[Kodirane UTF-8]   Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров     Част първа Робинзон   1   Максим открехна люка, провря се и предпазливо погледна небето. То бе ниско и някак си твърдо, без онази лекомислена прозрачност, намекваща за бездънния космос и множеството обитаеми светове. Бе като истинска библейска твърд, гладка и непроницаема. Без съмнение, тя се опираше на могъщите плещи на местния Атлант и фосфоресцираше равномерно. Максим потърси в зенита дупката, пробита от кораба, но не я откри — видя само две големи черни петна, подобни на капки туш във вода. Отвори люка докрай и скочи във високата суха трева. Въздухът бе горещ и плътен, ухаеше на прах, на старо желязо, на смачкани зелени растения и на живот. Миришеше също и на древна и неразбираема смърт. Тревата бе висока до кръста, недалече тъмнееха храсталаци, тук-там унило стърчаха изкривени дървета. Беше почти светло като през ярка лунна нощ на Земята, но липсваше мъглявата лунна синева. Всичко бе сиво, прашно и плоско. Корабът бе кацнал на дъното на огромна котловина с полегати склонове; местността наоколо забележимо се издигаше към размития неясен хоризонт и това беше странно, защото съвсем наблизо, нагоре по склона в западна посока, течеше широка и спокойна река. Максим обиколи кораба, като опипваше с длан хладната му и малко влажна обшивка. Откри следи от удари там, където ги очакваше. Под пръстена на индикатора имаше дълбока неприятна вдлъбнатина, получена, когато корабът внезапно подскочи и се наклони настрани, така че киберпилотът се обиди и се наложи Максим спешно да поеме ръчно управлението. Десет секунди след това корабът се изправи на нос, изкриви се и до десния илюминатор част от обшивката хлътна. Младежът отново погледна към зенита. Сега черните петна едва се забелязваха. Вероятността за метеоритна атака в стратосферата бе 0,00. Но нали всяко възможно събитие все някога се случва… Той се промъкна обратно в кабината, включи управлението на авторемонт, задейства експрес лабораторията и тръгна към реката. Въпреки че приличаше на приключение, случилото се бе обичайно. В ГСТ дори приключенията бяха често явление. Метеоритна атака, лъчева атака, авария при кацане. Авария при кацане, метеоритна атака, лъчева атака… Все телесни несгоди. Високата чуплива трева шумолеше и хрущеше по краката му, бодливите й семена се лепяха по шортите му. Пред лицето му досадно зажужа ято дребни мушички и отлетя. В Групата за Свободно Търсене възрастни не членуват. Те се занимават със своите сериозни работи, защото знаят, че всъщност чуждите планети са достатъчно еднообразни и уморителни. Еднообразно уморителни. Уморително еднообразни… Но ако си на двайсет години, ако нищо не умееш като хората, ако изобщо не знаеш какво би искал да можеш, ако още не си се научил да цениш основната си ценност — времето, ако ти липсват и няма изгледи да придобиеш някакви таланти, ако доминантата на твоето съществуване, както и преди десет години, си остава не главата, а ръцете и нозете, ако си толкова примитивен, че си въобразяваш, че на неизследваните планети можеш да намериш някоя скъпоценност, липсваща на Земята, ако, ако, ако… Тогава, моля: вземи каталога, отвори го на която и да е страница, избери си някое изречение и тръгвай на път. Открий планета, наречи я на свое име, определи физическите й характеристики, сражавай се с чудовища, ако срещнеш такива, установи контакт, ако има с кого, в противен случай — прави се на Робинзон. И знай, че няма да е напразно. Ще ти благодарят, ще ти кажат, че си дал своя принос, някой виден специалист ще те извика за подробен разговор. Учениците, най-вече изоставащите и тези от малките класове, ще те гледат почтително, но учителят при среща само ще те попита: „Ти още ли си в ГСТ?“ После ще смени темата с печално и виновно изражение, защото отговорността за това, че още си в ГСТ, поема върху себе си. А баща ти ще каже: „Хм…“ и ще ти предложи място за лаборант. Майка ти ще рече: „Максимчо, ти нали хубаво рисуваше като малък…“ Джени ще произнесе: „Запознай се със съпруга ми.“ И всички ще са прави, с изключение на теб. И ти ще се върнеш в Управлението на ГСТ, и стараейки се да не гледаш към двамата ахмаци, ровещи в каталозите, ще вземеш поредния том, ще отвориш на случайна страница и ще забодеш пръст… Преди да се спусне по склона към реката, Максим се огледа. Зад него стъпкалата трева се изправяше, на фона на небето тъмнееха чепатите дървета и светеше малкия кръг на отворения люк. Всичко беше много обикновено. „Добре де! — каза си той. — Нека да е така… Хубаво ще е да намеря мощна, древна и мъдра човешка цивилизация“. Приближи се до водата. Реката наистина бе голяма, бавна и с просто око се виждаше как се спуска от изток и се издига на запад. (Рефракцията* тук бе чудовищна!) Виждаше се, че другият бряг е полегат и обрасъл с гъсти храсти. На километър нагоре по течението от водата стърчаха някакви стълбове и криви греди, изкривени ажурни подпори, обвити с растения. „Цивилизация“ — помисли си Максим, без особен ентусиазъм. Наоколо бе разхвърляно много желязо и се усещаше нещо неприятно и задушно. Младият мъж загреба с шепа вода и разбра, че тя е силно радиоактивна. Стана му ясно, че ползата от тази цивилизация няма да е голяма, че пак не е намерил това, което би искал, че е по-добре да не установява контакт, само да направи стандартните анализи, един-два пъти да облети планетата по екватора и да си обира крушите. На Земята щеше да предаде материалите на сериозните и много опитни чичковци от Съвета по галактическа сигурност и по-бързо да забрави всичко това. [* Рефракция (както е в руския текст) буквално означава „пречупване“ (в случая на светлинните вълни в атмосферната среда на тази планета); в превода на „ИнфоДАР“ терминът беше погрешно предаден като „отразяване“. — Бел.NomaD] Той гнусливо изтръска шепата си и я изтри в пясъка, после клекна и се замисли. Опита се да си представи обитателите на тази едва ли благоденстваща планета. Някъде зад горите се намираше град с бълващи мръсотия заводи, износени и изхвърлящи в реката радиоактивна помия реактори, с грозни къщи с ламаринени покриви, с много стени и малко прозорци, с мръсни междублокови пространства, пълни с отпадъци и трупове на домашни животни, с огромен ров около града и подвижни мостове… Впрочем не — така е било преди да се появят реакторите. Опита се да си представи хората и не успя. Предчувстваше, че са дебело облечени, направо опаковани в дрехи от груба материя и с високи бели якички, които претриват шиите им. После видя стъпки върху пясъка. Бяха следи от боси крака. Някой с големи широки стъпала, тежък и тромав, без съмнение хуманоид, но с шест пръста, се беше спуснал по склона и влязъл в реката. Със стонове и пъшкане е крачел по пясъка, с плясък се е потопил в радиоактивната вода, и плюейки и сумтейки, е преплувал до тръстиките на другия бряг, без да сваля високата бяла якичка… Яркосин пламък като от блеснала мълния озари околността, която загърмя, засъска и затрещя. Младежът подскочи. По склона се сипеше суха пръст, нещо с остър писък долетя от небето и падна в средата на реката, вдигайки фонтан от пръски, примесени с бяла пара. Човекът се втурна нагоре по стръмнината. Вече знаеше какво се е случило, но без да разбира защо. Не се учуди, когато видя, че на мястото, на което стоеше корабът, към фосфоресциращата небесна твърд се издигаше гигантска спирала от нажежен дим. Ракетата се разцепи, керамитовата й обшивка цвърчеше с лилав пламък, сухата трева наоколо весело гореше, пламнаха храсталакът и чепатите дървета. Неистова горещина докосна лицето му. Максим го предпази с длан и заднешком направи крачка, после втора, после пак и пак… Отстъпваше, без да откъсва насълзените си очи от изключително красивия горящ факел, който сипеше пурпурни и зелени искри, от този внезапно изригнал вулкан, от безсмисленото буйство на разбеснялата се енергия. „Е, какво пък…“ — объркано си помисли той. „Дошла е някоя голяма маймуна, видяла е, че ме няма, влязла е вътре и е вдигнала палубата. Аз самият не зная как се прави, но тя е била съобразителен звяр, шестопръст. Какво имат корабите под палубите? С една дума намерила е акумулаторите, грабнала е голям камък, много голям, три тона тежък и прас! Яка маймуна… Довърши ме тя с нейните канари — два пъти в стратосферата и сега тук… Чудна история… Такова нещо май друг път не се е случвало. Добре де, но какво да правя сега? Ще ме потърсят, и то скоро, но едва ли ще повярват, че е възможно корабът да загине, а пилотът да е невредим. Какво ще стане сега? Мама… Татко… Учителят…“ Той се обърна с гръб към пожара и се отдалечи. Вървеше бързо край реката, околността се озаряваше от червена светлина, пред него върху тревата се мяташе, скъсяваше и удължаваше сянката му. Отдясно се виждаше рядка, миришеща на гнилоч горичка, тревата стана мека и влажна. Две едри нощни птици шумно излетяха под краката му и ниско над водата се понесоха към отсрещния бряг. Мина му мисълта, че огънят може да го настигне и тогава ще трябва да се спасява с плуване, което нямаше да бъде приятно. Червената светлина внезапно помръкна, после съвсем угасна и той разбра, че за разлика от него противопожарните устройства са разбрали какво става и са изпълнили предназначението си с присъщата си прецизност. Ясно си представи опушените полуразтопени балони, стърчащи нелепо между горящите отломки и самодоволно изпускащи тежки облаци пирофаг… „Спокойно“ — заповяда си той. „Без паника. Имам време, или по-точно казано, имам много време. Те могат да ме търсят безкрайно, но корабът го няма и е невъзможно да ме намерят. А докато не разберат какво е станало, докато не се убедят окончателно, докато не са докрай сигурни, на мама нищо няма да съобщят… А през това време аз все нещо ще измисля.“ Пресече малко прохладно блато, промъкна се между храстите и излезе на старо, напукано бетонно шосе, пресичащо гората. Приближи се към ръба на сипея, стъпвайки по бетона и видя ръждивите, обрасли с повет, опори — полупотънали във водата останки от някакво голямо съоръжение. Едва различимо, шосето продължаваше на другия бряг. Очевидно тук някога е имало мост. Явно е пречел някому. Затова са го срутили в реката, от което той не е станал нито по-красив, нито по-удобен. Максим седна на ръба и провеси крака. Направи си вътрешна проверка, убеди се, че не се е паникьосал, и започна да разсъждава. Най-важното е, че намерих път. Лош, примитивен, старинен аутобан, но все пак шосе, а на всички планети шосетата водят до тези, които са ги построили. Какво ми трябва? Храна не ми е необходима. Тоест, бих хапнал, но под влияние на дремещите инстинкти, а сега се налага те да мируват. Вода ще ми се допие най-рано след едно денонощие. Въздухът е добър за дишане, макар че бих предпочел в него да има по-малко въгледвуокис и радиация. Така че засега нищо насъщно не ми е нужно. Но имам нужда от малък, дори примитивен нулев предавател. Какво по-просто може да съществува от примитивния нулев предавател? Само примитивен нулев акумулатор… Замижа и в паметта му се появи отчетливо схемата на предавател с позитронни емитери. Ако имаше необходимите части, би конструирал този уред за отрицателно време, без да отваря очи. Няколко пъти мислено го сглобяваше, но когато погледна, предавател нямаше. „Робинзон“ — помисли си той дори с интерес. „Максим Крузо. Нищо друго нямам, освен къси панталони без джобове и маратонки. Но затова пък островът ми е обитаем, а щом е така, винаги остава надеждата за примитивен нулев предавател.“ Стараеше се да мисли за предавателя, но нищо не излизаше. През цялото време виждаше майка си. Как й съобщават: „Синът ви изчезна безследно.“ Представяше си лицето й, начина, по който баща му разтрива бузите си и объркано се оглежда. Как им е студено и пусто… „Не — каза си той. — Няма да мисля за това. За всичко друго, но не и за това, иначе нищо няма да се получи. Заповядвам и забранявам. Заповядвам да не мисля и забранявам да мисля. Край.“ Изправи се и тръгна по пътя. Отначало плаха и рядка, гората все по-смело настъпваше към шосето. Някои нахални млади дръвчета бяха пробили бетона и растяха направо на платното. Очевидно аутобанът бе построен преди няколко десетилетия или поне няколко десетки години не бе използван. Гората от двете му страни ставаше все по-висока, все по-гъста, на места клоните на дърветата се преплитаха над главата му. Притъмня и ту отдясно, ту отляво в гъсталака често се чуваха високи гърлени възгласи. Там нещо шаваше, шумолеше и трополеше. За миг на двадесетина крачки напред набита и тъмна, приведена фигура, тичешком пресече пътя. Жужаха мушици. Максим си помисли, че тази местност е запусната и дива, че в нея сигурно няма хора и ще се наложи да се добира до тях няколко денонощия. Дремещите инстинкти отново се пробудиха и напомниха за себе си. Младежът чувстваше, че наоколо има много живо месо, че няма да умре от глад и въпреки че дивечът едва ли ще е вкусен, ловът щеше да е интересен. И тъй като си бе забранил да мисли за главното, започна да си припомня как ловуваха с Олег и с ловджията Адолф — с голи ръце, хитрост срещу хитрост, разум срещу инстинкт, сила срещу сила. Три денонощия без почивка гони елена през ветровала, настигна го и го повали, като го хвана за рогата… Елени тук може да няма, но без съмнение местният дивеч става за ядене. Не би било зле да се заблуди и да скита една-две години из тукашните гори. Би си завъдил приятел — някой вълк или мечка — заедно ще ловуват, ще си приказват… В края на краищата ще му омръзне, пък и едва ли ще е приятно да броди из тия гори; толкова много желязо има наоколо, че не може да се диша… И освен това първо трябва да сглоби нулев предавател… Спря и се ослуша. Дълбоко в гъсталака се разнасяше монотонно глухо бумтене и Максим разбра, че вече от доста време го чува, но едва сега му бе обърнал внимание. Не беше животно или водопад, а механизъм, някаква варварска машина. Тя хъркаше, ръмжеше, скърцаше и разнасяше миризма на ръжда. И се приближаваше. Младежът се приведе и, придържайки се близо до края на пътя, безшумно затича насреща, после спря, като едва не излетя по инерция на кръстопътя. Кръстовището беше пресечено от друго шосе — много мръсно, с дълбоки коловози, със стърчащи парчета бетон, противно миришещо и много, много радиоактивно. Максим приклекна и погледна наляво. Грохотът на мотора и металното скърцане идваха оттам. То се приближаваше. След минута се появи — тъпчеше пътя с чудовищните си кални вериги, бе безсмислено огромно, горещо, смрадливо, цялото от занитени метални пластини. Носеше се — гърбаво, раздърпано, дрънчеше с останалите си листове желязо, заредено със суров плутоний и лантаниди, безпомощно, заплашително, без хора, тъпо и опасно. Пресече кръстопътя и се понесе по-нататък, като лазеше по бетона с пращене и скърцане, оставяйки зад себе си шлейф от нажежен задух. После с ръмжене се скри в гората, където изреваваше от време на време, и постепенно затихна… Максим си пое дъх и разпъди мушиците. Беше потресен. Нищо по-нелепо и жалко не беше виждал през живота си. „Да — помисли си той. — Позитронни емитери няма да намеря тук.“ Погледна подир чудовището и изведнъж забеляза, че напречният път не е просто път, а просека в гората, над която дърветата не закриваха небето, както над шосето. „Дали да не го догоня?“ — помисли си той. — „Да го спра и да угася реактора…“ Ослуша се. Гората беше пълна с шум и трясък, чудовището се въртеше в гъсталака като хипопотам в блато, после грохотът на двигателя започна да се приближава. То се връщаше. Отново сумтеше, ръмжеше, разнасяше вълна от смрад, дрънчеше и хлопаше, пресече кръстопътя и тръгна натам, откъдето бе излязло… „Не — каза си Максим. — Не искам да се занимавам с него. Не обичам зли животни и варварски автомати…“ Почака чудовището да се скрие, излезе от храстите, засили се и с един скок прескочи разровения радиоактивен път. Известно време вървя много бързо, дишаше дълбоко, очиствайки дробовете си от изпаренията на железния хипопотам, после тръгна нормално. Мислеше за това, което видя през първите два часа на обитаемия остров, и се мъчеше да сглоби всички тези несъобразности и случайности в нещо логически смислено. Но беше прекалено трудно. Получаваше се приказна, а не реална картина. Приказна беше тази гора, натъпкана със старо желязо, приказни същества се викаха едно друго с почти човешки гласове също като в приказка, старият изоставен път водеше към омагьосан замък и невидими зли вълшебници се мъчеха да попречат на човека, попаднал в тази страна. На далечните подстъпи те го обстреляха с метеорити — нищо не излезе, тогава изгориха кораба, хванаха го в капан и насъскаха срещу него железен дракон. Обаче драконът се оказа прекалено стар и глупав и те, навярно разбрали грешката си, сигурно готвеха нещо по-съвременно… „Слушайте — каза им Максим. — Да знаете, че нямам намерение да развалям магиите на вашите замъци, и да будя летаргични красавици, искам само да се срещна с някой по-умен измежду вас, който ще ми намери позитронни емитери…“ Но злите вълшебници си знаеха своето. Отначало преградиха шосето с огромно гнило дърво, после разрушиха бетона, изровиха в земята голяма дупка и я напълниха с радиоактивна тиня, а когато и това не помогна, когато мушиците се умориха да хапят и разочаровано отлетяха, вече на разсъмване, пуснаха от гората студена зла мъгла. От нея младежът се разтрепери и започна да тича, за да се стопли. Тя беше лепкава, мазна, лъхаше на мокър метал и тление, но скоро замириса на дим и той разбра, че някъде наблизо гори истински огън. Съмваше се, небето светна с утринна сивота, когато видя край пътя огън и ниска, стара, обрасла с мъх каменна постройка с продънен покрив и празни черни прозорци. Хора не се виждаха, но Максим чувстваше, че са някъде наблизо, че скоро са били тук и може би бързо ще се върнат. Слезе от шосето, прескочи канавката и, затъвайки до глезените в гниещи листа, се приближи до огъня. Пламъците го посрещнаха с добра първобитна топлина и приятно разтревожиха дремещите му инстинкти. Тук всичко беше просто. Можеш, без да поздравиш, да приклекнеш, да протегнеш ръце към огъня и мълчаливо да чакаш, докато стопанинът също така мълчаливо ти подаде гореща храна и топла напитка. Стопанинът го нямаше, но над огъня висеше опушено котле, в което вреше нещо, миришещо пикантно. Наблизо се търкаляха две торбести роби от груба материя, мръсен полупразен чувал с презрамки, огромни ламаринени чаши и още някакви метални предмети с неизвестно предназначение. Максим поседна до огъня, стопли се, гледайки пламъците, после стана и влезе в къщата. Всъщност от нея бяха останали само каменните стени. През счупените греди над главата му светлееше утринното небе, върху гнилите дъски на пода беше опасно да се стъпва, а по ъглите растяха на гроздове малиновочервени отровни гъби. Добре изпечени обаче, бяха напълно годни за ядене. Но мисълта за храна изчезна веднага, щом различи в полумрака до стената нечии кости, смесени с избелели парцали. Стана му неприятно, обърна се, слезе по разрушените стъпала, сложи ръце пред устата си и извика така, че цялата гора екна: „Ехей-хей, шестопръстите!“ Ехото почти мигновено потъна в мъглата между дърветата; никой не отговори, само някакви птички над главата му зацвърчаха сърдито. Максим се върна при огъня, хвърли в него съчки и надникна в котлето. Ястието вреше. Той се огледа, намери нещо като лъжица, помириса я, избърса я с трева и пак я помириса. После внимателно изгреба сивкавата пяна от повърхността и я изтръска върху въглените. Разбърка ястието, загреба малко, подуха и сръбна. Оказа се доста добро, нещо като чорба от черен дроб на тахорг, но по-пикантно. Остави лъжицата, с две ръце внимателно свали котлето и го сложи на тревата. Огледа се отново и високо каза: „Закуската е готова!“ Не го напускаше усещането, че стопаните са някъде наблизо, но виждаше само неподвижните, мокри от мъглата храсти, черните криви стъбла на дърветата и чуваше единствено пращенето на огъня и суетливото птиче цвърчене. — Е, добре — каза той гласно. — Вие както искате, но аз пристъпвам към контакта. Услади му се. И дали лъжицата беше прекалено голяма, или дремещите инстинкти се бяха разбушували, но сам не разбра кога изсърба една трета от котлето. Тогава се отдръпна със съжаление, поседя, вниквайки във вкусовите си усещания, внимателно избърса лъжицата, но не се удържа и още веднъж загреба от самото дъно от тези апетитни, топящи се в устата кафяви резенчета, отново почисти лъжицата и я сложи напреко върху котлето. Сега беше дошло време да им благодари. Скочи, избра няколко тънки пръчици и влезе в къщата. Като стъпваше внимателно по гнилите дъски и се стараеше да не гледа останките в сянката, започна да къса гъби и да нанизва шапчиците им на пръчиците. Избираше най-големите. „Малко сол и пипер ви трябва — мислеше той. — Ама нищо, за първи контакт и така ще минете. Сега ще ви опека над огъня, цялата отрова ще се изпари от вас и ще станете истински деликатес, моят първи принос в културата на този обитаем остров, а вторият ще бъдат позитронните емитери…“ Изведнъж в къщата стана малко по-тъмно и той веднага усети, че някой го гледа. Навреме потисна желанието рязко да се изправи, преброи до десет, бавно стана и, усмихвайки се, обърна глава. От прозорчето го гледаше дълго тъмно лице с големи тъжни очи, с унило отпуснати ъгълчета на устата, гледаше го без никакъв интерес, без злоба и без радост, гледаше го не като човек от друг свят, а като че е някакво досадно домашно животно, което пак се е завряло не където трябва. Няколко секунди се гледаха и Максим чувстваше как тъгата, извираща от това лице, изпълва къщата, гората, цялата планета, целия околен свят — и всичко стана сиво, унило и плачевно: всичко вече е било, много пъти е било едно и също, много пъти пак ще бъде и няма никакво спасение от тази сива, унила, плачевна скука. После в къщата стана още по-тъмно и младежът се обърна към вратата. Там, разкрачил здрави къси крака, преградил с широките си рамене цялата каса, стоеше обрасъл с рижи косми набит човек в безобразен кариран комбинезон. Под буйните червени коси към Максим гледаха пронизващи сини очички, втренчени, много зли и въпреки това някак весели — може би поради контраста с извиращата от прозореца всемирна скръб. Този космат здравеняк явно също не за пръв път срещаше пришълци от други светове, но беше привикнал да се справя с тях бързо, грубо и решително, без всякакви там контакти и прочее излишни усложнения. На шията му висеше в калъф дебела метална тръба със зловещ вид, и той насочи дулото на този инструмент за разправа с пришълци право към корема на Максим. Веднага стана ясно, че никога не е чувал нито за това, че човешкият живот е висша ценност, нито за Декларацията за правата на човека, нито задругите великолепни изобретения на висшия хуманизъм, пък и за самия хуманизъм, а и да му разкажеш за тях, няма да повярва. Но Максим нямаше избор. Протегна напред пръчката с нанизаните гъби, усмихна се още по-широко и произнесе нарочно отчетливо: „Мир! Дружба!“ Унилата личност зад прозореца откликна на този лозунг с дълга неясна фраза, след което напусна района на контакта и, съдейки по звуците отвън, започна да хвърля съчки в огъня. Рошавата рижа брада на синеокия се раздвижи и от нея излязоха ръмжащи, ревящи и дрънчащи звуци, които веднага напомниха на Максим за железния дракон от кръстопътя. — Да! — каза Максим и енергично кимна. — Земя! Космос! Той посочи с пръчката нагоре и червенобрадият послушно погледна към издънения таван. — Максим! — продължаваше младежът, като сочеше гърдите си. — Максим! Казвам се Максим! — За по-голяма убедителност той се тупна в гърдите като разярена горила: — Максим! — Махх-сим! — изрева червенобрадият със странен акцент. Без да сваля очи от Максим, той изстреля през рамо серия гърмящи и тракащи звуци, в които няколко пъти се повтаряше думата „Мах-сим“, в отговор на което невидимата унила личност започна да издава ужасяващо печални фонеми. Червенобрадият опули сините си очи, раззина пълната си с жълти зъби уста и се закиска. Очевидно, неразбираемата за Максим комичност на положението стигна най-после до него. След като се насмя, човекът избърса със свободната ръка очите си, отпусна смъртоносното оръжие и направи недвусмислен знак: „Хайде, излизай!“ Максим се подчини с удоволствие. Застана пред къщата и отново протегна пръчката с гъбите. Червенобрадият я взе, повъртя я насам-натам, помириса я и я хвърли встрани. — Недей де! — възрази Максим. — Ще си оближете пръстите… Наведе се и взе пръчката. Червенобрадият не възрази. Потупа Максим по гърба, бутна го към огъня, после натисна рамото му, накара го да седне и започна нещо да му обяснява. Но Максим не го слушаше. Гледаше унилия, който седеше срещу него и сушеше на огъня някакъв голям мръсен парцал. Единият му крак беше бос, непрекъснато мърдаше пръстите си, които бяха пет. Пет, а не шест.     2   Гай седеше на ръба на пейката до прозореца, полираше кокардата на баретата си и гледаше как капрал Варибобу му пише пътните документи. Главата на капрала беше наведена настрани, той се пулеше, лявата му ръка лежеше на масата, придържайки бланката с червена рамка, а с дясната бавно изписваше калиграфски букви. „Добре го прави — помисли си Гай с известна завист. Тоя дърт мастилен пръч е двайсет години в гвардията, и през цялото време е писар. Я как се е опулил. Той е гордостта на бригадата… сега сигурно и езика си ще изплези… ето, направи го. И езикът му е в мастило. Бъди здрав, Варибобу, стара мастилнице, повече няма да се видим с теб. Жалко, че ще заминавам, защото момчетата и господа офицерите тук са свестни, и службата е полезна, значима…“ Гай подсмръкна и погледна през прозореца. Вятърът носеше бял прах по широката гладка улица без тротоари, настлана със стари шестоъгълни плочи. От двете й страни се белееха стените на дългите еднакви постройки на администрацията и инженерния персонал. Госпожа Идоя вървеше, придържайки полата си. Бе едра и представителна дама, мъжествена жена, която не се уплаши заедно с децата си да последва господин бригадира в тези опасни места. Часовият пред комендантството, новобранец с изгладена униформа и нахлузена до ушите барета, взе с оръжието „за почест“. После минаха два камиона с възпитаници, сигурно ги караха на ваксиниране… А така, прасни му един, да не се подава навън, тук да не му е булевард… — Та как все пак се пише името ти? — попита Варибобу — Гаал ли? Или може само Гал? — Съвсем не — каза Гай. — Гаал ми е фамилията. — Жалко — каза Варибобу, замислено смучейки перото. — Ако беше Гал, точно щеше да се побере в реда… „Пиши, пиши, мастилнице — помисли Гай. Няма защо да икономисваш редовете. И това ми било капрал… Копчетата ти са зеленясали, капрале. Два медала имаш, но всички знаят, че не се научи да стреляш като хората…“ Вратата се отвори и в канцеларията стремително влезе ротмистър Тоот със златната превръзка на дежурен на ръкава. Гай скочи и тракна с токове. Капралът се надигна, без да престава да пише. Дъртият му пръч! И това ми било капрал… — Аха… — произнесе господин ротмистърът и смъкна с отвращение противопрашната маска. — Редник Гаал. Знам, знам, напускате ни. Съжалявам. Но се радвам. Надявам се, че в столицата ще служите също толкова усърдно. — Тъй вярно, господин ротмистър! — развълнуван каза Гай. От вълнение чак го засърбя носът. Много обичаше господин ротмистъра Тоот, културен офицер, бивш преподавател в гимназия. Оказа се, че и господин ротмистърът беше обърнал внимание на Гай. — Можете да седнете — каза господин офицерът и се приближи към бюрото си. Без да сяда, бегло погледна документите и взе телефона. Гай тактично се обърна към прозореца. На улицата нищо не се беше променило. Капралският състав изтопурка към столовата — бе време за обяд. Гай тъжно ги изпроводи с поглед. Ще влязат в стола, капрал Серембеш ще изкомандва да свалят баретите за „Благодарственото слово“, трийсет гърла ще изпеят „Словото“. Над тенджерите се вдига пара, блестят чиниите, й старият кокал Дога вече е готов да разкаже изтъркания си виц за войника и готвачката… Ей богу, жал му беше да заминава. Службата е опасна, климатът е нездравословен, и дажбата е много еднообразна — само консерви, но въпреки това… Тук поне точно знаеш, че си нужен, че без теб не може, тук направо с гърди посрещаш зловещия натиск от Юг и го чувстваш: колко приятели погреба, зад лагера има цяла гора от колове с ръждиви каски… Но затова пък отива в столицата! Там няма да пратят случаен човек, а мястото не е курорт… Казват, че там от Двореца на Отците се виждат всички гвардейски плацове, така че някой от Отците наблюдава всеки строй, тоест не непрекъснато, но от време на време поглежда. Гай се изпоти: ни в клин, ни в ръкав си представи, че го извикват пред строя, а той на втората крачка се спъва и пльосва пред краката на командира, автоматът издрънчава върху паважа, баретата отхвърча кой знае къде… Да не дава Господ… Той въздъхна и крадешком се огледа. Да, столица е това! Всичко им е пред очите. Е, нищо де — другите нали служат. А там е Рада — сестричката, и смешният стар чичо с древните си кости и с допотопните костенурки… Ох, колко ми домъчня за вас, мили мои! Той отново погледна навън и от учудване отвори уста. По улицата към комендантството вървяха двама. Познаваше единия — рижия скандалджия Зеф, осъден на смърт и особено опасен, старшина на сто тридесет и четвърти сапьорски отряд, който разчистваше трасето. А другият беше… направо плашило! Отначало Гай го взе за изрод, но веднага съобрази, че Зеф едва ли ще поведе дегенерат в комендатурата. Бе як, гол младеж, с кафяв тен, силен като бик, облечен само с къси панталони от някакъв блестящ плат. Зеф беше въоръжен, но не личеше да конвоира чужденеца: вървяха редом, и онзи, нелепо размахвайки ръце, му обясняваше нещо. Рижавият само пухтеше и изглеждаше абсолютно смаян. „Тоя е някакъв дивак — помисли Гай. — Само че как е попаднал на трасето? Дали не е отгледан от мечки? Имало е такива случаи… На това прилича, я какви изпъкнали мускули има.“ Той видя как двойката се приближи до постовия. Зеф избърса потта си, нещо взе да му обяснява, но момчето бе новобранец, не го познаваше и го ръгна с автомата в корема, за да се дръпне на нужното разстояние. Голият младеж, виждайки това, започна да говори, като размахваше енергично ръце. Лицето му беше доста странно и не можа да се разбере какво изразява, беше като живак, а очите му бяха бързи и тъмни. Постовият загуби ума и дума. Сега ще вдигне тревога. Гай се обърна: — Господин ротмистър, разрешете да доложа. Старшината на сто тридесет и четвърти сапьорски доведе някого. — Не бихте ли погледнали? Офицерът се доближи до прозореца, видя и веждите му подскочиха. Блъсна рамката, наведе се и кресна, задавяйки се от нахлулия прах: — Часови! Пуснете ги! Гай затваряше прозореца, когато в коридора се чуха стъпки. Зеф и спътникът му влязоха в канцеларията. Подир тях, изблъсквайки ги, нахълтаха началникът на караула и още двама от дежурната смяна. Зеф изпъна ръце по шевовете, изкашля се, опули към господин ротмистъра безсрамните си сини очи и изхриптя: — Докладва старшината на сто тридесет и четвърти отряд възпитаник Зеф. Задържах на трасето този човек. По всичко личи, че е смахнат, господин ротмистър: яде отровни гъби, нито дума не разбира, говори неразбрано и ходи, благоволете да забележите, гол. Докато Зеф докладваше, задържаният хвърляше бързи погледи из помещението, страшно и странно се усмихваше на всички присъствуващи — зъбите му бяха равни и бели като сняг. Ротмистърът, с ръце зад гърба, се приближи и го огледа от главата до петите. — Кой сте вие? — попита той. Задържаният се ухили още по-широко, тупна се с длан в гърдите и неясно произнесе нещо като „Мах-сим“. Началникът на караула се изкиска, караулните се захилиха, ротмистърът също се усмихна. Гай не можа веднага да разбере каква е работата, после се досети, че на апашкия жаргон „мах-сим“ означава „изял ножче“. — Изглежда е някой от вашего брата — каза на Зеф ротмистърът. Зеф завъртя глава, от брадата му излетя облак прах. — Съвсем не — каза той. — Той нарича себе си „Мах-сим“ и не разбира апашкия жаргон. Така че не е наш. — Сигурно е изрод — предположи началникът на караула. Офицерът го изгледа студено. — Гол е — додаде развълнувано, отстъпвайки към вратата. — Разрешете да напусна! — Вървете — разреши началникът. — Изпратете да повикат щабния лекар господин Зогу… Къде го хванахте? — обърна се той към Зеф. Червенокосият доложи, че тази нощ със своя отряд е прочиствал квадрат 23/07, унищожил четири самоходни установки и една машина с неизвестно предназначение, при взривяването на която загубил двама души. Към седем часа сутринта към неговия огън по горското шосе се приближил този непознат. Те го забелязали отдалече, следили го, скрити в храстите, после избрали удобен момент и го пленили. Отначало Зеф го взел за беглец, после решил, че е изрод и се канел да го гръмне, но размислил, защото този човек… Зеф, затруднен, размърда брадата си и приключи: — Защото разбрах, че не е изрод. — И откъде ви стана ясно това? — попита ротмистърът. Задържаният стоеше неподвижно, скръстил ръце върху могъщите си гърди и поглеждаше ту към него, ту към старшината. Зеф каза, че ще му е доста трудно да обясни. — Първо, той от нищо не се страхуваше и продължава да не се страхува изобщо. Второ, свали чорбата от огъня и изяде от нея точно една трета, съвсем по другарски, а преди това ни викаше, явно чувствайки, че сме наблизо. Трето, искаше да ни нагости с гъби. Те бяха отровни, ние не ги ядохме и на него не позволихме, но той все напираше да ни почерпи. Очевидно, за да ни се отблагодари. Четвърто, както е добре известно, нито един изрод по физически способности не превъзхожда нормално развит човек. А този по пътя ме измъчи съвсем; през ветровала вървеше като по равно място, прескачаше рововете и после ме чакаше от другата страна, а на всичко отгоре, кой знае защо, сигурно за да покаже какъв юнак е, ме вдигаше на ръце и тичаше с мен двеста-триста крачки. Ротмистърът слушаше с най-дълбоко внимание и когато Зеф замълча, рязко се обърна към задържания и от упор ревна на хонтийски: — Име? Чин? Задача? Гай се възхити от ловкия трик, обаче задържаният явно не разбираше хонтийски. Той отново показа съвършените си зъби, потупа се по гърдите и каза: „Мах-сим“, бутна с пръст възпитаника и каза: „Зеф“. После заговори бавно, отчетливо, като посочваше ту тавана, ту пода, ту описваше кръгове около себе си. На Гай му се стори, че долавя в тази реч отделни познати думи. „Кроуват“ — рече чужденецът, а после „Хури-бури, хури-бури… Черфяк…“ Когато млъкна, капрал Варибобу се обади: — Според мен това е един ловък шпионин — заяви старата мастилница. — Трябва да доложим на господин бригадира. Ротмистърът не му обърна внимание. — Свободен сте, Зеф — каза той. — Проявихте усърдие, това ще ви се зачете. — Премного благодаря, господин ротмистър! — изрева рижият и вече се обръщаше, за да излезе, когато задържаният внезапно възкликна тихо, наведе се през бариерата и хвана пачката чисти бланки, лежащи на масата пред капрала. Дъртият пръч се изплаши до смърт (и това ми било гвардеец), отскочи и запрати писалката си по дивака. Онзи ловко я хвана във въздуха, приседна и започна да драска върху бланката, без да обръща внимание на Гай и Зеф. — Оставете го! — изкомандва ротмистърът и Гай с удоволствие се подчини: да удържиш тази кафява мечка беше все едно да се опиташ да спреш танк, като го хванеш за веригата. Офицерът и Зеф застанаха от двете страни на задържания и гледаха какво чертае. — Според мен това е схема на Света — неуверено каза старшината. — Хм… — отвърна ротмистърът. — Да, разбира се! Ето, в центъра е Световното светило, това тук е Светът… А тук, според него, се намираме ние. — Но защо всичко е плоско? — недоверчиво попита офицерът. Зеф сви рамене: — Възможно е да е детско възприятие… Инфантилизъм… Ето, вижте! Показва как е попаднал тук. — Да, възможно е… Чувал съм за такова безумие… Гай най-сетне успя да се промъкне между гладкото твърдо рамо на задържания и бодливата брада на Зеф. Рисунката, която видя, му се стори смешна. Така първолаците изобразяват Света: в средата малко кръгче, изобразяващо Световното светило, около него голяма окръжност, обозначаваща Сферата на Света, а на окръжността — тлъста точка, към която само да нарисуваш ръчички и крачета и ще се получи: „Това е Светът, а това съм аз.“ Този нещастен луд не може да изобрази дори Сферата на Света като правилна окръжност, получи се някакъв овал. Работата е ясна — този е ненормален… И на всичко отгоре нарисува с пунктир линията, водеща изпод земята към точката: „Ето, значи, как попаднах тук.“ Задържаният взе втора бланка, бързо начерта две малки Сфери на Света в противоположните ъгли, съедини ги с пунктирна линия и дорисува някакви криволици. Зеф безнадеждно подсвирна и каза на господин ротмистъра: — Разрешете да напусна. Но офицерът не го пусна. — Ъъъ… Зеф — каза той. — Спомням си, че вие се подвизавахте в областта на… е… — той се почука със сгънат пръст по слепоочието. — Тъй вярно — отговори старшината след кратко мълчание. Господин ротмистърът се разходи из канцеларията. — Не бихте ли могли, ъъъ… как да се изразя… да формулирате мнението си за този субект? Професионално, ако мога така да се изразя… — Съвсем не зная — каза Зеф. — Лишен съм от правото да практикувам професията си. — Разбирам — каза господин Тоот, — всичко това е вярно. Н-но… Зеф, опулил сините си очички, стоеше мирно. Господин ротмистърът очевидно беше объркан. Гай го разбираше добре. Случаят беше важен, сериозен. (Ами ако този дивак все пак е шпионин?) А господин щабният лекар Зогу, разбира се, е прекрасен гвардеец, блестящ гвардеец, но все пак е само щабен доктор. Докато рижата мутра Зеф, преди да прояви престъпни наклонности, много добре е разбирал от работата си, дори е бил знаменитост. Но и него човек можеше да го разбере. Всеки, дори престъпникът, иска да живее. А законът е безпощаден към осъдените на смърт: и най-малкото провинение води до изпълнение на присъдата. Веднага. Няма друг начин — живеем във време, когато милосърдието се превръща в жестокост и само жестокостта съдържа истинско милосърдие. Законът е безпощаден, но мъдър. — Добре де — каза господин ротмистърът. — Добре… Но по човешки… — той спря пред Зеф. — Разбирате ли? Просто по човешки: смятате ли наистина, че той е луд? Брадатият се забави с отговора. — По човешки ли? — повтори той. — Е, разбира се, мога и да бъркам… И така, аз съм склонен да предполагам, че това е ярко изразен случай на раздвоение на личността, с изместване и заместване на истинското „аз“ с лъжливо. Изхождайки от професионалния си опит, бих препоръчал електрошок и флеосъдържащи препарати. Капрал Варибобу крадешком записа всичко това, но не можа да измами ротмистъра. Той взе листчето му със записките и го пъхна в джоба си. Мах-сим отново заговори, обръщайки се ту към офицера, ту към Зеф — нещо искаше, горкият, от нещо не беше доволен, но в този момент вратата се отвори и влезе щабният лекар, комуто очевидно бяха прекъснали обяда. — Здрасти, Тоот — свадливо каза той. — Какво има? Както виждам, жив и здрав сте, това ме радва. А този тип кой е? — Възпитаниците го хванаха в гората — обясни ротмистърът, — подозирам, че е луд. — Симулира — промърмори щабният лекар и си наля вода от гарафата. — Пратете го обратно в гората, нека работи. — Той не е от нашите — възрази ротмистърът. И не знаем откъде се е взел. Подозирам, че някога са го пленили изродите, при тях се е побъркал и после е избягал при нас. — Правилно — промърмори докторът. — Трябва да си побъркан, за да избягаш при нас. Той се приближи до задържания и веднага посегна към клепачите му. Младежът грозно се озъби и леко го отблъсна. — Хайде-хайде! — каза лекарят и ловко го хвана за ухото. — Стой спокойно! Задържаният се подчини. Обърна му клепачите, опипа, подсвирквайки си, шията и гърлото, сгъна и разгъна ръката му, после с пъшкане се наведе и го удари под коленете, върна се при гарафата и изпи още една чаша вода. — Киселини — обясни той. Гай погледна към Зеф. Червенобрадият, опрял гранатомета до краката си, стоеше встрани и с подчертано равнодушие гледаше стената. Лекарят пи вода и отново се зае с лудия. Опипваше го, почукваше го, гледаше зъбите му, два пъти го удари с юмрук в корема, после извади от джоба си плоска кутия, размота от нея кабел, включи го към мрежата и започна да допира кутията до разни места от тялото на дивака. — Така — каза той, навивайки кабела. — И ням ли е на всичко отгоре? — Не — отвърна господин ротмистърът. — Говори, но на някакъв непознат език. Не ни разбира. А това са рисунките му. Господин щабният лекар погледна скиците. — Така — каза той. — Интересно. Измъкна писалката от ръцете на капрала и бързо нарисува върху една бланка котка така, както я рисуват децата, от чертички и кръгчета. — Какво ще кажеш за това, приятел? — попита той, подавайки рисунката на лудия. Без нито секунда да се замисля, младежът започна да чертае и до котката се появи странно, гъсто обрасло с косми животно с тежък неприятен поглед. Гай никога не беше виждал такъв звяр, но разбра, че това не е детска рисунка. Чудесно беше нарисуван, направо изключително. Да те е страх да го гледаш. Щабният лекар протегна ръка към писалката, но лудият се отдръпна и нарисува още едно животно — с огромни уши, сбръчкана кожа и дебела опашка вместо нос. — Прекрасно! — извика господин лекарят и се плесна по бедрата. Лудият не спираше. Сега рисуваше не жива твар, а явно някакъв апарат, приличащ на голяма прозрачна мина. Вътре в нея майсторски изобрази седнал човек, посочи го с пръст, после се тупна по гърдите и произнесе: „Мах-сим“. — Такова нещо той може да е видял при реката — обясни безшумно приближилият се Зеф. — Подобен апарат ние взривихме снощи. Но виж, чудовищата… — Той поклати глава. Щабният лекар сякаш едва сега го забеляза: — А, професоре! — извика той с преувеличена радост. — Абе усещам аз, че нещо вони в канцеларията. Ще бъдете ли така любезен, колега, да изказвате мъдрите си мнения от ей онзи ъгъл? Много ще съм ви задължен… Варибобу се захили, а господин ротмистърът строго заповяда: — Застанете до вратата, Зеф, и не се забравяйте. — Е, добре — каза лекарят. — И какво мислите да го правите? — Зависи от вашата диагноза, Зогу — отвърна ротмистърът. — Ако е симулант, ще го предам на прокуратурата, там да се оправят. А ако е луд… — Той изобщо не е симулант, Тоот! — въодушевено произнесе господин докторът. — И няма какво да прави в прокуратурата. Но знам едно място, където много ще се заинтересуват от него. Къде е бригадирът? — На трасето. — Впрочем, това не е важно. Нали вие сте дежурен, Тоот? Пратете този интересен юначага на следния адрес… Щабният доктор се настани на бариерата, закри се от всички с рамене и лакти и написа нещо на обратната страна на последната рисунка. — И какво е това? — попита Тоот. — Това ли? Едно учреждение, което ще ви бъде много благодарно за вашия луд. Гарантирам ви. Господин ротмистърът неуверено повъртя в ръце бланката, после отиде в ъгъла и повика лекаря. Известно време разговаряха полугласно, така че се чуваха само отделни реплики: „Департаментът на пропагандата… ще го пратите под конвой… Не е толкова секретно! Ще му заповядате да забрави… Дявол да го вземе, сополанкото, все едно, нищо няма да разбере!“ — Добре — съгласи се най-сетне господин ротмистърът. — Пишете съпроводителен документ. Капрал Варибобу! Капралът се приповдигна. — Пътните документи на редника от гвардията Гаал готови ли са? — Тъй вярно! — Впишете в тях и арестанта Мах-сим. Да се конвоира без белезници и в общ вагон. Редник Гаал! Гай чукна токове и се изпъна мирно: — Слушам, господин ротмистър! — Преди да се явите на нова служба в столицата, отведете задържания на адреса, написан тук. След изпълнението на задачата, предайте листчето на дежурния офицер на новото място. Адреса забравете. Това е последната ви задача, Гаал, и сигурен съм, вие ще я изпълните така, както подобава на истински гвардеец. — Ще бъде изпълнено! — извика Гаал, обхванат от неописуем възторг. Заля го вълна от радост, гордост, щастие, от упоение и преданост, подхвана го и го понесе към небето. О, сладки мигове на възторг, незабравими минути, разтърсващи те целия, когато ти порастват криле, минути на презрение към всичко грубо, материално, телесно… Минути, в които жадуваш заповедта да те слее с огъня, да те хвърли в боя, срещу хилядите врагове, срещу милиони куршуми. И това не е всичко, защото възторгът ще те ослепи, ще те изгори и ще бъде още по-сладко! О, слава! О, пламък! Заповед! И ето, ето, той става, този висок, силен красавец, гордостта на бригадата — капрал Варибобу, като огнен факел, като статуя на славата и верността, той ни дава тон и всички ние подхващаме като един:   С тежки стъпки с огън в очите Бойната гвардия превзема крепости, блестят бойните й ордени, светят като капки кръв върху меча…   Всички пееха. Пееше блестящият господин ротмистър Тоот, образец на гвардейски офицер, образец на образците, за когото искаш още сега, под звуците на марша, да дадеш живота си, душата си, всичко! И господин щабният лекар Зогу, този милосърден брат, груб като истински войник и нежен като майчина ръка… И нашият, наш до мозъка на костите си капрал Варибобу, стар кокал, ветеран, побелял в битките… О, как блестят бойните медали на неговия протрит мундир, за него не съществува нищо друго, освен службата, нищо! Знаете ли за нас, Неизвестни Отци? Вдигнете уморените си лица и ни погледнете. Нима не виждате, че сме тук, в далечните и жестоки покрайнини на нашата страна, и че с възторг ще умрем в мъки за щастието на Родината!   Железният ни юмрук срутва всяка преграда, доволни са Неизвестните Отци! Ридае врагът, но няма за него пощада! Напред, напред, гвардейци храбреци! Гвардията е мечът на закона! О, верни гвардейци храбреци! Когато в боя влизат гвардейските колони, спокойни са Неизвестните Отци!   … Но какво е това? Той не пее, а стои облегнат, обръща глупавата си мургава глава, върти очи и непрекъснато се хили и зъби… На кого се зъбиш, мръснико? О, как искам да се доближа до теб с тежка крачка и с всички сили, с гвардейски юмрук да те фрасна и да излича гнусната ти бяла усмивка… Но не бива, не бива, това е недостойно за гвардееца: този е просто луд, жалък инвалид, истинското щастие не му е достъпно, той е сляп и нищожен, нещастна човешка развалина. А рижавата свиня се е свила в ъгъла от непоносима болка. Така е, вас винаги ви боли глава, когато ние се задъхваме от възторг, когато пеем своя боен марш и сме готови да си пръснем белите дробове, но да го допеем докрай. Възпитанико, престъпна мутро, иде ми да те сграбча за шибаната ти брада! Стани, мръснико! Стой мирно, когато гвардейците пеят марша си! И бой по главата, по главата, по наглите рачешки очички. На` ти! На` ти! Гай отблъсна възпитаника, тракна с токове и се обърна към господин ротмистъра. Както винаги след пристъп на възторжена възбуда ушите му звъняха, светът сладко плуваше и се поклащаше пред погледа му. Капрал Варибобу, посинял от напъване, слабо кашляше и се държеше за гърдите. Господин щабният лекар, изпотен и почервенял, пиеше жадно направо от гарафата и вадеше от джоба си носна кърпа. Ротмистърът се мръщеше с отнесено изражение, като че искаше да си спомни нещо. На прага като мръсна купчина карирани парцали едвам мърдаше рижият Зеф. Лицето му беше смазано, той плюеше кръв и леко стенеше през зъби. А Мах-сим вече не се усмихваше. Лицето му застина, стана съвсем като обикновено човешко лице и с неподвижни кръгли очи гледаше Гай. — Редник Гаал… — дрезгаво каза господин ротмистърът. — Та, какво исках да кажа… или вече казах? Чакайте, Зогу, оставете ми поне една глътка…     3   Максим се събуди с натежала глава. В стаята беше задушно. През нощта пак бяха затворили прозореца. Впрочем, и когато бе отворен нямаше голяма полза — градът бе прекалено близо, през деня над него ясно се виждаше неподвижна сиво-кафява шапка от отвратителни изпарения, които вятърът гонеше насам; не помагаше нито петият етаж, нито парка долу. „Сега да можех да взема един йонен душ — мислеше Максим, — да изтичам гол в градината, но не в тази шугава, полуизгнила и сива от смога, а в нашата, край Ленинград, на Каре лекия полуостров. После да потичам петнайсетина километра около езерото, да го преплувам, двадесетина минути да попълзя по дъното, за да си поупражнявам белите дробове, да полазя между хлъзгавите подводни камъни…“ Той скочи, разтвори прозореца, показа се под ръмящия дъждец, дълбоко вдъхна влажния въздух и се закашля — беше пълен с мръсотия, а дъждовните капки имаха метален вкус. По автострадата с вой летяха коли. Долу, под прозореца, блестяха мокри листа. Върху високата каменна ограда имаше стъкла, които искряха. В парка се разхождаше дребен човечец с мокро наметало и събираше накуп окапалите листа. През пелената на дъжда смътно прозираха тухлените постройки на някакъв завод. Както винаги, двата комина лениво бълваха гъсти струи отровен дим, който се стелеше над земята. Задушен свят. Неблагоприятен, болезнен. Целият е неуютен и тъжен като онова административно помещение, където хората със светли копчета и развалени зъби изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, започваха да крещят до пресилване и Гай, това симпатично и красиво момче, съвсем неочаквано преби до кръв червенобрадия Зеф, който дори не оказа съпротива. Неблагополучен свят, в който течеше радиоактивна река, движеше се нелеп железен дракон и въздухът бе мръсен. Спомни си нечистоплътните пътници в тромавата триетажна желязна кутия на колела, и дивашката сцена, разиграла се в нея. Някакви грубияни, вонящи на водка, с кискане и жестове разплакаха една стара жена и никой не я защити, всички в натъпкания вагон гледаха настрани; само бледият от злоба или може би от страх Гай скочи, кресна им нещо и те се разкараха. В този свят имаше прекалено много омраза, страх и раздразнителност. Всички са възбудени и потиснати — ту са ядосани, ту депресирани. Гай, явно добър и симпатичен човек, понякога изпадаше в необяснима ярост, започваше жестоко да се кара със съседите си в купето, гледаше ме като звяр, после също така внезапно потъваше в дълбоко униние. Всички останали във вагона се държаха по същия начин. С часове седяха и лежаха напълно спокойни, тихо разговаряха, дори се смееха. Но изведнъж някой започваше да се кара със съседа си, онзи нервно се озъбваше. Околните, вместо да ги успокоят, се включваха в разправията, скандалът се разрастваше, обхващаше целия вагон. След малко всички започваха да крещят един срещу друг, да заплашват, да се блъскат, някой се покатерваше върху главите на другите, размахваше юмруци, децата ревяха, възрастните раздразнено им дърпаха ушите. После скандалът постепенно стихваше, всички се цупеха, говореха без желание, без да се поглеждат. А понякога разправията се превръщаше в нещо съвсем непристойно: очите на хората се изцъкляха, по лицата им избиваха червени петна, гласовете им се издигаха до яростен вой, някой хистерично се кискаше, друг пееше, трети се молеше, вдигнал към небето треперещи ръце. Лудница. А зад прозорците меланхолично се носеха безрадостни сиви полета, опушени гари, грозни селца, развалини и кльощави дрипави жени изпращаха влака с хлътнали тъжни очи. Максим се дръпна от прозореца и застана в средата на тясната стаичка. Чувстваше немощ, апатия и душевна умора. После се застави да се стегне и да се разкърши, използвайки вместо гира тежкия дървен стол. „Така скоро съвсем ще се отпусна — угрижено си помисли той. — Още ден-два как да е ще изтърпя, но после ще избягам, ще поскитам малко из горите. Добре ще е да се кача в планините — тукашните изглеждат хубави, диви… Далечко е, наистина, за една нощ не мога да стигна. Как ги нарече Гай? «Зартак». Интересно, това тяхното име ли е, или означава «планина»? А впрочем, какви планини, не ми е до тях сега. Десет денонощия вече съм тук, а нищо не съм направил.“ Влезе в банята, няколко минути пухтя и се разтрива под режещия изкуствен дъждец, противен, колкото и естествения, само дето бе малко по-студен, твърд, варовит. И за капак — хлориран и течащ през метални тръби. Изтри се с дезинфекцирана кърпа и недоволен от всичко — и от тази мрачна сутрин, и от този душен свят, и от глупавото си положение, и от прекалено мазната закуска, която му предстоеше да изяде — се върна в стаята, за да оправи леглото. Закуската вече беше донесена, димеше и вонеше на масата. Риба пак затваряше прозореца. — Здравейте — каза Максим на местния език. — Не трябва. Прозорец. — Здравейте — отвърна тя, щракайки с многочислените резета. — Трябва. Дъжд. Лошо. — Риба — произнесе младежът на руски. Всъщност тя се казваше Нолу, но Максим от самото начало я кръсти Риба, заради изражението на лицето и нейната невъзмутимост. Тя се обърна и го погледна с немигащи очи. После, за кой ли път, допря пръст до върха на носа си и каза: „Жена“, после посочи Максим: „Мъж“, сетне към втръсналата му роба, висяща на облегалката на стола: „Дреха. Трябва!“. Кой знае защо не можеше да гледа мъж, облечен само по къси панталони — той непременно трябваше да е навлечен от краката до главата. Максим започна да си надява дрехите, а тя оправи леглото му, въпреки че винаги й казваше, че ще го оправя сам. Избута на средата масата, която той всеки ден отместваше до стената, решително отвори крана на отоплението, който Максим непрекъснато затваряше до края, и всичките еднообразни негови „не трябва“ се разбиваха в нейните също така еднообразни „трябва“. Младежът закопча робата с единственото счупено копче при шията, седна на масата и с двузъбата вилица почовърка закуската. Състоя се обичайният диалог: — Не искам. Не трябва. — Трябва. Храна. Закуска. — Не искам закуска. Не е вкусно. — Трябва закуска. Вкусно. — Риба — вдъхновено каза Максим. Вие сте жестока. Ако бяхте попаднали при мен на Земята, щях да изляза от кожата си, но да ви намеря храна според вкуса ви. — Не разбирам — със съжаление изрече тя. — Какво значи риба? Дъвчейки с отвращение тлъстото парче, той взе хартия и нарисува платика във фас. Тя внимателно разгледа картинката и я сложи в джоба на халата си. Прибираше всички негови рисунки и ги отнасяше някъде. През свободното време и нощем, когато не му се спеше и нямаше какво друго да прави, рисуваше много и с удоволствие. Рисуваше животни и хора, чертаеше таблици и диаграми, възпроизвеждаше анатомични разрези. Изобразяваше професор Мегу, приличащ на хипопотам, и хипопотами, приличащи на професор Мегу. Чертаеше универсалните таблици на линкоса, схеми на машини и диаграми на историческите последователности. Употребяваше купища хартия и всичката изчезваше в джоба на Риба, без някакви видими последствия. Професор Мегу, или с други думи Хипопотама, си имаше свой метод и нямаше намерение да се отказва от него. Универсалната таблица на линкос, с изучаването на която би трябвало да започне всеки контакт, изобщо не го интересуваше. Само Риба обучаваше младежа на местния език, и то само за да разбира, че трябва да облича робата и да затваря прозореца. Експерти по контакт липсваха. С Максим се занимаваше само Хипопотама. Наистина, той разполагаше с доста мощно средство за изследване — ментоскопична техника. Максим прекарваше в лабораторното кресло по четиринайсет-шестнайсет часа в денонощие. При това ментоскопът на професора беше добър. Позволяваше доста дълбоко проникване в спомените и имаше прилично висока разделителна способност. Разполагайки с такава машина не е нужно да знаеш езика на другия. Но Хипопотама използваше апарата някак странно. Категорично, и дори с известно негодувание, отказваше да демонстрира своите ментограми, а към тези на Максим се отнасяше различно. Младежът специално разработи цяла програма от спомени, които трябваше да дадат на аборигените представа за социалния, икономическия и културен живот на Земята. Но те изобщо не предизвикваха интерес у Хипопотама. Той гримасничеше, мучеше, отдалечаваше се, започваше да звъни по телефона или, седнал зад бюрото, монотонно се караше на асистента, често повтаряйки звучната думичка „массаракш“*. Затова пък, когато на екрана Максим взривяваше ледена скала, притиснала кораба или убиваше със скорчер панцерен вълк, или изтръгваше експрес-лабораторията от пипалата на гигантския глупав псевдооктопод, Хипопотама буквално се залепваше за ментоскопа. Тихо скимтеше, радостно се пляскаше по плешивото теме и заплашително крещеше на измъчения асистент, който следеше записа на изображението. Зрелището на хромосферния протуберанс предизвикваше у професора такъв възторг, сякаш през живота си не беше виждал нищо подобно. И страшно му харесваха любовните сцени, които младежът заимстваше основно от филмите, за да даде на аборигените поне някаква представа за емоционалния живот на човечеството. [* В изданието на „ИнфоДАР“ преводачът и редакцията са предпочели въпросната ругатня да я предадат с едно „с“ („масаракш“), а не както е в оригиналния текст на руски и в предишните български издания на „Обитаемият остров“: с двойно „с“ — „массаракш“. Тази ругатня е сложна дума („мас-саракш“) и приблизително означава „свят наопаки“; в повестта „Бръмбар в мравуняка“ и в други творби на братя Стругацки планетата, на която е попаднал Максим Камерер, вече се назовава с втората лексикална основа на думата — Саракш. Ние от „Моята библиотека“ решихме да възвърнем автентичното изписване на тази култова за феновете на Стругацки дума — а именно „массаракш“ — Бел.NomaD.] Такова нелепо отношение към материала навяваше печални размисли в земния жител. Имаше чувството, че Хипопотама не е никакъв професор, а само инженер-ментоскопист, подготвящ материали за истинската комисия по контактите, с която на Максим му предстоеше да се срещне, но кога ще стане това, не бе ясно. Тогава излизаше, че ученият е доста примитивна личност, нещо като момченце, което във филма „Война и мир“ се интересува само от баталните сцени. Това беше обидно. Максим бе представител на Земята и, честна дума, имаше всички основания да разчита на по-сериозен партньор за контакт. Наистина можеше да се предположи, че този свят е разположен на кръстопътя на неведоми междузвездни трасета и гостите от други планети тук не са рядкост. Поради това не създават специални авторитетни комисии за всеки новопристигнал, а изцеждат от него интересуващата ги информация и приключват. В полза на това предположение говореше оперативността, с която хората с лъснатите копчета, явно не специалисти, се бяха ориентирали в ситуацията, и без всякакво колебание го отпратиха право където трябва. А може би някакви нехуманоиди, идвали преди, бяха оставили толкова лоши спомени, че сега аборигените се отнасят с определено недоверие към всички представители на други планети. В такъв случай, заниманията на професора с ментоскопа бяха само имитация на контакт, печелене на време, докато други високи инстанции решаваха съдбата на Максим. „Така или иначе, положението ми е лошо — реши той, давейки се с последното парче. — Трябва по-бързо да науча езика и всичко ще се изясни.“ — Добре — каза Риба и взе чинията. — Да вървим. Младежът въздъхна и стана. Излязоха в мръсносиния дълъг коридор, отдясно и отляво на който се редяха еднакви затворени врати — същите като тази на неговата стая. Никога никого не срещаше тук, но един-два пъти чу зад вратите някакви странни възбудени гласове. Може би там също бяха затворени другопланетни жители, очакващи съдбата си. Риба вървеше с широка мъжка крачка, права, като че глътнала бастун, и Максим изведнъж я съжали. Тази страна очевидно още не познаваше козметиката и бедната жена не ползваше такива средства. С редките си безцветни коси, подаващи се под бялата шапчица, с огромните си, стърчащи под бялата престилка лопатки, с безобразно мършавите си краченца навярно беше невъзможно да има високо самочувствие, освен пред чуждопланетни същества, и то ако не са хуманоиди. Асистентът на професора се отнасяше с нея пренебрежителн

 Доминго Сантос

Притча

I

Наричаше се Хуан, въпреки че в първия етап на реорганизацията, след Голямата промяна, му определиха, друг регистрационен номер Н2. 27364. V. Но той си оставаше Хуан, защото така му казваха като малък, когато всичко беше на мястото си и светът си беше свят. Продължаваше да се нарича Хуан, макар че табелката за самоличност, която висеше на врата му, натрапваше някакви абсурдни цифри.

