[Kodirane UTF-8]   Луис Брито Гарсия Монополът на модата     А сега седни и си почини. След секунди ще влезе продавачът и ще ти обясни, че твоят телевизор е извън модата и ти непременно трябва да си купиш от новия модел. За няколко минути ще се уговориш с него за кредита, ще уредиш да вземат стария ти телевизор срещу десет процента от стойността на новия и ще си кажеш: „Наистина, използувах го цяла сутрин — стига толкова.“ Включвайки новия телевизор, ще забележиш, че модата от обяд вече е отстъпила място на модата от два часа следобед и ако излезеш на улицата с някоя от своите стари, от модата за един часа и двадесет и пет минути след пладне вратовръзки, ще те посрещне градушка от оскърбления. За да избегнеш това, но да се уговориш все пак за нов кредит, ще бъдеш принуден да се обадиш в магазина и ще се опиташ да предложиш колата си като гаранция за платежоспособност. Компютърът на магазина ще установи, че колата ти е вчерашен модел и затова е негодна за гаранция. Тогава остава само да се обадиш на директора на магазина и да научиш за новите, тазсутрешни модели. Директорът ще те попита защо се обаждаш от остарял телефонен апарат и ти ще му отговориш, че е така, но тъй като вече половин час нямаш възможност да излезеш на улицата, затова не можеш да си подмениш мебелите. Остава само да се обадиш в Кредитния Департамент, който ще се съгласи да приеме излезлите от мода мебели за сметка на един процент от стойността на новите, при условие че писмено се задължиш да вземеш при същите условия в два часа след пладне нови мебели по избор: моделите от десет часа, единадесет, дванадесет, един, два или три часа и половина. Мебелите за последния час са най-модерни и затова са два пъти по-скъпи от другите гарнитури, и напълно си струват парите. Бързо съобразяваш, че ще успееш да се обадиш да дойдат да ти сменят хладилника и камерата, но проклетият остарял телефон не работи и квартирата с всяка минута става все по-негостоприемна и по-мрачна. Накрая разбираш, че това става поради неудържимата смяна на стиловете, и постепенно те обзема паника. Каква полза, че с трескава бързина сваляш старата си вратовръзка и изгаряш старите, вчерашни дрехи, мебели и други вече остарели вещи, купени днес преди един час. Дори пепелта излъчва тяхната непоправима овехтялост, излъчва ужаса, от който ще се спасиш само когато в четири часа ще се върнат вкъщи жена ти и децата, натоварени с нови дрехи и нови играчки, а след тях нов автомобил, нов телефонен апарат, нови мебели, нов телевизор, нова кухненска гарнитура, всичките в гаранционен срок до пет часа, и нов инспектор със сълзящи очи, който, докато се промъква в квартирата ти, разкъсва кредитната ти книжка и съобщава, че си задлъжнял със заплатата си за сто години напред и ще се отправиш на безсрочна принудителна работа в подземията на Монопола на Модата.     Luis Britto Garcнa   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/16205 Последна корекция: 23 май 2010 в 18:00  

  [Kodirane UTF-8]   Еди Маринов Зимна приказка     Светът заспива в поредния си очакван коледен сън. Зимна приказка — една истинска феерия от цветове и звуци. Как да не се насладиш на изпълващите цялото същество песни на автомобилни двигатели, клаксони, тракане на трамваите по паветата и цветисти ругатни, излизащи от устата на всеки жизнерадостен минувач, с когото се разминеш? Как да не поемеш с истинска възхита прекрасния въздух, изпълнен с отровни газове, миризма на стадо и невероятния аромат, носещ се от съседната будка за кебапчета, където се опитват да придадат вид на онзиденшната полуразвалена кайма с неизвестен произход? Как да не спреш поглед върху снежнокалия, напомнящ за сутрешното разтоварване на стомаха, цвят на кишата която те заобикаля, а вече е изпъстрила и панталона ти, върху бодрите, зачервени и живи лица около теб, изпълнени кое с болка, кое със злоба, кое с достигналата до изкуство застинала усмивчица, изразяваща апатия и истинска жизнетъга, тотално откъснати едно от друго и сякаш незабелязващи околните себеподобни, пълни със злост и завист за новото палто, което си си купил онзи ден от магазина за дрехи втора употреба с пари, пестени от 2 месеца? Ти стоиш, гледаш, слушаш и усещаш обстановката, но си някак откъснат от всичко — и от хората, които те блъскат в опитите си да се задържат върху хлъзгавия паваж, и от минаващите през близката локва коли, пълни с доволни от топлината на двигателите лица, които добиват някакъв зловещо самодоволен вид, когато успеят да оплискат с кална вода теб и заобикалящото те гъмжило, и падащите висулки с мръсносив цвят, чиято единствена цел е да изкарат акъла на някоя бабичка, така че тя да започне да обяснява за артрита, болките в дробовете и хроничната мигрена, както и да преразказва часовете, прекарани в хоруване с дружките в кварталната поликлиника. Не, ти сякаш не си част от всичко това, въпреки че всъщност се вписваш много добре в целия пейзаж. Но ти стоиш в студа, наслаждаваш му се и успяваш да откриеш истинската красота във всичко наоколо — сякаш виждаш голямата глобална картина и наистина намираш своята зимна приказка. Чувстваш се намясто и в нея — ти си гордият, борещ се с всичко (определено има с какво да се бориш) принц, на бял кон (всъщност обувки, които накога са били черни, но явно това е било преди да се появи кишата), решен на всичко, за да срещне своята красива принцеса и да я спаси от всички опасности и евентуални тирани и зли магии, които я дебнат на всяка крачка. И ето — виждаш я в далечината, прекрасна в измачканите, явно от тълпата в градския транспорт, и леко окаляни дрехи, с пот, стичаща се по зачервените и страни от отчаяната борба за място в тролея със сюрията дядовци, тръгнали с тубите за минерална вода, с прекрасните й устни, напукани от студа и очи, сълзящи по същата причина. Тя идва при теб и те целува… и сякаш за един миг цялата вселена наоколо изчезва — вие сте наистина във вашата зимна приказка — в една гора, побеляла от сняг, в която се чува само вашето учестено дишане, чуруликането на птичките и ромонът на поточето, което тече наблизо, с въздух, изпълнен с аромат на чистота, ти стоиш, навел се над кървавия труп на ламя, взел в обятията си своята принцеса и докосваш устните й със своите… Но мигът отлита и вие отново седите на улицата, препълнена с пъплещи хора и автомобилни газове. Ти обаче все още си мислиш, че си там, когато твоята принцеса ти казва: — Трябва да ти кажа нещо. Моля те, не ми се сърди… — Ти я поглеждаш учудено и чак сега забелязваш мъжа, стоящ зад рамото й. — Това е съпругът ми — промълвява тя — Извинявай! За миг, само за миг си се върнал в реалността, и ето, че тя отново губи очертанията си. Твоята принцеса… Твоята красива принцеса… Твоята прекрасна принцеса, която ти трябваше да пазиш от опасност… А сега се оказва, че единствената опасност за нея си бил ти самият… И вместо ти да я спасяваш, сега някой друг я спасява от теб… Чуваш гласа си, който казва: — Няма нищо. Е, чао тогава. Нали ще пием по кафе някой ден? — Не дочакваш отговора и усещаш как краката ти, явно под влиянието на някакво собствено съзнание, те понасят нанякъде. Където и да е, само не и тук. Виждаш сълзите в очите на бившата своя красива принцеса — сълзи на безсилие и апатично нежелание да изгуби някаква ненужна й вещ. И ти усещаш сълзи, но породени от друго, да напират в очите ти. Явно краката ти са разбрали далеч преди теб самия, че не искаш тя да ги види. Вече си далеч от нея, от него, от мечтата, от феерията. Сега вече се вписваш идеално в реалната обстановка, проумяваш я наистина, осъзнаваш гротескността й — истинска шибана зимна приказка…     Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]   Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/203 Последна корекция: 5 август 2006 в 13:53  

             [Kodirane UTF-8]

 

            Еди Маринов

            Новогодишен етюд

 

 

            Навсякъде около мен се чуват възгласи „За много години“. Няколко непознати лица дори се обръщат към мен с този поздрав и аз им отговарям едва-едва. Може би все пак не трябваше да заминавам самичък, но нали точно изолацията от познатите бе това, което целях с това пътуване. И все пак…

            Останал сам сред множеството, като вълк-единак в кошара, пълна с овце, мисля за това, което се беше случило тази година, за това, което ме беше накарало да се отделя от гъмжилото на приятелите и роднините, да се опитам да сложа ново начало на опърпания си позастаряващ живот. Отново се замислям за всички решения, които бях взел тази година, за това къде съм бил миналата година по това време и къде съм сега, за това, което ме доведе дотук. Отдавам се на спомени по миналогодишния празник, по поредната пиянска вечер сред приятелски лица, с които обиколихме целия град и най-накрая както винаги се озовахме вкъщи и скоро цялата къща беше пълна с полупознати, зачервени и замаяни от алкохола хора, както и по моето собствено приповдигнато и замъглено от пиене леко мазохистично настроение, когато отново провеждах този разговор със себе си. Тогава си мислех, че съм направил много грешки през годината, но чак сега осъзнавам в какво огромно заблуждение съм бил.

            Нима всяка година трябва да е така — да откривам как смятам изминалата за на-лошата и грешната в досегашния си живот? Или пък причината е, че всяка година пораствам и помъдрявам по малко и вдигам поглед към все по-високи, далечни и непостижими цели? Все пак, мечтите ми не са се променили чак толкова от момента, в който си спомням за какво съм бленувал — разликата е, че с течение на времето ги виждам все по-фрагментирани, по-ясни, по-конкретни и осъзнавам как с кристализирането им се отдалечавам все повече от каквато и да е надежда за реализирането им, виждам как това, върху което се оповава целият ми скромен житейски път, е просто една мъглива химера, един замък, скрит в облаците, но с течение на годините вентилаторът на реалността, трезвото мислене и необходимостта все повече раздухва мъглата и съм принуден да видя, че на мястото на приказния замък на илюзиите има само една бяла стена, на която няма дори врата, а само една малка пролука, през която мога да надникна.

            А какво виждат очите ми, когато погледна вътре, или пък може би навън в бляна? Една тясна стая с бели стени, просто бяло легло с бели чаршафи, бяло гърне, бял стол, бяла лампа, обливаща пространството на мечтата с мъждива бяла светлина и малка бяла масичка, върху която стои невзрачна, доста тъничка книжка. Мога да бъда сигурен каква е тази книга — в нея е записано какво съм постигнал в живота си, какво ще остане от мен след мен. Книгата е бяла, страниците й също. И това ми било прекрасен замък…

            Отново повечето решения, които бях взел през годината, се бяха оказали грешни. А тези, които не бяха, още не бяха дали резултат. Се ла ви, както казват французите. Поне не бях направил никому нищо лошо. Повечето си бяха от мен за мен и засягаха другите, само доколкото те държаха на мен и ме обичаха. Е, ето че на малката кръгла маса на съзнанието ми се стигна и до този въпрос — хората, които ме обичат. Дали все още е останал някой? Или успях да убия и малкото, което те някога смятаха за достойно за такива възвишени чувства? Сигурно… Иначе нямаше да стоя тук сега — в заведение, в което не познавам никого, сам на масата си, в град, чието име дори не знам, като единствената компания, която ми е останала, е тази на старата ми приятелка — бутилката, но дори и с нея нещо не се разбираме съвсем добре — досега винаги сме постигали консенсус по един въпрос — че тя трябва да ми помогне със съдържанието си, а аз трябва да й окажа съдействие при отървававето й от него.

            А дали все още има някой, който държи на мен? Дали въобще някога е имало? Мрази ли ме някой? Съмнявам се, макар че не е невъзможно, но е малко вероятно… Най-вероятната хипотеза е, че никой не изпитва нищо към мен, освен може би апатично безразличие и малко любопитство относно това, кое ще е следващото нещо, което ще докосна и ще разруша. Весела нова година, няма що…

            Все пак, въпреки разногласията ми с бутилката, успявам да изпълня задълженията си към нея, плащам сметката, издържайки с отличен на преценяващия трезвеността ми поглед на кръчмаря, който ми промълвява „Весела нова година! Пазете се!“ доста сериозно, и излизам. Навън ставам свидетел на истинска новогодишна картина — украсена малка елха на побелелия от сняг площад, по който се разхождат хора, изразяващи с думите „за много години“ внимание един към друг. На мен никой не ми обръща внимание.

            Свивам в малка тъмна пряка и поемам пътя към хотела. За една секунда под заревото на новия ден си помислям, че може би след като успях да отхвърля всичко, което ме свързва със стария ми живот, всичко ще започне да тече по някакъв по-друг, по-истински, по-реален и по-добър начин.

            В следващия миг чувам вик, обръщам се и само успявам да зърна връхлитащата върху мен фигура в черни дрехи и вече усещам студената стомана, забила се в гърдите ми. „Не уцели“, мисля си, падайки в локвичка кръв, но от устата ми се откъсва само „Благодаря!“. Докато погледът ми се замъглява усещам как нападателят пребърква джобовете ми и дочувам от съседната улица: „Сурва, сурва година, до година, до амина“…

 

 

            Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

 

            Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/200

            Последна корекция: 5 август 2006 в 13:53

 

  Мъртво пиян ме докара малката летяща кола на дървото дето живеех  влезнах с асансьора на първия етаж в хола отидох до бара и си налях питие  - набери 33555677  - казах - Иване ела да пием едно – казах ок идвам ти как си виждам че си пийнал малко – каза той не баж малко ама и не много – му казах паля колата и долитам след малко глей да не заспиш – каза  Екрана угасна и аз наредих на телевизора да пусне музикален канал веднага се разля яка чалга  Иван дойде след 1 час аз бях задремал но званеца ме сабуди отворих  - Мара Чефи да не заспа – попита - Отдавна дори отрезнях сядай какво ще пиеш смокинова ракия или водка и уиски от хлебно дърво – попитах го  - Уиски разбира се и едно сок че от квота имаш – каза той  - Имам Кола с подсладител мед – казах му  - Ходи ли на дискотека – попита Иван  - Не бях в Шадравана там се напих ако искаш да пием и да идем на дискотеката на въздушния град Пловдив или искаш да идем на някоя малка въздушна кръчма – казах му  - Може може ще видим ай де носи че съм жаден да знаеш ти си напред в материала ма аз съм трезвен – каза той  - О забравих те – казах  Отидох до бара и му налях питието и колата донесох и малко за мезе заешко от вчера уловено от капаните  Дадох му питието и поставих мезето  - а браво зайчето ще вкусно – каза Иван  - сигурно от вчера е прясно е а като казах прясно чакай да нерада да прата дрона да събере дивеча с капаните може да имаме късмет да съм хванал някои друго пернато па заек с сигурно ще има ма не ми се занимава ако е за заек да извадя от фризера да метнем на камината – казах му  - добре ще направиш ако има някои друга дива кокошка аз ще я изчиства и ще я пекнем на камината ще ги сложим на шиша и ще ги пекнем дано са повече – каза Иван  - ще се занимаеш с пилетата да не повярваш сигурно ти се яде пилешко на шиш – казах аз  - компютъра пусни дрона за дивеча даи сигнал на ходещите дронове с пилета да дойдат – казах аз на компютара на домър ми  - заповета зададена – отвърна тои  - та расправяи как е сервитьорката на Шадраванчето – попита Иван  - ами станала е по красива от преди маи серазхобавява всеки път като ида или съм влюбен в нея – казах аз  - а сега влюбен толкова гаджета горе ти тази земна путка си се влюбил – каза Иван  - а наздраве сега за Сервитьорката – казах му  - наздраве Чефи  След малко дойдеха капани и Иван се зае турна на шиша пет диви кокошки и започнаха да се печат скоро замириса хубаво бяха готови те искаха малко да станат сложихме ги на масата донесох хляб хапнахме и продължехме да пие след 5 питиета решихме да идем на дискотека горе извикахме въздушно такси и след като се качихме отлетяхме за въздушната дискотека   

              Автор   Стефан Костов Тодоров

 

                Богацвото

 

 

Колата ми летеше с скорост и скоро щях да стигна моят дом на едно огромно дърво почуствах удари барабанене някои ме обстрелваше автомобила започна да пада и падна в клоните на огромно дърво от клоните и гъстите листа аз се спасих автомобила увисна и се приземи на дънера на дървото бях се паникосал но се овладях незнаех каде се намирам и имаше километри до моито дърво .

Оборудвах се с оръжия и бояприпаси взех храна и маркирах колата с радио маяк ако се измъкнех щях да направя опит да намеря наи скъпата си кола .

Излезнах от колата отидох до багажника и го отворих извадих дрон и го пуснах над мен да ме пази тои литна и застана над мен като ме расхлаждаше с въздушната си струя .

Заредих калашника с пълнител и дръпнах затвора бе ми тежак но се пак бе по добре от пистолет макаров които бе на кръста ми и бяха поне три започнах да слизам от огромното дърво то бе огромно и диво с плод на смокиня бе отрупано с плодове ако се обереще можеще да вара ракия поне 10 дена и да искарам над тон но сега ни ми бе до това това бяха дивите земи и тук имаще пре много мутанти

Стъпих на твърда земя и се отправих на запат на там знаех че бе моето дърво слет 350  километра просто невъзможно растояние щяха да ми са нужни в наи добрия случаи 100 дни ходене и много храна и вода гората бе гъста и отрупана с плодни дървета и смукинови трудно се вървеше но аз вървях по едно време чух шум погледнах и прет мен искочи млада дама с лък в рацете не бе насочен към мен а го държеше в рацете си

-         Кои си ти от кое племе си – каза тя

-         Не съм от племе долетях с колата да знаеш кои стреля по мен – попитах я

-         Мародери престъпници мутати чух как стреляха с древни оръжия дори ги забелязах търсат те  и машината ти – каза тя

-         Да се махаме че скороще доидат тук близо са – каза тя

-         Да вървим но каде – казах и

-         Тук наблизо има поземно скривалище – ми каза тя

Тя ме поведе прес храсталаците и с бързина се отправихме на юг така се одалечавах от дома но да се спася от преследвачите я  последвах огледах я тя бе млада и хубава поне 15 и с много красиво тяло бе облякана с кожи и бе оцапана но красотата си личеше излъчваше уверенос и сигорнос не изглеждаше опасна но навярно грешах за да бе оцеляла тук се искаше много сила и агресия и наи важното воля за живот ...

-         Махни ,прибери това летящото над нас много шум издава ще ни издаде и е трудно да лети в гъстата гора  - каза ми тя

-         Добре – казах

Исклучих го и го сложих на гърба си в раницата си продължихме да ходим с часове и не говорихме ..

-         Ето тук има врата помогни ми да я отворя – каза

-         Но тук няма нищо просто хълмче – казах и

-         Не се вижда трябва да ме распознае – каза тя и насочи раката си към хълма

-         Оторизирано влизане обекта разпознат отварям люка – каза нещо

-         А ма тва е някакъв бункер да не си от него – казах аз

-         Да от него съм тук се родих тоест събудих преди 20 години вече не идвам тук много трупове недобно ми е не искам да ги гледам – каза тя

-         Трупове как – казах

-         Пълно е с деца и възрасни в камери мътви са навярно но не миришат и за двасет години не са се изменили – каза тя

-         Крио камери – казах на глас

-         Влизаи стига си дръкал – каза ми

Влезнахме слет като се отвори голям люк поне 3 метра голям имаше стълби и ние влезнахме навътре капака се хлопна слет нас продължихме по голям коридор надоло вървяхме доста и стигнахме стаи от ляво и от дясно тя отвори от дясно първата

Да дествително бяха крио камери бяха пълни с деца и възрасни хора бяха много поне няколко хиляди и на сичките индикаторите показваха че са живи и здрави просто трябваха да се събудят излезнахме от стаята и влезнахме в друга от другта страна пак хора поне толкова проверих понадоло другите помещения имаше наи малко 1 милион дори повече базата бе огромна имаше оръжейни зали реактор термален захранван с естествен термален извор имаше техника хеликоптери коли летящи и много техника това бе огромен поземлен комплекс за оцеляване в бъдещето някои се бе спасил по този начин както мен но тук бяха много хора поне един народ и народа бе руски по натписите разбрах имаше бък в компютъра ба базата и аз просто го рестартирах тои се рестартира и грешките бяха отстранени започна да събужда обслужващия персонал лекари полицаи инженери техници и командира на базата бе някакъв генерал

Никои не и обърна внимание за няколко дни поземната база оживя

 

 

 

                                           Следва  Продължение

 

 

                          Разказът не е обработен търпение някои ще го редактира 

  

Ани Аво

 

ВЕТРОВЕ

Той можеше да има всичко, освен това, за което мечтаеше. Той бе свободен да прави всичко, освен това, което искаше. Той бе всичко, освен това което искаше.

Те не са роби, но не са и свободни. Те са по-скоро форма на зависимост, ласкаеща хората и не подтискаща почти никое от правата на тези странни създания. Точната дума е може би симбиоза. В симбиозата всеки губи по малко от свободата си в името на оцеляването. Е, в нашия случай не става дума за оцеляване, а за удобство, но това е техническа подробност. Те са иначе твърде интелигентна форма на живот, която странно защо не се е дори опитала да създаде цивилизация.

То се до търколи до контролното табло и прегледа данните за работата на машината. Всичко изглеждаше наред. Производителността дори бе по-висока от обикновено, затова той подскочи, което в човешки еквивалент е нещо като само-похвала

- Къде си, лишей изгубен? - развика се шефът.

Пояснение - "лишей" не е обида, защото то наистина беше лишей. Виж "изгубен" не е много мило допълнение.

- Тук съм, господарю.- изгрухтя то, лишеите така говорят, понеже нямат уста и въобще нищо напомнящо вестибуларен апарат Само можем да се чудим от къде идва това странно грухтене, сред което все пак се различават думите. Когато човек свикне, дори разбира цели изречения без догадки.

- Къде се моташ, бе, пустинна розо!

Още едно пояснение - "пустинна роза" не е никак хубаво определение за един лишей. Даже може да се нарече обида.

- Преглеждах показанията на машината за опаковане, господарю.

- Да де, ама тия лентяи тук пият кафе. - изкрещя истерично господарят.

Лишеят обаче знаеше, че шефът не е наистина ядосан, защото иначе щеше вече да е строшил на хиляди парченца стъклената врата на офиса си.

- Днешната поща е на бюрото ви, господарю.

- Има ли нещо интересно

- Сметки и документите за вилата, господарю.

Стойков се усмихна доволно. Беше демонстрирал избухливост, беше взел страха на работниците си и на всичко отгоре бе успял да продаде отвратителната си вила на морето. Тя някога беше много хубава. Някога, преди да се появи свлачището. Разбира се то още не бе стигнало да постройката, но геолозите казаха, че и това ще стане.

- Така... - той запали цигара. - Лишейчо, кажи нещо ново от клюките?

- Скучен ден беше днес, господарю...

- Но... - той винаги знаеше, когато лишеят не казваше нещо. Грухтеше някак си по-наясно. Като че искаше по-бързо да мине обикновените теми. - Я се дотъркаляй до бюрото.

Движението на лишеите е трудно за описване. Те се търкалят, по свой си смешен начина. Не се блъскат в нищо, въпреки че видимо нямат очи, освен тома може да се каже, че си ходят на главата, но всъщност те нямат тяло, или по скоро нямат глава - кой знае - важното е, че нямат нищо, от което да излизат крайници. Сигурно защото нямат крайници, а нямат крайници понеже на Марс ги носят ветровете... Всъщност вие да сте виждали лишей, говорещ или не, с крайници? Защо тогава въобще ви обяснявам?

- Исках да говоря с вас, господарю? - поизнесе много ясно лишеят

- И аз така си помислих... Добре говори или завинаги замълчи.

Лишеят подскочи няколко пъти, което може да се приеме за наместване. Нещо като нужната логическа пауза, за да систематизира мислите в... това с което мисли.

- Чувствам се чужд, господарю. - рече то и сякаш с това се изчерпваше всичко.

- И аз. - отвърна Стойков.- всеки по някога си мисли, че е на мястото си и му идва да зареже всичко, обаче това е измамно. Не се притеснявай

- Но поне сте на родната си планета.

Тава вече бе нещо сериозно.

- Чакай, чакай много добре знаеш закона... Освен това ти не си роден на Марс, тъй че, погледнато строго технически, ти СИ на родната си планета.

- Да. Аз... Аз... Искам да съм свободен, господарю, свободен на Марс.

- Но ти си свободен, колко по-свободен искаш да си? Работиш, плащам ти, имаш личен живот, движиш се. Всичките ти права по конституцията са изпълнени. Ти си по-свободен от много от моите работници.

- Може би във вашия смисъл на понятието съм свободен, но не и в моя. Вие смятате за свободен всеки, който може да се го позволи финансово. При все това имате и идеалистична представа за свободата. Но вие всички сте с златната клетка на съвместното ви съжителство.

Стойков се позамисли малко и отсече:

- Това вече не го разбирам. Виж, знам че вие лишеите имате много развита философска школа, която само избрани хора могат да разберат, но нека само си изясним нещо: според теб аз те държа тук против волята ти.

- Не ме разбрахте. Вие хората имате нещо наречено общество. Вие сте социални животни, разбирам защо не можете да разберете за какво ви говоря.. Защо според вас лишеите няма цивилизация? Защото тя изисква създаването на общество, а то ограничава.

- Всеки човек, би бил доволен на това, което имаш и би го нарекъл свобода. Пари, частен живот, собственост....

- Аз не съм човек! - грухтенето зазвуча ядосано - Никога няма да мисля като вас. Вие сте ограничени от закони, привички, предразсъдъци, морал. Вас ви е страх от истинската свобода, затова си слагате какви ли не правила. Стремите да нарушите правилата, които сами измисляте. Така сякаш връщате на себе си, затова че не можете да нарушите единствения закон, създаден не от вас - природния. Хем ви е страх от свободата, хем се стремите към нея.

- Мен не ме е страх от свободата! - отсече Стойков.

- Тогава застанете на ръба на скалата. Тогава ще разберете, че само крачка ви дели от смъртта, а тази крачка е във ваша власт. Може да направите, можете и да не я направите. Ето това е свободата, която хората мечтаят и бленуват, но ги е страх от отговорността на решението. Хората, господарю, мечтаят не са свобода, а за независимост. Свободата само ви плаши, независимостта ви привлича.

- Тогава, аз сега трябва да наруша закона за не връщането на родени на Земята лишеи и това според теб ще е свобода ми. Но ти няма да си свободен там на Марс, ветровете ще те носят напред назад.

- Има една приказка, господарю. Веднъж вятъра спрял. Лишеите започнали да ходят, но се загубили, защото не познавали пътищата, вятъра ги познавал.

- Хайде, хайде...

- Свободата за мене е отговорност, не деяние. Тук се различавам от вас, господарю. Деянието е решението да се завърна, отговорността - живота ми там.

Стойков се опита със всички сили да разбере лишея.

- Не те разбирам... Но след като не се чувстваш добре при мен, значи нещо не е наред. Не мога да те задължа да останеш. Така ще огранича свободата ти, в нашия смисъл на думата, затова утре ще те кача като специална пратка на совалката за Марс. Но само това, от там нататък... си свободен да носиш отговорност за избора си. Само не забравяй - ако те хванат си избягал, а аз не знам нищо по този въпрос.

 

Стайков бе забил нос в книжата си и все така се можеше да повярва, че е пуснал лишея, че е нарушил закона. Но беше прав за едно оная пустинна роза, сега се чувстваше някак по-свободен, не по-свободен, по независим. Закона може и да е строг, може и да е важен, но може да се наруши и колкото по-голямо бе нарушението, толкова по-силно чувството. Превъзходство? Свобода? Независимост? Сам не можеше да каже.

Видеофона изписка... и втори път... и трети път....

Да му се не види, сам трябва да вдигне. Обаждането бе без образ.

- "Фолиа и опаковане Стойков".

- Господарю, вие ли сте? - измежду бученето той разпозна лишея.

- Веднага се връщай в товарното, ако те хванат...

- Господарю, аз... Ами... Случайно ме духна един вятър, понесе ме. И аз разбрах... Създаден съм на Земята... Не мога да бъда толкова зависим, май съм станал като вас, господарю Страх ме от отговорността и... Елате си ме вземете от шосе 89 - 56 километър, защото извън кабината вее един вятър...

- Идвам!

- И, господарю...

- Да?

- Моите ветрове са на Земята.

 

Ани Аво; 4. V. 2001; Благоевград

 

 12.

Вече въобще нямаше нужда от потайност. Камбани оповестяваха тревога във всяко кътче на храма и изплашени гролими си подвикваха противоречиви реплики. Гарион тичаше сред тях и отчаяно се оглеждаше за Белгарат и Силк. Един гролим с диво изражение го сграбчи заръката и викна:

— Беше ли в Светилището?

— Не — излъга Гарион и се опита да издърпа ръката си.

— Казват, че бил висок десет стъпки и че изпратил дузина жреци в нищото преди да потуши пламъците.

— О? — каза Гарион, все още опитвайки се да се освободи от хватката на гролима.

— И че бил самият Белгарат Магьосника.

— Не мога да повярвам!

— Кой друг би имал такава сила? — Гролимът внезапно спря и очите му се разшириха.

— Ти знаеш какво означава това, нали? — попита той с треперещ глас.

— Какво?

— Светилището трябва да бъде осветено наново, а за това трябва гролимска кръв. Десетки от нас ще трябва да умрат преди светилището да бъде пречистено.

— Пусни ме — каза Гарион и за трети път се опита да си издърпа ръката.

— Чабат ще гази до колене в нашата кръв! — истерично стенеше жрецът.

Наистина нямаше избор. Нещата бяха твърде неотложни за каквато и да било дипломация. Гарион се престори на изплашен, погледна над рамото на бъбрещия гролим и дрезгаво попита:

— Това, дето идва, тя ли е?

Гролимът уплашено се обърна, а Гарион стовари юмрука си върху брадичката му. Гролимът изцъкли очи и се срути на пода.

— Елегантно — каза Силк от един тъмен вход на няколко крачки от тях. — Но нещо ми убягва причината.

— Не ме пускаше — обясни Гарион, наведе се, хвана изпадналия в безсъзнание гролим и го завлече в една ниша. После попита: — Знаеш ли къде е дядо?

— Вътре е — отговори Силк и посочи през рамо с палец вратата зад себе си. — Какво стана?

— Ей сега ще ти кажа. Но първо да влезем, за да не ни видят.

Влязоха. Белгарат седеше на ръба на една маса.

— Какво става? — попита той.

— Намерих Ерионд.

— Добре.

— Не съвсем. Той влезе в светилището точно когато гролимите щяха да принесат в жертва един роб, и изгаси огньовете.

— Какво?

— Мисля, че беше той. Бях там и знам, че не бях аз. Просто влезе вътре и им каза, че повече не могат да принасят в жертва хора, и после пламъците изгаснаха. Дядо, дори звук не се чу, когато го направи, никакви вълнения, нито шум, нищо.

— Сигурен ли си, че е бил той? Искам да кажа, че не е било нещо естествено?

Гарион поклати глава.

— Не. Пламъците лумнаха по-силно, а след това изгаснаха, сякаш някой ги духна като свещи. Имаше и друго. Гласът ми говореше и аз мускулче дори не можех да помръдна. Гролимите, които влачеха роба към олтара, просто го пуснаха, когато Ерионд им каза — после той каза на всички, че никога няма да могат да запалят огъня пак.

