|     Филип К. Дик

|     Човекът във високия замък

A>
      Втората световна война…

      … неотдавна е завършила. Пърл Харбър, убийството на Рузвелт и последвалият бърз крах на съюзническите войски поставят и Стария, и Новия континент на колене. Италия остава на заден план, Европа е в ръцете на немците, изтокът — на японците, а Северна Америка е разделена на три — от една страна Тихоокеанските щати, под контрола на Япония, западното крайбрежие под германски диктат и напълно зависимата „независима“ централна част…

      Семплата немска действителност и обвития в дълбока мистика и полумитични традиции източен свят трудно намират допирни точки в следвоенно време. Вече извън рамките на военните договорености, между бившите съюзници се започва да се усеща напрежение. Издига се стена от недоверие и подозрителност, все по-осезаемо заплашваща да подпали чергата от всички ъгли. Хитлер умира и Райхът се разкъсва между „нови“ и „стари“ фашисти в непрекъсната борба за власт, но въпреки всичко съумява да задържи бившия си съюзник достатъчно технически изостанал, за да не го притеснява. Японците, от своя страна, ни най-малко не се примиряват с искуственото си „изоставане“ и търсят всеки един удобен случай, поне за да подобрят състоянието си и да поизравнят везните.

      При все това резюме на следвоенния свят, действието се изнася почти изцяло от новите американци — едни приспособими, други — по-малко — и техния вътрешен мир. Ценностите се извращават, под един или друг ботуш. Обикновеният човек тъне в догадки, губи ориентация. Двадесети век е далеч от времената, когато нашественикът присъства чрез тежка военна подкрепа в близкото укрепление и къртовски труд. Въобще, бих казал тежка и дълбока книга, но въпреки всичко чудесно четиво. Няма да се опитвам да ви предам точно тази същинска част, тъй като дори и да успея, рискът да разваля цялото удоволствие от четенето е доста голям. А то остава изцяло за вас.

@     Ангел Генчев
@     _Паралелни светове: Пол Андерсън и „Операция Хаос“, и Филип К. Дик, „Човекът във високия замък“_
      _Източник:_ http://www.sivosten.com/content.php?review.140
A$

>     1

      Вече близо седмица мистър Р. Чайлдан следеше нетърпеливо пощата. Но от ценния колет от Скалистите планини нямаше и следа. Когато в петък сутринта той отключи вратата на своя магазин и на пода в краката му отново имаше само писма, мистър Чайлдан си помисли: „Предстои ми среща с един разгневен клиент“.
      Срещу пет цента той си наля от автомата на стената чашка чай, след това грабна парцала и кофата и се зае да чисти пода. Не след дълго „Американ Артистик Хендкрафтс* Инк“ беше готов за работа — витрината блестеше от чистота, в касата имаше достатъчно дребни монети, вазата бе пълна със свежи цветя, а някъде отзад се носеше приятна музика. Чайлдан хвърли поглед навън. Широкият тротоар на „Монтгомъри стрийт“ бе изпълнен със забързани хора. Далеч на отвъдния край се мярна кабинката на градския лифт и Чайлдан я проследи с възхищение. Жени, облечени в красиви разноцветни манта от коприна — нима човек би могъл да откъсне очи от тях? Наложи се — в този момент иззвъня телефонът. Чайлдан вдигна слушалката.
      [* Американски произведения на изкуството — Бел.прев.]
      — Да — обади се насреща познат глас и сърцето му замря. — Говори мистър Тагоми. Пристигна ли най-сетне моят плакат за набиране на доброволци в Гражданската война, сър? Бъдете така добър да си спомните, обещахте го още миналата седмица — гласът бе нервен, раздразнителен, сякаш принудително вежлив. — Не ви ли дадох съответен депозит, мистър Чайлдан, сър, във връзка с тази моя поръчка? Виждате ли, плакатът е предназначен за подарък. Вече обясних това. За един клиент.
      — Мистър Тагоми — поде развълнувано Чайлдан, — положих максимални усилия, изцяло на собствени разноски, за да открия и доставя от друг щат нужния ви подарък…
      Но Тагоми го прекъсна:
      — Значи не е пристигнал.
      — Не, мистър Тагоми. Сър.
      Настъпи вледеняваща пауза.
      — Не мога да чакам повече — каза Тагоми.
      — Не, сър — Чайлдан хвърли навъсен поглед през витрината на магазина към слънчевия ден навън и небостъргачите на Сан Франциско.
      — Заместител, тогава. Вашата препоръка, мистър Чайл-дан? — не беше само акцента, мистър Тагоми преднамерено произнесе по този начин името му. Обидата, макар и в рамките на общоприетия етикет накара ушите му да пламнат. Поставиха го на място, като му напомниха за неговото унизително положение. В душата му се надигнаха надежди, страхове и кошмари, погълнаха го и накараха езика му да се вдърви. Той се залюля, вкопчил пръсти в слушалката. В магазина ухаеше на свежи невени, чуваше се тиха музика, но на него му се струваше, че пропада в някакво бездънно море.
      — Ами… — с мъка произнесе той. — Маслобойка. Машина за сладолед — производство, 1900 година… — мозъкът му отказваше да работи. Все така ще се случи, тъкмо когато забравиш, когато престанеш да мислиш за това. Беше на тридесет и осем, спомняше си ясно времената преди войната — Франклин Д. Рузвелт и Световното изложение, онзи отминал, по-добър свят. — Ако нямате нищо против, бих могъл да ви донеса някои по-интересни предмети в офиса — смотолеви той.
      Уговориха се за два часа`.
      „Налага се да затворя магазина — помисли си Чайлдан с досада докато поставяше слушалката. — Нямам избор. Трябва да поддържам добри взаимоотношения с такива клиенти, бизнесът зависи от тях.“
      Той се изправи разтреперан и в този миг осъзна, че не е сам в магазина. Млад мъж и млада жена се усмихваха зад щанда — красиви, добре облечени. Мечта за всеки продавач. Направи опит да се успокои и се приближи към тях с професионална лекота, като също се усмихваше. Двамата за миг се спряха да огледат една въртяща се етажерка и после насочиха вниманието си към изящен стъклен пепелник. Женени, предположи той. Сигурно живеят в „Градът на виещите се мъгли“, блокът с луксозни апартаменти на „Скайлайн“, откъдето се разкрива прекрасна гледка към Белмонт.
      — Здравейте — кимна им Чайлдан и се почувства по-добре. Двамата му отвърнаха с приветливи усмивки, без никакво превъзходство. Старинните етажерки — едва ли по цялото крайбрежие можеха да се намерят по-добри — ги бяха заинтригували, той го забеляза и изведнъж му стана приятно. Изглежда, че младата двойка го прочете на лицето му.
      — Наистина прекрасни образци, сър — рече младият мъж.
      Чайлдан се поклони въодушевен.
      Очите им излъчваха топлина — не само от удоволствието на общуването, но и от споделената любов към красивите предмети, от взаимността на техните вкусове и увлечения. Благодаряха му, че е събрал такива красиви неща, за да могат да им се любуват, да ги докосват с ръка и да ги съзерцават дълго, дори ако никога не ги купят.
      „Да — помисли си той — ето хора, които искрено ценят всичко, което виждат в моя магазин. Тук никой не се опитва да им пробута туристически боклуци със съмнителна стойност, нито пътни знаци и дървени надписи с тъповати названия като «МЮРУУДС, ОБЛАСТ МЕРИН», или пък пощенски картички с изображение на моста «Голдън гейт» — Чайлдан се загледа в големите, черни очи на девойката, които блестяха от вълнение и любопитство. Стилната прическа на черната й коса, грижливо лакирани нокти, изящни, ръчно изработени обици. — Колко лесно бих могъл да се влюбя в такова момиче. И колко трагичен ще е живота ми тогава — сякаш сега не беше такъв.“
      — Какви красиви обеци — възхити се той. — Оттук ли ги купихте?
      — Не — рече тя. — У дома.
      Чайлдан кимна. И в неговия магазин нямаше съвременно изкуство, тук се излагаше на показ само миналото.
      — За дълго ли сте тук? — попита той. — В Сан Франциско?
      — За неопределено време — отвърна мъжът. — Изпратен съм на работа в отдел „Жизнен стандарт“ на Комисията за планиране и изследване на изоставащите райони — на лицето му се четеше гордост. Колко различен бе този младеж от военните, вечно дъвчещите дъвка, скучаещи запасняци със селски лица, които денонощно кръстосваха „Маркет стрийт“ и се оглеждаха за входовете на порнокината, сексмагазините и нощните клубове, декорирани със снимки на ококорени едрогърдести блондинки, стиснали зърната си в шепи… баровете в долната част на града, където все още свиреха стари джазови парчета, готови да се разпаднат бордеи, изникнали като гъби от руините на разрушения Сан Франциско малко след като паднаха последните бомби. Не — този човек беше от елита. Културен, образован, дори повече от мистър Тагоми, който в края на краищата не беше нищо повече от един висш чиновник в Търговската мисия на тихоокеанското крайбрежие с възгледи и навици оформени в годините на войната.
      — Разполагам с великолепни образци от културата на различни американски етнически групи. Ако ви трябва подарък? — попита Чайлдан. — Или може би търсите нещо, с което да украсите новия си апартамент? В такъв случай… — сърцето му туптеше.
      — Отгатнахте — кимна момичето. — Искаме да декорираме своя нов апартамент. Малко сме нерешителни. Мислите ли, че можете да ни помогнете?
      — С удоволствие — рече Чайлдан. — Бих могъл да подбера някои интересни неща от колекцията и да ви посетя в апартамента. Ще решим на място кое подхожда най-много. В края на краищата това е част от професията ми — той сведе очи, за да прикрие радостта си. Може би ставаше дума за хиляди долари. — Очаквам в най-скоро време да получа дъбова маса от Ню Инглънд, с дървени нитове, никакви пирони. Невероятно красива и доста скъпа. Освен това — огледало, от наполеоново време, а също и образци от изкуството на аборигените — покривала от козя кожа, боядисани с растителни оцветители.
      — Аз самият — рече мъжът, — предпочитам градското изкуство.
      — Да — съгласи се пламенно Чайлдан. — Послушайте, сър. Мога да ви предложа оригинално пано, състоящо се от четири секции, пощенски период, портрет на Хорейс Грийли*. Безценно украшение за всяка колекция!
      [* Хорейс Грийли (1811–1872), американски писател, публицист, политик — Бел.прев.]
      — Ах — възкликна младият японец и очите му блеснаха.
      — Освен това писалище, викториански стил, 1920 година, преработено в бар.
      — Ах.
      — И, сър, чуйте: Фотопортрет на Джийн Харлоу*, с рамка и автограф.
      [* Джийн Харлоу — американска кинозвезда от 30-те години — Бел.прев.]
      Японецът се втрещи в него.
      — Мисля, че ще се спогодим — рече Чайлдан, който не искаше да изпуска изгодния момент. Той извади от вътрешния джоб на сакото си писалка и бележник. — Позволете да ви запиша имената и адреса, сър и мадам.
      По-късно, когато двойката напусна магазина, Чайлдан се изправи пред витрината с ръце на гърба и загледа улицата. Чудесно. Ако можеше само през целия ден така да върви бизнеса… не, това не беше бизнес, а успех за неговия магазин. Това беше възможност за душевно общуване с тази прекрасна японска двойка, възможност да го приемат за равноправен, а не за човек втора ръка, за янки или, в най-добрия случай — за търговец на произведения на изкуството. Да, тези млади хора, тази нова генерация, без кастови предразсъдъци, която не помнеше нито дните преди войната, нито самата война — те бяха надеждата на света.
      „Някой ден това ще свърши — помисли си Чайлдан. — Някой ден ще изчезне всичко — разделението — на висши и нисши, на победители и победени.“
      И въпреки това, още от сега трепереше от страх, при мисълта, че ще трябва да позвъни на вратата им. Той погледна прилежно записания в бележника адрес. Семейство Касура. Ще го поканят да влезе, сигурно ще му предложат чай. Ще се справи ли? Дали ще знае как да се държи във всеки отделен момент? Или ще се изложи като животно, с някоя унизителна faux pas*?
      [* Погрешна стъпка — Бел.прев.]
      Момичето се казваше Бети. Какво умно, изразително лице. Нежни, мечтателни очи, които сякаш го даряваха с надежда. Сигурно е забелязала с какво обожание я гледа, макар да стояха съвсем за малко в магазина.
      Надежда — той почувства, че му се завива свят. За каква надежда може да става дума — налудничава, безумна? Да, чувал бе, че съществуват междукастови връзки — но само между японци и янки-жени. И все пак… — той потрепери при тази недовършена мисъл. Не, тя е омъжена. Чайлдан разтърси глава и се зае с утринната поща.
      Едва сега забеляза, че ръцете му треперят. И изведнъж си спомни за срещата в два часа с мистър Тагоми. Пое дълбоко въздух за да се успокои и се огледа решително.
      „Трябва да намеря нещо подходящо — помисли си той. — Но къде? Как? Какво? Ще позвъня по телефона. На всички снабдители. Иначе защо съм в бизнеса. Какво ли не бих дал сега, ако ми предложат например напълно запазен «Форд», модел 1929, с черен кожен гюрук и широки, величествено затварящи се врати. Или пък тримоторен пощенски самолет, в чудесно състояние, току-що открит в някоя забравена плевня на Алабама. А защо не мумифицираната глава на мистър Б. Бил* в комплект с кичур бяла коса, сензационен американски артефакт? Това ще издигне до недостижими висоти репутацията ми сред търговското съсловие по цялото тихоокеанско крайбрежие, та дори и на японските острови.“
      [* Бъфало Бил — Бел.прев.]
      За вдъхновение, реши да изпуши една китайска марихуанена цигара „Земя на усмивките“.

      * * *

      Франк Фринк протегна сънено ръце и се зачуди дали не е време да става. Един слънчев лъч се промъкна през щорите на прозореца, който гледаше към „Хайес стрийт“ и освети разхвърляните по пода дрехи. Най-отгоре се мъдреха очилата му. Току-виж, стъпил върху тях, ако не внимава.
      „Трябва да избера обиколен път към банята — помисли си той. — Да лазя по пода, или да ги прескоча.“
      Главата му се пръскаше от болка, но по-важното бе, че вече не му беше мъчно за това, което стана вчера.
      „Никога не гледай назад — рече си той. — Всъщност, колко ли е часа? Часовникът е на гардероба. Единайсет и половина! Мили Боже!“ — но дори след това не се надигна.
      „Уволнен съм“ — помисли си той.
      Вчера във фабриката бе оплескал всичко. Държа се отвратително с мистър Уиндъм-Матсън, който имаше кръгло като месечина лице, сократов нос, диамантен пръстен и позлатен цип на дюкяна. С други думи — имаше власт. Трон.
      Мислите му се гонеха объркано.
      „Няма никакво съмнение, че сега ще ме тикнат в черния списък. Кой дава пет пари за моите способности — вече съм вън от играта. Петнадесет години се блъсках — напразно.“
      Какво да се прави, ще трябва да се яви пред Комисията по Трудова Заетост, за преразглеждане на работната категория. Неприятности със сигурност го чакаха и там. Уиндъм-Матсън бе известен със своите връзки с марионетното американско правителство, което тук презрително наричаха „пинокиовци“. А от тях до официалните японски власти разстоянието бе един хвърлей. Комисията, разбира се, беше под юрисдикцията на пинокиовците. Мързеливи бели дебеланковци, с подпухнали, затлъстели лица, които ще направят каквото им нареди Уиндъм-Матсън. Не успее ли да получи работа от тях, ще трябва да се обърне към японските презокеански Търговските мисии, които се разпореждаха на територията на Тихоокеанските Американски щати — от Калифорния чак до границата с Невада. Ала не получи ли и там работа тогава лошо…
      Различни планове се въртяха в главата му, докато лежеше неподвижно, с поглед вперен в прашния полюлей на тавана. Би могъл да се прехвърли на територията на Скалистите планини. Не, макар да не поддържаха особено тесни връзки с Тихоокеанските щати, между двете страни все пак имаше спогодба за екстрадиране на емигранти. Защо не Юга? Той потрепери. Уф. Само не там. Като бял ще заема по-високо положение, много по-високо отколкото тук, по крайбрежието. Но… не искаше точно такова положение.
      И което бе по-лошо, Югът е оплетен със сложна мрежа от връзки — икономически, идеологически и Бог знае още какви с Райха. А Франк Фринк беше евреин.
      Истинското му име беше Франк Фринк. Беше се родил и израснал в Ню Йорк, на Източния бряг. През 1941 по време на войната го мобилизираха в армията на Съединените Американски Щати. Това беше само няколко месеца след разгрома на Русия. После, когато японците превзеха Хавай, го преместиха на Западния бряг. Тук посрещна японската окупация и края на войната. Петнадесет години бяха изминали от тогава, а му се струваше, че е било вчера.
      Тогава, в онзи трагичен ден на 1947 — Денят на Капитулацията, му идеше да се пръсне от безсилен гняв. Мразеше японците повече от всичко на света. Закле се в непримирима борба, дори зарови армейското оръжие в едно мазе, грижливо опаковано и смазано, до деня, в който неговите събратя се вдигнат против окупаторите. Но времето наистина лекуваше всякакви рани. Сега, когато си спомняше за онези дни на омраза, за мечтаната кървава баня, за бленуваното възмездие над предателите и техните господари, това кой знае защо му напомняше детските години, когато четеше всякакви шарени книжки, пълни с фантасмагории и вярваше в какво ли не. Например, че Франк Фринк, по прякор „Златната рибка“ ще стане прочут палеонтолог и ще се ожени за Норма Праут. Норма Праут беше най-красивото момиче в класа и той наистина мечтаеше да се ожени за нея. Но това беше толкова отдавна. От 1947 насам вероятно се е срещал и разговарял с хиляди японци, но и през ум не му бе минало да им стори каквото и да било зло. Най-малкото би било неуместно.
      Не, почакай. Всъщност имаше един случай. Мистър Омуро, който притежаваше няколко жилищни блока в центъра на Сан Франциско и за известно време беше хазяин на Франк. Ето една гнила ябълка. Типична алчна акула. За ремонт не искаше и да чуе, непрестанно преграждаше стаите, за да станат по-малки и в края на всеки месец вдигаше наемите… А тогава, през петдесетте, времената бяха тежки, страната беше в депресия. За безработните и непрестанно обедняващи наематели мистър Омуро беше истинска напаст. В края на краищата този нагъл тип си получи заслуженото и то от самите японци. Прибраха го, а после му удариха ножа за незаконно облагодетелствуване. А в наши дни е направо немислимо да се нарушават суровите, но справедливи японски закони. И главна заслуга за това имаха цивилните японски власти и Търговските мисии, които дойдоха на мястото на вече корумпирания Военен кабинет.
      Мисълта за кристалната честност на Търговските мисии накара Франк отново да почувства увереност. Дори на пръв поглед непоклатимият Уиндъм-Матсън, можеше да бъде прогонен като досадна муха. Пък бил той и самият притежател на компанията. „Май наистина съм изпълнен с вяра в тази идея за съвместен просперитет на Тихоокеанското съобщество — рече си той. — Странно. Като си спомня онези, първи дни… тогава всичко това ми се струваше една голяма измама. Безсмислена пропаганда. Но сега…“
      Франк се надигна от леглото и се отправи неуверено към банята. Докато се миеше и бръснеше, пусна ухо на обедните новини по радиото.
      — Нека не се присмиваме на тези първи опити — рече говорителят в момента, в който спря водата.
      „Както кажеш“ — помисли си мрачно Франк. Знаеше добре за какви опити става дума и без да иска се усмихна при мисълта, че надутите и вечно сериозни германци съвсем скоро може би ще крачат по повърхността на Марс, по червения пясък, където досега не е стъпвал човешки крак.
      — Gott, Herr Kreisleiter. Ist dies vielleicht der Ort wo man das Konzentrationslager bilden kann? Das Wetter ist so schonn. Heiss, aber doch schonn*… — мърмореше си той, докато си миеше зъбите.
      [* Боже мой, хер Крайслейтер! Нима това не е идеалното място за концлагер? И времето е чудесно, малко е горещо наистина… (нем). — Бел.прев.]
      — Нашето съобщество на Съвместния просперитет трябва най-сетне да реши: дали в желанието си да създадем хармонично общество, където чувството за дълг и отговорност са определящи… — дърдореше говорителят по радиото.
      „Типичен жаргон на управляващата класа“ — помисли си Франк.
      — … сме обърнали гръб на една перспективна насока, в която ще се развива бъдещето на човешката раса, била тя нордическа, японска, негроидна… — продължаваше досадното бърборене.
      Докато се обличаше, той продължи да си тананика с нескрито удоволствие своята малка сатира:
      — … времето е schonn, толкова schonn*. Но няма какво да се диша…
      [* Прекрасно (нем) — Бел.прев.]
      Но което си беше вярно, вярно си беше. Тихоокеанският съюз нямаше никакво практическо участие в колонизацията на планетите. Всички сили бяха хвърлени в усвояването на Южна Америка. Докато германците строяха гигантски роботизирани спътникови системи, японците продължаваха да горят бразилските джунгли и да издигат осеметажни наколни жилища за бившите ловци на глави. И току-виж, докато се сетят да изстрелят първия японски спътник, немците вече са завладели цялата Слънчева система. В старите учебници по история се разказваше, че на времето Германия била най-изостанала в колонизирането на отвъдморски територии сред всички западноевропейски държави. Но този път няма да останат на опашката. Научили са вече горчивия урок.
      Изведнъж си спомни за Африка и за нацистките експерименти там. Само при мисълта за това го побиха ледени тръпки.
      Цял един опустошен и обезлюден континент…
      А радиото продължаваше:
      — … но с гордост трябва да отбележим, че нашето внимание е насочено преди всичко към подобряване благосъстоянието на населението, към удовлетворяване на духовните потребности…
      Франк не издържа и изключи радиото. После, след като се успокои, го включи отново.
      „Натикаха Божиите заповеди в кенефа — помисли си той. — Африка. Витаещи духове на милиони избити туземци. Изтрити от лицето на земята — в името на какво? Кой би могъл да каже? Сигурен съм, че дори берлинските «главни архитекти» на тази човеконенавистна идея не знаят отговора. Глутница от безмозъчни автомати, които само строят и подравняват. Да строят ли? Те знаят само да рушат. Людоеди от палеонтологична изложба, захванали се да дълбаят чаша от черепа на своя враг. Без да пропускат възможността да употребят и останалия материал — първо, ще си натъпчат търбуха със суровия мозък. Сетне костите, я да видим какво може да се направи от тях? Каква цветуща мисъл, не само да изядеш своя враг, но да го ядеш в собствения му череп. Водещи специалисти! Питекантропи в бели престилки и стерилни ръкавици, които провеждат смели експерименти за възможното практическо използване на човешки материали. «Ja, Herr Doktorr. Имаме прекрасна разработка за палеца на крака. Вижте, ставата може да се използва като задвижващ механизъм на нашата нова запалка. Стига само хер Круп да е в състояние да ни достави по-големи количества…»“
      Франк потрепери от ужас при мисълта, че след милион години, Земята отново е в ръцете на древния питекантроп-людоед. „Нима всичко е било напразно — питаше се той. — През всичките тези години сме бягали от него, а ето че той не само ни настигна, но и ни стъпка под петата си. И пак е господар.“
      — … трябва да осъдим — говореше дребният жълт говорител от Токио — и неведнъж в миналото сме осъждали безсмисленото изтребване на хора в името на една фанатична идея, която поставя цели народи извън закона и обществото.
      „Божичко — мислеше си Фринк — наричахме ги маймуни, цивилизовани, кривокраки шимпанзета. Но те не строят газови камери, нито огромни пещи за добив на човешка мас. Окупираха ни, но наложиха справедлив ред и законност.“
      — … ще цитирам един западен светец, който е казал: „Какъв смисъл има човек да получи целия свят, ако в битката за него загуби душата си?“
      Настъпи пауза. Фринк зачака нетърпеливо продължението. Това беше утринното пречистване на душата.
      „Най-добре е да се примиря и да поискам прошка — мислеше си той. — Защото попадна ли веднъж в черния списък — работа за мен няма да има. А навсякъде другаде — Югът, Райха, Европа — ме дебне смърт. Трябва да намеря начин да се разбера със стария Уиндъм-Матсън.“
      Франк приседна на леглото, постави до себе си чашата с поизстиналия чай и разгърна на колене своето вярно копие на „И Цзин“ — китайската „Книга на промените“. Сетне изсипа от кожения калъф четиридесет и деветте гадателни пръчици, съсредоточи се, за да овладее разбърканите си мисли и се помъчи да формулира ясно въпроса, който се канеше да зададе.
      — Как да се сдобря с Уиндъм-Матсън? — произнесе на глас той и записа въпроса в бележника си. После разбърка дървените пръчици и започна да ги прехвърля, докато излезе първата линия, началото. „Осмица“. Половината от шейсет и четирите хексаграми вече бяха отпаднали. Отново раздели пръчиците и получи втората линия. Не след дълго, като действаше умело той приключи с шестте линии. Хексаграмата лежеше пред него, дори не се налагаше да поглежда в Оракула, за да види кой номер е. Веднага позна, че това е хексаграма петнадесет. Дори не се наложи да чете текста — знаеше го наизуст. Цзи’йен. „Смирение“. Ах, колко навреме. Пълният текст гласеше: „Унизените ще вдигнат глава, ще приведат гръб силните, покорни ще станат могъщите фамилии.“. Добро предзнаменование. Оракулът му даваше чудесен съвет.
      И въпреки това почувства известно разочарование. Имаше нещо прекалено малодушно и благочестиво в хексаграма петнадесет. Естествено, трябваше да избере смирението. В този момент друг път няма. Да си признае честно, напълно безсилен е пред стария У-М. Едва ли ще успее да го убеди да го вземе обратно на работа. Ще трябва да се примири със съвета на Оракула, а и нали точно това го съветваше — да бъде смирен. Не му остава нищо друго освен да чака и да се надява на по-добри дни. Когато небето реши, ще го върне на предишната му работа, или може би дори ще му предложи нещо по-добро.
      Нямаше никакъв смисъл да чете по-нататъшните тълкувания — хексаграмата беше статична. Без развитие. Без изход към друга хексаграма. Значи — Оракулът бе приключил с него.
      Но той не бе приключил. Имаше още един въпрос. Франк събра смелост и произнесе на глас:
      — Ще видя ли някога отново Джулиана?
      Джулиана беше неговата бивша съпруга. Напусна го преди близо една година и от тогава не я бе виждал. Нямаше никаква представа къде живее сега. Но изглежда беше напуснала Сан Франциско, а може би и Тихоокеанските щати. Никой от техните общи приятели не бе я виждал.
      Потънал в мисли Франк се зае да разбърква пръчиците. Колко ли пъти бе питал за Джулиана? Десет, сто? Ето я и поредната хексаграма, рожба на случайността и на прищявката на дървените пръчици. Случайна и същевременно неразривно свързана с момента, в който живее, както животът му е неразривно свързан с живота на всички останали частици във вселената. Разкривено огледало от прекъснати и непрекъснати линии, където неизменно се появява най-вярното отражение на реалността. Той, Джулиана, фабриката на „Гъф стрийт“, Търговските мисии, които се разпореждаха на тихоокеанското крайбрежие, завладяването на планетите, купчините от разлагащи се органични вещества в Африка, които дори не можеха да се нарекат трупове, надеждите на хиляди и хиляди жители на Сан Франциско, които всяка сутрин се измъкваха от своите вонящи бордеи, безумците в Берлин с техните самоуверени лица и маниакални планове — всичко това се свързваше сега, в момента в който хвърляше дървените пръчици, за да намери най-мъдрия и най-точния отговор. Всичко се съединяваше в една книга, написана близо тринадесет века преди Христа. Книга, сътворена от незнайни китайски мъдреци в продължение на над пет хиляди години, мъдрост пресяна и шлифована във времето, за да се получи тази идеална космология, тази наука за света, систематизирана далеч преди европейците да се научат на най-проста аритметика.
      Хексаграма четиридесет и четири. Сърцето му замря.
      „Ку. Идва за среща. Справедливо отсъждане. Девицата е властна. Избягвай бракосъчетанието с тази девица.“
      Десетки въпроси — и все този отговор.
      „Винаги съм го знаел, Джулиана не е жена за мен — той се облегна назад примирен. — Но всъщност, не в това се състоеше въпросът ми. Разбрах го още в самото начало. Защо му трябваше на Оракула да ми го припомня? Съдбата бе несправедлива с мен — срещна ме с нея, накара ме да се влюбя в нея. И още я обичам.“
      Джулиана — най-красивата жена, която някога е имал. Мургава, с черна коса и сочни устни — намек за испанската кръв останала от предците й. Имаше гъвкава, безшумна походка, когато се запознаха още носеше сандалите, останали й от гимназията. Всъщност всичките й дрехи имаха износен вид, сякаш бяха стари и захабени от често пране. Финансовото им състояние докато живееха заедно беше повече от катастрофално. Франк знаеше, че го ненавижда, задето бе принудена да носи стари памучни пуловери, демодирани поли от туид, жилетки с цип и обувки с бомбета. Все му натякваше, че приличала на момиче, което отива да играе тенис, или на жена, която бере гъби в гората.
      Ала онова, което го бе поразило още в първия миг, когато я видя, бе странната й, загадъчна усмивка — като на Мона Лиза. Джулиана бе способна да се усмихне на всеки срещнат. Винаги й отвръщаха, защото бе красива и обаятелна. Не знаеше как да си обясни държанието й. Отпърво мислеше, че е късогледа, но сетне, когато се увери, че греши, започна да се дразни от това непрестанно флиртуване с околните. Джулиана, разбира се, не му обръщаше никакво внимание. Държеше се така, сякаш живее в друг, приказен и мистериозен свят. Но дори тогава, в онези последни дни от съвместния им живот, когато скандалите се бяха превърнали в ежедневие, той продължаваше да гледа на нея като на божи дар, какъвто не заслужаваше. Толкова по-трудно му бе след това да преживее загубата.
      Струваше му се, че дори сега, в този миг стои до него. Вечно търсеща, неспокойна. Странно, но всеки път, когато посягаше към Оракула, възникваше усещането, че Джулиана отново е тук.
      „Интересно — зачуди се Франк, докато се въртеше в още неоправеното легло — дали в този миг някой друг също се обръща за съвет към Оракула? И какъв ли отговор получава? Тъжен и мрачен — като моя? Нищо чудно ако днешният ден се окаже неблагоприятен за предзнаменования.“

>     2

      Малко преди обяд мистър Нобуске Тагоми с тревога си спомни за уговорената среща с Робърт Чайлдан, до която оставаха не повече от два часа. Мистър Тагоми реши да се обърне за съвет към първата книга от свещеното „Петокнижие“* на конфуцианската мъдрост — Даоисткият** оракул, известен от хиляди години насам като „И цзин“ или „Книга на промените“.
      [* „Петокнижие“ — конфуциански канон от пет класически книги, първата от които е „Книга на промените“ — „И цзин“. — Бел.прев.]
      [** Даоизъм — древнокитайска философска система, за чийто основоположник се смята Лао Цзе. В основата на даоизма лежи понятието „Дао“ — „Път“ — „Истина“ като абсолютно начало на вселената. Дао поражда цялото многообразие на света, който се разглежда като безспирен поток от естествено развитие на събитията. — Бел.прев.]
      От просторния офис, който се намираше на дванайсетия етаж на небостъргача „Нипон таймз“ се разкриваше чудесна гледка към залива. През огромния панорамен прозорец се виждаха корабите, които минаваха под моста „Голдън гейт“. Виждаше се дори една военна фрегата отвъд Алкатраз, но мистър Тагоми не й обърна внимание. Той се приближи към стената, развърза въжето и спусна бамбуковите щори на прозореца. Просторният централен офис потъна в мрак. Слънцето престана да блести неприятно в очите и вече можеше спокойно да се съсредоточи в мислите си.
      Вече се бе примирил с мисълта, че няма да намери подходящ подарък за очаквания скъп гост.
      „Каквото и да измисли Робърт Чайлдан, едва ли ще съумее да угоди на клиента. Безсмислено е да си затварям очите пред този факт. Но каквото и да измислим, трябва да се постараем да не го обидим. Цената в случая няма значение.“
      Клиентът съвсем скоро ще пристигне в Сан Франциско, с новата германска совалка „Месершмит 9-Е“. Мистър Тагоми никога не се бе качвал на подобен въздухоплан, но си даде дума с нищо да не издаде невежеството си.
      „Време е да потренирам за срещата — рече си той, стана и се приближи към стенното огледало. След това си придаде спокойно, леко уморено изражение, като внимателно наблюдаваше лицето си. — Да, мистър Бейнс, зная, шумът при излитане и кацане е ужасен. Дори вестник не можеш да четеш спокойно. Но затова пък полетът от Стокхолм до Сан Франциско е само четиридесет и пет минути.“
      А защо да не спомене нещо за честите аварии с немски самолети? „Предполагам, че сте чули новините по радиото? Катастрофата над Мадагаскар. Какъв кошмар! Ако питате мене, на старите витлови машини още не им е изпята песента.“
      Най-важното — никаква политика. Още повече, нямаше никаква представа за възгледите на мистър Бейнс. Но ако той сам заговори на политически теми? Я да помислим. Мистър Бейнс е швед, следователно неутрален. И въпреки това е предпочел да лети с „Луфтханза“ вместо „САС“. Ще трябва внимателно да опипа почвата:
      „Мистър Бейнс, сър, говори се, че хер Борман е сериозно болен. Казват, че новият Райхканцлер ще бъде избран на конгреса на партията през есента. Или това са само слухове? Не смятате ли, че подобна тайнственост е излишна? Времената сега са други.“
      В една папка в бюрото му бяха събрани изрезки от „Ню Йорк таймз“, където се цитираха някои неотдавнашни изказвания на мистър Бейнс. Мистър Тагоми присви очи и се наведе над тях. Носеше контактни лещи съвсем от скоро и още не бе привикнал с тях. В речта се говореше за потенциалните възможности на Луната да има солидни водни запаси.
      „Все още има надежда, че ще успеем да решим този невероятно труден проблем — цитираха изказването на мистър Бейнс. — Луната, най-близкото до нас космическо тяло до момента е обект предимно на военни интереси.“
      — Sic*! — мистър Тагоми си позволи да използва този префърцунен латински израз, типичен за висшето общество. Ето един ключ към мистър Бейнс. Очевидно не гледа с добро око на военните. Мистър Тагоми го отбеляза наум.
      [* Така — (лат.)]
      Той натисна бутонът на интеркома и каза:
      — Мис Ифрайкиан, бих желал да донесете вашия диктофон.
      Вратата на кабинета се плъзна встрани и мис Ифрайкиан, която днес бе украсила косата си със сини цветя, влезе в стаята.
      — Чудесен люляк — отбеляза мистър Тагоми. Навремето бе отглеждал цветя в къщата си в Хокайдо.
      Мис Ифрайкиан, стройна, кестенява американка се поклони.
      — Готова ли сте с диктофона?
      — Да, мистър Тагоми — мис Ифрайкиан седна и нагласи до себе си миниатюрния апарат.
      Мистър Тагоми пое дъх и заговори:
      — Обърнах се към Оракула с въпрос: „Ще бъде ли ползотворна срещата ми с мистър Чайлдан?“ и за моя най-голяма изненада в отговор излезе зловещата хексаграма „Превъзходство на великите“: „Хребетът се прекършва. Нарушен баланс — прекалено голяма тежест в центъра. Отдалечаване от Дао.“
      Диктофонът бръмчеше едва доловимо. Мистър Тагоми млъкна замислен.
      Мис Ифрайкиан го загледа очаквателно. Бръмченето секна.
      — Повикайте да дойде мистър Рамзи, ако обичате — рече мистър Тагоми.
      — Да, мистър Тагоми — тя се надигна, остави диктофона и излезе от кабинета, почуквайки с токчета по пода.
      Мистър Рамзи се появи след миг, стиснал голяма папка под мишница. Той заситни напред ухилен. Носеше тънка колежанска вратовръзка, риза с колосана яка и тесни, изтъркани джинси, които напоследък се смятаха за доста модерни във висшето общество.
      — Здравейте, мистър Тагоми — рече той. — Какъв чудесен ден, нали сър?
      Мистър Тагоми се поклони.
      Мистър Рамзи замръзна и също се поклони.
      — Току-що се консултирах с Оракула — рече мистър Тагоми, докато мис Ифрайкиан приготвяше диктофона. — Предполагам, запознат сте, че мистър Бейнс, който пристига днес лично, в отношението си към Ориенталската култура се придържа към възгледите на нордическата идеология. Бих могъл, разбира се, да го просветя като го запозная с изяществото на древнокитайската калиграфия или с някои керамични произведения от епохата на Токугава… но не е моя работа.
      — Разбирам — кимна мистър Рамзи и разкриви черти в мъчителен опит за съсредоточаване.
      — Ето защо ще трябва да се съобразим с неговия вкус и да му поднесем произведение на американската култура.
      — Да.
      — Вие, сър, сте от американко потекло, но кой знае защо сте се помъчили да измените цвета на кожата си — той погледна укорително мистър Рамзи.
      — Това е тен от ултравиолетова лампа — смотолеви объркано мистър Рамзи. — Казват, че така се повишавала продукцията на витамин Д.
      Чувстваше се унизен, още повече се ядоса от това, че не можа да го скрие.
      — Уверявам ви, че съм запазил вяра и уважение… — Рамзи преглътна мъчително в търсене на подходящ израз — към моите етнически традиции.
      Мистър Тагоми се обърна към мис Ифрайкиан.
      — Продължете, моля. — Диктофонът отново забръмча. — След като се обърнах за консултация към Оракула и получих хексаграма двадесет и осем — Да Куо, продължих, докато излезе неблагоприятната линия девет на пета позиция. Коментарът към нея е:
P>
      „Повехнала топола разцъфва,
      старица млад съпруг си взема.
      Не ще те хулят,
      не ще те похвалят.“
P$
      Изводът, струва ми се, е повече от ясен — в два часа, мистър Робърт Чайлдан няма да разполага с подходящ подарък — мистър Тагоми замълча. — Да погледнем честно на фактите. Лично аз не съм кой знае какъв познавач на американското изкуство и следователно не бих могъл да направя добър избор. Ето защо… — той се поколеба в търсене на подходящ израз. — Ето защо, надявам се, не ще се обидите ако споделя с вас откровено, се нуждаем от помощта на някой местен туземец. Мистър Рамзи, всеки от нас е длъжен да даде най-доброто на което е способен.
      Мистър Рамзи не знаеше какво да отговори. Но независимо от старанието да прикрие чувствата, които бушуваха в него, на лицето му се изписа гняв и болка.
      — Зададох на Оракула още няколко въпроса — каза мистър Тагоми, — които по известни причини не мога да разкрия пред вас.
      „Иначе казано — мислеше си Тагоми — не е работа нито на моите крайно любознателни бели чиновници, нито на «пинокиовците» от марионетното правителство, какви въпроси вълнуват един висш чиновник от Търговската мисия на Япония в Сан Франциско.“
      — Длъжен съм да отбележа, обаче — продължи той, — че на един от въпросите получих твърде загадъчен отговор. Това ме накара да потъна в противоречиви мисли.
      Мистър Рамзи и мис Ифрайкиан го гледаха напрегнато.
      — Отнася се за мистър Бейнс — рече мистър Тагоми.
      Двамата кимнаха.
      — Въпросът, който касаеше мистър Бейнс, предизвика, чрез мистичната намеса на Дао появата на хексаграма Шенг, четиридесет и шест. Благоприятно предзнаменование. В началото бе линия шест, на втора позиция — линия девет.
      Въпросът му беше: „Ще бъдат ли успешни преговорите с мистър Бейнс?“ Деветката на втора позиция го уверяваше, че ще бъдат. Там се казваше:
P>
      „Човекът с открито сърце,
      и малкия дар ще посрещне със радост.
      Не ще те хулят.“
P$
      Очевидно мистър Бейнс ще остане доволен от какъвто и да е подарък, поднесен му от мистър Тагоми и от името на Търговските мисии. Но при поставяне на този въпрос, мистър Тагоми таеше по-дълбоки мисли. Както почти винаги се случваше, Оракулът бе прозрял скрития смисъл и едновременно бе отговорил както на явния, така и на завоалирания въпрос.
      — Както знаем — продължи Тагоми, — мистър Бейнс идва тук, за да ни запознае с възможностите за скорошна производствена реализация на новите шприцформи, разработени в Швеция. Успеем ли да сключим изгодна сделка, ще можем в най-кратки срокове да подменим широк кръг от употребявани в момента скъпи металически изделия с пластмасови.
      Вече много години Тихоокеанският съюз се мъчеше да се добере до някои от най-новите изобретения в областта на синтетиката, разработвани успешно в Райха. Но големите германски химически картели и най-вече „И. Г. Фарбен“ държаха в най-строга тайна своите патенти, с което на практика създаваха световен монопол в пластмасовата промишленост, особено в приложението на полиестерите. По такъв начин Райхът, който отдавна бе изпреварил Япония в разработването на свръхмодерни технологии, поддържаше превъзходството и на своята химична промишленост над тази на Тихоокеанския съюз. В конструкцията на междупланетните кораби, които излитаха от Festung Europa, широко се използваха термоустойчиви пластични материали, изключително леки и непробиваеми при пряко метеоритно попадение. Тихоокеанският съюз не разполагаше с подобни средства — тук все още се разчиташе на естествени материали като дървесина, метал и метални сплави. Мистър Тагоми въздъхна при тази мисъл. Неведнъж бе присъствал на германски научно-технически изложби. Особено впечатление му бе направил един изцяло синтетичен автомобил — „DSS“ — „Der Schnelle Spuck“*, който се продаваше за невъобразимата сума от шестстотин тихоокеански долара.
      [* „Бързият призрак“ — (нем). — Бел.прев.]
      Тагоми бе задал още един въпрос, отнасящ се до мистър Бейнс, който също трябваше да остане в тайна от „ушите“ на белите марионетки, а такива в сградата имаше много. Ставаше дума за нещо, за което се намекваше в една кодирана телеграма от Токио. Първо, кодираният материал беше рядкост и обикновено се отнасяше до въпроси на сигурността, а не до проблеми от търговски характер. Още по-странно бе, че използвания в конкретния случай код беше метафоричен — на базата на поетична алюзия. Единственото логично обяснение беше, че целта е била да бъдат подведени евентуални дешифратори на Райха, ако съобщението попадне в тях, а не опозиционни групировки от японските острови. Известно бе, че свръхмощните компютри на Райха са в състояние да разгадаят и най-сложния шифър, ала бяха съвсем безпомощни пред метафоричните кодове, познати в Япония от най-древни времена. Ключовата фраза в съобщението беше: „Мляко с каймак е неговата диета“, отпратка към загадъчната песен „Престилка“, където тази тема се развиваше така: „… невинаги зад привидното реалността се показва, гледаш крем, ала мляко с каймак се оказва…“ За по-сигурно мистър Тагоми се обърна за съвет и към „И Цзин“, откъдето получи потвърждение на догадката си. Коментарът беше:
      „Вероятно се има предвид мъж със силен характер. Човек, който трудно се вмества в обкръжаващата го среда, защото е прекалено безцеремонен и не обръща внимание на общоприетите норми. Но понеже характерът му е прям, той посреща с подобаваща отговорност…“
      С други думи, мистър Бейнс не беше онзи, за който се представяше и причината, поради която пристигаше в Сан Франциско съвсем не бе демонстрацията на новите шприцформи. Единственият логичен извод при така стеклите се обстоятелства бе, че мистър Бейнс е шпионин.
      Едно обаче оставаше тайна за мистър Тагоми — шпионин за кого и в името на какво.

      * * *

      В един и половина по обед на същия ден, с огромна неохота Робърт Чайлдан заключи вратата на „Американ Артистик Хендкрафтс Инк.“ Той остави тежките, натъпкани с най-разнообразни вещи куфари на паважа, махна на едно велотакси и нареди на запъхтяния китаец да го закара до сградата на „Нипон таймз“.
      Плувналият в пот китаец, или както го наричаха — чинок, измърмори в потвърждение на това, че адресът му е познат и се зае да товари куфарите на багажника. После, след като помогна на Чайлдан да се намести на седалката, чинокът включи таксиметъра, метна се на седалката и натисна педалите, провирайки се ловко между колите и автобусите по „Монтгомъри“.
      Чайлдан плъзна раздразнен и тревожен поглед по околните сгради. Целият ден бе пропилян в търсене на подходящ подарък за мистър Тагоми. Но все пак имаше успех. Благодарение на случайност, или може би късмет беше открил това, което търсеше. Мистър Тагоми ще бъде умилостивен и неговият клиент, който и да е той, ще остане доволен.
      „Досега нито един от клиентите ми не е оставал недоволен от мен!“ — с гордост си помисли той.
      Почти по чудо беше успял да се сдобие с едно съвсем запазено копие от първото издание на нашумелия през трийсетте години комикс „Тип-топ“. Безценен екземпляр за всяка отбрана колекция, ярък образец на културата „Американа“ и същевременно изключително забавно четиво. Разбира се, за всеки случай беше взел със себе си и други неща, с които смяташе да започне. Така след известна психологическа подготовка ще извади своя най-важен коз, засега прибран на сигурно място — в твърдо подвързана кожена папка, в средата на най-голямата чанта.
      Радиото на велотаксито дрънкаше някаква популярна песен, надвиквайки врещящите говорители в околните коли, велотаксита и автобуси. Чайлдан дори не го чуваше, отдавна беше привикнал с този шум. Не забелязваше и огромните неонови надписи с реклами, които покриваха околните сгради. Също такъв надпис мигаше денонощно и над неговия магазин. Какво да се прави — нали трябва да се привличат купувачи?
      От уличния шум и монотонното бръмчене на двигатели Робърт Чайлдан се унесе в дрямка. Забрави за грижите. Човек трябва да умее да се наслаждава на дребните житейски радости — колко приятно е например да се повозиш в откритото велотакси, да чуваш съвсем близо до теб задъханият чинок. Да се оставиш за известно време на течението. И дори за малко, да се превърнеш в господар.
      Чайлдан се стресна и разтърси глава. Сега не е време за отпускане, предстои важна среща. Дали е облечен подходящо за да влезе в сградата на „Нипон таймз“? Ами ако му призлее в скоростния асансьор? За всеки случай носеше със себе си таблетки против морска болест, германско производство. Трябва да внимава с кой как се държи. Високомерно — с портиера, момчето от асансьора и останалия обслужващ персонал. На японците — дълбок поклон, дори ако се наложи да го повтори сто пъти. Но „пинокиовците“? Положението с противните бели марионетки бе мъгляво. Ще се поклони, но ще гледа право през тях, сякаш не съществуват. Така, това ли е всичко? Ами ако срещне чужденци? В Търговските мисии нерядко се навъртаха германци, а срещаха се и хора от други националности.
      Не беше изключено да види и роб.
      В пристанището на Сан Франциско непрестанно акостираха германски кораби и плавателни съдове от Юга, случваше се черните да ги пуснат на брега, макар и за малко. Не повече от трима в група, можеха да се движат само по светло — дори тук, по тихоокеанското крайбрежие за тях беше в сила комендантския час. Освен това, на пристанището имаше и негри-докери, които денем разтоварваха корабите, а нощем се прибираха в пристанищните бордеи. Нямаха работа в Търговските мисии, но понякога, макар и рядко ги изпращаха там за носачи. Това му напомни — всъщност, нима ще се появи пред Тагоми натоварен с всичките тези куфари и пакети като човек от простолюдието? Не, ще трябва да потърси носач, дори да загуби цял час. Дори ако пропусне назначената среща. По-добре това, отколкото да се изложи още в самото начало. Това ще е непростима грешка, която може да му струва много, като се има предвид какво положение заема в обществото.
      „Честно казано — помисли си Чайлдан — не бих имал нищо против да си внеса куфарите посред бял ден в сградата на «Нипон таймз». Страхотен номер! Бас държа, че всички ще се опулят. В края на краищата какво незаконно има в това? Да не би да ме хвърлят в затвора? И защо — защото съм показал истинския си облик?“
      Бих могъл да го сторя — помисли си той — ако не бяха тези проклети черни слуги, които се мотаят наоколо. Мога да преглътна презрителните погледи на онези, които са над мен — в края на краищата, те ме презират и унижават всеки ден. Но да ми се присмиват хора, които стоят по-долу, да чувствам тяхното съжаление! Не бих го изтърпял. Като например този чинок, дето върти педалите. Как ли щеше да злорадства, ако ме беше видял да се мъкна по тротоара, натоварен с толкова много багаж…
      Виновни за този гаден живот, разбира се са мръсните шваби — все гледат да отхапят по-голямо парче, отколкото могат да погълнат. Едвам им стигнаха силиците да спечелят войната и ето че веднага се хвърлиха да завладяват цялата Слънчева система. А в родната страна наложиха закони, които… е, трябва да се признае, че някои от идеите не бяха съвсем лоши. Например с унищожаването на тази паплач — евреите и циганите. Славяните също си получиха заслуженото. Вън от цивилизацията, обратно в дивите простори на Азия, откъдето са дошли преди две хиляди години. Да си яздят на воля яковете и да гонят дивеча с лъкове и стрели — за това ги бива. Затова пък във всяка библиотека можеш да се наслаждаваш на великолепно илюстрованите списания за живота на нова Украйна, за това как синеоките и русокоси арийци възраждат тази житница на Европа. Ведри усмихнати лица на новите господари. Чисти и спретнати ферми, красиви баварски къщи в степта. Няма ги вече снимките на затъпели от пиене поляци, проснали се в калта насред своите занемарени поселища. Изчезнаха в миналото, заедно с черните пътища на Източна Европа, готови да се превърнат в непроходими блата при първия дъжд.
      Ами Африка? Ето къде германците се бяха разгърнали с невиждан досега размах и ентусиазъм, който предизвикваше всеобщ възторг и удивление. Проектът „Фармланд“, макар и незавършен, отсега показваше величието на немския гений, артистичната натура в душата на нациста. Да се изсуши Средиземно море и да се превърне в огромна цветуща градина с помощта на атомната енергия — какво дръзновение! Да, в Африка успехът беше почти пълен… но при подобни грандиозни проекти, думата „почти“ не е от най-приятните. Първите зловещи слухове се разнесоха през 1958, след едно необмислено публично изявление на Розенберг: „Що се отнася до окончателното решаване на африканския въпрос, ние почти успяхме да намерим необходимия подход. За съжаление, обаче…“
      И въпреки всичко на Америка й бяха необходими близо двеста години за да се справи с местните туземци, а Германия бе успяла, макар и „почти“ само за петнадесет. Така че, скептицизмът тук бе най-малкото неуместен. Съвсем наскоро Чайлдан бе застъпил тази теза в спор с други търговци от съседните магазини. Те изглежда си въобразяваха, че немците са способни на чудеса, като че ли светът би могъл да се подчинява на вълшебства. Не, рече им тогава Чайлдан, няма никакви чудеса, никакви вълшебства. Чудото в случая се нарича наука и техника и талантът да работиш здраво, в което германците ги бива най-много. Захванат ли се с нещо, те просто го правят както трябва.
      Както и да е, полетите до Марс изместиха общественото внимание от затрудненията в Африка. Всичко в края на краищата опираше до едно нещо, както бе изтъкнал в заключителното си слово пред съседите си Чайлдан. Това, което ни отличава и винаги ще ни отличава от германците е, че те притежават благородство, а ние дори не знаем какво значи тази дума. Възхищавам им се за тяхната любов към работата, за тяхната ефективност… но това, което ме кара да ги боготворя, е умението да мечтаят. Първи в космическия полет до Луната, след това до Марс — ако това не е най-древната мечта на човечеството, нашата най-висша представа за величие! А сега за японците. Познавам ги доста добре; търгувам с тях всеки божи ден. Нека бъдем съвсем откровени — те са и си остават ориенталци. Жълти. Ние белите трябва да им се кланяме, защото силата е в тях. Но очите ни са в германците, виждаме на какво е способен белият човек запретне ръкави да завладява света…
      — Наближаваме „Нипон таймз“, сър — рече на пресекулки задъханият от усилието да изкачи хълма чинок.
      Чайлдан се опита да си представи клиентът на мистър Тагоми. Очевидно, ставаше дума за важна клечка, личеше си по тревогата в гласа на мистър Тагоми, когато разговаряха по телефона. Чайлдан си представи няколко от най-богатите си клиенти, хора на които разчиташе за разширяване на репутацията си в залива.
      Само допреди четири години на Чайлдан и през ум не му минаваше да се занимава с търговия на антични предмети и произведения на изкуството. Тогава работеше в малка антикварна книжарница в Гиъри. Наоколо имаше само магазини за мебели втора употреба, щандове за долнокачествена електроника и вмирисани перални. Кварталът имаше ужасна репутация. Не минаваше нощ без улични погроми, кражби и изнасилвания, независимо от напразните усилия на полицията от Сан Франциско и активната намеса на кемпейтай — японските служби за сигурност, да въведат някакъв ред. Витрините на всички магазини имаха стоманени жалузи, които се спускаха веднага след края на работното време. Чайлдан добре си спомняше денят, когато в затънтената книжарница неочаквано влезе възрастен японец. Това беше майор Ито Хумо, бивш офицер от армията. Висок, строен, с побелели коси, винаги гладко избръснат, майор Хумо беше първият човек, който загатна на Чайлдан за скритите перспективи на тази търговия.
      — Аз съм колекционер — представи се майор Хумо след като бе прекарал почти целия следобед в ровене из купищата прашни стари списания. Той обясни с вежлив глас нещо, което в първия момент Чайлдан не бе в състояние да схване. Оказа се, че за голяма част от заможните, образовани японци предметите от американския бит и популярна култура са не по-малко интересни, отколкото обичайно продавания антиквариат. Защо това беше именно така, майорът нямаше и най-малка представа. Самият той бе пристрастен към стари списания рекламиращи американски медни копчета, както и към самите медни копчета. Тази страст донякъде наподобяваше страстта към събиране на стари монети — никакво разумно обяснение не съществуваше за нея. Предимството на богатите колекционери обаче, беше, че нямаха нищо против високите цени.
      — Ще ви дам един пример — бе казал майорът. — Чували ли сте някога за така наречените картички с надпис „Ужасите на войната“? — той погледна с любопитство към Чайлдан.
      Чайлдан се порови в спомените си и изведнъж се сети. Тези картички бяха много популярни в детството му, продаваха се заедно с дъвките. По един цент парчето. Имаше цели серии от тях, на всяка една бе изобразена различна ужасяваща сцена.
      — Един мой близък приятел — продължи майорът — събира „Ужасите на войната“. В момента му липсва само една картичка от серията. „Потапянето на Панай“. За тази картичка той е в състояние да предложи солидна сума.
      — Карти за хвърляне — възкликна Чайлдан.
      — Моля?
      — Ние ги подхвърляхме. Едната страна на картата беше ези, а другата тура. Всеки от нас имаше по една колода с такива карти. Заставахме с лице един към друг. После хвърляхме по една карта във въздуха. Момчето, чиято карта беше ези, т.е. с картинката нагоре, печелеше и двете карти.
      Колко приятно бе да си спомни онези отдавна отминали дни, тези щастливи ранни дни на детството. Трябва да е бил на осем-девет години.
      Майор Хумо се замисли и каза:
      — Неведнъж съм слушал моят приятел да говори за „Ужасите на войната“, но никога не е споменавал това. Според мен той няма и най-малка представа за какво са били използвани тези карти.
      Не след дълго приятелят на майора се появи собственолично в магазина за да чуе от първа ръка историята с картите. Този човек, също бивш офицер от японската империална армия, беше направо очарован от чутото.
      — Капачки от бутилки! — хрумна му при тази среща.
      И двамата японци премигнаха объркано.
      — Събирахме капачки от бутилки за мляко. Като деца. На всяка капачка беше изписана фирмата на млекоцентралата. По онова време в Съединените щати имаше най-малко няколко хиляди млекоцентрали. И всяка една поставяше свой знак на капачката.
      В очите на бившите офицери блесна нова страст.
      — Имате ли под ръка някоя подобна колекция, сър?
      За съжаление Чайлдан нямаше такава колекция под ръка. Но… вероятно все още бе възможно да се намерят стари, отдавна забравени капачки от дните преди войната, когато млякото се продаваше в стъклени бутилки, а не в тези отвратителни пластмасови пликчета.
      Ето така, малко по малко той бе навлязъл в бизнеса. И други бяха отворили подобни магазинчета, за да се възползват от непрестанно растящия интерес на японците към „Американа“, както нарекоха по-късно това явление… но Чайлдан си остана най-добрият.
      — Сметката ви е един долар, сър — върна го към действителността чинокът.
      Чайлдан плати с отсъствуващ вид. Да, напълно възможно бе клиентът на мистър Тагоми да прилича на майор Хумо. Контактувал бе с толкова много японци… но и досега изпитваше затруднение да ги отличава един от друг. Все се опитваше да ги категоризира. Някои бяха ниски, квадратни, с телосложения на борци. Други с унесени като на наркомани погледи. Трети — като превити от вятъра дръвчета с разкривени клони. А младите дори не приличаха на японци. Клиентът на мистър Тагоми трябва да е някой солиден бизнесмен, захапал филипинска пура.
      И тогава, изправен пред сградата на „Нипон таймз“ внезапно му мина смразяващата мисъл. Ами ако клиентът на мистър Тагоми не е японец? Всеки един от образците в чантите бе подбран съобразно техните вкусове…
      Не, човекът сигурно ще е японец. Първоначалната поръчка на мистър Тагоми бе за наборен плакат от Гражданската война; без съмнение само японец би изпитвал интерес към подобна вещ. Тази тяхна типична мания към тривиалното, налудничавото им очарование пред документи, плакати, прокламации и прочие. Спомни си за един японец, който посвещаваше цялото си свободно време в издирване на вестникарски реклами за патентовани американски лекарства от началото на века.
      Трябва да престане с тези глупави терзания. Време е да се приготви за срещата. През високите врати на „Нипон таймз“ бързаха мъже и жени, всички добре облечени. Чайлдан направи няколко колебливи крачки. Хвърли бърз поглед нагоре, към извисяващото се в небето чудовище — най-високата сграда в Сан Франциско. Блестяща стена от стъкло и дърво, вълшебния дизайн на японските архитекти. Наоколо — градина от вечнозелени дръвчета, островърхи и заоблени камъни, пейзажът каресансуи, пясъчна имитация на пресъхнал поток, виещи се корени, цветя…
      Забеляза един негър, който тъкмо бе пренесъл някакъв багаж и размаха ръка.
      — Носач! — извика Чайлдан.
      Черният затича усмихнат към него.
      — На дванайсетия етаж — нареди с възможно най-суровия си глас Чайлдан. — Апартамент Б. Веднага — той посочи чантите и пое към входа на сградата. Дори не погледна назад.
      След миг се озова в претъпкания експресен асансьор, наоколо предимно японци, бледите им лица леко блестяха на неоновата светлина. От рязкото ускорение му се догади. Тихичко прещракваха прелитащите край тях врати. Чайлдан затвори очи, подпря се на стената и започна да се моли час по-скоро да приключи пътуването. Черният, естествено бе качил чантите със сервизния асансьор. Най-малкото щеше да е неразумно да го допуснат тук. Всъщност — Чайлдан отвори очи и се огледа — той бе единственият бял в асансьора.
      Когато асансьорът спря на дванайсетия етаж, Чайлдан вече беше премислил как да се държи на срещата с мистър Тагоми.

>     3

      По залез Джулиана Фринк вдигна поглед в небето и зърна мъничка блестяща точица да описва дъга изчезвайки на запад.
      „Това сигурно ще е немската совалка — помисли си тя. — Натъпкана с важни клечки на път за крайбрежието — тя помаха с ръка, макар совалката отдавна да се бе изгубила от погледа й.“
      Над Скалистите планини се плъзнаха сенки. Сините върхове чезнеха в нощта. Няколко едри прелетни птици се рееха в небето. От време на време на шосето мигаха светлините на преминаващите коли. Ярко светеха рекламите на бензиностанцията. В къщите отвъд пътя вече палеха лампите.
      От няколко месеца насам живееше в Кенън сити, Колорадо. Изкарваше си прехраната като инструктор по джудо.
      За днес вече бяха приключили с тренировките. Чувстваше се уморена, искаше час по-скоро да се шмугне под горещия душ. Но всички кабинки бяха заети. Не й оставаше нищо друго, освен да чака търпеливо пред сградата на гимнастическия салон и да се наслаждава на приятната прохлада на вечерта, на дъха на планината и на тишината. Единственият звук, който се чуваше беше тихото бръмчене на паркиралите пред закусвалнята два трансконтинентални дизелови автовлака. Шофьорите тъкмо си намятаха якетата, преди да влязат в закусвалнята.
      „Май Дизел се беше хвърлил през илюминатора на своята кабина по време на презокеанското плаване. Кой знае, някой ден може и аз да направя като него. Само дето тук нямаме океан. Всъщност, винаги има начин. Както при Шекспир. Тъничка карфица пронизва блузката на гърдите и — сбогом, Фринк. Момичето, което не се страхуваше от бездомни мародери от пустинята. Което не трепва и пред най-страшните опасности и се присмива на кипящите от похотлива страст улични изнасилвачи. Издъхнала от задушаване под някой ауспух, от който е смъркала с тънка сламка. Ето какво научих от японците — мислеше си тя. — Заедно с джудото, с което си изкарвам прехраната, насадиха в мен и това безгрижно, надменно отношение към смъртта. Как да убивам и как да умирам. Ян и ин. Но сега това е минало, сега съм в страната на п

 |     Фред Саберхаген

|     Октагон

A>
      Никой от онези, които платиха таксата и получиха роля в приключението „Старуеб“, разпространявано по пощата, не подозираше, че се замесва в нещо повече от безобидно забавление, в което се разиграват въображаеми битки и убийства в нереалната действителност на компютърната памет.
      После започнаха да умират.
A$

>     Бележка на автора
      „Старуеб“ е истинска игра и е толкова популярна, колкото се описва в тази книга. Тя е собственост на Flying Buffalo, Inc. от Аризона. Компанията „Берсерки“* е измислена, както и всички герои в книгата. Никой от тях не отразява действителна личност и най-вече служителите на Flying Buffalo или когото и да било от играчите на притежаваните от тях игри.
      [* Берсерки — скандинавски митологични герои, войни-опустошители. — Бел.прев.]
      Но описаните тук компютри и по-голямата част от хардуера са действителни или се приближават до действителността. Независимо дали ви харесва.
@     Фред Саберхаген
@@    Албъкърк, Ню Мексико


>     1.

      Следващия път можеше да бъде Пирата.
      Или навярно Лудия учен.
      Не Берсерка, каза си замислено Карл Тарталия. За него имаше нещо отблъскващо в тази тъмна идея, макар и всичко да бе само за забавление, само игра.
      Може би Колекционера на артефакти*? Но понеже бе новак, му се струваше, че ще е много трудно да спечели играта точно с него; един герой-победител се нуждаеше от някакво изключително качество, което Колекционера не притежаваше. Вероятно по-нататък — Тарталия вече бе харесал много играта и беше сигурен, че ще играе отново и отново — щеше да опита с Колекционера, просто да види как е.
      [* Артефакт (археол.) — предмет, изработен от човек. — Бел.прев.]
      Тази игра имаше двайсет степени и краят й не се виждаше; беше първият опит на Тарталия със „Старуеб“ и той бе започнал със Строителя на империи, защото други играчи му бяха казали, че е добър избор за начинаещи. Строителя на империи печелеше точки със самото си притежание на светове, фабрики и популационни единици. След сериозно проучване на правилата, на Тарталия му се стори, че Строителя на империи трябва да е най-вероятният победител. В действителност единственото, което изобщо го тревожеше в Строителя на империи, бе, че действията му май прекалено много приличаха на продаването на домакински съдове — чист и уреден начин за осигуряване на скромен доход, — а Бог знаеше, че той се занимаваше и прекарваше в тази работа по осем часа на ден. Ето защо в началото на играта Тарталия дори не си бе и помислил да избере Търговеца.
      От гледна точка на Тарталия неотдавнашното напускане на Делия, заедно с внушителния й багаж, имаше и лошите, и добрите си страни. Един от положителните аспекти бе, че сега можеше да остави всички свързани с играта принадлежности да се разпрострат из целия апартамент, както обичаше той. Върху пода на спалнята за гости все още стоеше играта „Дипломация“ — от миналия петък, когато си бяха тръгнали момчетата. Смятаха да я довършат, когато се съберат отново. А сега в центъра на пода в стаята, която служеше за дневна и трапезария, властваше саморъчно изработената от Тарталия карта на „Старуеб“; за да отвори място за нея, той избута масата с около половин метър настрани. Около картата на пода бяха пръснати купчини хартия, бележки, папки и пликове, полезни при проследяването на тънкостите в играта. Разбира се, посредниците, които трябваше да се занимават с ходовете на всички играчи едновременно, използваха в офиса си компютър, за да изчисляват резултата и да го разпечатват. Тарталия копнееше за свой собствен малък домашен компютър, който според него щеше да направи проследяването много по-прегледно и ефикасно. Може би наистина щеше да опита да си купи някой ден, когато цената им спаднеше още…
      Тарталия бе скицирал картата саморъчно върху изключително скъпа, специална хартия за игри. Беше около един квадратен метър и бе отпечатана на шестоъгълни полета. Той бе намерил голямо парче гладък и тънък шперплат, за да го подложи под картата, и така да може да рисува и пише върху нея. Оцветените шестоъгълници представляваха световете в играта или поне онези, които предприемчивите космически флотилии на Тарталия бяха окупирали, посетили или изследвали. Проучената площ на двайсетина отбелязани шестоъгълници, разположени около първоначалния му роден свят, бяха обградени от бяло пространство. Там имаше още светове за откриване — неизвестни територии, владенията на останалите играчи, някои от които все още непознати на Тарталия дори по кодовото си име. Пирати, Берсерки, Луди учени, други Строители на империи и още Бог знае какви. На по-голямата част от останалите играчи, с чиито флотилии и светове се бе запознал от разпечатките, той знаеше само кодовите имена.
      Близо до горния десен ъгъл на картата очакваха да им обърне внимание дипломатическите му писма, подредени в спретната купчинка — трябва да имаш известна организация по някоя част от живота си. Всеки плик бе маркиран с кодовото име на някой друг играч и съдържаше всички съобщения, получени от този играч, както и копия на изпратените от Тарталия отговори. Още от самото начало бе разбрал, че за тази игра се изисква методичност.
      Недалеч от малката купчинка дипломатически писма лежеше брошурата с правилата — четиридесет силно захабени, гъсто отпечатани страници, готови за консултация. Купчината компютърни разпечатки до брошурата — по един лист за всеки ход от играта — показваше развитието на събитията от гледна точка на героя на Тарталия.
      Освен това, там бе купчината с разпечатки на предишни питания и нареждания на Тарталия, които бе пращал на посредниците, за да ги вкарват в своя компютър, а те после му ги бяха връщали по пощата. И накрая, малките пластмасови кофички, които Тарталия използваше, за да съхранява различните жетони, парченца дърво и пластмаса, събрани от други игри, защото сега с тях представяше на картата своите флотилии, фабрики, народи и суровинни източници.
      Изобщо, „Старуеб“ си я биваше. Тарталия смяташе, че до голяма стенен това беше най-очарователната игра, с която се бе сблъсквал дотогава. А сега наоколо нямаше никой, който да тъпче нещата му и да мърмори, че било разхвърляно. Възможността да остави този път играта да се разпростре из целия апартамент предизвикваше у него усещане, донякъде сходно с разкопчаването на прекалено стегнат колан: бил си прекалено дебел, бил си мърляч, чиято жена го е напуснала. Но и удобствата, следствие на този факт, определено носеха облекчение.
      Веднага щом се прибра вечерта от работа, Тарталия си изпече една пържола и си размрази малко пържени картофки в печката. Когато отвори и консерва грах, вечерята беше готова. Скоро след това той вече бе свършил с нея и бе разчистил всичко, за да попречи на хлебарките да се настанят стабилно в апартамента; по свой собствен начин, те бяха агресивни като всеки друг, дори като ОКТАГОН, по отношение на строенето на империи. Към шест и петнайсет малкото съдове и прибори, които Тарталия бе използвал, бяха накиснати в мивката и той вече палеше лулата си, позволявайки си да хвърли първия сериозен поглед за вечерта върху своята карта на „Старуеб“.
      Само на няколко стъпки от горния край на картата една плъзгаща се стъклена врата водеше към измамно малкия балкон, на който Делия се бе опитвала да го накара да намери място за два стола, тъй че да могат да седят заедно и да съзерцават планината. Отдалечена на около осем километра, висока и гола, Сандия сега изглеждаше червеникаво-розова от залеза, нашарена с тъмни, сурови сенки. Почти не се виждаше да е останал сняг, дори и по хребета. Пролет в Ню Мексико. Тарталия не искаше да се разсейва, затова се приближи до големия прозорец и спусна завесите. След това запали лампата.
      Сега това бе Стаята на войната. Може би част от личния щаб на императора. Нещо като бункера на Хитлер. Покриващият целия под имперски килим показваше някои признаци на износване, най-вече от предишните наематели. Върху този неизчистваем изтъркан килим се бе проснал мъж на около трийсет и пет годишна възраст, търговец, облечен в умерено модерни дрехи, без сако и вратовръзка. Тъмната му коса едва започваше леко да се прошарва, а коремът му се превръщаше в малко шкембенце. Време да отпусне колана. Щом се оригна, Тарталия почувства облекчение.
      Сред полуразхвърляните листове хартия на пода той постави бланка, в която трябваше да попълни хода си и после да я прати по пощата. А сега и химикалката. Един брой от списанието за игри му осигуряваше добра подложка за писане — върху дъската под картата нямаше повече място. Щеше да изпрати хода си вечерта или на сутринта, а посредниците на играта щяха да го получат утре или вдругиден, което бе крайният срок. Фактът, че компанията „Берсерки“ се намираше точно в този град, бе удобен за Тарталия и според него донякъде ощетяваше играчите от Ню Йорк, Сиатъл или Атланта.
      Империята, управлявана от АГРАВАН — това бе кодовото име на Тарталия в играта — имаше неприятности. Бе атакувана на два фронта. Най-вече от ОКТАГОН, който, макар и също Строител на империи, настъпваше като Берсерк; в същото време и друг играч стреляше срещу Тарталия/АГРАВАН. Някъде бе чел, че разделянето на бойните сили обикновено е грешка, особено когато те превъзхождат по численост. А какво би сторил Наполеон на мястото на АГРАВАН? Ами Александър Велики или Патън? Несъмнено най-доброто, ако можеш да го направиш, бе да елиминираш бързо единия от двамата нападатели, после да се насочиш незабавно към другия. Но и двамата разполагаха с безбройни орди от кораби…
      Преди няколко хода АГРАВАН бе сключил договор за взаимна отбрана с ЛУЦИФЕР, който сега трябваше да му прати помощ. Но колкото и пъти Тарталия да поглеждаше последната си разпечатка, на хоризонта нямаше и помен от помощ. Да предположим, че ЛУЦИФЕР бе решил да остане неутрален? Или, което бе още по-лошо, че го предаваше, в съюз с враговете му… Вероятно най-добре би било да накара някой друг да нападне ОКТАГОН в тил…
      Когато Тарталия стана от пода, за да си направи малко нес-кафе, слънцето вече бе залязло напълно. Той пусна още едни завеси и светна още няколко лампи. Многобройните платна на оживената улица навън шумоляха и свистяха като далечен прибой. С годините или може би дори с месеците, Албъкърк се превръщаше в голям град.
      Тарталия/АГРАВАН вече на няколко пъти бе опитал да започне дипломатическа кореспонденция с ОКТАГОН, но врагът му отвръщаше кратко и злобно, като не съобщаваше нищо повече от истинското си име и адрес. Е, ако част от плана му бе да подлуди Тарталия, нямаше да успее.
      От друга страна, ЛУЦИФЕР, макар и да не му помагаше, винаги отговаряше с желание. Живееше в Атланта. Тарталия се питаше колко ли щеше да му струва, ако се обадеше на ЛУЦИФЕР сега. До този момент не бе провеждал извънградски разговори, за да се съвещава с други участници относно играта; макар и да знаеше, че това би било съвсем нормално, рядко двама участници в една и съща игра живееха в един и същ град. Компанията „Берсерки“ я бе организирала така, че да попречи на играчите лесно да се срещат и да обсъждат.
      Сега във въображението си Тарталия чуваше жената на ЛУЦИФЕР — приемаше, че е женен — да отговаря на обаждането му. Щом Тарталия й кажеше, че се отнася за „Старуеб“, тя щеше да се извърне от телефона и да извика с търпелив и изстрадал глас: „За теб е, скъпи“. В тона й щеше да се долови: „Още един от лудите ти приятели по игра“.
      А когато се свържеше с ЛУЦИФЕР, какво щеше да му каже? Ти, копеле такова, по-добре да изпратиш флотилиите си да ми помогнат незабавно, в противен случай край на съюза ни. Изказано в по-учтива форма, разбира се. Игри като „Старуеб“ и „Дипломация“ бяха наистина съвсем като действителния живот. Рядко можеш да изразиш откровено чувствата си. Всичко зависи от това как ти се отдава манипулирането на другите хора, за да получиш онова, което искаш.
      Недалеч по улицата долу някакви тинейджъри фучаха напред-назад с мощна кола. Изглежда нещо се бе случило с гърнето на колата, ако изобщо не бе свалено. Тарталия отпи от кафето, което имаше много неприятен вкус, и постави чашата на килима до книжата си.
      Вероятно Делия присъстваше постоянно някъде в подсъзнанието му. Защото, щом чу нещо да се опитва много леко да отвори задната врата на апартамента, неговото обяснение за подрънкването на бравата бе, че жена му се е върнала. Втората му мисъл бе, че вероятно е дошла, за да вземе нещо, което е забравила.
      Ставайки, за да отвори на Делия, Тарталия едва бе преместил чашата от кафето върху мръсната мивка, когато се запита защо просто не е използвала ключа си. Или, ако не го носеше със себе си, защо не бе почукала, или пък защо не бе отишла на предната врата и не бе позвънила.
      Тарталия стоеше в кухнята неподвижно, а протегнатата му ръка все още докосваше чашата, която току-що бе оставил. Той извика рязко:
      — Делия?
      Не последва отговор. Не, още по-лошо, последва неправилен отговор — бърникането на бравата се повтори. Тя се въртеше насам-натам; Тарталия виждаше движението й, а и някой насилваше ключалката. Нещо не бе наред. Делия би отговорила. Един нощен крадец би избягал, щом чуеше гласа на Тарталия. А някой пиян, сбъркал вратата, щеше да ругае, да диша тежко, да изпуска ключовете си и да вдига шум около себе си — нали?
      Единственият прозорец в кухнята бе на съседната стена. Нямаше друг начин да види кой стои пред вратата, освен да го отвори.
      Тарталия викна отново:
      — Кой е там? — Остана доволен от увереността и агресивността на гласа си. Но никой не му отвърна. Само нещо метално започна да стърже по външната страна на вратата.
      Без да знае какво е искал да направи, Тарталия се намери в спалнята си и отвори малкото чекмедже на нощната масичка. _Искам да се откажеш от това нещо_, спомни си той думите на Делия. Ръката му трепереше съвсем леко, когато извади от чекмеджето автоматичния 32-калибров пистолет и с палеца си вдигна предпазителя.
      Едва бе влязъл отново в кухнята, когато нещо, звучащо като чук или бейзболна бухалка, здраво разтърси задната врата. Той си помисли, че може да усети как цялата евтино построена сграда потрепва от удара.
      А после отново започна методичното стържене. По едно време на Тарталия му се стори, че вижда потрепване, като от пъхнато острие на нож, в пролуката до евтината ключалка. Бе казал на Делия, че ще постави резе, но така и не го направи.
      Изщракване откъм ключалката и отново изщракване. Вратата започна да се отваря, като бавно се завърташе в нощта. След това спря да се движи, наполовина отворена, а който и да я бе отворил, оставаше скрит. С оръжието в ръка, Тарталия погледна в мрака, но не забеляза нищо, освен част от тъмната площадка на задното стълбище и откритата дървена стълба, която водеше надолу.
      Той пристъпи предпазливо напред и се опита да види повече. Светлината на уличните лампи осветяваше част от паркинга зад сградата. Мястото, където обикновено паркираше Делия, бе заето, но не от нейния автомобил. Товарната кола на нейното място изглеждаше нова и бе боядисана в жълто и сиво. Съсредоточените мисли на Тарталия изоставиха фургона; нямаше конкретна причина да го свързва с който и да стоеше зад неподвижната, полуотворена врата.
      Не възнамеряваше да им вика отново, които и да бяха те. Той бавно пристъпи, като насочваше повече или по-малко оръжието си. Къде бяха сега всички съседи, които можеха да му бъдат от полза? Занимаваха се със собствените си работи, разбира се, в собствените си апартаменти. Но какво ставаше, кой, по дяволите, можеше да бъде, кой ли луд или шегаджия би правил такова нещо?
      Който и да стоеше зад вратата, демонстрираше ненормално търпение, като просто продължаваше да чака там. Или пък, внезапно си помисли Тарталия и усети нещо като поява на безпокойство, или пък натрапникът вече бе избягал, нагоре или надолу по стълбите. Веднъж отключена, вратата можеше да се открехне сама. Бе закачена на зле построена, леко наклонена стена.
      Тарталия пристъпи напред с нарастваща смелост, като си мислеше: „Тези луди копелета! Не знаят какви късметлии са. Много лесно можех да им тегля куршума и…“
      Почти бе докоснал вратата, когато тя се блъсна в него с невероятна сила. Ударен по дясното рамо и отстрани по главата, Тарталия започна да пада на прага. Но преди да се свлече окончателно, главата му бе притисната в менгеме между вратата и касата.
      Беше се подпрял на едно коляно и не можеше да се изправи. И да не бе притиснат от онова, което усещаше като планина върху себе си, пак нямаше да може да се освободи. В отчаянието си, той се опита да натисне спусъка на пистолета, като го насочи към вратата. Но показалецът му някак си се оказа извън пръстена около спусъка.
      Внезапно ужасният натиск изчезна, Тарталия падна напред на четири крака и изпусна оръжието от ръката си. Единственото, за което бе способен да мисли, беше главата му, която усещаше като страхотен вакуум, готвещ се да всмуче в себе си цялата болка на света. Само след миг, сигурно бе, черепът му щеше да експлодира.
      Сега подуши възможност да види какво имаше зад вратата. Това, което зърна, му бе познато и поне в общите си очертания можеше да бъде идентифицирано. Но от всички невероятни неща, които си бе представял, на тази малка стълбищна площадка…
      Инвалидна количка?
      Насочила се отново към главата му, вратата дойде прекалено бързо, за да може дори и да се опита да се предпази.


