ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

 

КАТОРЖНИК

 

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Първият изстрел му разби веригата и за пръв път от над двадесет години

то напусна утъпкания коловоз, вряза се, къртейки парчета бетон, в дърветата

и започна бавно да се обръща на място, стоварвайки с пращене широкото си

чело върху храстите, отблъсквайки от себе си тръпнещите дървета. И когато

се показа необятната мръсна кърма с люлеещи се на ръждясалите нитове

железни листи, Зеф акуратно и точно, така, че пази боже, да не улучи

реактора, заби фугасен заряд в двигателя - в мускулите, в сухожилията в

нервните възли - и то закънтя с железен глас, изхвърли от вътрешностите си

кълбо нажежен дим и спря завинаги; но нещо още живееше в нечистите

бронирани недра, някакви оцелели нерви продължаваха да изпращат безсмислени

сигнали, продължаваха да се включват и веднага да се изключват аварийните

системи, съскаха, плюеха пяна, то цялото още отпуснато трепереше, едва-едва

дращеше с оцелялата верига; страшно и безсмислено, като коремче на смачкана

оса, се вдигаше и спускаше над издъхващия дракон олющената решетеста тръба

на ракетната установка. Няколко секунди Зеф погледа тази агония, после се

обърна и тръгна към гората, влачейки гранатохвъргачката за ремъка. Максим и

Вепър тръгнаха след него и излязоха на тиха полянка, която Зеф сигурно си

беше набелязал още на идване; легнаха в тревата и Зеф каза:

- Дай да изпушим по една.

Той сви цигара на едноръкия, даде му огънче и сам запали. Максим

лежеше, опрял брадичка върху ръцете си и между редките дървета гледаше как

умира железният дракон - жално дрънчи с някакви последни зъбчатки и със

свирене изпуска от раздраните си вътрешности струи радиоактивна пара.

- Така и само така - каза Зеф с поучителен тон. - А ако правиш

другояче, ще ти откъсна ушите.

- Защо? - попита Максим. - Аз исках да го спра.

- Затова - отговори Зеф, - защото гранатата можеше да рикошира в

ракетата и тогава отиваме на кино.

- Аз целех веригата.

- А трябва да целиш кърмата - каза Зеф и смукна дим. - И въобще докато

си новак, не се пъхай никъде пръв. Освен ако аз те помоля. Разбра ли?

- Разбрах - каза Максим.

Всички тия тънкости в опита на Зеф не го интересуваха. И самият Зеф не

го интересуваше особено. Интересуваше го Вепър. Но той, както винаги,

равнодушно мълчеше, опрял протезата си върху издрания корпус на

минотърсача. Всичко беше както обикновено. И всичко беше не така, както се

искаше на Максим.

Когато преди седмица новопристигналите каторжници бяха строени пред

бараките, Зеф направо отиде при Максим и го взе в своя сто и четиринадесети

сапьорски отряд. Максим се зарадва. Той веднага позна това огнено брадище и

квадратната набита фигура; беше му приятно, че са го познали в тази душна

карирана тълпа, където всеки плюеше на всички и никой от никого не се

интересуваше. Освен това Максим имаше всички основания да предполага, че

Зеф - бившият знаменит психиатър Аллу Зеф, образован и интелигентен човек,

не като полууглавната сбирщина, с която беше натъпкан арестантският вагон -

някак си е свързан със съпротивата. А когато Зеф го заведе в бараката и му

посочи място на наровете до едноръкия Вепър, Максим реши, че съдбата му

окончателно се е определила. Но скоро разбра, че греши. Вепър не пожела да

разговаря. Той изслуша бързия тих разказ на Максим за съдбата на групата,

за процеса, неопределено през прозявка промърмори: "Какви ли не работи

стават...", легна и се обърна на другата страна. Максим се почувствува

измамен и тогава на нара се качи Зеф. "Добре се наплюсках преди малко." -

съобщи той на Максим и без всякакъв преход започна нахално и с примитивна

натрапчивост да измъква от него имена и явки. Може би някога да е бил

знаменит учен, образован и интелигентен човек, може би и дори сигурно имаше

някакво отношение към съпротивата, но сега той правеше впечатление на

обикновен сит провокатор, който от нямане какво да прави е решил преди

лягане да обработи глупавия новак. Максим не без труд се отърва от него, а

когато Зеф изведнъж сито и доволно захърка, той още дълго лежа с отворени

очи, спомняйки си колко пъти са го лъгали тук хората и обстоятелствата.