— Къде е сега момчето?

— Водят го при Чабат.

— Не можа ли да ги спреш?

— Беше ми казано да не го правя.

— Трябваше да го очаквам — каза Белгарат раздразнено. — По-добре да предупредим Поул и останалите. Може да се наложи да освободим Ерионд, а после да си пробием път с битка. — Той отвори вратата, погледна навън и даде знак на Гарион и Силк да го последват.

— Не си го намерил — каза Поулгара, когато влязоха при нея и останалите. Не беше точно въпрос.

— Гарион го намери — отговори Белгарат.

Тя се обърна към Гарион и попита:

— Защо тогава не е с теб?

— Гролимите го хванаха, лельо Поул.

— Имаме проблем, Поул — сериозно каза Белгарат. — Според това, което каза Гарион, Ерионд е влязъл в светилището и е загасил свещения огън на гролимите.

— Какво?! — възкликна тя.

Гарион безпомощно разпери ръце.

— Той просто влезе и накара пламъците да изгаснат. Гролимите го хванаха и ще го водят при Чабат.

— Това е много сериозно, Белгарат — каза Сади. — Тези пламъци би трябвало да горят вечно. Ако гролимите смятат, че момчето е отговорно за това, то е в много голяма опасност.

— Знам — съгласи се старецът.

— Добре — тихо каза Дурник. — Тогава просто трябва да отидем и да го освободим. — Той стана и Тот мълчаливо направи същото.

— Но корабът ни е почти готов! — запротестира Сади. — Можеше вече да сме се измъкнали, без никой да узнае. Нека да видим дали мога да оправя цялата тази бъркотия преди някой от вас да е направил нещо непоправимо! Винаги ще има време за по-преки действия, ако не успея да се измъкна с преговори.

Гарион се огледа и попита:

— Къде е Се"Недра?

— Спи — отговори Поулгара. — Лизел е с нея.

— Тя добре ли е? Силк каза, че била разстроена. Не се е разболяла пак, нали?

— Не, Гарион. Беше заради писъците, идващи от светилището. Не можа да ги понесе.

Тежък юмручен удар блъсна по залостената врата. Гарион скочи и инстинктивно посегна към меча си.

— Отворете! — заповяда отвън дрезгав глас.

— Бързо! — изсъска Сади. — Всички в килиите си. И се правете, че току-що ставате от сън.

Те бързо се прибраха в килиите си и зачакаха със затаен дъх.

Евнухът отиде до вратата и махна резето.

— Какво има, преподобни господа? — попита благо той гролимите, които нахлуха в стаята с извадени оръжия.

— Извикани сте при йерарха, робовладелецо — изръмжа един от тях. — Ти и всичките ти слуги.

— За нас е чест — промърмори Сади.

— Никаква чест не е. Ще ви разпитат. Бих те посъветвал да кажеш истината, защото Агачак има силата да те измъкне много бавно от кожата ти, ако го излъжеш.

— Ужасно! Значи главният жрец се е върнал от Дроджимския дворец?

— Беше му изпратена вест за чудовищното престъпление, което извърши един от твоите слуги.

— Престъпление ли? Какво престъпление?

— По заповед на Чабат всички трябва да бъдете задържани.

Гарион и останалите бяха грубо разбудени от престорения им сън и ги поведоха по задимените коридори, после надолу по тясно каменно стълбище към мазето. За разлика от стаите горе, тези килии бяха обезопасени с железни врати и около тях витаеше онази особена кисела миризма, с която са пропити затворите и тъмниците по целия свят. Един гролим отвори една залостена врата и им направи знак да влизат.

— Наистина ли е необходимо, почитаеми жрецо? — възрази Сади.

Гролимът сложи заплашително ръка на дръжката на меча си.

— Спокойно, спокойно. — каза Сади. — Просто питах.

— Вътре! Веднага!

Влязоха в килията и жрецът в черна роба затръшна вратата зад тях. Звукът от проскърцващия в ключалката ключ по някаква причина им се стори доста силен.

— Гарион — каза Се"Недра изплашено. — Какво става? Защо правят това?

— Ерионд е в беда — обясни той и я прегърна. — Сади ще опита да ни измъкне с преговори.

— Ами ако не успее?

— Тогава ще го направим по другия начин.

Силк огледа слабо осветената килия, презрително подсмъркна и отбеляза:

— Тъмниците винаги показват абсолютна липса на въображение. — След което подритна плесенясалата слама, насипана по пода.

— Толкова голям опит ли имаш с тъмниците, Келдар? — попита Велвет.

— Не чак толкова — вдигна рамене той. — Никога не съм се задържал в някоя повече от няколко часа.

Той се повдигна на пръсти, погледна през малкото прозорче с решетки на вратата и каза на Белгарат:

— Добре, няма стражи. Искаш ли да я отворя? Не смятам, че можем да направим кой знае какво оттук.

— Моля те за малко търпение, принц Келдар — каза Сади. — Ако избягаме от тази килия, никога няма да мога да изгладя нещата.

— Трябва да разбера какво са направили с Ерионд — каза решително Поулгара на евнуха. — Давай, Силк, отвори я.

— Поулгара? — чу се познат глас от съседната килия. — Ти ли си?

— Ерионд! — възкликна тя с облекчение. — Добре ли си?

— Нищо ми няма, Поулгара. Сложиха ми вериги, но не са много неудобни.

— Защо направи това в светилището?

— Не ми харесаха пламъците.

— На мен също, но…

— На мен наистина не ми харесаха, Поулгара. Такива работи трябва да бъдат спрени и все отнякъде трябва да започнем.

— Как ги изгаси? — попита Белгарат. — Гарион е бил там, когато си го направил, и казва, че не е усетил нищо.

— Не съм сигурен, Белгарат. Всъщност не направих нищо конкретно, за да ги изгася. Просто реших, че не искам да горят повече, така че по някакъв начин ги накарах да го разберат и те просто изгаснаха.

— И това е всичко?

— Доколкото си спомням, да.

Белгарат изглеждаше объркан.

— Когато се измъкнем оттук, ще трябва да си поговоря с това момче. Вече пет-шест пъти се каня да го направя, но всеки път, когато се реша, бивам елегантно отвличан от темата. — Той погледна Гарион. — Следващия път, когато говориш с приятеля си, му кажи да престане с това. Дразни ме.

— Той вече го знае, дядо. Май точно затова го прави.

Някъде със звън се отвори тежка желязна врата и се чуха маршируващи стъпки.

— Гролими — тихо каза Силк.

— Че кой друг? — кисело попита Белгарат.

Приближаващата група спря отвън и в ключалката на килията на Ерионд изщрака ключ. Вратата със скърцане се отвори.

— Момче — излая дрезгав глас. — Ела с нас.

— Татко! — настоятелно прошепна Поулгара.

Старецът вдигна ръка и промърмори:

— Почакайте.

Ключ изтрака и в ключалката на тяхната килия и вратата също се отвори.

— Агачак се върна — с рязък глас оповести един гролим през отворената врата. — Излизайте.

— Чудесно — с облекчение каза Сади. — Каквато и да е причината за всичко това, сигурен съм, че всичко може да бъде изяснено за няколко минутки.

— Без приказки! — Гролимът рязко се обърна и тръгна по коридора. Хората му се строиха зад пленниците с извадени оръжия.

 

Агачак, главният жрец на Рак Урга, беше мъртвешки блед и с дълга брада. Седеше на подобен на трон стол в голямо помещение, осветено от бляскави факли и окичено с тъмнокафяви драперии. Закачулената роба на главния жрец бе кървавочервена, а изпитите му очи горяха под рошавите му сиви вежди. Ерионд, все още във вериги, тихо седна на малкото дървено столче пред него. Стройната жрица Чабат, чиято качулка, обшита по ръбовете с лилаво, бе отметната назад и червените белези по двете й страни като че ли отразяваха светлината на факлите, стоеше изправена до господаря си с изражение на жесток триумф.

— Кой от вас е Уса от Стис Тор? — попита главният жрец с глух глас.

Сади пристъпи напред с дълбок поклон и каза:

— Аз съм Уса, о, свещени.

— В голяма беда си се забъркал, Уса — каза Чабат с гърлен, почти мъркащ глас. Устните й се изкривиха в грозна усмивка.

— Но аз нищо не съм направил.

— Тук, в Ктхол Мургос, господарят е отговорен за злодеянията на своя слуга.

Погледът на Агачак пронизваше Сади. Изпитото му бяло лице беше безизразно.

— Да почваме — нареди той. — Кой ще представи уликите по въпроса?

Чабат направи знак на един закачулен гролим, който стоеше до стената.

— Сорчак, господарю — каза тя с тон на човек, който се чувства пълен господар на ситуацията. — Сигурна съм, че сте наясно с неговото усърдие.

— А, да — каза Агачак уклончиво. — Трябваше да се досетя, че ще е Сорчак. — По устните му пробяга съвсем слаб намек за язвителна развеселеност. — Много добре, следователю, можеш да представиш обвиненията.

Гролимът в черната мантия пристъпи напред и отметна обшитата си със зелено качулка от сплъстената си коса.

— Същността е ясна, господарю — обяви той с рязък глас. — Имало е десетки свидетели, така че във вината на този млад подлец на може да има съмнение.

— Произнеси присъдата си, велики жрецо — настоя Чабат. — Ще изстискам цялата истина от този мазен нийсанец и слугите му.

— Чух думи за вина, Чабат — отговори той, — но все още не съм чул обвиненията или доказателствата.

Чабат като че ли малко се стресна.

— Аз само исках да ви спестя отегчителния формален разпит, господарю. Убедена съм в истинността на думите на Сорчак. Досега винаги сте приемали моята преценка по такива въпроси.

— Вероятно — каза Агачак. — Но мисля, че този път трябва сам да отсъдя. — Той погледна гролима с мазната коса. — Обвиненията, Сорчак. В какво по-точно е обвинен младежът? — В гласа на главния жрец се долавяше лека нотка на презрение.

Изцъклените очи на Сорчак станаха несигурни — той явно усещаше неизречената враждебност на Агачак.

— Рано тази вечер — започна той, — точно преди да бъде извършен най-светият обред на нашата вяра на олтара в светилището, този младеж влезе и изгаси пламъците на олтара. Ето това направи и това е нещото, в което го обвинявам. Кълна се, че е виновен.

— Но това е нелепо — запротестира Сади. — Тези огньове не са ли под вечно наблюдение? Как би могло това момче да се приближи достатъчно близо, за да ги изгаси?

— Как смееш да поставяш под съмнение честната дума на един жрец на Торак? — ядосано викна Чабат. Обезобразените й страни се гърчеха. — Сорчак се закле във вината му, следователно той е виновен. Да поставиш под съмнение думата на един жрец означава смърт.

Агачак я погледна с хлътналите си очи.

— Смятам, че може и сам да чуя това доказателство, което тъй силно ви е убедило със следователя, Чабат — каза той спокойно. — Обвинение и вина не винаги означават едно и също и въпросът, повдигнат от Уса, е съвсем уместен.

При думите на главния жрец в гърдите на Гарион затуптя плаха надежда. Агачак знаеше. Той беше напълно наясно с връзката на Чабат със Сорчак и енергичността, с която тя защитаваше всяка дума на този вонящ гролим, го оскърбяваше.

— И така, следователю — продължи Агачак, — как наистина е успяло това момче да изгаси пламъците на олтара? Да не би да не са били пазени както подобава?

Очите на Сорчак ставаха все по-предпазливи — той разбираше, че се намира на опасна почва.

— Имам много свидетели, господарю — заяви той. — Има всеобщо съгласие от всички присъствали, че светилището е било осквернено с магия.

— А, магия значи? Това, разбира се, би обяснило всичко. — Агачак направи пауза, с поглед, отправен към вече потящия се Сорчак. — Забелязал съм обаче, че викове от рода на «вещица» или «магьосник» често биват надигани, когато има липса на твърди доказателства. Няма ли друго обяснение за това, което е станало в светилището? Да не би позицията на следователя да е толкова слаба, че да му се налага да прибягва до толкова изтъркано обвинение?

Чабат го гледаше невярващо. Сорчак се разтрепери.

— За щастие, проблемът се решава лесно — добави Агачак. — Дарбата на магьосничеството има лек недостатък. Други със същата дарба могат ясно да усетят кога се използва силата. Не знаеше това, нали, Сорчак? Един жрец на зеления цвят, надяващ се в издигане до жрец на лилавия цвят, би бил по-прилежен в учението си и щеше да го знае, но ти си бил зает с други работи, нали? — Той се извърна към жрицата. — Изненадан съм обаче, че не си инструктирала протежето си подробно, преди да му позволиш да отправи такова обвинение и да се подиграе със себе си — и с теб.

Очите й пламнаха, а приличащите на пламъци белези по лицето й смъртно избледняха; после внезапно започнаха да искрят, като че ли под кожата й се бе разгорял вътрешен огън.

— Е, Чабат — каза Агачак с мъртвешки спокоен глас, — дойде ли вече моментът? Ще изпиташ ли волята си срещу моята?

Ужасният въпрос увисна във въздуха и Гарион се усети, че е притаил дъх. Чабат обаче извъртя очи и извърна лице от главния жрец, а огньовете по страните й избледняха.

— Мъдро решение, Чабат. — Агачак се обърна към Сади. — Е, Уса от Стис Тор, какво ще отговориш на обвинението, че твоят слуга е магьосник?

— Жрецът на Торак се е заблудил, господарю — дипломатично отговори Сади. — Повярвайте ми, този млад тъпчо не е никакъв магьосник. Та той прекарва по десет минути всяка сутрин, опитвайки се да реши коя обувка на кой крак се обува. Само го погледнете. В тези очи няма дори и най-слаб проблясък на интелигентност. Той дори няма достатъчно разум да се страхува.

Погледът на Чабат отново стана ядосан, въпреки че в очите й вече си личеше, че не е толкова сигурна в себе си.

— Какво би могъл да знае един нийсански робовладелец за магията, господарю? — презрително рече тя. — Знаете навиците на змийските хора. Без съмнение разумът на този Уса е толкова замъглен от опиати, че сред слугите му може да е и самият Белгарат, и той да не го знае.

— Интересна забележка — промърмори Агачак. — А сега нека разгледаме въпроса. Знаем, че огънят на олтара е изгаснал. Дотук е сигурно. Сорчак заявява, че този млад човек тук го е загасил с магия, въпреки че няма доказателство, с което да подкрепи това си обвинение. Уса от Стис Тор, който би могъл да е дрогиран почти до безсъзнание, твърди, че младежът е глупак и следователно напълно неспособен да извърши едно толкова необикновено действие. И така, как можем да разрешим тази дилема?

— Да ги подложим на мъчения — нетърпеливо предложи Чабат. — Аз сама ще изтръгна истината от тях.

Гарион се напрегна и внимателно погледна Белгарат. Старецът стоеше съвсем спокойно, късата му сребриста брада проблясваше на червеникавата светлина на факлите. По нищо не личеше, че би могъл да се приготвя за каквито и да било преки действия.

— Твоята привързаност към залата за мъчения е добре известна, Чабат — студено каза Агачак — Умението ти е такова, че обикновено жертвите казват точно това, което искаш да чуеш — което не винаги е абсолютната истина.

— Аз само служа на своя бог, господарю — гордо заяви тя.

— Тук всички служим, жрице — упрекна я той, — и би ли била така благоразумна да не изтъкваш своето собствено изключително благочестие, за да издигнеш себе си или своя подчинен? — Той погледна Сорчак с неприкрито презрение. — Аз все още съм главен жрец и аз ще взема крайното решение по въпроса.

Белязаната жрица се отдръпна, в очите й внезапно се появи страх.

— Прости ми, Агачак — заекна тя. — Това чудовищно престъпление ме изпълни със справедлив гняв, но както каза, крайното решение е изцяло твое.

— Намирам твоето признание на властта ми за задоволително, Чабат. Мислех, че може да си забравила.

В този момент в задната част на осветената от факли зала настана някакво раздвижване. Двама яки мурги с дълги лъскави алебарди грубо избутаха струпалите се край вратата гролими и едновременно удариха дръжките на оръжията си в пода.

— Направете път! — избоботи единият от тях. — Път за Ургит, върховен крал на Ктхол Мургос!

Мъжът, който запристъпва с безгрижна походка в залата, не приличаше на мургите, които Гарион беше виждал. Беше нисък, със слабо, но жилаво телосложение. Имаше дълга черна коса и тясно лице. Мантията му беше безгрижно отворена отпред, показвайки, че вместо обичайната ризница той носи западняшки елек и панталон в наситено лилав цвят. Желязната му корона бе килната на една страна. Изражението му беше язвително, но погледът му бе предпазлив.

— Здравей, Агачак — поздрави небрежно той главния жрец. — Помислих малко върху новината, която достигна до теб в Дроджим, и в крайна сметка заключих, че бих могъл да ти бъда от полза при изясняването на причината за този осъдителен инцидент.

— Храмът има честта от присъствието на върховния крал — с формално напевен тон каза Агачак.

— И върховният крал има честта от едно толкова мило посрещане от страна на главния жрец на Рак Урга — отговори Ургит и се огледа. — Да ви се намира някакъв стол? Денят беше дълъг и изморителен.

— Погрижи се — каза монотонно Агачак на жрицата, стояща до трона му.

Чабат премигна, след това по лицето й изби лека червенина.

— Стол за негово величество — заповяда тя дрезгаво. — И побързайте.

Един от гролимите край вратата забързано излезе и след малко се върна с тежък стол.

— Ужасно благодаря — каза кралят, тръшна се на стола и погледна Агачак. — Имам да направя едно малко признание, о, свещени. Точно преди да вляза в тази зала, се помотах известно време отвън, в предверието, надявайки се да се запозная с подробностите по въпроса. Подслушването по вратите, страхувам се, си е мой стар навик. Заради неспокойното ми детство. Както и да е, успях да чуя обвиненията, предявени от следователя. И за да бъда напълно искрен, Агачак, позицията му наистина е много нестабилна. — Той хвърли към главния жрец бърз поглед. — Но, разбира се, ти вече изтъкна това, нали?

Агачак кимна. Лицето му бе напълно безизразно.

— Та значи — продължи Ургит бързо — аз положително не искам да се меся във въпроси, които са чисто църковни, но не бихте ли казали, че има десетки възможни реални обяснения за този инцидент? — Той погледна с надежда Агачак; след това, окуражен от одобрителния поглед на главния жрец, продължи: — Искам да кажа, всички ние сме виждали как изгасват огньове, нали? Трябва ли наистина да се задълбочаваме толкова, че да търсим причина за едно толкова незабележително събитие? Не е ли по-вероятно пазителите на огньовете в храма да са се поотпуснали и пламъците просто да са изгаснали сами — както обикновено става с огън, на който липсва гориво?

— Абсолютни глупости! — сряза го мазнокосият Сорчак.

Ургит безпомощно сви рамене и отправи умолителен поглед към Агачак.

— Самозабравяш се, следователю — каза главният жрец. — Нашият гост е самият върховен крал на Ктхол Мургос. Ако го засегнеш, мога да реша да му дам главата ти като извинение.

— Моля, простете ми, ваше величество — задъха се Сорчак.

— Няма нищо, приятелю. — Ургит му прости с великодушно махване с ръка. — Всички понякога говорим прибързано, когато сме развълнувани. — Той отново се обърна към главния жрец. — Съжалявам за случилото се, Агачак, но този нийсански робовладелец е изпратен тук от Джахарб, а и двамата знаем от каква изключителна важност е неговата мисия за църквата и държавата. Не смяташ ли, че в името на политиката можем да оставим този инцидент да мине така?

— Със сигурност няма да допуснете тези обвинения да отпаднат! — викна главната жрица. — Кой тогава ще бъде наказан за оскверняването на Светилището?

Ургит отново отправи към Агачак умолителен поглед за защита. За Гарион беше ясно, че това не е силен крал. Дори и най-малкото несъгласие с неговите неуверено отправени предложения инстинктивно го караше да се оттегля или да потърси подкрепа от някой по-силен.

Агачак бавно се извърна и погледна обезобразената жрица право в очите.

— Цялото това викане започва да ми омръзва, Чабат — каза той. — Ако не можеш да се сдържиш, можеш да напуснеш.

Тя го зяпна слисано.

— Тук на карта са заложени много повече неща от някакви си изгаснали огньове — каза той. — Както е било предсказано много отдавна, наближило е времето за последната среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Ако не съм аз този, който ще присъства на тази среща, ти ще се озовеш на колене пред Урвон или Зандрамас. Съмнявам се, че някой от двамата би намерил твоите странности за достатъчно забавни, че да реши да те остави жива. Що се отнася до обвинението в магия, има един лесен начин това да се разреши веднъж завинаги. — Той се надигна от трона си, отиде до Ерионд и хвана главата му с ръце.

Леля Поул рязко си пое дъх.

Ерионд вдигна поглед към мъртвешкото лице на главния жрец и се усмихна.

— Пфу! — каза Агачак с отвращение и го пусна. — Това голобрадо момче е невинно. В съзнанието му няма доказателство, че някога въобще се е докосвал до силата. — Той се обърна и погледна Сорчак. — Намирам обвиненията ти за безпочвени следователю и ги отхвърлям.

Лицето на Сорчак пребледня, очите му се изцъклиха.

— Внимавай, Сорчак — злокобно каза главният жрец. — Ако протестираш срещу решението ми прекалено енергично, мога просто да реша, че целият този инцидент е бил по твоя вина. Чабат ще се поболее от разочарование, че няма кого да измъчва до смърт. — Той хвърли лукав поглед към жрицата и я попита: — Искаш ли Сорчак, скъпа? За мен винаги е било удоволствие да ти правя малки подаръчета. Дори ще гледам с известно наслаждение как бавно измъкваш вътрешностите му с нажежени до червено куки.

Белязаното лице на Чабат се изпълни с огорчение. Гарион виждаше, че тя е била убедена, че главният жрец, както очевидно бе правил многократно, кротко ще приеме категоричните й искания, но неочакваното и почти презрително отхвърляне от Агачак на обвиненията, които тя и Сорчак бяха повдигнали, бе ударило в самата основа на напомпаното й самочувствие, и — което беше по важно — и върху сана й тук в храма. Ако не успееше някак да пооправи нещата, множеството й врагове щяха да я погубят. Гарион горещо се надяваше, че Сади осъзнава, че сега тя е дори по-опасна, отколкото когато си бе мислела, че държи нещата в свои ръце.

Присвитите й очи ставаха все по-предпазливи, докато оценяваше настроението на главния жрец. След това тя изправи глава и се обърна към крал Ургит.

— Налице има и гражданско престъпление, ваше величество — каза тя. — Оскверняването на светилището е ужасно престъпление, но тъй като нашият почитаем главен жрец разкри с цялата си мъдрост, че тези обвинения са неоснователни, мой дълг е да ви известя за престъпление срещу държавата.

Ургит размени бърз поглед с Агачак, после я изгледа нещастно и каза:

— Короната винаги е готова да чуе думите на духовенството.

Чабат изгледа Сади самодоволно и с открита омраза.

— Още от основаването на държавата ни покварените опиати и отрови на змийските хора са били забранени в Ктхол Мургос с кралски декрет — изтъкна тя. — След като този Уса и слугите му бяха задържани в тъмницата, аз претърсих багажа им. — Тя се обърна и нареди: — Донесете ковчежето.

Един жрец донесе облицованата с червена кожа кутия на Сади и я подаде на Сорчак.

— Вижте доказателството, че Уса от Стис Тор е нарушил нашите закони и че заслужава смърт — каза той високо, отвори ковчежето и показа множеството стъкленици и глиненото шишенце на Зит.

Изражението на Ургит стана още по-нещастно и той несигурно погледна към Сади и попита с надежда:

— Няма ли някакво обяснение за това, Уса?

На лицето на Сади се изписа преувеличена невинност.

— Нали ваше величество не вярва, че въобще бих и помислил да се опитам да търгувам с тези неща тук, в Ктхол Мургос?

— Ами… — неуверено каза Ургит. — След като ги носиш…

— Разбира се, но те са за търговия с малореанците. Такива работи се пласират доста добре сред тях.

— Не съм изненадан — каза Ургит. — Значи си нямал намерение да пробуташ опиатите си на моите поданици?

— Абсолютно не, ваше величество — възмутено отговори Сади.

На лицето на Ургит се изписа облекчение.

— Ами — каза той на намусената Чабат, — и ти го чу. Несъмнено никой от нас не може да отрече, че нашият нийсански приятел има за цел да подкупи малореанците — колкото повече, толкова по-добре, бих казал.

— Ами това какво е? — каза Сорчак, постави сандъчето на Сади на пода и вдигна глиненото шишенце. — Каква тайна се крие тук, Уса от Стис Тор? — И разтърси бутилката.

— Не! — извика Сади и скочи напред с протегната ръка.

— Ахаа! — триумфално възкликна Чабат. — Май в тази бутилка има нещо, което робовладелецът смята за важно. Нека видим какво е. Може да се окаже, че там се крие някое все още неразкрито престъпление. Отвори бутилката, Сорчак.

— Умолявам ви! — примоли се Сади. — Ако цените живота си, не си играйте с тази бутилка.

— Отвори я, Сорчак — безжалостно нареди Чабат.

Хилещият се гролим отново разтърси бутилката и се захвана да вади тапата.

— Моля ви, благородни жрецо! — Гласът на Сади бе изпълнен с мъка.

— Само ще погледнем. — Сорчак се ухили. — Сигурен съм, че един поглед няма да навреди никому. — Той издърпа тапата и повдигна бутилката към очите си да надникне вътре.

Зит, разбира се, действа незабавно.

Сорчак изпищя отчаяно и разпери ръце. Глинената бутилка излетя във въздуха и Сади я хвана точно преди да се удари в пода. Жрецът стисна с ръце поразеното си око. На лицето му беше изписан ужас, между пръстите му бликна кръв. Той заквича като прасе, крайниците му се загърчиха конвулсивно. После той клекна, започна да дере с нокти парчета кожа от лицето си и заудря главата си в пода. Конвулсиите му се усилиха и по устата му изби пяна. Внезапно той скочи високо във въздуха с пронизителен писък. Когато падна, беше мъртъв.

За момент настъпи зашеметяваща тишина, после Чабат внезапно изпищя:

— Сорчак! — Гласът й бе изпълнен с мъка. Тя се хвърли върху мъртвеца и се разрида.

Ургит се беше втренчил с отворена уста в трупа на Сорчак.

— Кълна се в зъбите на Торак! — прошепна той — Какво държиш в тази бутилка, Уса?

— Просто… домашен любимец, ваше величество — нервно отговори Сади. — Видяхте, че се опитах да го предупредя.

— Така беше, Уса — тихо промълви Агачак. — Всички сме свидетели на това. Смяташ ли, че мога да видя този твой домашен любимец? — Жестока усмивка пробяга по лицето му, когато той злорадстващо погледна истерично ридаещата Чабат.

— Разбира се, о, свещени — бързо отговори Сади и внимателно сложи бутилката на пода. — Само като предпазна мярка — извини се той. — Тя е малко възбудена и не бих искал да направи някоя грешка. — Той се наведе над бутилката и каза с утешителен глас на отмъстителното малко влечуго, криещо се вътре: — Вече всичко е наред, скъпа. Лошия го няма и сега всичко е наред.

Зит се цупеше в бутилката си, все още силно засегната.

— Наистина, скъпа — уверяваше я Сади, — наред е. Не ми ли вярваш?

От бутилката се чу кратко и рязко изсъскване.

— Много невъзпитано говориш, Зит — упрекна я Сади. — Направих всичко, което можах, за да не те безпокои. — Той погледна с извинение Агачак. — Наистина не знам откъде ги научава такива думи, о, свещени. — После отново се обърна към бутилката. — Моля те, скъпа, не бъди лоша.

От бутилката долетя още едно презрително просъскване.

— Е, това вече наистина е прекалено, Зит. Веднага излизай!

Малкото зелено змийче внимателно подаде глава от бутилката, повдигна се и погледна трупа на пода. Лицето на Сорчак беше с мъртвешки син цвят, пяната по устните му вече изсъхваше. Чабат се беше вкопчила във вкочанясващото се тяло. Зит се измъкна от малката си къщурка, подмина мъртвеца с презрително махване с опашка и изпълзя до Сади, като мъркаше тихо и самодоволно. Сади протегна ръка и тя нежно се отърка в пръстите му.

— Нали е възхитителна? — обичливо каза той. — Винаги се умилква така след като ухапе някого.

Леко раздвижване привлече погледа на Гарион. Велвет се бе навела напред и гледаше доволно мъркащото влечуго.

— Сега я контролираш, нали, Уса? — попита Ургит с леко обезпокоен глас.

— О, да, ваше величество — увери го Сади. — Сега тя е напълно спокойна. След малко ще й дам лека закусчица и след едно хубаво къпане ще заспи като бебе.

Ургит отново се обърна към йерарха и каза:

— Е, Агачак? Какво е решението ти? Аз лично не виждам причина да продължаваме с това разследване. Робовладелецът и неговите слуги изглеждат съвсем невинни.

Йерархът притвори очи за миг да помисли и после каза:

— Смятам, че сте прав, ваше величество. — Той се обърна към един от гролимите, посочи Ерионд и каза: — Освободете това идиотче.

Съсипана от мъка, Чабат бавно се надигна от тялото на Сорчак и погледна първо Ургит, после и Агачак.

— Ами това? — попита тя с треперещ от вълнение глас. — Ами това?

И посочи вкочанения Сорчак в краката си.

— Кой ще бъде наказан за това? Върху кого да излея мъстта си?

— Той умря поради собствените си действия, Чабат — отхвърли искането й Агачак. — Няма извършено престъпление.

— Няма престъпление ли? — викна жрицата. — Няма престъпление? Толкова ли е евтин животът на един гролим?

После се обърна и се взря в Сади с изгарящия си поглед.

— Ще си платиш за това, Уса от Стис Тор — заяви тя. — Кълна се в тялото на Сорчак и в това на Торак. Няма да ми избягаш. Ще си отмъстя на теб и твоите слуги за смъртта на Сорчак.

— Защо си толкова разстроена, Чабат? — попита Агачак със злобна развеселеност. — В храма има десетки гролими. Сорчак беше един от многото — алчен, амбициозен и лъжлив. Смъртта му беше резултат от собствената му глупост — и от твоята също. — Жестока усмивка докосна тънките му устни. — Да не би интересът ти към този гролим да е бил личен? Дълго време ти бе моя любимка, Чабат. Вярвах ти изцяло. Възможно ли е да си ми била невярна и да си търсила забавление в ръцете на друг?

Лицето и пребледня и тя повдигна трепереща ръка до устните си — осъзнаваше, че е отишла твърде далеч и е разкрила прекалено много.

Агачак се изсмя — смразяващ звук.

— Да не би наистина да си повярвала, че съм толкова погълнат от търсенето на Сардиона, че да не забележа личните ти забавления? — Той направи пауза. — Кажи ми, Чабат, успяхте ли със Сорчак да сътворите демон?

Тя отстъпи една крачка, обзета от внезапен ужас.