Беше твърде стар. Прекалено може би. Беше преживял толкова много години, че едва си спомняше за младостта. Беше на... но какво значение имаше възрастта? Беше стар колкото своя свят.

Не се занимаваше с нищо определено. На няколко пъти правиха опит да го уловят в стоманения капан на Новата организация, въпреки че никога не успяваха. Беше свободен и щеше да си остане свободен, докато има живот в него - казваше той. Беше единственият човек в целия свят, който вършеше каквото искаше и знаеше това. А то му даваше усещането за неопределимо щастие, което не би заменил за цялата власт над вселената.

В началото, когато се извърши Голямата промяна и последователно се осъществяваха реорганизациите, свързани с нея, мнозина бяха като него. Хора, отритнати от обществото, които не можеха да се приспособят към никаква промяна, нито да участвуват в коя да е от новите задачи. Другите ги наричаха „скитници" и инстинктивно страняха от тях. Но времето минаваше и Новата организация постепенно ги поглъщаше. А онези, които не се претопиха, бяха изолирани и измираха един след друг.

Остана само той. Отдавна беше единственият. Хората забравиха значението на думата „скитник" и срещнеха ли го, гледаха го с любопитство. Полицията по Градовете се опитваше да го залови и да го вмести в социалния механизъм. А той все бягаше, бягаше, бягаше. Такава беше участта му: да бяга. От град на град, като следва трасетата на въртящите магистрали и се старае да не тъпче безбрежните насипни площи, където житото, царевицата и зеленчуците избуяваха на гъсто, в изобилие. Да бяга без определена посока, чужд на всичко и същевременно съпричастен на всичко. Да бяга, да бяга, да бяга... търсейки нещо, което знае, че няма да намери никога.

Беше единствен екземпляр в света, представител на вид, застрашен от изчезване. Ала той продължаваше да върви по пътя си, като очакваше с примирение оня неизбежен ден, в който щеше да настъпи краят му.

Разказваше истории. Това беше единственото му занимание - да разказва истории.

Стари, чудни, прекрасни истории... Истории, съвсем непознати за повечето хора. Невероятни разкази, вълшебни приказки... Притчи. Хроники за други, отминали времена, далечни спомени за отдавна забравена действителност, щрихи от един свят, който беше престанал да съществува. Ала въпреки това си оставаше неговият свят. Хуан се вкопчваше в тях с патетична безнадеждност, защото те бяха единственото, което имаше. Желаеше да приобщи хората към преживяванията си, да запази ярки спомените си, да попречи на миналото да умре безвъзвратно. Мъчеше се да пробуди и да разкаже спомените си. В такива моменти лицето му се сгърчваше, а докато произнасяше думите, в очите му проблясваше светлина. Бяха истории, които почти никой не разбираше и сигурно мнозина намираха смешни, но неколцина може би ги смятаха за прекрасни.

- Имаше едно време - всички негови истории започваха с „имаше едно време", свят, който не приличаше на днешния. Тогава още нямаше Градове, нито въртящи се магистрали. Не съществуваха необятните площи с интензивни култури, нито угоителните развъдници. Земята беше разпределена и хората я обработваха сами, а не с роботи. Беше приятно да се гледа как, наведени над земята, те копаеха лехи с мотиките и заравяха внимателно семената. А животните препускаха на воля из ливадите, пасяха зелената трева и спокойно преживяха. Вече няма трева, защото фуражите от отпадъчни продукти угояват по-бързо и не заемат място. Но колко хубаво беше да видиш поля, покрити с трева...

Хората го слушаха с недоумение. Повечето не разбираха думите му, защото бяха млади и бяха родени след Голямата промяна, която бе унищожила всичко. Не познаваха значението на понятия като: мотика, сеитба, паса, трева. Неща странни, старинни, забравени.

- Да, имаше големи градове, но също и малки селца с червени покриви и съвсем бели фасади, винаги прясно варосани. Хората разполагаха с обширни пространства, в които се движеха, уединяваха се и се радваха на миговете самота. Срещаха се и огромни целини, съвсем безплодни и запустели, както и други площи, изцяло обрасли с дървета, зеленчукови градини и пасища. Имаше просторни паркове, градини и водоскоци. И плажове и планини, реки и долини, и прекрасни водопади, и ручеи, и...

- Но така се е разхищавало много земя - все се намираше някой да го прекъсне. - Къде са се побирали хората? Как са успявали да се сдобият с всичко необходимо, за да живеят?

Тогава Хуан млъкваше, навеждаше глава и не можеше да избяга от отчаянието, което късаше сърцето му.

- Да - съгласяваше се той. - Така се разхищаваше много земя.

Голяма част от слушателите на Н2. 27364.V бяха деца. Те никога не бяха чували родителите си да говорят за непознати неща и слушаха очаровани чудните разкази на Хуан за незнайни места. И му задаваха въпроси, много въпроси.

- А онези деца играели ли са и те като нас?

- Да, имаха много играчки, за да се забавляват. Имаха кончета, влакчета, кукли, ребуси, конструктори... Много играчки.

- Електронни ли са били всичките им играчки?

- Да, да... Имаше някои електронни.

- Но не всичките.

- Не. За щастие, не.

- Но тогава е трябвало те да ги разиграват. Сигурно са се отегчавали много.

- А имало ли е механизирани играчки с лазерно дистанционно управление?

- Не, нямаше.

- А кораби от гумирана пластмаса?

- Също не.

- А радари за дълго разстояние?

- Не, нямаше радари, нито детектори.

- А децата ходили ли са на хипнотично училище?

- По онова време нямаше такива училища. Децата учеха в малки училища и един учител обучаваше не повече от десет, двадесет, петдесет ученици, а не хиляда и двеста както сега. Сам обясняваше всички онези неща, които детето трябва да знае, като порасне. И децата учеха така...

- Ха, каква бъркотия!

Децата задаваха въпроси, много въпроси. Хуан се опитваше да отговори на всичките, защото му харесваше да задоволява любопитството на хората. Но докато се занимаваше с това, виждаше, че не го разбират, и мъката, която свиваше сърцето му, ставаше все по-голяма. Даваше си сметка, че говори за отминали, мъртви неща, които никога вече не ще се върнат, защото действителността беше твърде различна...

В началото хората го слушаха с удоволствие, почти с интерес, запленени от очарованието на непознатите неща, които се разкриваха пред тях за пръв път. Някои му даваха като награда за разказите разменни жетони и той успяваше да си купи част от жизненонеобходимите неща. Но с течение на времето неговите истории ставаха все по-чужди, по-неразбираеми и губеха привлекателността си. Хората започнаха да го избягват и облечените в синьо полицаи все по-често бяха по петите му. Все повече го отстраняваха от живота.

Хуан разбираше причините. Наистина за мнозина външният му вид беше необичаен. Брадата му беше пораснала и отдавна не беше използвал депилатоар; дрехите му бяха демодирани, съвсем протрити на места и ушити от плат, материал, който не се използуваше вече, а освен това се състояха от две части, вместо една. Покриваше дългите си рошави коси с нещо странно, което

наричаше шапка; не носеше прилепнали ботуши, а ниски обувки, твърде очукани и окъсани. Беше мръсен и неугледен... което не се харесваше на изрядно спретнатите хора от Новата организация.

Той се опитваше да ги накара да проумеят причините за това.

- По-рано се миех често в реките и ручеите. Но сега те изчезнаха: дойдоха хората и ги превърнаха в големи подземни канали, за да използуват изпяло водата и площите, които тя покриваше. Сега трябва да ех къпя в това, което вие наричате асептични бани, и се срамувам.

Хората не го разбираха. Не проумяваха факта, че не работи, че ходи облечен по необичаен начин, че едва преживява с разменните жетони, които му подхвърляха като милостиня ту от едно, ту от друго място. Недоумяваха защо не живее като останалите в града, в удобно минижилище за ергени или в апартамент, че не се труди като всички по четиридесет часа седмично в производствения център, във фабриката или в предприятието. Никой не разбираше как може да живее извън обществото.

Хуан разбираше това. Даваше си сметка, че отворилата се преди години пропаст между него и света се разширява все повече и ще го погълне, както се бе случило с много други преди него. Хората все по-често го отбягваха, полицаите в синьо го преследваха неуморно, не от омраза, а просто по инерция, и той не можеше да се задържи дълго в един и същи град. Малцина схващаха неговата философия. Но въпреки всичко той продължаваше да разказва невероятните си истории, „чудесните" си истории за света, когато е бил наистина свят, и обикаляше от град на град, по банкета на въртящите се магистрали, опитвайки се да не тъпче избуялите ниви, където житото, царевицата, картофите, соята и безброй други култури растяха бързо, сякаш се стремяха към смъртта.

Но настъпи мигът, когато призна пред себе си, че е прекалено изморен. Изморен да бяга, да гледа как хората се отдръпват рязко от него. Много пъти, по време на топлите или пък студени самотни нощи, си беше мислил да приключи веднъж завинаги с този живот, да се примири и да потъне в анонимността, където всички останали бяха щастливи: да изчезне заедно с тях, да се приобщи към установените норми на Голямата промяна. Някакъв необясним подтик го задържаше на мястото му, но той знаеше, че няма да устои още дълго време. Щеше да дойде денят, когато всичко ще свърши за него: ще бъде зачислен към Новата организация, независимо от желанието си, и така ще скъса със скитническия си живот, както се бе случило с много други преди него. Щеше да се превърне в още един измежду милионите безлични, безгласни и бездушни хора. И може би тогава щеше най-после да си отдъхне и да се успокои.

- Защо се съпротивлявам? - питаше се той все по-често. - Защо се боря?

II

- Градът е натам - му казаха и посочиха на изток. И Хуан продължи пътя си, знаейки какво ще намери на края.

Не беше още един Град, а Градът. Столицата на страната. Простираше се на повече от две хиляди квадратни километра площ и наброяваше сто деветдесет и два милиона жители. Градът беше укрепен откъм морето и разпръснат в многобройни долини, обградени от планински възвишения, които образуваха концентрични кръгове. Хуан си го спомняше още от времето, когато Градът гледаше към морето. Беше красив, най-красивият град в страната, въпреки че тогава още не бе столица. Имаше голяма жилищна зона, ограничена от първия кръг хълмове, и стара част, разположена до брега на морето. Ниските къщи, които нямаха и десет етажа, сякаш пъплеха по склоновете на първите възвишения в стремежа си да видят по-добре синята повърхност, която се сливаше с небето ей там, на хоризонта. Беше чист и спокоен град с широки и весели улици, с градини, паркове и дървета по тротоарите.

Но така се пилееше много земя, а тя беше нужна, за да се отглеждат културите за изхранване на населението. И тъй дойдоха архитектите на Голямата промяна и събориха старите сгради, като издигнаха на тяхно място големи кули от желязо, цимент и стъкло, стерилни и функционални, високи писти за движение, огромни комплекси от минижилища. Изчезнаха просторните булеварди, площадите и градините. От предишното великолепие остана само една малка сграда, древен, издигнат в чест на някакъв непознат бог, храм. Неговите осем заоблени островърхи кули от стар и хубав камък, засенчени, почти притиснати от високите жилищни блокове, които ги заобикаляха и скриваха слънцето, сякаш искаха да стигнат небето. Никой не знаеше защо все още не посягаха на храма.

Хуан тръгна към Града, следвайки от вътрешната страна трасето на въртящата се писта - огромна артерия за бързо придвижване, която пресичаше в права линия неравния релеф на страната и преминаваше през древни реки, планини и долини. Отляво и отдясно, както винаги, безбрежните обработваеми площи, големите силози, огромните угоителни ферми за добив на месо заемаха мястото на старите села и махали. Превозните средства се движеха бързо по пистите и Хуан ги виждаше как профучават като стрели: фш, фш, фш! В небето, по четирите въздушни коридора за местно движение, се разминаваха светкавично летателните машини. Виждаха се като големи сенки, които браздяха небето, подобно на огромни птици, прехвърчащи над полята. Огромни птици. Защото другите, дребните птички от миналото, които кацаха по дърветата и поздравяваха с песен слънцето, бяха изчезнали.

Накрая той стигна до Града. И както винаги, когато влизаше в нов град, гледката на монолитните сгради го зашемети.

Градът е прекалено голям. Огромен конгломерат от желязо, цимент и стъкло, споени в абсурдния си стремеж да стигнат небето. Къщите са като хиляди очи без зеници, втренчени в нищото, застинали, мъртви. В града няма крива линия - всичко е право, студено, изсечено, с твърди ъгли на изострените плоскости. Въртящите се писти се пресичат на седемнадесет нива за движение, образувайки сложна мрежа, учудващо гъста плетеница, която обхваща в хаотичната си паяжина целия Град.

Въпреки това хората са доволни от Града си. Казват, че е най-яркото доказателство за мощта им. Построяването му е дело на титани и те, само те са го осъществили. Това ги кара да се чувствуват могъщи. Гледат влюбено Града си и гордостта гъделичка сърцата им. Казват, че той е техният шедьовър, техният грандиозен шедьовър.

Но човекът в Града е като мравка. Нищожно малък спрямо гигантските сгради, нищожно малък спрямо пистите за движение, нищожно малък в сравнение неорганичния комплекс на структурата му, той се чувства смазан. Обитава миниатюрна клетчица, загубена в огромния конгломерат - стаичка от няколко квадратни метра, забутана във вътрешността на някой от студените, монолитни блокове от желязо и стъкло. И в тази малка кутийка човек се ражда, живее, обича и умира. Почти никой не забелязва неговото присъствие, той е само още едно лице измежду многото други, един номер и букви в някакъв далечен централен регистър. В действителност той притежава само една табелка за самоличност, сведена до магнитен сигнал върху пластинка от неръждаема стомана, която виси на врата му. През целия си живот не е нищо повече от това. А когато умре, откачват табелката от врата му и една от многобройните машини за контрол върху населението в отдалечения Централен регистър просто заличава записа, който заема само няколко милиметра от лентата на магнитния диск. И гражданинът изчезва, сякаш никога не е съществувал.

Всичко това караше Хуан да се вълнува пред големия Град. Преди съществуваха места, където човек можеше да си отдъхне: паркове, градини, булеварди. После те изчезнаха и Градът стана негостоприемен за всички онези, които не съумяваха да възприемат новата действителност. Мнозина избягаха на село, търсейки, свободата, която липсваше в градовете. Дълго време диреха убежище в селата, изоставени от предишните им жители, които бяха предпочели сигурността на градовете. Но селата изчезваха едновременно с изменението на земята. Пристигнаха големи машини и изравниха почвата отвсякъде, заоблиха планините, запълниха долините, преградиха реките и създадоха подводни водоеми и безкрайни обработваеми площи. Природата бе променена от ръцете на човека. И хората загубиха последната си опора, последния си дом.

Хуан влезе в големия Град. И както винаги необятността му го смая. Видя, че хората, които бързаха по пешеходните писти, се отдръпваха пред него и го оглеждаха с любопитство, примесено с почуда, но той вече беше свикнал. Знаеше, че им изглежда различен, но усещаше, че тук се различава още повече. И за пръв път си помисли, че това го смущава. Почувствува се виновен, без да знае точно за какво. Инстинктивно се прилепваше до стените, опитвайки се да мине незабелязано пред погледите, които го пронизваха.

Вървеше без определена посока под седемнадесетте нива на пистите за движение, които закриваха слънцето, блед под изкуствените светлини на лампите въпреки загара си, потиснат от огромните кули, високи повече от сто етажа. И без да разбере как, излезе на някакво непознато място. Изобщо не очакваше да го види. макар и да бе чувал да се говори за него.

Малък площад с квадратна форма беше хлътнал като кладенец сред високите бетонни грамади, които го ограждаха. Пистите за движение не го пресичаха, а го заобикаляха. Неголеми зеленожълти лехи упорствуваха в желанието си да оживеят, въпреки че слънцето едва се процеждаше до тях. Насред площада се издигаше странна древна постройка, съвсем различна от околните.

Хуан спря възхитен. Доста беше слушал за нея, дори си спомняше някакви снимки. Сега тя бе само древен и безполезен паметник, израз на отминала и необяснима почит към всичко старинно. Но в далечните времена, когато все още съществуваха храмове и хората вярваха в бога, това беше известен храм. Полюбува се на осемте, обсипани с тесни и дълги прозорчета, кръгли кули, наподобяващи осем вретена - четири от едната страна и четири от другата симетрични, свързани от филигранни арки със странна и дръзка архитектура, тънки и изящни - досущ осем стрели от стар и хубав дялан камък... Почувства, че дълбоко в него нещо се отъждествяваше с този архаичен паметник, който му припомняше отминалите времена, историите, които обичаше да разказва преди.

Хората минаваха с безразличие край храма и почти не го забелязваха, като отживелица от древността. Хуан не успя да се сдържи, спря един мъж, горе-долу на негова възраст, облечен в широките униформени дрехи, които спадаха към отличителните белези на жителите на Града.

- Извинете... Можете ли да ми кажете какъв е този паметник?

Мъжът погледна Хуан, след това изваяните кули. После вдигна рамене.

- Не знам. Във всеки случай дните му са преброени. Преди малко казаха по телевизията, че ще го съборят, за да построят нов жилищен блок. За това, което служи...

Докато мъжът се отдалечаваше, Хуан почувствува остра и безгранична болка. Отново хвърли поглед към високите, заострени кули, неуместно барокови сред студената функционалност на околните сгради. Да, беше логично. Въпреки че нещо в душата му подсказваше, че не бива да правят това с един от малкото паметници на стария, изгубен свят.

Някой го потупа леко по рамото. Хуан се обърна. Някакъв неприветлив мъж, облечен в синьо, висок, студен и строг, го гледаше втренчено от висотата на властта, която му даваше униформата.

- Кой сте вие? Какво правите тук? Защо сте облечен толкова странно? Хайде, размърдайте се, кажете нещо. Покажете ми табелката си за самоличност.

III

Добре, той отново беше тук.

Много пъти го бяха разпитвали по същия начин, задавайки му подобни въпроси. Във всеки град, при всички случаи. Винаги досега се бе опитвал да ги избегне, като се защищаваше, доколкото можеше, от преките атаки.

Но сега беше по-различно.

Погледна назад към осемте кръгли кули на древния паметник.

- Казвам се Хуан - рече той.

Полицаят беше висок, величествен. Смръщи вежди, като го чу.

- Хуан ли? Не знам такова име. Къде ви е табелката?

Както всички други граждани, преживели Голямата промяна, Хуан носеше табелката си за самоличност, окачена на къса верижка на врата, без закопчалка. Показа я.

- Добре - каза мъжът в синя униформа, след като я провери с магнитен молив. - Н2. 27364. V. Добре. Къде живеете?

Хуан направи неопределен жест.

- Тук някъде. Където и да е. Транспортните средства профучаваха над главите им и пистите за движение вибрираха леко под тях. Хуан погледна правоъгълния къс ясно небе над кулите, кръстосвано от сенките на големите метални птици, които се движеха там горе.

- Това не е отговор - каза полицаят. - Всеки човек си има определено жилище. Защо сте облечен в тези странни дрехи?

- Те са всичко, което имам.

- А защо не сте поискали да ви дадат други от Отдела за облекло?

Хуан повдигна рамене.

- Защо? Все още не са ми нужни. Имам си тези. Полицаят в синьо беше озадачен.

- Не ви разбирам - обясни той. - Казвате, че не живеете на определено място, нямате други дрехи и не държите да имате... Къде ви е работната карта?

Хуан се подвоуми за миг. В друг случай би се опитал да избегне по някакъв начин въпросите. Щеше да разкаже някоя история, своята история, и може би щеше да убеди полицая да го остави на мира, защото и така бе щастлив. Но сега бе стигнал края на пътя си. Вече не се чувствуваше щастлив, като живееше по този начин: разбираше, че има нужда от нещо друго. Знаеше го, откакто влезе в Града, откакто видя древния паметник и му казаха, че са запланували да го съборят, за да изградят върху неговите развалини нов стерилен блок с циклопски жилища, в който ще погребат още човешки същества. Старото се разпадаше и отстъпваше път на новото. И той самият също се разпадаше.

- Нямам работна карта - отвърна. - В живота си никога не съм работил. Нямам постоянно жилище. Нямам прилично облекло. Аз съм скитник.

- Скитник ли? - измърмори полицаят. - Не знам тази дума. Почакайте за момент - подвоуми се той, - ще се свържа с началниците си.

Хуан изчака.

Някакво сребристо транспортно средство се спусна, спря пред двамата и от него слезе един мъж.

- Този ли е? - попита новодошлият.

- Да - каза полицаят.

Мъжът огледа внимателно Хуан, който седеше спокойно. За пръв път от доста време насам се чувствуваше обзет от голяма слабост.

Накрая Новата организация беше победила.

- Наистина ли не работите никъде?

- Не, никъде.

- Защо?

Лека усмивка пробягна по устните на Хуан.

- По мое време никой не беше задължен да работи - каза той. - Всеки можеше да избира свободно начина си на живот: това беше личен въпрос, който зависеше само от него. Аз избрах да не съм обвързан с някого или с нещо, да остана свободен и да тръгвам или да се връщам откъдето искам и както искам. Избрах живота на скитника.

- Скитник? - каза новопристигналият. - Не зная тази дума.

Хуан погледна първия полицай.

- Да наистина. Вече не съществува. Но преди време съществуваше и беше чудесна дума.

- А какво прави скитникът? С какво се занимавате?

- С нищо определено. Скитникът само се придвижваше от едно място на друго място, без връзки, които да го задържат, без никакви обещания, нито пък задължения. Скитникът спираше в кое да е селище, когато все още имаше такива, и помагаше на хората да свършат работата си за деня срещу малко храна, няколко монети и покрив за една нощ.

- А скитникът няма ли постоянно жилище? Нито работен фиш?

Хуан повдигна рамене.

- Целият свят беше негов дом. Ако не можеше се приюти под някоя стряха, скитникът спеше под дърветата, сред полето. В прохладните летни нощи беше красиво да гледаш и да се любуваш на звездите на небосклона, докато дойде сънят. - Въздъхна. - Да, беше много красиво.

- Не разбирам думите ви.

- Знам. Вие се стараете да говорите в сегашно време, докато аз трябва да говоря в минало. Сега вече не съществуват села, нито поля, нито дървета, само онези, от оградените плантации. Хората не лягат на земята с лице към небето, за да наблюдават звездите. Вече няма обори, нито плевници, нито ферми. Затова няма и скитници. Затова и вие не ме разбирате.

Човекът поклати глава.

- Не се безпокойте - каза той. - Ще ви дадем подслон и храна. Всички имат право на жилище и труд. Не разбирам как сте могли да живеете толкова време и без двете неща.

- Аз също - каза Хуан искрено и отново хвърли поглед към осемте барокови кули на стария храм. - Наистина ли ще го събарят? - попита той.

- Разбира се - каза другият. - Запазването му бе необяснима слабост от първия период на Голямата промяна. Той е неестетичен, обемен и безполезен. По-практично ще е да се построи нов жилищен блок.

Очите на Хуан се наляха със сълзи.

- Да - призна той. - Ще бъде по-практично.

Сребристото транспортно средство ги прекара през Града по непознатите писти за движение. За пръв път Хуан ползваше транспорт в Града и се чувствуваше отвратително. Движеха се много бързо по претъпканите писти. Отгоре на това не проумяваше как транспортното средство може да бъде в безтегловност на няколко сантиметра от земята и в същото време да следва трасето на пистата, без никой да го управлява. Вторият полицай се опита да му обясни, като разправи за някакви си „магнитни писти", и се присмя на недоверието му. Всичко беше странно, както и самият Голям град.

Накрая стигнаха до сграда, която по нищо не се различаваше от останалите. Машината излезе от пистата и се спусна леко надолу до нивото за паркиране, срещу входната врата. Човекът, който бе дошъл да го вземе, слезе и Хуан го последва.

- Какво е това? - попита той.

- Службата за Централен градски контрол - каза мъжът. - Влезте.

Хуан влезе. Вътре миришеше на антисептични средства. Неговото обоняние, свикнало с дъха на девствената земя, на ливадите, на бреговете на изчезналите реки, протестираше срещу пълната липса на мирис, не, срещу тази странна миризма, която искаше да неутрализира всички останали миризми. Още не бе прекрачил прага и невидима лъчева завеса подложи на облъчване кожата и дрехите му, унищожавайки всеки микроб или паразит, каквито вероятно носеше със себе си. Пречистен по този начин, той влезе вътре.

Сградата беше лабиринт от ярко осветени коридори. Мъжът, който го придружаваше, го заведе до малка кабина. Хората минаваха край Хуан забързани, дейни, без да спират, без дори да му обърнат внимание. Само някои му хвърляха кратък, любопитен поглед и извръщаха мигновено глави, продължавайки напред, сякаш бързаха да наваксат ценната секунда, която бяха загубили, докато го гледаха.

Кабината, в която влязоха, беше асансьор. От голямата скорост краката на Хуан затрепериха, а шумът на подемника отекваше болезнено в ушите му. Но всичко трая само няколко секунди. Вратата отново се отвори и пред Хуан и придружителя му изникнаха други коридори.

Най-накрая се озоваха в голямо помещение. В огромна, ярко осветена зала работеха не по-малко от триста души, наведени над многобройните редици от бюра. Никой не вдигна глава при отварянето на вратата. Придружителят на Хуан спря пред едно табло с много копчета и натисна едно от тях. В дъното на помещението някакъв мъж се изправи, сякаш изтласкан от пружина. Хуан имаше чувството, че бутонът бе задействувал някакъв скрит механизъм за задвижване на тялото му при получаването на импулса.

Мъжът прекоси цялата зала и се отправи към тях. Хвърли бърз поглед на Хуан и след това се обърна към придружителя му.

- Какъв проблем имате?

- Този човек - каза придружителят - бе намерен до стария храм, който ще се събаря. Казва, че няма установен адрес, нито работна карта. Нарича се „скитник".

- Скитник ли? - учуди се човекът.

- Да. Ще трябва да поискаме досието му от Централния контрол. Не разбирам състоянието му.

Другият се съгласи с глава.

- Ще го проверя. Наистина е много странно. - Погледна Хуан. - Скитник? Добре, дайте ми табелката си за самоличност и ще проверя. Седнете за малко.

Човекът си отиде, а Хуан седна в ъгъла. В просторната, ярко осветена зала триста души, наведени над масите си, работеха неуморно върху задачи, които Хуан не познаваше. Той имаше чувството,че когато работният ден свърши, ще бие звънец и тези хора ще бъдат изключени автоматично. Ще останат така, студени и безжизнени, а на другия ден биенето на звънеца отново ще ги включи в работния процес, за да продължат оттам, докъдето са стигнали, докато трети звънец ги изключи до следващия ден, и така ще бъде до безкрайност, в една безконечна верига. Потрепери при тази мисъл и се опита да я изхвърли от главата си. Намести се поудобно и продължи да чака.

Хуан чака дълго, а в голямата зала мъжете и жените се занимаваха с неизвестните си задачи. Неподвижен, потънал в мекото кресло, вперил поглед в многобройните маси, той не преставаше трескаво да се пита защо работят всичките тези мъже и жени и какво е значението на онова, което вършат. Може би и те самите не знаеха. Спомни си думите, които бе чул веднъж от един от ръководителите на Голямата промяна: „Сам човекът не, представлява нищо. Обществото му придава стойност. Затова трябва да работим за обществото всички заедно.Няма значение и фактът, че не знаем крайната цел на това, което правим, нито че работим автоматично. Трябва да мислим, че личният труд може би не е важен сам по себе си, но произведеното от десетки, от стотици ръце се превръща в нещо общополезно. Сами сме слаби, но заедно ставаме всемогъщи. В това е нашата сила."

Тези мъже и жени работеха нещо, чието предназначение не им беше известно, но го правеха с усърдие. Работеха с рутина, която вероятно имаше значение в даден момент. Преди време Хуан щеше да помисли, че се позори човешкият род, но сега убежденията му се изменяха. Може би той самият грешеше. Може би в отношението на другите към живота, в тяхното примирение, беше истинското щастие. Може би не си струваше да се ядосва за нещо, което не разбираше. Може би ако направеше опит...

Новата организация беше прекрасна без съмнение, защото преуспяваше. Имаше ли смисъл да се бори безполезно срещу нея, вместо да се остави да го приобщят.

Човекът от Новата организация работи във фабриките. Той е застанал пред огромната машина. Всеки тридесет секунди вдига ръка и задвижва лоста пред себе си, като чака да чуе изщракването. Щом го чуе, отпуска лоста, изтегля металната част и застава неподвижно. Чака още тридесет секунди. Отново вдига ръка и задвижва лоста. Изчаква да чуе изщракването, изтегля частта и пак чака. Още тридесет секунди.

И така безспир. Час след час. Ден след ден. Година след година. Отново и отново, без прекъсване. Непрестанно. Докато бъде заменен от друг човек, който продължава да върши същото на неговото място през целия си живот.

В учрежденията, седнал пред големите машини, служителят на Новата организация чака. Когато светне зелената лампичка на машината, той напечатва данните от листа, появил се незнайно откъде. След това изчаква. Машината „обмисля" шумно или тихо полученото и го „поглъща".. Светва друга зелена лампичка. Операторът вкарва нови данни.

Отново и отново. Без почивка. Без минутка покой.

В Контрола или на отговорните постове човекът от Новата организация е седнал пред голям квадратен екран. С всяко квадратче е означен човек. Кротко, спокойно служителят изчаква да светне някоя лампа, сигнализираща, че се нуждаят от него. Когато забележи това, натиска бутона. Проверява причините за повикването. Ако е от неговата компетентност, диктува решението, ако ли не, осведомява висшестоящите, като натиска друго копче на съседното табло. Когато проблемът е разрешен, светлината угасва. И отново изчакване.

Всичко това се повтаря хиляди, милион пъти, през целия му живот. Без никаква промяна.

Такъв е резултатът от Голямата промяна, от мощта на Новата организация. Всички хора са щастливи - имат работа, осигурени са. Не е ли прекрасна Голямата промяна?

Човекът, който посрещна Хуан в голямата осветена зала, се надигна от мястото си в дъното и се запъти към него. Държеше в ръка малък картон.

- Н2. 27364. V - прочете той.

- Не - каза упорито Хуан.

- Няма значение - отговори първият. - Правилно е. Въпреки това във вас има нещо съмнително. Нямате регистрирана месторабота. Никъде и никога.

- Знам - отвърна Хуан.

- В нашата Организация не може да има подобни случаи - продължи мъжът. - Всеки гражданин има определено работно място. Вижте ги всичките - той посочи зад гърба си, - те имат работа. Как сте могли да живеете досега?

Хуан махна неопределено с ръка.

- Няма смисъл да ви разказвам. Няма да разберете.

Човекът наистина бе потресен. Погледна фиша, който държеше между пръстите си, изписан с дребни шрифт на компютъра. Това беше ненормално положение: подобни случаи просто нямаше.

- Необходимо е да се свържем с Диспечера - каза той. - Вашият случай трябва да бъде решен незабавно.

IV

Диспечерът беше седнал срещу големия квадратен екран. Беше важна личност, защото контролираше цял сектор, специализиран в осигуряването на Големия град с хора. От неговата бдителност зависеше дали голяма част от работата на градската администрация се извършва правилно или не, дали се спазва установеният ритъм и желаното качество. Всичко това се отразяваше непосредствено върху дейността на целия работен комплекс.

От време на време едно от малките квадратчета на екрана светваше, сигнализирайки за нередности в някой от деветстотинте отдела, които бяха под наблюдението на диспечера. В такъв момент неговата задача беше да разреши по възможно най-бързия начин възникналия проблем и да се постарае всичко да възвърне нормалния си ход за съвсем кратко време.

Изведнъж едно от квадратчетата на екрана светна. Диспечерът свърза светкавично централния канал за съобщения направо с центъра, който искаше връзка.

- Извънредно положение - каза някакъв безличен глас. - Изпращам всички документи.

Настъпи пауза. Малко след това машината до него затрака чевръсто с клавишите си. След няколко секунди излезе сбито изписан лист хартия. Диспечерът загаси светлината на екрана, взе листа и го прочете.

- С какво се занимавате? - Хуан се обърна към човека, който беше дошъл от дъното на залата. - Защо сте тук?

- Тази служба упражнява надзор върху патрулите, отговарящи за реда и бдителността - обясни мъжът. - Аз ръководя една от секциите. Знаете ли, понякога се случва някой от гражданите да се чувствува неразположен или нещо подобно и да не може да работи, нито да изпълнява нормалните си задължения като гражданин. Хората, които виждате тук, записват сигналите, които им изпращат агентите от службата за бдителност, след като ги подредят и класифицират, ги предават на мене.

- А вие какво правите с тях?

- Преглеждам ги. Ако са за преминаване от една в друга инстанция, оставям машините да решават. Ако възникне някоя трудност, предавам информацията на моя Диспечер.

- А какво прави Диспечерът? Човекът повдигна рамене.

- Не знам нищо повече. Запознат съм само с нещата, които се отнасят до моята работа.

Диспечерът прочете внимателно получената информация. Беше действително изключителен случай, досега не се беше сблъсквал с подобно нещо. „Не е в моята компетентност - помисли си той. - Трябва да искам инструкции."

Превъртя на канала за свръзка и даде заповед чрез машината.

- Да доведат този човек при мене. Необходимо е да говоря с него.

След това започна да пише доклада, който трябваше да предаде на Главния диспечер.

Хуан се чувствуваше все по-объркан. Откакто влезе в Големия град, непрекъснато го разкарваха насам-натам, без да знае къде отива. Не познаваше и мястото, където се намираше в момента. Бе извървял много коридори, бе минал през безброй врати, без да знае защо и за какво.

Сега се намираше пред поредната врата. Беше преминал през големи помещения, в които стотици хора се трудеха без отдих, наведени над странните си машини. Всички машини изглеждаха еднакви, а работещите с тях сякаш вършеха едно и също нещо. Нямаше съществена разлика.

Премина и през тази врата и се озова в много по-малка зала.

Оттам, иззад големия пулт, отрупан с лостове за управление и разположен срещу огромен екран, го наблюдаваше някакъв мъж.

Диспечерът му махна с ръка да влезе.

- Н2. 27364. V - каза. - Влезте.

Хуан си помисли, че никога досега не бе чувал толкова пъти в един ден номера, който трудно възприемаше като свой. Пристъпи леко напред. Огромният пулт и големият екран му вдъхваха известно уважение. Досега не бе виждал нещо по-внушително. До този миг винаги бе оставал извън обхвата на зъбните колела на сложния механизъм на Града. Сега за пръв път виждаше механизма отвътре.

- Името ми е Хуан - рече той, сякаш се защищаваше. Макар и да знаеше, че думите му са без всякаква стойност.

Градът е като огромна зъбна предавка, която се върти, върти, върти. Отвътре е пълна с колела. Малки, средни и големи, свързани помежду си в едно цяло. Всички се въртят равномерно, едното движи другото и това взаимодействие измества напред целия механизъм. Всички колела са нужни, абсолютно необходими.

Градът е като голям нервен център. Главният нерв се разклонява многократно, един, сто, хиляди пъти, докато стигне до малките нервни окончания, разпознаващи и предаващи, които са разположени на повърхността на кожата. Когато някакъв външен дразнител възбуди някой нерв, целият механизъм се задействува и усещането достига до главния двигател чрез разклоненията на главния нерв.

Градът е като зъбна предавка, като нервен център. Има разклонения във всички посоки. Колелата се въртят ли, въртят. Миниатюрни колелца, а същевременно толкова важни. Откъснати, отделени едно от друго, те не представляват нищо, но заедно движат целия механизъм. В това е неговата мощ.

- Вашият случай прехвърля границите на нормалното - каза Диспечерът. - Вие, Н2. 27364. V, досега сте били изолиран от Новата организация и това е извън всякаква логика. Отдавна хората

като вас са изчезнали.

- Знам - промълви Хуан с известна тъга. - Вече не съществуват.

- Имаше време - поде Диспечерът, - когато се сблъсквахме със случаи като вашия. Спомям си, че тогава бях млад. Преобразяване като Голямата промяна не може да се осъществи без напрежение. Бяха самотни хора. В началото ги наричаха неприспособленци - не искаха да живеят като другите, нито да приемат законите на Новата организация, защото били унизителни. Дълго бяха като прибой на безредието, което предхождаше Голямата промяна. Но после, лека-полека, бяха асимилирани от Новата организация или пък умряха.

Мислехме, че този вид хора е изчезнал напълно.

- Аз още съществувам.

- Да - съгласи се замислено Диспечерът. - Любопитно. Вие още съществувате.

Хуан се бе втренчил в огромния екран, разделен на безброй малки квадратчета. Мислеше, че това би могло да бъде цял свят, в който всяко квадратче представлява един град. Всяко квадратче можеше да побира в себе си милиони човешки същества. За миг в главата му проблесна мисълта: „Кой ръководи всичко това? Кой управлява екрана, събрал в едно цяло всички екрани по света?"

- Мислих много за Голямата промяна - каза Хуан. - В продължение на много години говорих с хора, включени в Новата организация, и всички те ми разказваха колко е прекрасен новият свят. В началото, когато започна Голямата промяна, нейните защитници заявиха, че ще постигнат големи успехи. Говориха за стабилност, работа за всички, за високо жизнено равнище. Казаха, че светът ще стане рай за човека. Наистина ли го постигнаха?

- Да - рече Диспечерът. - Огледайте се наоколо. Всичко обещано се постигна многократно. Няма социална нестабилност. Всеки гражданин има право, възможност и задължение да се труди, и затова му се плаща. Не съществуват нито експлоатацията, нито безработицата. Няма класова борба. Изчезна гладът и мизерията е непозната по света. Всеки мъж или жена знае, че бъдещето му е осигурено още от мига, в който се ражда. Не мислите ли, че всичко обещано е постигнато?

Хуан се замисли за квадратните обработваеми площи, за огромните месни угоителни ферми, за фабриките, силозите и магазините, за внушителните сгради с минижилища. И си спомни за изгубения свят на детството си, за просторите, за полята, реките и планините.

- Да - съгласи се той. - Може би е постигнато. Но на каква цена!

Диспечерът махна с безразличие.

- За да постигнеш едно, винаги трябва да се лишиш от друго - отбеляза той. - Знае се и е нещо естествено.

- Да. - промълви като ехо Хуан. - Естествено е.

Хуан бе видял много неща по време на продължителното си скитане. Бе видял хората да действуват като машини, да се движат като машини, да се забавляват като машини. Бе се опитвал да им говори. Бе се опитвал да ги разбере и да ги накара да го разберат. Бе претърпял провал.

Този свят беше съвсем различен от предишния, в който бе живял. Може би съзнаваше значимостта си - беше действен, организиран свят, но същевременно и нелеп, механичен, студен. Вероятно Хуан не го разбираше изцяло. Вече беше много възрастен и може би и идеите му бяха остарели или погрешни. След толкова много години се чувствуваше изморен да говори, без да получава отговор. Може би другите - създателите на Голямата промяна - имаха право. Веднъж щеше да ги изслуша.

- Разкажете ми за вашия свят - помоли Хуан Диспечера. - Разкрийте ми неговите предимства. Искам да науча за всичко хубаво в него.

- Добре - съгласи се Диспечерът. - Ще ви обясня.

В Новата организация има работа за всяко човешко същество. Това е основният фактор, довел до победа Голямата промяна. В света има „х" мъже и жени в трудоспособна възраст, следователно е необходимо да съществуват „х" работни места. Двете сили трябва да се намират в постоянно равновесие. Когато мъж или жена умре или се пенсионира, се закрива едно работно място, когато мъж или жена достигне до трудоспособна възраст, се създава работно място.

Политиката на Новата организация в този смисъл е удивително ясна. По-рано съществуваха например един милион работни места и се търсеха един милион души, за да ги заемат, а останалите се пренебрегваха. Сега става обратното. Формулата не е един милион души за милион работни места, а милион работни места за милион души. По този начин изчезна основният социален проблем, който съпътствуваше древните времена: стачки на работниците, масова безработица, която достигна невиждани размери няколко години преди Голямата промяна и която в известен смисъл я предизвика. В това отношение новото общество е стабилно общество.

Не е необходимо новите работни места да бъдат полезни за обществото: нужно е само да ги има. Не е трудно да се създаде ново работно място. Има много фабрики, училища, гаражи, учреждения, които могат да използуват човешките ръце в дейността си. Съществуват безброй машини, за които трябва да се грижи човекът, много апарати, които трябва да бъдат наблюдавани периодично. Съществуват безброй машини, които могат да осигурят работа за един човек... макар и само да сваля определен лост на всеки тридесет секунди.

- Едно работно място се създава за кратко време - каза Диспечерът. - Достатъчно е само малко да се промени някоя от веригите в машината, за да е нужно присъствието на човек до нея. По този начин възможностите за разкриване на нови работни места са практически неограничени. Нито едно човешко същество не бива да изпада в принудителна безработица. Нали е прекрасно?

Хуан си помисли за тристата души, наведени над странните си машини там, в просторното помещение, където бе чакал дълго. Може би единственото им задължение бе да натискат някакъв бутон или да свалят определен лост всеки тридесет секунди. Но те работеха и за тях това бе гаранция за сигурност. Само хората, които познават безработицата, познават чувството на облекчение, което създава сигурността.

- Но много пъти тази работа е безполезна - отбеляза Хуан. - В повечето случаи машината не се нуждае от помощта на човека, за да работи.

Диспечерът повдигна рамене.

- Такава е политиката на Новата организация - каза той. - И аз мисля, че е правилна. Най-малкото дава добри резултати: вие самият можете да се уверите в това.

Да, политиката на Новата организация беше правилна. Най-малкото даваше добри резултати.

Хуан още си спомняше хаоса, в който бе изпаднал светът преди Голямата промяна. Кризата надвисваше от всички страни. Работната ръка беше скъпа, а работните места - ограничени. Механизацията настъпваше. Завод, който преди се нуждаеше от хиляда работници, се задоволяваше само с десетина, както и с добри, лесно погасими капиталовложения. Признаците за безработица се увеличаваха. Заводите продължаваха да произвеждат, но главният потребител - работническата класа - все повече губеше покупателната си способност. Стоките се натрупваха по складовете. Заводите трябваше да продължават да работят, за да могат да съществуват, но нямаше на кого да продават продукцията си.

Хуан беше убеден, че това е една от главните причини, предизвикали Голямата промяна. Неизбежно бе, че се случи - светът трябва да се приспособи към новите условия, а човекът да се променя с него. А за да се измени човекът, бе нужно да се промени редът, на който се основаваше старото общество.

- Кризата се крепи на три големи стълба - му каза някой преди доста време, когато Голямата промяна беше обикновено протестно движение. - Първо, свръхнаселението, което отнема все повече от жизненото пространство и от ресурсите. Второ, нарастващата автоматизация, която произвежда повече и по-доброкачествени продукти с по-малко човешки усилия, с което дори работната ръка да е по-ценна и по-добре заплатена, скоро настъпва насищане на пазара и разликата между привилегированите и нуждаещите се класи нараства, а покупателната способност на голяма част от населението намалява. И трето, пълна дезорганизация и раздробяване на управляващите ведомства, които не могат да разрешат нито един от двата проблема.

- Наистина ли няма никакво разрешение? - бе попитал той.

- Напротив, има различни решения. Но за да ги използуваме, трябва окончателно да се спре намаляването на работните места, или по-точно казано, необходимо е те да се увеличават. А единственият начин да се постигне това е световното общество да се управлява от един човек, за да се избегнат социалните последици, причинени от икономическата и идеологическата конкуренция на нациите, разделението на бедни и богати страни, а също и липсата на организация в правителствата, разединени и управлявани от неспособни личности с кратки мандати. Политик, който има пред себе си по-малко от десет години управление, никога не предприема дългосрочни мерки. Ако постигнем политическо и икономическо единство в световен мащаб и ако установим продължителен мандат, ще има обществена стабилност.

- Но това ще стане ли някой ден?

- Да. Рано или късно, но ще стане. Само че за да стане, ще трябва да се откажем от други неща, да дадем нещо в замяна. И може би за мнозина от нас това, което ще дадем, е по-важно от онова, което ще получим.

Сега Хуан си припомни тези думи и пророчеството в тях. Три година по-късно дойде Голямата промяна, а след нея преходният период, в който се създаде Новата организация. Основните проблеми, които измъчваха хората, изчезваха, но действително трябваше да се пожертвува нещо в замяна. .Оставаше въпросът дали постигнатото е повече от изгубеното. Хуан не можеше да отговори. Все още не.

- Хората са щастливи в Новата организация - каза Диспечерът. - Всички мъже или жени знаят, че бъдещето им е осигурено, че има някой, който да бди над тях, че не трябва да се тревожат за нищо. Борбата за живот вече не съществува и всеки индивид знае още от раждането си, че мястото му в големия свят е запазено и че никой никога не може да му го отнеме. Когато му дойде времето, започва да работи и спира в определен момент, за да отстъпи на другите. Винаги с убеждението, че никога не ще му липсва място, за да живее, нито храна за всеки ден.

- Но това не е достатъчно - отбеляза Хуан. - А мечтите? Амбициите?

Диспечерът повдигна рамене.

- Не знам какво да ви кажа - отговори той. - Единствено че така човек е щастлив.

- Вие щастлив ли сте?

- Да. - Диспечерът вложи в тези думи цялата си убеденост.

Защото човекът е щастлив в Новата организация.

Когато се роди, знае, че мястото му в света е запазено. Първите три години живее с родителите си, а ако те работят на смени, го оставят в детска градина. После преминава през Организационния център, където го обучават само за задачите, които ще изпълнява след това. Там се научава да разпознава всичко, което го заобикаля. Разбира, че сам човекът не представлява нищо, че неговата сила е в общността. Научава се да подценява хората като отделни личности и да им се възхищава като общност, а също така горещо да желае да принадлежи към общността. Когато тези идеи се превърнат в негова същност, навлиза в обществото.

Човекът от Новата организация е приет в обществото на петнадесет години. Тогава се смята, че е достатъчно зрял, за да се развива самостоятелно. Дава му се право да живее в жилищна клетка и му се връчва работна карта, най-голямото богатство през остатъка от живота му. От този момент работната карта става документът, който отваря пред него всички врати. С нея има право да се храни в обществените столове, да посещава общи събрания и колективни забави, да получава дневната си надница от петнадесет обменни диска, да плаща наема за жилището си, да си намери партньор, с когото да живее колкото си иска.

В замяна на това е длъжен да се явявява всеки ден без закъснение в своя работен център от 8.00 до 16.00 ч., от 16.00 до 24.00 ч. и от 24.00 до 8.00 ч. в съответствие с работната смяна, в която е зачислен, или в специално определеното работно време за извънредна работа или пък за изпълнението на някоя специфична задача, която са му поставили.

Работният ден на човека от Новата организация е еднообразен. Ако е първа смяна, в шест часа високоговорителите в апартамента или в жилищната клетка започват да звънят настойчиво, за да го събудят. Той става, сгъва леглото си, включва апаратите за почистване,. прави си сутрешния тоалет и от шест и тридесет минути до седем часа слиза да закуси в обществения стол на сградата, където живее. Като привърши, се отправя към своя работен център, където остава до края на работния ден.

В шестнадесет часа човекът от Новата организация се освобождава до следващия ден. Щом излезе от Работния център, получава петнадесетте жетона за деня. Знае, че може да ги запази или да ги изхарчи, за да се повесели, защото на другия ден ще получи още петнадесет. Отива в стола и след това е свободен да прави каквото си иска. Има възможност да посети някоя колективна забава или да потърси някого, за да прекарат заедно нощта и следобеда. Може да харчи обменните си жетони всеки ден или да ги спестява и когато събере достатъчно, да направи посещение за удоволствие до други Градове, след като получи разрешение от своя център. Може свободно да избира начина си на живот.

Разбира се, в Новата организация съществува пълно равенство на половете. Жената извършва същата работа като мъжа и има същите права и задължения. Когато мъж и жена или двама мъже и две жени решат да споделят живота си за определен период, който може да се продължи или да се прекрати по желание, те го заявяват предварително и получават съответното разрешение. Тогава напускат жилищните си клетки и се настаняват в апартамент. Начинът им на живот не се различава от предишния: всеки работи в своя център, въпреки че уеднаквяват смените си заради съжителството си. Ако жената забременее, веднага спира да работи и, разбира се, да получава петнадесетте обменни жетона, макар и да запазва работната си карта. Това, едновременно със срока на договорите за съжителство, служи за естествен регулатор на броя на ражданията, въпреки че по никакъв начин не се ограничава количеството на децата, които една семейна двойка желае да има. Свободата в Новата организация е абсолютна.

Когато човекът от Новата организация е твърде стар, за да продължава да се труди, се оттегля от работния център, жилището или апартамента си и го настаняват в старчески дом. Там, ако желае, може да извършва помощни работи, въпреки че не го задължават. Разбира се, вместо петнадесет обменни жетона получава само пет, тъй като възрастните никога не харчат колкото младите.

Когато умре човек от Новата организация, изгарят тялото му, тъй като древният обичай да се заравят мъртвите е глупава и безполезна загуба на площ. Всичките обменни жетони, които е притежавал до смъртта си (те са единственото му богатство освен работната карта), се предават в обществените фондове, защото един от основните принципи на Новата организация е унищожаването на частните капитали, причина за класовата борба и за сгромолясването на старата организация. Нито един роднина на починалия не може да ги наследи, макар и понякога да има неправилни присвоявания, които биват строго наказвани, ако се разкрият.

Такъв е накратко животът на всеки член на Новата организация. Всички следват този образец без отклонения и се чувствуват щастливи. Имат удобства, осигурено бъдеще, освободени са от грижи. Какво още може да се желае?

V

 

- Малко амбиция - каза Хуан. Диспечерът свъси вежди.

- Не ви разбирам. Амбиция, но за какво?

- За да има цел в живота. По-рано пред хората винаги стоеше сянката на някаква амбиция. Никога не я достигаха, но постоянното й присъствие им служеше за стимул. Дори съществуваше нещо като поговорка, която се повтаряше непрекъснато: „Да постигна още повече". Нямаше конкретна цел, а хората просто изпитваха желание да се усъвършенствуват и това ги извисяваше.

- Безсмислица. Всеки личен стремеж неизбежно ще се отрази върху стабилността на обществените структури. Ако на човека се позволи да мечтае, никога няма да има здрава координация между работните места. А и за какво ли му е на човека да мечтае?

- За да има някакъв подтик, който да активизира личната инициатива.

- Личната инициатива е безполезна, ако не се отрази в колективната. Това беше един от недостатъците на старата организация - да се вярва прекалено в човешката индивидуалност. Човекът се издигаше или си мислеше, че се издига, и чувствуваше, че превъзхожда другите. Така са възникнали обществените класи.

- Но те все още съществуват.

- Не е вярно. Съществуват „работни" системи, което е нещо съвсем различно. Всеки заема длъжността, отговаряща на способностите му, но извън работните центрове всички сме равни. Всички получаваме по равно - петнадесет обменни жетона на ден, всички ходим на едни и същи колективни забави, всички имаме еднакви права и задължения. По този начин премахваме завистта, съперничеството, озлоблението, борбата да заемеш поста на другия.

- Може би сте успели. Но сте унищожили основното предназначение на човека като личност.

- Индивидуално предназначение не съществува. В това се състои силата на нашата Нова организация: от значение е колективът, а не личността.

- Това означава да се признае, че индивидът не съществува като такъв.

- Не извъртайте, не съм казал такова нещо. Вие сте индивид. Аз също.

- Какво представлявате като личност?

- Това няма значение.

