, той отговори покорно, без да засегне владетеля, а и едновременно в интерес на истината.

            — Още не!

            Преди всичко това той беше симпатичен човек. Най-голямото му удоволствие беше да посещава буковата гора около Тускуланското възвишение. Там растеше едно старо дърво с широка корона.

            Пасиен го обичаше като човек и често го прегръщаше и галеше. А дървото му даваше най-сладките моменти от живота. Легнал под клоните му, той слушаше тихото шумолене на листата. Пиеше студено вино и прекарваше там безкрайни часове. Някои се смееха, че от време на време налива малко на своя приятел — дървото, от божествения нектар.

            Бракът между Агрипина и Пасиен беше бездетен. Понеже и от брака си с Домиция той нямаше поколение, направи жена си и доведеното дете свои наследници. Беше дотолкова невнимателен, че осведоми Агрипина за съдържанието на завещанието си.

            Това реши съдбата на почитателя на дърветата. Предвидливата съпруга и добра майка от страх да не бъде заменено завещанието, отрови мъжа си. Така поне решително и единогласно твърдеше целият Рим.

            Именно поради успеха си, какъвто беше бракът й с Пасиен, Агрипина дълги години след завръщането си трябваше да бъде много внимателна. Постоянно я заплашваше заедно със сина й опасност от страна на Месалина.

            Двадесет дни, след като Клавдий стана владетел през месец януари 41 година, Месалина роди син Британик. Това изключително много укрепи позициите й и засили влиянието върху мъжа й, което и без друго беше огромно. Тя предвидливо и безпощадно отстраняваше от него всички конкурентки. Преследваше всеки, който имаше нещастието да я настрои против себе си, дори несъзнателно. Безкрайната амбиция, подозрителността, завистта, животинският сексуален глад превръщаха тази красива жена в зловещо чудовище.

            Императорът, абсолютно погълнат от нечовешки труд да заздрави Империята след четиригодишното управление на лудия, нямаше нито възможност, нито време да търси истината за всички обвинения, които тя му представяше. Беше видял през живота си много заговори срещу владетели, помнеше как беше убит Тиберий, почти беше свидетел на убийството на Калигула, при което самият той случайно се спаси от смъртта. Живееше в постоянен страх, че и срещу него се готви заговор. Изобщо беше страхлив. На всеки един прием в двореца присъствуваха и въоръжени преторианци. Когато посещаваше болни големци, та било и негови приятели, първо беше претърсвана стаята, а после леглото и дюшекът. Всеки, който идваше на аудиенция, беше претърсван, независимо от поста си, годините и пола. На секретарите на знатните му посетители взимаха дори перата и мастилниците.

            И така пред Месалина се откриваше прекрасно поле за действие. Защо императорът да не повярва на собствената си жена, когато тя го предупреждава за някои хора, та дори и за най-близките му? Миналото ни поучава, че най-опасни са роднините и тези, които заемат високи постове.

            Единствено освободените роби бяха в състояние да попречат на дейността на Месалина. Но те бяха скарани помежду си. Отначало някои се съюзиха с жената на владетеля, а други предпочетоха да запазят неутралитет. Това беше началото на управлението на Клавдий, новите хора още не бяха се укрепили на постовете си и все още не осъзнаваха своята власт.

            Агрипина имаше сериозни поводи да се чувствува несигурна. Една от първите жертви на Месалина стана Ливила. Тя се завърна заедно с Агрипина от изгнанието, но беше невнимателна; често посещаваше своя чичо императора, а към жена му се отнасяше с горда надменност. Повлия и фактът, че Ливила беше особено красива жена. Доносчиците и шпионите бързо донесоха на Месалина добър материал: Ливила поддържа подозрително близки връзки с Луций Аней Сенека.

 

 

            Сенека

 

            Произхождаше от богато семейство, заселено в Кордова — Испания, и по това време беше на 45 години. Баща му беше известен като добър историк и прекрасен познавач на реториката. Самият Луций Сенека беше възпитан в Рим. Кариерата си дължеше на сестрата на майка си. По този повод по-късно той с благодарност написа:

            „Та нали тя ме занесе на ръце в града, благодарение на нейните нежни майчини грижи си възстанових здравето след дълги боледувания. За да получа титлата квестор, тя широко използува връзките си и въпреки че нямаше смелост да провежда разговор или да приема изрази на особено уважение, то в името на моята работа нейната нежна любов към мен победи срамежливостта й. Не й попречиха нито нейното уединение, селската й скромност, запазена сред днешната безочливост на жените, тихият й нрав, за да се старае ревностно да издействува за мен висок пост.“*

            [* Сенека, Ad. Helviam de consolatione, 19, 2 (превод Л. Йоахимович: Сенека, Диалози, Варшава, 1963).]

            Своето влияние лелята на Сенека дължеше на това, че по времето на Тиберий мъжът й беше 16 години префект на Египет и почина по пътя, завръщайки се в Италия. Титлата квестор разкри пред Сенека перспективата за по-нататъшна кариера, защото му даде възможност да присъствува на заседанията на сената. Това беше голяма чест, но тя носеше в себе си трудни за предвиждане опасности. Веднъж по времето на Калигула се получи така, че Сенека трябваше да вземе думата в сената в присъствието на самия владетел. Говори прекрасно. Това събуди гнева и ненавистта на императора, който си въобразяваше, че е най-големият оратор на своето време. Над Сенека надвисна смъртна опасност. Застъпничеството на една жена, близка на императора, спаси способния сенатор. Тя успя да убеди Калигула, че Сенека е болен от туберкулоза и скоро ще умре. Така че защо да се занимава с този бълнуващ от треска испанец?

            Това звучеше твърде правдоподобно. Сенека беше дребен, много слаб, като че ли живееше с последни сили. Наистина, като дете много боледуваше. Беше писал за това на един свой приятел:

 

            Мъчно ми е, че те преследват чести хреми и високи температури, които са следствие на хронически катарални заболявания. Мъчно ми е, защото познавам това чувство. Подцених първите признаци на болестта — младите търпят неразположението и се отнасят с отвращение към боледуването. Но след това се предадох. Стигна се дотам, че хремата окончателно ме победи и аз отслабнах до крайност. Неведнъж съм искал да се самоубия, възпираше ме само напредналата възраст на изключително добрия ми баща. Знаех, че мога лесно да умра, но не знаех дали баща ми ще съумее да ме прежали.

            Ще ти призная какво ме поддържаше тогава. Най-напред трябва да кажа, че това, в което вярвах, имаше силата на лекарство. Истинското удовлетворение има лечебно качество. А това, което ти поддържа духа, помага също и на тялото. Мене ме спасиха моите интереси. Станах от леглото и оздравях благодарение на философията. На нея дължа живота си. Много ми помогнаха и приятелите, които ме успокоя

  Секвоя от Уикипедия, свободната енциклопедия    Вижте пояснителната страница за други значения на Секвоя.

Секвоя
Природозащитен статут
Уязвим
Класификация
царство: Plantae Растения отдел: Pinophyta Голосеменни клас: Pinopsida Иглолистни разред: Pinales   семейство: Cupressaceae Кипарисови род: Sequoia Секвоя вид: Sequoia sempervirens Вечнозелена секвоя
Научно наименование
Sequoia sempervirens Endl., 1847
секвоя в Общомедия

  Шишарка и семена на Sequoia sempervirens

Секвоята семпервиренс е еднодомен дървесен вид, род Секвоя, семейство Кипарисови (Cupressaceae), имащ единствен жив представител Sequoia sempervirens, който обикновено се нарича секвоя (също и вечнозелена секвоя или крайбрежно червено дърво).

Секвоята е вечнозелено иглолистно дърво, живеещо до над 2000 години, считано за най-високото дърво в света в наши дни, достигащо до над 115 m височина и над 7 m диаметър в основата. Счита се, че наименованиетосеквоя произлиза от името на вожда на индианското племе чероки Sequoyah. Вечнозелената секвоя в диво състояние се среща в тясна ивица 750 km дълга и 8 – 75 km широка по протежението на Тихия океан вКалифорния, Северна Америка. Има засадени такива дървета в Австралия и Нова Зеландия. Дървото не вирее в Европа, Азия и Африка. Секвоя семпервиренс е известна още с названията Coast Redwood („крайбрежно червено дърво“) и California Redwood („калифорнийско червено дърво“). Названието „секвоя“ се използва понякога и за другите два представителя на подсемейство Sequoiadendron giganteum – Гигантска секвоя(Sequoiadendron giganteum) и Metasequoia, които са най-големите дървета на планетата.

  Секвои в Националния парк Редууд, Калифорния Гигантски секвои в България[редактиране | редактиране на кода]

В двора на Боянската църква има 3 вековни гигантски секвои, засадени от царица Елеонора. В Борисовата градина в София в частта близо до квартал Изток и до тенис кортовете също има гигантска секвоя от времето на цар Борис III. На сходна възраст има и една гигантска секвоя в частта на Борисовата градина до квартал Изгрев. Гигантска секвоя има също в двора на пожарната гр. Смолян (на възраст 24 г.), в двора наЛесотехническия университет, в Морската градина във Варна, Морската градина в Бургас, на гаровия перон в гр.Пирдоп (5 гигантски секвои, засадени през 1935 г. – подарък за Царя), в двора на училището в с. Антон, на площада на с. Душанци и в балнеологичния курорт Вили Костенец, разположен в източния дял на Рила планина, на 9 km южно от гара Костенец и на 78 km югоизточно от София (2 секвои). В двора на училището в с.Буново растат две гигантски секвои, засадени преди повече от половин век. Също така и в местността „Колибар чешма“, намираща се на 3 km от Ивайловград и на 328 km югоизточно от София има една секвоя с височина близо 40 m, а също така и малка гора от около 40 броя по-малки дървета. Има няколко броя в гр. Велинград, на гърба на пощата, там може да се види величието ѝ. Има засадени гигантски секвои в дворове на къщи, които се намират в столичните квартали „Княжево“, „Драгалевци“, „Симеоново“ и „Бояна“. Гигантски секвои има и в женския руски манастир в кв. „Княжево“. Около 20 секвои на 30 години има в Аграрен университет в Пловдив. Две дървета (гигантска секвоя) има в кв. „Мусагеница“, вероятно посадени около 1970 г. Има в с. Ново Градище, област Стражица. Дървото е на 42 – 43 г. с диаметър 3 m и височина около 15 – 20 m, отрасло е в частен двор, засадено от собствениците. На площада в селото има и още 3 дървета. В местността „Юч Бунар“ – село Богослов, което се намира над гр. Кюстендил, има 3 вековни секвои, от които се е самозалесила малка секвоена гора. Няколко секвои има и в бившата правителствена резиденция в Нареченски бани, засадени според охраната през 1955 г., но доста дебелостволи. Секвоя има в централната част на курортното градче Вършец. Секвои има също в село Руховци, община Елена. Две гигантски секвои растат и в предблоково пространство в централната част на гр. Берковица. Дърветата са на възраст 40 г. с обиколка на ствола 4 m и височина около 20 m. В центъра на гр. Гоце Делчев до Митрополията също има секвоя на около 100 г.

  Една от гигантските секвои в

  

                                     Тя

 

 

 

 

 

Дървото имаше размер наи малко километър а бе от малките дървета насякаде имаще огромни дървета с размери и диаметри поне няколко километра до десетки дори хиляди киломеътри ние узбрахме такова с размер от километър в дияметър .

Слет като престигнахме от машината се заехме с резачки да г дълбаем отне ни дни преди да си построим дървен грат в дървото дървото омря но трупът му бе нашето жилище град . Измина месец на труд и събиране на суровини и метали бяхме се устроили добре направихме тунели и свързахме дузина дървета в едно ,един град секи се зае с произвоството на суровини и храни излизахме за храна главно но тук бе опасно влечугите бяха огромни и не можехме да ги обиваме с пушки а с оръдия ....

Динозаври те бяха огромни но ние си нямахме работа с тях избивахме по някои и друк за храна а с един можехме да нахраним много

Машината престана да бълва хора на 100 ден нещо се бе развалила или някои бе я саботирал защото се опитваха да я вклучат от там но при нас не ставаше ..
Ааз бях млат затворник и  бях испратен на затучение тук като сички ние бяхме близо 100000 дущи  и бяхме от 21 век тук ни бяха пратили веднага слет като откриха принципа на патуването в времето но се оказа че може да се патува само до ненаселени от хора времена и веднага им светна лапа да пратат там престъпниците на 21 век

Ние си построихме независим град храна си осигорихме бананите бяха огромни влечугите също

Моята къща бе малка и бе на 2000 метра височина много рязах за да се кача горе но бях свободен направих си огромна ферма с животни и растения от 21 но скоро загинаха не бяха приспособени за времето намерих заместител и скоро се стабилизирах

Днес раших да ида за техника и провизи на портала които бяха отворили в различни места но еднопосочно пращаха само храна и техника но те се появяваха на различни места и на посоки бе трудно да се достигне до тях аз бях млад и силен за това зех кола

Каруца с влечуго за кон и се насочих към гъстата гора от огромните дървета трябваше да търся и да намеря  а слет това да опазя придобитото ..

Подкарах каруцата напрет и карах километър  и бях нападнат от комари с размери на котки бяха хиляди стрелях стрелях обих много добре че бяха плашливи че избягаха

Продълцих и веднага бях нападнат от мухи с същия размер използвах горелка оказа се ефективна продължих накая засякох сигнатура на тунела насочих се натам на север и с премеждия стигнах за ден и половина оказа се богат не бе разграбен маркирах мястото поставих маяк и го включих оказа се че има само храна и оръжие събрах си няколко пистолета и винтовки но наи голямото богаство бе кола която бе летяща и имаше система за патуване в свободните зони на времето ...

С две думи имаше машина на времето наи ново поколение и захранвана от реяктор на уран обикновен при това просто трябваше да го ископая от земята и да го поставя в камерата за преработка и захранване на колата ...

Оказа се че колата няма гориво търсих рових и не намерих нали трябваше да е трудно вързах я за каруцата и с много премеждия слет време бе прет нас направих гараж и я вкарах в дървото без да вдигам много шум  и да се хваля на сички

Прибрахсе гладен като вълк запалих скарат и си направих голямо барбекю имах алкохот от последния ми лов и пих  та се напих реших да ида в  града на дискотека отидох на голямата врата на градъ и влезнах питах и распитвах и скоро намерих турско българска кртъчма на входа ме поссрешнаха огромни охранители но не ме провериха влезнах и се забутах на наи блиското сепаре музиката ме одари в главата Слави Трифонов пеше беспир кючека се леше но никои не танцуваше

-         здравеи какво ще поръчш – попита сервиторката

-         ами да помисла до сега бях на уски сега искам водка и кола сода и шопска свиски ребра крилца и много лед ... – казах аз

-          добре поръчката идва слет малко -каза тя

дя направо долетя с дрони и слет като ми сетрвираха аз си си отпих и се отпуснах в огромния хотол пих  не много но се напих станах да танцувам като преди това накарах дижея да пусне румяна и чук чук а тои това чакаше и чка слет яка музика кючек слет кючек хората това чакаха и станаха танците се развихриха

едно момиченце ми хареса бе малка на 16 например но бе хубава и срамежлива

приближих се до нея и и казах – Ма ти си прелест малкат ти си наи готиното пиленце тука – казах аз

-         ма аз не съм – каза тя

-         а не ти си да знаиш – казах и

-         е щом смят така няма да споря с теб –каза тя

-         как се казваш пиленце – попитах я

-         мария  - каза 

-         мариче ти си прелест за очите ми и си наи мкрасивата тук да знаеш – казах и

-         е стига де не съм чак толкова как се казваш ти – попита

-         Стефан  и съм свободен ти свободна ли си – попитах я

-         Не с брат ми съм – каза тя и го посочи

Тои бе голям младеж на 35 и бе много силен но аз бях по силен от него бях сигорен от тоова защото бях тренирал карате и бях тренирал много тои видя  че не може да се справи с мен и се отказа да се заяде с мен за да жащити сестраси просто погледна в страни сестрамо го разбра веднага ..

-         Ще доидеш ли на моята мас а да пинем нещо брати като виждам няма нищо против ...- казах аз

-         О непремено искам да се запознаем по обстоно – каза тя

-         И аз – казах и

Седнахме и аз повиках с жест брат и  тои разбра навека и доиде веднага ...

-         Как се казваш – попитах го

-         Иван – каза той

-         Сядаи иване виждам че се тревожиш за нея аз не съм опасен  да знаеш- казах

-         Тя не e  малка мже да се справя и сама – каза тои

-         Та от каде сте – попитах

-         Как доидехте – казх

-          Избягах ти ме последвал озовах се тук  аз исках да вида да съм свободна и щаслива – каза тя

-         И сега щаслива ли си – попитах

-         Не знам сега престигнах едва сутринта за сега ми харесва – каза тя

-         Добре радвам се ела утре у нас на гости ако искаш земи и брат ти за по сигорно ако поискате може да се настаните при мен – казах и

-         О това е напия проблем не знаем каде да идем –каза тя каде ще спим какво ще ядем нямаме пари –каза тя

-         О тогава с мен у нас тази вечер имам цял свободен етаж ще пекнем барбекю ще хапнем консерва каквото поискате сега да танцуваме .- казах аз

-         О и без това ми се танцува – каза тя

-         Да ставаме Стефане – каза тя

Станахме и ги разбихме тримата танцувахмя е здраво пихме танцувахме пак пихме и много танцувахме сутринта се насочихме към моито жилище настаних ги криво ляво и си легнах заспах с мирак и радост бях влюбен тя бе прелесна аз я харесвая бе малка за мен но аз я харесвах  бе ума и красива на сутринта се заех с колата не ги видях цял ден на обят се събрахме да запалим скарат опеках хляб и мръвка и хапнахме ...

Следобят подкарах каруцата брат и доиде с мен да ми помогле докарахме много провижи и техника дрони и роботи пуснахме ги и започнаха да ни помагат ..

Дните минаваха  търсех . Уран  не намирах но дивеч поне имаше в изобилие тя се въртеше покраи мен и ми помагаше разбираше че от колата зависи много обикаляхме търсихме с дни ..

Един ден двамата вървяхме в едно пресъхнало корито на река и слушахме пискането на гаигеровия брояч а тои пеше проследихме залежа и го локализирахме

По едно време чухме срапен гръм светкавици огромни без дъж

-         да се махаме веднага – казах аз

-         кад нали туку шо намерихме залеж – каза тя

-         казвам ти да се махаме скоро сичко спорет мен ще под вода  ако искаш и ние да сме на метри под водата – казах и

-         но как нали не вали – каза тя

-         да тук – казах

Тръгнахме бързо започна да се чува срашно бучение и скоро видяхме огромната вълна вода поне десетки метри висока ...

Избягахме смърта на секуди от живота от смърта скоро бяхме в дома ми и скарата пеше песен на наслада и радост ние празнувахме спасението пихме цяла нощ на сутринта отидохме там планината бе оголена от потопа водата я нямаше но Урана бе там и не се налагаше да го търсим бе ископан събирахме зрънце по зръце и скоро колата бе заредена до горе

-         ето сега сме свободни – казах аз 

-         да ще идем в бъдещето да се приберем – каза тя

-         а не не искам пак там – казх аз

Пихме цяла нож и заспахме на сутринта се събудих бодър и щаслив но за кратко

Оказа се че са откраднали колата и са избягали с нея колята я нямаше аз бях отчаян но се сетих че имаше още една кола там откадето я взех никои не знаеше местото само аз отидох на другия ден бях ранен от огромна моха но оспях да я довлеча нямах гориво събирах дни црънце по зрънце и слет месец на събиране тя бе заредена но продължих да събирам измина година на труд и мъки е ходих на дискотека от време на време стрешнах хора и приятели  не я забравих още я обичах не се надявах да я вида но се оказа че съдбата ни бе приготвила СЮРПРИСТ ...

 

 

 

 

Колата се приземи плавно на дисплея показваше  1000000000 години  товва бяха много години а за Марс бяха  годините на изобилие и живот планетата бе като земята с вода и джунгли но рехави и много дивеч и животни кацнах на глатко място едно от малкото слет минути чух прашение в радиото

-         Моля помогнете горивото ми се изчерпи – казваше тя

-         А това бе тя дори не я търсех  това бе Мария с моята кола  намерих ги бързо и кацнах до тях  издигнах колата на 3 километра и я оставих в марсияската атмосвера можех да я повикам  и щях да го направя слет като се разберях с тази змия и моя ЛЮБИМА....