— И аз си мислех, че не сте — промърмори той. — Какъв срам! Цялото това усилие — напразно. Може би ти трябва нов партньор за среднощните ти церемонии, Чабат. И без това твоите опити никога не са били присърце на Сорчак. Той не беше нищо повече от един евтин опортюнист, така че загубата ти не е толкова голяма, колкото може би си мислиш. Знаеш ли как те наричаше, когато ти не беше наблизо? — попита той и погледът му просветна.

Тя вдървено поклати глава.

— От най-достоверен източник знам, че обикновено те е наричал «онази белязана вещица». Това смекчава ли поне донякъде мъката ти?

Чабат се отдръпна. Лицето й изгаряше от това жестоко публично унижение. После тя яростно се извъртя и изрита мъртвеца.

— Белязана вещица? — изпищя тя. — Белязана вещица? Гний, Сорчак! Дано червеите се насладят на смърдящия ти труп! — И избяга от стаята.

— Изглежда ми малко развълнувана — кротко отбеляза Ургит.

Агачак присви рамене.

— Разбиването на илюзии винаги е болезнено.

Ургит разсеяно подръпна острия си нос, после замислено каза:

— Нейната разстроеност обаче предизвиква някои рискове, Агачак. Задачата на този робовладелец е изключително важна и за двама ни и една истеричка — особено с властта, която притежава Чабат — може да бъде много опасна. Тя очевидно е враждебно настроена към него, а и като се вземе предвид това, че той е намесен както в унижаването и, така и в смъртта на Сорчак, бих казал, че точно сега храмът не е най-безопасното място за него.

Агачак кимна сериозно.

— Забележката на ваше величество е много точна.

Лицето на Ургит просветна, като че ли му хрумна някаква идея.

— Агачак — каза той, — какво ще кажеш за идеята да задържа Уса и слугите му в Дроджим, докато опасността отмине? Това би го поставило извън обсега на Чабат, в случай че нейната разстроеност я подтикне към някоя прибързана постъпка. — Той направи нервна пауза. — Зависи изцяло от теб, свещени Агачак.

— Има много истина в това, което казваш, Ургит — отговори Агачак. — Тук дори и най-малката грешка би те оставила на милостта на Кал Закат, а мен би поставила на колене пред Урвон или Зандрамас. Трябва на всяка цена да избегнем такова бедствие. — Той се обърна към Сади. — Ти и слугите ти ще придружите негово величество до двореца Дроджим, Уса. Ще изпратя вещите ти по-късно. Там ще бъдеш в безопасност и корабът ти ще стане готов за няколко дни. — Той се усмихна иронично. — Надявам се оценяваш милата ни загриженост за твоето добро.

Сади се поклони.

— Безкрайно съм ви благодарен, о, свещени.

— Обаче ще задържа Кабах в храма — каза Агачак на краля. — Така всеки от нас ще има в ръцете си жизненоважен елемент от мисията до Рак Хага. Това би трябвало да ни насърчи да си съдействаме.

— Разбира се — бързо каза Ургит. — Напълно те разбирам.

После стана и отбеляза:

— Става късно. Сега се връщам в Дроджим и ще те оставя на множеството ти религиозни задължения, велики жрецо.

— Предайте моите поздрави на лейди Тамазин, благородната ви майка — отговори Агачак.

— Ще го направя, Агачак. Знам, че тя ще бъде приятно очарована, като узнае, че си се сетил за нея. Хайде идвай, Уса. — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Нека духът на Торак бъде с теб — извика Агачак след него.

— Искрено се надявам да не е така — промърмори Ургит на Сади, докато минаваха през вратата.

— Ваше величество пристигна точно в критичния момент — тихо каза Сади. — Обстановката ставаше доста обтегната.

— Не се ласкай. — кисело каза Ургит. — Ако не беше абсолютно необходимо Кабах да стигне до Рак Хага, никога не бих рискувал конфронтация с гролимите. Сигурен съм, че си добър човек, но трябва да пазя и собствената си кожа.

Когато излязоха извън обкованите порти на храма, кралят на мургите се изпъна и пое дълбоко хладния нощен въздух.

— Винаги ми е приятно, когато излизам от това вонящо място — заяви той. После даде знак на един от стражите си. — Докарай конете.

— Веднага, ваше величество.

Ургит се обърна към нийсанеца.

— Добре, стара лисицо — каза той със закачлив тон, — сега може би най-сетне ще ми кажеш защо си дошъл в Ктхол Мургос и каква игра играеш. Насмалко да припадна, когато открих, че тайнственият Уса от Стис Тор не е друг, ами старият ми приятел Сади, главен евнух в двореца на кралица Салмисра.

 

 

13.

Конете потропваха по опустелите среднощни улици на Рак Урга. Стражите на краля бяха изостанали на почтително разстояние.

— Всичко, разбира се, е преструвка — казваше Ургит на Сади. — Покланям се и се умилквам на Агачак, мълвя набожни баналности, за да го зарадвам, но запазвам истинското си мнение за себе си. Нужна ми е подкрепата му, така че ми трябва и одобрението му. Той знае това и извлича от ситуацията всяка възможна изгода.

— Връзката между църква и държава тук, в Ктхол Мургос, е добре известна — отбеляза Сади.

— Връзка! — изсумтя Ургит. — По-скоро верига, Сади, и то около моя врат. — Той вдигна поглед към мрачното небе, острите черти на лицето му червенееха в светлината на факлите. — Все пак Агачак и аз сме единодушни по един въпрос. Абсолютно важно е Кабах да стигне до Рак Хага преди да е дошла зимата. Хората на Джахарб вече месеци наред претърсват цял западен Ктхол Мургос за робовладелец, който да преведе Кабах през малореанските граници. — Той внезапно се ухили. — И за късмет този, когото намериха, се оказа мой стар приятел. Не знам обаче дали да показваме на Агачак, че се познаваме. Бих искал да имам някои тайни от него.

Сади направи кисела физиономия.

— Не е много трудно да се досети човек защо изпращаш убиец в града, където се намира щабът на Кал Закат.

— Не бих те посъветвал да се мотаеш много-много, след като го заведеш там — съгласи се Ургит. — То и без това Рак Хага не е много привлекателен град.

Сади кимна навъсено.

— И аз съм на същото мнение. — Той прекара дългите си пръсти по обръснатия си череп. — Смъртта на Закат обаче няма да реши проблема ти. Не мога да си представя малореанските генерали да си стегнат багажа и да си тръгнат просто защото императорът им е убит.

Ургит въздъхна.

— Едно по едно, Сади. Може би ще мога да подкупя генералите или да им платя данък, или нещо такова. Първата стъпка е да се отърва от Закат. С този човек не можеш да се разбереш. — Той огледа мрачните каменни постройки, грубо осветявани от трепкащите факли. — Мразя това място — внезапно каза той. — От дъното на душата си го мразя.

— Рак Урга?

— Ктхол Мургос, Сади. Мразя цялата тази воняща страна. Защо не е могло да се родя в Толнедра — или може би в Сендария? Защо е трябвало да се забия точно в Ктхол Мургос?

— Но ти си крал.

— Нямах избор. Един от очарователните ни обичаи е, когато се короняса нов крал, всички други възможни претенденти за трона да се осъждат на смърт. За мен изборът беше или тронът, или гробът. Имах много братя, когато станах крал, но сега съм единствено дете — Той потръпна. — Мрачна тема, не мислиш ли? Защо не говорим за нещо друго? Какво правиш в Ктхол Мургос, Сади? Мислех, че си дясната ръка на Салмисра.

Сади се покашля.

— С нейно величество имахме някои недоразумения и си помислих, че ще е по-добре да напусна Нийса за известно време.

— Но защо Ктхол Мургос? Защо не отиде в Тол Хонет? Там е много по-цивилизовано и много, много по-удобно. — Той отново въздъхна. — Бих дал всичко да мога да живея в Тол Хонет.

— Създал съм си някои силни врагове в Толнедра, ваше величество — отговори Сади. — Познавам Ктхол Мургос, затова наех тези алорнски наемници да ме пазят и дойдох тук, дегизиран като робовладелец.

— И Джахарб те хвана — каза Ургит. — Горкият стар Сади, май където и да отидеш, винаги се набъркваш в политиката — дори когато не искаш.

— Това си е проклятие — печално каза Сади. — Преследва ме цял живот.

Свиха зад един ъгъл и приближиха огромна, широко разпростряла се сграда, оградена от висока стена. Куполите и кулите и се издигаха в цялото си варварско великолепие, осветени от светлината на факли. За разлика от останалите сгради на Рак Урга, тази беше боядисана в крещящи и неподхождащи си цветове.

— Ето го и двореца Дроджим — каза крал Ургит, — наследственият дом на рода Урго.

— Доста необикновена архитектура, ваше величество — промърмори Сади.

— Наистина дипломатичен начин на изразяване. — Ургит погледна двореца си критично. — Той е крещящо ярък, грозен, построен с ужасно лош вкус. Обаче все пак пасва на личността ми почти идеално. — Той се обърна към един от стражите си. — Бъди така добър, тръгни напред и кажи на стражата на портите, че върховният крал идва и че ако се наложи да чакам, докато отворят, ще им отрежа ушите.

— Веднага, ваше величество.

Ургит се ухили на Сади.

— Едно от малкото ми забавления — обясни той. — Единствените хора, които мога да заплашвам, са слуги и прости войници, а всеки мург изпитва дълбока нужда да заплашва някого.

Минаха през набързо отворената порта и слязоха от конете в един широк двор. Ургит пак огледа ярко боядисаните стени.

— Ужасно, нали? — Той потръпна. — Да влезем.

Изкачиха се по каменно стълбище, стигнаха до голяма врата и Ургит ги поведе през нея и после по дълъг мрачен коридор. Накрая спря пред полирана двукрила врата, пазена от двама войници с белези по лицата.

— Е? — каза им той.

— Да, ваше величество? — отговори единият.

— Смяташ ли, че ще успея да те накарам да отвориш? — попита го Ургит. — Или би предпочел незабавно прехвърляне на фронтовата линия?

— Веднага, ваше величество — отговори войникът и бързо дръпна вратата.

— Отлично, приятелю. Само че следващия път се опитай да не изкъртваш вратата от пантите й. — Кралят бавно мина през вратата и величествено каза: — Тронната ми зала. Продукт на цели поколения от болни въображения.

Залата беше по-голяма от залата на риванския крал. Таванът беше лабиринт от пресичащи се сводове, всички покрити с листи ковано червено злато от мините на Ктхол Мургос. Стените и колоните блестяха с обкови от скъпоценни камъни, а столовете, подредени в редици от двете страни на залата, също бяха инкрустирани със злато. В дъното на залата се издигаше украсен със скъпоценности трон, стоящ на фона на кървавочервени драперии. Седнала на обикновен стол до трона, една дама с посребрени коси спокойно бродираше.

— Отвратително е, нали? — каза Ургит. — Урго грабят от хазната векове наред, за да украсят двореца Дроджим, а би ли повярвал, че таванът още капе?

С безгрижна походка той мина до другия край на залата и спря пред облечената в черно дама, която все още беше заета с ръкоделието си.

— Майко — поздрави я той с малко лъжлив поклон, — доста до късно си будна.

— Вече не ми трябва толкова сън, колкото на младини, Ургит. — Тя остави ръкоделието си настрана. — Освен това обикновено с теб обсъждаме събитията от деня преди да се оттеглиш за през нощта.

— Това е връхната точка от деня ми, майко — отговори той и по устните му пробяга лека усмивка.

Тя отвърна на усмивката му — личеше, че е привързана към него. Беше забележително привлекателна жена — въпреки прошарената коса и бръчките в ъгълчетата на очите, лицето й все още носеше следите от някогашна извънредна красота. Леко раздвижване привлече погледа на Гарион и той видя Силк да се свива зад широкия гръб на Тот и да придърпва качулката на зелената си роба, за да скрие лицето си.

— Кои са приятелите ти, Ургит? — попита сина си среброкосата дама.

— А, прости ми, майко. Обноските ми нещо понакуцват. Позволи ми да ти представя Сади, главен евнух на кралица Салмисра от земите на змийските хора.

— Бивш главен евнух, страхувам се — поправи го Сади и направи дълбок поклон. — За мен е чест да се запозная с кралицата майка на кралството на мургите.

— О — каза Ургит, изкачи се до трона, седна и преметна крак през едната от инкрустираните му облегалки. — Все забравям за любезностите. Сади, това е кралицата майка, лейди Тамазин, бижуто на рода Хага и скърбяща вдовица на Таур Умопобъркания — благословена да бъде ръката, изпратила го в недрата на Торак.

— Ти въобще можеш ли да бъдеш сериозен, Ургит? — сгълча го майка му.

— Но ти наистина скърбиш, нали, майко? Знам, че в сърцето ти наистина ти липсват всички онези чудесни мигове, прекарани с баща ми — да го гледаш да гризе мебелите, да слушаш лудите му брътвежи и да се наслаждаваш на всички тези игриви удари в стомаха и ритници по главата, с които той показваше своята привързаност към жените си.

— Стига вече, Ургит — каза тя твърдо.

— Да, майко.

— Добре дошъл в Дроджим, Сади — сдържано поздрави лейди Тамазин евнуха и погледна въпросително към другите.

— Слугите ми, лейди Тамазин — каза бързо Сади. — Повечето са алорни.

— Доста необикновено стечение на обстоятелствата — промърмори тя. — Вековната война между Мургос и Алория не ми даде възможност да срещна кой знае колко представители на тази раса. — После тя погледна право в леля Поул и скептично каза: — Със сигурност обаче тази дама не е слугиня.

— Временна уговорка, милейди Тамазин — отговори Поулгара с дълбок грациозен реверанс. — Нуждаех се да прекарам известно време на някое друго място, за да избегна някои неприятности вкъщи.

Кралицата майка се усмихна.

— Наистина ви разбирам — каза тя. — Мъжете си играят на политика, а жените трябва да плащат за безумията им. — Тя отново се обърна към сина си. — А как мина срещата ти с йерарха?

— Не беше зле. — Той присви рамене. — Унизих се достатъчно, за да остане доволен.

— Прекаляваш, Ургит. — Гласът й беше рязък. — Агачак е в състояние да ти направи голяма услуга, така че проявявай нужното уважение към него.

— Да, майко — меко отговори той. — О, почти забравих. Жрицата Чабат имаше малък неуспех.

На лицето на кралицата майка се изписа отвращение.

— Поведението й е публичен скандал — заяви тя. — Не мога да разбера защо Агачак я търпи.

— Мисля, че я намира за забавна, майко. Гролимите имат особено чувство за хумор. Както и да е, тя си имаше един приятел — много близък приятел, който претърпя малка злополука. Ще и се наложи да си намери друго другарче преди да може отново да скандализира добрите хора на Рак Урга.

— Защо винаги си толкова несериозен, Ургит?

— Защо просто не го наречем симптом на начеващата ми лудост?

— Ти няма да полудееш — твърдо каза тя.

— Разбира се, че ще полудея, майко, направо го очаквам с нетърпение.

— Невъзможно е да се говори с теб, когато си такъв — упрекна го тя. — Скоро ли ще си лягаш?

— Да. Сади и аз имаме да обсъдим някои неща, но те могат да почакат до утре.

Кралицата майка се обърна към Поулгара.

— Покоите ми са достатъчно просторни, лейди — каза тя. — Бихте ли желали вие и вашите придружителки да ги споделите с мен по време на престоя ви тук, в Дроджим?

— За нас би било чест, милейди — каза Поулгара.

— Много добре тогава — каза майката на Ургит и после извика: — Прала!

Момичето, което пристъпи напред от сенките иззад трона, беше стройно, може би около шестнадесетгодишно. Носеше черни дрехи и имаше дълга лъскавочерна коса. Тъмните ъгловати очи, които караха повечето мурги да изглеждат толкова странно, при нея бяха много големи и с нежна бадемова форма, което придаваше на чертите й екзотична красота. Изражението й обаче бе изпълнено с решителност, необичайна за едно толкова младо момиче. Тя пристъпи към стола на лейди Тамазин и й помогна да се изправи.

Лицето на Ургит помръкна и погледът му изстина, докато наблюдаваше майка си да накуцва, слизайки от платформата, подпряла се тежко на рамото на момичето.

— Малък подарък от безценния Таур — каза той на Сади. — Една вечер, когато му се играеше, бутна майка ми по едно стълбище и тя си счупи таза. Оттогава накуцва така.

— Вече дори не го забелязвам, Ургит.

— Удивително е как всичките ни малки болежки и болки се пооправиха точно след като сабята на крал Чо-Хаг разпори вътрешностите на баща ми. — Ургит се усмихна криво и добави: — Чудя се дали все още не е твърде късно да изпратим нещо на Чо-Хаг в знак на признателност.

— Това е лейди Прала, принцеса от рода Ктан — каза кралицата майка на Поулгара.

— Принцесо — поздрави Поулгара стройното момиче, подкрепящо лейди Тамазин.

— Милейди — отговори с ясен глас Прала.

Лейди Тамазин, опирайки се на рамото на Прала, бавно излезе, придружена от Поулгара, Се"Недра и Велвет.

— По някаква причина това момиче много ме изнервя — промърмори Ургит на Сади. — Майка ми е луда по нея, но тя си е наумила нещо друго. Не сваля очи от мен. — Той разтърси глава, като че ли искаше да отхвърли някаква нежелана мисъл. — Ти и хората ти сте имали доста тежък ден, Сади. Можем да продължим разговора утре, след като и двамата добре си поспим. — Той протегна ръка, дръпна една копринена връв и някъде извън тронната зала се чу тежкият звън на голям гонг. Ургит извъртя очи към тавана. — Защо винаги трябва да са такива звучни дрънчения? — оплака се той. — Иска ми се някой ден да дръпна една такава връв и да чуя лекичък звън.

Вратата в отсрещния край на тронната зала се отвори и влезе набит мург на средна възраст. Косата му беше сива и белязаното му лице беше нашарено от бръчки. Нямаше дори намек, че това мрачно лице въобще някога е било докосвана от усмивка.

— Ваше величество позвъни — каза той с дрезгав глас.

— Да, Оскатат — отговори Ургит със странно почтителен глас. — Смяташ ли, че би могъл да придружиш моя добър приятел Сади и слугите му до съответните покои? — Той отново се обърна към Сади. — Оскатат е сенешал. Той е служил и на баща ми в това си качество в Рак Госка. — В говора му нямаше и следа от обичайния за него подигравателен тон. — Майка ми и аз не бяхме много добре приемани в дома на баща ми и Оскатат беше най-близкото до приятел, което и двамата имахме там.

— Милорд — каза Сади на едрия сивокос човек с дълбок поклон.

Сенешалът кимна, след което обърна мрачния си поглед към краля и попита:

— Оттегли ли се вече милейди Тамазин за през нощта?

— Да, Оскатат.

— Тогава и ваше величество трябва вече да го направи. Късно е.

— Точно бях тръгнал — отговори Ургит и бързо стана. После жално каза: — Оскатат, вече не съм болнаво момченце. Вече не е нужно да прекарвам в сън дванадесет часа, както преди.

— Тежестите на короната са много — каза кратко сенешалът. — Нуждаете се от почивка. — Той се обърна към Сади. — Последвайте ме.

— Тогава до утре, Сади — каза Ургит. — Спи спокойно.

— Благодаря, ваше величество.

Стаите, в които ги отведе мрачният Оскатат, бяха също толкова ярки, колкото и останалата част от двореца. Стените бяха боядисани в яйченожълт цвят и бяха окичени с пъстри гоблени. Мебелите бяха направени от безценна дървесина, а тъмносиният малореански килим беше дълбок като вълната на овчи гръб. Щом им отвори вратата, Оскатат кратко кимна, след което се обърна и си тръгна.

— Очарователен човек — промърмори Сади.

Гарион гледаше с любопитство Силк, чието лице все още беше закрито от качулката му.

— Защо толкова усилено се опитваш да се скриеш? — попита той.

Драснианецът смъкна качулката си и каза:

— Един от недостатъците да пътешестваш из света е, че непрестанно се натъкваш на стари познати.

— Не те разбирам.

— Помниш ли онзи път, когато бяхме на път за Як Ктхол и Таур ме хвана и ме хвърли в онази яма?

— Да.

— А помниш ли защо го направи — и защо на другия ден искаше да одере кожата ми сантиметър по сантиметър?

— Ти каза, че веднъж си бил в Рак Госка и случайно си убил най-големия му син.

— Точно така. Имаш отлична памет, Гарион. Ами случи се така, че преди тази нещастна злополука бях ангажиран с някои преговори със самия Таур. Често посещавах двореца в Рак Госка и съм срещал лейди Тамазин няколко пъти. Почти сигурно е, че тя ме помни — особено като се има предвид фактът, че е познавала и баща ми.

— Това би могло да създаде някои проблеми — каза Белгарат.

— Не и ако я отбягвам — вдигна рамене Силк. — Жените мурги рядко се срещат с мъже — особено с непознати, така че не мисля, че ще си налитаме един на друг кой знае колко често през следващите няколко дни. С Оскатат обаче нещата седят другояче. Срещал съм и него, докато бях там.

— Мисля, че, ако въобще е възможно, ти ще трябва да оставаш тук, в стаите ни — предложи старецът. — Това би могло да те предпази от неприятности.

— Винаги ли е такъв крал Ургит? — попита Дурник Сади. — Изглежда ужасно шеговит, както се казва. Не мислех, че мургите знаят дори как да се усмихват.

— Той е доста сложен човек — отговори Сади.

— Отдавна ли го познаваш?

— Той често посещаваше Стис Тор като по-млад, обикновено по задачи, възложени от баща му. Смятам, че се е хващал за всевъзможни причини да излезе от Рак Госка. Той и Салмисра се разбираха доста добре. Разбира се, това беше преди лейди Поулгара да я превърне в змия. — Евнухът разсеяно прекара длан по черепа си. — Не е много силен крал — забеляза той. — Детството му, прекарано в двореца на Таур, го е направило плах и той страни от каквато и да било конфронтация. Въпреки това е оцелял. Прекарал е целия си живот, опитвайки се просто да остане жив, а това прави човек много бдителен.

— Утре пак ще говориш с него — каза Белгарат. — Виж дали ще можеш да го накараш да ти даде по-конкретна информация за онзи кораб, който смятат да ни дадат. Искам да стигна до остров Веркат преди настъпването на зимата, а и много хора от групата ни правят неща, които биха могли да привлекат внимание, ако се наложи да останем тук за по-дълго. — Той погледна укорително Ерионд.

— Наистина не бях виновен аз, Белгарат — кротко запротестира младежът. — Просто огънят в светилището не ми хареса, това е всичко.

— Опитай се да овладееш предразсъдъците си, Ерионд — каза старецът с леко саркастичен тон. — Нека не се отклоняваме по такива нравствени поводи точно сега.

 17. Едно вълшебно преображение

В известен смисъл навадихме късмет. Княз Чин бе продължил данъчния си поход е компанията на Ключовия заек, а Лотосовия облак.щеше да се присъедини към тях след седмица, В отсъствието на княза провинциалният губернатор ни издаде една много милозлива смъртна присъда. Бе раздразнен от това, че бяхме забавили вмъкването му в леглото на Лотосовия облак-— Сами изберете как точно да напуснете този свят! — изкрещя ни той.

След това бяхме отведени в помещението под покрива на най-високата кула и вратата му бе зазидана. Бе ни оставен избора мъчително ла умрем от глад или да скочим през прозореца и да се разбием в паважа на сто стъпки под нас. Приседнах натъжен и прикрих лицето си с длани. Колко време още щяха да оцелеят децата"." Два месеца? Три? Бдителните монаси, които абатът щеше да остави на пост на покрива на манастира, напразно щяха да ни търсят с поглед. Господаря Ли и Вол Номер Десет нямаше да се завърнат с остатъка от Великия корен на силата. Плаках, но по едно време дочух някакви звуци. С чувство па възродена надежда видях, че войниците разпечатват вратата.

Надеждата ми веднага угасна след като разбрах, че я бяха отворили единствено, за да вкарат при нас още един осъден на смърт. Господаря Ли видя насреща си две малки свински очички, гол и петнист череп, крив нос, подобен на папагалова човка, провисналнте бърни на камила и големи слонски уши, от които стърчаха гъсти кичури груби сиви косми.

— Желаете ли да закупите една коза? — попита Господаря Ли и любезно се поклони.

За наше учудване Скъперника Шен започна да ни прегръща с радостни викове.

— Какво щастие! — извика. — Бях се побоял, че няма да ми се представи възможност да изкажа лично благодарността си на своите благодетели!

— Благодетели ли? — попитах.

— Благодарност ли? — понита Господаря Ли.

— Да, затова, че ми спасихте живота! — извика Скъперника Шен. — Ако не бяхте вие. Ключовия заек нямаше да разбере истинските размери на богатството ми. Ако не бе разбрал истинските размери на богатството ми, нямаше да ме покани на чай. Ако не ме бе поканил на чай, все още щях да бъда най-стиснатият и жалък скъперник в цял Китай. Лотосовия облак направи от мен нов човек — приключи гордо той.

— Я нека видя дали ще успея да отгатна — каза Ли Као. — За една седмица ли те разори?

Скъперника Шен гордо се изпъчи.

— Не, разбира се, велики Буда! Богатството ми бе толкова голямо, че на клетото момиче му бе необходим почти месец, *5а да ме докара до просяшка тояга. Е, разбира се, и късметът си каза своето. След като Лотосовия облак пропиля безбройните ми сандъци, пьлни с жълтици, успях да получа съвсем добра цена за осемте си дюкяна, за шестте си къщи, за каляската си, за носилката си. за коня си, за трите си крави, за десетте си прасета, за двадесетте си кокошки, за осемте си свирепи кучета-паза-чи. за седемте си полугладни слуги, за... Мило мое момче, спомняш ли си моята млада и красива наложница?

— Много образно — отговорих.

— Е, извадих късмет с нея, тъй като успях да си купя още три дни от благоволението на Лотосовия облак като продадох Хубавата Пин на един бързо напредващ в кариерата млад съдържател на публичен дом. И Хубавата Пин извади късмет, защото един от клиентите й се влюбил в нея и я взел за своя трета жена. Сега непрестанно я обсипва с подаръци и обич, нещо, което така и не получи от мен. Клетото момиче, отнасях се така ужасно с нея! — въздъхна Скъперника Шен. — Тогава не бях човешко същество, в същинския смисъл на думата, защото все още не бях срещнал Лотосовия облак.

— Всичко това е крайно интересно — каза Господаря Ли. — А какво направи, след като продаде всичко?

— Как така какво? Заех се с разбойничество, разбира се. Особено се гордея с успеха си по време на Фестивала

на драконовите лодки. Сетих се. че фестивалът, пародия се в памет на духа на Чу Юан. конто се удавил в знак на протест срещу корумпираното управление, не след дълго се изродил в обикновено професионално състезание по гребане, на което се залагаха големи суми. Видях къде е корабът, на конто се бяха качили висшите сановници и най-големите комарджпн, и се запътих право към него, вървейки по повърхността на водата. Естествено, бях стъпил на кокили, при това облечен в точно копие на древен церемониален костюм от времената на Чу Юан, Бях си залепил дълга черна брада, а в ръката си държах жезъл.

— Нечестиви кучета! — изревах. — Осмелили сте се да превърнете деня на достойната ми смърт в спортно събитие, така ли? Сега ще намерите гибелта си сред огьн, тайфуни и земетресения! — Гледката навярно ще да е била много впечатляваща. Аз преди това си б)Гх намазал главата със защитен мехлем, а брадата ми беше просмукана със смола. След като произнесох тези думи, запалих брадата. Тогава пътниците от комарджийския кораб, виждайки как към тях приближава по водата самия Чу Юан с огнено сияние около лицето вкуном наскачаха във водата. Аз пък прерязах въжето на котвата, качих се на палубата и отплавах с всичките пари. Похарчих ги до стотинка за купуването на бисери и нефрит, но стражата ме залови, преди да успея да ги подаря на Лотосовия облак. Затова сега съм и тук. при вас.

Ли Као се обърна и ме погледна.

— Какво излиза? Че този щастлив и жизнен човек, отгоре на всичко и талантлив разбойник, е Скъперника Шен, така ли? Воле. започвам да мисля, че това преображение се дължи на някакво вълшебство.

След това се обърна към Скъперника Шен л любезно се поклони.

— Нека си спестим титлите — каза той. — Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као, Имам лек недостатък на характера. А това е моят уважаван клиент. Вол Номер Десет. Захванали сме се за една важна работа, така че ще трябва да избягаме от тази кула колкото може по-скоро. Ще ни сториш чест, ако имаш любезността да ни придружиш.

Скъперника Шен се просълзи.

— За последен път съм получавал покана да придружа някого преди четиридесет години — изхьлиа той. — За съжаление, да се избяга от тази кула е невъзможно.

— Все ще възникне някаква възможност за това — отвърна уверено Господаря Ли.

Оказа се прав, макар че когато тази възможност се появи, той бе изненадан не по-малко от мен. Чу се глъчка пред портите на двореца, в двора му нахълта тълпа и поиска да види губернатора. Губернаторът излезе в компанията на любителя на бодливи прасета, след което от тълпата се отделиха един разгневен селянин, една крава м двама господа от ниско потекло. Глъчката достигна до нас, така че успяхме да разберем какво се е случило.

Селянинът чул някакъв шум откъм ливадата и когато отишъл да провери какво става, видял плешив господин, коленичил до една от най-хубавите му крави и обгърнал почтително един от предните и крака. Един дебел господин, носещ малко погребално ковчеже, плачел, та се късал. След това се извърнал към селянина и поплакал малко на рамото му. Сетне се посъвзел и му разказал една удивителна нстория-

Майката на плешивия господин била починала не много отдавна и синът й изпълнил малко необичайното й предсмъртно желание да кремира тялото й. Една нощ призракът й му се явил на сън и пожелал урната с пепелта да бъде поставена сред лоханите от Лун Мен. По тази причина той и скъпият му приятел се отправили с урната на поклонение в светото място, но междувременно разбрали, че призракът е имал нещо друго предвид. Пътят за Лун Мен минавал покрай ливадата на селянина, където ги чакала кравата. Плешивият господин веднага разпознал топлите кафяви очи на майка си.

— Това е майка ми! — извикал той. — Скъпата ми майка се е преродила в крава!

Срещата била толкова вълнуваща, че и самият селянин се трогнал. Просълзил се от умиление, като видял как очите на кравата се изпълват със сълзи, когато ближела любовно главата на плешивия си син. ,,Мамо! Колко се радвам да те видя отново!" плачел от радос1 синът, прегръщайки косматите крака на кравата.

Какво можел да направи селянинът? Изпълнил се с удовлетворението на човек, сторил добро дело, когато наблюдавал как кравата му се отдалечава в компанията на двамата господа, нежно прегърнали я през шията. Бидейки неук човек, доста се изненадал, когато добри хора после му обяснили, че очите на кравите винаги сълзят, когато ближат сол.

— Включително и солта, посипана върху един плешив череп! — крещеше сега селянинът.

— Как смееш да ни обвиняваш в лъжа? — извика Лихваря Фан.

— Ще те съдим за клевета! — изпищя Мърлявия Ма. Когато селянинът се втурнал да открие мошениците,

бил придружен от доста свои съседи, също пострадали от измамите на Ма и Фан. Сега всичките вкуном настояваха пред губернатора да обеси двамата разбойници на най-високото дърво.

— До един сте лъжци! — пищеше Лихваря Фан.