- Напротив. Вие прекарвате осем часа дневно пред това огромно табло и чакате да светне някоя лампа. Защо? За да разрешите нещо дребно, което в повечето случаи дори не е нужно да се решава, тъй като се оправя от само себе си. Всички хора, седнали до машините, изпълняват най-често ненужни, безсмислени дейности. Не знаят какво вършат, нито за какво служи техният труд, а най-лошото е, че това изобщо не ги интересува. Те само подражават на машините, които обслужват.

- Но така са щастливи.

- Сигурен ли сте, че наистина са щастливи?

Понякога се случва да проклинат Новата организация. Случва се и човек да прекъсне работата си и да се запита: „защо?". Тогава вероятно той се замисля над нещата, които го заобикалят, и вижда всичко съвсем различно отпреди.

Хуан си спомни историята на НL. 03694. S. Беше станало преди много време, още в началото на Новата организация, когато Голямата промяна не се беше установила в света. НL. 03694. S нямаше друго име или го бе забравил. За хората наоколо той беше само НL и това бе достатъчно.

НL работеше в голям заводски център с още шестстотин мъже и жени, които изцяло му приличаха. Работата му беше проста - намираше се на най-ниското стъпало на специализацията, а това означаваше, че е равен на който и да е от останалите граждани. Всеки ден в продължение на осем часа седеше пред голяма машина, която не се различаваше от другите петстотин петдесет и девет машини около него. В средната част на машината имаше отвор, разположен до платформата, на нивото на ръцете на оператора. Всеки тридесет секунди машината изхвърляше през отвора малък правоъгълен предмет. НL вземаше предмета, поставяше го на шаблона, сваляше някакъв лост - малък свредел започваше да се върти и пробиваше малка дупка на една от страните на правоъгълника. Нямаше опасност да се сгреши, защото предметът влизаше в шаблона само в едно положение и мястото на дупката се определяше от лоста, който НL снемаше надолу, а дълбочината й - от горното положение на същия лост. След като извършеше операцията, НL поставяше металния правоъгълник с дупката нагоре на конвейер и транспортната лента отнасяше изделието на непознато място заедно с останалите части, произведени от монтираните една зад друга машини. Когато приключеше с операцията, изчакваше да получи друга част, за да повтори всичко отначало. И така до безкрайност.

НL си вършеше работата, и то добре. Обаче той обичаше да си фантазира. В други епохи това, което правеше, се наричаше „мечтая", но сега думата беше непозната в Новата организация. Често си мислеше за големи самостоятелни къщи, за простори, реки, плажове, гори, неща, за които си спомняше смътно и които бяха отдавна изчезнали. Мечтите му бяха безпочвени, но му даваха известно чувство за свобода.

Един ден НL започна да мечтае по време на работа. Не разбираше какво точно върши, само затвори очи и си представи къщичка сред гора, до поток, който гъмжеше от риба, а той бавно хвърляше въдицата в него. Видя се как живее в тази къща, построена от дървени трупи, и се почувствува щастлив.

Но машината неспирно изхвърляше малки правоъгълни предмети на работната маса всеки тридесет секунди. Две минути по-късно един мъж дойде при него.

- Какво става? - попита го той. НL изненадано отвори очи.

- Нищо - промълви той, без да знае къде точно се намира и какво означава всичко това. - Нищо.

- Разбира се - каза другият мъж с лека насмешка. - Вече проверих. На масата ви има пет парчета. Ще бъдете глобен.

Глобите се състояха в намаляване на дневната надница с един обменен жетон в период от един до двадесет дни и имаха за цел да попречат на хората да се отнасят немарливо към работата си. НL замълча: глобите винаги бяха справедливи и заслужени. Мъжът взе петте части и ги отнесе със себе си. НL продължи работата си - правеше малък отвор на всяка част, изхвърлена от машината, а после я поставяше на транспортната лента и за всичко отделяше тридесет секунди.

Друг път му хрумна странна мисъл. От дванадесет години работеше в този център с една и съща машина. Дванадесет години събираше малките правоъгълни парчета, които му „подхвърляше" абсурдният отвор на машината, пробиваше им дупки и ги нареждаше на транспортната лента. Останалите петстотин деветдесет и девет човека се занимаваха със същото. На три смени, двадесет и четири часа на денонощие. Това възлизаше на седемдесет и две хиляди изделия на час, милион седемстотин двадесет и осем хиляди изделия на ден, шестстотин двадесет и два милиона изделия на година. Ако се предположеше, разбира се, че операцията се извършва само в този заводски център. За какво беше нужно всичко? Какви бяха малките предмети, които изхвърляше машината, за какво служеха, къде се използуваха? Накъде ги отнасяше транспортната лента?

Беше обсебен от тази мисъл дълги дни. Опита се да открие, според формата, теглото и материала на изделието, какво представлява то и за какво служи. Не успя - до него стигаше най-обикновен метален паралелепипед, гладък, сплескан в краищата, леко издълбан вече от едната страна. Цели дванадесет години, без прекъсване, всеки тридесет секунди през ръцете му минаваше такъв предмет и неговите петстотин деветдесет и девет непознати колеги можеха да кажат същото. Каква беше целта на всичко това?

Помисли, че може би някой от неговите приятели, които работеха другаде, знае повече за предназначението на малките правоъгълни изделия. Хрумна му, че ако скрие едно от тях в машината, а после го отнесе, никой не ще забележи липсата му. И със сърце, което биеше до пръсване, взе един от паралелепипедите, проби му дупка и вместо да го сложи на лентата, го пъхна крадешком в джоба си.

Две минути по-късно при него дойде мъжът.

- Скрили сте една част - каза той. - Върнете я. НL се подвоуми. После подаде малкия паралелепипед на мъжа, защото знаеше, че няма смисъл да се противи.

- Ще бъдете наказан с глоба - рече мъжът и си отиде.

Заредиха се подобни неприятни случки. Понякога се натрупваха предмети, друг път той ги поставяше неправилно на лентата, с дупки, неотговарящи на дълбочината, защото не беше свалил лоста надолу... Когато забавяше някоя част, не можеше да възстанови темпа на работа. И глобите ставаха все по-чести.

Но това вече не вълнуваше НL. В действителност никога не го бе вълнувало, въпреки че дотогава не си бе давал сметка.

През свободните си часове НL бягаше от града. Спираше пред току-що обградените участъци обработваема земя и по цели часове наблюдаваше как гъстата пшеница се полюшва под полъха на вятъра, сякаш следва някаква нечута

  Съдържаниепоказване

• 1
• 2
• 3
• 4

Пълен текст

— Вие слушате запис. Моля, не затваряйте слушалката докато…

Така тряснах слушалката, че апаратът падна на пода. Самият аз продължавах да стърча, целият потен и треперещ от ярост. Телефонът започна да жужи, което означаваше, че слушалката не е на мястото си. Този зумер е два пъти по-мощен от всеки друг телефонен сигнал и никога не съм разбирал защо. Като че ли е станало нещо ужасно: „Катастрофа! Слушалката не е на мястото си!!“

Автоматичният телефонен секретар е от онези изобретения, които правят живота неприятен в подробностите му. Кажете честно — обичате ли да ви отговаря машина? Но това, което се случи с мен, вече не е просто дреболия: току-що автоматичният телефонен секретар ми позвъни сам!

Тези машинки се появиха наскоро. Звънят ми два-три пъти в месец, главно от застрахователните дружества. Изчитат ви двеминутна реч и дават номер, на който можеш да позвъниш, ако предложението те интересува. (Веднъж позвъних да им кажа какво мисля за тях, но пак налетях на автомат, който изрече: „Чакайте отговор“ — и включи музика.)

Върнах се в банята, изтрих потта си с пластмасовата обложка на някаква книга и внимателно влязох във ваната. Водата, разбира се, беше вече изстинала. Добавих топла и едва кръвното ми се нормализира, когато телефонът пак иззвъня.

Издържах петнайсет позвънявания, без да мръдна.

Опитвали ли сте да четете, когато телефонът звъни?

На шестнайстото позвъняване се измъкнах от ваната, изтрих се, наметнах халата и умишлено бавно тръгнах към хола.

След петдесетият звън вдигнах слушалката.

— Вие слушате запис. Моля не затваряйте слушалката, докато записът не завърши. Звънят ви от дома на вашия съсед Чарлз Клуг. Позвъняванията ще се повтарят всеки десет минути. Мистър Клуг разбира, че не беше добър съсед и предварително поднася извиненията си. Той моли веднага да дойдете в дома му. Ключът е под изтривалката. Влезте и направете всичко, което е необходимо да се направи. За услугата ще бъдете възнаграден. Благодаря.

Прещракване. И равномерни сигнали.

 

 

Никога не бързам. Когато десет минути по-късно телефонът отново иззвъня, все още обмислях съобщението. Свалих слушалката — текстът беше същият. Не беше гласът на Клуг, а нещо синтезирано, механично, лишено от топлина. Изслушах до края и внимателно поставих слушалката.

Помислих дали да не звънна в полицията. Чарлз Клуг ми е съсед вече десет години и за всичкото време едва ли сме разговаряли дванадесетина пъти. По не повече от минута. Така че не се чувствам задължен с нещо.

По дяволите тези позвънявания! Точно когато бях стигнал до някакво решение, телефонът пак позвъни. Погледнах часовника: точно десет минути. Разбира се, можех да изключа апарата, но това едва ли ще промени моя живот…

В края на краищата се облякох, излязох от къщи и поех към парцела на Клуг. Другият съсед оттатък пътя, Хал Ланиер, подстригваше ливадата си. Махна ми с ръка и аз му отвърнах на поздрава. Беше около седем вечерта. Прекрасно августовско време. Ухаеше на току-що окосена трева. Винаги съм обичал тази миризма и си помислих, че не е лошо да подрежа и моята градина.

Вероятно Клуг никога не си е помислял подобно нещо. На места ливадата бе съвсем оголяла, другаде тревата стигаше до коляно.

Позвъних. Никой не дойде, затова почуках. След това погледнах под изтривалката, взех ключа и отворих.

— Клуг? — повиках тихо и надникнах.

След това неуверено, като човек, който не знае дали го очакват, минах през малкия хол. Щорите както винаги бяха спуснати, но телевизионният екран даваше достатъчно светлина да видя Клуг. Седеше в кресло пред масата, паднал по лице върху клавиатурата на компютър и отстрани на главата му зееше огромна дупка.

 

 

Хал Ланиер работеше с компютрите на лосанджелиското управление на полицията, затова първо нему разказах за видяното, а той позвъни в полицията. Заедно дочакахме идването на колите и той все ме разпитваше дали не съм пипал и мърдал нещо, а аз всеки път му отговарях, че не съм докосвал нищо освен дръжката на входната врата.

Колите на медицинската служба пристигнаха без вой на сирени и скоро наоколо започнаха да се мотаят полицаи. Събраха се всички съседи — кой по дворовете, кой пред дома на Клуг. Екипите от телевизията успяха да довтасат точно когато изнасяха тялото, завито в найлоново покривало. Полицаите сновяха нагоре и надолу, вероятно се занимаваха със своите си работи — да свалят отпечатъци, да потърсят веществени доказателства.

Накрая ме отведоха в гостната на Клуг при следователя Озбърн. Телевизионните екрани все още светеха. Стиснахме си мълчаливо ръце с Озбърн, след което той ме разгледа от главата до петите. Нисичък, плешив, следователят ми се стори уморен, докато не ме погледна в упор. Макар нищо видимо да не се промени, вече не ми се струваше уморен.

— Вие ли сте Виктор Апфел? — попита.

Потвърдих.

— Мистър Апфел, според вас липсва ли нещо в стаята?

Отнесох се към въпроса като към занимателна задача. Камина, щори на прозорците. Килим на пода. Но нищо от вещите, каквито обикновено има в гостните.

Покрай стените бяха наредени маси, оставаше само тесен проход в средата на стаята. На масите имаше дисплеи, клавиатури, дисководи и други блестящи дрънкулки на новото време. Под масите имаше други компютри и кутии, пълни догоре с всякакви електронни боклуци. На етажерки до самия таван лежаха кутии с ленти, дискове и касети. За всичко това си има термин, но тогава не си го спомних. Програмно осигуряване.

— Няма мебели, нали? Освен…

Следователят ме погледна като че ли слисано.

— Искате да кажете, че по-рано е имало мебели?

— Откъде да знам. — Тогава ми хрумна, че той не ме разбира. — За пръв път попаднах тук преди час.

Той се намръщи и това не ми хареса.

— Съдебният лекар каза, че стопанинът на къщата е мъртъв вече три часа. Защо се оказахте тук преди час, Виктор?

Това, че се обърна към мен по име, също не ми се хареса. Налагаше се да му разкажа за телефона.

Изслуша ме с недоверие, но не бе трудно да провери показанията ми. Хал, Озбърн, аз и няколко полицая отидохме вкъщи. Едва бяхме влезли, когато телефонът иззвъня. Озбърн взе слушалката и изслуша съобщението. Лицето му се изкриви в мрачна гримаса. Изчакахме десет минути до следващото позвъняване. През това време Озбърн внимателно огледа стаята ми — зарадвах се, когато се звънна. Полицаите записаха съобщението и се върнахме обратно в дома на Клуг.

Озбърн направо отиде зад къщата да разгледа гората от антени — гледката видимо го впечатли.

— Мисис Медисън — тя живее по-надолу по улицата — смята, че Клуг се е опитвал да влезе в контакт с марсианците — рече Хал с ирония. — Но аз мисля, че той просто е ограбвал спътниковите връзки.

На ливадата зад къщата стърчаха три параболични антени, шест високи мачти и друга техника за микровълнова комуникация, каквато може да се види върху сградите на телефонните компании. Озбърн отново ме покани в гостната и помоли да опиша какво съм видял. Не разбрах какво точно го интересува, но все пак се опитах.

— Седеше в това кресло. Креслото беше пред масата. На пода видях пистолет. Ръката висеше точно над него.

— Мислите, че е било самоубийство?

— Да. — И без да дочакам коментари попитах: — А вие?

— Не е оставил писмо — въздъхна Озбърн.

— Самоубийците не винаги оставят писма — подметна Хал.

— Да, но твърде често. И когато няма писмо, работата не ми харесва. Впрочем това не е най-важното.

— А телефонното позвъняване? — казах. — Това е нещо като предсмъртно писмо.

Озбърн кимна.

— Забелязахте ли нещо друго?

Приближих се до масата и разгледах клавиатурата. Отпред бе написано: „Тексъс инструментс. Модел TI-99/4A“. Вдясно, където лежеше главата на Клуг, имаше кърваво петно.

— Само това, че седеше пред този компютър. — Докоснах неволно клавиш и дисплеят мигом се запълни с думи. Бързо дръпнах ръката и се загледах в текста.

НАЗВАНИЕ НА ПРОГРАМАТА: СБОГОМ, РЕАЛЕН СВЯТ ДАТА: 20.08 СЪДЪРЖАНИЕ: ЗАВЕЩАНИЕ, РАЗНИ ПРОГРАМИСТ: ЧАРЛЗ КЛУГ ЗА СТАРТИРАНЕ НА ПРОГРАМАТА НАТИСНЕТЕ ENTER ||

В края равномерно пулсираше малко зелено квадратче. По-късно научих, че се казва „курсор“.

Събрахме се около машината. Хал, специалист в тази област, обясни, че много контролери изтриват изображението, ако в продължение на десет минути никой не промени изведената на монитора информация. Прави се, за да не изгори екранът там, където буквите светят. До натискането на клавиша екранът беше зелен, после се появиха черни букви на син фон.

— Проверена ли е клавиатурата за отпечатъци? — попита Озбърн.

Никой не беше сигурен, затова Озбърн взе молив и с гумичката натисна клавиша.

Текстът изчезна, синият фон бе запълнен от малки овални фигурки, падащи надолу като дъждовни капки. Стотици фигурки в най-различни цветове.

— Това са таблетки — изненадано произнесе един от полицаите. — Вижте, „кваалуд“! А това е „нембутал“!

Един през друг всички подхвърляха имена на лекарства. И аз познах една бяла капсула с червена ивица — вероятно „дилантин“. Пия ги вече доста години всеки ден. В края на краищата дъждът от капсули спря и дяволската машина започна да свири „Все по-близо към теб, мой боже“ в три инструментални партии.

Някои се изсмяха. Не мисля, че някому случилото се му се е сторило забавно, но тази мрачна панахида прозвуча точно като аранжимент за свирка, пищялка и дудук. Как да не се засмееш?

Докато звучеше музиката, в левия край на екрана се появи малка фигурка от квадратчета. Потръпвайки, тя се преместваше към центъра. Приличаше на човече от видеоигра, само че нарисувано лошо, затова трябва да напрегнеш въображението си.

После в центъра се появи още някакъв предмет. Човечето спря срещу него, огъна се и под него се появи нещо като стол.

— Какво ли е това?

— Сигурно компютър.

Май наистина беше компютър, защото човечето протегна напред ръце и започна да го почуква както пианист рояла. Човечето пишеше, а над него се появяваха думи.

НЕЩО СЪМ ПРОПУСНАЛ ПО ПЪТЯ, СЕДЯ ТУК ДНИ И НОЩИ КАТО ПАЯК В ЦЕНТЪРА НА СВОЯТА ПАЯЖИНА… АЗ СЪМ СТОПАНИН НА ВСИЧКО ВИДИМО… И ВСЕ ПАК ТОВА Е НЕДОСТАТЪЧНО. ТРЯБВА ДА ИМА ОЩЕ НЕЩО. ВЪВЕДИ СВОЕТО ИМЕ ||

— Боже мой! — възкликна Хал. — Невероятно… Интерактивно предсмъртно писмо.

— Трябва да разберем какво има нататък.

Бях най-близо до клавиатурата и затова набрах своето име. Когато вдигнах очи, видях, че съм сбъркал и се е получило „ВИКТ9Р“.

— Как да го поправя? — попитах.

— А защо трябва? — рече Озбърн и натисна клавиша.

ПОЗНАТО ЛИ ТИ Е ТОВА ЧУВСТВО, ВИКТ9Р? ЦЯЛ ЖИВОТ СЕ ТРУДИШ, ЗА ДА ПРАВИШ ТОВА, КОЕТО ПРАВИШ ПО-ДОБРЕ ОТ ДРУГИТЕ, НО ВНЕЗАПНО ОТВАРЯШ ОЧИ И НЕ РАЗБИРАШ ЗАЩО Е ВСИЧКО ТОВА. С МЕН СЕ СЛУЧИ ТОЧНО ТАКА. ИСКАШ ЛИ ДА РАЗБЕРЕШ ПО-НАТАТЪК, ВИКТ9Р? ДА/НЕ ||

Текстът течеше като поток. Клуг вероятно се е смущавал от това, защото след всеки четиридесет-петдесет думи предоставяше на читателя правото да избира „ДА/НЕ“.

Представих си как седи пред машината и въвежда текста.

Той пишеше, че се чувства смазан, че не може повече да живее така. Приемал е прекалено много таблетки (по екрана отново се посипаха многоцветните овални фигурки) и животът му е станал безсмислен — направил е всичко, което е искал да направи.

Понякога просто не го разбирахме. Написал бе например, че той не съществува, но го приехме като метафора.

ПОЛИЦАЙ ЛИ СИ, ВИКТ9Р? АКО НЕ,

ПОЛИЦИЯТА СКОРО ЩЕ СЕ ПОЯВИ, ЗАТОВА

УВЕДОМЯВАМ ТЕБ ИЛИ ПОЛИЦАЯ: НЕ СЪМ

ПРОДАВАЛ НАРКОТИЦИ. ЛЕКАРСТВАТА,

КОИТО СА В СПАЛНЯТА, СЪМ ИЗПОЛЗУВАЛ

САМО ЗА ЛИЧНИ НУЖДИ. ПРИЕМАЛ СЪМ

ГИ В ГОЛЕМИ ДОЗИ, НО СЕГА ПОВЕЧЕ

НЕ СА МИ НУЖНИ.

НАТИСНЕТЕ ENTER ||

Озбърн натисна клавиша и в другия ъгъл на стаята затрещя принтер, изплашвайки ни до смърт. Гледах как главата се мята насам и натам, отпечатвайки текста и в двете посоки, когато Хал закрещя, посочвайки екрана:

— Вижте! Вижте тук!

Човечето на екрана се изправи и се обърна към нас. В ръцете си държеше нещо като пистолет и долепи дулото до главата си.

— Не! — неволно извика Хал.

Човечето не му обърна никакво внимание. Чу се неестествен звук на изстрел, човечето падна по гръб. По екрана се разля червена струйка и принтерът замлъкна. На монитора остана само мъничък черен труп, легнал по гръб, и думата ++КРАЙ++ под него.

Погледнах към Озбърн. Да се каже, че беше недоволен, значи да не се каже нищо.

— Та какво става с наркотиците в спалнята? — попита той.

Ние гледахме как Озбъри рови в чекмеджетата и нощните шкафчета, наднича под леглото и шкафовете, но без никакъв резултат. Както и другите стаи, тук също бе наблъскано с компютри, през пробити в стената дупки се проточваха кабелни снопове.

Стоях до голяма кръгла кутия от картон, имаше няколко такива в стаята, в такива обикновено изпращат покупки. Капакът бе леко встрани, вдигнах го — и веднага съжалих.

— Озбърн — рекох, — погледни насам.

В кутията имаше торбичка от дебел полиетилен, запълнена до две трети с таблетки „кваалуд“. Полицаите веднага разкъсаха останалите кутии и намериха капсули амфетамини, „нембутал“, „валиум“ и какво ли не още. След тази находка отново се появиха и полицаи, и екипи от телевизията.

Закипя трескава работа и никой не забеляза как се примъкнах до вкъщи и заключих вратата. Понякога надниквах иззад пердето и виждах как репортерите вземат интервюта от съседите. Хал също се мотаеше наоколо и се радваше на всеобщо внимание. На два пъти репортерите почукваха по вратата, но аз не отворих и в края на краищата всички си разотидоха.

Напълних ваната с гореща вода и се излежавах цял час. След това включих отоплението на максимум и се вмъкнах под цяла купчина одеала.

И въпреки това треперих цяла нощ.

 

 

На другия ден към девет дойде Озбърн, след него се вмъкна и Хал. Не изглеждаха весели и подозирайки, че са работили цяла нощ, направих кафе.

— Хвърлете едно око — каза Озбърн и ми подаде лист компютърна разпечатка. Сложих очила и зачетох.

Текстът бе напечатан със страхотен шрифт от иглеста глава. Такива листи обикновено хвърлям направо в камината, без да ги чета, но този път направих изключение.

Пред мен лежеше завещанието на Клуг. Няма да им е леко на юристите, когато видят това. Клуг пак твърдеше, че не съществува, затова не може да има родственици и цялото си състояние е решил да даде на този, който го заслужава.

„Но кой го заслужава?“ — се питаше той. Разбира се, не мистър и мисис Перкинс, дето живеят през четири къщи — те постоянно бият деца. Като доказателство Клуг се позовава на съдебни решения от Бъфало и Маями, а също на дело, възбудено от местните власти. Мисис Рендър и мистър Полонски, живущи пет къщи по-нататък, разпространяват сплетни. Големият син на Андърсънови краде автомобили. Мариан Флорънс е използувал измама на изпита по алгебра. Съвсем наблизо живеел някакъв тип, който здравата прекарал градските власти, когато сключил договор за строителство на шосе. Жената на един от комшиите си имала вземане-даване с търговски агенти, други две си имали постоянни любовници. Един момък направил на приятелката си бебе, после я зарязал и се разфукал на ляво и дясно. Дванайсет съседски семейства крият част от доходите си от данъчните власти. У комшиите зад къщата на Клуг постоянно лае куче.

Тук се съгласих: това куче и на мен не ми дава мира нощем. Но всичко останало… не ми го побира главата! Поначало какво право има човек, който незаконно държи при себе си двеста галона наркотици, да съди така строго съседите си? Е, да се бият деца не е хубаво, но може ли да се опетнява цяло семейство, само защото синът краде автомобили? И още — откъде Клуг би могъл да знае всичко това?

Имаше и други работи. Например за мъжки похождения. Между другите фигурираше и Харолд Хал Ланиер, който в продължение на три години се е срещал с жена на име Тони Джоунс, тя работела с него в центъра за обработка на информацията към полицията на Лос Анджелис. Подтиквала го към развод, а той „чакал удобен момент, за да признае на жена си“.

Погледнах към Хал — руменината на лицето му потвърждаваше написаното.

Дойде и моят ред! Какво ли Клуг е знаел за мен? Плъзнах поглед по страницата, за да намеря името си, и го открих в най-последния параграф. „…Трийсет години мистър Апфел плаща за грешка, която не е правил. Разбира се, не бих го предложил за светец, но тъй като няма явни грехове — а в дадената ситуация това е напълно достатъчно — оставям цялата си законна собственост на Виктор Апфел.“

Озбърн ме гледаше.

— Ама на мен нищо не ми трябва.

— Мислите ли, че това е въпросното възнаграждение, споменато от Клуг?

— Би трябвало — казах. — Какво друго?

Озбърн въздъхна и се опъна в креслото.

— Във всеки случай той не се опитвал да ви завещава наркотици. Продължавате ли да твърдите, че не сте се познавали?

— Подозирате ли ме в нещо?

— Мистър Апфел — рече той и разтвори ръце, — аз просто задавам въпроси. В историите със самоубийства никога няма стопроцентова увереност. Може пък и да е убийство. И ако е така, вие сте единственият човек, който се оказва печеливш.

— Но той ми беше абсолютно чужд.

Озбърн кимна, почуквайки с пръст по разпечатката. Искаше ми се тази разпечатка да върви по дяволите.

— Между другото… Каква е грешката, която не сте извършвали?

Така и си знаех, че това ще е следващият въпрос.

— През войната в Корея попаднах в плен.

Известно време Озбърн обмисляше моя отговор. Ударих юмрук по облегалката на креслото, изправих се и поех директно върху себе си измамно уморения му поглед.

— Изглежда миналото все още силно ви вълнува.

— Не е лесно да се забрави.

— Искате ли да ми разкажете нещо за онова време?

— Работата е там, че всичко… Не, нищо не искам да говоря. Нито на вас, нито на някой друг.

— Налага се да ви задам още няколко въпроса относно смъртта на Клуг.

— Ще отговарям само в присъствието на адвокат.

„Боже мой! Сега ще трябва и адвокат да търся…“

Озбърн отново кимна, изправи се и пое към вратата.

— Бях готов да обявя историята за самоубийство — рече той, — безпокоеше ме единствено липсата на предсмъртно писмо. Сега го получихме. — Той посочи къщата на Клуг и лицето му стана някак сърдито. — Но този тип не само е написал писмо, ами дори го е записал в своя дяволски компютър с още цяла купчина видеоефекти. Отдавна не се изненадвам от идиотщините на хората, какво ли не съм виждал. Но като чух компютърът да свири църковна музика, разбрах, че това е убийство. Да си кажа правичката, мистър Апфел, не мисля, че вие сте свършили тази работа. Само в тази разпечатка има няколко десетки мотива. Може да е шантажирал съседите. Може тъй да си е купил цялата тази апаратура. Освен това хора, у които има толкова много наркотици, рядко умират от естествена смърт. Предстои ми още много работа, но ще разбера кой го е свършил.

Измърмори нещо за неотлъчка и си отиде.

— Вик… — прошепна Хал. — Аз, такова, за разпечатката. Ще ти бъда благодарен… Казаха, че ще остане в тайна… Разбираш ли ме?

— Върви си вкъщи, Хал, и не се притеснявай.

Той кимна и пое към вратата.

— Не мисля, че ще се разчуе — каза той.

 

 

В действителност стана тъкмо обратното.

Може би щеше да се случи и без писмата, които наваляха няколко дни след смъртта на Клуг. Писма с печата на Трентън, щат Ню Джърси, предадени от компютър, който така и не успяха да идентифицират. Всичко, което Клуг само споменаваше в завещанието си, в тях бе разказано с подробности.

Тогава обаче аз нищо не знаех за това. Като си тръгна Хал, вмъкнах се под електрическото одеало, но пак не успях да стопля краката си. Ставах само да си направя сандвич или да полежа във ваната с гореща вода. На няколко пъти чукаха репортери, но аз си траех. На следващия ден позвъних на Мартин Абрамс, адвокат, първия в телефонния указател, и се разбрахме той да защитава моите интереси. Рече, че вероятно ще ме повикат в полицейския участък. Отвърнах, че никъде няма да ида, глътнах две таблетки „дилантин“ и легнах.

Отвреме-навреме се чуваше вой на сирени, долових шумна караница. С усилие на волята си налагах да не покажа глава. Да, любопитството ме мъчеше, но вие знаете каква е съдбата на любопитните…

Чаках визитата на Озбърн, но той все не идваше. Минаваха дни, станаха цяла седмица и за цялото време се случиха само две интересни събития.

Първото започна с почукване по вратата два дни след смъртта на Клуг. Надникнах зад пердето и видях паркирано край пътя сребристо ферари. Не можах да видя кой е пред вратата и попитах.

— Казвам се Лиза Фу — отвърна женски глас. — По ваша покана.

— Не ви помня.

— Това не е ли къщата на Чарлз Клуг?

— Не, съседната.

— О, извинете.

Реших да я предупредя, че Клуг не е вече между живите, и отворих вратата. Жената се обърна и се усмихна с абсолютно ослепителна усмивка. Просто не знам с какво да започна описанието на Лиза Фу. Помните ли времето, когато от вестникарските страници не слизаха карикатурите на Хирохито и Тодзио, а „Таймс“ без всякакво стеснение употребяваше думата „джап“? Малки човечета с кръгли като футболна топка лица, уши като дръжки на амфора, очила с дебели стъкла, два големи като заешки предни зъба и тънички мустачки…

Ако махнем мустаците, тя като че ли беше излязла от такава карикатура. Очила, зъби… На ръст беше около пет фута и осем или девет дюйма, а тежеше не повече от 110 фунта. Бих казал дори сто, но добавям по пет фунта на всяка гърда, толкова огромни при нейната фигура, че надписът на фланелката се четеше като „pock live“, и само когато се обърне странично можеха да се видят две букви „s“ в двата края.

Лиза Фу подаде изящната си тъничка ръчичка.

— Изглежда известно време ще бъдем съседи — каза тя. — Или поне докато се оправя с това драконско леговище на съседния парцел.

Ако се долавяше някакъв акцент, най-вероятно беше сан-фернандински.

— Приятно ми е.

— Познавахте ли го? Имам предвид Клуг. Поне той наричаше себе си така.

— Мислите ли, че това не е истинската му фамилия?

— Съмнявам се. „Клуг“ на немски означава „умен“. А на жаргона на хакерите^[1] това е „хитрец“ или „шмекер“, което абсолютно важи за Клуг. Макар сивият му процесор тук да не беше съвсем в ред — и тя многозначително почука с пръст по слепоочието си. — Винаги, когато полицията се опита да се включи към неговите системи, изскачат „вируси“, „фантоми“ и „демони“, материалното осигуряване отива на кино, битовите кошници се препълнят…

Тя говореше ли, говореше, но на мен ми звучеше като на суахили.

— Искате да кажете, че в неговите компютри се крият демони?

— Точно така.

— Тогава му трябва някой да изгонва злите духове.

Тя мушна големия си пръст между гърдите си, показа още половин акър зъби и каза:

— Те това съм аз. Трябва да вървя. Наминавайте по всяко време.

Второто интересно събитие на седмицата стана ден по-късно — по пощата пристигна известие от банката. На моята сметка са постъпили три суми. Първата — обикновен чек от 487 долара от Комитета на ветераните. Втората сума в размер 392 долара и 54 цента — проценти от парите, които родителите ми завещаха преди петнайсет години.

Третата вноска бе направена на двайсто число, в деня, когато умря Клуг. 700 083 долара и 04 цента.

След няколко дена намина Хал Ланиер.

— Каква седмица! — изруга той, пльосна се на дивана и започна да разказва.

Оказва се, че в нашия квартал е регистрирана още една смърт. Писмата, изпратени от неизвестния компютър, са предизвикали много неприятности, особено след като полицията тръгнала да разпитва по домовете. Някои, усещайки, че примката се стяга, се покаяли за греховете си. Жената, дето развличала търговските агенти, когато мъжът й бил на работа, признала своята невярност и оня я застрелял. Сега лежал в пандиза. Това, разбира се, е най-лошото, но имало и дребни произшествия, от кавги до изпочупени стъкла. Според Хал данъчното управление възнамерява да направи в нашата махала специална проверка.

Помислих си за онези 700 083 долара.

И 04 цента.

Замълчах, но усетих как краката ми изстиват.

— Ти сигурно искаш да разбереш какво стана между нас с Бети — каза той накрая.

Не исках. Изобщо не исках да знам, но се опитах да изработя съответната физиономия.

— Всичко е свършено — рече, въздъхвайки доволно. — Имам предвид между мен и Тони. Разказах всичко на Бети. Няколко дни й беше кофти, но си мисля, че сега нашият брак е много по-здрав. — Той известно време мълча, греейки се на топлината на новите промени.

Искаше също да ми разкаже какво са научили за Клуг като ме покани на обед, но аз вежливо отказах и двете, като се позовах на болките от стари рани. И почти бях го изпратил, когато почука Озбърн. Влезе и Хал също остана.

Предложението ми за кафе беше прието с благодарности. Озбърн изглеждаше някак различно и в началото не можах да разбера защо — същата умора върху лицето… Впрочем, не. По-рано ми се струваше, че това е маска или цинизъм, присъщ на полицаите. Но този ден на лицето му наистина беше изписана умора. От лицето тя се спускаше на раменете и ръцете, минаваше в походката и в маниера на седене… Беше го обладало тежкото чувство за поражение.

— Все така ли ме подозират? — попитах.

— Искате да попитате дали ви е необходим адвокат? Не си струва да се притеснявате. Внимателно проверих всичко за вас. Завещанието на Клуг едва ли ще бъде прието сериозно, така че вашите мотиви изглеждат съмнителни. Според мен всеки от местните търговци на кокаин има много повече основания да ликвидира Клуг от вас. Искам само да попитам туй-онуй. Ако не желаете, можете да не отговаряте.

— Да опитаме.

— Не си ли спомняте да са го посещавали някакви необикновени хора? Хора, които идват или си отиват нощем?

— Единственото, което помня, са служебните коли. Пощенската, на „Федерал Експрес“, на компанията за доставка на стоки… Би могло наркотиците да идват с тях.

— И ние мислим така. Едва ли е работил на дребно. Може би е бил посредник — получава, предава…

— Има ли напредък в разследването? — попитах.

— Искате да знаете истината? Следствието е в безизходица. Никой в района дори не е подозирал, че Клуг разполага с цялата тази информация. Проверихме всички банкови сметки и никъде не открихме доказателства за шантаж. Не, съседите не се вписват в историята. Макар че ако Клуг беше останал жив, сега всеки от съседите би го хлопнал с удоволствие.

— Тъй е — рече Хал.

Озбърн се плясна по бедрото.

— Ако този мръсник беше жив, аз самият бих го убил — каза той. — Но сега си мисля, че никога не е бил жив.

— Не разбирам.

— Ако с очите си не бях видял труп… Пише, че не съществува, и е почти така. В електрогазовата компания изобщо не са чували за него. Клуг е включен в нейната линия, инкасаторът е снемал данните всеки месец, но компанията никога не му е изпращала някаква сметка. Същото и с телефона. В къщата му има огромен комутатор, произведен, доставен и монтиран от телефонната компания, но за това няма никакви сведения. Клуг няма сметка в нито една от банките на Калифорния — сигурно изобщо не му е трябвала сметка. Открихме около сто фирми, които са му продавали и доставяли какво ли не, пък после или са отмятали, че сметката е платена, или напълно са забравяли, че имат нещо общо с него. В някои банки са фиксирани чекове и сметки, но нито самите сметки, нито пък банките съществуват реално.

Озбърн се преметна в креслото и усетих колко всичко това го вбесява.

— Единственият, който има някаква представа за Клуг, това е доставчикът на хранителни продукти. От едно малко магазинче съвсем наблизо. Те нямат компютър, Клуг е плащал с чекове на банката „Уелс Фарго“. Там приемали чековете за разплащане, макар че никога не са и чували за Клуг.

Озбърн очакваше моята реакция и затова попитах:

— И всичко това е правил с помощта на компютри?

— Да. Това, че е прекарвал бакалницата, го разбирам. Но много по-често Клуг е прониквал направо в базовото програмно осигуряване и е изтривал всички данни за себе си. Енергийната компания никога не е получавала плащания нито с чекове, нито по друг начин, просто защото според нея нищо не е продавала на Клуг. Нито едно правителствено учреждение не знае и никога не е знаело нещо за Клуг. Всичко проверихме — от пощата до ЦРУ.

— Ами ако Клуг не е истинското му име?

— Може. Но във ФБР няма негови дактилоскопични отпечатъци. Рано или късно ще разберем кой е той, но това ни на йота няма да ни приближи до отговора на въпроса: убийство или самоубийство?

Озбърн призна, че го притискат да закрие следствието, или поне в онази част, която се отнася до смъртта Клуг, като го мине за самоубийство. Той обаче не вярва в тази версия. А що се отнася до втората половина от историята, разните машинации на Клуг, тяхното разследване ще продължи.

— Сега всичко зависи от онова водно конче — рече Озбърн.

— Още ли е тук това момиче? Каква е?

— Компютърна звезда от Калифорнийския технологичен. Свързахме се с тях, казахме им болките си и ето какво ни изпратиха.

Не беше трудно да се разбере, че Озбърн не чака някаква помощ от нейна страна.

Накрая успях да се отърва от тях. Когато вървяха по пътечката, хвърлих едно око към дома на Клуг — там стоеше сребристото ферари на Лиза Фу.

 

 

Изобщо нямаше смисъл да се мяркам там. Знаех го много добре, затова се захванах с вечерята. Когато си правя мусака по собствена рецепта, тя се получава по-добра, отколкото може да се предположи по названието. После излязох на двора за зеленчуци — докато откъсвах домати и си повтарях да не забравя да изстудя бутилка бяло вино, внезапно прозрях, че правя вечеря за двама. Тъй като нищо не правя прибързано, седнах да обмисля тази идея. Убедиха ме краката — за пръв път от цяла седмица бяха топли. Поех към Клуг.

Зад широко отворената врата нямаше решетка и си помислих колко странно и тревожно изглежда незатвореното, незащитено помещение. Спрях се на верандата, надникнах и викнах:

— Мис Фу?

Никой не отвърна. А миналия път, влизайки в този дом, открих труп.

Лиза Фу седеше на скамейка в профил към мен, подвила загорелите си крака, видях изправения и гръб и пръстите върху клавишите. Вдигна глава и лъсна зъби в усмивка.

— Някой ми каза, че името ви е Виктор Апфел.

— Да… Вратата беше отворена…

— Топло е — обясни тя и с пръсти разхлаби фланелката около шията си. — С какво мога да съм полезна?

— Ами… — Докато вървях в полумрака, ритнах нещо на пода. Оказа се плоска кутия, като онези, в които доставят големи поръчки пица. — Правех вечеря, та се сетих, че е достатъчна за двама и може би вие…

Млъкнах объркано, защото забелязах още нещо. В началото ми се стори, че е по къси панталони, всъщност обаче беше по фланелка и розови гащета от бански костюм. Не останах с впечатлението, че това я смущава.

— Ще вечеряме ли заедно?

Усмивката й стана още по-широка.

— С удоволствие — тя се изправи енергично и прелетя край мен, оставяйки след себе си лека миризма на пот и сладникав сапун. — Ще се върна след минута.

Огледах стаята, но всъщност мислех за Лиза. Вероятно е комбинирала пицата с пепси — на пода се въргаляха доста празни кутии. На коленете и на лявото й бедро забелязах доста дълбоки белези. Пепелниците бяха чисти… Клуг вероятно е пушел, Лиза — не… Докато вървеше, се очертаха стройни и яки прасци, а също и лек мъх около кръста, едва забележим на зелената светлина на екрана. Гледах жълтите странички от бележник, изписани по някакъв отдавна забравен начин, долавях мириса на сапун и си мислех за нейната загоряла кожа и лека походка.

Когато се върна, беше в джинси с подрязани крачоли, сандали и друга фланелка. На старата пишеше „БЪРОУЗ ОФИС СИСТЪМС“, на новата — чиста и ухаеща на свежо — бе нарисуван Мики Маус и замъкът на Снежанка, при това ушите на Мики се изтегляха назад по горния склон на гърдите й. Тръгнах подире й към улицата.

 

 

— Колко ми харесва вашата кухня! — рече тя.

Никога по-рано не съм обръщал внимание на обстановката тук. Кухнята сякаш е пренесена с машина на времето от страниците на „Лайф“ от началото на петдесетте. В ъгъла има стар хладилник, таванът е облицован с жълти плочки, каквито сега могат да се видят само в баните. И нито грам пластмаса. Вместо машина за миене на съдове — двойна мивка и телена сушилня. Най-новата вещ в банята — смесителната батерия — е купена преди поне петнайсет години. Аз обичам да си поправям нещата сам. Обичам да майсторя.

— Хлябът е направо прекрасен! — възкликна Лиза.

Сам го изпекох. Тя топеше соса с хлебна коричка и помоли за още. Доколкото знам, да се топи сос с коричка е признак на лошо възпитание, но това изобщо не ме вълнуваше — винаги съм правел същото. Впрочем, във всичко останало маниерите й бяха безупречни. Тя омете три порции мусака тъй, че нямаше нужда чинията да се мие. Останах с впечатлението, че едва удържа своя животински апетит.

— Сигурна ли сте, че не искате повече грах?

— Ще се пръсна — и тя доволно се потупа по корема. — Благодаря ви, мистър Апфел. Сто години не съм яла домашна гозба.

— Можете да ме наричате Виктор.

— Толкова обичам американската кухня.

— Не знаех, че има и американска. Имам предвид като китайската или… Американка ли сте?

— Разбирам ви, Виктор — и тя се усмихна. — Аз съм американска гражданка, но не съм родена тук… Извинете за минутка — клечка за зъби?

Пуснах водата и се захванах с чиниите. След малко Лиза се присъедини и започна да подсушава с кърпа чиниите, въпреки моите протести.

— Сам ли живеете?

— Да, откак родителите ми починаха.

— Не сте ли били женен? Можете да премълчите, ако това не ми влиза в работата.

— Ами. Никога не съм бил женен.

— За ерген се справяте отлично.

— Дълга практика. А мога ли и аз да питам?

— Може.

— Откъде сте? От Тайван?

— Езиците ми се удават. В къщи говорех на „пиджин америкън“, но тук бързо се научих да говоря правилно. Говоря също френски, е, доста кофти, четири-пет диалекта китайски, ама съвсем неграмотно, едва-едва виетнамски и знам тайски^[2] точно толкова, че да кажа „Моя иска види американски консул, бързо, дявол вземе теб, ей ти!“.

Разсмях се. Последната фраза тя произнесе с подчертан акцент.

— Тук съм вече осем години. Досетихте ли се къде е „вкъщи“?

— Виетнам?

— Точно така. Сайгон.

— Пък аз ви сметнах за японка.

— Някой път ще ви разкажа за себе си… Виктор, а това зад вратата пералня ли е?

— Да.

— Ще ви попреча ли, ако изпера едно-друго?

Разбира се, не ми пречеше. Седем чифта джинси, някои с отрязани крачоли, и две дузини фланели с рисунки можеха да минат за момчешки гардероб, ако към тях нямаше още всякакви полупрозрачни работи.

След това отидохме в задния двор да се погреем на залязващото слънце и тя поиска да види градината ми — моята гордост. Когато се чувствам добре, прекарвам там по няколко часа, обикновено сутрин, при това цяла година. В Калифорния това е възможно.

Градината й хареса, макар да не беше в блестящ вид; последните дни прекарвах или в леглото, или във ваната, и вече бяха плъзнали плевели.

— Когато бях малка, също съм работила в градина — рече Лиза. — И две години на оризови плантации.

— Там сигурно е по-различно.

— И още как, дявол да го вземе! После няколко години не можех да погледна ориз.

Говорихме за разни неща. Не помня как точно подхванах, но й разказах, че съм воювал в Корея. Разбрах, че е на двайсет и пет и че рождените ни дни съвпадат, значи преди няколко месеца аз съм бил точно два пъти по-възрастен от нея.

Името Клуг се появи в разговора ни само веднъж, когато Лиза спомена, че обича да готви, но в дома на моя съсед това е напълно невъзможно.

— В гаража му има хладилник, наблъскан с всякакви замразени храни — каза тя. — В къщата има само една чиния, една лъжица, една вилица и една чаша. Плюс микровълнова печка — най-добрият модел, който може да се види в каталозите. И това е. Явно е бил особняк.

Лиза привърши прането едва привечер, сложи нещата в плетена кошница и тръгнахме към простора. Докато изтръсквах фланелките, разглеждах разните картинки и надписи. Понякога разбирах какво е, понякога не. Имаше рок-групи, карта на Лос Анджелис, снимки от сериала „Стар трек“. От всичко.

— А какво е това „Дружество L5“?

— Момчета, които искат да построят в космоса орбитални ферми. Попитах ги дали имат намерение да отглеждат ориз; казаха, че оризът не е подходяща култура за условията на безтегловност — и тогава купих тази фланелка.

— И колко общо имаш?

— О, четири или петстотин.

 

 

На другия ден по пощата дойде писмо от адвокатската кантора в Чикаго. Относно седемстотинте хиляди долара. Оказва се, че парите са ми приведени от арендна компания в Делауер, основана в 1933 година с цел да подсигури моята старост. Моите родители са били съоснователи. Дългосрочните вноски са си казали своето, на което се дължи и внезапният ми финансов възход. Данъците били изплатени.

Пълна дивотия! Моите родители никога не са имали толкова пари. Ако съм сигурен, че е работа на Клуг, ще върна парите. После реших, че след година, ако вече не съм зад решетките, ще дам тези пари за благотворителна дейност. Може би на Фонда за спасяване на китовете. Или на „Дружество L5“.

 

 

Цялата сутрин прекарах в градината, после отскочих до магазина за свинско и телешко, чувствах се отлично. Минавайки покрай сребристото ферари, се усмихнах — Лиза още не беше идвала да прибере изпраните дрехи. Снех ги от въжето, сгънах ги и поех към дома на Клуг.

— Аз съм — Виктор.

— Влизай.

Лиза седеше на същото място, но вече не така лекомислено облечена. Виждайки ме с кошницата, тя се плесна по челото и скочи да я вземе.

— Извинявай, Виктор. Аз…

— Нищо, не ми тежи. Освен това отново имам възможност да те поканя на вечеря.

Нещо като че ли пробягна по лицето й, но съвсем за миг. Или „американската“ кухня не й хареса, или готвачът…

— Разбира се, Виктор, с удоволствие. Дай панера. И вдигни, моля те, щорите, че тук е като гробница.

Лиза припряно се вмъкна в другата стая. Докато вдигах щорите, видях да пристига колата на Озбърн. Лиза се върна — на поредната фланелка се мъдреше реклама на магазин за фантастична литература. Под надписа се беше разположило трътлесто животно с космати краченца. Лиза погледна през прозореца и забеляза приближаващия Озбърн.

— И тъй, Уотсън — рече тя, — при нас е пристигнал инспектор Лестрейд от Скотланд Ярд. Моля ви, пуснете го.

Разсмях се и Озбърн впери в мен подозрителен поглед още щом влезе в стаята.

— Здравейте, Апфел — започна той. — Най-после разбрахме кой е всъщност Клуг.

— Патрик Уилям Хевин — подметна Лиза.

Озбърн зяпна и дълго стоя с увиснала челюст. За миг затвори уста, за да я отвори пак:

— Откъде знаете, дявол да го вземе?

Лиза ласкаво поглади компютъра.

— Получих тези данни сутринта, веднага щом постъпиха във вашата кантора. Във вашия компютър се е мушнала една мъничка хитра подпрограма, която ми прошепва на ушенцето всеки път, когато в донесенията се появи „Клуг“. Но за мен беше излишно, знаех всичко още преди пет дни.

— Тогава защо… защо не сте казали нищо?

— Не сте ме питали.

Няколко секунди се гледаха в упор. Нямам представа какви събития са предшествали тази конфронтация, но е повече от ясно, че двамата не се обичат. Сега Лиза спечели поредния рунд и това явно й харесваше.

— Ако си спомняте, бях поканена, защото вашите хора не можеха да се справят. Когато започнах, цялата система от програми беше вече разрушена и на практика парализирана. Вашите хора не успяха да направят нищо и вие решихте, че от мен поне няма да има вреда. А ако мога да стигна до кодовете на Клуг, без да разруша системата окончателно? Това и направих. Трябваше само да дойдете и да попитате. Щях да ви отрупам с разпечатки.

Озбърн слушаше внимателно. Може пък и да е разбрал грешката си.

— И какво разбрахте? Мога ли да погледна?

Лиза натисна няколко клавиша. На два дисплея — пред нея и пред Озбърн — се появи текст. Това беше кратка биография на Клуг/Хевин.

Бил е почти на моите години, но докато мен са ме гърмяли далеч от къщи, той старателно е правил кариера в едва-едва зараждащото се производство на компютри. Работил е във всички водещи изследователски центрове и бях изненадан, че самоличността му бе установена толкова трудно.

— Тези данни събрах много лесно — заразказва Лиза. — Първото, което трябва да знаете за Хевин, е, че сведения за него няма в нито една информационна система. Затова започнах да звъня на разни хора от цялата страна… Между другото, неговият телефонен комплекс е много интересен — за всяко отделно позвъняване се генерира нов изходен номер, тъй че не можете нито да позвъните втори път, нито пък да проследите откъде са ви звънили. Та значи аз започнах да звъня на всички големи специалисти в тази област от петдесетте и шестдесетте години и събрах цял куп имена. Оставаше ми само да разбера кой липсва в информационните досиета. Своята смърт Хевин е скалъпил през 1967 година, даже намерих съобщение за нея в стари вестникарски течения. Всички, които са познавали Хевин, са научили и за неговата смърт. Във Флорида има истински — на хартия — акт за раждане, но не намерих никакви други документи за личността му. В нашия реален свят той не е оставил никакви следи за себе си.

Озбърн прочете текста до края и вдигна очи.

— Прекрасно, мис Фу. И какво друго научихте?

— Разгадах някои от неговите кодове. Провървя ми, защото успях да вляза в базовата програма, която Хевин е направил, за да атакува чуждите програми. Използувах я против някои негови собствени трикове. Успях също да проникна във файла с ключовете и забележките къде и как да се използуват. Нещичко подразбрах, но това е само надводната част на айсберга.

Тя посочи мълчаливите метални „мислители“, разпръснати из цялата стая.

— Това, което виждате пред себе си, е най-хитрото електронно оръжие, създадено от човешка ръка. Системата е бронирана не по-зле от крайцер. И трябва да бъде такава, защото по света има изобилие от хитри охраняващи програми, които сграбчват неканения гост като хрътки и го държат в мъртва хватка. Ако все пак някак успеят да се вмъкнат дотук, с тях вече се разправя Клуг, но повечето дори не са подозирали, че той вече е разбил защитните им програми. Клуг е бил като крилата ракета — бърз, маневрен, летящ ниско и атакуващ едновременно от няколко страни. Разбира се, в наши дни големите информационни системи са защитени добре, използват пароли и много сложни кодове. Но Клуг е участвал в разработката на повечето от тях. Трябва да направиш дяволски хитра ключалка, че да не може да влезе онзи, който цял живот е правил ключалки. Клуг е помагал при инсталирането на множество големи системи и още тогава е поставял в програмното им осигуряване свои тайни информатори. Ако кодовете се сменят, компютърът сам уведомява за това друга надеждна машина, която по-късно Клуг ползва. Сякаш сте купили огромен, зъл, прекрасно дресиран пес да пази къщата, а на следващата нощ идва онзи, който го е дресирал, поглажда кучето по главата и обира къщата до шушка…

И тъй нататък в този дух. Когато Лиза говори за компютри, деветдесет процента от казаното не стига до мен.

— Искам да разбера някои неща, Озбърн — каза тя.

— Какво точно?

— Какво правя аз тук? Искате да развържа нещата около историята с Клуг? Или да приведа системата в такова състояние, че с нея да може да работи всеки грамотен човек?

Озбърн се замисли.

— Безпокои ме — допълни тя, — че постоянно попадам в секретни банки от данни. Тъй може в един прекрасен ден някой да ритне вратата и да ми сложи белезници. Вас това също трябва да ви притеснява; може на някои хора и организации да не им хареса, че в работите им си вре носа обикновено ченге от някакъв си отдел за борба с престъпността.

При тези думи Озбърн кимна.

— И какво да правя? Да ви убеждавам?

— Не, вашето разрешение ми е достатъчно. Дори не в писмен вид. Просто потвърдете, че одобрявате по-нататъшната ми работа.

— Чуйте какво ще ви кажа. Ако говорим за интересите на Лос Анджелис и щата Калифорния, то домът на Клуг изобщо не съществува. Тук няма парцел, защото не е фиксиран в документи. От гледна точка на закона това място просто го няма. И ако някой има правото да ви разреши да работите с материалите на Клуг, това съм аз, а аз продължавам да смятам, че тук е извършено убийство. Така че продължавайте.

— Гаранциите не са много надеждни — замислено рече Лиза.

— Толкова мога. И какво още намерихте?

Лиза се обърна към клавиатурата и зачука по клавишите. Заработи и принтерът. Като взе разпечатката, Озбърн имаше намерение да си тръгва, но не се сдържа да даде последни нареждания.

— Ако откриете някаква информация, че това не е било самоубийство, дайте ми я.

— О кей. Това не е било самоубийство.

В началото Озбърн не включи.

— Трябват ми доказателства.

— Имам ги, но едва ли ще ви свършат работа. Това тъпо предсмъртно писмо не е писано от Клуг.

— Откъде знаете?

— Разбрах го от първия ден, когато дадох на машината заповед да разпечата програмата, а след това сравних нейния стил със стила на Клуг. Тази програма не е негова. Тя е направена прекалено компактно, нито един излишен ред. Клуг си е избрал такъв псевдоним не без умисъл. Знаете ли какво значи „клуг“?

— Умен — вметнах аз.

— Буквално — да. Но и нещо… нещо прекалено сложно. Нещо такова, което работи изправно, но по непонятни причини. Ние тъй казваме — „да клугваш“ грешките в програмата.

— И какво?

— Програмите на Клуг са направо отвратителни. Там е фрашкано със сополи, които не си е направил труда да изчисти. Но е бил гений и неговите програми работят безупречно, макар че се чудиш как изобщо тръгват. Служебните подпрограми са така написани, че изтръпвах, когато трябваше да се оправям с тях. Гадна работа! Но истински доброто програмиране се среща толкова рядко, че неговите недоделки имат по-добър вид от онези пригладени тъпотии, които пишат посредствените в тоя занаят.

Подозирах, че от всичко казано Озбърн схвана точно толкова, колкото и аз.

— Накратко, вашето мнение е основано на стила на програмиране?

— Ъхъ. За жалост ще минат поне още десет години, докато съдът започне да приема тези неща сериозно, като анализа на почерка или дактилоскопията. Но ако разбирате от програмиране, един поглед ви е достатъчен — предсмъртното писмо е писано от някой друг и този някой, между другото, с дяволски силен. Писмото извиква завещанието като подпрограма, а то — завещанието — без съмнение е дело на Клуг. Там, така да се каже, е оставил отпечатъци и от двете си ръце. Последните пет години той е шпионирал съседите си заради едното удоволствие, влизал е във военни информационни банки, училищни записи, данъчни и банкови сметки. И е подслушвал телефоните в радиус три квартала! Чудовищно любопитство…

— Споменава ли някъде защо го е правил?

— Мисля, че просто е откачил. Бил е психологически неуравновесен и склонен към самоубийство, пък и всички тези таблетки с наркотици не са му давали здраве назаем. Той се е подготвял за смъртта и Виктор се оказал единственият достоен за неговото наследство. Ако не беше тази записка, бих повярвала, че Клуг се е довършил сам. Но тя не е писана от него, в това съм готова да се закълна.

В края на краищата се отървахме от Озбърн и аз отидох вкъщи да се занимавам с обяда. Когато всичко беше готово, дойде Лиза и отново с огромен апетит се нахвърли на яденето. После направих лимонада и се настанихме в моето малко патио^[3] да гледаме как се сгъстява вечерта около нас.

 

 

Събудих се посред нощ, целия в пот. Седнах в леглото да обмисля събитията от изминалия ден. Изводите никак не ми харесваха, затова метнах халата отгоре си и по чехли тръгнах към дома на Клуг. Входната врата пак беше широко отворена, но аз въпреки това почуках. Лиза надникна от гостната.

— Виктор, случило ли се е нещо?