Нервите му вече не издържаха. Той си спомни процеса, явно подготвен

още преди групата да получи заповед за нападение на кулата; писмените

доноси на някаква гадина, която знаеше за групата всичко и може би дори

беше неин член; филма, заснет от кулата по време на нападението, и своя

срам, когато на екрана видя себе си стрелящ с автомат по прожекторите,

осветяващи сцената на този страшен спектакъл... В плътно затворената барака

беше отвратително задушно, хапеха паразити, възпитуемите бълнуваха, а в

отсрещния ъгъл при светлината на саморъчна свещ няколко углавници хвърляха

карти и дрезгаво крещяха един към друг.

А на другия ден гората също измами Максим. Тук не можеше да се стъпи,

без да се натъкне на желязо - на мъртво ръждясало желязо; на тайно,

мърдащо, целещо се желязо, готово всяка минута да убива; на движещо се

желязо, сляпо и тъпо орящо останките от пътищата. Земята и тревата дъхаха

на ръжда, в дъната на овразите се събираха радиоактивни локви, птиците не

пееха, а пресипнало стенеха като в предсмъртна мъка, нямаше животни, нямаше

дори горска тишина - ту отляво, ту отдясно гърмяха и кънтяха взривове,

между клоните се кълбеше сивкав дим, а поривите на вятъра донасяха рев на

износени двигатели...

И така тръгна: ден-нощ, ден-нощ. През деня отиваха в гората, която

всъщност беше някогашен укрепен район. Буквално бе натъпкана с автоматични

бойни устройства, бронеколи, самоходни балисти, ракети на вериги,

огнепръскачки, газохвъргачки - и всичко това не беше умряло за повече от

двадесет години, продължаваше да живее своя ненужен механичен живот,

продължаваше да се цели, насочва, да изригва олово, огън, смърт, и всичко

това трябваше да бъде задушено, взривено, убито, за да се разчисти трасето

за строеж на нови кули. А нощем Вепър продължаваше да мълчи, Зеф отново и

отново досаждаше на Максим с разпити и биваше ту праволинеен до глупост, ту

невероятно хитроумен и ловък. И имаше груба храна, и звучаха странните

песни на каторжниците, и легионерите биеха някого по лицето, и два пъти на

ден всички в бараките и в гората се гърчеха от лъчеви удари, а вятърът

люлееше обесени бегълци... Ден-нощ, ден-нощ... Освиенцим, лагер за

унищожение. Фашизъм.

- Защо искахте да го спрете? - изведнъж попита Вепър.

Максим бързо седна. Това беше първият въпрос, който му задаваше

едноръкият.

- Исках да видя как е устроен.

- Да не смятате да бягате?

Максим хвърли поглед към Зеф и каза:

- Е, не, защо? Все пак бойна машина...

- А за какво ви е притрябвала бойна машина? - попита Вепър. Държеше се

така, сякаш рижият провокатор отсъствуваше.

- Не знам - произнесе Максим. - Над това още трябва да се помисли.

Много такива ли има тук?

- Много - намеси се рижият провокатор. - И машини има много, и глупаци

достатъчно... - той се прозина. - Колко пъти вече се опитваха. Пъхнат се

вътре, поровят се, поровят се и се откажат. А един глупак - като тебе такъв

- взе че хвръкна във въздуха.

- Нищо, аз няма да хвръкна - студено каза Максим. - Тази машина не е

от сложните.