>     2.

      — Тук е Робърт Грегъри.
      — Здрасти, чичо Боб…
      — Но не съм си вкъщи. Когато това записано съобщение свърши, ще имате трийсет секунди да оставите съобщение за мен. Моля, започнете да говорите незабавно, след като чуете сигнала. — Макар и да бе живял в продължение на десетилетия, през по-голямата част от живота си, в различни райони на юг, гласът на чичо Боб все още звучеше повече като на нюйоркчанин, отколкото като на какъвто и да било друг.
      Застанал в ултрамодерния терминал на летището в Атланта, Алекс Бароу почувства леко раздразнение. Бе малко глупаво да отправя топли приветствия към някаква машина. Той направи гримаса в телефонната будка и се приготви да започне отново, веднага щом проклетото нещо му дадеше възможност. В мига, в който писукащият сигнал в ухото му престана, той каза:
      — Здравей, чичо Боб. Тук е Алекс. Алекс Бароу. Помниш ли, наскоро ти писах, че щом се уволня, може да намина край теб по пътя си на север? Е, във вторник напуснах военно-въздушните сили и…
      — Алекс? — Това бе същият глас на нюйоркчанин, който го бе прекъснал преди малко, но този път звучеше различно, живо и отзивчиво. Беше бърз и някак си внушаваше представа за човек, който работи извън кабинет; може би глас на моряк или летец. — Да, получих писмото ти. В Атланта ли си?
      — Ти ли си, чичо Боб? На живо ли говориш сега? Да, на летището съм. Току-що смених самолета на път за…
      — Скачай в някое такси и идвай веднага. Имаш ли ми адреса?
      Алекс бе проверил, просто от любопитство, и бе видял, че в телефонния указател го няма, тъй като липсваше и номерът на чичо Боб. Майката на Алекс му бе изпратила и двете. Тя винаги държеше да се среща с членовете на семейството, когато пътуваше, но при нея това не се случваше често.
      — Да — отвърна Алекс. — Да, аз…
      — Добре, доскоро тогава. — Гласът звучеше приятелски и умерено ентусиазирано относно срещата, но в същото време и много ангажирано. А сега връзката бе прекъснала.
      Алекс погледна телефона и затвори слушалката. Може би богатият му чичо щеше да възстанови разходите за таксито, а може би не. По дяволите, както и да е. Имаше пари в джоба си. Щом можеше да си позволи да лети до вкъщи, можеше да си позволи и да наеме такси, дори да обиколи целия град, ако се наложеше.
      Пътуването се оказа наистина продължително, макар че за облекчение на Алекс такситата бяха по-евтини, отколкото в родния му град. Атланта, която виждаше за пръв път сега, докато пътуваше от юг на север по минаващото през средата й шосе, приличаше на големите северни градове повече, отколкото бе очаквал. И все пак, червеният цвят на земята, поне там, където бе оставена гола, се вместваше в изградената мисловна представа на Алекс за Юга. А също и пролетната жега.
      Там, където според Алекс бе северният край на града и където очевидно преминаваше в предградията на горната класа, таксито зави наляво по тесен бетонен път, лъкатушещ сред зелен тунел от високи борове. Тунелът продължаваше далеч напред, пресичан на равни интервали от подобни пътища. Тротоари нямаше. Тази част на града бе необитаема гора; тук-там сред милионите дървета се мяркаха елегантни къщи, но никога повече от две-три наведнъж. Къщите ставаха все по-големи, а пътищата, които водеха към тях — все по-дълги. Всичко това не изненада особено Алекс. Ако имаше нещо, свързано с чичо Боб, за което да се съгласяваше цялото семейство, то бе, че има пари.
      Таксиметровият шофьор беше слаб, бледен и гласът му бе мек, когато изобщо говореше. Той откри правилния адрес в зеления лабиринт без особени трудности. Мястото очевидно бе голямо имение; на пръв поглед беше наистина най-огромната резиденция, която Алекс някога бе виждал. Пътят минаваше през железните порти на висока каменна стена; самата стена изчезваше сред гъсти борови дървета, преди да се е отдалечила особено надясно и наляво, тъй че трудно можеше да се прецени каква площ обхваща.
      Къщата, ако се съдеше по непълния пръв поглед, възможен от портата, съвсем не изглеждаше толкова голяма, колкото предполагаше разположението й. Никой не го бе предупредил какво да очаква; чичо Боб живееше на този адрес само от няколко години и, доколкото знаеше Алекс, досега никой от семейството не го бе посещавал тук.
      Таксито стоеше на чакълената настилка пред портите със запален двигател. Шофьорът погледна през единия страничен прозорец, после през другия. Опита се да каже:
      — Тука требе да има…
      Внезапно, с тихото бръмчене на добре поддържан мотор, портите започнаха да се плъзгат встрани. Движеха се по релси, едва сега забеляза Алекс. А после ги видя да се плъзгат обратно зад таксито, веднага щом влязоха вътре.
      Дългият, настлан с чакъл път се извиваше към къщата през обширни и добре поддържани земи. Тук-там от двете страни на пътя се виждаха следи от скорошно разкопаване и засаждане, градински проекти на всякакви етапи на завършеност. Наблизо и надалеч имаше оранжерии, някои от които очевидно с истински панели за слънчева енергия. Досега бе видял само един човек: чернокож мъж в избеляло каки, коленичил и работещ търпеливо до една далечна цветна леха. Още по-нататък в същата посока, иззад някакви храсти, се издигаше върхът на висока колкото човек метална пирамида, която силно блестеше на слънцето. Когато Алекс я погледна, му се стори, че пирамидата бавно се върти. Още едно слънчево не-знам-какво-си?
      Таксито спря на завоя пред къщата. Откъм телената ограда, която наскоро засадените растения още не бяха в състояние да скрият изцяло, погледнаха в напрегнато мълчание три големи кучета. Самата къща бе на два етажа, изградена предимно от червени тухли, със загатване за гръцка колонада отпред. Гледана оттук, тя очевидно бе по-голяма, отколкото му се бе сторила от портите. Някъде откъм задната й страна се чу малък двигател с вътрешно горене; навярно косачка за трева, помисли си Алекс.
      В продължение на няколко мига шофьорът се взираше в еднодоларовия бакшиш с безизразно лице.
      — Надявам съ, че оназ порта шъ мъ пусне да излазъ — каза само той най-сетне. — Ако не мъ пусне, шъ съ върна.
      Алекс застана сам на чакълената настилка, с единствената си чанта. Летни мушици, прескочили сезона, жужаха и бръмчаха сред дърветата. Огромният дървен портал зад една извънредно широка, но иначе съвсем обикновена входна стъклена врата, зееше открехнат. Той вдигна войнишкия си сак и се приближи, докато вързаните кучета тихо коментираха помежду си какво биха искали да му сторят.
      Алекс надникна през стъклото и смътно видя някаква просторна стая. Само на няколко стъпки зад вратата имаше още една метална пирамида. Тази завършваше с нещо черно, с размерите на селска пощенска кутия — може би си и беше пощенска кутия, защото до нея бе свито нещо, напомнящо малко метално флагче. Дали след пенсионирането си чичо Боб не се бе отдал на модерно изкуство? Или…
      Чичо Боб излезе на сцената, появявайки се от огромната смътно виждаща се зала във вътрешността на къщата. Бе облечен с шорти, маратонки и отворена на гърдите спортна риза в крещящи цветове.
      — Влизай, Алекс — извика от около петнайсетина метра белокосата фигура. — Имаш ли нужда от помощ с багажа?
      — Не. Нося само една чанта.
      Алекс отвори стъклената врата и вкара войнишкия си сак вътре, където го пусна на земята с тъп звук. Вратата дори не скръцна, когато се затвори сама зад него, но се чу многократно прещракване. Трябва да е някакъв вид модерно резе, помисли си неопределено Алекс. Чичо му се приближи към него и протегна ръка.
      Макар и отдавна да живееше на юг, ръцете и лицето на чичо Боб не бяха особено загорели. Под бялата коса, чиято естествена къдравина й придаваше стоманен отблясък, лицето му бе набръчкано. Беше известен достатъчно, за да си помисли човек, че е можел да постигне големи успехи в политиката. Трябва да е някъде около 60-годишен, мислеше си Алекс. Но под ярката риза коремът му бе толкова плосък, колкото и на Алекс, а ръцете му изглеждаха по-мускулести от тези на племенника му — той бе усетил силата им при ръкостискането. Двамата с Алекс бяха почти еднакви — средни на ръст.
      — Алекс, как си? Последния път, когато те видях, беше толкова мъничък… но във всеки случай, те познах. Имаш червена коса като баща си и майчините си щръкнали уши. Между другото, как са всички вкъщи?
      — Добре, доколкото зная.
      — Чудесно. — Той пусна ръката му. — Последния път, когато те видях, трябва да беше във фермата.
      — Фермата ли? Чия ферма?
      — Не, не, сбърках, разбира се. — И чичо Боб, развеселен от собствената си грешка — или нещо друго — сграбчи Алекс през раменете и го повлече навътре в къщата, оставяйки синята чанта да лежи там, където си беше на пода зад тях. — Предполагам, помислил съм си за някой друг… Какво ще кажеш за едно питие? Сега трябва да си… на двайсет и три?
      — Точно така.
      — Или не пиеш толкова рано през деня?
      — Вече е следобед, нали? Няма проблем, предполагам.
      — Обядвал ли си?
      — Нахраниха ме в самолета. — Сега имаше възможност да разгледа повече стаи от къщата. Тя бе… объркваща. Което можеше да се очаква от къщата на ерген-милионер, пътувал много по света, но навярно не проявявал никога особени грижи за вътрешната украса. Макар че чичо Боб очевидно се грижеше за вида на земите си, както Алекс прецени по количеството работа, извършвана навън.
      Зад Алекс се чу звук, който предполагаше нещо тежко, плъзгащо се на здрави колела. Той се обърна и откри, че металната пирамида, която по-рано стоеше до предната врата, сега се движеше. Тя се насочваше по права линия към войнишкия му сак. Докато Алекс наблюдаваше, предната част на машината се отвори широко, и се спусна почти до равнището на пода. Машината продължаваше гладко напред и когато достигна обемистата чанта, я загреба и погълна. Отново затворена, пирамидата без да спира се плъзна по една пътека и се насочи право към наблюдаващите я мъже. Тя се носеше към тях методично, а подобното на флагче нещо върху пощенската кутия сега бе разгънато.
      Алекс несъзнателно започна да отстъпва от пътя на пирамидата, но откри, че чичо му продължава да го прегръща през раменете. Чичо Боб се смееше кротко и тихо.
      Пирамидата съвсем уверено ги заобиколи на скритите си колела. Тя продължи пътя си до средата на залата, а после направи рязък завой надясно, и без да се колебае, продължи към едно странично помещение. Алекс я следваше и гледаше. В края на страничната зала се виждаше старомодна вита дървена стълба. Той наблюдаваше и чакаше.
      Когато машината стигна до първото стъпало, спря. Плъзгащият се звук на тежките й колела по незастлания дървен под изчезна и миг по-късно бе заменен от тихо механично тътрене. Под подобните на пола ръбове в основата на пирамидата се появиха малки подпорки или лостчета, чиито краища завършваха с меки подложки. Тътрейки се нагоре-надолу с бърза прецизност, те повдигаха пирамидата по тесните стъпала. После, без да я накланят встрани, я изкачиха догоре. Не много възрастен човек би се изкачил по-бързо, но не чак толкова. И това бе извършено от една машина съвършено устойчиво и без да се клати.
      Чичо му сега бе освободил раменете на Алекс и вече не се смееше.
      — Казах й да отнесе багажа ти, след като влезеш. Надявам се, че нямаш нищо против.
      — Да, разбира се — каза Алекс, все още загледан след машината. — Искам да кажа, нямам. — Изкачващата се пирамида изчезна зад извивката на стълбата. Миг по-късно Алекс отново дочу колелата й върху дървения под. — Какво е това нещо?
      Но чичо му вече се бе отдалечил; беше застанал до дървения бар и се опитваше да се справи с някакви чаши. Алекс го последва в голяма стая, с богата ламперия и странна мебелировка. Всичко бе смесица от старо и ново, от елегантност и неугледност. В отсрещния край, ниско до стената, минаваше дебел колкото боа блиндиран тръбопровод, който очевидно пресичаше едната стена, а после минаваше и през другата.
      Чичо Боб се намръщи към двете чисти чаши, които бе извадил от бара, и погледна приближаващия се Алекс.
      — Освежи малко спомените ми по въпроса за работата ти в армията. Нещо техническо?
      — Поддържане на радарите.
      — Въздушни или наземни?
      — Въздушни. — Алекс се намести на хромираното столче пред бара. — Е, след като завърших техническото училище, никога не съм се занимавал с това истински. През повечето време просто инсталирах оборудване на самолетите или го изваждах и го връщах в работилницата.
      — Предполагам, че устройството им се е променило, откакто се пенсионирах.
      — Кога беше това, преди около пет години? — Алекс не бе сигурен за какво пенсиониране ставаше дума в случая с чичо му. Че е продал бизнеса си, вероятно. Но имаше смътната представа, че чичо му е притежавал повече от един. — Предполагам, че се е променило малко. Но все още имаме от техниката, разработена от теб. Онова нещо, което проверява железопътните вагони от въздуха и преценява тежестта на товарните влакове. И едно от многоканалните записващи устройства.
      Чичо Боб кимаше неопределено. Той махна несръчно към редицата бутилки зад бара.
      — Какво си избираш? Хората ми казват, че всички са много добри.
      — Chivas Regal. — Алекс забеляза, че бутилката е все още пълна и неразпечатана. — Само до леда. Дай, остави на мен.
      Чичо му се отказа да се занимава с чашите и се отдръпна от пътя му, когато Алекс мина зад бара.
      — Обслужи се сам, Алекс. Само ми дай кутия от онази диетична джинджифилова сода от камерата, става ли?
      Малкият хладилник, прикрепен на бара, изглеждаше по-стар от уискито, но все още работеше тихо и някак си елегантно. Алекс подаде на чичо Боб неговата джинджифилова сода, а после пусна няколко кубчета лед в тумбестата чаша и сипа малко от кафявата течност отгоре им, като въздъхна тихо. Това бе марка, която отдавна искаше да опита.
      Отпивайки от евтиното консервирано питие, чичо му го попита замислено:
      — Бързаш ли много да се прибереш у дома?
      — Не. Защо? — Щом се върнеше вкъщи, родителите му незабавно щяха да продължат с натякванията си да не разхищава ума си. Щяха да го карат да се запише в колеж, за предпочитане някой, за които с основание да се надяват, че ще бъдат в състояние да подпомагат издръжката му. А може би щяха дори да го убедят. Но колкото повече време минаваше, откакто бе напуснал училище, толкова по-малко му се учеше.
      — Точно сега имам работа за теб. Нещо много специално. Но и съвсем временно, нали разбираш. Свързано е с малко пътуване.
      Алекс отпи. Внезапно, докато наблюдаваше как го гледа чичо му, той реши да пие съвсем малко.
      — Обичам да пътувам. С електроника ли е свързано? Нещо техническо?
      — Не. Имам си хора за тази работа. Интересува ме една компания, от гледна точка на бизнеса. Бих искал някой, на когото наистина вярвам, да отиде и да хвърли един поглед вместо мен. Разбира се, има хора, които вършат подобни неща професионално. Но по определени причини не искам да ги наемам в този случай.
      — Аз не съм инженер или счетоводител — възрази Алекс. — Вероятно става дума за компания, свързана с електрониката. Но не знам какво бих могъл да науча за нея.
      — Ако исках инженер, лесно можех да намеря и да го използвам без много неприятности. А що се отнася до счетоводителите, не мисля, че биха ти показали счетоводните си книги.
      Чичо Боб говореше с отсъстващ глас, макар че продължаваше да наблюдава внимателно Алекс. Той отново надигна кутията сода. Някъде от вътрешността на къщата се чу приглушено цопване, като от някой, скочил в басейн от трамплин. Нещо незабавно накара Алекс да си представи облечена в бикини плът. Боб бе най-заклетият ерген от по-старото поколение в семейството, както и единственият милионер и засвидетелстван гений. Но в онова, което Алекс бе чувал, не се твърдеше, че няма приятелки.
      — Звучи интересно — каза Алекс и отпи от разреденото уиски.
      Чичо Боб кимна бавно. Той запази кратко мълчание, изучавайки Алекс без да го гледа, което скоро започна да му действа доста нервиращо.
      Следващият въпрос, когато най-сетне го зададе, бе изненадващ.
      — Знаеш ли нещо за игрите? — попита по-възрастният мъж. — Имам предвид по-специално компютърните игри.
      — Говориш за онзи вид, който се играе в заведенията ли? — Алекс отиде при чичо си на външната страна на бара и отново седна на столчето, като потракваше с кубчетата лед. — Опитвал съм ги веднъж-дваж. Но ако ме питаш за домашните игри или онези, които пристигат в малки кутийки, така наречените микроигри, не, не знам. Мислех си, че може да те интересува дали знам нещо за роботите.
      — А знаеш ли?
      Алекс се подсмихна.
      — Не.
      Чичо му също се засмя и очевидно се поотпусна малко.
      — Добре. Всъщност, нямах предвид нито една от компютърните игри, които спомена. Говорех за това, което наричат компютърно симулиране на сражения. Където играчите си противостоят помежду си, а компютърът се използва само като посредник, за да проследява действието и да показва резултатите, след като ги изчисли.
      — А-ха. Виждал съм подобни военни игри, но те не се играят с компютър. Един приятел от казармата участваше в такива сложни неща, в които се преиграва битката при Ватерло или някоя друга. Играта има огромно сгъваемо табло и около петстотин малки картонени жетона, представляващи бойни единици, които се нареждат, а после се използват за маневриране. Хвърляш зара, за да определиш резултатите от битката. Веднъж ме уговори да играя с него, но докато наредихме всичко, почти стана време да свършваме.
      — С компютъра се играе много по-бързо, отколкото с петстотин малки картонени жетона. Ела, Алекс, ще ти покажа нещо, което напоследък ме интересува.
      Чичо Боб тръгна бързо. Алекс изгълта онова, което бе останало в чашата му и го последва. Бе заведен в друга голяма стая, която приличаше на инженерна работилница; беше ярко осветена и пълна с разхвърляни работни плотове и инструменти. Чичо му щракна няколко копчета тук-там и започна да настройва нещо, което приличаше на голям телевизионен екран. Екранът оживя от снежинките на видео-смущенията и започна да хвърля отблясъци във всички цветове на дъгата.
      Когато натисна още едно копче, смущението се превърна в образ, съставен от малки зелени кръгчета.
      — Представи си — каза чичо Боб, — че това са светове във въображаемата ни игра-вселена. — Отново превключи нещо. — А тези са връзките между тях. — Сега кръгчетата бяха свързани със зелени линии, в напомнящ зидария мотив. Той замълча за миг. — Нали разбираш, че моят компютър не е посредник в играта. Онзи е в Албъкърк, в офиса на една малка компания, наречена „Берсерки“. Ние, играчите, им пращаме ходовете си по пощата. Те вкарват ходовете на всички в компютъра и ни връщат обратно резултатите, като ни показват ситуацията за следващия ход. Използвам компютъра си просто като нагледно средство, а понякога и за изчисления.
      — Искаш да кажеш, че останалите нещастни копелета в играта си местят онези петстотин картонени жетона? Че чертаят картите си върху стара амбалажна хартия?
      Чичо Боб се усмихна леко.
      — Навярно е горе-долу така. Макар че, доколкото ми е известно, някои от тях също имат домашни компютри.
      — Струва ми се нечестно. Обзалагам се, че знам кой ще победи.
      — Не съм толкова сигурен. — Усмивката му стана дяволита. — Няма да победя единствено, защото разполагам с много блестящи светлинки, с които да играя. Знаеш ли коя е истинската тайна на тази игра? Дипломацията. Повече прилича на покер, отколкото на шах. Във всяка игра има по около петнайсетина играчи, понякога повече или по-малко, и ако четиринайсет от тях успеят да се обединят, петнайсетият няма да има никакъв шанс. Независимо дали изчислява ходовете си с IBM 7600 или с моя малък персонален компютър.
      Алекс смучеше едно кубче лед, с лекия вкус на уиски — всичко, което му бе останало.
      — Добре. Казваш, че това са светове.
      — Точно така. — Чичо Боб взе от долния рафт на масичката нещо, което приличаше на малка показалка, с изолиран кабел, свързан към единия й край. Със свободния край на показалката той посочи едно от зелените кръгчета на екрана, което се подчини на този магьоснически жест и изведнъж се уголеми. В кръгчето се появиха подредени букви и числа в съответни цветове. ФАБРИКИ, гласеше единият надпис, НАСЕЛЕНИЕ — другият. До числото 46 бе изписано RMS, каквото и да означаваше това.
      — Само малък персонален компютър, а?
      — Е, свързал съм го с някое и друго периферно устройство.
      Зад Алекс се чу тихото свистене на тежко натоварени колела и той се обърна, решен този път да се противопостави на пирамидата с нещо като апломб. Вместо това видя слабо момиче с кестенява коса и красиво лице, което се приближаваше към него в инвалидна количка. Малките, бледи ръце бяха отпуснати в скута му, върху кадифения халат. Движеше се само главата му: брадичката нежно докосваше малкото контролно табло, което стърчеше пред лицето му като микрофон. Столът леко промени посоката си и след още едно докосване, спря.
      Сините очи проучваха Алекс изпод леко влажната, тъмна коса. Стори му се трудно да определи възрастта на момичето — със сигурност под двайсет. Красотата на лицето му, с малка уста и високи скули, бе невероятна. Под брадичката му се виждаше част от някаква метална или пластмасова подпора. Под робата, тялото му изглеждаше нормално, неизкривено или деформирано, но определено със сериозен недъг.
      Чичо Боб спокойно и равно каза:
      — Алекс, това е дъщеря ми, Карълайн. Как беше плуването, скъпа?
      Алекс действително бе чул да се скача от трамплин. Но в такъв случай, разбира се, трябваше поне да я придружава някой напълно подвижен. Той се пресегна, за да стисне ръката й, но си спомни колко неподвижни бяха мъничките пръстчета в края на ръкавите и смутено прекъсна движението си.
      Ръцете на Карълайн не се движеха, но тя продължаваше спокойно да му се усмихва.
      — Здравей, Алекс. Ти си първият от братовчедите ми, с когото се запознавам.
      Най-сетне той се пресегна напред, докосна две малки пръстчета, сякаш бяха бебешки, и смутолеви нещо. Какъв блестящ диалог. Колко недодялан беше; така проигра шансовете си чичо му Боб да го прати на каквато и да било мисия, изискваща ораторско умение.
      — Не знаеше, че имам дъщеря, нали?
      — Не, сър, не знаех.
      — Плуването беше чудесно, татко. Алекс, трябва да опиташ басейна. Надявам се, че ще ни погостуваш?
      Изказаното желание прозвуча достатъчно искрено. Алекс погледна чичо си.
      — Ще остане, поне за ден-два. Може би ще му предложа една работа.
      Очите на Карълайн се насочиха към екрана.
      — Само не „Старуеб“. — Тонът й загатваше, че Алекс трябва да заслужава нещо по-добро. — Това ли е работата?
      — Онова, което имам предвид, определено е свързано със „Старуеб“. Но не е нещо обикновено.
      Очите на момичето станаха предпазливо замислени и потърсиха погледа на баща й. В отсрещния край на стаята някаква чернокожа жена, облечена в бялата престилка на медицинска сестра, промуши глава през пролуката на вратата, а после влезе и застана неопределено усмихната, все още достатъчно далеч, за да се приеме наистина като част от групата.
      — Е, отивам да си изсуша косата и да облека нещо малко по-официално. Ще се видим на вечеря — каза Карълайн. После докосна с брадичка контролното табло и количката бавно се завъртя с мекото бръмчене на електрически двигател. — Покажи му някои от увлеченията си — поръча тя на баща си, като погледна назад към тях още веднъж и се отдалечи с нежното свистене на колелата. Сестрата или прислужницата излезе с Карълайн, като вървеше до количката, но не я докосваше.
      — Наистина ли не знаеше, че имам дъщеря? — повтори въпроса си чичо Боб, щом остана сам с Алекс.
      — Не. Е, чувал съм, че си си падал по момичетата. За какви „увлечения“ говореше тя?
      — Според мен, имаше предвид някои от тези графики. Създадени от компютъра изображения. През следващите няколко години компютрите ще променят нашия свят дяволски много… Графиките не са пряко свързани с това, за което исках да разговарям с теб, но можем да им хвърлим един поглед.
      Той изключи екрана на играта и прекоси стаята. Там бе изградена солидна, висока до кръста платформа, с размера на куклена сцена. Почти от трите си страни бе оградена със стени от боядисан в черно шперплат, които я засенчваха от основните източници на светлина в помещението.
      — Предполагам, че си виждал холограми, Алекс?
      — Да, един, два пъти. В техническото училище ни показваха и радарни системи, които използват холограмно изображение. Не знам дали имаш някаква връзка с…
      — Занимавам се по малко с това — отвърна отсъстващо чичо Боб, като насочи вниманието си към друго контролно табло. На затъмнената сцена бликна мъгла от розова светлина. Създаде се някакво ново пространство или поне илюзия за такова, и в него се появи съвсем триизмерна фигура, с размер на кукла. Фигурата принадлежеше на млада жена, съвсем гола, стегната и атлетична, с къса кестенява коса. Отначало стоеше съвършено неподвижно, с ръце, изпънати отстрани, почти като във военна стойка. Но изведнъж, тя започна да се движи, сякаш изпълняваше репетирано упражнение по танц или гимнастика. Все пак движенията бяха прости и лесни: ходене, обръщане, навеждане, изправяне, отново ходене.
      Някак си още отначало бе очевидно, че това не е порнография. След малко Алекс реши, че не става дума и за изкуство, макар да не знаеше, какво е точно. Внезапно той си спомни за онези много стари фотографски изследвания на — какво ли бе името на автора? — Мъйбридж или нещо подобно. Фотографът, който бе проучвал човешките и животинските движения, както може би никой друг по времето преди високоскоростната фотография.
      Лицето на момичето бе сериозно и делово. То седна в образа на стол, който се материализира по някакъв начин, когато бе необходим, и изчезна, щом фигурата пак се изправи. А сега, запълвайки изцяло пространството, в което се движеше момичето, се появи триизмерна скала от тънки, прави линии с огненобял цвят. Живите линии определяха точно движещото се очертание на нейното тяло. После от краищата на изображението започнаха да излизат и да кръжат числа и други символи с тъмночервен и яркосин цвят. Холограмата изглеждаше съвсем солидна, по-истинска от най-добрите двуизмерни снимки, само дето, помисли си Алекс, цветът на кожата не изглеждаше съвсем реален.
      — Това бе направено в тази къща миналата година — информира го чичо Боб. — Жив запис на истински модел.
      — Да, виждам, че е жива. — Колкото повече продължаваше танцът, толкова повече изглеждаше, че предизвиква еротични усещания.
      — Наистина ли? — попита чичо му и докосна някакви копчета. Момичето и розовата му мъгла изчезнаха, за да бъдат заместени от друг модел, който се движеше на ясносин фон. Това изображение бе също прекалено контрастно, но цветовете сега изглеждаха по-добре. Тази млада жена бе в трико, косата й беше по-къса и по-тъмна от косата на първия модел, но изпълняваше същите, почти формални движения. Имаше нещо познато в това момиче…
      — Карълайн е саката вече от три години — каза чичо Боб.
      Алекс го чу, но отначало не свърза думите му с картината, която наблюдаваше. После го осени. Това момиче имаше лицето на Карълайн, макар да бе малко по-пълно. Той погледна към чичо си, без да разбира.
      — Направихме го само преди няколко месеца — продължи чичо му. — Не съм сигурен, че Карълайн имаше това предвид, когато предложи да ти покажа увлеченията си, но… моля.
      В изображението ръцете и краката на Карълайн бяха пълни със здраве и сила, а движенията им — плавни като в балет. Дали лицето й по някакъв електронен начин не бе свързано с тяло на гимнастичка? Ала определено не бяха използвани крайниците и тялото на предишния модел, онова момиче беше по-мускулесто.
      — Това, както виждаш, Алекс, е тялото на Карълайн, каквото трябваше да бъде. Сканирахме много нейни стари снимки и вкарахме информацията — много информация. После екстраполирахме математически данните за нормалния й растеж и развитие, за да видим какво трябва да е оптималното й състояние. — Чичо Боб леко се засмя, когато изображението на момичето изведнъж се хвърли напред, направи напълно невероятна стойка на ръце и накрая застана в съвършено балансирана поза на един пръст. — Харесва й да вмъквам някои малки трикове тук-там.
      — И това е… снимка? — попита Алекс, като се опитваше да асимилира казаното.
      — Съвсем не. Абсолютно всичко е графика, начертана от машината. Това, че изглежда като истинско, е най-вече въпрос на количеството информация, която може да съхранява машината, и на финото детайлиране на изображението. А, разбира се, щом веднъж Карълайн е вкарана в паметта, можем да я променяме както си искаме, да я караме да прави всичко.
      Сега Карълайн бе седнала до малка, съвсем реална на вид масичка. С грациозни движения на ръката и китката, тя си взимаше от поставената пред нея храна.
      — Това наистина е…
      Чичо Боб го гледаше проницателно.
      — Може би сега си мислиш, че това наистина е малко ненормално от моя страна. Защо да създавам един бленуван свят, в който тя не е саката? Но аз, скъпи ми Алекс, изобщо нямам подобно намерение. Онова, което всъщност възнамерявам, върви наред с това, но ще отнеме време и пари. — Той спря за миг, а после продължи, като изглежда подбираше думите си извънредно внимателно. — Мисля, че малко повече информация за компанията, която държи „Старуеб“, ще ме подпомогне финансово до голяма степен.
      — Трябва да отида в Албъкърк и да се опитам да науча повече за тях? Предполагам, че ще се справя с това.
      — Добре. — С един замах на ръката на чичо Боб Карълайн и вълшебната й закуска се скриха обратно в магнитната си илюзия или там какъвто, по дяволите, вид памет използваше това нещо. В помещението бяха струпани много съоръжения, чието предназначение Алекс не можеше да разбере, макар да имаше и такива, които познаваше. Той видя телефонен терминал от вида, който наричаха модем; това означаваше, че чичо му можеше да се свърже с почти всеки голям компютър в страната, който би му продал време.
      — Казано поверително — започна чичо Боб, — аз наистина съм заинтригуван от тази игра „Старуеб“ като инвестиция. Целият спектър компютърни игри притежава просто невероятен потенциал и големите компании започват да проявяват интерес. Този човек в Ню Мексико започна пръв. Казва се Айк Джейкъби. Разговаряли сме по телефона, но не е много вероятно да успея истински да му окажа влияние. Той винаги ми е правил впечатление на отнесен, навярно разсеян човек. Може би просто е извънредно зает — това е разбираемо, като се има предвид как се разрастват работите му. Или просто не е особено добър ръководител. Нали разбираш, че всичко, което ти казвам, е абсолютно поверително.
      — Разбирам.
      — Това е важната работа, за която ти споменах, Алекс. Не е нещо, с което се опитвам да услужа на племенника си. Там ще трябва да приложиш интелигентността си и същевременно да си нащрек.
      Алекс се усмихна леко и кимна.
      — Така. Това, което искам да направиш, е да отидеш в Албъкърк и да поразгледаш този Джейкъби и работите му. Не му позволявай да разбере, че работиш за мен, естествено. Дори не споменавай моето име. Трябва да се представиш… просто като младеж, проявяващ интерес към игрите, който има отнякъде малко пари, и възнамерява да ги инвестира. Знам, че Джейкъби продава акции от компанията си и че изплаща висока лихва на вложителите си.
      — А откъде се предполага, че произхождат всичките ми пари, които възнамерявам да инвестирам?
      — Не е необходимо да даваш обяснения. Истинските богаташи обикновено не постъпват така.
      — Ясно — кимна Алекс, а като обмисли всичко, кимна отново. Звучеше като забавление. Сериозно забавление. — Толкова по-добре.
      Чичо Боб издърпа два канцеларски въртящи се стола изпод големия плот. Той побутна единия към Алекс и седна на другия.
      — За няколко дена искам да разбереш всичко, което можеш, относно делата на Джейкъби; колкото повече подробности, толкова по-добре. С какви хора е близък, как изглежда офисът му, колко служители има. Осъзнавам, че не си професионалист в тази област. Но смятам, че в някои отношения този факт може да се превърне в наше преимущество. Внимавай да не го уплашиш; каквото и да се случи, не трябва да те хващат да ровиш из документите му или нещо от този род. По-добре се върни без никаква информация.
      Алекс откри, че интересът и нетърпението му продължават да нарастват, докато слушаше.
      — Може би трябва да си сменя името?
      — Мислих за това, но в края на краищата реших да не го правиш. Не вярвам да разбере за връзката ни; не е като да си ми син или да си работил по-рано за мен. Просто отиди при него с истинското си име, като вероятен инвеститор. Не споменавай за мен, разбира се, но по принцип, колкото по-малко лъжеш, толкова по-добре. Открий всичко, което можеш да научиш законно. Смяташ ли, че ще се справиш?
      — Разбира се — отвърна Алекс веднага. После се запита дали не е трябвало да обмисли въпроса малко по-сериозно.
      Но чичо Боб очевидно бе доволен.
      — Добре. Искам да останеш тук няколко дни. Можеш да разучиш игрите и ще прегледаме някои подробности по въпроса как да получиш достъп до Джейкъби. После ще ти платя разходите за времето, докато си в града, плюс петстотин долара. Ще трябва да се върнеш със самолет седмица, след като заминеш.
      — Не е необходимо да ми плащаш толкова много, чичо Боб.
      — Не, не е прекалено много. Очаквам от теб сериозна работа.
      От някаква далечна стая в къщата или по-вероятно отвън, Алекс чу нещо, което звучеше като гласове на работници, подвикващи си един на друг. Не можеше да разбере самите думи, но му се струваха изпълнени с енергия и ентусиазъм. Тук ставаха големи неща и хората бяха добре платени за участието си в тях. Изглеждаше, сякаш онези мъже вършеха някаква спешна работа, сблъскваха се с неочакван проблем и мобилизираха цялата си енергия и сръчност, за да го преодолеят. Изведнъж Алекс изпита силен страх, като си спомни, как едва не реши да не спира изобщо в Атланта.
      Чичо Боб се бе замислил намръщено.
      — Един мой стар приятел живее там, не много далеч от Албъкърк. В Лос Аламос — д-р Хенри Брамагуптра. Някога работехме заедно. — Чичото на Алекс замълча, като се взираше в него. — Ако имаш възможност… — Изречението завърши с въздишка.
      — Да поздравя този д-р Брамагуптра, ако имам възможност?
      — Не… знам. Хенри е един от малцината хора в света, на които вярвам безрезервно. Ако го видиш, можеш да му кажеш, че съм питал за него. Че бих искал да знам как е. — Проницателните очи на чичо Боб отново измериха Алекс. — О, по дяволите, няма значение. Може би е най-добре изобщо да не го безпокоиш.
      По начина, по който прозвуча на Алекс, някакъв горд и чувствителен стар приятел преживяваше трудности в едно или друго.
      — Имаш предвид, че би искал да знаеш как е, но не ти се ще той да разбере това?
      — Нещо подобно. Искрено се надявам да знае, че съм загрижен за него. — Чичо Боб погледна плота пред себе си, сякаш търсеше някакъв определен инструмент или част; после сложи край на този въпрос с нова въздишка. — Да оставим това, Алекс. Айк Джейкъби и компанията „Берсерки“. Върху тях трябва да се съсредоточиш.
      — Джейкъби и…?
      — Компанията „Берсерки“. Името на малката компания, която управлява и притежава. Взел е името от научно-фантастичните разкази; става дума за някакъв вид роботи-убийци.


      По време на вечерята Алекс за първи път бе обслужван от сервитьори извън ресторант; имаше дори моменти, в които част от ума му се питаше кой щеше да плаща сметката. А беше и първият път, когато изобщо видя робот да помага на келнерите. За всички останали това бе познато и обичайно; очевидно беше нещо повече от фокус. Машината, с размер и форма на автоматична миялна за съдове, помагаше на един от хората около масата: тихо и дискретно поглъщаше използваните чинии и остатъци от храна. Когато Алекс попита как работи това чудо, чичо Боб му отговори съвсем кратко; мислите му очевидно блуждаеха другаде.
      Карълайн седна в инвалидната си количка между Алекс и баща си, и те се редуваха да й помагат с храната и питиетата. На вечерята тя бе облечена в синя рокля с дълги ръкави; свободно падащите й гънки създаваха илюзията, че крайниците и тялото й са по-закръглени.
      Какво ли, запита се Алекс, щяха да кажат представителите на по-старото поколение от семейството в Ню Йорк, щом чуеха, че при Боб живее порасналата му дъщеря? Но после изведнъж осъзна, че навярно старите отдавна знаеха; най-вероятно бяха пазили съществуването на Карълайн в тайна в продължение на години, за да не бъде скандализирано младото поколение — това на Алекс. Е, добре.
      На масата имаше още двама младежи, представени на Алекс като инженери, работещи за или с чичо Боб по проекти, които не разискваха много. Те му напомняха за цивилните инженери във военно-въздушната база, където бе изкарал по-голямата част от службата си, дори с ризите и вратовръзките си. Алби Пиърсън беше чернокож, около трийсетина годишен, прецени Алекс. Той разговаряше малко по време на вечерята и то предимно на служебни теми с работодателя си. Рони Фишър беше бял, по-млад — сигурно наскоро завършил — и разговаряше най-вече за спорт.
      Алекс продължаваше да се пита коя е или коя е била майката на Карълайн и изобщо каква е тази история. Но не получи никаква информация по въпроса, а не възнамеряваше да разпитва, поне засега. Известно време Карълайн водеше обичайния за маса разговор, после побледня и започна да говори по-малко. Преди да свършат с вечерята, тя помоли да я извинят, като каза, че се чувствала уморена. Чичо Боб я погледна сериозно и кимна, но нито той, нито сестрите, които дойдоха да я отведат, не изглеждаха изненадани или притеснени.
      Малко по-късно се извини и чичо Боб, заявявайки, че има някаква работа, и излезе с двамата инженери. Алекс откри телефон и позвъни у дома си, за да съобщи на родителите си да не го чакат още няколко дена, тъй като чичо Боб го убедил да поостане.
      После един човек от персонала показа на Алекс друго помещение и го остави да играе известно време на билярдната маса — голяма, добре осветена и очевидно малко използвана. Край стените на билярдната бяха натрупани затворени кутии, които очевидно съдържаха електроника. Някъде, не много далеч, бръмчеше неизвестна машинария.
      По-късно един от прислужниците-хора заведе Алекс в неговата стая, точно като на кино. Багажът му беше грижливо разопакован. Нямаше начин да разбере кой бе свършил това — робот или човек.
      От прозореца на голямата и елегантна стая за гости той видя басейна; все още бе осветен, но пустееше, е изключение на някаква автоматична прахосмукачка, която бавно пълзеше по случайния си път и тихо бръмчеше. Това бе единствената машина, която се чуваше сега.
      В единия край на басейна бе построено нещо, което очевидно беше специален трамплин за скачане — дървен и боядисан в бяло. Отстрани на трамплина, както и по ръбовете на басейна — там, където Алекс можеше да ги види — бяха грижливо нарисувани черни линии; той предположи, че маркират метрите и десетите от метъра. Предполагаемата скала му напомни за по-фината скала в холограмата на гимнастичката.
      Появи се шум от нова машина, но този път се усилваше по-бързо; един познат звук, макар и изненадващ точно тук. Чу се изсвирване, което трябваше да е от минаващ наблизо влак, но не се виждаше нищо. Линията, помисли си Алекс, сигурно прекосяваше дъното на една от обраслите с борове клисури, които бе мернал в района.
      Същата нощ, сред сатенените завивки, той сънува, че се опитва да използва вълшебната показалка, за да изтрие електронно нарисуваното трико.


>     3.

      Оказа се, че между Атланта и Албъкърк има преки полети. „Сънбелт“ процъфтява, помисли си Алекс, докато се качваше в самолета, облечен в нов костюм, с новозакупена пътническа чанта в ръка, много по-малка от неговия войнишки сак. Бе прекарал част от последните два дена в пазаруване, а друга част — в обсъждане на мисията си с чичо Боб. Беше му останало време на няколко пъти да поплува с Карълайн. Братовчедка му не бе толкова безпомощна във водата, както на сушата, но все пак не бе в състояние да се грижи много уверено за себе си; придружителката й винаги се намираше близо до нея.
      Сега, когато наблюдаваше другите пътници, той се питаше какво ли си мислят, като го гледат, каква ли мисия си представяха, че изпълнява. Но те изобщо не мислеха за него, доколкото можеше да види. Е, толкова по-добре. Никак не беше сигурен каква работа щеше да търси, щом се завърнеше в цивилния живот, но пък за промишлен шпионаж съвсем не бе мислил. И все пак, в момента се занимаваше точно с това. В полза на един от добрите, разбира се; роднинската връзка, поне в семейната традиция на Алекс, правеше това твърдение аксиома. А може би после от тази задача щеше да излезе и нещо постоянно. Сторило му се бе, че чичо му е готов да купи компанията и да разшири мащабите на операциите. И ако беше така, Алекс можеше да се нареди добре.
      Електронните игри вече бяха едра промишленост, всеки можеше да се убеди в това. Като обмисляше положението, той усети бавно усилваща се възбуда от откриващите се перспективи. „Старуеб“, например. По същността си, въображаемите битки за въображаеми светове не бяха по-глупави от това да вкарваш малката бяла топка в дупката със стик или да тичаш с някаква пълна с въздух кожена торба, за да пресечеш тебеширената линия на изкуственото тревно покритие.
      Алекс носеше платения си в аванс петстотиндоларов хонорар в нов пояс-портмоне. И още над петстотин за разходи, депозирани на негово име в различни сметки. Пътническите чекове се осребрявали все по-трудно, бе казал чичо Боб. А така или иначе, той не искаше да се подлага на постоянната опасност да бъде обран от крадци.
      На около два часа път от Далас на хоризонта се появи първият истински масив на западна планина. Сравнително полегатите й източни склонове бяха покрити със зелени гори, а западните представляваха безплодни и голи хребети и каньони, под които, почти незабележим, лежеше градът. От север на юг го пресичаше лъкатушна кафява река и придружаващият я зелен пояс. Рио Гранде? Според Алекс беше така. Всичко това бе обкръжено от огромна кафява пустота, прорязана на хоризонта от други планини на север, запад и юг.
      След като самолетът се приземи, Алекс слезе по подвижната стълба на откритата рампа. Идващите отдалеч ветрове довяха до него малко от праха на високите равнини. Въздухът нямаше някаква специална миризма. И все пак, слънчевата светлина бе като вино.
      Рекламираното безплатно откарване с лимузина предопредели избора му на мотел. Когато стигна до мястото, се оказа, че става дума за висока сграда, съвсем нова, построена почти на ъгъла, образуван от пресичането на две големи магистрали. Ако имаш пари, харчи ги — а той трябваше да създава впечатление, че е поне умерено заможен. Поиска и му дадоха най-голямата свободна стая на партера. Вместо обикновени ключалки, стаите имаха на вратите си номерирани бутони; набираш четирицифрена комбинация, която избираш сам и тя се запрограмира в рецепцията. Алекс избра последните четири цифри от серийния си номер във военновъздушните сили.
      Веднага щом се устрои в стаята и телефонира, за да наеме кола, Алекс позвъни в „Берсерки“.
      Някакво момиче му отговори незабавно. Докато изчакваше секретарката да провери дали Джейкъби е там, неизвестно защо Алекс си я представи да става иззад очуканото бюро и да тръгва боса, обута в джинси, с голи гърди под тъмния пуловер. Дълга, разрошена коса, а под очите й — сини кръгове. Миналата нощ или тази сутрин бе пушила трева. По дяволите, просто нейният глас му напомняше за друга, която някога е познавал. И започваше да се възбужда.
      Няколко секунди по-късно се обади самият Джейкъби — гласът му бе раздразнен, но под контрол, както според Алекс трябваше да звучи гласът на един ангажиран ръководител. Разбира се, че бил заинтересован да разговаря с потенциален инвеститор. Да, определено било по-добре да говорят очи в очи. Разбира се, Алекс можел да намине към офиса веднага. Било толкова удобно, колкото и по всяко друго време.
      Беше три часът следобед. Алекс помоли на рецепцията да го упътят, а после си купи карта на Албъкърк. Общата кредитна карта, която му бе дал чичо Боб — твърде странна, за разлика от другите карти в ограничения опит на Алекс, и носеща името на някаква даласка компания, за която никога не бе чувал — вероятно се бе сторила странна и на хората от фирмата за коли под наем; бяха му се обадили, за да му кажат, че централният им офис трябва да извърши още някои проверки. За съжаление, все още не можеше да разполага с кола.

 |     Фредерик Пол

|     Планетата в края на времето

A>
#     Желание да създава
      Уон-Ту е най-старият, най-силен интелект на Вселената.
      Огромно същество, което си играе със звездните системи, както децата си играят със стъклени топчета. Материята заема такава нищожна част от съзнанието му, че хората са напълно извън неговото внимание. Но дори Уон-Ту може да се чувства самотен, затова той създава за компания копия на себе си… Което поражда сериозни проблеми!
A$

>     Глава 1

      Макар че Уон-Ту изобщо не беше човек, той (някои може да предпочетат да го наричат „то“, но местоимението „той“ не е неподходящо) би изложил това твърдение по съвсем различен начин. Уон-Ту би казал за себе си, че е човек. Той определено имаше всички човешки характеристики, които смяташе, че заслужава да има — ако знаеше, че съществува такова нещо като човешка раса, което обаче не знаеше. Уон-Ту имаше любознателен ум — което ще рече, че имаше ум на учен, а това означава, че технологически беше наистина много приятна личност.
      Той притежаваше основната човешка черта, която, изглежда, никога няма да намерите у същества като големите отровни паяци или термитите — имаше адски силно чувство за хумор. Неговата представа за хумор беше, че забавното не бива да е деликатно. Основно тя беше от рода на „замеряне с торти“ или „дърпане на стола изпод себеподобните“.
      Той беше изключително (и много човешки) войнствен. И определено искаше да е най-добрият от своя вид. Уон-Ту желаеше най-малкото това. Понякога, когато съзираше заплаха от единствените си „приятели“, желаеше те да не съществуват.
      Разбира се, начините по които Уон-Ту беше всичко това, не бяха точно като при хората, но това не го тревожеше. Той беше сигурен, че неговият начин е по-добър.
      Мястото, където живееше — което не беше точно „място“, тъй като Уон-Ту беше диспергирано същество — беше вътрешността на средно голяма звезда G-3* и от повърхността на Земята трудно се виждаше. Той не бе живял винаги там и без съмнение не бе „роден“ там или в някое близко до Земята място, но това е съвсем друга история и дори Уон-Ту не я знаеше цялата. Когато желаеше, той можеше да се движи достатъчно лесно. Всъщност Уон-Ту се преместваше от една звезда на друга толкова често, колкото обитателят на апартамент в който и да било американски град — и веднъж, много отдавна, се премести много по-далеч. Но подобно на наемател, който живее в апартамент с нормиран наем, Уон-Ту направи всичко, за да остане на тази звезда. Това беше и по-малко опасно, отколкото излизането в междузвездното пространство далеч от топлината на милионите градуси и налягането на неговата звезда. Навън той беше незащитен и изложен на опасност като гол рак, който се крие, докато новата му черупка не се втвърди. Извън своята звезда той ставаше достъпен за хищниците — което беше не по-малко страшно, защото те бяха, в известна степен, самият той.
      [* По спектралната класификация тези звезди са с температура от около 4726 до 5726 градуса по скалата на Целзий. — Б.пр.]
      Разбира се, Уон-Ту прекарваше добре на своята звезда. Той я познаваше така добре, както човек познава собствената си спалня. Можеше лесно да се движи в нея дори на тъмно, ако там изобщо някога става тъмно. Хората астрономи биха му завидели за това непосредствено познание. За да направи един астроном модел на вътрешността на звезда, се изисква продължително наблюдение, дедукция и предположения. Хората никога не биха могли да надзърнат вътре в звезда. Колкото по-дълго хората работят над това, толкова по-добри стават само техните предположения, но на Уон-Ту не му се налагаше да прави предположения. Той знаеше.
      Това не е всичко, на което един човек от Земята би могъл да завиди на Уон-Ту. В действителност животът му беше много весел — е, поне когато не бе изплашен. За Уон-Ту животът на една звезда беше удоволствие. На всяка звезда, на която бе живял, винаги беше намирал достатъчно разнообразни обстановки. Намираше дори голям избор от „климати“ и всякакви видове силно различаващи се частички, с които да се забавлява, макар че някои елементи бяха много по-малко от други. Например ако от всички части на звездата на Уон-Ту вземете произволна проба от един милион атоми, само един ще бъде от елемента аргон. Два или три атома ще са алуминий, калций, натрий и никел; шестнадесет — сяра; тридесет или четиридесет силиций, магнезий, неон и желязо. Вероятно ще намерите осемдесет или деветдесет атома азот, над 400 въглерод, почти 700 кислород. (Ако вземете по-голяма проба — ако например разгледате всички атоми в звездата, — разбира се, ще намерите много други елементи. Фактически ще намерите _всички_ елементи от берилий до трансурановите. Неизбежно някакъв случаен синтез ще създаде в звездата на Уон-Ту поне няколко от всички атоми, които биха могли да се създадат. Но във вашата проба от един милион атома всички изброени елементи — всеки елемент, който някога е съществувал, с изключение на два — ще възлизат на по-малко от 2000.
      Останалата част от пробата с един милион атома ще се състои само от тези два големи щастливеца, макар и не в еднакви пропорции. Ще намерите около 63000 атома хелий, а останалите до един милион 935000 ще са водород. Така че вие бихте могли да мислите за звездата на Уон-Ту като за много сухо мартини, в което водородът е джин, хелият — капка вермут, а останалите елементи са просто следи, дошли от маслинката, клечката за разбъркване и чашата, в която е сипано питието.
      В плътното централно ядро на звездата на Уон-Ту имаше много от всички тези елементи, с които да се забавлява. Когато му омръзнеха — е, той не беше длъжен да стои в ядрото. Имаше на разположение цялата звезда, а тя беше с диаметър над милион и половина километра и със стотици различни режими. Той можеше да „скита“ по желание от „стая“ в „стая“ на своя „дом“, да прекарва известно време във външните обвивки, дори във фотосферата; даже да отива (много предпазливо, защото те бяха толкова вълнуващо дифузни) в короната и по-близките части на слънчевия вятър; да се движи по гребените на горещите газови вълни, които причиняват слънчевите петна, и да размишлява.
      Тази част от звездата на Уон-Ту беше конвенционна зона и в някои отношения най-добра от всички. Конвенционната зона представлява слой, където енергията от ядрото на звездата се пренася посредством обикновен транспортен механизъм вместо чрез радиация. Един фотон преминава първите четири пети от разстоянието от ядрото до повърхността чисто радиационно. Не по права линия, разбира се: той се блъска от частица в частица като топка на билярдна маса. Но на разстояние една пета от повърхността налягането намалява достатъчно и газовете могат да се преместват, което представлява конвекция и затова мястото се нарича конвенционна зона. Там топлината от ядрото изминава останалата част от разстоянието до повърхността транспортирана в клетки от горещ газ подобно на пренасянето на топъл въздух в една нагревателна система. Част от газа се издига до повърхността и излъчва топлина в пространството. В резултат на това той малко изстива. В конвенционната зона Уон-Ту можеше свободно да лудува, да се оставя да бъде носен от конвенционните маси, да променя техните траектории в забавни плетеници, когато това изглеждаше по-интересно. В звездата имаше милион места, където можеше да играе.
      В това отношение в ядрото също нямаше причина да скучае. Там също имаше голямо разнообразие. Ако решеше, че в центъра е прекалено топло (там температурата достигаше петнадесет милиона градуса), малко по-настрана от него имаше по-хладни места. Той обичаше физическите усещания, предлагани от вътрешността на звездата. Различните скорости на въртене (на полюсите по-малка, отколкото на екватора, на ядрото по-годяма от която и да било част на повърхността) и извиващите се линии на магнитното поле, които се събираха в една точка под повърхността, а на места се издигаха на повърхността и създаваха слънчеви петна, бяха за Уон-Ту като джакузи за холивудски сценарист.
      Така че за Уон-Ту звездата беше къща с много стаи, макар че той всъщност не се _местеше_, когато „отиваше“ от едно място на друго. В известен смисъл той беше на всички места едновременно. За него това по-скоро се свеждаше до отделяне на по-голямо внимание на едно място, отколкото на друго, подобно на телеманиак, който има стая, пълна с телевизори, настроени на различни програми, и гледа ту една, ту друга.
      Звезда дори със средна големина каквато бе G-3, представлява огромно пространство, така че отделните части на Уон-Ту бяха отдалечени една от друга на хиляди мили. Той се държеше като едно цяло благодарение на неутрино*, които му служеха за неврони. Само неутрино можеше да върши това, защото нищо друго не можеше да се движи свободно в плътната вътрешност на звездата. Неутрино наистина му вършеше чудесна работа.
      [* Елементарна частица, за която се смята, че няма маса или има много малка маса и взаимодейства много рядко с други елементарни частици. — Б.пр.]
      Уон-Ту беше изграден от странно състояние на материята, наречено плазма. Плазмата не е материя, не е и енергия; тя е и двете. Тя представлява четвъртата фаза на материята (след твърда, течна и газообразна) или втората фаза на енергията. Зависи как предпочитате да я наричате. Според Уон-Ту тя беше просто материалът, от който са направени интелигентните същества. (Той никога не беше чувал за „човешки същества“, а ако беше чувал, нямаше да се интересува от тях.) Понякога някои от колегите му (или децата, или братята — те бяха по малко и от трите) наистина подозираха, че някакъв вид _интелект_ може да се е развил от други неща като например от твърда материя. Понякога самият Уон-Ту също мислеше така, но това не би могло да е много важно, той беше сигурен, защото в мащабите на Космоса никое „материално“ същество никога не би могло да има голямо значение. Не, логичният дом за едно истински интелигентно същество като него можеше да бъде само голямото компактно ядро от плазма в сърцето на една звезда. Според възгледа на Уон-Ту беше много жалко, че има толкова много звезди.
      Макар че само съвсем малка част от тях бяха успели да станат „живи“ — и то само защото той или някой от другите подобни на него ги беше направил такива, — понякога той предпочиташе да е единственият.
      Не че Уон-Ту не обичаше компанията. На него му беше приятна компанията, и то много, но не му харесваше да плаща цената за това. Сега той можеше да види, че е допуснал някои сериозни грешки, като бе удовлетворил желанието си да има компания. Идеята за създаване на еднокръвни братя беше глупава. Била е глупава още първия път, когато е била реализирана — много отдавна и много далече. Уон-Ту беше сигурен в това, тъй като в онзи конкретен случай беше създаден само той.
      Все пак Уон-Ту можеше да разбере как се е чувствал неговият прародител, защото никой не обича да е съвсем сам. Този път обаче компания не се беше получила. Онези, които вече беше създал, не бяха компания, защото при настоящата неспокойна ситуация малцина от тях се осмеляваха да общуват с другите. Но идеята все пак беше привлекателна. Просто следващия път трябваше да го направи по друг начин. Щеше да е добре да има и други от неговия вид — при условие, че са по-малко силни, по-малко интелигентни и по-малко войнствени от него.
      Когато не са такива, те са опасни.
      Звездите изобщо живеят много дълго. Същото се отнасяше и за Уон-Ту — фактически той лесно би могъл да надживее голяма част от звездите. И се надяваше да го направи — всъщност Уон-Ту имаше намерение животът му да продължи почти вечно.
      Трудността с този план беше, че това не зависеше изцяло от него. Създадените от него другари имаха свое мнение по въпроса. Всъщност най-малко един от тях в този момент правеше всичко, за да убие Уон-Ту.


>     Глава 2

      Едно от „човешките същества“, за които Уон-Ту никога не беше чувал, беше момче и се казваше Виктор Сорикейн. Разбира се, и Виктор никога не беше чувал за Уон-Ту. Пътищата им никога не се бяха пресичали през дългия живот на Уон-Ту и съвсем краткия на Виктор.
      На дванадесетия си рожден ден (бихте могли да го наречете сто и петнадесетия) Виктор се събуди изпотен, със сърбеж и видя, че някой го гледа.
      — Мамо? — изпелтечи той. — Мамо, пристигнахме ли вече?
      Не бяха очите на майка му. Беше стара жена, която никога не беше виждал. Но не се държеше като стара жена, прегърбена и залитаща. Стоеше изправена. И го гледаше с ясните си очи по начин, от който Виктор се почувства неудобно — поглед едновременно тъжен и весел, търпелив и ядосан. Помисли си, че тя, изглежда, знае всичко, което трябва да се знае за Виктор Сорикейн, и му прощава. Определено обаче беше стара. Косата ѝ беше оредяла, лицето ѝ — ужасно сбръчкано.
      — Не ме помниш, нали, Виктор? — попита тя и въздъхна, за да покаже, че и за това му прощава. — Не съм изненадана. Аз съм Ванда. Майка ти всеки момент ще дойде, така че не се тревожи. Точно сега имаме малък проблем.
      — Какъв проблем? — попита Виктор и разтърка очи. Беше твърде учтив, за да я попита какво според нея е трябвало да помни.
      — Баща ти ще се погрижи за това — каза жената. Виктор не можа да я насили да каже какво има предвид, защото тя вече беше отишла да извика някого, който да ѝ помогне да извадят Виктор от нещо като корито, в което лежеше.
      Вече беше започнал да се разсънва. Някои неща веднага му станаха ясни. От факта, че тежи толкова малко, той знаеше, че все още се намира на междузвездния кораб „Ню Мейфлауър“*. Това означаваше, че още не са пристигнали. Той знаеше какво представлява коритото, в което лежеше, защото беше очаквал, че рано или късно ще се намери в нещо подобно. Беше термостат, в който замразените пътници се размразяват и се връщат към живот, когато пътуването свърши. Но тъй като, изглежда, пътуването още не беше свършило, защо го будеха сега?
      [* По името на „Мейфлауър“, кораба, с който през 1620 г. първите колонисти от Англия пристигат на американския континент и основават щата Нова Англия. — Б.пр.]
      Остави се да му помогнат и беше много изненадан, когато откри, че се нуждае от помощ; младите му крайници бяха несигурни. Остави се да го влачат като лодка без платно, дърпана от моторница — старата жена, която беше съобщила, че се казва Ванда, беше моторницата — до миниатюрната баня. Там жената внимателно свали тънкия му халат, с който беше във фризера, и го изкъпа. Къпането беше по-грубо, отколкото бе свикнал. Топлата вода трябваше да отмие натрупана с десетилетия засъхнала пот и мъртва кожа, но пък нали къпането беше точно за това. Водата свърши работа и съскащите засмукващи помпи я изхвърлиха.
      Когато излезе от банята, вече знаеше точно къде се намира. Беше в корабната лечебница.
      Знаеше всичко за корабната лечебница. Беше я виждал от време на време, всъщност беше прекарал няколко скучни часа там преди да дойде време семейството му да бъде замразено, когато последните му млечни зъби трябваше да бъдат извадени, за да израстат другите прави. Старата жена го избърса. Виктор ѝ позволи да стори това. Той се интересуваше повече какво става в коритото за загряване, в което се беше събудил. Сега в него имаше две малки деца на не повече от четири или пет годинки, прегърнати под потока насочено инфрачервено и микровълново лъчение, с което ги загряваха. Коритото беше пълно с гъста млечна течност, чрез която у децата се поддържаше необходимото ниво на кислород. Скоро белите им дробове започнаха да се движат със слаби потръпвания. Той ги позна: Били и Фреди Стокбридж, синовете на партньора на баща му — двете най-противни хлапета, които бе виждал.
      Виктор се беше облякъл в блуза и шорти и беше изпил две огромни чаши с нещо сладко и горещо, когато влезе забързана майка му. Дългият ѝ бял пеньоар се развяваше зад нея.
      — Как си? — попита тя загрижено и се доближи до него.
      Той ѝ позволи да го целуне, после я отстрани с достойнство и отвърна:
      — Добре съм. Защо още не сме стигнали?
      — Има малко усложнение, Вик — каза тя загрижено. — Нещо не е в ред с летателния план, затова извикаха баща ти да го оправи. Всичко ще бъде наред.
      — Разбира се, че ще го оправи — отвърна той. Изобщо не се съмняваше в това. В края на краищата човекът, който имаше задължението да оправя такива неща, беше тъкмо неговият баща.
      — Мари-Клод също е станала — каза тя раздразнена и докосна челото му, както правеше винаги, когато мислеше, че има температура. — Двамата ще трябва да изяснят всичко, но аз съм длъжна да отида и да помогна. Сигурен ли си, че ще бъдеш…
      — _Сигурен съм_ — отвърна той бързо, малко смутен, че се отнасят с него като с малко дете.
      Старата жена го прекъсна:
      Вик трябва да се нахрани и след това ще се осведоми, госпожо Сорикейн-Мемел — каза тя. — Ще имам грижата. Вие вървете.
      Амелия Сорикейн-Мемел я погледна любопитно, сякаш се мъчеше да я прецени, но каза само:
      — Ще се върна веднага щом се освободя.
      Когато Амелия излезе, старата жена хвана Виктор за ръка и каза:
      — Предвижда се да се упражняваш няколко минути на стенда за физическо натоварване. После докторите ще те прегледат. Искаш ли да отидеш на стенда?
      — Защо не? — отвърна той и вдигна рамене. — Но съм гладен.
      — Разбира се, че си гладен — съгласи се жената и се засмя. — Винаги си бил гладен. Нали ми открадна шоколадовите бонбони, когато бях на машината за обучение, и за наказание майка ти те лиши от бонбони за цяла седмица.
      Виктор се намръщи. Вярно, че бе откраднал шоколадови бонбони, за което беше наказан, но детето, от което ги беше откраднал, бе Ванда Шаранченко, единствена дъщеря на двама технически офицери, две години по-малка от него.
      — Но… — започна той.
      Жената кимна.
      — Беше много отдавна, нали? Преди повече от сто години, когато ти беше още съвсем мъничък. И все пак това наистина съм аз, Виктор, аз съм Ванда.


      Корабът „Ню Мейфлауър“ още не беше „там“. Той дори не беше близко до „там“, закъдето пътуваха. Според първоначалния летателен план имаше още поне двадесет и осем години на намаляване на скоростта преди да стигнат някоя от планетите, които смятаха да колонизират.
      Но, невероятно, изглежда, този план беше погрешен.
      Ванда се опита да обясни това на Виктор, докато го водеше до огромния барабан — корабния стенд за физическо натоварване, въртящ се с девет оборота в минута. С него се симулираше гравитация, близка до нормалната за Земята, за да се предотврати загубата на калций и на мускулна маса.
      Виктор познаваше стенда достатъчно добре. През последните две години преди да отиде във фризера беше прекарал много часове на него — там играеше с другите деца при тяхната задължителна всекидневна програма за упражнения. Сега запрепуска по барабана като ветеран: наваксваше мускулно натоварване за сто години и се потеше. Ванда стоеше на главината на барабана и му говореше.
      Когато я попита какво се е случило, тя отговори:
      — Избухване на звезда.
      — Каква звезда? — попита запъхтян той.
      — Избухнала звезда. Или може би нова*, не знам… казват, че в нея имало някои странни неща. Във всеки случай нещо избухнало. Тя наистина е ярка, Вик. Почакай да я видиш. И е само на тридесет градуса от нашия курс, така че…
      Не трябваше да обяснява. Виктор беше слушал всичко това много пъти от баща си и разбираше проблема. Напълно непредвиденото избухване щеше да изхвърли потоци фотони и тъй като светлинните платна вече бяха вдигнати, за да помогнат на „Мейфлауър“ в продължителното, бавно намаляване на скоростта, избухването щеше да ги отклони от курса и скоростта им щеше да намалява по-бавно. Трябваше да се изчислят нови параметри на курса и затова, разбира се, всички навигатори бяха извадени от фризера и размразени почти три десетилетия по-рано, за да помогнат.
      [* Променлива звезда, чиято яркост нараства от няколко хиляди до 100000 пъти над нормалното ниво. — Б.пр.]
      Дори за Виктор, който беше прекарал по-голяма част от живота си в незамразено състояние, за Виктор, сина на един от корабните навигатори, не беше лесно да разбере това напълно. Онова, което правеше положението още по-лошо, беше лицето, което му го съобщаваше. Той не можеше да свърже стогодишната Ванда Шаранченко (не — дори това не беше вярно, сега името ѝ се оказа Ванда Мей), която му съобщи всичко, със съвсем ясния спомен за мъничкото момиче, което беше плакало и се беше опитало да го ухапе, след като той и беше изял шоколадовите бонбони. Задъхан, Виктор извика към главината на барабана:
      — Ти защо не си била замразена като всички?
      Тя се втренчи в него, сякаш обмисляше отговора си. Накрая каза:
      — Предполагам от страх.
      — Страх от _замразяване_? — попита Виктор невярващо. — Колко си глупава! Какво страшно има да бъдеш постепенно замразена и когато дойде време, да бъдеш събудена? Все едно да легнеш да спиш и на сутринта да се събудиш. Не е ли така?
      Ванда не беше съгласна.
      — Не всички преживяват замразяването. Приблизително един на сто и осемдесет не могат да бъдат размразени. Нещо се обърква в замразяването или във временното прекъсване на живота, или в размразено състояние, и те умират.
      Виктор не беше знаел това, така че преглътна тежко.
      — Рискът никак не е голям — възрази той главно за свое собствено успокоение.
      — Рискът е много голям, ако този, който умре, си ти — отвърна тя. — Моите родители мислят така. И тук не влизат онези, които получават увреждания от замразяването. Те могат да се събудят слепи или парализирани. Кой би желал да му се случи такова нещо?
      — Виждала ли си някой да е ослепял от замразяване? — не отстъпваше той.
      — Не спирай да тичаш — заповяда му Ванда. — Не съм. Но не съм виждала и някой умрял. И все пак знам, че има такива! Във всеки случай моите родители доброволно се съгласиха да бъдат включени в състава на дежурния екипаж и аз останах с тях… през всичките тези години. А сега слизай от колелото достатъчно се упражнява.
      Той се подчини на нареждането с голямо удоволствие. Но какво щеше да прави след това никак не му беше ясно. Ако когато го събудиха корабът беше там, където трябваше да е, нямаше да има никакъв проблем. Дори малко дете щеше да има какво да върши, за да се приготви за приземяване.
      Но още не бяха там и Ванда не можеше да му помогне с нищо.
      — Само гледай да не се пречкаш — посъветва го тя и бързо отиде да върши някаква своя работа.
      Фактът, че Виктор беше изваден рано от фризера, не означаваше, че е необходим някому. Възрастните, които срещна, му дадоха ясно да разбере това. Щеше да е по-добре за всички, ако си беше останал замразен и безчувствен във фризера като хилядата и сто други пътници. Но Виктор не беше виновен за това. Вината беше на родителите му, които бяха избрали замразяване на семейството в един блок — мама, татко и малкият Виктор — всички в една капсула в криогенните камери, и когато започна процесът на съживяване на баща му, другите двама също трябваше да се върнат към живот.
      В края на краищата замразените заедно не можеха да се разделят с вилица, както се прави това с блок замразена риба. Те трябваше да бъдат поне малко размразени преди да могат да бъдат отделени, а тогава — е, тогава се появяваше рискът едно към сто и осемдесет, за който беше споменала Ванда.


      Стаята, която Виктор трябваше да дели с родителите си, беше колкото личната му баня в Калифорния преди да напуснат Земята и да се качат на междузвездния колониален кораб. Наистина беше доста тясна.
      Това не беше грешка на конструкторите на кораба. Те бяха предвидили достатъчно жизнено пространство за шепата мъже и жени, които щяха да стоят на вахта, докато другите хиляда и сто спят при температурата на течния азот. Конструкторите бяха планирали едновременна вахта на тридесет и пет или четиридесет души. Сега с още тридесет души непредвидено събудени, за да се занимават с проблема за избухнала звезда, жизненото пространство беше недостатъчно. Не толкова недостатъчно както в първия момент след излитането, разбира се, когато семейството на Виктор постъпи на първа вахта и корабът още не се беше отдалечил достатъчно от Слънчевата система. И в никакъв случай толкова недостатъчно, колкото щеше да бъде, когато корабът достигнеше крайната си цел и всички тела бъдеха размразени, за да се приготвят за кацане. Тогава в една стая щяха да живеят десет души, а не трима, и смените за спане щяха да са през цялото денонощие.
      И все пак жизненото пространство беше недостатъчно. И което беше по-лошо — Виктор скучаеше. Когато родителите му бяха навън, той можеше да гледа стари филми от Земята. Можеше дори да гледа на запис бейзболни мачове, записани на Земята, макар че, разбира се, това не беше много вълнуващо. Резултатите бяха известни отпреди десетилетия. Когато и това му доскучаеше, можеше да включи машината за обучение и да достави радост на родителите си с няколко часа занимания по математика или със запознаване с поддръжката на машината за антиматерия, или с изучаване на историята на Свещената римска империя.
      Всичко това обаче не беше достатъчно да запълни времето на момчето. Виктор не искаше да гледа бейзбол. Искаше да го играе. Но никога не можеха да се намерят осемнадесет души да направят два отбора, дори ако някои от възрастните имаха желание да играят. Беше самотен. За компания имаше само възрастни, защото никое от другите деца на „Мейфлауър“ още не беше размразено. Без да се смятат двете малки деца на Стокбридж. Те определено не можеха да се смятат за приятели, а пък никой от възрастните нямаше достатъчно време за тях. Всички те бяха заети, да не кажем измъчвани от неочакваното и определено необичайно избухване на звездата. Общата идея, доколкото някой от възрастните изобщо мислеше за това, беше, че обучаващата машина ще запълва по-голяма част от времето на двете деца, а през останалата част Виктор ще може да се грижи за тях.
      Виктор не го правеше.
      Той се мотаеше из работните помещения на кораба, наблюдаваше как баща му, Мари-Клод Стокбридж и другите работят на компютрите и ги слушаше.
      — Изглежда, полетът ще се удължи с осем месеца… това не е толкова лошо.
      — Имаме достатъчно резервно гориво. — Това беше баща му. — Изчислих курса, но какво да правим със светлинното платно? Да го свалим ли, или да го оставим?
      — Остави го вдигнато. Само намали тягата на двигателя за забавяне. После… — Сега говореше Мари-Клод Стокбридж. Тя погледна екрана, на който се виждаше небето пред тях. Ярката синьо-бяла избухнала звезда скриваше по-слабата, по-жълта, която беше тяхната цел. — Когато стигнем там, какво ще намерим, как мислиш? Тази звезда излъчва мощна радиация.
      Точно това беше в ума на всички. Според предварителното проучване мястото, където отиваха, беше планета с добри условия за живот — всъщност те я бяха кръстили Нюманхоум*, — но една мощна радиация можеше да промени параметрите на „условията за живот“. Разбира се първият кораб, излетял шест години преди тях, сигурно вече бе открил всичко това — но ако условията са били лоши, какво биха могли да направят? Нямаше начин да се върнат.
      [* Newmanhome — Новият дом на човечеството (англ.) — Б.пр.]
      — Нюманхоум има мощен радиационен пояс и доста дълбока атмосфера, Мари — каза бащата на Вик. — Това ще помогне, надявам се.
      След това за момент настъпи тишина, докато един от другите не се обърна към компютъра си и не натисна няколко клавиша.
      — До този момент това прибавя към необходимото време за пътуване малко под седем години — съобщи той. — Като първо приближение тягата трябва да се намали с шест процента и когато огънят на избухналата звезда угасне, да се възстанови. Това обаче е трудната част. Някой да знае как да изчисли скоростта на угасване?
      — За нормална избухнала звезда? Може би — каза раздразнено бащата на Виктор. — Но за тази как бихме могли? Тя всъщност не гори. По-скоро прилича на избухнала.
      — Но ти каза, че това не е нова звезда — напомни един мъж, после вдигна глава и видя Виктор. — Изглежда, синът ти е дошъл да ни помогне, Пал — каза той на бащата на Виктор. Забележката беше доста приятелска, но съдържаше и недвусмислен намек. Виктор се обърна и излезе преди намекът да се превърне в заповед.
      Поради липса на нещо по-добро за занимание той включи машината за обучение, за да му обясни нещо от онова, което ставаше. Виктор например знаеше, че изминатото за една светлинна година разстояние е наистина много голямо.
      Машината се опита да му помогне — каза му, че една светлинна година е разстоянието, изминато за една година от светлинен лъч, който се движи с 300000 километра в секунда, но за Виктор не беше лесно да си представи дори един километър. Машината се опита да му помогне с данни и сравнения на земни разстояния, но и това му говореше малко, защото когато се беше качил на кораба, той беше само шестгодишен. Спомняше си за Лос Анжелис заради увеселителните паркове и тюлените, но си спомняше и снежния човек, направен от баща му в двора на тяхната къща, а в Лос Анжелис не можеше да има никакви снежни човеци. (Майка му му беше обяснила, че това е било във Варшава, където се бил родил, но за него „Варшава“ беше само име.)
      Най-разбираемото за Виктор определение на машината за километър беше, че това е около четиридесет обиколки на барабана на стенда, на който всеки размразен трябва да упражнява мускулите си, за да запази калция в костите си.
      Значи това е километър. Но тези данни не му бяха от голяма полза. Умножаването на четиридесет пълни завъртания на барабана на бягащата пътечка по 300000, по броя на секундите в една година просто не беше във възможностите на Виктор. Не да извърши аритметичното действие — обучаващата машина му написа отговора, — но да възприеме смисъла на резултата от 40 x 300000 x 60 x 60 x 24 x 365.25…
      Колко завъртания на барабана бяха това?…
      И това беше само една светлинна година. А тя трябваше, разбира се, да се умножи на 6.8, за да се разбере още колко път трябва да изминат, докато достигнат до мястото за кацане… или с 19.7, за да се намери колко далече са от дома.


