Джо Холдеман
Вечната война
Уилям Мандела е само един обикновен войник, който отива там, където го изпратят. Спуска се в черни дупки и пропада в други пространства, където води сражения с враговете на човечеството — тауранците. През 2003 г.сл.р.Хр. той е редник, през 2020 — сержант, през 2380 — лейтенант, а в 2458 е вече майор. Губи крайници, получава нови в замяна и пак се връща на фронта. Междувременно, докато траят колапсаровите скокове, на Земята неусетно изминават десетки и дори стотици години. Когато си идва той открива че земните жители до един са станали… хомосексуалисти. Други поколения, други нрави… В един прекрасен ден го привикват, за да му съобщят, че войната е била всъщност недоразумение, което трябва да бъде забравено.
РЕДНИК МАНДЕЛА
1997 — 2007 г. сл. Р. Хр.
1.
— Тази вечер ще ви покажем осем безшумни начина на убийство.
Човекът, комуто принадлежаха тези думи, бе сержант, който не изглеждаше с повече от пет години по-възрастен от мен. Така че, ако изобщо някога бе убивал човек в бой, безшумно или по какъвто и да е друг способ, то би трябвало да го е извършил като пеленаче.
Вече знаех да убивам по осемдесет различни начина, повечето от които — доста шумни. Наместих гърба си на стола, възприех изражение на учтиво внимание и заспах с отворени очи. Същото сториха почти всички останали. Вече бяхме наясно, че лекциите след кльопачката никога не включваха важни неща.
Събуди ме лъчът на прожекционния апарат и тогава изгледах краткия филм за „осемте безшумни начина“. Някои от актьорите трябва да са били престъпници, наказани с промиване на мозъка, защото наистина ги убиваха.
След филма едно момиче от първия ред вдигна ръка. Сержантът кимна и тя се изправи, за да покаже и останалата част от себе си. Бе хубавка, но малко ячка в раменете и врата. Така изглежда всеки, който е мъкнал на гърба си тежката раница в продължение на два-три месеца.
— Сър — трябваше да се обръщаме към сержантите със „сър“ до края на обучението, — повечето от тези начини ми се струват… доста глупави.
— Например?
— Например да убиеш с удар в бъбреците с шанцов инструмент. Искам да кажа, кога _всъщност_ човек би останал само с шанцов инструмент, без оръжие или нож? И защо просто да не халосаш противника по главата?
— Може да носи каска — рече с основание сержантът.
— Освен това, тауранците навярно _изобщо_ нямат бъбреци.
Той повдигна рамене.
— Навярно нямат.
Беше 1997-ма и никой още не бе виждал жив тауранец; не бяха открити дори и частици от тауранец, по-големи от някой изпепелен хромозом.
— Химическият състав на телата им с сходен с нашия и трябва да приемем, че те също са сложно устроени създания. _Би трябвало_ да имат някаква слабост, уязвими места и вие ще трябва да ги откриете.
— Ето кое е най-важното — заби той пръст в екрана. — Осем престъпника бяха пожертвани заради вас, за да разберете как да убивате тауранците, независимо дали имате под ръка мегаватов лазер или проста дъска.
Момичето си седна, но не изглеждаше много убедено.
— Други въпроси?
Никой не вдигна ръка.
— О’кей. Ми-и-и-рно! — изправи се той залитайки и ни изгледа в очакване.
— Майната ви, сър!
— По-високо!
— МАЙНАТА ВИ, СЪР! — това бе един от не особено вдъхновяващите опити да се повдигне духа на войската.
— Така е по-добре! И не забравяйте — утре ученията са преди изгрев слънце. Кльопачката е в 03,30, проверката — в 04,00. Всеки, който остане в леглото след 03,40, губи една нашивка. Свободни сте.
Вдигнах ципа на комбинезона си и прецапах през снега до салона, за да се подкрепя с чаша соя и един фас. Пет-шест часа сън винаги са ми стигали, а и това бе единственото време, когато можех да остана насаме със себе си, поне за малко извън армията. Прегледах за няколко минути разпечатката на новините. Около Алдебаран преди четири години беше ликвидиран един кораб. Сформираше се наказателна флотилия, но щяха да й потрябват _още_ толкова години, за да стигне дотам. А дотогава тауранците щяха здраво да блокират всички възможни входно-изходни планети.
Когато се прибрах в спалното помещение, всички се бяха вмъкнали в чувалите и главното осветление бе угасено. Откакто се върнахме от двуседмичните учения на Луната, цялата рота едвам се влачеше. Метнах дрехите си в шкафчето, хвърлих едно око на списъка и разбрах, че койката ми бе номер 31. По дяволите, точно под отоплителя.
Възможно най-безшумно се промъкнах през завесата, за да не разбудя съседа си. Не видях кой беше, но и без това не давах пет пари. Мушнах се под одеялото.
— Закъсняваш, Мандела — и последва прозявка. Гласът принадлежеше на Роджърс.
— Извинявай, че те събудих — прошепнах аз.
— Няма за к’во — обърна се тя, гушна се и след като ме прегърна, потънах в нея. Беше топла и достатъчно мека.
Потупах я по бедрото почти по братски.
— Лека, Роджърс.
— Лека, жребецо — върна ми тя жеста, далеч по-целенасочено.
Защо става така, че човек винаги попада на уморени, когато е готов, и на възбудени, когато е каталясал? Нямаше как да не приема неизбежното.
2.
— До-о-о-бре, хайде сега дайте по-яко! Екипът на гредите! Мърдай, мърдай, размърдайте си задниците!