- А за какво ви е все пак? - попита едноръкият. Той пушеше, легнал по

гръб, хванал цигарата в изкуствените си пръсти. - Да речем, че я оправите.

После какво?

- Ще пробива през моста - каза Зеф и се изкиска.

- А защо не? - попита Максим.

Направо не знаеше как да се държи. Този рижият като че ли все пак не е

провокатор. Массаракш, какво изведнъж се лепнаха за него?

- Не можете да стигнете до моста - каза едноръкият.

- Трийсет и три пъти ще ви разстрелят по пътя. А и да стигнете, ще

видите, че мостът е вдигнат.

- А по дъното на реката?

- Реката е радиоактивна - каза Зеф и плю. - Ако беше човешка река,

нямаше да има нужда от никакви танкове. Преплувай я където искаш, бреговете

не се охраняват. - Той отново плю. - Впрочем, в такъв случай щяха да се

охраняват... Така че не размахвай ръце, младежо. Като си попаднал тук

задълго, приспособявай се. Ако се приспособиш, ще имаш работа. А ако не

слушаш възрастните, още днес може да се видиш със Световното Светило...

- Да се избяга не е трудно - каза Максим. - Аз мога да избягам още

сега, веднага...

- Я го виж ти! - възхити се Зеф.

- ... и ако имате намерение все така да си играете на конспирация... -

продължаваше Максим, като демонстративно се обръщаше само към Вепър, но Зеф

отново го прекъсна.

- Аз имам намерение да изпълня днешната норма- заяви той и стана. -

Иначе няма да ни дадат да плюскаме. Хайде!

Той тръгна напред, клатушкайки се между дърветата, а Максим попита

едноръкия:

- Нима и той е в съпротивата?

Едноръкият бързо го изгледа и отговори:

- Не, разбира се, как може!

Те тръгнаха подир Зеф, стараейки се да стъпват стъпка в стъпка. Максим

вървеше последен.

- За какво е тук тогава?

- За неправилно пресичане на улицата - отговори едноръкият и Максим

изгуби желание да разговаря повече.

Не бяха изминали и стотина крачки, когато Зеф изкомандува:

- Стой! - и работата започна.

- Легни! - закрещя Зеф.

Те се хвърлиха по лице върху земята, а дебелото дърво пред тях спротяжно скърцане се завъртя, подаде се тънко оръдейно дуло, което помръдна

наляво-надясно, прицелвайки се, после нещо забръмча, чу се щракане и от

черното дуло лениво изпълзя облаче жълтеникав дим.

- Мухлясал е - делово каза Зеф и пръв стана, отърсвайки панталоните

си.

Взривиха дървото с оръдието. После имаше минно поле, после хълм-капан

с картечница, която не беше мухлясала и дълго ги притискаше към земята,

трещейки така, че кънтеше цялата гора; после имаше истинска джунгла от

бодлива тел, едвам се промъкнаха, а когато все пак се промъкнаха, по тях

откриха огън някъде отгоре, всичко наоколо експлодираше и гореше. Максим

нищо не разбираше, едноръкият мълчаливо и спокойно лежеше по лице, а Зеф

стреляше с гранатохвъргачката по небето и изведнъж закрещя:

- Бегом след мен! - и те хукнаха, а там, където бяха току-що, избухна

пожар. Зеф сипеше страшни проклятия, едноръкият се подсмиваше. Навлязоха в

гъсталака, но изведнъж нещо засвири, засъска, между клоните се събраха

зелени облаци отровен газ и отново трябваше да се бяга, да се промъкват

през храстите, Зеф отново сипеше страшни проклятия, а едноръкият мъчително

повръщаше...

Най-сетне Зеф се измори и обяви почивка. Запалиха огън и Максим като

най-младши се зае с обеда - супа от консерви, която трябваше да се свари в

същото онова котле. Зеф и едноръкият - изпоцапани, изподрани - лежаха

наблизо и пушеха. Вепър изглеждаше съвсем измъчен, той беше вече стар и му

беше най-тежко.