      Що се отнася до малките Стокбридж, Виктор Сорикейн не искаше да отстъпи. За нищо на света. Физически той не беше много внушително момче — висок за възрастта си, но длъгнест и доста тромав. Виктор почти се беше простил с надеждата да стане звезда като център-нападател, но причината за това не беше, че се е отчаял от мисълта, че няма да може да се пласира на терена. Просто бе сигурен, че никой на мястото, където отива да прекара остатъка от живота си, няма да има време да организира някакъв професионален бейзболен отбор.
      Виктор беше непоколебим, но не беше побъркан — макар че неговите родители биха го помислили за такъв, ако споделеше другата си дългосрочна амбиция.
      Но за нея не каза нищо. На никого.
      Той не позволи на машината за обучение да го разстрои. Отхвърли нейните изчисления и опита друг път — обърна се към външни наблюдатели, за да разбере колко далече изглежда Слънцето на старата Земя. Трябваше малко да се потруди, но после го намери — едвам — един жалко мъничък и слаб обект между хиляди други звезди.
      После чу шум от боричкане и детски гласове. Разбира се, знаеше кои са това. Изстена, отиде до вратата и викна:
      — По-тихо, деца!
      Момчетата не утихнаха. Вероятно дори не го чуха. Изглежда, цялото им внимание беше насочено към това да се осакатят взаимно. Били беше ударил Фреди, защото Фреди беше блъснал Били и сега двамата се удряха и ритаха, и се въргаляха бавно по пода при микрогравитацията на кораба.
      Виктор нямаше нищо против да се бият. Онова, срещу което възразяваше, беше, че го правят пред вратата на неговото семейство и можеше да бъде обвинен за нараняванията, които можеха да си причинят. Да не говорим за шума, който вдигаха, и за езика, с който си служеха! Виктор беше сигурен, че на тяхната възраст не е знаел толкова много лоши думи. Докато ги разтърваваше, чу как Били пъхти свирепо на плачещия си брат:
      — Ще те убия, копеле мръсно!
      Това вече беше прекалено. Виктор нямаше намерение да им прави бележка, но наистина беше прекалено. Той нямаше да позволи дори на собственото си дете да каже такова нещо за красивата, желана, несъмнено целомъдрена Мари-Клод Стокбридж — тъй като, колкото и невероятна да изглеждаше другата му амбиция, от която той нямаше намерение да се откаже, това беше тя.
      — Чуйте ме — озъби им се той. — Отиваме да кажем на родителите ви за това!
      Но когато ги заведе в квартирата на семейство Стокбридж в другия край на кораба, промени намерението си. Вернер Стокбридж се беше завил презглава, спеше дълбоко и едва ли щеше да се зарадва, ако го събудят, за да наказва децата си, а майка им я нямаше. Сигурно беше дежурна в оперативния екип на кораба заедно с неговите родители. Не трябваше да я безпокои. Виктор погледна строго малките обвиняеми, въздъхна и каза:
      — Добре. Какво ще кажете за една тиха игра на домино в залата за отдих?


      След час госпожа Стокбридж дойде и ги потърси изпълнена с благодарност към Виктор.
      — Много ми помагаш — каза му тя. — Не знам какво щях да правя без теб, Виктор. Виж, щом сложа децата да спят, ще отида да хапна нещо и след това лягам. Ще ми правиш ли компания?
      Виктор прекрасно разбираше, че поканата е за яденето, а не за леглото. Въпреки това почувства в слабините си парване като от електрически ток и успя само да промълви: „Добре“.
      В трапезарията Мари-Клод Стокбридж прояви такт и остави Виктор да занесе таблата ѝ до масата. Той беше изключително внимателен. При малката гравитация на кораба, която беше незначителна част от _g_, ако човек се движеше много бързо, хлъзгавите храни съвсем лесно можеха да се изсипят от чиниите, но той успешно отнесе таблите до магнитите на масата. После се зае да води разговор, подобаващ на зрял човек.
      — Пак растителен протеин — каза той, докато разбъркваше гъстата яхния. — Очаквам с нетърпение да стигнем и да хапна свястна храна.
      — Не храни прекалено големи надежди. Храната може би няма да е веднага толкова добра — каза учтиво госпожа Стокбридж. В секцията за домашни животни на фризерите имаше достатъчно животни, но, разбира се, те щяха да бъдат оставени за размножаване преди да бъдат превърнати в котлети или пържоли. — Макар че когато стигнем, колонистите от първия кораб все ще са създали някакви стада. — Тя погледна разсеяно покрай Виктор и видя себе си в огледалото на стената — половината от стените на кораба бяха с огледала, за да изглеждат стаите по-просторни. Мари-Клод приглади косата си и каза извинително: — Колко съм разчорлена!
      — Изглеждаш чудесно — промърмори Виктор и се намръщи на остатъка от задушеното в чинията си.
      Но това не беше цялата истина. За неговите похотливи юношески очи Мари-Клод изглеждаше много по-добре от „чудесно“. Беше по-висока от баща му и по-закръглена от майка му. Косата ѝ беше разрошена, ноктите на пръстите ѝ бяха изпочупени от фризера, около нея се усещаше слаба сладникава миризма на пот на здрава жена — всичко това беше неизразимо изкушаващо за дванадесетгодишния Виктор Сорикейн.


      Макар че Виктор не желаеше нищо лошо на Вернер Стокбридж, една от неговите най-големи мечти наяве (а понякога и насън) беше как съпругът на Мари-Клод губи силата си за възпроизвеждане — беше научил, че такива неща понякога се случват с мъжете и разглеждаше това като потенциална възможност за себе си. В края на краищата всички знаеха, че когато корабът се приземи, задължение на всички е да имат деца. _Много_ деца — планетата трябва да бъде населена, нали? Лишен от способност да участва в този процес, Вернер Стокбридж сигурно щеше да приеме необходимостта жена му от време на време да забременява, а кой друг би могъл да върши тази работа по-добре от младия добър приятел на тяхното семейство (но дотогава, с малко късмет, не толкова млад, за да не може да се справи с тази задача) Виктор Сорикейн?
      Някои от подробностите във фантазията на Виктор бяха доста мъгляви. Но важните моменти от тази фантазия дойдоха по-късно. В края на краищата господин Стокбридж беше много по-стар от жена си — тридесет и осем срещу нейните двадесет и пет — а на двадесет мъжете бяха на върха на сексуалната си сила. (Виктор знаеше много за биологията на възпроизводство. Машината за обучение не винаги го разочароваше.) След тази възраст силата на мъжете постепенно намаляваше, докато на жените с всяка година нарастваше. Виктор се утешаваше с факта, че разликата от тринадесет години между Мари-Клод и нейния съпруг е същата както между нея и него, само че в обратна посока. Така че (Виктор пресметна, докато галантно придружаваше Мари-Клод до стаята, където спяха съпругът и синовете ѝ) след няколко години, например седем, той щеше да е на деветнадесет, а тя на не повече от тридесет и две — най-вероятно най-добрата възраст за двамата, докато старият Вернер Стокбридж щеше да е на четиридесет и пет и определено излизащ, макар и не напълно излязъл от най-добрата си форма…
      Той се обърна и я погледна.
      — Какво?
      Мари-Клод му се усмихна.
      — Стигнахме, Виктор. Знам колко досадни могат да бъдат тези две малки чудовища. Благодаря ти! — Тя се наведе и го целуна по бузата преди да изчезне в общата семейна стая.


      Разбира се, това с нищо не можеше да помогне. Оттогава Виктор упорито се грижеше за двете зверчета на семейство Стокбридж независимо колко непоносими ставаха. А те наистина можеха да бъдат непоносими. Когато се събудиха от следобедния си сън, той организира гоненица на гравитационната пътечка с надеждата да се изморят. Тъй като не се измориха, ги заведе да разгледат кораба. Когато дойде време да си лягат, разбра, че е дошло и неговото време за сън — никога дотогава не си беше давал сметка колко уморителна за един възрастен или във всеки случай почти възрастен като него, може да е грижата за малки деца.
      Събуди се като чу родителите му да го викат.
      — Реших, че най-после всички можем да закусим заедно — каза майка му и се усмихна. — Нещата почти се нормализират.
      Закуската не беше различна от никое друго хранене, само дето имаха овесена каша вместо яхния, но атмосферата беше различна. За пръв път от размразяването баща му беше спокоен.
      — Горенето на звездата затихва — каза той. — Наблюдаваме я внимателно. Има нещо странно в това.
      Виктор имаше разрешение винаги да иска обяснения.
      — В какъв смисъл, татко? — попита той и се приготви за един от онези чудни разговори между баща и син, които си спомняше от едно време. Баща му беше от онези безценни родители, които не мислеха, че на малките деца трябва винаги да се казва: „Ще разбереш, когато пораснеш“. Пал Сорикейн винаги обясняваше нещата на сина си. (Същото правеше и Амелия Сорикейн-Мемел, но за други неща, които за Виктор не бяха толкова интересни.) Някои от нещата, които Пал обясняваше, когато го завиваше вечер в леглото вместо да му разказва глупави детски приказки за трите мечета, бяха за Големия взрив, за цикъла водород-хелий, който правеше звездите да горят и галактиките да стареят, за безкрайността на разширяващата се Вселена. Разбира се, Амелия също знаеше интересни неща, които можеше да разказва, но нейната специалност беше физиката и механиката. Неща като ентропия и ефективност на цикъла на Карно на топлинните машини не бяха толкова интересни за едно дете като разказите за звездите, сред които се носеха.
      Този път Виктор беше разочарован. Всичко, което баща му каза, беше:
      — Не прилича на никой от известните профили на избухнали звезди. Трябва да е нова, но е странна. От нея струят два големи потока. Изпратих доклад до Международното астрономическо дружество… кой знае, те може дори да я кръстят на мое име като нов клас астрономически обект!
      — Трябва да го направят — каза решително Виктор, доволен, че баща му също изглежда доволен — почти толкова доволен, колкото и озадачен. Но баща му поклати глава.
      — Не забравяй, че ще минат двадесет години, докато получат съобщението, и още двадесет преди да го признаят. Във всеки случай, изглежда, ще можем да се справим с навигацията.
      — Може би — каза майката на Виктор.
      — Да, може би — съгласи се баща му. — Винаги има едно „може би“. — Той отмести празната чиния и отпи голяма глътка кафе, което си позволяваше всеки ден. Петият помощник Пал Сорикейн беше закръглен синеок мъж с весел нрав. И често се усмихваше. Сега се усмихна с шеговито извити устни за подчертаване на казаното „може би“. После приглади ниско подстриганата си светла коса и погледна великодушно сина си.
      — Мари-Клод казва, че си любимец на децата ѝ.
      Виктор вдигна рамене и се наведе над чинията си.
      — Правиш ѝ добро впечатление, нали? — подхвърли баща му и се усмихна. — Не искам да кажа, че те обвинявам за това.
      — Пал! — предупреди го жена му.
      Сорикейн омекна.
      — Исках само малко да те подразня, Вик — извини се той. — Не се засегна, нали? Във всеки случай мисля, че след ден-два отново можем да бъдем дълбоко замразени. Така че ако има нещо, което искаш специално да направиш на кораба…
      Виктор погледна недоумяващо.
      — Какво може да се прави на кораба?
      — Не много — съгласи се Пал Сорикейн. — Все пак… разгледа ли го добре? Много се е променил от времето, когато тръгнахме, разбираш ли. И никога вече няма да го видиш такъв.


      По-късно, докато начумереният „любимец“ на Мари-Клод Стокбридж Виктор играеше с децата, една силно хвърлена топка се блъсна в ъгъла на коридора и удари един работник от поддръжката в лицето, Виктор си спомни какво беше казал на баща си.
      — Достатъчно игра — заповяда той. — Искам да ви покажа нещо.
      — Какво? — попита Фреди, докато се бореше да вземе топката от брат си.
      — Ще видите. Хайде.
      Родителите му бяха на работа, така че малката стая беше свободна. Когато Виктор включи екрана и намери менюто за наблюдаване в реално време на вътрешността на кораба, братята Стокбридж като по чудо бяха приемливо тихи.
      Трябваше малко да се порови в менюто преди да може да покаже желания изглед, но накрая го намери.
      „Ню Мейфлауър“ беше хитро проектиран кораб. Би могъл да се върже с конец — никога нямаше да развие достатъчно сила, за да се разпадне — и конструкторите всъщност го бяха направили почти така. Модулите и възлите му бяха произволни, неправилни обекти, но на екрана ясно се виждаше огромното светлинно платно, наполовина спуснато.
      Дори малките деца знаеха за това платно. Пътуването от една звезда до друга изискваше огромни количества енергия. Двигателите с антиматерия не бяха достатъчни. Излизането от гравитационната обвивка на Слънцето бе станало с помощта на светлинно платно, което използуваше безкрайния поток от фотони. Сега то беше наполовина спуснато, за да може светлината от новата звезда да помогне за намаляване на скоростта на кораба. Платното се развяваше като фино сребърно жабо.
      — Погледнете го — нареди им той.
      — Кофти е — каза Фреди.
      — Ти си кофти — викна Били. — Дай си ми топката!
      — Дай му я де — озъби се Виктор.
      — Не е негова.
      — Моя е.
      — Не, моя е, защото ти я изгуби и аз я намерих. Който я намери — негова си е.
      — Не е у мен — излъга Фреди, скри топката зад гърба си и се премести зад Виктор. — Вкъщи е.
      — Не е вкъщи! Виждам я…
      — Ще престанете ли да се карате за тази скапана топка? — изрева Виктор. — Оставете ме да ви покажа къде отиваме.
      — Не искам да гледам къде отиваме! — изхленчи Били, но Виктор вече настройваше образа. Сега той беше точно по зрителната линия — към „кърмата“ на кораба, естествено, защото „Мейфлауър“ отдавна се беше завъртял така, че тягата на основните двигатели да го забавя. Картината не беше много добра. На екрана около краищата на звездите се виждаха ярки цветове с десет хиляди или повече нюанси от огненочервено и бяло до тъмносиньо и призрачно-мъглявото на Млечния път. Но центърът на картината не беше много ясен. Оптическите датчици срещу претоварване затъмняваха горящата звезда достатъчно, за да могат другите да се виждат, но йонната мъгла, която струеше от дюзите на двигателя, замъгляваше всичко. Включително звездата, към която пътуваха.
      — Ето я — каза Виктор. — Точно под онази ярката.
      — Не мога да я видя — изхленчи Били. — Искам кока-кола.
      — Какво искаш?
      — Кока-кола. Напитка. Видях я по телевизията. Искам.
      — Нямам — отвърна Виктор, — а и ако ти дам, майка ти сигурно ще… о, Господи!
      Момчетата престанаха да хленчат и го погледнаха разтревожени.
      — Какво има? — попита загрижено Фреди.
      — Нищо — отвърна Виктор. Гледаше картината, която току-що беше хванал на екрана. — Не, има нещо. Нещо, което бях забравил. Забравих, че половината кораб вече ще е изгорял.


      „Ню Мейфлауър“ беше напуснал ниската земна орбита и поел по дългия път към един нов дом шест години след „Ню Арк“. Още преди да беше излязъл от орбита, започнаха да се очертават контурите на „Ню Аргози“. И трите кораба имаха една и съща задача: да населят един нов свят и по този начин да създадат предмостие за човешката раса в нейната дългосрочна съдба да засели цялата Галактика.
      Тази идея беше доста фантастична дори за самоуверени същества като земните хора. И все пак проектът не беше съвсем фантастичен. Той би могъл да бъде изпълнен. Хората на трите кораба бяха около четири хиляди. Но човешките същества са наистина добри в размножаването. За две или три столетия, ако решаха да го направят, населението на новата планета би могло да стане по-голямо от това на самата Земя.
      Практическото реализиране не беше проблем.
      Въпросът беше (и някой сигурно щеше да го постави): _Защо_? Защо трябваше да пътуват сто и повече години и да населят друга планета с човешки същества, когато на Слънчевата система вече имаше достатъчно от тях за всякаква разумна потребност?
      Всъщност на въпроса защо някой ще иска да колонизира този нов свят имаше само един отговор: защото този нов свят го имаше. Нюманхоум не само го имаше. На него имаше и _живот_. Преди много години сонда не по-голяма от автоматична перална беше преминала през новата слънчева система и бе установила категорично това. Доказателството беше наличието на реактивни газове в атмосферата на планетата. Това показваше, че тя е свят с намалена ентропия. Реактивните газове в нейния въздух не бяха реагирали един с друг. Нещо им пречеше и по този начин се постигаше химическо равновесие. Нещото, което би могло да стори това, бе единствената антиентропна сила във Вселената:
      Животът.
      О, не _човешки_ живот. Да не говорим за нещо технологическо — сондата не беше открила никакви следи от радиопредавания, промишленост, градове — нищо такова. Но имаше атмосфера с кислород и водна пара и хората (бяха _почти_ сигурни) щяха да могат да живеят там.
      И така „Ню Арк“ беше конструиран (след ужасно много дебати и закъснение; Виктор дори не беше роден тогава, но баща му му беше разказвал за това) и дори финансиран и построен. И още преди да беше напълно завършен, беше започнато построяването на „Ню Мейфлауър“.
      Всеки кораб беше построен с определена цел и целите бяха леко различни — „Арк“ трябваше да бъде самозадоволяващ се, „Ню Мейфлауър“ щеше да има предимството, че колонистите от „Арк“ са вече там. Освен това по времето, когато започнаха да строят „Ню Мейфлауър“, технологията беше отишла с едно поколение напред, така че двата кораба не си приличаха много. „Арк“ беше тумбест цилиндър. „Ню Мейфлауър“, с многото допълнителни подобрения, беше по-дълъг и по-тесен. При стартиране той беше дълъг 150 метра и с диаметър в най-широката си част почти трийсет — имаше повече ромбовидна, отколкото цилиндрична форма; неговите функции щяха да започнат едва след като излезеше на орбита около новата планета. Той трябваше да остане на орбита около Нюманхоум неопределено време и да захранва с микровълнова енергия колониите. (И, разбира се, „Аргози“, с още едно поколение по-модерен, фактически щеше да _кацне_ на планетата! — но това щеше да стане след много години в бъдещето, защото битката за финансирането отново беше започнала. Строителството на „Аргози“ беше започнало, но се извършваше с невероятно бавно темпо.)
      Всички кораби обаче имаха едно общо нещо. За да пътуват в междузвездното пространство, всеки от тях трябваше да „изяжда“ от себе си.
      Така че именно новата форма на кораба беше стреснала Виктор. Очите му отказаха до го приемат. „Ню Мейфлауър“ беше много по-къс и по-малък, отколкото преди десет десетилетия, когато го беше видял за последен път. Дългият двигател с материя-антиматерия, оформен като нежно лале, стърчеше направо от гърба на кораба, докато някога беше почти едно цяло със самия кораб.
      За поддържане на полета до новата звезда „Ню Мейфлауър“ беше изял повече от половината от себе си с плазмените си реактори.
      Кангалът от кабел за гориво — желязо от антиматерия, дебело като подпорна греда — се разплиташе и реагираше с конструкцията от обикновена стомана, която някога го обгръщаше. Обикновената материя и антиматерията се унищожаваха взаимно и произвеждаха огромен поток от заредени частици, които движеха кораба.
      Разбира се, не всичкото обикновено желязо на кораба беше унищожено в разрушителната реакция с антижелязото. Дори едно междузвездно пътуване не изискваше _толкова_ много енергия. По-голямата част от обикновеното желязо просто изгаряше в плазма и се изхвърляше от дюзите на двигателя като реактивна маса. Нямаше никаква причина, поради която обикновената материя трябва да е желязо — желязото не изискваше антижелязо, за да се унищожат, то просто най-лесно се съхраняваше.
      Реакцията беше много ефективна. Много по-добра от използваната едно време жалка „атомна енергия“.
      Наистина уравнението _e = mc{sup}2{/sup}_ е вярно, но не е лесно да се извлече цялата енергия от масата. Ядреният реактор, построен от хората в края на двадесетото столетие, оставяше много неизползвана маса след протичане на реакцията. Деветдесет и девет и девет процента от масата на горивото упорито отказваха изобщо да се превърнат в енергия.
      Но когато антиматерията реагира с нормална материя, не остава никаква маса. Когато обикновена материя влиза в реакция с антиматерията, в движеща сила се превръща не само една десета от процента от масата на материята, а цялата маса.


      На четвъртия ден след непланираното размразяване на Виктор екипажът на „Мейфлауър“ изживя първия си умопомрачаващ ужас. Избухналата звезда показваше признаци на умиране. Положението не приличаше съвсем на критично. Смущаващо — да: защо една съвсем обикновена малка звезда K-5 неочаквано бе пламнала? Но това, изглежда, не застрашаваше живота им.
      Когато паниката на „Ню Мейфлауър“ отмина, изместена от възмущение, а след това от работа за справяне с последиците, дните на Виктор Сорикейн станаха еднообразни. И не само неговите, а на всички. Петият помощник Пал Сорикейн престана да е навигатор и стана астрофизик, тъй като една от неговите специалности беше „Динамика на звездните ядра“. Това беше необходимо. Проблемът не беше само да се сгънат светлинните платна и да се реши каква тяга да се зададе на машините за забавяне, а да се предскаже колко дълго ще продължи горенето на звездата и точно каква ще бъде кривата на неговото намаляване.
      Но за това дори знанията на бащата на Виктор не бяха съвсем достатъчни, така че размразиха най-добрия астрофизик на „Мейфлауър“. И така Франсес Мтига (бременна от три месеца, а може да се каже и от около деветдесет години) се събуди мигайки, за да разбере, че я чака проблем, представляващ тема за научна дисертация.
      Когато я размразиха съвсем, изкъпаха я и я нахраниха, Пал Сорикейн я заведе пред един екран и избра необходимото меню.
      — Това са данните за избухналата звезда, Франсес каза той. — Въведох ги във файл под име „Ново избухване“. В него се намират всички свързани с проблема изследвания, които можах да намеря… те са под заглавие „Избухвания“… а това е предварителният рапорт, който изпратих на Земята. Този файл е е разширение „Временен“. Може би трябваше да му сложа разширение „Предположение“. Във всеки случай това не е толкова важно, Фани. Но докато стигне до Земята и се върне, ние ще сме готови да кацнем на новата планета.
      — А може и да не кацнем — каза Франсес Мтига намусено и почеса корема си за кураж, докато проучваше посочения файл.
      — Може и да не кацнем — съгласи се Пал Сорикейн и се усмихна. — Но няма причина, поради която да се съмняваме, че ще кацнем, Фани. Явлението просто изглежда един интересен проблем в астрофизиката, това е всичко. Но не е никаква реална заплаха. Във всеки случай няма да се върнем във фризера преди то да бъде напълно изследвано и взето под контрол.
      Мтига въздъхна и отново се почеса по корема. Беше започнал леко да се закръглява.
      — Ще му отделим толкова време, колкото е необходимо — каза раздразнено тя. — Но кажи ми, Пал, не мислиш ли, че моят съпруг ще бъде изненадан, когато се събуди и види, че има десетгодишен син?
      Наистина нещата започваха да изглеждат така. Информацията, съхранена в банката данни на „Ню Мейфлауър“ беше богата, но нямаше много такава, която да се отнася за избухващи звезди клас K-5, защото никога не беше наблюдавано звездите от този спектрален тип да избухват по такъв начин.
      Виктор щастливо сподели смущението на баща си, още по щастливо защото никой не очакваше именно той да реши загадката на избухването. Баща му беше по-малко щастлив. Той разгъна най-новия филм пред сина си и го погледна намръщено. Макар Виктор да знаеше, че това е спектрограма, — баща му му го беше казал, — филмът не беше цветен.
      — Това е спектрограма, Вик — повтори баща му. — Тя показва честотите на светлината, която идва от звездата или от нещо друго. Дифракционната решетка отклонява светлината, но различните честоти се отместват на различно разстояние. Колкото по-малка е дължината на вълната, толкова по-силно се отклонява светлината, така че червената светлина не се отклонява много, докато виолетовата идва чак тук. Всъщност в този край е ултравиолетовата светлина, а тук е инфрачервената. Ние не можем да ги видим с невъоръжено око, но филмът може… Само че спектрограмата не е много добра — завърши той и отново се намръщи. — Дифракционната решетка е навън вече сто години и през цялото време е била бомбардирана от газове и фини частички междузвезден прах. Линиите са размазани, виждаш ли?
      — Да — каза Виктор и се взря неуверено в лентата със сиви линии. — Може ли да се оправи?
      — Мога да сложа нова — каза баща му и я показа. Беше извито парче метал с форма на кора от пъпеш. Баща му я взе внимателно и показа на Виктор фините линии върху вдлъбнатата повърхност.
      Тази част от операцията беше доста вълнуваща — тя означаваше, че някой трябва да облече космически скафандър и да излезе върху „Ню Мейфлауър“, да свали износената дифракционна решетка и на нейно място да сложи нова — във всеки случай щеше да е вълнуваща, ако Виктор беше имал възможност да я наблюдава. За негово неудоволствие всичко стана, докато той спеше. Когато научи, че всичко е свършило, баща му вече разглеждаше една по-нова, по-контрастна, но все още озадачаваща спектрограма.
      — Господи — промърмори той, — _виж_. Изглежда сякаш звездата изхвърля вътрешностите си едновременно в две посоки. Само че доплеровият интерферометър не показва никакво нарастване на диаметъра, така че това не е експлозия на нова звезда. Тогава какво е?
      Никой не очакваше Виктор да отговори на този въпрос. Отговорът се очакваше от Франсес Мтига, но астрофизиците също не го знаеха. Всеки ден те извършваха двадесет и четири часови наблюдения, които компютърът сравняваше с най-новите преработени модели, изготвени от Сорикейн и Мтига. И всеки ден съответствието не беше достатъчно добро.
      — Положението ще се подобри, Пал — каза майка му на татко му. Тримата по изключение обядваха заедно в голямата столова. — Сигурна съм. Имаме достатъчно гориво. Можеш просто да преминеш на моторна тяга и да забравиш за светлинните платна, нали?
      — Разбира се, че мога — съгласи се разсеяно Пал Сорикейн. — О, ще стигнем, не се съмнявай в това.
      — Тогава…
      — По дяволите, просто не ми харесва! — възкликна той.
      Виктор разбра какво иска да каже баща му. Странното в астрофизиката беше, че колкото повече научаваш, толкова по-ясно ти става всичко. Нещата не ставаха по-сложни, ставаха учудващо по-ясни. Според Пал (както и според всички учени) необичайните събития нарушаваха симетрията на законите, които управляваха Вселената. Те бяха _предизвикателство_, на което, в края на краищата, можеше да се отговори само чрез тяхното разбиране.
      — Във всеки случай — каза след малко Пал Сорикейн — изясняването на явлението си има цена. Това гориво не е предвидено само да ни закара дотам. То трябва също да захранва индустрията и хората. Колкото повече изразходваме от него, толкова повече крадем от бъдещето си. — Това беше съвсем вярно, защото когато „Мейфлауър“ се превърнеше в стар негоден кораб на орбита, колонията щеше да се нуждае от микровълните, които той щеше да изпраща на повърхността. — Предполага се, че ние знаем всичко за тези неща. А ние не го знаем.


      Размразиха един математик — Джаханджур Сингх — да им помага, но от начина, по който баща му продължи да наблюдава Космоса, Виктор разбра, че помощта му не е голяма. Все пак той със задоволство установи, че родителите му отделят време за сина си. Амелия беше толкова заета, колкото и Пал — нейната специалност на инженер по термодинамика нямаше голяма връзка с проблема, но тя можеше да помага на астрофизическия екип с работа на компютъра. Въпреки това Амелия Сорикейн имаше време да играе с него на гоненица в центрофугата, да гледат заедно видеозаписи от телевизията на Земята; дори една нощ правиха заедно меки сметанови ароматни бонбони и тя му позволи да яде колкото си иска.
      Виктор не беше глупав. Той разбра, че в умовете на родителите му има нещо извън астрофизическия проблем и навигацията на кораба, но се надяваше, че когато са готови, ще му кажат. Междувременно той трябваше да изследва кораба. С толкова малко размразени хора имаше достатъчно свобода да направи това. Дори капитан Бу не пречеше на изследванията му.
      Преди да го замразят, Виктор доста се страхуваше от капитан Бу Венгза. След размразяването му трябваше известно време да преодолее това чувство, защото капитан Бу не беше щастлив с корекциите, които трябваше да направи след размразяването си, за да спечели доверието на момчето. В края на краищата „Ню Мейфлауър“ беше _негов кораб_.
      Капитан Бу бе най-възрастният мъж на борда на „Мейфлауър“ — е, ако искаме да сме съвсем точни, вече не беше: той беше прекарал повече от осемдесет години замразен, приемайки риска да бъде размразяван за известно време на всеки десет години, за да провери дали безбройните части на кораба са в добро състояние. Биологическите часовници на хора като Ванда Мей бяха работили много по-дълго от неговия. Бу биологически беше все още петдесет и две годишен, с голяма, пълна със зъби уста на широкото пълно лице с цвят на пясъка по брега в Малибу. Нямаше никаква коса, но пък имаше грижливо поддържана редичка брада. Много рядко се усмихваше. Не се усмихваше дори когато нещата вървяха добре, защото просто се предполагаше, че трябва да вървят добре. Не се усмихна и когато петият помощник Сорикейн дойде на мостика и му каза, че заповедта за вдигане на платното, която все още се изпълняваше, трябва да се преразгледа, защото налягането на светлината от звездата още не е паднало в съответствие с прогнозата.
      Като надникна над рамото на капитана, опитвайки се да се направи на невидим, за да не го изгонят от мостика, Виктор недоумяващо погледна платното. То лежеше омотано на носа — който сега, разбира се, беше кърма — като захвърлен от бояджия парцал. Само че не беше предвидено да събира покапала боя, а да улавя фотони. Сега платното, разбира се, създаваше повече главоболия, отколкото допринасяше полза, само че на „Ню Мейфлауър“ всичко беше проектирано да служи най-малко за две цели и някои от по-сетнешните цели на платното го правеха, общо взето, ценно. Проблемът с него в момента беше, че на звездни разстояния от сегашното им местоположение нямаше много фотони, които да хваща.
      То беше от здрава фина материя, едностранно ламинирано с пластмаса, и беше много леко. Но да бъде разгънато цялото, без да го смъкнат динамичните сили, създавани от двигателите на кораба, се нуждаеше от сериозно укрепване; почти една четвърт от масата му се падаше на подпорите и кабелите, които трябваше да го държат правилно ориентирано (нещо сложно за изчисление, защото натискът върху платното се променяше с квадрата от косинуса на ъгъла между него и източника на фотони, което пък правеше изчислението двойно по-сложно). Въпреки това делът на платното за ускоряването или забавянето на „Мейфлауър“ възлизаше само на малка част от един милиметър за секунда на квадрат.
      Но тези малки ускорения (или забавяния) не бяха за пренебрегване, когато трябваше да се приведе един огромен кораб от почти релативистични скорости в почти релативистичен покой, и то точно на мястото, където той трябваше да о

   

 

ASIMO

 

 
Най-впечатляващият човекоподобен робот, разработен досега, е Азимо, 1.2-метров, 43-килограмен андроид, който прилича на малко дете в костюм с астронавт с раница. Той се произвежда от Honda, която се навежда надзад, за да направи робота по-приятен и приятен.

"Асимо" е "напредналата стъпка в иновационната мобилност". Името му произлиза от японските думи ashita ("утре") и аши ("крак"). Добавете "v" към неговото име и получавате името на известен автор на научна фантастика, който излезе с трите закона за роботиката в робота, които роботите трябва да: 1) да не вредят на хората 2) да се подчиняват на хората 3) да се нараняват помежду си.

Асимо е представен през 2000 г. Проектът за създаването му започва през 80-те години на миналия век. През октомври 2010 г. Асимо празнува 10-ия си рожден ден, като прави танцова програма с японски танцьор и знаменитост Папая Сузуки.

"Роден" през октомври 2000 г., първият Асимо можеше да върви гладко като човек (подвиг, който някога беше смятал за невъзможен), да изкачва стълби, да преговаря с ъгли, да рита футболна топка, да разпознава гласове, да танцува, да изключва светлините и да се ръкува с невероятна жизненост , Той можеше да ходи на 1 км / ч, да носи 4 Ѕ паунда и да натисне кола, но не успя да мине през вратите.Резултатът от 15-годишната работа на Асимо е подобрение на робота P-3 на Honda с височина 160 сантиметра и 130 килограма, представен за пръв път през 1997 г.

Усъвършенстваният Асимос, въведен в средата на 2000-те години, може да джоги, да вълнува, да избягва пречки и да води обикновени разговори. Оборудван със сензор, който може да чете микрочипове в идентификационните карти, роботът разпознава хора, които се приближават от предната и задната част, и ги адресират по име. Някои смятат, че движенията и действията на Асимо са детски, понякога се чувстват като роботът дете в космическия екип.

Asimo може да работи за около един час при едно зареждане на батерията и се нуждае от около 90 минути за презареждане. Асимо, разкрита през декември 2007 г., може да зарежда батерията без помощ и да вземе под внимание движението на хората около него, преди да реши кой маршрут да вземе и да работи с други Асимос за изпълнение на задачи.

 

Уебсайтове и ресурси

 

Добри уеб сайтове и източници на роботи: Добри снимки в Япония - фото архив japan-photo.de ; Фото галерия от Robot Show 2009 в Япония popsci.com/technology/gallery ; Времето за любовта на Япония към роботите time.com/time ; Любовта на роботите в Япония cnet.com/In-Japan,"robots-are-people,"too ; Индустриални роботи в Япония motherson.com/Welding-Robots.html ; Безработни промишлени роботи nytimes.com/slideshow/2009/07/13 ; Университет "Уадъда" Humanoid Robot Project humanoid.waseda.ac.jp ; Японски роботи държат възрастните хора в САЩ днес ; 2009 Технология Преглед на статията на Cutting Edge Японски роботи technologyreview.com ; Музей Киото Арашияма Оргел (Moving Doll) (на японски)orgel-hall.com . Има организация, наречена Японската роботна асоциация (JARA).

Известни роботи: Asimo Robot asimo.honda.com ; Sony Aibo Европа sony-europe.com/aibo ; Уикипедия статия за Sony RobotWikipedia ; Toyota Robots toyota.co.jp/bg/special/robot ; Супер модерен робот cnet.com/japans-latest-supermodel-a-robot

Връзки в този уебсайт: НАУКАТА В ЯПОНИЯ Факти и данни за проекта / Япония ; NOBEL PRIZES IN JAPAN Факти и детайли / Япония ; ПРОГРАМА НА ЯПОНСКАТА КОСМИЧЕСКА ПРОГРАМА Factsanddetails.com/Japan ; ТЕХНОЛОГИЯ В ЯПОНИЯ Факти и данни за проекта / Япония ; GADGETRY и изобретения в Япония Факти и данни за проекта / Япония ;Робтове в Япония Факти и данни / Джапан ; SONY, TOYOTA и HONDA ROBOTS Факти и данни за проявления / Япония;УНИВЕРСИТЕТИ В ЯПОНИЯ Факти и данни за проекта / Япония ; ПРОМИШЛЕНОСТТА В ЯПОНИЯ Факти и данни за проекта / Япония ; ХИБРИДНИ , ГОРИВНИТЕ КЛЕТКИ И ЕЛЕКТРИЧЕСКИТЕ КОРАБИ В ЯПОНИЯ Фактически и детайли /Япония ; ХОНДА АВТОМОБИЛИ, ПЛАНОВЕ, РОБОТИ И РАБОТИ Факти и линкове . / Япония ; ЯПОНИЯ ЕЛЕКТРОНИКА ИНДУСТРИЯ Факти и детайли / Япония ; ЯПОНИСКИ ЕЛЕКТРОНИКА ФИРМИ Факти и данни / Джапан ; CANON, SHARP И TOSHIBA Факти и данни за продукта / Япония ; SONY Factsanddetails.com/Japan ; SONY ПРОДУКТИ Факти и лични данни / Япония ; PANASONIC Факти и детайли / Япония ; ТРАНСПОРТИ В ЯПОНИЯ Факти и данни за проекта / Япония ;SHINKANSEN (ЯПОНСКИ БУЛЛАТ ТРАНС ) Факти и линкове. / Япония

Добри уеб сайтове и източници на науката: Японска агенция за наука и технологии jst.go.jp/EN ; MEXT, Министерство на образованието, културата, спорта, науката и технологиите mext.go.jp/english ; Наука Връзки Япония sciencelinks.jp ; Stanford University J-Guide за наука и технологии jguide.stanford.edu ; Япония Advanced Institute of Technology Science jaist.ac.jp ;Японски институт за изобретения и иновации jiii.or.jp/english ; Статистически наръчник на Японската научна и технологична глава stat.go.jp/english/data/handbook ; 2010 издание stat.go.jp/english/data/nenkan ; Новини stat.go.jp ;Тенденции в Япония: Наука и технологии web-japan.org/trends/science ; Книга: Японската наука отвътре от Самуел Колман (Routledge, 2000).

Научни музеи Национален музей на природата и науката kahaku.go.jp/english ; Природонаучен музей --- УниверситетTohuku dges.tohoku.ac.jp/museum ; Природонаучен музей в Осака mus-nh.city.osaka.jp ; Национален научен музей (Ueno Park в Токио) kahaku.go.jp Национален музей на природата и науката и технологиите Tokyotopia tokyotopia.com ;Изследователски центрове: Tsukuba Science City Уикипедия Член Уикипедия ; Fujitsu Laboratories fujitsu.com/group/labs ;Hitachi Research Laboratories hitachi.com/rd/hrl ; Център за изследвания и развитие на Toshiba toshiba.co.jp

 

Преподаване на Асимо да ходи

 

Първият двукомпонентен робот на Honda през 1986 г. беше само чифт крака. До 1993 г. тя имаше торс и ръце и застана на 6 фута 3 инча и тежи 388 паунда. За да получите Asimo до сегашния си размер, е необходимо да намалите скоростите и задвижванията.

 От 1986 до 1996 г. е необходимо да научи Асимо как да ходи.Придвижването на робота в ходене и изместването на центъра на тежестта му като човек е най-трудната задача. Алгоритъмът, който дава на Азимо гладкото си разходка, е класифицирана и патентована.

Изпълнителят на Асимо, инженерът на Honda Masato Hirose, записва видеоклипа си на младия си син, докато се развиваше от дете до дете, за да разбере как ходеха човешките същества. След като прегледа касетите, осъзна важността на нервите по ходилата на човешкото краче и даде на Асимо сензори на краката си, за да му помогне да открие ръба на стълбите и да запази гравитацията на склоновете. Хирос е насочил проекта на Хонда за хуманоид от 1987 г. насам и го е преследвал "защото смятахме, че ще бъде забавно".

 Тору Такенака, главен инженер по роботиката в Honda, каза на Асахи Шимбун: "Ние направихме стъпалото гъвкаво и осигурихме контрол за гъвкаво движение на глезена, за да сме сигурни, че роботът няма да загуби стабилност, когато стъпи на нещо. Роботите на Хонда поддържат коленете си постоянно скитници, които пазят коленете си на всички стъпала и краищата на терена. Освен това нашите роботи могат да окажат натиск върху стъпалата на краката си, за да не падат.

 

Асимос ъпгрейди

 

 
Асимо се презарежда Адемобилът, разработен през декември 2002 г., е снабден с камера в главата му. Програмирано, за да разбере човешките жестове и движения, може да се върне обратно към хора, които му махнаха, разтърсиха ръце, разпознаха 10 различни предварително програмирани лица. Все още имаше проблеми с разпознаването на бариерите и движението, за да не се появи и да се нуждаят от човешки помощници.

Джогинг Асимо бе представен през декември 2004 г. На този етап може да се движи с механично изглеждащ ход на три километра в час, използвайки инфрачервени камери и сензори, които да му помогнат да запази баланса си и да абсорбира шока. Той има въртящ се бедро, който противодейства на въздействието на кацането на земята, когато се движи. Бягането се различава от ходенето, тъй като и двата крака трябва да излязат от земята в даден момент от времето.

Асимо, който се появи през декември 2005 г., може да сервира чай, да натисне малка количка и да изпълнява шест километра в час, два пъти повече от предишната си скорост и да придружава гостите в съответствие с неговата скорост. Неговите движения бяха контролирани с камера в главата и сентори в китките му.

 

Още Asimo ъпгрейди

 

Asimo се движи в отговор на 
човешките мисли. Азимос може да върви назад, да се движи напред, когато е изтеглен и назад, когато е натиснат с инфрачервени и лазерни сензори и камери. Honda работи върху моделите за разпознаване на Asimo, за да може да комуникира с хората и да се движи по колата.

Посетителите на седалището на Honda в Токио през 2008 г. бяха посрещнати от Асимо с "Добре дошли в Honda! Моля, следвайте ме "След това роботът ги накара да седнат на рецепцията и да им сервират чай с лък През май 2008 г. Асимо проведе Симфоничния оркестър на Детройт, изпълнявайки Impossible Dream.Asimo не може да отговори на играчите, но имитира действия на диригент, който предварително е записал видеоклипове.

Асимо, изложено в началото на 2009 г., може да отговори на човешката мисъл. Човек, облечен с каска със специални сензори, може да мисли за нещо като "повдигане на дясната ръка". Инструменти, които използват инфрачервена спектроскопия и електроенцефалографи за измерване на кръвния поток на мозъка и електрически сигнали - и способни да сортират мисли - на Асимо за четири прости действия като вдигането на дясната ръка.При първите експерименти Асимо изпълни задачите с 90% точност.В бъдеще се надяваме, че подобна технология ще помогне на хората с увреждания, които се нуждаят от напитка или нещо друго, не го получават сами.

Honda има за цел скоро да създаде роботи, подобни на човешки, за практическа употреба. Все още има някакъв начин да се постигне тази цел. Когато се демонстрира Asimo, това често се прави в помещения с рефлектори за лазерната и инфрачервената технология на Асимо и се наблюдава внимателно от екип от изследователи, готови да натиснат бутона за изключване, ако нещо се обърка.

 

Ново 2011 Асимо

 

 По отношение на новите и подобрява Асимо пуснати през 2011 г., АП съобщи: "Човешкият робот на Хонда сега може да тича по-бързо, да се балансира на неравномерни повърхности, да хване един крак и да изпие питие. Някои от нейните технологии могат дори да бъдат използвани за подпомагане на почистването на опустошената ядрена централа във Фукушима. Демонстрацията на Хонда за преустройството на "Асимо" в токийския обект за изследване на предградията е не само да докаже, че детската машина с мехурчеста глава по-умен и малко по-умен. Това беше начин да се отговори на някои критици, които Асимо, показан за пръв път през 2000 г., досега нямаше никаква практическа полза, доказвайки, че не е нищо повече от сладка играчка и сладка витрина за мотоциклетиста на Honda Ко марка. [Източник: AP, 9 ноември 2011 г.]

 "Президентът на Honda Takanobu Ito каза пред репортери, че технологията на Асимо е използвана за разработване на роботизирана ръка само за шест месеца с намерението да помогне с ядрената криза в Североизточна Япония.Механичното рамо може да отваря и затваря клапани в атомната електроцентрала Фукушима Дай-Ичи, която се разпадна след цунамито от март, според Хонда. Автомобилистът работи с помощната компания зад проблемния завод Tokyo Electric Power Co., за да се опита да отговори на изискванията за завладяване на централата. Ито признава, че първата идея е да изпрати в Асимо да помогне, но това не беше възможно, защото роботът не можеше да маневрира в развалините, а деликатните му части от компютъра биха нарушили радиацията. Но в демонстрацията Асимо успява да се разхожда, без да пада над 2 сантиметрови (0,8 инча) подплатени удари на пода. [Пак там]

 "В противен случай, новият Asimo 2011 може да се движи по-бързо, отколкото през 2005 г., при 9 километра в час (5,6 мили / ч), вместо по-ранните 6 км / ч. като дрънкане. Асимо също успя да различи гласовете на трима души, говорещи наведнъж, използвайки разпознаване на лицето и анализиране на звука, за да разбере, че една жена иска топло кафе, друг портокалов сок и още един млечен чай. [Пак там]

 "Новият Асимо имаше и усъвършенствани ръце, позволявайки индивидуално движение на всеки пръст, за да може да направи езика на жестовете. - Казвам се Асимо - каза той, като направи знаменията на думите си с тънки пръсти. Тя също отвори термо бутилка и грациозно изля дъх в хартиена чаша. Ито каза, че Асимо е развил автономен изкуствен интелект, така че да може да се маневрира чрез тълпи от хора без дистанционно управление или да спира всеки път, за да провери своето програмиране. [Пак там]

 "Но той призна, че роботиката в практичен бизнес ще отнеме повече време, което означава, че Асимо няма да се появи в къщи скоро. "Може би в началото това беше мечта на инженерите да направят машина, която е близка до човешко същество, като Астро Бой", каза той. - Смятаме, че Асимо е добър. [Пак там]

 "Нито Toyota, нито Honda са в продажба. Все пак експертите казват, че подобно изследване е важно да се запази. "Може би не може да бъде използвано веднага, но определено е технология, за която трябва да продължаваме да работим напред", каза Хироши Кобаяши, професор по машинно инженерство в Токийския университет на науката, за новия Асимо."Обичайно е това, което постигаме в изследванията, да се окаже по-късно да доведе до много продукти", каза Кобаяши, който е разработил експериментални роботи. [Пак там]

 

Кариерата на Асимо

 

Асимо, диригентът Асимо има повече от платени за себе си с рекламата, която е дала на Honda. В началото на 2000-те, Асимо се появи в редица реклами на Honda и реклами от телевизията. Един запомнящ се го показва, че танцува с едно сладко малко момиче в европейския стар град на площада. Той постави камбаната на Нюйоркската фондова борса, построена за фотографи, отиде на турне и махна да обожава тълпите.

Първоначално Асимо беше нает на $ 1 млн. Годишно. На него му бяха платени 150 000 долара, за да посрещнат посетителите в Националния музей за възникващи науки и иновации в Токио.Той също работи в продължение на една година като посрещач в универсалния магазин Takashimaya в Шинджуку, Токио. След един месец обучение той приветства хората на входа на магазина и предостави известна информация.

През 2003 г. двадесет и пет Асимос бяха на разположение под наем за поне $ 20,000 на вид. Резервациите бяха направени известно време предварително. Асимо изисква "време за репетиция" и винаги е било придружавано от най-малко трима помощници.

Асимо придружава японския премиер Коидзуми на пътуване в чужбина. На вечеря в Прага в Чехия той поздрави чешкия премиер и му каза на чешки: "Като добро посланик аз посещавам страната, откъдето дойде думата робот".

Асимо не успя да генерира много приходи, но Хонда настоява, че напредъкът в роботиката е довел до напредък в механиката, сензорите, компютърните чипове и изкуствената интелигентност, които са довели до напредък в автомобилната технология и помогнаха за производството на по-добри автомобили. Технологиите, адаптирани от Asimo, са довели до разработването на програмата за подпомагане на поддържането на лентата, която помага на автомобилите да се концентрират в лентите си, като използват камери, които следят лентите. Технологията е въведена в моделите Accord, продавани в Европа през 2008 г. Технологията също се движи в обратна посока. Изследователите са използвали системи за избягване на сблъсъци, разработени от автомобили, за да позволят на двама асимос да избягват препятствията в една стая и да избягват срив в помещението.

 

Honda демонстрира унифицираното устройство за свободни ръце

 

 През май 2012 г. AP съобщи: "Виж, няма ръце. Заснемането в един велосипед не е пот с новата роботизирана технология на Хонда. Коленето на тялото от едната страна до другата е всичко, което трябва да направите, за да се обърнете, завъртете кръгъл цилиндър и завъртете цип на Уни-куб, което изглежда малко като плаваща столче за кола.Репортерите се качиха на машината. Това отнема известно време да свикне, но реагира плавно и тихо. Honda Motor Co. заяви, че Uni-Cub не е опасно за пешеходците, дори ако се срине. Но той може да се използва само на плоски повърхности. Той ще бъде изложен в токийския научен музей и ще претърпи някои тестове за обратна връзка. Все още няма планове за търговски продукт. Honda отхвърли коментара за ценообразуването или времето. [Източник: Associated Press, 14 май 2012 г.]

 

Aibo

 

 
първо Aibo Aibo, роботизирано куче с уши за кучешки куче, беше представено от Sony през юни 1999 г. Създадено от инженера на Sony Toshi Doi, то е около размера на средно голям териер и има 18 електрически двигателя в ставите си, камера в носа си и микрочип във всеки отделен крак. Отне пет години, за да се развие. Aibo е японската дума за "приятел". Също така означава робот за изкуствен интелект.

 След земетресението през март 2011 г. и цунамито, Асимо забавляваше деца в района на Тохоку, ударен от бедствия, като танцуваше и риташе футболна топка.

След натискане на бутона за стартиране на Aibo говорител в гърдите на устната кутия произвежда електронен звук. Aibo оживява след около две минути качване на цифрови данни. След като се активира, Aibo потъмнява опашката си, седи, пети, повдига и облизва лапата си и завърта крайниците си навсякъде. Той може да се изкачи на краката си, когато е на него назад и преследва топка, но не може да го вземе.

Aibo няма абсолютно никакви практически приложения. Той се движи без заповедите на собственика и има свой собствен ум. Очите му стават червени, ако му плащате твърде трудно. Ако му отнемете топката, той ви дава мръсен поглед. Aibo изглежда и действа толкова много като куче, дори истинските кучета са запленени от присъствието му.

Въпреки че Aibo е продал за 2.500 долара, всичките 3000 бройки са продадени в Япония в рамките на 20 минути, след като Sony започна да приема поръчки за нея след въвеждането си. През ноември 1999 г. Sony обяви, че е получило 130 000 поръчки за 20 000 допълнителни Aibos. В Съединените щати интернет сървърът на Sony се разби, тъй като милиони се опитаха да се доберат до 2 000 Aibos, разпределени за Съединените щати.

До 2006 г. са продадени около 150 000 Aibos, от които 90% в Япония. Дотогава се продаваше за около 700 долара. Айбо зареди многобройни сайтове и фен клубове, а дори и списание, наречено Aibo Town. Той бе включен в видеоклипа на Джанет Джаксън и в статията на National Geographic. Една жена в Токио третира двете си Aibos като истински кучета. Тя приготвила храна за тях и ги забила в шалове, когато беше студено. Друга двойка купи Aibo, след като дъщеря им излезе от къщата.

 Уебсайт: www.aibo.com

 

Aibo II

 

 
Er серията Aibo Aibo II, официално известна като ERS-210, е по-умен, по-евтин и по-интерактивен от своя предшественик. Моделиран от лъвче, той разпознаваше гласовите команди, отговаряше на името си, размахваше ушите си, научил се от опита, правеше фотографии с камерата в главата си, танцувал с малко джудже, увеличавал мозъчната сила и по-голяма "свободна воля" и може да изрази радост, скръб, гняв, изненада, страх и неприязън. Издаден в Япония през ноември 2000 г., той продава за по-малко от 1000 долара, но се нуждае от допълнителен софтуер, зарядни устройства и приспособления за добив на стойност 500 долара, за да извлече максимума от него.

Aibo II махна с лапа, когато чу името му. Софтуерът за разпознаване на глас й позволява да научи до 50 команди като "Дай ми лапата". Докато първата Aibo се разглежда като самостоятелна машина, Aibo II се разглежда като цялостна платформа за роботика. Той съдържа 64-битов микропроцесор и 32 байта памет. Редактор на Aibo Town нарече двата робота различни като текстообработваща програма и компютър.

Един собственик на Aibo казал на Daily Jomiuri: "Когато общувам с моя Aibo, нещо като огледало на моите собствени емоции.Проектирам емоциите си върху Aibo и отражението се връща към мен.Така че да общуваш с роботи е наистина да общуваш със себе си. " Собственик на 40 Aibos каза: "Обичам ги, те са страхотни. Мисля за тях като кучета.

 

Последните Aibo модели

 

Aibos и аксесоар за 
Aibo Четвъртото поколение Aibo, ERS-220, се похвали с нов хардуер, който му позволява да комуникира и да реагира по-изразително. Продажбата за $ 1500, плюс $ 250 за допълнителен софтуер и карта, изглеждаше по-роботизирана и показваше емоциите си с по-реалистични движения и имаше 19 светлини, които мигаха в червено или синьо.

През октомври 2001 г. Sony започна да пуска на пазара Aibo LM, по-малко роботизирана версия на Aibo, която се предлагаше в две разновидности: бял робот на име Latter и сив, наречен Macaroon. Те продават на цена 850 лв. И са пуснати на пазара по същото време, когато по телевизията започват да се появяват анимационни филми.

Новият Aibo ERS-7, пуснат през 2003 г., имаше "очи" и беше програмиран да действа като гледащо куче. Използвайки безжичната технология Bluetooth, той може да предава съобщения като "Аз съм уморен" и "Играй с мен". Този Aibo има по-добри функции за разпознаване на изображения и подобрен механизъм на тялото за повече движения на течността. Имаше 28 многоцветни диоди, излъчващи светлина лицето му, за да имитира емоции и говорител, който да възпроизвежда звуци.Собствениците могат да изтеглят софтуер от интернет.Той продаде за $ 1700.

Последният Aibo може да "научи", като стане по-умел в определени действия с течение на времето. Тя може да говори и да разбере 1000 думи, включително и на испански. Камерата в него може да предава изображения на лаптоп, така че потребителите на лаптопи могат да имат кучето гледна точка. Кристин Улан пише в Daily Jomiuri, Покупката, Aibo не може да ходи, но постепенно развива репертоар от звуци и движения чрез взаимодействие с хората. Накратко, кученцето расте: той лае, отговаря на 100 произнесени команди, показва гняв, като променя цвета на очите си от зелено в червено и предлага помирителна лапа.

Sony завърши производството на Aibo през 2006 г. като част от своя ход за рационализиране на компанията и хвърли нерентабилни дивизии. Щепселът също е изваден от роботите Qrio.

Други кучета роботи включват Lil Scratch от Trendmaster ($ 60 на чифт), iCybie от Tiger Electronics ($ 130), Poo-Chi от Tiger Electronics ($ 28), Robotic Puppy от Fisher-Price ($ 100), Me and My Shadow от MGA ($ 60) и Tekno от Manley Toy Quest ($ 30)

 

Sony Човешки Роботи

 

 
SDR-4X В началото на 2000-те години на миналия век Sony представи 50-сантиметровата, 5-килограмова SDR-3X. Сякаш като механичен космически кораб и изграден от много от същите части като Асимо, той може да танцува, да рита топки за футбол, да говори няколко думи, да избере правилния цвят и да разцепи. SDR означава Sony Dream Robot.

SDR-4X е с височина 60 сантиметра и може да разпознава лица и гласове и да пее в съвършена хармония със SDR-4X. Ако падне, тя може да се вдигне. Оборудван с две камери и седем микрофона, за да може да вижда и чува по-добре, може да избягва препятствия, да си спомня имената на хората, да използва 60 000 думи и може да води ограничени разговори.

По време на демонстрациите SDR-4X танцуват в унисон, пеят хармония от четири части и се уравновесяват от накланящите се сърфове. SDR-4X II има разширен речник и музикален репертоар Sony се отказва от маркетинга СРТ е 2002 г., тъй като цената на притежаването на една би била еквивалентна на скъпа внесена кола.

Роботът QRIO, който приличаше на SDR-4X, бе разкрит през декември 2003 г. Той можеше да "тича" със скорост от 0,84 километра в час, да скочи, да се движи настрани, да направи кръгови движения, да върти топката, когато те паднаха.Въпреки че е трудно да се открие с просто око, два крака на робота идват от земята за .02 секунди, когато тече и .04 секунда, когато скочи.

Версията на QRIO, излязла в края на 2005 г., също може да се разхожда до петите като хора, да преговаря с препятствия, да диско танцува, да балансира един крак, да прави движения на талиите, да провежда 5-та Симфония на Бетовен и да намери топка за голф и пат подобрена способност за разпознаване на три подобни предмета. Той може също да вземе блок и да го сложи на целта на пода, като използва трето око - камера с 180 градусов изглед - за да определи формата и точното място. Таксата му за наем е около 200 000 долара.

Sony извади щепсела на роботите QRIO и Aibo през 2006 г. като част от своя ход, за да рационализира компанията и да хвърли нерентабилни дивизии. Aibo сега е в постоянната колекция на Смитсън.

 

Тойота Роботи

 

Роботът на робот на Тойота започнал своята хуманоидна роботна програма през 2000 г., когато се появи първият Асимо. Вместо да изгражда един много добър робот, случаят с "Хонда" е построил редица роботи с разнообразни умения, включително такива на колела и такива с крака.Специализирани роботи са програмирани да свирят на тромпет, туба, барабани и цигулка, но всеки робот е програмиран да играе само един инструмент. Тойота също показа роботи, които говорят като рецепционисти.

Тойота човешките роботи, известни като партньорски роботи, могат да играят, когато желаете, и да отворите пръстена на Вагнер от Нибелунг с тромпети. Тромпет-играещите роботи имат устни, изработени от специална пластмаса и бели дробове, изработени от помпи. Масаши Ямашита, ръководител на дивизията на роботите партньор на Toyota, каза, че музикалните роботи са въведени заради развлеченията и рекламната си стойност, но също така каза, че работата с професионални музиканти им дава представа как да направят роботите да изпълняват конкретни задачи.

През 2007 г. Toyota разкри женско робот на колела, който служи като ръководство в централата на компанията. Тя би могла да избегне пречките, да подпише името си, да проведе ясни разговори в японски и да предостави предварително програмирана информация по електронен път.

 Тойота също така разработи роботи, които поддържат равновесието си на две колела, като използват жироскопични сензори, адаптирани от системата за управление на стабилността на автомобила и са програмирани да бъдат приятни и да помагат на хората.

Тойота казва, че целта й е да използва хуманоидите "партньорски роботи" след 2010 г., за да помогне на хората в заводите, болниците, домовете и в града. Той направи изявлението през декември 2007 г., когато представи "робот за мобилност" и "робот за свирене на цигулка" и обяви, че ще изгради изследователски център, посветен на робот технологиите.

 Тойота разработи персонален помощник за транспортна помощ, наречена Winglet M. Той има максимална скорост от 6 километра и позволява на хората да пътуват в изправено положение.

Вижте домашните роботи

Източници на изображение: Honda с изключение на Aibos (Sony и Japan Zone) и робот на Toyota (Wiki Commons)

Източници на текст: Ню Йорк Таймс, Вашингтон пост, Лос Анджелис Таймс, Daily Yomiuri, Times of London, Японска национална туристическа организация (JNTO), National Geographic, The New Yorker, Time, Newsweek, Ройтерс, AP, Lonely Planet Guides, Енциклопедия на Compton и различни книги и други публикации.

© 2009 Джефри Хайс

Последно актуализирано през октомври 2012 г.

 