Към полунощ бе нахлул топъл въздушен фронт и снегът обърна на лапавица. Пермопластовата греда тежеше двеста и петдесет кила и бе дяволски трудно да се носи, дори и да не бе покрита с лед. Бяхме четирима, по двама от всеки край, стиснали пластмасовата греда с вдървените си пръсти. Партньор ми бе Роджърс.
— Пускай желязото! — извика типът зад мен; искаше да каже, че изтърва. Е, не беше желязо, но бе достатъчно тежко, за да ти строши крака. Всички пуснаха и отскочиха едновременно. Гредата ни обля целите с киша и кал.
— По дяволите, Петров! — рече Роджърс, — що не си се записал в Червения кръст или нещо подобно? Тая шибана работа не е чак толкоз тежка.
Повечето от момичетата използваха по-благоприличен език. Роджърс си бе една малка кучка.
— Добре, хайде, гредарите, размърдайте си задниците. Екипът на смоларите, следвайте ги!
Нашите двама смолари дотичаха, размятали кофите си с епоксидна смола.
— Почвай, Мандела, че чак топките ми замръзнаха.
— И моите — прибави момичето, повече с чувство, отколкото с логика.
— Едно, две, давай!
Вдигнахме гредата и се запрепъвахме към моста, който беше почти три четвърти готов. Втори взвод май щеше да ни изпревари. Не ми пукаше, но взводът, който първи свършеше, пръв щеше да се прибере. За останалите — още четири мили в калта и никаква почивка до кльопачка.
Поставихме гредата на мястото й, тя изтропа, после я застопорихме със скобите към вертикалните стълбове. Женската половина от смоларския екип захвана да я маже с лепилото, преди още да бе закрепена окончателно. Помагачите от другата страна я очакваха. Екипът, който отговаряше за настилката, киснеше в началото на моста. Всеки от тях бе вдигнал над главата си, досущ като чадър, парчета от лек, пресован пермопласт. Бяха сухи и чисти. Зачудих се на глас какво ли бяха сторили, за да заслужат това и Роджърс излезе с няколко цветисти, но съмнителни предположения.
Връщахме се за следващата греда, когато командващият (името му бе Дугълстийн, но му викахме „До-о-обре“) наду свирката и изрева:
— До-о-обре, момчета и момичета войници, десет минути. Можете да си ги изпафкате, ако имате с какво.
Той бръкна в джоба си и завъртя копчето, с което нагласяше отоплението на комбинезоните ни.
С Роджърс седнахме откъм нашия край на гредата и аз извадих кутията си за тютюн. Имах много марихуана, но ни бе наредено да не пушим „трева“ до вечерната кльопачка. Единственият тютюн, с който разполагах, бе фас от пурета, дълъг около три инча. Запалих го, като пазех завет с лицевата страна на кутията. След първите няколко дръпвания не беше чак толкова кофти. Роджърс също си дръпна, колкото да не ме обиди, но направи гримаса и ми го върна.
— Преди да те призоват във войската в университета ли беше?
— Да, тъкмо завърших физика. Гонех учителска диплома.
— Аз пък учех биология… — кимна тя сериозно.
— Прилича ти — гребнах шепа киша. — И докъде я докара?
— Следвах шест години, стигнах бакалавърска стенен и идваше ред на докторската… — Тя плъзна ботуша си по земята и преобърна купчина кал и киша с консистенцията на замръзваш млечен сладолед. — И защо, бе мамицата му, трябваше да се случи това?
Вдигнах рамене. Въпросът не се нуждаеше от отговор, най-малко пък от отговора, който UNEF ни пробутваше. Интелектуалният и човешки елит на планетата — на стража срещу тауранската заплаха. Соени лайна! Всичко бе просто един голям експеримент. Да установим дали сме в състояние да подмамим тауранците към бойни действия на повърхността.
Както можеше да се очаква, „До-о-обре“ наду свирката две минути по-рано, но Роджърс и аз си поседяхме още минута, докато смоларите и настилкаджиите не довършиха покритието на гредата. След изключването на отоплението костюмите бързо изстиваха, но ние не се помръдвахме единствено заради принципа.
Тренировките за издръжливост на студ бяха лишени от смисъл, но следваха типичната тъпа логика на войската. Е, да, там, където щяхме да отидем, щеше да бъде студено, но не и ледено или снежностудено. По правило температурата на входно-изходните планети си оставаше през цялото време в рамките на един-два градуса около Абсолютната нула* — тъй като колапсарите** не греят и първия хлад, който усетиш там, ще означава, че вече си мъртъв.
[* Абсолютната нула — минус 273,15 градуса по Целзий, — б.пр.]
[** Колапсар — тук и по-нататък равнозначно на черна дупка — б.пр.]
Колапсарният скок беше открит преди дванайсет години. Тогава аз бях на десет. Достатъчно е да се запрати с висока скорост дадено физическо тяло към колапсара и ето, че то вече изскача в някоя друга част на галактиката. Формулата, която позволява да се определи къде точно ще се появи то, бе изнамерена много скоро — тялото ще се движи по същия „маршрут“ (според геодезията на Айнщайн), който би следвало, ако колапсарът не се бе изпречил на пътя му, докато не се сблъска с друго колапсарово поле, където то се появява отново — тласнато със същата скорост, с която е навлязло преди това в първия колапсар. Времето за пътуване между два колапсара, както се оказа, бе… равно на нула.
Откритието отвори сума работа на физиците-математици, които трябваше да предефинират едновременността, сетне да разрушат общата теория на относителността, след което отново да я възстановят. Ала политиците бяха истински щастливи, защото вече можеха да изпратят кораб с колонисти до Фомалхаут на по-ниска цена, отколкото някога бе струвало основаването на форпост на Луната. А имаше и маса народ, който политиците умираха да пратят там, на славно пътешествие, вместо да го оставят да създава смутове у дома.