- Не мога да си представя - каза Максим, - как така сме успели да

загубим войната при такова количество техника на квадратен метър.

-Какво значи "успели сме да загубим"? - възрази едноръкият. - Тази

война я загубиха всички. Спечелиха само Огненосните Творци.

- За съжаление малко хора разбират това - каза Максим, бъркайки

супата.

- Отвикнах вече от такива разговори - каза Зеф. - Тук при нас повече

чуваш: "Мълчи, възпитуем!" или "Броя до едно!"... Ей, момче, как те

викаха...

- Максим.

- Да бе, вярно. Ти, Мак, бъркай повече. Мисли му, ако загори.

Максим бъркаше. После Зеф заяви, че стига, няма вече сили да трае. В

пълно мълчание изядоха супата. Максим чувствуваше: нещо се е променило,

нещо ще бъде казано днес. Но след обяда едноръкият отново легна и заби

поглед в небето, а Зеф с нечленоразделно мърморене взе котлето и започна да

обира дъното с хлебна коричка.

- Да можеше да застреляме нещо... - мърмореше той. - Празен ми е

стомахът, като че ли не съм ял... само ми се събуди апетитът...

Чувствувайки се неловко, Максим се опита да почне разговор за

възможността да се ловува по тия места, но никой не подхвана. Едноръкият

лежеше със затворени очи, изглежда, че спеше, а Зеф изслуша до края

Максимовите съображения и само промърмори:

- Какъв лов, бе, всичко тук е мръсно, радиоактивно...

И също се просна по гръб.

Максим въздъхна, взе котлето и се помъкна към ручейчето наблизо.

Водата беше прозрачна, изглеждаше чиста и вкусна, така че на Максим му се

прииска да пийне и той загреба в шепа малко вода. Уви, котлето тук не

биваше да се мие, нямаше и смисъл да пие: ручейчето беше радиоактивно.

Максим приклекна, остави котлето до себе си и се замисли.

Отначало кой знае защо си спомни за Рада, как тя миеше съдовете след

ядене и никога не му позволяваше да й помага под нелепия предлог, че това е

женска работа. Спомни си, че тя го обича, и се почувствува горд, защото

досега нито една жена не беше го обичала. Много му се прииска да я види, но

веднага с крайна непоследователност си помисли - добре, че я няма. Тук не е

място за нея, не е място дори за най-лошите мъже, тук трябва да се докарат

двадесет хиляди киберчистачи, или може би просто тази гора трябва да се

анихилира заедно с цялото й съдържание и на нейно място да се отгледа нова

- весела или дори мрачна, но чиста.

После си спомни, че е заточен тук завинаги и се учуди на наивността на

онези, които го заточиха и, без да вземат от него никаква дума, си

въобразиха, че той доброволно ще живее тук и на всичко отгоре ще им помага

да прокарват през тая гора линията на лъчевите кули. В арестантския вагон

разправяха, че горите се простират на стотици километри на юг, а военна

техника се среща дори и в пустинята... "Не, тук няма да остана. Массаракш,

вчера аз събарях тези кули, а днес ще им разчиствам място, как пък не!

Стига ми! Така. Да изясним положението."

Няколко минути той изясняваше положението.

"Вепър ми няма доверие. На Зеф се доверява, на мен - не. А аз нямам

доверие на Зеф и, струва ми се, напразно. Сигурно изглеждам на Вепър също

така досадно-подозрителен, както ми изглежда Зеф. Е добре, Вепър не ми

вярва, значи отново съм сам. Мога, разбира се, да се надявам на среща с

Генерала или Копито, но това е твърде малко вероятно. Мога, разбира се, да

опитам да събера група от непознати, но - массаракш! - дай да бъдем честни

пред себе си: не ставам за такава работа. Засега не ставам. Прекалено съм

доверчив... Чакай, дай да си изясним задачата. Какво искам всъщност?"