•  Facebook
 
•  кикотене
 
•  Google+
 
•  електронна поща

    Джон Р. Р. Толкин Билбо Бегинс или дотам и обратно     1. НЕОЧАКВАНИ ГОСТИ   В една дупка в земята живееше един хобит. Това обаче не беше някаква неприветлива, мръсна и тинеста дупка с остатъци от опашки на червеи и с миризма на влага; не беше и някоя суха, песъчлива и празна дупка, в която няма нито на какво да седнеш, нито какво да хапнеш. Не — това беше дупка на хобит, а дупката на един хобит означава удобство. Вратата й бе като кръгло прозорче на кораб, беше боядисана в зелено и точно в средата й имаше кръгла и лъскава месингова дръжка. Тази врата водеше към коридор, който имаше формата на тръба и съвсем приличаше на тунел — един много удобен тунел без дим, с облицовани стени, чийто под бе постлан с плочки и килим. В подобния на тунел коридор бяха наредени много столчета и много, много куки за окачване на шапки и палта — защото хобитът обичаше да посреща гости. Тунелът лъкатушеше и лъкатушеше напред към склона на един хълм — Хълма, както го наричаха на много километри наоколо, — а от двете му страни се виждаха множество малки кръгли вратички. За да отидеш на гости у хобита, не бе нужно да изкачваш стъпала. Спални, бани, изби, килери за провизии (немалко на брой), кухни, трапезарии — всичко се намираше на един и същи етаж, а всъщност и в един и същи коридор. Най-хубавите стаи бяха разположени от лявата страна (като се влиза отвън), защото само те имаха прозорци — кръгли прозорци, които гледаха към градината и към спускащите се надолу към реката ливади отвъд нея. Този хобит беше заможен и се наричаше Билбо Бегинс. Бегинсови живееха в съседство с Хълма от незапомнени времена и всички ги уважаваха, не само защото повечето от тях бяха богати, а заради това, че те никога не се впускаха в приключения, нито пък правеха нещо неочаквано — винаги можеше да знаеш какво би отговорил един член от това семейство на какъвто и да било въпрос, без дори да си правиш труда да го питаш. В тази история се разправя за това, как един хобит от Бегинсовите се впусна в приключение и как извърши и каза някои най-неочаквани неща. Той може би загуби уважението на съседите си, но спечели — е, вие сами ще видите дали изобщо спечели нещо накрая. Майката на нашия хобит… Но какво всъщност е това хобит? Струва ми се, че трябва да направя известно описание на тези същества, тъй като в наше време те вече се срещат рядко и се плашат от нас — Големите хора, както ни наричат. Те са (или са били) дребни човечета, на половината на нашия ръст и малко по-мънички от брадатите джуджета. Хобитите обаче са без бради. В тях няма почти нищо вълшебно с изключение на това, че могат бързо и тихо да изчезват, когато Големите тромави хора, като вас и мен, се появят, вдигайки шум, сякаш са слонове; а хобитите умеят да долавят всеки шум на повече от километър и половина разстояние. Те имат пълни коремчета, обличат се в ярки цветове (най-вече в зелено и жълто) и не носят обувки, защото природата ги е създала с ходила от дебела кожа, покрити с гъста и топла кафява козина, подобно на косата на главите им (само че тя е къдрава), имат дълги и сръчни кафяви пръсти на ръцете си, добродушни лица и се смеят шумно и звънливо (особено след като се наобядват, а това те правят два пъти на ден, когато има повечко за хапване). Сега вече знаете достатъчно за тези малки човечета, за да продължим по-нататък. Както бях започнал да ви разказвам, майката на нашия хобит — Билбо Бегинс — беше прочутата Беладона Тук, една от трите славни дъщери на стария Тук, предводителя на хобитите, живеещи отвъд Реката — малката рекичка, която тече в подножието на Хълма. Често се говореше (в другите семейства), че някога, много отдавна, един от прадядовците на Тук се бил оженил за самодива. Това, разбира се, беше измислица, но в техния род все пак имаше нещо не съвсем хобитово и от време на време някой от тях се впускаше в приключения. Той тихичко изчезваше, а семейството потулваше работата. Без съмнение, обаче Тукови не се ползуваха с онова уважение, на което се радваха Бегинсови, макар да бяха безспорно по-богати. Самата Беладона Тук не преживя никакви приключения, след като стана госпожа Бънго Бегинс. Бънго, бащата на Билбо, построи за нея (и донякъде с парите от нейната зестра) най-разкошната от всички хобитови дупки, които можеха да се намерят под Хълма, над Хълма или отвъд Реката, и те живяха там до края на дните си. Не беше изключено обаче Билбо, единственият й син, макар да изглеждаше и да се държеше съвсем като благоразумния си и кротък баща, да бе наследил по линията на семейство Тук нещо чудато в характера си, нещо, което само чакаше случай да се прояви. Билбо порасна, стана мъж и наближаваше вече петдесетте, но случаят все още не се беше явил и той си живееше удобно и спокойно в построената от баща му красива хобитова дупка, която току-що ви описах, твърдо решен да си остане в нея завинаги. Но ето че една сутрин, много отдавна — когато на света имаше по-малко шум и повече зеленина, а хобитите бяха все още многобройни и живееха щастливо и самият Билбо Бегинс си стоеше след закуска на вратата, пушейки една много дълга дървена лула, която му стигаше почти до покритите с козина (старателно сресана) пръсти на краката, — най-неочаквано се появи Гандалф. Гандалф ли? Ако сте чували само за една четвърт от това, което аз съм чувал за него, а аз съм чувал съвсем малко от онова, което има да се чува, то тогава трябва да се приготвите да чуете една крайно интересна приказка. Приказките и приключенията просто никнеха като гъби по най-удивителен начин навсякъде, където се появяваше той. Гандалф не бе наминавал Под хълма от години — всъщност откакто бе умрял приятелят му, Старият Тук — и хобитите бяха почти забравили как изглеждаше той. Беше заминал по своя работа за Хълма и отвъд Реката, още когато те бяха малки момиченца и момченца. Ето защо, нищо неподозиращият Билбо никак не се изненада, когато видя пред себе си един стар човек с тояга. На главата си непознатият носеше висока островърха синя шапка, беше наметнат с дълъг, сив плащ, на врата си имаше сребрист шал, над който се спускаше дългата му до пояса брада, а краката му бяха обути в огромни черни ботуши. — Добро утро! — каза Билбо, като имаше точно това наум, защото слънцето грееше, а тревата беше зелена, зелена. Но Гандалф го изгледа изпод дългите си рунтави вежди, които стърчаха извън широката периферия на шапката му, и попита: — Какво искаш да кажеш? Пожелаваш ми добро утро или искаш да подчертаеш, че утрото е добро независимо дали това ми е приятно, или не; или пък, че в такова утро човек трябва да бъде добър? — Всичките тези неща заедно — рече Билбо. — А отгоре на това утрото е много добро и за изпушване лула тютюн на открито. Ако си имате лула, седнете и си я напълнете от моя тютюн. Няма за какво да се бърза, целият ден е пред нас! — И Билбо седна на една пейка до вратата, кръстоса крака и пусна красиво сивкаво колелце дим, което се понесе във въздуха и цяло-целеничко отплува към Хълма. — Отлично! — каза Гандалф. — Но тази сутрин аз нямам време да пускам колелца от дим. Подготвям едно приключение и съм тръгнал да търся някой, който да вземе участие в него, ала ми е много трудно да го намеря. — И аз мисля, че е трудно, особено по тези места! Ние сме обикновени, кротки същества и приключенията не са за нас. Това са неприятни, опасни, неприлични неща! Карат те само да закъсняваш за обед! Не разбирам какво добро виждат някои в тях — додаде господин Бегинс, пъхна палец под една от презрамките си и пусна ново, още по-голямо колелце дим. После извади писмата си от сутрешната поща и започна да ги чете, давайки си вид, че не обръща внимание на стария човек. Той не му беше много по вкуса и затова му се искаше по някакъв начин да го отпрати. Но старият човек не се и помръдваше. Стоеше, облегнат на тоягата си, и се взираше в Билбо, без да проговори нито дума, докато най-накрая Билбо се почувствува доста неудобно и дори малко се ядоса. — Добро утро! — каза отново той. — На нас тук не ни трябват приключения, благодаря! Можете да потърсите желаещи на Хълма или отвъд Реката. — С това той искаше да покаже, че разговорът е свършил. — Колко много неща изразяваш ти с едно „Добро утро“! — каза Гандалф. — Сега искаш да кажеш, че желаеш да се отървеш от мен и че утрото няма да е добро, докато не се махна. — Съвсем не, съвсем не, драги ми господине! Но почакайте, всъщност знам ли ви името? — Да, да, драги ми господине. Аз знам твоето, Билбо Бегинс. А и ти знаеш моето, но не си спомняш, че е мое. Аз съм Гандалф и Гандалф това съм аз! Като си помисля само, че доживях да бъда „доброутросван“ от сина на Беладона Тук, сякаш съм дошъл да продавам копчета пред вратата му! — Гандалф? Гандалф? Майчице! Онзи странствуващ вълшебник, дето бе подарил на Стария Тук вълшебните диамантени копчета за риза, които, като се закопчееха веднъж, се разкопчаваха само когато им се наредеше? Онзи, дето е разказвал такива прекрасни приказки за дракони, за зли духове, за великани, за избавление на принцеси и за неочакваното щастие, сполетяло злочести сираци? Същият онзи, дето е изработвал такива чудесни фойерверки! Спомням си го добре. Старият Тук обикновено ги пускаше вечерта срещу Еньовден. Каква красота! Те се издигаха като огромни огнени лилии и се посипваха надолу като златен дъжд, озарявайки тъмнината през цялата вечер! Сега вече виждате, че господин Бегинс съвсем не беше така груб и безчувствен, както искаше да се представи, и че много, много обичаше цветята. — Нима ти си същият онзи Гандалф — продължи Билбо, — който е подмамвал толкова много кротички и тихи момчета и момичета да се впускат в най-различни безумни приключения? Като се започне например от катеренето по дърветата и се стигне до гостуването при горските духове или пък до пътешествията с кораби към непознати брегове! Честна дума, животът е бил много интерес… Искам да кажа, че едно време ти доста си обърквал нещата по тия места. Извинявай, но не знаех, че все още се занимаваш с подобни работи. — Че с какво друго да се занимавам? — попита вълшебникът. — Все пак радвам се, че си спомняш нещичко за мен. Във всеки случай спомняш си с удоволствие за моите фойерверки, а това ми дава известна надежда. И от уважение към твоя дядо, Стария Тук, и към горката Беладона аз ще ти дам това, което си поиска. — Извинявай, но аз не съм поисквал нищо. — Поиска, поиска! И то два пъти. Затова ще ме извиниш, и ти, но ще задоволя желанието ти. Всъщност ще отида дори още по-далеч — ще те пратя да участвуваш в едно приключение. На мен ще ми бъде забавно, на теб — приятно, а по всяка вероятност и полезно, стига да се завърнеш здрав и читав. — Съжалявам, но аз не желая да участвувам в никакви приключения, благодаря. И най-малко днес. Добро утро! Но, моля, заповядай на чай винаги, когато пожелаеш! Защо не и утре? Ела утре! Довиждане! — И с тези думи Билбо обърна гръб, мушна се уплашено през кръглата зелена врата и я затвори бързо, но не дотолкова, че да излезе невъзпитано. Вълшебниците все пак са си вълшебници. — Защо, по дяволите, го поканих на чай! — рече си Билбо, като влизаше в кухненския килер. Той съвсем наскоро беше закусил, но си мислеше, че една-две чаени сладки и нещичко за пийване щяха да му помогнат да се съвземе от преживения страх. В това време Гандалф все още стоеше вън, пред вратата и тихо се смееше. След малко той пристъпи напред и с острия връх на жезъла си надраска някакъв странен знак върху красивата зелена входна врата на хобита. После си тръгна, а Билбо, който довършваше втората си сладка, тъкмо в този момент си помисли как благополучно се бе измъкнал от предлаганите приключения. На следния ден почти бе забравил за Гандалф. Той не запомняше нещата, освен ако не си ги запишеше в календара бележник например така: „Гандалф. Чай. Сряда.“ А през вчерашния ден бе твърде объркан, за да направи подобно нещо. Малко преди часа за чай на входната врата се позвъни силно и тогава той си спомни за поканата. Втурна се да сложи чайника на огъня, добави още една чашка и една чинийка, още няколко сладки и изтича към вратата. — Много съжалявам, че те накарах да чакаш! — се канеше да каже той, когато видя, че пред него съвсем не стои Гандалф, а едно джудже с дълга синя брада, пъхната в златен колан, лъскавите му очички гледаха ококорено изпод тъмнозелената качулка. Веднага щом вратата се отвори, то се втурна вътре, сякаш го очакваха. Джуджето закачи качулката и наметката си на най-близката закачалка и като се поклони ниско, каза: — Дуалин, на твоите услуги! — Билбо Бегинс, на твоите! — отвърна хобитът, твърде изненадан, за да задава каквито и да било въпроси в момента. После се почувствува неловко от настъпилото мълчание и добави: — Тъкмо се канех да пия чай, моля, заповядай да изпиеш и ти една чашка заедно с мен. — Думите му прозвучаха може би малко нелюбезно, макар да бяха казани от сърце. Пък и как би могло да бъде другояче, когато едно джудже идва непоканено в къщата ти и окачва дрехите си в коридора, без да каже нито една дума за обяснение. Не бе изминало много време, откакто бяха седнали край масата — всъщност едва бяха стигнали до третата сладка, — когато звънецът отново иззвъня, този път още по-силно. — Моля да ме извиниш — рече Билбо и се втурна към вратата. — Ето че дойде най-после! — канеше се да каже той на Гандалф този път. Но пак не беше Гандалф. Вместо него на входа стоеше едно джудже с бяла брада и алена качулка. То също се вмъкна вътре, щом вратата се отвори, сякаш бе поканено. — Виждам, че вече са започнали да пристигат — рече джуджето, като зърна закачената в коридора зелена наметка на Дуалин. То окачи своята редом с другата и като сложи ръка на гърдите си, каза: — Балин, на твоите услуги! — Благодаря — отвърна Билбо, като едва си пое дъх от изненада. Този отговор не беше особено подходящ, но думите „те вече са започнали да пристигат“ страшно го бяха смутили. Той обичаше гости, но предпочиташе да ги познава и да ги кани сам. Изведнъж му мина ужасната мисъл, че сладките може и да не стигнат и тогава той, домакинът — а Билбо знаеше задълженията на един домакин и ги спазваше дори когато му беше неприятно, — нямаше да хапне нито една. — Заповядай да пийнеш чаша чай — успя да каже той, след като си пое дълбоко дъх. — Бих предпочел малко бира, ако това няма да те затрудни, любезни господине — каза белобрадият. — А питка ще си хапна с удоволствие — питка с ким, стига да ти се намира. — Намира ми се, намира ми се — отвърна Билбо, изненадан сам от любезността си. И той се затича към избата да напълни една халба бира, а оттам — към един от килерите, откъдето изнесе, две красиви кръгли питки с ким, които си бе изпекъл следобеда с намерение да си ги хапне сладко на вечеря. Когато се върна, Балин и Дуалин се разговаряха на масата като стари приятели (а те всъщност бяха братя). Билбо тръсна пред тях бирата и питките и тъкмо тогава звънецът пак иззвъня веднъж и още веднъж. „Този път вече сигурно е Гандалф“ — помисли си Билбо, докато подтичваше запъхтян по коридора. Но пак не беше Гандалф, а две нови джуджета — и двете със сини качулки, сребърни колани и жълти бради. Всяко от тях носеше торба с инструменти и по една лопата. Те се втурнаха вътре, щом вратата се отвори, но Билбо вече никак не се учуди. — С какво мога да ви бъда полезен, драги джуджета? — попита той. — Кили, на твоите услуги? — рече едното. — И Фили! — добави второто. И двете едновременно си свалиха качулките и се поклониха. — На вашите услуги и на услугите на вашите семейства! — отвърна Билбо, не забравяйки този път добрите си обноски. — Дуалин и Балин са вече тук, както виждам — рече Кили. — Бързо да се присъединяваме и ние към бандата! „Банда ли? — помисли си господин Бегинс. — Тази дума не ми харесва. Трябва да поседна за минутка, да събера мислите си и да пийна нещо.“ — Но едва бе отпил глътка в един ъгъл — четирите джуджета седяха около масата и си говореха за златни мини, за свади със зли духове, за сторени от дракони злини и за много други неща, които той не разбираше, а и не желаеше да разбере, защото му звучаха много приключенски, — когато „дзън-дзън-дзън-дзън“ звънецът иззвъня отново, сякаш някое непослушно момченце хобит се опитваше да откъсне кордона. — Има някой на вратата! — рече той, като примигна. — И то не един, а четирима, ако се съди по звъненето — каза Фили. — Впрочем ние ги видяхме отдалеч, когато идвахме; те вървяха зад нас. Горкият малък хобит седна в коридора, скри глава в ръцете си и взе да се пита какво всъщност ставаше, какво още имаше да става и дали всички щяха да останат за вечеря. В този момент звънецът иззвъня отново, и то най-силно от всички предишни пъти, и Билбо хукна към вратата. Но там стояха не четири, а пет джуджета — още едно се бе присъединило към останалите, докато той бе седял в коридора, обзет от недоумение. И едва бе успял да завърти дръжката на вратата, когато всички те вече бяха вътре, покланяха се едно подир друго с думите: „На твоите услуги“. Имената им бяха Дори, Нори, Ори, Оин и Глоин. Много скоро две пурпурни качулки, една сива, една кафява и една бяла увиснаха на закачалките, а новодошлите, пъхнали големите си ръце в златните си и сребърни колани, се упътиха към стаята, където вече седяха другите. И наистина събра се една доста големичка „банда“. Някои искаха светла бира, други тъмна, а трети — кафе. Никой обаче не се отказваше от сладките, така че за известно време домакинът беше много зает. Тъкмо бе сложил една голяма кана с кафе на огнището, а джуджетата бяха омели питките с ким и започваха да лапат кифлите с масло, когато се почука силно. Не се позвъни, а се издумка: дум, дум! Някой удряше с бастун по красивата зелена врата. Билбо изтича по коридора, ядосан, объркан и обезпокоен — такава неприятна сряда той не помнеше. Отвори рязко вратата и вътре нападаха едно върху друго нови четири джуджета. А зад тях, облегнат на тоягата си, стоеше и се смееше Гандалф. Той здравата бе олющил красивата зелена врата; при чукането беше заличил и тайния знак, поставен от него предишната сутрин. — По-полека, по-полека! — рече той, — Не е хубаво от твоя страна, Билбо, да караш приятелите ти да те чакат на вратата, а после да я отваряш като запушалка на бутилка шампанско! Запознай се с Бифур, Бофур, Бомбур и най-вече с Торин! — На твоите услуги! — казаха Бифур, Бофур и Бомбур, застанали в редица. После те окачиха две жълти качулки, една светлозелена, а също и една небесносиня с дълъг сребърен пискюл. Последната принадлежеше на Торин, едно важно и преважно джудже, всъщност не друг, а самият Торин Дъбовия щит. Той беше много ядосан, че се бе проснал върху изтривалката на Билбо, а Бифур, Бофур и Бомбур се бяха стоварили отгоре му — още повече, че Бомбур беше извънредно дебел и тежък. И какъвто си беше горделив, Торин не каза нищо за каквито и да било „услуги“, но горкият господин Бегинс толкова пъти му се извини, че накрая той изсумтя „моля, няма защо“ и престана да се цупи. — Сега вече всички сме тук! — каза Гандалф, като погледна редицата от тринадесет качулки — коя от коя по-хубави — и собствената си шапка, окачена редом с тях. — Каква весела компания! Надявам се, че сте оставили нещо за пийване и хапване и за закъснелите! Какво е това? Чай? Не, благодаря. За мен бих искал да донесеш малко червено вино. — И за мен — рече Торин. — И малинов конфитюр, и ябълкова пита — рече Бифур. — И палачинки, и сирене — рече Бофур. — И баница с месо, и салата — рече Бомбур. — И още сладки, и бира, и кафе, ако нямаш нищо против — провикваха се останалите джуджета през вратата. — Прибави и няколко яйца, любезни приятелю извика подире му Гандалф, когато Билбо тичаше объркан от единия килер към другия. — Не забравяй студеното пиле и туршията! „Той, изглежда, знае толкова добре с какви провизии са пълни килерите ми, колкото и аз самият!“ — помисли си господин Бегинс, който вече беше напълно объркан и се питаше отчаяно дали насред собствената му къща не започваше някакво най-ужасно приключение. Когато успя да натрупа всички бутилки, чинни, вилици, лъжици, чаши, блюда с ястия и какво ли не върху огромните табли, той вече беше така разгорещен и ядосан, че лицето му пламтеше от руменина. — Колко са нахални и досадни тези джуджета! — каза високо Билбо. — Защо не дойдат да ми помогнат! — И ето! О, чудо! На вратата на кухнята вече стояха Балин и Дуалин, а зад тях — Кили и Фили, и преди той да успее да изрече дума, те бяха отнесли таблите и няколко масички в гостната стая и бяха подредили всичко. Гандалф седеше начело на групата, а тринадесетте джуджета се бяха наредили в кръг от двете му страни; Билбо си беше придърпал един стол до огъня и хрупкаше някакъв бисквит (целият му глад се бе изпарил), като се мъчеше да си даде вид, че намира всичко това за съвсем естествено и че не вижда нищо приключенско в него. Джуджетата ядяха и ядяха, говореха и говореха, а времето летеше. Най-после те отместиха столовете си назад и Билбо стана да раздигне чиниите и чашите. — Предполагам, че всички ще останете за вечеря? — попита той с любезен, но не особено настойчив тон. — Разбира се — отвърна Торин. — Ще останем не само за вечеря, а и след вечеря. С работата ще се заловим по-късно, първо, трябва да си посвирим и попеем. А сега всичко да се разтреби! Тогава дванадесетте джуджета — Торин, като по-важен, остана да разговаря с Гандалф — скочиха на крака и натрупаха всичко накуп. После, без да търсят табли, тръгнаха към кухнята, като носеха в ръка цели камари чинии с по една бутилка отгоре, а Билбо подтичваше подире им и почти крещеше от страх: „Моля, внимавайте!“ и „Моля, не си правете труд! Аз сам мога да се справя!“ Но джуджетата се правеха, че не го чуват, и започнаха да пеят:   Щърбете чаши, пукайте чинии и вилици, и ножове кривете! Туй мрази Билбо Бегинс, чуйте вие: бутилките по пода разхвърлете!   Покривките му с масло омажете, в килера с мляко — плочките измити, огризките из спалнята пръснете, а виното разлейте по вратите!   Строшете всички съдове от глина, на късчета ги счукайте с чукало! Хвърлете после в холната камина отломките и всичко оцеляло!   Туй мрази Билбо Бегинс, чуйте вие: добре пазете чаши и чинии!   Те, разбира се, не направиха нито едно от тези ужасни неща, а с бързината на светкавица измиха и прибраха всяко нещо, здраво и читаво, на мястото му, докато Билбо през това време се въртеше ту насам, ту натам насред кухнята и се мъчеше да види какво правят. После те се върнаха в гостната и завариха Торин да си пуши лулата, вдигнал крака на решетката пред камината. Той пускаше огромни колела дим и като им кажеше накъде да полетят, те политаха — нагоре в комина или зад часовника на камината, или под масата, или започваха да се въртят в кръг около тавана. Но накъдето и да отидеха, те не бяха достатъчно бързи, за да убягнат на Гандалф. Пук! И той изпращаше едно малко колелце дим от късата си глинена лула право през колелцата на Торин. После димните колелца на Гандалф ставаха зелени, връщаха се и започваха да кръжат над главата на вълшебника. Вече цяло облаче от тях се бе събрало около него и това му придаваше чудноват и загадъчен вид. Билбо стоеше и наблюдаваше безмълвно — той много обичаше да пуска колелца от дим — и изведнъж се засрами, като си спомни колко горд се бе чувствувал предишната сутрин от колелцата, които бе пращал по вятъра през хълма. — А сега малко музика! — рече Торин. — Извадете инструментите! Кили и Фили изтичаха до торбите си и донесоха две малки цигулки; Дори, Нори и Ори измъкнаха някъде изпод дрехите си флейти; Бомбур довлече от преддверието барабан; Бифур и Бофур също излязоха и се върнаха с кларнети, които бяха оставили в подставката за бастуни. Дуалин и Балин казаха: — Извинете, но ние оставихме нашите инструменти при входа. — Тогава донесете и моя — рече Торин. Те се върнаха с две виоли, големи колкото самите тях, и с арфата на Торин, увита в зелен плат. Арфата беше красива, златна и щом Торин докосна струните й, от нея изведнъж се изтръгна такава нежна и приятна музика, че Билбо забрави всичко друго и се понесе из тъмни простори, под непознати луни, далеч отвъд реката и много далеч от своята дупка под хълма. Мракът започна да прониква в стаята през малкото прозорче, което гледаше към склона на хълма; светлината на огъня блещукаше — беше хладна априлска вечер, — а те продължаваха да свирят и сянката на Гандалфовата брада се полюшваше върху стената. Мракът изпълни вече цялата стая, огънят загасна, сенките се стопиха, а те все свиреха и свиреха. И изведнъж, продължавайки да свирят, те запяха едно по едно с плътните си гласове, както са пеели в древните си подземни жилища. Ето и един откъс от песента им, ако, разбира се, можете да си я представите като песен, понеже не е съпроводена от музика.   Към планините с вечната мъгла, към пещерите в старата скала — на бой за похитеното ни злато в зори ще тръгнем срещу сила зла.   С вълшебни думи, с удари припряни джуджета някога като с камбани звънтяха с чукове в места потайни сред проходи, в скалите прокопани.   За древните владетели в гората ковяха накити от чисто злато, а вместо перли в дръжките на саби заключваха мощта на светлината.   В огърлици нанизваха звездите, от огъня на дракони искрите в корони слагаха, а в златна тел превръщаха на слънцето лъчите.   Към планините с вечната мъгла, към пещерите в старата скала — да приберем отнетото ни злато в зори ще тръгнем срещу сила зла.   За себе си и арфи, и бокали от златото те бяха изковали. От хората и елфите укрити, на чудни песни бяха се отдали.   Но люшнаха се клони и листа, на хълма вятър изсвистя в нощта и в кървав огън пламнали дървета засветиха на факли с яркостта.   В дола камбани яростно забиха и поглед хората в небето впиха. На Дракона гневът и злата мощ къщята им на пух и прах разбиха.   Хълмът димеше в лунна светлина, джуджетата пред страшната злина побягнаха, за да дочакат вън съдбата си под бледата луна.   Към планините с вечната мъгла, към пещерите в старата скала — да вземем арфите от чисто злато, в зори ще тръгнем срещу сила зла.   Докато джуджетата пееха, Билбо усети как у него се заражда копнеж по красиви неща, измайсторени от сръчни ръце с вещина и чародейство — един страстен, неудържим копнеж, подобен на копнежа, който изгаряше сърцата на джуджетата. И изведнъж, в душата му се събуди неустрашимостта на прадядовците му Тук и той замечта да отиде и види големите планини, да чуе шепота на боровете и грохота на водопадите, да броди из пещерите и вместо бастуна си да носи меч. Билбо погледна навън през прозореца. Звездите блестяха върху тъмното небе над дърветата. За миг те му напомниха блестящите скъпоценни камъни на джуджетата, погребани в мрачните пещери. Внезапно в гората отвъд реката лумнаха пламъци — навярно някой палеше огън и Билбо си представи как хищни дракони плячкосват и опожаряват неговия тих и спокоен хълм. Побиха го тръпки и бързо, бързо той отново си стана обикновеният, кроткият господин Бегинс. Той се изправи разтреперан. Половината от съзнанието му го караше да отиде и да донесе една лампа, а другата половина — само да се престори, че отива за лампа, а всъщност да се скрие в избата зад бурето с бира и да не се показва, докато всички джуджета не си отидат. Изведнъж забеляза, че музиката и пеенето са стихнали, а гостите му го гледат със святкащи в мрака очи. — Къде отиваш? — попита Торин с тон, с който искаше да покаже, че знае какво става в главата на Билбо. — Мислех си, че се нуждаете от малко светлина — рече виновно Билбо. — Ние обичаме мрака — отвърнаха в хор джуджетата. — За тайните дела е нужна тъмнина. Има още много часове до зазоряването. — Разбира се! — рече Билбо и бързо понечи да седне, но не улучи стола, строполи се върху решетката пред камината и с трясък прекатури ръжена и лопатката. — Тихо! — обади се Гандалф. — Да чуем какво ще ни каже Торин. И Торин заговори. — Слушайте, Гандалф, джуджета и ти, Билбо Бегинс — обърна се той към слушателите си. — Днес ние се събрахме в къщата на нашия приятел, този юначен хобит и достоен съучастник в нашия заговор — дано козината по краката му никога да не опада и виното и бирата му да са все така хубави! — Той спря да си поеме дъх и да получи от домакина отговор за любезността си, но горкият Билбо изобщо не разбра ласкателството. Само мърдаше устни в желанието си да възрази, че го наричат юначага и още по-лошо — съучастник, но не беше в състояние да издаде и звук, дотолкова бе загубил и ума, и дума. И тъй Торин продължи: — Ние се събрахме да обсъдим нашите кроежи и намерения, нашите средства и начини на действие, нашите цели. Малко преди да съмне, ще потеглим на дълго пътешествие, от което някои от нас (а може би и всички, с изключение на нашия приятел и съветник, изкусния вълшебник Гандалф) няма да се завърнат. Това е един много важен момент. Смятам, че целта ни е добре известна на всички. На уважаемия господин Бегинс, а може би и на едно-две от по-младите джуджета (мисля, че ще бъда прав, ако назова например Кили и Фили) е необходимо да се даде известно кратко обяснение за точного положение… Ето как обичаше да се изразява Торин. Той имаше голямо мнение за себе си и ако го бяха оставили, навярно щеше да продължи да говори така, докато му се свършеше дъхът, без да каже на някого нещо, което вече да не е известно. Но той бе грубо прекъснат. Горкият Билбо не можеше повече да издържа. При думите „няма да се завърнат“ той усети как вътре в него започва да се надига един вик, който не закъсня да пропищи пронизително като свирка на локомотив, излязъл от тунел. Джуджетата наскачаха и прекатуриха масата. Единият край на Гандалфовия магически жезъл припламна с ярка синя светлина и всички видяха горкият малък хобит, коленичил на килимчето пред камината, да трепере като лист. После той се простря по очи на пода и взе да вика: „Поразен от гръм, поразен от гръм!“ Дълго повтаряше само тези думи и джуджетата се видяха принудени, за да не им пречи, да го вдигнат и отнесат в съседната стая, където го положиха на едно канапе, оставиха до него чаша с някакво питие и се върнаха да дообсъдят потайното си дело. — Невъздържано малко човече! — рече Гандалф, когато насядаха отново. — Понякога изпада в такива странни настроения, но иначе си го бива, много си го бива — свиреп е като дракон, на когото са настъпили опашката. Ако сте виждали дракон с настъпена опашка, ще разберете, че думите на Гандалф биха могли да бъдат само едно поетическо преувеличение за който и да било хобит, та дори и за пра-правуйчото на Стария Тук — Ревящия бик, който бил толкова грамаден (за хобит, разбира се), че можел да повдигне кон. Той нападнал пълчищата зли духове при планината Грам в Битката за зелените поля и отсякъл главата на техния цар Голфимбул с един удар на дървената си тояга. Главата на царя прелетяла около стотина метра във въздуха и накрая паднала в една заешка дупка. Така Ревящия бик спечелил битката, а заедно с това била измислена играта голф (по името на нещастния Голфимбул). Междувременно кроткият и простодушен потомък на Ревящия бик вече бе дошъл на себе си и като отпи една глътка от чашата, пропълзя плахо до вратата на гостната и чу Глоин да казва: — Хм! (Или нещо подобно на сумтене.) Как мислите, дали ще ни върши работа? Чудесно е, че е тъй свиреп, както казва Гандалф, но един такъв вик в някой напрегнат момент ще бъде достатъчен да събуди и дракона, и всичките му родственици, и да ни погуби. Аз мисля, че в него се долавяше повече страх, отколкото невъздържаност. Всъщност, ако не беше знакът на вратата, щях да смятам, че съм сбъркал къщата. Още като зърнах дребното човече да изскача запъхтяно на прага, веднага се усъмних. Че то повече прилича на бакалин, отколкото на професионален разбойник! В този миг Билбо завъртя дръжката на вратата и влезе. Неустрашимият дух на семейство Тук надделя. Той изведнъж почувствува, че е готов да се откаже и от леглото си, и от закуската си, само и само да го смятат за свиреп. А думите „като зърнах дребното човече да изскача запъхтяно на прага“ — действително го накараха да освирепее от гняв. Много пъти след това благоразумието, наследено от семейство Бегинс, го караше да съжалява за тази своя постъпка и той си казваше: „Ех, Билбо, какъв глупак излезе ти — сам пъхна крака си в капана“. — Извинете ме — рече той, — че чух, без да искам, думите ви. Аз не разбирам за какво говорите и за какви разбойници споменавате, но разбрах едно (с това той искаше да защити достойнството си), а то е, че вие ме считате за недостоен. Но аз ще ви покажа кой съм. На вратата ми няма никакви знаци — боядисал съм я само преди една седмица — и съм убеден, че наистина сте сбъркали къщата. Усъмних се в това още като зърнах непознатите ви лица на входа. Но нека приемем, че не сте я сбъркали. Кажете ми какво искате да сторя и аз ще се постарая да го извърша, дори ако трябва да извървя пътя от Изток до Изток и да се сражавам със свирепите змейове в Страшната пустиня. Аз имам един пра-праправуйчо — Ревящия бик… — Да, да, но това е било много отдавна — прекъсна го Глоин. — Аз говорех за теб. И освен това те уверявам, че на вратата имаше знак, какъвто обикновено се слага или се е слагал при този занаят, и се тълкува така: Професионален разбойник търси подходяща работа, придружена с интересни приключения и прилично възнаграждение. Ако повече ти харесва, вместо професионален разбойник можеш да кажеш: Опитен Търсач на Съкровища. Някои го казват и така. За нас обаче е все едно, Гандалф ни съобщи, че из тия места има такъв човек, който търси да се залови незабавно за Работа, и че е уговорил да се срещнем с него тук тази сряда по чаено време. — Разбира се, че на вратата има знак — намеси се Гандалф. — Аз самият го сложих. И то напълно основателно. Вие ме помолихте да ви намеря четиринадесети човек за вашата експедиция и аз избрах Билбо Бегинс. Ако някой каже, че съм сбъркал в избора си, ще си останете тринадесет на брой и ще трябва или да търпите всички нещастия, които ще ви носи това число, или да се приберете обратно и да продължите да копаете въглища. Той погледна така гневно Глоин, че джуджето се сви на стола си; а когато Билбо отвори уста да запита нещо, Гандалф се обърна към него, измери го неодобрително с поглед и така наежи рунтавите си вежди, че Билбо не усети как си затвори устата. — Да сме наясно! — додаде Гандалф. — Никакви разправии повече! Аз избрах Билбо Бегинс и за вас това трябва да е достатъчно. Щом казвам, че е Професионален разбойник, значи е Професионален разбойник или ще стане, когато му дойде времето. Той притежава много повече качества, отколкото вие можете да си представите, и далеч повече, отколкото сам той подозира. Вие ще доживеете (надявам се) да ми благодарите. А сега, Билбо, момчето ми, донеси лампата, за да погледнем ей това тук! При светлината на една голяма лампа с червен абажур той разпростря на масата парче пергамент, което приличаше на карта. — Това го е направил Трор, дядото на Торин — каза той в отговор на любопитните въпроси на джуджетата, — и представлява план на планината. — Не смятам, че ще ни помогне много — заяви пренебрежително Торин, след като хвърли бегъл поглед. — Аз достатъчно добре си спомням и планината, и земите около нея — зная къде е тъмната гора, зная къде е и мъртвата степ, където се раждат големите дракони. — Върху планината е нарисуван един червен дракон — каза Балин, — но няма да ни е трудно да го открием и без тази рисунка, стига само да стигнем дотам. — Има едно нещо обаче, на което вие не обърнахте внимание — каза вълшебникът, — и това е тайният вход. Виждате ли тази руническа буква на западната страна и ръката, която сочи от другите рунически букви към нея? С това е отбелязан тайният проход към Подземните галерии. — Някога може и да е бил таен — рече Торин, — но сигурни ли сме, че все още е таен? Старият Смог живее достатъчно дълго там, за да е узнал всичко, което има да се узнава за тези пещери. — И така да е, той не може да го използува вече от много години. — Защо? — Защото проходът е много малък. „Един метър и половина е висока вратата и трима могат да минат рамо до рамо“ — казва руническото писмо, а Смог не е могъл да пропълзи през дупка с такива размери, дори като съвсем млад дракон, — камо ли сега, след като е погълнал толкова много джуджета и хора от долината. — А на мен дупката ми се струва огромна — изписука Билбо (който не беше виждал дупки на дракони, а само дупки на хобити). Той отново бе започнал да се увлича от цялата тази история и забрави, че трябва да държи устата си затворена. Много обичаше карти и в преддверието си беше окачил една голяма карта на околната местност, на която бе отбелязал с червено мастило всичките си любими пътеки. — Как може такава голяма врата да се пази скрита от когото и да било освен от дракона? — попита той. Не забравяйте, че Билбо беше един съвсем мъничък хобит. — По много начини — отговори Гандалф. — Но по какъв точно начин се пази скрита тази, ние няма да узнаем, докато не отидем там да видим. От картата разбирам, че проходът е затворен с врата, направена тъй, че да се слива съвсем със склона на планината. Доколкото знам, обикновено джуджетата правят тайните си врати именно по този начин. Нали така? — Точно така — отвърна Торин. — Освен това — продължи Гандалф — забравих да ви кажа, че за вратата има и ключ, един мъничък и много особен ключ. Ето го! — И вълшебникът подаде на Торин един ключ с дълга цев и с някакви сложни думи, изписани по него със сребро. — Пази го на сигурно място! — Ще го пазя — рече Торин, като взе ключа, закачи го на една красива верижка, която висеше на врата му, и го скри под дрехата си. — Вече имам известна надежда. Тези новини променят нещата за добро. Досега ние не знаехме какво точно да правим. Смятахме да тръгнем на Изток и да стигнем тихо и мирно до дългото езеро. Оттам вече щяха да започнат трудностите. — Ще започнат много преди това, ако изобщо познавам пътищата към изток — намеси се Гандалф. — Оттам бихме могли да се спуснем по течащата река — продължи Торин, без да обърне внимание на думите на Гандалф — и да стигнем до развалините на Дейл — стария град в долината, разположен в съседство с планината. Но на никого от нас не се хареса идеята да минем през главната порта. Реката тече право през нея и през голямата канара на юг от планината, а оттам твърде често минава и драконът — освен ако не си е променил навиците. — Това би било неблагоразумие — забеляза вълшебникът, — особено без помощта на някой смел воин или герой. Опитах се да намеря, но воините са заети да се сражават помежду си в далечни земи, а герои по тези места има малко и трудно можеш да ги откриеш. Мечовете тук са обикновено изтъпени, брадвите се използуват само за сечене на дървета, щитовете — за детски люлки или за похлупаци на съдове, а драконите са надалеч, на безопасно разстояние (затова ги смятат само за приказни същества). Ето защо аз се спрях на кражбата — особено като си припомних, че съществува странична порта. Тогава намерих професионалния разбойник, нашия малък Билбо Бегинс. Това е всичко, а сега нека продължим по-нататък и си съставим план за действие. — Отлично — рече Торин и като се обърна с престорена любезност към Билбо, додаде: — В такъв случай да се надяваме, че нашият професионален разбойник ще ни даде някои полезни съвети и предложения. — Преди всичко искам да знам нещо повече за тия неща — отговори Билбо, доста смутен и объркан вътрешно, но все още решен да не се предава. Имам предвид златото и дракона. Как е попаднало това злато там, на кого принадлежи и тъй нататък. — Виж ти! — възкликна Торин. — Та нали ти дадохме карта? Нима не чу песента ни и разговора, който водим вече от часове? — И все пак искам всичко да ми се обясни просто и ясно — упорито настояваше Билбо, като си придаде високомерен вид (какъвто обикновено си придаваше пред ония посетители, които идваха да искат от него пара назаем) с желанието да се представи за мъдър, благоразумен и вещ, та да оправдае препоръката на Гандалф. — Бих искал също да знам какви рискове поемам, какви разходи ще направя, колко време ще загубя, какво възнаграждение ще получа и тъй нататък — с което всъщност искаше да каже: „Каква полза ще имам от всичко това? И ще се върна ли жив и здрав?“ — Е, добре — съгласи се Торин. — Много отдавна. когато дядо ми Трор бил още млад, нашият род бил прогонен от далечния Север и се преселил с цялото си богатство и с всичките си сечива в планината, изобразена на тази карта. Планината била открита още от моя далечен праотец, Старият Трейн, но като се настанили там, родствениците ми прокопали мини и тунели, направили обширни галерии и просторни работилници и — доколкото ми е известно — изкопали много злато и много скъпоценни камъни. И така, те станали извънредно богати и знатни, а моят дядо бил избран за цар на планината и се ползувал с голямо уважение от страна на смъртните, които живеели на юг и постепенно се придвижвали все по-нагоре по течащата река към закътаната от планината долина. Тогава беше построен честитият долинен град Дейл. Царе викаха на работа нашите ковачи и ги възнаграждаваха богато за майсторството им. Бащи идваха да ни молят да вземем синовете им да чиракуват при нас и ни се отплащаха щедро — най-вече с храна, тъй като ние не си правехме труд сами да си я произвеждаме или да я търсим. Щастливо време беше това. И най-бедните сред нас имаха достатъчно пари и да харчат, и да дават назаем. Имахме свободно време да майсторим красиви неща, ей тъй за удоволствие, да не говорим пък за прекрасните вълшебни играчки, подобни на които днес не могат да се намерят никъде по света. И тъй, подземията на дядо ми се напълниха със злато и скъпоценни камъни, с предмети, украсени с резба, а пазарът за играчки в град Дейл стана истинско чудо. Без съмнение това доведе дракона при нас. Както знаеш, драконите крадат злато и скъпоценности от хората, от горските духове, елфите, и от джуджетата — от всеки, у когото ги намерят — и пазят плячката си, докато са живи (което означава завинаги, ако някой не ги убие), без да използуват дори и един пиринчен пръстен от нея. Впрочем те едва ли могат да отличат красивото от грозното, макар добре да знаят стойността на всяко нещо; пък и толкова са несръчни, че не могат да затегнат сами дори някоя поразхлабена люспа от бронята си. По онова време имаше много дракони на Север и златото там ставаше все по-оскъдно, понеже джуджетата бягаха на юг или пък биваха избивани. Драконите превръщаха всичко в развалини и пепелища и нещата отиваха от зле към по-зле. Всред всички дракони имаше един особено алчен, силен и зъл, наречен Смог. Един ден той полетя на юг. Отначало ние чухме някакъв силен шум, подобен на ураган, който се носеше от Север, а боровите дървета по планината взеха да се превиват и кършат. Всички, които в това време бяхме навън (и аз бях един от тези щастливци, защото като малък обичах приключенията, все скитах около планината и това всъщност ми спаси живота), още отдалече забелязахме как драконът се настанява сред огнен стълб на върха на нашата планина. После той се спусна надолу и когато достигна горите, те лумнаха в пламъци. В това време камбаните на град Дейл забиха и бойците грабнаха оръжието си. Джуджетата се втурнаха навън през голямата порта, но там ги чакаше драконът. Нито едно от тях не можа да се спаси. Придошлата река се обви в изпарения, над Дейл се спусна мъгла и в мъглата драконът нападна бойците и погуби почти всички — твърде обичайна за онези дни зла участ. След това той се върна обратно и пропълзя през главната порта и разора всички галерии, ходници, тунели, изби и жилищни помещения. Не остави живо нито едно джудже вътре и заграби всичките ни богатства. Навярно защото такъв е обичаят на драконите — той ги е струпал на огромна камара някъде дълбоко под земята и спи отгоре им като върху постеля. По-късно той взе нощем да изпълзява през голямата врата и да отива в Дейл; отмъкваше оттам хора, главно девойки, и ги изяждаше, докато накрая от града останаха само развалините — една част от жителите му бяха избити, а другата побягна. Какво става там сега, не зная със сигурност, но не допускам да има живот около планината на по-близко разстояние от дългото езеро. Малцината от нас, които бедата свари отвън, седнахме, тихо заплакахме и запроклинахме Смог. Но ето че съвсем неочаквано при нас дойдоха баща ми и дядо ми — и двамата с опърлени бради. Те изглеждаха много мрачни и нищо, не говореха. Когато ги попитах как са се измъкнали, те ми казаха да си държа езика зад зъбите и допълниха, че един ден, когато му дойде времето, ще узная. След това се разделихме и всеки се залови да изкарва, както може, прехраната си из околните земи. Понякога изпадахме дотам, че се заемахме с ковашка работа или дори копаехме въглища. Но никога не забравихме откраднатото богатство. Дори и сега, когато имаме вече нещичко спестено и не можем да се оплачем, че сме безимотни — тук Торин погледна златната верижка на врата си, — ние все още желаем да си възвърнем златото и да приложим на дело проклятията ни, отправени към Смог — ако можем, разбира се. Често съм се чудил как баща ми и дядо ми бяха успели да избягат. Сега разбирам, че са имали свой таен изход, за който единствено те са знаели. Очевидно е, че те са направили тази карта и искам да разбера как се е добрал Гандалф до нея и защо тя не е попаднала у мен — законния наследник. — Аз не съм се „добрал“ до нея, тя ми беше поверена — отговори вълшебникът — Ако си спомняш, твоят дядо Трор бе погубен в мините на Мориа от злия дух Азог. — Проклето да е името му! — рече Торин. — А баща ти, Трейн тръгна нанякъде на 21 април преди сто години — падаше се четвъртък — и оттогава ти не си го видял. — Вярно е, вярно е — потвърди Торин. — Именно баща ти ми даде картата, за да ти я предам. И едва ли имаш право да ме укоряваш, че чак сега — и тъкмо по този начин — ти я предавам, защото ми беше извънредно трудно да те открия. Когато ми връчи картата, баща ти не можеше да си спомни собственото име, а камо ли да ми каже твоето. За това смятам, че вместо упреци заслужавам похвали и благодарности! Ето вземи — допълни той, подавайки картата на Торин. — Все пак не ми стана ясно… — каза Торин и Билбо усети, че и той би искал да каже същото. Обяснението му се видя незадоволително. — Дядо ти — каза вълшебникът с бавен и скръбен глас — дал за по-голяма сигурност картата на сина си, преди да замине за мините в Мориа. След като дядо ти бил убит, баща ти тръгнал с картата да си опита късмета. Много и най-различни премеждия преживял, но не успял да стигне до планината. По-късно — как е попаднал там, не зная — аз го открих затворен в тъмниците на Некроманта — злия магьосник. — А ти какво правеше там? — попита Торин, като потръпна, а и всички останали джуджета потръпнаха. — Вас това не ви засяга. Както обикновено, търсех да открия някои неща, но задачата се оказа много опасна и трудна. Дори аз, Гандалф, едва успях да се измъкна. Опитах се да спася баща ти, но беше вече много късно — той беше загубил ума си и говореше несвързано. Не си спомняше за нищо друго освен за картата и ключа. — Ние отдавна си разчистихме сметките със злите духове от Мориа — рече Торин. — Време е да помислим и за Некроманта. — Не бъди глупав! Той е толкова могъщ противник, че ще надвие всички джуджета, събрани заедно, ако изобщо е възможно да се сберат от четирите краища на света. Баща ти искаше от тебе само едно — да разчетеш картата и да използуваш ключа. Драконът и планината са достатъчно тежка задача за тебе! — Виждате ли, виждате ли! — неволно рече на глас Билбо. — Какво да видим? — извикаха всички джуджета в хор и изведнъж се обърнаха към него, а Билбо толкова се смути, че взе да пелтечи. — Виждате ли… искам да кажа… — Какво? — попитаха те. — Искам да ви кажа — посъвзе се Билбо — да тръгнете на Изток и там да поогледате нещата. В края на краищата има странична врата, пък и драконите, предполагам, понякога заспиват. Ако седнете на прага и поумувате по-дълго, сигурно ще измислите нещо. Впрочем, струва ми се, че предостатъчно говорихме тази вечер. Разбирате какво искам да кажа, нали? Добре е сега да подремнем малко, за да можем утре да станем рано. Ще ви поднеса чудесна закуска, преди да тръгнете. — Искаш да кажеш: преди да тръгнем — обади се Торин. — Нали ти си професионалният разбойник? И вместо да ни караш ние да седим на прага на страничната врата и да умуваме, по-добре поумувай ти как да влезем през нея. А що се отнася до подремването и закуската — съгласен съм. Когато тръгвам. на път, обичам да похапвам шест яйца с шунка, но не бъркани, а на очи, затова внимавай да останат цели. След като всички си поръчаха съответната закуска, без дори да кажат едно „моля“ (а това много ядоса Билбо), те станаха. Хобитът им приспособи легла от столове и канапета и като ги настани в гостните си стаи, сам отиде и легна в малкото си легло, изморен и угрижен. Във всеки случай нямаше никакво намерение да става рано и да им приготвя проклетите закуски. Мъжеството, наследено от прадядовците му Тук, започваше постепенно да го напуска и той не беше вече съвсем сигурен дали на сутринта ще тръгне изобщо на някакво си пътешествие. Както си лежеше в леглото, той чуваше от съседната и най-хубава спалня Торин все още да си тананика:   Към планините с вечната мъгла, към пещерите в старата скала — на бой за похитеното ни злато в зори ще тръгнем срещу сила зла.   С тази песен, звучаща в ушите му, Билбо заспа и сънува много мъчителни сънища. Когато се събуди, видя, че отдавна се бе разсъмнало.   2. ОВНЕШКО ПЕЧЕНО   Билбо скочи, облече халата си и отиде в трапезарията. Там не намери никого, имаше само следи от богата, приготвена набързо закуска. В стаята цареше пълен безпорядък, а в кухнята бяха натрупани камари от неизмити чинии. Почти всички съдове бяха използувани и измърсени. Неприятното миене и чистене, което му предстоеше, го накара да се убеди, че гостите от предишната вечер не са били само част от лошите му сънища, както се бе надявал. Като разбра обаче, че те са тръгнали без него и без дори да го събудят (но и без да му благодарят), Билбо се почувствува облекчен, но и мъничко разочарован, а това го изненада. „Не ставай смешен, Билбо Бегинс! — рече си той. — Как можеш да мислиш за дракони и за други чудати глупости на твоята възраст!“ — Той си препаса една престилка, запали огъня, стопли вода и изми всичко. После си приготви една лека закусчица и я излапа в кухнята, преди да се залови с подреждането на трапезарията. Междувременно слънцето вече беше изгряло, пътната врата беше отворена и през нея повяваше топъл пролетен ветрец. Билбо започна да си подсвирква високо и полека-лека взе да забравя събитията от предната вечер. И тъкмо се канеше да излапа сладко край прозореца на трапезарията втората си закусчица, когато влезе Гандалф. — Скъпи ми приятелю — каза той, — кога най-после ще дойдеш? Нали щяхте да тръгвате рано. А, ето че в десет и половина ти сладко-сладко си закусваш. Те ти оставиха поръка, защото не можеха да те чакат. — Каква поръка? — попита изплашено горкият Билбо. — И таз добра! — възкликна Гандалф. — Какво става с теб тази сутрин? Май не си бърсал прах от полицата на камината! — Че какво общо има това с поръката? И без туй бях достатъчно зает с миенето на съдове след толкова гости. — Ако беше избърсал прахта от полицата на камината, под часовника щеше да намериш ей това — каза Гандалф и подаде на Билбо една бележка (написана, разбира се, на лист от Билбовия бележник). Ето какво пишеше в нея: „От Торин и съдружие — ДО ПРОФЕСИОНАЛНИЯ РАЗБОЙНИК БИЛБО С поздрав! За гостоприемството ти — най-искрени благодарности, предложението да ни помагаш като специалист приемаме с радост. Условията: заплащане в брой; размер — не повече от една четиринадесета от общата печалба (ако има такава); всички пътни разноски осигурени; разноските по погребението ще се поемат от нас или от нашите пълномощници, ако възникне случай и въпросът не се уреди другояче. Счетохме за ненужно да нарушаваме заслужената ти почивка и тръгнахме по-рано, за да направим нужните приготовления. Ще очакваме уважаемата ти личност в страноприемницата «Зеленият дракон», село Тихата река, точно в единадесет. С надеждата, че няма да закъснееш, имаме честта да останем искрено твои Торин и съдружие.“ — Имаш още само десет минути. Ще трябва да тичаш. — забеляза Гандалф. — Но… — рече Билбо. — Няма време за това — прекъсна го вълшебникът. — Но… — понечи отново да каже нещо Билбо. — Нито пък за това има време! Тръгвай веднага! До края на живота си Билбо не можеше да си спомни как се намери навън без шапка, без бастун и без пари — изобщо без нито едно от онези неща, които обикновено вземаше със себе си, когато излизаше. Оставяйки втората си закуска недовършена и трапезарията — полуразтребена, той пъхна ключовете си в ръцете на Гандалф и затича надолу по пътеката толкова бързо, колкото можеха да го носят покритите му с козина крачета. Мина покрай голямата мелница, прекоси реката и със същата скорост продължи още около километър. — Пристигна в Тихата река, силно запъхтян, тъкмо когато биеше единадесет часът, и откри, че бе забравил да си вземе носна кърпичка. — Браво! — викна Балин, който стоеше на вратата на странноприемницата и го чакаше. Тъкмо в този момент останалите джуджета се показаха на завоя на пътя откъм селото. Те бяха възседнали кончета, които бяха отрупани с всякакъв багаж — торби, вързопи, пакети, пакетчета и какви ли не дреболии. Имаше и едно съвсем мъничко конче, което очевидно бе предназначено за Билбо. — Хайде, мятайте се и двамата на кончетата и да потегляме! — нареди Торин. — Много съжалявам — рече Билбо, — но дойдох без шапка, забравих си носната кърпичка и не взех никакви пари. Намерих бележката ви едва в десет и четиридесет и пет, ако трябва да бъда точен. — Не е нужно да си толкова точен — обади се Дуалин. — А за кърпичките не се тревожи! Докато постигнем целта на нашето пътешествие, ще трябва да минеш не само без носна кърпичка, ами и без много други неща. Що се отнася до шапката — аз нося в багажа си като запас една качулка и една наметка. И тъй, те потеглиха бавно от странноприемницата върху натоварените кончета през една прекрасна утрин тъкмо преди началото на месец май. Билбо се бе пременил с тъмнозелена качулка (малко поизбеляла) и тъмнозелена наметка, които Дуалин му бе заел. Те му бяха възголемички и в тях той изглеждаше доста смешен. Какво би си казал баща му Бънго за него, не смея и да помисля. Единствената утеха на хобита бе, че не можеше да го сбъркат с джудже, тъй като нямаше брада. Не бяха яздили много дълго, когато изведнъж до тях изникна Гандалф, възседнал великолепен бял кон. Той носеше със себе си множество носни кърпички, лулата на Билбо и тютюн. След това групата продължи пътя си много весело — през целия ден си разказваха приказки или пееха песни, които секваха единствено, когато джуджетата спираха някъде, за да се нахранят. Това обаче не ставаше така често, както Билбо би желал, но все пак той започваше да смята, че приключението в края на краищата не е чак толкова лошо нещо. Отначало пътуваха през земите на хобитите — необятна на шир и длъж страна, обитавана от честен народ, с хубави пътища, с някоя и друга странноприемница, тук и там и с някое и друго мъничко човече, тръгнало нанякъде по работа. После стигнаха до земи, чиито жители говореха на непознат език и пееха песни, каквито Билбо чуваше за първи път. И сега вече бяха навлезли далеч навътре в изоставените земи, където не беше останало никакво население, нямаше странноприемници, а пътищата ставаха от лоши по-лоши. Недалеч пред тях се издигаха нагоре и нагоре мрачни възвишения, покрити с тъмни гори. На някои от тях се съзираха старинни замъци със зловещ вид, сякаш бяха построени от злодеи. Всичко изглеждаше печално и неприветливо, защото и времето внезапно се бе влошило. До този ден то беше така хубаво, както е обикновено през май във веселите приказки, но сега стана студено и влажно. И преди бяха принудени да нощуват, където сварят, но поне беше сухо. — Като си помислиш само, че скоро ще настъпи юни! — измърмори възмутено Билбо, като шляпаше подир другите по една силно разкаляна пътека. Беше минало времето за чай, а още от сутринта неспирно валеше като из ведро. Дъждът се стичаше от качулката в очите му, а наметката му беше напоена с вода. Кончето му беше уморено и се препъваше о камъните. Всички бяха намръщени и не им се говореше. „Сигурен съм, че дъждът е наквасил и сухите дрехи, и торбите с храната — помисли си Билбо. — Да го вземат дяволите и разбойничеството, и всичко, свързано с него! Как ми се иска да съм си у дома, в моята приятна дупка край огъня, а чайникът да ми пее!“ — И много пъти още той щеше да изказва мислено това свое желание. Джуджетата напредваха бавно, без да поглеждат назад и без да обръщат внимание на хобита. Някъде зад сивите облаци слънцето навярно залязваше, защото притъмня тъкмо когато те започнаха да се спускат надолу към дълбоката долина, на чието дъно течеше река. Задуха вятър и върбиге, които растяха по двата бряга, започнаха да се огъват и да стенат. Реката, придошла от дъждовете, се стичаше стремително от хълмовете и възвишенията на Север, но за щастие пътят я прекосяваше по един стар каменен мост. Нощта беше почти настъпила вече, когато те преминаха отвъд. Вятърът разкъса сивите облаци и ги понесе на парцали по небето, а иззад тях, над хълмовете изплува бледата луна. Тогава групата спря и Торин измърмори нещо за „вечеря и за сухо местенце, където би могло да се подремне“. И чак сега забелязаха, че Гандалф го нямаше. През целия път дотук той бе вървял с тях, без да споменава дали участвува в приключението, или просто ще ги придружава донякъде. Той беше ял най-много, беше говорил най-много и се беше смял най-много. А сега чисто и просто бе изчезнал! — Тъкмо когато един вълшебник би могъл да бъде най-полезен! — изпъшкаха Дори и Нори (и те като Билбо, смятаха, че трябва да се хранят редовно, обилно и по-често). В последна сметка решиха да лагеруват на мястото, където бяха спрели. Настаниха се под клоните на няколко скупчени дървета и макар там да беше по-сухо, вятърът ронеше дъждовните капки от листата и те неприятно капеха отгоре им. А и някаква проклетия сякаш се бе вселила в огъня им. Джуджетата могат да палят огън навсякъде и почти от всичко независимо дали духа, или не духа вятър, но тази нощ все не успяваха да го запалят. Не се справиха дори Оин и Глоин, които особено добре умееха, да вършат тази работа. После пък едно от кончетата се подплаши — ей тъй, от нищо, — побягна като ужилено и преди да успеят да го хванат, цопна в реката. Докато го вадеха, Фили и Кили едва не се удавиха, а водата отнесе целия багаж, с който беше натоварено кончето. То носеше главно храна, така че за вечеря им остана съвсем малко, а за закуска — още по-малко. Всички седяха мрачни, мокри и недоволни, докато Оин и Глоин напразно се мъчеха да запалят огъня и се караха помежду си. Билбо тъкмо размишляваше унило, че приключенията не се състоят само в яздене на кончета под майско слънце, когато Балин, техният наблюдател, извика: — Ей там има светлина! На известно разстояние от тях се извисяваше хълм, обрасъл с гъста гора. През тъмната грамада, от дървета прозираше мека червеникава светлина, излъчвана от трепкащите пламъци на факли. След като я наблюдаваха известно време, те започнаха да спорят. Едни казваха „не“, други казваха „да“. Едни настояваха, че трябва да отидат и да видят какво е това и че всичко друго ще бъде по-добро от оскъдна вечеря, още по-оскъдна закуска й нощуване с мокри дрехи. Други възразяваха: — Тези места са малко познати и са твърде близо до планините. Пътници рядко минават насам, старите карти са безполезни — нещата са се променили и пътят е незащитен. Не сме чували дори ко

    Клайв Стейпълс Луис Брий и неговото момче       На Дейвид и Дъглас Грешам       Глава първа Как Шаста тръгна да пътешества   Историята на това приключение се случи през Златния век в Нарния, Калормен и земите между тях, когато Върховен крал беше Питър, а заедно с него управляваха брат му и сестрите му. В онези дни, далече на юг в Калормен, край морето, живееше бедният рибар Аршийш заедно с едно момче, което го наричаше _татко_. Момчето се казваше Шаста. Почти всяка сутрин Аршийш излизаше в морето за риба, а следобед впрягаше магаренцето и подкарваше натоварената каручка на юг, за да продаде рибата в близкото селце. Когато търговията вървеше, той се прибираше в относително добро настроение и не закачаше Шаста, ала не успееше ли да я продаде, все намираше за какво да му се скара, дори да го натупа. А какво по-лесно от това Шаста да излезе виновен! Та той имаше толкова работа: да закърпи и изпере мрежите, да приготви вечерята, да изчисти колибата, в която живееха. Шаста не се интересуваше от земите, намиращи се на юг от дома. Веднъж-дваж ходи с Аршийш до малкото село и знаеше, че там няма нищо кой знае колко интересно — само мъже, които приличаха на баща му: с дълги мръсни роби, извити на върховете дървени обуща, тюрбани на главите и дълги бради. Те разговаряха бавно и протяжно за скучни неща. По друг начин стояха нещата със северните земи — изгаряше от любопитство да разбере какво има там, но там никой никога не ходеше, а и на него не му позволяваха. Често, докато седеше сам навън и кърпеше мрежите, жадно поглеждаше на север, но виждаше само обрасъл с трева склон, който се спускаше от рида, а отвъд — само небето и някоя и друга птица. Понякога, ако се случеше Аршийш да си е вкъщи, Шаста плахо питаше: — Татко, какво има зад хълма? А рибарят отговаряше според настроението си: или дръпваше ухото на Шаста и го пращаше да си гледа работата, или в мигове на благоразположение го наставляваше: — Сине мой, пропъждай безполезните въпроси от мислите си. Както е казал поетът:   Усърдно своите дела следи, за да благоденстваш ти, а грижа ли те е за чуждите дела, вървиш направо ти към бедността.   Шаста си мислеше, че зад хълма има някаква тайна, но баща му я крие от него. А истината беше друга — рибарят говореше така, защото сам нямаше представа какво е северът. А и не се интересуваше. Той предпочиташе да се занимава с практични неща. Един ден от юг се появи странник, какъвто Шаста виждаше за първи път. Яздеше голям петнист кон с развята грива, а сребърните стремена и юзди блестяха. В средата на копринения му тюрбан се издигаше острие на шлем, а самият той бе с метална ризница, на хълбока му се поклащаше извит ятаган, на гърба му висеше кръгъл щит с бронзов обков, а в дясната си ръка стискаше копие. Имаше смугло лице, но Шаста не се изненада, защото всички жители на Калормен бяха мургави. Друго го смая — брадата на странника: боядисана в червено, накъдрена и лъсната от благоуханни помади. Голите му ръце подсказваха, че е господар от земите Таркаан. Затова Аршийш коленичи пред него, при което брадата му опря земята, и направи знак на Шаста да стори същото. Странникът поиска подслон за през нощта и рибарят, естествено, не посмя да му откаже. За вечеря поднесоха на таркаанеца най-доброто, с което разполагаха (но той не му обърна особено внимание), и както винаги, когато рибарят имаше гости, Шаста получи комат хляб и трябваше да напусне колибата. В такива случаи обикновено спеше с магаренцето в малката покрита със слама барака. Ала този път беше много рано за лягане и понеже никой никога не беше казвал на Шаста колко е лошо да се подслушва, той се настани до един процеп и прилепи ухо да чуе какво приказват възрастните. — Е, стопанино — подхвана таркаанецът, — възнамерявам да купя момчето от теб. — О, господарю — отвърна рибарят (по интонацията Шаста се досети, че лицето му вече е придобило алчен израз), — каква цена би убедила вашия покорен слуга независимо от бедността да продаде единственото си дете, плът от плътта му? Та нали поетът казва, че по-силна от нуждата за храна е привързаността към сина? — Това е така — отвърна гостът суховато. — Но поетът казва също, че който пожелае да измами човек на закона, все едно за ударите на камшика гърба си оголва. Не позволявай на устата си да изрича неистини! Това момче в никакъв случай не е твой син. Виж, кожата ти е мургава като моята, а то е бяло и русо като красивите, но проклети варвари, които обитават далечния север. — Както е казано — отвърна рибарят, — от щитовете на враговете ни пази мечът, ала на мъдростта окото прекрачва всякакви прегради! Да ви призная, любезни ми гостенино, толкова съм беден, че не се ожених и с деца не се сдобих. Но през същата година, когато Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) започна великото си и благословено царуване, в нощ с кръгла като пита луна на боговете бе угодно да ми отнемат съня. Та надигнах се аз от постелята и отидох на брега да се освежа, да погледам водата, да се насладя на хладния въздух. И дочух наблизо шум от гребла, а после тих вик. След малко приливът докара на брега лодка, а в нея имаше изпосталял от глад и жажда мъж, умрял току-що (още беше топъл), празен мех за вода и едно живо дете. „Явно — помислих си — тези окаяни хора са претърпели корабокрушение и боговете са пожелали мъжът да умре от глад, но детето да оцелее.“ И понеже знам колко щедри са боговете към онези, които помагат на изпадналите в беда, и към изпълнените със състрадание, а вашият покорен слуга е с жалостиво сърце, аз… — Стига си се хвалил! — прекъсна го таркаанецът. — Ясно. Взел си детето, а с работата, която върши, десетократно си спечелил в замяна на хляба, който е изял. Това е очевидно. А сега кажи каква цена искаш за него, защото твоята бъбривост ме измори. — Вие сам мъдро споменахте — отвърна Аршийш — колко ценен е за мен трудът на момчето. Нека и това влезе в цената. Продам ли го, трябва да купя или да наема друго. Иначе кой ще върши неговата работа? — Давам ти петнадесет жълтици. — Петнадесет! — възкликна Аршийш, но не стана ясно дали стене или вика. — Петнадесет! За опората на старите ми години и радостта на очите ми? Не се подигравайте с побелялата ми брада, макар да сте таркаанец! Аз казвам седемдесет. Шаста се надигна и се отдалечи на пръсти. Чу всичко, което го интересуваше. Много често беше слушал как мъжете в селото се пазарят и знаеше какво се случва. Накрая Аршийш със сигурност щеше да го продаде за много повече от петнадесет, но и за доста по-малко от седемдесет жълтици, ала на Аршийш и на таркаанеца им трябваха часове, докато се споразумеят. Не си мисли, че Шаста се чувстваше като теб и мен, ако току-що сме чули, че родителите ни се готвят да ни продадат в робство. От една страна, той живееше изключително тежко, а доколкото разбираше, величественият странник вероятно щеше да се отнася по-добре с него. От друга — изпита вълнение и облекчение от историята как е бил намерен в лодката. Досега се тревожеше, защото, колкото и да се стараеше, никога не обикна рибаря, а знаеше, че децата трябва да обичат родителите си. А какво излизаше сега? Той не е никакъв роднина на Аршийш. Огромно бреме се смъкна от плещите му. „Може би съм таркаанец — помисли си той. — А защо не дори син на самия Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) или на някой бог.“ Шаста седеше на обраслата с трева поляна пред колибата и размишляваше. Здрачът бавно се спускаше, вече се показаха и няколко звезди, но слънцето още не беше се скрило зад хоризонта на запад. Наблизо пасеше конят на странника. Юздите му бяха вързани за металната халка, забита в стената на магарешката барака. Шаста отиде при него и го погали по врата. Животното продължи да пасе, без да му обръща внимание. Нова мисъл премина през главата на Шаста. — Що ли за човек е таркаанецът? Чудесно би било, ако е добър — изрече той на глас. — Някои роби в господарските къщи не правят почти нищо. Имат красиви дрехи и ядат месо всеки ден. А ако ме вземе със себе си, когато отиде на война, и аз му спася живота, тогава ще ме освободи, ще ме осинови, ще ми даде палат и колесница, и доспехи, разбира се. Дали пък не е ужасно жесток и няма да ме изпрати да работя на нивите, окован във вериги? Но как бих могъл да разбера? Обзалагам се, че конят знае, но не може да ми го каже. Конят вдигна глава. Шаста погали кадифената му муцуна и продължи: — Как ми се иска да можеш да говориш, приятелю. В следващия миг реши, че сънува, защото съвсем отчетливо, макар и тихо, чу конят да отговаря: — Аз мога да говоря. Шаста се взря в огромните му очи, а неговите се разшириха от изненада. — Ти къде си се научил да говориш? — попита той. — Ш-ш-ш-т… Не толкова високо! — смъмри го конят. — Там, откъдето идвам, почти всички животни говорят. — А къде е това? — недоумяваше Шаста. — Нарния — отвърна конят. — Щастливата страна Нарния… Нарния, където по склоновете на планините растат пирен и мащерка. Там има многобройни реки, мочурливи долчинки, обрасли с мъх пещери и гъсти гори, в които непрестанно кънтят чуковете на джуджетата. О, колко е сладък въздухът на Нарния! Един час живот там е много по-добър от хиляда години живот в Калормен — завърши той и изцвили или по-скоро въздъхна. — А как се озова тук? — продължи с въпросите си Шаста. — Отвлякоха ме. Или ме откраднаха, или плениха… както искаш го кажи. Бях още жребче. Мама ме предупреждаваше да не бродя по южните склонове към Арченланд и по-нататък, но кой да я чуе. И, в името на Лъвската грива, скъпо заплатих за неразумните си постъпки. През всичките тези години слугувам на човеците, крия истинската си природа и се преструвам, че съм безмозъчен и тъп като техните коне. — Защо не им каза какъв си? — Не съм толкова глупав, затова. Ако знаеха, че говоря, щяха да ме развеждат по панаирите и да ме пазят още по-зорко. И последната ми надежда да се спася би се стопила. — Но защо… — подхвана Шаста, ала конят го прекъсна: — Виж, да не губим време в празни приказки. Интересуваш се що за човек е моят господар — таркаанецът Анрадин. С две думи — лош е. С мен се държи поносимо, защото един боен кон струва прекалено скъпо, за да се отнасяш зле към него. Но за теб е по-добре да умреш, отколкото утре да осъмнеш роб в къщата му. — Тогава ще избягам — прошепна Шаста пребледнял. — Добре, но защо не го сториш с мен? — И ти ли искаш да избягаш? — изненада се Шаста. — Да, стига да ме придружиш. Ще бъде добре и за двама ни, защото, ако избягам сам, без ездач, първият, който ме зърне, ще си каже: „Конят се е изгубил“, и ще хукне да ме гони. А с ездач ще успея да се измъкна. Така ще ми помогнеш. От друга страна, ти няма да стигнеш кой знае колко далече с тези два твои крака, които не приличат на нищо (колко смешни са ви краката на вас, хората!) и лесно ще те догонят. А с мен ще надбягаш който и да било кон в тази страна. Така аз ще ти помогна. Между другото, предполагам, че можеш да яздиш? — О, да, разбира се — увери го Шаста. — Яздил съм магарето. — Какво си яздил? — възмути се конят. (Поне искаше така да прозвучи, но по-скоро се чу нещо от рода на „Ка-а-а-а-а-к’во“ и леко напомни цвилене. Говорещите коне винаги малко променят акцента си, щом се ядосат!) — С други думи — продължи той, — не можеш да яздиш. Това ще се окаже пречка. Налага се да те уча по пътя. Е, добре, да яздиш не знаеш, знаеш ли поне да падаш? — О, че кой не знае! — Имам предвид, като паднеш — да станеш, без да плачеш, пак да ме яхнеш и вероятно отново да паднеш, но да не те е страх от това. — Ще… ще се опитам — обеща Шаста. — Клетият! — рече конят вече по-нежно. — Забравих, че си все още малък. След време от теб ще излезе чудесен ездач. А сега слушай! Не бива да тръгваме, преди онези двамата в колибата да заспят. Междувременно ще съставим план. Моят таркаанец е тръгнал на север, към великия град Ташбаан и към двора на Тисрок, където… — Не трябва ли — обади се Шаста — да добавиш „жив и здрав да е вовеки!“? — Защо? — възнегодува конят. — Аз съм свободен нарниец. Защо да повтарям думите на робите и глупаците? Не желая той да е жив цели векове, а и няма да го стори, независимо дали искам или не. А доколкото забелязвам, и ти си от свободния север. Така че без такива южняшки приказки, разбра ли? А сега да съставим план. Както казах, моят таркаанец е тръгнал към Ташбаан. — Значи е по-добре ние да тръгнем на юг. — Според мен не е — възрази конят. — Той ме мисли за безмозъчен и тъп, каквито са другите коне. Ако наистина бях такъв, щом стана свободен, бих се прибрал в конюшнята при пасбището си. Щях да съм в двореца му след два дни, защото е на два дни път на юг. Той ще ме търси там. И през ум няма да му мине как така на своя глава ще тръгна на север. Но най-вероятно е да си помисли, че някой от последното село, през което минахме, ме е видял, проследил ни е дотук и ме е откраднал. — Ура! — възкликна Шаста. — Значи отиваме на север. Цял живот мечтая да отида на север. — Вярвам ти — кимна конят, — защото кръвта ти е оттам. Ти си истински северняк, сигурен съм. Но не викай толкова! Те положително скоро ще заспят. — Май най-добре е да се промъкна и да видя — предложи Шаста. — Чудесна идея — съгласи се конят. — Само внимавай да не те хванат! Вече бе доста по-тъмно и по-тихо, ако не се смята шумът от плискането на вълните в брега, но Шаста почти не го чуваше, защото, откакто се помнеше, той го съпътстваше денем и нощем. Приближи колибата. Вътре не се виждаше светлина. Заслуша се, ала не чу никакъв звук. Заобиколи до единственото прозорче и долови познатото похъркване на рибаря. „Странно — помисли си той със затаен дъх и с известно съжаление, но с много повече радост, — ако планът успее, никога повече няма да го чуя.“ Шаста прекоси поляната и отиде до магарешката барака, потърси ключа в тайника, отключи вратата и извади прибраните за през нощта стремена и седло на коня. Наведе се и целуна магарето по носа. — Съжалявам, но е невъзможно да вземем и теб — прошепна той. — Ето те най-после! — обади се конят. — Започнах да се безпокоя да не ти се е случило нещо. — Взех такъмите от барачката — обясни Шаста. — А сега ще ми кажеш ли как да те оседлая? През следващите няколко минути Шаста се захвана здравата за работа, но много внимаваше да не вдига шум. Конят го напътстваше: „Стегни още колана“ или „Малко по-долу има катарама“, или „Закачил си доста високо стремената“. Най-сетне всичко беше готово и той каза: — Ще държиш юздите, та да изглежда, че всичко е нормално, но няма да ги използваш. Дори по-добре ги вържи за седлото, но хлабаво, та да имам възможност да движа главата си, както искам. А ти запомни — няма да ги дърпаш! — Тогава те за какво са? — Обикновено ги използват да ме насочват накъде да вървя — обясни конят. — Но понеже по време на това пътуване възнамерявам сам да определям накъде да се движа, ти няма да ги пипаш. А и още нещо: да не си посмял да ме сграбчваш за гривата! — Но — възрази Шаста — ако не мога да дърпам юздите и да се хващам за гривата, как ще се задържа на гърба ти? — Ще притискаш колене към хълбоците ми — отвърна конят. — Това е тайната на добрата езда. Ще стискаш тялото ми между коленете си с все сила и ще седиш изправен. Съвсем изправен и с прибрани лакти. Между другото, какво направи с шпорите? — Сложих си ги на петите, разбира се — отвърна Шаста. — Това поне знам. — Свали ги и ги мушни в торбата! Ще се опитаме да ги продадем, когато стигнем Ташбаан. Готов ли си? Хайде, качвай се! — О! Но ти си твърде висок — констатира Шаста след първия неуспешен опит. — Аз съм кон, това е всичко — последва отговорът. — Като те гледам как се мъчиш да ме възседнеш, човек ще си помисли, че съм купа сено! Да, сега е по-добре. Изправи се и не забравяй какво ти казах за коленете! Смешно ми е да си помисля, че аз, който съм предвождал в атака по време на битки и съм печелил състезания, сега нося торба с картофи на гърба си — отбеляза той с насмешка, но не заядливо. — Както и да е, да тръгваме! Конят се отправи на нощното си пътешествие доста предпазливо. Отначало пое на юг край рибарската колиба към реката, която се влива в морето, и се погрижи да остави в калта няколко ясни следи от копитата си, сякаш е тръгнал на юг. Ала щом стигнаха брод, той нагази във водата и обърна срещу течението. Отдалечи се на стотина метра от рибарската колиба, внимателно огледа за каменисто място по брега, където няма да останат следи, и излезе на северния бряг на реката. Отправи се на север, все още без да препуска. Колибата, дървото, магарешката барака и поточето — всъщност всичко, което Шаста познаваше, изчезна в сивкавата лятна тъма. Вървяха нагоре и стигнаха хребета — тук свършваше познатият на Шаста свят. Момчето не виждаше какво има пред тях, само смътно различаваше, че са сред широко, обрасло с трева пространство. Изглеждаше безкрайно, диво, пусто и свободно. — Леле! — зарадва се конят. — Какво прекрасно място за галоп! — О, недей веднага! — обади се Шаста. — Не знам как… Моля те, конче! Та, аз дори не знам името ти. — Брий-хи-и-брий-хи-и — обади се конят. — Никога няма да успея да го произнеса — призна Шаста. — Позволяваш ли да те наричам просто Брий? — Е, щом можеш само толкова, добре — съгласи се конят. — А аз как да те наричам? — Името ми е Шаста. — Хм! — изсумтя Брий. — Това вече е име, което наистина трудно се произнася. Е, сега ще премина в галоп. Ще ти бъде много по-лесно, защото няма да се вдигаш и спускаш непрекъснато. Стисни ме с колене и гледай напред право между ушите ми! Не поглеждай към земята! Ако усетиш, че ще паднеш, стисни ме по-силно и седни още по-изправен! Готов ли си? Към Нарния и севера!     Глава втора Попътно приключение   Почти по пладне на следващия ден Шаста се събуди от нещо топло и меко, което го галеше по лицето. Отвори очи и видя дълга конска глава. Носът и устните на животното почти докосваха неговите. Сети се за вълнуващите събития през нощта и седна, но тутакси простена. — О, Брий — едва проговори той. — Целият съм натъртен. Целият. Едва се движа. — Добро утро, мъниче! — поздрави Брий. — Опасявах се, че ще се чувстваш малко скован. Не е от паданията. Та ти тупна не повече от десетина пъти, и то все върху прекрасен, мек, пружиниращ торф. Сигурно е истинско удоволствие да се стовариш върху такова нещо. А онзи храст прещип омекоти единственото падане, което имаше опасност да се окаже по-лошо. Цялата работа е в язденето. В началото обикновено е така. Е, ще закусваш ли? Аз вече хапнах. — О, не искам закуска. Нищо не искам — простена Шаста. — Казвам ти, не мога да мръдна… Но конят го побутна с глава, после с копито и в крайна сметка трябваше да стане. Тогава се огледа и забеляза къде са: зад тях имаше шубрак, а отпред торфено поле, осеяно с бели цветя, се спускаше до ръба на скала. Далече под тях се разстилаше морето, а шумът от разбиващите се в брега вълни едва се долавяше. Шаста никога не го беше виждал от такава височина, погледът му не бе обхващал толкова голяма част от него и никога не си бе представял колко разнообразни са цветовете му. На места бялата пяна обливаше камъните безшумно. Бяха много далече, за да чуват морския тътен. Над главите им прелитаха чайки, а от земята се надигаше горещина. Беше зноен ден, ала най-голямо впечатление на Шаста направи въздухът. Не се сети веднага какво липсва, но най-после си даде сметка, че не мирише на риба. Защото тази миризма го бе съпровождала през всичките му дни — било в колибата, било сред мрежите. Новият въздух ухаеше така приятно, а предишният му живот сега изглеждаше толкова далечен, че за миг забрави болките по натъртеното си тяло и в скованите мускули и подвикна: — Ей, Брий, не спомена ли нещо за закуска? — Точно така — отвърна Брий. — Сигурно ще намериш нещо в дисагите на дървото. Нали там ги окачи снощи, или по-скоро рано сутринта. Провериха какво има в дисагите. Резултатите се оказаха добри: пирог с месо, шепа сушени смокини, парче сирене и малка бутилка вино, както и пари — около четиридесет жълтици. Толкова Шаста не бе виждал през живота си. Той седна (предпазливо, защото всичко го болеше), опря гръб в дървото и започна да яде. Брий хапна още малко трева за компания. — Не е ли кражба, ако използваме парите? — попита по едно време Шаста. — О?! — възкликна конят с щръкнала от устата трева. — За това не бях помислил. Свободен Говорещ кон не бива да краде, разбира се, но мисля, че можем да ги харчим. Ние сме заложници и пленници във вражеска страна. Тези пари са нашата плячка. А и как без тях ще ти набавим храна? Предполагам, че и ти като другите човеци не ядеш естествена храна, каквито са тревата и овесът. — Прав си. — Опитвал ли си? — Да. Не успявам да ги преглътна. На мое място и ти нямаше да можеш. — Странни същества сте вие, хората — отбеляза Брий. Брий изчака Шаста да свърши със закуската (най-вкусната, която бе ял досега) и заяви: — Смятам да се овъргалям хубаво, преди отново да ми сложиш седлото. — И пристъпи към действие. — О, колко е прекрасно! Невероятно приятно! — повтаряше той, докато търкаше гърба си в торфа и риташе с четирите си крака във въздуха. — Опитай и ти! — посъветва той момчето. — Много е освежаващо. Шаста прихна да се смее: — Много си смешен по гръб! — Не съм смешен — възрази Брий. Изведнъж обаче се извъртя настрана, вдигна глава и погледна Шаста втренчено. — Наистина ли изглеждам смешно? — попита той напрегнато. — Да — отвърна Шаста. — Но какво от това? — Ти изобщо не мислиш! — сопна се Брий. — Та това е нещо, което един Говорещ кон вероятно никога не прави! Да не би да е някой глупав шутовски номер, който съм възприел от тъпаците? Ще бъде ужасно да открия, когато се върна в Нарния, че съм придобил някои долни, лоши навици. Как мислиш, Шаста? Кажи ми честно, без да ме лъжеш! Дали истинските, свободните коне, които при това говорят, се въргалят? — Откъде да знам? Но на твое място не бих се измъчвал. Преди всичко трябва да стигнем там. Знаеш ли пътя? — Знам пътя до Ташбаан. Оттам нататък е пустинята. О, ще я прекосим някак, не се бой! И тогава ще видим в далечината Северните планини и… Помисли си само! Към Нарния и севера! Там вече нищо няма да ни спре. Ще бъда доволен, когато прекосим Ташбаан. И за теб и мен е по-добре да не се навъртаме из градовете. — Има ли начин да го избегнем? — Ако навлезем дълбоко в сушата, ще попаднем на обработваеми земи и главни пътища. А и не знам пътя оттам. Не, ще се придвижваме по брега. Тук ще срещнем само овце, зайци, чайки и някой и друг пастир. Между другото, какво ще кажеш да тръгваме? Докато оседлаваше Брий, Шаста изпитваше ужасни болки в краката и доста трудно се качи на гърба му. Конят реши да го пощади — целия следобед вървя кротко. С настъпването на вечерния здрач се спуснаха по стръмна пътека към долината и видяха малко селище. Шаста отиде пеша дотам да купи хляб, лук и ряпа. Конят заобиколи през нивите и на смрачаване двамата се срещнаха в другия край на селището. Започнаха да правят така всяка вечер. Славни дни преживя Шаста. И всеки следващ се оказваше по-хубав от предишния. Мускулите му укрепнаха, а вече падаше и по-рядко. Ала дори и след като се научи да се крепи добре, Брий твърдеше, че седи на гърба му като чувал е брашно. „Може да е безопасно, мъниче, но по главните пътища ще ме е срам да ме гледат как ме яздиш“, повтаряше конят. Ала независимо от грубите думи Брий се оказа търпелив учител. Никой не е в състояние така добре да те научи да яздиш, както един кон. Шаста усвои умението да препуска, да галопира, да язди в тръс и да скача, без да пада, дори когато Брий внезапно свиваше наляво или надясно (а това, обясни Брий, правиш непрекъснато в разгара на битка). И, естествено, Шаста непрестанно молеше да чуе за всички битки и войни, в които Брий е участвал с таркаанеца. Брий разказваше за форсиране на мочурища и бързотечни реки, за атаки и свирепи схватки между кавалеристи, където наравно с хората се сражават и бойни коне — свирепи жребци, обучени да хапят, ритат и в подходящ момент да се изправят на задните си крака, за да се стоварят с цялата си сила върху врага. На Брий обаче не му се разказваше толкова често за войните, колкото на Шаста му се искаше. — Да не говорим за това — казваше той. — Това са все войни на Тисрок и аз участвах като роб и глупаво животно. За мен са сраженията на Нарния, в тях искам да участвам като свободен кон заедно с моя народ! За тези войни ще си заслужава да се приказва. Към Нарния и севера! Шаста скоро установи, че заговори ли Брий така, следва галоп. Пътуваха няколко седмици. Пресякоха повече заливи, носове, реки и села, отколкото Шаста бе в състояние да запомни. И настъпи чудна лунна нощ. Щяха да тръгнат на път под лунната светлина, защото спаха през целия ден. Хълмовете останаха зад гърбовете им. Сега пресичаха широка равнина, а на триста-четиристотин стъпки вляво зеленееше гора. На почти същото разстояние вдясно морето се криеше зад дюни. Пътуваха около час (ту в тръс, ту по-бавно) и Брий неочаквано спря. — Какво има? — озадачи се Шаста. — Ш-ш-ш-т… — Брий източи врат, а ушите му щръкнаха. — Чу ли нещо? Слушай! — Прилича ми на друг кон… Между нас и гората — отвърна Шаста и се заслуша. — Това е друг кон — увери го Брий — и тъкмо този факт не ми харесва. — Може би е някой закъснял селянин — рече Шаста с прозявка. — Не говори врели-некипели! — сряза го Брий. — Селянин не язди така! Нито пък конят му! Не различаваш ли по звука? Това е расов кон, с качества. И го язди умел ездач. Ще ти кажа какво е, Шаста. Там, в края на гората, има таркаанец. Не е на боен кон, по-скоро породиста кобила според мен. — Е, каквото и да е, сега вече не се чува — отбеляза Шаста. — Прав си — съгласи се Брий. — Но защо спря точно когато и ние спряхме? Шаста, момчето ми, опасявам се, че някой вече ни следи. — Какво ще правим? — попита този път шепнешком Шаста. — Дали ни вижда и чува? — Не и при тази светлина и особено ако не се движим — прецени Брий. — Но погледни! Задава се облак. Ще изчакаме да скрие луната, а после ще поемем надясно към брега, колкото е възможно по-тихо. В краен случай там ще се скрием между дюните. Изчакаха облакът да скрие луната и отначало бавно, а след това в лек тръс се насочиха към брега. Облакът се оказа по-голям и по-плътен, отколкото предполагаха, и нощта стана доста тъмна. Точно Шаста си помисли: „Вече трябва да сме стигнали дюните“, и сърцето му подскочи, защото отпред се чу смразяващ кръвта звук, някакъв рев — тъжен и съвсем див. Брий смени посоката начаса и препусна към сушата. — Какво беше това? — едва си поемаше дъх Шаста. — Лъвове! — отвърна Брий, без да намалява ход и да извръща глава. Известно време се носеха в галоп. Най-после нагазиха широк плитък поток и Брий се спря от другата му страна. Шаста забеляза, че конят трепери и целият е потен. — Водата май отклони звяра от дирята ни — задъхано проговори Брий. — Сега вече ще се движим по-бавно. Поеха полека и Брий подхвана: — Шаста, срамувам се от себе си. Изплашен съм като обикновен, глупав кон от Калормен. Наистина. Изобщо не се чувствам като Говорещ кон. Нямам нищо против мечове, копия или стрели, но не понасям… тези същества. Май ще мина в тръс за малко. Но само след минута от тръс отново премина в галоп и нищо чудно — ревът пак долетя, този път отляво, откъм гората. — Два са — почти проплака Брий. Продължиха така няколко минути и тъй като лъвовете повече не се чуха, Шаста се обади: — Ха! Другият кон тича почти до нас. На един хвърлей е. — Още по-добре — задъхано отбеляза Брий. — Нали го язди таркаанец? Значи има меч, ще предпази всички ни. — Но, Брий — простена Шаста, — по-добре да ни изядат лъвовете, отколкото да ни хване таркаанец! Или поне да хване мен. Ще ме обесят като конекрадец. Той не се страхуваше от лъвовете колкото Брий, защото никога не ги беше виждал. А Брий беше. В отговор Брий само изсумтя, но се измести малко надясно. Странно, другият кон сякаш се измести наляво и след малко разстоянието помежду им доста се увеличи. Но почти веднага се чу лъвски рев, по-точно два — един отдясно и един отляво — и то едновременно. Двата коня пак започнаха да се приближават. Същото очевидно направиха и лъвовете. Ревът на зверовете от двете страни прозвуча ужасно близко — хищниците изглежда не срещаха никакви затруднения да следват галопиращите коне. В този миг облакът се отмести. Луната, изненадващо ярка, освети всичко като ден. Двата коня и двамата ездачи яздеха един до друг, сякаш се състезаваха. И наистина Брий каза (по-късно), че подобно надбягване не е виждал в Калормен. Шаста, вече отчаян, се питаше дали лъвовете убиват веднага, или си играят с теб, както котката с мишка, и колко ли боли. В същото време той видя всичко (както се случва в най-ужасяващите моменти на човек). Видя, че другият ездач е дребен и слаб, с ризница (луната се отразяваше в нея) и язди великолепно. Нямаше брада. Нещо плоско и блестящо се проточи пред тях. Преди Шаста да осъзнае какво е то, се чу силен плясък и в устата си усети вкус на солена вода. Блестящото нещо се оказа широк морски разлив. И двата коня плуваха, а водата стигаше до коленете на Шаста. Зад гърба им се чу гневен рев. Шаста се извърна и видя огромен, ужасяващ на вид силует, клекнал до водата. Но само един. „Вероятно сме надбягали другия“ — мина му през ума. Лъвът явно реши, че не си заслужава да се мокри заради плячката. Поне не направи опит да продължи преследването във водата. Двата коня, все още един до друг, бяха стигнали средата на разлива. Отсрещният бряг се виждаше ясно. До този момент таркаанецът не бе отронил и дума. „Но ще го стори — помисли си Шаста — веднага щом стигнем сушата. Какво ще обясня? Най-добре да започна да съчинявам някаква история!“ Изведнъж до него прозвучаха два гласа. — О, толкова съм уморена — различи той единия. — Млъкни, Хуин! — обади се вторият. „Явно сънувам — реши Шаста. — Готов съм да се закълна, че и другият кон говори.“ Скоро конете вече не плуваха, а вървяха. Когато излязоха на другия бряг, се чуваше как водата се стича от телата и опашките им, а под осемте копита хрущят камъчета. Таркаанецът за изненада на Шаста не прояви никакво желание да задава въпроси. Дори не погледна към Шаста. Напротив — сякаш гореше от нетърпение да подкара коня си напред. Брий обаче ловко му препречи пътя. — Брр-р-р… — изсумтя той. — Спри за малко! Чух те! Няма какво да се преструваш. Аз те чух. Ти си Говорещ кон, кон от Нарния, точно като мен. — Дори да е така, какво те засяга? — попита странният ездач свирепо и хвана дръжката на сабята. Гласът обаче, с който бяха казани последните думи, даде възможност на Шаста да разбере много неща. — Ха, та това е само някакво момиче! — възкликна той. — И какво те засяга теб, дори да съм някакво момиче? — сряза го гласът. — Ти пък най-вероятно си само някакво момче. Невъзпитано, обикновено момче… Сигурно роб, откраднал коня на господаря си. — Ти пък какво знаеш? — не се въздържа Шаста. — Той не е крадец, малка таркаанке — обади се Брий. — Ако става въпрос за кражба, може да се каже, че аз го откраднах. А дали ме засяга или не, то не бих си позволил да отмина дама от моята раса в тази непозната страна, без да поговоря с нея. Според мен е естествено. — И според мен е естествено — обади се кобилата. — Ох, защо не си държиш езика зад зъбите, Хуин! — възмути се момичето. — Така само ни навличаш неприятности. — Никакви неприятности няма да ви навлечем — увери я Шаста. — Може да си поемате по пътя веднага. Няма да ви задържаме. — И ние няма да ви задържаме! — сопна се момичето. — Какви кавгаджии са това хората — обърна се Брий към кобилата. — Същински мулета. Хайде да се опитаме да ги вразумим! Предполагам, мадам, твоята история е същата като моята: заловена си като малка и прекарваш години в робство в Калормен. — Съвсем точно — изцвили кобилата малко тъжно. — А сега бягаш ли? — Кажи му да си гледа работата, Хуин! — намеси се момичето. — Нищо подобно няма да сторя, Аравис! — обяви кобилата и ушите й се стрелнаха назад. — Това бягство е точно толкова твое, колкото и мое. И съм сигурна, че благороден боен кон като него няма да ни предаде. Опитваме се да избягаме, да стигнем до Нарния — завърши тя. — Ние също — увери я Брий. — Ти, естествено, си се досетила веднага. Малко момче, облечено в дрипи, да язди (или поне да се опитва да язди) боен кон посред нощ. Не може да е нищо друго освен бягство. И ако мога да добавя, благородна таркаанка, облечена в доспехите на брат си, да язди сама посред нощ, да настоява всеки да си гледа работата и да не желае никакви въпроси… Ами то си е направо подозрително. — Признавам — намеси се отново Аравис, — отгатна. Хуин и аз бягаме. Искаме да стигнем до Нарния. — Тогава — възкликна Брий — какво ни пречи да вървим заедно? Предполагам, мадам Хуин, ще приемеш всякаква помощ и защита, каквито мога да ти окажа по пътя. — Защо постоянно говориш на коня ми, а не на мен? — попита момичето. — Извинявай, таркаанке — отвърна Брий, като съвсем леко изправи уши назад, — но като теб говорят в Калормен. Ние, Хуин и аз, сме свободни нарнийци. Предполагам, щом си тръгнала за Нарния, и ти искаш да си такава. В такъв случай Хуин не е твой кон. Със същия успех може да се каже, че ти си нейната човечка! Момичето отвори уста да възрази, но спря. Очевидно не бе разсъждавало по въпроса от тази гледна точка. — И все пак — обади се тя след малко, — не знам дали е добре да вървим заедно. Така няма ли по-лесно да ни забележат? — Напротив, вероятността е по-малка — отвърна Брий. А кобилата предложи: — Нека направим така! Ще се чувствам много по-спокойна. Та ние дори не сме съвсем сигурни къде е пътят. А положително такъв славен боен кон знае много повече от нас. — О, хайде, Брий! — обади се Шаста. — Остави ги да си вървят. Не ни искат, не виждаш ли? — Напротив — възрази Хуин. — Ето какво — обади се момичето. — Нямам нищо против да вървя с теб, господин Боен кон, но какво ще правим с момчето? Откъде да знам, че не е шпионин? — Да не си въобразяваш, че не струвам колкото теб? — възмути се Шаста. — Млъкни, Шаста! — сряза го Брий. — Въпросът на момичето от Таркаан е напълно уместен. Аз гарантирам за момчето, таркаанке. Той ми е верен и добър приятел. И определено е или от Нарния, или от Арченланд. — Добре. Тогава да вървим заедно — прие тя, но не каза нищо на Шаста и очевидно предпочиташе Брий пред него. — Чудесно! — зарадва се Брий. — А сега, когато между нас и онези отвратителни зверове е водата, какво ще кажете, вие, двамата човеци, да свалите седлата ни. Да си починем заедно и да чуем историите си. Двете деца разседлаха конете. Те хапнаха малко трева, а Аравис извади доста съблазнителни неща за ядене от дисагите си. Шаста обаче се нацупи и, благодарейки, отказа — не бил гладен. Опита се да се държи, както си въобразяваше — гордо и недостъпно, но понеже рибарската колиба не е най-подходящото място да се научат изтънчени обноски, резултатът се оказа плачевен. Донякъде и сам се досети, че няма успех, и се нацупи още повече. Междувременно двата коня се разбираха чудесно. Спомняха си едни и същи места в Нарния — поляните с трева над Бивърсдам — и откриха, че са едва ли не втори братовчеди. Двамата човеци очевидно се чувстваха все по-неловко от взаимната си компания и накрая Брий предложи: — А сега, таркаанке, защо не ни разкажеш историята си? Аравис не чака да я подканят. Седна и начаса подхвана с тон, доста по-различен от досегашния. Защото в Калормен те учат да разказваш истории (независимо дали са истински или измислени) точно както английските момчета и момичета ги учат да пишат есета. Има една разлика — всеки иска да чуе разказите на таркаанците, докато аз не познавам някой, който да е поискал да прочете есетата.     Глава трета Пред портите на Ташбаан   — Името ми — подхвана веднага момичето — е Аравис Таркхина и съм единствената дъщеря на Кидраш Таркаан, син на Ришти Таркаан, син на Кидраш Таркаан, син на Исломбрех Тисрок, син на Ардееб Тисрок, който произхожда по пряка линия от бог Таш. Баща ми е господар на провинция Калавар и е от тези, които имат право да стоят прави и с обувки пред самия Тисрок (жив и здрав да е вовеки!). Майка ми — тя вече е на спокойствие сред боговете — почина и баща ми се ожени за друга жена. Единият ми брат загина в битка при усмиряване на размирници в далечния запад, а другият е още дете. Как се случи, не знам, но с времето жената на баща ми — моята мащеха — ме намрази и докато живеех в дома на баща си, очите й тъмнееха от гняв. Убеди баща ми да ме обещае за жена на Ахошта Таркаан. Той не е от благородно потекло, макар през последните години да си спечели благоразположението на Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) чрез ласкателства и пъклени съвети. Сега е таркаанец и господар на много градове. Има вероятност дори да го изберат за Велик везир след смъртта на сегашния. Освен това е поне шестдесетгодишен, има гърбица, а в лицето прилича на маймуна. И въпреки това баща ми, съблазнен от богатството и властта на Ахошта и придуман от жена си, изпрати вестоносци да ме предложат за жена. Ахошта прие с готовност и даде дума да се ожени за мен още тази година в разгара на лятото. Новината стигна и до мен и слънцето мигом загуби блясъка си. Хвърлих се на леглото и плаках цял ден. Но на втория станах, измих си лицето и наредих да оседлаят кобилата ми Хуин. Взех острата кама на брат ми — той я бе носил в западните войни — и излязох сама. Яздих дълго — дворецът на баща ми вече не се виждаше и аз се намирах на зелено, обрасло с трева празно място в една гора, където не живеят хора. Слязох от Хуин и извадих камата. Разтворих дрехата си там, където ми се струва, че е сърцето, и се помолих на всички богове веднага щом като умра, да се озова при брат си. Затворих очи, стиснах зъби и тъкмо да забия камата, кобилата проговори с гласа на човешките дъщери: „О, господарке, не се самоунищожавай! Ако живееш, може и да те споходи добър късмет, а всички мъртви са еднакво мъртви.“ — Не го казах чак толкова изискано — промърмори Хуин. — Ш-ш-ш-т… — смъмри я Брий, захласнат от историята. — Тя разказва великолепно, както го правят само в Калормен и никой разказвач от двора на Тисрок не би го направил по-добре. Умолявам те, таркаанке, не спирай! — Когато чух кобилата да заговаря на човешки език — продължи Аравис, — си рекох: „Явно страхът от смъртта е размътил мислите ми и имам видения.“ Доста се засрамих, защото в моя род никой не бива да се страхува от смъртта повече от ухапване на комар. И повторно се наканих да пробода сърцето си, но Хуин се приближи, пъхна глава между мен и камата и започна да привежда най-различни доводи защо не бива да го правя. Упрекваше ме, както майка упреква дъщеря. Изненадата ми растеше и в един момент забравих, че исках да се самоубия, забравих за Ахошта и я попитах: „Е, кобилке, къде си се научила да говориш като човешките дъщери?“ И Хуин ми разказа онова, което вече цялата ни компания знае: за Говорещите зверове в Нарния и как я откраднали, когато била малка, за горите и водите на Нарния, за палатите и големите кораби. Накрая възкликнах: „В името на Таш и Азарот, и Зарденах — Дамата на нощта, имам необяснимо желание да бъда в тази страна, Нарния.“ „О, господарке — отвърна кобилата, — ако си в Нарния, ще бъдеш щастлива, защото там не принуждават никоя девица да се омъжи против волята си.“ Говорихме си надълго и нашироко и у мен се възвърна надеждата. Бях благодарна, че не се самоубих. Уговорихме се с Хуин взаимно да се откраднем и съставихме план. Върнахме се в двореца на баща ми, облякох най-хубавите си дрехи, пях и танцувах пред него, като се преструвах на очарована от предстоящата женитба. Казах му: — О, татко, о, радост за моите очи, позволи ми да ида за три дни само в гората, като ме съпровожда само една от моите прислужници, за да извърша тайните ритуали пред Зарденах — Дамата на нощта, та да се подготвя за сватбата, както обичаят изисква девойката да се прости със службата си към Зарденах и да се подготви за женитба. А той ми отвърна: — О, дъще, о, радост за моите очи, така да бъде. Щом се разделих с баща си, веднага се отправих към най-стария ни слуга — секретаря му, който ме е държал като бебе на коленете си и ме обичаше повече от въздуха и светлината. Заклех го в тайната и го помолих да ми напише едно писмо. Той се разплака и започна да ме увещава да променя решението си, но накрая склони и изпълни волята ми с думите: „Смятайте заповедта ви за изпълнена!“ Запечатах писмото с восък и го скрих в пазвата си. — А какво пишеше в писмото? — не се стърпя Шаста. — Мълчи, момченце! — смъмри го Брий. — Разваляш историята. Тя ще ни каже за писмото, когато му дойде времето. Продължавай, таркаанке! — Извиках прислужницата, която щеше да ме придружи до гората за ритуала пред Зарденах, и й наредих да ме събуди рано сутринта. Престорих се на много весела и й дадох да пие вино, но в чашата бях сложила отвара от треви, та да спи не само цяла нощ, но и на другия ден. Веднага след като всички в дома на баща ми си легнаха, станах, надянах доспехите на брат ми — държах ги в покоите си като скъп спомен от него, взех всичките си пари, избрах някои бижута и си набавих храна. После оседлах сама кобилата и поех в нощта след смяната на вторите стражи. Тръгнах не към гората, както бях казала на баща ми, а на север и после — на изток към Ташбаан. Знаех, че в продължение най-малко на три дни баща ми няма да ме търси, подведен от думите ми. На четвъртия ден пристигнахме в град Азим Балда. При Азим Балда се пресичат много пътища и оттам на бързи коне към всички краища на империята поемат войниците на Тисрок (жив и здрав да е вовеки!). Право и привилегия на знатните таркаанци е да изпращат съобщения по тях. Затова отидох при началника на вестоносците в Азим Балда и му казах: „О, разпределителю на вестоносци, ето писмо от моя чичо Ахошта Таркаан до Кидраш Таркаан — господар на Калавар. Вземи тези пет жълтици и разпореди да замине!“ А той отвърна: „Смятайте заповедта си за изпълнена!“ Подправеното писмо, все едно писано от Ахошта, в общи линии гласеше: „От Ахошта Таркаан до Кидраш Таркаан, поздрави и мир. В името на Таш неустоимия, неповторимия, нека стане знайно! На път към твоя дом, за да изпълня сватбените ритуали между мен и дъщеря ти Аравис Таркхина, по добрата воля на боговете се срещнах с нея в гората, където тя привършваше ритуала и жертвоприношението пред Зарденах според обичая на девойките. Щом узнах коя е, омаян от красотата и скромността й, в мен пламна неизразима любов. Струваше ми се, че слънцето ще потъмнее, не се ли оженя веднага за нея. Направих нужните приготовления и се ожених за дъщеря ти начаса, а после се върнахме в моя дворец. И двамата те умоляваме и настояваме да дойдеш колкото е възможно по-бързо на гости, за да ни зарадваш с присъствието си, а също да донесеш зестрата на съпругата ми, която поради големите ми разходи ми е необходима веднага. И понеже ти и аз сме братя, убеден съм, няма да се разгневиш от прибързаната ни женитба, защото е предизвикана от неизразимата ми любов към дъщеря ти. Нека всички богове те закрилят!“ Щом изпратих писмото, напуснах бързо Азим Балда не защото се страхувах от преследвачи, а защото баща ми, като го получеше, или сам щеше да отиде при Ахошта, или щеше да му изпрати вестоносци. Исках да съм далече от Ташбаан, преди всичко да се разкрие. Това е цялата ми история до тази вечер, когато ме преследваха лъвовете и ви срещнах в солените води. — А какво стана с момичето… Онова, което упои? — попита Шаста. — Сигурно са я налагали с камшик, защото се е успала — отвърна Аравис с безразличие. — Но тя беше шпионка на мащехата ми. Доволна съм, че така стана. — Не ми се вижда много справедливо — възрази Шаста. — Не съм направила тези неща, за да си доволен ти — сряза го Аравис. — А и още нещо не ми е ясно в тази история — продължи Шаста. — Ти не си голяма. Едва ли на години си повече от мен. Как така ще се омъжиш на такава възраст? Аравис не отговори нищо, но Брий се обади: — Шаста, не показвай колко си невеж! Във великите таркаански семейства винаги се женят на такава възраст. Шаста силно се изчерви (макар да не бе достатъчно светло да го видят останалите) и се почувства подигран. Аравис попита Брий за неговата история. Той я разказа и според Шаста малко се увлече в описанията как е падал и колко лошо язди. Брий очевидно се забавляваше, но Аравис като че ли не видя нищо смешно. После всички заспаха. На следващия ден четиримата — двата коня и двете деца — продължиха пътуването заедно. Шаста си мислеше колко по-приятно си прекарваше, когато бяха само двамата с Брий. Защото сега почти през цялото време Брий разговаряше с Аравис. Брий отдавна живееше в Калормен и винаги е бил сред таркааните и техните коне. Познаваше много от хората и местата, които и Аравис знаеше. Тя постоянно подхвърляше думи като: „Ако си участвал в битката при Залиндрех, си видял братовчед ми Алимаш“, а Брий отвръщаше: „О, да. Но Алимаш бе капитан на колесниците, а аз нямам много общо с колесниците или конете, които ги теглят. Те не са истинската кавалерия. Но той е достоен благородник. След падането на Тийбет ми напълни торбата със захар.“ Или Брий подмяташе: „Същото лято бях долу при езерото Мезрийл“, а Аравис възкликваше: „О, Мезрийл! Имам приятелка там — таркаанката Лазаралийн. Какво очарователно място. А и какви градини, и Долината на хилядите аромати.“ Брий не искаше да оставя Шаста извън разговора, макар от време на време момчето да си мислеше, че прави точно това. Някои хора, които познават едни и същи места, често нямат насита да говорят за тях, а ако ти си там, се чувстваш някак изолиран. Кобилата Хуин доста се притесняваше от присъствието на велик боен кон като Брий и не каза почти нищо. А Аравис не заговаряше Шаста, ако не се налагаше. Съвсем скоро обаче трябваше да се замислят за по-важни неща. Наближаваха Ташбаан. Вече по-често виждаха по-големи селища, а и хората по пътищата станаха повече. Започнаха да пътуват предимно нощем, а денем се криеха, доколкото можеха. И при всяко спиране дълго спореха какво да предприемат, когато влязат в Ташбаан. Всички се опитваха да не мислят за това, но въпросът не търпеше отлагане. По време на тези обсъждания Аравис стана малко (ама съвсем малко) по-дружелюбна към Шаста: човек започва да се разбира по-добре с хората, когато градят съвместни планове, а не когато нямат какво да обсъждат. Брий настояваше най-напред да се уговорят къде точно в другия край на Ташбаан ще се срещнат, ако за зла участ се изгубят, докато прекосяват града. Убеждаваше ги колко е добре да изберат Гробниците на древните крале, на границата с пустинята. „Приличат на големи пчелни кошери — обясни той. — Няма начин да не ги забележите. А най-хубавото е, че никой от Калормен не смее да ги приближи, защото смятат, че духове обитават мястото и се страхуват.“ Аравис се притесни да не би там наистина да се навъртат духове, но Брий напомни, че е свободен нарнийски кон и не вярва на подобни калорменски измишльотини. А и Шаста го подкрепи, че не се чувства калорменец и хич не го е грижа за някакви си небивалици за духове и други подобни. Това не отговаряше съвсем на истината. Затова пък доста впечатли Аравис (макар в първия момент да я раздразни) и, естествено, тя също обяви, че няма нищо против духовете. Уговориха се Гробниците да бъдат мястото за срещата им в другия край на Ташбаан и всички сметнаха, че са се справили доста добре. И точно тогава Хуин отбеляза, макар и плахо, че истинският проблем не е къде ще се открият, след като прекосят Ташбаан, а по-скоро — как ще го прекосят. — Ще уточним утре, мадам — увери я Брий. — Сега е време всички да поспим. Ала не се оказа толкова лесно за уточняване. Първоначално Аравис предложи да преплуват реката там, където вече излиза от града, и по този начин изобщо да не влизат в Ташбаан. Брий отхвърли идеята по две причини: първо — реката е прекалено широка и Хуин едва ли ще успее да се справи, особено с ездач на гърба. (Самият той смяташе, че ще е прекалено трудно и за него, но не го спомена.) И второ, ще гъмжи от кораби и лодки — така всеки, който види двата коня, плуващи във водата, ще прояви любопитство. Шаста попита защо да не отидат над града, към извора на реката и да прекосят, където е по-тясно. Но Брий възрази, защото в продължение на километри от двете страни на реката имало толкова градини и летни къщурки, че било изключено да не попаднат на таркаанци и таркаанки, дошли на разходка или увеселение по брега. Всъщност това било най-вероятното място на света да попаднат на някого, който познава Аравис или дори него. — Ще се предрешим — предложи Шаста. Хуин плахо подметна, че е най-добре направо да прекосят града от порта до порта, защото най-незабележим си сред тълпата. Но и тя подкрепи идеята да се предрешат. Дори продължи: — Двете човешки същества ще се облекат в дрипи, за да приличат на селяни или роби. Доспехите на Аравис, нашите седла и такъми ще поставим във вързопи, които ще носим на гръб, а децата ще се правят, че ни водят, и така хората ще ни вземат за прости товарни коне. — Скъпа ми Хуин — възмути се Аравис, — сякаш е възможно някой да се подведе и да помисли Брий за нещо друго, освен за боен кон, както и да го дегизираме! — Напълно съм съгласен с Аравис — обади се Брий и леко изправи назад уши. — Знам, че не е много добър план — съгласи се Хуин, — но според мен това са възможностите ни. А и не сме разчесвани от толкова време, че не приличаме съвсем на себе си, поне аз. Например, ако добре се оплескаме с кал и вървим с наведени глави, сякаш сме изморени и мързеливи, и не вдигаме много високо копита, може и да не ни забележат. А и опашките ни трябва да се подстрижат по-късо, но не спретнато и равно, а някак раздърпано. — Скъпа мадам! — прекъсна я Брий. — Представяш ли си колко ще ти е неприятно да пристигнеш в подобен вид в Нарния? — Да — отвърна скромно Хуин (понеже беше много разумна кобила), — но по-важното е да стигнем там. Никой не хареса особено това предложение, ала в крайна сметка възприеха именно плана на Хуин. Възникнаха и известни неприятности и се наложи да направят онова, което Шаста нарече „кражба“, а Брий — „набег“. Същата нощ взеха от един чифлик наблизо няколко чувала, а на следващата съседен на него остана с по-малко въжета. Стари момчешки дрехи за Аравис купиха честно в едно селце. Шаста се завърна с тях триумфално точно когато се спускаше нощта. Останалите го чакаха сред дърветата в подножието на обрасли с гори хълмове. Всички се чувстваха възбудени — това беше последният хълм по пътя им. От билото му щяха да зърнат Ташбаан. — Ще ми се вече да сме го прекосили и да сме в безопасност — прошепна Шаста на Хуин. — О, и на мен — призна кобилата разпалено. Същата нощ се изкачиха до билото по дърварска пътека. Когато излязоха от гората на върха, пред тях в долината блеснаха хиляди светлини. Шаста нямаше представа как изглежда голям град и се поуплаши. Вечеряха и децата легнаха да поспят, а конете ги събудиха доста рано сутринта. Още се виждаха звезди, тревата беше студена и мокра, но откъм морето вече се зазоряваше. Аравис се скри за малко в гората и се върна твърде странна на вид в изпокъсаните дрехи — своите бе увила на вързоп. Доспехите й, щита, камата и двете седла, както и останалите такъми на конете поставиха в чувалите. Брий и Хуин вече се бяха нацапали колкото могат. Оставаше само да им подрежат опашките. Можеха да го направят единствено с камата на Аравис — наложи се да развържат един от чувалите. Работата се оказа по-продължителна, отколкото предполагаха, а и конете доста ги заболя. — Честна дума — обади се Брий, — ако не бях Говорещ кон, с удоволствие щях да те ритна в лицето! Нали се договорихме да я отрежеш, а не да я скубеш? Имам чувството, че дърпаш косъм по косъм. Но независимо от все още стелещата се тъмнина и вкочанените пръсти най-сетне приключиха. Чувалите отново бяха върху гърбовете на конете, а децата здраво стискаха в ръце въжетата, които сега заместваха юздите. И пътешествието започна. — Запомнете! — повтаряше Брий. — Трябва да се движим колкото е възможно по-близо един до друг. Ако нещо ни раздели — среща при Гробниците на древните крале. Който стигне там пръв, чака останалите. — И запомнете! — допълни Шаста и се обърна към конете. — Вие двамата да не се отнесете и да започнете да приказвате. Мълчете си, каквото и да стане.     Глава четвърта Шаста попада в свитата на нарнийците   Отначало Шаста не виждаше нищо в долината под себе си — само море от мъгла и няколко купола с островърхи кули над тях. Но с настъпването на светлината и разсейването на мъглата той започна да различава все повече неща. Широка река се раздвояваше и на образувания между ръкавите остров се издигаше Ташбаан — едно от чудесата на света. По самия край на острова (водите се разбиваха направо в камъните) се издигаха високи яки стени с толкова бойници, че скоро се отказа да ги брои. Островът се издигаше зад заграждението като хълм, осеян с постройки: тераса над тераса, улица над улица, криволичещи пътеки, по които растяха портокалови и лимонови дървета, градини по покривите на къщите, балкони, дълги аркади, колонади, кули, бойници и минарета. Когато слънцето най-после изплува над морето и лъчите му започнаха да се отразяват в сребърния купол на огромния храм на бог Таш, Шаста беше почти заслепен. — Хайде, Шаста! — подканваше го постоянно Брий. И двата бряга на реката към долината на пръв поглед приличаха на гора, тъй нагъсто бяха кичестите градини, но с приближаването ясно започнаха да се различават многобройните бели къщурки, сгушени сред дърветата. Шаста долови прекрасен аромат на цветя и плодове. След не повече от четвърт час вече крачеха по равен път между бели стени, над които преливаха короните на дърветата. — Ха! — възкликна Шаста. — Та това е великолепно място! — Прав си — съгласи се Брий. — Но ще се почувствам по-добре, когато го прекосим безопасно и стигнем до другия край. Към Нарния и севера! В този момент долетя слаб шум. Постепенно започна да се усилва и по едно време сякаш се носеше над цялата долина. Приличаше на музика, но мощта и тържественото й звучене някак плашеше. — Това са роговете. Свирят, за да известят отварянето на градските порти — обясни Брий. — Ще бъдем там след минута. Аравис, отпусни си малко раменете, стъпвай по-тежко и се опитай да не приличаш толкова на принцеса! Представяй си, че цял живот са те ритали, налагали, ругали и наричали с какви ли не обидни имена! — Щом ще си говорим за това, ти защо не си поотпуснеш малко главата. Не си извивай врата високо, за да не приличаш толкова на боен кон! — Ш-ш-ш-т… — прекъсна я Брий. — Стигнахме. И наистина пристигнаха. Стояха на речния бряг, а пътят продължаваше по мост с множество арки. Водата танцуваше на ярката сутрешна светлина. Надясно, към устието на реката, проблесна мачта на кораб. Пред моста чакаха няколко други пътници — предимно селяни с натоварени магарета и мулета, а някои носеха кошниците на главите си. Децата и конете се вляха в тази група. — Нещо не е наред ли? — прошепна Шаста на Аравис, чието лице придоби странно изражение. — А, не се и съмнявам, че за теб всичко е наред! — прошепна в отговор Аравис доста гневно. — Какво значение има за теб, че си в Ташбаан? За мен обаче е редно да вляза на богато украсена носилка, да ме съпровождат множество войници отпред и роби отзад, да съм се отправила например на пир в двореца на Тисрок (жив и здрав да е вовеки!), а не да се промъквам така крадешком. Но за теб е по-различно. Всичките тези приказки се сториха доста нелепи на Шаста. Високите градски стени се издигаха величествено на отсрещния край на моста. Бронзовите порти стояха разтворени при портала — твърде широк впрочем, но голямата му височина създаваше илюзията, че е по-тесен. От двете страни стояха по шестима войници, облегнати на копията си. Аравис си помисли: „Ако знаеха чия дъщеря съм, щяха да застанат мирно и да ме приемат с почести.“ Другарите й обаче се притесняваха единствено как да се промъкнат и се молеха войниците да не им задават въпроси. За щастие стана точно така — не им обърнаха внимание, ако не броим, че един от стражите измъкна морков от кошницата на някакъв селянин и, замеряйки Шаста, подхвърли подигравателно: — Ей, конярче! Ще си отнесеш боя, ако господарят ти разбере как използваш ездитния му кон за товарен. — Правя го по нареждане на господаря си — отвърна бързо Шаста, но щеше да е по-добре да беше премълчал, защото войникът така го плесна по тила, че почти го събори. — Изпроси си го, отрепка такава, за да се научиш как се разговаря със свободни хора. Все пак успяха да влязат в града, без да ги спрат. Шаста поплака съвсем малко — беше свикнал да го налагат. Сега Ташбаан не изглеждаше толкова разкошен както отдалече. Най-напред попаднаха в тясна улица, по стените от двете страни почти нямаше прозорци, затова пък гъмжеше от хора много повече, отколкото Шаста беше очаквал. Тълпяха се предимно селяни (на път за пазара), които влязоха заедно с тях, но се виждаха и продавачи на вода и сладкиши, носачи, войници, просяци, деца в окъсани дрехи, кокошки, улични псета и босоноги роби. Онова, което най-напред щеше да ти направи впечатление, ако беше попаднал там, е вонята на некъпани хора, мръсни кучета, чесън, лук и търкалящите се в краката ти на всяка стъпка боклуци. Шаста се преструваше, че води колоната им, а всъщност Брий, който познаваше пътя, го насочваше с леки побутвания на главата. Скоро свиха наляво и поеха по стръмен хълм — място, много по-приятно и леко за дишане, защото от двете страни на пътя се издигаха дървета, а къщи се виждаха само отдясно. Отляво се различаваха единствено покривите от долната част на града, а в далечината се мяркаше реката. При следващата теснина свиха пак надясно и продължиха изкачването. Криволичиха в сърцевината на Ташбаан. Скоро стигнаха до по-хубави улици. Големи статуи на боговете и героите на Калормен — по-скоро внушителни, отколкото приятни за гледане — се издигаха на пиедестали. Палми и колонади, увенчани с арки, хвърляха сенки по нагорещената каменна настилка на пътя. А през портите на някои от палатите, край които минаваха, Шаста зърна зелени клонки, прохладни фонтани и гладки морави. „Сигурно е доста приятно вътре“ — мина му през ума. При всеки завой Шаста напразно се надяваше да се измъкнат от тълпата. Напредваха съвсем бавно, а от време на време се налагаше дори да спрат. Най-често това се случваше, когато чуваха силен глас: „Дай път! Дай път за таркаанеца“ или „за таркаанката“, или „за петнадесетия Везир“, или „за посланика“ и цялата тълпа бързо-бързо се притискаше към стените. Някъде далече над главата си Шаста зърваше понякога господаря или господарката, предизвикали такава врява, да се излежават на украсени носилки, които четирима или шестима роби носеха върху голите си рамене. Таркаанците имаха едно-единствено правило за движение по пътищата: всеки по-нисшестоящ отстъпва път на по-висшестоящия, иначе те чакаше или шибване с камшик,