— Ще ви съдим за клевета! — крещеше Мърлявия Ма.

— Воле, ти познаваш тези две създания доста добре — каза Господаря Ли. — Какво ще предприемат сега?

— Ще преминат в контранастъпление — отвърнах уверено. — Не знам как, но винаги излизат сухи от водата.

— Прекрасно. Господа, време е да тръгваме.

На върха на кулата се вееше огромно копринено знаме с тигровата емблема на княза. Войниците на пост на кулата бяха твърде заинтригувани от развитието на спора между Май Фан, и готовата да ги линчува тълпа, така че не забелязаха как откачих и прибрах знамето. От остатъците на един търкалящ се наблизо стар кафез за гълъби стъкмихме здрав кош. С въжето, на което се вееше знамето, прикрепихме коша към него.

— Принципът е същият, както при падащия лист — поясни Господаря Ли. — Той пада плавно, защото въздухът го тика отдолу нагоре почти със същата сила, с която той пада към земята. Това знаме ми се вижда достатъчно голямо, макар че нямаше да е зле кулата да е със сто стъпки по-висока.

Тихо се прокраднахме до другата страна на кулата,, за да видим какво става с Ма и Фан. Привлечен от

бръмченето на пчели. Мърлявия Ма погледна с удивление струйката мед на кулата. Прнсегна към меда и се огледа. Любителят на бодливи прасета бе извадил кутия с бонбони и ги пъхаше автоматично в зиналата си уста, докато слушаше разправиите и взаимните обвинения. Мърлявия Ма умело посипа пепелта в погребалната урна с мед и сетне я пъхна под дебелите пръсти на търговеца. Ръката му неуморно продължи да запълва ненаситната уста.

— Чудовище! — изкрещя ужасено Ма. — Фан, погледни какво правят тези изверги! Първо се опитаха да откраднат превъплъщението на милата ти майчица, а сега изяждат останките й!

— Човекоядци! — изкрещя Лихваря Фан. Разтвори челюстите на търговеца и надникна в зиналото му гърло. — Мамо, кажи нещо! — извика той.

Последва суматоха и войниците се втурнаха към крещящата тълпа. Ние преместихме коша и знамето в задната част на покрива. Влязохме в коша и аз се залових за въжетата.

— Реших да помоля Царете на Яма да ми позволят да се преродя като трипръст ленивец, а Вола иска да се прероди като облак. Ти имаш ли някакви предпочитания? — обърна се Ли Као към Скъперника Шен.

— Искам да се преродя в дърво — отвърна бързо Скъперника Шен. — В досегашния си живот се занимавах самос осребряването на полици. Бих искал да осигурявам безплатна сянка на уморените, безплатни места за гнездене на птиците, безплатни плодове за гладните и безплатен дървен материал за дървосекачите, когато стана стар и непотребен. Селяните дават собствени имена на любимите си дървета и заради това най-скъпото въжделение на Скъперника Шен е да бъде кръстен „Старата Щедрост".

— Ще увисна с опашката си на един от клоните ти — каза Господаря Ли.

— Ще премина над теб и ще напоя корените ти с дъжд — добавих аз.

— Трогнат съм — изхлипа Скъперника Шен.

— Сбогом, дърво.

— Сбогом, облако.

— Сбогом, ленивецо.

Отблъснах се от стената и тримата полетяхме към

земята като буболечки, впил» се в камък. Помолих Небесата да се смилят над душата ми и знамето внезапно се изду. Спряхме във въздуха така внезапно, че ръцете ми почти се измъкнаха от ставите си.

— Ще трябва наистина да се отбием някъде я да посъберем малко перли за Лотосовия облак — каза Скъперника Шен.

— И нефрнт — добавих.

Вятърът пое знамето и ние започнахме бавно да планираме надалеч, над дьрветата. към една потънала в зеленина долина, където проблясваше река. Кулата се смали зад гьрба ни и след малко съвсем меко се приземихме. Още в първото село закупихме малка лодка и голямо количество вино.

Княз Чин, подобно на предшествениците си, продължи данъчния си набег в посока на ужасната Солена пустиня, докато ние се спуснахме по течението на реката. На шестия ден Ли Као най-сетне откри местността, която търсеше. Ориентира се по малка пътечка, водеща от брега към нисък хълм. Лодката бе лека, така че я взех и я нахлупих на главата си, докато отново достиг нахме вода. Този път се оказахме във водите на малък бърз поток. След няколко дни започна да става все по-широк и по-плитък. От горещия въздух се изпотихме. На четвъртия ден ручеят направи завои и внезапно осъзнах, че започва да изчезва, че водите му се губят в пукнатините на спечената глинеста земя. На хоризонта се виждаше ослепителен бял блясък. Лодката застърга дъното на ручея, Излязохме на брега и Ли Као посочи с пръст мястото, откъдето се виждаше блясъкът.

— Това е Солената пустиня — каза. — Селяните се кълнат, че когато по време на походите на княза армията му достигне това място, след това изчезва и се губи цели дни.

Потърси с поглед още нешо и след малко посочи едва видима права линия, която почти не се забелязваше под пласта сол,

— Твърде нрава е, за да е от естествен произход. Вихрушките винаги могат да покрият следите от копита и колела, но платното на пътя ще се запази, ако се ползва всяка година.

— Смяташ ли, че този път води към някаква друга съкровищница? — попитах.

— Това е идея, а дори една лоша идея е за предпочитане и ред никаква — каза Господаря Ли. — До истината се стига чрез грешки, докато чрез празноглавие се стига единствено до ново празноглавие или до успешна политическа кариера. Скъпернико Шен, настъпи мигът, в който благоразумните хора се отказват от начинанието си. Ако продължим да вървим подир княза, можем и да достигнем Лотосовия облак. Знайно е обаче, че Солената пустиня е поглъщала цели кервани и че смъртта в нея не е приятна.

— Какво може да представлява животът без Лотосовия облак? — попита Скъперника Шен, според мен, съвсем уместно. — Освен това. след като живях недостойно, бих могьл да постигна достойнство поне в смъртта си.

Бях наистина изумен от това, че под тази грозна външност се криеше прекрасен човек. В същата вечер научих много нови неща за Скъперника Шен. Изпразнихме стомните си от вино и ги напълнихме с вода. След това, придържайки се към избледнялата следа, се отправихме в пустинята. Бях взел със себе си платното на лодката и непосредствено преди зазоряване направихме от него палатка, в която се скрихме от изгарящите лъчи на слънцето. Скъперника Шен се бе побоял, че някой от нас може да си помисли нещо лошо за Лотосовия облак заради това, че е приела любовта на стар и грозен човек като него, и ни помоли да изслушаме неговия разказ.

— Преди много години бях щастлив човек — започна той свенливо. — Бях селянин, беден наистина, но имах малко стопанство, съпруга, която ме обичаше и най-милата малка дъщеричка, която можете да си представите. Почти винаги имаше какво да ядем и нищо повече не ми трябваше. Веднъж за селото ни настъпиха трудни времена. Или нямаше дъжд, или валежите бяха в такива количества, че разрушаваха дигите ни и отнасяха реколтата. Добитъкът ни се поболя и малко след това последваха и набези на разбойници, които ни отнеха ориза. Тогава научихме, че княз Чин, бащата на днешния княз. бил удвоил даньиите. Новите данъни бяча непосилни за

нас. Теглихме жребий и на мен се падна злощастната участ да отида при княза и да го моля за милост.

Там се бяха събрали много други селяни, дошли да молят да им намалят данъците, така че ми останаха цели няколко часа да репетирам думите см. Когато дойде моят ред, паднах на колене пред трона и разказах на княза за всичките нещастия, стоварили се на главата на селото ни. Останах с чувството, че съм изложил молбата си убедително. След като приключих, вдигнах очи и видях ужасяващата тигрова маска. Металическият глас на княза ме уплаши, но думите му изпълниха с радост сърцето ми.

— Чен Шун Лин — каза князът. — днес се наслушах на много лъжи от хора. решили да ме измамят. Ти обаче говориш истината. Вярвам, че не сте в състояние да ми платите данъка, и заради това ще сторя на селото ви едно много голямо добро. Прибери се у дома и кажи на своите роднини и приятели, че от селото на Чен Шун Лин никога повече няма да бъде поискано да плаща данъци на князете Чин докато небето е изпълнено със звезди, а морето — с риба.

Целунах земята, поклоних се оше веднъж на княза и на краката ми сякаш израснаха криле. Не успях да достигна обаче скоростта на неговите конници, така че когато се озовах на последния хълм преди селото и погледнах надолу, видях само горящи развалини. Князът бе обещал, че никога повече няма да плащаме данъци и бе унищожил селото за назидание на другите. Бяха оцелели единствено хората, оказали се извън селото, сред тях и жена ми, отишла да лови риба на близкото езеро. Прегърнахме се и се разплакахме. Нали си спомняте обаче, че ви бях споменал малката си дъщеричка? Казваше се А Чен и бе нан-скъпото ми същество. Тя бе останала в селото и я бяха убили заедно с останалите. Полудях от мъка. Лицето на малката ми дъщеричка бе непрестанно пред очите ми. Нощем ми се струваше, че чувам плача й откъм гората, излизах и я виках. — А Чен, татко ти е тук! — виках с все сила. Казаха ми, че ще се почувствам по-добре, ако й изпратя една молитва. Тъй като не умеех да чета н пиша, отидох при един свещеник. Той написа молитвата и я изгори, като но

този начин тя отиде направо в Ада. при моето малко момиченце. Не ее почувствах по-добре. Веднъж един странник ми каза. че високо в планината живеел един велик вълшебник. Казвал се Стареца от планината и обитавал една пещера високо в планините Омеи. до конто се стигало по мечешката пътека. — Тон е най-мьдрият човек в света и сигурно му е по силите да СЪЖИВИ твоето момиченце — каза ми странникът, но трябва да му занесеш пари. Трябва да му занесеш много нари, защото Стареца от планината не продава тайните си евтино.

Нямах никакви нари и реших да се сдобия с тях. Както всички хора, заели се с трупането на много пари. лъгах, мамих и ограбих дори и приятелите си. Нищо друго обаче не ме интересуваше освен събирането на пари в количество, достатъчно, за да съживя малката А Чен. — Трябва да забравиш дъщеря ни. любезни съпруже — каза жена ми. — Продължаваш ли с това занимание, ще се побъркаш. Сетне жена ми се разболя, но не ми остана време да се грижа за нея, тъй като бях зает с трупането на нари. Тя умря и аз плаках, но не прекъснах заниманието си. Интересуваха ме само парите и нищо друго. Не харчех и стотинка от тях, защото ми бяха необходими за Стареца от планината. Не се побърках, но с минаването на дните започнах да забравям за какво трупам тези нари. От време на време се сещах, но след това веднага си казвах, че ще трябва да натрупам поне още толкова, за да мога да платя хонорара на най-мъдрия човек на земята и той да съживи дъщеря ми. Започнах да крия златото си в саидъип и ла ги заравям в земята и не спирах да трупам нари. Така постепенно се превърнах в Скъперника [Лен, най-алчния и най-противен човек на земята. Такъв и щях да си остана, ако Лот осовия облак не ме бе вразумила, като ме разори.

Благородни господа, има жени. конто могат да надникнат право в сърцето на мъжа. Искам да знаете, че Лот осовия облак никога не прие любовта на Скъперника Шен. Прие любовта на един беден селянин, побъркал се от мъка по дъщеричката си.

18. Ръката па ада

Пътувахме нощно време, а денят прекарвахме в палатката, където се криехме от жегата. Когато надничахме навън, виждахме образа на слънцето многократно отразен в блестящата бяла сол, обграден от въртят» се оранжеви и виолетов» вихрушки, от които ни се повдигаше. Вятърът виеше зловещо. Дори и през ношта чудовищната горещина не н» изпускаше от огнените си обятия и нерядко луната и звездите се закриваха от облаци летяща сол. Контурите на това, което се надявахме да е път, продължаваха да се губят в хоризонта. Почувствахме облекчение, когато започнаха да се появяват миражи, тъй като дотогава нямаше нищо. което да развлича погледите ни.

Привиждаше ми се например замък със сребърен купол в средата на изумрудено езеро.

— Не е замък — казваше Скъперника Шен. — а голяма скала в средата на река. Покрита е с гнезда на чайки, струва ми се, макар че нямам представа какво ще правят чайки в таш пустиня.

Тогава се намесваше Господаря Ли:

— Глупости. Аз пък виждам огромна ладия в средата на езеро. На бреговете му има ярки зелени дървета.

Сетне миражът изчезваше и пред взора ни отново се появяваше безкрайната солена пустиня.

Видяхме градове, гробища и армии, строени в боен ред. Много често ни се привиждаха вода и зелени оазиси. Наложи ни се да пестим водата и започна да ни мъчи жажда. Един ден Скъперника Шен посочи нещо пред нас.

— Погледнете този отвратителен мираж — възкликна.

— Мираж ли? — попитах. — Шен, това прилича на кошмара на полудяла маймуна.

Ли Као огледа нещото пред нас внимателно.

— Кажете ми какво виждате — попита ни той.

— Виждам обичайния зелен оазис, но този път топ е сред купчина каменни развалини — каза Скъперника Шен. - От недрата на земята съскат гейзери от пара И усещам отвратителната миризма на сяра.

— Целият мираж е обграден от широк пояс, наподобяващ крепостен ров, изпълнен с гъста противна течност, която бълбука странно — казах.

— Драги мои приятели, съжалявам, но ще трябва да ви кажа. че аз виждам абсолютно същото - рече мрачно Господаря Ли. — Това не е мираж, а пътят. конто следваме, води направо там.

След малко разбрахме, че наблюдаваме развалините на някога величествен град, поразен от страшно бедствие. Градските стени се бяха превърнали в разваляни. Остатъкът от огромен мост все още се издигаше над ров, в който някога ще да е имало синя вода. бели лебеди и златни рибки, но сега бе изпълнен със зловеща червеночсрна лава. От другата страна на моста се виждаха огромни бронзови порт», разтворени и пелите разкривени, сякаш смачкани с гигантски клещи. Изпълнени е напрежение, преминахме над рова и прекосихме портата. Пред очнте"нн се разкри ужасява ща I ледка. От отвори в земята излизаше съскаща нара. наподобяваща дъха на сърдити Дракони. Малки езерна от кипяща лава страховито бълбукаха. Сухият жесток вятър, виещ из развалините, ни напомняше за смърт та. От двете страни на един централен булевард започваха множество улн-ни. макар и да се назоват така бе твърде условно, тъй като не се виждаше дори една оцеляла сграда. В далечината съзряхме огромна купчина камъни, навярно остатъците от царски дворец. Решихме да се изкачим на върха и, за да потърсим с поглед зеления оазис, който бяхме зърнали отдалеч.

Развалината съвсем определено беше някогашен дворец. Като стъпвахме върху парчета от прекрасни статуи и фризове, накрая достигнахме върха и се огледахме. Пред нас се намираше стена, висока тридесет стъпки и може би пет пъти по-дълга. И тримата си помислихме изведнъж едно и също нещо,

— Тази стена не може да е надживяла бедствието! -извиках. — Била е построена след него. като са използвани камъните от развалините.

— Не бих искал да се срещна със съществото, което е пробило този отвор в нея — каза замислено Господаря Ли.

Съгласих се с него. Някаква невероятна сила бе разхвърляла част от каменните блокове от стената и те се търкаляха наоколо, подобно на дребни песъчинки. Отворът, който се бе образувал, приличаше на широко разтворена крещяща уста. Като се оглеждахме внимателно, преминахме през него. Пред очите ни се появиха огромни купчини човешки кости. Скъперника Шен побледня.

— Кълна се, че тези клетници са били сдьвканн! — възкликна.

Беше прав. Човешките кости можеха да бъдат смлени така единствено от някакви чудовищни остри тьбн. А и не само костите бяха смлени, същата участ беше сполетяла и бронята. Скъперника Шен и аз вьздъхнахме с голямо облекчение, след като Господаря Ли огледа остатъците от доспехи и се произнесе.

— Тези доспехи са най-малко на петстотин години. Може би дори и на хиляда. Каквото и да е било това създание, още преди векове се е превърнало в прах.

Наведе се още веднъж над сдьвканите скелети.

— Знаете ли, виждал съм чудовище, способно да се справи по този начин с войници, облечени в доспехи — каза замислено той. - Бяха го открили в един ледник в Монголия. Сьществото бе наполовина бозайник, наполовина гущер, дълго сто стъпки от главата до опашката, а зьбнте му бяха като огромни стоманени шипове. Книжниците искахме да го запазим за нуждите на науката, но по онова време па престола имаше един император идиот. Тъжно ми е да в* разказвам това, но тъпото величество нареди животното да бъде нарязано на части, сварено и поднесено на един банкет в двореца. Това, че то вонеше повече от хиляда непроветрени стаи и имаше вкуса на пикочния мехур на болен кит, ни най-малко не смути Сина на Небесата. По този случаи се самонаг ради с особен медал — ..Героичния Унищожителна Несъедобни Чудовища" - конто после носеше на всички държавни приеми.

Междувременно бях насочил погледа си кьм голяма паднала плоча.

— Господарю Ли. тук пише нещо. но йероглифите са толкова древни, че нищо не мога да разбера — казах.

Той огледа плочата с интерес и я почисти с ръка от слоя сол, натрупал се върху нея. Времето и вятърьт бяха унищожили голяма част от знаците, но и от това. което Господаря Ли успя да прочете, косата ми настръхна.

— Започва с молитва към боговете — обясни Господаря Ли. — Сетне няколко думи се губят и продължава

текст; .....наказани за нашите грехове, земята се разтвори

сьс страховит тътен и пламъците ни погълнаха. Черните скали се разтопиха и пръснаха като вода и цели осем дни земята се надигаше и трепереше. На деветия ден земята избьлва от самите глъбини на Ада Невидимата ръка."

— Какво? — понита Скъперника Шен.

— Невидимата ръка. Не ме питан обаче какво може да означава това — каза Господаря Ли. — След това се

губят още думи и отново следва текст: .....шестият ден

от началото на нашата гибел. Все още се трудим неуморно на стената, но вече изгубихме надежда. Продължаваме да се молим и да принасяме жертвоприношения, но боговете са безмилостни. Цар"пата и придворните и дами избраха по-лесната смьрт и скочиха в езерото от разтопена лава. Не се опитахме да ги спрем. Ръката ни наближава. Копията ни са насочени към нищото и отскачат от нищото. Стената започва да се разклаща. Ръката..."

— Това е всичко — приключи Ли Као и се изправи.

— Уф! — въздъхна Скъперника Шен. — Не ме интересува колко отдавна е станало всичко това. Ще ми се да се махаме оттук,

И на мен ми се щеше същото. Изкачих се до горната част на стената и се огледах

— Виждам оазиса! — извиках. — Зад двореца има езеро от лава, така че ще трябва да се опитаме да стигнем до оазиса през страничните улици.

Изпълнението на тази задача обаче не се оказа лесно. Няколко пъти пред нас се изправяха прегради от обгаряща нара или от бълбукаща лава, така че ни се наложи доста да нообнкаляме. Не бяхме единствените, сблъскали се с такива премеждия, Почти всички странични улици бяха осеяни със скелети, сдьвканн заедно с безполезната броня.

Проверявахме улица след улица без всякакъв успех н накрая се оказахме в непосредствена близост до мястото, откъдето бяхме тръгнали. Ли Као погледна огромните бронзови порти п остатъцигс от моста и сви рамене.

— Може би ще е по-добре да излезем оттук и да видим дали няма някакъв мост откъм страната на оазиса — кача тон.

Направихме крачка напред и изведнъж застинахме вцепенени. Тези порти тежаха тонове. Нищо не ги докосвате, но бяха започнали да се затварят! Накрая се захлопнаха с отратптелен метален звьн и нърху обсипаната със сол повърхност ло гях се появи следа. На мозъка ми му бяха потребни няколко секунди, за да повярва в това, което виждаха очите ми. Гледах отпечатъка на огромен пръст, следван от четири други, подир конто имаше следа от нещо влачещо се. Към нас се прокрадваше огромна невидима ръка, образувана от ужасните прьсти!

Скъперника Шен и аз бяхме вцепенени 01 ужас. Господаря Ли обаче бьрзо се обърна и огледа отново плетеницата от улици.

— Воле, вдигни ни! — рече бързо.

Хванах Господаря Ли с едната ръка. а Скъперника Шен с другата, и ги повдигнах. Господаря Ли веднага взе в ръка драконовото украшение, внеяшо на верижката на врата ми. Пръстите му лесно откриха мястото, където Драконът бе спрял, след като ни показа спасителния път в съкровищницата.

— Трябваше веднага да еьобразя. че това място е един втори лабиринт — каза мрачно. — Завий във втората улица отдясно. При това бих те посъветвал да побързаш.

Макар и да носех на плешпте си двама души се понесох с такава скорост, че и тибетски снежен леопард трудно щеше да ме настигне. Невидимата ръка обаче почти успя да го стори. От начина, по който нейната нриплъзгаша се длан оставяше следи върху солното покритие стана ясно. че огромните и невидими пръсти бяха само на двадесет или тридесет стъпки от нас.

- Първата вляво! — изкрещя Господаря Ли. — Втората вляво!... Четвъртата вдясно!... Третата вляво!... Първата вдясно!...

Задъхах се, докато прескачах локвите от разтопена лава и заобикалях обгарящите гейзери, но най-накрая видях върховете на зелени дървета. Драконът ни бе отвел до оазиса. Наложи ми се обаче внезапно да спра.

— Дано Буда се смили над душите ни! — изкрещя Скъперника Шен.

Пред нас, точно пред лицата ни, наистина се намираше прекрасният зелен оазис. Бе обграден обаче от ров. изпълнен с бълбукаща лава. Над него се издигаше тесен каменен мост. по конто можеше да стигнем до оазиса. Невидимата ръка обаче ни бе пресекла пътя. Мостът бе твърде тесен, за да може чудовището да премине през него, но точи факт щеше да ни бъде от полза единствено в случай, че бяхме от другата му страна. Наблюдавах с ужас движението на солта на земята пред моста. Солта се разхвърча и след това Ръката на Ада бързо се устреми кьм нас, затваряйки ни пътя към оазиса.

На края на рова се виждаше единствената оцеляла сграда, която бяхме видели в града, вероятно наблюдателна кула, висока и тясна, леко наклонена и напукана. Безцеремонно пуснах Ли Као и Скъперника Шен на земята, бързо отидох до кулата и я натиснах с цялата си тежест. Кулата се наклони. След това натиснах с още ио-голяма сила, от тази. която притежавах, и изведнъж чух силен трясък. Реших, че гръбначният ми стълб се е счупил на две, но всъщност бях строшил една от носещите греди на кулата. Високото съоръжение се превърна в купчина камъни, конто бавно се срутиха в рова.

Лавата йе почти толкова гъста, колкото и камъните, така че те започнаха да потъват много бавно. Сграбчих отново Ли Као и Скъперника Шен, след това се засилих ло края на рова и скочих. Краката ми докоснаха първия камък, от който се прехвърлих на следващия. Сандалите ми започнаха да димят, а белите ми дробове се разра-ннха от димящата сяра, докато скачах от камък на камък. Последният вече почти бе потънал. Отправих молитва към Великия господар на нефрнта и след това

скочих. Сетне последваха нови МОЛИТВИ и нови скокове. Великият господар очевидно чу молитвите ми. защото най-сетне се приземих с лице в зелената трева.

Спомням си, че в един момент Господаря Ли и Скъперника Шен крещяха нещо в ушите ми и ме тупаха по гърба, докато светът се въртеше пред очите ми. Стори ми се, че пропадам в бездънна дупка. След това усетих хладина и покой и ме обгърна мрак.

19. Бамбуковото волно конче

_Дойдох в съзнание и видях, че Ли Као ми се усмихва. ;) Скъперника Шен поднася кратунка с вкусна изворна вода към устните ми. Тя веднага ме съживи. След малко се изправих и огледах малкия оазис, който очевидно някога е бил използван като парк за отдих.

Разнообразието на дърветата и храстите, докарани от всички краища на империята, бе изумително. Някога в този парк по клоните на дърветата са били закачани сребърни звънчета, книжни фенери са светели в нощта като светулки, а по алеите са се разхождали влюбени, уловени за ръка. Сетне бяха последвали ужасното изри; ване и Невидимата ръка. Зачудих се какво ли голямо престъпление бе извършил този град, че да заслужи такава участ, но съобразих, че всъщност не ми се иска да узная това. Извърнах се и изтръпнах, когато видях как от другата страна на моста невидими прьсти сърдито ровят из солта. Ръката ме очакваше.

През полянката, обрасла с диви иветя, добре оформена пътека водеше към магода, чийто бронзов покрив се виждаше отдалеч, проблясвайки на лъчите на залязващото слънце. Кигито я наближихме разбрахме, че е избягнала разрушението, защото бе построена почти изцяло от камък. Единствено дървените врати бяха нзгннли. Слънцето потъна отвъд хоризонта, но луната вече бе изгряла. Лъчите и прекосиха отвора, където някога бе имало врата, и докоснаха нещо. което замъж-дука. По бузите на Скъперника Шен започнаха да се стичат сълзи като видя купчината ськровнш-а. по-голяма от тази в замъка на лабиринта.

— Вече съм излекуван! — нададе радостен вик. — Когато гледам цялата тази плячка усещам, че пръстите ме сърбят единствено за перли и нефрит, и то защото бич искал да ги даря на Лотосовня облак.

Ли Као се обърна към мен и погледите ни се срещнаха. Кимнахме си с разбиране. Двамата инстинктивно бяхме погледнали върха на купчината в търсене на

сянката на призрак, и тя вече се беше появила. Бях набрал опит н този път с лекота дръпнах призрачното одеяло над главата си.

Гледах същия призрак! Всъщност не съшото момиче, а друго, обаче облечено в същите древни одежди и с петно от кръв на същото място, кьдето острието на нож бе нроболо сърцето и. Отново разбрах, че явяването и пред нас й струва огромни усилия и повторно ме обля вълна от страдание.

— Проявете милост КЪМ невярната прислужница — прошепна. — Нима хиляда години не са достатъчни за моето наказание? — призрачни сълзи се стекоха по бузите му. — Кълна се. че не си давах сметка какво върша! - изплака. — Смилете се над мен и разменете това срещу перото. Птините трябва да полетят.

След тези думи изчезна.

Скъперника Шен не бе видял нищо и заради това погледна с изумление удивените изражения на лицата ни. Изкачих се до върха на купчината и след малко се върнах оттам с нефрнтово ковчеже, еднакво с предишното. Отворих капака и извиках от отчаяние.

Вътре се намираше не Сърцето на силата, което трябваше да притежава най-голяма лечебна мощ. а две малки коренчета. Предполагаше се. че това са ръцете на Великия корен. Щом краката му не се бяха справили с отровата, какво можеше да очакваме от ръцете".1 От силното ухание на женшена очите ми се насълзиха п обърнах кутията с дъното нагоре. От нея изпадна още нещо.

Ли Као коленичи и огледа с интерес малка кристална топка, с размери като тези на флейтата.

— Скъпернико Шен. бих те посъветвал да приседнеш и да се подготвиш за наблюдението на едно доста необичайно явление — каза той мрачно. След това наплюнчи ръката си, нрисегна към топката и внимателно я разтри.

В недрата на топката се появи странно сияние. Тя започна да расте, докато придоби диаметър от няколко стъпки. След това сиянието започна да се засилва и след малко и тримата извикахме от почуда, когато видяхме в топката да се появява образ. Последва го и звук.

Наблюдавахме вътрешността на спретната малка къщичка, където стара дама подремваше върху един стол. Чувахме тихото й похъркване. шумът от кокошки и прасета, и ромоленето на поток. Чуваха се още птичи песни, ленивото бръмчене на пчели и шумоленето на листата на дърво, което вятьрьт потриваше в прозореца.

По пода премина мравка, помькнала троха хляб. Една хлебарка я забеляза и тръгна подпре й. От една дупка подаде главата си плъх и хукна подир хлебарката. След това към плъха се втурна котка, преследвана от куче. Цялата процесия се струпа под стола на старата дама и го катурна. Тя приседна и разтри очи. а след това от устата й се разля поток от селски ругатни. След това взе метла и започна да преследва кучето, което преследваше котката, която преследваше плъха, който преследваше хлебарката, която преследваше мравката с I рошицата хляб.

Трудно е да се опише с думи пчклктчнтелнпя комизъм на сцената. Всички участници в нея започнаха да кръжат из стаята, сетне излязоха през вратата, сетне се вмъкнаха през прозореца и разбиха паянтовите стени, сетне влязоха отново в стаята през отвор в покрива и разбиха всички мебели на пух и прах. Вариаииите изглеждаха безкрайни и при това издаваха такова голямо въображение, че със Скъперника Шен се хванахме за хълбоците, докато се заливахме от смях. В едни момент метлата на старата госпожа запокити всички грьнци във въздуха и ге се разбиха на парчета. Паднаха на пода, струпвайки се на купчина, която заприлича на статуята на Свещения и почитаем мъдрей на спокойствието. Лудешката процесия излезе извън дома и попадна в едно езеро. Когато се върна обратно в къщата през друга разбита стена вьрху главата на старата госпожа се бе настанила огромна жаба. която крякате възмутено.

Заедно със Скъперника Шен навярно щяхме да продължим да се смеем безспирно, ако Ли Као не се бе присегнал към топката и не я бе докоснал с ръка. С иянпето изчезна заедно с образа и картината и гонката се смали до предишния си размер.

- Шен. виждал ли си някога такова нещо? — попита

Господаря Ли след като Шен възвърна способността си да говори.

Скъперника Шен се почеса по главата

— Не съм сигурен. Естествено, не съм виждал нишо подобно на тачи невероятна спена. но сега се сещам, че видях такава малка кристална топка, изобразена на една древна картина. Това бе в Пещерата на звънците. Един стар куц вехтошар с гръб към Зрителя наблюдаваше три млади дами в саринно облекло В една от ръцете си държеше три пера.

— Пера? — попита удивено Господаря Ли. — А момичетата са били облечени в древни одежди, така ли?

— Да — потвърди Скъперника Шен. — В другата си ръка вехтошарят държеше топка, подобна на тази, малко звънче и миниатюрна флейта.

Ли Кае доволно изръмжа Н отвори една от фалшивите мидени черупки на пояса си.

— Като тачи ли?

— Точно като тази — отвърна Скъперника Шен, след като разгледа малката флейта. — Не мога да си спомня много други неща за картината освен, че я смятаха за много загадъчна, и че старият куп вехтошар бил светеи. В негова чест Пещерата била обявена за светилите, което сега се обслужва от малоброен монашески орден.

Ли Као прибра флейтата в черупката, а след това скьта и кристалната топка и ръцете на Великия корен на силата в колана си.

— Нека сега поспим Сутринта ще решим как да се измъкнем от точи остров, а след това ще се отправим към Пещерата на звънците - предложи той.

Когато на другия ден обиколихме оазиса, разбрахме. че той наистина е остров, обграден изпяло от смъртоносната лава. който можеше да бъде напуснат единствено по тесния мост. Там невидимите пръсти продължаваха нетърпеливо да разпръсват солта и сърцето ми се сви, след като си дадох сметка, че никога няма да успеем да се върнем при децата на Ку Фу. Не можах да удържа сълзите си и като видя това. Скъперника Шен бързо извърна поглед.