Корабите винаги се придружаваха от автоматична сонда, която ги следваше на два-три милиона мили разстояние. Ние знаехме всичко за входно-изходните планети, малки отломки, които кръжаха около колапсарите; целта на дрона* — сонда бе да се завърне и да извести, в случай, че корабът се трясне в планетата с 0,999 от скоростта на светлината.
[* Дрон — безпилотен космически апарат с най-различно предназначение — б.пр.]
Подобна катастрофа изобщо не се състоя, но един ден у дома почти на куц крак се довлече самотен дрон. След като данните, които носеше, бяха анализирани, се оказа, че корабът на колонистите е бил преследван и разрушен от друг кораб. Беше се случило в близост до Алдебаран, в съзвездието Телец*, но тъй като „алдебаранец“ е малко трудничко за произнасяне, врагът бе назован „тауранец“.
[* Taurus (лат.) — Телец, от там и тауранци, т.е. жители на Taurus -б.пр.]
След този случай корабите с колонисти пътуваха с въоръжена охрана. Тя често летеше и сама, докато накрая колонизационната група не бе сведена само до UNEF*.
[* United Nations Exploratory Force — Изследователска армия на Обединените нации — б.пр.]
С ударение върху „армия“.
По-късно някой умник от Общото събрание реши, че трябва да разположим войска от пехотинци, която да охранява входно-изходните планети до най-близките колапсари. Това от своя страна доведе до Закона за военната повинност на елита от 1996 г. и до най-елитната войска в цялата военна история.
И ето ни сега, петдесет мъже и петдесет жени, всички с коефициент на интелигентност над 150, физически необикновено здрави и силни, си мааме най-елитно през калта и кишата на средно Мисури и разсъждаваме върху безполезността на уменията си да строим мостове в светове, където единствената течност ще е някоя случайно останала локва течен хелий.
3.
След около месец заминахме на последното си учение — маневри на планетата Харон. Макар и близо до перихелия му, в сравнение с Плутон тя се намираше почти двойно по-далеч от Слънцето.
Транспортният кораб за превоз на войски бе преоборудван „конски вагон“ — строен да поеме двеста колонисти и съответното количество растения и добитък. Не си мислете обаче, че бе просторен, само защото броят ни бе наполовина по-малък. Повечето свободно място бе заето от допълнителни количества реакторна маса и оръжия.
Цялото пътуване трая три седмици, през първата половина ускорявахме до 2 g, а през втората — намалявахме скоростта. Най-високата ни скорост, когато префучахме покрай орбитата на Плутон, бе около една двадесета от скоростта на светлината — относителността дори не успя да надигне дяволската си глава. Три седмици да разнасяш насам-натам двойно по-голямото си тегло… е, не е като на пикник. Правехме някои предпазливи упражнения по три пъти на ден, но останахме в хоризонтално положение колкото е възможно по-дълго. И въпреки това имахме няколко счупени кости и тежки изкълчвания. Мъжете трябваше да носят специални поддържащи приспособления и бандажи, инак подът щеше да се застеле с откъснатите им органи. Беше почти невъзможно да се спи; от кошмари, че се задушаваш или се смачкваш, от това, че трябва непрекъснато да се въртиш, за да си облекчиш кръвообращението и за да не се образуват рани от лежането. Едно от момичетата бе толкова изтощено, че едва не проспа момента, когато реброто й разкъса тялото и щръкна навън.
И преди това бях излизал в космоса на няколко пъти, но когато най-сетне забавянето на скоростта бе преустановено и преминахме в режим на свободно падане, единственото, което усетих, бе огромно облекчение. Някои обаче не бяха излизали в космоса, ако не броим обучението ни на Луната, и неочакваното замайване и загубата на ориентация направо ги смаза. Ние, по-опитните, чистехме подире им — носехме се из жилищните помещения със сюнгери и инспиратори, за да изсмучем наполовина смлените хапчета „Високопротеинов концентрат, с малка утайка и аромат на телешко (Соя)“.
Докато се спускахме от орбита, Харон се виждаше добре. Нямаше обаче кой знае какво за гледане. Представляваше замъглена, белезникава сфера с няколко петна върху нея. Приземихме се на около двеста метра от базата. Към кораба се скачи херметизирана верижна машина, тъй че нямаше нужда да обличаме скафандри. С подрънкване и скърцане се намърдахме в главната сграда — безлична кутия от сивкава пластмаса.
Стените вътре имаха също толкова гаден цвят. Ротата се разположи по чиновете и се разбъбри. Свободно място имаше до Фрийланд.
— По-добре ли си, Джеф? — попитах го. Все още беше малко бледен.
— Ако Господ е предвиждал човекът да издържа на свободно падане, той щеше да го надари с чугунен ларинкс — въздъхна тежко Джеф. — Малко по-добре съм, но страшно ми се пуши.
— Така ли?
— Ама на теб май ти понесе. В училище ли си го минавал?
— В горните курсове на университета — дисертация по вакуумно заваряване. Три седмици в орбита около Земята.
Облегнах се назад и бръкнах за кутийката с тютюна за енти път, но нея я нямаше. Животоподдържащият костюм не предвиждаше място за никотин и ТНС.
— То и тренировките си бяха тежки — измърмори Джеф, — ама тия лайна тук…
— Ми-и-и-рно!
Надигнахме се шумно по двама, по трима. Вратата се отвори и в залата влезе един майор. Изпънах се лекичко. Това бе офицерът с най-висок ранг, когото изобщо бях виждал. Върху комбинезона му бяха пришити орденски лентички, включително и тъмночервена, което означаваше, че е бил ранен в бойни действия, когато се е сражавал в редовете на старата американска армия. Сигурно ще да е било в Индокитай, но тая история бе приключила безславно още преди да се родя. Не изглеждаше чак толкова стар.