  Александър Грин Блестящият свят     {img:blestyashtiyat_svyat_nachalo.png}   Първа част Катурнатата арена     Това е там… Суифт     I   Седем дни пъстра бъркотия от афиши възвестяваше на градските жители за необикновения номер на „Човека на Двойната звезда“ в цирка „Солейл“. Никога още не беше се говорило толкова много за неща от подобен род във веселящите се гостни и салони, зад кулисите на театъра, в ресторантите, пивниците и кухните. Действително цирковото изкуство никога още не беше обещавало толкова много — не беше предизвиквало вълнение в областта на любопитството, както сега. Дори атлетическата борба — любимо развлечение на изродените духовни наследници на Нерон и Хелногабъл — отстъпи на втори план, макар да бяха вече пристигнали и да се разхождаха на показ по булевардите зверските туловища на Грепьор и Ноар, негър от африканска Либерия, които пушеха дебели пури за почуда и сърдечен трепет на зрелите, но пламенни дами. Засенчен беше дори знаменитият атлет-жонгльор Мирей, който хвърляше във въздуха фойерверк от светещи гири. Накъсо казано, циркът „Солейл“ обещаваше _истински небивалото_. Като постоим около минута пред афиша, ние по-пълно от всякакви примери и сравнения ще разберем впечатлението, което той произвеждаше на тълпата. Какво ли е напечатано там? „В сряда — казваше афишът, — 23 юни 1913 г., ще се състои първият, единствен и последен гастрол на никога досега не гастролиралия, поразителен, нечуван, изключителен феномен, който се нарича «Човекът на Двойната звезда». M center __НЯМАЩ ТЕГЛО__ __ЛЕТЯЩ БЯГ__ __ЧУДЕСЕН ПОЛЕТ__   Истинско летене във въздуха, което ще бъде изпълнено без помощта на скрити механични средства и каквито и да са приспособления. Човекът на Двойната звезда остава да виси във въздуха три пълни секунди. Човекът на Двойната звезда е най-великата научна загадка на нашия век. Поради изключителността и неповторимостта на зрелището билетите ще се продават от 19-и до деня на представлението; цените — утроени.“ Агасиц, директорът на цирка „Солейл“, даде на журналистите следните обяснения: преди няколко дни при него дошъл неизвестен човек; дори изостреното око на такъв мошеник като Агасиц не е изкопчило от кратката среща с него нищо шаблонно. На визитната картичка на посетителя пишело: Е. Д. — само това; ни адрес, ни професия… Като говореше така, Агасиц взе вид на човек, който знае много повече, отколкото може да се помисли, но е сдържан поради важни причини. Той рече: — Видях несъмнено образован и богат човек, чужд на цирковата среда. Няма да правя тайна от това, което наблюдавах в него, но… да, той е нещо рядко дори за човек като мене, който за трийсет години е изпитал немалко неща. Не работи у нас. Нищо не поиска, за нищо не помоли. Аз не зная нищо за него. Адресът му ми е неизвестен. Нямаше смисъл да се мъча да узная нещо в тази насока, тъй като единственото негово излизане на арената не е свързано нито с неговото минало, нито с неговата личност. На нас това не ни трябва. Обаче „Солейл“ стои и ще стои на висота, за това не мога да изпусна такава рядка птица. Той предложи повече, отколкото би дал сам Барнум, ако възкръснеше и се явеше тук с всичките си зверове. Предложението му е такова: той ще излезе пред публиката _един_ път; действително един път, ни повече, ни по-малко — _без_ хонорар, _без_ угощение, _без_ всякакво друго възнаграждение. — Тези три „без“ на Агасиц изсвистяха солидно и хубаво. — Аз му предлагах едно и друго, но той отказа. По негова молба седнах в ъгъла, за да не попреча на упражнението. Той се отдръпна към вратата, смигна тайнствено и лукаво, а после — без скок, без всякакво видимо усилие, като се отдели плавно от земята, прелетя през масата, като се задържа над нея — над ей тази мастилница — не по-малко от две секунди, след което безшумно, без сътресение краката му отново докоснаха земята. Това беше толкова странно, че аз трепнах, но той остана спокоен, както клоунът Доди, след като Ернст Вит го повърти в зъбите си от трапеца. „Ето всичко, което мога — рече той, когато седнахме пак, — но това аз ще повторя няколко пъти, със затичване и от място. Възможно е да бъда в стихията си. Тогава публиката ще види повече. Но за това не гарантирам.“ {img:b_svyat_1.png} Попитах го какво знае и мисли за себе си като небивал, чуден феномен. Той сви рамене. „За това знам не повече от вас; навярно не повече от онова, което знаят някои съчинители за своите сюжети и теми: те се _явяват_. Така и _това_ се явява у мен.“ Той не обясни нищо повече. Бях потресен. Предложих му милион, той отказа и дори се прозина. Не настоях. Той отказа тъй решително и безспорно, че настойчивостта би се равнявала на унижение. Но, естествено, го попитах какви причини го карат да излиза пред публиката. „От време на време — рече той — дарбата ми отслабва, ако не я съживя; тя се възстановява напълно, когато има зрители на моите упражнения. Ето единственото ядро, към което съм прикован.“ Но аз не разбрах нищо; сигурно той се пошегува. Останах с впечатление, че съм говорил със забележителен човек, който пази най-строго инкогнито. Той е млад, сериозен като анатом и великолепно облечен. Носи брилянтена карфица за повече от триста хиляди. За всичко това заслужава да се замисли човек. А на другия ден утринните и вечерни вестници отпечатаха интервюто с Агасиц; в един вестник се появи дори импровизиран портрет на странния гастрольор. Мустаците и косата от портрета биха направили чест на коя и да е реклама за гъста и хубава коса. Свиреп хубавец, изблещил очи, гледаше читателя. А през това време виновникът за целия този смут, след като прегледа вестниците и се наблюдава до насита на интересния портрет, попита: „Е, Друд, ще бъдеш ли на двайсет и трети в цирка?“ Като си отговаряше сам, той добави: „Да. Ще бъда и ще видя как тоя силен повей, този вихрен удар ще угаси малкото лениво пламъче на невежествения разсъдък, с който се хвали «царят на природата». И капки пот ще покрият лицето му…“   II   От вълната на острия интерес беше подхваната не по-малко от публиката и цялата циркова трупа, включително прислугата, разпределителите и конярите. Разнесе се слух, че „Двойната звезда“ (както беше поръчал той да го означат в афиша) е граф и милиардер и за него вече въздишаха ездачките, като преглъщаха слюнките си в мечти от ресторантно-бижутерно качество; вече питаха огледалото балерините, като всяка се надяваше да увлече блестящия оригинал, и се препираха с пяна на устата — коя от тях той ще купи по-скъпо. Клоуните измисляха как да разсмиват зрителя, като пародират новака. Пияницата съчинител Дебор вече стъкми за него няколко диалога, за което пиеше водка и дрънчеше със сребърни дребни монети. Помрачените от завист гимнастици, волтижори и жонгльори повтаряха на един дъх, до последния миг, че тайнственият гастрольор е един шарлатанин от Индия, дето се е научил да действува малко с внушение, и му предсказваха фиаско. Опитваха се да разпространят известието, че техният съперник по арена е избягал престъпник. Съчиниха, че „Двойната звезда“ е нечестен картоиграч, бит нееднократно. На тях принадлежеше и интересната история за шантажа, с който уж бил обезоръжил смирилия се Агасиц. Но по същността на работата никой нищо не можеше да каже; димната спирала от сплетни се виеше, без да се докосне до центъра. Едничък само клоунът Арси, който обичаше да повтаря: „Аз знам и съм видял всичко, затуй не се учудвам на нищо“, подчертаваше особено своята фраза, когато се повдигаше разговор за „Двойната звезда“; но върху болното злъчно лице на клоуна се отразяваше бледа уплаха, че неговият беден живот може да бъде поразен от нещо, за което той се замисля с вълнение, изгубил сиромашкия си покой, добит с тежък труд от гримаси и натъртвания. Още много и всякаква словесна смет — измислици, брътвежи, остроти, гаври и предсказания — заседна в ушите на разни хора по повод на гръмкия гастрол, но човек не може да подслушва всичко. В стълба прах подир копитата на Цезаровите коне не е важна отделната прашинка; не е също тъй важен и отблясъкът от лъча, който препуска през лилавите вихри след бялото петно на златния императорски шлем. Цезар вдига прах… Прах и Цезар.   III   На 23 юни прозорчето на цирковата каса не се отвори. Надписът гласеше:   Всички билети са продадени.   Въпреки високата цена бяха ги разпродали със светкавична бързина; с последните билети още на 20-ти бяха разиграли лотария, поради която те предизвикваха жесток спор между претендентите. Един внимателен поглед, хвърлен тази вечер върху местата на зрителите, би забелязал малко необикновения състав на публиката. Така ложата на печата беше претъпкана, зад добавените столове блестяха пенснетата и яките на онези, които бяха осъдени стоешком да пристъпват от крак на крак. Беше също тъй пълна ложата на министъра. Там сияеше един нежен, прелестен свят от красиви очи и тънки лица на млади жени, от бяла коприна и скъпоценности, които горяха като полилеи върху фон от мундири и фракове; така лунният водопад в кадифето на черните сенки струи и разискря своите бързеи. Във всички ложи, които ограждаха алената бариера в пъстър кръг, биеше на очи разкошът и сдържаността на нагиздената тълпа; като се смееха леко и свободно, говореха тихо, но отчетливо, тези хора разглеждаха противоположните страни на огромния цирк. Над арената блестеше и витаеше въздушна пустота, сключена високо горе от купола със синевата на вечерно небе, което гледаше в откритите стъклени отвори. Над креслата се помещаваше физиономичната пъстрота на интелигенцията, търговците, чиновниците и военните; мяркаха се познатите от портретите лица на писатели и художници; чуваха се духовита фраза, сполучлива забележка, изискан литературен обрат, сплетни и семейни спорове. Още по-високо на неразградените пейки се притискаше улицата — непресеяната тълпа: онези, които тичат, крачат и минават с хиляди чифта крака. А над тях отвъд високата преграда, облепена с циркови плакати, на лакти, на пръсти, на бради и гърди, притиснати от теснотата, свивайки се шестостенно като медна пита, се потяха париите на цирка — галерията; като се мъчеха да си освободят поне за миг ръцете, те понасяха мъчението на задухата и сърцебиенето; по-спокойни в тая тъпканица изглеждаха лицата на хората по-високи от седем педи. Тук ядяха орехи; шумът от счупените черупки се смесваше със свирканията и безцеремонните провиквания. Осветлението a giorno*, възбуждащо такава ярка светлина, че всичко, близо и далеч, беше като че намазано със светъл лак, потапяше срещуположната страна в блестяща мъгла, където, спираше ли обаче погледът, всичко се виждаше с отчетливостта на бинокъл — и лица, и изражения. Залян от светлина, от закрепените под тавана тапети, от медните тръби на музикантите, които шумоляха с нотите си между черните пюпитри, до пресните стърготини, с които бе застлана арената, циркът беше във властта на електрическите полилеи, които сееха весело опиянение. Човек, затворил очи, можеше по слух да набележи всички точки от пространството — скърцането на стола, кашлицата, сдържания полутакт на флейтата, думкането на барабана, тихия развълнуван разговор и шума, подобен на шум от вода, шумоленето от движенията и дишането на десетхилядния човешки заряд, внедрен отведнъж в напречния разрез на кръглото здание. Носеше се остър мирис на топлина, на конюшни, на стърготини при тънки парфюми — традиционният аромат на цирка, сроден с пъстротата на представлението. [* Както денем. — Б.пр.] Началото се бавеше; нетърпение обхвана публиката; по галериите няколко пъти, избухнали с неравен трясък, прокънтяха аплодисменти. Но ето звънна и затрепера третият звънец. Издумка глухото сребро на литаврите, изрева тромбон, гръмна барабан; медта и струните в треперещото свирене на флейтите подеха войнствен марш и представлението почна.   IV   За тази вечер дирекцията беше дала най-добрите сили на цирка. Агасиц знаеше, че към върха на планината водят стръмни пътеки. Той постепенно нагорещяваше душата на зрителя, като трупаше впечатление върху впечатление с пресметливо и строго разнообразие; благодарение на това зрителят трябваше да отдаде целия спастрен жар на душата си за увенчаващия край; в края на програмата фигурираше „Двойната звезда“. Арената оживя: гимнастиците сменяха конете, конете — клоуните, клоуните — акробатите; жонгльорите и фокусниците следваха укротителя на лъвовете. Два слона, на които бяха вързани салфетки, вечеряха пристойно, седнали до покритата маса, и като хвърляха с княжеско движение на хобота „бакшиш“, се търкаляха на дървени сфери. Замисленото вцепенение на клоуните в момента, когато ги удряха по тила с гумен салам, предизвика не една мигрена в слабите глави, които заболяваха от смях. Още се почесваха и остроумничеха клоуните, когато един ездач с една ездачка на бели астурийски коне изскочиха и полетяха около арената. Това бяха вакх и една вакханка — в кожи от пантера, с венци и гирлянди от рози; полетели със силата на вятър, те изпълниха мимически сцена с балетен и акробатичен характер, после се скриха, като оставиха във въздуха блясъка и трепета на грациозно-палавите си тела, обзети от живописно движение. След тях, предшествувани от звука на тръба, излязоха и насядаха лъвове, като заглушиха с рева си оркестъра; един човек в черен фрак, като плющеше с камшика си, ги унизи, както искаше; пяна течеше от техните уста, но те валсираха и скачаха през обръч. Четирима гимнастици, люлеейки се под купола, се прехвърляха от един трапец на друг със страшни номера. Един японец фокусник измъкна от яката на трикото си тежка стъклена ваза, пълна с вода и живи риби. Жонгльорът доказа, че няма предмети, с които да не може да се играе, като ги подхвърляше във въздуха и ги ловеше, както лястовица мухите, без нараняване и пропуск; седем запалени лампи излетяха от ръцете му с лекотата на водоскок. В края на втората част беше ездачът Ришли, който препускаше на пет червеникави белогриви коне и преминаваше стоешком от единия на другия тъй просто, както ние се преместваме от един стол на друг. Звънецът възвести антракт; публиката нахлу във фоайето, пушалните, бюфетите и конюшните. Служителите разчистваха арената. През тези петнайсет минути племенницата на министъра Руна Бегуем, седнала в неговата ложа, погреба изцяло надеждите на капитан Гал, който впрочем не каза нищо особено. Той беше заговорил за любовта си още сутринта, но им бяха попречили. Тогава Руна рече: „Довиждане“, с твърде вразумителна студенина в израза, но ослепялото сърце на Гал не разбра нейния равен, спокоен поглед; сега, възползуван от това, че не ги гледат, той хвана отпуснатата ръка на девойката и леко я стисна. Руна, като отдръпна ръката си, без да трепне, се обърна към него, мушнала брадичка в кадифето на креслото. Лека, светла усмивка легна като прелестна бръчица между нейните вежди и погледът й каза — не. Гал беше отслабнал много през последните дни. Левият му клепач нервно потрепваше. Той спря върху Руна такъв дълъг, отчаян и изпитателен поглед, че тя поомекна малко. — Гал, всичко минава! Вие сте силен човек. Искрено ми е жал, че _това_ се случи с вас; че причина за вашата скръб съм аз. — Само вие можехте и да бъдете — рече Гал, който не виждаше нищо освен нея. — Аз не съм на себе си. Най-лошото е, че вие още не сте обичали. — Как?! — Тази страна на вашата душа не е докосната. В противен случай споменът за чувството може би щеше да отмести вашето сърце от мъртвата точка. — Не знам. Но добре е, че нашият разговор преминава в областта на съображенията. Към това ще прибавя, че бих гледала на любовта като на нещастие, ако тя ме порази _без съдба_. Руна спокойно обгърна с поглед редицата от ложи, сякаш искаше да разбере дали не се крие вече нейде това нещастие всред втренчените погледи на мъжете; но възхищението й беше толкова омръзнало, че тя се отнасяше към него с презрителната разсеяност на богаташ, който прибира остатъка медни пари. — Любовта и съдбата са едно… — Гал помълча малко. — Или… какво искате да кажете? — Аз подразбирам изключителната съдба, Гал. Знам — Руна скръбно мръдна оголеното си рамо, — че за такава съдба… съм недостойна. — Високомерието на тази дума се скри в безподобна усмивка. — Но все пак искам съдбата ми да бъде _особена_. Гал разбра по свой начин гордата й мечта. — Разбира се, аз не съм ви прилика — рече той с искрена обида и с не по-малко искрен възторг. — Вие сте достойна да бъдете кралица. Аз съм обикновен човек. Ала няма нищо, над което бих се поколебал, ако вие ми заповядате да го направя. Руна сбърчи вежди, но се усмихна. Силната любов събуждаше у нея религиозно умиление. Когато Гал не я разбра, тя поиска да го приближи повече до душата си. Така добрите хора обичат, след като поокаят бедняка за неговия горчив дял, да се заемат с анализа на усещанията си на тема: „Добър човек ли съм аз?“ А на бедняка му е все едно. — За кралица съм може би по-умна, отколкото трябва да бъда в нейния сан — рече Руна. — Нали познавам хората. Трябва да ви учудя. Онази съдба, с която бих могла да се срещна, без да я гледам надолу, едва ли е възможна. Вероятно не. Аз съм много славолюбива. Всичко, което мисля за това, е смътно и ослепително. Вие знаете как понякога действува музиката… Мене ми се иска да живея като в немлъкващите звуци на тържествена, прераждаща ме из основи музика. Аз искам вътрешното вълнуващо блаженство да бъде осмислено от власт, която не познава ни граница, ни колебания. Руна произнесе тази малка, безсрамна изповед с грациозната простота на млада майка, която нашепва на заспиващото си дете сънищата на властелините. — Екстаз ли? — Не знам. Но думите съдържат повече, отколкото мислят за това хората, които съжаляват за безсилието на думите. Достатъчно, инак вие ще промените мнението си за мене в лош смисъл. — Аз не променям мненията си, не променям привързаността си — рече Гал и като видя, че Руна се замисли, мълчаливо се загледа в нейния лек профил, като си припомняше, за пълнота на впечатлението, всичко, което знаеше за нея. На десетгодишна възраст тя беше написала забележителни стихове. Седемнайстата и осемнайстата си година беше прекарала в околосветско пътуване и нейните екзотични рисунки бяха продадени при една голяма изложба на скъпа цена в полза на слепите. Тя не търсеше популярност от този род — не я обичаше. Свиреше великолепно; предричаха й поред ту една, ту друга слава — тя не търсеше слава. В огромния й дом човек можеше да минава от помещение в помещение с нарастващо чувство за властта на парите, одухотворена от художествена и разностранна душа. Независима и самотна, тя прекарваше живота си в душевно мълчание, без привързаности и любов, като разбираше само по инстинкт, но не от опит какво дава това още неизпитано от нея чувство. Тя знаеше всички европейски езици, изучаваше астрономия, електротехника, архитектура и градинарство; спеше малко, рядко излизаше и още по-рядко даваше приеми. Този невъзмутим, студен свят беше затворен в съвършена черупка. По мекотата на линиите и израза си лицето й беше лице на блондинка, но под блестящата вълна на черните й коси даваше непостижимо съчетание на зной и нежност. Нейната напълно женствена, без сянка от крехкост фигура излъчваше свежестта и веселието на едно ясно тяло. Тя беше малко по-ниска от Гал; а той въпреки средния си ръст изглеждаше по-висок благодарение на еполетите си. Гал — интелигентен воин с малко замъглено лице и меланхолни очи на добър човек, на които се опитваше понякога да придаде високомерен израз, — след като премисли за Руна Бегуем всичко, което му дойде на ума, обърна вътрешния си поглед към себе си, но като не намери там нищо особено освен здраве, обич, служба и точни навици, почувствува скръбта на смирението. Той не биваше да говори за любов. И все пак, когато удари третият звънец, като че дръпнат от трептението му за езика, той успя да каже: „Желая ви щастие…“ Краят на изречението: „в случай, че с мене…“ заседна на гърлото му. Той приглади мустаците си и се приготви да гледа представлението.   V   Последният номер преди излизането на „Двойната звезда“ се наричаше „Безсилие на оковите“. Състоеше се в това, че един широкоплещест, нисък човек бе вързан за ръцете и краката с много дебели въжета, омотан бе с тел; освен това сложиха на ръцете и краката му вериги. После го покриха с чаршаф; той се побъхта под него две-три минути и се изправи напълно освободен; оковите се търкаляха на пясъка. Той си отиде. Настъпи дълбока, остра тишина. Музиката засвири и млъкна. Циркът нечуто дишаше. Заразително очакване проникваше от душа в душа, напрягаше чувствата; погледите, насочени към входната завеса, мълчаливо призоваваха обещаното явление. Музикантите прелистваха нотите. Минаха около пет минути; нетърпението се усилваше. Галерията отначало изръкопляска нестройно, после изведнъж се разрази в залпове от протестни ръкопляскания; средата от цирка я подкрепи; в партера разговаряха, махаха ветрила, усмихваха се. Тогава, като накара отново да стихне шумът на нетърпението, на входа се появи човек на среден ръст, прав като пламък на свещ, с естествени и прости обноски; той се застоя за минута, излезе насред арената, стъпвайки меко и равномерно; спря, огледа се с усмивка, обгърна с поглед блестящата вдлъбнатина на цирка и вдигна глава, като се обърна към оркестъра. — Свирете — рече той, след като помисли, тихо, но тъй ясно, че всички го чуха, — свирете нещо бавно и плавно, например „Мексикански валс“. Капелмайсторът кимна, почука и махна с палката. Тръбите забоботиха встъплението; вятърът на мелодията се завъртя и обхвана сърцата с властта и отмереността на ритъма; звънът, трелите и пеенето пръснаха непостижимата магия на звука, в която по-празнично блести животът и нещо се прощава вътре в нас, насищайки всички чувства. „Двойната звезда“ — какъвто се яви той пред погледа на зрителите в тази минута — беше човек на около трийсет години. Облеклото му се състоеше от бяла риза с пристегнати на китките ръкави, черни панталони, сини чорапи и черни сандали; широк сребърен колан обхващаше кръста му. Светло като купол чело се спускаше към тъмните очи с очертани тънки и високи вежди, които придаваха на острото му лице израза на високомерна яснота, която виждаме в старинните портрети; на това бледно лице, изпълнено със спокойна власт, между сянката на тъмните мустаци и дупчицата на твърдата брадичка презрително се кривеше малка строга уста. Усмивката, с която влезе, беше двусмислена, макар и нелишена от равновесие, и пълна със скрито обещание. Косите му с цвят на бобър се къдреха слабо под тила във вдлъбнатината на шията, а отпред едва-едва се спущаха на челото; ръцете му бяха малки, раменете леко отдръпнати назад. Той отстъпи към бариерата, тупна с крак и без да бърза, се затича с притиснати към гърдите лакти; така обиколи цялата арена, без да направи нищо особено. Но при втория кръг се чуха възгласи: „Гледайте, гледайте.“ Двата главни прохода се натъпкаха със зрители: изскочиха всички служители и артисти. Стъпките на тичащия се промениха, той се движеше вече с гигантски скокове без видими усилия; краката му докосваха леко земята и сякаш не можеха да настигнат неудържимия устрем на тялото; вече няколко пъти през време на скока той просто ги движеше във въздуха, като че оттласкваше празнотата. Така препускаше той, завършил един кръг, после като пробяга по обикновения начин известно разстояние, отведнъж се издигна нагоре на височина един човешки бой и замря, спря във въздуха като на невидим стълб. Остана в това положение само малко по-дълго от естественото задържане при падане — съвсем малко, може би една трета от секундата, — но на везните на общото внимание това се отрази като падането на тежка гира срещу един грам, така необикновено се стори на всички загадъчното явление. Но не хладина, не горещ възторг предизвика то, а безпокойство на тайна възбуда: влезе нещо, намиращо се отвъд пределите на човешкото същество. Мнозина наскачаха; онези, които не бяха проследили в какво се състои работата, питаха, викайки сред вдигналата се врява съседите, какво се е случило? Чувствата бяха вече поразени, но още не повалени, не катурнати; зрителите си разменяха забележки. Балетният критик Фогард рече: „Ето чудовищно издигане; от времето на Агнеса Дюпорт не е имало нищо подобно. Но в балета, всред фойерверка на другите движения, то не е тъй поразително.“ На друго място можеше да се чуе: „Аз съм виждал скоковете на негрите в Уганда; но те далеч не могат…“ — „Факирство, хипноза!“ „Не! Това става с помощта на огледала и светлинни ефекти“ — заяви някакво компетентно лице. А през това време, като си отпочиваше или размисляше, по арената с предишния спокоен темп тичаше „Двойната звезда“, сеейки тревожни очаквания, които нарастваха неудържимо. Какво чакаше развълнуваният зрител? Никой не можеше да си отговори на това, но всеки беше като че сграбчен от невидими ръце и не знаеше ще го пуснат ли те или ще го хвърлят, бледнеещ от необяснима мъка. Това чувствуваха, както признаваха по-късно, дори маниаците на силните усещания, хората с изпитано хладнокръвие. На няколко пъти вече между дамите излиташе високо „Ах“, с по-сериозна отсянка, отколкото онези, с които украсяват това универсално възклицание. Галерията, която не разбираше нищо, ревеше „браво“ и си набиваше дланите. През това време в тълпата на цирковите артисти, заприщили изхода, настана движение; тези, видели много в живота си хора, бяха поразени не по-малко от зрителите. Минали бяха вече около десетина минути, откак „Двойната звезда“ излезе на арената. Сега той увеличи скоростта, като, изглежда, се засилваше. Лицето му пламна, очите се смееха. И изведнъж един ликуващ детски вик се разнесе звънливо из цирка: „Мамо, мамо! Той лети… Гледай, той не се допира до земята с крака!“ Всички погледи отведнъж паднаха върху едва сега забелязаното. Сякаш пелена се свлече от тях; измамата от равномерното движение на краката изчезна. „Двойната звезда“ се носеше по въздуха на един фут от земята, като се издигаше все по-отвесно и по-високо. Тогава внезапно, отвъд някаква неуловима черта, през която, прескочило и уплашено, се замята подкосеното внимание — зрелището излезе извън пределите на фокуса, стана чудо, тоест онова, което тайно очакваме цял живот, но когато то най-сетне блесне, готови сме да се развикаме или да се скрием. Като напусна арената, Друд се понесе във въздуха към полилеите, обхванал тила си с ръце. За миг цялата въображаема тежест на тялото му се предаде на вътрешното усилие на зрителите, но също тъй бързо изчезна и всички видяха, че над галерията, под трапеците, лети, отметнал глава, човекът, като пресича от време на време кръглото горно пространство с плавната бързина на птица — сега той беше страшен. И сянката му, спускайки се по редовете, се мяташе долу. Смутеният оркестър млъкна; един самотен обой изви фалшива нота и като прострелян прекъсна медния си вопъл. Виковете „Пожар!“ не биха направили онова, което започна в цирка. Галерията зарева; крясъците: „Сатана! Дявол!“ усилваха вълната от паника, всеобщо безумие овладя хората; нямаше вече публика: изгубила връзка, тя се превърна в дива сбирщина, по главите на която, откъснал се от мощните вериги на разсъдъка, като кънтеше ясно и се зъбеше, препускаше Страхът. Мнозина в припадък на внезапна слабост или виене на свят сядаха, закрили лице с ръцете си. Жените губеха съзнание; някои от тях, задъхани, тичаха към изхода; децата ридаеха. Навсякъде се чуваше трясъкът на балюстрадите. Бегълците, заприщили арената, се трупаха пред изходите, катурваха се едни други, като улавяха и оттласкваха предните. Сегиз-тогиз остър писък заглушаваше цялата тази адска глъчка; чуваха се стонове, ругатни, трясък от съборените кресла. А над цирка, над трапеците и блоковете, скръстил ръце, стоеше във въздуха „Двойната звезда“. — Оркестър, музика!! — викаше Агасиц, който почти не съзнаваше какво прави. Няколко тръби нададоха предсмъртен вопъл, който бързо утихна; затрещяха повалените пюпитри; естрадата опустя; захвърлили инструментите си, музикантите бягаха както всички. В това време министърът Даутовет, като потриваше мрачно костеливите си ръце и мръщеше побелелите си вежди, рече тихо на двама, влезли бързо при него в ложата, прилично, но незначително облечени хора: „Още сега. Без колебание. Поемам отговорност. Тази нощ лично при мене с доклад и никому ни дума повече!“ Двамата неизвестни изскочиха, без да се поклонят, и се смесиха с тълпата. Тогава горе Друд запя високо. Сред вилнеенето гласът му прозвуча със силата на повял вятър; това беше кратка неизвестна песен. Само неколцина доловиха някои думи от нея:   Тоз друм без път…   Ритъмът пропадна в шума, но можеше да се помисли, че има още три стъпки, с мъжка рима на ясната дума „клир“. Отново не можеха да се различат думите, докато в паузата от шума те не свършиха със загадъчно и провлечено:   Зовящ в блестящия свят.   От ложата на министъра излезе на арената една девойка в рокля от бели копринени струи. Бледа, извън себе си, тя вдигна ръце и извика. Никой не чу думите й. Тя се смееше нервно. Очите й, блестейки, летяха нагоре. Тя не виждаше, не разбираше и не чувствуваше нищо освен светлата бездна, пламнала върху развалините на този ден с чуден огън. Гал се приближи до нея, хвана я за ръка и я отведе. Цялата треперейки, тя му се подчини почти несъзнателно. Беше Руна Бегуем.   VI   Когато, докоснал се отново до земята, „Двойната звезда“ се насочи стремително към изхода, паниката в коридора се усили. Всички, които можеха да бягат, да се скрият — изчезнаха от пътя му. Мнозина изпопадаха в блъсканицата; и той безпрепятствено достигна кулисите, взе оттам шапката и палтото си, а после излезе през конюшнята в алеята на булеварда. Той закри лицето си с шала и изчезна вляво, при светлината на уличните фенери. Едва се отдалечи и няколко безпощадни удара се стовариха върху раменете и главата му; в лъча на фенера блесна нож. Той се обърна; острието потъна в дрехата. Като се мъчеше да освободи лявата си ръка, за която бяха се хванали двамина, с дясната стисна нечие лице и рязко отблъсна нападателя; след това бързо се вдигна нагоре. Две ръце се откачиха; две други увиснаха на неговия лакът с остървението на разярен булдог. Ръката на Друд беше изтръпнала. Като се издигна над покривите, той видя нощната илюминация на улиците и се спря. Всичко това беше работа за една минута. Като се наведе, с отвращение разгледа сгърченото от ужас лице на агента, който, подвил крака, висеше на него в борба с припадъка, но припадъкът след миг го порази. Друд си изтръгна ръката; тялото полетя надолу; след това от дълбочината, затрупана от тропота на колела, излетя нагоре глух шум от падане. — Ето той умря — рече Друд, — загина един живот и без съмнение една великолепна награда. Искаха да ме убият. Той имаше предчувствие и то не беше го излъгало. Чакаше деня на гастрола си в цирка с усмивка и тъга — с неосъзнатата тъга на планинец, който се взира от върха към обширните мъгли на низините, където няма да долети звук. И ако се усмихваше, усмихваше се само на приятните невъзможни работи — на нещо като възхитен хор, който го мъчеше, теглеше и увличаше в кръга на радостно засияли лица: и какво има там, в оня свят, където той се рее и диша свободно? И не може ли натам да го съпроводи някой, закрил от страх очи? Друд се носеше над градските светлини с гняв и тържество. Като не бързаше да се върне в къщи, той размишляваше за нападението. Змия се беше хвърлила върху орела. Заедно с това той съзнаваше, че е опасен. Ще се помъчат да го унищожат или ако не успеят, ще оградят жизнения му път с вечна опасност. Неговите цели са неразбираеми. Освен това самото му съществуване е абсурд, нетърпимо явление. Има положения, ясни без тяхното логическо развитие: Венера Милоска в бакалница; сандък с кълбовидни мълнии, изпратен по железницата; взривове на разстояние. Той си спомни цирка — толкова ясно, че във въздуха сякаш отново блесна светлината, при която се бяха разиграли във всичкото им безобразие сцените на тъмното изстъпление. Единствената утеха бяха вдигнатите нагоре с вик на победа ръце на неизвестната жена; и той си спомни стадото домашни гъски, които крякаха, щом видеха дивите си братя, летящи под облаците: една гъска, източила шия, като биеше конвулсивно крила, поиска също да се издигне нагоре, но масата й я задържа. Приближи се свистене на пера; една нощна птица се блъсна в гърдите му, забъхта се в неговото лице и като издаде стон на ужас, хвръкна, изчезна в тъмнината. Друд премина чертата на града. Над пристанището той пресече лъча на прожектора, като съобразяваше, че сега сигурно ще изтъркат огледалото или очите си от гледане, да не би да им се е привидял върху фона на бреговите скали човешки силует. Действително в крепостта стана нещо, тъй като лъчът заразсича тъмнината по всички посоки, попадайки главно в облаци. Друд възви назад, като се развличаше от обикновената игра; той насели своя път с въздушни ладии, откъдето се чуваше шепотът на влюбените двойки; те се плъзгаха към сърпа на луната, в неговия сребърен тюл, който хвърляше върху килимите и цветята своята тънка белота. Техните кормчии, весели малки духове на въздуха, свили крила под мишница, теглеха корабното платно. Той чуваше смях и дрънкане на струни. Още по-нависоко се простираше тържествена пустота, където от милиарди мили се насочваха във втренченото му око иглите на звездните лъчи; по тях като ученици, които се спущат по перилата на стълбата, сновяха арапи с издути кореми, блъскаха се, гримасничеха и се поваляха като маймунчета. Всички звуци, които се издигаха от земята, имаха физическо отражение; високо летяха коне, влачейки призрачна карета, натъпкана с весела компания; димът от цигарите замъгляваше звездния лъч; коларят, размахал камшик, ловеше паднал цилиндър. Встрани се плъзгаха осветените прозорци на трамвая, зад който един господин четеше вестник, а един франт смучеше бастунчето си, загледан в миловидното лице на своята съседка. Тук и там виснеха балкони, прорязани от светлината на вратите, увити със зеленина, която позволяваше да се види крайчеца на пантофка или опасния блясък на очи, блещукащи като в засада. Тичаше един въздушен вестникар и размахваше връзка вестници; една котка стремглаво се прехвърли по невидими покриви, разхождащите се спираха над града и се кланяха взаимно в топлата тъмнина. Щом Друд се умори, тази игра се пръсна като рояк комари, над който е плиснал дъжд. Той приседна на фронтона на часовниковата кула, часовникът на която отдолу изглеждаше озарено кръгче, голямо колкото чиния, а отблизо представляваше една два сажена голяма амбразура, покрита със стъкло, дебело три-четири дюйма, с дълги един аршин железни цифри. Зад стъклото с грохот се движеха зъбчати колела и вериги; в ъгъла седеше и си пиеше кафето машинистът с ивица кал по небръснатата буза; сред инструментите, пакетите кълчища и кутиите с масло димеше печката, на която вреше кафеничето. На оста отвън на стъклото две огромни стрелки посочваха един часа и десет минути. Оста трепна, стрелката, която показваше минутите, изскърца и падна един фут по-долу, като отбеляза единайсетата минута. По корнизите се тълпяха в редици сънливи гълъби, гукаха и скърцаха с клюна си. Друд се прозина. Циркът и нападението го измориха. Той дочака, когато камбаните на часовника, отбелязвайки един и четвърт, прозвъниха един такт от старинна мелодия, и се устреми към хотела, дето живееше временно.   VII   Напразно търсиха гражданите на другия ден в страниците на вестниците описание на загадъчното събитие; силата, която действува от незапомнени времена с перо и заплаха, разпрати из редакциите тайно окръжно, което предписваше „да се забрави“ необикновеното произшествие; забраняваше се да се споменава за него под страх от спиране на вестника; никакви обяснения не бяха дадени по този повод и редакторите върнаха на авторите дългите им статии — плод на безсънна нощ — украсени с най-примамливи заглавия. А през това време слуховете достигнаха такъв размах, добиха такива размери и очертания, при които изчезваше вече самият смисъл на произшествието, също както гигантска и безформена става сянката на човека, когато той се приближи досам фенера. Очевидците разпространиха впечатленията си по всички кътчета и всеки ги предаваше така, че другите имаха за какво да поспорят с тях — най-добро доказателство за своеобразието във възприемането. В историята с Друд творчеството на масата, на което сега, както се чува, извънредно залягат, се прояви с неудържимостта на истеричен припадък. Наистина дребнавият скептицизъм на образованата част от населението пусна едно тънко „но“, в дълбокомислената безсмисленост на което съответно настроеното ухо чуваше множество най-остроумни обяснения. На това „но“ като на цев се намотваше пъстрата нишка на тривиалната енциклопедия. Един привеждаше хипнотизма, факирството, друг чудесата на техниката; позоваваха се и на едновремешните фокусници, които са създавали непостижими чудеса с хитроумна машинка в хастара. Не бяха забравени нито кинематографът, нито вълшебният фенер, нито знаменитите автомати: механичният човек на Вебер беше надиграл най-изкусните шахматисти на своето време. Поради това, че всяко събитие прилича на кълбо, покрито със сложна рисунка, очевидците си противоречеха един на друг, не си схождаха в описанието на произшествието, тъй като всеки виждаше само обърнатата към него част от кълбото с извънредна прибавка от фантазия или пък в желанието си да порази със суха точност отнемаше подробностите; по такъв начин самата очевидност ставаше наполовина спорна. Ала „гласът божий“, тоест известията от конюшните и галериите, празнуваше богат пир, като се кичеше с всичко, което има глупаво в човека, когато той поиска небивалици и сам почва да ги съчинява. Тези известия създаваха легендата за дявола, който излязъл на бял кон; по точните сведения на други, дяволът беше похитил едно девойче и беше отлетял с него през прозореца; трети добавяха, че детето се превърнало в страшна старица. В разрез с тази дивотия изплува слухът за ангелите, които запели над главата на публиката за края на света, но всички бяха най-много склонни да приемат обяснението, дадено от бюфетчията на „Ниагара“, че дошлият грък изнамерил летателна машинка, която може да се държи в джоба; гъркът излетял от цирка на улицата и паднал, защото в машинката се счупил един винт. Венец на цялата тая бърканица беше потресаващото известие за посещението на орляк летящи мъртъвци в цирка, които пили, яли, после почнали да безобразничат, като събаряли шапките на зрителите и им викали на неизвестен език необикновени думи. Едно малко огнище от този кипеж на слухове представляваше на 24-ти сутринта в девет часа кухнята на хотел „Рим“. Тук, около масата, в средата на която се издигаше пара от една огромна тава с овнешко, един лакей и готвачът водеха горещ спор; слушаха ги камериерките и готвачката; чираците на готвача гримасничеха, перкаха се с пръсти един друг по главата до печката и все пак смогваха през това време да слушат разговора. Макар и да не беше ходил в цирка по липса на билети, лакеят цялата вечер се беше навъртал пред входа между несретниците, които напразно се бяха надявали да умилостивят разпоредителя с цигара, или, издебнали момента, да се промъкнат вътре. — Глупости! — рече готвачът, като изслуша описанието на всеобщото бягство на зрителите. — Макар и да си го видял със собствените си очи, това, както казваш сам, не е станало. — Лесно е да се каже „глупости“ — възрази лакеят, — повтаряй „глупости“, каквото и да чуеш. Противно е да приказва човек с тебе… Ако мислят, че лъжа, нека имат смелостта да ми кажат това право в лицето. — А какво ще стане тогава? — попита войнствено готвачът. — Право в лицето ли?! Ето аз ти казвам право в лицето, че лъжеш. — Аз? Да лъжа? — Ех, ако не лъжеш, съчиняваш, това е едно и също, а ако искаш да знаеш истината, ще ти обясня: всичко е станало за това, защото се съборили стълбовете. Това аз, разбира се, не съм видял, но мисля, че е достатъчна и такава дребна работа. Галериите са на стълбове, не е ли така? А щом там са се натъпкали три пъти повече зрители, отколкото е редно, подпорите са се счупили. — Какво общо имат тук подпорите — възрази, изпотен от отчаяние, лакеят, — когато побягна пълна улица народ, вратите трещяха и аз сам чувах виковете. Освен това разпитах мнозина; струва ми се, че е ясно. — Глупости! — рече готвачът. — Щом ти счупят краката, и ти ще завикаш, без да знаеш сам какво. Случва се, че от уплаха човек се побърква и започва да плещи всевъзможни глупости. — На всички е известно, че вие сте невярващ — записка камериерката в това време, когато нейната другарка и готвачката, разтворили усти, трепереха в припадък на остро любопитство, — а аз още като мъничка съм видяла такова нещо, че ако ме помолите да ви разкажа за това нощем за нищо на света няма да се реша. Дохожда при нас един човек — работата беше през нощта — и ни моли да пренощува… — И аз помня добре — пресече я лакеят — как излезе от вратата солиден, учтив господин. — „Какво е станало там?“ — попитах го аз и виждам, че е силно развълнуван; той ми рече: „Не търсете суетни развлечения. Аз видях как се всели в човека демон и го издигна във въздуха. Молете се, молете се!“ И си отиде, като помахваше ей тъй с ръка. Казвам ви, само жестът на ръката му изразяваше тези неща! Преди готвачът да каже „Глупости!“, камериерката, страхувайки се, че разказът й ще потъне в ожесточението на спорещите, издигна гласа си с един тон по-високо и заговори по-бързо: — Чувате ли? Казах, че този човек поиска да пренощува при нас; баща ми помърмори, но го пусна, а на другия ден мама му каза: „Какво, не бях ли права?“ — Тя не искаше да го пуснем. А какво излезе? В нашата къща имаше празна стая, дето никой не живееше; там туряхме обикновено зеленчука; там държеше баща ми и струга. В тази стая сложихме да спи нашия скитник. Аз като сега го виждам: висок, дебел, беловлас, лицето му гладко и едно такова розово, като на Бетси или моето, когато не ме дразнят. Макар да бях малка, ясно виждах, че у стареца има нещо подозрително. Когато той се прибра да спи, промъкнах се до вратата, надникнах през дупката на ключалката и… можете ли да си представите какво видях? — Не, не! Не казвайте! Не казвайте! — възкликнаха жените. — Ах, какво ли пък сте видели там? — Той седеше на чувалите. Аз и сега цялата треперя, както тогава. — „Обожаеми мои членове! — рече той и откачи десния си крак. — Мои любезни крайници!…“ Тогава — ей богу, аз сама видях това — махна и постави до стената левия крак. Коленете ми се подкосиха, но аз гледам. Гледам, а той сваля едната ръка, окачва я на гвоздея, сваля другата ръка, слага я ей така, небрежно и… и… — Какво!? — подхванаха слушателите. — И преспокойно си сваля главата! Така на! Туп на коленете! Тук, желаейки да изобрази ужасния момент, разказвачката се хвана за главата, изпулила очи, после с вид на изнемощение, предизвикано от тежкия спомен, нагледно отпусна ръце и се изправи, като си пое дъх. — Хайде де, ти лъжеш — рече готвачът, чийто интерес към разказа явно изчезна, щом камериерката лиши просяка от втората му ръка. — Че с какво е свалил главата си, щом не е имал ръце? Камериерката го обгърна с ледените си очи. — Отдавна забелязвам — възрази хапливо тя, — че вие се държите като азиатски паша и нямате нито капчица уважение към жената. Кой ви е втълпил в ума, че старецът е бил без ръце? Аз казвам, че имаше ръце. Умът на готвача се замъгли; той махна безсилно с ръка и плю. В този миг влезе, гледайки над огромните си очила, един човек с престилка и плъстени чехли. Това беше прислужникът от горния етаж. — Чудно нещо — рече той, без да се обръща към никого отделно, но като обгръщаше всички поред с мрачен, нетукашен поглед. — Какво ли? Аз казвам, че това е чудно нещо, както и доложих за това през нощта на управителя. Тогава настъпи пауза. — Какво е това чудно нещо? — попита лакеят. — Като си спомня, тръпки ме побиват — рече прислужникът, когато новата пауза достигна неприятни размери. — Слушайте. Днес в два часа след полунощ, след като почистих всички обуща, минах покрай стая 137 и като забелязах, че вратата не е затворена, а притворена — почуках; не по работа, а така. Малко ли неща могат да станат. Там беше тихо. Влязох, убедих се, че квартиранта го няма, заключих вратата, а ключа сложих в джоба си, после го окачих на дъската. След като се забавих горе около пет минути, отново слязох долу и тъй като пътят ми беше покрай същата тази 137, видях, че дръжката на вратата се люшна. Някой отвътре се опитваше да отвори вратата. Аз се приближих тихо до нея и замрях — още веднъж се дръпна дръжката, после се зачуха стъпки. Тогава надникнах през дупката. В антрето имаше светлина и аз видях гърба на един отдалечаващ се човек. Пред завесата, като я отдръпна, той се спря и се обърна, но това беше не някой чужд човек, а същият този Айшер, който живее там. След пет минути, не повече, той се изкачи по стълбата в коридора, откачи ключа и влезе в стаята си. Като изложи тези обстоятелства, прислужникът отново огледа поред широко разтворените уста и добави: — Разбирате ли? — Дявол да го вземе! — рече лакеят, като погледна ехидно готвача, който този път не извика „глупости!“, а само горчиво поклати глава над парчето овнешка лой. — Че как е могъл да се озове вътре в стаята си? — Ако не е влязъл през балкона, тогава само в образа на комар или муха — обясни прислужникът, — дори мишка не може да се провре през дупката на ключалката. — А какво каза управителят? — Той каза: „Хм… само че, питам се, дали не ти се е привидяло?“ Но аз видях как той леко се завтече нагоре, сигурно да погледне сам през дупчицата; а като слизаше обратно, лицето му беше три пъти по-дълго. На туй място всички почнаха да обсъждат поведението и личността на тайнствения квартирант. — Той рядко е в стаята си — рече прислужникът, като си спомни, че Айшер предпочете стая на горния етаж, макар тя да беше по-лоша от свободните стаи в долните етажи. Бетси пропя: — Сериозен млад човек, рядко кротък и учтив; никой не е чул досега от него забележки, дори когато забравиш да минеш с четка по стаята му или, застанала пред огледалото, се забавиш да се явиш при звъна на звънеца. Никой не знаеше с какво се занимава той, никой не беше го посетил. Чуваха го понякога как разговаря сам със себе си или, загледан в някоя книга, се смее тихо. Безполезно е да му поставяш пепелница, защото угарките, все едно, се търкалят по пода. През това време лакеят сякаш изпадна в транс: все по-съзерцателно, по-значително и разсеяно ставаше неговото лице и все по-високо издигаше очи към потона, дето бодро бръмчаха мухи. Възможно е тези насекоми да изиграха за него ролята на легендарната Нютонова ябълка, дали на разпокъсаната плячка на ума му кристална връзка; като вдигна ръка, за да привлече вниманието, той впери начумерен поглед в сипкавия нос на готвача и със слаб глас, зад който в подобни случаи стои горда увереност, че казаното ще прозвучи по-поразително от гърмовит вик, бавно рече: — А знаете ли вие кой е квартирантът на стая 137, кой е този човек, който влиза в стаята си без ключ, кой е именуемият Симеон Айшер? Да, кой е той — знаете ли вие това? А ако не знаете, желаете ли да знаете, или не желаете? Стана ясно, че желаят всички, но че някои не харесват, когато човек се превзема, вместо да каже направо. — Направо?! — възкликна лакеят. — Ето тогава! — Той стана, обърна нагледно стола и като протегна дясната си ръка към гевгира за прецеждане на макарони, извика: — Човекът, който влиза без ключ! Човекът, който иска непременно да му дадат горно помещение! Човекът, за когото никой не знае кой е — този човек е оня, който летя в цирка! Чу се женско „Ах!“ и шумът на учудването заглуши раздразнения протест на готвача. В тази минута се втурна един слаб малчуган, като още отдалеч махаше с ръка на Бетси да дойде при него и викаше: „Вървете по-скоро, вика ви управителят.“ — Според вас, всички са мошеници! — извика Бетси, излизайки тичешком с момчето, засегната в своите симпатии. — Може би вие летите, а не Айшер!   VIII   В буйството на човешките отношения пробягва бърз и тънък лъч от студена светлина — фенерът на полицията. Когато прислужникът съобщи на управителя на хотела, че в стая 137 подскачала дръжката на вратата отвътре — лъчът на фенера внимателно се спря върху лицето на управителя и като блесна повелително, го повика при ръката, която държеше фенера. Ръката отдалеч изглеждаше обикновена ръка в маншета, с униформени копчета, но отблизо изрази целия човек, който я притежаваше. Пръстите й бяха твърди и плоски. Тя лежеше като каменна върху ъгъла на голямата маса. Фенерът изчезна, замени го светлината на ярката зелена лампа. Нощта свърши; тази светлина също изчезна, отстъпила пред блясъка на ранното слънце, в който Бетси се яви пред изпитателните и равнодушни очи на управителя на хотела. Той взе острия тон на крайно неудоволствие: — Вие прислужвате на горния етаж и така немарливо, че срещу вас почнаха да постъпват оплаквания. Това не ми харесва. Изслушах неприятни неща. Приборите не са почистени, мебелите са наредени нехайно, поднасяте тъпи ножове, разплисквате кафето и чая, донасяте смачкани салфетки. Досега не съм ви правил забележки, като съм смятал това за обикновена небрежност, но днес реших най-сетне да свърша с леността и безобразието. — Господине — рече поразената девойка, — извинете, честна дума, абсолютно нищо не разбирам. Грехота е да ме обиждате така… — Тя повдигна престилката си, като я тикаше в очите си. — Аз така се старая неуморно, че нямам нито минута свободна за себе си. Сигурно са изклюкарствували пред вас. Кой ви се е оплакал? Кой? Кой? — Който и да се е оплакал — аз вярвам на почтените квартиранти и смятам крясъците ви за истерика. Не се мъчете да се оправдавате. Впрочем аз измислих наказание, което едновременно ще ви бъде урок и ще ми даде възможност да се убедя верни ли са оплакванията. От този час, преди да занесете нещо по стаите, благоволете да ми покажете чиниите, ястията и напитките; аз сам ще видя правите ли както трябва онова, което трябва да се прави; а освен това, като прекратявам нашия разговор, ви предупреждавам, че следния път няма да се отървете евтино. Камериерката излезе с натежало сърце, в сълзи и горчиво недоумение, като си обясняваше по своему заяждането. „Той ме задиряше — реши тя, — изпощипа ми целите ръце, но без полза и сега си отмъщава, да бъде проклет — аз ще му занеса да прегледа не само чиниите, а всички килими и така ще ги тръсна пред носа му, че да изгълта пет-шест фунта прах.“ Като изобличи простодушно по такъв начин отношенията си към килимите, тя се изкачи горе, преследвана от звънците. На сигналната дъска изскочиха три номера и между тях номер 137; като огледа цифрите, Бетси усети лек, пълен с любопитство страх, навеян от брътвежите в кухнята. Двама от квартирантите поискаха сметката си и файтон; гласът от номер 137, след като се осведоми през завесата на вратата колко е часът, съобщи, че не е още облечен, поиска кафе и чашка ликьор; после Айшер се прозина. „Да не си се оплакал ти? — помисли Бетси, като си припомни как прибираше стаята вчера малко набързо. — Ти си фалшива душа, щом се държиш така, като че нищо не е било; добре, ще ти дам да разбереш как умея да отговарям с достойнство.“ Споменът за някои други грешки внуши на подозрението й стоманена увереност. „Все пак той е красив и кротък като ангел; първия път може би ще трябва да му се прости.“ И с тон на насилствено оживление, в което по мнението й прозираше скръбен укор, тя отговори, че часовникът показва седем и половина, че всеки се облича, когато иска, а кафе тя ще донесе веднага. — Прекрасно — рече Айшер, — вие, Бетси, не сте прислуга, а съкровище. Много съм доволен от вас. Бетси поиска да каже на Айшер за мъмренето на управителя и да го попита дали не й е докарал той тази беда, но в последните думи й се стори, че чува лека гавра. Тя изплези език и доволна от това, че актът на отмъщението е скрит от завесата на вратата, рече кисело: — _Страшно_ се радвам, господин Айшер, когато имам удоволствие да ви угодя. — И излезе, решила твърдо занапред да държи заключено сърцето си. Тя слезе долу, където готвачът пред печката с бял калпак вече вълшебствуваше сред облаци пара. Като взе подноса с кафето, Бетси се възви към бюфетчията, който и капна в мъничката като полско звънче чашка огнено течно кадифе, и полетя към управителя. Тя реши да го накаже с оглушителни удари по вратата, но за нейно учудване управителят отвори веднага, щом тя почука. — А! — рече той, като обгърна с бегъл поглед подноса. — Каква е тази кисела физиономия? Дайте го насам. Аз ще видя подноса при светлината на прозореца. Почакайте. — Той се отдалечи, като движеше над кафеничето пръсти, сякаш посолваше хляб и след минута излезе и подаде с усмивка подноса на камериерката. — И тъй, помнете: спретнатостта и чистотата са най-доброто украшение на жената. Излишно е да казваме, че сервизът, винаги чист, блестеше сега ослепително. Като промърмори: „Учете жена си.“ — Бетси излезе и занесе кафето в 137-ма стая. Друд се протягаше и сърбаше от бялата, украсена със злато чаша. Зад разтръгнатите завеси в прелъстителната чистота и свежест на ранното утро блестеше пред него яркият балкон. „Изглежда, трябва да се махам оттук. Вече нещо ме кара да се вслушвам в тези стени.“ Но лекият прах, вдигнат от тайната работа, не засегна дишането му и размишлението му се съсредоточи върху сензацията. Макар градските вестници да бяха отминали историята с пълно мълчание, той още не знаеше това. Неговото вътрешно зрение навести всички кътища на света. Той виждаше как се носят по телеграфните жици, в пощенските пакети, на червените езици и в сивите мозъци ококорени, вятърничави известия, пищейки от нетърпение да се пласират колкото се може по-скоро на друга жица, на друг ум, пакет и език и как, подобно на човекоядец, ги гълта жадно Легендата, обвита с парцаливия плащ на Бъркотията, рождена сестра на всяка история. Гърмът проехтя в обстановка и при условия, които неизбежно ще се явят начало на отрицание. Места като цирка не са твърде авторитетни; всяко впечатление от едно платено зрелище се разглежда във времето и на разстояние като изкуствено; усмивката и шегата са неговата вечна участ. Съществуват и ще съществуват явления, призрачни без всекидневието: за тях ще послушат и ще поприказват, но ако не се повторят — не им хващат вяра повече, отколкото на честната дума, веднъж вече нарушена. Събитието в цирка, изопачило окраската и формата, ще умре като смътно ехо, разкъсано от всевъзможни слухове на съставните си части, от които най-главната — човекът без крила под небето — ще стане мимолетна измислица, пожертвувана в безполезния разговор за чудесата, непосилни за човешката натура. И може би само някой изостанал любител на сънища, облаци и птици ще се замисли над страницата на някое празно списание с трепета на лека мечта; ще затвори книгата и разсеяно ще погледне наоколо. Но ако… — Друд повдигна натежала глава, като сложи възглавницата по-горе, — ако реша да живея открито, науката ще бъде обхваната от гърчове. Чувам вече хилядата хиляди доклади, прочетени в душната баня на огромните аудитории. Там ще се помъчат да внушат игривата мисъл, че разглежданото явление е по същината си в съгласие с разните закони, че то е непредвиден акорд на сили, достъпни за изследване. А в тишината на кабинета, мъжествено ограден с купища книги, някакъв смутен, беловлас човек, преживял живота си с гордо вдигната глава, в слава и уважение, ще почне да търси между страниците криволичещата пътека, по която може да се влезе вътре в този, погълнал просмуканата с пот система „акорд“, докато не се убеди в безплодността на усилията и не махне ръка с думите: „Хикс. Извън науката. Илюзия“ — като празния остроумник, който доказал, че Бонапарт не е съществувал никога. И пред него с яснотата, която има напрегнатото зрение, израсна един кръг от белобради мъже с мантии и перуки, които, хванали си един другиму езиците, се мъчеха да извикат нещо решително. Тогава Друд разбра, че заспива и гине, но този печален момент на уязвено съзнание потъна тутакси в слабост; той повдигна с усилие клепачи и подчинявайки се на някаква съдбоносна леност, отново ги затвори. В синята тъмнина заплаваха лъчисти петна; те угаснаха и лицето на заспалия побледня. Последица на всичко това бяха малкото безработни хора, събрани пред входа на хотела, откъдето четирима санитари изнесоха на носилка едно неподвижно тяло, завито в платно. Лицето също така оставаше покрито. Управителят, който присъствуваше на тази сцена, в отговор на съболезнователните въпроси каза, че отвеждат един болен, който е заболял неочаквано и тежко; нещастникът е загубил съзнание. — Може би обикновен нервен припадък — рече той. — Впрочем аз не съм лекар. През това време сложиха болния в колата, служителите насядаха вътре, а на капрата, до кочияша, седна един блед човек с очила и сиво лице. Той пошепна нещо на кочияша. Кочияшът потегли в пълен тръс, заподканя конете и колата, завила зад ъгъла, се спусна към затвора.   IX   На следния ден вечерта Руна посети министъра, своя вуйчо. Беше вече единадесет, но Дауговет я прие. Той изрази само учудването си, че тя, неговата любимка, сякаш нарочно е избрала такъв час с цел да съкрати удоволствието му. Тя рече: — Не, вашето удоволствие, вуйчо, може би ще се увеличи във връзка с онова, което съм донесла. — И тя се разсмя, а от смеха й се засмя цялата й хубост, равна на откровение. Хубостта разхубавява и онези, които я съзерцават; всичките й отсенки и светлини ще предизвикат подобни на тях чувства, а всичко заедно ще се развълнува и ощастливи. Но още по-неотразимо действува съвършенството, когато е въоръжено със съзнанието за своята сила. Само като се отдалечим, можем да се борим с него, но и тогава му е осигурена част от победата — усмивката на замислеността. Затова, имайки предвид всички средства за постигане на целта, хубавицата девойка се беше облякла като за бал, в блестяща деколтирана рокля, която напомняше лятно цвете. От дантелите се подаваха нежните й бели рамене; оголените й ръце дишаха с плавността и чистотата на очертанията си; лицето й се усмихваше. В тънките й вежди имаше някаква мила волност или по-скоро нервност на линията, която придаваше на погледа й своеобразен израз на капризна откровеност, като че казваше постоянно и на всички: „Какво да правя, щом съм тъй невъзможно, непростително хубава? Примирете се с това, помнете и простете.“ — Дете — рече министърът, като я покани да седне, — аз съм старец и ви се падам роден вуйчо, но трябва да призная, че за правото да ви гледам с очите, па макар и на Гал, охотно и с отвращение бих върнал на съдбата властническия си мундир. Жалко, че нямам такива очи. — И аз не вярвам на слепите, затова ще заприказвам за вашата сигурна, трайна любов към книгите. Не сте ли изменили на привързаността си? Дауговет се оживи — нещо, което се случваше с него винаги, щом засегнеха този въпрос. — Да, да — рече той, — сега ме занимават „Епитафиите“ от 1748 г., издадени в Мадрид под инициалите Г. Ж.; два екземпляра са продадени на Верфест и Гросман, аз закъснях, макар че за единия екземпляр има надежда: Верфест е съгласен на преговори. Ала — той погледна книгата, която държеше Руна — не сте ли вие фея и не държите ли в ръцете си скъпоценността на Верфест? Министърът преминаваше на ти в онези случаи, когато искаше с това да даде да се разбере, че разполага свободно с времето си. — Признавам, твоето тържествено, вътрешно озарение и твоите загадъчни думи за радостта ми внушиха тази свръхестествена надежда. Все пак понякога ми е жал, че чудесното съществува само във въображението. — Не, не са „Епитафиите“. — Руна бегло погледна своята книга. — Както щете, но онова, което видяхме с вас в цирка, е чудо. Аз не го разбирам. Министърът, преди да отговори, помълча, като обмисляше думите, с които може да подчертае нежеланието си да говори за удивителния случай и странните думи на Руна. — Аз не разбирам — какво има да се разбира? Впрочем ти се уплаши, изглежда, повече от всички. Откровено казано, съжалявам, че бях в „Солейл“. Неприятно ми е да си спомня за сцените, на които бях свидетел. Що се отнася до самия факт или, както ти се изразяваш, „чудо“, ще кажа: хитрините на цирковите чародеи не ме прелъстяват да правя разбор върху тях по същност, още повече че на моята възраст това е опасно. Току-виж съм разтворил през нощта „Хиляда и една нощ“. Очарователната свежест на старите книги напомня виното. Но какво е това? Ти малко си поотслабнала, мила моя? Тя си спомни какво беше преживяла през тези два дни, обсебена от желанието да намери човека, който беше запял под купола на цирка. В напитката, с която тя се мъчеше да уталожи дългата жажда, този старец, вуйчо й, беше сипал отрова. Затова лицемерието на Дауговет я възмути; скрила гнева си с разсеяна усмивка, Руна рече: — Отслабнах, но причина за това сте вие. И бих отслабнала още повече, ако нямах в ръцете си тази книга. Министърът повдигна вежди. — Къде е ключът към