— Не съм сигурен — отвърнах. — Мога ли да вляза?

Тя кимна и хлътнах подир нея в стаята. До компютъра имаше отворена кутия пепси. Лиза седна на своята скамейчица и тогава забелязах, че очите й са зачервени.

— Случило ли се е нещо? — и тя се прозя.

— Сигурно трябва да поспиш.

Лиза повдигна рамене и кимна.

— Да-а. Все не влизам във фаза, сега съм в дневна кондиция. Макар че съм свикнала да работя по всяко време и дълго… Не си дошъл да ми кажеш това, нали?

— Не. Сигурна ли си, че Клуг е убит?

— Предсмъртното писмо не е писано от него. Следователно остава да е убийство.

— Дълго си мислех за какво биха могли да го убият. Никога не излизаше от дома си, значи са го убили заради нещо, което е направил тук със своите компютри. Честно казано, не знам какво точно правиш, но вероятно се ровиш в същите тези негови работи. А ако тези хора се върнат?

— Какви хора?

Обърках се. Опасенията ми не бяха оформени съвсем ясно и вероятно — не съвсем убедително.

— Не знам… Ти каза… за някакви организации…

— Значи си забелязал как реагира Озбърн? Той реши, че Клуг е попаднал на някаква тайна организация, или че са го ликвидирали хората на ЦРУ, когато е подразбрал нещо секретно…

— Не знам, Лиза, но се изплаших. А ако същото се случи и с теб?

Най-неочаквано тя се усмихна.

— Благодаря ти, Виктор. Не исках да призная пред Озбърн, но и мен това ме безпокои.

— И какво мислиш да правиш?

— Да продължа работата. Опитах се да измисля някакви мерки за сигурност, но после реших, че от това не можеш да избягаш, все едно…

— И все пак, нещо може да се предприеме.

— Имам пистолет, ако това имаш предвид. Но помисли — Клуг бе гръмнат посред бял ден. Никой не е забелязан да влиза в дома. И тъй: кой може да дойде денем, да застреля Клуг, да програмира предсмъртното писмо и да си отиде, без да остави никакви следи?

— Някой много опитен и хитър.

— Ето, виждаш ли. Толкова опитен и хитър, че аз едва ли бих могла да му попреча, ако иска да се справи с мен.

Бях потресен и от думите й и от равнодушието й към собствената й съдба.

— Тогава трябва да прекратиш всичко и да се махаш.

— А, това не. Няма да позволя да ме разкарват насам-натам — и в гласа й долових твърдост.

Можех да й кажа още нещичко, но се отказах.

— Поне затваряй вратата.

Тя се разсмя и ме целуна по бузата.

— Обещавам. И съм ти много задължена за грижата.

Почаках докато затвори вратата след мен и като чух щракването на бравата, закрачих по осветения от луната двор към къщи. По средата се сетих, че бих могъл да и предложа да пренощува в моята втора спалня или поне аз да остана в дома на Клуг. После реших да не го правя, защото може да ме разбере неправилно.

Едва в леглото разбрах с огорчение и с известно презрение към самия себе си, че тя има всички основания да ме разбере неправилно.

И то макар че съм два пъти по-възрастен от нея.

Утрото прекарах в градината в размисъл за вечерното меню. Винаги съм обичал да готвя, но вечерите с Лиза станаха за мен най-радостното събитие за деня. Нещо повече — смятах ги за задължителни. Затова когато около пладне погледнах към улицата и видях, че колата й не е на мястото си, излязох от релси. Внимателно тръгнах към къщата на Клуг. Вратата пак бе отворена широко. Огледах къщата и не открих нищо особено, само на пода на спалнята бяха старателно наредени купчинки нейни дрехи. Когато почуках на вратата на семейство Ланиер, все още треперех. Отвори Бети и веднага забеляза тревогата ми.

— Момичето от дома на Клуг… Нещо се е случило. Може би трябва да позвъним в полицията?

— А какво се е случило? — попита Бети, гледайки зад гърба ми. — Сигурно още не се е върнала.

— По-точно?

— Видях я да излиза преди час. Кола за чудо и приказ!

Почувствувах се пълен кретен, но си предадох вид, че уж нищо особено не се е случило. Забелязах обаче погледа на Бети — сякаш иска да ме погали по темето или нещо такова. Вбесих се. Лиза е оставила дрехи, значи ще се върне. Продължавайки да се самонавивам, че това наистина е така, се потопих във ваната с ужасно гореща вода.

 

 

Почука се, отворих вратата и видях Лиза. С пакети в двете ръце и с обичайната си ослепителна усмивка.

— Исках да го направя още вчера, но забравих. Спомних си чак когато дойде. Много исках да те сюрпризирам, затова накупих разни неща, дето ги нямаш нито в градината, нито в кухнята…

Тя продължаваше да бърбори докато изпразваше пакетите с храни. Беше в нова фланела с надпис: В + Л — П. Нарочно не я разпитах какво означава това.

— Обичаш ли виетнамска кухня?

Едва сега забелязах колко е развълнувана.

— Никога не съм пробвал — казах. — Но обичам китайската, японската и индийската. Изобщо обичам да опитвам всичко ново.

За последното си изкривих душата; понякога пробвам нови рецепти, но в общи линии вкусът ми е съвсем на католик.

— Не знам какво ще излезе — засмя се тя. — Майка ми беше половин китайка. Така че довечера ще е нещо страшно…

Вдигна очи и като видя изражението ми, пак се засмя.

— Забравих, че си бил в Азия. Не се бой, няма да готвя кучешко.

Най-непоносимото беше борбата с пръчиците. Изтезаваха ме, доколкото можех да издържа, после си взех вилица.

— Извинявай — рекох, — но това не ми е по силите.

— Общо взето се справяш.

— Имах време да го науча.

Всяко ново ястие беше за мен откровение — никога не съм опитвал подобни неща.

— Страхуваш ли се от мен, Викторе?

— В началото — да.

— Заради физиономията ли?

— Просто съвкупна азиатофобия. Сигурно съм расист. Въпреки желанието си.

Тя кимна. Пак бяхме в моето патио, макар че слънцето отдавна се беше скрило оттатък хоризонта. Не мога да си спомня какво точно си говорихме, но беше нещо интересно.

— Вие, американците, имате комплекс на тема расизъм. Като че ли вие сте го измислили и никой друг, освен може би ЮАР и нацистите, не разбират на практика какво е расизъм. Вие не можете да различите една жълта мутра от друга и си въобразявате, че всички жълти са като по модел. Макар че у самите азиатци расовата омраза е страшно силна! — Замисли се и добави: — Ако знаеш как мразя Камбоджа! Избягах там от Сайгон и за две години попаднах в трудови лагери. Сигурно трябва да мразя само онзи мръсник Пол Пот, но ние не винаги сме господари на своите емоции…

 

 

На следващия ден отидох при нея около обед. Навън бе вече захладняло, но в нейната бърлога все още беше душно. Лиза ми разказа нещичко за компютрите, но когато се опитах да поработя с клавишите, стигнахме до извода, че едва ли си заслужава да започвам кариера на програмист.

Лиза ми показа приспособление, с което може да се свързва с всички компютри по света. Когато отидох, тя общуваше с някой от Станфорд, човек, когото никога не е виждала и знае само по позивните му „Бабъл Сортър“. С адска скорост те си разменяха своите компютърни думички, накрая Бабъл Сортър отпечата „Засега — П“. В отговор Лиза изчука „И“.

— Какво означава „И“? — попитах.

— „Истина“. В смисъл „да“, но обикновеното „да“ за хакера е твърде категорично.

— А какво е „Засега — П“?

— Това е въпрос. Добавяш към думата „П“ и се получава въпрос. „Засега — П“ означава, че Бабъл Сортър пита дали нашият разговор е завършил.

Замислих се и разгледах фланелката й, а след това очите й — сериозни и спокойни. Тя чакаше с ръце на коленете.

В + Л — П

— Да — казах. — Да.

Лиза остави очилата си на масата и свали фланелката си през главата.

 

 

Вечерта решихме, че трябва да се пренесе в моята къща. Някои операции трябва да изпълнява у Клуг, но за останалото е напълно достатъчен преносим терминал. Избрахме един от най-хубавите компютри, цяла дузина периферни устройства и ги монтирахме в една от моите стаи. Е, и двамата прекрасно разбирахме, че преместването едва ли ще ни спаси, ако убийците на Клуг решат да се заемат с Лиза. Но все пак се почувствах доста по-спокоен, а по всяка вероятност — и тя.

На другия ден пристигна товарен камион и две момчета се захванаха да разтоварват едно доста масивно легло.

— Слушай — казах, — да не си използвала компютрите на Клуг, че да…

Лиза се захили.

— Спокойно. Откъде, мислиш, че мога да се сдобия с такова ферари?

— Ами и аз това се питах.

— Ако човек може да пише свястни програми, заработва добри пари. Аз имам собствена компания, но нито един хакер няма да се откаже от възможността да научи някакъв нов номер. Някога и аз използувах някои от триковете на Клуг.

— А сега?

— Излъгалият веднъж…

 

 

Лиза спеше малко. Ставахме в седем и аз приготвях закуската. После час-два работехме в градината. Едва тогава Лиза тръгваше към дома на Клуг и на обед й занасях сандвич. Надниквах по няколко пъти, най-вече заради собственото си спокойствие, но не оставах повече от минута. През деня се занимавах с покупки или домашна работа, а в седем се захващахме заедно да правим вечерята. Учех я на американска кухня, а тя на всичко останало. Понякога се оплакваше, че в Америка не продават някои продукти; разбира се, не кучешко месо, макар Лиза да твърдеше, че знае отлични рецепти за ястия от маймуна, змия и мишки. Така и не разбрах дали се шегува или говори сериозно, но не разпитвах излишно.

След вечеря оставаше вкъщи. Хареса й моята вана. Това е единствената промяна, която съм правил, и единствената вещ за разкош. Купих я в 1975 година, заради нея трябваше да разширявам банята.

Тя нямаше лоши навици, или поне такива, които да ми пречат. Прецизна, обича чистотата, преоблича се два пъти дневно изцяло и никога не оставя мръсна чаша в мивката.

 

 

През следващите две седмици Озбърн идва три пъти. Лиза го приемаше у Клуг и му разказваше какво е разбрала.

— Веднъж Клуг е имал в нюйоркска банка сметка за девет трилиона долара — разказа тя след поредното посещение на Озбърн. — Мисля, че го е направил просто от мерак да разбере дали този номер ще мине. Оставил тази сума едно денонощие, прилапал процентите и ги прехвърлил в една от банките на Бахама, а подир това унищожил основния капитал. Тъй де, той и без това бил фиктивен.

Озбърн от своя страна й разказа някои новини около следствието. Впрочем нямаше нищо ново, така че той просто споделяше своите съображения относно собствеността на Клуг, все още неясна ситуация. Дойде група от ФБР с желанието да вземе нещата в свои ръце, но Лиза притежава великолепното качество да замъгля чуждите мозъци с приказки за компютри. Първо обясни целта си, но с такива думи, че никой не я разбра. Понякога това е достатъчно. Ако ли пък не, тя става от мястото си и дава възможност на другите да се оправят с творбите на Клуг. След което всички с ужас наблюдават как цялата информация от диска отива на кино и на монитора се появява надпис: „Ти си едно глупаво говно!“.

— Аз ги подвеждам най-безсъвестно — признаваше Лиза. — Давам им да разберат това, което знаят и без мен. Загубих около четиридесет процента от информацията на Клуг, но другите ще погубят всичките сто. Да им видиш само мутрите, когато Клуг им подхвърля поредната логическа бомба! Този тип метна принтер на цена три хиляди долара в другия ъгъл на стаята, пък после се опитваше да ме подкупи да мълча.

Поредната федерална агенция й изпрати експерт от Станфорд и оня, напълно сигурен, че рано или късно ще измъкне кодовете на Клуг, започна да трие всичко подред. Лиза му показа как Клуг се е вмъквал в главния компютър на данъчното управление, но „забрави“ да му спомене как е успявал да се измъква. Експертът веднага нагази в охраняващата програма и сражавайки се с нея, успял, както се разбра по-късно, да изтрие всички записи за данъци от буква S до буква W. Или поне Лиза успя половин час да го държи убеден, че точно това е направил.

— Помислих, че получи сърдечна атака — каза тя. — Бял като тебешир и мълчи. Съжалих го и му показах къде за всеки случай презаписах тази информация, после му обясних как да я мушне на съответното място и как да укроти ключовата програма. Изхвърча като куршум. Скоро, разбира се, ще осъзнае, че такъв обем информация може да се унищожи за миг само с динамит, тъй като съществуват дублиращи системи, пък и скоростта на обработка си има граница. Но повече няма да ми досажда тук.

— Прилича ми на някаква заплетена видеоигра — каз

  

Вал Тодоров

Пътуване до Акад

Мисля си за човека. Докато слушам разсеяно мъгливите приказки на продавача, си спомням за човека, който лежеше във входа призори зад разместените кофи.

-Ходил съм, ходил съм, и аз съм ходил, ама и злато да ми бяха давали, пак щях да се върна. Не понасям аз миризмата им - сладникава една такава - и къдравите им бради не понасям...

Всъщност виждаха се само краката му, обути в дочени панталони, и малката локва до него. Не посмях да навляза и да погледна главата му и продължих страхливо към ъгъла. Утринният въздух беше студен и оранжев от нишките на новото слънце в последния ден от вантоз.

- А че луди пари могат да се направят с този занаят, могат. Зная си аз, че могат, да не съм балама, лигите им текат на ония, зная си, ама не е за мене работа, не е за мен. Да вървят такива хайлази като вас да вървят, да търгуват, да върви който иска. На мен ми е добре тука, добре ми е, че камъкът най си тежи на мястото най си тежи. Чудя се само как толкоз народ се втурнал на гурбет се чудя и ми иде да викна: какво сте се разтичали, гастарбайтери с гастарбайтери, сякаш няма да се върнете... Но факт е, че всички се връщат, факт е. Знае си властта работата.

Мисля си също за жена ми и за черната котка, която обикаляше около пилона, като ударена с камък. На върха имаше голямо колело с дървени спици. Беше много рано и по земята още стоеше сланата.

- Рай било... На кой език, питам, рай значи? На техния, казват, на техния. Да ама на нашия по на ад ми прилича, на нашия. Пък и кой ли не нарича страната си "рай земен", кой? А те ми отвръщат, че туй било истинският рай, тъй ми отвръщат, в Светото писание тъй пишело: най-истинският рай, а не някакъв си митологичен Дилмун или Маган, там дето текат реките Хидекел, Ефрат, Инд и Геон, там дето текат...

Малко е рисковано това, което съм предприел, но просто не мога да се въздържа да не отида. Ще отида само да се уверя, че полетите не са отменени и веднага ще се прибера.

- Бе аман от този интелектуален келешлък, ще ми цитират Светото писание ще ми цитират. Нали преди трийсет години беше забранено преди трийсет години, горяха го по кладите го горяха и бог нямаше, а сега изведнъж - Светото писание на мода. То бог и сега няма, да не ме разбере някой криво да не ме разбере, бог няма, ама властта много ги опущи, ако мен питат, опущи ги: че за оня ми ти шашкънин филм ще правят за оня ми ти Етана, че Тюго-битер ще пият, че дотам екскурзийки дотам, че чак реклама чак, че там това, че там онова... Ааа опущи ги, ако мен питат, ги опущи, обаче нищо - ще ги постегне сега, зная аз, ще ги постегне. Като видях вчерашния вестник, видях аз: свърши се старата...

Питам се защо се измъкнах толкова рано, преди да е станала жена ми? И защо облякох този вонящ на нафталин костюм от времето на войната? Чувствувам се като престъпник, макар че отивам просто да проверя и веднага се връщам.

- Питам ви аз, защо чичо ви Бартоломей тук си седи, ви питам, и продава лук и сладка тръстика продава на хайлазите, дето си мислят, че така чрез него ще направят пари ще направят, пък и рая ще видят? Защо, ви питам? Казвал съм, казвал съм и пак ще кажа: защото такива като него са баш хората, такива са, а не келчовци като вас, дето рай им се прищяло. Ама вървете, вървете, трошете си главите си трошете, няма аз да ви разубеждавам, щом властта ви е опущила... А виж, там съмнение няма, знае си властта работата, знае си я...

Думите на продавача са бързи и затихващи, когато отива до склада да вади новите връзки лук и сладка тръстика - в магазина се носи мирис на дъждовни червеи и миналогодишни ябълки. Очите му бързо се въртят и сякаш са готови да изскочат като попови лъжички сред квадратните дуралуминиеви монети в дървената кутия. Очите му опипват клиентите, докосват като зелени връхчета на царевица златния пръстен на ръката ми, плашат ме.

- Шину тиби?

Докато съобразя за какъв ме взема, отговарям на столичен жаргон:

- Ами, каквото върви...

- Как си с паяците? - бързо превключва той.

- Около четиридесет...

Не стигат, за сладка тръстика не стигат, но този сезон лукът повече върви, да знаеш. Ама тебе с тези маншети ще те помислят за беден южняк ще те помислят, а че може и за каналджия да те наемат - смее се пресипнало, докато записва нещо в голямата книга върху тезгяха - за каналджия в рая, като едното нищо може. Айде сега, дръж! Дръж лука и бягай да не изпуснеш самолета да не изпуснеш. Тичай, тичай, не ме гледай!... А ако стигнеш, много здраве от мене, ако стигнеш.

Такива са думите на продавача, когато вече излизам от магазина. Сигурен съм, че с нищо не съм се издал, но все пак съм твърде неспокоен.

Вървя по пътя, по черупката му от бели камъни, с тежкия сноп лук под мишница, а в джоба ми се търкалят няколко жалки кръгли мравки, които и за един Тюго-битер не стигат, но не ги изхвърлям - смешна пестеливост, малък спомен от долната земя. Макар че - какъв спомен? Нали отивам просто да проверя и веднага се връщам?

Слънцето се е издигнало вече и е превърнало отровната слана в невинен стъклен прах, но ако продължава все така да се издига, ще изчезне зад плътната пелена от сиви облаци, застлали по-голямата част от небето. Чува се бученето на излитащи самолети. Знам, че летището е близо - веднага зад хълма - и колкото повече приближавам, усещам, че ръцете ми изстиват и краката ми треперят, но не забавям крачка. Споменът за предишното ми пътуване до Акад е като еластична пружина, стегната в гърдите ми, която пулсира и ме тласка да вървя...

Споменът като преследвач вплита стъпките си в моите и постепенно ме принуждава да се подчиня на забавения му нощен ритъм, става все по-отчетлив и накрая се налага с коренно различната си стилистика, използвайки хитро единствения общ елемент: че и в него вървя и вървя, но в един съвсем различен свят, през един съвсем различен етап - може би минал, може би бъдещ, - различен, защото сега е нощ и стъпките ми сега затихват меко по асфалт, не по черупка от бели камъни, а асфалт, върху който неоновите реклами - повече от звездите в черното като асфалт небе - хвърлят хладни отблясъци; вървя по безкрайната Виа Нергал, но не към мистериите и нощните служби в зикуратите, не към по-евтините барове и сергиите на шумните сукове, не като останалите от групата - разпръснати, преди да се съберат сутринта отново около кладенеца, забързани да прекарат една незабравима нощ, доколкото това бе възможно с някакви си трийсет мита - максимумът, разрешен на еднодневни екскурзианти от Иркала, - не като тях, а в противоположна посока, напредвам упорито към далечния номер 3113 с потен гръб и жадни очи, без да смея да взема такси - парите можеха да потрябват за друго; вървя и вървя към този добре запомнен адрес, където ще стоя след около три единични часа на третия етаж пред масивната врата с три месингови табелки, замрял в дълго и страхливо очакване, този адрес, от който след още три часа ще се отдалечавам обратно по безкрайната Виа Нергал с равномерната крачка, характерна за всеки иркалец, и ще си спомням как чак след третото позвъняване - споменът многозначително ще акцентува върху тази троичност, превръщайки я от случайност в магия или може би просто в невротичен тик, - как чак след него съм чул влаченето на чехли, щракане на резета и лицето на възрастна жена с двойна гуша в тясната пролука, което пита: шисрит огок? на някакъв птичи език, и как аз с подут от умора език съм казал само: Бианка... като молба и като въпрос съм повтарял само: Бианка?, как след ново и дълго очакване накрая в хладния коридор и самата Бианка, същата и все пак различна - за толкова години съм успял да забравя колко е висока, - сега още по-слаба, по-прегърбена; прегръщаме се с миризмата на непознати цигари, прегръщаме се с Бианка, но без думи, сякаш не е кой знае какво, и не чак толкова години, и не тук в Акад - една неочаквана делничност, просто: влез, влез, и: ела да те запозная с мъжа ми - споменът услужливо ми го показва: излегнал се полугол в леглото, мургав, с плосък гръден кош и мазна, лъщяща кожа, виждам го с мрежичка на главата и черен туш около очите, виждам го да чете вестник, виждам и буквите, които ми напомнят следи от чайка по мокър пясък; Август, разбира се, че Август, много ми е приятно, Август, който лежи отпуснат и едва вдига поглед над страницата, без да се трогне особено от моята поява, а споменът вече бърза да ме изведе с фарт през разни стаи и антрета в хола заедно с Бианка, където след малко, сам, между стените, покрити с тежки килими, ще се сетя, че из огромния апартамент, планиран сякаш от сънен архитект или безумна пчела, се движеха и други хора, кимащи учтиво, безплътни и тихи, с които никой не ме запознава, но които изчезват след няколко неясни реплики, подхвърлени от Бианка, изчезват, послушни като домашни духове, зад плътните завеси, за да засилят натрапчивото усещане за магическа реалност и театър, и за невидими действия зад плътни завеси вместо врати; но това ще са по-късни съмнения, а сега за сега седим с Бианка върху възглавничките на пода, тя се извинява - за какво ли? - и пита за какво ставаше дума, макар всъщност да няма значение, казва Бианка, ти просто разказвай, разказвай, какво е положението там долу, при вас в Иркала; аз мърморя объркано, че нищо особено в Иркала, нормално е, както винаги в Иркала, какво да й разправям, тя и без това знае, а ако не си спомня, какво да й разправям, по-добре тя да говори, тук какво става, тук в Акад, взирам се напрегнато в нея, направо не мога да повярвам, че я виждам жива от плът и кръв,виждам я тук в Акад, чувам гърления й смях - едно време не се смееше така, ще си спомня по-късно, - чувам учудването й: защо съм мислел, че тук е по-особено, когато и това е свят като свят, както навсякъде другаде е в Акад, както навсякъде, и май иска да каже още нещо, но после замлъква, сянката или може би крилото на някакъв спомен преминава през светлокафявия ирис и лека-полека започваме да затъваме в едно неловко мълчание, а тя сигурно иска да пита за брат си; подхващам дума за брат й, мънкам мъгливо, как не съм го виждал често напоследък, но когато за последен път..., но това "когато" е прекъснато от пак същия смях, какви съм ги дрънкал, когато има повече от две години, откакто той е тук, и аз мигам глупаво, не зная какво друго да кажа, освен: много се радвам, много се радвам, пукайки с пръсти, и от този момент нататък става нещо със звука, чува се само нейният глас, и дали ще почакам само за секунда да нахрани детето, и след като разбирам, че да, да, нейно е, тя вече е права и неразпознаваем гласът ми глухо изрича: честито! малко над нивото на коленете, и пак онзи смях, и пак: извини ме, а аз направо крещя: моля те, аз съм тука натрапника, аз би трябвало да се извинявам, изкрещявам го от някакви ужасни дълбини, последните ми думи, преди да остана в пълна тишина, сам, между стените, покрити с тежки килими, ниски мебели от непознато, тъжно и тъмно дърво, под високите тавани, сам, върху възглавничките на пода, втренчен в жълтия гардероб с изрисуван китайски дракон на вратите, сам, когато жената с двойна гуша - предполагам, майката на Август - прекосява хола, мърморейки си нещо под носа, сам, когато ме отминава като растение и изчезва зад завесата в съседното помещение, сам, гледан през някакъв кестеняв воал или опушено стъкло и в пълна тишина, влакнеста като памук, за да се подсили чувството за самота, чувството за статичност, от което споменът изтънява, става почти прозрачен за реалното ми вървене по черупката от бели камъни; и още една непредвидена цел: да избухне в старческото спокойствие на апартамента по-стряскащо контрапунктът от нахлуването на глутницата заедно с нахлуването на звуковата картина, изтъкана от блъскане по вратата, викове в коридора, неразбираеми ругатни, бързи заповеди и зловещ тропот на тежки ботуши, и аз се виждам как, без да се замисля, с автоматичността на професионален страхливец изчезвам в нишата до жълтия гардероб с китайски дракон, свивам се като ембрион в корема на страха и все още дори не треперя, когато нахълтват полицаите, все още объркан къде всъщност се развива действието, но скоро осъзнавам с възвръщането на зрението в страхливите ми очи, с възвръщането на слуха в страхливите ми уши, че не, това тук не е Иркала - униформите са други, няма ги и характерните ленти с пресечени чукове, носени от щурмоваците на Ерешкигал, приликата е единствено в лицата и ръцете - дълги и с тежки пестници, а също и в походката; приликата е и в начина, по който тършуват като големи гризачи и събарят на пода книги, дрехи, съдове, портрети и огледала: търсят, ровят, душат и стъкло хрущи под подковани токове, а всъщност приликата е и в лаещите гласове, често споменаващи името на Лугалбанда в отговор на истеричните вопли на майката на Август, накарана накрая да млъкне, блъсната в ръба на масата, обаче приликата е и когато отвеждат всичките обитатели на апартамента нанякъде и ето ги, преминават пред скритите ми очи: майката на Август, стенеща с ръце на кръста, самият той в бяло кимоно и вече без мрежичка на главата, някакъв старец с проскубана брада и прозрачна капка, увиснала от върха на носа му, две възрастни дами, сигурно сестри, цветнокож младеж, сигурно ямаец, и мъж и жена с пергаментена кожа и неопределена възраст, хванати под ръка, като последна излиза Бианка, почти спокойна, скръстила ръце на гърди; тогава разбирам, че приликата е и в прадревния страх на безкрилата птица скелер пред манкуспиите от равнината, който бавно пъпли по гръбнака ми като стоножка и ме стиска, свит като фиба в моята ниша зад тежкия килим с влакънца, полепнали по дрехите ми и проникващи навсякъде, в това естествено скривалище до жълтия гардероб, учуден как ми се размина да не ме открият, когато се чува щракане на външната врата и ужасното подозрение, че полицаите се връщат сами, за да довършат спокойно започнатото, ме превръща в гипсова статуя; но в хола задъхана влиза Бианка, аз подавам глава и влиза Бианка, пуснали са я да си вземе детето, че не се знаело колко ще се забавят, а на тебе исках да ти кажа да не се притесняваш, извинявай, че така се получи, но ще ни поразпитат, ще дадем показания и ще ни пуснат, всичко това е - в отговор на моето защо, защо, защо? - заради брат й, който е един от ръководителите на организацията на Свободните и сега това ни докарва куп неприятности, но ти не се притеснявай, бъди сигурен, че и днес плъховете няма да измъкнат нищо, казва Бианка, нито от Август, нито от майка му, нито от наемателите, защото - бегла усмивка преминава по лицето й - всички всъщност толкова обичат брат ми; но защо, защо, нали тук уж е Акад?!, пак настоявам аз и се оказва: какво като е Акад, и тук има доста работи, които трябва да се променят, нали видях плъховете, почти като при вас долу, в Иркала, отговаря тя и изчезва зад завесата, и на сцената оставам аз, безмълвен, вцепенен, но тя бързо се връща с детето на ръце и вече ще тръгва, да не ги нервира излишно, а аз - усещам лекия гъдел на паниката, - аз какво да правя?, макар че мога да остана тук и да я чакам, предполагам, че до три двойни часа ще ни пуснат, а ако искам мога да се върна при своите в Иркала, все още има време да стигна, все още има много време до зората, избирай; Бианка е излязла и аз съм сам - избирай!, - а като всеки иркалец съм свикнал да правя каквото ми кажат, цял живот са ме учили единствено на това: да се подчинявам, да изпълнявам безпрекословно повели, заповеди, нареждания, указания, а сега, за първи път сега: избирай!, и паниката, която течеше на тънки струйки по вените ми, изведнъж ме залива с мръсната си пяна, и като животно, попаднало в капан, крещя: чакай!, и тичам, и отварям вратата, тичам надолу по стълбите и викам: чакай!, тичам по осветената в кадмиево бяло улица и казвам: чакай!, тичам надолу и шепна: чакай!, но Бианка никъде я няма с детето на ръце, а минувачите с къдрави бради, лица като сребърни маски и голи глезени ме гледат с почуда; и аз млъквам, постепенно осъзнавайки, че не съм един от тях и постепенно навлизайки в темпо, вървя по безкрайната Виа Нергал, за да стигна с утрото до кладенеца, да стигна навреме за срещата, без да забавям равномерната крачка, характерна за всеки иркалец, вървя и вървя, и споменът за предишното ми пътуване до Акад най-после ме оставя да се изгубя в далечината...

Вече съм преминал хълма, а слънцето се е издигнало прекалено и е угаснало зад плътната пелена от сиви облаци. Влизам в летището с тежкия сноп лук под мишница. Плъзгащата се врата се затваря зад мен и като че ли ми отрязва пътя назад. Залата е огромна, пълна със стотици хора, повечето селяни. Неволно съм се приближил до някакво гише. Служителката е с брадавица под лявото око, гласът й ме стряска:

- За къде?

- А ?...

- За къде ще пътувате, ви питам?

За малко да ми се изплъзне от устата "за Акад", но бързо съобразявам и казвам:

- За Кеш - без да съобразя, чe вече пътят ми назад е действително отрязан.

Служителката ми подава формулярите, отпечатани на груба амбалажна хартия, които трябва да попълня. Дръпвам се настрани, намирам мастилница и перо и започвам да нанасям нужните данни автоматично, без да се замислям, както всеки иркалец го прави хиляди пъти в своя изпълнен с проверки и показания живот. Когато стигам до графата "Цел на пътуването", спирам за миг и се оглеждам в едно от многото огледала по стените. Виждам се в старомодния сив костюм с маншети и снопа лук, подпрян до краката ми, и си задавам въпроса дали бих могъл да заблудя някого с този нелеп маскарад. Но вече е късно за колебания - ако се откажа сега и тръгна към изхода, ще бъда много по-подозрителен. Въздъхвам и декларирам: "С цел продажба на селскостопански продукт". Перото ужасно дращи по жилестата хартия - нокът на котка, ударена с камък.

Служителката бавно и подозрително изучава формулярите, накрая изръмжава:

- С колко валутни единици разполагате?

Кой знае какво ме накара да отговоря:

- С трийсет - макар че нямам и пукнат мит, нали дойдох "просто да проверя и веднага се връщам".

Тя вече е записала "ХХХ" с властния си почерк, а аз се изпотявам при мисълта какво ще стане, когато при проверката се разбере, че съм излъгал. Вървя като обречен на смърт към стаята за обискиране, но колкото и бавно да тътря крака и да се прегърбвам под тежестта на снопа лук, знам, че все някога ще стигна и ще стана жертва на собствената си непредвидливост.

Изведнъж до мен се приближава елегантен господин с кафяв костюм, късо подстригана, прошарена коса, модни мокасини и дипломатическо куфарче в ръка, който се навежда, просъсква нежно в ухото ми: "Глупак!" и успява да набута нещо в джоба ми, а после веднага се изгубва из многоезичната тълпа.

Това беше баща ми.

Бъркам си в джоба и напипвам три монети. По формата безпогрешно разпознавам, че всяка е от по десет мита. Такъв е баща ми - винаги ми помага, когато знае, че върша нещо непозволено, за да имам възможност да сгреша докрай и да изтърпя най-тежкото наказание; такъв е баща ми. Сигурно пак заминава на някой международен конгрес на ихтиолозите в Мелуха. "Благодаря ти, татко", прошепвам аз и забързвам крачка. Вече няма и формална причина да се колебая, а времето тече. Остава половин единичен час до излитането на самолета.

След обискирането съм пред последната стъклена врата. Оттук нататък е бетонната писта, по която пъплят вретеновидните туловища на джъмбоджетите. Веднага виждам този, който е за Акад или по-точно за Кеш, както трябва да се пише в документите. Той е най-близо, на някакви си трийсет гара и ясно се разчита синият надпис "Анзу" над крилото, но по стълбата все още никой не се качва, а може би, което е по-лошото, всички са се качили. Мъча се да разблъскам многоглавата тълпа - главно селяни и пакистански семейства, натоварени с бохчи и изкорубени куфари, обградени от кордон полицаи с черни кожени дрехи, черни шлемове и лица, скрити под непробиваеми и непроницаеми маски, които с палки насочват множеството към двете автобусчета, вече претъпкани догоре, и не допускат някой да тръгне по пистата. Блъскам се, псувам, обхванат от общата истерия, и искам да разкъсам кордона и да стигна като Йона до кита.

Зад една от маските прозвучава топъл, познат глас: "Няма смисъл, братле. Свършени сте. Всички сте свършени" и почти в същия миг ръката в черна ръкавица стоварва палката по гърба ми, сякаш за да потвърди. Увисвам като капка, притиснат между телата, не толкова от болка, колкото от изненада.

Това беше Румбата, познах гласа му, макар от три години да не го бях чувал, откакто го изпратиха в трудов лагер. Но оттогава явно е постигнал доста, оттогава явно е напреднал - охрана на летището, не е шега работа. Радвам се за него, макар че ме удари, макар че каза: "Свършени сте".

Изведнъж бентът е разкъсан и като сляпо стадо се понасяме напред без никой да знае всъщност накъде. А и накъде ли, накъде, когато полицаите, между които е и Румбата, умело се пренареждат и пречат на обезумялата тълпа да се насочи към стълбата на чакащия самолет за Акад.

След няколко удара с палка по гърба и в кръста успявам да се изплъзна и тичам по пистата покрай хангарите. Забелязвам открехнатата врата на някакъв резервен изход, нахълтвам задъхан. Полумрак, втора врата, ескалатори, движещи се плоскости, полуетажи, звънци, викове, тропот на ботуши. Боже мой, само да изляза от тази вавилонска кула от метал и стъкло, непостоянни обеми и прецизни устройства за следене, само да изляза, да се върна у дома и никой да не знае, че съм бил за Акад, никой да не знае, да ме оставят на мира, а аз ще мълча, ще мълча, само да ме оставят...

Но милост няма. Мятам се из наклонените коридори, а във всяко разклонение изникват черни шлемове. Струва ми се, че се опитват да ме тласнат в някаква строго определена посока и вече усещам гърлото на изкусно подготвената мрежа за ловене на глупаци, дребни риби и южняци. Подпирам гръб, изтръпнал от болка, на облицованата с хладни плочки стена и се чудя накъде да търся спасение, когато вратата на един служебен асансьор се отваря пред мен.

- Насам, насам - вика ме някой отвътре.

Хвърлям се в кабината, потегляме.

Спасителят ми е пълен мъж на около петдесет години, плешив и изпотен. Досещам се, че той също бяга от полицаите и също е жертва като мен. Това, че е бил глупак като мен, ме озлобява, това, че е изпуснал самолета също като мен, ме изпълва с презрение, това, че има и друг, ме кара да повтарям:

- А аз, ако бях избързал, щях да се кача в автобуса и да стигна стълбата, ако бях избързал, щях да излетя. Ако бях избързал, ако бях избързал, ако бях... - повтарям аз с всяко издишване, защото не мога да дишам, ако не го повтарям.

- Самолетите за Акад излитат празни - казва отегчено Иаков и асансьорът спира.

Спътникът ми подава предпазливо глава, оглежда се и чак тогава излиза. Прави ми знак с ръка, излизам и аз.

- Това е северният край на кулата, трето ниво. Ще се опитаме да се измъкнем оттук.

Пропълзяваме под някакви гофрирани тръби, чува се глухият тътен на далечни мотори, дълбокото пъшкане на заспало чудовище, мирисът на изгоряло месо.

- Спри, спри, върни се назад. Назад!

Блъска ме в гърдите, но успявам да видя тежкия сноп лук, светещ в полумрака, и до него сгърченото тяло. В съзнанието ми проблясва споменът за човека зад кофите сутринта, човекът, чиято глава не посмях да погледна.

- Какво беше това?

- Едно момче, май че южняк. Отиваше в Акад да продава лук. Даже не сладка тръстика, а някакъв си жалък лук. Изгорили са го с високо напрежение.

Прехапвам устни, бавно прокарвам ръка по лицето си, за да превърна опасението си в увереност и пръстите ми действително казват: това е съвсем различен човек. Инстинктът за самосъхранение, съобразителността на гонено животно, решителността на последната възможност са ме изкарали от ролята на непохватен страхливец и това ме е спасило, а предишният персонаж е загинал, бил е изгорен с високо напрежение, излезнал е от играта твърде рано, както обикновено става с по-слабите в живота.

- Какво ще правим сега?

- Ще чакаме нощта, тогава може би изключват системата. Ако не ни открият дотогава, ще се опитаме да изпълзим навън.

Седим върху гладко рендосани дъски и мълчим. Плешивият рови из джобовете си, а аз в едно закъсняло озарение виждам претъпканите автобусчета, нестигащи никога до стълбата, разделени от нея само със смешното разстояние от трийсет гара, виждам стълбата с цвят на слонова кост, която се отлепва от тялото на "Анзу", виждам как той бавно потегля, набира скорост и се издига над бетонната писта, а после вътре съвсем отчетливо виждам хладния полумрак и празните като ограбени саркофази седалки, безупречната работа на климатичната инсталация и никой, никой по пътеката в средата, виждам вече добре и чувствам ясното острие на истината:

- Самолетите за Акад излитат празни...

- Но аз съм бил там - вяло протестирам аз.

Той пали цигара, а лицето му е все още потно:И аз съм бил там, всички сме били. Аз дори бижутерски магазин имам там. Ех, какво знаеш ти... Идвах си само да видя семейството.

- Но сега щеше да останеш там, нали? - гласи моята реплика.

- Знам ли, но май и това си мислех - вади смачкан вестник от вътрешния си джоб. - Ето това ме подлъга - подава ми го с погнуса, сякаш е змия, - хванах се като последен южняк.

Добре ми е известно, ще е вчерашното извънредно издание след пресконференцията, но от ненужна учтивост го разтварям. Тлъстите букви от заглавието на първа страница веднага се набиват в очите: "КРАЙ НА БАСНОСЛОВНАТА ИЗМИСЛИЦА", а отдолу се мъдрят подзаглавията: "Масова психоза или идеологическа бомба със закъснител? Митът за Акад - новото Елдорадо. Родната провинция Кеш, обявена за земен рай. Прекален патриотизъм или чуждопоклонничество? Категоричното мнение на учените. Някои изводи и мерки."

- И преди отричаха Акад, но хората си вземаха билети за Кеш, а пътуваха всъщност до Акад. Нищо ново, всеки знаеше това - казвам аз, като смачквам вестника и го хвърлям на пода, покрит с каучукова настилка.

- Да, ама аз се хванах, като последен южняк се хванах. И ти си се хванал, и долу видя още колко други. Вярно е, преди на никой не му пукаше дали ще пътува до Кеш или до Акад, щом пристига на едно и също място, но сега нещата се промениха. Пусна се дори слух, че сега ще отменят полетите въобще. И аз като другите се изплаших и дойдох да проверя, а като видях, че все още може, реших да отлетя, сам да видя, сам да се убедя, че Акад съществува. Да не би пък изведнъж да излезе, че има някаква си провинция Кеш, да не би пък полетите вече да са действително до нея и разбрах, че има значение дали едно място е Акад или просто Кеш, защото ако го наричаш Кеш, дори да не е, току виж някой ден наистина се превърне. Изплаших се, хванах се и си мислех: само веднъж да стигна, само веднъж да стигна... Не ме гледай така. И ти това си си мислел, нали те чух какви ги говореше в асансьора, и другите долу това са си мислели, и тези, които утре ще дойдат за следващия полет, и другите в другиден, всички ще паднат в капана, а самолетите за Акад ще летят празни, както винаги досега. И знаеш ли защо? - Иаков прави драматична пауза, а аз най-после успявам да се сетя на кого ми прилича в момента. - Защото Акад не съществува. Не може току-така цяла провинция Кеш да се измисли току-така, не може. И знаеш ли в такъв случай какви сме ние? Изменници, това сме ние, изменници, родоотстъпници, защото смятахме на пръсти да се измъкнем, но добре ни спипаха, това беше проверката и добре ни спипаха. Акад ни се прищяло... Тук ни е мястото, тук долу, в Иркала. Ама някой умник може да каже, че там сумата и народ си изкарва хляба, че там търговията добре върви и че оттам в родната Иркала валута носим - може и да каже, но какво от това? След като стана ясно, че съществуването на онова там заплашва сигурността на родната Иркала - още повече, че то не съществува, както стана от вчера ясно, - то, следователно, на нас тука ни е мястото.

Моят спасител се старае да говори тихо и приглушеният му глас звучи между сандъците, скриващи металните тела на машини с човешки ръст - единственото нещо, което ми напомня къде се намираме всъщност, иначе имам чувство, че съм в зарзаватчийницата на чичо Бартоломей. Приликата между двамата е направо поразителна и с всяко следващо изречение все повече се засилва: добре познатият тон от дадзибао, каквото всеки иркалец е длъжен да прави поне веднъж седмично, шумерският маниер да повтаря думи и изрази, унизително робският напев, примесен с нотки на фалшив патриотизъм и просторечия, които заедно с ругатните по адрес на интелектуалците демонстрират близост до народа, всичко това, а също и преиграната самокритика, словесното самобичуване и самооплюване, неуместната разпаленост на третостепенни актьори от пошла мелодрама, бързо сменящите се настроения, бързо сменящите се позиции, защитавани с готови, удобни, взаимозаменяеми клишета, базгръбначната гъвкавост и откровената демагогия - всичко това, цялата тази мимикрия, превърната в сложно изкуство за оцеляване, се е просмукало дълбоко под кожата на всеки иркалец.

- Но аз съм бил там - казвам аз, колкото да кажа нещо, след като той е стъпкал угарката на пода и напрегнато се вслушва в обърканите шумове, идващи от далечни и близки коридори.

- Казах ти, и аз съм бил там и цял магазин имам. И други са били, но какво от това, че сме били, сега сме тук, нали? Акад не съществува и никога не е съществувал - отговаря той почти раздразнен. - И най-важното доказателство е - познатата драматична пауза, - че никой иркалец не е останал там, никой. Ясно ли ти е?

- Това сигурно се дължи на носталгията - казвам аз, но думите са ми заглушени от тропот на ботуши.

- Да се махаме, ще ни открият тук.

Пропълзяваме под някакви гофрирани тръби, чува се глухият тътен на далечни мотори, дълбокото пъшкане на заспало чудовище, мирисът на изгоряло месо. Тежкият сноп лук сякаш свети в мрака, а до него сгърченото тяло. В съзнанието ми проблясва споменът за човека до кофите сутринта, чието лице не посмях да погледна. На въпроса ми какво е това Иаков отговаря:

- Едно момче, по маншетите си личи, че е южняк. Отиваше в Акад да продава лук. Горкият бедняк - даже не сладка тръстика, а лук. Изгорили са го с високо напрежение...

Прехапвам устни. Безпощадно ясно виждам, че това не е имитация, мулаж, мастилен облак след преследван октопод, опашка на гущер, някаква ненужна част от мен, отминал момент, смътен спомен или предишна роля. Не, това е бил съвсем различен човек от плът и кръв, загинал вместо мен - случаен факт, който ми дава възможност да продължа участието си с още няколко хода и да мъкна товара на смазващата отговорност за още някой, непознат, загинал вместо мен.

Провираме се напред между тръби, висящи кабели, сандъци и парчета стиропор в почти пълен мрак. Нещо като безшумен вик пронизва тялото ми, нещо като безболезнен електрошок преминава през мозъка ми. И тъй като се чуват изстрели, минава ми мисълта, че съм уцелен, но веднага е изместена от изумлението пред един нов вид зрение, което съм придобил неочаквано, без усилие и без болка.

Светло е, твърде светло е след почти пълния мрак. Виждам голямата зала с гишетата, наблюдавам някъде отгоре, сякаш съм над прозрачния покрив на стъклен аквариум. Жена ми е там долу, на дъното, с кожено яке върху тънката зелена рокля, разправя се със същата служителка с брадавица под лявото око, жестикулира, сочи някаква врата, служителката клати отрицателно глава, но звук не достига до мен, все едно съм зад шумоизолационно стъкло или пък наблюдавам много отдалече през оптическо устройство. Жена ми махва ядосано с ръка и се затичва към жълтата врата с черна табелка, един полицай се опитва да я спре, но тя го блъска - нещо, което той не очаква - и се шмугва през служебния вход. Цялото видение е проблясък в мрака само за миг, дълъг колкото удар на сърце, колкото мигане на клепач, колкото безшумен вик или залитане напред.

Моят спътник ми помага да се изправя от пода, покрит с каучукова материя, да се отделя от малкото прозорче в него точно над залата с многото гишета. Разтривам натъртения си лакът и продължаваме напред. Провираме се напред между змии, висящи паяжини, сталагмити и парчета страх пред все по-близкото трополене на неумолимите демони автомати с глинени лица, пред тежкото дишане на безпощадните галли, изпратени от Ерешкигал, в почти пълен мрак.

Бижутерът е пред мен, отваря някакъв люк. Светлина, следва коридор без разклонения, без завои и врати - само две дълги стени, а в далечината сивото небе зад голям прозорец вместо четвърта стена. Тичаме без дъх натам, дърпаме металните скоби - "Спрете, свършени сте!", - стъклената плоскост се отваря като крило навън - "Спрете!",- под нас е ламариненият покрив на някакъв хангар, застлан с тънък слой предпролетен сняг - "Спрете!", - продължава да вали от сивото небе и бели снежинки като цветове на цъфнали дървета тъкат тъничко одеяло върху вълнистата ламарина - "Спрете!", - не е по-високо от десет стъпки и ние скачаме, а крилото над нас с трясък се затваря. Тичаме към ръба на покрива, оставяйки стъпки като рани по бялата покривка. На ръба се спираме, на три гара над бетонната писта долу, на някакво предпоследно възможно ниво между полицаите горе, застинали като черни птици зад кафеникавото стъкло и далечния студен бетон на пистата, някакво предпоследно ниво, от което не можеш да се върнеш назад и нагоре, а "напред" вече не съществува, ниво на десет стъпки след живота и на три гара пред смъртта. Партньорът ми в тази игра без печеливша стратегия се запътва към средата на покрива, спира се там, пали цигара, смачква празното пакетче и го хвърля. Приближавам се до него, по главите ни падат снежинки.

- Ще ни унищожат ли?

- Сигурно. Ние сме изменници. Днес беше изпитанието и ние се провалихме - дърпа от цигарата, аз мълча, черните ни гледат отгоре. - Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Акад не може да е раят. Раят трябва да е съвършен, това и всеки неграмотен южняк ще ти го каже... Ти твърдиш, че си бил в Акад, аз също съм бил, даже магазин имам там, а и колко други са били и всички знаят, че в Акад не е така. Значи Акад не е раят - бижутерът говори бавно, сякаш му представлява огромна трудност или сякаш е прострелян. - И не това дори е най-лошото. Най-лошото е, че тук долу е Инферното и ние сме обречени вечно да останем в него. И не Акад, а всъщност ние не съществуваме, защото тук е долната земя, Иркала, страната на мъртвите. Акад е светът, а ние сме измислени, ние не съществуваме.На хората им е мъчно за техните мъртъвци и затова са измислили Иркала. И когато си спомнят за нас, ние отиваме в Акад. Но все едно е насън. Ние сме фантоми, дим над чужди спомени, ние сме мъртвите - дърпа с наслада дима от цигарата той. - И най-неоспоримото доказателство - сещащ се, нали - е, че след тези пътувания до Акад никой иркалец не е останал там, никой.

Чак сега забелязвам, че има още много такива прозорци като този, от който скочихме, но все на същата височина и неотваряеми отвън.

- Ако сме мъртвите, как тогава ще ни убият? Ако не съществуваме, как тогава ще ни унищожат? - питам, не защото му вярвам, а просто да му покажа, че съм го слушал.

- Като заличат спомена за нас в Акад. Жрицата на черните Ерешкигал със сигурност знае как да го постигне - той е допушил вече последната си цигара. - А като си представя, че можеше да не се стига дотук, ако не се бяхме хванали като глупави южняци, ако по-рано се бяхме замислили защо никой иркалец не е останал там, никой...

- Може би все пак се дължи на носталгията - казвам аз, но думите ми са заглушени от тропота на десетки крака по ламаринения покрив.

Всички прозорци са отворени откъм летището и от тях като от срязани артерии се изсипват изплашени същества, сякаш този покрив е мрежата, към която е бил насочван от умели рибарски ръце обилният пасаж от объркани мерута, зеленки и сребристи ригове. Елегантни мъже с шлифери и меки шапки, сурови планинци с издълбани от бръчки лица, южняци с кръгли очи и кожени елеци, тъмнокожи синове на Мелуха с вълнени палта и сандали, пакистанци от Маган с фесове, бохчи и деца и нубийци с празни ръце, старици с пазарски торби и модерни жени с разноцветни коси скачат, падат, стават, блъскат се, тичат към нас в центъра на покрива като към спасители, хлъзгат се по вълнообразната ламарина, падат, стават, тъпчат се, докато накрая всички стоим в центъра, притиснати един до друг: хитони, кимона, костюми, голи рамене, изплашени тела, говорещи и нищо неказващи уста, мустаци и бръснати глави, татуировки, вратовръзки и потоци страх, страх, страх. Прозорците горе се захлопват и ни отрязват от света, от Акад, от Иркала, от летището. Зад тях като около арена в римски цирк стоят разкрачени и черни демоните на Ерешкигал с черни шлемове, безлики. Мисля си, че може би и Румбата е сред тях. Мисля си за човека зад кофите.

В ръката ми се вкопчва измръзнала ръка, а след нея между обградилите ме се появява жена ми - задъхана, разчорлена, изгубила е якето, само по зелена рокля.

- Добре, че те открих. Такава блъсканица, какъв ужас!

Прегръщам я, галя е по косата:

-Не трябваше да идваш. След малко тук ще се случи нещо лошо.

- Нищо, не ме е страх. Нали сме заедно.

Галя я по косата, притискам я към себе си, да я предпазя от останалите:

- Не трябваше да оставяш Шамси сам.

- Не се безпокой, майка ми ще се погрижи за него.

На ръката й над лакътя има драскотина. Става ми жал.

- Започва се - казва Иаков.

Виждам, че е напълно спокоен и държи на ръце едно дете, заспало от умора, независимо то големия шум и суматоха, което ми напомня Шамси.

- Започва се - повтаря Иаков.

Отначало не схващам за какво говори, но после забелязвам как по края на покрива снегът отстъпва с белотата си към жалката ни група в центъра. По края ламарината се е зачервила, а падащите снежинки не достигат до нея.

- Започва се, а аз все още се питам защо никой иркалец не е останал там, разбираш ли, никой - казва тихо Иаков, вперил поглед в далечината, а в очите му се чете мъдра тъга и възвишена тържественост, характерни за евреите в такива мигове.

Знам, че греши, като мисли, че никой, но е късно да го разубеждавам. Късно е да му разказвам за Бианка и брат й. Яд ме е, че не научих повече за брат й.

Снегът безропотно отстъпва.

Вече не си мисля за котката, която обикаляше около пилона като ударена с камък, и за човека зад кофите, нито за южняка с тежкия сноп лук.

Мисля си за хората в центъра на ламаринения покрив. И сякаш неусетно започвам да се издигам нагоре и все по-нагоре и ги виждам как стават все по-дребни и по-дребни върху ламаринения покрив с топящия се сняг около тях - отначало като шарени кукли, после като коледни курабийки и накрая като мравки. Чак тогава излиза червеният надпис: "НОСТАЛГИЯ, режисьор Нор Урнаму" и чак тогава чувам, че ридая безутешно в мрака.

IX.1986

 

 

 Доминго Сантос

Ако утре трябва да умрем

Пътят едва се виждаше под лунната светлина - досущ като сребриста лента, ограничена вдясно от червената линия на автоматичния контролен водач, който слабо блещукаше, подобно на кървава нишка. Нишката се къдреше и „стенеше" на завоите, сякаш изведнъж щеше да оживее, а после замираше в плавното плъзгане по правите участъци. Суспензията охкаше тихо и създаваше усещането, че колата плава сред облаците. Стрелката на скоростомера се отклоняваше все повече - сто и седемдесет, сто и осемдесет километра. На всеки завой луната отскачаше от стъкло на стъкло, ту вляво, ту вдясно или назад, сякаш внимателно се взираше във вътрешността на автомобила.

- Свинско е да се живее - обади се Бони от задната седалка, а Роза доволно изръмжа в знак на съгласие.

Пабло плавно натискаше с крак педала на газта. Беше несъзнателно движение, въпреки че Алфонсо, този от факултета, веднага щеше да открие фройдистки противоречия. Усмихна се леко, без да знае защо. Изгледа накриво Ана, която седеше неподвижно до него, вдървена, вперила поглед в шосето.

Когато стигна двеста километра, предупредителната лампичка на автопилота светна и показа допустимата скорост.

- По дяволите, страхлива свиня - каза Пабло и изключи автомата.

Ана не откъсваше очи от пътя, сякаш бе хипнотизирана от криволичещата червена линия вдясно. „Глупачка - помисли си Пабло безжалостно, като отзвук от общото мнение. - Но въпреки това я покани на събирането, кучи сине" - упрекна се той веднага. Все още не знаеше защо точно го беше направил. А и не беше се трогнал достатъчно, за да провери. Обикновено не размишляваше често по този начин. Мнозина от другарите му говореха с презрение за нея, че никога не са я виждали по Събиранията, че рядко излизала с хора, че не искала никой да я вози с повече от двеста километра в час. Самата Роза изрази най-заклеймяващото мнение за нея - „Пфу, остави я, тя е от двадесетия век!" А той я беше поканил да ги придружи. Отчасти заради облога между приятелите му („На бас, че никога няма да се осмелиш!"), отчасти от известно любопитство. („Сигурен съм, че ще откаже.") Но беше сбъркал. Както и в момента, когато изключи автопилота. Тя не се опита да възрази. Продължаваше да си седи вдървено до него и да гледа втренчено магистралата пред тях, по която профучаваха с повече от двеста километра в час на ръчно управление.

„Вълнение, породено от забраненото", каза си той, като се подсмихваше вътрешно. Стисна здраво лоста за управление. Над двеста километра започваше опасността, авантюрата. Пилотът-робот е изключен, автомобилът се подчинява на ръцете ти и това вълнува.

Двеста и четиридесет километра. Как ти се струва, изостанала глупачко, дяволско изчадие?! Отдясно на колата шосето бе само искряща нишка с едва забележим цвят. На задната седалка Бони шепнеше нещо на Роза и леко промъкваше ръка под колана на панталона й, а тя се усмихваше. Пабло погледна в огледалото и попита:

- Е, забавляваме ли се?

Бони отговори с безсрамно ръмжене. Роза се засмя малко пресилено.

Пабло погледна изпод вежди електронния часовник на ръката си.

- Днес е двадесет и трети, нали?

- Да - измърмори Бони. - Побързай, иначе няма да стигнем.

- Остават още седем минути, дръвнико. Мислиш ли, че не съм способен да измина четиридесет километра за седем минути?

Пабло натисна още по-силно педала на газта. Скоростомерът показваше двеста и седемдесет километра.

„Транзисторите на автопилота ще се пръснат на парченца, ако видят това" - помисли той и се разсмя. Почувствува неочаквана увереност в собствената си личност.

Ана седеше до него, без да помръдва, леко напрегната и гледаше очарована виещата се сребриста лента, морето вляво и надвисналата над главите им луна. Без да отдръпва ръцете си от лоста, Пабло се наведе и я целуна зад ухото. Забеляза, че тя едва доловимо се отпусна. Целуна я отново, по-силно и по-продължително.

Автомобилът се наклони два пъти рязко встрани, а после отново възвърна равновесието си.

Сградата беше от червени тухли, съвсем близо до пътя. Преди години я определяха като викториански стил, но сега беше само една развалина. Във всеки случай принадлежеше към епохата, предхождаща масовата индустриализация на строителството, модерната ера на готовите панели, сглобявани под налягане, което я превръщаше в предпочитан вид сграда от младежта. Лозунгът гласеше: „Добрите стари неща". Ех, да се потопим в миналото и да помечтаем.

Спря колата на входа, като за осем секунди се закова абсолютно неподвижно. Ана беше пребледняла, но не каза нищо. „Почакай, мръснице" - помисли си той. Отвориха вратите и слязоха.