  Д. Т. Судзуки Увод в дзен-будизма   ПРЕДГОВОР Карл Густав Юнг   Трудовете на Дайсецу Тейтаро Судзуки върху Дзен са сред най-сериозните приноси в изучаването на живия будизъм през последните десетилетия, а самият Дзен е най-ценният плод, роден от дървото, чиито корени са сборниците на палийския канон*. Дължим на автора голяма признателност — първо, за това, че направи Дзен по-разбираем за Запада, и второ, за начина, по който го е постигнал. Религиозните възгледи на Изтока обикновено са толкова различни от тези на Запада, че дори преводът на отделни понятия създава огромни затруднения, да не говорим за смисъла на изложените идеи, които при определени обстоятелства е по-добре да се оставят непреведени. Китайското Дао например досега не е намерило адекватен превод на нито един от европейските езици. Оригиналните будистки писания сами по себе си съдържат образи и идеи, които са повече или по-малко неразбираеми за средния европеец. Аз например не зная каква духовна среда или подготовка (а може би климат!) е необходима, преди човек да осмисли една съвършено чиста идея от будистката _Камма_. Независимо от всичко, което знаем за същността на Дзен, и тук става дума за усещане, ненадминато по своята уникалност като проявление. То се нарича Сатори и може да се преведе като „просветление“. Судзуки твърди, че Сатори е _raison d’кtre_ на Дзен и без него Дзен не може да има. За западното съзнание не е толкова трудно да схване какво разбира един мистик под просветление или какво означава то в религиозната словесност. Сатори обаче разкрива изкуство и начин за постигане на просветление, което европеецът не е в състояние да оцени по достойнство. Такъв е случаят с просветлението на Хякуджо (Пайчан Хуай-хай, 724–814; 114 стр.) и легендата от стр. 118. Ето и друг пример: един монах отишъл при Генша и поискал да разбере къде е входът за пътя на истината. „Чуваш ли ромона на потока?“ попитал го Генша. — „Да, чувам го“ — отговорил монахът. „Там е входът“ — рекъл учителят. [* Дзен, според авторите на Изток, води началото си от т. нар. „Проповед с цвете“ на Буда. Без да каже нито дума, той вдигнал в ръка едно цвете. Само Кашапа го разбрал. (Shuej Ohasama, „Zen. Der tebendige Buddhismus in Japan“, 1925, стр. 3.)] Ще се задоволя с тези няколко примера, които достатъчно ясно показват колко неуловимо е усещането _сатори_. Но и да продължим да ги изброяваме, все тъй остава неясно как идва такова просветление и какво представлява то. С други думи — от какво или за какво човек е просветлен. Кайтен Нукарая, професор в будисткия колеж Согошу в Токио* казва: [* „The Religion of the Samurai“, 1913, стр. 133.]     „Освободени от погрешното схващане за своя Аз, трябва да пробудим най-дълбоката си мъдрост, чиста и божествена, наречена от дзен-учителите Съзнание на Буда, или Бодхи, или Праджня. Това е божествената светлина, вътрешният рай, ключът към всички духовни богатства, източникът на сила и въздействие, средище на доброта, справедливост, съчувствие, безкористна привързаност, човещина и състрадание, мерилото за всички неща. Едва когато тази най-дълбока мъдрост се пробуди напълно, човек осъзнава, че по дух, същност и природа е едно с всеобщия живот или Буда; че човек вечно е лице срещу лице с Буда, че е обсипан с щедрата милост на Благословения и Той събужда неговата духовна същност, Той отваря духовните му очи, Той разгръща новите му възможности, Той определя мисията му и сочи, че животът не е океан от раждания, болести, старост и смърт, нито е извор на сълзи, а свещен храм на Буда, Чиста земя, където може да се наслаждава на блаженството на Нирвана. Тогава съзнанието ни преминава през една цялостна революция. Престават да ни измъчват гневът и омразата, злобата и амбициите, не изпадаме в тъга и разочарование, не се поддаваме на меланхолия и отчаяние…“ Ето как един представител на Изтока и последовател на Дзен описва същността на просветлението. Трябва да признаем, че с незначителни промени този текст ще се впише съвсем естествено във всяка християнска книга. И въпреки пространната казуистика това описание не ни помага да разберем сатори. Вероятно Нукарая се обръща към рационализма на Запада, от който самият той е силно повлиян, и тъкмо заради това звучи така банално и назидателно. Дълбоката неразбираемост на дзен-притчите е все пак за предпочитане пред подобна адаптация _ad usum Delphini_ — тя внушава повече, отколкото казва. Дзен е всичко друго, но не и философия в онзи смисъл на понятието, в който се разбира на Запад*. Това е становището на Рудолф Ото, изразено в предговора му към книгата за Дзен от Охосама, където той твърди, че Нукарая нагажда магическата духовност на Изтока към философските категории на Запада и по този начин ги е смесил. Ако в търсене на обяснение за мистичната интуиция на Недвойственото (_Nichtzweiheit_) и Единното и на _cointidentia oppositorum_ се обърнем към психофизическия паралелизъм — една от най-скованите доктрини, — сферата на коан, куатсу и сатори** ще остане напълно недостъпна за нас. Много по-добре е предварително да се потопим в екзотичната неразгадаемост на дзен-притчите и през цялото време да бъдем проникнати от мисълта, че сатори е _mysteruium ineffabile_, каквото наистина е било желанието на дзен-учителите. Между притчите и загадъчното просветление съществува дълбока пропаст и възможността тя да бъде преодоляна може в най-добрия случай да се посочи, но на практика е непостижима***. Човек има чувството, че се докосва до истинска тайна, до нещо, за което не е мечтал, към което никога не се е стремил. Това не е съзнателно търсена загадъчност или тайнственост, а преживяване, което нито един език не е успял да изрази досега. _Сатори_ идва като нещо ненадейно, нещо, което не бива да се чака. [* „Дзен не е нито психология, нито философия.“] [** Ото в Охосама, „Zen“, стр. VIII.] [*** Ако въпреки това се опитам по-нататък да дам „обяснения“, съзнавам напълно, че в смисъла на сатори казаното от мен ще е безполезно. Но все пак бих искал да приближа мисленето на западния човек към някакво разбиране — задача толкова трудна, че за да я осъществи, човек извършва посегателство срещу духа на Дзен.] В света на християнството присъствието на изображенията на Света троица, Дева Мария, разпятието, Ангела хранител се смята за нещо естествено. Също така естествено е, че Якоб Бьоме се е опитал да съзре _centrum naturae_, наблюдавайки слънчев лъч, отразен в метална паничка. По-трудно се възприема видението на „малкото голо момче“* на Майстор Екхарт или „човека с червено палто“ на Сведенборг, който искал да отучи известния философ от навика да преяжда и когото въпреки това или тъкмо заради това той признава за Господ Бог**. Подобни неща, граничещи с гротеска, се приемат трудно. Ала изживяването сатори не просто граничи с гротеската — то е гротеска, звучаща като пълна безсмислица. [* Adolf Spamer, „Texte aus der deutschen Mystik des 14 und 15 Jahrhunderts“, 1912, стр. 143.] [** William White, „Emanuel Swedenborg“, 1867, I, стр. 243.] Много от тези удивителни неща, предизвикващи изумление у обикновения европеец, за човека, посветил значителна част от времето си да изучи с любов, разбиране и внимание подобния на цвете дух на Далечния изток, отпадат. Дзен наистина е един от най-прекрасните цветове на китайския дух*, намерил своята най-благодатна почва в безграничния мисловен свят на будизма. Ето защо този, който наистина е положил усилие да разбере будисткото учение и поне се е опитал да отхвърли различните предразсъдъци на Запада, ще съзре дълбочина под странния плащ на индивидуалното изживяване _сатори_ или ще се сблъска с тревожните затруднения, пренебрегвани до този момент от философите и теолозите на Запада. От позициите на философ човек се прониква от убеждението, че онова, с което се занимава, няма нищо общо с реалния свят, докато от позициите на християнин не иска да има нищо общо с езичеството („Благодаря ти, Господи, че съм различен от другите!“). В тези типични за Запада ограничения _сатори_ няма, то принадлежи на Изтока. Но дали наистина е така? Дали за нас _сатори_ е непостижимо? [* „Дзен без съмнение е духовна благодат, една от най-ценните и в много отношения сред най-значимите, с които е бил дарен човекът на Изтока.“ Suzuki, „Essays“, I, стр. 249.;]     Когато се занимава по-продължително с дзен-текстове, човек не може да се освободи от усещането, че въпреки всичките си странности всъщност _сатори_ е нещо естествено и просто*1 като самата природа и че в старанието си да го обясним, често пъти така се увличаме в подробности, че объркваме слушателите си. Ето защо Нукарая*2 е прав, като твърди, че всеки опит да се обясни или анализира съдържанието на Дзен с оглед на просветлението е напразен. При все това авторът се осмелява да твърди, че просветлението включва проникване в същината на _собствения Аз_ и представлява освобождаване на съзнанието от илюзорното възприемане на този Аз*3 и тъкмо това освобождаване съставлява често срещаното смесване на Аза с Егото. Под Аз Нукарая разбира Всеобщия Буда т.е. всеобщото съзнание за живота (_Bewusstseinintotalitat_). Той цитира Пан Шан, който казва: „Светът на съзнанието обхваща със своята светлина цялата Вселена“ и добавя: „И духът, и животът са космически, и духът, и животът са индивидуални“*4. [*1 Един учител казва: „Преди човек да започне да учи Дзен, за него планините са планини и водите — води. Но когато с помощта на добър учител надникне в истините на Дзен, планините вече не са планини, нито водите — води; по-късно обаче, когато наистина достигне покоя [сатори], планините отново са планини, а водите — води.“ Suzuki, „Essays“, I, стр. 12.] [*2 „Religion of the Samurai“, стр. 1.23.] [*3 „Просветлението включва проникване в същината на Аза. То е освобождаване на съзнанието от измамата за А за.“] [*4 Пак там, стр. 132.] Както и да дефинираме Аза, той винаги е нещо различно от Егото. Макар по-пълното разбиране на Егото да ни отвежда към Аза, Азът е нещо по-всеобхватно, тъй като включва познаването на Егото, следователно го превъзхожда. И както _Егото_ е известно познание за Аза, така Азът е познание за Егото, което обаче не се усеща като по-обхватно или по-висше Е го, а като негово отрицание, не-Его (_Nicht Ich_). Тези размисли не са чужди и на автора на _„Deutsche Theologie“*_: „Всяка твар, за да осъзнае това съвършенство, трябва първо да загуби всяка твароподобност (_Geschopfesatr_), образ (_Etwasheit_) и Аз.“ Ако приемем, че в мен има нещо добро, то иде или от заблудата, че е мое, или — че съм Добър. Това винаги е признак на несъвършенство или на лудост. Ако имах съзнание за _истината_, щях да съзнавам, че не съм Добър, че доброто не е от мен и не е мое. Човек казва: „Какъв глупак съм, заблуждавах се, че съм аз, а разбирам, че е и наистина е бил Бог.“ [* H. Buttner, „Das Buchlein vom vollkommen Leben“, 1907.] Достатъчно време отделихме на същината на просветлението. Настъпването на _сатори_ се интерпретира и формулира като пробив на съзнанието, ограничено от Его-формата под формата на Егоподобния Аз. Тази концепция отговаря на естеството на Дзен, но и на мистицизма на Майстор Екхарт*1. В своята проповед „Благословени са низшите духом“ Майстора казва: „Когато идваш от Бога, всичко ти казва: «Има Бог!» Но това не ме направи блажен, защото така съзнавам, че съм твар. Ала в миг на пробив*2, когато поискам да остана празен по Божията воля и празен също от тази Божия воля и от всичките негови дела и дори от самия Бог — тогава съм повече от всички твари, защото не съм нито Бог, нито твар: аз съм това, което съм и което ще пребъда! Внезапна сила ме разтърсва и ме издига над всички ангели. И в този полет тъй съм богат, че дори Бог е нищожен за мен, въпреки всичките му Божии дела; защото в този пробив аз съзнавам кое е общото между Бога и мен. _Тогава съм това, което бях*3_, не ставам нито повече, нито по-малко, и съм неподвижното същество, което движи всичко. Тогава Бог не съществува в човека, защото човекът чрез своята нищета си възвръща изначалната същност.“ [*1 H.Bullner, „Meister Eckchart’s Schriften und Predigten“, 1912.] [*2 В текстовете на Дзен срещаме подобен образ: когато попитали учителя какво е да си будист, той отговорил: „Дъното на каната е пробито.“ Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, I, стр. 217. Друга аналогия е „разкъсването на чувала“. Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, II, стр. 100.] [*3 Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, I, стр. 220, 241. „Дзен означава да се надзърне в първоначалната същност на човечеството или да се разпознае изконният човек.“ Вж. също стр. 144.] Тук Майстора описва едно изживяване _сатори_, освобождаване на Егото чрез Аза, обогатено с Буда-природа или божествената вселенност. Скромността на учен ме кара да се въздържа от метафизични постулати и ме насочва към онази промяна в съзнанието, която може да се изживее, ето защо разглеждам _сатори_ като психологически проблем. За всеки, който не споделя или не разбира тази гледна точка, „обяснението“ ми ще бъде само низ от празни думи. Той не ще бъде в състояние да се опре на тези абстракции като мост към фактите или, с други думи, да разбере как ароматът на разцъфналите лаврови дървета (119 стр.) или извития нос (114 стр.) могат да предизвикат такава значителна промяна на съзнанието. Разбира се, най-просто би било да причислим тези истории към вълшебния свят на приказките или, ако приемем фактите такива, каквито са, да ги отхвърлим като примери за самозаблуда. ( Тук някои охотно биха използували израза „самовнушение“ — този трогателен бял слон от арсенала на духовните несъответствия!) Едно сериозно и отговорно изследване на странните явления не бива просто да подмине тези факти. Разбира се, никога не можем със сигурност да определим дали дадено лице е наистина „просветлено“ или „спасено“, или просто си е въобразило това. Не разполагаме с критерии. Нещо повече — добре знаем, че една въображаема болка често пъти е по-осезаема от така наречената действителна болка, тъй като се съпътства от морално страдание, причинено от мрачното чувство на тайно самообвинение. Следователно не става дума за действителен факт, а за _духовна реалност_, с други думи, за психична проява на явлението, известно като сатори. Всичко, което се случва с духа е картина и въображение. Иначе не би имало осъзнаване и осезаемост на проявата. Самото въображение е психична проява, затова е твърде несъществено дали ще наречем едно просветление реално, или въображаемо. Човекът, който е изпитал просветление или твърди, че го е изпитал, във всеки случай смята себе си за просветлен. Какво мислят другите за това, не оказва никакво влияние върху неговото изживяване. Дори да излъже, лъжата му ще е факт от неговия духовен живот. Ако приемем, че всички случки, които откриваме в религиозните текстове, са съзнателни измислици и преиначавания, ще можем да направим интересно психологично наблюдение върху съществуващите вече подобни лъжи с помощта на същия научен инструментариум, който се използва при обяснение на психопатологията на халюцинациите. Съществуването на едно религиозно движение, занимавало много блестящи умове в продължение на дълги векове, е достатъчна причина да се опитаме поне да подложим такива явления на научно тълкуване. По-горе зададох въпроса: съществува ли на Запад нещо подобно на _сатори_? Ако изключим откровенията на нашите западни мистици, на пръв поглед няма да открием нищо, което да го наподобява дори в най-малка степен. Нашият начин на мислене не допуска възможността да съществуват степени в развитието на съзнанието. Самата мисъл, че съществува огромна психологическа разлика между съзнаването за съществуването на даден обект и _„съзнанието за съзнаването“_ на даден обект, ни отвежда до тънкост, която е почти недоловима. Човек едва ли би се наел да възприеме подобен проблем толкова сериозно, че да отчита и психологическите дадености при поставянето му. Характерно е, че поставянето на този и други подобни въпроси по правило възниква не в резултат на някаква интелектуална потребност, но там, където съществува, то почти винаги се корени в примитивната религиозна практика. Йогизмът в Индия и будизмът в Китай са дали сила на мотивацията на тези опити за освобождаване от оковите на определено състояние на съзнанието, възприемано като недостатъчно съвършено. Що се отнася до мистицизма на Запада, то неговите текстове са пълни с наставления за това, как човек може и трябва да се освободи от Аза си (_Ichhaftigkeit_), та чрез знанието за своето съществуване да се издигне над него и да постигне вътрешния (богоподобния) човек. Руйсбрьок използва образ, познат и на индийските философи — дърво, обърнато с корените нагоре*1: „И той трябва да се изкачи на дървото на вярата, растящо надолу, защото в главата Божия са неговите корени“*2. Руйсбрьок също като йога казва: „И ще бъде човек свободен и без представи, свободен от всички привързаности и празен от всички същества“*3. Той трябва да е чист от похот и страдание, от облага и загуба, от въздигане и падение, от грижа за другите, от радост и страх и да не търси опори в себеподобните*4. Именно в това се състои единството на съществуването. Това означава „да си обърнат навътре“. Това означава, че „дълбоко в сърцето си човек е обърнат навътре, може да усети и разбере съкровените дела и съкровените думи на Бога“*5. Това ново състояние на съзнанието, произтичащо от религиозната практика, се характеризира с факта, че външните неща не влияят вече на Егоподобното съзнание, откъдето се е стигнало до реципрочност, но празното съзнание е отворено за друго влияние. Това „друго“ влияние вече няма да се възприема като собствена дейност, а като дело на едно не-Его, чийто обект е съзнанието*6. Сякаш субектът — персонаж на Егото, е завладян или превзет от друг субект, заместил Егото*7. Точно това добре известно религиозно изживяване е описано от свети Павел. Става дума безспорно за ново състояние на съзнанието, постигнато посредством цялостния процес на религиозна трансформация. [*1 „Ето го старото дърво. Корените му растат нагоре, а клоните — надолу […]. То се нарича Брахман и само то е безсмъртно.“ („Katha-Upanishad“, II, Adhyaya, 6 Valli, I). Не може да се предполага, че цитираният фламандски мистик, роден през 1273 г., е заимствал този образ от някой индийски текст.] [*2 Ян ван Руйсбрьок, „The Adornment of the Spiritual Marriage“. Прев. от фламандски С. A. Wynschek Dom, 1916, стр. 47.] [*3 Пак там, стр. 51.] [*4 Пак там, стр. 57.] [*5 Пак там, стр. 62.] [*6 „О, Боже […] Посвети ме в учението на не-Аз“ и т.н. (цитирано по Ланкаватара сутра). Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, I, стр. 76.] [*7 Учителят по Дзен казва: „Буда е онзи […], който се стреми да познае това съзнание.“ Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, I, стр. 76.] Би могло да се възрази, че е променено не _съзнанието само по себе си_, а само _съзнанието за нещо_, също както когато човек прелиства страница от книга и съзира друга картина със същите очи. Боя се, че тази концепция е не друго, а условно тълкуване, тъй като не съответства на фактите. На практика различни са не само описваната картина и обектът, а по-скоро — трансформацията, която настъпва в резултат от драматични конвулсии. Изтриването на една картина и заменянето и с друга е доста обичайно явление, лишено от атрибутите на трансформация. _Не че се вижда различно_, а човек вижда по _различен начин._ Сякаш обсегът на виждане е обогатен с ново измерение. Когато учителят пита: „Чуваш ли ромона на потока?“, той очевидно има предвид нещо по-различно от обичайното „чуване“*. Съзнанието прилича на възприятието и също като него е обект на условия и ограничения. Например на различни етапи съзнанието може да обхваща, повърхностно или в дълбочина, по-тясна или по-широка област. Тези различия в степените често пъти са различия на характера, тъй като изцяло зависят от развитието на личността, т.е. от природата на възприемащия субект. [* Судзуки казва за тази промяна: „Предишната форма на съзерцание е изоставена […] заради красота на «новото съзнание» или на «блестящата скъпоценност»“. Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, I, стр. 235. Вж. също стр. 123.] За интелекта състоянието на възприемащия субект не представлява интерес дотолкова, доколкото той просто мисли логично. Интелектът по необходимост се занимава с преработване на съдържанието на съзнанието и с методите на преработка. Нужна е философска страст, която да наложи опита за преодоляване на интелекта и да доведе до възприятие на възприемащия. Ала тази страст е на практика неотличима от религиозната мотивираща сила и следователно този проблем е част от процеса на религиозна трансформация, несъизмерим с интелекта. Несъмнено античната философия до голяма степен служи на процеса на трансформация, което е все по-малко валидно за новата философия. Шопенхауер е имплицитно античен. А _„Заратустра“_ на Ницше не е философия, а изпълнен с драматизъм процес на трансформация, изцяло погълнал интелекта. Вече не става дума за мисъл, а в най-висока степен за мислителя — при това на всяка страница от книгата. На сцената ще се появи нов човек — напълно трансформиран, разчупил черупката на стария човек, който не само гледа към нови небеса и нова земя, но и ги е създал. Ангелус Силезиус го е изразил по-скромно от _„Заратустра“_:   Mein Leib ist ein Schal, in dem ein Kьchelein Vom Geist der Ewigkeit will ausgebrьtet sein.   (Моето тяло е черупка, в която птиче от духа на вечността ще се излюпи)   В света на християнството изживяването са-тори съответства на религиозна трансформация. Но тъй като съществуват различни видове и степени на това изживяване, няма да бъде излишно да посочим по-точно категорията, която е най-близко до опита на Дзен. Безсъмнено това е мистично преживяване и то се отличава от подобните му по подготовката, която се състои в „отпускане“ (_sich lassen_), е „изпразване от образи“ и други; за разлика от онези религиозни изживявания, които — подобно на упражненията на се. Игнаций — се основават на практикуване и представяне на божествени видения. Склонен съм да включа към тази последна категория трансформацията посредством вяра и молитва, както и общностните изживявания на протестантството, тъй като при тях определената нагласа играе решаваща роля, а не някаква „празнота“ или „отпускане“. Типичното за тях твърдение „Бог е нищо“ би било по принцип несъвместимо със съзерцанието на страстите господни, с вярата и общностните бдения. Така аналогиите със _сатори_ в духовния опит на Запада се свеждат до твърденията на малцина, които в името на парадоксалността остават на границата на еретичното и дори я прехвърлят. Всепризнато е, че именно поради това си качество Майстор Екхарт си е навлякъл проклятието на Църквата. Ако будизмът беше „Църква“ според смисъла, който ние влагаме в това понятие, Дзен сигурно щеше да представлява непосилно бреме за нея. Причината за това се съдържа както в крайно индивидуалистичния характер на методите*, така и в иконоборските настроения на много дзен-учители**. Дотолкова доколкото Дзен представлява движение, през вековете са се установили и колективни форми (данни за това откриваме в труда на Судзуки „Обучението на дзен-будисткия монах“***), но по форма и съдържание те засягат само външната страна. Като оставим настрана типа навици, духовната тренировка, или „формирането“ включва само методите _коан_. Под _коан_ се разбира парадоксален въпрос, израз или действие на учителя. Според описанието на Судзуки става дума главно за въпроси на учителя, поднесени във вид на анекдоти. Задават се от учителя на ученика, за да размишлява. Класически пример е историята за „бау“ или „мяу“. Монах попитал учителя: „Присъства ли Буда и в кучето?“, на което учителят отговорил: „Бау.“ Както отбелязва Судзуки, „бау“ означава просто „бау“, очевидно това, което би отвърнало и самото куче. [* „Сатори е най-личното от всички изживявания.“ Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, I, стр. 247.] [** Учител казва на своя ученик: „Всъщност нямам какво да ти кажа […], а и то никога няма да е твое.“ Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, II, стр. 69. Монах казва на учителя: „Търсих Буда […], когото ти яздиш“. Пак там стр. 59. Учител заявява: „Разбиране, което не разбира, това е Буда. И нищо друго.“ Пак там стр. 57.] [*** Suzuki, „The Training of the Zen Buddhist Monk“, Kyoto, 1934.] На пръв поглед поставянето на този въпрос като храна за медитация означава или предопределя крайния отговор, а оттам — и съдържанието на медитацията, също както съдържанието на йезуитските упражнения или медитацията на йогите, се определят от задачата, поставена от учителя. _Коаните_ обаче са толкова разнообразни, двусмислени и най-вече толкова парадоксални, че дори и специалистът не може да предположи какво би могло да се окаже подходящото решение. Нещо повече, описанията на изживяванията са толкова неясни, че в нито един определен случай не момее да се установи безспорна рационална връзка между даден _коан_ и изживяването. Тъй като не може да се докаже логическа последователност, следва да се предположи, че методът _коан_ не налага ни най-малко ограничение върху свободата на духовното изживяване и, следователно, крайният резултат произтича само от индивидуалното предразположение на посветения. Пълното унищожаване на рационалния интелект, което е и целта на обучението, премахва _предварителната нагласа_ на съзнанието. По този начин се изключва, доколкото е възможно, съзнателната, но не и несъзнаваната нагласа, т.е. съществуващото, но незабелязвано психологическо предразположение, което е всичко друго, ала не и празнота или липса на предварителни условия. То е природна даденост и когато откликва — както е при изживяването _сатори_, — това е отклик на самата природа, успяла да продиктува своята реакция директно на съзнанието*. Явно _сатори_ е това, което несъзнаваната природа на ученика противопоставя като отговор на учителя или на конкретния _коан_. Според мен тази гледна точка изразява всички описания и повече или по-малко точно същността на _сатори_, независимо кое описание ще вземем. Тя се подкрепя и от факта, че „надзъртането в собствената природа“, „изконният човек“ и дълбините на съществуването често са от най-голямо значение за дзен-учителите**. [* Според Судзуки, „Essays in Zen Buddhism“, _II_, стр. 46,: „[…] дзен-съзнанието […] е поглед към несъзнаваното.“] [** Четвъртият принцип на Дзен гласи: „Прозрение в собствената си природа и постигане на Буда.“ (Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, I, стр. 7). Когато монах поискал напътствие от Хуйнън, той отговорил: „Покажи ми изконното си лице, лицето, което си имал, преди да се родиш“ (пак там, стр. 210). В японска книга за Дзен четем: „Ако търсиш Буда, погледни в своята собствена природа, защото тази природа е самият Буда“ (пак там, стр. 219). Изживяването сатори разкрива изконния човек пред учителя (пак там, стр. 241). Хуйнън казал: „Не мисли за доброто, не мисли за злото, а виж какви са твоите изконни черти, които си имал преди да се появиш.“(Пак там, II, стр. 28.)] Дзен се отличава от всички други философски и религиозни методи за медитация по своя принцип _за отсъствие на предварителни условия_ (_Voraus setzung_). Дори Буда е отхвърлен решително. Всъщност той почти светотатствено се игнорира, въпреки или момее би именно защото би могъл да е най-сериозната духовна предпоставеност. Но и той е образ и следователно трябва да се отстрани. Не бива да присъства нищо, освен онова, което наистина е налице — човекът със своята пълна, несъзнавана предпоставеност, от която той никога не може да се отърси именно защото е несъзнавана. Отговор, дошъл сякаш от нищото, светлина, извираща от най-черния мрак — такива са били винаги усещанията за прекрасното и благословено просветление. Светът на съзнанието неизбежно е изпълнен с ограничения, с преграждащи пътя стени. Поради самата същност на съзнанието този свят е по необходимост винаги едностранчив. Всяко съзнание може да приюти твърде ограничен брой едновременни представи. Всичко друго трябва да остане в сянка, далеч от погледа. Увеличаването на броя на едновременно активизираните представи замъглява съзнанието, поражда объркване, което прераства в дезориентация. Съзнанието не само изисква, но по самата си същност налага стриктно ограничаване до малкото, до ясно различимото. Способността си за обща ориентация дължим единствено на обстоятелството, че посредством вниманието сме в състояние да извършваме сравнително бърза смяна на образи. Вниманието обаче е усилие, което не можем да поддържаме постоянно. Затова трябва да се задоволяваме, така да се каже, с един минимум от едновременни възприятия и смяна на образите. Ето защо непрекъснато се елиминират цели области на възможното възприятие, а съзнанието е винаги ограничено до най-тесния кръг. Не е възможно да си представим какво би станало, ако едно индивидуално съзнание съумееше да обгърне едновременно с поглед цялата картина на всичко, което е в състояние да си представи. Щом човек е успял да изгради структурата на света от малкото ясни неща, които може да възприема едновременно, каква божествена гледка би изникнала пред очите му, ако можеше да възприеме много повече, и то достатъчно ясно? Това засяга _само възприятията, на които сме способни_. Но ако добавим към тях и съдържанието на несъзнаваното, (т.е. съдържание, което още или вече не се поддава на осъзнаване) и тогава се опитаме да си представим цялостната картина, тя ще надхвърли и най-смелата фантазия. Разбира се, тази неспособност на съзнанието е напълно невъзможна в съзнавана форма, но във формата на несъзнавано тя е факт, доколкото всичко, което кипи отдолу, е една постоянна потенциална представа. Несъзнаването е необозрима завършеност на всички несъзнавани психически фактори, „тотално разкриване“ на потенциалната природа. То представлява цялостната диспозиция, от която съзнанието от време на време взима по някоя частица. Ако съзнанието се изпразни от своето съдържание, доколкото това е възможно, то ще изпадне (поне за един преходен период) в състояние на несъзнателност. В Дзен това изместване става по правило чрез оттегляне на енергията на съзнанието от неговото съдържание и прехвърлянето и или към представата за пустота, или към _коан_. Тъй като и двете трябва да са устойчиви, смяната на образите също се премахва, а с нея — и енергията, която поддържа кинетиката на съзнанието. Спестената енергия се насочва към несъзнаваното и подхранва естествения му източник до определен максимум. Това увеличава готовността на несъзнаваното съдържание да извърши пробив към съзнаваното. Тъй като изпразването и изключването на съзнанието не е лесно, изисква се специална тренировка и неопределено дълъг период от време*, за да се създаде онова максимално напрежение, което води до пробива на несъзнателното съдържание към съзнанието. [* Бодхидхарма, основателят на Дзен в Китай, казва: „[…] всяко усилие на такива хора ще бъде безуспешно.“ Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, I, стр. 176.] Съдържанието, което пробива, съвсем не е произволно. Както показва опитът на психиатрията, при душевните заболявания съществува своеобразна връзка между съдържанието на съзнанието и връхлитащите го халюцинации и делириум. Това е връзката между сънищата и бодърстващото съзнание на нормалния човек. По същество това е и връзка на _компенсаторното* взаимоотношение**_. Съдържанието на несъзнаваното извежда на повърхността всичко необходимо*** в най-широкия смисъл за попълване, т.е. за постигане _пълнота на съзнателната ориентация_. Ако представените или наложените от несъзнаваното фрагменти се вградят успешно в живота на съзнаваното, възниква форма на психическо съществуване, която по-добре съответства на целостта на индивидуалната личност и по този начин премахва безплодния конфликт между съзнаваната и несъзнаваната личност. Съвременната психотерапия е основана върху този принцип, доколкото е успяла да скъса с историческия си предразсъдък, че несъзнаваното приютява само инфантилно или нравствено непълноценно съдържание. Наистина има едно „срамно“ ъгълче, склад за мръсни тайни, които обаче не са толкова несъзнавани, колкото скрити и полузабравени. Но то има толкова общо с цялото подсъзнание, колкото един развален зъб с цялата личност. Несъзнаваното е матрица, съставена от всички метафизически твърдения, от цялата митология, от цялата философия (доколкото тя не е само критика) и всички форми на живот, основани върху предварителните психологическите условия. [* По-вероятно от чисто допълващото.] [** По този въпрос трябва да насоча читателя към специализираната медико-психологическа литература.] [*** Тази „необходимост“ е работна хипотеза. Хората могат да имат и имат за нея най-различно мнение. „Необходими“ ли са например религиозните представи? Това може да определи само протичането на индивидуални.! живот, т.е. личният опит. За това няма абстрактни критерии.] Всяко нахлуване на несъзнаваното е отговор на определено състояние на съзнанието и този отговор е следствие на съвкупността от налични идеи-възможности, т.е. от пълната диспозиция, която представлява, както бе обяснено по-горе, едновременен образ _in potentia_ на психическото съществуване. Раздробяването на отделни части, едностранчивостта, фрагментарният характер подхождат на същината на съзнанието. Реакцията от диспозицията винаги се характеризира с пълнота, тъй като съответства на природа, чиято цялост е нарушена от предубедено съзнание*. Оттам и нейният потресаващ ефект. Тъкмо неочакваният, всеобхватен, напълно изясняващ въпроса отговор се възприема повече като просветление и откровение, защото съзнанието е стигнало до задънена улица**. [* „Когато съзнанието анализира, нещата разкриват своята многозначност, а когато не го прави, то ги вижда.“ Suzuki, „Essays on Zen Buddhism“, I, стр. 88.] [** Вж. пасажа, започващ с думите „Остави съзнанието си да се носи в пространството […]“ .Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, I, стр. 209.] Ето защо, когато след дълги години на усилена подготовка и изнурително потискане на рационалното мислене ученикът по Дзен получи от самата природа отговор, единствено верния отговор, — всичко казано за сатори може да се разбере. Не е трудно да се забележи, че именно естествеността (_Naturhaftigkeit_) на отговора се излъчва от повечето притчи на Дзен. Тогава с пълно разбиране се приема историята за просветления ученик, пожелал да награди своя учител с един добър пердах (120 стр.). Колко много мъдрост се съдържа във възклицанието „бау“ на учителя, отговорил по този начин на въпроса за присъствието на Буда у кучето! Необходимо е обаче да помним, че от една страна, доста хора не могат да отличат духовитата забележка от безсмислицата, а от друга, мнозина са убедени в своя ум до такава степен, че смятат всички други за глупци.   Колкото и голямо да е значението на Дзен-будизма за разбиране процеса на религиозната трансформация, твърде малка е вероятността Дзен да има приложение на Запад. Тук отсъстват необходимите за Дзен духовни предпоставки. Кой от нас би имал такава безрезервна вяра в превъзходството на учителя и неговите неразбираеми методи. Подобно преклонение пред по-издигнатата човешка личност съществува само на Изток. Кой може да се похвали, че вярва във възможността да изпита тъй парадоксалната трансформация, при това до такава степен, че да пожертва много години от живота си в изнурително преследване на тази цел? И най-сетне кой би поел отговорността за осъществяване на еретичната трансформация? Да речем, че имаме работа с човек, който не заслужава доверие и при това (може би по патологични причини) се надценява — такъв няма да има основание да се оплаква от липсата на последователи. Но ако учителят постави трудна задача, която изисква нещо повече от папагалско повтаряне, европеецът започва да изпитва съмнения, стръмният път на самоусъвършенствуването му се вижда тежък и тъмен като ада. Не се съмнявам, че и на Запад се случва изживяване сатори, и тук има хора с усет за крайната цел, които не пестят сили, за да я достигнат. Но те ще мълчат не само от стеснителност, а и защото знаят, че всеки опит да споделят изживяването си с другите ще бъде безнадежден. В нашата култура няма нищо, което да се доближава до тези стремежи, дори в църквата, пазителка на религиозните добродетели. Всъщност нейната задача е да противостои на такива крайни изживявания, защото те могат да бъдат само еретични. Единственото явление в нашата култура, което се отнася или би трябвало да се отнася с разбиране към тези стремежи, е психотерапията. Неслучайно този предговор е написан от психотерапевт. В основата си психотерапията е диалектично взаимоотношение на лекар и пациент. Това е дискусия между две духовни цялости, в които мъдростта е само инструмент. Целта е трансформация, всъщност непредопределена, а по-скоро неопределима промяна, единствен признак на която е омаловажаването на Аза. Лекарят не налага насила изживяването. Той може най-много да улесни пациента по пътя към такова отношение, та той да приеме с минимална съпротива решително изживяване. Ако все пак знанието играе значителна роля в поведението на хората на Запад, тогава то съответства на значението на традиционната духовна атмосфера на будизма в Дзен. Дзен и неговият метод могат да съществуват само на основата на будистката духовна култура и оттук трябва да се започне. Не е възможно да се унищожи рационален интелект, който не съществува. Човек става последовател на Дзен не поради невежество или поради липса на култура. Дори при нас нерядко се налага психотерапевтът да създаде съзнателно Его и съзнателно, култивирано разбиране преди да помисли за изчистване на Аза от рационализма. При това психотерапията не работи с хора, готови като дзен-монасите да се жертват в името на истината, а често с най-упорстващите сред европейците. Затова задачите на психотерапевта са, естествено, много по-разнообразни, а отделните фази на дългия процес срещат много по-голяма съпротива, отколкото при Дзен. Поради тези и редица други причини не е нито препоръчително, нито дори възможно прякото пренасяне на Дзен в условията на Запада. Но заедно с това психотерапевтът, който се отнася сериозно към целите на своята работа, не може да остане равнодушен към крайния резултат на един източен метод за духовно „лечение“, чиято цел е „да създава цялост“. Всеизвестно е, че този проблем е занимавал сериозно в продължение на повече от две хилядолетия най-смелите умове на Изтока, създали в тази област методи и религиозни доктрини, които засенчват изцяло опитите. Нашите опити с малки изключения са се ограничавали или с магията (мистични култове, сред които е християнството), или с интелектуалното (философите от Питагор до Шопенхауер). Единствено духовните трагедии на Гьотевия _„Фауст“_ или на _„Заратустра“_ от Ницше бележат първите проблясъци на пробива в тоталното изживяване (_Ganzhitserlebnis_) в Западното полукълбо*. А ние днес дори не знаем какво в крайна сметка означават произведенията на най-значителните европейски умове, обременени с материалността и очевидността на формирания у нас елински дух**. Въпреки че интелектът ни е издигнал почти до съвършенство способността на грабливата птица да съзре от най-голяма височина малката мишка, земното притегляне го сграбчва и „санскарите“ го обсебват със своя свят от объркани картини, щом престане да следи плячката си и се опита да погледне, макар и с крайчеца на окото, навътре, за да види този, когото търси. Да, той пропада в мъките на демоничното раждане, обзет от неизвестни страхове, подложен на опасности и заплашен от измамни миражи и непроходими лабиринти. Най-страшната съдба дебне смелчака — тихата, бездънна самота във времето, което той смята за свое. Кой знае какви са били дълбоките мотиви за „шедьовъра“, както Гьоте наричал _„Фауст“_, или за Дионисиевите изживявания. За да се открие източна аналогия на терзанията и катастрофите на западния „път на освобождаването“ в стремежа към цялост, трябва, както съм предлагал***, да се прочете отзад напред _„Бардо Тьодол“_, Тибетската книга на мъртвите. Само това има значение, а не добрите намерения, хитроумните имитации или интелектуалната акробатика. Това изниква на по-големи или по-малки фрагменти пред психотерапевта, освободил се от прибързани или тесногръди доктрини. Ако е роб на своята псевдобиологична вяра, той винаги ще се опитва да приведе това, което вижда, към банално познатото и по този начин — към един рационалистичен знаменател, достатъчен само за тези, които се задоволяват с илюзии. Най-голямата илюзия обаче е, че нещо може да е достатъчно за някого. Тази илюзия крепи всичко непоносимо, спира всякакъв прогрес и е най-трудната за преодоляване. Ако психотерапевтът отдели време от своята полезна дейност за малко размисъл или случайно бъде заставен да надмогне своите собствени илюзии, може би ще прозре колко празни и банални, колко чужди на живота са всъщност всички рационалистични опростявания, когато се прилагат към нещо живо, нещо, което се развива. Ако се замисли, той скоро разбира какво означава „да отвориш вратите, които всеки с радост би отминал“. [* В тази връзка трябва да спомена също английския мистик Уилям Блейк. С него прекрасно ни запознава книгата на Milton О. Percival, „William Blake’s Circle of Destiny“, Columbia University Press, 1938.] [** Гръцкият гений означава пробив на съзнаваното в материалността на света, в резултат на който светът е бил лишен от своята първоначална прилика със съновиденията.] [*** W. Y. Evans-Wentz, „Das Tibetanische Totenbuch“, Rascher, Zurich, 1934.] Не бих искал думите ми да се възприемат като някаква препоръка или съвет. Но когато европейци започнат да говорят за Дзен, смятам за свой дълг да им посоча нашия излаз към „най-дългия от всички пътища“, водещ към сатори, а също и какви препятствия препречват пътя, изминат само от малцина сред нашите велики мъже — може би като фар на висока планина, осветяващ мъглявото бъдеще. Да се смята, че _сатори_ или _самадхи_ може да се постигне в подстъпите на тези върхове, е опасна грешка. За да постигнем пълното изживяване, не можем да си позволим нищо по-леко или по-малко от цялото. Психологическото му значение се разбира от простото съображение, че съзнаваното е само част от духовното и съответно не е способно на духовна пълнота — за това е необходим безкрайният простор на несъзнаваното. Но то, несъзнаваното, не може да се улови нито чрез хитроумни формули, нито чрез заклинанията на научните догми, защото в него има нещо от съдбата, дори понякога то е самата съдба, както ясно ни показват _„Фауст“_ и _„Заратустра“_. Постигането на пълнота изисква използуване на цялото. По-малкото, дори да е много голямо, няма да е достатъчно и не могат да се прилагат замени, улеснения или компромиси. Доколкото и _„Фауст“_ и _„Заратустра“_, независимо от високата оценка за тях, са едва на границата на достъпното за европееца, трудно може да се очаква, че публика, едва започнала да чува за сумрачния свят на душата, ще момее да си състави вярна представа за духовното състояние на човек, попаднал в заплетения _процес на индивидуализация_ (_Ganwerdung). _Хората измъкват речника по патология, утешават се с термини като „невроза“ и „психоза“, шепнат за „тайната на творчеството“, но какво момее да сътвори човек, който не е поет? Тази заблуда е накарала напоследък мнозина сами да се провъзгласят за „творци“. От друга страна „изкуството“ няма нищо общо с „умението“! Ако не момеете нищо да „сътворите“, създавате момее би себе си. Дзен показва колко много значи за Изтока „придобиването на цялост“. Заниманията със загадките на Дзен могат или да стреснат слабия духом европеец, или да излекуват неговото късогледство, така че от своята „мрачна дупка в стената“ да се порадва поне с поглед на потъналия до този миг в мъгла свят на духовното изживяване. Във всеки случай това няма да свърши лошо, защото онези, които се ужасят от гледката, ще намерят сигурна защита от по-нататъшна поквара, а и от всичко по-значимо в идеята за „автосугестия“. Бих искал обаче да предупредя внимателния и благосклонен читател да не подценява духовната дълбочина на Изтока и да не смята, че в Дзен има нещо повърхностно*. В този случай активно подхранваното лековерно отношение към източните мисловни богатства не е толкова опасно, защото за разлика от индийските култове, Дзен за щастие не използува онези чудновати, неразбираеми думи. Нито пък си играе със сложната техника на Хата-йога**, която подлъгва физиологично мислещия европеец, че духовното може да се постигне със седене и дишане. Напротив, както всички велики неща, насочени към реалността, Дзен изисква интелигентност и сила на волята. [* „Дзен не е развлечение, а най-сериозното нещо в живота. Празните глави нямат работа тук.“ Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, I, стр. 16. Вж. също стр. 78.] [** „Докато търсите Буда […], никога не ще постигнете истината“, казва учителят. Suzuki, „Essays in Zen Buddhism“, I, стр. 222.]     1. ВСТЪПИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ   В своето развитие будизмът е достигнал форми, толкова различни от неговия първичен, оригинален вид, че с право можем да говорим за историческото му деление на две школи: Хинаяна и Махаяна, или Малката колесница и Голямата колесница на спасението. Всъщност Махаяна във всичките си разновидности е просто една развита форма на будизма и води началото си от неговия индийски основоположник, великия Буда Шакямуни. След като прониква в Китай, а после в Япония, Махаяна търпи и по-нататъшно развитие. Без съмнение, заслугата за това е на китайските и японските будистки духовни водачи, които знаели как да прилагат принципите на своята вяра според разнообразните условия на живот и религиозните потребности на хората. Осъщественото от тях развитие и приспособяване на основните идеи задълбочило още повече вече съществуващия разрив между Махаяна* и нейния по-примитивен вид. Може да се каже, че днес Махаяна не проявява, поне външно, най-типичните белези на оригиналния будизъм. [* Ако бъдем по-точни, основните идеи на Махаяна са изложени в будисткитс сборници „Праджняпарамита“, най-ранните от които трябва са се появили през първите триста години след смъртта на Буда. Кълновете им се намират без съмнение в произведенията на ранния будизъм. Само че тяхното израстване, или, с други думи, осъзнаването им като най-важни в учението на нървоучителя, би било невъзможно без опита на неговите последователи, прилагащи учението му в разнообразните, променящи се условия на живот. Обогатени с опит и размисъл, индийските будисти създали школата Махаяна, различна от примитивната или първоначалната форма на будизма. В Индия са известни две разновидности на_Махаяна: Мадхямика на Нагараужна и Виджнянтиматра или Йогочара на Асанга и Васубандху. В Китай се появили повече школи: Тсндай (_Тиентай_), Кегон (_Аватамтака_), Джодо (_Дзинту_), Дзен (_Чан_) и т.н. В Япония освен тях съществуват Хокке, Шингон, Шин, Джи и т.н. Всички тези школи или секти принадлежат към течението Махаяна в будизма.] Ето защо някои биха казали, че този клон на будизма всъщност не е будизъм в традиционния за нас днес смисъл. Според мен всичко, в което има живот, е организъм, а по своята същност организмът никога не остава в едно и също състояние. И жълъдът, току-що разпукал своята защитна обвивка, и младият дъб с нежни листа, се различават от избуялото, грамадно и устремено към небето дърво. По при всичките фази на промяна има последователност на растежа и безпогрешни признаци за единна същност, които доказват, че става дума за същото растение в различни етапи на развитие. Така нареченият първичен будизъм е семето, от което израства далекоизточният будизъм със заложен в него потенциал за по-нататъшен растеж. Нека оставим на учените да следват историята на будизма, моята цел тук е да покажа не толкова неговото историческо развитие, а по-скоро ролята му на духовна сила, ускоряваща развитието в Далечния изток. Сред многото будистки секти, възникнали преди всичко в Китай и Япония, срещаме едно особено разклонение, чиито представители претендират, че то изразява най-точно смисъла и духа на будизма, завещани от неговия основател, и то не чрез някакъв тайнствен документ или загадъчен обред. То е едно от най-значимите течения в будизма, не само поради своя исторически принос и духовна жизненост, но и поради оригиналния си и стимулиращ начин на изява. На специалистите е известно като „Учението Буда-сърце“ (Будхахридая), но е познато повече като Дзен. По-нататък ще стане ясно, че Дзен не се покрива с понятието „дхяна“, макар _дзен_ (на японски) да идва от китайската транскрипция (чан) на санскритския оригинал. В историята на религията тази школа е уникална в много отношения. В теоретичен план нейните доктрини могат да се разглеждат като умозрителен мистицизъм, но те се представят и демонстрират така, че висшият им смисъл е разбираем само за посветените, проникнали до тяхната същина след дълго обучение. На онези, които не са постигнали това прозрение, т.е. не са приложили Дзен в своя всекидневен и активен живот, неговите наставления или по-точно неговите сентенции звучат по доста странен, чудноват и дори загадъчен начин. Разглеждайки Дзен повече или по-малко умозрително, такива хора го възприемат като нещо напълно абсурдно и нелепо или пък изкуствено усложнено, за да опази своята неоспорима дълбочина от външна критика. Но според последователите на Дзен неговите на пръв поглед парадоксални сентенции не са изкуствени конструкции, предназначени да издигат пред тях параван от неяснота. Най-дълбоките истини на Дзен не могат да бъдат обект на логически изказ просто защото човешкият език не е подходящият орган за тяхното изразяване — те стават за първи път разбираеми, едва когато бъдат усетени с дълбините на душата. Всъщност няма друга област на човешкия опит, която да използва по-прости и по-прями изрази от Дзен. На съвършено простото твърдение: „Въгленът е чер“ Дзен възразява: „Въгленът не е чер“. Вгледаме ли се в самата същност на въпроса, второто твърдение е също толкова, ако не и по-просто, колкото и първото. За Дзен всичко се свежда до индивидуалния опит. Никоя идея не е разбираема за онези, които нямат богатството на опита. Това е истина, която не подлежи на оспорване. Едно бебе, да речем, няма идеи, защото неговото съзнание все още не е толкова развито, че да възприеме нещо подобно. Ако ги има изобщо, те сигурно са крайно неоформени и размити, без връзка с реалността. За да получим най-ясното и вярно разбиране за даден обект, трябва да го опознаем лично. А ако е свързан със самия живот, личният опит е абсолютно необходим. Без него нищо свързано с вътрешния му механизъм няма да бъде разбрано точно и, следователно, правилно. Основа на всички понятия е първичният, непосредственият опит. Дзен набляга извънредно много върху опита като основа, и именно около него издига цялата словесна и понятийна платформа в литературния вид, познат като „сентенции“ (_гороку_ на японски; _юлу_ на китайски). Макар тази платформа да предоставя особено удобен начин за достигане до вътрешната реалност, тя все пак е условна и изкуствена. Ако приемем, че е самата реалност, губим цялостното й значение, а познавайки същността на човешкото разбиране, не можем да се доверим напълно на една външна конструкция. Мистификацията ни най-малко не е присъща на Дзен, но тези, които не са се докосвали до сърцевината на живота, неминуемо изпадат в тази заблуда. Проникнете ли отвъд суперструктурата на понятията обаче, онова, което ви се е струвало мистификация, изведнъж ще изчезне и вместо него ще настъпи просветление, познато като _сатори_. Следователно Дзен най-категорично и последователно отстоява необходимостта от вътрешен духовен опит, без да придава някакво непреходно значение на свещените сутри или на техните тълкувания, направени от посветените и мъдреците. Личният опит определено бива противопоставен на всякакви авторитарни или субективни твърдения, поради което последователите на Дзен смятат, че практикуването на дхяна, известно като _дзадзен_* на японски, е най-действеният метод за постигане на просветление. [* _„Za“_ означава „седя“, а _дзадзен_ се превежда приблизително като „седя в състояние на медитация“. Какво точно означава, ще видим по-нататък, при описанието на Залата за медитация (_дзендо_ на японски; чантан на китайски).] Тук трябва да кажем няколко думи и за системната подготовка за постигане на духовно прозрение, която по-горе обозначихме като опит-основа на Дзен. Именно тук Дзен съществено се различава от другите форми на мистицизъм. За повечето мистици подобно духовно изживяване, толкова дълбоко лично, настъпва като нещо спорадично, изолирано и неочаквано. Християните използват молитвата, усмиряването на плътта или съзерцанието като метод за доближаване до това състояние, а самото му осъществяване оставят на божията милост. Но тъй като будизмът не признава свръхестествена намеса в тази област, Дзен прилага метод на практическо и системно духовно обучение. Тази тенденция може да се проследи ясно още от първите години на зараждането му в Китай. Постепенно се създава цялостна система и сега школата на Дзен предлага на своите последователи пълна методика на самообучение. В това се състои и практическата стойност на Дзен, чиято методичност и дисциплина, въпреки умозрителността, оказват полезно и плодотворно въздействие върху духа и характера. Когато Дзен намери израз във фактите от нашия всекидневен живот, забравяме за твърде абстрактния му характер. Но именно в това е реалната му стойност, защото открива неподозирано дълбок смисъл дори във вдигнатия пръст, или в пожеланото „Добро утро“ на случайно срещнат на улицата приятел. Според Дзен именно най-практичното е най-неясно и обратното. Цялата система на самодисциплина, възприета от Дзен, е резултат от опита-основа. Казах, че Дзен е нещо мистично. Това е естествено, с оглед на факта, че е ключът към културата на Изтока. Именно поради това Западът често не успява да схване пълната дълбочина на източното съзнание. Мистицизмът по самата си същност не подлежи на логически анализ, а именно логиката е най-характерната черта на европейското мислене, докато източното е синтетично и е насочено не толкова към уточняване на детайлите, колкото към всеобемно, интуитивно обхващане на цялото. Следователно източното съзнание, ако приемем, че такова съществува, е задължително неясно и неопределено и няма указател, който да разкрие мигновено неговото съдържание пред чужденеца. Нещото е тук, пред очите ни, но щом посегнем да го докоснем с ръце, за да го изучим подробно и отблизо, то ни се изплъзва и губим следите му. Дзен е също тъй предизвикателно изплъзващ се. Това не се дължи, разбира се, на някаква съзнателна или преднамерена тактика, чрез която източното съзнание се стреми да убегне от съсредоточено внимание отвъд. Неуловимостта е по-скоро в самата негова същност. Следователно, ако искаме да разберем Изтока, трябва да разберем неговото тайнство, т.е. Дзен. Не бива да се забравя обаче, че съществуват няколко разновидности на мистицизма — рационален и ирационален, умозрителен и окултен, осезаем и фантастичен. Като твърдя, че Изтокът е мистичен, не искам да кажа, че е фантастичен, ирационален и че изобщо излиза от сферата на разума. По-скоро в характерния за него начин на мислене има нещо спокойно, тихо, мълчаливо, несмутимо, като че винаги обърнато към вечността. Ала спокойствието и тишината не означават просто леност или бездействие. Това не е тишината на пустиня, лишена от растителност, нито на тяло, отдадено на вечен сън и покой. Това е тишината на „вечната бездна“, погълнала всички контрасти и условности. Това е тишината на Бога, който, потънал в дълбок размисъл за делата си — предишни, сегашни и бъдещи — седи неподвижно върху своя трон на издигнатите в абсолют Единство и Цялостност. Това е „тишината на гърма“, родена сред мълниите и тътена на сблъскващи се електрически потоци. Това е тишината, с която е пропито всичко източно. Тежко на онези, които я възприемат като упадък и смърт, защото ще бъдат пометени от непреодолим изблик на активност от страна именно на вечната тишина. Ето, в такъв смисъл говоря за мистицизма на Източната култура. И мога да заявя, че този мистицизъм се дължи преди всичко на влиянието на Дзен. За да вирее в Далечния изток, така че да задоволява духовните потребности на хората, будизмът е трябвало да прерасне в Дзен. Индийците са мистични, но техният мистицизъм е прекалено умозрителен, прекалено съзерцателен, прекалено сложен и, нещо повече, — сякаш няма реална, жизнена връзка с конкретния свят, в който съществуваме. Далекоизточният мистицизъм, напротив, е непосредствен, практичен, учудващо прост и не би могъл да прерасне в нищо друго освен в Дзен. Всички останали будистки секти, както в Китай, така и в Япония, издават недвусмислено индийските си корени, тъй като тяхната метафизична усложненост, многословна фразеология, свръхабстрактният начин на разсъждение, задълбоченото проникване в същността на нещата и всеобхватната интерпретация на житейските дела са типично индийски, а не китайски или японски. Това се признава от всички, които познават далекоизточния будизъм. Да вземем например изключително сложните обреди на сектата Шингон, както и нейната усложнена система Мандала, чрез която се прави опит за обяснение на Вселената. Без първоначалното влияние на индийската мисъл, китайското или японското съзнание не би могло да създаде такава заплетена философска тъкан. Или да вземем особено умозрителната философия на Мадхямика, Тендай (_Тиентай_ на китайски), или Кегон (_Аватамшака_ или _Гандавюха_ на санскрит). Тяхната абстрактност и логическа последователност са наистина удивителни. Тези факти ясно потвърждават, че в своята дълбока основа ученията на въпросните далекоизточни секти са внесени отвън. Връщайки се към Дзен, след този общ поглед върху будизма, трябва да признаем, че неговата простота, прямота и прагматизъм, както и тясната му обвързаност с всекидневието, са в очебиен контраст с другите будистки секти. Без съмнение основните идеи на Дзен водят своето начало от будизма, и не можем да не го смятаме за негово законно продължение, но то е възникнало, за да отговори на специфичните изисквания и особености на мислене на далекоизточните народи. Духът на будизма е изоставил твърде метафизичната суперструктура, за да се превърне в практическа житейска дисциплина. Резултатът се нарича Дзен. Затова се осмелявам да заявя, че в Дзен се систематизира, или по-точно кристализира цялата философия, религия и самият живот на хората от Далечния изток и особено на японците.     2. КАКВО Е ДЗЕН?   Преди да пристъпя към по-подробното изложение на учението Дзен, нека отговоря на някои въпроси за същността му, често задавани от неговите критици. Дали, като повечето будистки учения, Дзен е високо интелектуална и дълбоко метафизична философска система? Вече споменах, че в Дзен намираме изкристализирала цялата философия на Изтока, но от това не следва, че става дума за философия в общоприетия смисъл на думата. Дзен в никакъв случай не е система, основана на логиката и анализа, а антипод на логиката, под която разбираме дуалистичен начин на мислене. В Дзен може да има и интелектуален елемент, защото Дзен е цялото съзнание и ние откриваме в него много неща; ала съзнанието не е обект, който се изчерпва напълно след като отделим съставните му части. Дзен няма какво да ни предложи в областта на мисловния анализ и не налага на своите последователи задължителни догми и в това отношение дори е твърде хаотичен. Последователите му могат да имат система от възгледи, но те са техни собствени и за тяхна собствена употреба, а не се дължат на Дзен. Затова няма свещени книги или догматични постулати, нито символични формули, които разкриват неговия смисъл. Ако ме попитате на какво учи Дзен, бих отговорил, че не учи на нищо. Каквито и учения да има в Дзен, те са заложени в собственото ни съзнание. Ние се учим, а Дзен само сочи пътя. Освен това насочване, на учениците Дзен не предполага основна доктрина или фундаментална философия. Дзен се смята за будизъм, но същевременно разглежда всички будистки учения, изложени в сутри и шастри, като непотребна хартия, която може да служи само за почистване прахта на интелекта и за нищо друго. Не мислете обаче, че Дзен е нихилистично учение. Всеки нихилизъм означава самоунищожение и не води доникъде. Негативизмът е добър метод, но висшата истина е в утвърждаването. Когато казваме, че Дзен не е философия, че отрича авторитета на всяка доктрина и отхвърля като непотребни всички така наречени свещени книги, не бива да забравяме, че именно с подобно отрицание Дзен включва нещо много положително и вечно утвърждаващо. Това ще стане ясно по-нататък. Религия ли е Дзен? Дзен не е религия в общоприетия смисъл на думата, защото в Дзен няма Бог, пред който да се прекланяме, няма обреди и церемонии, които да спазваме, няма отвъдна обител за мъртвите, и най-сетне, в Дзен няма душа, за чието благополучие да отговаря друг, за чието безсмъртие да се грижат хората. Дзен ще рече освободеност от цялото това бреме на догми и религиозни вярвания. Набожният читател може би се шокира от твърдението ми, че в Дзен няма Бог, но това не означава, че Дзен отрича съществуването на Бога — просто не се интересува нито от утвърждаването, нито от отрицанието. Във всяко отрицание се съдържа елемент на утвърждаване. Същото може да се каже и за утвърждаването. Това е логически неизбежно. Дзен се стреми да се издигне над логиката, да намери дори по-висша форма на утвърждаване, в която няма антитези. Затова нито отрича, нито провъзгласява Бог — него просто го няма такъв, какъвто съществува в юдейското и християнското съзнание. По същата причина Дзен не е религия, както не е и философия. Що се отнася до образите на различните буди, бодхисатви, деви и прочие, на които се натъкваме в храмовете на Дзен, те са просто късове обработен камък, дърво или метал, те са като камелиите, азалиите или каменните фенери в моята градина. Дзен би казал: кланяй се и се моли, щом искаш, на цъфналата камелия. В това има също толкова религия, колкото и в преклонението пред различните будистки богове, в пръскането със светена вода или в причестяването. Във всички тези обреди — благочестиви и пречистващи за повечето вярващи — Дзен вижда нещо изкуствено. „Съвършените йоги не постигат нирвана, а монасите, нарушаващи обета си, не отиват в ада“, гласи един от дзен-принципите.