Няколко минути той изясняваше задачата.

"Виж, ако Гай беше тук... Но Гай за наказание го пратиха в някаква

особена част със странно название. Да, по всяка вероятност ще трябва да

действувам сам... И непременно - танк! Тук има оръжие за сто армии...

Поизносено е, наистина, двайсет години са това, пък и е автоматично, но

трябва да опитам да го приспособя... Нима Вепър няма да ми повярва?" -

помисли той почти с отчаяние, взе котлето и затича обратно към огъня.

Зеф и Вепър не спяха; лежаха глава до глава и нещо тихо, но разпалено

спореха. Когато видя Максим, Зеф бързо каза: "Стига!" и стана. Вирна рижото

си брадище, опули очи и закрещя:

- Къде се влачиш бе, массаракш! Кой ти разреши да се отдалечаваш?

Трябва да работим, че няма да дадат плюскане, трийсет и три массаракша!

И тогава Максим побесня. Като че ли за пръв път в живота си той

изкрещя по човек с пълен глас:

- Ще ви вземат дяволите, Зеф! Вие не можете ли да мислите за друго,

освен за плюскане? Цял ден все това чувам от вас - плюскане, плюскане,

плюскане! На, изплюскайте моите консерви, като ви е примряло толкова!

Той блъсна котлето в земята, грабна раницата и започна да пъха ръце в

ремъците й. Приседналият от акустичния удар Зеф го гледаше поразен, после

издаде някакво бълбукане, хъркане, и се закиска така, че цялата гора

закънтя. Едноръкият му пригласяше - това се виждаше, но не можеше да се

чуе. Максим не издържа и също се засмя малко смутено.

- Массаракш! - изхърка накрая Зеф. - Това се казва гласище!... Не,

приятелю - обърна се той към Вепър - ти помни какво ти казах. Впрочем,

казах вече: стига... Стани! - закрещя той. - Напред, ако искате... хм... да

плюскате довечера.

И толкоз. Покрещяха, посмяха се, станаха сериозни и тръгнаха

по-нататък. Максим с ожесточение обезвреждаше мини, изкъртваше от гнездата

сдвоени картечници, отвинтваше бойните глави на зенитните ракети, стърчащи

от отворените люкове; отново имаше огън, съскащи струи сълзотворен газ,

отвратителна смрад от разлагащи се животински трупове, разстреляни от

автоматите. Бяха станали още по-мръсни, по-озлобени, по-окъсани, а Зеф

хъркаше към Максим:

- Напред, напред! Ако искаш да плюскаш - напред!

Едноръкият беше вече съвсем измъчен и едва се влачеше далеч зад тях,

опирайки се на минотърсача като на патерица...

За тези часове Зеф окончателно омръзна на Максим, който дори се

зарадва, когато червенобрадият изведнъж изрева и шумно потъна вдън земя.

Максим, бършейки потта от мръсното си чело с мръсния си ръкав, без бързане

се приближи и спря на ръба на мрачната тясна пукнатина, скрита в тревата.

Пукнатината беше дълбока, непрогледна, дъхаше на студ и влага, нищо не се

виждаше, чуваше се само някакво хрущене, дрънчене и неясни ругатни.

Накуцвайки, Вепър се приближи, също надникна вътре и попита:

- Той там ли е? Какво прави вътре?

- Зеф! - извика Максим и се наведе. - Къде сте, Зеф?

От пукнатината прокънтя:

- Слизайте тук! Скачайте, меко е...

Максим погледна към едноръкия, но той поклати глава:

- Не е за мен това - каза той. Скачайте вие, а аз после ще ви спусна

въже.

- Кой е тук? - изведнъж закрещя отвътре Зеф. - Ще стрелям, массаракш!

Максим седна на ръба на пукнатината, отблъсна се и скочи. Почти

веднага до колене затъна в някаква рохкава маса. Зеф беше някъде наблизо.