Почти всички постоянни посетители вече бяха тук: Нандо, Вики, Педро, Хуана, Тина, Луис... Камината беше запалена и само светлината от горящите цепеници осветяваше просторната стая, облепена с тапети в старинен стил. Старите картини и портрети бяха снети и заменени с големи плакати в крещящи тонове, които образуваха цяло пано на стената. Някъде все още се ценяха петната от смъкнатите картини заради промяната в цветовата гама на тапета. Едно петънце, съвсем отдалечено от другите, овално, ярко, показваше, че картината беше висяла дълго, преди да я махнат. „Портретът на дядо - каза веднъж Вики със смях, - образът на строителя и първия собственик на къщата", а Нандо изтича да потърси изкуствената брада, за да разиграят комедия, но не намери; ядоса се и счупи пет-шест бутилки, а Събирането завърши с чудесно общо сбиване.

На отсрещната стена имаше дълъг барплот от абаносово дърво, имитация на плотовете на старите барове в Западните щати, каквито все още показваха в някои телевизионни филми. Нандо, домакинът, беше фанатизиран почитател на уестърна. Защото къщата, естествено, не беше обществено заведение. „Този вид заведения - казваше Улдрич - са язвата на обществото, т. е. покваряват невинната младеж." Улдрич беше мислител на мода сред младите, учител на новите поколения в периода между двете войни, нещо като Маркюс шестдесет години назад, преди да потъне в забвение и преди хората да започнат да го смятат за „демоде", както се случваше с всички мислители, които се опитваха да отразят неволите на определена епоха. „Да се борим на живот и смърт с клубовете - крещеше той по манифестациите, в обществените паркове, на студентските събирания, - да се борим докрай с дискотеките, с местата за развлечения, където младежта трябва да се подчинява на установените норми и не може да прави каквото желае: да говори за политика, да чупи предмети, да взема наркотици, да се люби пред хората. Да се борим на живот и смърт с отживелите институции!"

Така бяха изгорени някои обществени заведения, а много други трябваше да бъдат затворени поради липса на клиенти. Младежките групи процъфтяваха и така се появиха Събиранията. Всяка Група си имаше Домакин, който беше Лидерът и ръководеше всичко, даваше предложения, организираше и направляваше протичането на Събиранията. Домакинът трябваше да бъде най-смелият, най-дръзкият, най-бунтуващият се неконформист и освен това да притежава подходяща къща, хубава стара къща, в която да се събират всички, същинска „развалина", но добре украсена и пригодена, за да се чувствува Групата удобно в нея.

Всички се бяха събрали. Днес имаше седемнадесет души: младежи и девойки. Броят им беше без значение, както нямаше значение дали са дошли сами или придружени от някого, дали са хомосексуални или хетеросексуални, дали принадлежат или не към Групата. Наистина нищо нямаше значение: всички Събирания бяха достъпни за всеки, при условие че заплати полагаемата му се част от разходите и се подчинява на специфичните норми, диктувани от Групата и по-точно от Събирането. Всички имаха право да участвуват или да не участвуват в игрите и развлеченията на колектива, да идват и да си отиват, когато поискат, и често, щом започнеше Събирането, се подреждаха по двойки и групички, според вкусовете и моментното настроение на всеки участник.

Все пак Събирането се организираше предварително. Това бе задача на Домакина и от по-големия или по-малкия й успех зависеше неговата популярност, както и тази на Групата. В случай че претърпеше провал, Групата се разтурваше и членовете й, разочаровани от безуспешното търсене на нови вълнения, биваха привлечени от появата на нов Домакин - по-обещаващ и с повече качества.

Щом забеляза, че Пабло влиза, Нандо се запъти направо към него. В дъното на стаята имаше голям плакат с девиза на Събирането. Черни букви на червен фон гласяха: „...ако утре трябва да умрем", и зад тях, изрисувани в гигантската гъба на атомната експлозия, момче и момиче се любеха. Като се приближаваше към Пабло, Нандо загърби плаката и атомната гъба образува някакво смешно подобие на корона около главата му. Пабло прихна.

- Във форма ли си? - попита Нандо.

- Във форма съм - отвърна Пабло, обаче днес не беше съвсем убеден в това.

Бони и Роза се бяха насочили право към един ъгъл, където Роза прегърна нежно някакво слабо, болнаво момче, което беше в течение на всичко, а Бони поведе оживен разговор с русо, безцветно момиче в раздърпани дрехи. Нандо видя Ана и избухна в смях:

- Хей! Тази е нова! Откъде я изкопа?

Ана, объркана от непознатата обстановка, погледна към Пабло. Той я прегърна през кръста и я привлече към себе си, сякаш искаше да й вдъхне малко вяра, а всъщност целеше да покаже, че е негова собственост.

- Моя е - заяви той, давайки да се разбере, че няма да я отстъпи на друг.

Нандо изгледа Ана от горе до долу като човек, който оценява дадена стока.

- Добре де, добре - съгласи се той. - Значи е новачка, а? - отново се засмя. - Трябва да я видим гола на някой терен. Завъртя се встрани и без да отдава повече значение на случая, се заговори с друга групичка.

- Не ми харесва този човек - каза Ана рязко.

- Не му обръщай внимание - отвърна Пабло. - Той е гаден тип, но обикновено така се отнасят към новите.

Всички сме минали по този път, а след време дори става забавно. Когато дойдеш на две-три Събирания, ще видиш, че изобщо няма да си спомняш за него.

Те се отправиха към бара и седнаха на две високи, неудобни столчета. Пабло извика с жест младежа, който изпълняваше ролята на сервитьор в това Събиране.

- Две от специалните - поръча той. - Да се посгреем.

Момчето изгледа Ана преценяващо.

- Новачка, нали? - попита той. Пабло кимна. - Тогава двойни... Трябва много да се сгорещите.

В дванадесет и четиридесет и пет минути се събраха всички членове на Групата, които бяха обещали да присъстват. За наказание подхвърляха последните трима във въздуха цели десет минути и всички участвуваха в изпълнението на наказанието. Смееха се силно, а най-много самите наказани. Като се премятаха във въздуха, таванът и стените кръжаха около тях, а плакатите се размесваха без никаква хармония в странни комбинации: „Прави... Умирам... Войн... Любов... Нарк..." Смеховете отекваха учудващо глухо в бледовиолетовите й

стени, а избелялата рисунка на хартията се въртеше ли, въртеше. След наказанието на едно от момичетата му прилоша и то отиде до умивалника, за да повърне. На а връщане мина зад бара, взе бутилка джин, извади тапата и отпи яко. Остави бутилката на плота и въздъхна дълбоко. Огледа се.

- Вие сте мръсни типове, но това ми харесва - каза тя. И отново надигна бутилката.

Започнаха с музика. Всички Събирания започваха с музика. „Музиката дава тръпка, предразполага" - казваше Улдрич. Ана, преодоляла първоначалния си страх, се чувствуваше малко по-добре. Около себе си виждаше другарство, непримиримост, движение, което й вдъхваше нова увереност в самата нея. Освен това вече беше изпила три двойни специални. Взе да се пита как е живяла толкова време, без да се осмели да присъствува на нито едно Събиране. Чудеше се какво би правила през нощта, ако не беше приела предложението на Пабло. Вероятно щеше да си стои вкъщи, да вечеря със старите, да слуша тъпите им разговори, да гледа екрана на „глупостите", да почете малко и да си легне. Усети, че главата й е леко замаяна, но това нямаше значение. Пабло - високо, широкоплещесто момче, не особено привлекателно, но с известен чар, я придържаше деликатно и прегръдката му не показваше чувство за собственост, а беше топла, почти покровителствена. Тя склони глава на рамото му. „Добро момче е този Пабло", каза си тя, въпреки че не го познаваше добре - със странните му мисли, библиотеката с книги на чужди езици и вечно зареяния поглед над обикновените неща. Не беше като останалите и вероятно затова се разбираха помежду си, тъй като и тя се различаваше от тях.

Почти всички танцуваха, плътно притиснати един към друг, докосваха се, възбуждаха се, милваха се. В началото музиката беше бавна. Бавната музика отпуска, подтиква към изповед, оформя двойките, приканва към следващите етапи на Събирането. Споделяха идеи, желания, мечти, макар сега ликьорът да ги беше позамаял. Тя подпираше глава на рамото на Пабло, шепнейки думи, които сама не знаеше какво означават. После нямаше да си спомня нищо от казаното, но това беше без значение. Важното за момента беше да говори, да излее всичко, спотаено в душата й. Въпреки че вероятно не казваше нищо. Пабло слушаше...

Изведнъж музиката се смени. Неочаквано. Без преход.

Една от многобройните изненади на Нандо като Домакин: бързи и ненадейни смени на обстановката. Бавната музика, която приканваше към изповед, се удави в собствената си мудност и мигновено беше заменена от гърмящ ритъм, натрапчив и отчетлив, което накара телата да се отдалечат и ръцете да се разделят като при внезапно събуждане.

Нандо се беше качил на барплота и викаше много силно:

- Хайде, треперете, треперете! Трябва да треперите от възбуда! Потръпнете! Нека почувствуваме, че сме живи! Глупаци, огледайте се наоколо, вижте ме! Светът не съществува, съществуваме само ние! Треперете!

Той се свлече на колене върху бара с високо вдигнати ръце, поклащайки тялото си в такт с музиката. В момент на необичаен проблясък Пабло се запита дали не разиграва комедия. Но не, Нандо си беше такъв. Това го правеше добър Домакин. Никога нямаше партньор, мъж или жена; винаги беше сам и увличаше останалите като диригент на оркестър, наслаждавайки се в самотата си на удоволствието на другите. На всяко Събиране изпадаше по този начин в първия си оргазъм върху бара, с вдигнати ръце, викаше, крещеше и блъскаше останалите, а после настъпваше моментът, в който се сгромолясваше и риташе във въздуха, цапаше панталоните си, след което лежеше отпуснат, със зареян поглед, в продължение на няколко мига и после пак ставаше и продължаваше и така два, три, четири пъти на нощ. Сега ритъмът на музиката и думите на Нандо увлякоха всички, дори и самият Нандо беше изпаднал в екстаз. Пред него Ана гледаше за пръв път с блеснали очи.

- Хайде, треперете, треперете!... Танцувайте космическия танц! Огледайте се около себе си! Всички цветове са тук, всички цветове на вселената! Жълто, синьо, черно, виолетово, червено! Кръв, кръв! Треперете, треперете!

Това беше безумието на търсачите на емоции, на липсата на разум. Но Пабло не можеше да се включи в играта. Без да знае защо, тази нощ не му се удаваше. Имаше нещо, което го спираше, някакъв странен студ, усещането за нещо недобро. Пламъците от камината хвърляха червени отблясъци по всички лица; от смесицата дим, пот и парфюми въздухът ставаше задушлив, с особен мирис... Подуши. Тамян. Нандо беше изгорил тамян в камината. Голям мръсник. Беше добър Домакин, но правеше номера.

Ана танцуваше пред него почти механично, покорена от внезапната промяна на музиката, сгърчена, забравила всичко, което я заобикаляше, вглъбена в себе си.

Той я стисна силно за ръката и я привлече към себе си. Нещо странно витаеше във въздуха. Никога досега Нандо не беше почвал Събиранията така изведнъж.

- Ела - каза той.

Ана сякаш се пробуждаше от сън. Не го последва, беше повлечена. Пабло разбута двойките и си проправи път до бара. Нандо, чиито ръце опираха в тавана, продължаваше напевния си монолог.

- Нандо - извика Пабло. Хвана го рязко за нагръдника.

- Нандо! - И още по-силно: - Нандо!

Нандо понижи глас и сведе поглед. Тогава Пабло разбра. Музиката продължаваше да звучи и хората се движеха из салона, индивиди без всякаква връзка помежду си освен въздуха, който дишаха, и кълченето, което ги завладяваше. Тамянът изпълваше главите, изпълваше, изпълваше.

- Нандо - каза Пабло. - Ти си свиня! Опил си се! Очите на Нандо изглеждаха празни. Не беше свалил ръце. На панталона му, до копчалъка, се открояваше голямо петно. Той се усмихваше безумно.

- Да - каза той. - О, да. Много е хубаво да се опиеш.

- Имаш ли наркотици?

-Да.

- За Събирането ли ги донесе?

-Да.

- Дай и на мене!

Нандо погледна за миг към Пабло, без да разбира. Продължаваше да се усмихва.

- Дай ми! - изкрещя Пабло.

- О, да, естествено. Ти също искаш. Справедливо е. Всички искат. Така е справедливо. Добре, добре. Ще намерите горе, в стаите. Оставих ги върху нощните шкафчета. Да има за всички. Постарах се да има за всеки от нас.

Пабло пусна Нандо. Хвана отново Ана за ръката и я задърпа след себе си. Нандо пак се втренчи в тавана, без да спира монотонното си бръщолевене. Музиката в момента беше ритмична и натрапчива вариация, изпълнявана от синтезатор, бас и китара, все една и съща, все една и съща.

- О, господи, чуй ни! - казваше Нандо, докато Пабло се качваше по стълбите, влачейки след себе си Ана. - Чуй ни, твоите роби искат да забравят! Виж ни! Дотегнал ни е светът, всичко, дори и ти. Виж ни!

Стаята беше малка: четири голи стени, нощно шкафче, рогозка. Тапетите бяха подобни на тези от долния салон, но може би не така избелели. Затвореше ли се вратата, зад нея се появяваше натрапчивият плакат с кървавочервения фон, гигантската гъба и думите „...ако утре трябва да умрем". Беше се превърнал в девиз, девизът, който Улдрич беше предложил на разочарованата младеж: „Няма значение какво правим днес, ако утре трябва да умрем!" Беше почти като знаме, като раздиращ вик на едно тъжно, мрачно и отчаяно поколение, родено от войната и предопределено за друга война, без цели, без стремежи, без стимул за живот.

На нощното шкафче се мъдреше бутилка с някаква течност, вероятно вода, две чаши и две бели капсули. Размерите на рогозката бяха точно за двете тела.

Пабло взе капсулите и подаде едната на Ана.

- Какво е това? - попита тя.

- Забрава - отговори Пабло. Напълни две чаши с течността от бутилката. - Вътре има бял прах, изпий го!

- Наркотик ли е? - полюбопитствува Ана.

- Не - каза Пабло. - Забрава. Ти пожела да дойдеш, нали? Ако искаш до останеш тук с мене, изпий това и ела. Ако ли не, отивай си. Слез долу или изчезвай вкъщи, но се махай оттук.

Той отвори капсулата и изсипа съдържанието й на езика си. След това отпи глътка от течността, после още една, но по-голяма.

Седна на рогозката.

- Искаш ли? -обърна се той към Ана. - Ела! Тук, до мен.

Ана пак се поколеба. После отвори капсулата и повтори движенията на Пабло. Изпи две глътки вода като него. След това седна на рогозката с кръстосани крака и впи поглед в очите му. Видимо трепереше.

Пабло протегна ръка и леко я погали по бузата. Ана се усмихна свенливо, сякаш се боеше от нещо. Пабло я привлече към себе си. Тя легна до него и се отпусна, а той я целуна нежно по устните. Бяха сухи и тръпнещи, но топли. Усмихна се и я целуна по-силно. Тя отговори на целувката му. Той започна да разкопчава блузата й.

Докато я събличаше, стаята чезнеше малко по малко от погледа й.

Плуваха бавно в празнотата, голи, вкопчени един в друг, сякаш бяха едно тяло сред безкрайността. Любеха се. Тя стенеше едва доловимо, а той се силеше и чувствуваше болка едновременно с любовта. Имаше кръв, въпреки че не знаеше откъде и защо.

Плуваха и около тях имаше само цветове. Приказна цветна симфония, опиянение от цветове. Ана вече не стенеше, а го гледаше и се усмихваше, а усмивката й караше тялото му да трепери. Притисна я до себе си.

- Лудетино, видя ли? Това е най-хубавото нещо на света, раят, щастието. Гледай, наблюдавай около теб. Съзерцавай истинската вселена, общността на нещата. Гледай и се наслаждавай, в това се състои пълното щастие, което никога не ще постигнем.

Главата й се въртеше, всичко наоколо беше водовъртеж. Планетите се изгубваха изведнъж: непознати светове, в които може би страдаха общества от милиони индивиди - тук евреи, там - негри, по-нататък - жълти, тук - мъртви, там - умрели приживе. Общества, които се разпадаха, прогнили в основите си, изградени от гнусни пари; големите предприятия със сделките си за милиони, производителите на оръжия или онези, които хвърляха бомби, търгуваха с петрол и зад лъскавите абаносови маси обричаха на бавна смърт милиони човешки същества, не така щастливи като тях. Същите, които определяха кой, къде и кога трябва да умре. Но всичко отминаваше ниско долу и се изгубваше в пространството, отдалечаваше се с голяма скорост, а те оставаха сами със себе си, вечни в безкрайността, неизменни. Всичко се губеше далеч, все по-далеч и по-далеч.

- Ана, Ана, искам да забравя.

И можеше да забрави. И забравяше. Всичко чезнеше и оставаше само горещото тяло на Ана, цялото в пот и парфюм, и цветната симфония наоколо, и дъхът й, който го даряваше със странно блаженство. Притискаше я силно, веднъж и още веднъж, и двете тела се сливаха в едно, и тялото на Ана беше прозрачно, а цветовете проникваха през порите й и я превръщаха в огромен калейдоскоп. Нямаше светове, а само цветове, човечеството беше забравено, цялата вселена бе заключена в тях, в щастието им, изключително голямо, и в благополучието на вечността.

Така минаваха часове, дни, месеци, години, векове може би. Докато внезапно всичко започна бавно да се разпръсва. Престанаха да плуват. Световете се върнаха, цветовете се губеха като светлините в театъра, когато осветителите ги изключват една след друга. Пабло простена. Не, не трябваше да позволява всичко да изчезне. Не биваше да свършва. Там беше щастието, но то се изплъзваше от ръцете им като пясък. Не можеха да продължават да плуват, трябваше да се събудят за действителността, а тя беше тъжна, грозна, мрачна. Не искаше да се връща. Ана, Ана...

Около него цареше непрогледен мрак.

Пабло отвори очи.

Цветовете на стената бяха мръсни, светлината - бледа. Огромното кухо око на атомната гъба ги наблюдаваше свирепо: „ако утре трябва да умрем". Беше плувнал в пот. Погледна към нощното шкафче. Господи, капсулите бяха празни!

Ана лежеше на рогозката до него, по гръб, със затворени очи, изпотена, а по слабините й имаше кръв. Той погледна часовника си: откакто се качиха, бяха изминали два часа, но за него бяха само няколко секунди. „Не бе справедливо" - каза си той. Съвсем не бе справедливо. Трябваше да започнат отново, да опитат пак. Не можеха да изпуснат рая.

Стана, като се стараеше да не докосва Ана. Той също беше изцапан с кръв. Била е девствена, господи! Пабло се чувствуваше ужасно зле. Заклатушка се към нощното шкафче. Отвори някакво чекмедже. Вътре имаше книга, Библията. Някой остроумник, прокле го той. Хвърли я настрани. Издърпа останалите чекмеджета. Нямаше друга капсула. Изруга още веднъж, но този път гласно.

Излезе гол от стаята. Коридорът беше облепен със същия тъмен поизбелял тапет. Всички врати бяха затворени. Открехна първата. На рогозката имаше двама: той лежеше по гръб, а тя необуздано го пришпорваше. На нощното шкафче се виждаха две празни капсули.

В третата стая нямаше никой. Взе двете капсули й излезе в коридора. Когато се върна в стаята, Ана беше седнала на рогозката. Очите й бяха зачервени и леко подути, сякаш още не се беше събудила напълно, и се разглеждаше изумена. На горната й устна блестяха малки капчици пот.

Щом видя Пабло, тя извика силно, скочи и трескаво го прегърна, като силно се притискаше до него.

- Ужасно беше, Пабло, ужасно - прошепна тя. - Много се изплаших.

За нея това беше неприятно пътешествие, но Пабло не я слушаше. Отстрани я леко и я хвана за ръката.

- Ела - каза той. - Ще го повторим.

- Не - промълви тя, съпротивлявайки се на дърпането. - Не - тялото й потрепери.

Пабло приближи до рогозката и се обърна. Показа двете капсули в ръцете си.

- Виж, имам още. Хайде отново да забравим. Необходимо ми е пак да забравя.

- А на мене не - каза Ана. В очите й се четеше молба, а по лицето й - болка. - Моля ти се.

Пабло остана неподвижен няколко мига, като гледаше ту нея, ту капсулите. Ръката му леко трепереше. Очите му се спряха на твърдите й гърди, талията, опръскания с кръв член. Потръпна. „Още малко и ще повърна", помисли той. Стисна силно капсулите между пръстите си, бавно, садистично, докато ги счупи и усети как белият прах се плъзна по пръстите му. Приближи, клатушкайки се, до шкафчето, напълни една чаша догоре и я изпи на един дъх. Отново я напълни и пак отпи. После се обърна.

Ана седеше на предишното място и го гледаше втренчено. Лицето й се бе сгърчило в неопределена гримаса. Пабло пристъпи към нея с широко разтворени ръце. Ана се сгуши на гърдите му и силно го прегърна. Той имаше чувството, че тя тихо плаче.

- Идиот - измърмори, без да знае дали го казва на себе си или на нея.

Останаха няколко секунди тика, неподвижни, прегърнати, усещащи топлината на голите си тела, всяка гънка на кожата си. Пабло почувствува, че отново се възбужда.

- В дъното на коридора има баня - каза той. - Да отидем да се измием и да се облечем, а после ще се върнем долу. Съгласна ли си? - в гласа му нямаше упрек.

Пред него стоеше голяма чаша. „За забрава", беше казал той на сервитьора. Но сервитьорът вече беше пиян. Когато на някого от Групата му дойдеше редът да сервира на Събиране, той обикновено се напиваше още в началото. Донесоха му някаква неповторима гадост. Пабло плисна чашата в лицето на келнера, прескочи бара и се обслужи сам. Две големи чаши, пълни догоре. Подаде едната на Ана, без да изпуска другата от ръката си.

- На екс - каза й той.

Пабло изпи чашата си до дъно. Като видя, че Ана не се докосва до своята, изръмжа нещо.

- Трябва да я изпиеш - повтори. Това е единственото, което ще ти попречи да повърнеш.

Ана взе чашата, но я остави на барплота.

- Зле ми е - каза тя. Лицето й леко се изкриви.

- Нормално е за първи път - успокои я Пабло. Започваше да съжалява, че я беше довел. Чувствуваше се отговорен за нея, а не обичаше отговорностите. - Не се безпокой, след два часа ще си съвсем добре. Хайде, не се втелявай и я изпий! Ана се насили и с три големи глътки изпразни чашата.

Пабло махна с ръка на сервитьора.

- Донеси още!

- Не, благодаря - каза келнерът с полупразна чаша в ръка. - Лицето ми не поема повече мръсотия.

Ругаейки под нос, Пабло отново се качи на бара. Взе наслуки четири бутилки и ги подреди пред чашите. Върна се на мястото си.

- Всичко това нас чака - каза той на Ана, като сочеше бутилките. - Какво мислиш да правиш, да стоиш като тъпачка ли?

Ана го погледна само за миг. Право в очите.

- Защо е всичко това? - попита тя изведнъж. Пабло не реагира веднага. Беше взел две бутилки и размесваше съдържанието им в чашите. Не отговори.

- Защо, Пабло? - повтори тя. - Защо?

Чак тогава Пабло схвана смисъла на въпроса. Взе си чашата и забеляза, че ръката му леко трепери. Остави я отново на бара. Подпря се с лакти на плота, поклащайки тялото си.

- Защо ли - повтори той като ехо. Не беше въпрос, а по-скоро потвърждение. - Питаш ме защо идвам тук, опивам се с наркотици, пиянствувам и се държа като глупак?

Ана не отговори. Пабло се обърна с гръб към бара, облегна се на плота и застана с лице към салона. В дъното огънят в камината гаснеше. Той описа широк кръг с ръка, сякаш да обхване всичко.

- Не е ли по-добре да попиташ тях?

Вече никой не танцуваше. Звучеше нежна, почти мистична музика. На Пабло му се стори, че я разпознава: Бах, в аранжимент, който беше запазил до голяма степен истинската музикална стойност. Или може би музика Зен? Нямаше значение. „Тази свиня Нандо знае да урежда нещата" - помисли си той.

Мнозина се бяха качили горе. Двойки, групички, самотници. Беше въпрос на вкус, на душевно състояние. Понякога човек желае да сподели нещо на четири очи с някой друг, понякога се нуждае от шум и хора около себе си, а друг път егоистично не се интересува от никого на този свят и иска да остане сам със самотата си. Понякога...

Няколко двойки седяха или лежаха на пода в различни пози. По мозайката със старинните мотиви се бяха образували локвички от обърнатите бутилки. Гаснещите пламъци в камината бяха почти единственото осветление на помещението. Нандо лежеше насред салона с лице към тавана, с разперени ръце, с разтворени крака, ококорен. Беше в безсъзнание. Някой беше разкопчал панталона му и се виждаше отпуснатият му член. До ръката му се търкаляха три празни капсули.

- Не питам тях - каза Ана. - А тебе!

- Мене? - Пабло се засмя безрадостно. Взе една бутилка и пи направо от нея. После я подаде на Ана. Тя поклати отрицателно глава. - Защо искаш да знаеш какво мисля за това? Аз съм същият като тях, знаеш ли? Както и ти. Ако не си, защо се съгласи да дойдеш? Знаеше какво означава „Събиране", нали?

- Ако приех да дойда с тебе - каза Ана и в гласа й прозвуча болка, - то е, защото ми се струваше, че си по-различен. Всички се примиряват е някои условности: малко музика, малко секс, малко наркотици. Освен някои. Като Нандо, като тебе. А това е защото се замисляте, нали?

Пабло не се смееше вече. Беше изключително сериозен. Поклати глава, сякаш искаше да проясни мислите си.

- Да - прошепна той. - Вярно е. Понякога неколцина от нас се замислят. Но точно затова идваме на тези места и организираме Събиранията. Виждаш ли афишите? Те ни карат да приемем действителността, която ни заобикаля, карат ни да мислим. А после пием, тъпчем се с наркотици и спим с някого или онанираме и за кратко преставаме да размишляваме. Знаеш ли колко е хубаво да не се замисляш дори и за миг? Човек е щастлив, безкрайно щастлив. Въпреки че щом се върнеш към действителността, разбираш, че щастието е било мимолетно. Но когато си тръгваш оттук, обръщаш гръб на афишите и изглежда, че не те засягат толкова. А това ти позволява да издържиш още малко.

- Аз не се почувствувах щастлива - промълви Ана.

- „Пътешествието" ти беше неприятно. Беше напрегната, изнервена. Съжалявам, аз не знаех... - той си спомни за сгърченото й лице и за изцапаните с кръв слабини. Облегна се, сякаш искаше да смъкне товара от раменете си. - Улдрич го е казал, ние сме поколение без цел. Връстници сме на една война и непрекъснато живеем под угрозата от друга. През целия си живот виждаме само локални войни, потенциална заплаха за това, което може да се превърне за двадесет и четири часа в световен пожар. Никой не гарантира, че утре някой луд или екзалтиран тип няма да натисне копчето, което ще задействува механизма. Върху главите ни ще се изсипят бомби или пък ще ни дадат пушки и ще ни изпратят в някой разкалян окоп... Мнозина смятат, че това е чисто пораженческа литература, че Улдрич е психопат, че трябва да мислим за нашето бъдеще. Да мислим - той прехапа устни. - Ние сме поколение без Корени, манипулирано от некомпетентни личности, които се интересуват само от подновяването на четиригодишните си мандати и се ръководят от икономическата изгода, надхвърляща умствените им възможности. Намираме се в задънена улица. А искат и да вървим напред с темповете, които те ни определят, докато си разбием главите в стената.

Пабло сръбна по-голяма глътка и пресуши бутилката. Захвърли я на пода.

- Да, имаш право, някои от нас мислят. Струва ми се, че всички мислим в определен час от деня, когато се разголваме пред самите себе си. Но по дяволите, това не ни служи за нищо. В един момент младежта опита да се разбунтува, да продължи по своя път и да се противопостави на установената власт. Създаде се протестно движение, което обхвана целия свят. Случи се след катастрофалната война в Югоизточна Азия: Виетнам, Кампучия или някъде другаде. Беше опит, достоен за похвала, но той не постигна целта си. Скоро го забравиха, защото обществото е твърде силно и въвлича всичко в своята инерция. Малцината, които се вкопчиха отчаяно в убежденията си и пожелаха да продължат докрай личния си път, залиняха в самота, докато умрат. Затова Улдрич казва, че не съществува възможност за нов „бум" от страна на младежта. Обявяват го за пораженец, а пък всъщност той е реалист и показва истинското състояние на нещата. Не можем да направим нищо, Ана, освен да се отдадем на опиатите и да се опитаме да забравим. Да забравим, че непрекъснато ни ръководят, разтърсват, манипулират, че сме направлявани по координати, срещу които не можем да се борим. Казват ни, че още не ни е дошло времето, че за нас е рано, че трябва да чакаме, че светът е още техен. А какво правят със света? Оставят го да гние и дори ускоряват този процес. А когато удари нашият час. ще наследим само развалини и разруха. Тогава ще бъде твърде късно да се направи нещо, твърде късно да се опитваме да продължим пътя си, ако сме имали такъв някога. И ще сме преживели много години в равнодушие...

Млъкна. Прекара ръка по лицето си, усещайки изведнъж, че говори несвързано. Ана се бе втренчила в него мълчаливо, без да мигне, сякаш искаше да отгатне какво се крие зад думите му: въжделения, пропаднали надежди, чувство за безполезност. Пабло се постара да събере мислите си.

- Да, Ана, често мисля, а това всъщност е най-лошото, което мога да правя. Затова, както много други, както всички, които съзнават какво става наоколо, аз бягам от себе си и намирам утеха в един изкуствен свят, където забравям мъката си. Другият изход е смъртта. Но щом свърши всичко и се върна към действителността, става по-лошо. Точно тогава разбирам съвсем ясно, че се въртим в омагьосан кръг, че на тяхна страна е силата, а на наша - желанието и че те приемат държанието ни, защото не им причиняваме никаква вреда, но са готови да ни смажат веднага, ако им се удаде случай; тогава отчаянието ми е безкрайно - както сега, и няма упойващо средство в света, колкото и силно да е то, което да ме накара да забравя. Искам да умра, да умра, разбираш ли, вместо да продължавам да живея в този свят, който се разпада, в това прогнило общество, в което сме само пушечно месо, роби, годни да се бият на някой далечен фронт и когато се наложи, да убиват безпричинно някого, когото дори не мразят. Не желая да чакаме покорно и да събираме пепелта от това, което е бил светът някога; или пък да се опитваме да изградим отново нещо, за което знаем, че не може да бъде спасено. Виждаш ли онези афиши? Те са израз на мъката ни, оправдание за действията ни и затова знам, че всъщност, са лъжа, защото няма разумно оправдание за постъпките ни освен тревогата, а думите „ако утре трябва да умрем" приличат на екран, който отразява като огледало нашата безпомощност, нашето бягство. Понякога си мисля, че това вероятно е организирана кампания от страна на системата, която цели да ни изолира, за да не й създаваме проблеми, неподлежащи на разрешение, защото са твърде стари.

Той отново замълча. Разбираше, че не беше казал каквото искаше. Беше издал само смущението си, стремежа си да стигне до нещо, за което знаеше, че е свръх силите му. Самият Улдрич многократно го беше споменавал: именно тази обърканост на идеите беше породила преди години бунта на хипитата. „Вие сте съвкупност от органи, а в света побеждава само разумът. Владее се с ума, а не с вътрешните органи." А точно вътрешните органи ги боляха.

Погледна към Ана. Изглеждаше замислена, сякаш искаше да проумее нещо от заплетените му думи. Той я погали нежно по бузата. Тя наведе глава встрани и притисна ръката му между шията и бузата си. Пабло се присегна и я притегли към себе си.

- Бих желал да ти обясня по-добре, Ана - прошепна той, - но това е нещо, което ме гнети. Прекалено много огън има в главата ми и лед в сърцето ми.

- Разбирам те - съгласи се Ана.- Но мисля, че тук не е мястото, където можеш да подредиш мислите си. Да си тръгваме, моля те!

Пабло остана неподвижен няколко секунди. Изведнъж си даде сметка, че думите на момичето и случилото се през нощта разбудиха нещо в душата му и някакво внезапно решение, неясно, смътно, бавно го завладяваше целия. Стана. Огледа се.

- Къде са Бони и Роза?

- Остави ги - каза Ана. - Да си тръгнем само двамата.

- Не - отвърна Пабло. - Ние ги доведохме. Ана повдигна рамене. Пабло започна да обикаля из стаите и да ги търси. Намери ги близо до камината. Бяха легнали на пода, със затворени очи, а Бони, полунадвесен над Роза, стискаше едната й гърда. Пабло леко побутна с крак Бони в ребрата и коленичи до него.

- Ние си отиваме - рече той. - А вие?

Бони отвори очи, премигвайки. Махна ръката си от гръдта на Роза. Тя, без да поглежда, хвана ръката му и пак я сложи на предишното й място.

- Точно сега ли? - промърмори Бони. - Но най-хубавото още не е започнало.

- Ние си отиваме - настоя Пабло. - Ако искате да се върнете с нас, ще ви чакаме вън.

Той се изправи. Запъти се към Нандо, който седеше с кръстосани крака и скръстени ръце, и пусна в джоба му няколко банкноти - своя дял от разходите. Нандо изпсува.

Пабло се върна при Ана и я прихвана през кръста, а тя се притисна до него. Прохладният въздух ги освежи малко. Той се почувствува по-уверен в себе си.

- По дяволите светът! - изруга, без да знае точно защо.

Влязоха в колата. През това време Бони излезе от къщата и повлече след себе си Роза, която се препъваше, опитвайки се да си обуе обувките, и високо се смееше. Пабло запали двигателя.Изчака ги да се качат. После рязко потегли.

Пътят едва се виждаше под лунната светлина - досущ сребриста лента, ограничена вдясно от червената

линия на автоматичния контролен водач, който слабо блещукаше, подобно на кървава нишка. Нишката се къдреше и „стенеше" на завоите, сякаш изведнъж щеше да оживее, а после замираше в плавното плъзгане по правите участъци. Суспензията „охкаше" слабо и създаваше усещането, че колата плава сред облаците. Стрелката на скоростомера се отклоняваше все повече: сто и седемдесет, сто и осемдесет километра. На всеки завой луната отскачаще от стъкло на стъкло ту вляво, ту вдясно или назад и като че ли внимателно се взираше във вътрешността на автомобила.

- Не те разбирам - говореше Бони от задната седалка, докато Роза разкопчаваше ризата и плъзгаше ръка по гърдите му. - Какво постигнахме? Изпуснахме най-хубавото от Събирането. Нандо ми каза, че е приготвил страхотна изненада за втората част, когато всички ще са мъртвопияни. Е, разбира се, ако се върне от пътешествието си.

Пабло не отговори. От време на време поглеждаше в огледалото. Роза се беше навела над скута на Бони и по движението на главата й и по изражението на Бони не бе трудно да се отгатне какво върши тя. Пабло си помисли, че е нормално момиче, може би малко простовато, но активно във всяко едно отношение. Беше ходил с нея на много Събирания, по двойки или групово. Виктор, интелектуалецът на Групата, бе казал, че тя е чист динамит, самата чувственост, жена, с която можеш да се извисяваш и да слизаш, и пак да се извисяваш, прототип на идеалното момиче за приятно прекарване на времето, верен изразител на настроенията на младежта от епохата. Но сега, като я гледаше как работи активно и всеотдайно върху Бони, Пабло изпита странно отвращение.

Ана не е такава, помисли той. Погледна я с крайчеца на окото си. Вече не нервничеше и не наблюдаваше шосето. Гледаше го и от очите й струеше светлина. Спомни си, че преди време, преди много време бе открил същата светлина в погледа на Роза. Дали това не означаваше, че пътят е неизбежен, че всички крачат по една пътека, вървейки по следите на другите. Еднаква ли беше съдбата на всички?

„Трябва да е от капсулата", реши той. Или от пиенето. А може би и от двете едновременно. Започна да губи представа какво бе говорил на Ана, бяха останали само бъркотията от идеи и усещането, че трябва да се направи нещо, че е наложително да се направи нещо за спасяването на света. „Спасяването на света", изсмя се той. Старо, утопично понятие за мечтатели и неудачници. Сякаш светът можеше да се спаси.

Лампичката на автопилота светна, показвайки пределната автоматична скорост. Като ругаеше наум, Пабло изключи автоматичното управление и хвана лостовете.

- С пълна скорост! - изхълца Бони зад гърба му, достигайки в същия момент до оргазъм. - ААХ!

Роза вдигна глава, изчисти устата си и се засмя.

Беше се изсипал слаб дъжд и платното на улицата се покри с рядка кал, от което пътуването стана още по-вълнуващо. Не знаеха точно къде отиват, но това беше друг елемент от играта. Да бягаш без цел, беше още един начин за бягство. Пабло настъпи педала на газта. Двеста и тридесет километра. Двеста и петдесет. Двеста и шестдесет.

- Пабло - каза Ана.

- Какво?

- Мислиш ли, че човек наистина може да избяга от действителността?

Той не бтговори. Стисна здраво лостовете за управление, като се опитваше да си припомни всичко случило се тази нощ на Събирането. Но колкото и да се мъчеше, в паметта му се бяха запечатали само две сцени: Ана, легнала до него на рогозката след симфонията от цветове, и Нандо, проснал се също насред салона, с кръстосани крака, скръстени ръце и широко отворени очи, и три празни капсули до дясната му ръка.

Нандо. И той беше изживял период на депресия като него. Пабло много ясно си спомняше и това, докато ритмично движеше лостовете, за да следва леките завои. Нандо го бе споделил веднъж на едно Събиране, когато Пабло се чувствуваше твърде самотен. „Всички прекарваме такъв период понякога - му беше казал той. - Важното е да успееш да го преодолееш." Той го беше постигнал. „Но - помисли си внезапно - на каква цена?"

Думите на Нандо от онази вечер бавно изплуваха в паметта му. И си спомни с изненада, че бяха съвсем същите несвързани глупости, които беше надрънкал на Ана там, в къщата, тази нощ. Мислите му се избистряха, подреждаха се, свързваха се неумолимо помежду си. И сега думите на Нандо придобиваха друг смисъл. Точен и ясен смисъл, спотаил се дълбоко в сърцето, който нараняваше, нараняваше, нараняваше, борейки се да излезе изпод бъркотията от желания й несполуки.

Те бяха загубено поколение, както сполучливо бе определил Улдрич. Но не бяха единственото. Преди тях имаше много други и още толкова щяха да дойдат след тях. Всяка световна катастрофа притежаваше своето. Част от това поколение се приспособяваше, други се отделяха, а трети бяха отстранявани. А светът не загиваше. Все повече се рушеше, но продължаваше да съществува. Сега ясно си спомни думите на Нандо, блясъка в очите му, стиснатите юмруци:

- Не знам как да ти обясня, Пабло, но трябва да се направи нещо. Трябва да ги спрем. Нуждаем се от някой, който да застане начело, да ни подтикне да се опълчим срещу установената власт и да я свалим, ако се наложи. При необходимост аз...

Красиви детински утопии. Нандо, водачът на младежта, лидерът, който щеше да поведе всички към победата. Нандо, който сега лежеше насред салона на собствената си „разруха" и се тъпчеше непрекъснато с наркотици, опитвайки се да забрави нещо, за което знаеше, че никога, никога не ще може да забрави, защото то се бе впило с нокти и зъби в най-съкровената му същност.

Вярваше ли наистина във всичко това? Оставаше ли му достатъчно надежда, за да продължава да вярва, или мислите му бяха само спонтанно отражение на мислите, втълпявани на цялата объркана младеж? Изведнъж разбра, че в душата му цари само огромна пустота. Тя беше като голям резервоар, в който се събираха идеите на останалите; противоположни по характер, те се смесваха и объркваха, взаимно се нападаха и се унищожаваха. Подобно на бездънна каца, на проядено дървено буре. Затвори очи. Господи, господи!

- Пабло - изрече Ана, сякаш бе отгатнала бурята в душата му.

- Само двеста и осемдесет километра - изръмжа Бони от задната седалка. Роза продължаваше да лежи по гръб на коленете му, а Бони галеше тялото й поити машинално. - Хайде, Пабло, покажи на какво си способен! Така, напред!

- Ддда! - изписка Роза, като движеше ръката на Бони по най-възбудимите части на тялото си. - Напред!

Пабло почувствува, че в този миг нещо се пръсна вътре в него. Ръцете му бяха като парчета лед върху лостовете за управление. Вземаше завоите с голяма скорост и механизмите на колата скърцаха, стържеха, виеха. Той се освобождаваше, разбираше, че се освобождава от всичко, което го гнети. А в душата му оставаше само студенина и мрак. И всичко това беше просветлението - разбра той. Човек може да мисли разумно само когато душата му е съвсем опустяла.

- Съжалявам, Ана - промърмори той. - Съжалявам.

- Пабло - рече Ана.

Шосето вече не беше сребриста лента, а само подвижна неясна линия с кървавочервена нишка отдясно.

- Сбъркали сме - каза Пабло. - Заблуждаваме се да търсим оправдание на постъпките си, без да знаем, че единственото оправдание е страхът ни от сблъсъка с действителността. Ние сме духовно опустошени, Ана. Напълно опустошени от обществото и в нас вече няма абсолютно нищо.

- Пабло - повтори Ана.

- Улдрич е прав. Тази прокълната еврейска свиня винаги има право, обаче ние го разглеждаме само през призмата на страха, който изпитваме. Има ли значение какво правим днес, ако утре трябва да умрем? Това е единствената философия, която важи за нашето време. Трябваше да го разберем по-рано.

- Пабло - каза Ана.

- Слушай - отвърна Пабло. - Това е крайна философия. Тя има по-голямо въздействие от ликьора, от наркотиците, от кое и да е друго средство, което се стремим да намерим. Тя означава окончателна забрава, ясно ли ти е, Ана? Ние сме безсилни, но в наши ръце е властта да приключим с всичко. Не схващаш ли какво

иска да каже Улдрич, не разбираш ли, че никой от нас не е в състояние да го проумее? Няма значение какво ще правим днес, няма никакво значение.

- Това - промълви Роза с прегракнал глас, като движеше ръката на Бони между бедрата си. - Няма значение.

Скоростомерът показваше триста километра, абсолютната пределна скорост. Пабло натисна с все сила педала на газта в отговор на вътрешното напрежение, което изпитваше. Пътят едва се виждаше.

- Гледай, Ана - внезапно рече Пабло. - Виждаш ли шосето? Пълно е със завои също като нашия живот. Но завоите са пречките, които спъват движението ни напред. Правата линия е най-добрата. Винаги е било така и така и ще бъде.

- Пабло, моля те.

Там, отпред, пътят рязко извиваше наляво.

- Правата линия - повтори Пабло. За пръв път в живота си той беше съвсем наясно с всичко.

- Пабло - извика Ана.

Тя се опита да раздвижи лостовете за управление, но ръцете на Пабло бяха сякаш от стомана. На задната седалка ръката на Бони потъваше в тялото на Роза, а вятърът отнасяше думите му:

- Ддда! По права линия!

Завоят беше над тях. Ана изкрещя. Пабло беше приковал поглед напред. За пръв път съзнаваше, че върши нещо. Лека усмивка се плъзна по устните му. Чу се съвсем тихо скърцане, когато автомобилът изтръгна предпазната система. Той грациозно се превъртя за няколко мига във въздуха. Долу вълните равномерно се разбиваха в скалистия бряг. Колата застина за секунда в празното пространство, сякаш поддържана от невидими конци, а после полетя в салтомортале.

На задната седалка Роза крещеше от удоволствие. Беше стигнала до оргазъм.

Инспекторът с мъка се изкачи догоре. Гадеше му се. Може би от зловонието на четирите ужасно обгорени тела в автомобила. А вероятно - помисли с полицейско хладнокръвие той - имаше значение и фактът, че току-що бе привършил с вечерята, когато му съобщиха за катастрофата.

- Карали са най-малко с триста километра в час - поясни полицаят, който разглеждаше счупената ограда. - Няма никаква следа и по земята. Не са натиснали спирачката. Дори не са променили посоката, нищо...

- Може би са се вцепенили от уплаха - намеси се другият полицай.

- Не - промърмори инспекторът почти под нос. - Не са се вцепенили. - С опита, който бе натрупал, можеше да го потвърди, без да се страхува, че ще се излъже.

Пред очите му още бяха четирите трупа, двете двойки, вкопчени в прегръдка, сякаш са искали да се слеят в едно цяло във върховния миг на смъртта. И можеше да се закълне, че в последния миг нито един от младежите не бе изпитвал страх от неизбежната смърт, а само лека слабост, задоволство... С изключение може би на момичето, което седеше до шофьора, на хубавицата, ненавъшила и шестнадесет години.

Той се отпусна изморено в колата. Чувствуваше се изтощен. Това беше третият случай, който трябваше да разследва през нощта и който не се различаваше от останалите. Дори се двоумеше дали да ги определи като злополуки. Но с какво друго име можеше да ги нарече официално? И кой ли би се осмелил да го направи?

- Би трябвало да се забранят тези младежки събирания - каза помощникът, който влезе в колата след него... - тези... увеселения. Пият, тъпчат се с наркотици, а после...

Не отговори. Наистина експертизата щеше да установи, че в труповете има следи от алкохол и наркотици, а най-лесното бе злополуката да се припише на тяхното; въздействие. Това беше начин да се отърсиш от проблемите си. Да, беше съгласен, че нарастването на смъртността при младежите придобива застрашителни размери, но то се дължеше на факта, че днешната младеж пие и употребява наркотици. Поне така твърдяха всички. Говореше се, че пак ще забранят и двете...

- По мое време нямаше такива работи - каза помощникът му, който вече си мислеше за пенсия.

„Нямаше - съгласи се инспекторът. - Не ставаха." Но тогава младежта все пак си имаше цел, колкото и далечна да изглеждаше тя, имаше си свое място, което заемаше. Въпреки че надеждите й бяха удавени в посредствеността, проектите й пропаднаха, а животът й се оказа безполезен и празен. Изведнъж се почувствува ужасно стар и изморен. Махна с ръка на шофьора да се връщат.

По обратния път минаха край къщата от червени тухли до шосето. Няколко години по-рано щяха да я определят като викторианска, но сега беше само „развалината". До входа й бяха паркирани пет-шест коли. По долните прозорци и по някои на първия етаж се виждаха светлини, чуваше се смях и музика. На един от горните прозорци се появи някакъв силует, който им се подиграваше в мрака.

- Вижте ги - каза помощникът. - Широко им е около врата. Всички са луди.

- Питам се - размишляваше инспекторът на глас, - къде всъщност е тяхната лудост?

- Какво казвате? - изненадано го попита помощникът му.

Инспекторът сякаш внезапно се събуди от кошмара си. Не отговори веднага. Втренчи се в пътя. Неочаквано изпита вина за нещо, което не можа да определи с точност. Помисли си, че има трима синове и че големият бе във възрастта, в която се участвува в Събиранията, и всъщност го правеше. Потрепери.

- Не, нищо - промълви той. - Помислих си, че днес пак ще се приберем късно у дома.

 

 Хауърд Лъвкрафт

БЕЗИМЕННИЯТ ГРАД

 

Howard Lovecraft

The Nameless City

 

Когато наближих безименния град, разбрах, че над него тегне проклятие.

Пътувах под лунните лъчи из страховитата пресъхнала долина и ето че го

зърнах да се издига над пясъците, както части от труп могат да се подават

над небрежно струпан гроб. Страх излъчваха протритите от старост камъни на

този беловлас съвременник на потопа, този прародител на най-древните

пирамиди; незрим ореол ме отблъскваше и повеляваше да бягам от зловещите

антични тайни, които никой не би трябвало да зърне и никой освен мене не бе

посмял да погледне.

Далече в Арабската пустиня, порутен и ням, лежи безименният град, а

пясъците на безброй епохи укриват ниските му стени. Навярно е бил такъв,

преди още да се положат първите камъни на Мемфис или да се изпекат тухлите

на Вавилон. Няма тъй стара легенда, че да му даде име или да напомни как е

изглеждал приживе, ала пътници край лагерния огън и старици в шатрите на

шейховете нашепват за него, тъй че всички племена го отбягват, без сами да

знаят защо. Тъкмо това място е сънувал лудият поет Абдул Ал Хазред в нощта,

преди да изпее необяснимия си куплет:

Не е умряло туй, що вечно ще остане -

дори смъртта умира в безброй епохи странни.

Би трябвало да зная, че арабите имат основателни причини да отбягват

безименния град, града, за който разказват загадъчни легенди, без да го е

видяла жива душа, ала отхвърлих благоразумието и подкарах камилата си през

неизбродимата пустош. Аз единствен съм го виждал и затова ничие друго лице

не е белязано с тъй грозни белези на ужаса; никой друг не тръпне тъй

обречено от нощния вятър, разтърсващ прозорците. Когато наближих в

призрачния покой на непробуден сън, той ме погледна, вледенен от лъчите на

хладната луна сред пустинната жега. И щом отвърнах на взора му, аз забравих

възторга на находката и спрях камилата на място, за да изчакам зората.

Чаках с часове, додето изтокът просветля, звездите избледняха и

сивотата се превърна в розово сияние със златиста дантела околовръст. Чух

стенание и зърнах пясъчна вихрушка да тръпне сред древните камъни, макар че

небето бе ясно и в необятните пусти простори цареше покой. Сетне над

далечния ръб на пустинята слънцето изведнъж подаде пламнало крайче и като

го видях през отминаващата малка вихрушка, в трескавото си състояние се

поддадох на причудливата мисъл, че от някакви бездънни дълбини долита

мелодичен метален звън да поздрави огнения диск, както го поздравява Мемнон

от бреговете на Нил. В ушите ми забуча и въображението ми кипеше, докато

бавно водех камилата през пясъците към безмълвния каменен град; този град -

тъй древен, че не го помнят нито Египет, нито Меро; този град, който

единствен сред живите бях видял.

Ту тук, ту там бродех сред безформени основи на сгради и останки от

площади, ала не намирах ни фрески, ни надписи, та да разкажат за хората,

ако хора наистина са били, защо са издигнали този град и заживели тъй

отдавна в него. Някак нездрава бе древността на това място и аз копнеех да

срещна признак или доказателство, че градът наистина е строен от човешки

създания. В руините определено имаше пропорции и размери, които не ми се

нравеха. В багажа си носех доста инструменти и дълго копах сред стените на

заличени от времето сгради, но напредвах бавно и не разкрих нищо

съществено. Със завръщането на нощта и луната усетих хладен повей, донасящ

нови страхове, затуй не посмях да остана в града. И когато напусках

античните стени, за да се приготвя за сън, зад мен се сгъсти с въздишка

малък пясъчен вихър, налетял над сивите камъни, макар че пустинята беше

спокойна под ясната луна.

Призори се събудих от поредица ужасяващи сънища, а в ушите ми звънтеше

някакъв метален екот. Видях слънцето да праща ален взор през сетния повей

на малка пясъчна буря, увиснала над безименния град, и забелязах колко е

спокойно всичко останало наоколо. Отново дръзнах да навляза из тези

злокобни руини, които се издуваха под пясъка като дебнещи чудовища, и

отново заработих с лопатата, за да диря напразно останки от забравената

раса. По пладне си отпочинах, а след това дълги часове разчиствах стените,

отколешните улици и очертанията на почти напълно изчезналите сгради.

Виждах, че градът наистина е бил величав, и се питах откъде е идвало това

могъщество. Представях си цялото великолепие на една тъй далечна епоха, че

дори и Халдея не си я спомня, мислех за обречения Сарнат, издигал се в

страната Мнар, когато човечеството било още младенческо, и за града Иб,

изсечен от сив камък преди появата на хората.

Ненадейно попаднах на място, където скалният пласт се издигаше над

пясъка и образуваше невисока канара; и тук с радост зърнах нещо, което

изглежда обещаваше по-ясни следи от допотопния народ. По каменната стена

отчетливо личаха грубо издяланите фасади на няколко малки и схлупени скални

къщици или храмове, чиято външност би могла да съхрани редица тайни на

неизмерно далечни ери, въпреки че пясъчните бури отдавна бяха изличили

външните барелефи, ако изобщо е имало такива.

Тъмните отвори пред мен бяха много ниски и задръстени с пясък, но аз

разчистих единия и пропълзях с факла навътре, за да разкрия незнайните му

загадки. Видях, че пещерата е храм, съзрях и ясни следи от народа, който бе

живял тук и отправял молитви към боговете, преди още пустинята да е станала

пустиня. В изобилие се срещаха примитивни олтари, колони и ниши - всички те

удивително ниски; и макар че не видях скулптури или фрески, имаше множество

необичайни камъни, явно оформени като символи по изкуствен път. Тази

схлупеност на изсечената зала беше твърде изненадваща - едва можех да се

изправя на колене; същевременно тя имаше толкова обширна площ, че факлата

ми разкриваше само част от нея. В някои по-далечни кътчета изтръпвах, без

сам да зная защо; отделни олтари и камъни като че криеха намеци за

забравени ритуали с ужасна, отблъскваща, необяснима същност и ме караха да

се питам що за хора биха създали и посещавали подобен храм. След като

разгледах цялата вътрешност на залата, аз пак изпълзях навън, обладан от

жадното нетърпение да узная какво ли ще разкрият и другите светилища.

Нощта бе наближила, ала осезаемите находки правеха любопитството ми по-

силно от страха, затова не побягнах от дългите лунни сенки, които ме бяха

възпрели при първия ми поглед към безименния град. В здрача разчистих още

един отвор и с нова факла пропълзях навътре, откривайки пак безформени

камъни и смътни символи, но не и нещо по-различно от видяното в другия

храм. Залата беше също тъй ниска, само че не толкова широка, и свършваше с

много тесен коридор, задръстен от сумрачни и загадъчни олтари. Тършувах из

тия олтари, когато свистенето на вятъра и ревът на камилата отвън нарушиха

безмълвието и ме привлякоха да проверя какво е подплашило животното.

Луната ярко сияеше над първобитните руини и огряваше гъст облак от

пясък, понесен изглежда от мощен, но вече затихващ повей някъде покрай

канарата пред мен. Разбрах, че именно този мразовит пясъчен вихър е

подплашил камилата, и се канех да я отведа на завет, когато случайно

вдигнах очи и видях, че по върха на скалата няма никакъв вятър. Това ме

озадачи и възбуди прежните страхове, ала веднага си спомних внезапните

местни вихрушки, които вече бях усетил по изгрев и залез слънце, и реших,

че явлението е нормално. Стигнах до извода, че течението идва от някоя

скална пукнатина, свързана с дълбока пещера, и проследих с поглед

политналия пясък, за да открия източника; скоро разбрах, че вятърът идва от

далечния, едва забележим черен отвор на някакъв храм южно от мене. Борейки

се с напора на задушливия прашен облак, закрачих към храма и колкото повече

наближавах, толкова по-високо над другите се издигаше той, а и входът му не

бе тъй задръстен от спечен пясък. Бих влязъл веднага, ако страхотната сила

на ледения въздушен поток не заплашваше всеки миг да изгаси факлата.

Вихърът изригваше бясно от мрачната врата, подмяташе пясъка със зловещи

въздишки и се разсейваше сред безумните руини. Не след дълго вятърът

отслабна и прахът взе постепенно да се успокоява, докато накрая отново

настана тишина; но сред призрачните камъни на града сякаш още се спотайваше

нечие присъствие и когато погледнах луната, стори ми се, че тя потръпва

като отражение в неспокойни води. Необяснимо силен страх ме обземаше, ала и

той не успя да потисне жаждата за изумителни открития; щом вятърът стихна

окончателно, аз прекрачих прага на мрачната зала, която го бе породила.

Както бях предполагал по външния вид, този храм се оказа по-просторен

от предишните; навярно представляваше естествена пещера, след като

докарваше ветрове от някоя отдалечена местност. Тук можех да се изправя в

цял ръст, но виждах, че камъните и олтарите са също тъй ниски, както в

останалите храмове. По стените и свода съзрях за пръв път неясни следи от

изобразителното изкуство на древната раса - странни виещи се ивици от почти

напълно изронена и избеляла боя; а върху два от олтарите забелязах с

нарастващо вълнение плетеница от майсторска вита резба. Когато надигнах

факлата, очертанията на тавана ми се сториха изумително правилни, за да

бъдат естествени, и аз се запитах откъде ли са започнали работата си

древните каменоделци. Инженерните им умения изглеждаха доста големи.