— Седнете, седнете.
Той направи плавен жест да седнем, все едно че погали куче. Сетне сложи ръце на хълбоците си и с усмивчица на лицето огледа ротата.
— Добре дошли на Харон. Избрали сте чудесен ден за кацане, температурата навън е средно с 8,5 градуса над Абсолютната нула. През следващите два века и нещо не очакваме кой знае какви промени.
Някой от нас се засмяха нерешително.
— Наслаждавайте се на тропическия климат в базата Маями, докато можете. Тук сме откъм слънчевата страна, а по-голямата част от обучението ви ще премине в неосветената част. Температурата там е малко по-нисичка — заковала се е на около 2,08 градуса. Можете да смятате цялото си обучение на Земята и на Луната за елементарно упражнение, чиято цел е била да ви даде достатъчно справедлив шанс, за да оцелеете на Харон. Тук ще ви се наложи да повторите целия репертоар: инструменти, оръжия, маневри. И ще откриете, че при тези температури инструментите не работят така, както би трябвало, оръжията не искат да стрелят, а пък хората действат съ-ъ-ъ-всем внимателно.
Той хвърли поглед на папката, която държеше и продължи:
— В този момент сте четирийсет и девет жени и четирийсет и осем мъже. Двама са останали мъртви на Земята, а един е бил освободен но психиатрични причини. След като прочетох резюмето от тренировъчната ви програма, най-искрено се учудвам, че толкова много от вас са я преминали. Трябва обаче да знаете, че няма да бъда недоволен, ако само петдесетина, тоест половината, завършите тази последна фаза. А единственият начин човек да не я завърши, е да умре. Тук. Единственият начин да се озовем отново на Земята — и аз в това число — е да се завърнем от бойния поход. Обучението ви ще бъде прекратено след един месец. Сетне отивате на колапсара Старгейт, намира се на половин светлинна година разстояние. Ще останете в базата на Старгейт 1, най-голямата входно-изходна планета, докато не дойде смяната ви. Да се надяваме, че това няма да трае повече от месец; следващата група трябва да пристигне тук веднага щом вие отпътувате. От Старгейт ще заминете за някоя стратегически важна черна дупка, където ще установите военна база и ще се биете с врага, ако бъдете нападнати. Ако това не стане, ще поддържате пункта си до второ разпореждане. Последните две седмици от обучението ви ще са посветени на изграждането на тъкмо такава база, на тъмната страна на планетата. Там ще бъдете напълно изолирани от базата Маями: никакви свръзки, никаква евакуация по медицински причини, никакви допълнителни доставки. Малко преди да изтекат тези две седмици, вашите отбранителни съоръжения ще бъдат подложени на преценка посредством въоръжена атака на управляеми дрони.
И са похарчили толкова пари, само за да ни убият, докато ни обучават?
— Всички от постоянния персонал тук, на Харон, сме бойци-ветерани. Което означава, че сме на възраст между четирийсет и петдесет години. Но мисля, че ще можем да издържим на темпото ви. Двама от нас ще бъдат непрекъснато с вас и ще ви придружат поне до Старгейт. Това са капитан Шърман Стот, вашият ротен командир, и сержант Октавио Кортес, вашият главен сержант. Господа?
Двамина от първия ред небрежно се надигнаха и се обърнаха към нас. Капитан Стот бе малко по-дребен от майора, но бе излят сякаш от същия калъп: лицето му беше сурово и гладко като порцелан, с цинична полуусмивка. Брадичка, широка точно сантиметър, обрамчваше едрата му челюст. На външен вид изглеждаше най-много трийсетгодишен. На бедрото си бе запасал грамаден пищов, оръжие от барутен тип.
Сержант Кортес бе друг роман от зоната на ужасите. Главата му бе бръсната и с неправилна форма, сплескана от едната страна, където очевидно значителна част от черепа му е била отстранена. Лицето му бе много тъмно, изпъстрено с бръчки и белези. Липсваше половината от лявото му ухо, а очите му бяха толкова изразителни, колкото са бутоните на някоя машина. Носеше комбинация брада-мустаци — все едно кльощава бяла гъсеница бе направила кръгче около устата му. Ученическата му усмивка би изглеждала приятна върху което и да е друго лице, но той бе най-грозното и подло на вид създание, което някога бях виждал. И все пак, ако забравите за главата му, а вземете предвид останалите метър и осемдесет под нея, то той би могъл да бъде втората част от рекламата „преди да влезеш“ и „след това“ на някой курорт, специализиран в областта на културизма. Нито Стот, нито Кортес носеха орденски лентички. Кортес имаше малък, джобен лазер, окачен на магнитен кобур странично под мишницата му. Ръкохватката му бе дървена и беше излъскана от употреба.
— И сега, преди да ви оставя на нежните грижи на тези двама господа, нека ви предупредя отново: преди два месеца на тази планета нямаше жива душа, само останки от екипировката на експедицията от 1991-ва. Работен отряд от четирийсет и пет мъже се поти един месец, за да издигне тази база. Двайсет и четирима от тях, повече от половината, загинаха докато я строяха. Това е най-опасната планета, на която човек изобщо се е опитвал да живее, но там, където тепърва ви предстои да отидете ще бъде още по-гадно. В следващия месец началниците ви ще се постараят да ви запазят живи. Слушайте ги… и следвайте примера им; те са издържали тук много по-дълго, отколкото ще ви се наложи на вас. Капитане?
Капитанът се изправи и майорът напусна помещението.
— Ми-и-и-рно! — последната сричка прозвуча като експлозия и всички скочихме на крака.