  Скандинавска митология   Предисловие от издателя   „Скандинавска митология“ е преразказ на две от съкровищата на световната култура „Старата Еда“ и „Младата Еда“. Заглавия, които сигурно няма да говорят нищо на мнозина. Истина, която със съжаление трябва да признаем. Много неща от световната литературна съкровищница мимоходом са се приплъзнали покрай родната ни култура, окована доскоро от низшите духом. „Старата Еда“ е литературен паметник, чиито корени се губят в дълбока древност. В нея са отразени не само епохата на викингите, но и събития, предания, обичаи, имена и митове от много по-дълбоко минало, когато се е формирала индоевропейската езикова общност. Ето защо за тази книга се пишат и изказват напълно противоположни мнения. От една страна, тя е свят на ярка фантастика, където сред мълниите в небето летят валкирии; невиждани дракони пазят по-стари от самите тях съкровища; боговете се месят в делата на хората — свят, изграден от тялото на великан, и обречен да загине в последната битка на боговете с чудовищата. — От друга — „Старата Еда“ е свят на обективната действителност. Свят с точни, резки очертания, в който преживяното от боговете се описва чрез непосредствено действие и лаконични изказвания. Свят, в който боговете са надарени с човешки слабости и пороци, свят на песимистичен морал, неосветен от някакви свръхестествени авторитети. Заедно с казаното по-горе „Старата Еда“ е и чисто исландски паметник на културата, защото е създадена на исландска земя, на език, който не се е променил и до наше време. „Младата Еда“ също е създадена в Исландия — през 1222 — 1225 г. от исландския учен и поет Снори Стурлусон. Първоначалната й форма е неизвестна. Ръкописите на „Младата Еда“, или, както е прието да се нарича, „Снора Еда“ по името на автора й обикновено са преписи и между тях има немалко различия. За най-добър и най-пълен се смята Арнамагнеанският препис от 1350 г. Съвременната наука определя „Младата Еда“ като синтезиран преразказ на „Старата Еда“, примесен с елементи от недостигнала до нас от други писмени паметници езическа митология, и като някакъв своеобразен учебник по поетическо изкуство… Всъщност спорът какво точно е „Младата Еда“ продължава и до днес, така че, каквото и да се твърди, след време може да излезе просто излишно разточителство на слова и разход на хартия. Неумиращите думи на „Старата Еда“ и „Младата Еда“ са преразказани на много от езиците на света. Именно преразказани, а не преведени, което се дължи на изключителните трудности при превода. У нас също има няколко подобни преразказа. Няма да ги изброяваме. За жалост нито един от тях не дава правилна представа за светогледа на древните жители на Скандинавия. И, което е по-важно — нито един от авторите им не споменава, че СКАНДИНАВСКАТА МИТОЛОГИЯ Е ПРЯКО СВЪРЗАНА С ДНЕШНИТЕ БЪЛГАРСКИ ЗЕМИ… Ето какво твърди самият Снори Стурлусон в „Пролог“ към „Младата Еда“: „Близо до средата на Земята бил построен град с велика слава. Наричали го тогава Троя, а сега Страна на Турките. Този град, много по-голям от другите, бил построен с типичните за онова време пищност и вещина. Градът имал един върховен владетел и дванадесет области. Всяка област имала управител, който по своите качества превъзхождал всички живели дотогава хора по Земята. Един от тези управители в Троя наричали Мунон или Мнемон. Той бил женен за дъщерята на върховния владетел Приам, която наричали Троан. Троан и Мнемон имали син с име Трор, който ние наричаме Тор. Тор се възпитавал в Тракия у херцога с име Лорикус. Когато станал на десет зими, той започнал да носи оръжието на своя баща и се отличавал от другите с красотата си и със златната си коса. На дванадесет години бил в пълната си сила — без усилие повдигал от земята десет мечи кожи. Тогава той убил своя възпитател Аорикус и жена му Лора, или Хлора, и завладял тяхното царство Тракия. Ние го наричаме Трудхейм.“ (Жилището на Силата). Не е известен изворът, от който той е черпил сведенията за отдалечения на толкова голямо разстояние от Исландия Балкански полуостров. Някои исторически съчинения предават факти, според които вероятните прадеди на скандинавските народи в края на първото хилядолетие преди новата ера и в началото на новата заедно с живеещите около Стара планина траки са извършвали нападения над Делфийското светилище. Допустима е хипотезата, че при тези нападения е отвлечена Прорицателката на светилището — Сибила (от гр. Сивила). Възможни са и други хипотези. Все пак в тъмнината на миналото съществуват проблясъци на светлина. За тях говори самият Снори Стурлусон и е доста чудно защо учените не са обърнали внимание на думите му. „След завладяването на Страната на саксите, франките и готите Один се отправил на север към днешна Швеция. Името на шведския владетел било Гюлви и, когато той узнал, че хората на Один наричали себе си аси и идвали от Азия, посрещнал ги с почести на границата и им дал правото да властват над неговия народ. С идването им настъпило невиждано благоденствие. Навсякъде, където преминавали асите, било така. Один харесал земите на Швеция и издигнал град, който подобно на Троя разделил на дванадесет области. С течение на времето асите взимали за жени местни девойки и скоро техният език станал езикът на всички северни народи. Но не само езикът води началото си от асите, а и всички наименования на местности, реки, планини и езера. И в Англия има земи, чиито имена не произхождат от английски език, а от друг.“ Колкото и странно да звучи, и в нашата страна е същото. Много от имената на реките, планините и местностите нямат български езиков произход. Повечето безспорно са от тракийски, но за други точно определение няма. Например местностите около т.нар. „Ситовски надпис“ до село Ситово в Родопите, като Щутгард, Утгард и др., които, съгласете се, звучат малко странно на фона на „Скандинавска митология“ в ръцете Ви… От Издателя     I Създаването на света   В началото нямало нищо — нито земя, нито небе, нито пясък, нито хладни вълни. Съществувала една огромна бездна Хинунгагап. На север от нея лежало царството на мъглите — Нифелхейм, а на юг — царството на огъня Муспелхейм. Тихо, светло и горещо било в Муспелхейм. Толкова горещо, че освен децата на тази страна — огнените великани — никой не може да живее в нея. В Нифелхейм пък обратно — там господствали вечният студ и мрак. Но изведнъж в това царство на мъглите бликнал изворът Хвергелмир. Дванадесет мощни реки взели от него своето начало и стремително се понесли на юг, където паднали в Хинунгагап. Жестокият студ на царството на мъглите превръщал водите им в лед, ала Хвергелмир не пресъхвал. Ледовете нараствали и все повече и повече се придвижвали към Муспелхейм. Накрая се приближили дотолкова, че от топлината на Царството на огъня започнали да се топят. Излитащите от Муспелхейм искри се смесили с разтопения лед и му вдъхнали живот. Тогава от бездната Хинунгагап се изправила исполинска фигура. Това бил великият Имир, първото живо същество на света. В този ден изпод лявата ръка на Имир се появили момченце и момиченце, а от краката му се родил шестглавият великан Трудгелмир. Така от него било положено началото на рода на великаните — хримтурси, — жестоки и коварни, както леда и пламъка, които ги създали. Заедно с великаните от разтопения лед се появила и кравата Аудумла. Четири млечни реки потекли от цицките на нейното виме. Те именно давали храната на Имир и неговите деца. Пасбища още нямало, естествено, и Аудумла облизвала солените грамади. Към края на първия ден на върха на една от тези грамади се появили коси, на другия ден — цяла глава, а на края на третия оттам изскочил гигантът Бури. Синът на Бури — Бор, взел за жена великанката Беслу, която му родила трима синове — богове: Один, Вили и Ве. На братята богове току-що създаденият свят не им харесал. Не можели да понасят и господството на жестокия Имир. Скоро те въстанали против първия от великаните и подир дълга и жестока битка го убили. Рукналата от раните на огромния Имир кръв удавила всички други великани и кравата Аудумла. Само един от внуците на Имир — Бергелмир, успял да построи лодка и да се спаси заедно със съпругата си. Вече никой не пречел на боговете да създават по свое желание света. От тялото на Имир те изработили Земята във вид на плосък кръг, положили я в средата на огромното Световно море, което се образувало от неговата кръв. Нарекли я Митгард, което ще рече Средна страна. След това те взели черепа на Имир и от него направили небесния свод. От косите му — планините. От костите — дърветата. От зъбите — камъните. А от мозъка му — облаците. Всеки от четирите ъгъла на небесния свод боговете завили във формата на рог и във всеки рог сложили вятър: в северния — Нордри, в южния — Судри, в западния — Вестри и в източния — Аустри. От искрите, излетели от Муспелхейм, направили звездите и с тях украсили небесния свод. Едната част закрепили неподвижно, другите, за да знаят винаги времето, сложили така, че да се движат в кръг, който обхождали за година. Когато Один и братята му свършили, веднага се замислили как да населят света. Веднъж намерили случайно на брега на морето две дървета — ясен и елха. Боговете ги изрязали и направили от тях мъж и жена. Единият от боговете вдъхнал в тях живот, другият им дал разум, а третият — кръвта и румените бузи… Така били създадени първите хора — мъжът Аск, жената Ембла. Боговете не забравили и великаните. На изток от Митгард, зад морето, създали за тях страната Йотунхейм и я дали във владение на Бергелмир и неговите потомци. След време боговете станали повече. На най-стария — Один, се родили много деца, които построили за себе си страна високо над Земята и я нарекли Асгард, а себе си — аси. Но за асите и Асгард ще разкажем после, а сега слушайте как били създадени Луната и Слънцето.       II Пътешествието на крал Гюлви в Асгард   Веднъж в далечните времена, когато Швеция управлявал добрият и мъдър крал Гюлви, от чужди земи при него дошла никому неизвестна странница. Тя така очаровала Гюлви с удивителните си песни и разкази, че за награда той й предложил толкова земя, колкото четири бика могат да изорат за един ден и една нощ. Гюлви не знаел, че Гевьон, така се наричала странната жена, била от рода на асите и притежавала чудна сила. Преди да дойде в Швеция, тя дълго време живяла в страната на великаните Йотунхейм, където родила четирима могъщи синове, които умеели да приемат образа на исполински бикове. Когато Гевьон ги довела от Йотунхейм и ги запрегнала в плуга, те откъснали от Швеция голям къс земя и го отнесли в морето. От този къс се образувал остров, който съществува и сега и се нарича Селунд. Удивеният Гюлви заразпитвал Гевьон за нейния произход и, като чул, че тя е от рода на асите, се замислил дълбоко. „Колко велики и мъдри са били тези аси, за да вършат по света всички неща по тяхното желание — казвал си той. — Кой ще ми отговори откъде са взимали тази сила? Няма ли над тях още по-велики богове и още по-мъдри, на които и те на свой ред да служат и които да им дават част от своето могъщество?“ Така си мислел Гюлви и в него все по-силно нараствало желанието да разбере истината. Накрая не издържал, решил да напусне двореца си и да странства по света дотогава, докато не намери асите и не получи от самите тях отговор на своите въпроси. Да не би някой да го познае, той се превърнал в старец (като всички мъдреци Гюлви владеел тайните на магьосническото изкуство), облякъл жалка власеница, взел тояга в ръка и като беден странник тръгнал на път. Дълго бродил по света кралят на Швеция, видял разни народи, бил на юг, на север, на запад и на изток. Ала към когото и да се обръщал, когото и да питал — никой не можел да му каже къде се намира Асгард, чудната страна на асите, и как да стигне до нея. Така щял да се върне, без нищо да узнае, ако самите велики богове, на които всичко е известно, не разбрали за неговите странствания и не решили да задоволят любопитството му. И ето веднъж, когато умореният крал на Швеция вървял през едно поле, загубил всяка надежда да намери тези, които търсел, пред него сякаш изпод земята изникнал замък с необикновена височина и красота. Покривите му се издигали над облаците и ярко светели, огрени от слънцето. Гюлви се вгледал и видял, че те са покрити не с керемиди, а с кръгли щитове, изковани от чисто злато. „Види се, че съм пристигнал в Асгард — помислил си той. — Нито един земен крал не е толкова богат. Боговете живеят тук и моето скитане по света завърши.“ Гюлви приближил предпазливо замъка и съзрял на входа му някакъв човек, който ловко подмятал от едната в другата ръка девет ножа. Седем през цялото време се намирали във въздуха. Човекът на свой ред видял Гюлви, оставил ножовете и го заразпитвал. — Казвам се Ганглери и съм беден странник — с нисък поклон отвърнал кралят на Швеция. — Преди няколко дни изгубих пътя и сега сам не зная къде се намирам и как да се върна в своята страна. Уморен и жаден съм и страшно съм отслабнал от глад. — Влез в замъка и бъди ни гост, Ганглери — рекъл човекът с ножовете. — Ще те отведа при нашите крале. Те са добри и ти ще получиш от тях каквото ти е необходимо. Човекът се обърнал и влязъл в замъка. Ганглери го последвал. „За влизане — ще вляза — помислил си не без страх кралят на Швеция и тревожно се огледал. — Но дали ще мога да изляза обратно?“ Двамата преминали покрай редица зали. Всяка била с големината на градски площад. Вътре се виждали дълги маси, около които седели множество хора от различни племена и народи. Те се хранели и пиели, играели на зарове и на други игри и дори не забелязали шведския крал и неговия водач. Гюлви бил вече уморен от видяното и пътя, когато влезли в зала, поне три пъти по-огромна от предишните. В средата й имало три трона, на които седели трима души с величава осанка. — Това са тримата ни крале — казал човекът с ножовете. — Този, който седи на най-ниския трон, се нарича Хар, на средния — Явнахар, а на най-високия — Триди. Хар със знак заповядал на Гюлви да се приближи и го заразпитвал кой е и за какво е дошъл. С треперещ глас кралят на Швеция повторил, че е беден странник с име Ганглери и че е объркал пътя. — Не се страхувай от нас, чужденецо — произнесъл миролюбиво Хар, забелязал неговото смущение. — Влез смело в която и зала поискаш, седни на която и да е маса — яж, пий каквото душата ти желае, а след това легни да спиш. Утре ще те изпроводят и ще ти покажат накъде да вървиш, за да стигнеш твоята страна. Ласкавите думи на Хар ободрили мнимия Ганглери. Той набрал смелост и рекъл: — Дълъг път изминах, няколко дни нито съм ял, нито съм пил, ала нещо по-силно от глада, умората и силната жажда мен ме мъчи — любопитството. Позволи ми да задам няколко въпроса за начало? — Питай, чужденецо — отвърнал благосклонно Хар. — И нека жив да не стана от мястото си, ако поне един от въпросите ти остане без отговор. Клетвата успокоила Гюлви и той заразпитвал. Часовете един след друг минавали, слънцето се приготвило да залезе, а той задавал и задавал въпросите си. И на всеки получавал отговор. Така той чул как бил създаден светът, как се появили великаните — хримтурси, боговете и хората. Как по небето се движат Луната и Слънцето. Чул за славните подвизи на асите и за жестоката борба, която те открай време водели с великаните. Чул за странните деца на бога Локи, за вълка Фенрир и за предсказанието на пророчицата Вьолва. И накрая чул за последните дни на света, за здрача на боговете… Въпросите му свършили и внезапно силна гръмотевица раздрала небето. Гюлви се оказал пак сам в същото поле. Тогава се досетил, че кралете, с които разговарял, били боговете. Решил да се върне вкъщи и да разкаже на хората всичко, което узнал по време на пътешествието си. Разказът му се предавал от баща на син, от дядо на внуци и така достигнал до наше време. А ето какво узнал Гюлви…     III Децата на Мундилфари   Невесело живеели първите хора. Вечна нощ се разпростирала по света и само бледата светлина на звездите разсейвала тъмнината. Слънце и Луна още нямало, а без тях, знае се, в полетата не зеленеели посевите, в градините не цъфтели дърветата. Тогава Один и братята му доставили от Муспелхейм огъня и от него направили Луната и Слънцето, най-красивите и добри неща, които можело да бъдат създадени. Боговете били много доволни от плодовете на своя труд, но никак не успявали да измислят как да се движат Луната и Слънцето по небето. По това време на Земята живеел човек на име Мундилфари, който имал дъщеря и син, необикновено красиви. Той се гордеел много с тях и, като чул за творенията на боговете, нарекъл дъщеря си Сол, което означава Слънце, а сина си Мани — което пък означава Луна. „Нека всички да знаят, че и самите богове не могат да създадат нищо по-прекрасно от моите деца“ — във високомерието си мислел той. Но скоро това му се сторило малко. Разбрал, че в едно от селищата, недалеч от неговото, живеел юноша, който бил толкова красив, че лицето му сияело като най-ярката звезда. Наричали го Глен, което означавало блясък. Мундилфари решил да омъжи за него своята дъщеря, за да бъдат децата им още по-красиви от родителите си и хората от цялата Земя да им се покланят. Замисълът на горделивеца станал известен на боговете и същия ден, когато щяла да стане сватбата, пред младоженците се появил Один. — Много си горд, Мундилфари — казал той. — Толкова горд, че искаш да се сравняваш с боговете. Ти желаеш хората да се кланят не на нас, а на твоите деца и да им служат. Затова ние решихме да те накажем. От сега нататък Сол и Мани сами ще служат на хората, като возят по небето Луната и Слънцето, чиито имена те носят. Нека тогава всички видят може ли тяхната красота да затъмни красотата на тези, които са създадени от боговете. Поразеният от мъка и ужас Мундилфари не могъл да пророни и дума в своя защита. Один взел Сол и Мани и се надигнал с тях на небето. Там сложил Сол в запретната с двойка бели коне колесница, на предната седалка на която, било скрепено Слънцето. Заповядал всеки ден да я кара по небосвода и само през нощта да я спира. За да не би Слънцето да обгори девойката, той я предпазил с кръгъл щит. А да не е горещо на конете, окачил им на гърдите ковашки мехове, от които през цялото време духа хладен вятър. На Мани също дали колесница. С нея той трябвало да вози през цялата нощ Луната. И досега братът и сестрата вярно служат на хората и осветяват Земята — тя през деня, той през нощта. По полетата зрее весело пшеницата, в градините се наливат със сладък сок плодовете и вече никой не помни времето, когато по света господствал мрак и нямало светлина.     IV Създаването на елфите и гномите   От деня, когато на небето се запалило Слънцето, животът на Земята станал радостен и весел. Хората се трудели мирно по своите ниви, всички били доволни, никой не искал да бъде по-знатен и по-богат от другите. Боговете в тези времена често напускали Асгард и странствали по света. Те научили хората да копаят земята и да извличат от нея рудата. Те създали първата наковалня и първия чук. Първите клещи също били създадени от тях. С помощта им били направени останалите инструменти и оръдия на труда. Тогава нямало войни, грабежи и клетвопрестъпления. В планините се добивало много злато, но никой не го продавал, нито трупал, а от него изработвали домашни съдове и пособия. Ето защо този век се наричал златен. Един ден Один, Вили и Ве търсили желязна руда. Неочаквано в земята намерили червеи, които незнайно защо се впили в месото на Имир. Боговете се замислили неволно. Гледали невзрачните същества и се чудели какво да направят с тях. — Какво ще правим с тях, братя? — произнесъл накрая Ве. — Населихме света и си мисля, че такива създания не са нужни никому. Може би трябва просто да ги унищожим? — Не бързай. Ние населихме повърхността на Земята, ала за нейните недра забравихме — възразил му Один. — Хайде от тези червеи да създадем малки човечета — гноми, или черни елфи и да им дадем да властват над подземното царство, което ще се казва Сварталвхейм, т.е. Страната на черните елфи. — А ако им омръзне да живеят там и поискат да излязат навън, към светлината и слънцето? — попитал Вили. — Ако им омръзне, братко — успокоил го Один, — ще направим така, че слънчевите лъчи да ги превръщат веднага в камък. И ако те го знаят, завинаги ще останат да живеят под земята. — Е, ако всичко стане така, както казваш, съгласен съм с теб — казал Ве. — Но ние, мисля, забравихме не само земните недра, забравихме и въздуха? Хайде да превърнем едни от червеите в черни елфи, в гноми, както Один рече, а от другите да създадем светлите елфи и с тях да населим въздуха между Земята и Асгард. Тяхната страна да наречем Льосалвхейм, или Страната на светлите елфи. Така и станало. Черните елфи, наричани гноми, скоро станали изкусни майстори. Никой по-добре от тях не умеел да обработва скъпоценните камъни и металите и, както по-късно ще разберете, самите богове нерядко се обръщали към тях за помощ. Светлите елфи пък се научили да отглеждат най-красивите и най-ароматните цветя. Оттогава всяка година покриват с тях Земята, за да е тя по-хубава и още по-прекрасна.     V Норните   Безгрижно и щастливо живели хората през златния век. Но той дълго не продължил. От изток, от страната на великаните, пристигнали в Митгард три жени. Едната — стара и сбръчкана, казвали й Урд (Минало), другата — на средна възраст, казвали й Верданди (Настояще), третата — почти девойка, наричали я Скулд (Бъдеще). Тези три жени били норни — вълшебници, надарени с чудната дарба да определят съдбата на света, хората, дори на боговете. — Скоро, много скоро жаждата за злато, стремежът за трупане на богатства ще проникнат в сърцата на хората. Тогава златният век ще свърши — казала Урд. — Хората ще започнат да се убиват и лъжат един друг заради златото. С блясъка си то ще ослепи много славни герои и те ще загинат в борбата за него — произнесла Верданди. — Ще бъде, както вие казахте — потвърдила Скулд, най-младата. — Но ще дойде време и златото ще загуби своята власт над хората. Тогава те отново ще бъдат щастливи. — Жаждата за злато ще завладее не само хората, но и боговете. Те също ще проливат кръв и ще нарушават своите клетви и обещания — пак заговорила най-старата норна. — Великаните ще започнат война с боговете. Тя ще продължи много години и ще завърши с тяхната гибел — изрекла средната норна. — Ще бъде, както нарекохте, но не всички богове ще загинат — възразила най-младата. — Техните деца и тези от тях, които нямат вина за убийства и клетвопрестъпления, ще останат живи и ще управляват новия свят, който ще се роди от гибелта на стария. Предсказанията на норните започнали да се сбъдват. В сърцата на хората постепенно се промъкнали алчността и жаждата да забогатеят. Мнозина изоставили спокойния труд, заменили мотиките и лопатите с мечове и копия и започнали да воюват помежду си. А заедно с войните дошли по Земята лишенията и престъпленията. Слънцето светело както преди, но никой вече не бил щастлив. Сбъднало се и друго предсказание на норните. Великаните и боговете започнали жестока война, която и до днес продължава. Безсилни да завладеят Асгард и да победят асите, хримтурсите прехвърлили гнева си върху хората. На тях са подвластни всички враждебни за човека стихии. Те изпращат на Земята студа, сушата, бурите и града и хвърлят от планините огромни лавини, под които загиват цели селища. За да защитят Митгард от великаните, боговете го заобиколили с високи планини, които изработили от веждите на Имир. Ала великаните често се прехвърлят през тях и тежко и горко на онзи, който попадне на техния път. Желанието на великаните достигнало дотам, че да унищожат веднъж завинаги света, те насъскали срещу Слънцето и Луната два огромни вълка — Скол и Хати. И досега Скол тича след Слънцето, а Хати преследва Луната. Сол и Мани са принудени да бягат дотогава, докато не се скрият зад планините. Единственият, от когото се страхуват великаните, това е богът на гръмотевицата — Тор. Но за него — по-късно. Време е вече да разкажем за Асгард и асите.     VI Асгард и асите   Високо над облаците, толкова високо, че даже най-зоркото човешко око не може да я зърне, се намира прекрасната страна на боговете Асгард. Тънък, но здрав мост Биврьост (хората го наричат дъга), свързва Асгард със Земята. Лошо ще се случи на онзи, който без знанието на боговете се осмели да се качи на него. Червената част на дъгата-мост — това е вечен, никога не загасващ огън. За боговете той е безвреден, но всеки от смъртните, който се докосне до него, ще бъде изгорен. В средата на Асгард се издига върхът на исполинския ясен Игдрасил. Неговите клони се разпростират над целия свят, а корените му лежат в три страни — Нифелхейм, Йотунхейм и Митгард. От тях извират чудни извори. Първият, Хвергелмир, се намира в Нифелхейм — за него стана вече дума. Вторият тече в Йотунхейм. Той е изворът на мъдростта. Пази го страшният великан Мимир. Третият извор, Урд, се намира в Митгард. Водите му са прозрачни и чисти. Който се изкъпе в тях, става бял като снега. Привечер над Урд се издига като гъста мъгла медена роса, която поръсва всички цветя на Земята. Пчелите я събират от тях и правят най-сладкото нещо на света — меда. До извора са се заселили мъдрите норни. Тук е техният дворец, от който те определят съдбата на хората от първия до последния ден на живота им. Върхът на ясена Игдрасил се нарича Аерад. На него е кацнал гигантски орел, а по клоните му подскача напред-назад палавата катеричка Рататоск. Около Лерад, най-високото място в Асгард, е поставен тронът на Владетеля на света, най-стария от боговете — Один. От трона той вижда всичко, което става в Асгард, Митгард и дори в далечната Йотунхейм. Один е бащата на всички аси и най-мъдрият от жителите на света. Някога, в своята младост, той отишъл при Мимир и го помолил да пие вода от неговия извор. — Нищо даром не се дава, особено умът — отговорил великанът. — Кажи ми в замяна какво ще получа? — Всичко, което пожелаеш — казал Один. — За нищо не ми е жал, защото по-скъпа от всичко е мъдростта. — Дай ми тогава дясното си око — поискал Мимир. Один се позамислил. — Добре, Мимир, съгласен съм. Умният с едно око вижда повече, отколкото глупавият с двете. Така загубил Один едното си око. Но в замяна пък пил от извора на мъдростта и повече за него нямало тайни нито в настоящето, нито в миналото, нито в бъдещето. На раменете на Владетеля на света са кацнали два гарвана — Хугин и Мунин. В краката му лежат вълците Гери и Фреки. Хугин и Мунин облитат всеки ден Земята, вълците я обхождат нощем и четиримата разказват после на своя стопанин каквото са чули и видели. На главата си Один е сложил златен шлем, в дясната си ръка държи копието Гунгнир, което никога не пропуска целта и поразява смъртно онзи, когото прониже. Конят на бащата на боговете е осмоногият жребец Слейпнир. Този кон може да върви не само по земята, но и да лети във въздуха. Один често обикаля с него света. Невидим за хората, взима участие в техните сражения и помага на най-достойните да удържат победата. Один обича да ходи и пеша. Загърнат в старо синьо наметало, с широкопола шапка, като беден странник той се скита по Земята и тежко и горко на онзи, който, забравил законите на гостоприемството, го прогони от прага си. Дворецът на Один — Валхала, е най-големият и най-красивият в Асгард. Има петстотин и четиридесет просторни зали, в които живеят храбрите воини, паднали в битка с враговете. Всеки ден те колят огромния глиган Сехримнир, от чието месо приготвят вкусни ястия. А винаги на следващото утро глиганът отново оживява — такъв, какъвто е бил вчера. Воините пият вкусното и силно като стара медовина мляко на козата Хейдрун, която пасе от върха на ясена Игдрасил листата и младите му клонки. Хейдрун дава толкова много мляко, че то стига за всички жители на Асгард. Само старейшината на асите Один няма нужда от храна. Той никога не се храни и живее от това, че пие мед или брага*. [* Домашна бира — Бел.ред.] Освен Один в Асгард живеят още дванадесет богове — аси. По право първият е най-старият син на Один, Богът на гръмотевицата Тор, могъщ червенобрад богатир. Тор не е толкова мъдър, колкото своя баща, но пък в замяна на това никой по света не може да се равнява с него по сила. Както и няма човек или бог, който може да изброи неговите подвизи. Тор е син на богинята на Земята Йорд и покровителства и охранява къщите и нивите на селяните от нападенията на великаните — хримтурси. Неслучайно се говори, че ако го нямало, те биха унищожили набързо цялата Земя. Богът на гръмотевицата е толкова тежък и огромен, че нито един кон не можел да го удържи. Затова той ходел пеш или се носел по небето и земята в своята обкована с желязо колесница, запрегната с два козела — Тангиостър и Тангриснир. Козлите били по-бързи от ветровете, по-бързи дори от осмоногия жребец на Один — Слейпнир. И носели като стрела своя стопанин през морета, гори и планини. Тор носел вълшебен пояс, който два пъти увеличавал неговата и без това необикновена сила. На ръцете си имал дебели железни ръкавици и вместо копие, меч или лък негово оръжие бил железният чук Мьолнир, който разбивал на пясък най-големите и здрави скали. Богът на гръмотевицата не стоял много в Асгард — денем и нощем се сражавал на изток с великаните. Но когато Асгард била заплашена от зли сили, асите трябвало да извикат името му и той веднага се притичвал на помощ. По-младият брат на Тор, Богът на пролетта и най-добрият сред асите, син на Один и богинята Фриг, наричали Балдр. С идването на Балдр на Земята в нея се пробужда животът и всичко става по-светло и красиво. Третият от асите и най-храбрият от тях бил Богът на войната Тюр, син на Владетеля на света и сестрата на морския великан Хюмир. Тюр имал само лява ръка, защото дясната загубил, като спасявал боговете от едно страшно чудовище (ще прочетете по-късно за него). Това не му пречело да бъде изкусен воин и да взима участие във всички сражения. Хеймдал, наричали го още Мъдрият ас, бил верен пазител на моста от дъга Биврьост. Мъдрият ас виждал еднакво добре през деня и нощта и от разстояние сто мили чувал как растат тревите по полетата и как се движат вълните по моретата. Той спял малко и сънят му бил толкова лек, колкото и сънят на птиците. Зъбите му били от чисто злато, а на пояса носел златен рог, звукът от който се чувал по всички страни на света. Браги бил Богът на поетите и скалдите*. Никой по-добре от него не умеел да съчинява стихове и песни. Онзи, който желаел да стане поет, бил длъжен да потърси неговото покровителство. [* Аед, гуслар в българския вариант. — Бел.ред.] Хьод, или Слепият ас, както Тюр, Хеймдал и Браги, също бил син на Один. Той притежавал огромна сила, но никога не напускал Асгард, рядко дори излизал от своя дворец. Богът Видар наричали Мълчаливият ас, защото не обичал много-много да говори. Независимо от това той бил мъдър и храбър и също толкова могъщ като Тор. Бил син на Один и великанката Грид. Доведеният син на Тор — Ул, бил забележителен стрелец с лък. Стрелите му попадали винаги в целта, без значение колко далеч и колко малка била тя. Ул умеел по-бързо от всички да се пързаля със ски. От него това изкуство научили и хората. Богът Ньорд не бил ас. Произхождал от рода на духовете вани, за които се разказва по-нататък. Ньорд покровителствал мореплаването и му били подвластни ветровете и моретата по света. Той бил най-богатият от асите и, както всички вани, много добър. Богът на лятото Фрейр, неговият син, малко отстъпвал по красота на самия Балдр и също като баща си бил добър. Фрейр изпращал на хората добри добиви. Не обичал войните, разприте и покровителствал мира както между отделните хора, така и между всички народи. Последният от боговете, Богът на огъня Локи, не бил нито ас, нито ван. Той произхождал от рода на великаните, но асите му разрешили да живее в Асгард заради неговите необикновени ум и хитрост. Локи бил висок, смел и красив, но много коварен и зъл. С пакостите и лудориите си често подлагал боговете на опасност, от която после благодарение на своите съобразителност, изобретателност и ловкост сам ги измъквал. От Бога на огъня винаги можело да се очаква изненада — лошо или добро, затова никой не разчитал на него особено. Над живеещите в Асгард богини по право властвала жената на Один богинята Фриг. Тя била мъдра колкото Владетелят на света, но никога не говорела за това, което знаела или можела. Подобно на мъжа си и тя често слизала на Земята и, преоблечена, бродела сред хората. Винаги им помагала в техните неволи и грижи. Дъщерята на Ньорд и сестра на Фрейр, богинята на любовта Фрея, още наричали и Ванадис, тъй като била от рода на ваните, била втората след Фриг в Асгард. А нейното сърце било толкова нежно, че усещала страданията на всичко живо. Фрея притежавала вълшебна соколова премяна и често с образа на сокол летяла над облаците. Имала и чудна златна огърлица с име Брисингамен. А когато тази богиня плачела, от очите и капели златни сълзи. Съпругата на Браги, нежната и кротка Идун, била богиня на вечната младост. Тя била скромна и тиха, но без нея асите отдавна нямало да са между живите. Идун притежавала вълшебна кошница с ябълките на вечната младост, с които угощавала боговете. Кошницата никога не се опразвала, на мястото на изядената ябълка винаги се появявала нова. Богинята Ейр лекувала всички болести и рани. Затова била покровителка на лекарите. Майката на Тор, както казахме, била Богинята на Земята Йорд, а съпругата му Сив — Богиня на плодородието. По красота Сив отстъпвала само на Фрея, а като нейните коси нямал никой по света. Богинята Льовн освещавала браковете между мъжете и жените. А богинята Сьовн пазела домовете на хората от крадци и се стараела те да живеят мирно и задружно. Богинята Вар слушала и записвала клетвите и обещанията на хората. Богините Фула, Сага, Хлин и Гна прислугвали на Фриг и изпълнявали нейните поръчения. Освен боговете и богините в Асгард живеели и прекрасните девици — воини — валкирии. Тяхна предводителка била Фрея. Валкириите невидими вземат участие във всяка битка и даряват победата на този, на когото боговете я присъдят. После отнасят падналите в боя воини във Валхала и там им прислужват на масите. Така е устроен Асгард и тези са неговите жители. А сега, когато се знае всичко за асите, послушайте разказите за техните подвизи. Чуйте онова, което се е случило с боговете преди, това, което ще се случи утре, в последните дни на света. Чуйте за подвизите на могъщия Тор, за хитростите на Бога на огъня и за неговите страшни деца.     VII Децата на Локи   Дълго преди великаните да започнат войната с асите, Богът на огъня странствал по света. Спрял се в Йотунхейм и три години живял у великанката Ангробода. Тя му родила за това време три деца: момиче Хел, змията Йормунганд и вълчето Фенрир. Богът на огъня се върнал обратно в Асгард и на никого не разказвал за спирането си в страната на великаните. Но Один скоро разбрал за неговите деца и отишъл при извора Урд, за да попита норните за тяхната съдба. — Гледайте, гледайте, самият мъдър Баща на боговете при нас е пристигнал — едва зърнала го, възкликнала най-старата норна. — Но той от нас ще чуе вести недобри. — Пристигнал е да чуе, че за дълго от спокойствие ще се лиши — прибавила средната норна. — Да, така е. Дошъл е да чуе истината за децата на Локи и великанката Ангробода — потвърдила и най-малката. — Ако знаете защо съм тук, отговорете ми тогава на въпроса, който исках да ви задам — казал Один. — Ще ти отговорим — подхванала отново Урд. — Макар за теб по-добре е да не чуваш нашите слова. Знай, че тези, за които си дошъл да питаш, много нещастие ще причинят на боговете. — Две от тях смъртта ще донесат на теб и на най-големия ти син, а третата след вас ще управлява и царството и ще бъде царството на тъмнината и смъртта — добавила Верданди. — Да, така ще бъде — вълкът теб ще убие, змията — Тор, но и те самите ще загинат. Царството на третата пък, няма да го бъде дълго. Животът над смъртта ще възтържествува, а светлината ще победи тъмнината — казала Скулд. Тъжен и замислен се върнал Один в Асгард. Викнал при него всички богове и предал думите на норните, а Тор изпратил в Йотунхейм да доведе децата на Локи. Асите го изслушали с нарастваща тревога. Но още повече се изплашили и разтревожили, когато Богът на гръмотевицата довел с колесницата си Хел, Йормунганд и Фенрир. Още съвсем малка, Хел била с две глави по-висока от своята гигантска майка. Лявата половина на лицето и тялото й била червена като сурово месо, а дясната — синьо-черна, каквото е беззвездното небе в страната на вечната нощ. Змията Йормунганд, втората дъщеря на Ангробода, също не била пораснала още, но вече била дълга петдесет крачки и от устата й течала смъртоносна отрова. Светлозелените и очи святкали с безпощадна злоба. В сравнение със своите сестри Фенрир изглеждал най-безобиден. На ръст бил колкото обикновен вълк и се държал ласкаво и весело. Това се харесало на боговете. Нищо опасно нямало в него. И те решили да го оставят при себе си. Седнал на трона си, Один внимателно огледал и трите деца на Локи. — Чуй ме, Хел — произнесъл Бащата на боговете. — Ти си така голяма и силна, че ние тук решихме да ти дадем във владение една цяла страна. Тя се намира под земята, дори под Сварталвхейм, и я населяват душите на умрелите, които са недостойни да живеят във Валхала. Върви там и повече никога не се появявай на повърхността на Земята. — Съгласна съм — свела глава Хел. — Ти, Йормунганд — продължил Один, — ще живееш на дъното на Световното море. Само там за теб ще се намерят достатъчно място и храна. — С-ссъглассна съм — изсъскала Йормунганд, свила се на кълбо и загледала боговете с немигащите си очи. — Ти, Фенрир, ще живееш в Асгард и ние ще те възпитаваме — казал Один. Вълчето нищо не отговорило. Било още малко и глупаво и дори не знаело да говори. Хел още същия ден се отправила в царството на мъртвите, където и досега повелява над душите на умрелите и зорко следи за това нито един от тях да не избяга на свобода. Змията Йормунганд се спуснала на дъното на Световното море, където пораснала толкова, че опасала като пръстен цялата Земя и сложила глава върху собствената си опашка. От този ден престанали да я наричат Йормунганд и й дали името Митгард, което означава „Световна змия“. Фенрир цяла година живял в Асгард и с всеки час ставал все по-голям и по-голям. И скоро игривото някога вълче се превърнало в такова чудовище, до което никой освен Тюр, Богът на войната, който го хранел, не смеел да се приближи. Тогава асите решили да вържат Фенрир по-здраво и повече от месец се трудили и изковали верига’, която си мислели, че ще го удържи, ако нещо му хрумне да направи. Веригата се казвала Лединг и била най-дебелата в света. Боговете я отнесли при Фенрир. — Ти израсна вече, Фенрир — казали му те. — Време е да изпитаме твоята сила. Опитай се да скъсаш тази верига и направиш ли го, ще си достоен да живееш в Асгард. Фенрир звено по звено огледал внимателно Лединг и отговорил: — Добре. Сложете я на врата ми. Доволни, че всичко станало толкова лесно, боговете изпълнили неговото желание. — А сега се отместете — казало вълчето. Веднага щом изрекъл тези думи, тръснал глава и Лединг със звън се разпиляла на парчета. — Виждате ли, че съм достоен да живея сред вас — гордо заявил Фенрир и се върнал да легне на мястото си. — Да, Фенрир, достоен си да живееш сред нас — спогледали се боговете и побързали да си отидат, за да направят втора верига. Три месеца минали, преди боговете да изковат Дроми, която била точно три пъти по-дебела от Лединг. — Тази Фенрир няма да разкъса — казвали си един на друг те, когато я носели към вълчето. Но когато то станало на крака, за да ги приветства, те забелязали, че гърбът му се извисявал над покривите на Валхала, веселото им настроение набързо се изпарило. Фенрир още по-внимателно от първия път огледал Дроми. — Новата верига е още по-дебела от старата, ала и моите сили се увеличиха. С удоволствие ще я изпробвам. Той подложил врата си да му надянат веригата. Но едва помръднал глава, тя се скъсала и паднала на земята. Поразените богове се събрали на съвет. — Трета верига няма смисъл да правим, все едно, докато я изковем, Фенрир ще порасне още повече и ще я скъса като първите две — казали боговете. — Добре тогава. Да се обърнем за помощ към гномите ли? — изгледал ги поред Один. — Може пък на тях да се удаде онова, което ние не успяхме да постигнем. Повикал Скюрмир, вестоносеца на асите, и го изпратил в Сварталвхейм. Гномите изслушали молбата на Бащата на боговете и дълго умували и спорили помежду си от какъв метал да изковат веригата. — Ние няма да я правим от метал — рекъл накрая най-старият от тях. — Ще я направим от корените на планините, брадите на жените, шума от котешките стъпки, слюнките на птиците, гласовете на рибите и сухожилията на мечките. И си мисля, че такава верига дори Фенрир няма да разкъса. Така се и получило. Подир два месеца донесъл на боговете веригата Глейпнир, направена по съвета на старейшината на гномите. Оттогава стъпките на котките станали безшумни, жените нямат бради, планините — корени, птиците — слюнки, рибите — глас, а мечките — сухожилия. Когато асите видели Глейпнир, били много удивени и много разочаровани. Глейпнир била дебела не повече от човешка ръка и мека като вълна. Колкото по се разтегляла, толкова по-тънка ставала. Все пак трябвало да опитат и да я надянат на врата на Фенрир. За да са спокойни, Боговете решили да го отведат на остров Лингви, който се намирал далеч в Световното море, където, ако нещо се случело, вълчето не ще можело да причини вреда на никого. — Длъжен си да се подложиш на последното и най-важно изпитание, Фенрир — казали боговете, като пристигнали при най-малкото от децата на Локи. — Ако и него издържиш, славата ти ще се разнесе из целия свят. Ала за това, където ние те отведем, ще трябва да отидеш. — Готов съм — съгласило се без повече уговорки вълчето. Но когато асите го отвели на остров Лингви и поискали да му сложат Глейпнир, то се озъбило сърдито. — Веригата е толкова тънка, че, ако не е вълшебна, нищо не ми струва да я разкъсам. Но ако е вълшебна, то независимо от силата ми, мога и да не я разкъсам. Значи или ще стана ваш пленник, или няма да постигна никаква слава. — Грешиш, Фенрир — възразил Один. — Ако ти не скъсаш Глейпнир, значи си толкова слаб и ние няма защо да се страхуваме от теб и веднага ще ти дадем свободата. Но ако я скъсаш, нищо няма да загубиш. — Говориш мъдри неща — усмихнало се вълчето. — Добре, ще ви разреша да ме подложите и на това изпитание само ако някой от вас вместо залог, сложи в устата ми своята дясна ръка. Всички аси неволно навели глави и единствено Тюр храбро пристъпил напред. — Аз ще го направя — казал простичко той и сложил дясната си ръка в огромната паст на Фенрир. Вълчето много внимателно я обхванало с острите си зъби. — А сега ми сложете веригата Глейпнир — произнесло глухо то. Боговете облекчено въздъхнали и, като гледали със страх Тюр, надянали Глейпнир на шията му. Другият й край бил закрепен към огромна скала. Фенрир разтърсил глава, затеглил силно и по-силно, но чудната верига не се късала. — Не, не мога да я разкъсам — полузадушен произнесъл той. — Освободете ме. Асите не помръднали от местата си. — Аха, така ли, значи излъгали сте ме? — заръмжал бясно Фенрир, с леко движение на челюстите си откъснал ръката на Тюр и се нахвърлил върху останалите аси. Тогава насреща му излязъл Хеймдал, който с голяма бързина втъкнал меча си в отворената му уста. Острието се забило в горната челюст, дръжката опряла в долната и то не могло да ги затвори. От болка и злоба зловещо завило. Докато едни от боговете превързвали раната на Тюр, другите заедно с Один взели скалата, към която бил привързан Глейпнир, и я спуснали дълбоко под земята. Там страшният вълк живее и досега, расте и набира сили в очакване на този миг, когато трябва да изпълни предсказаното от норните. Така асите за дълго време се избавили от страшните деца на Бога на огъня. Скоро получили и надеждно оръжие срещу великаните. И тогава се случило ето какво.     VIII Косите на Сив   Каза се вече, че съпругата на Тор, богинята на плодородието Сив, по красота отстъпвала само на Фрея и се славела по света със забележителните си коси. Сега ще разкажем как ги е получила. Някога тя имала дълги светлоруси коси, с които много се гордеела. Веднъж Локи от завист към Тор се прокраднал през нощта до ложето на Сив и остригал косите й до корените. Сив се събудила и веднага забелязала какво е направил и завикала Тор за помощ. Коварният бог не бил отишъл далеч и Тор пристигнал. В първия миг не могъл да дойде на себе си от удивление, после, като разбрал кой може да го е направил, удивлението му се сменило с необуздана ярост. Веднага се втурнал да гони Локи. Доволен от жестоката си шега, Богът на огъня спокойно си седял под клоните на Лерад и с интерес наблюдавал забавните скокове на катерицата Рататоск. Неочаквано пред него с целия си огромен ръст се изправил най-силният от асите. От гняв гъстите коси на Тор се изправили, очите му се налели с кръв, а рижата му брада се тресяла от ярост. — Готви се за смъртта, Локи! — прокънтял гласът му. — Сега ще счупя всичките ти кости! — Пощади ме, Тор! — промълвил не на шега изплашеният Бог на огъня. — Пощади ме и аз ще поправя своята вина! — Лъжеш! Как, като си остригал косите на Сив, ще ги върнеш обратно, мошенико! — Ще отида при гномите, Тор. Знаеш какви прекрасни неща те изработват. Сигурно ще успеят да направят и коси, при това от чисто злато. Заклевам ти се в това, Тор! Тор знаел, че дори такъв лъжец, какъвто е Локи, няма да посмее да наруши клетвата си. Сдържал гнева си и пуснал хитрия бог. Доволен, че така лесно се отървал от надвисналата над главата му смърт, Локи като стрела се понесъл към страната на гномите. Сред подземните жители имало немалко добри майстори. Но особено се славели с изкуството си братята Ивалди. Точно при тях отишъл Локи. Братята гноми се зарадвали на молбата на бога. Те искали отдавна да покажат на боговете необикновеното си изкуство. Веднага се заловили за работа и след час косите на Сив станали готови. Те били тънки като паяжина, дълги и гъсти и — нещо удивително — сложени на главата, мигновено зараствали и продължавали да растат като истински, независимо че били изковани от чисто злато. Богът на огъня облекчено отдъхнал и вече искал да ги отнесе на Тор, но братята го спрели. — Почакай още мъничко. Още не сме свършили. Локи ги послушал. И с интерес загледал как гномите отново заразмахвали своите малки чукчета. Скоро изковали покрито с фина резба дълго копие и малък кораб. Копието се наричало Гунгнир. Имало вълшебното свойство да пробива и най-дебелите брони и щитове и да разбива на късчета и най-закалените мечове. Още по-забележителен бил корабът. Нарекли го „Скидбладнир“ и в която посока да тръгнел, в платната му винаги духал попътен вятър. „Скидбладнир“ бил най-големият кораб на света, но можел да се огъне така — сякаш бил направен от обикновен плат, — че ставал толкова мъничък и спокойно се събирал в пазвата или пък се затъквал на пояса. Най-старият от братята Ивалди подал направеното на Локи и казал: — Тези неща са подаръци на боговете. Отнеси ги в Асгард и ги дай: копието Гунгнир — на Один, корабът „Скидбладнир“ — на Фрейр, а косите — на Тор. Локи благодарил на братята и поел обратния път. Почти излизал от подземното царство, когато в една от пещерите случайно съзрял гнома Брок и брат му Синдри. Верен на характера си, на Бога на огъня му се приискало да ги подразни. — Ей, вие жалки майстори! — извикал им Локи. — Я погледнете какво нося и се поучете как трябва да се работи истински… Гномът Синдри бил опитен и изкусен майстор. Внимателно разгледал косите, кораба и копието и казал: — Прекрасно са изработени, спор няма. Но аз мога да направя още по-хубави неща. — Ти просто си жалък самохвалко! — продължил да го дразни Локи. — Какво е твоето изкуство в сравнение с това на братята Ивалди! Готов съм да сключа с теб облог и залагам главата си в замяна на твоята, че ти никога няма да направиш нещо по-хубаво от косите, кораба и копието. — Ще се обзаложим за главите си, добре! — отвърнал Синдри спокойно. — Загубиш ли, предупреждавам те, че без жалост ще я отсека. А сега изчакай и ще видиш самохвалко ли съм или не. Синдри влязъл в пещерата, където се намирала работилницата му, сложил в огнището къс злато и заповядал на брат си непрекъснато да раздухва с ковашките мехове огъня. — Запомни, че, ако за миг прекъснеш работата, ние сме загубени — прошепнал той на Брок и напуснал работилницата. Локи започнал вече да се разкайва, че така лекомислено заложил главата си. Решил, че нищо няма да му струва, ако попречи на Синдри да загуби баса. Превърнал се в муха и започнал да хапе Брок по лицето. Гномът се мръщел, тръскал глава, подскачал от болките, но не захвърлил работата си. Скоро влязъл Синдри и Локи побързал да върне обичайния си вид. Синдри приближил и извадил от огнището златен пръстен, по-красив от който Богът на огъня не бил виждал. — Готово! Това е Драупнир — казал Синдри. — Който го носи на пръста си, всеки девети ден той ще му донася още осем такива пръстена. — Не е направен лошо! — казал Локи. — Но ми се струва, че корабът и копието на братята Ивалди са по-добри. Синдри нищо не му отвърнал. Сложил в огнището стара свинска кожа, повторил на брат си това, което казал преди малко, и пак излязъл. Локи истински започнал да се страхува за главата си. Отново се превърнал в муха и с още по-голяма настървеност продължил да хапе Брок по шията, лицето и челото. Бедният гном почервенял като рак. Обливал се в пот, подскачал и едва се сдържал да не захвърли работата и да прогони нахалната муха. Търпението му почти се изчерпало и Синдри влязъл. С влизането му от огнището изскочил огромен глиган с четина от чисто злато. — Това е глиганът Гулинбурсти. Той е толкова бърз, колкото осмоногия Слейпнир и може да носи ездача си през гори, планини и морета леко и свободно, сякаш върви по гладък път. — Глиганът е добър, все пак копието Гунгнир е по-добро от него! — казал Локи. И сега Синдри не казал нито дума. Сложил в огнището къс желязо, предупредил брат си да е особено внимателен и излязъл. Локи почувствал, че е в голяма опасност и ще загуби главата си. За трети път се превърнал в муха и яростно се нахвърлил върху Брок. Издебнал го, кацнал на окото му и безжалостно започнал да го хапе. Брок не издържал, захвърлил работата и се хванал за окото. В същия миг на прага застанал Синдри. Приближил се бързо до огнището и извадил от него тежък железен чук. — Това е Мьолнир — обърнал се той към Локи, който си седял мирно в ъгъла, сякаш нищо не се е случило. — В света няма нищо, което да може да издържи неговия удар. И порази ли целта, той се връща сам в ръката на стопанина си. Кажи ми сега, кое от направеното от братята Ивалди може да бъде сравнено с него? — По-добре да отидем при боговете и нека те да решат кой от нас е загубил облога — отвърнал Локи смутено. Синдри кимнал в съгласие, взел пръстена, глигана и чука и двамата поели към Асгард. След няколко часа стигнали извора Урд. Край него от незапомнени времена боговете решавали по право споровете между тях самите и тези между хората. На един от хълмовете седели Один, Фрейр и Тор. Локи се приближил и предал на Один Гунгнир, на Фрейр — кораба „Скидбладнир“, на Тор — златните коси на Сив. После пристъпил Синдри, разказал за облога си с бога на огъня и дал на Один пръстена Драупнир, глигана Гулинбурсти — на Фрейр и чукът Мьолнир — на Тор. Боговете не се съвещавали много дълго. Мьолнир единодушно бил признат за най-доброто оръжие срещу великаните и най-хубавото от направените от гномите неща. — Прости се с главата си Локи, защото смятам веднага да я отрежа! — доволен от приетото решение се обърнал към Бога на огъня Синдри. — Преди да я отрежеш, ще е необходимо да ме хванеш! — рекъл насмешливо Локи. — А за това трябва да бягаш по-бързо от мен! Локи обул крилатите си сандали и като вихър се понесъл в небето. — Това е нечестно! Загуби облога и си длъжен да ми дадеш главата си! — извикал Синдри. — Хвани го, Тор! Правдата била на страната на гнома и Тор се спуснал подир беглеца. Той бягал по-бързо и за него не представлявала трудност да го настигне и хване. Не минало и час и Тор се върнал обратно заедно с дърпащия се Локи. — Няма да ми избягаш вече! — радостно възкликнал Синдри и се приближил с нож в ръката към Бога на огъня. — Чакай! — извикал Локи. — Облогът беше сключен само за главата ми, но не и за шията. Тя си е моя и ти нямаш право да я пипаш! Синдри спрял и се замислил, после прибрал ножа. — Хитър си и съумя да се спасиш! — със съжаление изрекъл той. — Не мога да отрежа главата ти, без да докосна шията. Но ненаказан няма да те оставя. Ще зашия лъжливата ти уста, за да не можеш повече никога да се хвалиш и предизвикваш някого. Гномът извадил от джоба си шило и пробил на няколко места устните на Локи. След което здраво ги съшил с ремъци. Уви! Не успял още да се скрие от очите на боговете, Богът на огъня се освободил от ремъците и продължил да лъже и да се хвали както преди. Боговете не му се сърдели. Благодарение на неговите предизвикателства Один получил забележителния пръстен Драупнир, Фрейр — необикновения глиган Гулинбурсти, а Тор — чука Мьолнир, който станал най-голямата заплаха за великаните. Не му се сърдела и Сив. Тя получила най-прекрасните коси на света.     IX Питието на поезията   На запад от Асгард от незапомнени времена се намирала Ванхейм, царството на могъщите и добри духове — ваните. Ваните никога и на никого не причинявали зло. Рядко излизали извън пределите на своята страна и не им се случвало често да се срещат с хората или великаните. Много време асите и ваните живели в мир. Но когато от Йотунхейм дошли норните и златният век свършил, асите с все по-голяма завист загледали огромните богатства на съседите си. Завистта е лош съветник. Тъй като не виждали друг начин да им отнемат богатствата, асите решили да ги вземат със сила. Когато получил Мьолнир от гномите, Тор веднага отишъл на изток, за да се сражава с великаните. Один знаел, че най-големият му син няма да им позволи, каквото и да се случи, да се доближат до Асгард. Затова събрал боговете и ги повел към Ванхейм. Добрите духове излезли насреща им да се защитават. Один метнал своето неотразимо копие и така извършил първото в света убийство заради злато. Сбъднало се още едно от предсказанията на норните — боговете пролели кръв, за което рано или късно щели да заплатят със своята. Започналата война не им донесла желаното богатство, нито пък слава. Задружните и свободолюбиви вани отблъсквали успешно нападение след нападение на боговете, прогонили ги обратно в Асгард и обсадили страната от всички страни. Асите побързали да сключат мир с тях и да обменят заложници. Дали за заложник на ваните Хьонир, а те изпратили Ньорд заедно с двете му деца — Фрейр и Фрея, които и досега живеят в Асгард. Подир размяната в знак на вечна и нерушима дружба асите и ваните се изплюли в златен съд и от събраната слюнка изваяли джуджето Квасир. Квасир бил най-умното и учено същество на света, защото съчетавал у себе си мъдростта и знанията на боговете и ваните. То било сведущо по всички въпроси, които умът може да измисли, и умеело да говори на езиците на всички народи. Квасир слязъл на Земята и известно време джуджето ходело сред хората и се мъчело да им предаде поне малко от своите огромни знания. Но на хората не им трябвали те. Занимавала ги само една мисъл — как да забогатеят. Търгували, крадели или воювали и даже не се вслушали в думите на малкия мъдрец. Тогава джуджето се отправило към Сварталвхейм, при черните гноми. Ала и гномите били заети със същото. Усърдно събирали злато, сребро и скъпоценни камъни. Квасир минавал от жилище на жилище, накрая отишъл при двамата братя Фялар и Галар. — Мога да ви науча на всяко изкуство и да ви изуча на която наука пожелаете — казал им той. — Кажете какво ви интересува? — Нима си толкова учен? — попитали гномите. — Аз съм най-учен от всички учени по света! — гордо отвърнало мъдрото джудже. — Разкажи ни тогава как е направен светът? Зарадван, че си намерил слушатели, Квасир заговорил за ясена Игдрасил, за Асгард и чудесните му дворци, за боговете, за великаните и за предсказанията на норните. — Наистина това джудже знае много! — прошепнал Фялар на ухото на брат си. — И си мисля, че от неговата кръв може да се направи напитка, която и нас ще направи толкова мъдри, колкото е той. — Прав си — отвърнал Галар. И докато Квасир продължавал разказа си за устройството на света, гномите се нахвърлили върху него и го убили. После му източили кръвта, смесили я с мед и напълнили един котел и две гърнета с нея. Тази смес притежавала чудновати свойства. Който веднъж отпиел от нея, се превръщал в изкусен поет. Затова я нарекли „поетичен мед“. Братята не казали на никого за престъплението си, защото се бояли от гнева на боговете. Пуснали слух, че джуджето умряло, задушено от своята премъдрост, която нямало с кого да сподели по Земята. Такива неща обаче никога не остават скрити за дълго. Наскоро след убийството на Квасир при братята се отбил великанът Гилинг. Гномите не се сдържали и от дума на дума му се похвалили с „поетичния мед“. — Дайте ми да го изпробвам! — помолил им се великанът. — Не може. Този мед струва скъпо и прескъпо и ние даром няма да го даваме — отказали му братята. — За него ще ви донеса много злато — казал Гилинг и се приготвил да си ходи. Гномите страшно съжалявали, че му се похвалили какво имат. Опасявали се, че ще ги издаде. Затова, без много да му мислят, решили и него да погубят. — Почакай, не бързай! — казали те. — Днес си мислехме да се повозим малко с нашата лодка из морето. Ако нямаш работа, защо не дойдеш с нас? Трима е по-весело. Гилинг охотно се съгласил, защото обичал да се вози с лодка. Но гномите знаели, че не умее да плува, откарали лодката при най-дълбокото и неочаквано я обърнали. Великанът като камък полетял към дъното. Фялар и Галар били добри плувци и благополучно се измъкнали на брега. Ала тук вече ги чакал най-големият син на Гилинг — Сутунг. От високия бряг той видял как те погубили баща му и кипял от нетърпение да си отмъсти. — Ще умрете от същата смърт, която избрахте за своя гост! — зловещо възкликнал Сутунг, извън себе си от ярост. — Ще ви привържа и двама ви към тази скала, която при прилив се скрива цялата под водата. Ще стоите оковани, докато морето не ви погълне или слънцето не ви превърне в камък… — Милост, пощади ни! — паднали на колене братята. — За живота си ще ти дадем най-скъпото — нашия „поетически мед“. Такъв дори боговете нямат. Една глътка от него и той ще направи от теб забележителен поет! — Такава напитка съм склонен да приема като откуп за смъртта на баща си! — казал Сутунг, като размислил. — Условието е да ми го дадете всичкия и да ми разкажете откъде сте го намерили! Гномите приели неговите условия, нямало как — били в ръцете му. Сутунг си тръгнал към къщи с „поетичния мед“ и там го скрил в дълбока пещера, стените, подът и таванът на която били от гранит. Да го пази, на