Максим затвори очи и няколко секунди поседя, привиквайки към тъмнината.

- Ела насам, Мак, тук има някой - изгърмя Зеф. - Вепър! Скачай!

Вепър отговори, че е уморен като куче и с удоволствие ще поседи горе.

- Както искаш - каза Зеф. - Но според мен това е Крепостта. После ще

съжаляваш...

Едноръкият отговори неясно, гласът му беше слаб; изглежда, пак му се

повдигаше, не му беше до крепостта. Максим отвори очи и се огледа. Седеше

върху купчина пръст в средата на дълъг коридор с грапави циментови стени.

Дупката в тавана беше или вентилационно отвърстие, или пробойна. Зеф стоеше

на двадесетина крачки от него и също се оглеждаше, като шареше с фенерчето

наоколо.

- Какво е това тук? - попита Максим.

- Че отде да знам? - свадливо отговори Зеф. - Може да е някакво

скривалище. А може да е Крепостта. Знаеш ли какво е това - Крепостта?

- Не - отговори Максим и започна да се смъква от купчината.

- Не знаеш... - разсеяно каза Зеф. Постоянно се оглеждаше, шареше с

фенерчето по стените. - Какво знаеш тогава... Массаракш, преди малко тук

имаше някой.

- Човек?

- Не знам. Промъкна се край стената и изчезна... А Крепостта,

приятелче, е такова нещо, че ние бихме могли за един ден да си свършим

цялата работа. А, стъпки...

Той клекна. Максим приклекна до него и видя верига от стъпки върху

праха до стената.

- Странни стъпки - каза той.

- Да, приятелче - Зеф се огледа. - Такива аз не съм виждал.

- Като че ли някой е вървял на юмруци - каза Максим, сви юмрук и го

отпечата до една от стъпките.

- Наистина прилича - с уважение призна Зеф и насочи фенерчето в

дълбочината на коридора. Там нещо слабо трептеше, отразяваше светлината -

завой или задънена стена. - Ще отидем ли да погледнем?

- Тихо - каза Максим. - Мълчете и не мърдайте.

Подземието беше пълно с влажна ватена тишина, но коридорът не беше

безжизнен. Някой там отпред - Максим не можеше да определи точно къде и на

какво разстояние - стоеше, притискайки се до стената; някой дребен,

излъчващ слаба и непозната миризма, който ги наблюдаваше и беше недоволен

от тяхното присъствие. Това беше нещо съвсем неизвестно и с неуловими

намерения.

- Непременно ли трябва да ходим там? - попита Максим.

- Добре би било.

- Защо?

- Трябва да видим - може би това все пак е Крепостта... Ако сме я

намерили, тогава, приятелю мой, всичко ще бъде съвсем друго. Аз не вярвам в

Крепостта, но щом разправят - откъде да знаеш... Не може пък всички да

лъжат...

- Там има някой - каза Максим. - Не мога да разбера кой.

- Нали? Хъм... Ако това е Крепостта, тук според легендите живеят или

останки от гарнизона... Седят, разбиращ ли, тук и не знаят, че войната е

свършила; те се обявили неутрални, разбираш ли, в разгара на войната.

затворили се и обещали, че ще взривят целия континент, ако някой се пъхне

при тях...

- А могат ли?

- Ако това е Крепостта, те могат всичко. Да-а... Нали горе през цялото

време има взривове, стрелба. Много е възможно те да смятат, че войната още

не е свършила. Някакъв принц или херцог бил командувал тук... Хубаво ще е

да се срещне човек с него, да си поприказваме...

Максим отново се вслуша.

- Не - каза той уверено. - Няма там нито принц, нито херцог. Това е

някакво животно, или... Не, не е животно... Или?

- Какво "или"?

- Вие казахте, че тук има или останки от гарнизона, или?...

- А-а, не, това са глупости, женски приказки... Сега ще видим.