— Вол Номер Десет, това всъщност не е лошо място.

където човек да изкара остатъка от дните си — кача тихо Ли Као. — Бихме могли да си живеем тук като царе. като се храним с плодове и ягоди и пием листа изворна вода. докато останалата част от света се радва на воини, глад и болести.

И на смърт, помислих си. Главата ми се изпълни с плачове и подрънкването на траурни звънчета, когато ЕИ представих как върволица от малки ковчези потъва в земята.

— Разбира се. останалата част от света ще се ралва и на Лотосовия облак — каза замислено Скъперника Шен.

Прав си — отвърнах ТЪЖНО аз. Бяхме седнали вьрху тревата, облегнали се вьрку ствола на огромна палма. Ли Као се изправи и видях, че в очите му са се появили пламъчета.

— Господа, какво ви е известно за великия Чан Хен? — понита той.

Смътно си спомних нещо от училищните си години.

— Тон не беше ли изобретил сензмографа преди около петстотин години?

— Също н огнената течност — каза Скъперника Шен.

— Така е, но делата му съвсем не свършват с това — кача Господаря Ли. - Великият Чан Хен е бил превъзходен поет. добър художник, ненадминат инженер и НаЙ-големиЯТ специалист НО четене в света. Той усъвършенствал науката за географските ширини и дължини, изчислил числото пи. направил революция във военното дело и конструирал хвърчила, конто можели да издигат хора във въздуха на големи разстояния. Елин ден си седял така. както седим ние, облегнат на едно дърво, когато нещо го докоснало но линето.

Лн Као повдигна дясната си ръка и я разтвори, показвайки НИ нещо малко.

— Това кленово семе ли е? — попита Скъперника Шен.

— Точно така — отвърна Господаря Ли. — Чан Хен бил виждал ХИЛЯДИ от тях, но никога преди това не би I съобразил да огледа едно отблизо- Колкото по-внпма тел но го оглеждал, толкова повече укрепвало в нею

убеждението, че наблюдава едно от чудесата на природата .

Заедно СЪС Скъперника Шен се втренчихме в семето.

Представляваше малка ос, обградена от крьг лнстенца с ветрилообразна форма.

— А сега наблюдавайте — рече Господаря Ли. Сетне духна нежно н дланта си. Ветрилообразните

лнстенца се завъртяха все ио-бързо и ио-бързо. след което семенцето се повдигна ВЪВ въздуха. Подхвана го вятърът н го отнесе. То се отдалечи от нас, излпгна се над върховете на дърветата, прекьрна се в малка ТОЧИЦИ и изчезна в далечината.

— Чан Хен си дал сметка, че наблюдава един от най-съвършените летателни аиарагн в света и веднага се заел е конструирането на кленово семе, способно да носи човек — продължи Господаря Ли. — Императорът великодушно му предоставил пилоти от средите на Престъпниците, осъдени на смърт и не след дълго вайкащите се клетннин били вързани за летателните апарати на Чан Хен и хвърляни от върховете на високи скали. Един от тях попаднал на силно вертикално въздушно течение и успял да прелети няколкостотин стъпки, но крайният резултат винаги бил неуспешен. Перките не успявали да постигнат скорост, способна да преодолее тежестта, н пилотите загивали. Известно ли ви е какво направил тогава Чан Хен."

— Невежи сме като ябълки — отговори Скьперппка Шен от името на двамата.

— Великият Чан Хен смесил сяра, селитра и дървени въглища н ио юзн начин июбрети.ч Огнения прах -отвърна Господаря Лн. — Ние днес го използваме главно за фойерверки, но тон възлагал други надежди на него. Като му добавил смола получил вещество, което изгаряло равномерно, вместо да избухва, и запълнил с него дълги кухи бамбукови пръчки. Конструирал голяма плетена кошница и прикрепил кьм нея вьртящ се прът. На горния край на пръта прикрепил перки с формата на ветрила, а под тях поставил колело, т което закрепил бамбуковите трьби със сместта. Императорът и всички висши сановнпцп се събрали да наб-

тюдават зрелище, което вьзирнелп като оригинална екзекуция. Плачещият престъпник бнл завързан за седлото, след което Чан Хен запалил фитилите. Избухнал пламък, последвали го други н след това голям облак черен дим закрил цялата гледка. Когато днмьт се разпръснал смаяните зрители видели, че устройството се било издигнало във въздуха, като перките му яростно се въртели. Зад апарата, насочил се към една от дворцовите кули, се стелела опашка от огън и дим. Пнсикьт на пилота едва се чул преди апаратът да се удари в кулата и взриви с грьмотевнчен шум. Императорът и сановннннте ръкопляскали. После се говорело, че парченца от пилота валяли цяла седмица, но допускам, че п тези думи се съдържа леко преувеличение. Великият Чан Хен се заключил в работилницата си и след месец чертежите на най-забележителното му изобретение — бамбуковото водно конче, бп.иг готови.

На лнието на Лн Као се появи щастлива усмивка: — Разгледа* тези чертежи в Академията на културата в Хинлин.

Настъпи тишина.

— Да не би да искаш да кажеш. че... - прошепна Скъперника Шен.

— Точно над нас нма палмови клони, конто са леки, здрави и с ветрплообразна форма - каза Господаря Лн.

— Едва лн възнамеряваш да... — понечих да възразя.

— Наоколо ни нма бамбук И смола в неограничени количества. Лавата е пълна със сяра. Цял Китай е-пълен еъс залежи от естествена селитра и вероятно ше се намери н на този остров. Ако пък един бивш селянин като Скъперника Шен не смогне да приготви малко дьрвенн въглиша. това наистина би ме удивило.

— Но това би било самоубийство! — възкликнах.

— Би било лудост! - извика Окьперннка Шен.

— Не е задължително да се надяваме да оцелеем — съгласи се Господаря Лн. — Воле. ГИ ще имаш грижата За палмовите клони, смолата и бамбука. Дървените вьглища са в ресора на Скъперника Шен, а аз ше и заема е търсенето на селитра н итвлнчането на сяра от

лавата. Предлагам да побързаме, защото на моята възраст всеки миг мога да издъхна от старост.

Цяла седмица след това малкият остров бе разтърсван от поредици от взривове, следвани от гневните ругатни на Ли Као. Брадата му бе проскубана и почерняла, а веждите, опърлени. Дрехите му бяха гака пострадали от пламъците, че имаше вида на човек, нападнат от милион изгладнели молци. Най-сетне обаче успя да налучка правилните пропорции и*да осигури равномерно горене на огнената смес в бамбуковите трьби. Мие със Скъперника Шен също се гордеехме с труда си. Кошът, конто бяхме уплели от клонки, бе съвсем удобен За седене, а перките се въртяха много красиво върху бамбуковия ирм. Бамбуковото колело, на което бяха прикрепени тръбите, бе добре балансирано. Макар и да не разполагахме със спирачно устройство, надявахме се да успеем да контролираме полета каго изменяме центъра на тежестта на кота.

— Това. разбира се, е лудост — казах, влизайки в

— Идиотизъм — съгласи се Скъперника Шен и ме последва.

— Изгубили сме ум и разум — рече .Пи Као и запали фитилите.

Скочи в кошницата, а аз покрих очите ся с ръце и зачаках смъртта. Тръбите започнаха да бълват огьн и кошът се разтреперн. Колелото започна да се върти и перките засъскаха. През образувалия се облак от гъст черен дим успях да забележа, че тревата под нас се бе слегнала от вятъра.

— Издигаме се! — изкрещях.

— Падаме! — извика Скъперника Шен.

И двамата бяхме прави. Внезапно се бяхме издигнали, а след това започнахме да падаме. За нещастие междувременно се бяхме отклонили петдесет стъпки наляво и бяхме започнали да се спускаме точно върху кипящата лава.

— Наведете се назад! — изкрещя Господаря Ли. Преместихме тежестта сп в необходимата посока и

бамбуковото водно конче неочаквано изправи курса на

полета си. Тъкмо започнахме да преодоляваме разстоянието към другия бряг, издигайки се над нажежената повърхност, когато видяхме с ужас как нечии огромни невидими пръсти започнаха нетърпеливо да разпръскват солта, с която бе посипана земята.

Невидимата ръка почти ни докопа. Невидим пръст откъсна една от палмовите перки. За наше щастие обаче. гъй като се оказа, че бяхме поставили прекалено много перки. След като се освободихме от нея летателният апарат се извиси рязко и започна да лети както трябва. За съжаление, въртеше се в кръг. Под нас виждахме развалините на града и следите от гневни невидими пръсти, които образуваха облаци от сол.

— Това ужасно създание се катери по развалините на двореца! — изкрещя Скъперника Шен. — Ако застане в най-високата му част и продължаваме да се въртим така, ще се сблъскаме с него.

Беше напълно прав. но водното конче упорито отказваше да измени курса на полета си. Продължаваше да бълва пламъци и облаци черен дим, но след оше един кръг щяхме да се окажем право в Ръката на Ада.

— Свалете си наметалата! — изкрещя Господаря Ли. — Опитайте се да ги използвате като кормила!

Така и постъпихме, и този ни маньовър по чудо сработи. Тъкмо завихме наляво, преди да достигнем стената, когато Ръката направи опит да ни улови, защото камъните на върха на стената внезапно се размърдаха. Сетне стената се срути, в езерото от лава се посипаха останките" и, а след малко се чу и страхотен плясък, който запрати пръски от разтопена скала на петдесет стъпки височина.

Чудовището бавно се издигна на повърхността. Невидимо допреди малко, сега бе покрито с черна лава и ние с ужас огледахме огромната космата ръка. дълга може би шестдесет стъпки. Тя се изправи и пръстите й внезапно конвулсивно се разтвориха. Оказа се. че бяха не пръсти, а краката на гигантски паяк. а предполагаемата длан бе неговото туловище. Една редица от зли °чи ни погледна, а под тях се отвори отвратителна кръгла уста, изпълнена с гигантски остри зъби. След

това устата погълна лава и Невидимата ръка потъна завинаги под огнената повърхност на езерото.

Бамбуковото водно конче продължи уверено полета си н нещастният разрушен град остана зад нас. Най-сетне Ли Као се изкашля.

— Предполагам, че това беше просто един по-едрн-чък родственик на обикновения домашен маяк - рече топ замислено. — Невидим, понеже преди изригването е живял под земята, където зрението не е било необходимо. В природата съществува изключително голяма адаптивност и има морски животни, които са толкова прозрачни, че стават почти невидими. Същото може да се каже и за някои насекоми.

Извърна отново поглед към града, вече превърнал се в точппа насред бялата солена пустиня.

— Жалко, че не можахме да запазим тялото му. Щеше да е любопитно да се разбере С какво сее хранило през столетията, след като е изяло жителите на града, а и как после е развило зрение. Наистина забележителен екземпляр. При все това — добави Господаря Ли. — едва ли имаме основания да съжаляваме за гибелта му.

20. Пещерата на камбаните

Изминаха часове. Палмовото витло продължаваше да се върти над главите ни сред пламъци и дим. Невероятното бамбуково водно конче прекосяваше бързо солената пустиня. Използвахме наметалата си като кормило м заобикаляхме вихрушките. Горещината, излъчвана от пустинята, с огнени пръсти ни издигна високо в небето. На светлината на залязващото слънце Скъперника Шен забеляза дългата тъмна линия на хоризонта.

— Това са дървета! — възкликна тон. — Излизаме от Солената пустиня!

Най-доброто доказателство за истинността на думите му бяха тъмните облаци, натрупали се на хоризонта. В далечината проблясваха светкавици. Съмнявах се дали в пустинята беше валяло през последните хиляда години.

— Господа, за нас би било много неприятно, ако кошът се изпълни с вода — каза Ли Као.

Веднага измъкнахме три бамбукови пръчки от основата на коша, с което осигурихме не само отвор за оттичане на водата, но и дръжки за чадъри. С пръчки от стените на коша направихме рамки за тях, конто покрихме със собствените си панталони. Успяхме да Свършим тъкмо навреме. Застигнаха ни блясъкът на мълнии, трясъкът на гръмотевици и пороен ДЪЖД, леещ се сякаш из ведро, но благодарение на чадърите си продължихме пътуването си несмущавани от бурята.

— Открай време съм мечтал да прекося буреносен облак! — извика доволно Господаря Ли.

— Прекрасно е! — отвърнахме едновременно Скъперника Шен и аз.

Гледката бе наистина великолепна, така че изпитахме известно разочарование, след като бурята отмина и на небето се появиха отново луната и звездите. Вятърът свиреше покрай ушите ни. а далеч под нас се появи сребърният блясък на река. Бамбуковото водно конче продължаваше уверено полета си. бълвайки пламъци и

дим, докато ние прекосявахме тъмночервеното небе на Китай подобно на малка искрица, чийто блясък се смесваше със сиянието на милион милиарда трилиона звезди. Скъперника Шен реши да подремне, а Господаря Ли го последва. Останах да наблюдавам сам звездите над нас и сиянието на осветената от лунните лъчи земна повърхност. Усещането за летене бе съвсем различно от това, което бях изпитвал по време на сънищата си. Ако трябва да бъда искрен, ще призная, че предпочитам полетите си насън. Тогава се чувствам като птица, носеща се по течението на вятъра и радваща се на пълна свобода. Сега бях просто обикновен пътник, наместил се в кош под няколко въртящи се перки. Мълчаливо се укорих, че съвсем по детински не съумявам да оиеня както трябва едно изживяване, близо до чудото. Господаря Ли също се упрекваше за нещо. но очевидно по някаква друга причина. Говореше си насън.

— Глупак! — дочух го да измърмори. — Сляп като незряш прилеп! Мързи те да си разчоплиш мозъка! — После се извърна и се почеса по носа. - Защо не на самия остров, а дебне на края на моста? Глупости! Безсмислена работа!

Отново замълча и аз реших, че ако сънуваше Невидимата ръка, имаше основания да бъде озадачен. Ако приемехме, че Ръката бе пазач на съкровищницата на княза, сиреч, че изпълняваше функцията на лабиринта, нямаше ли наистина да е по-логично чудовището-пазач тихо и невидимо да причаква пришълците от другия край на моста? Който и да се доближеше до съкровищата в такъв случай, щеше неизбежно да нахрани един голям и гладен паяк.

— Деца — продължаваше да мърмори Господаря Ли насън. — Игри. Глупави игри или детски игри? А малкото момче?

Въздъхна, дишането му се успокои и след малко чух единствено равномерно хъркане. Скъперника Шен също сънуваше и покрай кривия му нос се стече сьлза. Бълнуваше съвсем тихо. така че се наложи да се доближа до него, за да го чуя.

— А Чен — шепнеше тон — Татко ти е тук

Не каза нищо повече. След малко и аз заспах. Когато се събудих открих, че летим през розови и оранжеви облаци, носещи се из тюркоазеното небе. Утринното слънце осветяваше планинските върхове около нас. Ли Као и Скъперника Шен направляваха полета на бамбуковото водно конче с помощта на наметалата си. Минавахме през тесен проход, където единични вълшебни дървета простираха клоните си. опитвайки се да закачат с тях парченца от облаци, за да ги втъкат в пелената на мечтите, също като в картините на Мей Феи. Прозинах се и също прострях наметалото си. Минахме в такава близост до един остър планински връх, че не се удържах, нрисегнах и взех шепа сняг, чудесен на вкус. След като излязохме оттам се оказахме над прекрасна зелена равнина. От местата, където селяните изгаряха плевелите, се виеха кълба дим. Въздухът бе изпълнен о уханието на влажна пръст, дървета, цветя и трева.

По-късно през същата сутрин тръбите с огнената смес започнаха да горят по-слабо и неравномерно. Внтлото намали скоростта си се снижихме в посока към малко селце на брега на широка река. Бяхме сигурни. че селяните от цялата околност се бяха събрали, за да наблюдават плавното приземяване на огнедишащата небесна птица. Бяхме тъкмо над селския площад, когато тръбите с огнената смес пуснаха за последен път няколко кълбета огън и дим, след което кацнахме без сътресения. Тълпата с широко разтворени очи зяпна тримата китайски господа, изящно облечени в набедреннци и пояси, които важно слязоха от апарата с чадъри в ръце.

— Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као, и имам лек недостатък на характера — каза Господаря Ли и учтиво се поклони. — Това е моят многоуважаван клиент. Вол Номер Десет, а този господин е Старата Щедрост, известен по-рано под името Скъперника Шен. Имаме удоволствието да подарим невероятното бамбуково водно конче на вашето многоуважаемо село. Оградете го с ограда и искайте пари за вход. Уверявам ви, че ще направите състояние. А сега имайте добрината да ни насочите към най-близката кръчма, защото имаме намерение да не изтрезняваме поне седмица.

Скъперника Шен навярно щеше д;| пожелае да направи именно това. но плановете ни бяха нарушени. По странна прищявка на съдбата летателният апарат се бе Приземял в непосредствена близост до Пещерата на камбаните. Тъй като се намирала съвсем наблизо надолу ^о реката, закупихме лодка и се спуснахме по течението. След два дни Скъперника Шен ни даде знак.

— Това е Планината на каменната камбана — „ПОСОЧИ той. — В Пещерата на камбаните се влиза откъм реката, така че ще можем да влезем в нея направо с лодката.

Ли Као ме стисна за ръката.

— Воле, чух че князът при събирането на данъци винаги минава покрай тази планина. Ако картината в Пещерата на камбаните е точно такава, каквато ни я описа Скъперника Шен. интересът на княз Чин към тази местност едва ли ще е случаен.

Сетих се за по-раншните му предупреждения и се огледах боязливо, търсейки с поглед крилати змии, дълги двеста стъпки. Междувременно малката ни лодка премина през тъмния отвор на пещерата и извиках от удоволствие. Бяхме се оказали внезапно сякаш в един от красивите подводни дворци, описвани в будисткнте приказки. От допира със слънчевите лъчи, проникващи откъм входа, изумрудената вода в пещерата сияеше като зелен огън. Други лъчи се отразяваха в повърхността й и осветяваха каменните стени, обсипани с кристали, светещи с всички иветове на дьгата. Беше свят, обвит в сиянието на небесни дъги. От водата стърчаха и от тавана висяха най-странните скали, които бях виждал в живота си. Приличаха на копня, обаче извьрнати но такъв начин, че широката им част бе разположена откъм върха. Ли Као никога не бе посещавал газя пещера, но бе чел много за нея.

— Това са звънтящите камъни — поясни, — По време на прилив водата причинява трептения, от които камъните на дъното звънат като камбани. Предизвикват у камъните, висящи от тавана, ответни вибрации, и те за звучават със собствен глас. По-навьгре в пещерата има други камъни, образувани от мека скална порода и изпълнени с много отвори. Когато водата преминава през тях пре-

дизвиква други звуци, които се сливат с тези на камбаните. Су Тун По е написал интересен труд по въпроса. Стигнахме до дървен кей и вързахме лодката за един кол. Изкачихме се по каменни стъпала и стигнахме до основното помещение в пещерата, използвано за светилище. Очевидно, бяхме единствените посетители. От четиримата монаси, които видяхме, трима бяха в черни одеяния, а четвъртият — в пурпурни. Именно той дойде да ни посрещне. Бе дребен мъж с висок писклив глас.

- Нека Буда да ви е на помощ — поздрави той и направи дълбок поклон. - Аз съм хранителят на Храма нл вехтошаря, а тези трима братя са от друг орден, разположен в съседство с нас. Ако влезете в прохода откъм лявата ви страна ще видите свещената картина, на която е изобразено божеството на Пещерата на камбаните. Картината е много древна и тайнствена, и нито аз, нито моите предшественици можем да кажем, че сме я разбрали напълно. Безспорно обаче е от божествен произход, така че живея с надеждата, че някои леи някой посетител ще успее да ми обясни изобразеното на нея. Кой знае, може би пък именно вие ще се окажете тези посетители — добави той и направи повторно дълбок поклон. — А сега ще ви помоля да ме извините, че няма да мога да ви придружа. С братята сме потънали до уши в работа. Правим проверка на счетоводните книги.

След тези думи дребният монах се присъедини към останалите, а ние влязохме в прохода, конто ни бе посочил. В дъното му съзряхме блясъка на факли, осветяващи нещо. Скъперника Шен ни го посочи с пръст,

— Това е картината, за която ви разказах — рече, а ние с Ли Као се загледахме в призраците.

По това не можеше да има две мнения. На картина га ое изобразен стар вехтошар с грьб към нас и с лице към убитата девойка, с чийто призрак се бяхме срещнали в чамъка на лабиринта. От лявата й страна бе другата убита девойка, призракът на която ни се бе явил на острова. От дясната и страна бе застанала трета девойка, която можеше да мине за сестра на първите две.

Ли Као извади един от факлите от постамента му и започна внимателно да разглежда картината. Дрехата на вехтошаря бе покрита с цветни перли и лотоеовн цветя. Подпи

 12.

Вече въобще нямаше нужда от потайност. Камбани оповестяваха тревога във всяко кътче на храма и изплашени гролими си подвикваха противоречиви реплики. Гарион тичаше сред тях и отчаяно се оглеждаше за Белгарат и Силк. Един гролим с диво изражение го сграбчи заръката и викна:

— Беше ли в Светилището?

— Не — излъга Гарион и се опита да издърпа ръката си.

— Казват, че бил висок десет стъпки и че изпратил дузина жреци в нищото преди да потуши пламъците.

— О? — каза Гарион, все още опитвайки се да се освободи от хватката на гролима.

— И че бил самият Белгарат Магьосника.

— Не мога да повярвам!

— Кой друг би имал такава сила? — Гролимът внезапно спря и очите му се разшириха.

— Ти знаеш какво означава това, нали? — попита той с треперещ глас.

— Какво?

— Светилището трябва да бъде осветено наново, а за това трябва гролимска кръв. Десетки от нас ще трябва да умрат преди светилището да бъде пречистено.

— Пусни ме — каза Гарион и за трети път се опита да си издърпа ръката.

— Чабат ще гази до колене в нашата кръв! — истерично стенеше жрецът.

Наистина нямаше избор. Нещата бяха твърде неотложни за каквато и да било дипломация. Гарион се престори на изплашен, погледна над рамото на бъбрещия гролим и дрезгаво попита:

— Това, дето идва, тя ли е?

Гролимът уплашено се обърна, а Гарион стовари юмрука си върху брадичката му. Гролимът изцъкли очи и се срути на пода.

— Елегантно — каза Силк от един тъмен вход на няколко крачки от тях. — Но нещо ми убягва причината.

— Не ме пускаше — обясни Гарион, наведе се, хвана изпадналия в безсъзнание гролим и го завлече в една ниша. После попита: — Знаеш ли къде е дядо?

— Вътре е — отговори Силк и посочи през рамо с палец вратата зад себе си. — Какво стана?

— Ей сега ще ти кажа. Но първо да влезем, за да не ни видят.

Влязоха. Белгарат седеше на ръба на една маса.

— Какво става? — попита той.

— Намерих Ерионд.

— Добре.

— Не съвсем. Той влезе в светилището точно когато гролимите щяха да принесат в жертва един роб, и изгаси огньовете.

— Какво?

— Мисля, че беше той. Бях там и знам, че не бях аз. Просто влезе вътре и им каза, че повече не могат да принасят в жертва хора, и после пламъците изгаснаха. Дядо, дори звук не се чу, когато го направи, никакви вълнения, нито шум, нищо.

— Сигурен ли си, че е бил той? Искам да кажа, че не е било нещо естествено?

Гарион поклати глава.

— Не. Пламъците лумнаха по-силно, а след това изгаснаха, сякаш някой ги духна като свещи. Имаше и друго. Гласът ми говореше и аз мускулче дори не можех да помръдна. Гролимите, които влачеха роба към олтара, просто го пуснаха, когато Ерионд им каза — после той каза на всички, че никога няма да могат да запалят огъня пак.

— Къде е сега момчето?

— Водят го при Чабат.

— Не можа ли да ги спреш?

— Беше ми казано да не го правя.

— Трябваше да го очаквам — каза Белгарат раздразнено. — По-добре да предупредим Поул и останалите. Може да се наложи да освободим Ерионд, а после да си пробием път с битка. — Той отвори вратата, погледна навън и даде знак на Гарион и Силк да го последват.

— Не си го намерил — каза Поулгара, когато влязоха при нея и останалите. Не беше точно въпрос.

— Гарион го намери — отговори Белгарат.

Тя се обърна към Гарион и попита:

— Защо тогава не е с теб?

— Гролимите го хванаха, лельо Поул.

— Имаме проблем, Поул — сериозно каза Белгарат. — Според това, което каза Гарион, Ерионд е влязъл в светилището и е загасил свещения огън на гролимите.

— Какво?! — възкликна тя.

Гарион безпомощно разпери ръце.

— Той просто влезе и накара пламъците да изгаснат. Гролимите го хванаха и ще го водят при Чабат.

— Това е много сериозно, Белгарат — каза Сади. — Тези пламъци би трябвало да горят вечно. Ако гролимите смятат, че момчето е отговорно за това, то е в много голяма опасност.

— Знам — съгласи се старецът.

— Добре — тихо каза Дурник. — Тогава просто трябва да отидем и да го освободим. — Той стана и Тот мълчаливо направи същото.

— Но корабът ни е почти готов! — запротестира Сади. — Можеше вече да сме се измъкнали, без никой да узнае. Нека да видим дали мога да оправя цялата тази бъркотия преди някой от вас да е направил нещо непоправимо! Винаги ще има време за по-преки действия, ако не успея да се измъкна с преговори.

Гарион се огледа и попита:

— Къде е Се"Недра?

— Спи — отговори Поулгара. — Лизел е с нея.

— Тя добре ли е? Силк каза, че била разстроена. Не се е разболяла пак, нали?

— Не, Гарион. Беше заради писъците, идващи от светилището. Не можа да ги понесе.

Тежък юмручен удар блъсна по залостената врата. Гарион скочи и инстинктивно посегна към меча си.

— Отворете! — заповяда отвън дрезгав глас.

— Бързо! — изсъска Сади. — Всички в килиите си. И се правете, че току-що ставате от сън.

Те бързо се прибраха в килиите си и зачакаха със затаен дъх.

Евнухът отиде до вратата и махна резето.

— Какво има, преподобни господа? — попита благо той гролимите, които нахлуха в стаята с извадени оръжия.

— Извикани сте при йерарха, робовладелецо — изръмжа един от тях. — Ти и всичките ти слуги.

— За нас е чест — промърмори Сади.

— Никаква чест не е. Ще ви разпитат. Бих те посъветвал да кажеш истината, защото Агачак има силата да те измъкне много бавно от кожата ти, ако го излъжеш.

— Ужасно! Значи главният жрец се е върнал от Дроджимския дворец?

— Беше му изпратена вест за чудовищното престъпление, което извърши един от твоите слуги.

— Престъпление ли? Какво престъпление?

— По заповед на Чабат всички трябва да бъдете задържани.

Гарион и останалите бяха грубо разбудени от престорения им сън и ги поведоха по задимените коридори, после надолу по тясно каменно стълбище към мазето. За разлика от стаите горе, тези килии бяха обезопасени с железни врати и около тях витаеше онази особена кисела миризма, с която са пропити затворите и тъмниците по целия свят. Един гролим отвори една залостена врата и им направи знак да влизат.

— Наистина ли е необходимо, почитаеми жрецо? — възрази Сади.

Гролимът сложи заплашително ръка на дръжката на меча си.

— Спокойно, спокойно. — каза Сади. — Просто питах.

— Вътре! Веднага!

Влязоха в килията и жрецът в черна роба затръшна вратата зад тях. Звукът от проскърцващия в ключалката ключ по някаква причина им се стори доста силен.

— Гарион — каза Се"Недра изплашено. — Какво става? Защо правят това?

— Ерионд е в беда — обясни той и я прегърна. — Сади ще опита да ни измъкне с преговори.

— Ами ако не успее?

— Тогава ще го направим по другия начин.

Силк огледа слабо осветената килия, презрително подсмъркна и отбеляза:

— Тъмниците винаги показват абсолютна липса на въображение. — След което подритна плесенясалата слама, насипана по пода.

— Толкова голям опит ли имаш с тъмниците, Келдар? — попита Велвет.

— Не чак толкова — вдигна рамене той. — Никога не съм се задържал в някоя повече от няколко часа.

Той се повдигна на пръсти, погледна през малкото прозорче с решетки на вратата и каза на Белгарат:

— Добре, няма стражи. Искаш ли да я отворя? Не смятам, че можем да направим кой знае какво оттук.

— Моля те за малко търпение, принц Келдар — каза Сади. — Ако избягаме от тази килия, никога няма да мога да изгладя нещата.

— Трябва да разбера какво са направили с Ерионд — каза решително Поулгара на евнуха. — Давай, Силк, отвори я.

— Поулгара? — чу се познат глас от съседната килия. — Ти ли си?

— Ерионд! — възкликна тя с облекчение. — Добре ли си?

— Нищо ми няма, Поулгара. Сложиха ми вериги, но не са много неудобни.

— Защо направи това в светилището?

— Не ми харесаха пламъците.

— На мен също, но…

— На мен наистина не ми харесаха, Поулгара. Такива работи трябва да бъдат спрени и все отнякъде трябва да започнем.

— Как ги изгаси? — попита Белгарат. — Гарион е бил там, когато си го направил, и казва, че не е усетил нищо.

— Не съм сигурен, Белгарат. Всъщност не направих нищо конкретно, за да ги изгася. Просто реших, че не искам да горят повече, така че по някакъв начин ги накарах да го разберат и те просто изгаснаха.

— И това е всичко?

— Доколкото си спомням, да.

Белгарат изглеждаше объркан.

— Когато се измъкнем оттук, ще трябва да си поговоря с това момче. Вече пет-шест пъти се каня да го направя, но всеки път, когато се реша, бивам елегантно отвличан от темата. — Той погледна Гарион. — Следващия път, когато говориш с приятеля си, му кажи да престане с това. Дразни ме.

— Той вече го знае, дядо. Май точно затова го прави.

Някъде със звън се отвори тежка желязна врата и се чуха маршируващи стъпки.

— Гролими — тихо каза Силк.

— Че кой друг? — кисело попита Белгарат.

Приближаващата група спря отвън и в ключалката на килията на Ерионд изщрака ключ. Вратата със скърцане се отвори.

— Момче — излая дрезгав глас. — Ела с нас.

— Татко! — настоятелно прошепна Поулгара.

Старецът вдигна ръка и промърмори:

— Почакайте.

Ключ изтрака и в ключалката на тяхната килия и вратата също се отвори.

— Агачак се върна — с рязък глас оповести един гролим през отворената врата. — Излизайте.

— Чудесно — с облекчение каза Сади. — Каквато и да е причината за всичко това, сигурен съм, че всичко може да бъде изяснено за няколко минутки.

— Без приказки! — Гролимът рязко се обърна и тръгна по коридора. Хората му се строиха зад пленниците с извадени оръжия.

 

Агачак, главният жрец на Рак Урга, беше мъртвешки блед и с дълга брада. Седеше на подобен на трон стол в голямо помещение, осветено от бляскави факли и окичено с тъмнокафяви драперии. Закачулената роба на главния жрец бе кървавочервена, а изпитите му очи горяха под рошавите му сиви вежди. Ерионд, все още във вериги, тихо седна на малкото дървено столче пред него. Стройната жрица Чабат, чиято качулка, обшита по ръбовете с лилаво, бе отметната назад и червените белези по двете й страни като че ли отразяваха светлината на факлите, стоеше изправена до господаря си с изражение на жесток триумф.