  Джери Василатос Изгубените открития     Потулени открития и невероятни изобретения щяха да създадат един изпълнен с чудеса свят, ако не бяха погубени от завистта и алчността. Открийте _как_ физиофонът и безжичният телефон на Антонио Меучи се появяват десетилетия по-рано от изобретенията на Бел и Маркони? _Как_ земната батерия на Нейтан Стъбълфийлд предвещавала революция в енергетиката? _Как_ геоетерните двигатели на Никола Тесла заплашвали управляващите в зависимата от горива Америка? _Как_ микроскопите и убиващите вирусите лъчи на д-р Райф предлагали решение за премахване на всяка болест и защо фармацевтичната индустрия в съюз с Медицинската асоциация направила всичко по силите си, за да хвърли великия изобретател в затвора? _Как_ шумът в телефонните проводници позволил на д-р Т. Хенри Мъри да открие лъчистата космическа енергия. _Дали_ мистериозният „шведски камък“ — могъщият кристал, открит от д-р Мъри — е първият случай, в който е регистрирана и овладяна идващата от далечните звезди енергия? _Защо_ военновъздушните сили отначало финансирали изследванията и разработките на устройства за изкривяване на пространството на Т. Т. Браун, а след това отхвърлили проектите му? _Когато_ термоядрените реактори на Фило Фарнсуорт направили „пробив“ през 1967 г., проектът му внезапно бил спрян от „Ай Ти Ти“. Какви са заплетените интриги, които преднамерено променят историята? Всяка глава е едно истинско биографично съкровище. Пред нас се разкрива свят, съществувал стотици години извън предначертания му път на развитие.     Глава 1 Светещият свят. Барон Карл фон Райхенбах   Академична кариера   Цяла глава от историята на забравената наука е свързана с един от най-великите учени на всички времена, чиито изследвания върху свързаните с живота основни енергии са първостепенни в областта на сериозната наука. Името му е забравено и се подминава, но въпреки това животът и делото на барон Карл фон Райхенбах си остават монументални. Той е една истинска научна легенда, титан, който винаги ще ни напомня, че светът е далеч по-прекрасен от онова, което се мъчат, да ни убедят всички онези, които изкривяват възприятията ни и ни заблуждават. Именно затова избрах да започна поредицата „Изгубените открития“ с неговата биография. Разказът ни започва в кралство Вюртемберг. Роден през 1788 г. в Щутгарт, Карл фон Райхенбах се утвърдил като забележителна личност и един от най-видните учени за времето си. Бил известен със скромността и дълбоката си чувствителност, но въпреки това безбройните му приноси в европейската промишленост и наука са легендарни. Баща му, който работел като дворцов библиотекар, имал възможността да снабдява Карл с цяла колекция от най-различни тайнствени книжовни съкровища. Детството му минало под знака на най-различни магически книги и разпалващите въображението идеи на стотици забравени естественици. През бурната си младост той бил един от главните заговорници срещу окупацията на Германия от Наполеон. По-късно Карл се представя пред нас като учен от висок ранг. След като защитил докторат по естествени науки и теология, той станал сведущ и ентусиазиран учен в областта на химията, геологията, металургията и метеорологията. След като постепенно се утвърдил като водещ промишлен инженер, той започнал да строи металургични заводи (Виленген, Баден), пещи за дървени въглища (Хаусах, Баден), химически заводи (Бланско, Моравия), стоманолеярни (Турниц, Австрия) и доменни пещи (Гая, Моравия). Станал баснословно богат и накупил земи от Дунав чак до Рейн. Славата и репутацията му на индустриалец и учен изследовател се разнесла из цяла Европа. С две думи, превърнал се в типична важна клечка в науката, при това с легендарна слава. През 1830 г. Райхенбах открил парафина като резултат от изследванията си върху каменовъглената смола и нейните деривати. Това далеч не било единственото му откритие в областта на химията, получило широка известност. От каменовъглената смола успял да извлече антисептика евпион (1831), консервиращия и терапевтичен агент креозот (1832), тъмносиньото багрилно вещество питикал (1833) и сидререт (червено багрило), пикамар (използван за производство на парфюми), както и капномор и асамар. Търговският успех на тези органични вещества му донесли още по-голямо богатство. Откритията на Райхенбах поставили началото на химическата промишленост в Германия, която осигурила огромни приходи на страната. Днес за нея си спомнят малцина, като изключим немските химици. Баронът предприел първото точно геологическо проучване на Моравия. Привличало го всичко, свързано с естествознанието, и най-вече онова, което се смятало за необичайно и рядко. Именно затова събирал например метеорити — между другото, колекцията му е прочута и до наши дни. И докато повечето академични умове от онова време приемали с насмешка идеята за падащи от небето камъни („аеролити“), Райхенбах публикувал няколко забележителни трактата по темата. Като неуморим изследовател на всички аномални природни явления, в областта на научните му интереси влизали и различните екзотични форми на мълнии и свързаните с тях атмосферни явления. Многобройните му, строго научни описания на редки видове мълнии и други странни природни явления, редовно се появявали в периодичните издания от онова време и го превърнали в ранен изследовател на феномените, наречени по-късно „фортеански“ (силови). Разполагайки с неизчерпаемите възможности на най-прецизните научни трудове и на огромното си богатство, барон Райхенбах отправил взор към области, в които малцина успявали да проникнат и да постигнат някакви успехи. Интересът му към редките природни феномени бил безграничен и стремежът да разбере неизвестното се превърнал в нещо много повече от обикновено любопитство. След като извършил чудеса в областта на промишлеността, страстта му към неизвестното го накарали да се обърне към други области, в които изследванията му достигнали невъобразими дълбини. Райхенбах открил лъчиста енергия, която напълно преобърнала представата за света както у самия него, така и у онези, които с нетърпение очаквали поредната му публикация. До смъртта си през 1869 г. той твърдял, че природата е изпълнена с тайнствена светлинна енергия, от която черпи жизнените си сили. С това велико откритие започва спорният период от живота на Райхенбах — периодът, в който баронът се осмелил да се изправи срещу академичните предразсъдъци и в крайна сметка потънал в забрава.     Сомнамбули   Научната любознателност станала причина барон фон Райхенбах да се заеме със сериозно изучаване на една група болести, носеща наименованието „неврастении“. Може би той е първият, насочил вниманието си към т.нар. „психосоматични“ заболявания. Сомнамбулизмът, нощните схващания, кошмарите и хистерията били до голяма степен непонятни страдания. Всички те направо го втрещявали. По всичко изглеждало, че към тях били предразположени само определена група „чувствителни“ или „нервни“ индивиди. Загадъчната природа на заболяванията и особено на ходенето насън по онова време будела неистов страх у хората. Във всяка класа, етническа или религиозна група имало заболели и болестта сякаш изобщо не подбирала безпомощните си жертви. Но зад външното проявление на тези необичайни заболявания Райхенбах заподозрял съществуването на нещо неистина необичайно. Повечето лекари и специалисти били също толкова безпомощни пред странните болести, колкото и самите пациенти. Нямало надеждна теория, позволяваща да се повдигне завесата на неизвестното и при късмет да се открие причината за болестта и съответния лек. Повечето се придържали към свързаните с болестта широко разпространени суеверия и не дръзвали да припарват до „леговището“ й. Райхенбах обаче не се поддавал на суеверни страхове и необосновани фантазии. Макар и да подозирал, че с болестта е свързано нещо необичайно, той очаквал да намери някаква нова сила, някаква неоткрита досега естествена причина за възникването и. Ето защо се заел с проблема дръзко и без никакви предразсъдъци. Симптомите на „ходенето насън“ били добре познати и всявали ужас у неуките селяни. Имайки предвид цикличното проявяване на феномена (обикновено при пълнолуние), Райхенбах се опитал да подходи научно към него. „Сомнамбулизмът“, какъвто е научният термин, представлява състояние, в което спящият внезапно става (без да се събужда) и започва да се движи до момента, в който не се събуди. Докато се намира в плен на този странен пристъп, сомнамбулът може да се движи и по первази на сгради, и по покриви дори. Изпаднал изцяло в транс, болният не си дава абсолютно никаква сметка за опасното положение, в което се намира. Без да осъзнават къде ги е отвело заболяването им, мнозина сомнамбули загивали (и продължават да загиват) при трагични инциденти. Уплашените свидетели виждали, че повечето от жертвите се движели с отворени очи. Понякога болните говорят несвързано и ръкомахат, сякаш са в съзнание. Докато се намират в това състояние, те не могат да бъдат събудени. Сякаш са се озовали в някакъв друг свят, в който водят паралелен живот. Когато са подвластни на тази странна магия, никакъв шум не е в състояние да ги накара да излязат от подобното на транс състояние. Оставащи в плен на сили, не — подвластни на човешкото познание от онова време, малцина успявали да се отскубнат от жестоката хватка на болестта до края на живота си. Животът им бил съсипан от заболяване, чието име дори не смеели да произнесат, и минавал в страх и изолация. Първите симптоми на тази кататонична хватка, от която се ужасявали родителите на всички малки деца, били силните мускулни схващания. Заболяването прогресивно се влошавало с напредването на възрастта и децата бивали поглъщани в света на сомнамбулизма с плашеща бързина. В крайна сметка жертвите умирали при някое ужасно и необичайно произшествие по време на ходене насън. Тъй като телата им се намират в странно състояние на мускулна кататония, сомнамбулите са в състояние да получат тежки наранявания и да не изпитат никаква болка до момента на събуждането си. Множество случаи на ходене насън в отдалечени на големи разстояния места изглеждали странно свързани с определени нощи от месеца. Нещата ставали особено сериозни по време на пълнолуние. Тогава сомнамбулите вдигали ръце към небесното светило, сякаш в отговор на някакви спиритуалистични послания. Тези почти езически жестове към луната били източник на суеверни страхове относно феномена. Именно тогава цели села можели да научат за съществуването на сомнамбул сред тях. Затова родителите така внимавали да държат своите измъчвани от болестта чеда под ключ, независимо от възрастта им. Често страдащите от сомнамбулизъм могат да бъдат изведени от състоянието си от най-неподозирани дразнители, като в същото време убождане с игла например не е в състояние да им окаже никакво въздействие. Неочакван приглушен шум — и болният „идва на себе си“, често овладян от истеричен страх и шок от ставащото с него. Представете си да заспите най-спокойно и изведнъж да отворите очи и да откриете, че се намирате на покрива на къщата ви! Налагало се множество страдащи от сомнамбулизъм деца да бъдат заключвани в спалните си през нощта от изтормозените им родители, които се състарявали преждевременно от напрежението и непрестанните тревоги. При повечето тежки случаи страдащите от това забавление не били в състояние да си намерят постоянна работа, нито да изпълняват брачните си задължения. Мнозина линеели зад четирите стени на домовете си. Жертви. Неясни и злощастни съдби. Има и други, страдащи от нощни страхове и хистерии на емоционална основа, често проявяващи се по залез-слънце или при пълнолуние. Смятани за ненормални и свързани със спиритизма, от страдащите от нощни фобии и сомнамбулите се страхували като от хора, обладани от окултни сили. Повечето неуки хора се опасявали, че подобно състояние е заразно зло. Семействата, в които имало сомнамбули, били отбягвани. Наричани от повечето хора „лунатици“, страдащите се смятали за прокълнати, за белег на злото и за знак за някакво извършено и неизповядано злокобно дело. На много семейства, в които имало подобни жертви, бил отказван достъп до църквата. Постепенно откъсвани от останалото общество, тези семейства линеели в принудително уединение. Съдейки по симптомите и странната „лунна връзка“, Райхенбах смятал, че болестите са отговор на някакви фундаментални природни сили. Други негови колеги не били склонни да рискуват репутацията си с изявления по въпроса. Академичните умове не желаели да изучават тези специфични заболявания или т.нар. „окултни сили“ поради отдавна и здраво установени предразсъдъци. Нещо повече опитали се да оспорят методите му за събиране на данни и заявили, че при изучаването на хистериите не могат да получат никакви точни количествени резултати. А при липса на такива, трудът му би бил безсмислен. Ясно било, че подобни състояния не можели никога да бъдат изучени без човешки субект в качеството си на наблюдател. Райхенбах гледал на този човешки субект като на лаборатория — свят, в който действат енергиите на възприятието. Нямало друг начин да се изучават подобни феномени. До изобретяването на принципно нови уреди за измерване, ролята на лаборатория можел да играе единствено човекът наблюдател. Това ново научно становище — прехвърляне от количественото към качественото — привлякло критичното внимание на специалистите. Новият качествен подход към естествените явления постепенно щял да разкрие един забравен свят, в който можели да се видят просмукващите се във всичко енергии. Много учени виждали в това опасно „връщане към суеверието и невежеството“, но баронът по-късно щял да заяви, че в основата си природата е съставена от „всепроникващите енергии на опита“. Според него тяхното въздействие върху наблюдателите е толкова силно, че количествените методи не са в състояние да разкрият съществуването им. Единствено човешкият организъм в качеството си на детектор и лаборатория можел да послужи най-добре като чувствителен индикатор за неуловимите по друг начин „мистериозни сили“. Психичните сили не можели все още да се измерват пряко с помощта на лабораторни методи. Райхенбах твърдо вярвал, че развитието на науката рано или късно ще доведе до изработването на някакви материални детектори на тези тайнствени енергии — инструменти, имитиращи реакцията на жив организъм. По-късно, когато случайно било открито взаимодействието между отделни вещества и човешките енергии, били изработени и въведени в употреба някои подобни устройства, носещи имената на своите изобретатели (Тор, Жоаре, Босе, Павлита, Майнке, Ханкс). Твърдо решен да открие истинската причина за сомнамбулизма и свързаната с него хистерия, Райхенбах събрал сведения за буквално стотици случаи от района. Повечето хора се страхували да говорят за състоянието на близките си. Барон Райхенбах направил първата си стъпка в новата научна територия, когато му се случило лично да наблюдава феномена. Задачата налагала създаването на социологически профил, придружен от нова философска обосновка и примери. Самите данни изискват повторна философска интерпретация, докато не се разработят задоволителни модели за решаване на проблема. Само прозорлив ум е в състояние да види последиците, които скоро щели да се разкрият при изучаването на многобройните случаи. Освен това, преди да се направят някакви категорични твърдения, събирането на нужните данни изисквало посещения и разговори със стотици, а може би и хиляди семейства. Съчувствието му към страдащите имало в подкрепа внушителен научен арсенал. Фон Райхенбах можел да види странната причина зад външно ужасяващата гледка. В крайна сметка изследването би могло да доведе до намирането на някакво лечение. Малцина била отхвърлили силното му уверено и благожелателно присъствие. Едва ли са много учените, споделящи с такава лекота истинските мотиви на изследването си. Спечелването на доверието на „чувствителните“ пациенти е първата реална стъпка в осигуряването на сведения за едно по-голямо начинание. Макар и на възраст, родителите доста бързо казвали на барона кога и при какви точно обстоятелства собствените им деца проявили сомнамбулизъм за първи път. За да разбере истински повечето от характерните черти на тези заболявания, баронът проучвал страдащите от заболяването с дълбоко лични въпроси. В този случай той изпреварил психоанализата на Зигмунд Фройд. Въпреки продължителните си и конфиденциални разговори със сомнамбулите, той забелязал, че това не води до подобряване на състоянието им. Разговорите не премахвали симптомите и не помагали на жертвите „да се изправят срещу страховете си“. Не, баронът продължавал да вярва, че за този странен вид болести има дълбока и неразпозната естествена причина. Щом случаите започнали да стават все по-малко информативни и все по-психологически, фон Райхенбах започнал да разбира тежестта на онова, което по-късно щяло да бъде наречено „емоционално заболяване“. Баронът разбрал, че макар и емоциите да са провокирани от болестта, самите те не са в основата на състоянието. След като събрал и проучил хиляди случаи, барон Фон Райхенбах открил някои любопитни черти, които винаги се проявявали у страдащите от нощни хистерии и сомнамбулизъм. Когато се заел да изучи случаите още по-задълбочено, устойчивото проявление на тези феномени наистина го шокирало. Срещало се постоянно. Родителите разказвали, че нощните мускулни схващания, страховете и ходенето насън се появявали още когато децата им били съвсем малки. В повечето случаи с напредването на възрастта симптомите постепенно изчезвали. Страховете, мускулните схващания и сомнамбулизмът винаги следвали определени лунни фази и достигали максимума си по време на пълнолуние. Засегнатите били по правило по-възрастни. Броят на децата бил нищожен и те били прекалено малки, за да имат някаква представа за свързаните с луната суеверия или за плашещите езически фантазии. Изразът на хистерията или сомнамбулизма у тях не е отговор на атмосферата на страх в семействата им, а естествена реакция на някакво естествено външно влияние. Наблюдателният и проницателен барон забелязал, че повечето от посетените от него семейства по принцип не били особено суеверни, нито пък кой знае колко религиозни, и не изпитвали религиозен страх от „лунатичните“ влияния. Макар някои да прибягвали до старите народни фолклорни практики на екзорсизъм, магия и носене на талисмани, повечето просто се отказвали да търсят бърз лек за тежкото си положение. Родителите на ходещите насън деца били измъчени от грижи, мълчаливо страдащи хора.     Свръхчувствителните хора   И така, имало огромен брой случаи, при които у малки деца започвали да се появяват нощни страхове и ходене насън, без да е налице каквато й да било предварително заложена „провокираща атмосфера“ или религиозни страхове. Проявите били спонтанни и се случвали толкова ранно в детството, че не биха могли да се обяснят с внушение. А ако болестта се предаваше по наследство, тогава от нея би трябвало да страдат и други членове на семейството. Такива обаче нямало. Освен това, случаите, от които баронът се интересувал, били доста изолирани и разкривали разпространение на заболяването в голям район. Баронът постепенно разширил изследванията си върху нощните фобии и сомнамбулизма из голяма част на Европа. Случаите били наистина много и при всеки се проявявали едни и същи симптоми. Възрастта, в която заболяването се проявявало, често съвпадала с прохождането на детето. Въпросът изглеждал крайно объркващ. Защо у иначе здрави деца внезапно се появяват симптоми на сомнамбулизъм? Широкото разпространение на случаите означавало, че нощните страхове и сомнамбулизмът не се ограничават до специфичен географски ареал. В различните граничещи помежду си европейски държави не се наблюдавали разлики в разпространението на случаите. Често в семейства, страдащи от някакви други заболявания, подобни случаи не се срещали. Райхенбах изказал мнение, че в някои райони може би не се срещат сомнамбули, тъй като разкриването им е възможно единствено чрез по-подробно проучване на социалните групи. Нямало и никаква връзка между засегнатите и пола им. Проявите били едни и същи и при мъже, и при жени, макар че според специалистите жените били „по-податливи на хистерии и нощни страхове“. Всички тези странни заболявания били ужасни тайни, които се пазели в семейството и за тях никога не се говорело открито. Общественото табу създавало стена, зад която засегнатите оставали в безопасност. Тъй като ходенето насън и нощните страхове традиционно се свързват с лудост, да признаеш, че си сомнамбул или имаш неконтролируеми емоционални реакции по залез-слънце, на практика означавало да изложиш живота си на опасност. В по-стари времена цели семейства били изгаряни на кладите само защото в тях имало един-единствен ходещ насън член. Райхенбах открил, че в множество знатни и богати семейства също има хора с хистерии или страдащи от сомнамбулизъм. Публичното излагане пред враждебно настроени съседи можело да се окаже прелюдия към „институционализиране“. Тъй като в повечето случаи заболяванията се пазели в дълбока тайна, малко били онези, които обсъждали проблема достатъчно, за да „споделят симптоми“. Това било още един основен признак. Много от засегнатите подозирали, че някой ги е „урочасал“. До ритуалното прогонване на духове, често срещано в традиционната култура на народите от Средиземноморието и Източна Европа, било прибягвано с голяма предпазливост. Страхът да не би облечените в духовна власт представители на държавата да открият нещо съмнително потискал и зова за помощ, и търсенето на какъвто и да било лек. Засегнатите от симптомите на сомнамбулизъм ги проявявали през целия си зрял живот и само от време на време успявали да се освободят от страданията си по един до голяма степен необясним начин. Освен това Райхенбах открил, че проклятието на сомнамбулизма обикновено било предшествано от странни мъчителни усещания, схващания и мускулни „спазми“. Тази мускулна „тетанус“ предупреждавала близките на болния за предстоящата криза. С падането на нощта страдащите от нощни фобии получавали пристъпи, по време на които крещели и се тресели без никакви видими причини. Баронът изолирал основните елементи на това състояние от всякакви случайно проявяващите се признаци. В зависимост от отделните случаи, засегнатите изпитвали различни по сила пронизващи мускулни болки из цялото тяло — сигурен признак, че скоро ще започнат и да ходят насън. Сомнамбулизмът приличал на каталептични припадъци, по време на които жертвата напълно губела съзнание. Родителите разпознавали ранните симптоми и всеки месец се приготвяли за поредната безсънна нощ. Тези състояния били далеч по-често срещани, отколкото се признавало официално. Гледката на малки деца, засегнати от подобен вид ужасни и неконтролируеми състояния, разбивала сърцата на множество грижовни, но объркани иначе родители. Лекарите, викани заради постоянните „кошмари“ или „страхове“, виждали в тях симптомите на сомнамбулизма. Техните лекове обаче били безсилни. Самите сомнамбули, изгубили всякакво чувство за реалност, никога не можели да бъдат сигурни дали сънищата им са плод на фантазията или действително са бродили някъде. Някои разпитани от барона жертви споменавали, че дланите и ръцете им се схващали болезнено и получавали неконтролируеми спазми непосредствено преди настъпването на пълнолуние. В други случаи, определени като „хистерични“, тези болезнени схващания на мускулите можели да обхванат цялото тяло по време на пиковите моменти. Спазмите блокирали дишането и сковавали тялото като при смърт. В много случаи се стигало до пълно обездвижване и частична парализа през седмицата, преди да започне ходенето насън. Малко можело да се направи за облекчаване на положението на жертвите. Тялото се сковавало, което пораждало ужас и неконтролируемо треперене, а на свидетелите не им оставало нищо друго, освен да гледат безпомощно. Благодарение на събрания материал, Фон Райхенбах успял да създаде извънредно точен профил на хората, които са най-предразположени към това странно заболяване. Той бързо открил, че подобна „чувствителност“ изобщо не се среща рядко. Всъщност, останал доста изненадан, че тя се среща еднакво често във всички класи и националности. Намирането на подходящи примери било лесно. В присъствието на придружители били проведени експерименти с цялото изискуемо в случая зачитане на достойнството и научна строгост. Баронът бил добросъвестен и търпелив и записвал всяка наблюдавана подробност с типичната си проницателност и внимание, които отдавна се били превърнали в негова запазена марка. Тази странна неврочувствителност се намирала в основата на не по-малко странното състояние, в което изпадали болните. Тя е даденост на организма още от самото раждане. Първата група подложени на експериментите пациенти се състояла от невротични и болнави хора, при които изключително високата неврочувствителност се проявявала само при заболяване. Представителите й били определени като „болни свръхчувствителни“. Втората група се състояла от напълно здрави хора, проявяващи свръхчувствителност към всякакви стимули — „здрави свръхчувствителни“. При проучването на състоянията на свръхчувствителност баронът открил серия изумителни и неподозирани съответствия. Свръхчувствителните хора изпадали в особени неврологични състояния, които лесно можели да се стимулират и да се продължи действието им. Те чувствали и усещали много повече неща от света около тях в сравнение с останалите хора. В този смисъл те наистина били „особени и специални“. Баронът регистрирал голям брой свръхчувствителни хора, първо в районите и провинциите, които били негова собственост — те можели да бъдат повикани в именията му и да бъдат подложени на задълбочени и прецизни наблюдения. Райхенбах разполагал със списъци на стотици надеждни свръхчувствителни хора от всички класи и народности в Европа. За времето си това било забележително постижение. Нещо повече — той имал финансовата възможност да продължи спорните си изследвания, дори да осигури транспорта и подслона на хората по време на подробните си изследвания, които изисквали продължително време. Замъкът Райзенберг спокойно можел да подслони гостите му, а слугите осигурявали всичко нужно за продължаващите с дни изследвания. Райхенбах бил най-подходящ за подобна задача, тъй като разполагал с време, средства и академични познания. Баронът грижливо организирал наблюденията над сомнамбулите и целта му била да разреши проблема със заболяването им. „Свръхчувствителните“ на Райхенбах са същите онези „изключително податливи на внушения хора“, с които се занимавал Франц Антон Месмер. По-късно предразположените към хистерия и неврастения били изучавани и лекувани от Зигмунд Фройд. Онова, което е далеч по-малко известно, е силната историческа връзка между тримата учени.     Животинският магнетизъм   Хулено и отричано от европейската лекарска гилдия през XVIII в., името на Франц Антон Месмер и днес си остава също толкова мистериозно, колкото и по времето, когато е живял и работил. Най-ранните му работи са свързани със създаването на странен, подобен на батерия акумулатор, с който постигнал първите си, добили голяма популярност резултати. Тъй като практикуващите лекари го обвинили, че използва предимно хипноза и внушение, историческите данни за въпросната „батерия“ си останали забутани в отдавна забравени архиви. Къде можем да открием най-пълното й описание? Не другаде, а в бележките на барон Фон Райхенбах! За щастие, изчезналата информация била съхранена — несъмнено благодарение на работата на баща му. Според самия Райхенбах Месмер изобщо не е използвал хипноза в работата си. Батерията била разработвана бавно и представлявала резултат от опитите да се пресъздаде състоянието на определени „свещени места“ в Австрия. Месмер я конструирал така, че да имитира тези естествени конфигурации. Вътрешната й структура несъмнено имала органични параметри. Устройството представлявало заземено ведро, в което били пресирани няколко дебели слоя влажни зеленчуци и желязна шлака. През цялото устройство минавал железен прът, покрит отгоре с кръгъл дървен похлупак. Докато се занимавал с разработката и приложението на батерията си, самият Месмер усещал определени импулси, когато се докосвал до железния прът. Електростатичният удар не бил нещо непознато по онова време. Месмер заявил, че усетената от него енергия е от съвсем друго естество, прониква по-пълно в тялото и създава усещането за „потръпване“. Нито един от пациентите на Месмер не е потвърдил, че ефектът е идентичен с познатия електростатичен удар. Тези специфични удари предизвиквали трепет, съживявали, възбуждали и несъмнено действали изцелително. Докосналите оголения прът усещали как по цялото им тяло внезапно преминават тръпки, от които извиквали или ахвали от удоволствие, но най-често внезапно губели съзнание. Мнозина припадали, макар че след съвземането си никой не споменавал за болки или спазми. Сътрудниците на Месмер подхващали „припадащите“ пациенти. Мнозина от представителите на висшата класа идвали на сеансите му само за развлечение, но когато си тръгвали от експериментите, откривали, че по някакъв необясним начин са се освободили от неподозирани за самите тях емоционални затормозявания. Когато идвали на себе си, те очевидно били освободени от тровещото преди живота им емоционално напрежение. Месмер просто наблюдавал как протичат изцеленията. Пациентите били насочвани да докоснат свободния извод на голямата батерия. Благородниците високо ценели знанията на Месмер, смятали го за някакъв съвременен алхимик и правели всичко възможно да го задържат в обкръжението си. По-късно критиците изобщо не взели предвид батерията („багет“), а се заели буквално да охулят името на изобретателя. Въпреки това Месмер успял да осъществи няколко забележителни курса на лечение на представители на висшето общество, с което спечелил благоволението на знатните си покровители до края на живота си. При проучване се оказва, че батерията на Месмер не би могла да произведе електростатична енергия. Устройството би предизвикало късо съединение. Освен това, то не е в състояние да произведе достатъчно електрическо напрежение, че да предизвика такива силни психологически ефекти. Нещо повече — в него не би могло да се натрупа ниско напрежение или висок ампераж. И накрая, електростатичните удари не са живителни. Те не увеличават жизнения потенциал. Обратното — могат да убиват. Не предизвикват тръпки, а болка. Не носят облекчение, а напрежение. Месмер е открил определен вид енергия, която малцина академични учени и специалисти отказали да признаят. Тя била отнесена към онези странни живителни енергии, които били наречени най-общо „витални“. Името на Месмер заема важно място в забравената наука и представлява мост между средновековните науки и изкуства и науката на ранната викторианска епоха. Очернянето му се дължи на една много по-важна причина, отколкото предполагат повечето хора. Очевидна е заплахата за традиционните лекари, състояща се в естеството на методите на Месмер. Именно затова повечето специалисти не харесват връзката на Фройд с Месмер или Райхенбах. И все пак, както и самият Месмер, тази тема и връзката е безспорен исторически факт. Още на младини барон Фон Райхенбах старателно изучил всичко, свързано с Месмер. Запознаването му с възможно най-широк кръг научни области било урок, блестящо преподаден му от баща му — дворцовият библиотекар. Зигмунд Фройд не бил в състояние да помогне на някои от „хистеричните“ си пациенти и затова пътувал до Франция, за да почерпи опит от д-р Жан Мартин Шарко — невролог, практикуващ месмеризъм и хипноза. В началото той изцяло разчитал на хипнотичните методи. По-късно си дал сметка за „подсъзнателните“ импулси и емоционални асоциации и това го накарало да се отклони от оригиналните си методи за лекуване на неврастенията и хистерията. С термините „хистерия“ и „неврастения“ се характеризират хората с по-буен и нервен темперамент. Обикновено те са хронично изтощени и индиферентни към живота. Освен това, подобни хора са видимо неспособни да изпитат нормален интензитет на чувствата. Повече или по-малко отделени по този начин от останалия свят, неврастениците и предразположените към хистерия често изпадат в още по-дълбоки фази на алиенация — или, с други думи, неврозата им започва да се превръща в психоза. Това общо название свързва страдащите с толкова негативни асоциации, че никой не се осмелявал да се заеме с проучване, което евентуално да доведе до откриването на „лек“. Хората, дамгосани като неврастеници и сомнамбули, не се третират като всички останали. Така мълчаливо се дава свобода на невежеството. Никой изследовател, с изключение на барон Фон Райхенбах не би успял да натрупа толкова много данни. Местните жители били по-склонни да реагират положително на неговите внимателни и съчувствени допитвания. Години по-късно, изучавайки трудовете на Райхенбах, Фройд отхвърлил идеята му, че неврастенията се причинява от „външни влияния“. Позовавайки се на силата на сънищата и импулсите като безспорна и всепроникваща енергия, той задълбал в предполагаемите потиснати спомени и болезнените „травматични“ епизоди от живота на страдащите. Тази промяна на посоката не успяла да осигури адекватно и ефективно лечение, което да допринесе за бързото възстановяване на пациентите. Фройдистките „лечебни разговори“ изискват скъпо, дълготрайно и интензивно лично общуване между пациент и лекар. В много случаи изобщо не се достига до значим положителен резултат. „Хистеричните“ пациенти не се освобождавали напълно от симптомите си след предполагаемите „екскурзии“ из подсъзнанието. Райхенбах обаче гледал на чисто физическите причини на заболяването. Ако психиката на пациента се влияе от някаква външна сила, тогава всяка болест, определена като „неврастенична“, би трябвало да може да се лекува. Изучавайки документираните случаи, на барона му станало пределно ясно, че страдащите не са „беснеещи умопобъркани лунатици“, нито пък хора, намиращи се в плен на „недостъпни спомени“. Те са болни, но причината за заболяването им изобщо не е емоционална или умствена. Всъщност, далеч повече хора от предполагаемия брой показвали симптомите, но в много по-лека форма. Баронът не вярвал, че дълбоката причина за ходенето на сън са някакви потиснати спомени. Именно затова той не прибягвал до никакви „разговорни средства“, каквито по-късно използвал Фройд за лечението на пациентите си. Негативните сънища, образи, фобии и асоциации, наричани често подсъзнателни мотиватори, като че ли винаги следвали моментите на ходенето насън, вместо да ги предшестват. Децата, които са прекалено малки, за да формират подобни асоциации, са най-показателните жертви. Райхенбах смятал, че подсъзнателните „индукции“ са следствие на по-загадъчни естествени сили, около които се поляризират негативните мисли, емоции и образи. Симптомите на сомнамбулизма се появяват за първи път тогава, когато тези мистериозни течения проникнат в психиката на човека, а всички ужасни негативни асоциации се формират много по-късно. Райхенбах смятал, че ходенето насън е следствие от външни сили, проникващи в тялото, и изразил мнението, че като причина за всички подобни случаи следва да се търси някаква нова и все още неизвестна и неопределена сила. Макар и един от първите изследователи в областта на квалитативните (качествени) феномени, баронът много добре си давал сметка за явленията, които често съпътстват подобно проучване. Именно те са обект на критиките срещу използването на човешкия фактор като средство за наблюдение и измерване. Противниците му изтъквали, че хората често могат лесно да се повлияят от какви ли не внушения и какви ли не други дразнители и затова са неблагонадеждни. Райхенбах признавал, че вербалното внушение наистина представлява проблем. Още от самото начало той се научил да не „издава темата“ с въпросите си. Що се отнася до чувствителността на пациентите си към т.нар. „какви ли не други дразнители“ ами нали тъкмо затова ги използва! Единствено човек може да изпита ефектите и влиянията, които Райхенбах се опитвал да открие! Разглеждайки феномена на внушението в противовес на истинското възприятие, баронът често създавал екстатична атмосфера в помещението, за да провери достоверността и благонадеждността на пациентите си. С намерението си да предизвика внушения у тях, баронът станал опитен експериментатор. Той подбирал само онези от пациентите, които твърдо се придържали към собствените си възприятия, и елиминирал лесно поддаващите се на сугестия хора, чието въображение лесно би провалило строгите му научни изисквания. Баронът много добре съзнавал, че внушаващите определен отговор въпроси са в състояние да фалшифицират всичките му старателно събирани данни. В края на краищата, той търсел не друго, а истината. Всеки от множеството му пациенти потвърждавал усещанията си без никакви провокации от негова страна. По-късно Райхенбах официално формулирал ясната разлика между действителната чувствителност и обикновеното внушение — дръзко, но абсолютно логично изказване. Баронът решил да използва пациенти от всички възможни социални слоеве и народности. Нито един друг учен не би посмял да докосне подобна тема от страх да не изгуби титлата и мястото си. Сякаш помнейки много добре случилото се с Франц Антон Месмер, мнозина се страхували от репресиите, които биха ги сполетели само заради свързването на името им с изследванията в подобна област. Така повечето високопоставени учени били принуждавани да стоят настрана от най-вълнуващото и поразително научно начинание в началото на викторианската епоха. По-късно академичните умове успели да разчупят консервативната традиция и се хвърлили през глава да изучават витализма, да се позовават на всяка крачка на животинския магнетизъм и, естествено, на Месмер (Крукс, Лодж, Уайт, Тесла, Лаковски). Райхенбах настоявал, че месмеризмът няма нищо общо с хипнозата. Нещо повече — открил, че тя няма лечебен ефект върху сомнамбулите. Никакво внушение не било в състояние да въздейства върху ходенето насън. Ето защо той категорично не се съгласявал със становището, че причината за сомнамбулизма е чисто психологическа и не поставял знак за равенство между Месмер и хипнозата — познавал и практикувал както внушение под състояние на хипноза, така и „месмерически движения“. Райхенбах се заел сериозно да изучи „животинския магнетизъм“ на Месмер и открил, че прилагането на тази сила по никакъв начин не предполага използването на хипнозата — внушение, което се постига чрез думи. При обвеяния с лоша слава „месмеризъм“ се практикува полагането на ръцете над болните хора с надеждата да се постигне облекчение. Баронът овладял този метод до съвършенство. При месмерическите движения човек може ясно да долови движението на мистериозното „въздействие“ от лекаря към пациента. В края на краищата, под „животински магнетизъм“ Месмер имал предвид простата обмяна на неизвестна енергия. В няколко случая пациентите били привлечени от ръката на практикуващия, откъдето и се появил терминът „магнетизъм“. Райхенбах открил, че тези „магнетични движения“ над сомнамбули са в състояние временно да отслабят характерните мускулни схващания и спазми.     Окултна сила   Така Райхенбах разбрал, че цялата психична нагласа на свръхчувствителните хора, имащи нещастието да са болни от сомнамбулизъм, по някакъв начин се влияе от сила, която би следвало да се търси във външния свят. Щом като минаващата ръка може да донесе облекчение, тогава за състоянието им би могла да е отговорна загадъчна „преминаваща над тях енергия“. Коренът и причината за всички емоционални неразположения би следвало да бъде някаква външна сила, лъчение или течение, играеща при свръхчувствителните хора ролята на алерген. Точно това, твърдял той, е причината за всички странни и необясними симптоми. Ето защо Райхенбах се заел да изолира тази „окултна сила“. Но откъде да започне? Как да открие енергията, към която от толкова векове са се отнасяли със страх и която била обвеяна от мистика? Всяка енергия си има източник и се проявява като излъчване или течение. Какво представлявала тази фундаментална „окултна“ енергия? Електричество? Магнетизъм? Или животински магнетизъм? А може би комбинация от познати ни сили или пък нещо коренно различно? Въпросите били далеч повече от отговорите. Райхенбах вече знаел, че сомнамбулизмът се активира при едни и същи условия. Очевидно било също, че лунното влияние е, естествено, „забранена“ възможна причина. В началото баронът напълно избягвал проблема и разглеждал възможността естественият „дразнител“ на сомнамбулизма да е някаква приета, но досега неразпозната комбинация от сили. Така Райхенбах не вървял пипнешком, а постепенно се придвижвал от известното към непознатото. Може би става въпрос за химичен дразнител? Дали причината за сомнамбулизма не се крие в някакви странни съединения във въздуха? Възможно ли е ходенето насън да е алергична реакция към някакъв разнасян от вятъра прах? Очевидно е, че не всички страдат от сенна хрема, независимо че през пролетта случаите са многобройни. Полените на дърветата и цветята не предизвикват всеобщи алергии. Има хора, които са алергични към рози или гардении, дъбове или кучешки дрян, сенчец или сено. Би ли могло ходенето насън да е някаква подобна алергична реакция? Но в такъв случай, какъв е този алерген, който продължава да съществува и през снежните зими? След серия основни хипотетични предположения, Райхенбах се спрял върху електричеството. То изглеждало първият най-вероятен избор. Кой не е преживявал безсънна нощ? Някакво всепроникващо естествено състояние може пряко да въздейства върху деликатната нервна система на по-чувствителните. Ако върху тях наистина действа мистериозна физическа сила, тогава може би повечето хора са просто „нечувствителни“ към нея. Мускулните спазми при сомнамбулите поразително приличат на спазмите при токов удар. Отначало баронът сметнал, че ходенето насън може би се причинява от някакъв вид постоянно локално електричество. Ако състоянието на сомнамбулизъм е отговор на електрически въздействия, подобно на, алергичните реакции, тогава би било възможно да се измерят нивата на електростатично напрежение в околността и да се сравнят със силата на сомнамбулната реакция. Ако хипотезата за „всепроникващата сила“ изобщо проработи, тя вече несъмнено би се нуждаела от по-пълен практически анализ. За установяването на истината неизбежно са необходими и квалитативни експерименти, тъй като единствено свръхчувствителните хора са в състояние да разкрият търсените от барона ефекти. Пациентите му играели ролята на „детектори“, но той бил в състояние да съпостави реакцията им с количествени измервания. Възможно е по-възприемчивите да са по-податливи на подобни локални електрически изкривявания именно защото нервната им система е по-различна. Може би миелиновото покритие на нервните им влакна е по-тънко от обичайното. Може би разстоянията между синапсите им са по-малки. Може би неврохимията им произвежда по-силни и дълго действащи дразнители. В такъв случай всяка електростатична среда би трябвало да предизвика у тях конвулсивни спазми за продължителен период. Да. Може би именно невидимите електростатични условия активизират първоначалните мускулни спазми у някои „чувствителни“ индивиди. Тезата на Райхенбах вече започнала да придобива по-научна форма. Той приел, че моментите на мускулни схващания, болезнени спазми, раздразнителност и в крайна сметка — ходене насън, са резултат на специфична свръхчувствителност към естественото електричество. Реакцията напомняла продължителен, по същество „електро тетанус“ — физиологическа нетърпимост към слаб, но постоянен локален електрически фон. Скоро обаче открил, че нещата не стоят така. Познаването на странните форми на мълнии го накарали да заключи, че невидими електростатични удари (един вид „топлинни мълнии“) биха могли да дадат начален тласък за сомнамбулизъм. Такива невидими електростатични удари били измерени в обширни райони. Подобно на „топлинните мълнии“, те покриват много големи площи и въздействат почти недоловимо върху почва, сгради, животни и хора. Нали обикновено животните стават неспокойни много преди да се разрази гръмотевична буря? Когато бъдат свързани със земята, чувствителните уреди измерват внезапни електростатични импулси. Измерванията показват, че в обширни райони земята непрекъснато бива пронизвана от „невидими“ мълнии. Подобни удари несъмнено биха могли да въздействат и върху човешкия организъм. Проблемът на „електростатичната“ хипотеза обаче се състоял в това, че много сомнамбули изобщо не проявявали подобното си на транс поведение при такива условия! Освен това не реагирали и на гръмотевичните бури. Всъщност, макар по време на бурите върху много къщи да се стоварвали хиляди волтове електрическа енергия, пациентите не показвали никакви симптоми на мускулни спазми. По време и на най-свирепите бури не била наблюдавана повишена активност, освен отделни мускулни спазми — нещо напълно характерно за сомнамбулите. Щом не е статичното електричество, тогава? Магнитно въздействие? Може би тялото е чувствително към внезапни завихряния в магнитното поле на земята, което стимулира пристъпите? Подобни сили били измервани по време на силните слънчеви изригвания, които карали стрелките на компасите да полудяват. Колко ли по-силно би реагирала свръхчувствителната човешка нервна система на подобни всепроникващи магнитни въздействия? Вече станало ясно, че доближаването на магнити до чувствителните пациенти предизвиква мускулни спазми. В няколко случая баронът дори успял да накара някои от пациентите си да изпаднат в транс, като просто прокарвал магнит над тях. Неколцина различни пациенти неизменно реагирали с болезнени спазми и изпадане в транс, от което експериментаторът заключил, че реакцията е реална. Било нужно да се проведат само няколко експеримента, за да се измери регионалното магнитно отклонение по времето, когато започват да се проявяват симптомите на сомнамбулизма. Едва тогава можело да бъде открита и доказана някаква връзка между двете явления. В продължение на седмици ден и нощ били регистрирани поддаващи се на измерване магнитни линии. Но, колкото и изненадващо да било, между симптомите на сомнамбулизма и магнитните промени били установени много малко сходства. Как е възможно това? Магнитите в ръката на експериментатора категорично предизвиквали спазми и изпадане в транс, а магнитното поле на земята — не. Истинска мистерия! Наистина, ръчните магнити били няколко пъти по-мощни от магнитното поле на земята. Но пък би трябвало именно то да е причина за симптомите на сомнамбулизма. Главоблъсканицата била пълна. Как е възможно магнитите и земният магнетизъм да се различават помежду си? Та нали се една и съща сила? Вещ в научните методи, Райхенбах изчерпал наличните сили, признати от академичните умове. С изключение на активността, свързана с ръчния магнит, между магнетизма и сомнамбулизма не можело да се установи връзка. Може би тогава съществува някаква неизвестна сила? Но каква е тази сила, която се излъчва от ръчния магнит, но не и от магнитното поле на земята? На този етап като че ли Райхенбах вече изчерпал известните на науката сили и техните комбинации. Усилието било внушително и прецизно начинание, достойно за всеки академичен ум. Райхенбах дълго се занимавал с проблематиката и макар че отначало избягвал темата, вече бил готов да прибегне до последната си възможност — да докаже, че съществува един и само един общ фактор във всички случаи на сомнамбулизъм. И че с него са свързани повече митове, отколкото учените биха си дали труда изобщо да отбележат. Този фактор бил Луната. Или нещо свързано с лунното лъчение.     Лунна светлина   Идеята, че сомнамбулизмът може да бъде предизвикан от някой аспект на лунната светлина, е странна и „не академично“ звучаща. Въпреки това наличието на пълнолуние винаги водело до най-драматичните примери на ходенето насън. Баронът започнал да анализира собствените си открития и да съпоставя „общите черти“ сред всички събрани от него самия случаи. Оказало се, че в тази хипотеза са налице някои поддаващи се на научно обяснение връзки между изходните данни. Родителите винаги смятали определени фази на луната за знак за предстоящи епизоди на сомнамбулизъм у техните деца. Тази линия на размисъл предизвикала революция в научния му подход и го довела до едно зашеметяващо откритие. Ако чувствителната неврофизиология реагира на някакви загадъчни „проникващи“ местни влияния, то те били напълно непознати на академичната наука. Именно това била новата сила, за чието съществуване предполагал от самото начало. Барон Фон Райхенбах провел забележителна серия от експерименти, чиято единствена цел била да открие очевидната връзка, съществуваща между лунното лъчение и сомнамбулизма. Повечето от колегите му (високоуважавани учени) започнали да се подиграват на тази изключително проста и очевидно обременена със суеверия хипотеза. Вековната връзка между умственото заболяване и лунните фази просто не било вземано насериозно! Този път Райхенбах не изгубил кураж и не се отклонил от възприетия курс. Щял да провери въздействието на лунната светлина върху всеки един от пациентите си. Методът му започнал с проста серия тестове в контролирана обстановка. Един по един пациентите били оставяни да почиват в напълно тъмна стая. Когато завесите били спуснати и лунната светлина напълно липсвала, се наблюдавало известно отслабване на мускулните симптоми. Това първо откритие разкривало любопитното и понякога „спонтанно изцеление“, често изпитвано от пациентите в случаите, когато оставали плътно затворени в домовете си по време на определени лунни фази. В изолирана от светлина стая баронът пускал тесен лъч лунна светлина върху определени части от лицето, ръцете и дланите на пациента. Първото усещане, за което споменавали пациентите, било за неприятно затопляне и безпокойство, което изпълвало цялото им същество. Обхващала ги клаустрофобия и ставали неспокойни. А това бил първият симптом на сомнамбулизма. При по-дълго излагане на лъча постепенно започвали схващанията и неприятните мускулни спазми, обхващащи цялото им тяло. Баронът с изумление открил, че при прекъсване на лунния лъч ефектът продължавал. Пациентите оставали в състояние на възбуда дори и да са били изложени на лъча в продължение само на една-две минути! И макар че ефектът постепенно изчезвал, той бил достатъчен, за да се изкаже хипотезата за евентуална алергична реакция. Отразената от огледала лунна светлина водела до подобни, макар и по-слабо изразени резултати. Изумително! Значи действително става въпрос за всепроникваща и непозната сила, съдържаща се в самата лунна светлина, освен болезнените ефекти, Фон Райхенбах забелязал, че пациентите били силно привлечени от лунната светлина. Всеки един от тях проявявал желание да се докосне до лъчите и да се остави колкото се може повече на въздействието им. Възможно ли е това психологическо привличане да обясни защо те толкова често и напълно несъзнателно излизат навън, докато се намират в състояние на транс? Това било голямо попадение. Лунната светлина действително предизвиквала „алергични“ реакции у някои свръхчувствителни хора. Това неочаквано откритие било от изключителна важност. Фон Райхенбах публикувал първите резултати едва след като наблюдавал още неколкостотин подобни случая. Може би алергичната реакция към лунната светлина у тези странни свръхчувствителни хора се дължала на факта, че спектърът й съдържа някои елементарни дразнители. Това предположение лесно можело да се провери. Баронът поставил голяма стъклена призма пред лунния лъч и го разложил на дъга. Лунният спектър съдържал цветовете, действащи като дразнител на сомнамбулите. Червената лунна светлина предизвиквала усещането за затопляне, а зелената — мускулните спазми! По-дълготрайното излагане на лунна светлина водело до частична парализа и присъщата загуба на съзнание. Следователно някои от елементите на сомнамбулизма действително били предизвиквани от външен дразнител. Това била истинската причина за сомнамбулизма и спазмите, смятана навремето за окултен или спиритически феномен. По време на отделните сесии Фон Райхенбах давал на пациентите стъклена пръчка и ги карал да докоснат с нея минаващия през добре изолираната стая сноп лунна светлина. Това довеждало до прилошаване, а в някои случаи — и до повръщане. Повече от сигурно било, че стъклото било проводник не само на светлина, но и на нещо друго. След това баронът давал на пациентите метална плоча, която те също трябвало да поставят на пътя на светлината. Резултатът бил спазми. Лунните лъчения прониквали през метала направо в телата на пациентите. Как е възможно обикновените лунни лъчи да предизвикват такива крайни реакции? Какво било онова нещо в лунната светлина, което да доведе до подобни силни мускулни спазми у свръхчувствителните пациенти? И как лунната светлина преминава през металната плоча? Очевидно в телата влизала не светлината, а нещо друго. Лунната светлина предизвиквала някакъв нов вид проводимост на метала, която влизала във връзка с пациента и предизвиквала симптомите на сомнамбулизма! Дали това била тайнствената енергия, за която предполагал? Нова серия експерименти очертала ясна граница между първите му апологетски и по-късните революционни изследвания. Заел се да разработи апаратура, с която да е в състояние да прави точни квалитативни наблюдения. Разположил няколко големи метални плочи на обърнатите към луната прозорци и изградил апарат, на който трябвало да бъдат изложени пациентите му. По време на експериментите пациентите държали дебели проводници, свързани с плочите на прозореца. Райхенбах установил, че ефектът е най-силен, когато плочите били изцяло изложени на лунна светлина. Достатъчно било само да доближи проводника на няколко крачки от пациента, за да предизвика силни мускулни спазми. Повече от ясно било, че от проводника се излъчва някаква непозната досега енергия! Тя започвала в лъчите, след което се поглъщала от метала и преминавала през него, за да се разреди от проводниците като светлина! Фантастично! Фактът, че човешките възприятия я регистрират, потвърждавал квалитативното естество на труда на Райхенбах. Продължилите опити показали, че при всеки пациент болезнените мускулни спазми започвали на определено разстояние от края на проводника. Това било всъщност „обективно“ измерване на човешката възприемчивост. Сега Райхенбах можел да измери разликата в чувствителността на пациентите си. Онези, които реагирали при най-голямо разстояние, били „свръхчувствителни“, а онези, при които за предизвикването на реакция бил необходим физически допир — „най-ниско чувствителни“. Прекият контакт с проводника неизменно водел до най-силните, болезнени и дълготрайни реакции. Минута докосване често водела до спазми, продължаващи цял час. Експериментите били проведени хиляди пъти със стотици различни пациенти. Резултатите винаги били едни и същи. Пациентите потвърждавали достоверно и обективно всяко едно от откритията. Никакво устройство или измервателен уред не можел да установи по подобен начин съществуващата енергия. Това била първата проста демонстрация, разкрила цял свят от нови сили и начините, по които те действат върху материята. Когато пациентите били молени да опишат усещанията, докато държали проводника, всеки, независимо от другите давал едни и същи показания. Усещането от допира било за „горещина раздразнение неловкост“. Но подобни описания били давани и при директно излагане на лунна светлина! Тъй като едни и същи ефекти можели да се предават през проводник, следователно силата едва ли имала нещо общо със светлината. Очевидно било, че става въпрос за друг вид енергия, която била излъчвана от луната и лунната светлина просто служела за неин проводник. Сега Райхенбах трябвало да изолира и разбере нейния характер. Баронът опитал да измери електрическия заряд на проводниците. И най-чувствителните електроскопи не показали никакви отклонения. Следователно, не ставало въпрос за проява на електростатика, която просто била пропусната от учените от XVII в. По същия начин и стрелките на най-чувствителните компаси не се отклонявали от въздействието на мистериозния ток. Следователно енергията не била магнитна по природа. Тогава? Възможно ли е и други небесни тела да предизвикват същите ефекти? Райхенбах провел аналогични опити със слънчева светлина. След като поставяли стъклени и метални прътове на пътя на слънчев лъч, пациентите говорели за усещане за „хлад“ и всъщност го предпочитали пред въздействието на лунната светлина, тъй като им действал много освежаващо. С помощта на голямата стъклена призма Райхенбах открил, че слънчевата светлина също притежава специфични спектрални компоненти, в които като че ли била най-силно концентрирана мистериозната енергия. Неприятната и дразнеща „жега“ се проявявала в червения спектър и проявявала „зловещо клаустрофобично“ усещане, но не и мускулни спазми. Живителната сила била открита във виолетовия спектър. Пациентите се чувствали изпълнени с повече сили и жизненост, когато докосвали проводник, изложен на виолетова светлина. Освен това, те можели да различават „виолетовите стимулатори“ и „червените дразнители“ в метални предмети, които са били изложени на слънчева светлина само за няколко минути! Това важно откритие отворило нова врата пред Фон Райхенбах.     Енергията од   Ново познание! Първо, чувствителните пациенти на барона били в състояние да доловят и съобщят за новия вид всепроникваща енергия от лунната светлина. Второ, въпросната енергия сама по себе си не била светлина. Ако беше такава, ефектите й не биха предизвиквали спазми чрез контакт с помощта на проводник. Енергията не е светлина, но се пренася чрез светлинните лъчи. Интересен парадокс! Трето, енергията предизвиква определени усещания при физически контакт. Четвърто, способна е да бъде абсорбирана и да преминава през метални проводници. Пето, не е нито електрическа, нито магнитна. Шесто, тя се излъчва в пространството, когато се разреди в края на проводника. Седмо, след кратко излагане на въздействието й, материята е в състояние да я задържа за продължителни периоди. Осмо, тя може да се отразява в огледала. Девето, всички пациенти дават приблизително еднакви описания на въздействието й по време на отделните експерименти. Очевидно става въпрос за напълно непозната дотогава сила, действаща по свои закони и притежаваща специфични свойства. Тя въздейства по един и същ начин, ако се съди по идентичните показания на пациентите. Това действително била мистичната енергия, предизвикваща сомнамбулизма и плашещите съпътстващи заболявания. Вече станало ясно как тя прониква в земята на цели райони. Светлинната енергия я „доставя“ до домовете и чувствителните пациенти реагират. Възможно е определени райони да абсорбират по-голямо количество енергия от други. Тогава по тези места би следвало да се очаква наличието на повече случаи на сомнамбулизъм. По същия начин, възможно е да има райони, в които сомнамбули изобщо не се срещат. Пациентите били помолени отново да влязат в напълно затъмнената стая и да споделят усещанията си. Не им било казано какво да очакват. В тъмното баронът внесъл проводника, поставял го под въздействието на различни спектри от лунната светлина и очаквал отговорите. Без допълнително подканване, всеки пациент, независимо от останалите съобщавал за едни и същи усещания, предизвиквани от лъчението от края на приближения на съответното разстояние проводник. Лунната светлина винаги предизвиквала раздразнения и спазми. Виолетовата слънчева светлина винаги създавала усещане за хлад и удоволствие — точно обратното на нощните страхове. Налице било научно разграничаване на предпочитанията на слънчевата или лунната светлина у различните хора. Независимо от силата си, нито един от лунните или слънчевите ефекти не бил регистриран и от най-чувствителните термометри. В случая действали напълно явни и непознати до момента сили! Това била отворената врата, през която си намерили път всички енергии, чието наличие било иронизирано до момента от академичния свят. Човешката физиология се оказала безценният инструмент за откриването им. Дошло било времето охулваните знания на древността да намерят своя реванш и да засвидетелстват още веднъж прозорливостта и свръхчувствителността на древните натуралисти, говорещи за лъчист свят. Според показанията също така се оказвало, че — за голямо облекчение на родителите — мъгливото или облачно време спирало очакваните пристъпи на сомнамбулизъм. Когато пълнолунието се случвало в облачно време, нямало случаи на ходене насън. Райхенбах се заел да създаде изолатор в помощ на засегнатите, който да ги „стерилизира“ от всички фото замърсявания. Макар че дебели прегради били в състояние да блокират напълно странните лъчения, подходящата изолация трябвало да действа и лечебно. Освен това се оказало, че чувствителните хора можели да усетят въздействието на лунната и слънчевата светлина дори през стени и тавани! Непрекъснатите и повтаряни отново и отново експерименти на барона показали, че мистериозните токове се спират от вълнени дрехи — колкото по-дебели, толкова по-добре. Значи вече било възможно да се помогне на страдащите от сомнамбулизъм! Спускането на тежки завеси на прозорците и около леглата спирало странните енергии. Изобилната слънчева светлина на практика би могла да се окаже терапевтична за „нервното“ физиологическо състояние на пациентите. За свръхчувствителните се налагало да се използват дори тежки гоблени по стените, за да спират лунната светлина. Очевидно било, че тайнствените токове са мощни алергени — фото алергени. А сега, без коварно дебнещата лудост и излизане извън строя, жертвите на сомнамбулизма намерили помощ. Баронът подготвил специални стаи, в които да се настанят. Страдащите от нощни хистерии и мускулни спазми вземали слънчеви бани и се оказало, че след време симптомите им изчезват. Изцелението ставало сякаш благодарение на чудо. Сама по себе си тази въздействаща върху чувствителните пациенти енергия представлявала мистерия, за която било нужно име. Фон Райхенбах се заровил в германската митология в търсене на някакъв термин, с който да опише всепроникващата природа на странните токове. На старогръцки „odos“ означава „път“. Старонорвежката дума „voda“ има значението „вървя бързо, струя“. Имената „одическа“, „оде“ и „од“, дадени от Райхенбах на тази фундаментална енергия, можели да се свържат и с Один — „превъзхождащия всички“.   Това име било първото в новия технически лексикон, разработен от Райхенбах през последвалите десетилетия, независимо от категоричните и гръмки протести на академичната общност. Енергията од била израз на викторианското откровение, на преоткриването на древното познание. Од била нещо много повече от обикн