  Андрей Платонов Чевенгур    

  Айн Ранд Химн     I.   Грях е да се пише това. Грях е да се мислят думи, които никой друг не мисли и да се записват на лист, който никой друг няма да види. Това е долно и лошо. Все едно говорим само на себе си и на никого другиго. А отлично знаем, че няма по-черно прегрешение от това, да вършим нещо или да мислим самостоятелно. Ние нарушихме законите. Законите гласят, че хората не могат да пишат, ако Съветът на Професиите не им възложи. Дано ни бъде простено! Но това не е единственият грях, който ни тежи. Ние извършихме и още по-голямо престъпление, такова, за което няма име. Какво наказание ни чака, ако се разбере за него, няма как да знаем, защото хората не помнят подобно престъпление, а в законите не пише за него. Тук е тъмно. Пламъчето на свещта не трепка. В тунела не се движи нищо, освен ръката ни по листа. Сами сме тук, под земята. Страшна е тази дума сам. В законите пише, че никой не бива да е сам, никога и в никакъв момент, защото това е голямо прегрешение и в него се коренят всички злини. Но ние престъпихме много закони. И сега тук е само нашето тяло и е странно да виждаме само два крака, изпънати на земята, а на стената пред нас — сянката на само една глава. Стените са напукани и по тях водата се стича беззвучно на тънки струйки, тъмна и искряща като кръв. Свещта откраднахме от килера в Дома на Уличните Метачи. Ако я разкрие, ще ни осъдят на десет години в Двореца за Поправително Задържане. Но това няма значение. Важно е, че светлината е безценна и не бива да я хабим за писане, тъй като ни трябва за работа, която е всъщност нашето престъпление. Нищо няма значение, освен нашата работа, която е всъщност нашето престъпление, нашата тайна, нечестива, безценна работа. Но трябва и да пишем, защото — дано Съветът се смили над нас! — искаме поне веднъж да говорим само на себе си и на никого другиго. Казваме се Равенство 7–2521, както пише на стоманената ни гривна с името ни, каквато всички носят на лявата си китка. На двайсет и една години сме. Висок сме метър и осемдесет и три и това е тегоба, защото няма много хора с този ръст. Дори Учителите и Ръководителите ни сочеха, и казваха намръщени: „Равенство 7–2521, в костите ви се крие зло, защото тялото ви е пораснало повече от телата на вашите братя“. Ала ние не можем да променим нито костите, нито тялото си. Родени сме прокълнат. И това проклятие от край време ни води към забранени мисли и ни вдъхва желания, които хората не бива да имат. Ние знаем, че сме лош, но нямаме нито воля, нито сила за съпротива срещу това. Точно това буди у нас почуда и таен страх — че знаем, а не се противим.   Ние сме един във всички и всички в един Няма отделни хора, освен великото НИЕ Единни, неделимо и вечно   Повтаряме си това, но то не ни помага. Тези думи са изсечени отдавна. Вдлъбнатините на буквите са пълни със зелен мъх, жълти ивици прошарват мрамора, толкова стар, че никой не помни от кога е. И тези думи са истина, защото са написани на Двореца на Световния Съвет, а Световния Съвет въплъщава цялата истина. Така е още от време то на Голямото Прераждане, а и от по-отдавна, от незапомнени времена. Но ние не бива да говорим за времена преди Голямото Прераждане, за да не ни осъдят на три години в Двореца на Поправително Задържане. Единствено старите си шушукат вечер за това е Дома на Безполезните. Разправят шепнешком за безброй странни нещо от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори, за кули, които се издигали до небето, за фургони, които вървели без коне, и за лампи, които горели без пламък. Но тези времена са лоши. На тези времена бил сложен край, когато хората прозрели Великата Истина, която гласи, че всички хора са едно и няма друга воля, освен волята на всички заедно. Всички хора са добри и мъдри. Само ние, Равенство 7–2521, сме родени прокълнат. Ние не сме като братята си. Като обърнем очи към живота си до сега, виждаме, че е такъв от край време и ни е довел стъпка по стъпка до нашето последно, върховно прегрешение, най-тежкото ни престъпление, скрито под земята. Спомняме си Дома на Децата, в който живяхме до петнадесетгодишна възраст заедно с всички деца на Града, родени през същата година. Спалните помещения бяха бели и чисти, в тях нямаше нищо друго, освен сто легла. Тогава ние приличахме на братята си по всичко, с изключение на едно прегрешение: биехме се с тях. Малко престъпления са по-страшни от това, да се бием с братята си на каквато и да било възраст и по каквато и да било причина. Така ни казваше Съветът на Дома и ни заключваха и избата най-често от всички деца на същата възраст. Когато станахме на пет години, ни изпратиха в Дома на Учениците, където има десет отделения, за всяка от десетте учебни години. Хората трябва да учат, докато станат на петнайсет години. След това започват да работят. В Дома на Учениците ние ставахме, когато чуехме голямата камбана от кулата, и си лягахме, когато тя биеше отново. Преди да съблечем дрехите си, заставахме прави в огромното спално помещение, вдигахме десните си ръце и изричахме в един глас тримата Учители начело: „Ние сме нищо. Човечеството е всичко. Позволението да живеем дължим на великодушието на нашите братя. Ние съществуваме благодарение на, чрез и заради своите братя, а те са Държавата. Амин“. После заспивахме. Спалните помещения бяха бели и чисти, в тях нямаше нищо друго, освен сто легла. Ние, Равенство 7–2521, не бяхме щастлив през годините, прекарани в Дома на Учениците. Не защото ни беше трудно да учим. Точно обратното — защото ни беше твърде лесно. Да се родиш с пъргав ум е голям грях. Не е добре да се различаваш от своите братя, но да ги превъзхождаш, е истинско зло. Така казваха учителите и ни гледаха намръщено. И ние се борехме с това проклятие. Мъчехме се да забравим наученото, но винаги го помнехме. Опитвахме се да не разбираме това, което учителите преподават, но винаги го схващахме още преди те да са се изказали. Наблюдавахме Съюз 5–3992, които бяха бледо полуумно момче, и се опитвахме да говорим като тях и да правим това, което правят те, с надеждата да заприличаме на тях, но незнайно как Учителите винаги разбираха, че се преструваме. И ни биеха с камшик по-често от всички други деца. Учителите бяха справедливи, защото ги назначаваха Съветите, а Съветите са гласът на самата справедливост, понеже са гласът на всички хора. И макар че понякога в най-тайното и тъмно кътче на сърцето си съжаляваме за онова, което ни сполетя на петнайсетия ни рожден ден, ние знаем, че то стана по наша вина. Ние нарушихме закона, защото не се вслушахме в думите на нашите Учители. Учителите казваха на всички: — Не смейте и на ум да си избирате работа, която искате да вършите, щом напуснете Дома на Учениците. Ще работите каквото определи Съветът на Професиите. Защото Съветът, надарен с голяма мъдрост, знае по-добре от вас, с недостойните ви жалки умове, къде сте нужни за своите братя. А ако не сте им нужни, няма защо да обременявате земята със своите тела. Ние знаехме това още от детството си, но проклятието над нас прекърши волята ни. Извършихме престъпление и сега го признаваме: извършихме голямото Престъпление на Предпочитанието. Предпочитахме определена работа и определени уроци пред други. Не ни се слушаше за историята на всички Съвети, избиране от времето на Голямото Прераждане насам. Но обичахме Науката на Нещата. Искахме да знаем, да научим за всички неща, които съставляват света около нас. Задавахме толкова много въпроси, че Учителите ни забраниха да питаме. Ние мислим, че на небето, под земята и в растенията, които никнат, се крият тайни. Но Съветът на Учените е казал, че няма тайни, а Съветът на Учените знае всичко. Всички ние научихме много от нашите Учители. Научихме, че земята е плоска, а слънцето се върти около нея и за това има ден и нощ. Научихме имената на всички ветрове, които духат над моретата и издуват платната на огромните ни кораби. Научихме как се пуска кръв, за да се лекуват всички болести по хората. Ние обичахме Науката за Нещата. И когато се будехме в мрака и в потайностите на нощта, около нас нямаше наши братя, а виждахме само силуетите им в леглата и чувахме хъркането им, ние затваряхме очи, стискахме устни и затаявахме дъх, за да не могат братята ни и по най-малкото потрепване да видят, чуят или отгатнат как си мислехме, че искаме, като дойде време, да ни изпратят в Дома на Учените. От Дома на Учените идват всички съвременни велики открития, например най-новото, само отпреди сто години — как се правят свещи от восък и фитил, там са измислили и как да правим стъкло, което да слагаме на прозорците, за да ни пази от дъжда. За да извършват тези открития, Учените трябва да изследват земята, да извличат знания от реките, пясъка, ветровете и скалите. Ние мислехме, че ако ни изпратят в Дома на Учените, и ние ще можем да ги изучаваме. Ще можем да питаме, защото там не е забранено да се задават въпроси. А въпросите не ни даваха мира. Не знаем защо проклятието, което тегне над нас, ни кара все да се стремим да опознаем неизвестното. Но не можем да устоим. Проклятието ни шепне, че на земята има велики неща и ако се опитаме, можем да ги изучим, но то не ни отговаря. Трябва да знаем, че може да се учи. И така, желаехме да ни изпратят в Дома на Учените. Толкова силно го искахме, че нощем ръцете ни трепереха под завивките и ние ги хапехме, за да притъпим другата болка, която не можем да изтърпим. Това беше лошо и сутрин не смеехме да погледнем братята си в очите. Защото хората не бива да желаят нещо за себе си. И ние бяхме наказани, когато Съветът на Професиите дойде да ни даде Служебното Разпределение, в което на всички, навършили петнайсет години, се казва какво ще работят до края на дните си. Съветът на Професиите дойде в първия ден на пролетта и се разположи в голямата зала. След това в залата влязохме всички ние, навършили петнайсет години, и всички Учители. Членовете на Съвета по Професиите седяха на висок подиум и казваха на всеки от Учениците по две думи. И извикваха имената на Учениците и когато те един след друг се изправяха пред тях, членовете на Съвета казваха: „Дърводелец“ или „Лекар“, или „Готвач“, или „Ръководител“. След това всички ученици вдигаха дясната си ръка и казваха: — Да се изпълни волята на нашите братя. Ако съвета кажеше „Дърводелец“ или „Готвач“, Учениците с това предназначение отиваха направо да работят, без повече да учат. Но онези Ученици, на които Съветът кажеше „Ръководител“, влизаха в Дома на Ръководителите най-високата постройка в Града, на три етажа. Там те учеха в течение на дълги години, за да могат да се кандидатират и да бъдат избрани в Градския Съвет, Държавния Съвет и Световния Съвет — със свободно и всеобщо гласуване. Но ние не искахме да станем Ръководител, въпреки че е голяма чест. Ние искахме да бъдем Учен. И така очаквахме реда си в голямата зала и накрая чухме Съветът да вика нашето име: „Равенство 7–2521“. Пристъпихме към подиума, без краката ни да се подкосяват, и вдигнахме глава към Съвета. Той се състоеше от петима души, трима от мъжки пол и двама от женски. Косите им бяха побелели, а лицата — набръчкани като напуканата глина на пресъхнало речно корито. Бяха стари. Изглеждаха по-стари от мрамора, от който е направен Храма на Световния Съвет. Седяха пред нас неподвижно. Дори дъх не докосваше диплите на белите им тоги. Но ние знаехме, че са живи, защото показалецът на ръката на най-стария се вдигна, посочи ни и пак падна. Нищо друго не помръдна, устните на най-стария дори не потрепнаха, когато изрекоха: — Уличен Метач. Усетихме как жилите на шията ни се изпъват, когато вдигнахме още по-високо глава, за да погледнем в лицата на Съвета. Бяхме щастливи. Знаехме, че сме извършили престъпление, но сега ни се даваше възможност да се покаем. Щяхме да приемем Служебното Разпределение и на драго сърце да работим за своите братя, за да заличим греха си към тях, за който те не подозираха. Бяхме толкова щастливи, толкова горди със себе си и от победата над себе си. Вдигнахме дясната си ръка и казахме с най-ясния и твърд глас в залата през онзи ден: — Нека се изпълни волята на нашите братя. И погледнахме съвета право в очите, но техните очи бяха студени, като сини стъклени топчета. И така, отидохме в Дома на Уличните Метачи. Той е сива къща в една тясна уличка. На двора има слънчев часовник, по който Съветът на Дома разбира колко е часът и кога да бие камбаната. Щом камбаната удари, всички ставаме от леглата. През прозорците, които гледат на изток, се вижда зелено студено небе. Сянката на слънчевия часовник отбелязва половин час, докато ние се облечем и закусим в столовата, където има пет дълги маси с по двайсет глинени чинии и двайсет глинени чаши на всяка от тях. После взели метли и гребла, тръгваме да работим по улиците на Града. Следа пет часа, когато слънцето се издигне високо в небето, се връщаме в Дома и обядваме. За това разполагаме с половин час. После пак отиваме да работим. След пет часа по тротоара се появяват синкави сенки, небето също е синьо, яркосиньо, но без истинска светлина. Прибираме се за вечеря, която продължава един час. После камбаната бие и ние тръгваме в стройна колона за Обществено Събрание в една от Градските Зали. От Домовете на различните професии прииждат и други колони. Свещите са запалени, Съветите на различните Домове се качват на една платформа и ни говорят за нашите задължения и за братята ни. След това на платформата излизат гостуващи Ръководители и четат пред нас речите, които са произнесени същия ден в Градския Съвет, защото Градския Съвет представлява всички хора и всички трябва да знаят. След това пеем химни — Химн на Братството, Химна на Равенството и Химна на Колективния Дух. Когато се връщаме в Дома, небето е сиво-лилаво. После камбаната отново бие и ние тръгваме в стройна колона към Градския Театър за три часа Социален Отдих. Там на сцената се играе пиеса, в която два големи хора от Дома на Актьорите, като два гласа задават въпроси и отговарят на тях. В пиесите се разказва за труда и какво голямо благо е той. После пак се връщаме в дома в стройна колона. Небето прилича на черно сито, пронизано от сребърни капки, които трепкат, готови да се отронят от него. Нощни пеперуди се блъскат в уличните фенери. След това си лягаме и спим, докато камбаната бие на сутринта. Спалните помещения са бели и чисти, в тях няма нищо друго, освен сто легла. Така живеехме всеки ден в продължение на четири години, докато преди две пролети не извършихме своето престъпление. Така трябва да живеят всички, докато навършат четиридесет години. Тогава вече не са им останали сили. На четиридесет години ги изпращат в Дома на Безполезните, където живеят Старите. Старите не работят, защото Държавата се грижи за тях. Лятно време седят на слънце, а зиме — до огъня. Говорят рядко, защото са изморени. Старите знаят, че скоро ще умрат. Когато по чудо някои доживеят до четиридесет и пет, им викат Прастарите и децата ги зяпат, докато минават покрай Дома на Безполезните. Такъв трябва да бъде нашият живот и животът на всички наши братя, както и на братята, живели преди нас. Такъв щеше да е нашият живот, ако не бяхме извършили престъплението, което промени всичко. Проклятието, което тегне над нас, ни накара да го извършим. Ние бяхме добър Уличен Метач и приличахме на всички свои братя Улични Метачи. Различавахме се само по едно — проклетото ни желание да знаем. Вечер гледахме звездите прекалено дълго, гледахме дърветата и земята. А като чистехме двора в Дома на Учените, събирахме стъклениците, парчетата метал и изсушените кости, които те изхвърляха. Искаше ни се да задържим тези неща и да ги изследваме, но нямаше къде да ги скрием. И затова ги носехме на Градското Сметище. Но един ден направихме откритие. Случи се по-предната пролет. Ние, Уличните Метачи, работим в бригади по трима и онзи ден бяхме със Съюз 5–3992, полуумния, и с Интернационал 4–8818. Съюз 5–3992 са болен и понякога получават гърчове, при което на устата им излиза пяна и очите им се побеляват. Интернационал 4–8818 не са като тях. Те са висок, силен момък и очите им приличат на светулки, защото в тях винаги проблясва смях. Щом погледнем Интернационал 4–8818, не можем да не се усмихнем в отговор. Заради това в Дома на Учениците не ги харесваха — защото не е редно да се смеем без причина. Не ги харесваха и понеже рисуваха с въглен по стените картини, на които хората се смееха. Само на братята ни в Дома на Художниците е разрешено да рисуват картини, затова изпратиха Интернационал 4–8818 в Дома на Уличните Метачи, също като нас. Интернационал 4–8818 и ние сме приятели. Лошо е да се каже такова нещо, защото е престъпление — тежкото Престъпление на Предпочитанието — да обичаш някои хора повече от другите, понеже трябва да обичаме всички хора и всички са наши приятели. Затова Интернационал 4–8818 и ние никога не говорим за това. Но го знаем, като се погледнем в очите. И тогава, докато се гледаме безмълвно, двамата осъзнаваме и други неща, странни неща, за които няма думи, неща, които ни плащат. Та, в онзи ден по предишната пролет Съюз 5–3992 получиха гърчове на края на Града, близо до Градския Театър. Ние с Интернационал 4–8818 ги оставихме да лежат в сянката, която хвърля шатрата на Театъра, и тръгнахме да си довършим работата. Отидохме заедно до дерето зад Театъра. Там има само дървета и бурени. От другата страна на дерето се простира равнина, а зад нея е Непозволената Гора, за която хората не бива да мислят. Събирахме хартийките и боклуците, които вятърът беше довял от Театъра, и изведнъж видяхме сред бурените железен прът. Беше стар, ръждясал от дъждовете. Започнахме да го дърпаме с все сила, но той не помръдваше. Затова извикахме Интернационал 4–8818 и заедно разровихме земята около него — тогава внезапно пръстта под нас хлътна и видяхме стара желязна решетка над черна дупка. Интернационал 4–8818 стъпиха назад. Но ние дръпнахме решетката и тя поддаде. А под нея видяхме метални пръстени като стъпала, които се спускаха в тъмна шахта без дъно. — Ние ще слезем — казахме на Интернационал 4–8818. — Забранено е — отвърнаха те. — Съветът не знае за тази дупка, затова не може да е забранено — рекохме ние. А те отговориха: — След като Съветът не знае за тази дупка, няма закон, който позволява да влизаме в нея. А всичко, което не е позволено със закон, е забранено. Но ние казахме: — Независимо от това ние ще влезем. Тях ги беше страх, но останаха при дупката и ни гледаха как влизаме. Вкопчихме се в металните пръстени с ръце и крака и започнахме да слизаме. Не виждахме нищо под себе си. А отворът към небето се смаляваше все повече, докато стана колкото копче. Но ни е продължавахме да слизаме. Накрая краката ни докоснаха замята. Разтъркахме очи, защото не виждахме нищо. Постепенно свикнахме с мрака, но тогава не можахме да повярваме на очите си. Невъзможно беше хората, които познаваме, или онези преди тях да са построили подобно нещо. Беше огромен тунел. Стените бяха твърди и гладки на пипане, приличаха на каменни, но не бяха от камък. На земята имаше тънки дълги железни релси, всъщност направени не от желязо, а от нещо гладко и студено като стъкло. Коленичихме и запълзяхме, като с една ръка опипвахме желязната линия, за да следим къде ще ни отведе. Но пред нас беше непрогледна нощ. В мрака проблясваха само железните релси, прави и бели, сякаш ни викаха да ги следваме. Но ние не можехме да продължим, вече не виждахме петното от светлина, останало назад. Затова се обърнахме и запълзяхме обратно, все така с ръка върху желязната релса. И сърцето ни туптеше без причина в пръстите ни. И тогава разбрахме. Изведнъж осъзнахме, че това място е останало от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори. Значи беше истина — тези времена бяха съществували, както и всички техни чудеса. Преди десетки стотици години хората са знаели тайни, които ние сме изгубили. И тогава си помислихме: „Това място е лошо. Проклети са онези, които докоснат неща от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори“. Но докато влизахме, ръката ни следваше релсата, вкопчена в желязото, сякаш не искаше да го пусне, сякаш кожата беше жадна и молеше метала да прелее в нея от тайната течност, пулсираща в студеното му тяло. Качихме са на повърхността. Интернационал 4–8818 ни огледаха и се дръпнаха назад. — Равенство 7–2521 — казаха те, — лицето ви е бяло. Но ние не можехме да говорим и само стояхме и ги гледахме. Те направиха крачка назад, като че ли не смееха да ни докоснат. После се усмихнаха, но в усмивката им нямаше веселие, а недоумение и молба. Но ние все още не можехме да говорим и те казаха: — Ще докладваме на Градския Съвет за нашата находка и двамата ще ни наградят. Тогава проговорихме. Гласът ни беше твърд, в него нямаше никаква милост. — Няма да докладваме на Градския Съвет за нашата находка. На никого няма да казваме. Те си затулиха ушите с длани, понеже никога не бяха чували такива думи. — Интернационал 4–8818, значи ще съобщите за нас на Съвета и ще гледате как ни бичуват до смърт пред очите ви? — попитахме ние. Внезапно те се изпънаха и отговориха: — По скоро ще умрем. — Тогава мълчете — казахме ние. — Това място е наше. То принадлежи на нас, Равенство 7–2521, и само на нас. Ако някога се откажем от него, ще се откажем от живота си. И тогава видяхме, че очите на Интернационал 4–8818 са пълни до горе със сълзи, които не смееха да се отронят. Те прошепнаха с треперещ глас, така че едва се разбираше какво казват: — Волята на Съвета е над всичко друго, защото това е волята на нашите братя, която е свещена. Но щом вие желаете така, ние ще ви послушаме. По-добре да сме лош заедно с вас, отколкото добър с всички свои братя. Дано Съветът се смили над двама ни! После си тръгнахме заедно към Дома на Уличните Метачи. Вървяхме, без да говорим. И така всяка вечер, когато звездите бяха високо и Уличните Метачи седяха в Градския Театър, ние, Равенство 7–2521, се промъквахме навън и тичахме в тъмното до нашето място. Лесно е да се излезе от Театъра — когато духнат свещите и Актьорите се качат на сцената, никой не може да види как пропълзявахме под седалката и се промушвахме под платнището на шатрата. А по-късно с лекота се промъквахме и се нареждахме до Интернационал 4–8818, когато колоната тръгваше от Театъра. На улиците е тъмно и няма хора, защото не е разрешено да вървим из града без работа. Всяка вечер ние тичаме до дерето и отместваме камъните, с които крием от хората желязната решетка. Всяка вечер по три часа ние стоим под земята сами. Откраднахме свещи от Дома на Уличните Метачи, откраднахме също кремък, ножове и хартия и ги донесохме на това място. От Дома на Учените откраднахме стъкленици, прахове и киселини. И сега прекарваме в тунела по три часа всяка вечер и учим. Топим непознати метали, смесваме киселини, режем телата на животни, които намираме в Градското Сметище. Направихме си пещ с тухли, събрани по улиците, и горим в нея клони, които намираме в дерето. Пламъкът трепка, по стените танцуват сини сенки и никакъв хорски звук не ни пречи. Откраднахме ръкописи. Това е тежко престъпление. Ръкописите са безценни, защото нашите братя в Дома на Писарите цяла година преписват с четливия си почерк по един-единствен ръкопис. Ръкописите са рядкост, пазят ги в Дома на Учените. И така, ние седим под земята и четем откраднатите ръкописи. Две години изминаха, откакто открихме това място. И за тези две години научихме повече, отколкото през десетте години, прекарани в Дома на Учениците. Научихме неща, за които не пише в ръкописите. Разбулихме тайни, за които Учените не знаят. Разбрахме колко необятно е неизвестното, разбрахме, че и няколко човешки живота не са достатъчни, за да стигнем до края на търсенето си. Но ние не искаме то да свършва. Единственото ни желание е да бъдем сами, да учим и да усещаме как с всеки изминал ден зрението ни става все по-зорко от това на сокол и по-бистро от планински кристал. Неведоми са пътищата на злото. В очите на нашите братя ние сме вероломни. Не се подчиняваме на волята на Съветите. Единствени сред хилядите, които крачат по тази земя, в този час ние вършим нещо само защото така искаме. Човешкият ум не може да осъзнае колко ужасно е нашето престъпление. Ако то се разкрие, човешкото сърце не би побрало естеството на нашето наказание, което ще ни сполети. Никога, дори в спомените на онези, които са живели преди Прастарите, хората не са вършили това, което вършим ние. Ала ние не изпитваме нито срам, нито разкаяние. Казваме си, че сме отрепка и предател. Но не усещаме тежест в душата си, нито страх в сърцето си. И ни се струва, че душата ни е прозрачна като езеро, обезпокоявано само от очите на слънцето. А в сърцето ни — неведоми са пътищата на злото! — в сърцето ни за пръв път от години цари покой.     II.   Свобода 5–3000… Свобода пет — три хиляди… Свобода 5–3000… Искаме да пишем до безкрай това име. Искаме да го изречем, но дръзваме само да го прошепнем. Защото на мъжете е забранено да забелязват жените и не жените е забранено да забелязват мъжете. Ние обаче мислим за една измежду жените с име Свобода 5–3000, само за тях и за никой друг. Жените, чиято работа е да обработват земята, живеят в Домовете не Селяните извън Града. На края на града има голям път, който се вие на север и ние, Уличните Метачи, трябва да го поддържаме чист до първия километричен камък. Покрай пътя се точи жив плет, а зад него се простират нивите. Те са черни, разорани и приличат на огромно ветрило, с браздите, събрани в невидима длан зад хоризонта. Те излизат от тази длан и се разперват все по-широко, като идват към нас, като черни плисета, в които проблясват тънки зелени пайети. Жените работят из нивите и на вятъра белите им туники са като крилете на чайки, които пляскат над черната земя. Именно там видяхме Свобода 5–3000 да вървят между браздите. Тялото им беше право и тънко като стоманено острие. Очите им бяха тъмни, твърди и искрящи, в тях нямаше нито страх, нито милост, нито вина. Косата им беше златна като слънцето, вееше от вятъра, блестяща и дива, сякаш предизвикваше мъжете да я удържат. Те хвърляха от шепата си семена, все едно благоволяваха да подхвърлят презрян подарък, а земята беше просяк под краката им. И тогава чухме някакъв глас от другите да ги нарича по име: „Свобода 5–3000“ и те се обърнаха и тръгнаха обратно. Така ние научихме името им и ги гледахме как се отдалечават, докато бялата им туника се изгуби в синята мъгла. А на следващия ден, когато отидохме при северния път, ние не откъсвахме очи от Свобода 5–3000, които работеха на нивата. И всеки следващ ден очаквахме като болен часа, когато можехме да отидем на северния път. И там всеки ден гледахме Свобода 5–3000. Не можем да кажем дали те също ни гледаха, но така ни се струваше. А един ден те се приближиха към плета и неочаквано се обърнаха към нас, сякаш ги завъртя вихър. Изведнъж застанаха като вкаменена и ни гледаха, без да отместват поглед, право в очите. На лицето им нямаше усмивка или приветствие. Но изражението им беше напрегнато, очите им — тъмни. После се обърнаха пак така внезапно и се отдалечиха. Но на следващия ден, когато отидохме на пътя, те се усмихнаха. И ние се усмихнахме в отговор. Главата им се отметна назад, ръцете им се отпуснаха, сякаш внезапно умора налегна ръцете и бялата им шия. Не гледаха нас, а небето. После ни хвърлиха поглед през рамо и ни се стори, че ръка докосва тялото ни, гали ни нежно от устните до нозете. И всяка сутрин след това ние се поздравявахме с поглед. Не смеехме да говорим. Престъпление е да се говори с хора от други професии, освен в групи на Обществените Събрания. Но веднъж, както стояхме до плета, ние вдигнахме длан към челото си и после я протегнахме бавно към Свобода 5–3000. Ако други бяха видели това нямаше нищо да се досетят. Отстрани изглеждаше, че си засенчваме очите. Но Свобода 5–3000 видяха това и го разбраха. Те вдигнаха длан към челото си и я сведоха по същия начин. Така ние всеки ден поздравявахме Свобода 5–3000 и те ни отвръщаха, без никой да заподозре. Това наше ново престъпление не ни учудва. То е второто ни Престъпление на Предпочитание, защото не мисли за всички свои братя, както би трябвало, а само за една и тяхното име е Свобода 5–3000. В мислите си ние им дадохме име. Наричахме ги Златната. Да се дават имена на хората, които ги различават от другите, е грях. Но въпреки това ние ги наричахме Златната, защото те не приличат на другите. И ние не обръщаме внимание на закона, който казва, че мъжете не бива да мислят за жени, освен по Времето за Сношение. Това е една нощ през пролетта, когато изпращат всички мъже над двайсет и всички жени над осемнайсет години в Градския Дворец за Сношаване. За всеки мъж Съветът по Евгеника определя по една жена. Всяка зима се раждат деца, но жените не виждат своите деца и децата не познават своите родители. Два пъти досега са ни изпращали в Двореца за Сношаване, но това е грозно и срамно, за което не обичаме да мислим. Вече сме нарушили толкова много закони, а днес извършихме още едно престъпление. Днес говорихме със Златната. Другите жени бяха навътре в нивата, когато ние спряхме до плета покрай пътя. Златната бяха коленичили до вадата, която тече през нивата. Капките вода, които падаха от шепите им, докато ги вдигаха към устните си, приличаха на огнени искри под слънцето. Изведнъж Златната ни видяха, но не помръднаха, останаха все така на колене, като ни гледаха, а по бялата им туника играеха кръгчета светлина, слънчеви отблясъци от водата във вадата, и една искряща капка се отрони от пръста им и увисна като замръзнала във въздуха. Тогава Златната се изправиха и пристъпиха към плета, все едно бяха чули зова на очите ни. Другите двама Улични Метачи в нашата бригада се намираха на стотина крачки далеч от пътя. И ние си мислихме, че Интернационал 4–8818 няма да ни предадат, а Съюз 5–3992 няма да разберат. Погледнахме прави към Златната и видяхме сенките на миглите им върху белите им бузи и слънчевите лъчи по устните им. — Вие сте красива, Свобода 5–3000 — казахме. Лицето им не потрепна и те не отместиха поглед. Само очите им се разшириха и в тях се четеше тържество, но под него се криеха неща, които не можехме да разгадаем. А после те попитаха: — Как се казвате? — Равенство 7–2521 — отговорихме. — Вие не сте един от нашите братя, Равенство 7–2521, защото не искаме да сте един от тях. Не можехме да кажем какво означаваше това, защото за смисъла му няма думи, но го знаем и без думи, а тогава също го разбрахме. — Не — отговорихме ние, — и вие не сте една от нашите сестри. — Ако ни видите сред множество жени, ще ни погледнете ли? — Ще ви погледнем, Свобода 5–3000, дори да ви видим сред всичките жени на земята. И тогава те попитаха: — Уличните Метачи в различни части на града ли ги изпращат, или работят все на едно място? — Винаги работят на едно и също място — отговорихме ние, — и никой няма да ни отнеме този път. — Вашите очи — казаха те — не приличат на никого сред мъжете. И внезапно без причина ни осени една мисъл и усетихме повей на хлад в стомаха. — На колко години сте? — попитахме. Те разбраха нашата мисъл, защото сведоха очи за пръв път. — На седемнайсет — прошепнаха. А ние въздъхнахме, сякаш от плещите ни падна товар, защото се бяхме сетили без причина за Двореца за Сношаване. Помислихме си, че няма да позволим да изпратят там Златната. Как да предотвратим това, как да противостоим на волята на Съветите, не знаехме, но внезапно разбрахме, че ще го сторим. Не е ясно само защо ни хрумна мисълта за това, защото тези грозни неща нямат нищо общо с нас и със Златната. Каква връзка могат да имат? Но както стояхме до плета, усетихме как устните ни се свиват с омраза, внезапна омраза към всички наши братя. А Златната видяха това и се усмихнаха и за пръв път съзряхме в усмивката им тъга. Вероятно с женската си мъдрост Златната бяха разбрали повече, отколкото можем да разберем ние. След това на нивата се появиха три от сестрите и се запътиха към нас. Златната се отдалечиха от плета, взеха торбата със семена и започнаха да ги хвърлят в браздите. Но семената се разхвърчаха навсякъде, защото ръката на Златната трепереше. Въпреки това, докато се връщахме към Дома на Уличните Метачи, на нас ни се прииска да запеем без причина. А вечерта ни порицаха в столовата, защото, без да се усетим започнахме да тананикаме мелодия, която никога не бяхме чували. Но не е редно да се пее без причина, освен на Обществените събрания. — Пеем, защото сме щастливи — отговорихме на члена на Съвета на Дома, които ни порицаха. — Наистина сте щастливи — казаха те. — Може ли хората да не са щастливи, когато живеят за своите братя? И сега, когато седим в нашия тунел, ние разсъждаваме над тези думи. Забранено е да не бъдем щастливи. Защото, както ни се обяснява от край време, хората са свободни и земята е тяхна, а всички неща на земята принадлежат на всички хора, и волята на всички заедно е добра за всички и затова всички хора трябва да бъда щастливи. Ала докато си събличахме дрехите, изправени вечер в голямата зала, ние оглеждаме своите братя и се чудим. Главите на братята ни са сведени. Очите им са унили и те никога не срещат погледите си. Раменете на нашите братя са прегърбени, мускулите им са обтегнати, сякаш телата им се свиват и искат да станат толкова малки, че да не се виждат. Докато гледаме нашите братя, в ума ни се промъква една дума и тази дума е страх. Страх витае във въздуха, в спалните помещения и на улицата. Страх броди из Града, страх без име и без форма. Всички го усещат, но никой не дръзва да говори. И ние го усещаме, когато сме в Дома на Уличните Метачи. Но тук, в нашия тунел вече не го чувстваме. Под земята въздухът е чист. Не мирише на хора. И тези три часа ни дават сили да преживяваме всичките останали часове на повърхността. Нашето тяло ни издава и Съветът на Дома ни гледа с подозрение. Не е хубаво да се изпитва прекалено голяма радост или да се радваме, че тялото ни живее. Защото ние нямаме значение и не бива да има значение дали сме живи или мъртви. Това зависи от волята на братята ни. Ала ние, Равенство 7–2521, се радваме, че живеем. Ако това е порок, не ни трябват добродетели. Но нашите братя не приличат на нас. Не всичко е наред с тях. Например Братство 2–5503, мълчаливо момче с умни, добри очи. Те се разплакват внезапно и безпричинно и денем, и нощем. Ридания, които не могат да обяснят, разтърсват тялото им. А Солидарност 9–6347, буден момък, които денем не се страхуват, викат на сън: „Помощ, помогнете ни, помогнете ни!“, и от гласа им ни побиват тръпки до мозъка на костите, но Лекарите не могат да излекуват Солидарност 9–6347. И докато се събличаме вечер на мъждивата светлина от свещите, нашите братя мълчат, защото не смеят да изрекат онова, което мислят. Защото всички трябва да са на едно и също мнение, а те не знаят дали техните мисли са като мислите на останалите и затова ги е страх да говорят. И те се радват, когато свещите угасват. Но ние Равенство 7–2521, гледаме небето през прозореца и виждаме в него покой, чистота и достойнство. Накрая на града се шири равнината, а зад нея, черна под черното небе, е Непозволената Гора. Ние не искаме да гледаме Непозволената Гора. Не искаме да мислим за нея. Но очите ни винаги се връщат към черното петно на хоризонта. Хората никога не влизат в Непозволената Гора, защото няма как тя да се изследва и между древните дънери, изправени като стражи на страшни тайни, не минава път. Мълви се, че веднъж или два пъти за сто години по някой измежду мъжете от Града бягат сам в Непозволената Гора без нужда или причина. Тези мъже не се връщат. Умират от глад или биват разкъсани от дивите зверове, които скитат в Гората. Но нашите Съвети казват, че това е само легенда. Ние сме чували, че по света, между Градовете, има много Незнайни Гори. Мълви се, че те растат върху развалините на множество градове от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори. Дърветата са погълнали отломките и костите под тях, както и всички неща, които са загинали. И докато гледаме нощем към Непозволената Гора, ни мислим за тайните от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори. Питаме се как е станало така, че светът да изгуби тези тайни. Чували сме легендите за голямата битка, в която повечето хора са били на едната страна, а само шепа — на другата. Те били Лошите и били победени. После по цялата земя се разбушували огромни пожари. И в тях всички Лоши загинали. А пожарът, който се нарича Зора на Голямото Прераждане, бил Пожарът на Ръкописите, в тях изгорели всички писания на Лошите, а с тях и техните думи. Цели три месеца огромни огнени планини се издигали на площадите в Градовете. След това дошло Голямото Прераждане. Думите на Лошите… Думите от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори… Кои са думите, които сме изгубили? Дано Съветът се смили над нас! Не искахме да напишем този въпрос и не съзнавахме какво правим, докато не го написахме. Няма да задаваме този въпрос, дори и наум. Няма да си търси смъртта. И все пак…Все пак… Съществува една дума, една-единствена дума, която липсва в езика на хората, но някога я е имало. И това е Думата, Която Не Бива Да Се Казва, не бива и да се чува. Но понякога, наистина рядко, но се случва един измежду хората да открият тази дума. Намират я на късчета от стари ръкописи или издълбана върху отломки от древни каменни плочи. Но когато я изрекат, ги осъждат на смърт. В този свят единственото престъпление, което се наказва със смърт, е престъплението да изречеш Думата, Която Не Бива Да Се Казва.     Ние сме виждали как изгориха жив един от тези мъже на площада в Града. И тази гледка стои пред очите ни през всичките години от тогава, преследва ни и не ни дава мира. Тогава бяхме малък, на 10 години. Стояхме на големия Площад заедно с всички деца и всички възрастни в Града, изпратени да гледат изгарянето. Изкараха Престъпника на площада и ги поведоха към кладата. Бяха откъснали езика им, за да не могат повече да говорят. Престъпникът бяха млад и висок. Имаха златна коса и очи, сини като утрото. Вървяха към кладата, без да трепнат. И от всички лица на площада, които викаха, ревяха и проклинаха, тяхното лице беше спокойно и най-щастливо. Докато оковаваха тялото им с вериги на кладата и палеха огъня, Престъпникът гледаха Града. От края на устата им се стичаше тънка струйка кръв, но устните им се усмихваха. И тогава ни споходи една чудовищна мисъл, която и до сега не ни е напускала. Бяхме чували за Светците. Има Светци на Труда, Светци на Съветите и Светци на Голямото Прераждане. Но никога не бяхме виждали Светец, нито знаехме как изглежда. Ала тогава, на площада, ние си помислихме, че лицето в пламъците пред нас, лицето на Престъпника, изрекъл Думата, Която Не Бива Да Се Казва, е също като лицето на Светец. Докато пламъците се издигаха, се случи нещо, което съзряха само нашите очи — в противен случай днес нямаше да сме живи. Но може и само да ни се е привидяло. Стори ни се, че очите на Престъпника избраха нас сред множеството и се вторачиха право в нас. В очите им нямаше болка, те сякаш не подозираха за мъките на тялото. В тях имаше само радост и гордост, гордост, по-възвишена, отколкото подобава на човеците. И сякаш тези очи се опитаха да ни кажат нещо сред пламъците, да изпратят безмълвно до нашите очи някаква дума. И сякаш тези очи ни умоляваха да уловим тази дума и да не я пускаме, да я задържим на земята. Но пламъците се издигнаха още по-високо и ние не можехме да отгатнем думата… Коя е тя — питаме, дори да изгорим за нея като Светеца на кладата — коя е Думата, Която Не Бива Да Се Казва?     III.   Ние, Равенство 7–2521, открихме нова природна сила. Открихме я сам и само ние знаем за нея. Ето, изречено е. Нека сега, щом трябва, ни бичуват с камшик заради това. Не знаем каква е тази сила, не знаем от къде идва. Но познаваме нейната природа, наблюдавахме я и работихме с нея. За пръв път я открихме преди 2 години. Една вечер, както разрязвахме тялото на умряла жаба, забелязахме, че кракът й потрепва. Движеше се, въпреки че тя беше мъртва. Някаква сила, непозната на хората, го караше да се движи. За нас това беше непонятно. Но накрая след много опити открихме отговора. Жабата висеше закачена на медна тел, и не друго, а металът на ножа беше изпратил странна сила до медта през лимфата в тялото на жабата. Ето защо ние сложихме парче мед и парче цинк в буркан със солен разтвор, допряхме до тях една жица и под пръстите ни стана чудо, каквото не се беше случвало до тогава, ново чудо и нова сила. Това откритие не ни даваше покой. Започнахме да работим над него повече, отколкото над всичко друго, което изучавахме. Извършвахме всевъзможни опити и с всяка стъпка пред нас се разкриваше ново чудо. Разбрахме, че сме открили най-голямата сила на земята. Защото тя не се подчинява на нито един закон, познат на хората. Тя кара иглата да се движи и обръща стрелката на компаса, който откраднахме от Дома на Учените. Но още като малки ни учеха, че магнитът сочи на север и това е закон, който нищо не може да отмени, но нашата нова сила противоречи на всички закони. Ние открихме, че тя поражда светкавици, а досега никой не знаеше каква е причината за светкавиците. Когато се развихреше буря, ние забивахме до дупката дълъг стоманен прът и го наблюдавахме отдолу. Виждахме как безброй пъти го удря гръм. И сега знаем, че металът привлича небесната сила и той може да я излъчва. Ние направихме странни неща с помощта на това наше откритие. Използвахме медните жици, които намерихме под земята. Обходихме тунела, като си осветявахме пътя със свещ. Успяхме да изминем само половин миля, защото и двата края са затрупани от пръст и камъни. Ние събрахме всички предмети, които намерихме, и ги занесохме до работното си място. Открихме странни кутии с метални решетки в тях, с множество метални струни, жички и намотки. Намерихме жици, които водеха до странни стъклени топки по стените, в които имаше метални нишки, по-тънки от паяжина. Тези неща ни помагат в работата. Ние не ги разбираме, но мислим, че хората от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори, са познавали небесната сила и тези предмети имат някаква връзка с нея. Не знаем, но ще разберем. Вече не можем да спрем, въпреки че е страшно да сме сам в познанията си. Нито един измежду хората не могат да притежават по-голяма мъдрост от множеството Учени, избрани от всички, заради тяхната мъдрост. Но ние можем. Ние го правим. Опитвахме се да не кажем това, но ето, че го казахме. Ала това няма значение за нас. Ние забравяхме за всички хора, за всички закони, за всички предмети, освен за нашите метали и жици. Толкова много още има за учене! Толкова дълъг път се простира пред нас и какво значение има, че трябва да го извървим сам!     IV.   Много дни изминаха, преди да успеем отново да поговорим със Златната. Но ето, че дойде денят, в който небето побеля, сякаш слънцето беше избухнало и беше пръснало пламъците си във въздуха. Нивите се простираха неподвижни, без никакъв полъх, а прахът на пътя белееше под лъчите. Затова жените на нивите бяха изтощени, работеха мудно и се намираха далеч от пътя, когато ни е стигнахме там. Но Златната стояха сама до плета и чакаха. Ние спряхме и видяхме, че техните очи, толкова сурови и надменни към света, ни гледаха така, сякаш биха се покорили на всяка наша дума. И тогава ние казахме: — Ние ви дадохме име в мислите си, Свобода 5–3000. — Какво е нашето име? — попитаха те. — Златната. — И ние не ви наричаме Равенство 7–2521, когато мислим за вас. Те ни погледнаха право в очите и отговориха с високо вдигната глава. — Непобеденият. Дълго време ние не можахме да кажем нищо. А накрая рекохме: — Такива мисли за забранени, Златна. — Но вие мислите за това и искате и ние да мислим. Погледнахме ги в очите и не можехме да излъжем. — Да — прошепнахме. Те се усмихнаха и ние добавихме: — Мила наше, не ни слушайте. Те отстъпиха назад, очите им се отвориха широко и се втренчиха в нас. — Кажете пак тези думи — прошепнаха. — Кои думи? — попитахме. Те не отговориха, но ние знаехме. — Мила наша — прошепнахме. Мъжете никога не казват това на жените. Главата на Златната се наведе бавно и те застанаха неподвижно пред нас, с ръце, отпуснати край тялото и длани, обърнати към нас, сякаш тялото им се предаваше покорно на очите ни. Ние не можехме да кажем нищо. После те вдигнаха глава и рекоха просто и нежно, като че ли искаха да забравим някаква тяхна тревога. — Денят е горещ, вие работите часове нареди и сигурно сте уморени. — Не сме — отвърнахме. — Сред нивата е по-прохладно и има вода за пиене — казаха те. — Жадни ли сте? — Да — казахме ние, — но не можем да минем от другата страна на плета. — Ние ще ви донесем вода — казаха те. Коленичиха до водата, гребнаха вода в шепи, изправиха се и я поднесоха към устните ни. Не знаем дали отпихме. Изведнъж осъзнахме, че дланите им са празни, но ние продължаваме да притискаме устни към тях, и те съзнаваха това, но не помръднаха. Вдигнахме глава и отстъпихме. Не разбрахме какво ни накара да го направим и ни беше страх да разберем. Златната също отстъпиха и се загледаха с почуда в дланите си. След това, въпреки че бяхме сами, си тръгнаха, но заднишком, като че ли не можеха да ни обърнат гръб, с вдигнати пред себе си ръце, сякаш не можеха да ги отпуснат.     V.   Успяхме. Създадохме го. Извлякохме го от нощта на вековете. Ние сам. С нашите ръце. С нашия ум. Нашите и на никой друг. Не знаем какво говорим. Вие ни се свят. Гледаме светлината, която създадохме. Каквото и да кажем тази вечер, ще ни се прости… След безброй дни и проби днес завършихме работата над един старинен предмет от остатъци от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори — стъклена кутия, проектирана така, че небесната сила да дава по-голяма мощ, отколкото сме постигали досега. И когато допряхме жиците до тази кутия, когато затворихме веригата, жичката светна! Оживя, стана червена и кръг светлина падна върху камъка пред нас. Ние стояхме, хванали главата си в ръце. Не можехме да разберем това, което създадохме. Не бяхме докоснали кремък, не бяхме пуснали искри. Но ето, че блестеше светлина, светлина, която идваше отникъде, светлина от сърцето на метала. Духнахме свещта. Мракът ни погълна. Около нас не остана нищо, само нощта и в нея една тънка огнена нишка, като цепнатина на стената на затвор. Приближихме дланите си към жичката и видяхме пръстите си под червената светлина. Не можехме нито да видим, нито да усетим тялото си и в този миг не съществуваше нищо друго, освен нашите ръце над една жичка, която сияеше в черната бездна. Тогава помислихме за значението на това, което стоеше пред нас. Можем да осветим нашия тунел, Града и всички Градове на света само с метални жички. Можем да дадем на нашите братя нова светлина, по-чиста и по-ярка от всяка, която познават. Хората могат да създават небесната сила и да я използват, какво пожелаят. Нейните тайни и могъществото и нямат предел и тя може да ни даде всичко, стига само да го поискаме. И тогава разбрахме какво трябва да направим. Нашето откритие е прекалено голямо, за да продължим да си губим времето с метене на улици. Не бива да пазим тайната само за себе си, скрита под земята. Трябва да я покажем на всички хора. Трябва да разполагаме с цялото си време, трябват ни работните помещения в Дома на Учените, трябва ни помощта на нашите братя. Учените, мъдростта им, обединена с нашата. Всички нас ни очаква толкова много работа, достатъчна за всички Учени на света. След един месец в нашия Град трябва да се събере Световният Съвет на Учените. Това е огромен Съвет, в който са избрани най-умните хора от всички земи и той се заседава веднъж годишно в различни Градове на земята. Ние ще отидем там и ще поднесем на Съвета като дар стъклената кутия с небесната сила. Ще признаем пред тях всичко. Те ще видят, ще разберат и ще простят. Защото нашият дар е по-голям от престъплението ни. Те ще обяснят това на Съвета по Професиите и ние ще бъдем разпределени в Дома на Учените. Никога до сега не се е правило подобно нещо, но и дар като този никога не е бил предлаган на хората. Трябва да чакаме. Трябва да пази тунела както никога досега. Защото ако други хора, освен Учените, узнаят тайната ни, те няма да я разберат и няма да ни повярват. Ще видят единствено престъплението ни, това, че сме работили сами, и ще унищожат и нас, и светлината ни. Ние не даваме пет пари за тялото си, но светлината ни е… Разтваряме широко ръце. За пръв път разбираме колко са силни. И ни хрумва една странна мисъл: за пръв път в живота си ние се питаме как изглеждаме. Хората никога не виждат лицата си и не питат своите братя за това, защото е лошо да ни интересува нашето лице и тяло. Но тази вечер, незнайно защо, ни се ще да можехме да видим как изглеждахме. Всъщност ни интересува. За пръв път нашето тяло ни интересува. Защото тази жичка е част от него, като вена, изтръгната от него, сияеща с нашата кръв. С кое се гордеем — с тази метална нишка, или с ръцете, които я направиха? Дали изобщо двете могат да се разграничават?     VI.   Ние сме писали от трийсет дни. Трийсет дни не сме излизали от тук, в нашия тунел. Заловиха ни. Случи се в онази вечер, в която писахме за последен път. Тогава забравихме да следим пясъка в стъкленицата, който ни казва кога са минали три часа и е време да се върнем в Градския Театър. Когато се сетихме, пясъкът беше изтекъл. Затичахме се към Театъра. Но голямата шатра се издигаше сива и няма на фона на небето. Пред нас се простираха улиците на Града, тъмни и безлюдни. Ако се бяхме върнали да се скрием в тунела, щяха да ни намерят, а така да намерят и светлината. Затова се запътихме към Дома на Уличните Метачи. Членовете на Съвета на Дома започнаха да ни разпитват и ние гледахме лицата им, но по тях не се четеше нито любопитство, нито гняв, нито милост. И затова, когато най-старият сред тях ни попита: „Къде бяхте?“, ние помислихме за стъклената кутия и за светлината и забравихме всичко останало. Затова отговорихме: — Няма да кажем. Най-стария не ни разпитваха повече. Те се обърнаха към двамата по-млади и казаха с отегчение: — Отведете нашия брат Равенство 7–2521 в Двореца за Поправително Задържане. Бийте ги с камшици, докато признаят. Заведоха ни в Каменната Стая под Двореца за Поправително Задържане. Тя беше без прозорци, вътре имаше само един метален стълб. До него стояха двама мъже само по кожени престилки с кожени качулки, които скриваха лицата им. Онези, които ни доведоха, си тръгнаха, като ни оставиха с двамата Съдии, които стояха в ъгъла на стаята. Те бяха ниски, слаби мъже, посивели, прегърбени. Дадоха знак на двамата с качулките. Те ни разкъсаха дрехите, събориха ни на колене и завързаха ръцете ни за металния стълб. При първия удар на камшика имахме чувство, че гръбнакът ни е разцепен на две. След втория за миг не усетихме нищо, но после болката ни стисна за гърлото и дробовете ни, останали без въздух, пламнаха. Но ние не извикахме. Камшикът свистеше като пеещ вятър. Опитахме се да броим ударите, но объркахме бройката. Знаехме, че удрят гърба ни, но вече нищо не усещахме. Пред очите ни танцуваше пламтяща решетка и можехме да мислим само за нея — за решетката от алени квадрати. После осъзнахме, че гледаме желязната решетка на вратата, а по стените бяха квадратите от камъните и камшикът дълбаеше квадрати на гърба ни, като резките се пресичаха в плътта. След това видяхме пред себе си една ръка, свита в юмрук. Той ни удари по брадата, видяхме червената пяна от устата си върху слабите пръсти и Съдията попитаха: — Къде бяхте? Но ние дръпнахме глава, скрихме лицето ни във вързаните си ръце и прехапахме устни. Камшикът пак изплющя. Ние се учудихме кой пръска по пода жар, защото видяхме червени капчици да искрят по камъните. А след това всичко изчезна, с изключение на два гласа, които непрестанно лаеха един през друг, макар да знаехме, че между думите им има много минути мълчание: — Къде бяхте къде бяхте къде бяхте къде бяхте?… Устните ни помръднаха, но звукът заглъхна в гърлото ни и се чу само: — Светлината… Светлината… Светлината… После всичко изчезна. Когато отворихме очи, лежахме по корем на тухления под на една килия. Видяхме две ръце далече пред нас върху тухлите. Раздвижихме ги и разбрахме, че са нашите. Но не можехме да помръднем тялото си. После се усмихнахме, защото си помислихме за светлината, за това, че не я предадохме. Лежахме в килията много дни. Вратата се отваряше по два пъти на ден, веднъж за мъжете, които носеха хляб и вода, и веднъж за Съдиите. Много Съдии идваха в нашата килия, първо най-обикновените, а после и най-почитаните Съдии в Града. Заставаха пред нас в белите си тоги и питаха: — Готови ли сте да говорите? Но легнали на пода, ние поклащахме глава. И те си отиваха. Брояхме всеки ден и всяка нощ, които минаваха, и така знаехме, че трябва да избягаме тази нощ. Защото утре в нашия Град се събира Световният Съвет на Учените. Лесно беше да избягаме от Двореца за Поправително Задържане. Ключалките на вратите са стари и няма пазачи. Няма защо да има пазачи, защото хората винаги са се подчинявали на Съветите и никой не се е опитвал да избяга от място, в което му е наредено да стои. Нашето тяло е здраво и силата бързо се върна в него. Ударихме врата и я разбихме. Промъкнахме се през тъмните коридори, минахме по тъмните улици и се спуснахме в нашия тунел. Запалихме свещта и видяхме, че скривалището ни е останало тайно и нищо не е докосвано. Стъклената кутия стоеше, където я бяхме оставили, върху студената пещ. Какво значение имаха в този миг белезите по гърба ни! Утре, посред бял ден, ние ще вземе кутията, ще оставим тунела отворен и, без да се крием, ще минем по улиците до Дома на Учените. Ще им поднесем най-големия дар, даван някога на хората. Ще им кажем истината. Ще им дадем страниците, които написахме, нашата изповед. След това ще обединим усилията си с техните и ще работим заедно с помощта на небесната сила за триумфа на човешкия род. Благославяме ви, братя! Утре вие ще ни приемете отново в обятията си и вече няма да сме отхвърлен. Утре пак ще станем един от вас. Утре…     VII.   Тук в гората е тъмно. Листата шумолят над главата ми, черни на фона на последното небесно злато. Мъхът е мек и топъл. Ще спим на него много нощи, докато горските зверове дойда и разкъсат тялото ни. Отсега нататък единственото ни легло е мъхът. Единственото ни бъдеще — зверовете. Вече сме стари, макара да бяхме млади сутринта, докато носехме стъклената кутия по улиците на Града към Дома на Учените. Никой не ни спря, защото наоколо нямаше хора от Двореца за Поправително Задържане, а другите не знаеха нищо. Никой не ни спря на вратата. Минахме през пустите коридори и влязохме в голямата зала, където Световният Съвет на Учените провеждаше тържествено заседание. Когато влязохме, видяхме само небето през големите прозорци, синьо и лъчисто. След това очите ни се спряха на Учените, насядали около една дълга маса, приличаха на скупчени в края на небесната шир безформени облаци. Имаше хора, чиито прочути имена знаехме, и други, от далечни земи, чиито имена не бяхме чували. На стената над главите им видяхме голяма картина на двайсетимата видни мъже, които бяха изобретили свещта. Като влязохме, главите на всички от Съвета се обърнаха към нас. Тези най-велики и мъдри хора на света не знаеха какво да мислят за нас и ни гледаха с удивление и любопитство, все едно бяхме чудо. Вярно е, че туниката ни беше изпокъсана и пропита с кафяви петна от кръв. Ние вдигнахме дясната си ръка и казахме: — Поздравяваме ви, почитаеми братя от Световния Съвет на Учените! Колектив 0–0009, най-възрастният и най-мъдрият от Съвета, попита: — Кои сте вие, братко? Не приличате на Учен. — Казваме се Равенство 7–2521 и сме Уличен Метач в този Град. Сякаш ураганен вятър връхлетя залата, защото всички Учени заговориха едновременно, ядосани и уплашени. — Уличен Метач! Уличен Метач нахълтва в Световния Съвет на Учените! Не може да бъде! Това е против всички правила и закони! Но ние знаехме как да ги спрем. — Братя! — извикахме. — Ние и нашите престъпления нямаме значение. Само братята ни имат значение. Не мислете за нас, защото ние сме нищо, но се вслушайте в думите ни, тъй както ви носим дар, какъвто никога не е бил даван на хората. Послушайте ни, защото ни е държим в ръце бъдещето на човечеството. И те започнаха да слушат. Сложихме стъклената кутия на масата пред тях. Разказахме им за нея, за дългото ни търсене, за тунела и за бягството ни от Двореца за Поправително Задържане. Докато говорехме, нито една ръка не шавна в залата, нито едни око не трепна. Щом опряхме жиците до кутията, всички се наведоха напред, седяха неподвижно и наблюдаваха, с поглед върху жицата. Бавно, съвсем бавно, като руменина върху бузите, в жицата затрепери червено пламъче. А после тя светна. Но хората от Съвета бяха ужасени. Те скочиха на крака, побягнаха далече от масата и се притиснаха до стената, търсейки смелост в топлината на чуждите тела. Ние ги погледнахме, засмяхме се и казахме: — Не се бойте, братя. В тази жица се крие голяма мощ, но тя е обуздана. Ваша е. Ние ви я даваме. Те все така не помръдваха. — Даваме ви небесната сила! — извикахме ние. — Даваме ви ключа на земята! Вземете го и ни позволете да бъдем един от вас, най-незначителният сред вас. Нека работим заедно и впрегнем тази сила, за да облекчим труда на хората. Да захвърлим свещите и факлите. Нека потопим градовете в светлина. Нека донесем на хората нова светлина! Но те не само ни гледаха и внезапно ние изпитахме страх. Защото очите им бяха неподвижни, малки и зли. — Братя! — извикахме. — Нищо ли няма да ни кажете? Тогава Колектив 0–0009 пристъпиха напред. Върнаха се до масата и другите ги последваха. — Да — каза Колектив 0–0009. — Много неща ще ви кажем. При звука на гласа им в залата настъпи тишина, а нашето сърце притихна. — Да — повтори Колектив 0–0009, — много неща ще кажем на подлеца, които нарушиха всички закони и се гордеят със своя позор! Как дръзвате да смятате, че притежавате по-голяма мъдрост, отколкото вашите братя? И щом Съветът е постановил, че трябва да сте Уличен Метач, как се осмелявате да мислите, че можете да сте по-полезен на хората с друго? — Как се осмелявате, един чистач на канавки, да се държите настрана и да не мислите заедно с всички? — попита Братство 9–3452. — Ще горите на клада — каза Демокрация 4–6998. — Не — рече Единодушие 7–3304, — ние ще ги бием с камшик, докато нищо не остане под бича. — Не, братя — каза Колектив 0–0009, — ние не можем да решаваме това. Никога не е извършвано толкова тежко престъпление и не е наша работа да съдим. Това не е работа на малък Съвет. Ние ще предадем това същество на самия Световен Съвет и нека се изпълни тяхната воля. Ние го погледнахме и си помислихме: — Братя! Имате право. Нека над нашето тяло се изпълни волята на Съвета. Това няма значение. Но светлината? Какво ще правите със светлината? Колектив 0–0009 ни огледа и се засмяха. — Значи си мислите, че сте открили нова сила? — казаха те. — Всичките ви братя ли мислят така? — Не — отговорихме. — Онова, което не се мисли от всички хора, не може да е истина — каза Колектив 0–0009. — Работили сте върху това сами, така ли? — попита Интернационал 1–5537. — Да. — Онова, което не се върши колективно, не може да е добро — каза Интернационал 1–5537. — И други хора от Домовете на Учените са имали в миналото странни нови идеи — каза Солидарност 8–1164, — но когато мнозинството от техни братя Учени е гласувало против тези идеи, те са се отказали от тях, както трябва да постъпят всички. — Тази кутия е безполезна — каза Единство 6–7349. — А ако е такава, каквато те твърдят, значи ще съсипе Отдела за Свещи — каза Хармония 9–2642. — Свещите е голяма благодат за човечеството, одобрена от всички хора. Следователно не може да бъде унищожена по прищявка на един. — Това ще разбие Плановете на Световния Съвет — каза Единодушие 2–9913, — а без плановете на Световния Съвет слънцето не може да изгрява. Необходими бяха петдесет години, докато се осигури одобрение за Свещта от всички Съвети, да се реши какъв брой е нужен и да се преправят Плановете, така че да се произвеждат свещи вместо факли. Това засегна хиляди хора, работещи в безброй Държави. Не можем отново да променяме Плановете толкова скоро. — И ако това облекчи труда на хората — каза Прилика 5–0306, — значи е голямо зло, защото единствената причина хората да съществуват, е да се трудят за другите. Накрая Колектив 0–0009 се изправиха и посочиха нашата кутия. — Това нещо трябва да се унищожи! И всички останали викнаха в един глас: — Трябва да се унищожи! Тогава ние скочихме към масата. Грабнахме кутията, разблъскахме ги и хукнахме към прозореца. Обърнах