— Кой от вас е Уса от Стис Тор? — попита главният жрец с глух глас.

Сади пристъпи напред с дълбок поклон и каза:

— Аз съм Уса, о, свещени.

— В голяма беда си се забъркал, Уса — каза Чабат с гърлен, почти мъркащ глас. Устните й се изкривиха в грозна усмивка.

— Но аз нищо не съм направил.

— Тук, в Ктхол Мургос, господарят е отговорен за злодеянията на своя слуга.

Погледът на Агачак пронизваше Сади. Изпитото му бяло лице беше безизразно.

— Да почваме — нареди той. — Кой ще представи уликите по въпроса?

Чабат направи знак на един закачулен гролим, който стоеше до стената.

— Сорчак, господарю — каза тя с тон на човек, който се чувства пълен господар на ситуацията. — Сигурна съм, че сте наясно с неговото усърдие.

— А, да — каза Агачак уклончиво. — Трябваше да се досетя, че ще е Сорчак. — По устните му пробяга съвсем слаб намек за язвителна развеселеност. — Много добре, следователю, можеш да представиш обвиненията.

Гролимът в черната мантия пристъпи напред и отметна обшитата си със зелено качулка от сплъстената си коса.

— Същността е ясна, господарю — обяви той с рязък глас. — Имало е десетки свидетели, така че във вината на този млад подлец на може да има съмнение.

— Произнеси присъдата си, велики жрецо — настоя Чабат. — Ще изстискам цялата истина от този мазен нийсанец и слугите му.

— Чух думи за вина, Чабат — отговори той, — но все още не съм чул обвиненията или доказателствата.

Чабат като че ли малко се стресна.

— Аз само исках да ви спестя отегчителния формален разпит, господарю. Убедена съм в истинността на думите на Сорчак. Досега винаги сте приемали моята преценка по такива въпроси.

— Вероятно — каза Агачак. — Но мисля, че този път трябва сам да отсъдя. — Той погледна гролима с мазната коса. — Обвиненията, Сорчак. В какво по-точно е обвинен младежът? — В гласа на главния жрец се долавяше лека нотка на презрение.

Изцъклените очи на Сорчак станаха несигурни — той явно усещаше неизречената враждебност на Агачак.

— Рано тази вечер — започна той, — точно преди да бъде извършен най-светият обред на нашата вяра на олтара в светилището, този младеж влезе и изгаси пламъците на олтара. Ето това направи и това е нещото, в което го обвинявам. Кълна се, че е виновен.

— Но това е нелепо — запротестира Сади. — Тези огньове не са ли под вечно наблюдение? Как би могло това момче да се приближи достатъчно близо, за да ги изгаси?

— Как смееш да поставяш под съмнение честната дума на един жрец на Торак? — ядосано викна Чабат. Обезобразените й страни се гърчеха. — Сорчак се закле във вината му, следователно той е виновен. Да поставиш под съмнение думата на един жрец означава смърт.

Агачак я погледна с хлътналите си очи.

— Смятам, че може и сам да чуя това доказателство, което тъй силно ви е убедило със следователя, Чабат — каза той спокойно. — Обвинение и вина не винаги означават едно и също и въпросът, повдигнат от Уса, е съвсем уместен.

При думите на главния жрец в гърдите на Гарион затуптя плаха надежда. Агачак знаеше. Той беше напълно наясно с връзката на Чабат със Сорчак и енергичността, с която тя защитаваше всяка дума на този вонящ гролим, го оскърбяваше.

— И така, следователю — продължи Агачак, — как наистина е успяло това момче да изгаси пламъците на олтара? Да не би да не са били пазени както подобава?

Очите на Сорчак ставаха все по-предпазливи — той разбираше, че се намира на опасна почва.

— Имам много свидетели, господарю — заяви той. — Има всеобщо съгласие от всички присъствали, че светилището е било осквернено с магия.

— А, магия значи? Това, разбира се, би обяснило всичко. — Агачак направи пауза, с поглед, отправен към вече потящия се Сорчак. — Забелязал съм обаче, че викове от рода на «вещица» или «магьосник» често биват надигани, когато има липса на твърди доказателства. Няма ли друго обяснение за това, което е станало в светилището? Да не би позицията на следователя да е толкова слаба, че да му се налага да прибягва до толкова изтъркано обвинение?

Чабат го гледаше невярващо. Сорчак се разтрепери.

— За щастие, проблемът се решава лесно — добави Агачак. — Дарбата на магьосничеството има лек недостатък. Други със същата дарба могат ясно да усетят кога се използва силата. Не знаеше това, нали, Сорчак? Един жрец на зеления цвят, надяващ се в издигане до жрец на лилавия цвят, би бил по-прилежен в учението си и щеше да го знае, но ти си бил зает с други работи, нали? — Той се извърна към жрицата. — Изненадан съм обаче, че не си инструктирала протежето си подробно, преди да му позволиш да отправи такова обвинение и да се подиграе със себе си — и с теб.

Очите й пламнаха, а приличащите на пламъци белези по лицето й смъртно избледняха; после внезапно започнаха да искрят, като че ли под кожата й се бе разгорял вътрешен огън.

— Е, Чабат — каза Агачак с мъртвешки спокоен глас, — дойде ли вече моментът? Ще изпиташ ли волята си срещу моята?

Ужасният въпрос увисна във въздуха и Гарион се усети, че е притаил дъх. Чабат обаче извъртя очи и извърна лице от главния жрец, а огньовете по страните й избледняха.

— Мъдро решение, Чабат. — Агачак се обърна към Сади. — Е, Уса от Стис Тор, какво ще отговориш на обвинението, че твоят слуга е магьосник?

— Жрецът на Торак се е заблудил, господарю — дипломатично отговори Сади. — Повярвайте ми, този млад тъпчо не е никакъв магьосник. Та той прекарва по десет минути всяка сутрин, опитвайки се да реши коя обувка на кой крак се обува. Само го погледнете. В тези очи няма дори и най-слаб проблясък на интелигентност. Той дори няма достатъчно разум да се страхува.

Погледът на Чабат отново стана ядосан, въпреки че в очите й вече си личеше, че не е толкова сигурна в себе си.

— Какво би могъл да знае един нийсански робовладелец за магията, господарю? — презрително рече тя. — Знаете навиците на змийските хора. Без съмнение разумът на този Уса е толкова замъглен от опиати, че сред слугите му може да е и самият Белгарат, и той да не го знае.

— Интересна забележка — промърмори Агачак. — А сега нека разгледаме въпроса. Знаем, че огънят на олтара е изгаснал. Дотук е сигурно. Сорчак заявява, че този млад човек тук го е загасил с магия, въпреки че няма доказателство, с което да подкрепи това си обвинение. Уса от Стис Тор, който би могъл да е дрогиран почти до безсъзнание, твърди, че младежът е глупак и следователно напълно неспособен да извърши едно толкова необикновено действие. И така, как можем да разрешим тази дилема?

— Да ги подложим на мъчения — нетърпеливо предложи Чабат. — Аз сама ще изтръгна истината от тях.

Гарион се напрегна и внимателно погледна Белгарат. Старецът стоеше съвсем спокойно, късата му сребриста брада проблясваше на червеникавата светлина на факлите. По нищо не личеше, че би могъл да се приготвя за каквито и да било преки действия.

— Твоята привързаност към залата за мъчения е добре известна, Чабат — студено каза Агачак — Умението ти е такова, че обикновено жертвите казват точно това, което искаш да чуеш — което не винаги е абсолютната истина.

— Аз само служа на своя бог, господарю — гордо заяви тя.

— Тук всички служим, жрице — упрекна я той, — и би ли била така благоразумна да не изтъкваш своето собствено изключително благочестие, за да издигнеш себе си или своя подчинен? — Той погледна Сорчак с неприкрито презрение. — Аз все още съм главен жрец и аз ще взема крайното решение по въпроса.

Белязаната жрица се отдръпна, в очите й внезапно се появи страх.

— Прости ми, Агачак — заекна тя. — Това чудовищно престъпление ме изпълни със справедлив гняв, но както каза, крайното решение е изцяло твое.

— Намирам твоето признание на властта ми за задоволително, Чабат. Мислех, че може да си забравила.

В този момент в задната част на осветената от факли зала настана някакво раздвижване. Двама яки мурги с дълги лъскави алебарди грубо избутаха струпалите се край вратата гролими и едновременно удариха дръжките на оръжията си в пода.

— Направете път! — избоботи единият от тях. — Път за Ургит, върховен крал на Ктхол Мургос!

Мъжът, който запристъпва с безгрижна походка в залата, не приличаше на мургите, които Гарион беше виждал. Беше нисък, със слабо, но жилаво телосложение. Имаше дълга черна коса и тясно лице. Мантията му беше безгрижно отворена отпред, показвайки, че вместо обичайната ризница той носи западняшки елек и панталон в наситено лилав цвят. Желязната му корона бе килната на една страна. Изражението му беше язвително, но погледът му бе предпазлив.

— Здравей, Агачак — поздрави небрежно той главния жрец. — Помислих малко върху новината, която достигна до теб в Дроджим, и в крайна сметка заключих, че бих могъл да ти бъда от полза при изясняването на причината за този осъдителен инцидент.

— Храмът има честта от присъствието на върховния крал — с формално напевен тон каза Агачак.

— И върховният крал има честта от едно толкова мило посрещане от страна на главния жрец на Рак Урга — отговори Ургит и се огледа. — Да ви се намира някакъв стол? Денят беше дълъг и изморителен.

— Погрижи се — каза монотонно Агачак на жрицата, стояща до трона му.

Чабат премигна, след това по лицето й изби лека червенина.

— Стол за негово величество — заповяда тя дрезгаво. — И побързайте.

Един от гролимите край вратата забързано излезе и след малко се върна с тежък стол.

— Ужасно благодаря — каза кралят, тръшна се на стола и погледна Агачак. — Имам да направя едно малко признание, о, свещени. Точно преди да вляза в тази зала, се помотах известно време отвън, в предверието, надявайки се да се запозная с подробностите по въпроса. Подслушването по вратите, страхувам се, си е мой стар навик. Заради неспокойното ми детство. Както и да е, успях да чуя обвиненията, предявени от следователя. И за да бъда напълно искрен, Агачак, позицията му наистина е много нестабилна. — Той хвърли към главния жрец бърз поглед. — Но, разбира се, ти вече изтъкна това, нали?

Агачак кимна. Лицето му бе напълно безизразно.

— Та значи — продължи Ургит бързо — аз положително не искам да се меся във въпроси, които са чисто църковни, но не бихте ли казали, че има десетки възможни реални обяснения за този инцидент? — Той погледна с надежда Агачак; след това, окуражен от одобрителния поглед на главния жрец, продължи: — Искам да кажа, всички ние сме виждали как изгасват огньове, нали? Трябва ли наистина да се задълбочаваме толкова, че да търсим причина за едно толкова незабележително събитие? Не е ли по-вероятно пазителите на огньовете в храма да са се поотпуснали и пламъците просто да са изгаснали сами — както обикновено става с огън, на който липсва гориво?

— Абсолютни глупости! — сряза го мазнокосият Сорчак.

Ургит безпомощно сви рамене и отправи умолителен поглед към Агачак.

— Самозабравяш се, следователю — каза главният жрец. — Нашият гост е самият върховен крал на Ктхол Мургос. Ако го засегнеш, мога да реша да му дам главата ти като извинение.

— Моля, простете ми, ваше величество — задъха се Сорчак.

— Няма нищо, приятелю. — Ургит му прости с великодушно махване с ръка. — Всички понякога говорим прибързано, когато сме развълнувани. — Той отново се обърна към главния жрец. — Съжалявам за случилото се, Агачак, но този нийсански робовладелец е изпратен тук от Джахарб, а и двамата знаем от каква изключителна важност е неговата мисия за църквата и държавата. Не смяташ ли, че в името на политиката можем да оставим този инцидент да мине така?

— Със сигурност няма да допуснете тези обвинения да отпаднат! — викна главната жрица. — Кой тогава ще бъде наказан за оскверняването на Светилището?

Ургит отново отправи към Агачак умолителен поглед за защита. За Гарион беше ясно, че това не е силен крал. Дори и най-малкото несъгласие с неговите неуверено отправени предложения инстинктивно го караше да се оттегля или да потърси подкрепа от някой по-силен.

Агачак бавно се извърна и погледна обезобразената жрица право в очите.

— Цялото това викане започва да ми омръзва, Чабат — каза той. — Ако не можеш да се сдържиш, можеш да напуснеш.

Тя го зяпна слисано.

— Тук на карта са заложени много повече неща от някакви си изгаснали огньове — каза той. — Както е било предсказано много отдавна, наближило е времето за последната среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Ако не съм аз този, който ще присъства на тази среща, ти ще се озовеш на колене пред Урвон или Зандрамас. Съмнявам се, че някой от двамата би намерил твоите странности за достатъчно забавни, че да реши да те остави жива. Що се отнася до обвинението в магия, има един лесен начин това да се разреши веднъж завинаги. — Той се надигна от трона си, отиде до Ерионд и хвана главата му с ръце.

Леля Поул рязко си пое дъх.

Ерионд вдигна поглед към мъртвешкото лице на главния жрец и се усмихна.

— Пфу! — каза Агачак с отвращение и го пусна. — Това голобрадо момче е невинно. В съзнанието му няма доказателство, че някога въобще се е докосвал до силата. — Той се обърна и погледна Сорчак. — Намирам обвиненията ти за безпочвени следователю и ги отхвърлям.

Лицето на Сорчак пребледня, очите му се изцъклиха.

— Внимавай, Сорчак — злокобно каза главният жрец. — Ако протестираш срещу решението ми прекалено енергично, мога просто да реша, че целият този инцидент е бил по твоя вина. Чабат ще се поболее от разочарование, че няма кого да измъчва до смърт. — Той хвърли лукав поглед към жрицата и я попита: — Искаш ли Сорчак, скъпа? За мен винаги е било удоволствие да ти правя малки подаръчета. Дори ще гледам с известно наслаждение как бавно измъкваш вътрешностите му с нажежени до червено куки.

Белязаното лице на Чабат се изпълни с огорчение. Гарион виждаше, че тя е била убедена, че главният жрец, както очевидно бе правил многократно, кротко ще приеме категоричните й искания, но неочакваното и почти презрително отхвърляне от Агачак на обвиненията, които тя и Сорчак бяха повдигнали, бе ударило в самата основа на напомпаното й самочувствие, и — което беше по важно — и върху сана й тук в храма. Ако не успееше някак да пооправи нещата, множеството й врагове щяха да я погубят. Гарион горещо се надяваше, че Сади осъзнава, че сега тя е дори по-опасна, отколкото когато си бе мислела, че държи нещата в свои ръце.

Присвитите й очи ставаха все по-предпазливи, докато оценяваше настроението на главния жрец. След това тя изправи глава и се обърна към крал Ургит.

— Налице има и гражданско престъпление, ваше величество — каза тя. — Оскверняването на светилището е ужасно престъпление, но тъй като нашият почитаем главен жрец разкри с цялата си мъдрост, че тези обвинения са неоснователни, мой дълг е да ви известя за престъпление срещу държавата.

Ургит размени бърз поглед с Агачак, после я изгледа нещастно и каза:

— Короната винаги е готова да чуе думите на духовенството.

Чабат изгледа Сади самодоволно и с открита омраза.

— Още от основаването на държавата ни покварените опиати и отрови на змийските хора са били забранени в Ктхол Мургос с кралски декрет — изтъкна тя. — След като този Уса и слугите му бяха задържани в тъмницата, аз претърсих багажа им. — Тя се обърна и нареди: — Донесете ковчежето.

Един жрец донесе облицованата с червена кожа кутия на Сади и я подаде на Сорчак.

— Вижте доказателството, че Уса от Стис Тор е нарушил нашите закони и че заслужава смърт — каза той високо, отвори ковчежето и показа множеството стъкленици и глиненото шишенце на Зит.

Изражението на Ургит стана още по-нещастно и той несигурно погледна към Сади и попита с надежда:

— Няма ли някакво обяснение за това, Уса?

На лицето на Сади се изписа преувеличена невинност.

— Нали ваше величество не вярва, че въобще бих и помислил да се опитам да търгувам с тези неща тук, в Ктхол Мургос?

— Ами… — неуверено каза Ургит. — След като ги носиш…

— Разбира се, но те са за търговия с малореанците. Такива работи се пласират доста добре сред тях.

— Не съм изненадан — каза Ургит. — Значи си нямал намерение да пробуташ опиатите си на моите поданици?

— Абсолютно не, ваше величество — възмутено отговори Сади.

На лицето на Ургит се изписа облекчение.

— Ами — каза той на намусената Чабат, — и ти го чу. Несъмнено никой от нас не може да отрече, че нашият нийсански приятел има за цел да подкупи малореанците — колкото повече, толкова по-добре, бих казал.

— Ами това какво е? — каза Сорчак, постави сандъчето на Сади на пода и вдигна глиненото шишенце. — Каква тайна се крие тук, Уса от Стис Тор? — И разтърси бутилката.

— Не! — извика Сади и скочи напред с протегната ръка.

— Ахаа! — триумфално възкликна Чабат. — Май в тази бутилка има нещо, което робовладелецът смята за важно. Нека видим какво е. Може да се окаже, че там се крие някое все още неразкрито престъпление. Отвори бутилката, Сорчак.

— Умолявам ви! — примоли се Сади. — Ако цените живота си, не си играйте с тази бутилка.

— Отвори я, Сорчак — безжалостно нареди Чабат.

Хилещият се гролим отново разтърси бутилката и се захвана да вади тапата.

— Моля ви, благородни жрецо! — Гласът на Сади бе изпълнен с мъка.

— Само ще погледнем. — Сорчак се ухили. — Сигурен съм, че един поглед няма да навреди никому. — Той издърпа тапата и повдигна бутилката към очите си да надникне вътре.

Зит, разбира се, действа незабавно.

Сорчак изпищя отчаяно и разпери ръце. Глинената бутилка излетя във въздуха и Сади я хвана точно преди да се удари в пода. Жрецът стисна с ръце поразеното си око. На лицето му беше изписан ужас, между пръстите му бликна кръв. Той заквича като прасе, крайниците му се загърчиха конвулсивно. После той клекна, започна да дере с нокти парчета кожа от лицето си и заудря главата си в пода. Конвулсиите му се усилиха и по устата му изби пяна. Внезапно той скочи високо във въздуха с пронизителен писък. Когато падна, беше мъртъв.

За момент настъпи зашеметяваща тишина, после Чабат внезапно изпищя:

— Сорчак! — Гласът й бе изпълнен с мъка. Тя се хвърли върху мъртвеца и се разрида.

Ургит се беше втренчил с отворена уста в трупа на Сорчак.

— Кълна се в зъбите на Торак! — прошепна той — Какво държиш в тази бутилка, Уса?

— Просто… домашен любимец, ваше величество — нервно отговори Сади. — Видяхте, че се опитах да го предупредя.

— Така беше, Уса — тихо промълви Агачак. — Всички сме свидетели на това. Смяташ ли, че мога да видя този твой домашен любимец? — Жестока усмивка пробяга по лицето му, когато той злорадстващо погледна истерично ридаещата Чабат.

— Разбира се, о, свещени — бързо отговори Сади и внимателно сложи бутилката на пода. — Само като предпазна мярка — извини се той. — Тя е малко възбудена и не бих искал да направи някоя грешка. — Той се наведе над бутилката и каза с утешителен глас на отмъстителното малко влечуго, криещо се вътре: — Вече всичко е наред, скъпа. Лошия го няма и сега всичко е наред.

Зит се цупеше в бутилката си, все още силно засегната.

— Наистина, скъпа — уверяваше я Сади, — наред е. Не ми ли вярваш?

От бутилката се чу кратко и рязко изсъскване.

— Много невъзпитано говориш, Зит — упрекна я Сади. — Направих всичко, което можах, за да не те безпокои. — Той погледна с извинение Агачак. — Наистина не знам откъде ги научава такива думи, о, свещени. — После отново се обърна към бутилката. — Моля те, скъпа, не бъди лоша.

От бутилката долетя още едно презрително просъскване.

— Е, това вече наистина е прекалено, Зит. Веднага излизай!

Малкото зелено змийче внимателно подаде глава от бутилката, повдигна се и погледна трупа на пода. Лицето на Сорчак беше с мъртвешки син цвят, пяната по устните му вече изсъхваше. Чабат се беше вкопчила във вкочанясващото се тяло. Зит се измъкна от малката си къщурка, подмина мъртвеца с презрително махване с опашка и изпълзя до Сади, като мъркаше тихо и самодоволно. Сади протегна ръка и тя нежно се отърка в пръстите му.

— Нали е възхитителна? — обичливо каза той. — Винаги се умилква така след като ухапе някого.

Леко раздвижване привлече погледа на Гарион. Велвет се бе навела напред и гледаше доволно мъркащото влечуго.

— Сега я контролираш, нали, Уса? — попита Ургит с леко обезпокоен глас.

— О, да, ваше величество — увери го Сади. — Сега тя е напълно спокойна. След малко ще й дам лека закусчица и след едно хубаво къпане ще заспи като бебе.

Ургит отново се обърна към йерарха и каза:

— Е, Агачак? Какво е решението ти? Аз лично не виждам причина да продължаваме с това разследване. Робовладелецът и неговите слуги изглеждат съвсем невинни.

Йерархът притвори очи за миг да помисли и после каза:

— Смятам, че сте прав, ваше величество. — Той се обърна към един от гролимите, посочи Ерионд и каза: — Освободете това идиотче.

Съсипана от мъка, Чабат бавно се надигна от тялото на Сорчак и погледна първо Ургит, после и Агачак.

— Ами това? — попита тя с треперещ от вълнение глас. — Ами това?

И посочи вкочанения Сорчак в краката си.

— Кой ще бъде наказан за това? Върху кого да излея мъстта си?

— Той умря поради собствените си действия, Чабат — отхвърли искането й Агачак. — Няма извършено престъпление.

— Няма престъпление ли? — викна жрицата. — Няма престъпление? Толкова ли е евтин животът на един гролим?

После се обърна и се взря в Сади с изгарящия си поглед.

— Ще си платиш за това, Уса от Стис Тор — заяви тя. — Кълна се в тялото на Сорчак и в това на Торак. Няма да ми избягаш. Ще си отмъстя на теб и твоите слуги за смъртта на Сорчак.

— Защо си толкова разстроена, Чабат? — попита Агачак със злобна развеселеност. — В храма има десетки гролими. Сорчак беше един от многото — алчен, амбициозен и лъжлив. Смъртта му беше резултат от собствената му глупост — и от твоята също. — Жестока усмивка докосна тънките му устни. — Да не би интересът ти към този гролим да е бил личен? Дълго време ти бе моя любимка, Чабат. Вярвах ти изцяло. Възможно ли е да си ми била невярна и да си търсила забавление в ръцете на друг?

Лицето и пребледня и тя повдигна трепереща ръка до устните си — осъзнаваше, че е отишла твърде далеч и е разкрила прекалено много.

Агачак се изсмя — смразяващ звук.

— Да не би наистина да си повярвала, че съм толкова погълнат от търсенето на Сардиона, че да не забележа личните ти забавления? — Той направи пауза. — Кажи ми, Чабат, успяхте ли със Сорчак да сътворите демон?

Тя отстъпи една крачка, обзета от внезапен ужас.

— И аз си мислех, че не сте — промърмори той. — Какъв срам! Цялото това усилие — напразно. Може би ти трябва нов партньор за среднощните ти церемонии, Чабат. И без това твоите опити никога не са били присърце на Сорчак. Той не беше нищо повече от един евтин опортюнист, така че загубата ти не е толкова голяма, колкото може би си мислиш. Знаеш ли как те наричаше, когато ти не беше наблизо? — попита той и погледът му просветна.

Тя вдървено поклати глава.

— От най-достоверен източник знам, че обикновено те е наричал «онази белязана вещица». Това смекчава ли поне донякъде мъката ти?

Чабат се отдръпна. Лицето й изгаряше от това жестоко публично унижение. После тя яростно се извъртя и изрита мъртвеца.

— Белязана вещица? — изпищя тя. — Белязана вещица? Гний, Сорчак! Дано червеите се насладят на смърдящия ти труп! — И избяга от стаята.

— Изглежда ми малко развълнувана — кротко отбеляза Ургит.

Агачак присви рамене.

— Разбиването на илюзии винаги е болезнено.

Ургит разсеяно подръпна острия си нос, после замислено каза:

— Нейната разстроеност обаче предизвиква някои рискове, Агачак. Задачата на този робовладелец е изключително важна и за двама ни и една истеричка — особено с властта, която притежава Чабат — може да бъде много опасна. Тя очевидно е враждебно настроена към него, а и като се вземе предвид това, че той е намесен както в унижаването и, така и в смъртта на Сорчак, бих казал, че точно сега храмът не е най-безопасното място за него.

Агачак кимна сериозно.

— Забележката на ваше величество е много точна.

Лицето на Ургит просветна, като че ли му хрумна някаква идея.

— Агачак — каза той, — какво ще кажеш за идеята да задържа Уса и слугите му в Дроджим, докато опасността отмине? Това би го поставило извън обсега на Чабат, в случай че нейната разстроеност я подтикне към някоя прибързана постъпка. — Той направи нервна пауза. — Зависи изцяло от теб, свещени Агачак.

— Има много истина в това, което казваш, Ургит — отговори Агачак. — Тук дори и най-малката грешка би те оставила на милостта на Кал Закат, а мен би поставила на колене пред Урвон или Зандрамас. Трябва на всяка цена да избегнем такова бедствие. — Той се обърна към Сади. — Ти и слугите ти ще придружите негово величество до двореца Дроджим, Уса. Ще изпратя вещите ти по-късно. Там ще бъдеш в безопасност и корабът ти ще стане готов за няколко дни. — Той се усмихна иронично. — Надявам се оценяваш милата ни загриженост за твоето добро.

Сади се поклони.

— Безкрайно съм ви благодарен, о, свещени.

— Обаче ще задържа Кабах в храма — каза Агачак на краля. — Така всеки от нас ще има в ръцете си жизненоважен елемент от мисията до Рак Хага. Това би трябвало да ни насърчи да си съдействаме.

— Разбира се — бързо каза Ургит. — Напълно те разбирам.

После стана и отбеляза:

— Става късно. Сега се връщам в Дроджим и ще те оставя на множеството ти религиозни задължения, велики жрецо.

— Предайте моите поздрави на лейди Тамазин, благородната ви майка — отговори Агачак.

— Ще го направя, Агачак. Знам, че тя ще бъде приятно очарована, като узнае, че си се сетил за нея. Хайде идвай, Уса. — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Нека духът на Торак бъде с теб — извика Агачак след него.

— Искрено се надявам да не е така — промърмори Ургит на Сади, докато минаваха през вратата.

— Ваше величество пристигна точно в критичния момент — тихо каза Сади. — Обстановката ставаше доста обтегната.

— Не се ласкай. — кисело каза Ургит. — Ако не беше абсолютно необходимо Кабах да стигне до Рак Хага, никога не бих рискувал конфронтация с гролимите. Сигурен съм, че си добър човек, но трябва да пазя и собствената си кожа.

Когато излязоха извън обкованите порти на храма, кралят на мургите се изпъна и пое дълбоко хладния нощен въздух.

— Винаги ми е приятно, когато излизам от това вонящо място — заяви той. После даде знак на един от стражите си. — Докарай конете.

— Веднага, ваше величество.

Ургит се обърна към нийсанеца.

— Добре, стара лисицо — каза той със закачлив тон, — сега може би най-сетне ще ми кажеш защо си дошъл в Ктхол Мургос и каква игра играеш. Насмалко да припадна, когато открих, че тайнственият Уса от Стис Тор не е друг, ами старият ми приятел Сади, главен евнух в двореца на кралица Салмисра.

 

 

13.

Конете потропваха по опустелите среднощни улици на Рак Урга. Стражите на краля бяха изостанали на почтително разстояние.

— Всичко, разбира се, е преструвка — казваше Ургит на Сади. — Покланям се и се умилквам на Агачак, мълвя набожни баналности, за да го зарадвам, но запазвам истинското си мнение за себе си. Нужна ми е подкрепата му, така че ми трябва и одобрението му. Той знае това и извлича от ситуацията всяка възможна изгода.

— Връзката между църква и държава тук, в Ктхол Мургос, е добре известна — отбеляза Сади.

— Връзка! — изсумтя Ургит. — По-скоро верига, Сади, и то около моя врат. — Той вдигна поглед към мрачното небе, острите черти на лицето му червенееха в светлината на факлите. — Все пак Агачак и аз сме единодушни по един въпрос. Абсолютно важно е Кабах да стигне до Рак Хага преди да е дошла зимата. Хората на Джахарб вече месеци наред претърсват цял западен Ктхол Мургос за робовладелец, който да преведе Кабах през малореанските граници. — Той внезапно се ухили. — И за късмет този, когото намериха, се оказа мой стар приятел. Не знам обаче дали да показваме на Агачак, че се познаваме. Бих искал да имам някои тайни от него.

Сади направи кисела физиономия.

— Не е много трудно да се досети човек защо изпращаш убиец в града, където се намира щабът на Кал Закат.

— Не бих те посъветвал да се мотаеш много-много, след като го заведеш там — съгласи се Ургит. — То и без това Рак Хага не е много привлекателен град.

Сади кимна навъсено.

— И аз съм на същото мнение. — Той прекара дългите си пръсти по обръснатия си череп. — Смъртта на Закат обаче няма да реши проблема ти. Не мога да си представя малореанските генерали да си стегнат багажа и да си тръгнат просто защото императорът им е убит.

Ургит въздъхна.

— Едно по едно, Сади. Може би ще мога да подкупя генералите или да им платя данък, или нещо такова. Първата стъпка е да се отърва от Закат. С този човек не можеш да се разбереш. — Той огледа мрачните каменни постройки, грубо осветявани от трепкащите факли. — Мразя това място — внезапно каза той. — От дъното на душата си го мразя.

— Рак Урга?

— Ктхол Мургос, Сади. Мразя цялата тази воняща страна. Защо не е могло да се родя в Толнедра — или може би в Сендария? Защо е трябвало да се забия точно в Ктхол Мургос?

— Но ти си крал.

— Нямах избор. Един от очарователните ни обичаи е, когато се короняса нов крал, всички други възможни претенденти за трона да се осъждат на смърт. За мен изборът беше или тронът, или гробът. Имах много братя, когато станах крал, но сега съм единствено дете — Той потръпна. — Мрачна тема, не мислиш ли? Защо не говорим за нещо друго? Какво правиш в Ктхол Мургос, Сади? Мислех, че си дясната ръка на Салмисра.

Сади се покашля.

— С нейно величество имахме някои недоразумения и си помислих, че ще е по-добре да напусна Нийса за известно време.

— Но защо Ктхол Мургос? Защо не отиде в Тол Хонет? Там е много по-цивилизовано и много, много по-удобно. — Той отново въздъхна. — Бих дал всичко да мога да живея в Тол Хонет.

— Създал съм си някои силни врагове в Толнедра, ваше величество — отговори Сади. — Познавам Ктхол Мургос, затова наех тези алорнски наемници да ме пазят и дойдох тук, дегизиран като робовладелец.