  Николай Боев, Славчо Петров, Павел Кръстев Албум за растения и животни   ПШЕНИЦА (от Сл. Петров)   Днес пшеницата е най-разпространеното културно растение. Между културните растения няма друго като нея, което да съдържа 6 семената си почти всички хранителни вещества, жизнено необходими за човека. В семената на пшеницата има най-много скорбяла. Но те са богати и на белтъчини, съдържат макар и малко мазнини. Затова всяка година още през късна есен или ранна пролет пшеничени посеви се зеленеят върху 2 милиарда и 200 хиляди декара от най-плодородните земи на нашата планета. А това прави 1/5 от цялата обработваема площ на земята и около 1/82 от земната суша. В Европа и Азия тя се отглежда чак до полярния кръг, а на юг стига до най-южните точки на Африка, Америка и Австралия. Пшеницата е рожба на човешкия труд. Сред дивите житни растения няма нито едно, което да я достига било по едрината на зърната, било по големината и устройството на класа. Много са видовете и сортовете културни пшеници. Днес само сортовете на обикновената пшеница, която е най-широко разпространена по света, са около 4000. Едни сортове са осилести, а други без осили; едни са високи, а други ниски — същински джуджета; едни могат да виреят и на сухи места, а други искат повече влага; зърната на едни са твърди и се чупят като стъкло, а на други са меки като глина; едни са богати на скорбяла, други съдържат повече белтъчни вещества. А колко много и какви разнообразни изделия се приготвят от пшеницата! Най-просто е да се свари жито от грухана пшеница — и вкусно, и много полезно. Така пшеницата не загубва нищо от хранителните вещества, които съдържа. Но, разбира се, пшеница, това значи преди всичко хлябът ни, без който не минава нито един наш обяд, нито една вечеря, все едно дали ще бъде „Софийски“, „Добруджа“, „чист пшеничен“, „Старозагорски“, бухнала погача или сплескана питка. А кой може да изброи тестените изделия и лакомствата, които се приготвят от брашното на пшеницата — кое от кое по-апетитно, кое от кое по-вкусно. И най-важното всички много полезни.   РЪЖ   Нея няма да сбъркате нито с пшеницата, нито с останалите житни растения. Тя израства най-високо, извисявайки тънкото си и стройно стъбло дори над 2 м. Нейните класове са по-дълги и по-тесни от класовете на пшеницата и ечемика, с много дълги осили. Зърната и са удължени, със заострени краища, а на цвят, дори когато са съвсем зрели, те са сивозеленикави. Ръжта е младо културно растение. Хората започнали да я отглеждат 5 000 години по-късно от пшеницата. И то съвсем случайно. Тя сама се натрапила на човека като плевел. Още в много стари времена, когато хората се разселвали от по-топлите райони на Азия на север или се заселвали във високите планини и започвали да отглеждат пшеница по новите места, те неволно засявали и зърната на плевелната ръж. И колкото по на север и по-високо в планините била засявана пшеницата, толкова по-добре в нейните посеви се чувствувала плевелната ръж. Тя израствала по-бързо, по-буйно, ставала по-висока и заглушавала пшеницата. Постепенно плевелната ръж взела връх. И земеделските стопани решили вместо да сеят пшеница, а да жънат ръж, да засяват направо ръж. Така възникнало ново културно растение — ръжта. В продължение на столетия и хилядолетия хората подбирали за посев най-едрите зърна от най-едрите класове, грижили се за нея и сега вече тя твърде малко прилича на своя родоначалник. Какво ни дава ръжта? Припомнете си малките ръжени хлебчета. Наистина те не са бели и пухкави като пшеничения хляб. Но ръженият хляб е много полезен, защото съдържа повече витамини и други нужни за човешкия организъм вещества от пшеничения. Ръжта е не само полезно хлебородно растение. Тя израства бързо след засяването и дава голямо количество зелен фураж. Полезна е и ръжената слама. От нея се правят сламени щитове и рогозки, който се използуват при отглеждането на зеленчуците. Освен това от ръжената слама се получава целулоза за хартия. Ръжта е скромно растение. Тя вирее и на по-слабо плодородни места, където пшеницата не успява. За нея и мразовете не са така страшни, както за пшеницата.   ЕЧЕМИК   Сега Вече никой у нас не приготвя хляб от ечемичено брашно. Славата му на хлебородно растение, възпявано и в народните песни, отдавна е преминала. Но той не е изгубил значението си като много полезно растение. Ечемикът, както пшеницата и ръжта, принадлежи към семейството на житните растения. Подобно на тях стъблото му е кухо и е разделено на възли и междувъзлия, а листата му са с високо влагалище и дълга линейна петура. Когато изкласи, той лесно се отличава по класовете и зърната си от пшеницата и ръжта. Преди изкласяването си обаче много прилича на тях и може да се различи само по кръстосаните, сърповидни ушички, които се намират в основата на листната му петура. Такива ушички имат и пшеницата, и ръжта, но те са по-къси и не се кръстосват. За какво ли не се използува ечемикът. От зърната му се приготвят малцовата боза и бирата, получава се спирт. Но той е преди всичко отлично фуражно растение. Неговите зърна са превъзходна храна за всички селскостопански животни. Той прави конете силни и издръжливи; най-хубав бекон се получава от свинете, угоявани с ечемик; най-много носят кокошките, хранени с ечемик. Не се хвърля и сламата му. Тя се използува като постилка на добитъка и като груб фураж през зимата. Ечемикът е много родовит. От него се получава повече зърно, отколкото от пшеницата. По добиви той се мери с царевицата. И все пак може би ечемикът е щял да бъде изоставен отдавна, ако не притежаваше и други ценни качества. От всички житни растения, които сега се отглеждат, единствено той не се плаши от сушата. Пак единствено той може само за два-три месеца да поникне, да изкласи и да узрее. Благодарение на това може да се отглежда в такива страни и на такива места, където лятото е много късо, както е отвъд полярния кръг и във високите планини. Най-после поради късия му живот след него може да се отглежда още една реколта. Всяка година с ечемик се засяват над 700 милиона декара земи във всички континенти, но най-много в Европа, Азия и Америка.   ОВЕС   Овесът е също житно растение. И той се отглежда главно заради зърната. Но овесеното брашно, колкото и да се меси, не се превръща в жилаво тесто, а все си остава на каша и хляб от него не може да се прави. Затова пък овесът се слави със своите качества като концентриран фураж за селскостопанските животни, И не само зърното. Дори сламата и плявата му се предпочитат от домашните животни пред сламата и плявата на пшеницата, ръжта и ечемика. Овесът е опитомен няколко хиляди години след пшеницата и ечемика. Неговият див родоначалник бил досаден плевел, който също както и ръжта постепенно се превърнал в полезно културно растение. Наистина от зърната му хляб не можело да се прави. Но всички домашни животни се нахвърляли на него с апетит и когато е още зелен, и когато е вече зрял. Пък и хората не се отказвали от вкусните овесени каши. Зърната на овеса са богати главно на скорбяла. Белтъчини съдържат по-малко. Най-малко в тях има мазнини. Но зърната съдържат много витамини и минерални соли. Затова овесът като храна и концентриран фураж е по-полезен от другите житни растения, особено за малките на домашните животни. Овесените ядки са полезни и за развитието на малките деца. Но не е лесно да се получат високи добиви от овеса. Колко много неща трябва да се знаят — на какви почви и кога да се засее, кога да се натори, кога да се ожъне. Почвата може да е добра, но не се ли засее овесът навреме, нищо няма да излезе. Не се ли натори навреме, ще остане слаб, хилав, с редки метлици. Тори ли се прекалено, ще избуи, първата буря ще го повали и иди го прибирай тогава. Пропусне ли се времето за жътва, току виж най-едрите зърна от връхните класчета се оронили и паднали на земята. Сега всяка година овесът разперва метлиците си върху милиони декари земи във всички континенти. Само у нас годишно се засяват с овес около един милион декара.   ОРИЗ   Наричат го „житото на Изтока“, защото той е основната храна за народите на повечето страни в Азия. Оризът за тях е това, което за нас е хлябът. Оризът е също житно растение, както пшеницата, ръжта, ечемикът, овесът. И макар че зърната му по форма и цвят се различават от техните, по устройство те са еднакви. В тях се съдържат и почти същите вещества — скорбяла, белтъчини, мазнини, целулоза, минерални соли и витамини. Но това, което прави ориза по-полезен от тях, са белтъчините, които почти не се отличават от животинските. Оризът не служи само за храна. От неговите зърна се получава скорбяла, която се използува в сладкарството, в текстилната промишленост за колосване на тъканите, в парфюмерията за приготвяне на най-фините пудри, а също при производството на различни видове спиртни напитки. От сламата му пък се изработват най-качествените хартии — оризовата и цигарената. От нея се правят също красиви плетени изделия. По родовитост оризът почти няма съперници сред останалите житни растения. При повече грижи и умело отглеждане от него могат да се получат над 2000 кг зърно от декар. Но не е лесно да се отгледа богата оризова реколта. Оризът произхожда от тези страни в Азия, където винаги е топло, и през половината година времето е дъждовно. Затова той може да се отглежда само там, където има вода в изобилие, много слънце и топлина. У нас такива благоприятни условия за ориза има главно в Пазарджишко, Пловдивско, Старозагорско и Ямболско. Досега от ориза са създадени стотици разновидности и хиляди сортове. Едни от тях могат да растат и да се развиват нормално само когато са залети с 10 — 15-сантиметров пласт вода, други изискват само от време на време заливане с вода, а има и ориз, който може да расте нормално само когато се полива. Ориза — такъв, какъвто е сега — хората не са намерили наготово в природата. В тропическите страни се срещат 28 вида див ориз, но нито един от тях не може да се сравни с културния. Той вече толкова е променен, че твърде малко напомня своите диви родоначалници.   ПРОСО   Дори нашите дядовци и прадядовци вече рядко си спомнят вкуса на просеника и на просената каша. А преди много, много години дали гладни ще си легнат или сити ще заспят твърде често от просото зависело. Някога просото било житото на бедните. Сеели го в най-пустите ниви, където нито пшеница, нито ечемик, нито нещо друго се раждало. И дори през юни да го засеят, дори суша и зной да настане, не само за семе ще изкарат, но все и за ядене ще остане някоя и друга крина. Затова през далечните, пък и през по-близките минали времена посеви от просо имало из всички краища на нашата страна. Сега вече славата на просото като хлебородно растение преминава. Навсякъде по отрежданите за него площи просото е на последно място, след всички житни растения, които се отглеждат. У нас също по-обширни посеви от просо могат да се видят вече само тук-там в Разградско, Старозагорско, Ямболско и Бургаско. Просото е едногодишно житно растение. Стъблото му е кухо и е разделено на възли и междувъзлия. Листата му са с влагалища, които обхващат възлите и част от междувъзлията, и с разперена дълга като панделка листна петура. Цветовете му са събрани в класчета, а класчетата образуват едри разперени или сбити метличести съцветия, които са изправени или наведени, или пък са обърнати на една страна като грива. Когато просото узрее, на мястото на неугледните цветове в класчетата се развиват зърната, изпълнени със скорбяла, белтъчини, витамини, минерални соли. Тъкмо заради тези богати с хранителни вещества зърна още преди много хилядолетия хората започнали да отглеждат просото и го превърнали от диво в културно растение. Такова каквото е сега, просото като отглеждано от човека културно растение вече не се среща никъде в дивата природа. Затова никой досега не е открил в кои земи е расъл някога неговият див родоначалник и къде за пръв път древните земеделски стопани са започнали да го отглеждат. Учените само предполагат, че родината на просото е някъде в Азия, откъдето, но вече като културно растение, е било пренесено в Европа, а от Европа в Америка.   ЦАРЕВИЦА   И царевицата, както пшеницата, ечемикът, оризът, е житно растение, а колко много се отличава от тях! Наистина и нейното стъбло е разчленено на възли и междувъзлия, листата и също са с влагалище и с дълга мечовидна петура, а корените и образуват брадата коренова система. Но стъблото и не е кухо, а е изпълнено със сочна сърцевина. Освен това цветовете на царевицата са два вида — мъжки (тичинкови) и женски (плодникови). Мъжките цветове са разположени на върха на стъблото в разперена метлица, а женските са събрани в кочани, които се развиват в пазвите на листата. Малко са растенията, които дават толкова много на хората, както царевицата: десетки видове хранителни продукти — варена и печена царевица, пуканки, консерви, грис, качамак; няколко вида фураж — зърнен, фуражно брашно, зелен фураж, силаж, кюспе; десетки промишлени продукти — скорбяла, спирт, захар, глюкоза, олио, ацетон, целулоза, част от които се преработват в изкуствена коприна, изолационни материали, пластмаси и др. Затова царевицата се отглежда навсякъде по земята, където условията са подходящи за нея. Тя не обича студовете и не отива много на север; нито се изкачва високо в планините. Не обича и сушата. За да налее само 1 кг зърно, на нея са и необходими 1000 литра вода. Ето защо най-добре се чувствува в умерено студените и топлите райони на земята. А колко много разновидности има царевицата: твърда — с твърди, гладки и закръглени зърна, почти целите стъкловидни; мека — със заоблени и матови, под обвивката изцяло брашнести зърна; пуклива — с дребни, бели, жълти или червени зърна, богати на белтъчини; захарна — с набръчкани зърна, които се чупят като стъкло и в млечна зрелост са богати на захар; восъчна царевица; полуконски зъб; полузахарна; полутвърда. И всяка разновидност е представена от стотици сортове. Царевицата е американско растение. Още от незапомнени времена древните индианци от Централна Америка започнали да я отглеждат и направили от нея едно от най-полезните свои културни растения, което наред с фасула и картофите осигурявало насъщната им храна. Тя била пренесена в Европа само преди по-малко от 500 години.   ФАСУЛ   Напролет, щом преминат последните мразове и слънцето стопли земята, земеделските стопани бързат да засеят и семената на фасула. Когато има достатъчно влага, семената бързо поникват. А не след дълго младите фасулеви растения избуя-ват. Стъблата на едни от тях израстват до 5 м височина. Но те са тънки и без опора не могат да растат изправени. Затова се отглеждат на пръти, около които се увиват. Това са градинските, увивните фасули. Стъблата на други са по-къси и поздрави. Те растат изправени и не полягат. Отглеждат се в полетата, затова се наричат полски фасули, фасули пешаци. Когато растенията израснат, те се отрупват с дребни бели или виолетоворозови цветчета. А скоро на мястото на прецъфтелите цветове се появяват плодовете — дългите шушулки, в които са скрити семената на фасула. Фасулът е американско растение. Много преди европейците да стъпят в Америка, фасулът вече се отглеждал от тамошното население. Заедно с царевицата, картофите и тиквата той осигурявал храната му през цялата година. В Европа фасулът бил пренесен наскоро след откриването на Америка. Любителите на цветята се радвали на чуждото растение, чудели се на дългите шушулки и на разнобагрените зърна, скрити в тях. Трябвало да мине много време, докато европейските народи разберат, че фасулът е не само красиво, но и твърде полезно хранително растение. Фасулът е гост на нашите полета и градини отскоро. Само допреди малко повече от 250 години бобът, който всички смятат за българско национално ядене, е бил непознат на нашия народ. У нас той бил пренесен от Испания. Бързо допаднал на вкуса на нашия народ и в късо време станал една от основните му храни. Имало ли хляб и бобена чорбица, никой не оставал гладен. И наистина няма друга растителна храна, която да засища повече от фасула. Той е един път и половина по-калоричен от пшеничения хляб и три пъти по-калоричен от картофите. Богат е на белтъчини, близки до белтъчините на месото и може да замества месото в храната на човека. Затова всяка година у нас се засяват около 800 хиляди декара плодородна земя с най-различни сортове фасул.   ЛЕЩА   Вече никъде у нас няма да видите леща да се зеленее върху просторни блокове, както фасулът и грахът. Сега тя играе твърде скромна роля в нашата ежедневна храна, твърде рядко се появява на нашата трапеза. И не защото лещата е по-малко хранителна или е по-невкусна от фасула и граха. Напротив, тя е много по-хранителна и много по-вкусна от фасула и от граха. Но лещата не е много родовита. Добивите на зърно от нея са два-три, дори и до пет-шест пъти по-ниски от добивите, които се получават от фасула и граха. Ето защо, когато фасулът бил пренесен от Америка в Европа и в другите континенти, земеделските стопани започнали постепенно да изоставят лещата. И сега вече мнозина дори не знаят как изглежда самото растение. Лещата е едногодишно растение. На височина тя израства най-често до 20–40 см, но при повече грижи при отглеждането й може да стигне и до 70 см. Стъблото и е изправено, силно разклонено още от основата, а листата и са сложни, перести. Всеки отделен лист има 3–7 чифта продълговати листчета, а на върха завършва с дълго раздвоено или просто мустаче. С помощта на тези мустачета стъблото на лещата може да се залавя за различни подпори. Цветовете на лещата са дребни, невзрачни. Само по един или най-много по три-четири заедно те са разположени на обща увиснала дръжка, която излиза от пазвата на листата. По форма те чудно приличат на кацнали пеперудки с бели или синкаво-бели крилца, изпъстрени със сини жилчици. Затова и семейството, към което принадлежи лещата, се нарича семейство на пеперудоцветните растения. Цветовете на лещата са нетрайни. При слънчево време, след като се самоопрашат, те се отварят сутрин рано и вече към 3 часа след обед увяхват. След някой и друг ден, когато венчелистчетата окапят, се показва малка плоска шушулка. Това е плодът на лещата. В него са затворени семената — едно, две, рядко три — зелени, сиви, кафяви или червеникави, а понякога и пъстри закръглени телца, изпъкнали и от двете страни. Заради тези семена хората започнали да отглеждат лещата преди повече от 5 хиляди години.   СОЯ   Отдалеч човек би сметнал соята за фасул пешак. Още повече, че и тя, както фасулът, е от семейството на бобовите растения. Но нейното стъбло е много по-грубо и цялото е покрито с корави ръждиви или белезникави власинки. Листата й са три-делни също както на фасула. А цветчетата и приличат на малки бели или пъстровиолетови пеперудки, накацали по няколко върху окосмени дръжки. Когато прецъфтят, от тях се развиват дълги до 5 см шушулки, покрити също с власинки. В тях са скрити семената на соята. По форма те са или като малки топчета, или са яйцевидни и лещовидни, а на цвят са светложълти, канеленокафяви, зелени, черни, червени и пъстри. Те са истински складове на най-различни хранителни вещества — белтъчини, мазнини, скорбяла, витамини, — при това в такова съотношение, каквото няма дори в животинските продукти. А колко много неща се получават от соята! Ако семената и се опекат и смелят, от тях може да се получи кафе и да се приготвят най-различни видове шоколади и други захарни изделия. Ако се сварят и смелят, получава се кайма, от която могат да се приготвят чудесни кюфтета, които на вкус не се отличават от кюфтетата, приготвени от свинско или агнешко месо. Ако пък соевите семена се смелят и брашното се смеси със седем части вода, свари се и се прецеди, ще се получи отлично соево мляко, от което може да се приготви кисело мляко и истинско сирене, та даже и масло (затова някои наричат образно соята „зелената крава“). А когато към смлени соеви зърна, от които мазнините са извлечени, се прибави брашно от пшеница, може да се приготви не само вкусен соев хляб, но и десетки други видове тестени изделия. Соевите зърна са и отличен фураж за селскостопанските животни. А сеното от своя е много по-хранително от люцерновото. Маслото, което се получава от соевите семена, се използува и в промишлеността за получаване на лакове, бои и сапуни. Родина на соята е Китай, където преди много хилядолетия тя била превърната от диво в полезно културно растение В Европа тя станала известна едва към края на XVIII век. А нашият народ узна за соята само преди няколко десетилетия. Тя е донесена у нас от българи градинари, които са работили в Румъния и Русия.   СЛЪНЧОГЛЕД   Това се случило през 1510 г., наскоро след откриването на Америка. Към многобройните чуждоземни растения, които се отглеждали в Мадридската ботаническа градина, се прибавило още едно. Едро и стройно, но с грубо дебело здраво стъбло, по-високо от човешки ръст и с големи листа, увиснали на дълги дръжки, цялото покрито с твърди власинки, то се извисявало над всички треви около него. Чудно било това растение. Многобройните, едри като пити съцветия, които увенчавали върховете на клонките му, много дни наред всяка сутрин се обръщали все на изток, за да посрещат изгряващото слънце и докато то не се скриело зад хоризонта, не го изпускали от поглед. Затова го нарекли „цвят на слънцето“. В Европа нямало друго такова цвете. И нищо чудно, че цветът на слънцето в скоро време се разпространил във всички европейски страни и в продължение на две столетия бил едно от най-любимите декоративни растения на европейските народи. Хората се радвали на слънчевите му цветове, но никой не подозирал какво богатство се крие в семчиците, които изпълвали килийките на питите след прецъфтяването им. Кой знае докога щяло да продължи така, ако цветът на слънцето не бил пренесен и в Русия. Тук той намерил своята втора родина. Нейните безкрайни степни простори му напомняли родните прерии в Северна и Централна Америка, където още растели дивите му родоначалници. А и руските селяни го заобичали. И тъкмо те го превърнали в едно от най-ценните маслодайни растения, които сега познаваме. Дълго време и в България слънчогледът бил познат само като цвете. Наши градинари го пренесли от Русия и започнали да го отглеждат в градините и край нивите, за да се радват на едрите му и красиви цветове. Нарекли го слънчоглед. За добиване на олио продължавали да отглеждат само репица и рапица. Едва след Първата световна война от слънчогледовото семе започнали да получават масло. А то било много по-вкусно от репичното и рапичното и постепенно ги изместило. Сега всяка пролет близо три милиона декара земя у нас се засяват със слънчоглед.   КАРТОФ   На пръв поглед това растение с нищо не би привлякло вниманието ни. Сочните му стъбла са гъсто облистени с едри перести листа, по които се редуват по-големи и по-малки дялове. Цветовете му са най-обикновени — с петзъба зелена чаша и петделно бяло, розово или виолетово венче, с пет оранжеви тичинки, сраснали в малко конусче, от върха на което се подава близалцето. Съвсем незабележителни са и плодовете на картофа, големи колкото череша или малко по-големи, те остават зелени и след като узреят, но не се ядат, защото са отровни. Но достатъчно е да разровите почвата под него, за да откриете истинско съкровище. От основата на стъблото излизат многобройни нишковидни подземни стъбла, всяко от които завършва с едър клубен. Тези клубени привлекли вниманието на хората още в много стари времена, когато те не се занимавали със земеделие, а се изхранвали, като събирали плодове, семена, коренища, луковици и грудки от дивите растения. Картофът не е европейско растение. Негова родина е Южна Америка. В Европа бил пренесен от испанците след откриването на Америка. Днес картофите са едно от най-полезните културни растения с голяма родовитост и сравнително малки изисквания към почвата и климата. Затова всяка година във всички краища на земята от екватора и дори оттатък полярния кръг в равнинните и планинските райони с тях се засаждат стотици милиони декари и се прибират около 350 милиарда килограма картофени клубени. Част от тях се появяват под най-различна форма на трапезата на човека — печени, варени, пържени или задушени, те са винаги вкусни и желани. Друга част служат за изхранване на домашните животни. Огромни количества картофи се отправят към заводите, където се превръщат в скорбяла, спирт, декстрин, глюкоза, от които по-нататък се получават синтетичен каучук, синтетични влакна и най-различни пластмаси. Сега са известни повече от 2000 сорта картофи, които се различават по цвят на месото, форма, големина, хранителност и родовитост. А в зависимост от това, за какво се използуват, те се делят на трапезни, промишлени, фуражни и универсални.   ДОМАТ   За него се отделят най-плодородните места 6 обработваемите площи, издигат се просторни стъклени дворци дори чак зад полярния кръг, строят се помпени станции там, където водата не стига. С какво доматът е заслужил тези грижи? Защо с такова нетърпение очакваме да се появят щайгите с първите червени домати? Вярно е, че човек не може да се нахрани само с домати. Но всички с удоволствие ядат салата от свежи домати. А колко много ястия стават по-вкусни и по-привлекателни, когато им се прибавят домати или пък пюре и сос, приготвени от тях! Доматите са много богати на витамини, минерални соли и други полезни вещества. Достатъчно е да се изяжда дневно по един голям домат, за да си набави човек почти цялото количество витамин С и витамин А, което му е необходимо всекидневно. Доматите съдържат 17 пъти повече желязо от млякото, два пъти повече от яйцата, три пъти повече от рибата. Доматът произхожда от Южна Америка, където и сега се срещат няколко вида диви негови събратя. Техните плодове обаче не са по-едри от дребен орех и не са толкова вкусни. Преди много хилядолетия жителите на Перу, Чили и Еквадор започнали да отглеждат някои от тях в своите градини и ги превърнали в полезни културни растения. Наскоро след откриването на Америка семена от тези домати били пренесени и в Европа. Но столетия наред европейските народи ги отглеждали в саксии наред с мушкатото, ендришето, обичката и дамското сърце само за украса. Едва през XVIII век започнала да се разнася славата на домата като хранително растение из всички континенти. Нашият народ започнал да отглежда домати само преди стотина години. Те бързо се разпространили и станали негов любим зеленчук. За отглеждането им стопаните полагат големи грижи. В ранна пролет засяват семената в специални парници или лехи на завет. Там се развиват и заякват младите доматени растения. Когато се затопли, растенията се засаждат на открито в градините. Те бързо растат и скоро се появяват първите цветове. А после цяло лято се отварят цвят след цвят и зреят плод след плод чак до късна есен.   ПИПЕР   Когато стане дума за домати, веднага се сещаме и за чушките. Това не е случайно. Та нали те винаги са заедно — и в градината, и в магазините за зеленчуци, и на трапезата. Пък и растенията, които ги раждат, са от едно и също семейство — семейството на картофа. Наистина това външно не личи много. Доматените растения са по-едри, с големи перести листа и целите са покрити с жлезисти власинки, които ги правят лепкави и силно миризливи, докато пиперът е по-дребно растение, а листата му са прости и цялото е голо или е само с прости власинки. Цветовете на домата са жълти и са събрани по няколко в прости или сложни съцветия, а на пипера са бели, често с виолетови жилки или целите са виолетови и са разположени по един във възлите между разклоненията. Но те са еднакво устроени Една и съща е и родината на домата и пипера — Средна V Южна Америка. От незапомнени времена тамошното население отглеждало в градините си пипер. Затова пресни и сухи чушки или пък кълцан червен пипер никога не липсвали от храната му. Но съдбата на пипера, след като бил пренесен в Европа от Америка, била еднаква със съдбата на домата. Дълго време той също бил отглеждан само като саксийно растение, за украса. Хората се радвали на красивите му чушки, но никой не посягал да изяде поне една от тях. Смятали ги за отровни. Към края на XV век започнали да отглеждат пипера в Испания и Португалия. Оттам той се разпространил и в други-те европейски страни. Кога точно е бил пренесен и у нас и откъде, не се знае. Но вече през XVIII век подлютените гозби (пиперлии) се смятали за български специалитет, а нашите градинари разнасяли славата на българските сортове пипер в Чехословакия, Австрия, Унгария, Румъния и Русия. Сега чушките са един от най-употребяваните зеленчуци. Те имат отлични вкусови качества и са незаменими като подправка в прясно и сушено състояние или като млян червен пипер. Чушките са превъзходна храна, защото са богати на витамини, минерални соли, захари и други полезни вещества. Те са 5 пъти по-богати на витамин С от лимоните, по-богати са на витамин А дори от морковите и съдържат повече захари от много плодове, като най-много захари съдържат лютивите чушки.   ЗЕЛЕ   Зелето е едно от най-желаните и най-ценените зеленчукови растения от нашия народ. Вярно е, че то не може да се причисли към най-хранителните зеленчуци. Но за сметка на това пък има толкова разностранна употреба. От него всичко може да се направи — и вкусно ястие, и хубава супа, и апетитна салата. Освен вкусно зелето е и много полезно, въпреки че не съдържа големи количества захари и белтъчини и витамините в него също не са много. Но затова пък то е богато на минерални соли на калия, фосфора и калция, които му придават доста лековити качества. Като се прибави още, че зелето Може да се отглежда и като пролетна, и като есенна култура, че може да се използува в прясно състояние от ранна пролет до късна есен и под формата на най-различни вкусни туршии през цялата зима, лесно е да се разбере защо то е толкова ценено у нас. Какво е зелката? Искате ли да поизмъчите някого с труден въпрос, попитайте го: „Кое е плодът на зелето?“ Ще видите, че най-малко всеки втори запитан ще направи груба ботаническа грешка, като ви посочи едрите, твърди като камък зелки. А зелката е една най-обикновена пъпка, както всички пъпки, само че развита до гигантски размери от човека. Отстранете последователно всички нейни листа и ще се уверите, че те обгръщат върха на едно силно скъсено и дебело стъбло. Зелето е двегодишно растение. Първата година от живота му завършва с образуването на зелките, а плодовете и семената му се развиват през следващата година, след като зелките се засадят отново. Кой обаче би помислил, че обикновеното главесто зеле има нещо общо с алабаша (гулията), с брюкселското зеле или пък с карфиола (цветното зеле)? А те са само негови разновидности. И всички като него са двегодишни растения, цъфтят и връзват плодове на втората година. Главестото зеле е едно от най-старите културни растения. То е било познато на хората още в предисторически времена. Но нито за него, нито за другите негови разновидности се знае кога за пръв път и къде точно земеделските стопани са започнали да ги отглеждат. Не се знае със сигурност и кое от дивите растения е техният родоначалник.   