 
  Джордж Оруел Фермата Приказка за животни       Имало едно време, затънтена английска провинция, а в нея — ферма. Нищо ново под слънцето — и провинции бол, и ферми — още повече. Ограждал я неизменният жив плет, била и онази англохарактерна ливада… Но не щеш ли, се случило неочакваното. Отхвърлили животните тиранията на впиянчения си до лудост господар-човек, и се впрегнали в собственото си добруване. И настанал рай на Земята.   Е, добре де, във фермата.   Само че…   Само че, имало едно такова животно сред всички останали, чиито органи и до ден днешен се използват за трансплантации в човешкия организъм. Използва се неговата кръв, неговото месо е най-смилаемо за човека. То е съвместимо.   Това животно се нарича свиня. Много хора също често се наричат свини, но това е защото и те са съвместими.   И тази свиня…   За която няма да ви разправям аз, а Оруеловата „Животинска ферма“, и то по начин, по който аз не бих могъл да съвместя съвместимостите. Едва ли ще има нужда да изтъквам и изтънчения като английски жив плет паралел, комичният като ферма под животинско копито резултат, и тънкият, като свинска тения цинизъм, преплел редовете на същата книга. Чисто наслаждение ;-)   Автор: Ангел Генчев, сряда 27 април 2005. За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=2874 Източник: http://www.sivosten.com/content.php?review.194     Първа глава   Мистър Джоунс от фермата Старото имение залости вратите на курниците за през нощта, но тъй като си бе пийнал доста, не се сети да затвори прозорчетата. Залитайки, прекоси двора, а светлият кръг от фенера се люшкаше насам-натам; изу ботушите си пред задната врата, наточи си последна чаша бира от буренцето в килера и се запъти към леглото, където мисис Джоунс вече хъркаше. Щом лампата в спалнята угасна, във всички стопански сгради настана раздвижване и възбуда. През деня се беше пуснал слух, че старият Майор — награденият на изложба бял шопар — предишната нощ е сънувал необикновен сън и иска да го разкаже на останалите животни. Беше уговорено всички да се срещнат в големия обор веднага щом мистър Джоунс се прибере в дома си, та да не им пречи. Старият Майор (наричаха го така, макар че името, под което навремето участвува в изложбата, бе Красавеца от Уилингдън) се радваше на такава почит във фермата, че всички бяха готови да се лишат от един час сън, за да чуят какво ще им разкаже. В дъното на големия обор, на нещо като трибуна, Майора вече се бе разположил удобно в сламеното си ложе под фенера, който висеше от една греда. Той беше дванайсетгодишен и напоследък бе доста затлъстял, но все още имаше достолепен, мъдър и благодушен вид, въпреки че никога не бяха рязали бивните му. Скоро и другите животни заприиждаха и взеха да се настаняват съобразно с предпочитанията си. Първи дойдоха трите кучета — Далия, Джеси и Пинчър, — а после прасетата, които се разположиха в сламата непосредствено пред трибуната. Кокошките накацаха по первазите на прозорците, гълъбите изпърхаха нагоре към мертеците, а овцете и кравите се излегнаха зад прасетата и запреживяха. Двата впрегатни коня, Оувес и Люсерна, пристигнаха заедно, като пристъпяха съвсем бавно и предпазливо отпускаха големите си космати копита, да не би някое дребно животно да се е скрило в сламата. Люсерна бе яка, кротка кобила почти на средна възраст, която така и не възвърна стройната си фигура след раждането на четвъртото жребче. Оувес беше огромно животно, по-високо от господаря си и силно колкото два коня, взети заедно. Бялата ивица на муцуната му придаваше малко глуповато изражение и той наистина не блестеше с ум, но се радваше на всеобщо уважение заради спокойния си нрав и неизчерпаемата си работоспособност. След конете дойдоха бялата коза Мюриъл и магарето Бенджамин. Бенджамин беше най-старото и проклето животно във фермата. Той рядко говореше, но отвореше ли уста, то обикновено бе, за да изрече някоя цинична забележка — казваше например, че господ му е дал опашка да пъди мухите, но той предпочитал да е без опашка, ала да няма и мухи. От всички животни във фермата единствен Бенджамин никога не се смееше. Ако го попитаха защо, отвръщаше, че не вижда нищо смешно. Въпреки това, без да го признава открито, той беше предан на Оувес; двамата редовно прекарваха заедно неделите в заграждението отвъд овощната градина, пасяха един до друг и не продумваха. Конете току-що бяха полегнали, когато цяло люпило патенца, изгубили майка си, се заточиха в обора, като писукаха и се лутаха ту наляво, ту надясно да намерят място, където да не ги стъпчат. Люсерна изпъна огромния си преден крак и така издигна пред патенцата стена, край която те се сгушиха и тутакси заспаха. В последния момент се появи и Моли, хубавата, но вятърничава бяла кобила, която теглеше двуколката на мистър Джоунс; ситнеше грациозно и дъвчеше бучка захар. Настани се близо до трибуната и взе да разтърсва бялата си грива с надежда да забележат вплетените в нея червени панделки. Последна пристигна котката, която както обикновено се огледа за най-уютното местенце и накрая се мушна между Оувес и Люсерна; оттам мърка доволно, докато трая речта на Майора, без да чуе ни дума от онова, което говореше той. Вече всички животни се бяха събрали — нямаше го само Мойсей, питомния гарван, който спеше на един прът зад вратата. Когато Майора видя, че са се настанили удобно и са готови да слушат внимателно, прочисти гърлото си и започна: — Другари, вече сте чули за необикновения сън, който ми се яви снощи. Но към него ще се върна по-късно. Първо имам да ви казвам нещо друго. Не вярвам, другари, че още дълго ще съм сред вас, и преди да умра, смятам за свой дълг да ви предам мъдростта, която съм натрупал. Поживях доста и имах много време за размисъл, докато лежах сам в кочината си, та, струва ми се, имам право да заявя, че познавам живота на тази земя не по-зле от всички останали животни. Тъкмо за него искам да ви говоря. Е, другари, какъв е всъщност този наш живот? Нека го погледнем право в лицето — той е ужасен, изнурителен и кратък. Раждаме се, хранят ни колкото да не издъхнем от глад, а онези от нас, които успеят да оцелеят, са принудени да работят, докато останат съвсем без сили; и в мига, когато вече не сме полезни, ни избиват с отвратителна жестокост. След като навърши една година, никое животно в Англия не знае какво е щастие и отмора. Никое животно в Англия не е свободно. Съществованието ни е робство и мъка — такава е голата истина. Но нима това е просто закон на природата? Нима земята ни е толкоз бедна, че не може да осигури приличен живот на онези, които я обитават? Не, другари, хиляди пъти не! Почвата на Англия е плодородна, климатът е хубав и тя може да осигури храна в изобилие за много повече животни, отколкото сега я населяват. Само нашата ферма е в състояние да изхрани десетина коня, двайсет крави, стотици овце и всички те да живеят сред удобства, в условия, които сега почти надхвърлят границите на въображението ни. Защо тогава продължаваме да тънем в това окаяно положение? Защото хората ограбват близо половината от продукта на нашия труд. Ето, другари, къде е отговорът на всичките ни проблеми. Той се крие в една-единствена дума — Човек. Тъкмо Човекът е истинският враг, който имаме. Премахнем ли него, главната причина за глада и преумората ще изчезне завинаги. Човекът е единственото същество, което консумира, а не произвежда. Той не дава мляко, не снася яйца, много е слаб, за да тегли ралото, не тича достатъчно бързо, за да лови зайци. И въпреки това е господар на всички животни. Кара ни да работим, дава ни жалкия минимум колкото да не умрем от гладна смърт, а останалото си присвоява. Нашият труд обработва земята, торът ни я обогатява и все пак никой от нас не притежава нищо. Вие, крави, които сте пред мен, колко хиляди литра мляко сте дали през изтеклата година? А къде отиде млякото, с което трябваше да отхраните здрави теленца? До капка се изля в гърлата на враговете ни. Ами вие, кокошки, колко яйца сте снесли през тази година и от колко са се излюпили пиленца? Останалите са продадени на пазара да носят печалба на Джоунс и неговите хора. А ти, Люсерна, знаеш ли къде са четирите жребчета, които роди и които трябваше да ти бъдат подкрепа и утеха на старини? Продадоха ги, щом станаха на година, и ти никога вече няма да ги видиш. И какво си получила в замяна на четирите раждания и целия усилен труд на полето освен мизерни дажби и място в конюшнята? Ние дори сме лишени от правото да изживеем жалкия си живот до естествения му край. Не роптая за себе си, защото съм един от щастливците. Аз съм на дванайсет години и имам повече от четиристотин деца. Така е с нас, шопарите. Но накрая никое животно не успява да избяга от неумолимия нож. И вие, млади свинчета, насядали пред мен, само след година ще заквичите на дръвника и ще се простите с живота си. Всички ние — крави, прасета, кокошки, овце — сме орисани да изпитаме този ужас. Дори конете и кучетата нямат по-добра съдба. Оувес, още същия ден, когато огромните ти мускули изгубят силата си, Джоунс ще те продаде на закупвача от скотобойната, който ще ти пререже гърлото и ще те свари на бульон за фоксерите. Що се отнася до кучетата, когато остареят и зъбите им опадат, Джоунс им връзва по една тухла на врата и ги удавя в най-близкото езеро. Тогава, другари, не е ли кристално ясно, че всички злини в живота ни произтичат от хорската тирания? Само да се отървем от Човека, и продуктът на нашия труд ще ни принадлежи. За по-малко от една нощ бихме могли да се освободим и да станем богати. Значи какво трябва да направим? Ами да работим денонощно, телом и духом, за да свалим от власт човешката раса! На Бунт! — такова е посланието ми към вас, другари. Не зная кога ще избухне този Бунт, може да е след седмица или пък след сто години, но както съм сигурен, че виждам ей тая сламка под краката си, съм сигурен в едно: рано или късно правдата ще възтържествува. Зорко следете за това през краткия остатък от живота си, другари! И най-вече предайте моето послание на онези, който идват след вас, тъй че бъдните поколения да продължат борбата до победа. И помнете, другари, че решимостта ви трябва да е непоколебима. Никакви увещания не бива да ви отклонят от пътя. Не вярвайте, ако ви казват, че Човекът и животните имат общи интереси, че благоденствието на единия означава благоденствие и за другите. Всичко е лъжа. Човекът не служи на ничии интереси освен на своите собствени. И нека сред нас, животните, цари пълно единодушие и сплотеност в борбата. Всички човеци са врагове. Всички животни са другари. В този миг настъпи страхотна бъркотия. Докато Майора говореше, четири големи плъха бяха изпълзели от дупките си; седяха на задните си части и го слушаха. Ала внезапно кучетата ги мярнаха и добре, че плъховете мигом се шмугнаха в дупките, та спасиха живота си. Майора вдигна крак да въдвори тишина. — Другари — рече той, — ето един въпрос, който трябва да се уточни. Дивите животни, например плъховете и зайците, приятели ли са ни, или врагове? Нека да гласуваме. Предлагам събранието да гласува дали плъховете са наши другари. Гласуването се проведе веднага и с явно мнозинство бе прието, че плъховете са приятели. Само четирима бяха „против“ — трите кучета и котката, която впоследствие се оказа, че е гласувала и „за“, и „против“. Майора продължи: — Искам да кажа още нещо. Просто ви повтарям: винаги помнете дълга си да се отнасяте враждебно към Човека и неговите навици. Всяко двуного е враг. Всяко четириного или хвъркато е приятел. Помнете също, че в борбата срещу Човека ние не бива да заприличаме на него. Дори когато го победите, не усвоявайте пороците му. Нито едно животно не трябва да живее в къща, да спи в легло, да носи дрехи, да пие алкохол, да пуши тютюн, да се докосва до пари или да се занимава с търговия. Всички навици на Човека са лоши. И най-вече никое животно не бива да потиска друго животно. Слаби или силни, умни или глупави, ние всички сме братя. Никое животно не трябва да убива друго животно. Всички животни са равни. А сега, другари, ще ви разкажа снощния си сън, макар че е трудно да ви го опиша с думи. Беше за това каква ще е земята, когато Човекът изчезне. Този сън ми напомни нещо, което отдавна бях забравил. Преди много години, когато бях прасенце, майка ми и другите свине пееха някаква песен, на която знаеха само мелодията и първите три думи. Като дете и аз тананиках тази мелодия, ала отдавна беше изхвръкнала от ума ми. Но ето че снощи си я припомних насън. А освен това се сетих за думите на песента — думи, които съм сигурен, че животните отпреди много години са пели и които са били забравени в продължение на няколко поколения. Сега ще ви изпея тази песен, другари. Стар съм и гласът ми е дрезгав, но като ви науча мелодията, вие сами ще я пеете по-добре. Песента се казва „Добитък английски“. Старият Майор се изкашля и запя. Както беше предупредил, гласът му бе дрезгав, но той пееше доста прилично, пък и мелодията бе вълнуваща, нещо между „Клементина“ и „Ла Кукарача“. Думите бяха следните:   Добитък английски, добитък ирландски, от полюс до полюс, от всеки обор, от днес, тъй да знаеш, във радост ликувай, обърнал към златното бъдеще взор!   Настъпва за тебе ден бляскав и славен, ще смъкнем от трона Човека тиран. Английската паша от днеска нататък е твоя и ти си за нея призван.   Изчезват халките от нашите ноздри, оглавникът пада от нашия врат. Ръжда ще разяжда юздечки и шпори, камшици връз тебе не ще да плющят.   Богатства несметни очакват ни скоро. Овес и пшеница, сено или ръж, цвекло, детелина, люцерна са наши и лете, и зиме, и в жега, и в дъжд.   Ще грейнат полята английски във слънце, по-чисти ще бъдат водите навред. И сладостен повей над нас ще задуха в мига, щом свободни си пратим привет.   За този миг всички напрягаме сили. И нищо, че можем да склопим очи! Говеда, кобили и разни пернати, на крак! Да огреят свободни лъчи!   Добитък английски, добитък ирландски, от полюс до полюс, от всеки обор, послушай и сетне предавай нататък, обърнал към златното бъдеще взор!* [* Стиховете преведе Кръстан Дянков. — Б.р.]   Изпълнението на тази песен предизвика лудешки възторг у животните. Преди още Майора да стигне до края, те я запяха сами. Дори и най-глупавите сред тях вече бяха научили мелодията и някои от думите, а що се отнася до по-умните, такива като прасетата и кучетата, след няколко минути те знаеха наизуст цялата песен. А сетне, след два-три предварителни опита, фермата дружно и гръмогласно поде „Добитък английски“. Кравите мучаха, кучетата виеха, овцете блееха, конете цвилеха, патиците крякаха. Бяха толкова въодушевени от песента, че я изпяха пет пъти подред и може би щяха да я пеят цяла нощ, ако не ги бяха прекъснали. За беда врявата събуди мистър Джоунс, който скочи от леглото, уверен, че в двора се е промъкнала лисица. Той грабна пушката, която винаги стоеше в единия ъгъл на спалнята му, и изстреля в мрака шесткалибров пълнител. Сачмите се забиха в стената на хамбара и събранието набързо се разтури. Всички побягнаха към курници, конюшни и кошари. Птиците подхвръкнаха на прътите си, животните се настаниха в сламата и след миг цялата ферма утихна.     Втора глава   След три нощи старият Майор издъхна кротко, както си спеше. Тялото му беше заровено в долния край на овощната градина. Това беше в началото на март. През следващите три месеца кипеше оживена подривна дейност. Речта на Майора бе обогатила по-интелигентните обитатели на фермата със съвършено нови възгледи за живота. Те не знаеха кога ще избухне Бунтът, предречен от Майора, нямаха никакво основание да мислят, че това ще стане, докато са живи, но ясно съзнаваха, че е техен дълг да се подготвят за него. Работата по просвещаването и организирането на останалите, естествено, легна върху прасетата, които всички признаваха за най-умни сред животните. Измежду тях се отличаваха два Млади шопара — Объл и Наполеон, които мистър Джоунс отглеждаше за продан. Наполеон беше едър, доста свиреп наглед баркширски шопар, единственият от тази порода във фермата, не особено приказлив, но известен с това, че постига своето. Объл бе по-жив от Наполеон, по-сладкодумен и изобретателен, но се смяташе, че не притежава толкова задълбочен характер. Всички останали прасета във фермата бяха млади и ги угояваха за месо. Сред тях се открояваше едно дребно тлъсто прасе на име Квик, с много кръгли бузи, игриви очи, чевръсти движения и писклив глас. То беше блестящ оратор и когато обсъждаше някой труден въпрос, имаше навик да подскача напред-назад и да маха с опашка, което бе някак много убедително. За Квик казваха, че може да направи от черното бяло. Тези тримата бяха доразвили учението на стария Майор в цялостна философска система, която нарекоха анимализъм. Няколко вечери в седмицата, след като мистър Джоунс заспеше, те организираха тайни събрания в обора и разясняваха принципите на анимализма пред останалите. В началото се сблъскаха с тъпота и безразличие. Някои животни говореха за дълг и вярност към мистър Джоунс, когото наричаха Господаря, или правеха глупави изявления от рода на: „Мистър Джоунс ни храни. Ако го няма, ще умрем от глад.“ Други задаваха въпроси като: „Защо трябва да ни е грижа какво ще стане след смъртта ни?“, или: „Ако този Бунт, тъй или иначе, ще избухне, има ли значение дали работим за него, или не?“, и прасетата срещаха много трудности да ги накарат да проумеят, че това противоречи на духа на анимализма. Най-глупави въпроси от всички задаваше Моли, бялата кобила. Първият й въпрос към Объл беше: „Ще има ли захар след Бунта?“ — Не — отговори твърдо Объл. — В тази ферма няма да произвеждаме захар. Освен това не ни трябва захар. Ще имаш колкото искаш овес и сено. — А ще ми позволяват ли да нося панделки в гривата си? — попита Моли. — Другарко — рече Объл, — тия панделки, на които толкова държиш, са символ на робството. Нима не разбираш, че свободата струва повече от една панделка? Моли се съгласи, но гласът й не звучеше много убедено. Прасетата се бореха още по-упорито, за да опровергаят лъжите, разпространявани от Мойсей, питомния гарван. Мойсей, любимецът на мистър Джоунс, беше шпионин и доносник, но и изкусен оратор. Твърдеше, че знае за съществуването на някаква тайнствена страна, наречена Захарната планина, където всички животни отивали след смъртта си. Разправяше, че се намирала нейде високо в небето, малко над облаците. Там всеки ден било неделя, детелината растяла през цялата година, а по живите плетове имало бучки захар и кюспе от ленено семе. Животните мразеха Мойсей, защото разказва приказки, а не работи, но някои от тях вярваха в Захарната планина и прасетата трябваше много да спорят, за да ги убедят, че такова място няма. Най-верните им последователи бяха двата впрегатни коня Оувес и Люсерна. Те трудно можеха да измислят нещо сами, но щом веднъж бяха приели прасетата за учители, поглъщаха всичко, което им се казваше, и го предаваха с прости думи на останалите животни. Неизменно присъствуваха на тайните събрания в обора и даваха тон за песента „Добитък английски“, с която винаги ги закриваха. А както се оказа, Бунтът бе осъществен много по-рано и по-лесно, отколкото някой бе очаквал. През изминалите години мистър Джоунс, макар и жесток господар, се беше проявявал като добър стопанин, но напоследък бе изпаднал в беда. Много се беше обезкуражил, след като загуби пари в един съдебен процес, и започна да пие повече, отколкото трябва. Понякога дни наред мързелуваше, седнал на креслото си в кухнята — четеше вестници, пиеше и от време на време даваше на Мойсей трошички хляб, потопени в бира. Работниците му бяха лениви и недобросъвестни, нивите бяха пълни с плевели, покривите на сградите трябваше да се постегнат, живите плетове бяха запуснати, а животните — недохранени. Дойде юни и тревата бе почти готова за косене. Вечерта срещу Еньовден, който се падаше в събота, мистър Джоунс отиде в Уилингдън и така се напи в „Червеният лъв“, че се прибра чак в неделя по обяд. Работниците бяха издоили кравите рано сутринта и после бяха отишли на лов за зайци, без да се погрижат да нахранят животните. Щом се върна, мистър Джоунс веднага заспа на дивана в гостната, покрил лицето си с вестник „Световни новини“, и когато се свечери, животните още не бяха нахранени. Накрая не изтраяха да стоят гладни. Една от кравите разби с рога вратата на хамбара и животните наченаха чувалите. Точно тогава мистър Джоунс се събуди. След миг той и четиримата му помощници бяха в хамбара с камшици в ръце и нанасяха удари във всички посоки. Изгладнелите животни не можаха да понесат това. Те дружно се нахвърлиха върху мъчителите си, макар да нямаха никаква предварителна уговорка. Джоунс и хората му изведнъж попаднаха под рогата и копитата. Положението се беше изплъзнало от ръцете им. Никога не бяха виждали животни да се държат така и при този неочакван Бунт на съществата, дето бяха свикнали да бият и малтретират както си искат, те едва не обезумяха от страх. След секунда-две се отказаха от всякакви опити за защита и си плюха на петите. Миг по-късно и петимата бягаха в надпревара по коларския път, който водеше до шосето, а животните ги преследваха победоносно. Мисис Джоунс погледна от прозореца на спалнята, видя какво става, бързо нахвърля няколко вещи в една голяма пътна чанта и се измъкна от фермата по друг път. Мойсей скочи от пръчката си, плесна с криле след нея и изграка силно. Междувременно животните бяха изгонили Джоунс и хората му на шосето и бяха затръшнали портата с петте резета зад гърба им. И така, още преди да осъзнаят какво става, Бунтът беше доведен до успешен край — Джоунс бе прогонен и фермата беше тяхна. Няколко минути животните просто не можеха да повярват на късмета си. Първата им реакция беше да препуснат дружно и да обиколят фермата, сякаш за да се уверят, че никъде не се е скрило човешко същество; сетне се върнаха в галоп при стопанските сгради, за да изтрият и последните следи от омразното владичество на Джоунс. Нападнаха сайванта — юздечките, халките за ноздри, синджирите на кучетата, ужасните ножове, с които мистър Джоунс кастрираше прасетата и агнетата, всичко бе хвърлено в кладенеца. Юздите, оглавниците, наочниците и унизителните торби за зоб бяха запокитени на сметището, което гореше на двора. Същото се случи и с камшиците. Всички животни заскачаха от радост, когато видяха, че камшиците изчезват в пламъците. Объл хвърли в огъня и панделките, с които в пазарни дни обикновено украсяваха гривите и опашките на конете. — Панделките, както и дрехите — заяви той, — трябва да се смятат за отличителен белег на хората. Всички животни трябва да ходят голи. Щом чу тези думи, Оувес донесе сламената шапчица, която му слагаха през лятото, за да пази ушите му от мухите, и я хвърли в огъня при другите неща. За много кратко време животните унищожиха всичко, което им напомняше за мистър Джоунс. Тогава Наполеон ги поведе обратно към хамбара и им раздаде двойна порция фураж, а на кучетата — по две бисквити. После седем пъти изпяха тичешком „Добитък английски“ от начало до край, а сетне се приготвиха за сън и спаха както никога преди. Но по навик се събудиха в зори и понеже изведнъж си спомниха прекрасното нещо, което се беше случило, дружно препуснаха към пасището. Насред пасището имаше една могилка, откъдето се виждаше по-голямата част от фермата. Животните се втурнаха към върха й и се огледаха наоколо в ясната утрин. Да, тяхно беше — всичко, което виждаха, бе тяхно! Опиянени от тази мисъл, те подтичваха в кръг и скачаха високо от възбуда. Въргаляха се сред росата, хрупаха вкусната лятна трева, подритваха буци черна пръст и вдъхваха прекрасния им аромат. После направиха една обиколка, за да огледат цялата ферма, и с нямо възхищение съзерцаваха орницата, ливадата, овощната градина, езерцето и горичката. Струваше им се, че никога не са ги виждали, и дори сега им бе трудно да повярват, че всичко е тяхно. Сетне в колона по един се върнаха при стопанските сгради и мълчаливо спряха пред господарската къща. И тя беше тяхна, но те се страхуваха да влязат вътре. Ала след миг Объл и Наполеон бутнаха вратата с плещи и животните се заточиха в индийска нишка, пристъпвайки безкрайно внимателно от страх да не развалят нещо. Обходиха на пръсти стаите, боязливо шептяха и с някакво благоговение се взираха в смайващия разкош, в леглата с пухените дюшеци, в огледалата, в тапицирания с конски косъм диван, в дебелия килим и литографията на кралица Виктория, закачена над камината в гостната. Точно слизаха по стълбите, когато забелязаха, че Моли я няма. Върнаха се и видяха, че е останала в най-хубавата спалня. Беше взела една синя панделка от тоалетката на мисис Джоунс, държеше я до рамото си и съвсем глупаво се любуваше на образа си в огледалото. Другите остро я порицаха и излязоха. Няколкото свински бута, които висяха в кухнята, бяха изнесени, за да ги погребат, а Оувес проби с копито бъчвичката бира в килера, но иначе всичко в къщата остана непокътнато. На място се взе единодушно решение господарската къща да бъде запазена като музей. Всички се съгласиха, че никой не бива да живее в нея. Животните закусиха, а после Объл и Наполеон отново ги събраха да им говорят. — Другари — рече Объл, — сега е шест и половина и ни чака дълъг ден. Днес почваме да прибираме сеното. Но първо трябва да свършим нещо друго. Тогава прасетата признаха, че през последните три месеца са се научили да четат и пишат от един стар буквар на децата на мистър Джоунс, който бил изхвърлен на бунището. Наполеон изпрати да донесат кофи с черна и бяла боя и ги поведе към портата с петте резета, откъдето се излизаше на пътя. После Объл, защото той пишеше най-добре, мушна една четка в копитото си и заличи думите „Старото имение“ от най-горното резе на портата и на тяхно място изписа „Ферма на животните“. Така щеше да се казва тя отсега нататък. Сетне се върнаха при стопанските сгради и Объл и Наполеон наредиха да се донесе стълба, която подпряха на голата стена на големия обор. Обясниха, че с разработките си от последните три месеца прасетата са успели да сведат принципите на анимализма до седем заповеди. Сега тези седем заповеди щяха да бъдат изписани на стената; те щяха да представляват неизменният закон, съобразно с който всички животни от фермата трябваше да живеят занапред. С известни затруднения (понеже не е лесно за едно прасе да запази равновесие на стълба) Объл се покатери горе и се залови за работа, а няколко стъпала под него Квик държеше кофата с боя. Заповедите бяха изписани върху намазаната с катран стена с големи бели букви, които се четяха от трийсет метра разстояние. Те гласяха следното:   СЕДЕМ ЗАПОВЕДИ 1. Всяко двуного е враг. 2. Всяко четириного или хвъркато е приятел. 3. Никое животно да не носи дрехи. 4. Никое животно да не спи в легло. 5. Никое животно да не пие алкохол. 6. Никое животно да не убива друго животно. 7. Всички животни са равни.   Бяха написани прегледно и като изключим това, че „приятел“ беше написано „преятел“ и едно от „с“-тата беше обърнато наопаки, правописът беше безупречен. Объл ги прочете на глас заради неграмотните. Всички животни закимаха, за да изразят пълното си одобрение, а по-умните веднага взеха да учат заповедите наизуст. — А сега — викна Объл, захвърляйки четката с боя, — напред към ливадата! Нека приемем, че е въпрос на чест да приберем реколтата по-бързо, отколкото ще могат Джоунс и хората му. Но в този миг трите крави, които от известно време изглеждаха неспокойни, замучаха силно. Не бяха ги доили цели двайсет и четири часа и виметата им щяха да се пръснат. След като помислиха малко, прасетата изпратиха да им донесат ведра и успешно издоиха кравите, защото краката им бяха добре пригодени за целта. Не след дълго се появиха пет ведра, пълни с разпенено мляко, което много животни загледаха с жив интерес. — Какво ще стане с всичкото това мляко? — запита някой. — Джоунс понякога слагаше малко в ярмата ни — рече една от кокошките. — Не се занимавайте с млякото, другари! — викна Наполеон и застана пред ведрата. — Ще се погрижим за него. По-важна е реколтата. Объл ще ви води. Аз ще дойда след няколко минути. Напред! Сеното ни чака. И тъй, животните припнаха към ливадата да прибират реколтата, а вечерта, когато се върнаха, забелязаха, че млякото е изчезнало.     Трета глава   Как само се трудиха и потиха, за да приберат сеното! Но усилията им бяха възнаградени, защото реколтата бе дори още по-богата, отколкото се надяваха. Понякога работата беше тежка; земеделските сечива бяха предназначени за човешки същества и неспособността на животните да използуват инструменти, като стоят прави на задните си крака, беше голяма спънка. Но прасетата бяха страшно умни и винаги измисляха как да се справят с трудностите. Що се отнася до конете, те познаваха всяка педя земя и наистина разбираха от косене и пластене — доста по-добре, отколкото Джоунс и хората му. В действителност прасетата не работеха, а просто организираха и надзираваха останалите. С по-задълбочените знания, които имаха, беше съвсем естествено те да поемат водачеството. Оувес и Люсерна се впрягаха в резачката или в грапата (сега, разбира се, нямаше нужда от юздечки и поводи) и неспирно обхождаха ливадата с тежка стъпка, а някое прасе вървеше след тях и според случая подвикваше: „Дий, другарю!“, или: „Тпррру, другарю!“ И всички животни, до най-дребните и нищожните, работеха за обръщането и прибирането на сеното. Дори патките и кокошките цял ден бъхтеха под жаркото слънце и носеха тънки снопчета сено в човките си. Накрая се оказа, че събирането на реколтата им е отнело два дни по-малко, отколкото обикновено отнемаше на Джоунс и работниците му. Още повече, това беше най-богатата реколта, която фермата бе виждала. Нищо не оставиха да се пропилее; с острото си зрение кокошките и патиците бяха събрали и последното стръкче. И никое животно от фермата не си позволи дори да близне сеното. През цялото това лято работата в Стопанството вървеше като по часовник. Животните бяха тъй щастливи, както преди не можеха и да си представят. Наслаждаваха се на всяка хапка, защото храната вече наистина бе тяхна собственост, произведена от и за самите тях, а не подхвърлена им неохотно от свидлив господар. Сега, когато паразитните човешки същества си бяха отишли, за всички имаше повече храна. И свободното време беше повече, макар че животните още нямаха опит. Те срещаха редица трудности — например по-късно същата година, когато прибраха зърното, трябваше да го тъпчат по едновремешния начин и да издухват плявата, понеже фермата не разполагаше с вършачка, — но прасетата с ума си и Оувес с огромните си мускули винаги им помагаха да се справят успешно. Всички се възхищаваха от Оувес. Той не бе жалил сили дори по времето на Джоунс, но сега се развихряше за трима; имаше дни, когато сякаш цялата работа във фермата лягаше върху могъщите му плещи. От сутрин до вечер буташе и теглеше и винаги бе там, където е най-тежко. Имаше уговорка с едно от петлетата да го буди половин час по-рано от останалите и преди започване на работния ден даваше доброволен труд, където с най-необходимо. Отговорът му на всеки проблем или неуспех беше: „Ще работя още по-усилено!“, което бе приел за свой девиз. Но всички работеха според възможностите си. Например кокошките и патиците добавиха пет крини зърно към реколтата, събирайки разпилените зърна. Никой не крадеше, никой не се оплакваше от дажбите; кавгите, ежбите и подозренията, които едно време минаваха за нещо нормално, бяха почти забравени. Никой не кръшкаше, или почти никой. Вярно, че на Моли не й се ставаше сутрин и имаше навика да си тръгва рано-рано от работа с извинението, че в копитото й се е забило камъче. И поведението на котката беше малко особено. Забелязаха, че щом трябва да се върши нещо, нея все не могат да я открият. Губеше се по цели часове, а сетне се появяваше за обяд или вечерта, след края на работния ден, сякаш нищо не се е случило. Но винаги измисляше такива чудесни оправдания и мъркаше толкова нежно, че беше невъзможно да не повярваш в добрите й намерения. Старият Бенджамин, магарето, изглеждаше почти непроменен от Бунта насам. Той все така бавно и упорито вършеше работата си, както бе правил и по времето на Джоунс, без да кръшка, но и без да иска допълнителни задачи. Не изразяваше никакво мнение по въпроса за Бунта и последствията от него. Ако го питаха не е ли по-щастлив сега, когато Джоунс го няма, той казваше само: „Магаретата живеят дълго. Никой от вас не е виждал умряло магаре“, и останалите трябваше да се задоволят с този загадъчен отговор. В неделя не се работеше. Закуската беше един час по-късно от обикновено, а сетне имаше една церемония, която се провеждаше неизменно, седмица след седмица. Първо се вдигаше знамето. Объл беше намерил някаква стара зелена покривка на мисис Джоунс и върху нея с бяла боя беше нарисувал копито и рог. И всяка неделна сутрин тази покривка се вдигаше на пилона в градината пред господарската къща. Объл обясни, че зеленото знаме символизира зелените поля на Англия, а копитото и рогът — бъдещата Република на животните, която ще се възцари, щом човешката раса окончателно бъде свалена от власт. След вдигане на знамето всички животни се отправяха към големия обор за общо заседание, известно като Събранието. Тук се планираше работата за следващата седмица, правеха се различни предложения, които се обсъждаха. Предложенията внасяха винаги прасетата. Другите животни знаеха как да гласуват, но никога не можеха сами да измислят нещичко. Объл и Наполеон безспорно бяха най-активни при обсъжданията. Но останалите забелязаха, че те двамата вечно имат разногласия: каквото и предложение да дадеше единият от тях, другият със сигурност щеше да бъде против. Дори когато се реши да направят малко ограждение зад овощната градина, нещо като почивен дом за животните, които вече са негодни да работят (на това никой не можеше да възрази), последваха бурни дебати каква да бъде пенсионната възраст на отделните видове животни. Събранието неизменно завършваше с песента „Добитък английски“, а следобедът се предоставяше за почивка. Прасетата бяха определили сайванта за своя главна квартира. Вечер там изучаваха ковачество, дърводелство и други по-необходими занаяти по разни книги, които бяха донесли от господарската къща. Объл пое и задачата да организира останалите животни в тъй наречените Животински комитети. В тази си дейност беше неуморим. Сформира за кокошките Комитет за производство на яйца, за кравите — Съюз на чистите опашки, Комитет по превъзпитанието на дивите другари (целта на последния беше да се опитомят плъховете и зайците), Движение за по-бяла вълна, където членуваха овцете, и тям подобни дружества, а също и курсове по ограмотяване. Общо взето, тези мероприятия се провалиха. Например опитът да се опитомят дивите животни почти веднага пропадна. Те продължиха да се държат както преди, а ако бяха щедри с тях, просто се възползуваха от това. Котката постъпи в Комитета по превъзпитанието и няколко дни активно участвува в него. Един ден я видяха да седи на покрива и да говори на пет-шест врабчета, кацнали на безопасно разстояние. Разправяше им, че сега всички животни са другари и че всяко врабче може да дойде и да кацне на лапата й; но врабчетата не смееха да приближат. Ала курсовете по ограмотяване имаха голям успех. До есента почти всички животни от фермата бяха повече или по-малко грамотни. Що се отнася до прасетата, те вече четяха и пишеха без грешка. Кучетата се научиха да четат доста добре, но освен Седемте заповеди друга литература не ги интересуваше. Козата Мюриъл четеше малко по-сносно от кучетата и понякога вечер запознаваше останалите със статии от съдраните вестници, които бе намерила на сметището. Бенджамин четеше не по-зле от прасетата, но никога не проявяваше способностите си. Казваше, че доколкото му било известно, нямало нищо, което си струва да се прочете. Люсерна научи цялата азбука, но не можеше да слива сричките. Оувес стигна само до буквата Г. Изписваше в праха А, Б, В, Г с огромното си копито, а после спираше и се вторачваше в буквите с изопнати назад уши, тръсваше от време на време гривата си и с все сили се напъваше да си спомни следващите букви, но така и не успяваше. Наистина на няколко пъти се постара да научи Д, Е, Ж и З, ала докато ги усвои, се оказа, че е забравил А, Б, В и Г. Накрая реши да се задоволи с първите четири букви и ги пишеше по веднъж-дваж на ден, за да освежава паметта си. Моли отказваше да учи всякакви букви освен онези, които влизаха в името й. Оформяше ги прегледно от счупени клонки, сетне ги украсяваше с по едно-две цветчета и ги обикаляше, за да им се любува. Никое друго животно във фермата не научи нещо повече от буквата А. Установи се също така, че по-глупавите животни, като овцете, кокошките и патиците, не са в състояние да наизустят Седемте заповеди. След продължителен размисъл Объл заяви, че те всъщност могат да се сведат до една-единствена максима, а именно: „Четири крака — да, два крака — не!“ Той каза, че в това се състоял основният принцип на анимализма. Който го схванел правилно, щял да се предпази от човешко влияние. Отначало птиците възразяваха, защото си мислеха, че те също имат само два крака, но Объл им доказа, че не е така. — Крилото на птицата, другари — рече той, — е двигателен, а не манипулационен орган. Следователно трябва да го смятаме за крак. Отличителният белег на Човека е ръката — инструментът, с който върши всичките си злини. Птиците не разбраха, сложните думи на Объл, но приеха обяснението му и всички по-простички животни се захванаха да учат новия принцип наизуст. Върху голата стена на обора над Седемте заповеди с по-големи букви беше написано: ЧЕТИРИ КРАКА — ДА, ДВА КРАКА — НЕ! Щом веднъж го наизустиха, овцете много харесаха този принцип и често, както си лежаха в полето, почваха дружно да блеят: „Четири крака — да, два крака — не! Четири крака — да, два крака — не!“, и продължаваха с часове, без да им омръзне. Наполеон не прояви интерес към комитетите на Объл. Заявяваше, че възпитанието на младите е по-важно от всичко, което би могло да се направи за възрастните. Случи се така, че Джеси и Далия се окучиха скоро след прибирането на сеното и имаха общо девет здрави кутренца. Веднага щом се отбиха, Наполеон ги взе от майките им и заяви, че той ще отговаря за тяхното възпитание. Качи ги в един плевник, до който се стигаше само със стълба от хамбара; държеше ги там в пълна изолация и останалите животни от фермата скоро забравиха за съществуването им. Загадката около изчезването на млякото не след дълго се изясни. Всеки ден го сипвали в триците на прасетата. Сега зрееха ранните ябълки и тревата в овощната градина пъстрееше от нападали плодове. Животните бяха приели за нещо естествено, че ще си ги делят поравно; но един ден бе издадена заповед всички нападали ябълки да се съберат и занесат на прасетата под сайванта. Тогава някои животни изразиха недоволство, но напразно. Всички прасета бяха напълно единодушни по този въпрос, дори Объл и Наполеон. Изпратиха Квик да даде нужното обяснение на останалите. — Другари! — викна той. — Надявам се, не мислите, че ние, прасетата, прибягваме егоистично до тази мярка, за да се облагодетелствуваме. Всъщност мнозина от нас не обичат ябълки и мляко. Аз самият не ги понасям. Като ги ядем, единствената ни цел е да запазим силите си. Млякото и ябълките съдържат вещества (и това е доказано от Науката, другари), които са абсолютно необходими за здравето на прасетата. А ние сме умствени работници. Цялото управление и организация на тази ферма зависят от нас. Ден и нощ бдим за вашето благополучие. И именно заради вас пием това мляко и ядем тези ябълки. Знаете ли какво ще стане, ако ние, прасетата, не съумеем да изпълним дълга си? Джоунс ще се върне! Да, Джоунс ще се върне! Нали, другари — провикна се Квик почти умолително, като подскачаше наляво-надясно и въртеше опашка, — нали никой от вас не иска Джоунс да се върне? Ако имаше нещо, в което животните да са напълно сигурни, то беше, че не искат Джоунс да се върне. Щом им представиха работите в такава светлина, те вече нямаха какво да възразят. Съвсем ясно бе колко е важно прасетата да си съхранят здравето. Затова без всякакви спорове се съгласиха, че млякото и обрулените от вятъра плодове, а също и реколтата от зрели ябълки ще се пазят само за прасетата.     Четвърта глава   До края на лятото вестта за онова, което се случи във Фермата на животните, се разнесе из половината стопанства в страната. Объл и Наполеон всеки ден изпращаха ята гълъби с поръчение да общуват с животните от съседните ферми, да им разказват за Бунта и да ги учат мелодията на „Добитък английски“. По-голямата част от това време мистър Джоунс бе прекарал в общия салон на кръчмата „Червеният лъв“ в Уилингдън, оплаквайки се на всеки, склонен да го слуша, от чудовищната несправедливост, която изтърпял, когато презреният му добитък го изгонил от собствените му земи. Другите фермери, общо взето, му съчувствуваха, но отначало не му помогнаха много. В душата си всеки от тях тайно се питаше не би ли могъл някак да извлече полза от нещастието на Джоунс. За късмет собствениците на двете съседни стопанства непрекъснато бяха в лоши отношения. Едното от тях, което се казваше Мечи лес, беше обширно, запуснато, старовремско имение, почти цялото обрасло с гори; всичките му пасища бяха излинели, а живите плетове — изпокършени, занемарени. Собственикът му, мистър Пилкингтън, беше небрежен фермер любител, който — според сезона — прекарваше по-голямата част от времето си в лов или риболов. Другото стопанство, което се наричаше Лиси рид, бе по-малко и по-добре гледано. Собственикът му беше хитър и свадлив човек, който вечно се съдеше с някого. Казваше се мистър Фредерик и с него мъчно се излизаше наглава. Двамата толкова много се мразеха, че трудно щяха да се споразумеят дори за да защитят своите общи интереси. Тъй или иначе, те здравата се изплашиха от Бунта във Фермата на животните и искаха на всяка цена да попречат на добитъка си да научи повече за него. Отначало уж се надсмиваха над тази история — било невъзможно животните сами да управляват стопанство. Цялата работа ще трае две седмици, отсичаха те. Разпространяваха слухове, че животните от Старото имение (те упорито продължаваха да наричат така фермата и не можеха да понасят новото й име) постоянно се биели помежду си и масово измирали от глад. След време, когато стана ясно, че не са измрели от глад, Фредерик и Пилкингтън запяха друга песен и заговориха за страхотиите, които се случвали във фермата. Животните там се превърнали в канибали, изтезавали се едни други с нажежени подкови, а женските им били общи. Ето докъде стигнали, като се опълчили срещу законите на природата, заявяваха Фредерик и Пилкингтън. Но на тези приказки не се вярваше изцяло. Носеха се и разни други слухове — къде разкрасени, къде доизмислени — за някаква ферма-чудо, където хората са прогонени и животните се управляват сами, и през тази година в околността се надигна вълна на непокорство. Биволите, досега винаги кротки, неочаквано бяха подивели, овцете събаряха огражденията и съсипваха детелината, кравите прекатурваха ведрата с мляко, конете отказваха да прескачат препятствията и изтърсваха ездачите си от другата им страна. На всичко отгоре мелодията и дори думите на „Добитък английски“ се знаеха навред. Бяха се разпространили с удивителна бързина. Щом чуеха песента, хората едва сдържаха яда си, макар да се преструваха, че я смятат за глупава. Не разбирали как дори животните могат да стигнат дотам, че да пеят такива жалки нелепости. Хванеха ли някое животно да си я тананика, тутакси го налагаха с камшик или тояга. И въпреки всичко не бяха в състояние да заглушат песента. Косовете я подсвиркваха сред плетищата, гълъбите я гукаха в клоните на брястовете, тя ехтеше сред грохота в ковачниците и ударите на черковните камбани. И когато човеците се заслушваха в нея, тайно потръпваха, сякаш чуваха предсказание за бъдещата си съдба. В началото на октомври, когато зърното беше ожънато и прибрано, а част от него и овършано, цяло ято гълъби връхлетяха като вихър и силно възбудени накацаха в двора на фермата. Джоунс и хората му заедно с още няколко мъже от Мечи лес и Лиси рид били влезли през портата с петте резета и идвали по коларския път, който водел към фермата. Всички носели тояги освен Джоунс, който вървял напред с пушка в ръка. Явно били решили да си възвърнат владенията. Това отдавна се очакваше и животните бяха в бойна готовност. Объл беше изучил една стара книга за походите на Юлий Цезар, която бе намерил в господарската къща, и отговаряше за отбранителните действия. Той бързо издаде нужните заповеди и след няколко минути всяко животно бе на поста си. Когато хората се приближиха до стопанските сгради, Объл нанесе първия си удар. Всичките гълъби, на брой трийсет и пет, се разлетяха над главите на мъжете и хубаво ги оцвъкаха; докато мъжете се окопитят, гъските, скрити зад плетището, се втурнаха стремително и ожесточено ги закълваха по прасците. Но това бе само една кратка схватка, предназначена да създаде временно объркване; после хората лесно прогониха гъските с тоягите си. Тогава животните атакуваха за втори път. Мюриъл, Бенджамин и всички овце, предвождани от Объл, се втурнаха напред и взеха да мушкат хората отвсякъде, а Бенджамин се обърна и ги зарита с малките си копита. Но онези, с тоягите и подкованите си ботуши, отново се оказаха по-силни. Изведнъж, чули квиченето на Объл, който даде сигнал за отстъпление, всички животни се обърнаха и избягаха през портичката към двора. Хората нададоха победоносен вик. Мислеха си, че са принудили враговете да побягнат, и се спуснаха подире им. Ала Объл именно това бе целил. Веднага щом те се озоваха по средата на двора, трите коня, трите крави и останалите прасета, които чакаха в засада зад вратата на обора, неочаквано ги нападнаха в гръб и им отсякоха пътя. Сега Объл даде сигнал за нападение. Той самият се втурна право към Джоунс. Джоунс го видя, че се приближава, вдигна пушката и стреля. Сачмите оставиха кървави следи по гърба на Объл, а една овца падна мъртва. Без да спре нито за миг, Объл с цялата си тежест връхлетя върху краката на Джоунс. Запрати го на торището и пушката изхвръкна от ръцете му. Но най-ужасяващата гледка беше Оувес, изправен на задните си крака и размахал огромните си подковани копита като див жребец. Първият му удар се стовари върху главата на един коняр от Мечи лес и го просна безжизнен в калта. Като го видяха, някои от мъжете захвърлиха тоягите и се опитаха да избягат. Обзе ги панически страх; след миг животните дружно ги погнаха из двора. Мушкаха ги с рога, ритаха, хапеха, тъпчеха. Всяко животно от фермата си отмъщаваше както можеше. Дори котката най-неочаквано скочи от покрива на раменете на един кравар и впи нокти във врата му, при което той изрева от болка. Веднага щом изходът се освободи, хората се зарадваха, че ще се измъкнат от двора, и презглава хукнаха към шосето. И така, само пет минути след нахлуването си във фермата, те отстъпваха позорно по същия път, по който бяха дошли, а цяло ято гъски съскаха подире им и непрекъснато ги кълвяха по прасците. Всички мъже успяха да избягат освен един. Насред двора Оувес побутваше с копито конярчето, което лежеше ничком в калта, и се опитваше да го обърне по гръб. Момчето не помръдваше. — Мъртъв е — рече печално Оувес. — А не съм искал да го убивам. Забравих, че имам железни подкови. Кой ще ми повярва, че не съм го сторил нарочно? — Без да се размекваме, другарю! — кресна Объл, от чиито рани още капеше кръв. — Войната си е война. Само мъртвият човек е добър човек. — Не ща да отнемам живот, пък бил той и човешки — повтори Оувес, а очите му бяха пълни със сълзи. — Къде е Моли? — провикна се някой. Моли наистина я нямаше. Отначало всички много се разтревожиха; изплашиха се, че хората може нещо да са я наранили или дори да са я отвели със себе си. Но накрая я намериха скрита в обора, заровила глава сред сеното в яслите. Беше избягала още при първия изстрел на пушката. А когато животните се върнаха от издирването, стана ясно, че конярчето, което всъщност беше само зашеметено, се е съвзело и е офейкало. Крайно възбудени, животните отново се събраха и всяко заразказва подвизите си в битката, крещейки колкото му глас държи. Веднага се състоя импровизирано чествуване на победата. Вдигнаха знамето и изпяха много пъти „Добитък английски“, а после устроиха тържествено погребение на убитата овца и посадиха на гроба й глог. Объл държа кратка реч, в която подчерта необходимостта всички животни да са готови да умрат за своята ферма, ако това се наложи. Единодушно решиха да се учреди военно отличие „Животно герой“ — първа степен, с което Объл и Оувес бяха удостоени начаса. То представляваше пиринчен медал (всъщност това бяха няколко стари украшения за ремъци, намерени под сайванта), който трябваше да се носи в неделя и по празници. Решиха да има и „Животно герой“ — втора степен, присъден посмъртно на убитата овца. Последваха бурни спорове как да нарекат битката. Накрая я кръстиха Битката при обора, тъй като оттам бяха нападнали хората из засада. Откриха пушката на мистър Джоунс в калта, а всички знаеха, че в господарската къща има складирани патрони. Решиха в подножието на пилона със знамето да изправят пушката като същински топ и да стрелят с нея два пъти в годината — веднъж на дванайсети октомври, датата на Битката при обора, и втори път на Еньовден, когато бе избухнал Бунтът.     Пета глава   С приближаването на зимата Моли ставаше все по-недисциплинирана. Всяка сутрин закъсняваше за работа и се извиняваше с това, че се е успала; оплакваше се от някакви необясними болки, макар че имаше чудесен апетит. При всеки удобен повод бягаше от работа и отиваше на водопоя, където стоеше и глуповато се взираше в собственото си отражение. Но се носеха и слухове за по-сериозни провинения. Един ден, когато Моли се разхождаше безгрижно из двора, размахваше дългата си опашка и дъвчеше стръкчета сено, Люсерна я привика настрана. — Моли — започна тя, — трябва да си поговорим за нещо много важно. Сутринта те видях как надничаш през оградата, която разделя нашата ферма от Мечи лес. Един от работниците на мистър Пилкингтън стоеше от другата страна. И той… бях много далече, но съм почти сигурна в това, което видях, той ти говореше, а ти му позволяваше да те гали по муцуната. Какво означава това. Моли? — Не ме е галил! Не съм му позволявала! Не е вярно! — извика Моли и взе да подскача и да рие земята с копито. — Моли! Погледни ме в очите! Даваш ли ми честната си дума, че този мъж не те галеше по муцуната? — Не е вярно! — повтори Моли, но не можа да погледне Люсерна в очите и след миг побягна и се изгуби в полето. На Люсерна й хрумна нещо. Без да казва на останалите, тя отиде при яслата на Моли и разрови с копито сламата пред нея. Там бяха скрити няколко бучки захар и връзки панделки в различни цветове. След три дни Моли изчезна. В продължение на няколко седмици никой не знаеше къде се намира, а сетне гълъбите докладваха, че са я видели в другия край на Уилингдън. Била впрегната в гиздава двуколка, боядисана в червено и черно, която стояла пред една кръчма. Някакъв червендалест дебелак с карирани панталони и гети я галел по муцуната и й давал захарчета. Козината й била току-що тимарена, а през челото си носела алена панделка. Изглеждала доволна, тъй рекоха гълъбите. От този миг насетне никое животно не спомена името на Моли. През януари хвана лют студ. Земята се скова и на полето не можеше да се работи. В големия обор се провеждаха много събрания; прасетата бяха твърде заети — планираха задачите за предстоящия сезон. Прие се, че те (като безспорно по-умни от другите животни) ще решават всички въпроси, свързани със стопанската политика, макар че решенията им трябваше да бъдат утвърждавани от мнозинството. Това споразумение щеше да важи с пълна сила, ако не бяха пререканията между Объл и Наполеон. Двамата бяха на противоположно мнение по всеки въпрос, който позволяваше разногласие. Ако единият от тях предложеше да се засее по-голяма площ с ечемик, другият веднага искаше по-голяма площ с овес и ако единият кажеше, че еди-коя си нива е много подходяща за зеле, другият заявяваше, че става само за кореноплодни. Всеки си имаше поддръжници и се водеха ожесточени спорове. На събранията Объл често печелеше мнозинство с блестящите си речи, но Наполеон по-хитро си осигуряваше подкрепа през другото време. Особено голям успех имаше той сред овцете. Напоследък те бяха взели кога трябва и кога не трябва да блеят: „Четири крака — да, два крака — не!“, и нерядко прекъсваха работата на Събранието. Забелязано беше, че обикновено почват да врещят: „Четири крака — да, два крака — не!“, в най-важните моменти от речите на Объл. Той бе изучил внимателно няколко стари броя на „Земеделец и скотовъдец“, които беше намерил в господарската къща, и бе пълен с идеи за подобрения и нововъведения. Говореше научно за напоителни канали, силаж и фосфатен тор и беше разработил сложна система, според която животните трябваше да изхвърлят тора си направо на полето, всеки ден на различно място, за да си спестят труда по превозването. Наполеон не предлагаше собствени проекти, но тихичко разправяше, че и от Объловите няма да излезе нищо, и изглежда, чакаше да удари неговият час. Ала от всичките им спорове най-ожесточен беше този за вятърната мелница. Насред обширното пасище, недалеч от стопанските сгради, се издигаше една могилка, която беше най-високата точка във фермата. След като огледа земите. Объл заяви, че това е най-подходящото място за вятърна мелница, с чиято помощ да се задвижи динамо и фермата да има електричество. То щеше да осветява оборите и да ги отоплява през зимата, щеше да захранва циркуляр, сламорезачка, цвеклорезачка и електрическа доилка. Животните не бяха и чували за подобни неща (фермата не беше модернизирана и разполагаше само с най-примитивни сечива) и слушаха изумени, когато Объл им описваше разни фантастични машини, които щели да вършат работата вместо тях, а те да си пасат на воля из полето или да се развиват умствено с четене и разговор. След няколко седмици плановете на Объл бяха окончателно разработени. Техническите подробности бяха взети главно от три книги, принадлежали някога на мистър Джоунс — „Хиляда полезни съвета за домакинството“, „Как да зидаме сами“ и „Електротехника за начинаещи“. Объл използуваше за кабинет една барака, която някога бе служила за инкубатор и имаше гладък дъсчен под, удобен за чертане. Там той се уединяваше с часове. Затиснал с камъни разтворените си книги и втъкнал парче тебешир в копитото си, той се движеше бързо напред-назад, теглеше линия след линия и сегиз-тогиз квичеше от възбуда. Постепенно чертежите се превърнаха в сложна плетеница от лостове и зъбчати колела, която заемаше повече от половината под; за останалите животни тези чертежи бяха напълно неразбираеми, но много внушителни. Поне веднъж дневно всички идваха да погледнат творенията на Объл. Дори кокошките и патиците идваха и се стараеха да не стъпват по тебеширените черти. Само Наполеон стоеше настрана. Още от началото той се беше обявил против мелницата. Но един ден пристигна неочаквано да разгледа плановете. Обиколи навъсено бараката, внимателно се взря във всеки детайл от чертежите, подуши ги веднъж-дваж, сетне известно време ги съзерцава с крайчеца на окото си; после ненадейно вдигна крак, препика ги и излезе, без да продума. По въпроса за мелницата животните от фермата се бяха разделили на два лагера. Объл не отричаше, че няма да е лесно да я построят. Трябваше да се вадят камъни от кариерата и да се издигнат стените, след това да се направят крилата, а накрая щеше да има нужда от динамо и кабели. (Объл не изясняваше откъде ще си доставят последните.) Но той твърдеше, че всичко може да се свърши за една година. А сетне, заявяваше Объл, животните ще си спестят толкова много труд, че ще се налага да работят само три дни от седмицата. От друга страна, Наполеон доказваше, че в момента неотложната необходимост е да се увеличи производството на храна, и уверяваше, че ако си губят времето за вятърната мелница, всички ще измрат от глад. Животните се разделиха на две фракции, сплотени под лозунгите „Гласувайте за Объл и за тридневна работна седмица!“ и „Гласувайте за Наполеон и за пълни ясли!“. Бенджамин беше единственото животно, което не се присъедини към никоя от фракциите. Не вярваше нито че храната ще стане по-изобилна, нито че вятърната мелница ще спестява труд. С мелница или без мелница, казваше той, животът ще си върви както винаги си е вървял — сиреч зле. Освен споровете за вятърната мелница животните имаха да решават въпроса за отбраната на фермата. Всички ясно съзнаваха, че макар да са победили хората в Битката при обора, онези могат да направят втори, по-решителен опит да си възвърнат фермата и да възстановят правата на мистър Джоунс. И имаха още по-голямо основание да го направят, защото новината за поражението им се беше разнесла из околността и животните от съседните ферми бяха станали по-неспокойни отвсякога. Както обикновено, Объл и Наполеон имаха разногласия. Според Наполеон животните трябваше да се снабдят с огнестрелно оръжие и да се научат да го използуват. Според Объл те трябваше да изпращат все повече и повече гълъби и да подтикват към бунт животните от другите ферми. Първият твърдеше, че ако не могат да се защитават, неизбежно ще ги разгромят, а вторият уверяваше, че ако навсякъде избухнат бунтове, изобщо няма да е нужно да се защитават. Животните изслушваха Наполеон, а после Объл и не бяха в състояние да решат кой е прав; всъщност винаги бяха съгласни с този, който говореше в момента. Най-сетне дойде денят, когато плановете на Объл бяха завършени. Следващата неделя на Събранието щеше да се гласува дали да се започне работа по вятърната мелница. Щом всички животни отидоха в големия обор, Объл стана и изложи доводите си в подкрепа на строежа на мелницата, макар че овцете от време на време го прекъсваха с блеенето си. После стана Наполеон, за да възрази. Той съвсем спокойно заяви, че мелницата е една глупост и неговият съвет е никой да не гласува за нея, след което бързо седна на мястото си; беше говорил само трийсет секунди и изглеждаше безразличен към ефекта, произведен от думите му. Тогава Объл скочи и надвиквайки овцете, които пак бяха почнали да блеят, излезе със страстен призив в защита на мелницата. Досега симпатиите на животните се разделяха поравно между двамата, но след миг красноречието на Объл ги спечели за каузата му. С пламенни слова той обрисува каква би могла да бъде Фермата на животните, когато те се отърват от черния труд. Сега въображението му летеше много по-далеч от сламорезачките и ряпокълцачките. Електричеството, рече той, можело да задвижи вършачки, плугове, брани, валяци, жътварки и сноповръзвачки и освен това да снабди всяка сграда в двора със светлина, топла и студена вода и отопление. До края на изказването му вече нямаше никакво съмнение как ще протече гласуването. Но точно в този миг Наполеон се изправи и хвърляйки един особен кос поглед към Объл, нададе такъв пронизителен квик, какъвто никой не го бе чувал да надава преди. В отговор навън се разнесе ужасен лай и девет огромни кучета с нашийници, украсени с пиринчени гвоздеи, нахълтаха стремглаво в хамбара. Хвърлиха се право към Объл, който скочи от мястото си тъкмо навреме, за да избегне раззинатите им челюсти. След миг бе вече вън, а те го преследваха. Силно изумени и уплашени, за да коментират, животните се блъскаха да минат през портата и да наблюдават гонитбата. Объл прекосяваше обширното пасище, което стигаше до пътя. Бягаше така, както само прасе може да бяга, но кучетата бяха по петите му. Неочаквано се подхлъзна и отстрани изглеждаше сигурно, че ще го настигнат. После пак се изправи и затича по-бързо от всякога, сетне кучетата отново го догониха. Едно от тях едва не захапа опашката му, но Объл с навременен мах я спаси. След това се засили и само с няколко сантиметра преднина се мушна през една дупка в оградата и повече не се видя. Занемели и ужасени, животните боязливо се върнаха в хамбара. След миг и кучетата нахълтаха с големи скокове. Отначало никой не можеше да си представи откъде се бяха взели те, но загадката скоро се разреши: това бяха кутренцата, които Наполеон беше отделил от майките им и отгледал в уединение. Макар че бяха още съвсем млади, те бяха огромни и изглеждаха свирепи като вълци. Наобиколиха Наполеон. Животните забелязаха, че те въртят опашки пред него също както навремето другите кучета в присъствието на мистър Джоунс. Следван неотлъчно от охраната си, Наполеон се качи на издигнатата част от пода, където преди бе стоял Майора, и подхвана речта си. Той обяви, че отсега нататък събранията в неделя сутрин няма да се състоят. Каза, че били ненужни и само губели времето им. В бъдеще всички въпроси, свързани с обработването на фермата, щели да се решават от специална комисия, състояща се от прасета и председателствувана от него. Тя щяла да заседава тайно и после да съобщава решенията си на останалите. Животните пак щели да се събират в неделя сутрин да вдигат знамето, да изпеят „Добитък английски“ и да получат нареждания за през седмицата; но вече нямало да има разисквания. Въпреки стреса, който бяха изживели при изгонването на Объл, това съобщение поразтревожи животните. Някои от тях щяха да възразят, ако можеха да намерят точните аргументи. Дори Оувес бе смъртно обезпокоен. Прибра уши назад, тръсна няколко пъти гривата на челото си и сериозно се помъчи да подреди мислите си; но накрая не успя да измъдри какво да каже. Ала някои от прасетата бяха по-склонни към словесност. Четири млади шопарчета на първия ред пронизително изквичаха в знак на неодобрение, дружно скочиха на крака и заговориха едно през друго. Но кучетата, наобиколили Наполеон, неочаквано почнаха да ръмжат заплашително, та шопарчетата млъкнаха и отново седнаха на местата си. Тогава овцете гръмко заблеяха: „Четири крака — да, два крака — не!“, и продължиха почти четвърт час, с което сложиха край на всеки опит за разисквания. Сетне изпратиха Квик да обиколи фермата и да обясни новите разпоредби на останалите животни. — Другари — започна той, — вярвам, че всяко четириного оценява жертвата, която другарят Наполеон направи, поемайки върху плещите си този допълнителен труд. Не мислете, другари, че е приятно да ръководиш. Напротив, това е тежка и сериозна отговорност. Никой не е по-твърдо убеден от другаря Наполеон,

    Кърт Вонегът Харисън Бержерон     Годината беше 2081-а и най-накрая всички бяха равни. Бяха равни не само пред Бога и законите. Бяха равни във всяко едно отношение. Никой не беше по-умен от никой друг. Никой не изглеждаше по-добре от никой друг. Никой не беше по-силен и по-бърз от никой друг. Цялото това равенство се дължеше на 211-а, 212-а и 213-а поправки на Конституцията и неуморната бдителност на агентите на Генералния затруднител на Съединените щати. Въпреки това някои неща от живота не бяха съвсем наред. Април, например, все още караше хората да полудяват, задето все още не настъпва пролетта. Именно в този дъждовен месец хората на Главния затруднител откараха четиринайсетгодишния син на Джордж и Хейзъл Бержерон, Харисън. Събитието беше трагично, без съмнение, но Джордж и Хейзъл не можеха да се замислят върху него кой знае колко задълбочено. Хейзъл притежаваше нормална средна интелигентност, което пък означаваше, че тя не можеше да мисли за нищо, освен на кратки изблици. А Джордж, чиято интелигентност бе доста над средната, имаше в ухото си малко радио за умствени смущения. Законът го задължаваше да го носи през цялото време. Беше настроено на вълните на правителствения предавател, който на всеки двайсетина секунди изпращаше някакъв рязък звук, който да пречи на хората като Джордж да се възползват от умовете си. Джордж и Хейзъл гледаха телевизия. По бузите на Хейзъл имаше сълзи, но в момента тя не помнеше защо са те. На телевизионния екран се виждаха балерини. В главата на Джордж прокънтя звънец. Мислите му се разбягаха панически, като крадци от алармена инсталация. — Това беше хубав танц — отбеляза Хейзъл. — Който току-що видяхме. — М-м? — попита Джордж. — Този танц — повтори Хейзъл. — Хубав беше. — Аха — кимна Джордж. Опита се да помисли малко за балерините. Всъщност, не бяха особено добри — не по-добри от който и да било друг на тяхно място. Бяха натоварени с тежести от кантари и оловни сачми, а лицата им бяха маскирани, така че никой, успял да зърне изящен жест или красиво лице, да не се почувства като нещо, което котката е домъкнала от улицата. През ума му мина беллата мисъл, че може би балерините не трябва да имат изкуствени затруднения, но не можа да стигне много далече в мислите си, защото ги прекъсна следващият звънтеж. Джордж се сепна. Две от осемте балерини също се сепнаха. Хейзъл забеляза сепването му. Тъй като тя нямаше умствено затруднение, трябваше да попита Джордж какъв е бил последният звук. — Звучеше, като че ли някой удря бутилка за мляко с чукче — отговори той. — Трябва да е много интересно да чуваш всички тези звуци — каза Хейзъл с лека завист. — Всичките неща, които измислят… — Хъм — обади се Джордж. — Само че, ако бях Генерален затруднител, знаеш ли какво щях да направя? — попита Хейзъл. Тя всъщност много приличаше на Генералния затруднител — една жена, на име Даяна Муун Глампърс. — Ако бях Даяна Муун Глампърс, щях в неделя да ви пускам камбанен звън. Нещо като почит към религията. — Ако е само камбанен звън — отбеляза Джордж, — ще мога да мисля. — Може би щях да го направя много силен — реши Хейзъл. — Струва ми се, че от мен би излязъл добър Генерален затруднител. — Не по-добър от всеки друг. — Кой знае по-добре от мен какво означава „нормален“? — Така е — кимна Джордж. Започна да мисли за ненормалния си син, който сега се намираше в затвора, за Харисън, но двайсет и един топовни салюта отекнаха в главата му и сложиха край на това. — Оу! — възкликна Хейзъл. — Беше страхотно, нали? Беше толкова страхотно, че Джордж пребледня и се разтрепери. Зачервените му очи се изпълниха със сълзи. Две от осемте балерини в студиото рухнаха на пода и се уловиха за слепоочията. — Изведнъж доби толкова уморен вид — каза Хейзъл. — Защо не се изтегнеш на канапето? Така ще можеш да подпреш торбата с тежестите си на възглавницата, скъпи. — Имаше предвид торбата от зебло с двайсет килограма оловни сачми, заключена с катинар за врата му. — Отиди и я подпри, нямам нищо против известно време да не си равен с мен. Джордж повдигна леко торбата, за да почувства тежестта й. — Не ми пречи — заяви той. — Вече не й обръщам внимание. Превърнала се е в част от мен. — Напоследък ми се струваш уморен — каза Хейзъл. — Изтощен. Ех, да имаше как да пробием дупка на дъното и да извадим малко, съвсем малко от сачмите… — Две години затвор и две хиляди долара глоба за всяко топче… Не мисля, че си струва. — Ако можеше да изваждаш по малко, когато се върнеш от работа… Искам да кажа, че тук не трябва да се състезаваш с никого… Само седиш. — Ако аз го направя, ще го направят и други и току-виж пак сме се оказали в тъмните времена, когато всеки се е състезавал с всички останали. Това няма да ти хареса, нали? — Никак. — Ето това е. В момента, в който хората започнат да мамят и да заобикалят законите, какво според теб ще стане с обществото? Ако Хейзъл не бе отговорила на този въпрос, Джордж нямаше да може да й помогне, защото сирените отново завиха в мозъка му. — Предполагам, че ще се разпадне — поклати глава тя. — Какво? — попита Джордж с празен поглед. — Обществото — повтори Хейзъл. — Нали току-що каза това? — Кой знае? — попита Джордж. Изведнъж телевизионната програма прекъсна, заради новините. В началото не се разбра съвсем ясно за какво става дума, тъй като говорителят, както всички други говорители, имаше трудности с говоренето. В продължение на минута и половина, изпаднал в състояние на повишена възбуда, той парави опити да произнесе: „Дами и господа“. Най-накрая се отказа и подаде листа на една балерина, за да го прочете. — Няма нищо — успокои го Джордж. — Той се опита. Това е важното. Опита се да направи най-доброто, с каквото му е дал Господ. Трябва да го повишат, задето се опитва толкова усърдно. — Дами и господа… — започна да чете балерината. Сигурно беше удивително красива, защото маската й бе ужасна. Не беше трудно да се забележи, че е беше най-силната и грациозна от всички танцьорки, защото торбата с тежестите й беше колкото на стокилограмовите мъже. Наложи се да се извини за гласа си, защото беше нечестно една жена да използва такъв глас. Гласът й представляваше топла, светла, безвременна мелодия. — Извинете ме — каза балерината и направи гласа си абсолютно неконкурентноспособен. — Харисън Бержерон, четиринайсетгодишен — изграчи тя непоносимо, — току-що е избягал от затвора, където е бил задържан по подозрения в заговор за сваляне на правителството. Той е гений, атлет, недостатъчно затормозен и следва да бъде разглеждан като крайно опасен. На екрана се появи полицейска снимка на Харисън Бержерон — надолу с главата, след това настрани, отново надолу с главата, после нагоре с дясната страна. На снимката личеше ръстът му, съпоставен с разграфената на метри и сантиметри стена отзад — беше висок точно два метра. Останалото от външния му вид беше карнавал и железария. Никой досега не бе носил по-тежки и обемисти тежести. Той ги надрастваше по-бързо, отколкото хората на Генералния затруднител успяваха да измислят нови. Вместо малък приемник в ухото, на главата му имаше огромни слушалки и очила с дебели, вълнисти лупи. Тези очила трябваше не само да му пречат да вижда, но и да му причиняват остри главоболия. По цялото му тяло висяха метални парчета. Обикновено в спънките на силните хора се долавяше някаква симетрия, някаква военна подреденост, но Харисън приличаше на крачещ склад за вторични суровини. В състезанието на живота той носеше върху себе си сто и петдесет килограма. За да развалят хубавия му вид, хората на Генералния затруднител го бяха накарали да си сложи червена гумена топка, вместо нос, да обръсне веждите си и да покрие равните си бели зъби с хаотично разположени черни коронки. — Ако видите това момче — продължи да чете балерината, — недейте, повтарям, недейте да се опитвате да водите разумен разговор с него. Чу се писък, сякаш някой отскубваше врата от пантите й. Откъм телевизора долетяха крясъци и отчаяни викове. Снимката на Харисън Бержерон се залюля на екрана, сякаш танцуваше в ритъма на земетресение. Джордж Бержерон правилно определи какво е това земетресение, защото собственият му дом многократно бе разтърсван от същия рушащ ритъм. — Боже! — възкликна той. — Трябва да е Харисън! Мисълта мигновено бе прогонена от главата му от звука на автомобилна катастрофа. Когато отново успя да отвори очи, снимката на Харисън бе изчезнала от екрана. Изпълваше го истинският, живият Харисън. Подрънкващ, огромен и напомнящ палячо, той се олюляваше в средата на студиото. Дръжката от изкъртената врата все още беше в ръката му. Балерини, техници, музиканти и говорители бяха паднали на колене в очакване на смъртта. — Аз съм Императорът! — изрева Харисън. — Чувате ли? Аз съм Императорът! Всички трябва веднага да направят каквото кажа! Той тропна с крак и студиото се разтърси. — Дори и така, както стоя пред вас сега — осакатен, окуцял, болен — продължи да реве той, — аз съм най-великият владетел от всички, които някога са се раждали! А сега гледайте в какво мога да се превърна! Харисън разкъса каишките на тежестите си, като че ли бяха мокра тоалетна хартия, а те трябваше гарантирано да издържат по триста килограма. Парчетата старо желязо издрънчаха на пода. Мушна палци под металната планка на катинара, придържащ съоръжението върху главата му. Счупи я като клечка кибрит. След това запрати очилата и слушалките в стената. Махна гумения нос и на екрана се появи мъж, който би могъл да изпълни със страхопочитание Тор — бога на бурите. — А сега ще избера моята императрица! — каза той и погледна надолу към треперещите от страх хора. — Нека първата жена, която посмее да се изправи на крака, дойде при мен, за да вземе своя партньор и своя трон! Измина само миг, после една от балерините се надигна и се олюля като плачуща върба. Харисън измъкна умствения затруднител от ухото й, счупи физическите спънки с удивителна лекота. Най-накрая махна маската. Беше ослепително красива. — Сега — продължи Харисън и пое ръката й, — ще покажем на хората какво е значението на думата „танц“. Музика! — изкомандва той. Музикантите запълзяха към столовете си, а Харисън ги освободи от тежестите им. — Свирете колкото се може по-добре — нареди им той — и ще ви направя барони, херцози и графове! Музиката започна. В началото беше нормална — евтина, тъпа, неискрена. Само че Харисън грабна двама музиканти от местата им, завъртя ги във въздуха като диригентски палки и изпя музиката, която искаше да му изсвирят. След това ги хвърли на столовете им. Оркестърът засвири отново, този път много по-добре. Известно време Харисън и неговата императрица само слушаха — мрачно, сякаш синхронизираха сърцата си с ритъма. След това преместиха центъра на тежестта си върху пръстите на краката. Харисън постави огромните си ръце върху тънкия кръст на момичето, давайки му възможност да изпита безтегловността, която скоро щеше да им принадлежи. След това се понесоха във въздуха, изпълнени с радост и красота. Изоставиха не само законите на хората, но също така законите на гравитацията и на движението. Носеха се, въртяха се, плуваха, летяха, приклякаха. Скачаха като елени на Луната. Таванът на студиото беше висок десет метра, но с всеки скок те се приближаваха до него. Очевидно тяхна цел стана да целунат тавана. Целунаха го. След това неутрализираха действието на закона за гравитацията и останаха на няколко сантиметра под тавана, където се целуваха дълго, дълго. Тогава в студиото влезе Даяна Муун Глампърс, Генералният затруднител, въоръжена с двуцевна ловджийска пушка десети калибър. Стреля два пъти и Императорът заедно с неговата Императрица умряха още преди да паднат на пода. Даяна Муун Глампърс зареди пушката отново. Насочи я към музикантите и им каза, че им дава десет секунди да си сложат тежестите. В този момент кинескопът на телевизора на семейство Бержерон изгоря. Хейзъл се обърна към Джордж, за да отбележи факта. Но Джордж бе отишъл в кухнята, за да си вземе кутия бира. Върна се с бирата и спря за миг, докато отзвучи сигналът от предавателя. После седна пак. — Плакала ли си? — попита той Хейзъл. — Аха — кимна тя. — Защо? — Забравих. За нещо по телевизията… наистина тъжно. — Какво беше то? — Всичко е толкова объркано в главата ми… — Забрави тъжните неща — посъветва я Джордж. — Винаги ги забравям — каза Хейзъл. — Добро момиче — кимна той и се сепна. В главата му затрещяха изстрели. — Боже! Личи си, че последното беше страхотно! — погледна го Хейзъл. — Кажи го пак. — Боже! Личи си, че последното беше страхотно!     Kurt Vonnegut Harrison Bergeron, 1961   Източник: http://sfbg.us   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/1262 Последна корекция: 10 август 2006 в 20:36  

    Джеймс Клавел Цар Плъх    

 |     Джо Холдеман

|     Камуфлаж

A>
      Без никой да знае, от хиляди години две същества се скитат по Земята. Всеки от чуждоземците не подозира за съществуването на другия, но двамата споделят общ спомен за загадъчен потънал предмет — и влечение към дълбините на океана. Единият, наричан Изменчивия, оцелява, като се адаптира и приема формата на различни организми. Другият, Хамелеонът, просто унищожава всеки и всичко, което заплашва съществуването му.
A$

D>
      На Ралф Вичинанца, моя верен навигатор
D$
D>
      Авторът изказва сърдечна благодарност на Крис Нелсън, нашия водач из непознатия свят на Самоа, и на Корделия Уилис за познанията й по съдебна медицина и генетика.
D$

E>
P>
      Животът е странен,
      та ще ти се нявга да кажеш,
      живот ли е това?
@     Луис Армстронг
@     (импровизация по „Животът е странен“ на Джони Бърк)
P$
E$


>     Пролог

      Чудовището дойде от един звезден куп, който хората наричат Месие* 22, огромен блещукащ рояк с размери десетки хиляди светлинни години. Милиони слънца и десетки милиони планети — всички без една лишени от какъвто и да било живот.
      [* Шарл Месие (1730–1817) — френски астроном. — Б.пр.]
      Животът трудно би процъфтял в такава част на космоса. Повечето планети следват нестабилни орбити, звездите се въртят толкова близо една до друга, че си крадат планети или ги поглъщат напълно.
      Всичко това поражда свирепи геологични и климатични промени, повечето от планетите са стерилни билярдни топки или масивни юпитероподобни газови чували. Но на единствената планета, на която успя да се вкопчи, животът беше _жилав_.
      И приспособим. Що за организъм би оцелял в един свят, горещ като Меркурий, който само за няколко години се отдалечава от своето слънце, колкото е отдалечен Плутон?
      Повечето живи организми оцеляват по най-простия начин — изпадат в летаргия, докато подходящите условия не се възстановят. Но доминиращата форма на живот вирее от промените. Това е същество, което може да повлиява на собствената си еволюция — не чрез естествен подбор, а по пътя на неестествена мутация, като се променя заедно с условията на средата. То се превръща в това, което е необходимо — и след милиони години на бързи изменения става нещо, което не може да умре.
      Цената на вечното съществуване е живот без друг смисъл, освен този да оцелееш. Докато планетата криволичи из звездния куп, дните на тези същества преминават в пълзене из пустините и глозгане на камъни, дращене по леда или гмуркане в калта — в търсене на храна, която не би могла да им се измъкне.
      А планетата продължаваше да се мята в една или друга посока, докато накрая случайни сили не я запокитиха в самия край на звездния куп, далече от постоянното сияние на милиони звезди и най-сетне на стабилна орбита — сега това бе свят, в който денят и нощта си деляха времето поравно, свят, на който милостивият океан позволяваше разнообразие. Десетките видове станаха милиони, животните изпълзяха от топлото море на обраслата в зеленина суша и загъмжаха.
      Безсмъртните създания най-сетне си отдъхнаха в един свят, в който оцеляването бе много по-лесно. И тогава погледнаха нагоре, към нощното небе — и видяха звездите.
      В тях се появи любопитство, то прерасна във философия и накрая в наука. Дори денем те примигваха към ослепителния небосвод и търсеха звездите. А когато се спуснеше нощта, хладното, изпълнено с безброй светлинки, покривало на Млечния път отправяше неустоим зов.
      Някои от тях построиха кораби и се впуснаха в нощта. Пътешествия, които щяха да продължат милиони години, но те бяха живели още по-дълго и познаваха цената на търпението.
      Милиони години преди на Земята да се появи човекът, един такъв кораб се сгромоляса в Тихия океан. Гмурна се надълбоко, подтикван от изконния си инстинкт да се крие. Съществото, което носеше на борда, излезе навън, оцени обстановката и се превърна в онова, което бе необходимо, за да оцелее.
      Дълго живя на тъмното дъно, под десетки мили вода, огромно и неуязвимо, научаваше околната среда. В края на краищата изостави анаеробната бездна, прие формата на голяма бяла акула, местно създание на върха на хранителната верига, и пое на пътешествие, като остави всички необходими неща в безопасност на борда на кораба.
      Още дълго време съществото помнеше къде се намира корабът, откъде е пристигнало и защо. Но с течение на времето тези спомени започнаха да избледняват. След десетки хиляди години то се върна към първичния си живот на опростено съществуване, постоянно наблюдение и промени.
      Съществото от звездите срещна хора и забеляза превъзхождащото им положение — мястото им, макар и временно, на върха на хранителната верига. То стана косатка, делфин, накрая плувец, който излезе на брега, гол и непознаващ света.
      Но готов да се учи.