— И Джахарб те хвана — каза Ургит. — Горкият стар Сади, май където и да отидеш, винаги се набъркваш в политиката — дори когато не искаш.

— Това си е проклятие — печално каза Сади. — Преследва ме цял живот.

Свиха зад един ъгъл и приближиха огромна, широко разпростряла се сграда, оградена от висока стена. Куполите и кулите и се издигаха в цялото си варварско великолепие, осветени от светлината на факли. За разлика от останалите сгради на Рак Урга, тази беше боядисана в крещящи и неподхождащи си цветове.

— Ето го и двореца Дроджим — каза крал Ургит, — наследственият дом на рода Урго.

— Доста необикновена архитектура, ваше величество — промърмори Сади.

— Наистина дипломатичен начин на изразяване. — Ургит погледна двореца си критично. — Той е крещящо ярък, грозен, построен с ужасно лош вкус. Обаче все пак пасва на личността ми почти идеално. — Той се обърна към един от стражите си. — Бъди така добър, тръгни напред и кажи на стражата на портите, че върховният крал идва и че ако се наложи да чакам, докато отворят, ще им отрежа ушите.

— Веднага, ваше величество.

Ургит се ухили на Сади.

— Едно от малкото ми забавления — обясни той. — Единствените хора, които мога да заплашвам, са слуги и прости войници, а всеки мург изпитва дълбока нужда да заплашва някого.

Минаха през набързо отворената порта и слязоха от конете в един широк двор. Ургит пак огледа ярко боядисаните стени.

— Ужасно, нали? — Той потръпна. — Да влезем.

Изкачиха се по каменно стълбище, стигнаха до голяма врата и Ургит ги поведе през нея и после по дълъг мрачен коридор. Накрая спря пред полирана двукрила врата, пазена от двама войници с белези по лицата.

— Е? — каза им той.

— Да, ваше величество? — отговори единият.

— Смяташ ли, че ще успея да те накарам да отвориш? — попита го Ургит. — Или би предпочел незабавно прехвърляне на фронтовата линия?

— Веднага, ваше величество — отговори войникът и бързо дръпна вратата.

— Отлично, приятелю. Само че следващия път се опитай да не изкъртваш вратата от пантите й. — Кралят бавно мина през вратата и величествено каза: — Тронната ми зала. Продукт на цели поколения от болни въображения.

Залата беше по-голяма от залата на риванския крал. Таванът беше лабиринт от пресичащи се сводове, всички покрити с листи ковано червено злато от мините на Ктхол Мургос. Стените и колоните блестяха с обкови от скъпоценни камъни, а столовете, подредени в редици от двете страни на залата, също бяха инкрустирани със злато. В дъното на залата се издигаше украсен със скъпоценности трон, стоящ на фона на кървавочервени драперии. Седнала на обикновен стол до трона, една дама с посребрени коси спокойно бродираше.

— Отвратително е, нали? — каза Ургит. — Урго грабят от хазната векове наред, за да украсят двореца Дроджим, а би ли повярвал, че таванът още капе?

С безгрижна походка той мина до другия край на залата и спря пред облечената в черно дама, която все още беше заета с ръкоделието си.

— Майко — поздрави я той с малко лъжлив поклон, — доста до късно си будна.

— Вече не ми трябва толкова сън, колкото на младини, Ургит. — Тя остави ръкоделието си настрана. — Освен това обикновено с теб обсъждаме събитията от деня преди да се оттеглиш за през нощта.

— Това е връхната точка от деня ми, майко — отговори той и по устните му пробяга лека усмивка.

Тя отвърна на усмивката му — личеше, че е привързана към него. Беше забележително привлекателна жена — въпреки прошарената коса и бръчките в ъгълчетата на очите, лицето й все още носеше следите от някогашна извънредна красота. Леко раздвижване привлече погледа на Гарион и той видя Силк да се свива зад широкия гръб на Тот и да придърпва качулката на зелената си роба, за да скрие лицето си.

— Кои са приятелите ти, Ургит? — попита сина си среброкосата дама.

— А, прости ми, майко. Обноските ми нещо понакуцват. Позволи ми да ти представя Сади, главен евнух на кралица Салмисра от земите на змийските хора.

— Бивш главен евнух, страхувам се — поправи го Сади и направи дълбок поклон. — За мен е чест да се запозная с кралицата майка на кралството на мургите.

— О — каза Ургит, изкачи се до трона, седна и преметна крак през едната от инкрустираните му облегалки. — Все забравям за любезностите. Сади, това е кралицата майка, лейди Тамазин, бижуто на рода Хага и скърбяща вдовица на Таур Умопобъркания — благословена да бъде ръката, изпратила го в недрата на Торак.

— Ти въобще можеш ли да бъдеш сериозен, Ургит? — сгълча го майка му.

— Но ти наистина скърбиш, нали, майко? Знам, че в сърцето ти наистина ти липсват всички онези чудесни мигове, прекарани с баща ми — да го гледаш да гризе мебелите, да слушаш лудите му брътвежи и да се наслаждаваш на всички тези игриви удари в стомаха и ритници по главата, с които той показваше своята привързаност към жените си.

— Стига вече, Ургит — каза тя твърдо.

— Да, майко.

— Добре дошъл в Дроджим, Сади — сдържано поздрави лейди Тамазин евнуха и погледна въпросително към другите.

— Слугите ми, лейди Тамазин — каза бързо Сади. — Повечето са алорни.

— Доста необикновено стечение на обстоятелствата — промърмори тя. — Вековната война между Мургос и Алория не ми даде възможност да срещна кой знае колко представители на тази раса. — После тя погледна право в леля Поул и скептично каза: — Със сигурност обаче тази дама не е слугиня.

— Временна уговорка, милейди Тамазин — отговори Поулгара с дълбок грациозен реверанс. — Нуждаех се да прекарам известно време на някое друго място, за да избегна някои неприятности вкъщи.

Кралицата майка се усмихна.

— Наистина ви разбирам — каза тя. — Мъжете си играят на политика, а жените трябва да плащат за безумията им. — Тя отново се обърна към сина си. — А как мина срещата ти с йерарха?

— Не беше зле. — Той присви рамене. — Унизих се достатъчно, за да остане доволен.

— Прекаляваш, Ургит. — Гласът й беше рязък. — Агачак е в състояние да ти направи голяма услуга, така че проявявай нужното уважение към него.

— Да, майко — меко отговори той. — О, почти забравих. Жрицата Чабат имаше малък неуспех.

На лицето на кралицата майка се изписа отвращение.

— Поведението й е публичен скандал — заяви тя. — Не мога да разбера защо Агачак я търпи.

— Мисля, че я намира за забавна, майко. Гролимите имат особено чувство за хумор. Както и да е, тя си имаше един приятел — много близък приятел, който претърпя малка злополука. Ще и се наложи да си намери друго другарче преди да може отново да скандализира добрите хора на Рак Урга.

— Защо винаги си толкова несериозен, Ургит?

— Защо просто не го наречем симптом на начеващата ми лудост?

— Ти няма да полудееш — твърдо каза тя.

— Разбира се, че ще полудея, майко, направо го очаквам с нетърпение.

— Невъзможно е да се говори с теб, когато си такъв — упрекна го тя. — Скоро ли ще си лягаш?

— Да. Сади и аз имаме да обсъдим някои неща, но те могат да почакат до утре.

Кралицата майка се обърна към Поулгара.

— Покоите ми са достатъчно просторни, лейди — каза тя. — Бихте ли желали вие и вашите придружителки да ги споделите с мен по време на престоя ви тук, в Дроджим?

— За нас би било чест, милейди — каза Поулгара.

— Много добре тогава — каза майката на Ургит и после извика: — Прала!

Момичето, което пристъпи напред от сенките иззад трона, беше стройно, може би около шестнадесетгодишно. Носеше черни дрехи и имаше дълга лъскавочерна коса. Тъмните ъгловати очи, които караха повечето мурги да изглеждат толкова странно, при нея бяха много големи и с нежна бадемова форма, което придаваше на чертите й екзотична красота. Изражението й обаче бе изпълнено с решителност, необичайна за едно толкова младо момиче. Тя пристъпи към стола на лейди Тамазин и й помогна да се изправи.

Лицето на Ургит помръкна и погледът му изстина, докато наблюдаваше майка си да накуцва, слизайки от платформата, подпряла се тежко на рамото на момичето.

— Малък подарък от безценния Таур — каза той на Сади. — Една вечер, когато му се играеше, бутна майка ми по едно стълбище и тя си счупи таза. Оттогава накуцва така.

— Вече дори не го забелязвам, Ургит.

— Удивително е как всичките ни малки болежки и болки се пооправиха точно след като сабята на крал Чо-Хаг разпори вътрешностите на баща ми. — Ургит се усмихна криво и добави: — Чудя се дали все още не е твърде късно да изпратим нещо на Чо-Хаг в знак на признателност.

— Това е лейди Прала, принцеса от рода Ктан — каза кралицата майка на Поулгара.

— Принцесо — поздрави Поулгара стройното момиче, подкрепящо лейди Тамазин.

— Милейди — отговори с ясен глас Прала.

Лейди Тамазин, опирайки се на рамото на Прала, бавно излезе, придружена от Поулгара, Се"Недра и Велвет.

— По някаква причина това момиче много ме изнервя — промърмори Ургит на Сади. — Майка ми е луда по нея, но тя си е наумила нещо друго. Не сваля очи от мен. — Той разтърси глава, като че ли искаше да отхвърли някаква нежелана мисъл. — Ти и хората ти сте имали доста тежък ден, Сади. Можем да продължим разговора утре, след като и двамата добре си поспим. — Той протегна ръка, дръпна една копринена връв и някъде извън тронната зала се чу тежкият звън на голям гонг. Ургит извъртя очи към тавана. — Защо винаги трябва да са такива звучни дрънчения? — оплака се той. — Иска ми се някой ден да дръпна една такава връв и да чуя лекичък звън.

Вратата в отсрещния край на тронната зала се отвори и влезе набит мург на средна възраст. Косата му беше сива и белязаното му лице беше нашарено от бръчки. Нямаше дори намек, че това мрачно лице въобще някога е било докосвана от усмивка.

— Ваше величество позвъни — каза той с дрезгав глас.

— Да, Оскатат — отговори Ургит със странно почтителен глас. — Смяташ ли, че би могъл да придружиш моя добър приятел Сади и слугите му до съответните покои? — Той отново се обърна към Сади. — Оскатат е сенешал. Той е служил и на баща ми в това си качество в Рак Госка. — В говора му нямаше и следа от обичайния за него подигравателен тон. — Майка ми и аз не бяхме много добре приемани в дома на баща ми и Оскатат беше най-близкото до приятел, което и двамата имахме там.

— Милорд — каза Сади на едрия сивокос човек с дълбок поклон.

Сенешалът кимна, след което обърна мрачния си поглед към краля и попита:

— Оттегли ли се вече милейди Тамазин за през нощта?

— Да, Оскатат.

— Тогава и ваше величество трябва вече да го направи. Късно е.

— Точно бях тръгнал — отговори Ургит и бързо стана. После жално каза: — Оскатат, вече не съм болнаво момченце. Вече не е нужно да прекарвам в сън дванадесет часа, както преди.

— Тежестите на короната са много — каза кратко сенешалът. — Нуждаете се от почивка. — Той се обърна към Сади. — Последвайте ме.

— Тогава до утре, Сади — каза Ургит. — Спи спокойно.

— Благодаря, ваше величество.

Стаите, в които ги отведе мрачният Оскатат, бяха също толкова ярки, колкото и останалата част от двореца. Стените бяха боядисани в яйченожълт цвят и бяха окичени с пъстри гоблени. Мебелите бяха направени от безценна дървесина, а тъмносиният малореански килим беше дълбок като вълната на овчи гръб. Щом им отвори вратата, Оскатат кратко кимна, след което се обърна и си тръгна.

— Очарователен човек — промърмори Сади.

Гарион гледаше с любопитство Силк, чието лице все още беше закрито от качулката му.

— Защо толкова усилено се опитваш да се скриеш? — попита той.

Драснианецът смъкна качулката си и каза:

— Един от недостатъците да пътешестваш из света е, че непрестанно се натъкваш на стари познати.

— Не те разбирам.

— Помниш ли онзи път, когато бяхме на път за Як Ктхол и Таур ме хвана и ме хвърли в онази яма?

— Да.

— А помниш ли защо го направи — и защо на другия ден искаше да одере кожата ми сантиметър по сантиметър?

— Ти каза, че веднъж си бил в Рак Госка и случайно си убил най-големия му син.

— Точно така. Имаш отлична памет, Гарион. Ами случи се така, че преди тази нещастна злополука бях ангажиран с някои преговори със самия Таур. Често посещавах двореца в Рак Госка и съм срещал лейди Тамазин няколко пъти. Почти сигурно е, че тя ме помни — особено като се има предвид фактът, че е познавала и баща ми.

— Това би могло да създаде някои проблеми — каза Белгарат.

— Не и ако я отбягвам — вдигна рамене Силк. — Жените мурги рядко се срещат с мъже — особено с непознати, така че не мисля, че ще си налитаме един на друг кой знае колко често през следващите няколко дни. С Оскатат обаче нещата седят другояче. Срещал съм и него, докато бях там.

— Мисля, че, ако въобще е възможно, ти ще трябва да оставаш тук, в стаите ни — предложи старецът. — Това би могло да те предпази от неприятности.

— Винаги ли е такъв крал Ургит? — попита Дурник Сади. — Изглежда ужасно шеговит, както се казва. Не мислех, че мургите знаят дори как да се усмихват.

— Той е доста сложен човек — отговори Сади.

— Отдавна ли го познаваш?

— Той често посещаваше Стис Тор като по-млад, обикновено по задачи, възложени от баща му. Смятам, че се е хващал за всевъзможни причини да излезе от Рак Госка. Той и Салмисра се разбираха доста добре. Разбира се, това беше преди лейди Поулгара да я превърне в змия. — Евнухът разсеяно прекара длан по черепа си. — Не е много силен крал — забеляза той. — Детството му, прекарано в двореца на Таур, го е направило плах и той страни от каквато и да било конфронтация. Въпреки това е оцелял. Прекарал е целия си живот, опитвайки се просто да остане жив, а това прави човек много бдителен.

— Утре пак ще говориш с него — каза Белгарат. — Виж дали ще можеш да го накараш да ти даде по-конкретна информация за онзи кораб, който смятат да ни дадат. Искам да стигна до остров Веркат преди настъпването на зимата, а и много хора от групата ни правят неща, които биха могли да привлекат внимание, ако се наложи да останем тук за по-дълго. — Той погледна укорително Ерионд.

— Наистина не бях виновен аз, Белгарат — кротко запротестира младежът. — Просто огънят в светилището не ми хареса, това е всичко.

— Опитай се да овладееш предразсъдъците си, Ерионд — каза старецът с леко саркастичен тон. — Нека не се отклоняваме по такива нравствени поводи точно сега.

 Борис Штерн

ГОРИНИЧ

 

Борис Штерн

Горыныч

 

Бащата на Горинич беше убит от скитите; те го скалпирали и разпиляли

трупа му в степта. Майка му не си потърсила втори мъж, отлетяла в гъстата

гора - там, откъдето извирала Горин река, и до края на живота си

възпитавала своя син.

- Твоята Дясна глава е по-далече от сърцето и затова основната й

работа е да мисли яко - учела го майка му. - Тя е длъжна да усвоява

различни науки и да взима правилни житейски решения, като се съветва,

разбира се с останалите.

- Без чувства умът е жесток - напътствала го майка му, - затова Лявата

глава ще чете старинни романи, ще съчинява стихове, ще ме целува по челото

и ще свири на някакъв музикален инструмент.

- Е, а Средната... - майката галела Средната глава по врата - ще яде и

пие за трима, защото нейният хранопровод е най-удобен за преминаването на

храната в стомаха. Няма нужда да чете, а трябва да мисли за здравето на

целият организъм, понеже всеки негодник може да обиди един хилав дракон.

Накратко давала на сина си разностранно възпитание.

Накрая от Горинич израснал красив дракон, той изслушал и последните

наставления на умиращата си майка:

- Бъди силен, умен и добър... - говорела вече с мъка майка му - И най-

главното ... ожени се по любов, но ако не успееш да си намериш невеста, не

отивай в инкубатора...

Горинич се учудил и решил да попита, какво е това инкубатор, ала

майката не могла да каже нищо повече и скоро умряла, завещавайки гъстата

гора и добрите съвети.

След като погребал майка си, Горинич дълго и самотно живял в гората;

изгладнеел ли - ходел на лов за мечки; никого не закачил без причина; два

пъти се сбил с дървари и се помирил; веднъж обаче така освирепял, че дълго

не можал да дойде на себе си: дошло при неговото легловище някакво немито

чучело в железни доспехи, извадило меч и казало :

- Ако река, главата ти ще отсека!

- Почакай, друже! Хайде да си поговорим - удивил се Горинич, но

чучелото се нахвърлило върху него и ударило с меча си най-малката глава.

Средната глава изревала, разкъсала коня и го изяла: безумното чучело

пропълзяло в храстите, а Главната глава още дълго мърморила:

- Глупачке, изяла си не когото трябва!

Оттогава Младата глава има особен знак - белег на шията.

Минало още време и на Горинич му станало толкова тъжно,че ако щеш вий

с цяло гърло. Счувал му се, накакъв зов... сякаш някой го викал с ласкав

глас; а кой и къде - неизвестно. Страдал от безсъница, станал нощна птица,

летял над гората, разпъждал всички. Сутрин си отспивал на брега,

наблюдавайки с някое око как по реката плуват търговци. Омръзнала му

гъстата гора. Започнал да си оплаква живота, като го наричал "трижди

проклет"; не знаел какво да прави, къде да иде; ровел в себе си, търсейки

причината за своето униние, и накрая решил да се ожени.

По-малката глава веднага се разчуствала: вярна женичка, малко

наследниче, радост на старини...

Средната не била против да се ожени, ако му поднесат жена на тепсия.

Тогава - да. А инак - не.

Дошло време да мисли Главната глава. Животът му, общо взето, е уреден,

има си работа: ако поиска - ще полети, ако поиска - ще хапне, ако поиска -

ще поспи, а с жена неизвестно как ще бъде всичко... ще му се падне някоя

свадлива драконица и тогава пътят е един: от сипея, та в реката. От друга

страна, трябва да се рискува - животът си върви, а всички тези отрицателни

емоции са вредни за здравето - с такава постоянна депресия няма да изкара

дълго и... край.

Трябва, трябва да си избере подходяща невеста и да се ожени по любов,

както завеща майка му.

Речено - сторено. Измъчен от поредния пристъп на тъга, Горинич зарязал

всичко, хвръкнал в мокрото небе и, гонен от инстинкта, полетял на югоизток

през три морета и два континента към южния архипелаг в град Дракопол -

тогавашната драконова столица.

Летял той, оглеждайки се наоколо с надежда да срещне бъдещата си

съпруга, но срещнал само един млад, ала вече грохнал дракон, който едва-

едва мърдал с криле ниско над земята... нито подемна сила, нито летателни

качества, отбелязал горинич.

Запознали се. Грохналият дракон попитал със слаб глас не е ли виждал

Горинич по пътя си плантация от мак или коноп, обаче веднага, забравяйки

своя въпрос, замърморил нещо трудно разбираемо:

- Началникът пита: клеймо ли ти е дотрябвало на челото? Аз му

отговарям: никому не преча. Началникът: избирай едно от трите - да ходиш на

лов за хора, да бъдеш таен осведомител или хамалин в инкубатор. Да се

работи, кказва, трябва!

Чувайки за инкубатора, Горинич застанал нащрек:

- Хамалин може би не е лошо...

- Хамалин в инкубатор? - уморено се учудил Грохналият дракон. -

Инкубатора днес-утре ще го взривят, а на мен какво, да не ми е омръзнал

животът? Ти откъде се взе такъв съветник?

Горинич му обяснил, че се е взел от гъстата гора при Горин река и се

отпправя към Дракопол да си търси невеста.

- Ти комай си хлътнал в ледник и си проспал там няколко века! -

шашнато казал Грохналият дракон, изгубил сетни сили и паднал на земята като

празен чувал. После попитал отдолу: - Може би ти и родители си имал и на

стари години те са ти завещали да се ожениш по любов?

Горинич потвърдил, че да, имал е, завещали са му. А всъщност за какво

става дума?

Грохналият дракон ококорил всичките си очи:

- Общо взето излиза, че ти нищо не знаеш за съвременната любов? -

Тогава слушай. Любовта сега е такава: ако драконът иска наследник, отива в

инкубатора и си занася у дома яйчице, от което се излюпва това, което

драконът иска. Ето ти и цялата любов.

- Но какво излиза тогава?...

- Драконици? А тях ги няма. Изчезнали са. Така че давай... запази си

заранта поотрано ред, покажи паспорт, вземи си яйчице и бягай по-далеч от

инкубатора. А сега се отдръпни, ще се заразиш.

Тук Горинич отскочил встрани и продължил своето пътешествие в пълно

недоумение - та той дори паспорт нямал. Както мислел за паспорта, се

заплеснал и бил обстрелян от земята с барутни ракети. Този салют не можал

да му навреди, но все пак се издигнал по-високо, за да не плаши нервните

жители на тая страна.

Летял три дни и три нощи и накрая съгледал долу драконовата столица -

притиснат от облаци град с многоетажни леговища и с парцали мъгла в

пролуките. Горинич дълго летял над Дракопол, взирайки се в тъмнината поне

за една жива душа, докато не видял долу движещи се огънчета. Наклонил се на

крило и започнал да се приземява.

Това било процесия. Отпред носели някого - вероятно го погребвали.

Многобройни зъбати глави били вдигнати нагоре, те непрекъснато издухвали от

гърлата си горяща смес. Всичко това напомняло факелно шествие. Димът се

смесвал с мъглата,а пък огнените струи, изтръгнати от гърлата, се свивали в

огнени кълба и бавно гаснели, разпръсквайки искри. Миришело на алкохол и

сяра.

Изведнъж онзи, когото носели, се замятал и завикал:

- Постъпвайте в ДОЖ, постъпвайте в ДОЖ!

Процесията шумно въздъхнала и през три стъпки изскандирала в отговор

същото това. И отново в мрака зашляпали през локвите.

Горинич се вмъкнал в опашката на процесията, състояща се изключително

от самци, изпъчил Главната глава и решил да не си ходи, докато не изясни

всичко. Бутнала го някаква намръщена личност и запитала подозрително:

- Ти кой си? Жених?

- Жених, жених! - чистосърдечно се съгласил Горинич.

- Тогава не изоставай - поомекнала намръщената личност.

- А какво е това ДОЖ? - попитал Горинич, подскачайки, за да влезе в

срак с другите.

- ДОЖ? Доброволно общество на женихите. Ти откъде се взе бе, тъпак?

Горинич искал да обясни, че се е взел от Горин река, но отпред пак се

раздал призивът на предводителя, тълпата отново отговорила - и отново

 

тишина.

"Доброволно общество на женихите... - съобразявал Горинич. - Където

женихи, там и невести..."

Изведнъж Средната глава - от закачливост ли, що ли? - изскочила изпод

крилото и жизнерадостно завикала:

- А къде са невестите?!

Сработил условният рефлекс на тълпата, всички закрещели, без да

мислят; в същия момент се чул поредният взрив на предводителя, най-

дисциплинираните дожи се опитали да отговорят, врява неописуема... накрая

процесията окончателно спряла и се объркала.

- Стой!!!

Спрели. Към опашката на процесията дотичало страхотно чудовище с две

дузини глави, с камшик.

- Кой е подстрекателят?

Горинич тутакси бил издаден от намръщения си съсед, чудовището го

измъкнало от строя и ревнало:

- Кой си ти? Да викаш без разрешение?!

Отпред креснал предводителят:

- Да се разстреля и на конкурса! Какво се занимаваме с него?

Чудовището се вкопчило в трите шии на Горинич и го повлякло край

процесията, търсейки по-удобно място. Горинич се озъртал в недоумение, но

не срещнал нито един съчуствен поглед. Горинич разбрал, че смъртта е

близко, а той още не се е оженил! Задържал се на нокти и изпълнил бойния

похват - както го е учила майка му: съборил чудовището на гръб и му извил

трите глави.

Свободен е! Да бяга! Да лети!

Но тук на писъка на чудовището пристигнали навреме доброволни

помощници и с тази тълпа Горинич вече не можел да се справи. От всички най

се стараел намръщеният му съсед. Те налегнали Горинич, завързали го и го

повлекли.

- А ето и ограда! Подходяща! Вържете го за оградата и запалете

екстремиста! - викнал намръщеният съсед.

Привързали Горинич към оградата. Раздала се команда:

- Доброволци, при мен! А ти се махни, сополивецо! Излишните глави под

крилете! Със запалителната смес...

Изведнъж над оградата зад Горинич изскочила глава в забрадка и

закрещяла:

- Гадове, почакайте да сваля бельото! Ще ми запалите бельото!

- Сваляй по-бързо, че и така закъсняваме!

- Все нямат време... - занареждала главата в забрадка.

Горинич не съобразявал нито с Главната, нито с Най-малката, затова пък

Средната глава вече разкъсвала въжетата и събирайки цялата Гориничова мощ,

за да изтръгне оградата от земята и затрупа с тази ограда доброволната

команда. Отзад, сваляйки бельото, главата в забрадка продължавала нещо да

бърбори. Горинич се заслушал:

- Не разбирам, момко, от нашите ли си, що ли? За какво са ти те? Дръж

се! Има засада... сега ще повалим оградата и ще те прегазим.

- Свали ли бельото? Махай се!

- Свалих, свалих... На!

Над оградата сякаш засъскала змия - някакъв вързоп излетял и паднал в

тълпата. Взривът разкъсал процесията; покрай Горинич прелетяла учудена

откъснатата глава на намръщения съсед; Горинич паднал с муцуна в локвата,

върху него паднала оградата, върху нея тръгнали, разпръсквайки огън,

дракони в черно. Писъци, стонове на ранени,битка в мъглата...

Когато Горинич дъшъл на себе си, го влачели някъде със завързани очи.

Той чул: "Внимание, яма!" и се строполил в някаква яма. Накрая махнали

превръзката и той замижал от ярката светлина на насочмена в очите му лампа.

- Отговаряй, без да мислиш - раздал се властен глас зад лампата. -

Името!

- Драконич - отговорил Горинич, без да се замисля. После помислил и се

поправил: - Горинич.

- Хубавичко начало... имате две имена? Кое от тях е истинското?

- Последното.

- Паспорта!

- Нямам паспорт.

- Още по-добре! Какво правехте онзи ден на площада на Измрелите

динозаври?

- Никога не съм бил там - учудил се Горянич. - Аз токущо пристигнах в

Дракопол.

- С каква цел?

- Разбирате ли, реших да се оженя...

- Не се преструвайте - заплашително казал гласът.

Горинич побързал да обясни:

- Работата е там, че моята майка ми завеща да се оженя по любов...

Махнете лампата, аз и така виждам добре.

- Лъжете! Вие не можете да видите!

- Но това е истина. Зъбите ви растат не навътре, а навън. Лявата ви

глава има такъв болнав цвят, сякаш втора година седите в това подземие.

Дясната ви глава изглежда не по-добре. Вие определено трябва да се

проветрите.

Драконът Болнав цвят изругал и изключил лампата.

- Трета, трета година седя тук - промърморил той. - Седя тук заради

вас, а вие не го оценявате. Вече и словесен портрет ми съставихте...

- Ние даже не се познаваме, а вие заради мен седите в тази дупка! -

учудил се Горинич. - Идете малко да похвърчите!

- Е, не че буквално заради вас - поправил се драконът Болнав цвят. -

Но заради вас също. Аз седя тук в името на прогреса на всички цивилизовани

дракони. По-добре да се върнем ето към какво... Готов съм да повярвам,че не

сте инкубаторен. Изглежда, вие действително сте натурален дракон. Проявили

сте отлична издръжливост,когато за малко не са ви изгорили жив. И въобще...

харесвате ми. Бихте ли могли от сто крачки да уцелите с арбалет теменужка?

Или да речем,бързо да съчините оригинално стихотворение по зададена тема?

- Бих могъл... но защо са тези странни условия?

- Съчинете четири реда на тема "Безсъница".

- В рима или в бял стих?

- Както искате.

Главната и Средната глави със съмнение погледнали Най-малката, а тя,

притваряйки очи и раздвижвайи устни, издекламирала:

В бесен бяг препускат мисли,

в очите пепруди бягат,

като кошер е в главите,

ни една не спи.

Драконът Болнав цвят три пъти тъпо премигнал, почесал се с нокът под

крилото и промърморил:

- Според мен се ядва...

- За какво са ви стихове?

Болнавият дракон не отговорил и скочил. В дупката на тавана се

проврели две персони. Първата, седмоглава, в куртка с външни джобове, от

които стърчали носни кърпи и моливи, скромно седнала встрани, а драконът

Болнав цвят затичал към персоната и нещо зашепнал. Горинич веднага разбрал

кой е господар тук. Вторият гост приличал по дрехите на първия, но бил,

разбира се, не персона, а едноглавец. Имал само една глава, ала и тя с

каторжно клеймо. Вместо другите глави стърчали акуратни чукани. Изглежда

бил телохранител, но естествено не на собственото си тяло. Той закачил

кепето си на рогатата закачалка, настанил се зад гърба на Горинич и

започнал да почиства ноктите си с пила.

Докато драконът Болнав цвят се шепнел с важната персона, Горинич

разглеждал помещението. Несъмнено тук някога се е помещавал зеленчуков

склад. Миришело на картофена гнилоч, в ъглите на мехури била избила плесен.

Оскъдна мебелировка: маса, сейф, закачалка, под закачалката топли пантофи,

кошче, едноглавец, над едноглавеца...

На стената над едноглавеца висял портрет на прекрасна драконица. С

двете си прелестни главички тя тъжно гледала в прозореца, а погледът на

третата бил устремен право към Горинич. Художникът се бил постарал -

извивките на шийките, прозрачни крилати ципи, тънките рогови пластинки на

гръбнака - всичко било натурално. Нещо се случило с Горинич - Средната

глава се задавила, защото вечно дъвчела нещо, на Най-малката й потекли

сълзи от очите, а от Главната излетели всички умни мисли.

- Той е или ченге, или този, който ни е нужен - шепнел в това време

драконът Болнав цвят.

- Сега ще проверим това - персоната се обърнала към едноглавеца: -

Попитай го, Приятелче, не е ли шпионин.

Приятелчето поставило пилата в джоба на гърдите си, бавно се

приближило към Горинич и му лепнало такъв шамар, че Най-малката глава се

прекатурила назад. Веднага последвал втори удар и в Главната глава всичко

се завъртяло. Приятелчето замахнало трети път, но Средната глава вече поела

командването. Тя хванала едноглавеца за шията и я завързала на възел, от

който, като панделка, стърчала удивена глава. После Горинич настъпил

едноглавеца по опашката. Онзи заврещял, заблъскал се и излетял към тавана;

Горинич насочил неговия полет в кръг, развъртял го и то хвърлил.

Приятелчето се врязало в стената, разплескало се на нея като мокър апарцал,

разрушил я и притиснал в съседния килер някакво зелено драконче със

записваща апаратура, която оня монтирал на дъното на обърната мръсна бъчва.