МОРКОВ   Суров или варен, печен или задушен, морковът притежава отлични вкусови и хранителни качества, диетични и лечебни свойства. Не случайно той се нарежда сред най-ценните зеленчуци в кухнята на много народи. Морковите съдържат голямо количество захари, много минерални соли и витамини, преди всичко витамин А (около 6 пъти повече витамин А от доматите). Дневната нужда на човек от витамин А може да се задоволи само от един морков, който тежи около 100 г. Хранителните и вкусовите качества на морковите не останали скрити за древните жители на Европа и Азия. Вероятно те са ги открили още когато осигурявали голяма част от прехраната си, като събирали наготово от дивата природа корени, коренища, луковици и грудки. Неговите високи понякога до 1 м разклонени стъбла, всяка клонка от които носи на върха си едро съцветие от бели цветове, се виждат отдалеч. А дебелият му вретеновиден корен в млада възраст има приятен силен аромат. Този див морков и сега се среща почти в цяла Европа и Азия. Той е твърде често растение и у нас по сухите тревисти места, край пътищата, из окопните култури и лозята. Често се развива като двегодишно растение — през първата година образува вретеновиден корен и съвсем късо стъбло с розетка от едри пересто нарязани листа, а на следващата пролет израства високо стъбло, върху което се развиват цветовете и плодовете. Кога и къде точно за пръв път е започнало отглеждането на дивия морков не се знае. Но веднъж пренесен в градините върху добре обработени и наторени почви, благодарение на непрекъснатите грижи на земеделските стопани неговият корен ставал все по-едър, по-месест и по-сочен. Сега се отглеждат голям брой най-различни сортове културни моркови. Кореноплодите на едни са кръгли като репички, на други са много дълги, цилиндрични, на трети са конусовидни. Едни са дребни, а други стигат до 30 см дължина и тежат около 500 г. Някои са оранжевочервени, други оранжевожълти или чисто жълти, а има и бели моркови. Едни са полезни за човека, а други са ценен фураж за селскостопанските животни.   РЕПИЧКИ   Те не могат да се използуват така разностранно в кухнята и в ежедневната храна на човека, както доматите, зелето, чушките и морковите. И все пак са полезен зеленчук. През ранна пролет, когато са ни дотегнали вече туршиите, когато нуждата от пресни витаминозни зеленчуци е най-голяма, те са между първите, които се появяват на нашата трапеза. Освен че възбуждат апетита, репичките съдържат редица вещества и ферменти, които улесняват храносмилателните процеси и обмяната в организма. Те са богати на витамини и различни минерални соли, които осигуряват нормалния растеж и развитие на човека. Достатъчно е човек да изяде 6–8 репички, за да си набави необходимото му количество витамин С за един ден. Репичките, както и зелето, принадлежат към семейството на кръстоцветните растения. Но за разлика от него те са едногодишни. Ако не се извадят веднага след като кореноплодът им се развие напълно, от средата на листната розетка израства високо облистено стъбло. Когато то се развие напълно, на върха му се отваря едро гроздовидно съцветие с многобройни бели, розови или червени цветове. Щом те прецъфтят, от плодниците се развиват дълги шушулки, в които се затворени дребните кафяви семенца на репичката. Репичките са старо културно растение. Те са били използувани за храна още от древните народи. Къде и кога точно е започнало отглеждането им не се знае. Не се знае също кой е техният див родоначалник. Учените предполагат, че произхождат от Централна Азия. Сега те са разпространени в много страни на света. От тях са създадени многобройни сортове. У нас се отглеждат най-много сортовете Червен с бяла опашка, Сакса и Ледена висулка.   ГРАДИНСКА САЛАТА   Градинската салата също е едно от най-ранните зеленчукови растения. Тя донася на нашата трапеза свежестта на пролетта, затова е обичана и желана от всички. Градинската салата се отглежда като едногодишно растение. От засетите още през първите пролетни дни семена в грижливо обработената почва израства къс вретеновиден корен с много странични коренчета, а над него се издига съвсем късичко, но дебело стъбло, върху което много нагъсто се развиват многобройни закръглени или продълговати едри и сочни листа. При едни сортове градинска салата листата образуват закръглени или слабо сплеснати глави като малки зелки. Тъкмо тях наричаме салати. При други сортове листата образуват продълговати глави, отвън тъмнозелени, а вътре жълтозелени до кремави. Тях пък наричаме марули. А има и сортове, чиито листа не свиват глави, затова се наричат листни салати. Още през същата година, ако салатите не се извадят навреме, листата им се разперват и от средата израства високо до 1 м цветоносно стъбло. То е разклонено на върха и всяка клонка завършва със съцветие — малка, отвън зелена кошничка, пълна с жълти, приличащи на езичета цветове. Когато цветовете прецъфтят, кошничките се изпълват с продълговати плодчета на върха с бяла хвърчилка като парашутче. Не се ли съберат навреме, вятърът ги разпилява. Нашият народ е свикнал да употребява главно марулята. Но много полезни като зеленчук са листните и главестите салати, които са по-богати на витамини, минерални соли и други ценни вещества, затова имат по-високи хранителни и диетични качества. Листните салати например са почти толкова богати на витамин А, колкото морковите. И градинската салата не е намерена наготово в природата. Такава, каквато е сега, тя е станала благодарение на грижите на човека. И вече е толкова променена, че сред дивите растения няма нито едно, което поне малко да прилича на нея. Затова никой не може да каже кой е нейният родоначалник, нито пък къде и кои народи за пръв път са започнали да я отглеждат.   ЛУК   Рядко има българско ястие, 6 което да не се използуват било златистите едри глави на зрелия лук, било пресният зелен лук. А и малко са зеленчуковите растения, които подобно на него имат толкова високи вкусови, хранителни и лечебни качества. Лукът придава вкус на храната, подобрява и ускорява храносмилането, повишава усвояването на хранителните вещества от организма на човека. Сам той е отлична храна. Неговите луковици са богати на захари, при това колкото лукът е по-лют, толкова повече захари има в него. Той съдържа също много витамини, минерални соли и етерични масла, които убиват болестотворните микроби. Затова лукът е и чудесно лечебно растение. Тези негови качества не останали скрити за хората от най-древни времена. Лукът бил отглеждан в Египет преди повече от 6000 години. Хляб и лук била основната храна на робите, които построили Хеопсовата пирамида. В древния Рим той бил даван на войниците, защото се смятало, че увеличава силата им и повишава мъжеството им. Старото население на нашите земи се запознало с отглеждането на лука от древните гърци. От тях дошло и името му кромид. Досега са създадени над 1000 сорта лук. Едни сортове лук се отглеждат като двегодишни, други като тригодишни растения. При двегодишните през първата година от семената се развиват само листата и едрата луковица, а през втората година, след като луковиците отново се посадят, от тях израстват цветоносните стръкове и се развиват семената. Така протича развитието при сортовете лук, които са известни като каба, воден или сладък лук. Главите на тези сортове имат сочни месести люспи, затова са нетрайни. Те се използуват главно за салати. При сортовете лук, които се отглеждат като тригодишни, през първата година от семената се развиват малки луковички, наречени арпаджик. През втората година от арпаджика се отглеждат едри глави лук и едва през третата година, след като те се засадят наново, израстват цветоносните стъбла, а след прецъфтяването се развиват семената. Главите на този лук са по-сухи и по-твърди, затова се запазват през цялата зима.   КРАСТАВИЦА   Краставицата не съдържа нито едно от основните хранителни вещества в по-голямо количество. И въглехидратите и белтъчините, и мазнините в нея са нищожно малко. Ако се изпари 1 л морска вода, ще остане повече сухо вещество, отколкото ако се изпепели на огън 1 кг пресни краставици. Защо тогава зеленчукопроизводителите полагат толкова много грижи, за да ги отгледат; защо в страните с дълга зима за тях се строят специални парници и оранжерии? Това се прави не само защото краставиците са много вкусни не само заради техния приятно освежаващ и утоляващ жаждата сок. Те са твърде полезен зеленчук, тъй като са богати на витамини, особено кората на ферменти и преди всичко на минерални соли, без които човек не може да се развива нормално. Краставицате е едногодишно растение. Нейните стъбла са дълги до 3 м, лежащи или влачещи се с помощта на прости мустачета, Те са кухи и са покрити с корави четинки. Листата и са с дълги, кухи, изправени дръжки и хоризонтално разположени 3 до 5-делни или петоъгълни назъбени петури и целите са покрити, както стъблата, с корави четинки. Цветовете на краставицата са едри, жълти и са като фунийки. Едни от тях са събрани по няколко в групи, имат само тичинки и се наричат мъжки или тичинкови цветове. Други са единични и имат в основата малък продълговат плодник, гъсто покрит с шипчета или с брадавички — това са женските или плодниковите цветове. От тях, след като се опрашат, се развиват плодовете на краставицата — сочните и свежи краставички. Сега са познати много сортове краставици, които се различават по формата и дължината на плодовете, по цвета на кожицата и по още много други белези. Едни от тях могат да се отглеждат само на открито, други само в парници и оранжерии. Краставицата произхожда от Индия. Там още преди няколко хилядолетия земеделските стопани започнали да отглеждат един вид дива краставица с по-дребни и от орехи плодове, която растяла по склоновете на Хималаите. Под влияние на грижите тази дива някога краставица се превърнала в полезно културно растение, което постепенно станало достояние на всички народи.   ДИНЯ   Кой не обича през летните горещини да се поразхлади с резен сочна изстудена диня? Но тя е не само приятно освежаващ и утоляващ жаждата плод. Поради голямото количество захари, витамините и минералните соли, които съдържа, динята е и отлична лечебна храна. Как изглежда растението, което ражда този полезен плод? Динята е едногодишно растение с влачещи се или виещи се с помощта на двуделни мустачки кухи стъбла, които се наричат милини или ластуни. Листата и са с пересто насечени дялове, поради което изглеждат като едра дантела. Те са покрити с власинки. Цветовете и са жълти. Едни от тях са по-дребни и имат само тичинки — това са мъжките цветове, от тях плодове не се развиват. Женските цветове са по-едри. Тъкмо от тях, когато прецъфтят, се развиват малките завръзи, които постепенно наедряват и се превръщат: в големи сочни дини, тежки от 2 до 25 кг. Динята произхожда от Африка. Нейният родоначалник и сега се среща там като диво растение. Плодовете му са едри колкото юмрук, но са сочни и могат да се ядат. Никой не знае обаче кога за пръв път е започнало отглеждането на тази дива диня, нито пък къде е бил създаден първият бостан. Динята е любим плод на всички. Но отглеждането и не е леко. Дете на слънчева и гореща Африка, тя изисква много слънце, влага, топли рохкави почви и непрестанни грижи. А колко много сортове дини се отглеждат! Едни са пренесени от другаде, други са създадени у нас, от наши специалисти. Най-широко разпространени в България сега са мраморните дини. Тяхното месо е розово, зърнесто, без жилки, изключително сладко и с много приятен вкус. Те са и родовит сорт.   ПЪПЕШ   Никой не може да каже кой се е появил в нашите бостани по-напред — динята или пъпешът. Но те са неразделни. Във всеки бостан от пъпеши има и гнезда с дини и обратно. Те се засаждат по едно и също време, отглеждат се по един и същ начин и зреят едновременно. Пъпешът е едногодишно растение, както динята, краставицата и тиквата. И твърде много прилича на тях, но най-много на краставицата. Неговите стъбла, също влачещи се, имат прости мустачки и са гъсто покрити с корави власинки! Листата му са с дълги изправени кухи дръжки и с големи цели или наделени петури и са покрити с корави власинки. Цветовете му също не се различават от цветовете на динята и краставицата. От пъпеша са създадени множество сортове. Те се различават по формата и окраската на плодовете, по вкус и аромат, по сладост и сочност, по време на узряването и родовитост. Плодовете на едни сортове пъпеши са закръглени до сплеснати, на други са продълговати, трети имат змиевидна форма и надминават 1 м дължина. Кората на едни е тънка и гладка, на други е дебела и мрежовидно напукана, а на цвят бяла, сивозелена или жълта. Месото на много сортове пъпеши е сипкаво като варен картоф, на други е воднисто, сочно и се топи като масло в устата. Едни имат типичен пъпешов аромат, други — аромат на краставица, а някои — най-нежен ванилен. Има пъпеши, които зреят рано, но има и такива, които узряват късно наесен. Плодовете на едни могат да се ядат веднага след узряването, на други само след като прелагеруват, а има и такива, които се ядат само когато са 5 до 7-дневни завръзи. И цялото това разнообразие е създадено от един-единствен див плевелен пъпеш с дребни кисели плодове, който още преди много хилядолетия древните земеделски стопани от Азия открили в природата и започнали да отглеждат в своите бостани. Затова царството на пъпешите и досега е Азия. В България също се отглеждат много сортове пъпеши. Някои от тях, като Пловдивски банан, Зимни коравци, Садовски и др., са създадени от нашите земеделски стопани и специалисти. Те не отстъпват по нищо на чуждите сортове.   ТИКВА   Никой не знае кога за пръв път към гостите от Азия (пъпешите) и към пришълците от Африка (дините) в нашите бостани е дошъл и третият член на семейство Тиквови — тиквата, чиято родина е Америка. Макар че по външен вид никой не би сбъркал тиквата с динята и пъпеша, те всички твърде много си приличат по устройство. И тиквата е едногодишно растение като тях; и нейните стъбла се влачат или катерят с помощта на дълги мустачета и са кухи, цилиндрични, покрити с твърди четинки. Еднакво са устроени и цветовете им. Те са също само мъжки или само женски, жълти до оранжевожълти и се развиват върху едно и също растение. Само че тиквата е много по-едро растение, особено кестенката или печенката, както я наричат още. Тиквите не са сочни като дините и ароматни като пъпешите, нито могат да се ядат сурови като тях. Но какво по-хубаво и по-приятно в късна есен и през зимата от къс печена или варена сладка дъхава тиква? Тиквите са твърде хранителни. По хранителност те не отстъпват дори на картофите и на най-ценните кореноплодни зеленчуци. Освен това те са богати особено на витамин А. Балкабачките например, наричани в някои краища на нашата страна балки или цигулки, са по-богати на витамин А дори от морковите и се числят към най-богатите на витамин А растителни продукти. Полезни са и семената на тиквите. Те са богати на мазнини и белтъчини и освен като лакомство се използуват в масло-добивната промишленост за получаване на масло. Тиквата е родовито растение. При повече грижи само от един декар могат да се получат над 10 000 кг плодове. У нас се отглеждат различни сортове от обикновената тиква, или както я наричат още свинска тиква, от кестенката и от балкабачката. Особено Вкусни са кестенките. Затова всяка година стопаните засяват с тях големи площи. Подовете им са едри и имат нежно, вкусно и ароматно месо. Те могат да се запазват свежи и здрави до късно през зимата.   ЗАХАРНО ЦВЕКЛО   Ето още едно растение, което човек сам създал от няколко вида диво цвекло, които и сега се срещат по средиземноморското крайбрежие и по европейските брегове на Атлантическия океан. Захарното цвекло е само на 180–190 години и се причислява към най-младите културни растения, с които човечеството се е сдобило. През тези малко години обаче то толкова се е изменило под грижите на човека, че вече съвсем не прилича на своите родители. Кореноплодът му наедрял десетки пъти, а захарността му се увеличила повече от 8 пъти. Захарното цвекло е двегодишно растение. През първата година от засетите рано напролет семена в почвата се развива отначало тънък вретеновиден корен, а над нея късо стъбло, от което израстват многобройни гъсто разположени големи листа с дълги дръжки. Постепенно коренът надебелява, става месест, изпълва се със захарен сок и наесен се превръща в едър и тежък дори над 1 кг кореноплод с конусовидна форма. Тогава той се изважда, почиства се от листата и от малките коренчета и се отправя към захарните заводи. Най-хубавите „глави“ се оставят за семенници. Напролет те се засаждат отново и от пъпките, скътани в пазвите на листните дръжки, израстват високи над 1 м разклонени стъбла, по клонките на които се появяват групички от дребни зеленикави цветове. Когато цветовете се опрашат, от всяка групичка се развива по едно сборно ъглесто плодче, в което са затворени по няколко семена. Много грижи и много знания са необходими, за да се отгледа богата цвеклова реколта. В захарните заводи от захарното цвекло се получава сладката бяла захар — незаменима и лесно усвоима храна за всички. А и колко различни неща се приготвят от нея — бонбони, халви, локуми, шоколади и още десетки и десетки лакомства. Ценни са всички отпадъци, които се получават при преработката на цвеклото. Цвекловите резанки например, след като от тях се извлече захарта, са отличен фураж. От разтвора пък, който остава, след като захарта изкристализира (той се нарича меласа), се получават спирт, глицерин и други полезни продукти. Меласата се използува също за храна на селскостопанските животни.   ТЮТЮН   Сред първите растения, които били пренесени в Европа след откриването на Америка, бил и тютюнът. Най-напред в Испания, а малко по-късно и в Португалия, от пренесените семена поникнали първите растения. Восоки и стройни, с право стъбло и едри последователно наредени листа, те били особено красиви, когато се отваряли едрите им розови или червени цветове с форма на фунийки, от които привечер, с настъпването на първия здрач, започвал да се носи чуден аромат. Такива растения никой не бил виждал дотогава. И не е чудно, че те намерили радушен прием сред любителите на цветята в цяла Испания и Португалия. Започнали да използуват тютюна и като лечебно растение. Но за какво се използувало тютюневото растение в Америка? Когато Христофор Колумб за пръв път достигнал този континент и спрял на остров Сан Салвадор, той бил изумен от картината, която се разкрила пред очите му. Жителите на острова изпускали кълбета дим от устата и носа си. Те завивали някаква суха трева в листа от царевица и след като налапвали единия край, запалвали другия. Това те наричали пушене на табако. Моряците бързо усвоили този навик и когато след месеци стъпили отново на родна земя, смаяли своите посрещачи с пушенето на табако. Днес тютюнът се отглежда заради листата, от които се правят цигари. Българските тютюни са висококачествени и много се търсят в чужбина. Срещу тях ние получаваме машини и други необходими стоки. Затова се казва, че тютюнът е „зеленото злато“ на България. Понеже съдържат силни отрови, тютюневите листа се използуват и за получаване на някои препарати за борба с неприятелите по растенията.   ЯБЪЛКА   Ябълките са чудесна храна и за здрави, и за болни. Те съдържат толкова захари, колкото захарното цвекло. Богати са на плодови киселини, минерални соли и витамини. А ябълки винаги има, от нови до нови — лято и есен, пролет и зиме, през всяко време на годината. Тяхното изключително разнообразие по вкус и аромат, по сладост и сочност ги е направило един от най-търсените плодове и от децата, и от възрастните. Ябълката няма съперник по броя на сортовете. Специалистите твърдят, че в овощните градини на света се отглеждат повече от 10 000 сорта ябълки. От тях в нашата страна се отглеждат по-широко само двадесетина. Сега всяка пролет ябълки цъфтят върху 30 милиона декара площи от Северна Финландия до далечната Южна Зеландия. Ябълки не могат да се отглеждат само в тропическите области на земята. И то не защото ябълковите дървета там не могат да виреят или не раждат, а защото плодовете им стават брашнести, сухи. Ябълката няма съперници сред останалите овощни дървета и по плодовитост. Само едно дърво може да роди 1000 и повече килограма плодове. Тя няма съперници и по продължителността на времето, през което осигурява пресни плодове. Има сортове, които зреят през лятото, други — през рана есен, трети — късно през есента. Най-трайни са зимните сортове ябълки. Те узряват напълно от 1 до 4 месеца след брането и изтрайват до нови. Ябълковото дърво има малко съперници и по дълговечност. То доживява до сто и повече години. А толкова дълго могат да живеят малко плодни дървета. Цялото изумително разнообразие от ябълкови сортове е създадено само от няколко вида диви ябълки, които растат навсякъде из широколистните гори в северното полукълбо. Към тях се отнася и нашата киселица с по-дребни от орех и кисели като оцет плодове. Никой не може да каже обаче кои народи за пръв път са започнали да отглеждат киселицата и са я превърнали в питомно плодно дърво. Предполага се, че това е станало преди много хилядолетия в Азия, откъдето ябълката е била пренесена и в Европа.   КРУША   Малко плодове могат да се мерят с крушата по вкус и аромат, по сочност и сладост. Вярно, че месото на много сортове ябълки е нежно, сочно и ароматно. Но няма ябълка, която да се топи като масло в устата подобно на крушите масловки или да е толкова сочна, та когато я ядеш, ти се струва, че пиеш направо сок, както е с крушите водници. А и ароматът им е приятен. Сега само в Европа се отглеждат 5000 сорта круши които се различават по форма и цвят, по сочност и сладост, по вкус и аромат, по време на зреене и по трайност. В нашата страна са познати около 200 сорта круши. Навярно познавате обикновената дива круша. Тя често се среща из широколистните гори и храсталаците. Единични стари крушови дървета на по над 100–150 години и високи над двадесетина метра могат да се видят край шосетата навсякъде у нас. По външен вид те не се различават много от питомните круши. Ако клоните им не бяха бодливи и листата им наесен не почерняваха, а ставаха червени, щяха да се бъркат едни с други. У нас освен обикновената се срещат още няколко вида диви круши. Те растат по целия Балкански полуостров а също и в Мала Азия. Плодовете на всички обаче са дребни дървенисти и като че ли целите са изпълнени с едри песъчинки. Те са кисели и силно тръпчиви. Едва когато угният, стават сочни, ароматни и могат да се ядат. Още преди много хиляди години хората започнали да отглеждат тези диви круши. Под грижите на човека те се изменили и се превърнали в питомни с превъзходни плодове. Крушата е родовито дърво. Но плодовете и са нетрайни, не са като ябълките. Народят се много и няма какво да се правят. Не се ли изядат навреме, или ще изгният, или ще останат сипкави като варен картоф, без сок, без сладост, без аромат. Развитието на консервната промишленост обаче даде възможност неограничени количества круши да се преработват във вкусни компоти, нектари, конфитюри. Затова от десетина години на мястото на старите овощни градини, които приличаха по-скоро на гори, се създават нови. В много от тези градини сега се отглеждат с много грижи различни сортове круши.   СЛИВА   Сливата е едно от любимите плодни дървета на нашия народ. Тя е много родовита и не е капризна. А нейните плодове са богати на изключително полезни за човешкия организъм хранителни и лечебни вещества и са отлична храна както в прясно състояние, така и сушени, печени или пък преработени във вид на нектари, сладка, конфитюри, мармелади и пестили. Ето защо у нас сливата с право си е завоювала едно от челните места между плодните дървета. В света сливата е на четвърто място по отредените за нея площи след ябълката, крушата и прасковата, докато у нас тя е само на второ място, веднага след ябълката. А знаете ли, че родителите на сливата са открити преди по-малко от 40 години? Дълго време никой не можел да каже как е произлязла синята слива и кой е нейният див родоначалник. Къде не търсили ботаниците, за да я открият в диво състояние или пък да намерят някое друго диво дърво, което по плодовете си поне малко да прилича на нея. Те описали повече от 30 вида диви и отглеждани сливи и джанки, които срещнали из Европа, Азия и Северна Америка. Нито един от тях обаче не приличал на синята слива. През 1936 г. съветският изследовател В. А. Рибин, като обикалял по склоновете на Северен Кавказ, един ден попаднал в храсталаци от трънка, сред които обилно растяла и дива джанка. Между тях той видял дървета, които по листата приличали и на джанка, и на трънка, но най-вече на синя слива. Поразили го главно плодовете им. Те били като същински сини сливи. Рибин се досетил, че тези дървета са произлезли от случайното кръстосване на дивата джанка и трънката и решил сам да опита да ги създаде, като изкуствено опраши цветове на джанка с цветен прашец от трънка. Какво било учудването на всички, когато след няколкогодишен упорит труд Рибин им показал няколко десетки такива дървета, създадени и отгледани лично от него. Може би по този начин е възникнала в много отдавнашни времена и прочутата по цял свят с чудесните си плодове Превъзходна кюстендилска синя слива. Защото и у нас трънки и диви джанки се срещат навсякъде.   ДЮЛЯ   Дюлята по нищо не може да се сравни с ябълката и крушата — нито по значението на плодовете, нито по качеството им. Дюлите не можеш да откъснеш от дървото и да ги заядеш направо. Дори след като престоят, те не се променят много и сурови трудно се ядат. Затова пък чудесни са нектарите, компотите, сладката, конфитюрите и желетата, приготвени от дюлеви плодове. Те имат неповторим нежен и приятен аромат. И са много полезни, защото са богати на захари, витамини, минерални соли, танини и пектин. Тези вещества ги правят не само хранителни, но им придават и много лечебни свойства. Особено полезни са дюлите за деца, които страдат от анемия. Красиво е и самото дюлево растение. То израства като храст с няколко едри стъбла или като малко дърво с разперена корона, не по-висока от 5–6 м. Листата на дюлята имат къси дръжки, отгоре са тъмнозелени, а отдолу възсиво пухести. Особено красива е дюлята, когато се отворят нейните едри бледорозови цветове. Тя цъфти, когато вече са прецъфтели всички наши овощни дървета. Но дваж по-красива става, когато едрите и лимоненожълти плодове, тежки понякога над 1–2 кг, грейнат като слънца по клоните. Заради красотата и още от най-стари времена хората се отнасяли с голяма любов към нея. Пък и сега често дюлята се отглежда само като дърво за украса. Нашият народ също обича дюлята. От стари времена всеки засаждал по някое и друго дръвче било в двора си, било в овощната градина. Значението на дюлята като плодно дърво нараснало с развитието на консервната индустрия. Днес учените са създали десетки сортове дюли, някои от които вече се отглеждат на големи площи и в нашата страна. Родина на дюлята е Азия. Там тя и сега се среща в диво състояние. Но нейните плодове са едри едва колкото орех и не могат да се ядат.   ЧЕРЕША   Отдавна слънчевите лъчи са превърнали снежната пелена в живителна влага. Само преспите, които се белеят тук-там на усойните места на планинските чукари, напомнят, че зимата скоро си е отишла. От ден на ден слънцето все по-дълго се застоява на хоризонта и залива земята с топли вълни. И сякаш вчера черешите стояха още някак грозно оголени, а днес вече целите са отрупани с цвят и безброй пчели кръжат около тях. Скоро цветчетата започват да вяхнат и белите им листчета като пеперудки политат към земята. Сгушени между развилите се вече листа от цветовете остават само на кичури „голишките“. Хранени от соковете на майчиното растение, те с дни едреят. След някоя и друга седмица, едва запъстрели, те вече привличат малките палавници. А после, някъде от средата на май, та чак до началото на юли, едни след други се появяват черешите от сортовете Единадесети май, Пловдивска ранна, Ранна черна едра, Старозагорска едра хрущялка, Ръждавичка белвица, Черна осмарска, Дроганова жълта, Наполеон, Силистренска и др. Винаги ли е имало такова изобилие и толкова различни по вкус и сочност, по сладост и аромат череши? Из дъбравите и букаците у нас често се срещат дървета, които на височина не отстъпват на околните дъбове и буки. Но по тъмносивата кора на по-младите им клони е лесно да се разбере, че това са добре познатите на всички черешови дървета. Да, истински червени череши. И листата им са същите, със същите две едри червени жлези в горната част на дръжката. И цветовете им не се различават от цветовете на питомната череша. Те също имат петделна зелена или червеникава чашка, чиито листчета са обърнати назад, с 5 бели венчелистчета, с много тичинки и с един плодник. Само плодовете им са по-дребни. Дори най-едрите не са по-големи от грахово зърно. А и обикновено са силно горчиви, но се срещат дървета с приятно сладко-кисели и силно ароматни плодове. Тези череши сами растат в горите. Те са диви. От тях е произлязла културната череша. Никой не знае обаче кога и къде за пръв път хората са започнали да отглеждат дивата череша и са я превърнали в културно растение. Защото диви череши растат из горите на цяла Средна и Южна Европа и в много страни на Азия.   ВИШНЯ   Въпреки че по външен вид вишните приличат много на черешите, те не са така приятни за ядене. Вишните съдържат дори повече захари от ябълките, крушите, прасковите и дините; не отстъпват по захарност и на най-сладките череши. Защо тогава са така кисели и тръпчиви? Вишните съдържат 2–3 пъти повече плодови киселини и около 4 пъти повече дъбилни вещества от черешите. Тъкмо те им придават този вкус. Но затова пък от вишните могат да се приготвят чудесни сиропи, сокове, сладка, конфитюри и желета. Интересна е нейната история. Дълго време ботаниците търсили да я открият някъде сред дивите растения. Но усилията им оставали напразни. Едва преди 5 години бе изяснено защо тя е позната само като културно растение. И у нас по каменливите баири и по синорите се среща храст, който твърде много прилича на вишнята. Нарича се дива храстовидна вишня или лесостепна вишня. Плодовете на тази дива вишня са дребни, червени и много кисели, а понякога и тръпчиви. Освен чрез семена дивата храстовидна вишня се размножава и чрез многобройни коренови издънки, както върбата. И ето, учените решили да опрашат цветовете на тази дива вишня с цветен прашец от цветовете на културната череша. Когато прибрали получените плодове и на следващата година засадили костилките им, от тях израснали дръвчета, които почти по нищо не се различавали от културната вишня. Очевидно това отдавна се е случило по естествен път и в дивата природа, без намесата на човека. Досега са създадени само около 300 сорта вишни. Едни от тях израстват едри като череши, други приличат на същински храсти. Различни са и плодовете им по вкус и аромат, по сочност и сладост. Но всички се делят на две главни групи: морели, чиито плодове са с червен и кисел сок, и аморели, плодовете на които съдържат неоцветен и слабо кисел сок. Най-вкусни от всички са обаче вишнапите. Те са получени от кръстосването на вишня и череша и са събрали най-добрите качества на техните плодове.   ПРАСКОВА   Сладкият сок на прасковите, примесен често с лека киселинка или слаба горчивинка, нежното им месо и несравнимият им аромат, привлекателният им външен вид ги нареждат на едно от първите места сред най-желаните и обичани от всички плодове. Те съдържат много захари и са ценни като храна. Богати са на витамини и на минер