После един по-ярък проблясък на причудливите пламъци разкри онова, що

дирех - отвора към далечните бездни, откъдето бе долетял внезапният вихър;

прималял от вълнение видях, че това е малка и несъмнено изкуствена врата,

изсечена в плътната скала. Протегнах факлата навътре и съгледах мрачен

тунел със заоблен свод, прихлупил стълбище с дребни, нагъсто подредени и

грубо издялани стъпала, които се спускаха стръмно надолу. Никога не ще

залича от сънищата си тия стъпала, защото за зла участ узнах смисъла им. Но

в онзи момент не знаех дали да ги наричам стъпала, или просто несигурни

опори за шеметното слизане. Безумни мисли бушуваха в мозъка ми и

предупредителните слова на арабските пророци сякаш долетяха сами над

пустинята, изминали пътя от земите на хората до безименния град, за който

човек не смее да запита. И все пак аз се поколебах само за миг, преди да

прекося портала и да започна предпазливото спускане с краката напред по

стълбището на тесния коридор.

Само в страшните видения на наркотика или в трескавия кошмар би могъл

някой друг да преживее подобно слизане. Безконечният тесен проход водеше

все надолу като злокобен кладенец на призраците, а факлата, която държах

над главата си, не можеше да освети незнайните дълбини, към които пълзях.

Изгубих нишката на часовете и забравих да поглеждам часовника, ала се

ужасявах при мисълта какво разстояние трябва да съм преодолял. Срещах

промени в наклона и посоката; веднъж попаднах на дълъг равен участък,

където трябваше да се провирам с краката напред по каменния под, отмятайки

зад главата си ръката с факлата. Мястото не ми стигаше дори за да коленича.

После пак започнаха стръмните стъпала и когато примигващата факла изгасна

окончателно, аз продължавах все тъй да се тътря надолу. Не вярвам да съм

обърнал внимание кога точно е станало, защото когато забелязах, ръката ми

несъзнателно издигаше безполезната дръжка, като че още се надявах на

пламъка. Разсъдъкът ми бе отстъпил място на онзи инстинктивен копнеж за

незнайното и загадъчното, който ме е превърнал в бродник по широкия свят и

непредпазлив посетител на далечни, древни и забранени места.

Сред мрака в съзнанието ми прелитаха откъси от любимата ми

съкровищница на демонознанието, редове от безумния арабин Ал Хазред, абзаци

от апокалиптичните кошмари на Дамаскиус и обвеяни с позор изречения от

бълнуванията в "Образ на света" от Готие дьо Мец. Повтарях причудливи

цитати, бръщолевех за Афрасиаб и демоните, що плавали подир него по

течението на Окс, а сетне заповтарях отново и отново фраза от разказите на

лорд Дънсани: "... неотразимата чернота на бездната". Веднъж, когато

спускането стана изумително стръмно, изрецитирах напевно откъс от Томас

Мур, докато страхът ме застави да млъкна:

Хранилище на мрака чер,

от зла безлунна нощ събран

в отровен вещерски казан.

Над бездната глава склоних

да разбера човешки крак

дали е стъпвал и видях

безкрайни лъскави стени

като покрити с черен лак.

Оттам Смъртта изпраща страх

по лепкав и злокобен бряг.

Времето бе престанало да съществува, когато нозете ми пак докоснаха

равен под, и аз се озовах в ново помещение, малко по-високо от двата

предишни храма, които сега бяха останали нейде безкрайно далече над мен.

Мястото не стигаше, за да се изправя, но можех да се надигна на колене и да

тършувам пипнешком наоколо. Скоро разбрах, че съм попаднал в тесен коридор,

покрай чиито стени се редяха дъсчени сандъци със стъкла откъм вътрешната

страна. Потръпнах пред мисълта за онова, което би следвало от факта, че

докосвам стъкло и полирано дърво в тая прастара бездна. Сандъците явно бяха

подредени на равни интервали от двете страни на коридора и имаха издължена

правоъгълна форма, болезнено близка до формата на ковчег. На два-три пъти

опитах да изместя някой от тях за по-задълбочено изследване, но открих, че

са здраво прикрепени.

След като установих, че коридорът е дълъг, аз се затътрих напред в

причудливия пълзящ бяг, който би изглеждал ужасен, ако нечие око можеше да

ме зърне сред мрака; от време на време се отклонявах към едната или другата

страна, за да опипам обкръжението и да се уверя, че стените и редиците от

сандъци продължават в същата посока. Човек е толкова привикнал да мисли със

зрителни образи, че аз почти забравих тъмата и си представях безкрайния

монотонен коридор с нисък таван и стени от дърво и стъкло - представях си

го тъй ясно, сякаш го виждах. И после, в един миг на неописуемо вълнение,

наистина го видях.

Не знам кога фантазията ми се е преляла в истинска гледка, ала отпред

се появи постепенно просветляващо сияние и внезапно аз осъзнах, че виждам

смътните очертания на коридора и сандъците, разкрити от някаква непозната

подземна фосфоресценция. За малко всичко беше точно, както си го

въобразявах, тъй като сиянието едва мъждукаше; но продължавайки да се влача

механично към все по-ясната светлина, аз осъзнах, че фантазията ми е била

само бледо отражение на реалността. Този проход не беше недодялана реликва

като храмовете в града над мен, а паметник на най-великолепно и екзотично

изкуство. Богати, ярки и дръзко фантастични образи и картини оформяха

непрекъсната плетеница от стенописи с неподвластни на описание контури и

багри. Сандъците бяха от странно златисто дърво с предни стени от изящно

стъкло, а вътре лежаха мумифицираните тела на създания, надхвърлящи по

уродливост и най-хаотичните човешки видения.

Не е по силите ми да ви предам и най-слаба представа за тия чудовища.

Те бяха от рода на влечугите и телесните им очертания напомняха ту

крокодил, ту тюлен, но най-често в тях нямаше нищо познато за натуралиста

или палеонтолога. Размерите им бяха близки до тези на дребен човек, а

предните лапи завършваха с деликатни израстъци, поразително наподобяващи

човешки длани и пръсти. Но най-странни от всичко бяха главите им, чиито

контури нарушаваха всички известни биологични принципи. Те не можеха да

бъдат сравнени с нищо - наведнъж ми хрумваха сравнения с котка, булдог,

митичен сатир и човешко същество. Самият Юпитер не е имал тъй колосално и

изпъкнало чело, ала рогата, липсата на нос и крокодилската челюст поставяха

тези твари извън всички установени категории. Известно време се съмнявах в

реалността на мумиите, почти готов да заподозра, че са изкуствени идоли, но

скоро реших, че наистина са някакъв древен вид, живял едновременно с

младостта на безименния град. Като връх на уродливостта им, повечето бяха

пищно натруфени в най-скъпи тъкани и щедро украсени с накити от злато,

скъпоценни камъни и неизвестни лъскави метали.

Тия пълзящи твари трябва да бяха играли твърде важна роля, защото

заемаха първо място сред безумната плетеница от фрески по стените и свода.

Художникът ги бе изобразил с ненадминато майсторство в някакъв техен свят,

където разполагаха с градове и градини, приспособени за размерите им; не

можех да прогоня натрапчивата мисъл, че картинната им история е алегорична

и навярно изобразява възхода на расата, която ги е обожавала. Тези

същества, казвах си аз, са били за народа на безименния град това, което е

била вълчицата за Рим или животните-тотеми за индианските племена.

От тази гледна точка можех в най-общи черти да проследя удивителната

епопея на безименния град, разказа за могъща крайбрежна метрополия,

царувала над света, преди Африка да се издигне от вълните, за отчаяните

борби, когато морето отстъпило и пустинята пропълзяла към плодородните

долини. Видях войни и победи, смутове и поражения, а след това страшната

борба срещу пустинята, когато хиляди хора - представени тук алегорично чрез

уродливите влечуги - били принудени да си пробиват път надолу през скалите

към някакъв друг свят, за който говорели пророците им. Всичко бе изрисувано

ярко, странно и в същото време реалистично, а връзката на изображенията със

страховитото ми спускане не подлежеше на съмнение. Аз дори разпознавах

отделните проходи.

Пълзейки по коридора към все по-ярката светлина, видях последните

сцени на картинната епопея - как незнайната раса се сбогува с безименния

град и долината, където е живяла десет милиона години, как душите се свиват

при мисълта да напуснат места, тъй дълго обитавани от телата; по тия места

се бяха заселили подир чергарски живот в младините на света и бяха изсекли

в девствената скала онези първобитни светилища, в които не преставаха да

възнасят молитви. С разсейването на мрака можех да разглеждам стенописите

по-внимателно и като си напомнях, че влечугите трябва да представляват

неизвестните хора, размишлявах за обичаите на безименния град. Много неща

бяха своеобразни и необясними. Цивилизацията им бе създала азбучна

писменост, явно стоеше на по-високо стъпало от неизмеримо по-късните

цивилизации на Египет и Халдея, ала имаше и странни пропуски. Не можех да

открия например изображения на мъртъвци или погребални ритуали, освен

онези, свързани с войни, насилие или епидемии; питах се откъде ли идва

нежеланието им да признаят естествената смърт. Те сякаш бяха подхранвали

като утешителна илюзия идеала за безсмъртие.

Още по-близо до края на коридора бяха изрисувани изключително

живописни и екстравагантни сцени: от едната страна изгледи на изоставения и

рухващ безименен град, и в контраст с тях - странното ново райско царство,

към което расата си бе издълбала път през камъка. На тези изгледи градът и

пустинната долина се представяха винаги под лунните лъчи, златист ореол се

рееше над рухналите стени и разкриваше отчасти великолепното съвършенство

на миналите времена, изобразено от художника с мъгляви призрачни щрихи.

Райските сцени бяха едва ли не прекалено екстравагантни, за да им повярвам;

предлагаха потаен свят на вечна светлина, изпълнен с величествени градове

сред ефирни хълмове и долини. Най-накрая видях фрески, които сметнах за

упадък на художественото творчество. Картините бяха нескопосани и далеч по-

странни, отколкото и най-причудливите предишни сцени. Те сякаш проследяваха

бавното западане на древния народ, съчетано с растяща ненавист към външния

свят, откъдето ги бе прокудила пустинята. Човешките фигури - все така

представяни чрез свещените влечуги - като че се изхабяваха постепенно, а

духът им, изобразен във въздуха на лунната нощ над руините, продължаваше да

расте. Съсухрени жреци, изрисувани като влечуги в пищни одежди, проклинаха

въздуха на горния свят и всички, които го дишат; една ужасяваща финална

сцена показваше първобитен човек, може би пътешественик от древния колонен

град Ирем, разкъсван на парчета от членове на древната раса. Спомних си

колко се боят арабите от безименния град и бях доволен, че по-нататък имаше

само голи сиви стени и свод.

Увлечен в плетеницата от исторически стенописи, бях наближил съвсем до

края на ниския тунел и сега забелязах портата, през която долиташе

фосфоресциращата светлина. Пропълзях към нея и нададох вик на върховно

изумление пред онова, що лежеше отвъд - вместо нови и по-светли зали зърнах

само безгранична пустота, изпълнена с равномерно сияние, каквото човек може

да си представи, ако погледне надолу от Еверест към огрените от слънце

мъгли. Зад мен коридорът беше тъй тесен, че не можех да се изправя в него,

пред мен се простираше безпределно лъчезарно подземие.

От тунела към бездната се спускаше стръмно стълбище - множество малки

стъпала, напомнящи онези от мрачните тунели, по които бях минал - но само

след няколко метра светещите изпарения закриваха всичко. Край лявата стена

на коридора беше отметната масивна, невероятно дебела бронзова врата,

украсена с фантастични барелефи, която можеше със затварянето си да раздели

този лъчист вътрешен свят от скалните проходи и зали. Гледах каменните

стъпала и не намирах смелост да продължа по тях. Докоснах отворената медна

врата, но не успях да я помръдна. Тогава се проснах по очи на каменния под

и през пламналия ми ум се занизаха невероятни размисли, които дори

мъртвешкото изтощение не можеше да пропъди.

Както лежах със затворени очи, отдаден на разсъждения, започнах да си

припомням с нов и страховит смисъл много неща, зърнати мимолетно по

стенописите - изображения на безименния град в разцвета на славата,

растителността из долината край него и далечните земи, към които пътували

неговите търговци. Озадачаваше ме всеобщата и очебийна употреба на

алегоричните влечуги и почвах да се питам защо е трябвало да се спазва тъй

строго дори в най-важните исторически фрески. На стенописите безименният

град бе показан в умалени пропорции, подходящи за влечугите. Питах се какви

ли са били истинските размери на величието му и известно време размишлявах

над някои странности на руините, които бях забелязал преди. С любопитство

си спомних ниските сводове на първобитните храмове и подземния коридор,

несъмнено изсечени в този си вид поради преклонението пред обожествяваните

влечуги, макар че това е принуждавало богомолците да се провират навътре с

пълзене. Навярно даже религиозните ритуали бяха извършвани пълзешком, в

подражание на грозните твари. Обаче никаква теология не можеше да обясни

защо хоризонталните тунели в тия страховити подземия трябва да бъдат също

тъй ниски, както храмовете - а понякога и по-ниски, след като не можех да

се изправя на колене. Мислейки за пълзящите създания, чиито отвратителни

мумифицирани останки лежаха толкова близо до мен, аз усетих тръпките на нов

страх. Странно нещо са неволните хрумвания и сърцето ми се сви, когато

осъзнах, че ако не броя злочестия първобитен човек, чиято гибел

изобразяваше последната фреска, аз съм единственото човешко същество сред

безбройните реликви и символи на прастария живот.

Но както винаги се е случвало в моето странно скиталческо

съществуване, любопитството скоро прогони страха, защото светещата бездна и

онова, което можеше да крие, бяха загадка, достойна за най-големия

изследовател. Не се съмнявах, че в края на удивително тесните стъпала ще

открия свят на изумителни мистерии и се надявах там да срещна най-сетне

човешките изображения, които липсваха в картините по стените на коридора.

Досегашните фрески обещаваха невероятни градове и долини в това подземно

царство и във фантазията си аз вече виждах какви богати, колосални руини

очакват да стъпя сред тях.

Всъщност страховете ми бяха свързани по-скоро с миналото, отколкото с

бъдещето. Намирах се в безнадеждно положение сред тесния коридор, изпълнен

с мъртви влечуги и допотопни фрески, бях на километри под белия свят и

гледах към нов свят на призрачно сияние и мъгли, ала дори физическият ужас

на ситуацията не можеше да се сравни с убийствения страх пред бездънната

древност на гледката и стаените в нея духове. От първичните камъни и

скалните храмове на безименния град сякаш лъхаше неподвластна на измерение

античност, а дори и най-късните образци от удивителните карти по

стенописите показваха забравени от човека океани и континенти, само тук-там

се мяркаха смътно познати очертания. Никой не би могъл да каже какво е

станало през геологическите епохи подир онзи миг, когато картините

свършваха и расата, отричала смъртта, бе принудена неохотно да потъне в

мрак и тлен. Из тия пещери и в светлото царство отвъд някога бе кипял

живот; сега бях насаме с многозначителните реликви и тръпнех при мисълта за

безбройните хилядолетия, през които тия останки са бдели на безмълвна и

забравена стража.

Внезапно усетих нов пристъп на онзи страх, който периодично ме

обземаше, откакто зърнах за пръв път страховитата долина и безименния град

под хладните лунни лъчи. Въпреки изтощението си трескаво се надигнах и

сядайки, хвърлих поглед назад по мрачния коридор към тунелите, които се

издигаха до външния свят. Чувствата ми напомняха тревогата, заради която

отбягвах нощем безименния град, и бяха колкото остри, толкова и необясними.

След миг обаче изпитах още по-силно потресение под формата на първия

отчетлив звук, нарушил абсолютното безмълвие на тия гробовни дълбини. Това

бе дълбоко и глухо стенание, издавано сякаш от далечна тълпа от прокълнати

души, и долиташе от посоката, в която гледах. Силата му бързо нарастваше,

скоро затътна зловещо из ниския тунел и в същото време усетих да ме обвява

все по-силно течение от хладен въздух, идващ пак откъм тунелите и града над

тях. Докосването на този въздух като че възстанови душевното ми равновесие,

защото веднага си припомних внезапните пориви на вятъра край отвора на

бездната по изгрев и залез слънце, нали тъкмо един от тях ми бе разкрил

потайните тунели. Погледнах часовника си, разбрах, че изгревът наближава, и

стегнах мускули, за да устоя на бурята, която се носеше надолу към

подземния си дом, също както бе избликнала от него привечер. Страховете ми

пак се разсеяха, защото естествените явления лесно прогонват мрачните

размисли за незнайното.

Все по-безумно се лееше пищящият, стенещ вятър към бездната в земната

утроба. Отново се проснах по очи и безсилно се вкопчих в пода от страх да

не бъда пометен през отворената порта във фосфоресциращата бездна. Не бях

очаквал подобна стихия и когато осъзнах, че тялото ми наистина се плъзга

към пропастта, хиляди нови ужаси и страхове изпълниха въображението ми.

Злобата на вихъра пораждаше неописуеми фантазии; треперейки, отново се

сравнявах с единствения човешки образ в този страхотен коридор - човекът,

разкъсван на парчета от безименната раса - защото в пъклените удари на

бурята сякаш дебнеше отмъстителна злоба, бясна и неистова в своето

безсилие. Мисля, че към края крещях отчаяно - бях почти обезумял - но и да

съм крещял, писъците ми чезнеха в адската гълчава на виещите ветрени

призраци. Опитвах се да пълзя срещу невидимия убийствен поток, ала дори не

успявах да устоя на място и бавно, неумолимо се плъзгах към незнайния свят.

Най-сетне разсъдъкът ми навярно не е издържал, защото помня, че взех да

бръщолевя отново и отново необяснимия куплет на лудия арабин Ал Хазред,

който някога сънувал безименния град:

Не е умряло туй, що вечно ще остане -

дори смъртта умира в безброй епохи странни.

Само мрачните и умислени божества на пустинята знаят какво се е

случило в действителност - какви неописуеми мъки и изпитания са съпроводили

катеренето ми из мрака и кой благосклонен дух ме е извел към живота, където

съм обречен вечно да помня и да тръпна от нощния вятър, додето сетната

забрава - или нещо по-лошо ме позове. Чудовищно, неестествено, поразително

бе видяното - прекалено несъвместимо с нашите представи, за да го повярва

човек, когато и да било, освен в прокълнатото безмълвие на среднощните

часове, когато сънят бяга от клепките.

Казах вече, че яростта на прииждащия вихър беше адска, неистова и че в

гласовете му грозно тътнеше накипялата злоба на опустошени хилядолетия.

Откъм тунела тия гласове продължаваха да звучат хаотично, ала след малко в

пламналия ми мозък се зароди идеята, че зад мен те стават членоразделни; и

ето че там, долу, в гробницата на мъртъвци отпреди неизброими епохи, дочух

призрачни закани и клетви на странни езици. Извърнах глава и върху светлия

етер на бездната видях очертано онова, което не можех да различа в здрача

на коридора - кошмарна орда от литнали дяволи; изкривени от ненавист,

уродливи, полупрозрачни демони от расата, която вече познавах безпогрешно -

пълзящите влечуги на безименния град.

И едновременно със затихването на вятъра бях обгърнат от злокобния

мрак на земните недра, зад последната твар огромната бронзова врата се

затръшна с оглушителен метален звън, музикалното ехо се надигна и полетя

към далечния свят да поздрави изгряващото слънце, както го поздравява

Мемнос от бреговете на Нил.

Превод: Любомир Николов, 1991

 

Източник: http://www.bezmonitor.com/

Последна редакция: 29-Apr-2004 (*)

 

  Боян Саръев: Разберете ме много правилно! Подготвя се турска автономия в Родопите и искат да ми запушат устата      inShare Pan.bg18 авг 2017 | 17:19  (1) (0) Покръстителят на Родопите отец Боян Саръев изригна със страшна сила от манастирския комплекс в Кърджали, който стопанисва. 
Саръев има своя поглед от години върху процесите и е категоричен, че родопоското население се мачка и се правят много сериозни усилия, за да се стигне до териториална автономия. Икономическата вече взимала много сериозен превес. 
"Една сутрин ще се събудим и Родопите ще бъдат част от друга държава. Знаете за коя става въпрос, нали? Преди като говорих за турска автономия, после си имах проблеми. Нещата сега не са се променили много, даже се задълбочават" казва Саръев. 
Категоричен е, че за да запазим Родопите български, трябва да има държавно усилие и политика. Помаците трябвало да бъдат опазени откъм чуждото облъчване и пропаганда. 
"Срещу мен и хората, които искат да запазят българското си самосъзнание, се хвърлят много средства. Тези средства идват от Турция. Църквата е равнодушна към моята дейност, а държавата въобще не се интересува. За тази дейност са нужни много народ и средства, които аз няма как да осигуря сам. Трудно е, но аз продължавам борбата, за да обърна Родопите в християнската вяра“, заключва отец Саръев. 
Той нееднократно е твърдял, че Църквата като институция също трябва да се намеси пряко и да противодейства. Противоречивото поведение на прекия си началник: Пловдивския митрополит Николай не иска да го коментира.

  Как би могла да изглежда една война между САЩ и Северна Корея Стратегически превантивен удар от страна на Вашингтон не е добра опция 10 ПРЕПОРЪЧАЙ (0) inShare  

 

Севернокорейска ракета със среден обсег "Хвасон-12". Снимка: Ройтерс

 

 

С бързото стопяване на възможността САЩ да предотвратят сдобиването на севернокорейския диктатор Ким Чен Ун с междуконтинентална балистична ракета познавачите на Северна Корея започват да анализират възможностите на американския президент Доналд Тръмп да предприеме военни действия.

Той вече предупреди, че Северна Корея може да срещне „огън и ярост”, ако продължи да отправя заплахи. Пхенян от своя страна повтори, че неговата програма за ядрено оръжие е необходима за възпиране на потенциална американска инвазия.

Е, за Тръмп и САЩ няма лесни избори, коментира Bloomberg и разглежда няколко вариантапред администрацията на президента. 

ОЩЕ ПО ТЕМАТА Пхенян продължава със заплахите към Гуам   Графика на деня: Как американците искат да решат казуса Северна Корея

1. Може ли САЩ да осъществят стратегически превантивен удар?

 

Най-вероятно това няма да проработи достатъчно добре. Ракетите и ядрените съоръжения на Северна Корея са разпръснати и скрити в различни части от планинския терен на страната. Евентуален неуспех при опита да бъдат ударени те, може да остави 10 млн. души в Сеул, 38 млн. души в близост до Токио и десетки хиляди американски военнослужещи в Североизточна Азия уязвими на въздушни атаки – било то с конвенционални или ядрени бойни глави. Дори и САЩ да унищожат всички тези глави, то Южна Корея ще продължи да е уязвима от атаки от севернокорейската артилерия.

2. Защо Ким може да посегне към ядреното куфарче?

„Дори и ограничен удар (от страна на САЩ – б.р.) може да бъде приет от Северна Корея като началото на много по-голяма операция и страната може да избере да използва своите ядрени оръжия”, казва Джефри Луис, директор на програмата срещу разпространение на ядрени оръжия в Източна Азия към Института за международни изследвания Middlebury. По някакъв начин САЩ трябва да сигнализират както на Северна Корея, така и на Китай – основният съюзник и търговски партньор на Пхенян, че евентуалният стратегически удар е ограничен и те трябва да избегнат ядрен отговор.

3. Опция ли е евентуалната смяна на режима в Пхенян?

Ново лидерство няма задължително да доведе и до нов начин на мислене сред управляващите в Северна Корея. Продължителното излагане на западните ценности на Ким Чен Ун, докато той учеше в в Швейцария, накара някои да спекулират, че той може да избере да отвори страната си към света.

Но след като взе властта, той им доказа, че грешат. Освен това, ако Ким беше нарочен за отстраняване, управляващата клика, която го заобикаля, също ще трябва да бъде остранена. Това създава един много дълъг списък за убийства. Китай, която се страхува както от бежанска криза, така и от американски войници по границата си, вероятно ще опита да подкрепи настоящия режим в Пхенян.

4. Война с всякакви средства ли е най-добрата възможност за САЩ?

Масирана инвазия би била нужна за бързо обезвреждане на севернокорейската артилерия, както и нейните ракетни и ядрени програми. Въпреки това всякакъв знак за предстоящ удар – като например натрупване на военна сила от САЩ, мобилизация на южнокорейската и японската армии или евакуация на американските граждани в региона – би накарал Северна Корея да действа превантивно.

А и Китай и Русия могат също да бъдат въвлечени.

„На практика война трябва да бъде избегната”, казва Джон Делури, асистент-професор по международни изследвания към Yonsei University в Южна Корея. „Когато се прави анализ на такива недостатъци в името на ползата, това е лудост”, казва той.

5. Как може да реагира Северна Корея на удара?

Най-незабавната реакция вероятно ще бъде мащабен артилерийски огън по Сеул и неговите околности.

Севернокорейските артилерийски средства по границата с Южна Корея могат да бъдат задействани по-бързо, отколкото въздушните или военноморски сили, както и по-големите балистични ракети, които могат да бъдат насочени към южнокорейски, японски или щатски бази с ядрени, химически или биологични оръжия.

Тези държави разполагат с отбранителни системи срещу балистични ракети, но не могат да гарантират, че ще успеят да свалят всичко.

Япония започна да съветва гражданите си какво да правят в случай, че ракета падне в близост до тях – например да опитат да се озоват под земята, а американски фирми вече рекламират бомбоубежища.

И въпреки че не е ясно дали Северна Корея може успешно да се прицели с междуконтинентална балистична ракета в американски градове, като Денвър или Чикаго, също така не е известно дали американските отбранителни системи могат да свалят такава ракета, увеличавайки американските тревоги.

6. Какви биха били икономическите загуби, ако избухне война?

Южна Корея генерира около 1,9% от световната икономика и е родина на компании като Samsung Electronics Co. и Hyundai Motor Co. Големият срив на бизнес дейността заради войната на полуострова би предизвикал големи сътресения както в региона, така и в световен мащаб. При това без да се има предвид разгръщането на ядрените оръжия на Северна Корея срещу съседката ѝ.

Глобалните финансови пазари също биха пострадали поне в краткосрочен план, а инвеститорите ще прибегнат до считаните за безопасни убежища активи, като злато, американски долар и швейцарски франк.

„Хуманитарната криза и икономическото възстановяване на Корейския полуостров след такъв ядрен конфликт биха изисквали мащабно международно сътрудничество, ръководено от Китай, САЩ и Европейския съюз и вероятно ще отнеме повече от десетилетие за съживяване на икономиката”, твърди Раджив Бисуас, главен икономист за Азиатско-тихоокеанския регион на анализаторската компания IHS Markit.

7. Какви са оставащите възможности?

Много анализатори смятат, че е време за стартиране на преговори за предотвратяване на влошаване на ситуацията.

Възпрепятстването на Северна Корея да се сдобие с термоядрено оръжие или по-модерни ракети с твърдо гориво е цел, която си струва да бъде преследвана, коментира още Луис, директор на програмата срещу разпространение на ядрени оръжия в Източна Азия към Института за международни изследвания Middlebury. Колкото и неприятно да изглежда, това означава да бъдат предложени стимули на Пхенян да се върне на масата за преговори.

Специалистът предполага, че един подобен стимул може да бъде намаляване на оглавяваните от САЩ военни учения около Северна Корея.

Именно темата за това какво може да се предложи на Пхенян „е разговор, който трябва да се води както с обществеността, така и с Конгреса и със Северна Корея, вместо да бъде воден този въображаем разговор за военни сценарии”, смята и Делури. „Реалистична възможност е дипломатическата, която забавя това нещо (конфликта – б.р.). А това ще изисква много разговори”.

 Щ изпитаха успешно системата си за прехващане на балистични ракети със среден обсег, предадоха световните агенции.

Изпитанието става броени дни, след като Северна Корея извърши ново ракетно изпитание. В американското изпитание на противоракетната система балистична ракета със среден обсег бе изстреляна от товарен самолет С17 над Тихия океан и прехваната от противоракетната система ТААД, базирана в Аляска. Това е петнадесетият успешен тест на системата от общо 15 опита.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА
САЩ, ЕС и ООН скочиха на КНДР за балистичната ракета
САЩ започнаха да разполагат елементи на системата ТААД в Южна Корея, но новият президент Мун Дже-ин реши да замрази този процес след критики от страна на Китай. Тогава президентът аргументира своето решение с необходимостта от нова оценка за въздействието върху околната среда на системата ТААД. След като в петък Пхенян изпита за втори път за един месец междуконтинентална балистична ракета, Южна Корея каза, че разполагането на американския противоракетен щит ще бъде ускорено.
Системата ТААД включва шест установки за изстрелване на ракети, от които две са разположени на около 300 километра южно от Сеул. Тя обаче не е проектирана, за да може да прехване междуконтитентална балистична ракета. За това САЩ разчитат на друга система, базирана в Аляска и в Калифорния. 

(БТА)

Прочети още на: http://www.dnes.bg/world/2017/07/30/sasht-s-otgovor-na-phenian-prehvanaha-balistichna-raketa.348809

  Какво очаква Северна Корея, ако предприеме военни действия срещу САЩ? 18 август 2017 08:54  Редактор:  Елена Банкова / БГНЕС   Северна Корея може да се изправи пред тежки военни последици, ако предприемевоенни действия, заяви министърът на отбраната на САЩ Джим Матис, цитиран от АФП.
 
"В тясно сътрудничество със съюзниците ни, ще има тежки военни последици, ако КНДР предприеме военни действия", каза Матис след среща с японския си колега във Вашингтон. "Северна Корея трябва да сложи край на опасните си действия", настоя Матис.
 
Държавният секретар Рекс Тилърсън увери, че САЩ ще спазват "безусловно" договора си за отбрана с Япония, след среща във Вашингтон с японските министри на външните работи и отбраната по повод ядрената и ракетната заплаха от КНДР, предаде Ройтерс.

Тилърсън подчерта, че този договор обхваща и островите Сенкаку, които са предмет на териториален спор между Япония и Китай.

САЩ продължават да се интересуват от диалог с лидера на Северна Корея
 
САЩ и Япония са против милитаризация на Южнокитайско море, заяви Тилърсън, цитиран от ТАСС. Милан с най-голяма победа в Европа от 24 години, куп фаворити се провалиха play.7777.bg
 
"САЩ и Япония са против всякакви едностранни действия, които подкопават Япония", каза Тилърсън. Той добави, че териториалните спорове трябва да се решават по мирен път и да се запази свободата на мореплаването в съответствие с конвенциите на ООН.

Ким Чен-ун успокоява напрежението между Северна Корея и САЩ

По-рано Тилърсън призова Китай да прекрати милитаризацията на Южнокитайско море. Китай от десетилетия води териториални спорове с няколко държави за редица острови в Южнокитайско море, край които са открити значителни запаси петрол и газ.
 
Японският външен министър Таро Коно заяви, че Япония ще подсили отбранителната си позиции в отговор на севернокорейската заплаха и ще отдели 500 млн. долара за подобряване на сигурността на корабоплаването в Източна Азия, предаде Ройтерс. По темата

• САЩ не целят смяна на режима в Северна Корея, увериха Матис и Тилърсън
• Северна Корея отвърна на последните нападки на Тръмп

Източник: БТА САЩ отбрана дипло

  Какво очаква Северна Корея, ако предприеме военни действия срещу САЩ? 18 август 2017 08:54  Редактор:  Елена Банкова / БГНЕС Северна Корея може да се изправи пред тежки военни последици, ако предприемевоенни действия, заяви министърът на отбраната на САЩ Джим Матис, цитиран от АФП.
 
"В тясно сътрудничество със съюзниците ни, ще има тежки военни последици, ако КНДР предприеме военни действия", каза Матис след среща с японския си колега във Вашингтон. "Северна Корея трябва да сложи край на опасните си действия", настоя Матис.
 
Държавният секретар Рекс Тилърсън увери, че САЩ ще спазват "безусловно" договора си за отбрана с Япония, след среща във Вашингтон с японските министри на външните работи и отбраната по повод ядрената и ракетната заплаха от КНДР, предаде Ройтерс.

Тилърсън подчерта, че този договор обхваща и островите Сенкаку, които са предмет на териториален спор между Япония и Китай.

САЩ продължават да се интересуват от диалог с лидера на Северна Корея
 
САЩ и Япония са против милитаризация на Южнокитайско море, заяви Тилърсън, цитиран от ТАСС. Милан с най-голяма победа в Европа от 24 години, куп фаворити се провалиха play.7777.bg
 
"САЩ и Япония са против всякакви едностранни действия, които подкопават Япония", каза Тилърсън. Той добави, че териториалните спорове трябва да се решават по мирен път и да се запази свободата на мореплаването в съответствие с конвенциите на ООН.

Ким Чен-ун успокоява напрежението между Северна Корея и САЩ

По-рано Тилърсън призова Китай да прекрати милитаризацията на Южнокитайско море. Китай от десетилетия води териториални спорове с няколко държави за редица острови в Южнокитайско море, край които са открити значителни запаси петрол и газ.
 
Японският външен министър Таро Коно заяви, че Япония ще подсили отбранителната си позиции в отговор на севернокорейската заплаха и ще отдели 500 млн. долара за подобряване на сигурността на корабоплаването в Източна Азия, предаде Ройтерс. По темата

• САЩ не целят смяна на режима в Северна Корея, увериха Матис и Тилърсън
• Северна Корея отвърна на последните нападки на Тръмп

Източник: БТА САЩ отбрана дипло

 САЩ ще свалят ракети на КНДР, изстреляни срещу Япония и Южна Корея 18.08.2017 08:12 466 0 Снимка: Getty Images/Guliver inShare    САЩ смятат да свалят севернокорейски ракети, изстреляни по посока на Япония, Република Корея, както и остров Гуам и континенталната част на САЩ, съобщи БГНЕС. Това съобщи в четвъртък шефът на Пентагона Джеймс Атис след разговори с министрите на външните работи и на отбраната на Япония и САЩ във формат "две плюс две" във Вашингтон. КНДР отложи плановете за ракетен обстрел на американски Гуам Севернокорейският лидер Ким Чен Ун заяви, че отлага планирания ракетен удар близо до Гуам, но предупреди, че ще стреля, ако има още &bd... Прочети повече "С две думи, в случай на изстрелване на ракети по посока на Япония, Гуам, САЩ, Южна Корея, ние смятаме да предприемем незабавни и конкретни действия, за да ги свалим", каза той в отговор на въпрос за мерките, които Вашингтон ще предприеме, ако Северна Корея изстреля балистична ракета. В отговор на същия въпрос, японският министър на отбраната Ицунори Онодера заяви, че Токио "ще използва всички налични средства за противоракетна отбрана". РЕДАКТОР: ЕВГЕНИЯ ГИГОВА

   Небесни рудници

1.

- Е, да потегляме, БК?

- Да потегляме! – с хазартен тон се отзовава бордовият компютър. – Тяга три, разкачване, курс петстотин и два…

Повечето мъже по-бързо и по-адекватно реагират на женски глас, ала речевият синтезатор на този БК, по съвет на дипломираните врачки-психолози, е регулиран да звучи мъничко по-неутрално, така че Васил Арапов да не се разсейва излишно когато в кабината отекне женски тембър, да не си мечтае за разни странични неща, свързани с жените. Васил седи в не съвсем горда самота всред обема на икосаедричния команден модул. Космическият му кораб, „Ка-ка“ за по-кратко, е безлюден. Празен е и спомагателният отсек. Всичко това в името на едно – икономията. Арапов седи и не докосва пулта, само гледа разпечатката, лепната с магнитче до дисплея. И без това процедурата на отлитане, както и следващите маневри, са рутинни, БК-то само ще се оправи. Листчето трепка – моторът, сиреч двигателно-енергийният модул, ускорява корабчето на волния ловец, насочва апарата по зададена траектория. Васил продължава да зяпа листчето с дългия списък на всичките дрънкулки, които е взел за този полет. Нещата са подредени по намаляване на масата им:

„Йонен двигателно-енергиен модул за ниска тяга, модел „Сагитариус-437“

„Бустери среден клас – пет броя“

„Касети за зареждане на реактора…“

„Работен флуид (реактивно гориво)…“

„Конзолна мрежо-рама…“

И още близо сто и петдесет артикула – задължителният минимум за един ловец на метеорити. Отстрани – колонка цифри, чисто счетоводство, бакалските сметки за тримесечния наем на вакуумния хардуер, също и кредита за режийнии разходи, защото на един космически кораб винаги има материали, които не стават за рециклиране. Васил се надява да се оправи всичко на всичко за шест-седем седмици. Така ще съкрати разходите по мисията, а значи ще остане накрая по-голяма премия. Естествено, след като му приспаднат от цената на доставената маса суровина всички данъци, такси и лицензията. Естествено, компанията „Небесни рудници“ ще лапне солиден дял от стойността на плячката, ала все ще остане някаква печалба. Вярно, после от нея трябва да си върне някои борчове, да внесе наема за хангара в орбиталното пристанище, където домуват онези жилищни модули-отсеци, които са си лично негови, на Васил. Обикновено ги присъединяваше към корабчето, отправяйки се на ловен рейд. Само че този път е решил сам да си свърши работата. Аман от ортаци. След всяка групова мисия се налага да наема адвокат, за да подели печалбата със „съдружниците“. Стига! Пък и друго си е да няма повече маймуни на борда, тогава значително пада разходът на въздух, храна, енергия за отопление, лъчева защита поне за трима космонавти, да не говорим, че всичко това, включително ортаците, е излишна маса, която пък означава повече реактивен флуид в резервоарите, който да излита през дюзите на йонната уредба, за да движи КК-то. Не, мерси, никога повече. От сега нататък – сам-самичък си хваща параболична траектория над равнината на еклиптиката, даже не се прицелва към астероидния пояс, към него всички глупаци се насочват, а се устремява към по-рехавите кометни следи, защото там са истински добрите находки.

Неизброимо количество дребни астероиди и метеоритни тела кръжат около Слънцето, а то ги облизва с нажежените си плазмени езици дори когато наглед е мъничко и далечно. Всеки ден астрометристите вписват в каталозите нови и нови парчета планетоидно и кометно вещество, номерацията в регистрите отдавна е надвишила най-малките осемзначни числа. И това е бройката само на относително едрите небесни канари. Най-солидните от тях, стига да не са по-габаритни от няколко километра в диаметър, ги преследват бавноходните петрофагерни комплекси, които само на документ ги пишат кораби, иначе са си същински орбитални бази. Петрофагерите се вкопчват в свободно дрейфуващата космическа планина, поемат с нея по често заплетената й, но понякога стабилна древна орбита… и започват да я гризат лакомо, също както едни черни бръмбари ядат охлювите. Извлечените от астероида леки химически елементи се използват за реактивен флуид в двигателите за ниска и средна тяга, които служат за маневриране и промяна на траекторията. Всичко останало се разделя чрез електромагнитна дестилация направо във вакуума или в издълбани кухини в снагата на планетоида. По-модерните комплекси за преработка на астероиди направо превръщат скалната маса в главозамайващи станции и градове, автоматични фабрики и соларни енергоферми. Но чак с толкова сериозно строителство се занимават титаните на космическата индустрия, те гълтат суровини, изпълнявайки широкомащабни програми по договори с правителства и могъщи картели. Те не издребняват, прибират по милиарди тонове вещество. Но суровина трябва и за малките компании, които произвеждат фино и немасивно оборудване. Да я купуват от акули като „Небесни рудници“ ли? Или от „Звездни мини“, от „Спейз Метал енд Стъф“? Да-да, как пък не. Искат майка си и баща си, душат конкурентите, те и сами произвеждат фино оборудване заедно с мегаотсеците, предназначени за космическите градове. Само че правят тези астрополиси стандартни, жилищните им обеми са оформени без много въображение, на потребителя не всякога му харесва. Затова клиентите си поръчват индивидуални проекти, които за гигантите са трохички, но тези трохи хранят дребните и средните предприемачи. Така си отстъпват поръчките, но материала – не! Та откъде да се вземе все пак суровина? От Луната? Някои могат да си го позволят, да. Ала не е кой знае колко по-евтино и изгодно. Себестойността на катапултиране на орбита на подходящ материал не е висока, обаче такси-макси, чиновнически въртели, за да не седят бюрократите гладни… и накрая остава само един източник на строителен материал за малки станции и суровина за оборудването им, което да не е по типов проект. И този източник са волните преследвачи на метеорити.

Вярно, волните ловци нямат толкова добри кораби, не могат да се сравняват със совалките и КК на големите играчи, но пък притежават смелост, находчивост и готовност да си изпълнят поръчката на всяка цена – все неща, които имат направо в излишък. Преследването на метеорити е пипкаво занятие. И така стана в един момент, че даже големите компании проявяват интерес към някои уловени камъчета. Самите те жънат на едро – всичко, каквото им падне, понеже разполагат с достатъчно мощни преработващи инсталации. Ловците пък търсят „самородчета“, тоест чисти парчета, желязно-никелови метеорити, които съдържат титан, злато, радиоактивни изотопи също. Силицият, ако е без много примеси, и той се котира, а уж бил навсякъде. Но главната плячка за волния орбитален ловец са редките метални небесни камъчета. Наистина са редки. Повечето космически скали представляват обикновени павета, хондрити, от тях много не можеш да спечелиш, ако разполагаш с малък космически влекач от типа „орбита – орбита“. Освен това, издръжката на изцяло комплектуван такъв влекач излиза солено. Затова типичният ловец държи един жилищно-команден модул, а другите неща взема под аренда. От кого? От същите кожодери – от „Небесни рудници“, от „Спейз Метал енд Стъф“. Те дават нужните модули и отсеци, отпускат кислород, вода… Ако погледнем по-общо, едрите компании стрижат вълната от независимите ловци, направо я бръснат нула номер, като в същото време си спестяват издръжката на един малотонажен флот, който да изпълнява по-специални задачи по добив на „самородчета“. Е, в крайна сметка все пак остава някаква печалба и за „иманярите“, дори понякога тя да стига само да успееш да издържиш на орбита още една мисия, да закърпиш частично комплектувания си Ка-Ка, да се погрижиш за здравето си… Защото без изряден организъм си за никъде. Медкомисията е строга като чумна епидемия – за едното нищо ще ти отнеме статуса на пълноправен космонавт. И тогава – какво? Накъде? Ще се връщаш на Земята? Да бе. По-добре заселване на Луната – на нея е по-чисто, не е претъпкано още, законите се спазват, престъпността и народните вълнения засега са редки явления… Вярно, проклетите бюрократи все се мъчат да стесняват личните права на гражданите, но явно няма идеално място за живеене в тази вселена. Освен, може би, Марсианските колонии. Обаче тамошните имиграционни служби взеха нещо много да се заяждат с кандидатите, от петнайсетима желаещи един-двама да пуснат за втори тестове, като пак не е сигурно дали ще те одобрят окончателно.

Впрочем, даже да ти бие червен печат Медкомисията, не е задължително да ходиш на Земята, нито да отсядаш на Луната или да кълвеш за зелена марсианска карта. Остани си на пасивна орбита. Стига да си спестил нужната сума пари. Много начални инвестиции се иска, за да заживееш в собствено орбитално жилище, и то така, че да не ти се налага месеци наред да пиеш една и съща биохимично пречистена вода. Най-добре е да си спретнеш оранжериен модул, да ширнеш десетина-двайсет декара слънчеви батерии, да блиндираш с противорадиационна броня поне пет отсека от станцията – и бъди щастлив! Разбира се, няма да е излишен един нехерметичен хангар с минимум една минисовалка в него, както и дузина външни ремонтни робота. Последните са важни – няма все ти да пърхаш със скафандър и реактивна раница, за да правиш профилактика всеки месец или аварийни поправки! Това живот ли ще е!

Васил Арапов си мисли всичко това, толкова е потънал в разсъжденията си, че чак позадрямва, докато пилотираното от БК корабче се отдалечава от Базата. Право в сърцето на бездната от разпилени сред космоса звезди, толкова нагъсто разположени, че приличат на цветен прашец, издухан от яростното слънце в безбрежния черен простор. Питките – планети и спътници плуват през екраните за далечен обзор, радиофарът неуморно жужи на десетина честоти, преминават сигнални светлини, придружени от радарно приветствие на космолет, следващ близка траектория. Близка – значи на пет хиляди мили. Когато дистанцията между два КК се пресмята в метри, се говори за „контактно разминаване“. Виждат се десетина комети с призрачни воални опашки, а нейде сред съзвездията пламва ярко-синя точка – отражател на атомоход с тежка тяга. Геометричните паяжини на орбиталните селища вече не се различават без оптика. Ефирът е пълен с шумолене на дигитално кодирани канали, радиопортали за достъп към Скайнет, звучи музика, транслират се телевизионни предавания, преговарят си директно пилоти на пътуващи КК…

В съня си Васил чува шумолене на падащи есенни листа, мирише му на пържени картофи и прясно изпечен хляб. Но даже вън от реалността, пред взора му се точи списъка с оборудването и сумата на всички дългове за изплащане. И, редом – празният дисплей на радара…

 

2.

Чувствителните гравидетектори измерват огъванията на изкривеното Айнщайново пространство-време и оценяват масата и координатите на струпванията вещество. Обсегът на детекторите е хиляда и кусур километра. Фотоумножителите приличат на очища на водно конче или богомолка.

(Васил е виждал и двете гадинки на живо в инсектариума и богомолката му допадна. Непременно ще си купи такова миниатюрно страшилище за домашен любимец, когато най-сетне фиксира котва и стане стопанин на собствен стиковъчен възел или купи къща върху твърда повърхност.)

Телескопите дебнат за черни парчета материя на фона на звездния прашец, търсят блуждаещи в необятното пространство скали, планини, цели малки безпланетни континенти. Селекторът е нагласен да реагира на метеорити, по-малки от петстотин метра. Засега нищо заслужаващо вниманието на ловеца. От време на време БК се обажда, вдига аларма за евентуална плячка, но при проверката излиза, че това е поредният хондрит, обикновен каменен планетоид или просто едро паве, само от любезност именувано „желязо-каменно“.

Скука.

А и времето на мисията изтича. Номерът е не само да пипнеш богато камъче, трябва и да го доставиш на купувача в уговорения срок. Иначе текат неустойки.

Васил се разсейва през безкрайните часове несменяема вахта с игра на триизмерен шах. Партията се развива с посредничеството на форум в Скайнет и новото разширение Соларнет. Арапов няма представа дали противникът му си седи у дома на Земята, дали е служител в лунен офис, колега в каюта космолайнер или орбитална станция, а може пък да живее под куполните убежища на Марс. Не се разбира от само себе си що за човек е. Закъснението на сигнала не се отчита в протокола на връзката когато общуваш през виртуалните форуми и клубове. Пък и Васил не проявява интерес към личността на партньора си, все му е едно с кого играе. Има си принципи – не се сприятелява с хора по радио или по кабел, изключително очи в очи. Принципи, какво да ги правиш. Само дето годишно му се събират няколко седмици пребиваване на места, където да се озове очи в очи с други човешки същества, тоест да общува с хора по човешки. Останалото време отсяда в кабината на космоотсека, в ортопедичния противоускорителен ложемент, наричан от лаиците „кресло“.

Освен шаха разтуха му е четенето. Напоследък рядко разлиства художествена литература, все каталози за жилища зарежда в принтера или на екранния четец. Търси в Скайнет и обяви за покупко-продажба на недвижими имоти и масивни движими такива. Няма търпение да се развлича с романи или разкази. Васил е зает да мечтае, смесвайки бляновете си с планове. Ето сега, ако сполучи да прибере богато самородче, ще удари солидна печалба, ще си оправи сметките със всички кръвопийци и кислородогълтачи измежду кредиторите, да им се пропукат илюминаторите дано, пък накрая току-виж останала прилична сума, която точно да стигне за приемлива вила в малък лунен кратер. Не ламти за голяма, площ до седем хиляди квадратни метра, съответно и полезният херметичен обем ще е у-ха! Или пък, защо не, станция с ротиращ „геврек“, нека си има псевдогравитация. Пак неголяма станция, до двеста тона конзолната конструкция да е – какво по-добро за сам човек? И вече за съвсем краен случай – къщичка с градина в подходящ климатичен пояс на дъното на земния атмосферен океан…

Хм, сам човек, а? Ако проима собствен кратер, орбитър или къщичка, надали ще се примири да е сам. Непременно ще си намери момиче. Ще се ожени. За един космонавт никога не е късно да създаде семейство. Сред малкото хубави (и безплатни) неща на тая професия е гарантираното право да държиш „разсада“ си в криобанката за сперма и яйцеклетки. Трезорите са защитени с противорадиационна броня, намират се под охрана и химически молекулен контрол, с една дума – всичко е тип-топ. Потомците на Васил няма да страдат от последиците на преживените от него слънчеви бури, никаква генетична грешка не ще настъпи заради безтегловността, наличието или липсата на магнитни полета, никой от рисковите фактори на начина му на живот и работа не ще се отрази на децата му. Семейството ще е здраво и задружно. Случи ли се това, той ще отлита на лов за метеорити само веднъж на година. За консумативи и оранжерия ще стигне… значи, все пак по-добре да се ориентира към купуване на орбитално жилище, а?

- Капитане – нахлува в ушите му нетактичният БК, – засечена е плячка. Съобщавам параметрите на обекта…

Арапов не слуша. Гледа равнодушно радарния дисплей. Не е усетил онази тръпка в сърцето, която винаги предхожда успешния удар. Мълчи интуицията на ловеца. Което значи, че пак има лъжлива тревога. Пак празна скала с нисък процент метали. На такава би се зарадвал петрофагер от клас „Малчо“, който, въпреки заглавието си, е като кит пред цацата „Сагитариус“ на Васил. Петрофагер би се зарадвал на този метеорит, да. Но не и волният космически ловец.

И само по навик, ред да има на борда, Арапов прихваща метеорита в мрежата на прицела и натиска спусъка. Убождане с лазер, искрица-взрив на повърхността на павето. Спектрален анализ, доклад в текстови табличен формат. Васил мързеливо плъзга взор по резултатите на анализа…

А после скача напред, опъва коланите на ложемента, очите ококорени, устните треперят и се гърчат. Нима?… Не, глупости, просто лазерът случайно е улучил рудна жила в силикатната скала. Я повторно сондиране…

Опорният лъч на лазера докосва отдалечения чак на седемстотин мили къс вещество. Напомпване на енергия, бластерен импулс се шмугва по прицелния лъч – точково избухване по мишената. Изпареният материал изпуща рояк фотони, които минават пак през спектроскопа…

Стреснат поглед към текстовия екран. Не може да бъде. Резултатът е още по-обещаващ отпреди одеве.

- Бе-Ка! – застрашително вика Васил. – Серия лазерно-спектрални сондажи! Пълен доклад за обекта на сондиране! Огън!

- Задачата се изпълнява… Серията приключена… обектът е перспективен с висок индекс.

Перспективен ли?! Абе какви ги плещиш, компютърче, това не е перспектива, това е СЪКРОВИЩЕ! Оп, да чукнем на дърво да не му е уроки…

Дървено брусче има завинтено върху десния подлакътник на ложемента, специално за тази цел.

- Провери данните! – пресипнало командва Васил на умната машина. Дявол да го вземе, защо не усетих тръпката? Сигурно има грешка в анализа, ето затова не ми е трепнало…

- Експресна проверка – приключена. Данните – потвърдени. Заповеди?

Арапов се е втренчил в екрана и пред очите му всичко плува и искри.

Размери – триста метра… момент, планетоидът е еквивалентен на монолитна сфера с радиус около сто и осемдесет или малко повече метра. Скенерът още уточнява топографията и диво неправилната форма на самородчето, така че точният обем и плътност ще станат ясни чак при приближаване на десетина километра и след пълно облитане, понеже собственото въртеливо движение на метеорита е доста лениво… Ала дори предварителните данни и засечената от гравидетекторите маса дава невероятно добра плътност, която се съгласува с данните от спектралния анализ: осемдесет на сто желязо, много никел, та дори и титан в забележими количества… охо! Кобалт! Следи от радиоактивни изотопи! Мамка му, на това се вика КЪСМЕТ! Пък и масата, масата! Гравидетекторите още не са много съвършени, но минимално обещават много стотин хиляди тона! Статистически само златото в самородчето в най-неблагоприятния случай ще достигне триста килограма, но нищо чудно да се окаже десет пъти повече. Десет пъти!

Налага се Васил да посегне към успокоително с витамини. Душата и всичко друго, ограничено от кожата му, пее и танцува от радост, ала танцът до голяма степен остава символичен, изразен с гримаси, пестеливи чупки в кръста и предпазливо размахване на горни и долни крайници, демек крака и ръце. Не рискува с по-бурни прояви на възторг в тясното пилотско гнездо, внимава да не удари пулта, от който сега не може да се откъсне. И само едно го гризе отвътре, как му викаха – молецът на съмнението? – и то е: ама защо не усетих тръпката? Ех, суеверия глупави!… Марш в утилизатора! Тръпки! Дрън-дрън! Долу! А на късмета – УРА!

Корабчето на Арапов маневрира, излиза на асимптотична към орбитата на метеорита траектория. Постепенното сближаване винаги е по-добрият избор. Двайсет часа – и ще е в обсег прихващане. Ще изстреля дълбокопроникващи котви и ще се върже към самородчето. После ще „кацне“, макар при такива размери би било справедливо да се каже „скачи“. Насетне ще ориентира соплата на двигателя в позиция за промяна на орбитата и ще се заеме с буксиране на плячката към Базата. Три-четири седмици с ниска тяга – и си е у дома.

- Бе-Ка, пресметни ми печалбата от тази мисия! – нетърпението говори с устните на Васил.

Компютърът обаче още не е изчислил орбитите, тоест още не знае реалните срокове за транспортиране на камъчето, не може да прогнозира кога ще се върнат. Дава предпазлива оценка в два варианта. Арапов бързо събира двете числа, дели ги на две и почва да се топи пред екрана – щастлив като жабче в блатен аквариум…

Кефът е прекъснат ненадейно от сигнал „ВНИМАНИЕ“. Какво става, бе…

Близък кораб. Насочва се насам. Клас, тип…

Посивелият Арапов се блещи към екраните, даже стрелка очи към илюминатора. Не, чуждият космолет не е тръгнал да се скачва с ловеца. Запътил се е да прибере самородчето. Видял е, мръсникът, попаденията от лазерната стрелба.

Неканеният КК хич не е дребен. Приписан е според опознавателния си код към Марсианските колонии. Не е петрофагер. По-лошо. „Прахосмукач“. Този тип добивни съдове настигат метеорита-мишена и фокусират върху й многокиловатовите си дезинтегратори. Започват бавно да изпаряват материала. В същото време разперват невидими фунии от електромагнитни полета и гълтат йонизирания, но сравнително студен газ, в който се превръща скитащата космическа скала. Нататък е като при класическа дестилация във вакуум. Химическите елементи се разпределят в различни холдери в трюмовете на „прахосмукача“ – чистички от примеси, хубави, удобни за по-нататъшно преработване. Отпадъчните елементи, които не са метали или ценни устойчиви съединения, се използват като реактивен флуид в йонния двигател на кораба. „Прахосмукачът“ е бързоходен тип космически апарат, пък и не му е необходим пряк контакт с плячката – ще я изплюска от разстояние, като остави Васил Арапов с празни ръце… да не кажем с пръст там, където Слънцето трудно те огрява без да направиш салто.

Ето защо нямаше тръпка! – досеща се изпотеният Васил.

Иска му се да почне да вие от мъка, лицето му гори от обида, нещо дращи гърлото и притиска отвътре очите.

И изведнъж, ни в шлюз, ни в илюминатор, си припомня как тези съдове се наричат от марсианските колонисти: Дистанционен сепаратор клас „Нергал-Минима“.

Нергал! Да ти се доповръща от тая дума! Адамовата ябълка на Васил трепери. Космонавтът-ловец започва да се ядосва. Пръстите литват към клавиатурата, защото няма глас да нарежда на бордовия компютър, ще се пречупи гласът на плач, срамна работа, нищо че никой няма да види, той нали ще се види сам, а не иска да се унижава даже пред малкото огледалце на ръкава на пилотския си костюм.

Не иска.

Ето защо я нямаше тръпката…

 

3.

