Страхил и неговият спътник бързаха по бул. Васил Левски и свиреха с клаксона в опит да настигнат червената кола, която бяха видели пред себе си. Тя обаче вече се беше изгубила някъде напред и вероятно беше завила по Дондуков. Който и да я караше, изглежда също се насочваше към предполагаемото място на катастрофата на самолета.

Младежът си даде сметка, че може и да не е добра идея да отиват натам. Каквото и да беше причинило изчезването на всички хора, вероятно можеше да се случи и на тях и нещо му подсказваше, че приближаването на взривилия се самолет не беше безопасно. Унесен в такива мисли младежът беше приближил моста Чавдар. Някъде отвъд него се виеше гъст черен дим, което показваше, че катастрофата действително в този район. Червената кола също беше спряла наблизо, а до нея стоеше млада жена и им махаше. Изглеждаше уплашено.

Страхил спря автомобила близо до нея и изскочи от него почти едновременно с непознатия си спътник. Момичето ги изгледа притеснено, видя пистолета в ръката на спътника му и попита с тревожен глас:

– Хей, знаете ли какво се е случило тук?

– Почакай, малката, първо ти ще отваряш на въпросите – непознатият беше насочил пистолета си към нея. Момичето заотстъпва.

Страхил размаха ръце и се опита да застане между тях:

– Чакайте бе хора! Стига с тези пистолети … – последното беше предназначено за доскорошния му спътник. Той обаче го изгледа с още по-голямо недоверие и извика:

– Какво? Нали не беше от тях?

– Няма никакви тях! Или и да има, това не сме ние тука.

– От къде знаеш?

– Ще ми обясните ли какво става тук и защо ме заплашвате с оръжие? – момичето беше пребледняло. Страхил се опита да я успокои:

– Успокойте се, той прави така с всички.

– Ама, разбира се, аз съм виновен. Хей, малката, защо не го попиташ от къде е взел хубавата си, лъскава кола? Само че няма да ти отговори, защото я е откраднал …

Страхил сведе поглед към земята.

– Вярно ли е? – попита момичето.

Младежът не каза нищо. Тя започна да вика:

– Страхотно, вие сте някакви бандити! Този ден не можеше да продължи по-ужасно!

В този момент беше прекъсната от вторична експлозия откъм разбилия се самолет. Тримата се обърнаха натам. Намираха се в началото на моста Чавдар и едва сега Страхил имаше възможност да огледа по-добре самолета. Или поне това, което беше останало от него. По цялата железопътна линия и околните улици бяха разпръснати части от крила, двигатели и други парчета. Доколкото можеше да види, не се различаваха човешки тела. Зачуди се кое трябва да го притеснява повече – вероятността всички на борда да са загинали или това, че самолетът може да е летял абсолютно празен, без нито един човек в него. Също като автомобилите. Също като преобърнатия автобус. Момичето наруши мълчанието:

– Аз точно си правех закуска у нас, когато изведнъж усетих нещо странно. Сякаш всичко по улиците навън притихна за момент. След това започнаха катастрофите. Излязох на балкона и видях, че повечето коли на улицата са се сблъскали помежду си или в околните сгради. Беше ужасно. Не съм виждала нищо такова, преди. Слязох да помогна на пострадалите, когато установих, че наоколо няма никакви хора. После самолетът падна и реших да дойда бързо и да разбера какво става. По пътя не видях нито един човек, освен вас.

– Да и ние не видяхме други хора.