— Вижте сега, това, което ще ви кажа, ще е за пръв и за последен път, затова най-добре слушайте — изръмжа той. — Тук се намираме в бойна обстановка, а при такава съществува само едно наказание за неподчинение и неизпълнение на заповед. — Той измъкна пищова от кобура си и го хвана за дулото като бухалка. — Това е автоматичен пистолет, армейски образец 1911 година, калибър 45-ти; примитивно, но ефективно оръжие. Сержантът и аз сме овластени да използваме оръжие и да убиваме в името на здравата дисциплина. Не ни карайте да го правим, защото ще го направим.
Той прибра пищова. Кобурът силно изщрака в мъртвата тишина, сетне капитанът продължи:
— Заедно със сержант Кортес сме убили повече хора, отколкото са събрани в тази стая. И двамата бяхме в американската армия във Виетнам, и двамата после служихме в Международната гвардия на Обединените нации преди повече от десет години. Аз доброволно се отказах от повишение в чин майор, заради честта да поема командването на тази рота, а главен сержант Кортес — от повишение в чин капитан, защото и двамата сме действащи войници, а това е първото бойно положение от 1987-ма насам. Помнете какво ви казах. Сега главен сержант Кортес ще ви инструктира по-подробно за задълженията ви под негово командване. Поеми нататък, сержант.
Той се завъртя на пета и с широка крачка излезе от стаята. През цялото време, докато произнасяше речта си, изражението на лицето му не помръдна и с милиметър.
Главният сержант се придвижваше като тежка машина, пълна със сачмени лагери. Когато вратата се затвори със скърцане, той се обърна тромаво към нас и рече:
— Свободно, седнете.
Тонът му бе удивително благ. Настани се на една маса в предната част на помещението. Тя изстена под тежестта му, но издържа.
— Вижте сега, капитанът ви говори страховити работи, аз пък изглеждам страшно, но и двамата ви мислим доброто. Ще ви се наложи да работите доста отблизо с мен, ето защо не е зле да свикнете с това, което виждате на черепа ми. Навярно няма да срещате често капитана, освен на ученията.
Той докосна плоската страна на темето си.
— И като заговорих за глави и тяхното съдържимо, трябва да ви уведомя, че все още разполагам с повечето от своя собствен мозък, въпреки усилията на китайците да ме лишат от него. Всички ние, старите ветерани, които се събрахме в UNEF, трябваше да отговаряме на същите критерии, по които подбраха и вас по Закона за военната повинност на елита. Предполагам, че всички сте умни и корави, но не забравяйте, че капитанът и аз сме не само умни и корави, но и опитни.
Той прелисти списъка, без всъщност да го погледне.
— И тъй, както каза капитанът, по време на полевите учения ще има само един вид дисциплинарно наказание. Смъртно. Но при нормални условия няма да ни се наложи да убиваме за неподчинение; Харон ще ни спести това главоболие. В жилищните помещения ще е друга опера. Не ни е грижа какво ще вършите там. Дали ще се щипете по дупетата по цял ден, дали ще се чукате по цяла нощ, няма никакво значение…. Но след като сте облекли скафандрите и излезете навън, ще трябва да сте толкоз дисциплинирани, че да засрамите и един центурион. Ще има ситуации, когато нечия глупава постъпка може да убие всички ни. Както и да е, първото нещо, което трябва да направим, е да изпробваме бойните ви скафандри. Оръжейникът ви очаква в жилищните помещения; ще ви приема един по един. Да вървим.
4.
— Известно ми е, че на Земята сте изучавали възможностите на бойния скафандър.
Оръжейникът бе дребен мъж, донякъде плешив, без отличителни знаци върху комбинезона си. Сержант Кортес ни бе казал да се обръщаме към него със „сър“, тъй като бил лейтенант.
— Бих искал обаче да подчертая някои моменти, а може би и да добавя неща, за които вашите инструктори на Земята не са били наясно или не са ги знаели. Вашият главен сержант бе достатъчно любезен и се съгласи да ми помогне при демонстрациите. Сержант?
Кортес съблече комбинезона си и излезе на леко повдигнатия подиум, където бе поставен един боен скафандър — наподобяваше на отворена раковина с човешки форми. Той влезе заднешком в него и пъхна ръцете си в твърдите ръкави. Чу се изщракване и костюмът се затвори с въздишка. Беше яркозелен на цвят, върху шлема му бе изписано с бели букви името КОРТЕС.
— Маскировката, сержант.
Зеленото се обезцвети до бяло, сетне до мръсносиво.
— Това е един добър камуфлаж за Харон и за повечето от входно-изходните планети — рече Кортес. Сякаш говореше от дъното на някой кладенец. — Но има и още няколко подходящи комбинации — сивото се изпъстри и се превърна в смес от яркозелени и кафяви петна. — Джунгла. — Сетне плавно премина в светла охра. — Пустиня. -Тъмнокафяво, още по-тъмно, до чисто черно. — За нощно време или за космоса.