>     1.
>     Калифорнийският залив, 2019

      Ръсел Сътън бе приключил с дълга си пред правителството на Съединените щати още в началото на века, когато работеше по две скучни програми за изследване на Марс. След като се провали и втората, той махна за сбогом на Чичо Сам и космоса като цяло и се върна към първата си любов, морската биология.
      Все още бе мениджър и — естествено — инженер, но сега ръководеше скромна фирма с гръмкото название „Посейдон Проджектс“. Разполагаше с дванайсет сътрудници, половината с научни степени. Разработваха едновременно най-много по два-три проекта, тайни планове за извличане на полезни изкопаеми, поръчани от различни компании, и за изследователска работа на дъното. Славеха се като вещи в занаята, държащи на сроковете — и бяха дискретни докрай. Можеха да си позволят да откажат повечето предложения, най-вече онези, които не им се струваха интересни или бяха свързани с някоя правителствена организация.
      Всичко това можеше да обясни защо Ръс не беше особено ентусиазиран, когато вратата на кабинета му се отвори след кратко и енергично потропване и на прага застана непознат мъж, облечен в адмиралска униформа. Първата мисъл на Ръс бе, че е крайно време да си вземат портиер; втората — как най-бързо да се отърве от този тип, за да не му хаби времето.
      — Доктор Сътън, аз съм Джек Халибъртън.
      Това вече беше интересно.
      — Чел съм книгата ви в прогимназията. Но не знаех, че работите за военните. — Мъжът му се стори смътно познат, вероятно от снимката на гърба на „Батискафски изследвания и измервания“, макар че сега не носеше брада и косата му бе оредяла. Все още приличаше на Дон Кихот на диета. — Седнете. — Ръс махна към единствения стол, на който нямаше купища книги и списания. — Но нека ви кажа още в началото, че не работим за правителството.
      — Зная. — Мъжът седна на стола и пусна фуражката си на пода. — Една от причините да съм тук. — Дръпна ципа на синята си чанта и извади запечатана папка. Завъртя я на масата, опря палец в долния й ляв ъгъл и папката се отвори. След това я побутна към Ръсел.
      На първата страница нямаше заглавие, а само надпис с големи червени букви: „Строго секретно — да не се копира“.
      — Не мога да чета подобни документи. Тук пише…
      — Материалът не е секретен. Никой в службата, освен малочислената ми изследователска група, не знае за съществуването му.
      — Но вие сте тук като представител на правителствена организация, нали? Защото униформата едва ли е единственото облекло в гардероба ви.
      — Защитна окраска. Ще ви обясня. Но първо хвърлете едно око на материала.
      Ръс се поколеба, после погледна папката. Първата страница бе неясна фотография на предмет с формата на пура, заобиколен от размазани сивкави петна.
      — Това е снимката при откриването. Правехме позитронна радарна карта на падината Тонга-Кермадек…
      — Защо, за Бога?
      — _Това_ е засекретената част. Която всъщност няма значение.
      Ръсел изведнъж изпита странното усещане, че е стигнал до някой от онези кръстопътища в живота, които водят до неочаквани промени, и това никак не му се понрави. Той се завъртя с креслото и впери поглед в осеяната с всякакви снимки и карти от текущата им дейност стена. От прозореца се разкриваше успокояваща гледка към море Кортес, в момента съвсем спокойно.
      Обърнат с гръб към Халибъртън, той каза замислено:
      — Не мисля, че фирмата ми е в състояние да се заеме с подобно нещо оттук.
      — Напълно съм съгласен. Избрахме друго място. Самоа.
      — Да бе. Жега, влага и отвратителна храна.
      — Аз пък си мислех за хубави момичета и липса на зима. — Гостът намести с пръст очилата си. — А и храната не е толкова лоша, ако нямате нищо против американските ресторанти.
      Ръсел се завъртя и впери поглед в снимката.
      — Трябва да ми кажете защо сте били там. Да не би флотът да е изгубил нещо?
      — Да.
      — Вътре имаше ли хора?
      — Не мога да отговоря.
      — Току-що отговорихте. — Той прелисти следващата страница. Снимката бе много по-контрастна.
      — Това не е от позитронна емисия.
      — Напротив. Но е сбор от няколко различни ъгъла, с изчистване на шума.
      „Добра работа“ — помисли Ръсел.
      — И на каква дълбочина е това чудо?
      — Падината е дълбока седем мили. Обектът е на дванайсет метра под пясъка.
      — Земетресение?
      Мъжът кимна.
      — Преди четвърт милион години.
      Ръсел го изгледа.
      — Не ми ли е познато от един стар роман на Стивън Кинг?
      — Погледнете следващата снимка.
      Тази беше цветна и с отлично качество. Предметът лежеше на дъното на дълбока дупка. Ръсел се замисли за мащабите на изкопните работи — и за цената.
      — И във флота не знаят за това?
      — Не. Макар че използвахме тяхно снаряжение.
      — Открихте ли онова, което са изгубили?
      — Ще го открием. Идната седмица. — Униформеният се загледа през прозореца. — Налага се да ви гласувам доверие.
      — Няма да ви предам на флота.
      Мъжът кимна и продължи, подбираше внимателно думите си:
      — В същата падина е изгубена и една тяхна подводница. Само на трийсет мили от този… предмет.
      — Но вие не сте докладвали за него. Защо?
      — Работя във флота от почти двайсет години. Всъщност следващия месец ще станат двайсет. И без това смятах да се пенсионирам.
      — Разбити илюзии?
      — Никога не съм имал „илюзии“. Преди двайсет години исках да напусна академичната работа и флотът излезе с интересно предложение. Възможности за чудесна кариера. Излишно е да казвам, че след всички тези години не вярвам нито на военните, нито на правителството. Междувременно събрах малък екип от мъже и жени, които имат сходни виждания. Смятах да ги взема с мен, след като се пенсионирам — да си направя фирма като вашата.
      Ръсел се надигна и си сипа кафе от машината. Предложи и на Халибъртън, но той отказа.
      — Мисля, че се досещам накъде биете.
      — Така ли?
      — Както казахте, възнамерявате да се пенсионирате и да си направите фирма. Но ако изведнъж „откриете“ това нещо, правителството може да се заинтересува от странното съвпадение.
      — Добре казано. Погледнете следващата страница.
      Беше увеличена снимка на обекта. В овалната му повърхност се отразяваше сондата, направила снимката.
      — Опитахме се да вземем проба от метала за анализ. Счупи всички свредели, които изпробвахме.
      — Даже диамант?
      — По-твърдо е от диамант. И по-масивно. Не можахме да определим плътността, защото не успяхме да го помръднем, камо ли да го вдигнем.
      — Мили Боже!
      — А бихме могли, дори да беше атомна подводница. Не е дори една десета от нейните размери. Можехме да го вдигнем, ако е от олово. Дори ако е от чист уран. Но е по-плътно от тях.
      — Ясно — промърмори Ръс. — И тъй като ние извадихме „Титаник“…
      — Може ли да бъда откровен?
      — Разбира се.
      — Бихме могли да го вдигнем с техника, сходна на вашата. И да приберем печалбата, която щеше да е значителна. Само че остава открит въпросът за връзките ми с флота.
      — И така, какъв е вашият план?
      — Съвсем прост. — Халибъртън извади от папката карта и я разгъна на бюрото. — Ще получите поръчка за Самоа…


>     2.
>     Сан Гилермо, Калифорния, 1931

      Преди да излезе от морето, изменчивият оформи дрехи на външната част на тялото си. Беше наблюдавал доста моряци и рибари и затова спря избора си на тях. Газеше из вълните, облечен с бяла униформа, съвсем суха на вид, защото не бе изработена от плат. Бе лъскава като кожата на делфин. Дори вътрешните органи на съществото бяха по-близки до тези на делфин, отколкото на човек.
      Свечеряваше се и бе почти тъмно. Брегът бе съвсем безлюден, с изключение на един човек, който се затича към изменчивия.
      — Боже мили, човече! Откъде доплува?
      Изменчивият го погледна. Мъжът бе поне две глави по-висок от него, с изпъкнали мускули, облечен в черен бански.
      — Да не ти е отхапала котка езика, дребосък?
      Бозайниците бяха лесна плячка, достатъчен бе един силен удар по мозъка. Изменчивият го сграбчи за китката, повали го на земята и му строши черепа с един удар.
      Когато тялото спря да се гърчи, изменчивият разтвори гръдната клетка и огледа разположението на мускулите и органите. Необходимо му бе да се сдобие с още около трийсет процента телесна маса, затова той изтръгна двете ръце и след като ги изучи, ги притисна към тялото си и то ги абсорбира. Добави и няколко намотки черва.
      Смъкна банския, копира репродуктивния орган, който прикриваше, след това го обу отново. Накрая отнесе обезобразеното тяло в прибоя и го захвърли на милостта на рибите.
      Пое по брега към светлините на Сан Гилермо — висок мускулест младеж, копие на непознатия от брега до отпечатъците на пръстите, процес, който не бе отнел голямо усилие на мисълта, но му бе коствал около час и половина страдания.
      Изменчивият не можеше да говори на езика на хората и бе обул банския наопаки. Вървеше с клатушкащата се походка на стар моряк, защото с изключение на младежа, когото току-що бе убил, всички хора, които бе наблюдавал през последния век и половина на борда на различни кораби, ходеха така.
      Крачеше към светлината. Преди да стигне малкото курортно градче, небето потъмня и изгряха звездите. Нещо го накара да спре и да ги разглежда дълго.
      Градът бе празнично украсен с коледни светлини. Съществото забеляза, че всички хора на улицата са загърнали телата си с дрехи. То също би могло да оформи дрехи или да убие някой от тях, за да си набави облекло, стига да попаднеше на подходящ размер. Но не му остана време да го направи.
      Петима младежи се появиха от една закусвалня, бяха си взели сандвичи. Смееха се високо, но като го видяха, спряха и млъкнаха.
      — Джими? — попита едно хубаво момиче. — Какво е станало?
      — Ей, Джим — обади се момчето до нея. — Не е ли малко хладно да ходиш така?
      Приближиха се към него. Съществото ги наблюдаваше спокойно, осъзнаваше, че може лесно да ги убие. Но не беше необходимо. Те продължиха да вдигат шум.
      — Нещо не е наред — подметна най-големият от групата. — Джим, какво е станало?
      — Следобед излезе с дъската за сърф — рече хубавото момиче и погледна към пътя. — Не му виждам колата.
      Съществото не знаеше езика, на който говореха, но знаеше как общуват помежду си китовете. Опита се да повтори звука, който издаваха младежите.
      — _Жим._
      — Божичко! — възкликна момичето. — Може да си е ударил главата! — Приближи се и посегна към лицето му. Съществото оттласна ръцете й.
      — Ой! Божичко, Джим. — Тя се улови за ръката: той едва не я бе счупил.
      — Оу… Бошко — повтори съществото и се помъчи да копира изражението й.
      Едно от момчетата дръпна момичето назад.
      — Полудял е. Пази се от него.
      — Полицай! — извика другото момиче. — Полицай Шърман!
      Едър мъж със синя униформа пресече забързано улицата.
      — Джим Бери? Какво ти става, момче?
      — Той ме удари — оплака се хубавото момиче. — И се държи като побъркан.
      — Божичко, Джим — повтори този път съвсем правилно съществото.
      — Къде са ти дрехите, приятел? — попита Шърман и посегна да разкопчае кобура си.
      Изменчивият осъзна, че е попаднал в сложна и опасна ситуация. Вече знаеше, че това са обществени същества и че очевидно комуникират помежду си. Най-добре беше да се научи по-бързо как става.
      — Къде са ти дрехите, приятел? — произнесе той с нисък, басов глас.
      — Може да си е ударил главата, докато е сърфирал — обясни момичето, още стискаше наранената си ръка. — Полицай, знаете, че не е лошо момче.
      — Чудя се дали да го отведа вкъщи, или в болницата — промърмори униформеният.
      — В болницата — повтори изменчивият.
      — Май това ще е най-добре — каза полицаят.
      — Най-добре — повтори изменчивият и когато полицаят го докосна по лакътя, се сдържа и не го уби.


>     3.
>     Някъде из Тихия океан, 2019

      Ето как стана: „Посейдон Проджектс“ получи договор от компания „Морски свят“ — фалшива компания, създадена по идея и с пари на Джек Халибъртън — да извади от морското дъно реликва от епохата на Испано-американската война, по-точно потънал кораб в околностите на Самоа. Но веднага щом докараха снаряжението на място, получиха спешно предложение от флота на САЩ — в падината Тонга имало потънала ядрена подводница и флотът не можел да я извади толкова бързо, колкото „Посейдон“. Възможно било на борда все още да има оцелели. Последните петстотин мили изминаха с максимална скорост.
      Разбира се, Джек Халибъртън знаеше, че подводницата е разхерметизирана и че няма никакъв шанс за оцелели. Но по такъв начин Ръсел Сътън получи възможност да проучи падината Тонга необезпокояван от никого. Още с пристигането той направи рутинен сонорен сондаж на дълбочините и откри тайнствения предмет недалеч от подводницата.
      Към работата им естествено имаше значителен интерес от страна на пресата — заради популярността, която Сътън си бе спечелил с изваждането на „Титаник“. Спасяването на подводницата се представяше като хуманен и патриотичен акт. В цялата тази суматоха никой не обърна внимание на изявлението на Сътън, че са открили стар потънал кораб и предявяват права за изваждането му.
      Гледката на изплаващата подводница, обвързана с въжета и прикачена към огромни оранжеви балони, бе наистина впечатляваща. Камерите заснеха всички подробности по отварянето на подводницата и изваждането на тленните останки, които бяха положени в поцинковани ковчези и приготвени за изпращане в Щатите.
      След това новинарските екипи се ометоха и започна истинската работа.


>     4.
>     Сан Гилермо, Калифорния, 1931

      Облякоха му бяла болнична туника и го отведоха в стаята за прегледи. Изменчивият продължи да се придържа към безопасното поведение на сляпо повторение с докторите, сестрите и мъжа и жената, които бяха бащата и майката на истинския Джими, и дори изкопира сълзите на майката.
      Бащата и майката излязоха да обсъдят положението с доктора.
      — Не зная какво да ви кажа — заяви доктор Фарбен. — Не открихме никакви външни признаци за травма. Изглежда в отлично здраве.
      — Удар или припадък? — попита бащата.
      — Възможно е. Ще го оставим няколко дни под наблюдение. Може да му се размине. Ако не стане, ще мислим какво да правим нататък.
      — Не искам да го пращаме в лудница — изплака майката. — Ние ще си се грижим за него.
      — Добре, но да почакаме няколко дни — настоя докторът, като я потупа успокояващо по ръката, но гледаше бащата. — Утре ще го прегледа специалист.
      Настаниха го в една стая, където съществото получи възможност да наблюдава поведението на другите болни и дори се научи да използва уринатора. Химичният състав на течността, която отдели вътре, щеше да предизвика шок у всеки специалист. Сестрата забеляза, че урината му мирише на риба, но не знаеше, че това се дължи на факта, че в тялото на младежа все още имаше органи от делфин, между които и отделителен мехур.
      Нощта премина мъчително за изменчивия: вътрешностите му приемаха нови форми. Външно остана непроменен. Преосмисли всичко, което бе научил за човешкото поведение, но стигна до извода, че поне засега не разполага с точен алгоритъм, за да може да общува с тези същества.
      Освен това направи обстоен преглед на това, с което разполагаше. Трудно бе да се каже дали в него надделява човешкото, или делфийското, тъй като имаше поравно и от двете, както и някои останки от косатка и бяла акула. Спомените му датираха от много хиляди години, от времето, когато бе обитавал морските дълбини. Може би беше време да продължи съществуването си като човек и да опознае този нов свят.


      Една двойка, излязла да подиша солен морски въздух, откри обезобразения труп в скалистия прибой. Беше покрит с цял рояк лакоми рачета. Не бе останало нищо от лицето, както и от всички меки тъкани, но по конструкцията на тялото патологът определи, че трупът е на мъж. Вероятно акула или друга голяма хищна риба бе откъснала двете му ръце. Вътрешностите му бяха изядени.
      Нямаше данни за изчезнали хора — нито сред местните, нито туристи. Репортерът на вестника изказа предположение, че става въпрос за бандитско нападение и че ръцете са отрязани, за да бъдат скрити отпечатъците от пръстите. Патологът го отведе при трупа и му показа, че всъщност ръцете са били изтръгнати с огромна сила, което отхвърля предположението му. И без това журналистът не можа да изслуша обяснението докрай, защото на средата изтича навън да повърне.
      В заключението си патологът отбеляза, че ако се съди по степента на трупно разложение, тялото е прекарало в морска вода не повече от дванайсет часа. От Сакраменто потвърдиха, че няма съобщения за изчезнали хора. Поредният останал без работа самоубиец. Страната гъмжеше от такива и нерядко те се хвърляха в океана, та мъките им да свършат.


      През следващите два дни трима невролози изследваха Джими и си тръгнаха объркани и обезсърчени. Симптомите му донякъде наподобяваха тези при удар, както и на пълна амнезия вследствие на черепно-мозъчна травма, за което обаче нямаше никакви външни признаци. Възможно бе да става въпрос за тумор в мозъка, но родителите отказаха да разрешат рентгеново изследване. Изменчивият извади късмет, защото онова, което се намираше в главата му, наподобяваше по-скоро мозък на делфин, отколкото на човек, а в тялото му имаше различни части, които бяха изградени от кристали и дори метал.
      Психиатърът, който прекара няколко часа с Джими, също не можа да изтръгне от него нищо, което да му е от полза. Ответните реакции на изследвания към вербалния тест бяха много интересни: той повтаряше като папагал всяка дума, имитираше дори немския акцент на доктора. В други случаи психиатърът вероятно щеше да диагностицира поведението на младежа като пасивно-агресивно, но той обясни на родителите, че по някаква неясна причина синът им се е върнал в развитието си до съвсем инфантилен стадий. След това предложи момчето да бъде откарано в някоя психиатрична болница, където разполагат с възможности за съвременно лечение.
      Майката продължи да настоява синът й да остане у дома, но все пак се съгласи да опитат лечение с треска, като инжектират на Джими кръв на пациент с третична малария. Джими прекара няколко дни в щастливо безгрижие, телесната му температура не се промени и с десета от градуса — тялото на изменчивия погълна маларийните бацили заедно с другата болнична храна. След седмица безплодно наблюдение го изписаха.
      Родителите вече бяха наели болногледач и медицинска сестра, домът, с чудесна гледка към морето, разполагаше с достатъчно стаи за всички.
      Болногледачът и сестрата имаха опит с умствено изостанали деца, но само след няколко дни си дадоха сметка, че Джими е нещо съвсем различно и че в този случай опитът им няма никакво значение. Младежът бе съвършено пасивен, но никога не изглеждаше, сякаш скучае. Напротив, ако се съдеше по някои признаци, ги наблюдаваше и изучаваше много внимателно.
      Дебора, медицинската сестра, бе свикнала да я наблюдават внимателно — тя бе красива и сладострастна. Но втренченият поглед на Джими я смущаваше, защото тя не откриваше в него и намек за сексуално влечение, а момче на неговата възраст трябваше да кипи от енергия и необуздани страсти. „Случайните“ й разголвания и докосвания не провокираха никаква реакция. Нито веднъж не забеляза да е получил ерекция, нито да се опитва да й надзърне незабелязано в деколтето, нямаше и следи от мастурбиране. На този етап от развитието си изменчивият можеше само да имитира поведението, което наблюдава.
      В момента се учеше да чете. След обяда Дебора му четеше от някоя детска книга, като проследяваше буквите с пръст. След това подаваше книгата на Джими и той повтаряше текста — дума по дума, но с нейния глас.
      Веднъж тя накара болногледача Лоуел да му чете и при повторението Джими използва неговия глас. Паметта му беше изумителна. Достатъчно бе Дебора да посочи някоя книга, която му бе чела, и той започваше да я рецитира от началото до края.
      Майката на Джими бе окуражена от този напредък, но не и баща му, и когато ги навести в края на седмицата, психиатърът доктор Гросбаум подкрепи мнението на бащата. Джими наизусти урока за лицеви нерви от учебника по анатомия и го издекламира безпогрешно, направи същото и с една поема на Щилер — на чист немски.
      — Освен ако не е учил тайно немски и медицина — заяви Гросбаум, — защото не помни нищичко от предишния си живот. — Разказа им за няколко случая на идиотия, при които пациентите проявяват изумителна памет, но същевременно не са в състояние да живеят нормално. Но призна, че никога досега не е чувал за нормален човек, който да развие идиотия, и обеща да провери в литературата.
      Напредъкът на Джими в неинтелектуалната сфера бе много по-изразителен. Вече не се скиташе като изгубен из къщата — отначало не знаеше дори за какво служат вратите. Лоуел и Дебора го научиха да играе бадминтон и след първоначалното си объркване той прояви вроден талант към играта — нищо чудно, след като Джими бе най-добрият тенисист в градчето. Двамата останаха изумени от способностите му в басейна — след като скочи, той преплува два пъти под вода цялата дължина, като използваше движения, каквито не бяха виждали никога. Но веднага щом му показаха кроул, делфин и гръб, той си ги „припомни“.
      Към края на втората седмица Джими вече се хранеше със семейството и не само се справяше със сложните прибори, но и показваше ясно желанията си на прислугата, въпреки че все още не бе в състояние да проведе най-обикновен разговор.
      Майка му покани доктор Гросбаум на вечеря, за да види колко добре се справя синът й без чужда помощ. Психиатърът бе впечатлен, но не защото забелязваше признаци на подобрение. За него това бе като урока за лицевите нерви, бадминтона и плуването. Момчето можеше да имитира перфектно всички наоколо. Когато му се пиеше, просто посочваше някоя чаша и прислужниците я напълваха. Същото правеше и майка му.
      Родителите, изглежда, не бяха обърнали внимание, че всеки път, когато някой от прислугата заговаря Джими, той кима и се усмихва. Дори когато няма нужда да го прави. Важното за него бе, че така получава исканата храна.
      Интересно бе, че според записките на сестрата момчето не показваше промени в телесното си тегло. Дали не правеше упражнения?
      Извън научните си наблюдения докторът бе длъжен да признае пред себе си, че изпитва симпатия към нещастния пациент и че по някаква неясна причина същевременно се страхува от него. В присъствието на Джими винаги го спохождаше неясното чувство, че го наблюдават и изучават, при това със съвсем конкретна цел — сякаш скритата зад момчешката обвивка безкрайно интелигентна личност си е поставила въпроса: „Какво бих могъл да измъкна от този човек?“
      Ако беше малко по-наблюдателен, докторът сигурно щеше да забележи, че момчето се отнася по този начин с всички.


>     5.
>     Апия, Независима Самоа, 2019

      В тропиците циментът изсъхва бавно и обектът остана да се поклаща недалеч от брега, покрит с огромна мушама, докато отлятата площадка се втвърди. Даваха си сметка, че нито една площадка на острова не е в състояние да издържи подобна тежест. Обектът бе с размери на малък камион, но имаше маса, по-голяма от тази на подводница клас „Наутилус“, която е над пет хиляди метрични тона. Той бе три пъти по-плътен от плутоний, стига, разбира се, да представляваше солиден къс метал.
      Халибъртън си пусна брада от деня, в който напусна военна служба. Брадата му бе рядка и прошарена, нещо, което се забелязваше веднага щом кожата му потъмня от Слънцето. Носеше широки хавайски ризи и бели ленени панталони. Щеше да изглежда по-спретнат, ако нямаше навика да пуши лула, при което се посипваше целият със сивкава пепел.
      Ръсел оглеждаше новия си партньор със смесица от почуда и резервираност. Посръбваха от кафето, докато очакваха да им поднесат обяд на верандата, от която се разкриваше гледка към Малкия залив.
      Утрото бе красиво, както повечето пролетни, утрини тук. По плажа се разхождаха загорели туристи, играеха и се смееха дечурлига, в плитчините се гмуркаха неумели ловци на миди.
      Ръсел вдигна бинокъла си и разгледа през него няколко привлекателни жени на плажа. След това го извърна към хоризонта на изток, където се намираше тяхното съкровище, все още загърнато в голямата мушама.
      — Успя ли да се свържеш с Маноло тази сутрин? — попита той.
      Халибъртън кимна.
      — Тъкмо бе тръгнал към нашето място. Каза, че днес ще опитат с валяците.
      — И на какво ще ги изпробват, за Бога?
      — Ще вземат назаем танкове от американската морска пехота. Знаеш ли колко струва да измъкнеш такова нещо от базата в Паго Паго?
      — Това е по твоята част.
      — Ни най-малко. — Халибъртън се изсмя. — Казахме, че става въпрос за малко учение.
      — Няма значение. Сигурно го е уредил онзи полковник от пехотата, с когото вечеряхме, нали?
      — Разбира се. — В този момент сервитьорите поднесоха обяда — прясно нарязани плодове и горещ поднос с цвърчащи наденици. Халибъртън помоли да му отнесат чашата за кафе и да донесат водка.
      — Празнуваме ли нещо?
      — Все има какво да се празнува. — Халибъртън игнорира плодовете и се захвана с надениците. — Пробите ще започнат в два следобед.
      — Колко всъщност тежи един танк? — попита Ръсел, докато похапваше резени манго и диня.
      — Трябва да проверя. Към шейсетина тона.
      — Това е с няколко степени по-малко от нашата находка.
      — Ще екстраполираме.
      — Да видим. — Той посегна към следващото парче. — Ако двукилограмова кокошка може да седи върху яйцето, без да го строши, да екстраполираме същия ефект до еднотонна кокошка.
      — Ха-ха.
      Келнерът поднесе водката и прошепна с поверителен глас:
      — С джин, нали, господине?
      Халибъртън кимна едва забележимо.
      — Така че — продължи замислено Ръсел — каква полза от подобни изчисления? Не става въпрос за закона на Хук, нали?
      Халибъртън се облегна на стола, грижливо избърса пръстите си в покривката, бръкна в джоба на ризата си и извади малък електронен бележник.
      — По-скоро за алгоритъма на Уолас-Гелман.
      — Не съм чувал за такъв.
      Халибъртън нагласи яркостта на екранчето и му подаде бележника.
      — Определя способността да се издържа на натоварване. Положихме плочи върху пясъка, но не те, а пясъчната основа ще носи тежестта.
      — Къща, построена върху пясък. Чел съм за това. — Ръсел примижа, докато плъзгаше поглед по цифрите на екранчето. Кимна и върна бележника. — Откъде го имаш?
      — От магазина.
      Ръсел се намръщи.
      — За алгоритъма питам.
      — Разработен е от строители в Калифорния. Нито една къща, построена на пясък, не може да мине без него.
      — Хм. И колко тежи, да речем, един апартамент?
      — Не се касае за апартамент, а за тяло, което трябва да измине определено разстояние върху пясъка.
      — Само дето ако потъне, ще трябва да построим около него подводна лаборатория. — Идеята беше, след като извадят обекта на сушата, да вдигнат около него сглобяема къщичка с височина пет метра, след това да изкопаят около основите канал, подсилен с дига. Така щяха да се предпазят, в случай че обектът започне да потъва в пясъка.
      — Няма да потъне — успокои го Халибъртън. — Не забравяй, че го открихме в пясък.
      „Само че не беше вулканичен пясък“ — помисли Ръсел, но не му се спореше. Даваше си сметка, че кораловият пясък също не издържа на големи натоварвания. Махна на келнера и попита:
      — Не е ли обед вече, Джош?
      — Да, сър. Бяло вино?
      — Ако обичаш. — Ръсел посегна към пъпеша, без да обръща внимание на наденичките.
      — И кога да очакваме танковете?
      — Обещаха за един часа.
      — Дано да са точни. Нали трябва да ги върнат до вечерта.


      За тяхна изненада военните дори подраниха. В един без петнайсет чуха боботенето на товарните хеликоптери, които заобикаляха острова — вероятно не искаха да летят над него. Излишни нерви и притеснения за цивилното население.
      Бяха два огромни хеликоптера от типа „летящ кран“, всеки с по един боядисан в пясъчен цвят танк „Поуел“ отдолу; поклащаха се с ленивата грациозност на шейсеттонни махала. Хеликоптерите описаха кръг над рифа, преди да спуснат товара си на заобиколената с висока телена ограда работна площадка на „Посейдон“.
      Двама мъже на брега ги насочваха. Танковете стъпиха на пясъка с отчетливо хрущене. Вертолетите се издигнаха, освободени от бремето, и кацнаха на равното отвъд линията на прилива.
      На площадката вече ги очакваха трима инженери от „Посейдон“. Грег Фулвия, напуснал само преди няколко години морската пехота, отиде да разговаря с екипажите на танковете, а Наоми Линуд и Лари Пембрук направиха последни настройки на четирите лазерни теодолита, които измерваха деформацията на бетонната площадка, докато тежките машини пълзяха напред-назад по нея.
      Неколцина работници монтираха преносима масичка и нагласиха над нея чадър. Халибъртън и Ръсел се настаниха на сгъваемите столове и посегнаха към хладилната чанта с вода и освежителни напитки. Наоми тръгна към тях и Лари й извика:
      — Донеси и на мен!
      Наоми имаше великолепен кафеникав тен и атлетично тяло, мускулите й изпъкваха под навитите ръкави на ризата. Имаше и арабски черти и ослепителна усмивка.
      Изстиска половин лайм в чаша студена газирана вода и я изпи на един дъх. Изтри устата си със синята кърпа, която бе вързала на врата си, и попи с нея и потта по челото си.
      — Трябва да се молим за дъжд — рече с въздишка.
      — Сериозно? — попита Халибъртън.
      Тя направи кисела гримаса.
      — Не се тревожи, никой не отвръща на молбите ми… Дано да успеем да свършим до два и половина. Ако се забавим, пясъкът ще проникне навсякъде.
      — Това ще попречи ли на замерванията?
      Наоми смъкна слънчевите си очила на върха на носа си и ги изгледа над тях.
      — Не, всичко вече е готово. Но предпочитам довечера да гледам телевизия, вместо да чистя пясък от стативите. — Един от танковете изрева и изпусна голям облак дим. — Е, да почваме. — Остави чашата, взе една бутилка и забърза към Лари.
      Ръсел и Халибъртън не трябваше да присъстват — замерванията бяха рутинна процедура. Но нямаше какво друго да правят, докато не дойде време да вадят обекта на сушата. Халибъртън се свърза с централния компютър чрез бележника си и му зададе данните за раздвижването на бетонните плочи в три посоки, докато веригите се местеха върху тях, с точност до милиметър. Обектът щеше да бъде сложен в центъра на площадка, малко по-малка от баскетболно игрище, но до нея трябваше да го изтеглят върху валяци. Искаха да се уверят, че няма опасност да огънат или строшат площадката.
      Неприятностите се появиха във формата на млад чернокож, облечен неподходящо и за плажни развлечения, и за горещината на Самоа. Мястото му очевидно бе в климатизиран офис, ако се съдеше по тъмния костюм и вратовръзката. Той невъзмутимо прекрачи опънатата жълта лента с надпис: „Влизането забранено!“, помаха небрежно на Халибъртън и Ръсел и се провикна с британски акцент:
      — Здрасти!
      Ръсел остави Халибъртън да се забавлява с изчисленията и тръгна към младежа, оглеждаше го подозрително.
      — Как минахте покрай охраната?
      — Охрана ли? — Младежът вдигна учудено вежди. — Видях някаква будка, но беше празна.
      — Или може би сте чакали, докато пазачът отскочи до тоалетната, и сте се промъкнали? Трябваше да наемем двама. Но поне табелата видяхте, нали?
      — Да — частна собственост. Тъкмо това ме заинтригува. Мислех, че този плаж е свободен.
      — Вече не е.
      — Но вратата беше отворена…
      В този момент дотича запъхтеният пазач.
      — Съжалявам, господин Сътън. Промъкнал се е…
      Ръс му махна да млъква и обясни на чернокожия:
      — Взехме тази част от плажа под наем.
      — „Асоциация Атлантида“ — отвърна мъжът. Това го нямаше на табелата.
      — О, виждам, че сте наясно с някои неща. Държавен служител?
      Чернокожият се усмихна.
      — Работя за американското правителство. Репортер на „Тихоокеанско звездно знаме“.
      Вестник на военните.
      — На служба ли сте? — Не изглеждаше да е така. Младият мъж кимна и каза отсечено:
      — Сержант Тюлип Карсън, сър. Но в момента съм в отпуск.
      Ръс помисли малко, после измърмори:
      — Засега няма какво да съобщим на медиите.
      — Видях изваждането на подводницата — продължи младежът. — Междувременно обаче сте предявили претенции към открит на дъното кораб.
      — И какво толкова? Довиждане, сержант Карсън. — Ръс му обърна гръб.
      — Само че няма никакви сведения за потънал кораб по тези места. Господин Сътън? Какво е онова завитото там? И тези вертолети и танкове…
      — Довиждане, сержант — повтори натъртено Сътън. Да, чакаше го това — любопитството на хората. Рано или късно щеше да се разчуе. Загадки, мистерии? В това нямаше нищо лошо.
      Когато дойдеше време да вдигнат покривалото, целият свят щеше да ги гледа.


>     6.
>     Сан Гилермо, Калифорния; 1932

      Малко след Нова година изменчивият започна да съставя собствени изречения, но съвсем опростени. Най-често те не носеха никакъв смисъл или притежаваха странна символика. Детето все още не беше „съвсем наред“, както нервно повтаряше майката на Джими.
      Не се налагаше изменчивият да се сдобива с интелигентност, защото разполагаше с интелигентност, но трябваше да се опита да разбере какво представлява човешката интелигентност. Доста голям скок от морските обитатели, сред които бе прекарал… доста дълго.
      Съществото произхождаше от раса с висока степен на социална организация, но бе забравило всичко за нея преди хиляди години. На Земята бе живяло като колония от индивидуални същества в горещите тъмни дълбини, преди това дълго време бе само килим от протоплазма. За кратко се бе присъединило към един рибен пасаж, но най-пресният му опит, от последните десетки хиляди години, бе на самотен хищник.
      Изменчивият виждаше ясно, че хищническата природа е неотменна част от нрава на хората: те се намираха на върха на хранителната верига и продължаваха да се хранят с тези под тях. Отначало изменчивият се опитваше да разбере начина, по който е устроено обществото им, като се базира на следните схващания — храната се добива на тайни места, приготвя се и се доставя, неизвестно как.
      Семейната клетка, към която се бе приобщил, бе организирана около поднасянето и консумирането на тази храна, макар че имаше и други функции. Изменчивият позна процесите на охрана и обучаване на малките, наблюдавани от времето, когато бе живял с техните морски предци, но нямаше никаква представа за секса и съвкупяването — всяко приближаване на друг едър хищник за него бе проява на агресия, на неизбежна заплаха. Неговият вид бе престанал да се възпроизвежда преди милиони години и този анахронизъм бе изчезнал заедно със смъртта. Изменчивият не познаваше добре фактите от тукашния живот.
      Поне една жена не би имала нищо против да му предаде нужните уроци.
      Всеки път, когато оставаше сам, изменчивият се упражняваше да променя външния си вид — използваше хората като модели за подражание. Смяната на лицевите черти не бе особено трудна, мускулите и мастната тъкан можеха лесно да се разположат по различен начин и процесът бе относително безболезнен. Реконструирането на черепа обаче бе придружено с известни страдания и му отнемаше поне десетина минути.
      Промяната на цялото тяло отнемаше около час болезнена концентрация и се усложняваше, ако новото тяло притежаваше по-голяма или по-малка маса от тази на Джими. За по-малка маса изменчивият махаше една ръка или крак и преразпределяше съответно остатъка. Отделената част щеше да отмре, освен ако не се налагаше да бъде използвана по-късно, но това нямаше особено значение, защото дори мъртва тя пак можеше да осигури строителен материал за експериментите.
      Създаване на по-голямо тяло налагаше да се набави допълнителна плът, което не бе никак лесно. Изменчивият асимилира Рони, старата немска овчарка на семейството, за да пресъздаде охраненото тяло на бащата на Джими. Разбира се, Рони беше мъртъв, когато го конструира отново — изменчивият остави трупа му пред вратата на стаята си и родителите предположиха, че кучето е отишло да се сбогува със сина им, преди да напусне този свят. Колко мило, наистина!
      Изменчивият беше виждал господин Бери по бански и около деветдесет процента от реконструкцията отговаряха на действителността. Другите десет процента биха накарали госпожа Бари да припадне.
      Скрит на тъмно в спалнята на Джими, изменчивият можеше също така да се освободи от една ръка и част от единия крак и да се превърне в скулптура от плът, наподобяваща формите на сестра Дебора, или поне тази част, която различаваше под тясно пристегнатия й корсет. Крайният резултат притежаваше толкова детайли, колкото и манекен от витрина. За повече съществото се нуждаеше от подробна информация за женското тяло, с каквато, във времето, в което живееше, не можеше да се снабди толкова лесно.
      Щяха да са му нужни още много месеци, докато овладее изкуството да общува с противоположния пол, макар че поне що се отнасяше до един негов представител не се нуждаеше от толкова продължителна подготовка. Точно в 7:30 сестра Дебора влезе с подноса със закуска.
      — Ако обичате, съблечете се и си окачете дрехите на закачалката — каза изменчивият.
      Не беше ясно дали Дебора позна гласа на доктора. Все пак успя да се овладее и да не изпусне подноса.
      — Джими! Не говори глупости!
      — Моля — повтори Джими с любезна усмивка, докато тя наместваше подноса в скута му. — Много бих искал.
      — Аз също — прошепна тя и погледна през рамо, за да провери дали вратата е затворена. — Какво ще кажеш за довечера? След като се стъмни?
      — Мога да виждам в тъмното — отвърна той с нейния глас, нисък и дрезгав. Тя мушна ръка под пижамата му и когато го докосна по пениса, една неизползвана досега верига се затвори и той се уголеми и изправи с нечовешка бързина.
      — О, Божичко! — възкликна тя. — Тази нощ, нали?
      — Тази нощ — повтори съществото. — О, Божичко!
      Усмивката й бе кръстоска между невинно изумление и зле сдържано сладострастие.
      — Странно момче си ти, Джими. — Тя отстъпи към вратата, повтори беззвучно: „Тази нощ“ и излезе.
      Междувременно изменчивият насочи вниманието си към еректиралия си член и се зае да експериментира с него. Неочакваният резултат доведе до изясняване на цял клас необясними досега поведенчески реакции при млекопитаещите, на които бе ставал свидетел — най-вече делфини и китове.


      Учителят по музика дойде за провеждания два пъти седмично урок и остана стъписан от внезапната промяна в способностите на Джими. Момчето бе истинска загадка от самото начало — учителят знаеше, че преди инцидента Джими бе вземал уроци от десет до тринайсетгодишна възраст, но се бе отказал: били му скучни и интересите му били насочени другаде.
      Настоящият учител, Джеферсън Шефилд, бе нает по настояване на доктор Гросбаум. Неговата специалност бе музикална терапия и благодарение на търпеливите му усилия немалко умствено увредени пациенти бяха получили така желания покой.
      Изпълнението на Джими на пиано бе сходно на гениално-идиотските му способности да наизустява — той можеше да повтори всичко, което изсвири Шефилд, нота по нота. Оставен без пример за подражание, или спираше да свири, или възпроизвеждаше някой от уроците на Шефилд.
      Но тази сутрин младежът се зае да импровизира. Веднага щом се настани пред клавишите, засвири прочувствено, създаваше музика от суровия материал на уроците, но с осезаеми вариации и интригуващи промени.
      Свири точно един час и чак когато спря, вдигна глава от клавишите. Шефилд и почти цялото семейство се бяха скупчили около него и го гледаха изумени.
      — Трябваше да разбера нещо — произнесе изменчивият, без да се обръща конкретно към никого. Но след това извърна очи към Дебора и погледът му я накара да потрепери.


      Същия ден доктор Гросбаум бе поканен на обяд. Изменчивият осъзна, че вероятно е допуснал много сериозна грешка, и се затвори в себе си.
      — Момче, това, което направи, беше чудесно — обърна се към него Шефилд. Докато говореше, кимаше с видимо одобрение. — Чудя се каква може да е причината за тази внезапна промяна? — Кимна още веднъж и после сви озадачено рамене. — Чакай, сетих се! Нали каза, че си искал да разбереш нещо?
      — Да — отвърна изменчивият във внезапно настъпилата тишина. — Исках да разбера нещо. — Поклати глава и се поправи. — Исках _да науча_ нещо.
      — Това вече е напредък — каза Гросбаум. — Уточняване на значението.
      — Исках да открия нещо — продължи изменчивият. — Исках да съм нещо. Исках да съм… някой.
      — Свиренето на пиано те кара да се чувстваш различен, така ли? — попита Гросбаум.
      — Някой различен — повтори изменчивият, втренчил поглед във въздуха над главата на Гросбаум. — То ме прави… превръща в някой друг.
      — Музиката те превръща в друг човек — повтори Шефилд развълнувано.
      Изменчивият обмисли думите му. Даваше си сметка, че не разбират за какво говори. Всъщност той имаше предвид онази нова част от тялото си, за която още нямаше название, но знаеше, че може да се втвърдява, а после да отделя секрет. Но тъй като вече бе осъзнал, че хората се държат странно, когато става дума за тази част, реши да не им демонстрира новите си познания по въпроса, въпреки че в момента частта отново се бе втвърдила.
      Забеляза, че погледът на Гросбаум се плъзга към тази част, и побърза да редуцира кръвотока, за да намали изпъкването й. Но докторът я бе забелязал и веждите му лекичко се повдигнаха.
      — Не е само музиката — рече той, — нали?
      — Само музиката — отвърна изменчивият.
      — Не те разбирам.
      — Не ме разбираш — повтори изменчивият и си погледна ръцете. — Само музиката.
      — Животът е музика — заяви Шефилд. Изменчивият го погледна и кимна. След това стана, седна на пианото и засвири: струваше му се по-безопасно, отколкото да говори.


      Когато през нощта вратата се отвори, изменчивият беше буден. Дебора я затвори безшумно и тръгна боса по пода. Беше с широка мъжка пижама.
      — Ти си с дрехи — рече изменчивият.
      — Станах за мляко — обясни тя, но по негово мнение бъркаше. Течността, която вече произвеждаше, не беше мляко, а и за напълването на цяла чаша щеше да иде цяла нощ.
      Тя разгада мислите му съвсем точно и се засмя.
      — В случай, че ме хванат, глупчо.
      Бледа лунна светлина се процеждаше през пердетата. Изменчивият нагласи ирисите си и в стаята стана светло като ден. Наблюдаваше я внимателно, докато си разкопчаваше пижамата, и отбеляза точния размер и разположението на гърдите, които се оказаха не съвсем такива, каквито изглеждаха под дрехите. Обърна внимание на пигментирането на кожата и ареолите. (Беше се чудил за какво могат да служат неговите зърна — те, изглежда, не функционираха.)
      Сестрата се мушна в леглото до него и той се опита да й смъкне долнището на пижамата.
      — Малък мръсник такъв! — Тя го целуна по устата, хвана ръката му и я постави върху гърдата си.
      Целувката му се стори странна, но беше нещо, което бе виждал, и той й отвърна, с малко по-голяма сила.
      — Олеле — прошепна тя. — Доста си напращял. — Плъзна ръка надолу и го погали по частта, която нямаше име. — Малкият ми тигър в пижама.
      Това вече го обърка.
      — Малкият ми тигър — повтори той.
      — Е, така се казва.
      Изменчивият плъзна ръце по тялото й, мереше го и го изучаваше. В по-голямата си част наподобяваше мъжко тяло, но различията бяха интересни.
      — Ох — изпъшка тя. — Още. — Изменчивият тъкмо проучваше мястото, където разликата бе най-голяма. Дебора започна да секретира течност там. Изстена и потърка мократа си част в пръстите му.
      После улови с ръка частта без име и я погали нежно. Изменчивият се зачуди дали моментът не е подходящ също да отдели течност и започна да го прави.
      — О, не — прошепна тя изплашено. — Олеле! — Смъкна долнището на пижамата, повдигна се и се нагласи върху него, пое частта с мокрите си вътрешности и започна да се движи нагоре и надолу.
      Усещането бе невероятно, сходно донякъде с това, което бе изпитал по-рано, по време на експериментите, но много по-интензивно. Позволяваше на телесните рефлекси да вземат връх и двамата се залюляха в синхрон десетина пъти, след което тялото му изцяло се съсредоточи върху новата част, която запулсира и отдели експлозивно секрет — три, четири, пет пъти. После напрежението започна да намалява.
      Изменчивият дишаше тежко в пространството между гърдите на Дебора. Тя се наведе и притисна устни в неговите. Пъхна вътре език, което вероятно не беше покана за ядене. Той отвърна със същото.
      Тя се претърколи по гръб, задъхана.
      — Радвам се, че си припомняш някои неща.


>     7.
>     Апия, Самоа, 2019

      Когато двата влекача започнаха да изтеглят обекта на брега, се събра доста голяма публика. Трите военни хеликоптера воюваха за въздушно пространство с шестте вертолета на новинарските емисии.
      Гледката беше леко обезпокояваща. Обектът не можеше да се види дори отгоре, въпреки че бяха свалили мушамата. Титановата мрежа, върху която се поклащаше, го държеше на метър от морското дъно; водата бе съвсем прозрачна.
      Един по-дързък репортер скочи от вертолета с леководолазен костюм и заплува към него, но успя да различи само неясен предмет с форма на пура, загърнат в мрежа. За миг през цепките на титановата мрежа се мярна огледалната му повърхност. Въпреки оскъдната информация репортерът продължи да плува успоредно с обекта, насочил камерата към него. Коментарите му бяха лишени от каквато и да било информационна стойност и секнаха в мига, когато обектът се удари в кораловите плитчини. Тук скоростта на извличане видимо намаля, на дъното се образува дълбока кална диря и въжетата се обтегнаха с невероятна сила.
      Веднага щом влекачите забуксуваха, Грег и Наоми задърпаха едно дебело въже към прибоя и се гмурнаха с него, като осигуриха на репортерите нещо, което да снимат. Разрязаха мрежата с горелка и я изтеглиха встрани, а междувременно други двама инженери довлякоха метален обръч.
      Обръчът с диаметър един метър бе прихванат с четири яки болта. Инженерите го нахлузиха върху задната част на лъщящия метален обект и затегнаха болтовете с помощта на пневматичен чук, чийто трясък отекна под водата. След като приключиха, двамата инженери махнаха тапите си за уши и помахаха ухилено на замаяния репортер.
      В този момент запънатата дълбоко в земята лебедка от другата страна на бетонната площадка избръмча и дебелото въже започна да се измъква от вълните. Щом се изопна, шумът на лебедката рязко се усили. Но машината надви и въжето запълзя по бетонната площадка.
      Обектът бавно изплува над вълните. Не беше необходимо човек да е специалист по физика или машиностроене, за да види, че това, което се подава от морето, е нещо абсолютно чуждо — за това говореха и огромната му тежест, и невероятната огледална повърхност.
      Жълтата предупредителна лента в този ден със сигурност спаси няколко живота. Въжето започна да се разплита на мястото, където бе прихванато за скобата, след това внезапно се скъса и дългата стотина метра тежка метална плетка шибна назад с ужасяваща скорост. Откъснатият край разби прозореца на кабинката, в която седеше машинистът на лебедката, и откъсна едната му ръка от рамото.
      Един от хеликоптерите на военните бързо кацна и докато фелдшерът оказваше първа помощ на пострадалия, други се сетиха да поставят откъснатата ръка в хладилна чанта с бира и кока-кола. Веднага след това хеликоптерът излетя и се понесе към болницата в Паго Паго, където вече се събираше хирургичен екип.
      Още преди суматохата да свърши, Ръс и Джек обсъдиха и отхвърлиха три нови плана за изтегляне на тежкия предмет върху площадката. Нещото лежеше сред прибоя като затънал в плитчините кит… само дето тежеше повече от десет кита.
      Тъй като обектът изглеждаше неуязвим, Джек бе на мнение, че трябва да използват експлозиви — достатъчно голям и мощен заряд, за да го изблъска на сухо. Ръс бе срещу тази идея, тъй като не знаеха дали предметът не съдържа чупливи неща. Глупости, възрази Джек, това нещо е издържало поне няколко ужасяващи земетресения. И да е имало нещо чупливо вътре, отдавна е станало на трохи.
      Попитаха Наоми, която бе работила в армията с взривове, и тя заяви, че поне на пръв поглед задачата изглежда неосъществима. Направиха изчисления. Резултатът потвърди твърденията й. Прикрепен отвън експлозив никога не насочва силата на взрива само в една посока. Страничната вълна щеше да създаде кратер с такива размери, че можеше да погълне дори бетонната площадка — да не говорим, че експлозията щеше да изпотроши всички прозорци в района.
      Но Наоми предложи друго решение, също свързано с експлозия — ракетен двигател. Ако успеели да прикрепят към обекта малък ракетен ускорител — и то такъв, който да може да се изключва дистанционно — можели да го изкарат на брега с груба сила.
      Не биваше да забравят и зрелището.
      Събраха останалите инженери и обсъдиха подробностите. Щеше да е нужен улей, който да осигури посоката на движение, а ракетата ускорител да разполага със сигурен контрол. Векторът на движение сочеше право към хотел „Аги Грей“ и щеше да е ужасно неприятно, ако по някаква случайност разрушат тази стара туристическа атракция, особено след като Джек най-сетне бе научил бармана на партера как да прави свястно мартини.
      Но ако се получеше, случаят щеше да предизвика огромен интерес. Свързаха се с американски, френски и британски космически агенции, но китайците пребориха всички с цяла глава — ускорителят им струваше само трийсет милиона евро. Джек разговаря с някои важни хора и установи, че може да се сдобие с четвърт от тази сума срещу ексклузивни авторски права. Още по обед на следващия ден цъфна китайски юрист с подготвен договор и дебела папка технически характеристики.
      Можеха да получат ракетата до осем дни. Джек изсумтя недоволно — дотогава щяха да са стара новина, — но в края на краищата не ставаше въпрос за купуване на кола на търг и той се предаде. Пък и тайнственият предмет нямаше да избяга никъде.


>     8.
>     Сан Гилермо, Калифорния, 1932

      По време на сексуалното си посвещаване „Джими“ бе вдигнал прекалено голям шум и макар че тайно се радваше, че момчето му най-сетне е направило нещо нормално, господин Бери се подчини на желанието на съпругата си и уволни Дебора, като й мушна на раздяла една стодоларова банкнота — солидна компенсация в тези тежки времена.
      Изменчивият бе придобил достатъчно човешки черти, за да изпита съжаление, когато откри, че сестрата е заменена от друг болногледач, но дори от тази единствена среща вече знаеше, че ако се опита да реконструира женско тяло, е в състояние да измами всекиго освен опитен гинеколог.
      Доктор Гросбаум се чудеше дали изумителният напредък на Джими в музиката не е засегнал и други зони на двигателен контрол и затова при следващата им среща доведе една своя приятелка художничка, също доста хубава жена. Искаше да проследи реакцията на момчето, както на умението с четката, така и на привлекателната външност на противоположния пол.
      Джими прояви забележителен интерес още при запознаването им. Художничката бе ослепителна руса жена, висока почти колкото него.
      — Джими, това е Ирма Лютидж. Всички я наричат Холандката.
      — Холандката — повтори той.
      — Здрасти, Джими — поздрави го тя с дрезгав глас, какъвто по правило използваше в компанията на красиви мъже. Предполагаше, че Джими е с около пет години по-малък от нея. Грешеше с няколко милиона.
      — Ще експериментираме с рисуване — каза Гросбаум. — Холандката е художничка.
      Изменчивият знаеше значението на думата „експеримент“ и настръхна.
      — Художничка… експеримент?
      — Обичаш ли да рисуваш? — попита го Холандката.
      Той повдигна рамене с привидно безразличие.
      Гросбаум отвори чантата си, извади блокчета за рисуване и моливи и кимна към масата.
      — Да седнем там.
      Джими се настани до Холандката. Психиатърът разтвори блокчетата пред тях и се отдръпна.
      — Какво да нарисувам? — попита Холандката. — Нещо съвсем просто?
      — Просто и ясно. Да речем, куб в перспектива.
      Тя кимна и го направи — девет точни линии за четири секунди.
      — Джими? — Гросбаум побутна молива към момчето.
      Изменчивият беше предпазлив: спомняше си реакцията на хората на неговото свирене на пиано. Би могъл да повтори съвсем точно и бързо движенията на жената, но вместо това го направи много бавно.
      Гросбаум забеляза скоростта на изпълнението. Забеляза също, че кубът на Джими е точно копие на този на жената, включително що се отнасяше до позицията му върху листа и малката грешка от пресичане на две чертички, с частица от милиметъра. Изпълнение, достойно за истински ас на рисуването. Бавното чертане и сляпото повторение напълно съвпадаха с диагнозата „гений-идиот“.
      Но поне доколкото бе запознат с въпроса, подобно състояние се развиваше от най-ранна детска възраст: невъзможно бе да се превърнеш в гениален идиот — или обратното — само от удар по главата.
      — Нека го нарисувам — предложи Холандката — и да видя как ще ме нарисува той.
      — Добра идея — каза докторът, но на лицето му се четеше съмнение. Момчето вероятно щеше да изкопира съвсем точно нейния портрет.
      Холандката обърна чиста страница, взе молив и погледна Джими.
      Той отвърна на погледа й с немигащи очи. Тя се усмихна и той също се усмихна. Но когато художничката започна да рисува, само я наблюдаваше.
      Само за няколко минути тя направи един съвсем повърхностен портрет и обърна блокчето, за да го покаже на Джими.
      Изменчивият изучи внимателно скицата. Лявото ухо бе с половин пръст по-надолу, а също и брадичката. Тъй като я бе видял да използва гумата, той я взе, за да поправи грешките, и нарисува ухото и брадичката отново. Добави и бенката, която бе пропуснала.
      — Какво ще кажеш? — попита Гросбаум.
      — Невероятно. Допуснах някои дребни грешки в пропорциите и той ги коригира. Сложи и бенката, която пропуснах. — Сложи блокчето на масата. — Джими, прекарваш ли много време пред огледалото?
      Изменчивият не схвана смисъла на въпроса и затова кимна, после повдигна рамене.
      Повечето хора не могат да рисуват правилни кръгове. Холандката нарисува три един в друг и побутна блокчето към Джими.
      Той отново овладя естествения си импулс и бавно направи точно копие.
      — Джими, знаеш ли как се нарича това нещо? — попита Гросбаум.
      — Рисуване?
      Холандката чукна с пръст по листа.
      — Тези тук.
      — Кръгове — рече той.
      — Чудя се какво ли още дреме в мозъка му — промърмори тя. — И чака да се пробуди.
      — Е, очевидно знае за секса, макар че никога не го е обсъждал с нас. Спипали са го със сестрата.
      Изменчивият кимна.
      — Сестра Дебора. Тя е мила… тя _беше_ мила. С мен. Отпратиха я.
      Холандката огледа внимателно Джими.
      — Трябвало е да й платят двойно. Бедното момче, сигурно се е побъркало по нея.
      — Побъркало — повтори изменчивият и вложи в думите си известна тъга. — Това казват за мен. Че съм побъркан.
      — Та

    Робърт Силвърбърг Зной в полунощ       На Алис К., която научи един стар пес на няколко нови номера         О, ветре западен, ще духнеш ли отново, да ръсне кротък дъжд през този ден? Любимата ми да е в моите прегръдки, леглото да прегръща мен! Неизвестен автор    

    Джордж Оруел Застрелване на слон     В Мулмайн, Южна Бирма, бях мразен от много хора — единствения път в живота ми, когато съм бил достатъчно важен, за да ми се случи това. Бях поддивизионен полицейски офицер на града, а антиевропейските настроения бяха много ожесточени по някакъв безцелен, дребнав начин. Никой нямаше смелост да се разбунтува, но ако европейка минеше през пазара сама, някой вероятно би изхрачил бетел* върху дрехата й. Като полицейски офицер, аз бях биеща на очи мишена и ми устройваха хайка всеки път, когато това изглеждаше безопасно. Когато някой пъргав бирманец ме спъваше на футболния терен и реферът (друг бирманец) се разсейваше, тълпата се заливаше в грозен смях. Това се случи неведнъж. Накрая подигравателните жълти лица на млади мъже, които ме пресрещаха навсякъде, обидите, издюдюквани зад мен, когато бях на безопасна дистанция, започнаха да ми действат на нервите. Младите будистки свещеници бяха най-лоши от всички. В града ги имаше няколко хиляди и изглежда никой от тях нямаше друга работа освен да стои по ъглите и да се присмива на европейците. [* betel (португалски от тамилски) — ядки от бетелова палма, увити в листа от индийски пипер, които хората от Югоизточна Азия дъвчат.] Всичко това беше объркващо и разстройващо. Защото по това време аз вече бях решил, че империализмът е зло и че колкото по-скоро зарежа работата си и се махна, толкова по-добре. Теоретически — и тайно, разбира се, — бях изцяло на страната на бирманците и против техните потисници, британците. Що се отнася до работата, която вършех, мразех я по-непримиримо, отколкото вероятно мога да обясня. При служба като тази човек вижда мръсната работа на империята отблизо. Окаяните затворници, сгушени в смърдящите клетки на ареста; сивите, уплашени лица на дългосрочно осъдените; нашарените бутове на мъжете, бити с бамбукови пръчки — всичко това ме потискаше с непоносимо чувство за вина. Но нищо не можех да видя в перспектива. Бях млад и зле образован и трябваше да осмислям проблемите си в безусловното мълчание, което е наложено на всеки англичанин в Изтока. Не знаех дори, че Британската империя умира; още по-малко знаех, че тя е много по-добра от по-младите империи, които се готвеха да я изместят. Всичко, което знаех, беше, че съм заклещен между омразата към империята, на която служех, и гнева си срещу злонамерените зверчета, които се опитваха да направят работата ми невъзможна. С една част от мозъка си смятах британското управление за непрекъсната тирания, за нещо наложено, in saecula saeculorum*, против волята на покорените народи; с друга част мислех, че най-голямата радост на света би била да се прониже с щик корема на някой будистки свещеник. Чувства като тези са нормални странични продукти на империализма — попитайте който и да е англо-индийски чиновник, ако успеете да го хванете извън службата. [* in saecula saeculorum (лат.) — во веки веков.] Един ден се случи нещо просвещаващо — по индиректен начин. Беше незначителен инцидент сам по себе си, но ми даде по-добро разбиране, отколкото имах дотогава, за истинската природа на империализма — за истинските мотиви, поради които деспотичните правителства действат. Една ранна сутрин подинспекторът в полицейския участък на другия край на града ми позвъни по телефона и каза, че някакъв слон опустошавал пазара. Бих ли дошъл да направя нещо? Не знаех какво бих могъл да направя, но исках да видя какво става; възседнах едно пони и тръгнах. Взех пушката си, стар Уинчестър 44, твърде малка, за да убие слон, но си помислих, че шумът може би ще е от полза in terrorem*. Различни бирманци ме спираха по пътя и ми разказваха за поразиите на слона. Бил, разбира се, не див слон, а питомен, който се разгонил и побеснял. Бил окован, както винаги се прави с питомните слонове, когато тяхното разгонване се очаква, но предишната нощ счупил веригата и избягал. Стопанинът му, единственият човек, който би могъл да се справи с него, когато е в такова състояние, тръгнал да го гони, но хванал грешна посока и сега бил на дванайсет часа път оттук, а сутринта слонът внезапно отново се появил в града. Бирманците нямаха оръжия и бяха напълно безпомощни срещу него. Слонът вече сринал нечия бамбукова колиба, убил една крава, нападнал няколко сергии за плодове и погълнал наличното; срещнал също общинската боклукчийска кола и, когато шофьорът изскочил навън и си плюл на петите, той преобърнал колата и й нанесъл свирепи удари. [* in terrorem (лат.) — за сплашване.] Бирманският подинспектор и няколко индийски полицаи ме чакаха в квартала, където слонът бил видян. Беше много беден квартал — лабиринт от мизерни бамбукови колиби, покрити с палмови листа, извиващ се по стръмен склон. Помня, че беше облачна, душна сутрин в началото на дъждовния сезон. Започнахме да разпитваме хората къде е отишъл слонът и, както обикновено, не успяхме да получим никаква точна информация. Ситуацията в Изтока неизменно е такава — една история винаги звучи достатъчно ясно от разстояние, но колкото повече човек се приближава до мястото на събитията, толкова по-смътна става тя. Някои от хората казваха, че слонът отишъл в тази посока, други — в онази, а трети твърдяха, че не били и чували за слон. Почти бях решил, че цялата история е куп лъжи, когато чухме викове някъде наблизо. Последва висок ужасен крясък — „Бягай, дете! Бягай веднага!“ — и стара жена с пръчка в ръка, която яростно пъдеше тълпа голи деца, се показа иззад ъгъла на една колиба. Още няколко жени идваха след нея, цъкащи и възклицаващи; очевидно там имаше нещо, което децата не би трябвало да виждат. Заобиколих колибата и видях мъжки труп, проснат в калта. Беше индиец, черно дравидско кули*, почти гол; трябва да беше умрял наскоро. Хората казаха, че слонът неочаквано го нападнал иззад ъгъла на колибата, хванал го с хобота си, сложил го под стъпалото си и го смлял на земята. Беше дъждовният сезон, почвата — мека, лицето му беше издълбало окоп, една стъпка дълбок и два ярда дълъг. Лежеше по корем, с разпънати на кръст ръце и глава рязко обърната на една страна. Лицето му беше покрито с кал, очите — широко отворени, зъбите — оголени и ухилени, с израз на непоносима агония. (Между другото, никога не ми казвайте, че мъртвите изглеждат спокойни. Повечето трупове, които съм виждал, имаха дяволски израз.) Триенето в стъпалото на чудовището беше смъкнало кожата от гърба му така изкусно, както човек одира заек. Веднага щом видях мъртвеца, пратих ординарец до къщата на един приятел наблизо да заеме пушка за стрелба по слонове. Вече бях изпратил понито обратно — не исках да полудее от страх и да ме хвърли, ако подуши слона. [* coolie (хинди и/ли тамилски) — използва се от европейци и американци като пейоративно название за азиатските неквалифицирани евтини работници.] Ординарецът се върна след няколко минути с пушката и пет патрона, а междувременно няколко бирманци пристигнаха и казаха, че слонът е в оризищата долу, само на няколкостотин ярда. Щом се запътих нататък, почти цялото население на квартала излетя на ята от къщите и ме последва. Бяха видели пушката и всички крещяха възбудено, че се готвя да застрелям слона. Не се бяха заинтересували много от него, когато той просто опустошаваше къщите им, но сега беше различно — тъй като слонът щеше да бъде застрелян. Беше малко развлечение за тях, както би било и за английска тълпа; освен това — искаха месото. Това предизвикваше у мен смътно безпокойство. Нямах намерение да застрелвам слона — бях изпратил за пушката само за да се защитя, ако е необходимо; а и винаги е нервиращо човек да има подир себе си тълпа, която го следва. Вървях надолу по хълма, изглеждайки и чувствайки се глупак, с пушка на рамо и непрестанно нарастваща армия от хора, които се блъскаха зад гърба ми. Долу, когато човек се е отдалечил от колибите, имаше шосе и отвъд него — блатиста пустош от оризища, ширнала се на хиляда ярда, още необработена, но подгизнала от първите дъждове и осеяна с жилава трева. Слонът стоеше на осем ярда от пътя, с лявата си страна към нас. Не обръщаше никакво внимание на приближаващата се тълпа. Късаше снопчета трева, удряше ги в коленете си да ги почисти и ги тъпчеше в устата си. Бях спрял на пътя. Веднага щом видях слона, ми стана напълно ясно, че не би трябвало да го застрелвам. Сериозно нещо е да застреляш работен слон — сравнимо с разрушаването на голям и скъп механизъм, и очевидно човек не бива да го прави, ако има възможност да го избегне. А и от това разстояние, мирно преживящ, слонът изглеждаше не по-опасен от крава. Тогава си помислих и сега още мисля, че побесняването му вече преминаваше; в такъв случай той просто щеше безобидно да се мотае наоколо, докато стопанинът му се върне и го хване. Още повече, никак не исках да го застрелвам. Реших да го наблюдавам известно време, за да се уверя, че няма да се разбеснее отново, и след това — да си ида у дома. В този момент обаче хвърлих поглед към тълпата, която ме бе последвала. Беше огромна тълпа — най-малко две хиляди души, и продължаваше да нараства с всяка минута. Блокираше пътя на дълго разстояние — и от двете страни. Погледнах морето от жълти лица над крещящоярките дрехи — всички щастливи и възбудени от малкото развлечение, сигурни, че слонът ще бъде застрелян. Наблюдаваха ме така, както биха наблюдавали фокусник, готвещ се да изпълни номер. Не ме обичаха, но с магическата пушка в ръце за миг бях станал достоен за гледане. И внезапно осъзнах, че ще трябва да застрелям слона въпреки всичко. Хората го очакваха от мен и аз трябваше да го направя; чувствах техните две хиляди воли, тласкащи ме напред, неудържимо. И точно в този момент, както стоях там с пушка в ръце, за пръв път проумях кухотата, безсмислието на господството на белия човек в Изтока. Ето ме — белият човек с пушка, стоящ пред невъоръжена местна тълпа, — привидно водещият актьор в пиесата; в действителност бях само абсурдна марионетка, блъскана напред-назад от волята на онези жълти лица отзад. В този момент разбрах: когато белият човек се превръща в тиранин, той унищожава своята собствена свобода. Той става някакво кухо, позиращо чучело — конвенционална фигура на сахиб*. Условието за неговото управление е да прекара живота си, опитвайки се да впечатлява „местните“ — затова при всяка криза той трябва да прави онова, което „местните“ очакват от него. Той носи маска и лицето му се научава да й подхожда. Трябваше да застрелям слона. Бях се задължил да го направя, когато пратих за пушката. Сахибът трябва да се държи като сахиб; трябва да изглежда решителен, да знае какво иска и да действа категорично. Да измина целия път дотук, с пушка в ръце, с две хиляди души, ходещи по петите ми, и тогава да се оттегля мекушаво, бе да съм направил нищо — не, това беше невъзможно. Тълпата щеше да ми се подиграва. А целият ми живот — животът на всеки бял човек в Изтока — беше една дълга борба: да не бъда подигран. [* sahib (хинди) — господар; господин.] Но аз не исках да застрелвам слона. Гледах го как удря своето снопче трева в коленете си с онзи разсеян бабешки израз, който слоновете имат. Струваше ми се, че би било престъпление да го застрелям. На тази възраст нямах скрупули относно убиването на животни, но никога не бях застревал слон и никога не бях искал да го правя. (Някак си винаги изглежда по-лошо да се убие голямо животно.) Освен това, трябваше да се вземе предвид стопанинът на чудовището. Жив, слонът струваше най-малко сто лири; мъртъв, той би бил равен само на цената на бивниците си, пет лири вероятно. Трябваше обаче да действам бързо. Обърнах се към неколцина бирманци, които бяха тук при нашето пристигане и имаха вид на хора с опит, и ги попитах как се е държал слонът. Всички казаха едно и също: той не ти обръща внимание, ако го оставиш на мира, но може да нападне, ако се приближиш до него твърде много. Беше ми напълно ясно какво би трябвало да направя. Да се приближа на, да речем, двайсет и пет ярда до слона и да пробвам как ще реагира. Ако нападне, бих могъл да стрелям, ако не ми обърне внимание, би било безопасно да го оставя там, докато се завърне стопанинът му. Но знаех също, че няма да направя това. Бях лош стрелец с пушка, а почвата — мека кал, в която човек би затъвал на всяка крачка. Ако слонът нападне, а аз не улуча, ще имам приблизително толкова шанс, колкото жаба под парен валяк. Но дори тогава не мислех особено за собствената си кожа, а само за бдителните жълти лица отзад. Защото в този момент, с наблюдаващата ме тълпа, не се страхувах в обичайния смисъл — както щях да се страхувам, ако бях сам. Белият човек не трябва да бъде уплашен пред „местните“ и следователно, по правило, не е. Единствената мисъл в главата ми беше, че ако нещо се обърка, тези две хиляди бирманци ще ме видят преследван, хванат, стъпкан и редуциран до хилещ се труп, като онзи индиец горе на хълма. И ако това се случи, напълно вероятно е някои от тях да се смеят. Няма да го бъде. Имаше само един изход. Заредих пушката и легнах на пътя, за да се прицеля по-добре. Тълпата се смълча и дълбока, тиха, щастлива въздишка, сякаш от хора, които виждат театралната завеса най-сетне да се вдига, се изтръгна от безчет гърла. Щяха да получат своето малко развлечение в края на краищата. Пушката беше хубаво немско оръжие с кръстосан мерник. Тогава не знаех, че при стрелба по слон човек трябва да стреля така, че да пресече въображаемата линия от ухо до ухо. Тъй като слонът беше в профил, би трябвало, следователно, да се прицеля право в ухото му; вместо това аз се прицелих няколко инча по-напред от него, мислейки си, че мозъкът ще да е още по-напред. Когато дръпнах спусъка, нито чух гърмежа, нито почувствах ритника — това никога не става, щом изстрелът попада в целта, — но чух дяволски ликуващия рев, който се изтръгна от тълпата. В миг, за време прекалено кратко дори за куршума да стигне дотам — така би помислил човек, — мистериозна, ужасна промяна беше станала със слона. Той не помръдна, не падна, но всяка гънка на тялото му се беше изменила. Изглеждаше внезапно поразен, смален, неимоверно стар; сякаш страшният удар на куршума го бе парализирал, без да го повали. Накрая, след дълго време, както ми се стори — как не, може да са били цели пет секунди, — слонът меко се свлече на колене. От устата му потече лига. Като че го бе налегнала чудовищна сенилност. Човек можеше да си го представи на хиляди години. Стрелях отново в същата точка. При втория изстрел той не рухна, а с отчаяна бавност се изправи и едва стоеше, с подкосяващи се крака и клюмаща глава. Стрелях трети път. Това беше фаталният изстрел. Болката от него разтърси цялото му тяло и отне и последния остатък от сила в краката му. Но при падането слонът за момент изглеждаше сякаш се надига — докато задните му крака се сгромолясваха под него, той привидно се извиси нагоре, огромна олюляваща се канара, с хобот, устремен в небето като дърво. Изтръби за пръв и единствен път. И после се строполи — с корем, обърнат към мене, с грохот, който като да разтърси земята дори там, където лежах. Станах. Бирманците вече тичаха покрай мене през калта. Беше ясно, че слонът няма да се изправи отново, но не беше мъртъв. Дишаше много ритмично, с дълги хъркащи издихания — грамада месо, която болезнено се надигаше и спадаше. Устата му беше широко отворена — виждах дълбоко надолу в кухината на бледорозовото гърло. Дълго време го чаках да умре, но дишането му не отслабваше. Накрая изстрелях двата останали ми патрона там, където смятах, че трябва да е сърцето му. Гъста кръв като червено кадифе бликна от него, но той пак не умря. Тялото му дори не трепна, когато изстрелите го удариха, измъченото дишане продължаваше без прекъсване. Той умираше, много бавно и в страхотна агония, но в някакъв отдалечен от мене свят, където дори куршум не би могъл да го засегне вече. Чувствах, че трябва да сложа край на този смразяващ шум. Беше ужасно да се гледа огромното животно, лежащо там, безсилно да помръдне, но безсилно и да умре — а аз дори не бях способен да го довърша. Пратих да донесат обратно малката ми пушка и сипех изстрел след изстрел в сърцето му и надолу в гърлото. Те нямаха никакъв ефект. Мъчителните издихания продължаваха отмерено, като тиктакане на часовник. Не можех да издържам повече и си тръгнах. Чух по-късно, че му трябвал половин час да умре. Бирманците задонасяха ножове и кошници дори преди да си тръгна; беше ми казано, че одрали тялото му почти до кости до следобеда. След това, разбира се, имаше безкрайни дискусии около застрелването на слона. Стопанинът му беше разярен, но той беше само някакъв си индиец и не можеше да направи нищо. Освен това, аз бях действал правилно юридически, тъй като побеснелият слон трябва да бъде убит — като бясно куче, — ако стопанинът му не може да го контролира. Сред европейците мненията се разделиха. По-възрастните казваха, че съм прав; по-младите казваха, че е осъдително безобразие да се застреля слон, заради убийството на едно кули, защото един слон струва повече от което и да е проклето кули. Впоследствие аз бях много доволен, че кулито беше убито — това ме оправдаваше юридически и ми даваше задоволителен претекст да застрелям слона. Често се чудех дали някой проумя, че съм го направил единствено за да не изглеждам глупак.   1936 г.     George Orwell Shooting An Elephant, 1936   Източник: http://slovoto.org/litvestnik/ (през http://sfbg.us)   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/290 Последна корекция: 10 август 2006 в 20:37