В командния отсек на мобилния сепаратор облицовката на стените е издържана в избледняло-тухлено и сиво-жълто, намира се и белезникаво-синьо като тон. Снежнобели буквосрични надписи върху гъстолилав фон. Лъскаво-черни операторски панели с рубинени клавиши, екраните са в същата цветова гама, графиките по тях – яркочервени или топло-оранжеви. Всичките цветове са съобразени с адаптираните към пейзажите на станалата им вече родна планета очи на марсианските заселници. Тераформирането на червената планета пъпли със ситни крачки, но сякаш обратен насрещен процес се извършва и от самите хора, които се приспособяват доколкото им е възможно към обитавания от тях свят. Дизайнът на ложементите в комотсека, както и разположението на оборудването е непривично за земен човек, дори да е космонавт. Интериорът е функционален, отхвърлени са всички стари традиции на космическата инженерия. Новият клон на човечеството изгражда свой ред, развива собствена естетика. На околомарсианската орбита много гъсто се строят космически градове без псевдогравитация в тях, орбиталните станции вече оформят същински изкуствен сатурнов пръстен, като продължават на нарастват. За толкова съоръжения трябва много материал. Флотът астероидни ловци и прехващачи на всякакви метеоритни дреболии, принадлежащ на Марсианската Федерация (на Земята упорито я наричат „колонии“) пет пъти превъзхожда бройката космически съдове на всички държави от планетата-майка заедно с Лунните територии. А по общия тонаж на мобилните пилотируеми единици – три пъти.

Земяните изостават – отвсякъде.

Двама оператори приказват на чудноватото си „марсианско“ наречие. Говоримата граматика и част от терминологията звучат като на английски, другите думи са славянски, японски, чуват се вметки от други езици, които даже не могат да бъдат разпознати заради произношението.

- Земният ловец следва курс пет-алеф-два.

- Няма да успее, ние сме съвсем близо до критична дистанция.

- А дали… да не му отстъпим? Независим иманяр е все пак, не служител на картел…

- На кого да отстъпим? На някакъв си земянин? Абсурд! Нека си търси друго паве! Пък и вече сме пуснали главния си реактор на пълни обороти, да не искаш да го гасим сега заради тоя… сладур?

Намесва се секторният офицер:

- Първи оператор, правя ви забележка. Подбирайте си думите! Втори, не се впрягайте, правилата за свободен добив на дребни небесни тела са прости – който първи е заел камъчето, негово е… Установихте ли радиовръзка със земния ловец?

- Пратихме повикване, но вероятно не му функционира киберпреводачът, затова повторихме обръщението на стандартен международен език номер четири. Вече комуникираме с него.

- Какво отговори?

- Ругае. Настоява, че плячката е негова.

- Нима е успял да регистрира метеорита? – усмихва се офицерът.

- Не, разбира се. Кога?

- Отговорете така: „Собствеността ви ще признаем само ако акостирате върху обекта“. Той е с малка тяга, няма да стигне метеорита.

- Момент… Пита какво значи „акостиране“. Искаме ли да стъпи с крак върху планетоида? И каза още… – Операторът замлъква за миг. – Е, изразява емоции…

Приближава се капитанът, движи се ловко в условията на микрогравитация. Заради тяга с ниска мощност в отсеците на „Нергала“ няма същинска безтегловност. Сепараторът се прицелва с емитерите на магнитните си мрежи и с дулата на бластерите си към изключителния метален скитник. Офицерът набързо докладва на капитана какво става. Капитанът пренебрежително махва с ръка:

- Потвърдете. Ако успее да кацне и да се разходи по метеорита, ще признаем, че е негов по закон и може да го прави каквото си иска. Но кажете това по-спокойно, сянка от ксенофобия не искам да има… Колко време разполагаме до достигане на дезинтеграционна позиция?

- Под седем часа. Земянинът при форсиране на двигателната си уредба ще може да акостира след най-малко дванайсет.

- Предупредете го, че ако предприеме опит да кацне, ще изложи живота си на риск. Нека внимава да не навлиза в работните сектори на лъчите и полетата на нашия съд. И да не пробва с маневри да застава между нас и метеорита. Правилата на междупланетния кодекс са в наша полза. Всеки арбитражен трибунал ще го осъди за опасна навигация… Какво отвърна?

- Нищо, мой капитан. Само „аха“.

- На какъв език е това?

- От една дума не мога да определя…

- На какъв език комуникирахте досега?

- На СМ-4.

- Анализ на произношението?

- О, да… виноват, мой капитан. Славянски език. Значението на изказването: съгласие, приемане; неопределено несъгласие в смисъл „ще видим тая работа“…

- Хм. Наглеждайте го. За всеки случай нека спасителните совалки бъдат в готовност ако вземе да прави глупости, като например да прикрива „плячката си“ от бластерите ни с корпуса на кораба си…

- Не е възможно да успее да го стори, мой капитан. Когато стане готов за подобна маневра, вече ще сме пристъпили към разрушаване и сепариране на обекта.

- Точно заради това, оператор, точно заради това. Волните ловци от Земята твърде често предприемат безразсъдни действия…

 

4.

Хронометрите отчитат всяка частица от отлитащото към миналото време, отбелязват секунди, минути, часове. А пък времето си върви независимо от тях, тече като незрима, но осезаема река. Тече наоколо и самото пространство. Кръжат планети около звезди, кръжи и останалият от сътворението им строителен боклук. Въртят се и самите звезди, обикалят общия център на привличане – върти се галактиката. А в един неин периферен ъгъл поглъщачът на метеорити се подготвя да излапа поредната си неодушевена жертва. Трюмовете автоматично ще опаковат разпределената ценна суровина и ще катапултират контейнерите към марсианските техногенни пръстени, в гъмжилото на новото строителство на нов, небивал преди живот. Сепараторът пък ще продължи своя рейд. След сто четирийсет и едно денонощия с „нергала“ ще се скачи космокруизър. Ще вземе част от екипажа, ще я замести с новата смяна, а отработилият срока си екип ще се запъти към вкъщи. Домовете на повечето се намират по склоновете на най-големия каньон в Слънчевата система – Валес Маринерис, други обитават околностите на най-високата в същата планетна система планина – Олипм. Вкъщи. Където ги обичат и чакат. Любимото пристанище на всеки космоматрос…

Звуков сигнал предупреждава наблюдателя на сектор Бета, че земният буксир-ловец с рама и двигател „Сагитариус“, но напълно нестандартен жилищно-команден модул, проявява загадъчна активност.

- Изстрелял е автоматизирана котва-шамандура – докладва след бегъл анализ на данните операторът на секторния си офицер. – Навярно така се опитва да обоснове претенциите си за собственост над планетоида. Уж че е „кацнал“ на повърхността.

- Глупак – въздиша с известно съчувствие офицерът. Кодексът за звездоплаване не признава такива плитки хитрости. – Обяснете на земния колега, че се хаби напразно, пилее си времето и прахосва гориво.

- Разбирам, ще се опитам да го разубедя… Чак ми е жал за момчето, вкопчва се в тоя метеорит като давещ се в сламка…

- Сламка?… Ах да, поговорка има такава. Идиоматичен израз. Да, наистина е за окайване. Само че това са правилата на конкуренцията. Намекнете, че ще му платим за шамандурата, само нека не създава повече проблеми… Е, какво?

- Мълчи.

- Мълчи?

- Мълчи.

- Ами… прашен му път тогава. Дръжте го под око, обаче.

 

* * *

„Прахосмукачът“-атомоход бучи – звукът, разбира се, се чува единствено в отсеците под налягане, където има бордова атмосфера. Бученето означава, че зарежда бластерните си дезинтегратори за стрелба. Светят индикатори на емитерите на магнитни полета, активирани са лъчевите щитове. Техниците са залепнали за приборните си панели за контрол над добивните процедури. Скачат нагоре броячите за нарастващата мощност на съответните агрегати и системи. Екипажът предвкусва сполучливо сепариране, всмукване и разпределение на разпрашения до молекули материал. В слушалките на мнозина космоматроси ехти бодра музика. И внезапно – тревожна сирена. На мостика и в отсеците хората замръзват, обръщат лица към аварийните екрани.

- Мой капитан! Предавател на планетоида! Земянинът заявява, че кракът му е стъпил на повърхността…

Стъписване по всички палуби.

Операторът сухо продължава да повтаря думите на земния ловец:

- Казва, че самородчето му принадлежи съгласно параграф 213 от Кодекса за звездоплаване…

- Невъзможно! Проверете, навярно е програмирал шамандурата да ретранслира!

- Проверявам… не, мой капитан… Земянинът наистина е кацнал върху метеорита!

 

* * *

А Васил Арапов тъкмо си казва браво, че не е прекалил с икономиите и все пак е взел скафандъра, който искаше да остави в базата на домуване с идеята, че ще се оправи с автономен манипулатор за външен достъп до обшивката…

Васил е вир вода от напрежение и от радост. Хапе устни, очаквайки как ще реагира вече съвсем отчетливо видимият кораб-сепаратор. И си обещава, зарича се, че никога повече няма да яха снарядоподобната шамандура, за да прекосява звездната пустота… Сам над бездната. Страшно. Също така е и страховито красиво, едва не му се пръсна сърцето. Нервите звънтяха като опънати струни на китара. Не, не, никога повече подобни юначества. Ужас – сто километра полет по скафандър. Космосът става съвсем различен когато не усещаш около себе си черупката на КК. Може да е малко корабчето, няма и петдесет метра барабар с антените, пък и бронята му не е като на крайцер, ала вътре си е ДОБРЕ. И хич не е като да висиш посред великата и безкрайна вселенска пропаст, без да чувстваш стремителното си движение заедно с шамандурата, а от жестокия вакуум те делят някакви си трийсет милиметра многослойна тъкан и половин сантиметър прозрачно забрало на шлема… Бррр!

Вече различава подробности на конструкцията на марсианския съд. Странно изглежда. Елегантна грозотия, с една дума. Васил вдига ръка и маха, а в слънчевия сплит усеща хлад. Уж гекорингите на скафандровите ботуши държат здраво, залепнали са за реголита на планетоида, пък го е шубе да пусне антенния кабел на дълбоко заровилата котвите си шамандура…

 

* * *

На мостика – безмълвие. Мълчат всички. Капитанът се окопитва.

- Телескоп!

Всички се ококорват, когато върху телескопния екран се появява сребриста фигурка на човек, който стърчи върху парчето междупланетна руда и приятелски маха с ръка в дебела ръкавица. Лицето на капитана сменя изражението си. От гняв то прелива към крива усмивка, която става все по-ведра. Прошепва възхитено:

- Ах ти, дявол такъв, прашна буря да те завърти!…

Веднага се стяга и с глас, който подобава на един марсиански капитан, нарежда спокойно и делово:

- Прекратете сепарирането! Смяна на курса. Екипаж – режим на търсене на нов обект!

Секторните офицери повтарят думите на началника си. Техници и оператори разменят служебни реплики, заемат се с изпълнението. Бученето на реактора и конгрегатите стихва. Капитанът обръща глава към помощника си:

- Запиши регистрационния номер на земянина. Ще пратим рапорт в Комисариата по звездоплаване на Федерацията. Много е вероятно там да решат, че подобни находчиви космонавти заслужават добро място в Марсианския орбитален флот. – И добавя на по-висок глас: – Насочете се към сектор Ловджийски кучета! Да си намерим материал за дезинтеграция, дами и господа!

 

* * *

Арапов разбира по канала за връзка със своя БК, че марсианците бият отбой, а сетне и с о

 Дейвид Едингс

Кралят на мургите

 

Посвещавам на Ден — той знае защо —

и на нашата скъпа Джейни

просто защото е самата себе си.

 

Бих желал да изтъкна колко съм задължен на съпругата си Лей Едингс за нейната подкрепа, съдействие и искрената и помощ при създаването на тази книга. Без нейната помощ тази история нямаше да бъде написана.

Бих желал да се възползвам от възможността да благодаря на своя редактор Лестър дел Рей за неговото търпение и снизходителност, както и за оказаното съдействие от негова страна — толкова щедро, че не бих могъл да изразя с думи благодарността си към него.

 

ПРОЛОГ

Разказ за това как синът на Белгарион бе откраднат и за това как той разбра, че похитителят е Зандрамас, същият, за когото бе предупредило могъщото Кълбо на Алдур.

Както разказва легендата, в началото боговете създали света и го напълнили с всякакви животни, птици и растения. Те сътворили също хората и всеки бог избрал от човешките раси оная, която ще ръководи и управлява. Само бог Алдур не взел нито една, а предпочел да живее сам в кулата си и да изучава сътвореното.

Веднъж едно гладно дете дошло при кулата. Алдур го прибрал и го научил как да използва Волята и Думата и чрез тях да контролира огромната мощ на вълшебствата. Понеже уменията на момчето били многообещаващи, Алдур го кръстил Белгарат и го направил свой ученик. След време дошли и други, Алдур ги обучил и също ги направил свои последователи. Между тях било и уродливото дете, което Алдур нарекъл Белдин.

Дошъл денят, когато Алдур взел един камък, издялал го грижливо и го нарекъл Кълбото, защото камъкът бил паднал от далечните звезди и съдържал огромна сила. Той бил центърът на едната от двете Съдби, които се борели помежду си да контролират всичко още от сътворението на света.

Но бог Торак силно желаел да притежава камъка и го откраднал, защото Тъмната съдба го била определила за свой водач. Тогава хората от Алория, известни като алорни, се срещнали с Белгарат, който повел Черек Мечото рамо и тримата му сина на изток. Там Торак бил построил Ктхол Мишрак, Града на Вечната нощ. Четиримата откраднали Кълбото.

Според съвета на боговете Белгарат разделил Алория на следните кралства: Черек, Драсния, Алгария и Рива. Всяко кралство носело името на човека, който съпровождал вълшебника. На Рива Желязната хватка, властващ над Острова на ветровете, Белгарат поверил защитата на Кълбото. Рива го поставил върху дръжката на огромен меч и го окачил на стената в Залата на риванските крале, точно зад трона си.

Белгарат се запътил към своя дом, но там го очаквала трагедия. Обичната му съпруга Поледра била напуснала света на живите при раждането на две прекрасни близначки. След време вълшебникът изпратил светлокосата си дъщеря Белдаран при Рива Желязната хватка, за да стане негова съпруга и да постави началото на рода на риванските крале. Другата дъщеря, Поулгара, задържал при себе си. В черните й коси се появил един бял кичур, белег за това, че тя притежавала магически способности.

Всичко в Западните земи вървяло добре хиляди години, защото те били предпазвани от силата на Кълбото. Един ден обаче кралят на Рива Горек и синовете и внуците му били убити чрез подло предателство. Ала едно дете се спасило и оттогава било защитавана тайно от Белгарат и Поулгара. Властта на острова поел Пазителят на кралство Рива Бранд; изпълнен с тъга, той продължил да изпълнява задълженията на убития си господар и да пази Кълбото на Алдур. След него всички Пазители на острова приемали името Бранд.

Но настъпил мигът, когато Зедар Отстъпника намерил невинно дете, способно да докосва Кълбото, без да бъде изпепелено от мощта му. По този начин Зедар откраднал Кълбото и избягал с него до мястото, където лежал скрит страшният му господар Торак.

Когато Белгарат научил за това, отишъл до една тиха ферма в Сендария. Там Поулгара отглеждала момче на име Гарион, което било последният потомък на риванските крале. Белгарат и Поулгара взели момчето със себе си и тръгнали по следите на Кълбото. След много опасни приключения открили детето и го нарекли Еранд. То носело Кълбото, докато се връщали, за да го поставят върху дръжката на меча.

Тогава Гарион, вече наречен Белгарион заради магическите си способности, научил за Пророчеството. То вещаело, че наближава времето той, Гарион — Детето на Светлината, да се изправи в смъртен двубой срещу злия бог Торак и да го убие или да бъде убит. Той поел на поход, изпълнен със страшни премеждия, към Града на Вечната нощ да срещне съдбата си. Но с помощта на великия меч, върху който блестяло Кълбото на Алдур, Белгарион надделял и убил Бога на злото.

Така Белгарион, наследникът на Рива Желязната хватка, бил коронясан като крал на Рива и върховен господар на Запада. Той взел за своя жена принцеса Се"Недра от кралство Толнедра, а Поулгара се омъжила за добрия ковач Дурник. Той бил възкресен от боговете и изведен от царството на мъртвите, освен това бил надарен от тях с магически способности, като нейните. Заедно с Белгарат, Поулгара и Дурник се отправили към Долината на Алдур в Алгария. Възнамерявали да отгледат там странното добросърдечно дете Еранд.

Годините минавали и Белгарион се учел да бъде добър съпруг на младата си невяста. Той придобивал нови магически способности и укрепвал властта си. В земите на Запада царувал мир, но Югът бил раздиран от размирици. Там Кал Закат, императорът на Малореа, водел война с краля на мургите. Белгарат, връщайки се от странстване в Малореа, донесъл мрачни слухове за съществуването на някакъв странен камък на име Сардион. Но вълшебникът не знаел нищо повече за него, освен че е въплъщение на злото.

Но една нощ малкият Еранд и Белгарион били събудени от гласа на Пророчеството. Те го чували в съзнанието си и гласът ги насочил към тронната зала. Синьото Кълбо, намиращо се върху дръжката на меча, изведнъж почервеняло, заблестяло гневно и изрекло: «Пазете се от Зандрамас». Но никой не знаел кой или какво е Зандрамас.

След дълги години на очакване Се"Недра забременяла. Но фанатичните последователи на култа към Мечката се разбунтували отново, заявявайки, че нито една жена от Толнедра не е достойна да бъде кралица. Те искали нейното място да бъде заето от някоя, в чиито вени тече истинската кръв на алорните.

Кралицата била много радостна от добрата новина за очаквания наследник. Веднъж, докато се къпела във ваната си, тя била нападната и почти удавена от една непозната жена — наемна убийца. Нападателката избягала и скочила от крепостната стена. Убийцата умряла, но принц Келдар, авантюристът от Драсния, известен още като Силк, се усъмнил заради дрехите й, че е последователка на култа към Мечката. Белгарион се разгневил, но все още не желаел да започва война.

След известно време кралица Се"Недра родила здраво момченце, което щяло да наследи трона на Рива. Радостта била огромна навсякъде в земите на алорните и в съседните кралства. Много знатни благородници се събрали в двореца на Рива, за да се веселят и да отпразнуват щастливото събитие.

Когато всички си тръгнали, Белгарион продължил да изучава древното Пророчество, което хората наричали Мринския сборник. Едно петно го безпокояло дълго време, но той открил, че може да разчете написаното под светлината, хвърляна от Кълбото. Така Белгарион научил, че Тъмното пророчество не е унищожено със смъртта на Торак и че той, Детето на Светлината, има още задължения. Сега Детето на Мрака се наричало Зандрамас, с когото трябвало да се срещне след време — на място, което не съществува в света.

Душата му се изпълнила с мрачни мисли и Белгарион поел към Долината на Алдур, за да се посъветва със своя прадядо Белгарат. Но докато разговарял със стареца, един пратеник му донесъл лоши новини. Наемници проникнали в Цитаделата и убили верния Пазител на Рива Бранд.

Заедно с Белгарат и леля си Поулгара Белгарион бързо се върнал в Рива. Един от нападателите бил все още жив. Принц Келдар също пристигнал и открил, че изпадналият в безсъзнание наемник е член на култа към Мечката. Нови доказателства показвали, че култът събира армия край град Реон и строи военни кораби в Ярвиксхолм, намиращ се край брега на кралство Черек.

Крал Белгарион обявил война на култа към Мечката и нападнал първо корабите при Ярвиксхолм. Атаката била бърза и безжалостна. Ярвиксхолм бил разрушен до основи и флотата била изгорена.

Но победата била помрачена от лоша новина. Пристигнало съобщение от Рива — синът на Белгарион бил отвлечен.

Белгарион, Белгарат и Поулгара се превърнали в птици, използвайки магия, и отлетели за Рива. Всяка къща в Рива вече била претърсена. Но с помощта на Кълбото Белгарион успял да открие следите на похитителите до западното крайбрежие на острова. Там се натъкнали на група членове на култа към Мечката, които ги нападнали. Един от нападателите оцелял и бил принуден от Поулгара да говори. Той заявил, че детето било откраднато по заповед на Улфгар, водача на култа към Мечката. Неговият лагер бил разположен в Реон, в източна Драсния. Но преди Поулгара да изкопчи още информация от него, той скочил от скалите и умрял.

Войната продължила в Реон. Белгарион открил, че войската му е недостатъчна. Докато настъпвали към града, войниците попаднали в засада. Щели да загубят, но им се притекъл на помощ принц Келдар с армията си от наемници надраки и това решило изхода на битката. Заедно с нови подкрепления от надраки войниците на Рива обсадили Реон.

Белгарион и Дурник обединили силите на волята си, за да отслабят крепостните стени на града. Стенобитните машини на барон Мандорален ги разрушили. Риванците и надраките нахлули в града, предвождани от Белгарион. Битката била много жестока, но сектантите били отблъснати и по-голямата част от тях били избити, а Белгарион и Дурник заловили водача на култа Улфгар.

Белгарион знаел, че синът му не е в града, но се надявал да научи къде се намира, след като разпита подробно Улфгар. Водачът на култа упорито отказвал да отговори. Тогава Еранд проникнал в мислите на Улфгар и научил всичко.

Станало ясно, че убийците, опитали се да удавят принцеса Се"Недра, са били наети от Улфгар. Но той нямал нищо общо с отвличането на детето. Разбира се, главната му цел била смъртта на сина на Белгарион и той искал да извърши ужасното деяние още преди детето да бъде родено, Но очевидно не знаел нищо за похищението.

Тогава към силите на Белгарион се присъединил вълшебникът Белдин. Той бързо разпознал Улфгар като Харакан, един от подчинените на Урвон, последния жив ученик на злия бог Торак. Харакан внезапно изчезнал и Белдин светкавично се впуснал да го преследва.

Пристигнали вестоносци от Рива. Търсенето продължило след заминаването на Белгарион. Един овчар, живеещ в хълмовете, видял някакъв кораб да носи нещо, което приличало на бебе. Непознатият се качил на кораб, наподобяващ по форма плавателните съдове в кралство Нийса, и отплавал на юг.

Тогава се появила Кайрадис, пророчица от град Кел. Тя казала, че детето е взето от Зандрамас и че сектантите били оставени нарочно в Рива, за да бъдат открити от войниците. Единственият заловен жив член на култа вярвал, че сведенията, които Поулгара изтръгнала от него на Острова на ветровете, са верни.

Пророчицата от Кел твърдяла, че Детето на Мрака е откраднало бебето с някаква тайна цел, свързана с камъка Сардион. Сега приятелите на Белгарион трябвало да преследват Зандрамас. Тя нямала право да каже нищо повече, освен да назове хората, които трябвало да тръгнат с Белгарион. След като оставила огромния си ням водач Тот при краля на Рива, пророчицата изчезнала.

Сърцето на Белгарион се изпълнило с лоши предчувствия, защото той разбирал, че похитителят на сина му има месеци преднина и следата почти се е изгубила. Изпаднал в мрачно настроение, той събрал спътниците си, за да преследват Зандрамас дори до края на света или отвъд, ако се наложи.

 

ПЪРВА ЧАСТ

КРАЛИЦАТА НА ЗМИИТЕ

 

 

1.

Гарион чуваше бавните монотонни капки в тъмнината. Въздухът беше студен и миришеше на влажна скала и плесен — воня от някакви бели организми, които отбягваха светлината. Опитваше се да долови всички безбройни звуци, които пещерите на Улго нашепваха в плътната тъмнина — процеждането на водата, шумоленето на камъчетата, бавно свличащи се надолу, печалните въздишки на въздуха, промъкващ се през цепнатините на скалата, за да стигне повърхността.

Белгарат спря и вдигна пушещата факла, която изпълни прохода с трептяща оранжева светлина и неясни сенки.

— Изчакайте тук — каза той и продължи по тъмната галерия с протритите си ботуши — бяха от различни чифтове, — като влачеше краката си по неравния под.

— Мразя това — промърмори Силк. — Наистина го мразя.

Зачакаха.

Алената светлина от факлата на Белгарат се появи отново.

— Всичко е наред — съобщи той. — Това е пътят.

Гарион обгърна с ръка нежните рамене на Се"Недра. Тя не беше казала нито дума по време на ездата на юг от Реон, защото за нея, както и за всички други, беше ясно, че целият им поход срещу култа на Мечката в източна Драсния се е провалил. Той беше дал на Зандрамас почти непреодолима преднина с похитения Геран, техния мъничък син. Чувството на безпомощност, което караше Гарион да удря заобикалящите го скали с юмруци и да вие в безсилна ярост, беше потопило Се"Недра в дълбока депресия и сега тя се препъваше из мрачните пещери на Улго, скована от нещастието си. И нито знаеше, нито пък се интересуваше накъде я водят. Гарион извърна глава, за да погледне Поулгара. Погледът, с който тя му отвърна, беше сериозен и поне на пръв поглед невъзмутим. Вълшебницата разгърна синята си пелерина и направи няколко едва забележими жеста, използвайки тайния език на Драсния.

«Трябва винаги да проверяваш дали не й е студено — каза Поулгара. — Точно сега тя е много чувствителна към студа.»

Десетки отчаяни въпроси нахлуха в съзнанието на Гарион. Но той не можеше да ги произнесе гласно, защото Се"Недра бе до него — беше обгърнал с ръка раменете й.

«Важното е, Гарион, ти да останеш спокоен — говореха му пръстите на Поулгара. — Не й позволявай да узнае колко много се тревожиш. Аз я наблюдавам и знам какво да правя, когато му дойде времето.»

Белгарат спря и се вгледа несигурно в тъмния проход вляво от тях.

— Пак се загубихме, нали? — обвини го Силк. Дребният драснианец бе съблякъл украсения си със сиви перли жакет, бе махнал бижутата и златните верижки и сега носеше стара кафява туника, оръфана от дълга употреба, проядена от молци кожена пелерина и безформена шапка. Така прикриваше себе си зад една от своите безброй фалшиви самоличности.

— Изобщо не сме се загубили — възрази Белгарат. — Просто не знам къде точно се намираме.

— Белгарат, точно това е значението на глагола «загубвам се».

— Глупости. Смятам, че трябва да тръгнем по този път — заяви вълшебникът и посочи лявото разклонение на прохода.

— «Смяташ»?

— Ей, Силк — предупреди го ковачът Дурник. — Наистина трябва да говориш по-тихо. Таванът не ми изглежда твърде стабилен, а понякога дори високият звук е в състояние да предизвика срутване.

Силк замръзна, едри капки пот избиха по челото му, очите му неспокойно заоглеждаха скалите над тях.

— Поулгара — прошепна сподавено дребничкият драснианец. — кажи му да млъкне.

— Остави го на мира, Дурник — рече спокойно вълшебницата. — Знаеш какво е мнението му за пещерите.

— Просто си мислех, че трябва да знае, Поул — обясни ковачът. — Такива неща наистина стават в пещерите.

— Поулгара! — изстена Силк агонизиращо. — Моля те!

— Ще се върна да проверя как се справят Еранд и Тот с конете — каза Дурник, изгледа изпотения драснианец и го посъветва. — Просто се опитай да не крещиш.

Завиха зад ъгъла на криволичещата галерия и пред тях се откри просторна пещера, в чийто таван проблясваше широка кварцова жила. Някъде, може би на мили разстояние оттук, тя достигаше повърхността и пречупваше слънчевата светлина, разбивайки я на съставящите я цветове. Светлината достигаше до пещерата под формата на танцуващи дъги, които светваха ослепително, а сетне избледняваха, виейки се около блестящите води на плитко езерце в средата на пещерата. В далечния му край бълбукаше малък водопад и изпълваше подземната зала с музиката си.

— Се"Недра, погледни! — настоя Гарион.

— Какво? — повдигна глава тя. — О, да — изрече с безразличие малката кралица. — Много е красиво.

След това отново потъна в мислите си.

Гарион хвърли безпомощен поглед към леля Поул.

— Татко — подхвана тя, — мисля, че е време за обяд, а това място ми изглежда хубаво. Нека отдъхнем малко и да похапнем.

— Поул, никога няма да стигнем, ако правим почивки през една-две мили.

— Защо винаги спориш с мен? Да не би причината да е някакъв твой неизвестен за мен принцип?

Вълшебникът я погледна сърдито, обърна се и започна да си мърмори нещо под носа.

Еранд и Тот отидоха да напоят конете до брега на езерото. Водата бе кристално чиста. Двамата бяха съвършено различни — Еранд беше слаб и дребен юноша с къдрава руса коса и носеше обикновена кафява селска риза. А Тот се извисяваше над него като гигантско дърво над крехка фиданка. Въпреки че зимата наближаваше, великанът, който почти винаги мълчеше, носеше само сандали, препаска през кръста и вълнено одеяло, преметнато през едното му рамо. Голите му ръце и крака бяха като дънери, а изпъкналите му мускули потрепваха при всяко негово движение. Кестенявата му коса беше отметната назад и бе привързана на тила с къса кожена лента. Сляпата Кайрадис им беше казала, че мълчаливият гигант щял да им помага в преследването на Зандрамас и в търсенето на отвлечения син на Гарион. Но засега Тот се задоволяваше само да ги следва спокойно, без да дава каквито и да било признаци, че се интересува къде отиват.

— Ще ми помогнеш ли, Се"Недра? — попита любезно Поулгара, докато развързваше една от раниците.

Се"Недра безмълвно спря до нея.

— Ще ни трябва хляб — каза Поулгара, сякаш необезпокоена от видимата разсеяност на кралицата, извади няколко дълги тъмнокафяви селски хляба и ги сложи като дърва за горене в малките ръце на кралицата. — И сирене, разбира се — добави тя и измъкна покрита с восък пита сендарско сирене. След това сви устни. — А може би и мъничко от шунката — какво ще кажеш?

— Добре — отговори Се"Недра с безизразен тон.

— Гарион — продължи Поулгара, — би ли постлал тази покривка на плоската скала ей там? — Тя отново погледна Се"Недра. — Никак не ми харесва да ям на непокрита маса, ти какво ще кажеш?

— И на мен — беше отговорът на Се"Недра.

Двете занесоха хляба, сиренето и шунката до импровизираната маса и Поулгара щракна с пръсти и разтърси глава.

— Забравих ножа. Моля те, ще го донесеш ли, Се"Недра? — Кралицата кимна и се върна при товарния кон.

— Какво става с нея, лельо Поул? — попита Гарион напрегнато.

— Обхванала я е меланхолия, скъпи.

— Опасно ли е?

— Да, ако не се оправи бързо.

— Можеш ли да направиш нещо? Имам предвид дали е възможно да й дадеш някакво лекарство или нещо друго, за да оздравее?

— По-добре да не го правя, ако не е необходимо, Гарион. Понякога лекарствата само прикриват симптомите и изникват други проблеми. Повечето пъти е по-добре нещата да се оставят да минат от само себе си.

— Лельо Поул, не мога да продължавам да я гледам в това състояние.

— Ще трябва да потърпиш малко, Гарион. Просто се дръж, сякаш нейното поведение не ти прави впечатление. Тя все още не е готова да го преодолее. — Поулгара се обърна с топла усмивка. — А, донесе ли го? — попита тя и взе ножа от Се"Недра. — Благодаря ти много, скъпа.

Всички насядаха да се нахранят и докато гледаше втренчено малкото езерце, Дурник каза:

— Дали може да има някаква риба там?

— Не — отвърна Поулгара.

— Възможно е, Поул. Ако езерото се пълни от потоци, идващи от повърхността, някоя риба може да е била завлече на от течението и…

— Не, Дурник.

Той въздъхна.

Следобед продължиха по безкрайните виещи се галерии, следвайки трептящата факла на Белгарат. Часовете се нижеха непоносимо бавно.

— Колко още трябва да вървим, дядо? — попита Гарион.

— Трудно е да се каже. Разстоянията в пещерите не могат да се определят съвсем точно.

— Но защо въобще ни трябваше да идваме тук? Имам предвид, пише ли в Мринския сборник, или може би в Даринския, че нещо ще стане тук в Улго?

— Не, доколкото си спомням.

— Но предполагаш, че може да не сме разбрали съвсем правилно, нали?

— Нашият приятел се изрази много ясно, Гарион. Той каза, че походът ни на юг трябва да свърши при Пролгу, защото нещо, което трябва да се случи, ще се случи именно там.

— Не може ли това да стане без нас? — настояваше Гарион. — Ние се лутаме в тези пещери, а през това време Зандрамас се отдалечава все повече и повече от нас с моя син.

— Какво е това? — попита внезапно Еранд, който крачеше някъде зад тях. — Стори ми се, че чух нещо.

Всички спряха и се заслушаха. Чуваше се само пропукването на факлата на Белгарат. Бавното капане на водата, отекващо нежно някъде в тъмнината, и тежките въздишки на въздуха, преминаващ през пукнатините в скалата, прибавяха печалния си акомпанимент към обстановката. Изведнъж Гарион чу слаб звук от някаква песен. Човешки гласове, обединени в странен хор, се издигаха в особен нехармоничен, но дълбоко благоговеен химн на УЛ, повтарян от тези мрачни пещери в продължение на повече от пет хилядолетия.

— А, улгите — изрече Белгарат със задоволство. — Почти стигнахме до Пролгу. Сега може би ще открием кое е онова нещо, което трябва да се случи тук.

Извървяха още около миля по прохода, който ставаше все по-стръмен и по-стръмен и ги водеше все по-надълбоко към сърцето на света.

— Як! — чу се отнякъде глас, подобен на джавкане. — Теча велк!

— Белгарат. Ляун хак — отговори спокойно старият вълшебник.

— Белгарат? — Гласът звучеше изплашено. — Зайек калиг, Белгарат?

— Марекег горим, ляун зайек.

— Веед мо. Мар ишум Улго.

Когато пазачът приближи със своята купа от дърво, излъчваща фосфоресцираща светлина, Белгарат загаси факлата си.

— Яд хо, Белгарат. Гроя УЛ.

— Яд хо — отговори на ритуалния поздрав старият вълшебник. — Гроя УЛ.

Ниският широкоплещест улгос се поклони, а после се обърна и ги поведе по мрачния проход. Зеленикавата нетрепваща светлина от дървената купа, която носеше, придаваше на лицата на всички призрачна бледност. След около още една миля галерията изведнъж излезе в обширна пещера и бледата странна светлина — същата като от дървената купа — буквално ги заля. Тя се излъчваше от стотици отвори високо над тях. Те внимателно се придвижиха по тясна издатина, докато стигнаха до каменно стълбище, издялано в скалата. Водачът им поговори малко с Белгарат.

— Тук ще трябва да се разделим с конете — рече старият мъж.

— Аз мога да остана с тях — предложи Дурник.

— Не. Улгосът ще се погрижи за тях. А сега да се качим горе.

И той тръгна по стръмните стълби.

Катереха се мълчаливо, стъпките им отекваха глухо.

— Моля, не се навеждайте толкова над ръба, както прави Еранд — напомни им Поулгара, когато бяха на половината от пътя си.

— Просто исках да видя колко е дълбоко — отговори той. — Знаеш ли дали долу има вода?

— Това е една от причините, поради които ви предупредих да стоите далеч от ръба.

Той й се усмихна и продължи нагоре.

Заобиколиха дълбоката пропаст и влязоха в една от галериите, където улгите живееха и работеха в малки помещения, издялани в скалата. Отвъд тази галерия се намираше полуосветената пещера на горима с нейното езеро, остров и къща, която имаше особена пирамидална форма. Горимът на пещерната страна Улго, облечен, както винаги, в бяла роба, стоеше на мраморния мост, пресичащ езерото, и се взираше към тях.

— Белгарат — извика той с треперещ глас, — ти ли си?

— Аз съм, върховни жрецо — отговори старият вълшебник. — Как разбра, че идвам?

— Добре дошъл, стари приятелю.

Белгарат тръгна по моста, но Се"Недра го изпревари. Златистите й къдрици се развяха. Тя тичаше към горима с протегнати за прегръдка ръце.

— Се"Недра — прошепна той, когато кралицата обви ръце около врата му.

— О, свети гориме — зарида тя. — Откраднаха бебето ми.

— Какво?! — извика той.

Гарион неволно тръгна към Се"Недра, но Поулгара го хвана за ръката и го спря.

— Все още не — промърмори тя.

— Но…

— Може би точно от това се нуждае, Гарион.

— Но, лельо Поул, тя плаче.

— Да, тя точно това чакаше. Трябва да я оставим да излее мъката си и чак след това ще започне да се оправя.

Горимът бе прегърнал плачещата крехка кралица и й говореше с нежен, утешаващ тон. След като тя се поуспокои, той повдигна старческото си набраздено от бръчки лице и попита:

— Кога се случи това?

— Миналото лято — отговори му Белгарат. — Много дълга история.

— Елате вътре — покани ги горимът. — Слугите ми ще приготвят храна и напитки и ще можем да си поговорим, докато се храните.

Влязоха в обширната централна зала. Там имаше каменни пейки и маса, кристални лампи, висящи на вериги от тавана, осветяваха помещението и наклонените стени. Горимът каза нещо на един от мълчаливите си слуги и после се обърна към гостите си, все още обгърнал с ръка раменете на Се"Недра.

— Седнете, приятели — рече им той.

Когато се настаниха около каменната маса, слугата донесе поднос с кристални чаши и две шишета от силната напитка на улгите.

— Сега — подхвана светият старец. — Какво се е случило?

Белгарат изпи една чашка, а след това накратко описа какво бе станало през тези няколко месеца: разказа на горима за убийството на Бранд, за опита да се всее неразбирателство сред редиците на алорните и за похода срещу Ярвиксхолм.

— И после — продължи той, докато слугите донасяха подноси с пресни плодове, зеленчуци и печено месо — точно бяхме завзели Ярвиксхолм и някой се промъкнал в детската стая в крепостта на Рива и отвлякъл принц Геран от люлката му. Когато се върнахме на острова, открихме, че Кълбото може да проследи дирите на детето, колкото и далеч да водят те, стига само да вървят по суша. Мечът ни заведе до западната страна на острова. Там се натъкнахме на поклонници на култа към Мечката от Черек и те ни казаха, че водачът на култа Улфгар е организирал отвличането.

— Но това не беше истина, нали? — досети се горимът.

— Наполовина — отговори Силк.

— Разбира се, проблемът беше там, че самите те не знаеха, че ни лъжат — продължи Белгарат. — Били много внимателно подготвени и историята, която чухме от тях, звучеше доста правдоподобно особено като се има предвид, че водехме война с култа. Както и да е, организирахме поход срещу последната му крепост в град Реон в североизточна Драсния. След като превзехме града и пленихме Улфгар, истината излезе наяве. Оказа се, че той е малореански гролим, наречен Харакан, и няма нищо общо с отвличането на Геран. Истинският виновник е онзи мистериозен Зандрамас, за когото ти говорих преди няколко години. Не съм сигурен точно каква е ролята на Сардион, но поради някаква причина Зандрамас желае да заведе детето на мястото, споменато в Мринския сборник — мястото, което не съществува. Урвон отчаяно иска да предотврати това, така че е изпратил своя оръженосец тук, на запад, за да убие бебето и да попречи то да бъде отведено там.

— Имате ли някаква представа откъде трябва да започнете търсенето? — попита горимът.

Белгарат сви рамене.

— Само няколко следи. Това е всичко. Убедени сме, че Зандрамас е напуснал Острова на ветровете на борда на нийсански кораб — ето откъде ще започнем. В сборника е казано, че аз трябва да открия пътя до Сардион, и съм сигурен, че когато го намерим, Зандрамас и бебето няма да са много далеч. Може би ще се сдобия с нещо от онези предсказания, което би могло да ни помогне. Дано успея да открия някое добро копие.

— Стана ясно и че пророците от Кел са се включили директно — добави Поулгара.

— Пророците? — Гласът на горима звучеше изплашено. — Никога не са го правили.

— Знам — отговори тя. — Една от тях — момиче, наречено Кайрадис — се появи в Реон и ни даде малко допълнителна информация и точни инструкции.

— Това е много непривично за тях.

— Смятам, че нещата отиват към завършека си — отбеляза Белгарат. — Ние всички съсредоточихме цялото си внимание върху срещата между Гарион и Торак и въобще изгубихме представа, че истинските срещи са онези между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Кайрадис каза, че това ще бъде последният двубой и че този път всичко ще бъде решено окончателно. Подозирам, че това е причината пророците накрая да излязат на открито.

Горимът се намръщи.

— Дори не бях помислял, че е възможно пророците да се занимават с грижите на други хора — рече той сериозно.

— Кои са тези пророци, свети гориме? — попита унило Се"Недра.

— Те са наши братовчеди, дете — отговори просто той.

Тя го погледна объркано.

— След като боговете създали човешката раса, дошло времето и за разпределението й — обясни той. — Имало седем раси и седмина богове. Но Алдур предпочел да върви сам по пътя си, а това означавало, че една от расите щяла да остане неизбрана.

— Да — кимна тя. — Чувала съм тази част от историята.

— Ние всички бяхме от този народ — продължи горимът. — Ние, мориндимците, карандите в северна Малореа, мелцените от изтока и далите. Нашият народ беше най-близък с далите, но когато започнахме търсенето на бог УЛ, те вече вяха обърнали очите си към небето в опита си да четат по звездите. Ние ги карахме да дойдат с нас, ала те не пожелаха.

— Значи сте загубили всякакъв контакт с тях? — попита тя.

— Понякога някои от техните идват при нас. Търсят нещо, за което почти не говорят. Те са много мъдри, защото получават видения, даващи им знание за миналото, настоящето и бъдещето и най-важното — наставления как да го използват.

— И всички ли са жени?

— Не, има и мъже. Но всички връзват очите си, та обикновената светлина да не им пречи видят по-добре тази, която е в съзнанието им. С всяка пророчица или пророк върви човек, чиято задача е да го води и предпазва. Те винаги се движат по двойки.

— Защо гролимите толкова се страхуват от тях? — попита Силк. — Бил съм в Малореа няколко пъти и съм виждал как гролимите се разтреперват само при споменаването на Кел.

— Подозирам, че далите са предприели нещо, за да държат гролимите далеч от Кел. Там е центърът на тяхната наука, а пък и гролимите проявяват пренебрежение към всичко, произхождащо извън земята на ангараките.

— Каква е целта на тези пророци, върховни жрецо? — попита Гарион.

— Не мога да ти отговоря, Белгарион — каза горимът. — Далите са запознати с всички клонове на тайното знание — некромантия, вълшебство, бяла и черна магия — всички тези, а дори и още тайнствени знания. Никой освен далите не знае със сигурност каква е тяхната цел. Ала каквато и да е, те са изцяло погълнати от нея — и онези в Малореа, а също и събратята им на запад.

— На запад? — Силк примигна. — Не знаех, че и тук има дали.

Горимът кимна.

— Те били разделени от Източното море, когато Торак използвал Кълбото, за да унищожи света. Западните дали били поробени от мургите през третото хилядолетие. Но където и да живеят — на изток или на запад, — те през всичките векове са се трудили в името на своята цел. Каквато и да е тя, далите са убедени, че от нея зависи съдбата на повторното сътворение на света.

— Дали наистина е така? — попита Гарион.

— Белгарион, ние не знаем каква е тяхната задача, затова не можем да правим предположения за нейната важност и значение. Но със сигурност знаем, че те не следват нито едно от пророчествата, които се борят за победа във Вселената. Вярват, че задачата им е била дадена от някаква по-висша съдба.

— Тъкмо това ме тревожи — изтъкна Белгарат. — Кайрадис ни подвежда със загадъчните си, недостатъчни сведения. Доколкото зная, тя постъпва по същия начин със Зандрамас. Не обичам да бъда воден за носа — особено от някого, чиито мотиви не разбирам. Тя усложнява всичко, а аз не обичам усложненията. Харесвам обикновените, прости ситуации и обикновения изход от тях.

— Като например: Добро и Зло — обади се Дурник.

— Предпочитам да го формулирам: «Те и ние». Това ни дава възможност да се освободим от всичко излишно и ни позволява да се заемем направо със случая.

 

Гарион спа неспокойно и стана рано. Главата му бе натежала, сякаш бе пълна с пясък. Той поседя малко на една от каменните пейки в централната зала в къщата на горима, а после, обхванат от мрачно безпокойство, излезе, за да огледа тихото езеро, заобикалящо къщата. Кръглите лампи, висящи на вериги от тавана на пещерата, хвърляха бледо сияние, което приличаше повече на видение от някакъв сън, отколкото на истинска светлина. Докато стоеше замислен край водата, нещо помръдна на брега и привлече вниманието му.

Бяха няколко жени със светла кожа, големи тъмни очи и безцветна коса, характерна за улгите, облечени в обикновени рокли. Те се трупаха боязливо една до друга пред мраморния мост.

— Искате ли нещо? — подвикна им Гарион.

Те започнаха да шушукат, а сетне избутаха една от тях напред, за да говори от името на всички.

— Ние… искаме да видим принцеса Се"Недра — каза тя срамежливо и се изчерви. — Ако не е… твърде заета… — Жената приказваше на пресекулки, сякаш езикът, който използваше, й беше чужд.

— Ще отида да проверя дали се е събудила — каза Гарион.

— Благодаря — отговори тя и се върна при приятелките си, където очевидно се чувстваше по-сигурна.

Се"Недра седеше в леглото си. На лицето й нямаше и следа от пълното безразличие, което я беше обхванало през изминалите няколко седмици. Очите й изглеждаха спокойни, внимателни.

— Станал си рано — отбеляза тя.

— Не можах да спя. А ти добре ли си?

— Добре съм, Гарион. Защо питаш?

— Просто така… — сви рамене той. — Някакви млади жени от племето улго чакат навън. Искат да те видят.

Кралицата се намръщи.

— Какво ли искат?

— Изглежда, че те познават. Казаха, че искат да се видят с принцеса Се"Недра.

— Разбира се! — възкликна тя и скочи от леглото. — Почти ги бях забравила. — Кралицата бързо облече една зелена рокля и изхвръкна от стаята.

Изпълнен с любопитство, Гарион я последва, но спря в централната зала на къщата, където Поулгара, Дурник и горимът седяха на една каменна пейка.

— Какво й стана? — попита Поулгара, гледайки след припкащата кралица.

— Дошли са някакви жени — отговори Гарион. — Изглежда, че са й приятелки.

— Тя беше много популярна по време на посещението си тук и се сприятели с всички момичета, въпреки че те са много срамежливи. Обожаваха я — обясни горимът.

— Извинете ме, велики жрецо — намеси се Дурник. — Дали Релг е някъде тук? Мислех, че ще се видим, като пристигнем в пещерите.

— Релг и Тайба взеха децата си и се преместиха в Марагор — отговори горимът.

— В Марагор? — примигна учудено Гарион. — Ами призраците там?

— Тях ги защитава бог Мара — каза горимът. — Изглежда, че той и УЛ се разбират. Не съм сигурен, че разбирам напълно всичко това, но Мара настоява, че децата на Тайба са мараги, и се е заклел да ги предпазва, докато са в Марагор.

Гарион се намръщи.

— Но нали тяхното първородно дете щеше да стане горим някой ден?

Старият мъж кимна утвърдително.

— Да. Очите му все още са сини като сапфири. Отначало и аз се тревожех, Белгарион, но съм сигурен, че УЛ ще върне сина на Релг в пещерите на улго в подходящото за това време.

— Как е Се"Недра тази сутрин, Гарион? — попита Поулгара сериозно.

— Изглежда, че почти се е оправила. Това означава ли, че наистина е добре?

— Добър признак, ала може би все още е малко рано да сме съвсем сигурни. Защо не отидеш да я наглеждаш?

— Добре.

— Само че се опитай да не го правиш прекалено очебийно. Този момент е критичен, а не искаме да й внушим, че я шпионираме, нали?

— Ще бъда внимателен, лельо Поул.

Той излезе и започна да обикаля малкия остров, сякаш искаше само да се разходи. Често поглеждаше към групата на другия бряг. Светлокожите, облечени в бели рокли жени от племето улго се бяха струпали около Се"Недра. Нейната зелена роба и червеникавата й коса изпъкваха ярко в средата на групата, защото бяха в рязък контраст със заобикалящия ги отвсякъде бял цвят. Внезапно Гарион си представи следната картина: със своята цветна премяна Се"Недра наподобяваше кървавочервена роза, растяща в средата на леха от бели лилии.

След около половин час Поулгара излезе от къщата.

— Гарион, виждал ли си Еранд тази сутрин?

— Не, лельо Поул.

— Не е в стаята си. — Тя се намръщи. — Какво ли е наумило това момче? Я го потърси.

— Да, госпожо — отговори автоматично той и докато крачеше по моста, се усмихна на себе си. Въпреки всичко, случило се досега, той и леля Поул винаги се връщаха към същите взаимоотношения като онези, когато Гарион беше момче. Белгарион беше напълно сигурен, че в повечето от случаите тя дори не си спомня, че той е крал, и затова често го изпраща да изпълнява най-обикновени поръчки, без да се съобразява, че те могат да бъдат под достойнството му. Но пък като незабавно се подчиняваше на безапелационните й заповеди, той се избавяше от необходимостта да взема трудни решения. Това го връщаше към онези дни, когато беше обикновено фермерско момче без всички грижи и отговорности, които му се бяха струпали, откак бе поел управлението на Рива. Се"Недра и приятелките й бяха насядали по скалите до потъналия в мъгла бряг на езерото и разговаряха унило. Лицето на кралицата отново се бе помрачило.

— Всичко наред ли е? — попита Гарион изпитателно.

— Да — отговори тя. — Просто си говорим.

Той я погледна, но реши да не й задава повече въпроси.

— Виждала ли си Еранд? — попита кралят на Рива, за да смени темата.

— Не е ли в къщата?

Гарион поклати глава отрицателно.

— Не. Леля Поул ме помоли да го намеря.

Една от жените прошепна нещо на Се"Недра.

— Саба казва, че го видяла в главната галерия преди около час, когато идвали насам — каза Се"Недра.

— А къде се намира това? — попита той.

— Ето там — посочи тя.

Гарион кимна, после попита:

— Сигурна ли си, че не ти е студено?

— Добре съм — отвърна тя.

— Ще се върна след малко — рече Гарион и тръгна към галерията, която му посочиха. Беше му неудобно да следи Се"Недра по този начин и възможността чрез някоя случайна забележка да я потопи отново в дълбока депресия го караше да бъде предпазлив. Вече почти се страхуваше да говори с нея. Чисто физическото заболяване изглеждаше достатъчно тежка беда, ала умственото разстройство беше нещо много по-ужасяващо.

Той влезе в галерията. Подобно на всички пещери и проходи, в които живееха улгите, тя беше слабо осветена от зеленикавото блестене на фосфоресциращите скали. Стаичките, намиращи се и от двете страни на галерията, бяха добре подредени и той видя цели семейства, които закусваха, събрани около каменните маси. Очевидно предните стени на жилищата им просто липсваха и домовете им можеха да бъдат подробно разгледани от всеки случайно преминаващ.

Тъй като съвсем малко от улгите говореха езика му, беше невъзможно да попита дали Еранд е минавал оттук. Скоро откри, че се лута безцелно, надявайки се шансът да го срещне някъде с приятеля му. Галерията, по която вървеше, излизаше в обширната пещера, където се намираха издяланите в скалата стълби, водещи надолу към мрачните води на пропастта…

Той обмисли възможността Еранд да е отишъл да види коня си, но нещо му подсказа, че трябва да тръгне по широката издатина, виеща се около ръба на бездната. Не беше извървял и двеста метра, когато чу гласове от един тъмен проход. Не можеше да различи отделните думи заради ехото, повтарящо многократно всички звуци, но му се стори, че единият от гласовете е на Еранд. Гарион влезе в прохода.

Неизползваната галерия не беше осветена, затова той сложи ръка на грубата каменна стена и продължи пътя си пипнешком. Ала след като зави, съзря светлинка, идваща някъде отпред. Беше някакво особено бяло сияние, твърде различно от слабата зеленикава светлина на фосфоресциращи скали, използвана за осветление на този тъмен пещерен свят. Коридорът изви рязко наляво и Гарион видя, че Еранд разговаря с висока, облечена в бяла роба фигура. Зениците му се разшириха. Сиянието, което бе забелязал, се излъчваше от фигурата. Той почувства величавото присъствие на същество, което не е от този свят.

Сияещата фигура не се обърна, а заговори със спокоен и тих глас:

— Присъедини се към нас, Белгарион, и бъди добре дошъл.

Гарион безмълвно се подчини. Фигурата се обърна и той впери поглед в неподвластното на времето лице на бог УЛ.

— Тъкмо инструктирах младия Ерионд за задачата, която му предстои — изрече Бащата на боговете.

— Ерионд ли?

— Това е неговото истинско име, Белгарион. Вече е време той да забрави старото си юношеско прозвище и да приеме своето истинско име. Ти беше скрит зад обикновеното Гарион, а той — зад Еранд. Това е мъдро, защото истинското име на човек с важна задача пред себе си често пъти може да му навлече неприятности още преди да е готов да се предпази от тях.

— Името ми е хубаво, нали, Белгарион? — попита гордо Ерионд.

— Превъзходно е — съгласи се Гарион.

Кълбото върху дръжката на меча на гърба на Гарион проблесна с яркосиня светлина в отговор на сиянието на УЛ и богът кимна, за да покаже уважението си към него.

— На вас са възложени задачи — продължи УЛ — А също и на спътниците ви. Те всичките трябва да бъдат изпълнени преди срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака да се осъществи.

— Моля те, свещени УЛ — прошепна Гарион. — Можеш ли да ми кажеш как е синът ми?

— Той е добре, Белгарион. Засега не е в опасност.

— Благодаря — отговори Гарион признателно, пое си дъх и попита: — А каква е моята задача?

— Тя вече ти е била разкрита от пророчицата от Кел, Белгарион. Ти трябва да попречиш на Зандрамас да стигне да Сардион. Ако Детето на Мрака достигне до Камъка на злото с твоя син, Мракът ще има превес в тази последна среща.

Гарион се подготви за възможната лоша новина и зададе следващия си въпрос, от отговора на който се страхуваше.

— В предсказанията на Ашаба се казва, че Богът на Злото пак ще се появи. Това означава ли, че Торак ще се прероди и аз ще трябва отново да се бия с него?

— Не, Белгарион. Синът ми няма да се върне. Твоят огнен меч отне живота му. Врагът в тази среща ще бъде много по-опасен. Духът, който беше обладал Торак, сега е намерил друго тяло. Торак беше сакат и несъвършен заради гордостта си. Този, който ще заеме неговото място, ако ти се провалиш, ще бъде непобедим, и нито твоят меч, нито всичките мечове на този свят ще бъдат достатъчни да се съпротивляват срещу него.

— Значи Зандрамас е човекът, с когото трябва да се бия? — каза Гарион мрачно. — Имам достатъчно причини, за да го сторя, в това съм сигурен.

— Срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака няма да бъде между теб и Зандрамас — заяви УЛ.

— Но нали той е Детето на Мрака — възрази Гарион.

— Сега ти си Детето на Светлината. Но помни, че този товар ще тежи на плещите на всички ви, докато не дойде времето на окончателната среща. Това, което започна с раждането на твоя син, трябва да приключи в точно определено време. Задачите, стоящи пред теб и спътниците ти, са много и трябва да бъдат изпълнени преди отреденото за срещата време. Ако се провалите, всичките ни стремежи ще бъдат унищожени за вечни времена. Последната среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака трябва да се състои. Всички необходими условия трябва да са налице, защото тогава всичко, което е било разделено, ще стане пак едно цяло. Съдбата на този свят, а и на всички други светове е в твоите ръце, Белгарион. Крайният резултат няма да зависи от меча ти, а от това какво ще избереш.

Бащата на боговете погледна с любов двамата мъже и продължи:

— Не се страхувайте, синове мои. Въпреки че сте много различни, вие се борите за една и съща кауза. Помагайте си един на друг и се поддържайте и дано знанието, че аз съм на ваша страна, ви успокоява.

След това блестящата фигура потрепна и изчезна, а пещерите на Улго отекнаха, сякаш в тях изкънтя някаква невероятно голяма камбана.

 

 

2.

Гарион бе изпълнен с някаква необяснима ведрина. Спокойната решителност в гърдите му наподобяваше чувството, което беше изпитал преди да се изправи срещу Торак между разпадащите се руини в Града на Вечната нощ. Разстояние, равно на половината свят, го делеше от това място. Когато си спомни онази ужасна нощ, той се опита да открие страховитата истина. Осакатеният бог не се беше стремил само да го победи физически. Той се беше опитал да го подчини чрез силата на волята си. Непоколебимият отказ на цялата група да отстъпи, а не пламтящият меч на Гарион, беше оказал по-голямо влияние и беше надделял в края на двубоя. Бавно, както настъпването на зората, истината изплува пред Гарион. Въпреки че Злото изглеждаше непобедимо, крачейки горделиво в обгърнатия от тъмнина свят, то ни най-малко не желаеше да срещне Светлината. Злото можеше да победи само тогава, когато Светлината отстъпи. Докато Детето на Светлината оставаше непоклатимо и не се предаваше, той щеше да бъде непобедим. Сега, докато стоеше в тъмната пещера, заслушан в необичайния звук, предизвикан от заминаването на УЛ, му се стори, че вижда съвсем ясно мислите на врага си. Въпреки всичко Торак беше бил уплашен — а сега същият страх гризеше сърцето на Зандрамас.