— Отлично, сержант. Доколкото ми е известно, това е единствената особеност на костюма, която е била усъвършенствана в хода на вашето обучение, така че бихте могли и да не знаете за нея. Камуфлажният регулатор е около лявата ви китка и е всеизвестен факт, че е неудобен за управляване. Но след като нагласите желаната комбинация, не е трудно да се застопори. На Земята не сте имали достатъчно тренировки със скафандрите. Не искахме да свикнете с употребата им в невраждебна среда. Бойният скафандър е най-смъртоносното лично оръжие, което е било измисляно някога, но и с никое друго оръжие не е толкова лесно човек да се самоубие по невнимание. Обърнете се, сержант — нареди той и продължи: — Какво имам предвид — потупа голямата квадратна издатина между раменете. — Топлообменник. Както ви е известно, скафандърът се стреми да поддържа подходяща за вас температура, независимо какво с времето навън. Материалът, от който е изработен, представлява най-съвършения изолатор, който можем да си позволим, съобразявайки се с механичните изисквания. Ето защо пластините на топлообменника се нагорещяват — те „отвеждат“ навън от скафандъра високите температури. В тъмната половина на планетата тези пластини направо се нажежават, тъй като вътрешната топлина буквално започва да се отцежда по тях. И е достатъчно само да се облегнете на някой отломък замръзнал газ; наоколо е пълно с такива. Твърдият газ ще се сублимира бързо и разширявайки се, в стремежа си да се оттласне от заобикалящия го „лед“, ще разтроши топлообменника и за стотна от секундата ще получите във врата си експлозия, равносилна на избухване на ръчна граната. И няма даже да разберете какво ви е сполетяло. Лекцията продължаваше.
— През последните два месеца различни вариации на тази тема убиха единайсет души. При това те само строяха бараки. Предполагам, знаете колко лесно могат да ви убият усилвателите на скафандъра — вас или вашите другари. Някой има ли желание да се ръкува със сержанта? — Оръжейникът замълча, сетне пристъпи и обгърна ръкавицата на Кортес. — Той е много, много опитен. Докато и вие не станете такива, бъдете изключително внимателни. Можете да поискате само да се почешете и да свършите със счупен врат. Винаги помнете полулогаритмичната прогресия: натиск със сила един килограм създава усилие от два килограма и половина; кило и половина натиск — дава десет; две кила — двайсет и три; две и половина — четирийсет и седем. Повечето от вас биха могли да постигнат хватка със сила над петдесет кила. След като бъде усилена, на теория с нея бихте могли да строшите на две стоманена греда. Но всъщност мощността ще разруши материята на ръкавиците ви и, поне на Харон, ще умрете много бързо в резултат от надпреварата между декомпресията и мигновеното замръзване. Умирате, независимо кой ще победи в състезанието. И усилвателите на краката са опасни, въпреки че при тях усилването не е толкова крайно. Докато не придобиете умения, не се опитвайте да тичате или да скачате. Напълно е възможно да се препънете, а това с доста голяма вероятност също ще е равнозначно на смърт. Гравитацията на Харон е три-четвърти от нормалната на Земята, което е поносимо. Но на един наистина малък свят можете да подскочите със засилване и да не се приземите в следващите двайсет минути, просто да отлетите зад хоризонта. Може да се блъснете в някой скалист хълм със скорост осемдесет метра в секунда. На един малък астероид не е никак трудно да се засилиш и да отхвърчиш на неочаквано пътешествие в космоса. А това в крайна сметка е един доста бавен и несигурен начин на придвижване.
Той вече приключваше:
— Утре заран започваме да ви обучаваме как да оцелеете вътре в тези адски машинки. В останалата част от този следобед и вечерта ще ви викам един по един, за да прогоним скафандрите. Това е всичко, сержант.
Кортес отиде до вратата и завъртя крана, с който шлюзът се пълнеше с въздух. Светна група инфрачервени излъчватели, които предотвратяваха замръзването на въздуха в него. Когато налягането се изравни, той затвори крана, отвори вратата и се намъкна в шлюза, след което я затръшна подире си. Помпата, която изпразваше шлюза, бръмча около минута; сетне Кортес излезе и отново затвори вратата.
Приличаше доста на лунните ни тренировки.
— Искам пръв да остане редник Омар Алмираз. Другите могат да отидат да си потърсят койките. Ще ви викам по вътрешната свръзка.
— По азбучен ред ли, сър?
— Да. Всеки от вас ще ми отнема около десетина минути. Ако името ви започва с Я, можете да се напъхате с някого в спалния чувал.
Въпросът зададе Роджърс. Навярно си мислеше тъкмо за това: да се пъхне с някого в чувала.
5.
Слънцето изглеждаше като студена, бяла точица точно над нас. Бе много по-ярко, отколкото бях очаквал; след като се намирахме на 80 AU* от него, то яркостта му представляваше едва 1/6400-на от тази, която ни беше позната от Земята. И все пак, излъчването му напомняше на мощна улична лампа.
[* AU — Астрономически единици — б.пр.]
— Светлината тук е значително повече, отколкото на някоя входно-изходна планета — изпращя гласът на капитан Стот по общата честота. — Радвайте се, че поне можете да виждате къде стъпвате.
Бяхме се строили в редица на пермопластовата пътека, която свързваше жилищния отсек със склада. Цяла сутрин се бяхме тренирали да ходим вътре и сега не бе по-различно, ако изключим екзотичната природа. Макар и светлината да бе доста оскъдна, човек можеше да вижда ясно почти всичко до хоризонта, благодарение на отсъствието на каквато и да е атмосфера. Някаква черна скала, която имаше прекалено правилни форми, за да е с естествен произход, се простираше от хоризонт до хоризонт, сиреч на километър от нас. Земята бе черна, прилична на обсидиан, нашарен с бял или синкав лед.
Досами склада се издигаше хълмче сняг в сандък с надпис КИСЛОРОД.
Скафандърът бе сравнително удобен, но в него човек изпитваше странното усещане, че е едновременно и марионетка, и кукловод. Прилагаш усилие да придвижиш крака си и скафандърът го поема, усилва го и придвижва крака вместо теб.
— Днес ще обходим района на ротата, но никой няма да го _напуска_.
Капитанът не носеше 45-калибровия пищов, освен ако не го бе скрил като амулет под скафандъра си — но имаше лазерен — един „пръст“ от ръкавицата, като всички нас. И навярно чрез канала за радиовръзка можеше да подслушва всички ни.