  Мичио Каку Паралелни светове     От векове мистици, мечтатели и математици са се питали дали съществуват паралелни светове. Може ли цяла една вселена да съществува едновременно с нашата, почти на една ръка разстояние, но отделена от неизмерима пропаст отвъд човешкото познание? Може ли врати или портали да свързват нашия свят с техния? През последните пет години стъписващи открития превърнаха паралелните светове в централна тема на космологията. Революционната идея, наречена „М-теория“ — водещ кандидат за „теорията на всичкото“ — описва вселената като мехур, който се носи в много по-голямо многоизмерно пространство. М-теорията предрича, че нашата вселена-мехур може би съществува едновременно с други в „мултивселена“ на вселените. Написана увлекателно, на достъпен език, „Паралелни светове“ представлява завладяващ, напредничав поглед във вълнуващите възможности, които ни предлагат последните научни разкрития в космологията.       На моята любима съпруга Шизу      

                                                               БУРЯ

 

          

Седях на клона и гледах идващият облак според мен щеше да има огромна буря за това реших да сляза долу слезнах набързо и се отправих към най близкия бункер които бе доста близо и бързо го намерих почуках на вратата

-добър ден може ли да влезна ако може разбира се  -казах аз

-заповяданите това е обществен подслон –каза той

-благодаря казах аз и престъпих прага на масивната метална врата 

Вътре ме постресна една  музика това бе заведение тоест ресторант ресторанта бе пълен с хора до горе  аз седнах до най близкото место и се отпуснах скоро дойде сервитьора и попита

-добър вечер какво ще пиете или ако не пиете кажете –каза тя

-една водка с кола –казах аз

Скоро ми донесоха питието и аз отпих от него и се замислих

Да бъдеш на тези времена беден бе смъртоносно след тези огромни промени които настъпиха с тази избуяла огромна растителност и след тези внезапни бури  които скоро взеха да настъпват и бяха способни да отнасят всеки човек които не бе добре защитен дори при по силни бури цели местности се опразваха тоест всичката растителност изчезваше за секунди но скоро тази свободна местност набързо израстваше и пак запълваше дупката която отваряше в растителния облик на планетата а тя планетата бе цялата в гора скоро започнаха да изникват малки заведения на земята които бяха длъжни да приемат закъсали хора при всякакъв случаи .

Той отпи отново от питието погледа навсякъде хората се веселяха никои не мислеше за бурите и за промените в климата  те просто си пиеха и се веселяха а той се замисляше за всичко за това как с годините климата на земята се бе променил толкова че скоро навсякъде имаше буйна растителност която колкото да унищожаваха или кастреха скоро пак настъпваше и скоро толкова се ускори растежа че не успяваха да се защитят и скоро градовете бяха обрасли с растения и дървета

Войната скоро бе загубена градовете западнаха бяха зарязани и всичките градове преминаха в земята тоест отдолу  под нея много хора се заселиха по огромните дървета

Които предлагаха плодовете си за храна и огромните стебла за домове на тях и в тях

Така дори той си бе направил огромна къща на клоните на едно огромно дърво но досега му бе разрушавано много пъти но той не се ядосваше хората му помагаха и той отново си правеше огромно имение на клоните но той започна да се замисля защо да се мъчи така   всеки път бе му омръзнал знаеше за много хора които бяха зарязали това строене горе и започваха да дълбаят самото огромно дърво с диаметър най малко 10 метра и повече дърветата бяха станали огромни изглежда радиацията им действаше на скоростта на растежа и те хем бързо растяха хем ставаха огромни а и при наводненията и при бурите младите фиданки и слаби биваха задушавани и изкоренявани от бурите  и прииждащите на цикли речни морски вълни

И всичко това бе започнало с един малък конфликт между двете най велики нации на планетата преди 100 години двете държави по воюваха първо с конвенционални  средства и след това започнаха да си пускат биологични оръжия и накрая ядрени с няколко удара взаимно там където бяха държавите им сега бе гора и нямаше абсолютно никои и до днес след толкова години там радиацията бе смъртоносна хората по планетата не пострадаха но постепенно радиационния фон на планетата се повиши и с комбинацията от биологичните оръжия растенията подивяха станаха много агресивни и растяха като за световно и скоро хората загубиха войната с растенията хора се бяха или закопали в дълбоки и бетонирани градове под земята или се качиха по дърветата и клоните но с тези внезапни бури много хора започнаха наскоро да дълбаят стволовете отвътре и да си парват  малки и удобни жилища а корените на дърветата ги задържаха и при най силните бури дори растението оставаше абсолютно здраво започваха да се превръщат като нявгашните животни живущи някога по дърветата  хората започваха да се приспособяват но имаше и такива които бяха по подземните укрития и градове които дори грам не си бяха променили възгледите и мисленето пак имаше конфликти пак се мъчеха да унищожат околната среда и пак се опитваха да експлоатират планетата но не успяваха защото планетата се бе променила а те не те си бяха същите правеха пътища изсичаха дървета рушаха еко системи и крадяха от благата на планетата гори правеха пожари но заради честите дъждове и бързата регенерация на растенията те не можеха да нанесат големи рани имаше възгледи да се използва ядрени и неутрони оръжия за да се спрат растенията  и да се върнат по градовете над земята но за сега нямаха много привърженици защото по подземните градове хората се веселяха и купонясваха имаше много храна добивана от растенията и специалните хидропони оранжерии  които хранеха градовете но главното население постепенно се преселваше по огромните гори и дървета строяха си огромни и хубави жилища по клоните биваха разрушавани но те отново бяха строени с помощта на всички хората горе си помагаха много  .

Питието свърши това му прекъсна мислите почуди се да си поръча ли още едно се отказа бе опасно бурята сигурно се бе развилняла и скоро нямаше да свърши но ако бе пиян щеше да му е застрашен живота при прибирането за това просто седеше и продължи да  мисли  .Да планетата се бе променила много за тези 110 години от промяната насам той бе роден на едно малко ранчо на едно хубаво дърво бе доживял до сега и сега бе на 20 години бе млад  и неопитен бе работел като общ работник също като пазач бе гледал деца но сега се чудеше какво да прави имаше възможност да се запише я да стане полицаи или войник в някакъв град под земята или просто да си направи своя ферма на някое дърво и да добива плодове и да ги обработва и да търгува с тях можеше да направи малка спиртоварна и да произвежда алкохол и да го продава на градовете това го блазнеше най много и навярно щеше да си направи малка и спретната ферма и щеше да си направи и спиртоварна но нямаше капитала нужен за казаните дестилаторът и другите нужни работи а фермата искаше много труд цял живот можеш да береш плодове по дърветата и никога няма да ги обереш дървото по принцип бе огромно и имаше толкова много плод а и бе толкова трудно брането на плодове а и бе много опасно най лесно бе да събираш плода паднал по земята съборен от бурите и вятъра а долу бе пълно с плодове които бяха или цели или гниеха но бяха идеални за производство на алкохол само да имаш скъпата инсталация  .Той се ослуша на вън блъскаха огромни стихии чуваше се колосални звуци на чупене на клони и  дървета

Той пак се замисли да не си ли поръча нещо но знаеше че няма много пари и не искаше да се отпуска а тук  всичко бе скъпо много  не бе като горе където имаше в изобилие вино и ракия имаше и жени готови на всичко само да ги защитиш от всеки всички а и най голямото нещо което искаха е да им осигуряваш добра храна ако е възможно от долу или добро месо от дивеча   но на него му бе омръзнало горе с приятелите си обикаляше вилите където можеше да се напиеш и да хапнеш пощи без пари или с малко пари виното бе най евтино и най лесно за приготвяне и навсякъде го даваха почти без пари ,Той помаха и сервитьорката дойде

-Да моля какво да бъде –попита тя

-дай ми кана вино и порция сирене и кашкавал  -каза той

Тя си тръгна и след малко му донесе голямо плато и още по голяма кана поне литър и половина вино  донесе му и хубава чаша и прибори той отпи от виното и му хареса бе силно и хубаво сигурно щеше да бъде скъпо но не чак колкото алкохола

Той имаше доста алкохол у тях която сигурно щеше да се разлети на някъде с къщата му която бе на родителите му за сега той живееш там но смяташе да си направи хубава ферма и хубава къща в някое дърво след бурята смяташе да се заеме с това но тези пари от къде щеше да намери за сега смяташе да прави вино и без това по цялата планета сега щеше да е пълно с окапали плодове от бурята дори той чуваше как падат плодовете над бункера .Чудеше до кога щеше да продължи той знаеше че има и огромни бури но имаше и малки за кратко но според  него тази бе голяма бяха казали по радиото че продължи кратко няколко часа и нямаше да разроши всичките къщи но се пак имаше такава възможност и бяха предупредили хората да търсят убежища и да не рискуват горе    той пи от виното докато свърши поръча втора бутилка и след като я изпи се чуди какво да прави ходи до тоалетната и се опитва да повърне че се бе омотал  излезна и чук как си коментираха че бурята била спряла и много хора излизаха

Той излезна през вратата и се насочи към неговото дърво качи се по стълбите които бяха малко поочупени но достатъчно да се качи без никакъв проблем качи се горе и си влезна в стаята майка му го видя но не му каза нищо тя знаеше че той е бил в укритието те си бяха останали у тях и се бяха скрили в една от стаите която бе закрепена с метал и най сигурната за такива бури там се спасяваха при невъзможност да се спасят навреме долу някъде и там по принцип държаха цените си  вещи и неща .Той влезна в стаята и посегна в хладилника си изкара месо и започна да го пече скоро миришеше чудесно направи някаква салата от  листата на едно дърво от която ставаше чудесна салата наля си чаша вино от тяхното и седна на масата наряза си малко хляб  и хапна на бързо пусна си телевизора и започна да слуша музика   взе телефона и набра номера на най близкия  си приятел 

-Здрасти Филипе ще дойдеш ли у нас да пипнем по едно вино ако е удобно че аз вече пих доста и искам да продължа ще дойдеш ли  -казах аз

-ок идвам колкото мога по бързо ще забера  и някои от твоите приятели  които поискат да дойдат да пийнем .-каза той

-я чакай да се обадя на Иван той ще дойде с сигурност ще го накарам и да донесе ракия –каза той на глас

-ало Иван  е  ще дойдеш ли у нас да направим едно малко парти –попита той

-да идвам Мимито е тук  и Христинчето също  ще ги докарам ще донеса и малко твърд алкохол имам хубаво уиски –каза той и затвори

-абе тоя много е тъб да бе казал какво да направя за да ги посрещнем тези мацки  -попита се сам той

-чакай да прибягам до близкото магазинче на отсрещното дърво да взема малко безалкохолни и нещо сладко за мацките  -си каза той

Той потича по въжената стълба и бе при малкото магазинче на комшиите  вътре имаше едно хубаво момиче и магазинерката изчака да си купи нужното и застана пред магазинерката

-Здрасти Мими дай някакво безалкохолно лимонада става една кутия сладки и   някакъв шоколад дай и малко бонбони  -каза той

Тя му даде поръчката той плати с кредитна карта на родителите и взе покупките се обърна да излиза .

-Стефан е приятно прекарване –каза магазинерката

-мерси и на теб същото ако искаш можеш да минеш у нас след работа да пийнеш по вино –каза Стефан

Прибра се бързо и започна да реди масата приготви още салата и изкара от хладилника салам и го наряза в малки чинии масата бе добре отрупана той си сипа лимонада и пи една чаша на екс след това си сипа вино и пак пи от нея изпи я на един дъх 

На вратата се почука той отвори бе Филип и още двама негови приятелю  Валентин и Марин брат му  те влезнаха без да си кажат нещо

-Фило да ти сипа ли вино или ще чакаш  Иван да донесе питиета с по твърд характер –казах аз

-абе една чаша няма да ми обърка работата –каза той

-добре да ти сипа тогава за вас винце –попитах

-да аз искам –каза Вало

-и на мен същото- каза Марин

-добре ето ви чаши  -казах аз и им дадох чаши от рафта които бе наблизо

Сипах им вино и седнах на масата те също седнаха и се отпуснаха станах и им сложих вилици и пак седнах  те взеха вилиците и опитаха от мезето

-Бурята не бе голяма изкарахме късмет сега стаята можеше да я няма  а аз щях да се напия с евтино вино в бункера и не знам къде щях да спя някъде на палатка на някои клон и без никакво удобство –казах аз

-да бе голям късмет за тази година бе третата огромна буря омръзна ми да строим къщи и да ни ги роши постоянно направо ми писна –каза вало

-да бе стига със това рушене аз като си избера дърво а съм си набелязал горе в пети район има огромни и свободни дървета мисля там да си направя една хубава ферма и всичко ще е с метал и ще имам хубав дом в самото дърво мисля скоро да почна да дълбая дървото но трябва да събера малко пари ще направя малко вино от новата реколта и ще я продам долу в града и като взема парите ще си купа дестилационна уредба ще правя голямо количество уиски и ще събирам плод от дървото и ще го продавам на градът и така ще се о деля от нас ще ми идвате ли нагости ще направя една стаи я  като кръчма и ще се събираме там  -попитах

-ма разбира се аз ти обещавам че ще дойда и да ти помогна за издълбаването на стаите в дървото ще падне работа трябва да намерим някоя електрическа резачка –каза Валката

- а ние имаме ще донеса и аз ще помогна така скоро ще печем на скарата –каза Филип

-абе направо умирам от мерак и желание –казах аз

На вратата се почука и аз отворих бе Иван с мацките здрависахме се и те седнаха на масата

-донесох 5 литра уиски направихме го миналата година чудесна е –каза Иван

-мерси сядайте сядайте –казах аз

Налях на всички по уиски и отпихме  бе чудесно меко и с готин аромат

-абе Иван е от кво свари бе  -попитах

-от круши изкарах чист спирт 95 градуса и с есенция от аптеката и ето ви чудесно уиски  направих и коняк а също и малко джин той най скъпо се купува долу но аз си го запазих уискито бе доста и продадох изкарахме много пари долу се лее като вода и се купува нон  стоп долу само купони и нищо друго яки оргии правят там оп  да извиняват дамите абе яко е а дискотеките с хаос музика са чудесни оня ден бях голям купон до сутринта бяхме там яко бе –каза той на нас

-абе Иване зарежи дискотеките долу дай да пием и ако се напием достатъчно може и да идем да видим аз не съм ходил до сега но съм чувал приказки казах аз на момчетата и момичетата 

-да бе наздраво  –казаха всички в един глас

-и така момичета как сте доволни ли сте от яденето и  пиенето искате ли нещо –попитах аз

-ами чудесно ако имаше малко музика щеше да бъде чудесно мезетата ви са чудесни благодарим много –каза мимито

-а за мен и така ми е добре няма проблем мезетата ви са хубави ако може да ми сипете малко лимонада -каза Христина    

 -имате ги момичета само се забавлявайте че вече съм ви минал с много вино  -казах аз и им сипах безалкохолно и пуснах хубава чалга песента бе палатка на Илиян и Константин    

Песента бе чудесна момичетата станаха да танцуват и аз взех да денсам  с тях

Купона бе добър и ние се веселяхме чудесно всеки се слагаше на мадамите но аз хванах Мимито и на края на купона ние бяхме в моята стая а всички се бяха събрали в кухнята

Чукахме се яко и след като повърнах отново се присъединихме при другите

-абе в а толкова те чакахме да идем на дискотека долу в града всички искаме –Вало

О кей да тръгваме всички излезнах ме и по пътеките по въздушните стълби бързо се озовахме до стълбите които ни озоваха до входа на града

Почукахме на масивна метална врата и след като отвориха влезнахме в предверието на града а той бе се по надолу стъпало след стъпало къща до къща и заведение до заведение там навсякъде имаше движещи се хора градът бе огромен и се казваше Пловдив и бе част от едновремешното минало хората дори не се бяха променили за толкова време бяха същите ние тръгнахме по улицата и скоро стигнахме до малка спирка където ни качи малка кола такси което ни закара до нужното място до дискотеката Хали Гали  скоро бяхме пред нея от пред бяха двама идиоти бодигардове и те след като платихме входа ни пуснаха веднага а дискотеката бе в самата стена и бе огромна тя бе огромен дансинг и навсякъде в кръг бяха накацали маси и сепарета навсякъде бе пълно влезнахме и си намерихме маса където се настанихме всички скоро дойде  сервитьорката поръчахме няколко бутилки от евтината ракия и скоро бяхме на дансинга  аз скоро станах да денсам и бързо се развилнях и мадамите ме заобиколиха не ми позволяваха да напусна дори да пия питие купона бе голям

Пиенето вървеше дори поръчахме няколко бурета с вино и пихме от евтиното вино но купона бе в разгара скоро всички бяхме пияни дори ни предупредиха че ако продължаваме така ще ни изгонят а на нас не ни пукаше донесохме всичките и накрая на сутринта ни изгониха едва се прибрахме на моето дърво скоро всички  след това се разотидоха дори мадамите и се разбрахме че пак ще се съберем някои ден

На сутринта бях скапан и ме болеше главата пих хапче и скоро тя ми отмина отидох на моето място като започнах с наръчните ми инструменти  като се сетих за приятеля с  електрическия трион и го повиках да го донесе той го донесе и започнахме да дълбаем сменяхме се постоянно и на края на деня стаята бе готова тя бе поне два метра висока и четири широка абе 16 квадрата и бе абсолютно празна направихме стълби за нагоре и част от прохода за бъдещата стая   бе много късно разотидохме се събрахме се у нас да празнуваме стаята и цяла нощ пихме евтино вино на сутринта пак  ме болеше главата но пих хапчета зял ден мъкнех бидони и бъчви и започнах да събирам плод вало дойде и сабира с мен вечерта имах няколко десетки бидона и всичко бе сплескано а бе топло за няколко дена щеше да ферментира и скоро щях да имам стотици кила вино а също и много пари на другия ден пак събирах пак пълних съдове 30 дена събирах съдовете бяха много според мен едно 10 тона вино щях да имам плодовете на дървото на земята свършиха  още 30 дена събирах от околните но бе голямо разкарване а брането на пресни плодове бе трудна и отморителна работа за това не се занимавах

Бях чел много книги и за това ми дойде на главата как да измисля летяща количка и скоро я бях конструирал скоро намерих матиралите и  след месец тя бе пред мен и  се надуваше с въздух и се нагряваше газта и по този начин зависимост от кубиците  въздух толкова бяха килограмите прототипът имаше форма на гума за кола която някога използваха и бе пълна с 5 кубика въздух пробвах системата и скоро с специален вентил аз регулирах температурата и по този начин дигнах 5 кила а това бе доста като се има предвид зора да дигаш огромните чували и да ги носиш на дървото бе много трудоемко и изискваше много време  а с този малък и монолитен апарат  се вършеше идеалната работа и не се искаше да го носиш тя машината свърваше тази работа направих няколко такива машини и скоро толкова си улесних работата че и от далече събирах плод и постоянно увеличавах количеството на материала и скоро имах над 25  тона и постоянно растеше количеството изминаха още месеци и аз имах и вино и вадех още за сега имах над 15000 литра вино и едва намирахме съдове но успявахме по някакъв начин а и при нужда и заявка на някое заведение пращах вино

Аз взех да се занимавам с един компютър как да направя софтуер които да направи пол у  интелигентно летящото ми средство с две думи летящата количка която бях направил да може да събира плодове сама с раздрусване  или с утра звук с утра звук пръскаше плодовете но раздрусване постепенно се пълнеше и като се напълни ми носеше директно на моето дърво и направо в касата и съдът се пълнеше равномерно и с постоянна скорост  аз толкова напреднах в материала че вече имах хиляди левове имах работници там където бяха съдовете тоест наложи се да преместя на отделно дърво че нашите  нямаха място и  съдовете бяха пълнени автоматично цикълът бе затворен аз се заех с обзавеждането на дървото си имах хора които ми помагаха давах им вино и те помагаха с удоволствие давах и пари всичко вървеше чудесно направих втори етаж направих и трети направих и четвърти построих дискотека имах огромна кухня имах цял етаж които бе хладилник имах и супер добри удобства  станах много богат правех купони пуснах машините за Продан като ги произвеждах скоро започнах да мисля за проект космически кораб

Скоро имах огромни количества пари имах работници които ми помагаха в конструиране имахме книги и литература и скоро първата ракета с първия        спътник бе изстрелян аз  получих достъп до другите спътници и получих толкова информация че системата ми едва се спарваше намерихме стари компютри и скоро ги свързахме и системата за управление бе адекватна за момента и получих голям достъп главно от системите на компютрите и управлението им  скоро всичко действаше перфектно и аз командвах всичките системи насочих ресурсите за контрол на полетите и скоро корабът които излетя достигна до международната станция а там изненада имаше се още хора и то живи които се свързаха с моите системи и поискаха помощ те ми обясниха че благодарение на експерименталните лаборатории бяха успели да се запазят бяха остарели много но се пак бяха живи и аз ги свалих всичките 10 човека на раба на моята възможност но те се приземиха чудесно и абсолютно здрави и то в абсолютна сила и характер ходеха  чудесно не бяха изгубели калций и бяха толкова запазени че човешките създания бяха горди с тях  .