И изведнъж Гарион разбра още една истина, истина безкрайно проста и едновременно с това толкова всеобхватна, че дълбочината й го разтърси до дъното на душата му. Не съществуваше такова нещо като тъмнина! Това, което изглеждаше толкова огромно и разрушително, не беше нищо повече от отсъствие на светлина. Докато Детето на Светлината помнеше това, Детето на Мрака не можеше да победи. Торак бе знаел това, Зандрамас го знаеше, и накрая Гарион сам го беше разбрал. Той радостно се засмя.

— Всичко става по-лесно, когато го разбереш, нали? — попита тихо младежът, когото винаги бяха наричали Еранд.

— Ти знаеш какво мисля, нали?

— Да. Тревожи ли те това?

— Не. Мисля, че не.

Сега, след заминаването на УЛ, галерията, в която стояха, изведнъж му се стори много тъмна. Гарион знаеше обратния път, но идеята, хрумнала му преди известно време, трябваше да бъде потвърдена. Той обърна глава и заговори на Кълбото върху дръжката на огромния меч.

— Можеш ли да ни дадеш малко светлина?

В отговор Кълбото заискри със син пламък, изпълвайки в същото време мислите на Гарион с кристално чистата си песен. Гарион погледна Ерионд.

— Да се връщаме. Леля Поул се тревожи къде си.

Тръгнаха обратно по пустата галерия и Гарион постави с любов ръка върху раменете на младия си приятел. Поради някаква причина точно сега му бе много близък.

Излязоха на ръба на мрачната пропаст.

 Владимир Цанков

 

П Ъ Р В И Я Т З А С Е Л Н И К

 

Скъпи Тео,

Знам, че ти, както и всички останали, се тревожиш за моето състояние. Няма смисъл да се опитвам да те убеждавам, че съм добре - твоя типична черта е да се съмняваш във всяка моя дума. Спомняш ли си далечния ден, когато онзи луд клоун пристигна в градчето ни, заедно с цирка? Колкото и убедително да ти разказвах, ти отказваше да повярваш, че той кръстосва улиците с пушка в ръка. Така и не повярва докато най-накрая той се спря и пред нашата врата. Сигурен съм, че си спомняш.

Затова и писмото, което пиша сега, е по-скоро опит да бъда наясно със себе си…Но все пак те уверявам - всичко, за което ще разкажа тук, е самата истина.

Зная, че ти никога не си бил особено близък с чичо Стив. Затова и предполагам никога не си го разбирал достатъчно добре. Неговите вълшебни приказки, които той ни разказваше на верандата на къщата му, ти се струваха по-прозрачни и от въздуха, а пък аз дълго не можех да заспя след тях. Сигурен съм, че си ги и забравил. Но едва ли си забравил къщата. Не, сигурен съм, че не си. Тя просто е едно от нещата, които не се забравят.Винаги, когато съм я поглеждал, съм изпитвал чувство много близко до страхопочитанието - сякаш пред мен стои дворец от древната Троя, например.

Така се почувствах и преди около месец - последният път когато посетих чичо Стив в планинската му вила.

Идеята да отида да го видя там, горе, ми хрумна докато една сутрин четях вестника си - на първа страница един германец казваше, че след Световната война, всички са се отнесли изключително несправедливо към Германия, и ако скоро не бъде направено нещо по въпроса от икономическа гледна точка, най-вероятно ще избухне нова война. Казваше нещо и за "мрачни хоризонти", но по нататък не го дочетох, защото при думата "хоризонти" в съзнанието ми се появи завладяваща картина - чичо Стив е на верандата, седи в някакъв люлеещ се стол, пуши лула и зяпа някъде нагоре, към небето. И цялата тази гледка беше толкова красива, толкова завладяваща…Сякаш чувах шума на вятъра, прокрадващ се между дърветата в гората наоколо, колко живо виждах колелцата, излизащи от чичовата лула, които бавно плуваха във възудха! Всичко беше толкова истинско, и ми се стори, че ако викна, чичо едва ли не ще се обърне към мен…Ето колко странно се роди цялата идея. Не знам какво би ти хрумнало на теб като чуеш думата "Хоризонт"/ сигурно името на някое кафене/, но факт е, че аз се сетих за чичо Стив. Не го бях посещавал от почти две години, и с изключение на една-две картички за рождените си дни, с него не сме разменили почти и дума за цялото това време.

Както сам знаеш, въпреки икономическата депресия, в която се намира страната ни, моята фирма вървеше просто отлично - и то сама при това. При мен работеха съвестни и способни хора, затова не се налагаше непрекъснато да бъда край тях и да ги наглеждам. Свободното ми време беше практически неограничено. Така че реших да се откъсна малко от това мое скучно ежедневие и да отида в планината за няколко дена…Помислих дали да не поканя и теб, но не го направих.Малко ми е неудобно да ти го кажа /моля те, не се засягай! /, но чувствах, че това посещение при чичо ще отключи много спомени в мен и ще бъде едва ли не вълшебно, а ти си толкова здравомислещ и стъпил на земята, че твоето присъствие би направило моите пориви към духовни изживявания да изглеждат смешни.

Затова веднага отмених ангажиментите си за следващите няколко дена, сложих в една раница най-необходимото и на следващата сутрин потеглих. Пътувах с влака два часа повече от преди /ти знаеше ли, че са променили линията и сега той минава още през един куп забравени и непотребни гари? / и въпреки зелената гледка отвън, която мамеше окото, след третият час в мен се зароди все по-засилващ се импулс да скоча от влака и да продължа пеша нататък. Не го направих само защото по този начин нямаше да стигна до планината преди залез слънце, а в тъмното можех лесно да объркам пътеките. Затова мобилизирах до край волята си и някак си изтърпях до края това клатене по линията с един куп досадни хора наоколо.

Когато слязох на гарата и поех по пътя, един куп още по-досадни каруцари ме обградиха, предлагайки да ме закарат докъдето искам. Но не пожелах естествено, можеш сам да се досетиш. Дори и най-ленивият човек, веднъж видял Платинената планина в цялата и красота, по-нататък никога не би отказал една разходка в нея.

И не се излъгах - ако бях поет още в началото на пътя щях да захвърля раницата си, да седна в тревата и да напиша поне няколко сонета. Но какво пък - дори и да не си поет можеш да почувстваш красотата. Величествените борове, които се извисяват над теб, над тях синеещата ивица небе, свежия въздух, почти пълната тишина нарушавана само от птичи песни…А цветовете - тъмно зеленото на боровите иглички, светлозелената трева, тук-там няколко великодушно разпръснати от природата червеникави храста. Вървях и непрекъснато въртях глава, а когато се наситих на всичко това обърнах повече внимание на пътя, по който вървях. Беше си същия, стар, разбит и прашен коларски път, но дори и той започна да ми изглежда красив. Сетих се как когато бяхме малки чичо ни посрещаше на гарата, после се качвахме на гарата и тръгвахме към вилата, като пътьом обикаляхме едва ли не половината планина, защото нямаше по-пряк път, по който можеше да се стигне с каручка…Е, сега нямах намерението да обикалям по стария път, едно защото не бях с каручка, и друго - за толкова години бях понаучил една-две преки пътеки. Затова след малко свърнах и закрачих през гората наоколо.

Колкото повече навлизах навътре, толкова повече природата се променяше. Ставаше по тъмно, цветовете започваха да губят яркостта. Сякаш това, което се виждаше от пътя бе поставено от някой само за да радва туристите, а всъщност истинската природа беше зад този параван - много по-първична.

Не мога да ти кажа кога започнах да се уморявам, но беше някъде по средата на пътя. Заоглеждах се и скоро сред няколко дървета съзрях едно местенце, което с малко въображение би могло да се нарече полянка. Метнах настрани раницата и се хвърлих върху тревата. От тук не виждах слънцето, но си личеше, че е още високо в небето, така че можех да си позволя половин час почивка. Обърнах се по гръб и се загледах в небето. Помислих дали да не взема някой сандвич от раницата, но реших да обядвам по-късно. Предпочетох просто да си стоя така и да гледам небето. Безкрайната синева, зад която се криеха хиляди звезди. Малки облачета, които лениво се движеха на изток,сякаш движени не от вятъра, а от лъчи слънчева светлина. Тогава затворих очите си и се заслушах. Толкова много успокояващи звуци!Слушах далечни птичи песни, слушах шумящия въздух, тайнственото шумолене в листата на дърветата, слушах тишината…Мислех си, че сигурно такъв е покоят в Рая - можеш просто да се понесеш на нежните звуци, които се носят около теб. Някъде отдалеч се чу крясък на орел, отвърна му друг, вятърът продължаваше внимателно да обикаля наоколо…Така съм и заспал.

Когато се събудих, за първи път откакто навлязох в планината, вече изведнъж възхищението ми от природата изчезна. Светлината беше отслабнала, навсякъде бяха плъзнали сенки, които сякаш се стремяха да обгърнат всичко колкото се може по-скоро. Вятърът не беше вече тих. Беше се усилил и клоните на всички дървета не се клатех успокояващо, а по скоро сърдито. Живата трева, на която бях легнал сега изглеждаше увяхваща. Може би всичко беше заради светлината, хвърляна от клонящото на запад слънце, но в този момент ми се стори, че гората е оживяла. Сякаш беше щастлива, че е успяла да ме подмами, а сега показваше истинското лице…Бързо взех раницата си и продължих пътя си с много бързи крачки. Винаги когато съм се успивал, съм се чувствал ужасно закъснял за всичко,сякаш съм изпуснал последния си шанс да направя нещо…Бих се и затичал по пътя, но не го направих. Пътят беше стръмен, доста каменист, пък и можех да се подхлъзна някъде. А ако си счупех крак природата щеше вече наистина да стане заплашителна. Платинената планина не беше известна с особено присъствие на диви животни, но дори и без тях, ако си счупех крак можех да умра от глад - никой нямаше да чуе виковете ми. В този момент се сетих и че всъщност не бях известил никой къде отивам, никой нямаше да знаеше къде да му потърси. Затова закрачих по-бавно, и започнах да гледам къде стъпвам. В такива моменти човек предусеща как от едно обикновена ситуация може да се получи нещо по-сериозно, казва си "Не, това не може да се случи точно сега на мен! ", но въпреки всичко става по-внимателен.

Аз станах по-внимателен…и започнах да се обръщам по-често назад. Чувството, че гората е оживяла не ме напускаше. Чак сега осъзнавам това, но тогава се обръщах за да проверя дали зад мен случайно не се промъква…вълк, рис? Или каквото там живее в тази планина. Край мен продължаваха да се намират красиви картини, но вече не им обръщах внимание. Катеричката, поддаваща се от хралупата си, която гризе нещо в лапичките си сега със сигурност би ме очаровала, но не и тогава.

След около час и половина аз продължавах да вървя напред и нагоре, а слънцето все повече клонеше на запад. Вече сериозно се питах дали нощта нямаше да ме свари в гората, когато най-накрая излязох на просеката между дърветата, водеща към къщата на чичо Стив. И тогава красотата на природата се върна. Сега, когато пред мен стоеше нещо толкова познато като тази просека, дърветата вече нито ме гледаха, нито се протягаха към мен.

Така, вече с доста по-повдигнато настроение, аз закрачих напред.

И когато най-сетне къщата се появи пред мен замръзнах на мястото си. Може би това е най-добрият израз, защото точно това направих. Заковах се на място и вперих поглед в нея. Определено изглеждаше древна и величествена. Определено! Масивната дървесина, от която беше направена просто внушаваше респект. А и самата архитектура беше красива. Веднъж питах чичо кой я е проектирал и той ми каза "Планината, моето момче, планината ми каза как да изглежда". И сигурно донякъде е бил прав - сам знаеш колко идеално се вписва къщата с цялата гледка наоколо.

Още дълго щях да стоя и да я разглеждам, ако тогава не чух как чичо се провиква, и си припомних главната причина да дойда тук. Заобиколих верандата и минах зад къщата. А там ме чакаше интересна гледка - конят се беше измъкнал от малката конюшня и беше нагазил в зеленчуковата градина. Чичо Стив с викове го теглеше назад, опитвайки се да спаси каквото беше останало от градината. Разсмях се и високо попитах чичо дали има нужда от помощ. Той се спря на средата на един от виковете си, рязко се обърна и ме погледна стреснато. Очаквах всеки момент да се затича към мен, радостен от посещението.Но той просто стоеше на място и ме гледаше, с вече намръщено лице. И, кълна се, изглеждаше едва ли не враждебен. Накрая той отвори уста и почти очаквах да чуя нещо като "Махай се веднага от тук! ", но вместо това чичо каза само:

-Глен, ти ли си това?

-Не можеш да познаеш собствения си племенник? - отвърнах с усмивка. Но той не се усмихна. Дори и не се помръдна. Продължаваше да си стои на мястото си и да ме гледа с чужд поглед.

-Как дойде? Не чух каручка? - гласът му беше леден.

-С дирижабъл. Самият граф Цепелин ме спусна, не погледна ли нагоре? - пошегувах се, но вече бях започнал да се обърквам.

Тогава,обаче, най-после тази неприятна маска на лицето на чичо Стив се пропука, той се ухили и се завтече да ме прегърне.

-О, Глен, извинявай, не те познах. Толкова се радвам да те видя, наистина! Хайде, хайде да влезем вътре! - чичо ме задърпа след себе си.

-А коня? - припомних му аз.

-Нека си стои тук, няма къде да ходи. След малко ще дойда да го вкарам обратно в конюшнята.

И така, с бързи крачки, хванал ме за ръка, чичо ме довлече пред къщата, а след това ме тръсна на един стол на верандата. Не беше люлеещ се, като във видението ми, но беше удобен.

-Как дойде? -пак ме попита той.

-С влака. Знаеше ли, че са променили линията и вече…

-Не,не, как дойде от гарата дотук? -очите на чичо Стив пак бяха започнали да потъмняват.

-По преките пътеки. Ти си ми ги показвал.

-Пътеките…- той сякаш въртеше думата из устата си, докато си припомни всичките й значения.

-Нещо нередно ли има? - вече не малко озадачен попитах аз.

-…Не, не… Всичко е наред, Глен, всичко си е наред…Чудя се само защо не си взел някой да те докара…Можеш да паднеш по тези стръмни камънаци.

-Вече не съм на десет години, знам как да се оправям,чичо.

-Да, да, извинявай. Сигурно малко негостоприемен изглеждам - чичо се усмихна виновно - Но това е от изненадата. Много се радвам,че дойде да видиш стареца в планината. Как е там долу?

/Чичо никога не се беше интересувал от гражданите, както знаеш. Винаги наричаше хората "диваците,там-долу". /

-Какво да ти кажа, добре са, има всекидневни стачки, но нещата ще се оправят, сигурен съм. Ти как я караш?

-Аз? О, добре съм аз, добре съм. Нали знаеш - тук всичко си е едно и също. Карам си я някак си…Продължавам да ти се чудя как си дошъл пеша дотук по тия пътеки…Хайде, след малко всичко ще ми разкажеш. Влизай вътре, аз само ще отида да прибера обратно проклетия кон, преди да е изпотъпкал всичко до край. - и той изтича обратно зад къщата, откъдето след малко пак се чуха неговите викове.

Стоях и се чудех, защо през целия ни разговор чичо непрекъснато се оглеждаше наоколо…

След няколко минути той се върна, като намръщен отриваше окаляните си ръце в панталоните.

- Имаш късмет - каза той и ми подаде ръка за да стана от стола - Снощи си направих прекрасна супа и още има половин тенджера. А ти трябва да си поогладнял от пътя.

Влязохме в къщата и още щом прекрачих прага, веднага ме лъхна приятния мирис на борово дърво, който обаче скоро спрях да усещам. Приятно бях изненадан, че от последното ми идване чичо не беше правил никакви промени в интериора, и всичко си беше точно както си го спомням още от дете. И малките фигурки на коне над камината, и малката библиотечка в ъгъла, както и големия сандък, в който ние с теб си държахме дървените пушки, с които си играехме. Когато го видях сякаш ми се прииска да го отворя, да извадя една от тях, и отново да затичам из гората, търсейки индианци.

- Сядай, сядай в кухнята, да запаля камината, че след малко ще видиш какъв студ ще се спусне. - и с вече характерното за него госприемство той отново ме затика напред.

Ще се повторя, но и в кухнята всичко си беше както винаги е било. Само дето старият, голям котел с вода сега беше заменен от нов и по-малък такъв.

Седнах на един от столовете край масата, оставих раницата на земята до мен и доволно се облегнах назад. Вече бях стигнал, и бях сигурен, че за идните няколко дни ме очакват много приятни моменти. Да, сигурен бях…

Чичо скоро се върна и зад гърба му се разнесоха веселите припуквания на разпалващ се огън.

- Сядай, сядай. - отново ме подкани той, сякаш не виждаше, че вече съм седнал, и се зае да разпалва кухненската печка. След десетина минути вече и супата беше стоплена, и пред нас двамата стоеше по една голяма, приятно ухаеща чиния. Чичо изведнъж се затюхка, че нямал хляб, но аз се сетих за сандвичите в раницата си, извадих ги и те заместиха хляба.

Трябва да призная, че супата не беше чак толкова прекрасна, беше доста пресолена, например, но затова пък се усещаше ароматът на истински зленечуци, расли сред самата природа.

- Как така реши да дойдеш? - с усмивка попита чичо, докато духаше в лъжицата си.

- Та как! - отвърнах му - Домъчня ми. От толкова време се канех да дойда (тук поизлъгах, признавам си), но от тази работа все оставам без време.

- Казвах ти да не се захващаш с тези неща, но кой да ме слуша…Печелиш ли поне добре?

- Е, какво да ти кажа - свих рамене - Не съм богат човек, но от нищо не се лишавам…Пък и за един човек колко му трябва…

Чичо размаха лъжицата си пред лицето ми и рече:

- Откога ти разправям, че ти е време да се задомиш, стига си кукувал сам. Друго си е да имаш при кой да се прибереш… - и погледът му малко се натъжи. -…Хайде яж, яж докато е топла - и той ми даде пример, загребвайки поредната лъжица.

Когато привършихме с вечерята навън вече беше почти тъмно. Чичо захвърли мръсните прибори в една кофа с вода, след това измъкна отнякъде две малки кресла, сложи ги пред камината и двамата се настанихме там. Той ме попита дали не желая да запали газовата лампа, но аз не поисках. Друго си е да чувстваш приятната топлина от пламъците с краката си, а в същото време в тъмнината червена светлина да играе по лицето ти (Както вече си усетил, скъпи ми Тео, по всякакъв начин търсех красиви изживявания - все пак, знаеш колко отегчава градът понякога. Но стига вече за романтиката).

Чичо натъпка добре лулата си, запали я, и ,блажено подръпвайки от нея, започна да ме разпитва. Разказах му всичко за работата, за неприятния скандал с мисис Греъм, за който ти сам знаеш, описах му и страшната картина на безбрежното море от безработни мъже стиснали плакати с надпис “Търси работа” в ръце. Проблемът с безработицата явно живо го заинтересува, защото надълго ме караше да му обяснявам защо се е стигнало дотук и какво се задава в бъдеще.

След това на свой ред пък, чичо Стив ми разказа за всекидневието си в планината и няколко забавни случки, свързани с неколцина данъчни инспектори, посетили го наскоро.

Вечерта вече силно напредваше, но, увлечени в приказки, ние не забелязвахме това. Цепениците, които чичо от време на време хвърляше в камината, припукваха тихичко, а наново натъпканата лула изпускаше сивкав дим, който бавно се стелеше наоколо. По едно време заговорихме за красотата на планината, което ми припомни как омаян бях задрямал на горската поляна. В мига, в който споменах за това на чичо, обаче, той буквално подскочи в креслото си и се втренчи в мен.

- Спал си в планината? - попита той и се наведе към мен, сякаш за да не изпусне някоя думичка, която бих изрекъл.

- Да, но само подремнах за час - час и нещо. Беше толкова красиво…

- Къде по-точно? - не сменяше изражението си чичо.

Тогава си припомних странното му поведение по-рано днес и някак си несъзнателно излъгах:

- Съвсем в началото. Нали знаеш - където започва каруцарският път, на стотина метра нагоре има поляна. Мисля ,че имаше и голям пън от някакво дърво на нея.

- А…Да, да знам я… - и чичо пак се отпусна назад и дръпна от лулата си. Все още объркан аз се канех да му задам въпрос, но той ме изпревари и каза:

- Сигурно ти се струвам доста странен днес, Глен, - и той се усмихна виновно- но прости на стария глупак, ако те е объркал. Работата е там, че в тази част на гората са се появили поне две големи кафяви мечки. - и чичо разказа историята за пощальона Тед (никога не бях чувал за него), който насмалко щял да бъде изяден, наедно с пощата си, и при това я разказа толкова убедително, че нямаше как да не повярвам. Горещо благодарих на Господ, че съм имал късмет, и продължихме разговора на друга тема. Не след дълго, обаче, и на двама ни клепачите започнаха да се затварят.

- Ти ще спиш в моята стая, защото в другата няма печка, нали знаеш. - и чичо се изправи и бавно се протегна.

- О, не, не - възразих аз - Свикнал съм, в града също е хладно, но никога не паля печка - трудно спя на топло. Дай ми само две одеала и толкоз.

- Е, одеала поне - дал Бог. - отвърна той и се запъти по стълбите на втория етаж. Аз също се изправих и го последвах.

Той оправи бързо леглото ми, след това ми показа къде в гардероба има още одеала, в случай, че ми стане студено, и ми пожела лека нощ. Точно обаче когато излизаше през вратата, чичо Стив се обърна и ме погледна, така, сякаш искаше да ми каже нещо, но явно го премълча, усмихна ми се малко пресилено и излезе.

Дали пък не искаше да ме предупреди, да се пазя от мечки…

Въпреки че докато бях долу ми се доспа, за моя изненада, веднага щом легнах сънят избяга от клепачите ми и аз започнах неспокойно да се въртя в леглото. Чаршафите (както и всичко останало в къщата) ухаеха на нещо горско, може би чичо беше слагал ароматни клонки в гардероба, знам ли, и може би точно тази миризма, сама по себе си доста приятна, не ми даваше да заспя. Навън беше спокойно, слабият вятър, който вееше следобед, беше утихнал и луната кротко огряваше малка част от стената до мен. Малко по малко светлото петно се изместваше към главата ми, но тъй като не ми пречеше не пожелах да дръпна тънките завески на големия двукрил прозорец.

Унесох се в мисли за разни ежедневни неща, започнах да си припомням и неща от детството си…Някъде наблизо прозвуча бухал, след малко, по-надалеч, му отвърна друг, и след това гората пак потъна в мълчание…Незнам още колко дълго време се въртях в леглото, но си спомням, че когато най-накрая започнах да се унасям, навън нощта вече беше разпростряла тъмния си плащ, а в стаята ми беше позахладняло значително.

 

 

Когато нещо ме събуди няколко часа по-късно, първата мисъл, която мина през размътеното от съня ми съзнание бе, че ме е събудил студът. Едва след това чух воя.

Някъде наблизо, от другата страна на къщата, се разнасяше протяжен вой, зловещо разцепващ нощната тишина. Започваше рязко, във високите регистри, и след малко, също толкова внезапно, сякаш заглъхваше в гърлото на създанието, което го издаваше. Сякаш цялата къща, и гората, и нощта бяха изчезнали - само този зловещ вой, издвана сякаш от някоя прокълната душа, някъде из адските дебри…И без това замръзналите ми ходила изтръпнаха.

До този момент само още веднъж бях чувал нещо подобно. Преди много години, когато още учех в колежа, едно от кучетата в близкото село побесня и започна да се нахвърля на всичко, което мине край него. Малко преди да застрелят вече много болното куче, то издаваше същите звуци - не можеше да се движи, лежеше на земята, трепереше и обезумяло виеше, оголило зъби, целите покрити с пяна.

Воят продължи още известно време, като всеки път зазвучаваше все по-умопомрачително, и точно когато мислех да стана изведнъж спря. Тишината се спусна отново, сега вече тежка и тягостна. Някъде навън луната все още грееше, но сега вече не я виждах от прозореца си. Предполагам, че е било някъде към два-три през нощта.

Почаках още малко но дяволският вой не се повтори и аз пак се отпуснах в леглото. Странно, не бях видял никакво куче да се навърта наоколо, а пък и чичо не обичаше кучетата. Може би някое куче от селото беше подивяло и беше избягало в планината…Напусналият ме сън се върна също тъй бързо, както и си беше отишъл. Затворих очи и започнах да потъвам в него. И сякаш вече в просънища до слуха ми започнаха да достигат разни звуци - чух затръшване на врата, след това бързи стъпки, които заглъхнаха. След това чух как някъде далеч се затръшна друга врата, а след малко, вече наблизо, сякаш долових нечие мърморене. Но едва сега осъзнавам, какво всъщност беше то - някой плачеше…

Утрото ме завари свил се на топка, увит с одеала, които не помня кога съм взел от гардероба, и с премръзнали пръсти на краката. Чичо беше прав, за студа, който се спуска през нощта. Навън слънцето вече беше изгряло и от гората тук-там се чуваха птичи песни. Бавно се разгънах, станах и се облякох. След това слязох долу, където на масата в кухнята ме чакаше прясно изпечен хляб, а до него бурканче със сладко, от което надалеч се разнасяше ароматът на горски ягоди. Изядох една филия и след това излязох навън. Никъде в двора не намерих чичо, и предположих, че е отишъл до селото, за да купи нещо - конят и каручката също ги нямаше. Явно не беше предполагал, че ще стана толкова рано и затова не ми беше оставил бележка. Обиколих къщата, след това посетих и животните, в дъното на двора. Като не броим коня чичо отглеждаше всичко на всичко десетина кокошки и две кози. Не съм сигурен дали знаеш, но преди две-три години май той направи неуспешен опит да завъди зайци, но сигурно не ги хранеше с каквото трябва, защото след месец всичките измряха.

Хвърлих малко просо на кокошките и се върнах пред къщата. Примъкнах си креслото от верандата малко напред, така, че да имам по-добра гледка и се отпуснах назад, блажено вдишвайки сутрешния свеж въздух. Сигурно пак щях да заспя, ако след малко не чух шумът от каручката, задаваща се отдолу. Излязох на пътя (всъщност пътят е по-надолу, последните двеста метра май никога не заприличаха на нещо повече от пътека), и видях чичо, който бавно се задаваше насам. Махнах му и той също усмихнат ми махна в отговор.

- Закуси ли вече? - попита ме той, когато вече беше достатъчно близо за да мога да го чувам.

- Закусих, да. - отвърнах в отговор - Какво си правил долу?

- Привършва ми храната за животните, пък и за нас купих туй-онуй, гости имам все пак, знаеш как е. - ухили се чичо, спря коня и тежко-тежко слезе от каруцата.

Помогнах му да разтоварим покупките. Странно ми се стори, че между всичко останало видях и две големи тенекии с газ за лампите, при условиите, че вчера забелязах други две, явно пълни, в ъгъла на кухнята.

Е, какво ще правим сега - ще почиваме или ще работим? - попита чичо, след като каруцата беше разтоварена и конят - прибран. Аз естествено знаех отговора и отидохме зад къщата, където няколко купчини дърва чакаха да бъдат нацепени. Преоблякох се с някакви работни дрехи, които намерих в гардероба в стаята ми и се захванахме за работа. Редувахме се кой ще цепи дървата, и кой ще ги събира на купчини наблизо, и след не повече от час привършихме. Доволни от бързината си изтупахме ръкави и влязохме в къщата. Оказа се, че чичо, който, както знаеш, иначе не пие кафе, сега беше купил една малка кутийка за мен. Той запали печката за да опече една тава с картофи, явно предварително подготвена, и си сварих една чашка. Седнахме на кухненската маса, аз отпивайки малки глътки от кафето, а чичо пушеше от лулата си. Започна да ми разказва как някаква

каруца се обърнала на центъра на селото и целият и товар, състоящ се от чували със захар, се разпилял, при което собственикът започнал да вика побеснял на всички наоколо. Тогава изведнъж се сетих за снощния зловещ вой, който бях забравил, и който сега, на дневна светлина, изглеждаше някак нереален, сякаш част от съновидение.

- Чичо, да не би да си си взел куче ? - попитах аз.

- Не, защо? Не бих си и помислил, те разнасят само болести. - отвърна изненадан той.

Оставих чашата си на масата и казах:

- Снощи по някое време ме събуди някакъв ужасен вой. Сякаш някое подивяло куче виеше срещу луната…

За бога, Тео! Не мога да ти опиша как лицето на чичо Стив посърна при тези думи! Нито едно мускулче не трепна по него, изражението му не се промени, но сякаш очите му угаснаха. Сякаш лицето му посърна и животът изтече от него.

- Сигурен ли си, че не си го сънувал? - попита ме внимателно той. - Аз лично нищо не чух, а знаеш колко леко спя. - продължи той с най-убедителния си тон. Но защо каза “нищо не чух”, вместо “нищо не съм чул” - той сякаш много добре знаеше за какво говоря! Отново се почувствах объркан както вчера, когато чичо стоеше и просто ме гледаше с подозрителен поглед. Но разговорът се насочи към някаква друга тема и чувството бързо се разсея.

По едно време чичо ме попита:

- Преди доста време трябва да е било когато за последен път си напускал града, а? Сигурно искаш да се разходиш наоколо?

Очите ми грейнаха.

- Разбира се. - отвъртнах аз - Но не спомена ли нещо за мечки?

- О, не се тревожи. - махна чичо с ръка - Всичко е наред, стига да не се отдалечаваме твърде много. Знаеш ли, имаше едно място не много далеч от тук. С баща ти често ходехме там, преди години. Имаше една скала, изваяна така, че приличаше на жена. Често сме се чудили дали човек я е създал или е просто игра на природата. Трябва да я видиш. Ако тръгнем след като обядваме, ще се върнем час преди залез слънце.

Естествено идеята не искаше питане и, докато картофите се печаха, сложихме в две раници малко храна и вода, както и някои вещи, без които човек не бива да излиза на разходки в гората. Хапнахме набързо, чичо даде храна на животните и потеглихме нагоре, по една просека между дърветата край къщата. Слънцето грееше високо горе, по кристалното небе нямаше и следа от облаци. Гората беше по-прелестна от всякога и нищо не предвещаваше трагичните събития, които щяха да настъпят същия този ден…

- Жалко, че скоро лятото ще свърши. - каза по едно време чичо, докато подритваше разни клечки по пътя си. - Винаги в първите един-два месеца на есента ми е било много тъжно за топлите дни. Виж - зимата е по-приятна, но докато дърветата се покрият със сняг всичко изглежда много унило.

- В града рядко ще видиш нещо подобно - отвърнах аз. - Там няма много дървета, та какво остава и със сняг по тях. Но пък и той има какво да предложи.

- Дали, дали… - подсмихна се чичо, и сред дивната обстановка наоколо аз усетих как думите ми наистина звучат смешно.

Пътят нагоре започна да става по-стръмен и ние намалихме малко темпото. Наоколо гората ту се сгъстяваше много, ту пък изведнъж изчезваше и ние се озовавахме на малки, зелени полянки. На няколко пъти трябваше да заобикаляме големи купчини храсти, чиито клони бяха изпъстрени с остри бодли, но колкото и да криволичехме, чичо явно познаваше пътя отлично и уверено вървеше напред. От време на време той спираше на място, колкото да ми покаже нещо по-специално, а иначе, докато вървяхме, непрекъснато се оглеждаше наляво-надясно, размахваше ръце и ми обясняваше нещо за младините си. Оказа се, че е успял да запомни доста повече дървета с нещо особено, отколкото аз бях виждал за последната година. Спряхме да починем само веднъж - час и нещо след като тръгнахме. Излязохме на една от въпросните малки полянки и седнахме на тревата. Аз с удоволствие свалих от себе си не съвсем леката раница и изпънах гърба си. За последните два дена му се насъбираше доста носене, и той, непривикнал на подобни тежести, вече започваше да ме наболява…Чичо отпи вода от манерката си, огледа се и каза:

- Минахме повече от половината, не ни остава много. А пък на връщане даже и няма да го усетиш….Странно, как ли не съм те водил досега да видиш тази скална фигура? - попита повече себе си той и продължи:

- Знаеш ли, като се замисля и аз от дълго време не съм излизал насам, в планината. Но на моите години, и с тези кости вече е опасно.

В този момент някъде над нас се чу писък на планински орел. Чичо погледна нагоре и каза:

- Ха, проклетникът, появи се откога не го бях чувал…

Аз също погледнах нагоре. Слънцето продължаваше все така да пече, но в планината то никога не носеше много топлина. Небето продължаваше да е чисто, само някъде далеч на запад, над върховете на дърветата видях бели облаци.

След малко се изправихме и продължихме по пътя нагоре. Чичо стана по-мълчалив и вече не се оглеждаше толкова наоколо. Явно беше потънал надълбоко в някакви негови мисли, защото не чу първия далечен тътен. Аз се се озърнах тревожно и казах:

- Дано не ни настигне някоя буря…

Но чичо само махна с ръка и отвърна:

- О, не се тревожи. Ще се изненадаш понякога от колко далече се чуват разни звуци. Случвало се и да има буря край Златната мина, а да се чува чак тук.

И наистина - далечните бели облачета, които едвам-едвам пълзяха по небето, едва ли бяха някаква реална заплаха, затова ние продължихме спокойно пътя си.

След не повече от половин час достигнахме един по-скалист хълма, където на няколко пъти трябваше да се изкачвам нагоре, за да подам после ръка на чичо Стив. След като стигнахме върха му видях, че пред нас се разстила сравнително равен участък, и тук дори и можеха да се различат следите на нещо, което преди е било пътека.

- Чудя се как е останала още…- каза чичо, сякаш доловил мислите ми. - Да е някъде другаде, тревите и храстите отдавна да са й видели сметката, но тук не…Виждаш ли онези скали, ей - там, нанпред? Където пътят сякаш свършва? Там ще се спуснем и стигаме.

Спряхме колкото за по глътка вода и след няколко минути бяхме над малка долчинка, която кой знае по какъв начин природата бе създала в тази планинска местност. Тя беше оградена от всички страни с големи късове скала, които образуваха кръг около нея, който се разкъсваше само на едно място, където растяха храсти. В долчинката нямаше нито едно дърво, по земята растеше, за разлика от гората, жълтеникава, хилава трева. Тук-там имаше разпръснати камъни, но странно, че някои от тях бяха сухи и целите напукани, а редом до тях имаше влажни, целите покрити с мъх. Яркото слънце осветяваше късовете скала и те приличаха на пустинни каменни блокове, който ефект подсилваше и споменатата изсъхнала трева. От върха, на който се намирахме ние, надолу водеха появили се от само себе си стъпаловидни каменни образувания, и пътят ни по тях не беше по-труден от изкачването на стълбите в жилищния ми блок.

Стъпвайки внимателно ние слязохме надолу. Забелязах, че тук беше необичайно тихо - всички горски звуци сякаш не достигаха дотук.

- Ей там, виждаш ли? - каза ми чичо Стив и вдигна ръка пред себе си. Проследих погледа му, но не различих нищо по-специално около скалата, която сочеше, освен, че и тя, като всички останали, бе цялата напукана.

- Жената. - повтори чичо и пак посочи - Не я ли виждаш?

Вгледах се още по внимателно, пристъпих няколко крачки напред и едва тогава пред очите ми от камъните изплува фигурата. Беше фигура на жена, висока около два метра и половина висока, сякаш подпряла се назад за да си почине, скръстила ръце пред себе си. Тялото не беше толкова добре очертано, но затова пък лицето й толкова наподобяваше човешко, че трудно беше да се повярва, че е творение на самата природа. Отидох до фигурата и видях, че илюзията за човешко лице създават няколко симетрични малки цепнатини прорязващи скалата, но дори и от толкова близо визията не се губеше напълно и не се размазваше пред очите, както става с фрагментите от някоя голяма картина, когато се приближиш до нея. С малко повече фантазия човек би могъл да каже дори, че това е спяща жена.

- Възможно ли е да я е направил човек? - попитах аз без да се обръщам назад, все още разглеждайки с интерес скалното образувание.

- Хм, не ми се вярва…Поне аз не съм чувал, но пък не е и толкова невероятно.

- Може би преди много години…Насам не са ли живяли хора, племена? - признавам си, че никога не съм знаел нещо конкретно свързано с историята на Платинената планина.

- Племена никога. А пък и хора…Но, знаеш ли, преди около стотина години тук е живял някакъв човек. Казвал се Роб Дориън и доколкото знам бил първият тукашен заселник…Къщата му била тук някъде - и чичо махна неопределено с ръка. - Загубил семейството си при пожар, и отчаян потърсил спокойствие сред тукашната природа. Или поне така казват…Не обичал много да се среща с хората, избягвал ги. Най-много веднъж на два-три месеца да слезе до селото за да си купи нещо от пъра необходимост. Всъщност едва ли си го е купувал с пари, по-скоро е разменял кожите на убити от него животни за стоки. Живял така десетина години, а после изчезнал.

- Изчезнал ли? - попитах аз заинтригуван. - Как?

- Ами…Беше някаква ненормална история… - чичо се замисли- …Нещо такова - веднъж слязал до магазина долу, в селото, бил много развълнуван. Купил си фенер, двайсетметрово въже и още някакви щуротии, като през цялото време подскачал на място. На единствения човек, с когото поне малко разговарял казал, че е открил нещо като пещера. Наговорил някакви глупости за съкровища, тайни други подобни и след това се върнал в планината. Повече не се върнал никога…Незнам доколко е вярно това, пак ти казвам, но според мен в по-голямата си част е било така. Сигурно старият Дориън наистина е открил някаква пещера и в ентусиазма си е паднал в някоя подземна пропаст.

- Казваш, че къщата му е била някъде наоколо? Дали още е запазена?

- О, едва ли…Минало е толкова време. Трябва да е построил много здрава, за да не рухнала до днес. Тук влагата убива всичко. - в този момент пак се раздаде далечен тътен, но сега сякаш бе от по-близо. Чичо Стив отново не му обърна никакво внимание, но аз се огледах и видях, че белите облаци са се приближили, и всъщност вече не бяха толкова бели, а краищата им бяха синкави.

Все пак сигурността на чичо успокои и мен, затова седнахме безгрижна на тревата и започнахме да похапваме от храната, която носехме в раниците си. Започнахме отново да си припомняме случки от отминали години и чичо ми разказа затова как с баща ни построили къщата. Мисля, че и преди бях слушал тази история, но явно я бях забравил. Впрочем, Тео, знаел ли си, че татко никога не е обичал много-много да се разхожда навътре в гората? Когато се замислям сега, наистина никога не ни е водил на такива разходки, за разлика от чичо Стив. Сигурно и защото не е познавал планината толкова добре…

Слънцето продължаваше приятно да напича и аз, унесен в приказки, усетих как ме обзема вчерашното спокойствие и по едно време задрямах.

 

 

Не знам колко съм спал - събуди ме ръката на чичо, която усилено ме разтърсваше. Отворих очи и погледнах пред себе си и в този момент пак проехтя тътен, но този път определено не беше много далеч.

- По дяволите! - изруга чичо, вперил поглед в небето. - Ще ни хване по пътя!…Ставай, Глен, ставай. Скоро ще ни застигне бурята.

Станах бързо и погледнах нагоре. От запад насам се носеха тъмни облаци, задвижвани от поусилилия се вятър. Вече изобщо не бяха бели, а тъмно сиви, на места дори тъмно виолетови. Слънцето още не беше се спуснало толкова на запад, че да го закрият, но скоро и това щеше да стане.

- По дяволите! Как можах да заспя! - сумтеше чичо докато нарамваше раницата на гърба си.

Аз също нарамих моята и с бързи стъпки се втурнахме по обратния път. Когато стигнахме обаче до каменистия хълм, по който се бяхме изкачвали на идване ми се наложи да поуспокоя чичо, защото дотолкова се беше засилил, че малко му остана да се изтъркули надолу. Минахме как да е, и когато отново навлязохме в гората вече почти тичахме, доколкото ни позволяваха раниците и годините на чичо, а над нас все по-често започнаха да долитат гръмотевици, при това и все по-силни. Птичите песни напълно бяха изчезнали и единствените шумове наоколо бяха тези от стъпките ни и от вятъра наоколо. Скоро и светлината започна да намалавя, едно, че явно облаците вече го бяха закрили, и друго, че денят и без това преваляше.

Крачехме напред в мълчание, само от време на време някой от нас хвърляше по някой тревожен поглед нагоре. Върховете на дърветата обаче ни пречеха да видим небето както трябва. Но колкото и да бързахме, ясно беше, че няма да изпреварим бурята, а и сред гъстата гора тя едва ли бе толкова опасна, имаше къде да се подслоним, но явно още нещо тревожеше чичо, защото когато споделих това с него, той само ме подкани да вървим по-бързо.

Изведнъж задуха силен вятър, клоните на дърветата зашумяха тайнствено и сякаш започнаха да ни шепнат. Наблизо силно изтрещя гръмотевица. Бяхме минала почти половината път, когато вече стана почти тъмно, и аз се надявах само чичо да не се обърка в пътя.

След десетина минути бурята ни връхлетя.

Изви се още по силен вятър, съвсем внезапно отгоре рукна проливен дъжд, който дори през клоните на дърветата ни намокри до кости за минута, а горе светкавица след светкавица раздираха небето.

Някои от гръмотевиците бяха толкова оглушителни, че сякаш земята се разлюляваше.

Върху нас се изливаше цялата сляпа злоба на природната стихия.

Разлюляните от вятъря мокри клони ни удряха през лицата, на няколко пъти се спъвахме в разни дървета по пътеката, везнъж замалко щях да пропадна в една яма, където със сигурност щях да си счупя крака, но като цяло се опитвахме да не забавяме темпото, колкото и трудно да беше това в тъмнината.

Не след дълго дъждът спря също тъй внезапно, както и бе започнал, но оглушителните гръмотевици продължаваха все така често да разтърсват гората.

Изведнъж блесна светкавица, тъй ярка, че озари всичко наоколо, все едно, че пак беше обяд и в същия момент, заедно с тътнещия звук на гръмотевицата долетя и някакво пращене, сякаш някой къса плат и след това наблизо се чу грохота от падането на нещо голямо.

- Да го вземат мътните! - едва чух чичо сред всичкия този ад - Падна мълния! - каза той, но нито за миг не забави хода си.

След десетина минути обаче и гръмотевиците и светкавиците намаляха, само силният вятър продължаваше да ни блъска. Неумолимият вечерен мрак се спусна бързо и в гората стана толкова тъмно, че едва виждах къде стъпвам. Дърветата наоколо се сляха в една тъмна маса, само обраслата пътечка я прорязваше. Скоро загубих ориентация и за пространство, и за време.Чувствах само монотонния ход на крачките си. Сякаш бях попаднал в сън.

По някое време отново заваля дъжд, но този път сравнително по-лек от предишния. Не ще да се изминали повече от двеста метра обаче, когато една по-ярка светкавица освети околността и аз разпознах една малка полянка вляво от пътечката - на идване я бях запомнил. Най-много още стотина метра и щяхме да излезем зад къщата. Опитах се да кажа това на чичо, но точно когато посегнах да го хвана за рамото, той рязко спря пред мен, бързо се обърна и сложи пръст пред устните си. След това леко наклони главата си на една страна, за да чува по-добре, и пак се обърна напред. Аз също се заслушах. Дълго време не чух нищо. Само вятърът, разклащащ клоните на дърветата и гръмотевиците. Изведнъж обаче отдалеч се разнесе звук, от който кожата ми настръхна моментално - воят, който бях чул предната нощ.

- За бога, какво е това? - попитах аз шепнешком.

Чичо обаче не отговори, дори и не се обърна към мен. След половин минута воят пак проехтя.

- Бързо! - изведнъж ме дръпна чичо Стив за ръкава и се затича напред. Объркан и уплашен от това му поведение, аз го последвах.

След малко излязохме зад къщата. Тъмният й силует величествено се извисяваше над нас. Без да се спираме продължихме към лицевата й част. В тъмнината, която цареше обаче аз се спънах в някакво гребло и загубих равновесие. Паднах по корем, едвам успявайки да се подпра на ръцете си, раницата ми се изкриви настрани. Чичо, тичайки, се скри зад ъгъла. Станах бързо, нарамих раницата и също се втурнах напред. И тъкмо преди да достигна ъгъла се разнесе един отчаян вик.

Със свито сърце излязох пред къщата и се огледах.

Тео, никога няма да забравя тази гледка!

Чичо Стив стоеше пред верандата, на два-три метра от нея, дишаше едва-едва, като въздухът излизаше на пресекулки, протегнатата му напред ръка трепереше. Когато проследих погледа му усетх как и моите ръце се разтреперват.

Вратата на къщата зееше широко отворена. Два от прозорците бяха изпочупени, стъклата бяха опсипали верандата, а един от столовете, които стояха навън бе превърнат в купчина дървени летви, а коежаната му тапицерия висеше раздрана на парцали. Преди обаче да мога да кажа каквото и да е, тресна гръмотевица, която извади чичо от вцепенението му, той изхриптя “Лампите!” и влетя през отворената врата. Последвах го в мрака.

Опитах се да видя нещо в тъмнината, но успях да различа само силуетите на двете кресла. Потърсих с поглед чичо, но в този момент точно до мен чух някакво драскане и уплашено подскочих. След миг обаче се появи малко пламъче и чичо запали лампата до вратата. След това се втурна и запали другата, тази над камината. На светлината, която лампите хвърляха пред очите ни изплува нова картина на опустошение. Сякаш торнадо бе минало през стаята. Едно от двете кресла, стоящи пред камината, бе в същото състояние както и стола отвън, с разликата, че тапицерията не висеше на парцали, а просто беше прорязана от няколко големи и дълбоки резки, като от нож…или от нокти.

В самата камина не напълно изгорелите от снощи дървета бяха разбити на малки, черни късчета и разхвърляни по пода наоколо, навсякъде се стелеха сажди. Всички картини или гоблени, които висяха по стените сега се валяха стъпкани по земята, а край тях бяха и две от завесите на прозорците. Подобна бе и съдбата на книгите от библиотечката в ъгъла - едва ли някоя от тях бе останала цяла - подът бе отрупан с разкъсана хартия.

Дочух тихо шумолене, сведох поглед надолу и видях как един откъснат лист бавно се спира до крака ми, сякаш в съновидение. Съвсем бавно, пак като в сън, в който всичко е крайно нереално, но ти все пак участваш в него, аз се наведох и вдигнах листа. “Какъ ти е името? А той каза : Легеонъ…” успях до разчета на него и след това го оставих бавно да се изплъзне от разтворените ми пръсти.

Едва сега погледнах към чичо. На светлината, хвърляна от лампите, лицето му изглеждаше пепеляво, той продължаваше да диша тежко и с широко разтворените си очи гледаше наоколо невярващо. Лявата му ръка леко потръпваше.

- Крадци? - попитах аз единственото, което ми дойде на ума. Чичо Стив обаче не реагира. Вместо това бавно направи стъпка напред към камината. След това още една. И още една.

С всяка следваща стъпка фигурата му издаваше все по-голямо напрежение, раменете му се превиха напред, той се изгърби и сякаш се смаляваше. Накрая се спря пред камината и се наведе. Бръкна с ръка в прахта, порови малко и накрая извади нещо, но тъй като стоеше с гръб към мен не успях да видя какво бе то. Постоя малко така и накрая бавно се обърна към мен.

Лицето му сега изглеждаше още по-сиво, а тънката, отчаяна усмивка, появила се на потръпващите му устни, го правеше да изглежда още по-зловещо. Само очите му сияеха с тъмния блясък на помраченото съзнание.

- Виж, Глен. - каза чичо и протегна ръка към мен, без да пристъпва напред. - Виж, носи ми дарове…Жертвоприношение.

В протегната към мен ръка видях трупът на катерица. Или поне бе било това. Сега само малката глава върху безформената каша от козина, кости и кръв подсказваше какво животно е било това преди смъртта си.

- Жертвоприношение…- каза промълви чичо отново и сковано започна да пристъпва към оцелялото кресло пред камината. Мъртвата катерица падна от ръката му и той я стъпка на земята, но въобще не забеляза това. Погледът му вече бе угаснал и очите му бяха втренчени в нищото. След това чичо се стовари в креслото, удряйки силно главата си в облегалката. Гърдите му се надигаха спазматично и въздухът излизаше от тях с тихо свистене.

Стоях така, не по-малко вцепенен от чичо. Без да разсъждавам се обърнах и затворих вратата, след това сложих и резето. Пак огледах опустошената стая и накрая отново спрях поглед върху чичо…И едва сега видях как лявата му ръка се разтърсваше от леки конвулсии.

Веднага излязох от вцепенението си и изтичах до него. Опитах се да привлека вниманието му, но очите му все така бяха вперени в нищото. Тогава разкопчах яката му и потърсих пулса на врата му. Беше слаб и неравномерен, с големи паузи между ударите. Дишането му сякаш от минута на минута ставаше все по-слабо.

Въпреки проблемите със сърцето си чичо никога не бе държал в къщата си лекарства, а и аз, разбира се, не носех…Осъзнах с отчаяние, че нищо не можех да направя за бедния чичо Стив. Бавно седнах до него на земята и покрих лицето си с ръце. В съзнанието ми една след друга започнаха да изплувата картини от отминалите времена - всички щастливи мигове, които сме изживяли заезно, цялата тази обич, която нито времето, нито разстоянието бяха успели да погубят…Виждах и хвърчилото, което направихме заедно, виждах и обиколките из гората в търсене на диви къпини, виждах всичко, което сега умираше, пометено от сляпата съдба, а аз бях безсилен…Дълго време сме стояли така, сред мъртвешката тишина на стаята, нарушавана само от хриповете на чичо. Всеки път когато той се поемеше въздух по-рязко аз стреснато се надигах, но той продължаваше да не ме вижда.

Изведнъж обаче дясната му ръка трепна и ме хвана за рамото. Веднага се изправих и се наведох към чичо Стив. Този път очите му като по чудо бяха прояснени и той гледаше право към мен. Чичо отвори устата си, устните му затрепераха и той пак я затвори. После направи това отново. Помислих, че не му достига възудх, но после осъзнах, че старият човек се опитваше да ми каже нещо. Наведох се към него.

-…Роб Дориън не е бил първият тук, Глен…Помни…- разнесе се шепотът на чичо - …Роб Дориън не е бил първият заселник…

След думи той извърна глава, и пак впери глава в нищото.

Със сълзи на очи аз пак седнах на земята до него, обзет от пълно отчаяние и безсилие, озовал се сред лабиринт от нещастия и тайни. Заплаках.

След пет минути дишането на чичо намаля и накрая съвсем изчезна. Станах и се опитах да измеря пулса му, но не долових нищо. Сърцето на бедния чичо Стив не бе издържало и сега той вече бе в един по-добър свят. Нека Господ се смили над душата му…

Сякаш мъгла се спусна в стаята и усетих как силата напуска тялото ми, но се овладях и бавно поех по стълбите към втория етаж. Исках да взема одеало за да покрия тялото на чичо - това бе най-малкото, но всъщност и единствено, което можех да направя сега за него. Влязох в стаята си, отворих гардероба и измъкнах от там едно одеало, обаче безчувствените ми пръсти го изпуснаха и взех друго. След това бавно огледах стаята и се сетих за вчерашния ден, когато всичко бе толкова красиво и спокойно. Нима бе възможно всичко това да се случва? Нима това беше реално? Погледнах одеалото в ръцете си и разбрах, че може. Недоумявах какво беше, но можеше да се случва. След това излязох от стаята и бавно затворих вратата. С вдървени крака преминах по коридорчето и стъпало по стъпало започнах да слизам по стълбите.

Оставаха ми две-три стъпала когато се спрях и вдигнах поглед….

Огромна, черна вълна на ужас ме заля и одеалото падна от ръцете ми.

Креслото пред камината бе празно.

Тялото на чичо бе изчезнало.

 

 

Кажи ми, Тео, на какви мъчения и ужаси може да бъде подложен човешкият разсъдък преди той да изгуби връзката си със света? Кой ужас е по-страшен - този, предизвикан от нещо опасно и страховито, но все пак познато, или ужасът от неясни сенки, криещи се в ъглите на стаите? Сенки, които даже нямат лица. Те се по-страшните, нали?

Точно сред такива сенки попаднах аз след момента, за който ти разказах току-що. Сякаш с гледката на празното кресло цялата тайнственост, обгръщаша двудневния ми престой тук се изроди вече в една зла и черна заплаха, колкото по-осезаема, толкова и по-непонятна. Усещах как чувството за реалност вече съвсем изчезва и връзката ми с околния свят висеше само на една тънка нишка…

Незнам колко дълго съм стоял така, вперил поглед напред, отчаяно търсещ нещо, дори най-малката прашинка логика за да се заловя за нея. И сякаш малко ми оставаше да я открия…Но тя окончателно бе унищожена, когато в този момент пред вратата на къщата пак се разнесе воят.

Господи, що за адски звук! Сякаш не бясно куче, а глутница…цял легион от бесове стояха и изливаха проклятието на преизподнята в ужасния си вой! А аз замръзнал на стъпалото стоях, неспособен дори да си поема въздух, камо ли да помръдна. Смразяващият звук влизаше през прозорците, изпълваше цялата стая и дълбаеше в изтерзания ми мозък. Със всяко негово следващо прозвучаване сърцето ми все по-силно се стягаше, все повече изчезваше каквото и да е желание за действие пред този нов и непознат ужас. Тъкмо обаче когато си мислех, че повече не ще мога да издържа, воят спря, точно както снощи - така внезапно, както и бе започнал. С усилия преместих единия си крак на долното стъпало, сякаш искащ да достигна до източника на звука, както може би и зайците се омагьосват от кръвожадния вой на вълка.

Тогава обаче нещо тежко се удари във вратата и тя цялата се разтресе. Аз извиках уплашено и отскочих назад, като малко ми остана да падна по гръб. Ударът се повтори и аз видях как пред смаяния ми поглед масивната дървета врата се разтресе отново. Нещо се опитваше да влезе.

Вече излязъл от вцепенението се обърнах и се затичах нагоре, по стъпалата. С два скока минах през коридорчето и влетях в стаята, в която бях спал. Затръшнах вратата с все сила и в мрака посегнах да я заключа, но ръката ми замръзна, защото ключът не беше в ключалката. Сърцето ми отново се сви, обзето от смъртен ужас, но тогава се сетих, че ключовете в тази къща винаги са стояли от външната страна. Отворих пак така бясно вратата и измъкнах ключа от ключалката. Тогава от долу изведнъж се разнесе силен удар, последван от пращене. Каквото и да се опитваше да влезе, вече бе успяло.

Превъртях два пъти ключът в ключалката, след това бавно отстъпих назад, чудейки се всъщност дали бях в безопасност или сам се бях натикал в капан.

В къщата настъпи гробовна тишина. Дори вятърът отвън бе изчезнал, но явно вече бе издухал облаците, защото първите плахи лъчи на луната влизаха през прозореца. Чувах бесните удари на сърцето си. Чувах и треперещото си дишане. Но не чувах нищо отвън. Не смеех да мръдна, да направя крачка дори, за да не предизвикам и най-малкия шум. Ослушах се.

Някъде по коридора изскърца дъска.

Сърцето ми пропусна удар.

Още една дъска изскърца, този път наблизо.

И още по-наблизо…вече пред стаята.

Тишина.

Месинговата дръжка на вратата започна да се превърта бавно.

Вратата се открехна…

 

 

Това е моментът, в който трябва да съм изгубил съзнание. Когато се свестих лежах на пода и усещах тъпа болка в главата си - сигурно я бях ударил при падането си. Очите ми бяха премрежени, сякаш мъгла се бе спуснала наоколо. Погледнах към вратата и открих, че тя бе затворена и ключът продължаваше да стои превъртян в ключалката - явно само съм си въобразил, че тя се отваря.

Следващото нещо, което видях бе луната, изпълваща със светлина стаята ми. Беше точно такава, каквато бе и душата ми в този момент - студена. Но затова пък сякаш ми говореше. Лежах на пода, без въобще да се опитвам и да помръдна, впил очи в нощното светило. И имах чувството, че всеки леден лъч, който тя ми изпращаше, говореше. Говореше ми за смъртта, за снежните пустини отвъд, за вятърът, който обвива всичко в скреж и го запазва непокътнато. Стоях и стоях, докато най-накрая станах безчувствен за всичко друго - остана само тази огромна бл