Слязохме от пермопласта и последвахме капитана по гладката скала, като спазвахме помежду си двуметрова дистанция. Вървяхме внимателно около час, като се разгръщахме спираловидно и накрая спряхме в самия край на района.
— Сега внимавайте много. Отивам до онази синкава ледена плоча — беше доста голяма, на около двайсет метра разстояние — за да ви покажа нещо, което трябва да научите, ако искате да останете живи.
Той се отправи демонстративно към нея с уверена стъпка.
— Първо ще трябва да нагрея този камък, така че спуснете филтрите.
Натиснах копчето под мишницата си и филтърът се плъзна пред зрителния ми преобразувател. Капитанът насочи „пръста“ си към един черен камък с размера на баскетболна топка и пусна къс лазерен откос. Сиянието хвърли дълга сянка от фигурата на капитана над нас и по-далеч. Камъкът се разтроши и се превърна в купчина отломки.
— На тези парчета не им трябва много време да изстинат — спря той и вдигна едно. — Навярно се е нагряло до 20–25 градуса. Гледайте.
„Топлият“ камък бе запратен срещу ледената плоча. Той се хлъзна, описа невероятна траектория и отхвърча. Следващият захвърлен камък направи същото.
— Както ви е известно, не сте идеално изолирани. Тези камъни имат долу-горе температурата на ходилата на скафандрите ви. Ако решите да застанете върху плоча замръзнал водород, ще ви се случи съвсем същото нещо. Единствената разлика е, че камъкът си е отдавна мъртъв. Причината за явлението се крие в това, че камъкът влиза в бърз контакт с леда. Получава се малка локвичка течен водород — и камъкът се плъзва на няколко молекули височина над течността върху възглавница от водородни пари. По този начин той или вие изгубвате всякакво съпротивление спрямо леда, а човек не може да остане прав, ако няма никакво съпротивление под ботушите си. При условие, че сте живели в скафандрите си месец или повече, би трябвало да можете да оцелеете след падане, но засега вие все още нямате нужните умения. Гледайте.
Капитанът се сви и подскочи върху ледената плоча. Краката му моментално бяха изстреляни изпод него и той се завъртя във въздуха, приземявайки се на четири крака. Извъртя се и се изправи.
— Цялата трудност се състои в това да запазите топлообменниците си от съприкосновение със замръзналия газ. На ледения фон температурата им е като на стоманолеярна пещ и всеки допир, придружен от съответния натиск, би довел до експлозия.
Подир тази демонстрация повървяхме още около час и се върнахме в жилищните помещения. След като минахме през въздушния шлюз, трябвате да се помотаем, за да дадем на скафандрите възможност да придобият поне донякъде стайна температура. Някой се приближи и чукна шлема си в моя.
— Уилям? — върху предната му част бе изписано името МАККОЙ.
— Здрасти, Шон. Да не се е случило нещо?
— Просто се чудех дали имаш с коя да спиш тази вечер.
Точно така; бях забравил. Тук нямаше разписание кой с кого и къде да спи. Всеки сам си подбираше партньора.
— Ами да, разбира се… ъ-ъ-ъ, не… искам да кажа, че не съм канил никоя. Разбира се, ако искаш…
— Благодаря, Уилям. Ще се видим по-късно. Гледах я как се отдалечава и си помислих, че, ако някой бе в състояние да накара един боен скафандър да изглежда секси, то това би могло да бъде само Шон. Ала дори и тя не успяваше.
Кортес реши, че сме се стоплили достатъчно и ни отведе в съблекалнята, където подредихме скафандрите си и ги скачихме със зарядните устройства. (Всеки скафандър разполагаше с малко късче плутоний, който можеше да го захранва няколко години, но трябваше да караме на акумулатори колкото е възможно повече.) След доста сустене всички се включиха в норматива и едва тогава ни разрешиха да се съблечем — деветдесет и седем голи пилета, които се измътват на Божия свят от яркозелените си яйца. Наистина бе _студено_ — въздухът, подът, особено пък костюмите и ние набързо и без всякакъв ред се засилихме към шкафчетата.
Навлякох туниката, панталоните и сандалите, но още ми беше студено. Взех си чашата и се подредих на опашката за соя. Всички подскачаха от крак на крак, за да се стоплят.
— Колко с-с-студено смяташ, че е, М-м-мандела? — беше Маккой.
— Дори не ми се иска да си го помисля — спрях да подскачам и почнах да се разтривам колкото се може по-енергично, стиснал в една ръка чашата. — Поне колкото в Мисури.
— Уф… да бяха пуснали малко топло в туй помещение.
Дребните женички винаги страдат повече от останалите. А Маккой бе най-ситната в цялата рота, мацка с кръстче на осичка, нямаше дори метър и шейсет.
— Включили са климатика. Скоро ще стане топло.
— Как ми се иска да съм някой як добитък като теб. Доволен бях, че не беше.
6.
На третия ден, докато се учехме да копаем дупки, дадохме първата жертва.
След като в оръжията на войника е съсредоточена такава енергия, не е практично той да дълбае дупки с обичайните кирка и лопата. И все пак, можеш цял ден да си мяташ гранати и в резултат да получиш само плитки ямки, затова обичайният метод бе да издълбаеш дупка с ръчния си лазер, след като се охлади да пуснеш в нея взривна шашка с часовников механизъм, и да я затрупаш с подръчни материали. Разбира се, на Харон има сума ти излишен камънак, особено ако вече си думнал наблизо някоя дупка.
Единственият проблем в края на цялата тая процедура е напускането. Казаха ни, че за да бъдем в безопасност, всеки трябва да се прикрие зад нещо наистина солидно или да се намира поне на сто метра разстояние. След като спуснеш заряда, имаш три минути, за да се оттеглиш, но не можеш просто ей-така да спринтираш. Не е и безопасно, щом си на Харон.