Зеф зареди гранатохвъргачката, вдигна я и тръгна напред, като

осветяваше с фенерчето. Максим вървеше до него. Няколко минути вървяха по

коридора, после стигнаха до стена и завиха надясно.

- Вие много шумите - каза Максим. - Там става нещо, а вие така

сумтите...

- Че какво, да не дишам ли? - мигновено настръхна Зеф.

- И вашето фенерче ми пречи.

- Че как така пречи? Нали е тъмно?

- Аз виждам на тъмно - каза Максим, - а заради вашето фенерче нищо не

мога да различа... Дайте, аз ще тръгна напред, а вие стойте тук. Иначе нищо

няма да разберем.

- Е, както искаш - произнесе Зеф с необичайно несигурен глас.

Максим отново затвори очи, отдъхна си от несигурната светлина, приведе

се и тръгна покрай стената, като се стараеше да не вдига никакъв шум.

Неизвестният беше някъде наблизо, Максим се при ближаваше към него с

всяка крачка. Коридорът нямаше край. Отдясно се появиха врати, всички

железни и заключени. Имаше течение. Въздухът беше леко влажен, пълен с

миризма на мухъл и с миризмата на живия и топъл неизвестен. Отзад

предпазливо шумолеше Зеф, който се страхуваше и се боеше да не изостане.

Почувствувал това, Максим вътрешно се усмихна. Той се отвлече буквално за

секунда, но за тази секунда непознатият изчезна. Максим спря в недоумение.

Неизвестният току-що беше отпред, съвсем близо, а сега за миг сякаш се

разтвори във въздуха и също така мигновено се появи зад гърба, също съвсем

близо.

- Зеф! - повика Максим.

- Да! - кънтящо се обади рижебрадият.

Максим си представи как неизвестният стои между тях и върти глава в

посока към гласовете.

- Той е между нас - каза Максим. - Де не вземете да стреляте.

- Добре - каза Зеф след кратко мълчание. - Никакъв дявол не виждам.

Как изглежда той?

- Не знам - отговори Максим. - Мек е.

- Животно ли е?

- Не прилича.

- Нали каза, че виждаш на тъмно?

- Виждам, но не с очи! Помълчете малко.

- Не с очи... - промърмори Зеф и затихна.

Неизвестният постоя, пресече коридора, изчезна и след някое време

отново се появи отпред. И на него му е интересно, помисли си Максим. Той се

мъчеше да предизвика у себе си симпатия към това същество, но нещо пречеше

- може би неприятното съчетание на неживотински интелект с животинска

външност. Отново тръгна напред. Неизвестният отстъпваше, пазейки постоянна

дистанция.

- Какво става? - попита Зеф.

- Все същото - отговори Максим. - Може би той ни води нанякъде или ни

подмамва.

- Как мислиш, ще се справим ли?

- Той не се кани да ни напада. На него самия му е интересно.

Той замълча, защото неизвестният отново изчезна и в същия миг Максим

почувствува, че коридорът е свършил. Наоколо имаше голямо помещение. Все

пак беше прекалено тъмно; Максим почти нищо не виждаше. Чувствуваше

присъствието на метал, стъкло, ръжда, имаше и ток с високо напрежение.

Няколко секунди той стоя неподвижно, после се ориентира къде е ключът за

осветлението, посегна към него, но в този момент неизвестният се появи

отново. При това не беше сам. Придружаваше го втори - подобен, но не

абсолютно същият. Стояха до същата стена, до която и Максим; той чуваше

дишането им - беше често и влажно. Максим замря, надявайки се, че ще дойдат

по-близо, но те не дойдоха; тогава той с всички сили сви зениците си и

натисна ключа.

Изглежда веригата не беше в ред - лампите пламнаха само за част от

секундата, някъде с трясък изгърмяха предпазители и светлината отново

угасна, но Максим успя да види, че неизвестните същества са дребни, големи

колкото едро куче, стоят на четири крака, покрити са с тъмна козина и имат

големи тежки глави. Очите им не можа да види. Странните същества незабавно

изчезнах