Инцидентът се случи, когато дълбаехме една наистина внушителна яма, от типа, необходим за подземен бункер. За целта трябваше да изровим голяма дупка, сетне да се спуснем на дъното на кратера и да повтаряме процедурата отново и отново, докато дупката не станеше още по-дълбока. Вътре в кратера използвахме заряди с петминутно забавяне, ала и това време едвам стигаше — човек наистина трябваше да се движи полека, да пълзи нагоре по ръба на кратера.
Почти всички бяха издълбали вече двойни дупки; почти всички, освен мен и още трима. Предполагам, че единствено ние видяхме как загази Бованович. Намирахме се достатъчно далеко — на двеста метра разстояние. Посредством включения на четирийсет процента от мощността му зрителен преобразувател я зърнах да изчезва под ръба на кратера. Сетне можех вече само да слушам разговора й с Кортес.
— Долу съм, сержант.
За подобни упражнения обичайната радиовръзка бе ограничена: никой освен обучаваният и Кортес нямаше право да се включва.
— Добре, придвижи се до центъра на ямата и изчисти боклука. Не бързай. Няма смисъл да се шашкаш, преди да си изтеглила предпазителя на взривателя.
— Разбира се, сержант.
Можехме да чуем как тихо ехтят преместваните дребни камъни, звукът се препредаваше посредством допира на ботушите й. Няколко минути не каза нищо.
— Стигнах до дъното — сякаш трудно си поемаше дъх.
— Лед или скала?
— О, скала е, сержант. От онези, зеленикавите.
— Тогава използвай по-слаб заряд. Едно цяло и две, разпръскване четири.
— По дяволите, сержант, това ще ми отнеме цяла вечност.
— Да, ама тая работа съдържа хидрирани кристали — топлината ще се разпространи много бързо и можеш да си счупиш някой кокал. А тогава ще се наложи да те изоставим там, момиче. Мъртва и потънала в кръв.
— Окей, едно цяло и две, четири.
Вътрешността на кратера проблясва с червено от отразената лазерна светлина.
— Когато стигнеш дълбочина половин метър, увеличи на две цяло.
— Роджър*.
[* На езика на радиопредаванията — „разбрано“ — б.пр.]
Отне й точно седемнайсет минути, три от тях — за разпръскване от втора степен. Мога да си представя колко е била изморена ръката, с която стреляше.
— Сега си почини няколко минути. Когато дъното на дупката престане да тлее, сложи взривателя и пусни взрива вътре. Сетне се махай _внимателно_, ясно? Разполагаш с достатъчно време.
— Тъй вярно, сержант. Ще се отдалеча, вървейки. Тонът й издаваше уплаха. Е, на човек не му се налага често да се измъква на пръсти от двайсет микротонна тахионна* бомба. Няколко минути слушахме само дишането й.
[* Тахиони — хипотетични частици, движещи се със скоростта на светлината, формалното им съществуване противоречи на Теорията на относителността — б.пр.]
— Хайде, пускам — последва леко шумолене на плъзгаща се в дупката бомба.
— Сега действай хладнокръвно. Разполагаш с пет минути.
— А-аха. Пет.
Стъпките й зазвучаха бавни и постоянни. Сетне, след като започна да се катери по склона, звуците не бяха вече тъй постоянни, може би дори малко отчаяни. И когато оставаха още четири минути…
— О, мамицата му! — чу се силен стържещ звук, сетне нещо изтрака, удари се. — Мамицата му, мамицата му!
— Какво стана, редник?
— О, мамицата му — тишина, — мамицата му!
— Редник, нали не искаш да бъдеш разстреляна, _кажи ми какво се случи_?
— Аз… мамицата му, заседнах. Някакво шибано свличане на скали… мамка му… НАПРАВЕТЕ НЕЩО! Не мога да помръдна, мамка му, не мога да помръдна, аз…
— Млъкни! На каква дълбочина?
— Не мога да помръдна, мамка му, шибаният ми крак. ПОМОГНЕТЕ МИ…
— Тогава използвай ръцете си, по дяволите — бутай! Можеш да преместиш по един тон с всяка длан.
Три минути.
Тя спря да ругае и започна да мърмори нещо, предполагам на руски, с тихичък, монотонен глас. Дишаше тежко, човек можеше да чуе как камъните се търкаляха около нея.
— Освободих се. Две минути.
— Тръгвай колкото можеш по-бързо — тонът на Кортес бе спокоен и лишен от всякакви чувства.
Появи се деветдесет секунди преди взрива — изпълзя над ръба на кратера.
— Тичай, момиче. Най-добре тичай.
Тя направи пет или шест стъпки и падна, хлъзна се настрани, изправи се, затича; пак падна, изправи се отново…
Изглеждаше, че се движи бързо, но бе изминала само трийсетина метра, когато Кортес каза:
— Добре, Бованович, лягай по корем и не мърдай.
Оставаха десет секунди, но тя или не го чу, или искаше да измине още малко от разстоянието. Тъкмо когато се намираше в най-високата точка на един скок, взривът блесна като светкавица и избуча; нещо голямо я удари под врата, обезглавеното й тяло се завъртя и политна в пространството, подире му се проточи червено-черната спирала на моментално замръзналата кръв, която полека се свлече на земята — една пътечка от кристален прах… Всички я заобикаляха, додето събирахме камъни да покрием лишената от всякакви сокове маса на мястото, където свършваше „пътечката“.
Тази вечер Кортес не ни чете лекции, дори не се появи за вечерната кльопачка. Ние бяхме много вежливи един към друг и никой не се боеше да говори