Зашеметената персона и драконът Болнав цвят боязливо погледнали в

дупката. Там, засипано от мазилка, нещо падало, охкало и се разплитало.

- Ей че сила! - възхитила се персоната.

- Какво искате от мен? - ревнал Горинич.

- За да разберете, по-добре да започна отдалече - отвърнала персоната,

демократично настанявайки се направо на стола.

- Отдалече ще бъде дълго - казал Горинич, присегнал се към персоната и

събрал главите й в букет. - Отговаряйте, ако обичате, само на моите

въпроси. Име?

- Про... Протозавър.

- Да се стреля в теменужка и да се съчиняват стихове - това за какво

е?

- Това са първите два тура на конкурса за женихи... не... не ме

душете! Общо са седем тура... кой повече ще изяде, кой повече ще изпие, кой

по-надалече ще скочи, кой по-бързо ще прелети... а последният тур е

решаване на логически задачи.

- Това пък защо е?

- Е... за проверка на умствените способности.

- Що за глупост?! - изкрещял Горинич. - Къде са невестите?! Кому са

нужни тези съревнования? Стоп... къде?!

Последният въпрос се отнасял за дракона Болнав цвят, който бягал

накриво към прохода на тавана.

- Аз... аз точно не зная... - проломотил драконът Болнав цвят. - За

драконовия прогрес ми обясняваше ето той... господин Протозавър.

- Не слушайте будалите, драги Горинич - прибързано казал Протозавър. -

Прогресът на драконовата цивилизация - това е фраза за краткост. Ако някой

попита: "За какво се сражавате?", то, за да не съобщават цялата програма,

му отговарят: "За прогреса на драконовата цивилизация".

- Разбрано - удивил се Горинич. - А сега искам да знам: вие сте тези,

които искаха да ме изгорят, или тези, които седяха в засада?

- Ние сме тези, които седяха от другата страна на оградата! - гордо

отвърнал Протозавър.

- А тези, които отиваха на съревнованието за женихи, ваши врагове ли

са?

- Дожите от обществото на женихите? - ухилил се Протозавър. - Не.

Просто вървеше тълпа. Ние й дадохме малко акъл. Нашите врагове са къде по-

страшни.

- Вие ме заинтригувахте! През целия си живот не съм имал все още нито

един враг. А ако напердаша някого, то е без злост. Разкажете ми за своите

врагове.

- Точно това исках. Запомнете, драги Горинич, това не са мои лични

врагове, а врагове на цялата драконова цивилизация. А значи, и ваши

врагове. Схващате ли? Те са два вида: стратегически враг и тактически враг.

Сега на планетата се развива чужд за нас разум, скрит в черепната кутия на

приматите без опашка. Те са нашият главен враг.

- Хората? - удивил се Горинич. - Аз познавах отблизо един дървар. Беше

голям философ, макар и пияница. С него беше интересно. Попадали са ми и

драки...

Запознали сте се с някакъв пияндур и сте готов да го разцелувате! -

извикал Протозавър. - Не споря, сред тях може да има отделни нелоши

личности, но какво от това? Те всинца ни ще унищожат, а добряците като вас

ще заставят да влачат греди на сечището. Погледнете в какво се изродиха

слоновете - а какви надежди даваха! Планетата е твърде малка за двама.

Низшият разум е длъжен да загине!

- Низш, висш... как ги определяте?

- Който е по-силен, той е и по-горе! Те заселват планетата, а ние се

притискаме към Дракопол. При нас има тълпи от безработни и бездомни женихи,

инкубаторът пуска по двеста нови дракона на ден - и в такава ситуация

предлагате без жестокости?

- Аз нищо не предлагам. Въобще ми е чужда цялата тази вражда. Искам да

се оженя и да си отлетя у дома.

- Затова сте ни и нужен! - възкликнал Протозавър. - Женете се!

Вземайте си жена и изчезвайте!

- Откъде жена, каква жена?! - ядосал се Горинич. - Нищо не мога да

разбера! Не съм срещнал още нито една драконица, затова пък вчера... или

това беше днес?... цяла тълпа напираше на съревнованието на женихите!

- Вие знаете ли кой е изобразен на този портрет? - попитал Протозавър.

- Н-не... Но много бих искал да узная.

- Това е последаната драконица на нашата цивилизация. Да, последната,

не сте чули погрешно. За правото да я притежават се провеждат регулярни

съревнования. Вие искате ли да станете неин мъж?

- Да... Но съревнованията!

- Погледнете този наивен юноша! - прихнал Протозавър и плеснал с

криле.

Драконът Болнав цвят сервилно хихикнал, Едноглавецът подал от пролома

своята чумава глава и боязливо погледнал наивния юноша.

- Само вие можете да спечелите това съревнование! Вие и никой друг!

Вие нямате конкуренти. А сега да поговорим за нашия втори враг. Нейният

баща, Хилядоглавият дракон, се е побъркал на тема избор на мъж за дъщеря

си. Той насила кара цялото възрастно население да участва в тези унизителни

съревнования. Четири пъти в месеца под смъртна заплаха тълпи дракони се

събират на площада на Измрелите динозаври и започват да плюсскат, пият,

скачат, да решават логически задачи и нито една душа не може - а главното,

не иска! - да стане победител.

- Защо ги принуждава?

- И аз питам: защо? Никому не са нужни жени, инкубаторът е напълно

достатъчен. Работи с пълна мощност, производството на бойни дракони е

уредено. Време е да почне античовешката война, а ние се ограничаваме с

нелегален свободен лов.

- За какъв лов става дума?

- Приятелче, разкажи!

- Нека само не се бие - предпазливо казал Едноглавецът.

- Няма - обещал Протозавър.

- Добре - съгласило се Приятелчето, но от пролома все пак не излязло. -

Ловят се на примката. Аз се крия в тръстиковите храсти, а моят колега - той

има две глави, представителен е - се нацапва с разноцветни бои, завързва се

с въже и започва да кръжи в небето... ето така... разпростирайки криле.

Много е красиво. Жителите изскачат от домовете си и крещят: "Не бойте се,

деца! Това не е истински дракон, а книжен! Никакви живи дракони няма, в

природата, така каза господин губернаторът!" И започват да плюят колегата

ми - нагоре, значи. Като се наплюят до насита, бягат към онова място,

където се спуска въжето, за да купят от пътуващия търговец този книжен

дракон. А търговецът съм аз! Привет, граждани! Те се вцепеняват от ужас,

нали съм страшен, а аз започвам да обядвам и изяждам тези, които са по-

близо - ахмаците, тичащи най-бързо от всички. Моят колега казва, че по този

начин способстваме за подобряването на тяхната порода - най-глупавите не

оцеляват. Останалите ги подреждам в колона и с маршова песен към къщи!

Който не пее, него за вечеря! Пристигаме, а там книжният дракон - тоест

моят колега - вече причаква своята порция. Още един ден закусваме и

обядваме, но не изяждаме всички, оставяме и за разплод. Колегата казва, че

законите на еволюцията са непоклатими и ако сега не оставим за разплод,

утре ще останем без обяд. После отлитаме за друго селище и там правим нов

трик. Аз отново се крия в тръстиковите храсти...

- Достатъчно - прекъснал го Протозавър, виждайки, че Горинич се готви

да откъсне и последната глава на Приятелчето. - Лично аз не одобрявам този

жесток лов, но какво да се прави, като Хилядоглавият дракон се е побъркал?

Ние решихме да го убием и да завладеем трона. И започнахме да го убиваме и

вече постигнахме добри резултати...

- Вече сте постигнали? - поразил се Горинич. - Не разбирам... Убили

сте го или не сте го убили?

- О, не всичко е така просто! При Хилядоглавия дракон обичайната

логика не минава. Ние през цялото време все го убиваме, а той още е жив. Да

знаехме координатите на всяка негова глава! Но това никой не знае, дори

снимка от самолет не помогна. Никой друг не го е виждал. Сякаш го няма

никъде... но в същото време той е навсякъде.

- Излиза, че... това е алегоричен дракон, що ли? - предположил

Горинич. - Така да се каже, обобщен образ...

- Не, не! Той действително съществува. Той е биологичен обект, там е и

работата! Не забравяйте, че има хиляда глави, всичките са хитри и се

укриват. Ние дълго не можехме да решим тази задача с хиляда неизвестни и

ето аз... от скромност ще кажа "ние"... и ето че ние я решихме. Какво

попитахте?

- Не, нищо. Чакам развръзката.

- Той се крие под земята - тихо казал Протозавър, а най-предпазливата

му глава се огледала.

- Как така под земята? - също тихо попитал Горинич. - Там не може да

се диша!

- Той се е закопал на голяма дълбочина в земята, а главите си е

оставил отвън.

- Че къде са тези глави? Щяха да се виждат!

- Замаскирал ги е.

- Как?

- Отгатнете сам - отвърнал Протозавър с онова особено удоволствие, с

което се предвкусва неправилният отговор.

- Сега ще опитам. Така. Така е твърде просто. Хилядоглавият дракон

живее в канализацията. Нощем неговите глави отварят люковете и дишат свеж

въздух.

- Вие сте мислител! - възхитен го похвалил Протозавър, измъкнал

бележник и нещо записал. - За канализацията не помислихме. Утре ще се

наложи да взривим градската канализация.

- Почакайте с взривяването! Аз се пошегувах!

- Ние ще я взривим, какви ти шеги... Е, а останалите глави къде са

според вас?

- Стига вече! Аз пак ще се пошегувам, а вие ще почнете да взривявате!

- Хилядоглавият дракон живее на съседната улица - казал Протозавър и

направил многозначителна пауза. Чувало се как в мазилката шуми уплашеното

зелено драконче. Едноглавецът му шътнал: - Ей, ти, тихо!

- Където и да се намираме, той ще живее на съседната улица, в

съседната къща, в съседната стая - продължил Протозавър. - Той е винаги до

нас. Той е разселил своите глави из цялата столица и ги е покрил с

държавните учреждения.

Горинич сдържал смеха си, но насмешливата Средна глава чувствала, че

няма да изтрае дълго.

- Неговите глави се крият на борсата, в хотелите, в офисите, в малките

магазинчета, в инкубатора, дори в римската баня... да, да, да, не се

смейте! Във всяко здание с фирма може да се крие глава на Хилядоглавия

дракон. Той вижда и чува всичко, което става в Дракопол. Започва работният

ден, драконите пристигат в службата - а той е вече там, никъде не е мърдал.

Свършва работният ден, всички се разотиват по леговищата и смятат, че са

останали сами - а той вече е тук, зад стената на бараката за въглища.

Затова ние, проливайки кръв за прогреса на драконовата цивилизация...

методично взривяваме, взривяваме, взривяваме и когато бъде взривено и

последното имперско учреждение, Хилядоглавият дракон ще загине. Само така!

Нека под отломките на сградите загинат стотици невинни! Инкубаторът ще ги

възпроизведе. Само вие можете да спрете това кръвопролитие, ако се ожените

за неговата дъщеря. Тогава навярно Хилядоглавият дракон ще се опомни и ще

се заеме със спасяването на нашата цивилизация. Трябва да поставим

санитарен кордон, да се запасим с продоволствия...

- Струва ми се, че всички вие тук сте леко побъркани - тъжно казал

Горинич. - Няма полза от много глави накуп. С вашата крива логика може да

се докаже всичко, което ви изнася. Че аз съм квадратен, че вие сте

произлезли от празна бъчва, а пък вашия телохранител сте извадили от

лехата. Например... сега ще затворя очи, ще плюна на пода и ще докажа, че

Хилядоглавият дракон се намира там и само там...

Средната глава с удоволствие плюла на пода:

- Сега да поразсъдим. Представете си, че...

Горинич не довършил. На това място, където паднала плюнката,

изтърканите дъски се издули и с трясък се разчупили. От дупката се подала

безобразна, покрита с брадавици глава и казала, поклащайки се върху

набръчканата шия:

- Е, аз съм Хилядоглавият дракон! Не ме очаквахте? Крилата на корема,

застани до стената!

Протозавър и драконът Болнав цвят в ужас се шмугнали в дупката на

тавана и, дращейки се един друг, изскочили на повърхността. Там се чули

викове, сякаш някой ги подгонил. Скоро някаква муцуна погледнала в дупката

и почтително съобщила:

- Избягаха, ваше превъзходителство!

- Изпуснахте ги, а не са избягали! - разсърдила се Главата на

Хилядоглавият дракон. - Веднага да се публикува решение за поголовно

подрязване на крилете. Да се хване всеки, който не ги подреже!

И главата се обърнала към Горинич.

Главата била огромна и приличала на дебела елдова кътма с кафяви

петна. От старост се била смъкнала кожата от брадавиците й. Тя криво се

ухилила и показала опушените отломки на четири големи зъба. От тази усмивка

Горинич не очаквал нищо хубаво за себе си.

- Сега ме слушай - казала Главата на Хилядоглавия дракон. - Тези

мерзавци добре ти обясниха всичко, но те не знаят главното. Те не знаят, че

драконовият род отдавна е завършил своята еволюция и целият е измрял.

- Вие навярно грешите - плашливо възразил Горинич. - Столицата е

препълнена с дракони. Да вземем дори нас двамата...

- Това не са дракони - намръщила се главата. - Това е злобна

карикатура на благородните измрели дракони. Родът измря. Живи са само трима

- аз, моята дъщеря и ето ти, за щастие се появи. Възможно е в джунглите на

Амазонка да живеят още три-четири, но това вече не е важно. Всички останали

са инкубаторни. Виждам, че нищо не знаеш за инкубатора. О, това е уникално

заведение! По тяхно време нашите далновидни предци ввзели мерки за спасение

на рода. Те оставили в южния ледник склад с яйца и го завещали на нас,

своите потомци - последната драконова популация, казано научно. Ние

измирахме нито бързо, нито бавно... но безвъзвратно. Кой отлиташе на лов и

не се връщаше, кой отиваше на гости у приятели и не пристигаше при тях, кой

лягаше да спи в леговището си и заспиваше завинаги. Старците ставаха все по-

малко, а нови не се прибавяха. До старост малцина доживяваха. Когато в

обществото има малко старци, това е лош признак за обществото. Лично аз

споделям мисълта, че ние станахме жертва на пореден експеримент, провеждан

от неумолимата природа. Смятам, че разумният дракон е бил само пробно

изпитание върху нашата планета. Прекалено много глави. Една е достатъчна.

Ние умирахме, това е всичко. Никой не е виновен. Не сме ние бъдещите

стопани на планетата. Нашите предци се надяваха, че инкубаторните дракони

ще вдъхнат в рода нова искра, но всичките се оказаха премръзнали. В това

има също своя велика тайна. Излюпвайки се от яйцата, те се развиват крайно

стремително и след две години стават старци - какво ти тук продължение на

рода! Всичките са глупави, жестоки, безсилни, гадни и дребнави. Боят се от

непознатите, във всеки слабак подозират силния и любезничат пред него, а не

разпознават силните и им се надсмиват, за което често получават по

муцуната; мнимите обиди помнят през целия си кратък живот, затова пък

смъртните оскърбления веднага забравят - ако, разбира се, нещо им обещаят -

макова плантация например. Ужасно се страхуват да се разболеят и затова на

едни целият живот минава в грижи за собственото здраве, пък други по същата

причина унищожават своето здраве насъщите тези плантации. Има наистина и по-

умни особи - те, както се вижда, са се пазели в центъра на склада и

зародишът не е чак толкова премръзнал - за сметка на топлината на другите,

разбира се. Такива са още по-страшни! Те са много активни и нещо

подразбират. Захванали са да водят античовешка война, глупаците! Ако

разберат, че истинските дракони отдавна са измрели, с невиждана жестокост

ще унищожат по драконовски целият разумен живот на Земята. А виждали ли са

това?

Тук Хилядоглавият дракон някак хитро огънал шия, а главата си промушил

в кръга - получило се нещо, много напомнящо фигура от пръсти, каквато

понякога, след разгорещени спорове, показвал на Горинич дърварят философ.

- Това е всичко - казала Главата. - Най-накрая се появи истински

дракон и сега съм спокоен за своята дъщеря. Тя не ми е подарък... ти още ще

потанцуваш на нейната свирка и ще съчиняваш стихове на зададена тема. Тази

истеричка е решила да спаси драконовия род - похвално желание! - дори може

да роди с твоя помощ наследник, но въпросът е къде ще се намери невеста за

него? Каквото и да стане, аз съм спокоен. Ето ти координатите на малкия

остров... лети, не се оглеждай, представи й се и й кажи, че съм умрял. А

сега ще взривя инкубатора.

- Не правете това! - възкликнал Горинич. - Това е жестоко...

безсмислено!

- Ние пречим, ние не сме нужни - отвърнала Главата и потръпнала.

Таванът се затресал. - Това е всичко... Няма вече инкубатор. Аз държах там

най-добрата от главите си. Лети, не се оглеждай! Ще бъде тежко зрелище, не

е за твоето меко сърце. Обещай ми да не се оглеждаш!

Наложило се да обещае.

Главата прибутала Горинич към отвора, измъкнала се на повърхността и

тъжно погледнала след него. Горинич литнал в небето.

- Не се оглеждай! - чул той глас от зеленчуковия склад.

Горинич не разбирал това, което замислял Хилядоглавият дракон, и

затова решил да се изхитри - не се огледал, но направил кръг над Дракопол.

Над града отново се сгъстявали облаци. Пияните доброволни женихи се

събирали след съревнованието при димящите развалини на инкубатора и викали:

- Гледай какъв майтап! Взривиха инкубатора!

По целия Дракопол проблесвали избухвания, гърмели изстрели, горели

живи клади - доброволните команди се разправяли с тези, които не си били

подрязали крилете. Стотици дожи вече паднали, но пред стената заставали все

нови и нови. В мъглата се разнасяли уради на брадви, трясък на огради -

оградите се разпадали на дърва за ограмния огън върху площада на измрелите

дракони: там били хванали самия Протозавър.

Когато Горинич започнал втория кръг, Дракопол се разтресал. Залюлели

се леговищата, изстреляли се капаците на канализационните шахти, пропукали

се настилките.

Под земята започнал да се изправя Хилядоглавият дракон.

Дим, мъгла и прах обгърнали центъра на столицата, кълбетата покривали

и покрайнините. Хилядоглавият дракон се надигнал от складовете, от

хангарите, от канцелариите и всевъзможните заведения; той напрягал всички

сили, твърде много тежести били застроени над главите му. Хилядата му

окървавени глави се извивали, пробивали покриви, стеени, фундаменти и с

прерязани от прозорците шии се опитвали преди смъртта си да направят още

едно движение, да развалят още една канцелария, да запалят или обърнат още

една цистерна с бензин, да смачкат още един инкубаторен дож.

А дожите си били подрязали крилете и никой не можел да излети!

Горинич се хвърлил надолу с надежда да спаси който и да е. Той кацнал

накрая на града, където имало по-малко пожари. Някъде съвсем наблизо се

извисила Поредната глава с пробит череп над развалините.

- Изчезвай! - ревнала Поредната глава, като видяла Горинич.

- Остави ги на мира! - извикал Горинич. - Сами ще измрат след две

години!

- Пречиш ми! - простенала Поредната глава. - Те са опасни, трябва да

се унищожат!

Поредната глава се замятала в предсмъртна агония и умряла сред

камарите строшени тухли.

Горинич се понесъл по улицата с името на Всички влечуги. Улицата се

люлеела, Горинич се хвърлил към падащите стени. На разрушения кръстопът той

изведнъж налетял на треперещото котило на инкубаторните дракони и се ужасил

- те един на друг си били подрязали крилете!

- Какво правите, глупаци?! - изревал Горинич. - Отлитайте! Градът се

руши!

- Погледни, не си е подрязал крилете... - тъпо се учудил един от

глупаците.

- Мини отдясно! - извикал втори.

Глупашката шайка се нахвърлила върху Горинич, но в настилката се

отворила огромна цепнатина и ги погълнала.

- Отлитай! - чула се въздишка от недрата на Дракопол.

Горинич излетял и се отправил към океана.

Хилядоглавият дракон одобрително въздъхнал и се изправил в цял ръст.

Столицата рухнала.

Невестата на Горинич се оказала съвсем същата като на портрета. Те се

обикнали не само защото нямало друг избор. Отлетели в своята гъста гора до

Горин река, живели дълго и щастливо и родили наследник. Но жена за него

вече не се намерила.

 

Превод: Кремена Кадийска

Последна редакция: 03-Mar-2001

 

 Александър Карапанчев

БИК

 

 

Току-що станал, Ф. трепереше до прозореца. Рано сутрин самотата му бе

най-смазваща; през деня и късно нощем, когато кашляше над ръкописите си, тя

се избистряше. Стори му се, че прозорците отсреща за миг го погледнаха.

Тясна елипса на изпито лице, застинали в размисъл очи и щръкнали настрани

уши, които по шаржовете му щяха да изглеждат гигантски, разперени от

конвулсивен страх.

Врани грачеха угнетено. Неизвестно откъде тътнеше заплаха. Огромните

конструкции на облаци, цяла нощ сепвани от смътни видения и промяна на

гледната точка, може би бяха усетили неговия снощен кошмар. Не за пръв път

го навестяваха кошмари, не за пръв път ги превръщаше в притчи. Небето

червенееше над света анемично, ламаринено, безпомощно.

Безпределната самота, подправена с представи, още по-силно скова Ф.

Канцеларии, където денят почти не надниква; деспотичен баща, ненавиждащ го

заради хилавостта; кървави храчки, неприспособимост и обилие от мотиви,

душащи всяка инициатива в сърцето му на отчужден даже от себе си човек.

Чувстваше, че му остава малко и финалът ще облекчи натрупаните болки.

Зората мудно изтляваше. Улиците бяха покрити с мъртвешко-блед глух

скреж. Сиво-черни здания се губеха неизмерими в мъглата. Бикът; приятелят.

Още веднъж щеше да изчерпи човешката надежда, но нима докрай това бе по

силите някому? Ф. седна пред писалището, перото изскимтя в мастилницата.

Заглавие: "Бик". Колкото и да го терзаеше, все пак творчеството беше

единственият му отдушник. Какво сънува снощи?

 

...Нямаше сезон; хората бяха размити сенки; нямаше нищо светло,

енергично в тунела на новата дисекция, където навлезе. Заедно с приятеля М.

отиде на зоопарк. Експресионистично-дръзки афиши уведомяваха, че в

столицата гостува с редки колекции прочутата фирма "Есперанца".

Отидоха, защото не искаха да остават сами със себе си; за да правят

нещо, независимо че го намираха абсолютно безсмислено. Унило минаваха край

клетките, а животните спяха тъпо, или им хвърляха натежал от безразличие

поглед. Излишни бяха пищните реклами; обществото така бе притиснало Ф.

между гранясалите си механизми, че той - гол сред облечени - не таеше дори

надежда и толкоз силно не вярваше, че по-късно щеше да повлече и други в

своята ледена бездна. Напразно някакъв служител им крещеше през хроничната

гримаса на усмивката си: "Господа, моля ви се, тази маймуна не е проста, тя

е образована напълно и написа отчет за Академията... Моля ви се, господа,

обърнете внимание - тази мишка се нарича Жозефина, тя е най-известната

певица на мишия народ..." Защо ги убеждават, че "Есперанца" не притежава

нито един обикновен екземпляр, че даже животните вече са загубили

естествения си облик? Нима това е важно? Щом са дошли, по-добре: тишина.

М. пъхна няколко крони на служителя. Той криво се ухили и,

отдалечавайки се, мърмореше: "Господата грешат, "Есперанца" няма тук..." И

докато обикаляха, двамата чуваха гласа му - трополящ отвред като нескончаем

дъжд върху тенекиен перваз.

Но бяха в зоопарка; нищичко не можеше да се промени. Вината им бе

жива, стара колкото тях. Не пропуснаха нито една клетка.

В забравен кафез лежеше човеко-скелет. На табелката пишеше, че

субектът е майстор на гладуването и от години не е слагал троха в устата

си. По трапезата на своя век той не намираше ястие, годно да възбуди

апетита му. Надзърнаха през олющения, мазен от пипане геоскоп, за да видят

гигантска къртица, също неоценим уникат на "Есперанца". Тя усърдно риеше

тунели и час по час вдигаше зурла, ослушвайки се да не би някой да е срутил

брънка от лабиринта й, в който се бе впримчила сама. Макар на геоскопа да

не можеше да се вярва много, стори им се, че къртицата е полудяла от

въображаемо преследване и се мята като стисната в чудовищни клещи.

Това не развали настроението на приятелите. Нищо нямаше сила да пръсне

обелките от човешко настроение, болно мъждукащо у тях. Няколкото искрици

предчувствие за окончателно освобождение излъчваха по-скоро фантазна

топлина. Ф. се изплю, задушаван от праха под неуверените им стъпки.

Спътникът му погледна храчката: кървава! Необратимо; дори надеждата се беше

отчаяла от Ф.

В стъклена кула висяха медузи. Ако човек се поспреше, можеше да

забележи как оскъдната светлина на деня стопява медузите, те се разсейват

във водата, а на равни интервали от един кран шляпват нови партиди.

Вече се умориха от безцелната обиколка. Наоколо трополеше дъждовният

глас на служителя, той имаше други клиенти. Жадуваха тишина, да се свият в

някое ъгълче, където липсва осветление, и да се самозабравят. Стигнаха до

голяма постройка, ниска, тумбеста, в която зееше подобно пещера тъмен

дълбок вход. И те влязоха. Удари ги мирис на загнило месо, на стара кръв.

Озоваха се в зала с масивна като за слон желязна ограда.

Защо бяха изминали дългия тунел? Зад железата неясна купчина дишаше на

пресекулки. Беше бик. И тежък сумрак, чиито молекули са сякаш паяци,

озъбени плъхове; и съвсем сами, беззащитни.

Дано възнагради нелепите им усилия. М. бутна бика през металните пръти

няколко пъти с бастуна си. А Ф. стоеше унесен, нима нещо се отнасяше до

него? Все едно, всяка промяна е слязла в низшите области на Хадесовата

империя. Бикът се размърда под острието, измуча жално, като че помоли - не

ме закачайте! Но М. продължи своите опити. Животното бавно се изправи - все

пак, атака - и погледна човека. М. започна да чертае някакви фигури в

праха, напоен с дъх на вехта кръв. И грамадата следеше зорко фигурите,

изведнъж се раздразни, насочи рога към "матадора". Те обаче само застъргаха

железните решетки.

Другият се вгледа в екземпляра на "Есперанца". Той бе могъщ,

отвратителен - вместо уста имаше огромна обрезка от кърваво черво. Защо го

дразнят? Очертанията на оградата прекъсваха в гъст здрач. Звярът почна да

кръстосва из клетката си. М. се смееше. Смехът му напомняше дъждовното

тропане на бъбривия служител. Тук също не можеше да има тишина,

спокойствие, самозабрава. Приятелят обикаляше - отвън, около оградата - и

сипеше смътни думи върху бика, бутайки го с бастуна. Това остана абсолютно

чуждо за Ф., той неподвижен ловеше с мутиралия си слух как отдалеч - и

отвсякъде - прииждат, глухо и жестоко тътнат застрашителни звуци, с които

всичко щеше да свърши. Искаше да предупреди спътника си, ала М., опиянен от

солидната защита, се прехласваше. Да отслужи литургия на надеждата? Та тя

отдавна бе сменила своя адрес! Човек и звяр кръжаха, сякаш се дебнеха. М.

избухна в кикот, древната зала го превърна в страдалчески вопъл.

Неочаквано рязко бикът се наведе и излезе от оградата.

В тъмнината не бяха забелязали, че клетката таи свободен отвор.

Значи досега експонатът само се забавляваше. Разрил сплъстения прах,

той почти служебно затича след М., който с всички сили хукна край оградата.

Чудовището вече го догонваше, когато М. стигна отвора и се вмъкна вътре.

Секунда - две по-късно бичата грамада влетя в клетката. Другият ги

наблюдаваше как се преследват зад решетките, без да може да предприеме

нещо. И не си спомняше кога надеждата избяга от него, а обществото го

увлече между ненаситните си барабани. Ф. ридаеше беззвучно, изпъждайки

светлия лъч от хиляди сърца, потърсили утеха в неговия пример. Той бе

предвидил раждането единствено на онова, което щеше да бъде изгонено от

живота. Със счепкали челюсти паяците и плъховете на сумрака се унищожаваха

и прераждаха в нова гъмжаща чернота.

Щом навъртя една обиколка, приятелят му изскочи. Бикът - подир

развяващите се пешове. Дълго се надбягваха: ту извън клетката, ту в

дълбините й. Изглеждаше, че животното може всеки момент да докопа и разкъса

"матадора", но нарочно не се напряга докрая. Хрипове пълнеха цялото

пространство.

Най-после звярът уморен отпусна кървавата обрезка-морда, заспа. М.

изтупа дрехите си, сетне седна направо в праха; спътникът му чуваше

неговото бясно чукащо сърце. Безкрайно почива М., вяло вторачен в бика,

дето едва не му отне божията искра. Не му оставаше много, ала това щеше да

бъде избавление. Нима можеше да се помогне някак на М.? Редкият експонат на

"Есперанца" хъркаше; чертите на желязната клетка се размиваха във вонящия

мрак. Двамата като че забравиха: там някъде зее отвор, из който бикът може

пак да налети. Смътните им сенки се отпечатваха по стените, подобни на

ръждясали зъбчатки от безсънен механизъм. И не смилаше ли тогава човека

дори собствената му сянка? Уж отдъхнал, М. отново се изтупа от прахоляците

и без да каже нито дума на приятеля си, бързо тръгна по тунела навън.

Повървя; и изведнъж затича.

Ф. тъкмо щеше да го последва, когато грамадата се събуди - ще речеш,

че изобщо не бе заспивала, - за да се втурне след М. Всичко туй звярът

извърши някак си пряко воля, някак служебно, сякаш всеки ден му се налагаше

да изпълнява този ритуал. Не бе сън. Искаше да извика на М., да го

предупреди. От устата му обаче не се отрони никакъв звук, пък не положи и

най-слабите усилия за целта. Знаеше, че нищо не е подвластно на стремежите

му. Страх и неверие изсмукваха всичките му фибри, оставяйки им едничка сила

за съзерцание - без протест; и с напълно искрена душа.

Животното се сля с мрака в тунела. Ф. полека го следваше. Ловеше

воплите и по тях възстановяваше гледката. Светлината на изхода ставаше все

по-ярка, когато бикът застигна М. С един замах на рогата го подхвърли

нагоре, така че "матадорът" се удари в тавана и вече загубил съзнание,

падна право върху вдигнатите остриета на звяра. Раните му върнаха

разсъдъка. Той изкрещя плахо - стонът заглъхна в гълчавата на тропическите

птици вън, в мокрия бъбреж на служителя - и времето пак потече равно като

капки, хлъзгали от дъжда по тенекиен перваз, чезнещи в запусната

каменоломна.

И Ф. различи изхода, видя там бика, надвесен над трупа на неговия стар

приятел.

Чудовището флегматично отскубваше парчета от М., плюеше ги, без да

обръща никакво внимание на минаващия човек. Човекът също не му обърна

внимание; отбеляза само, че червовидната муцуна е станала още по-кървава и

като я влачеше в прахоляка, квасейки го, бикът апатично, служебно се загуби

към огромната си ръждива клетка. Вероятно щеше да заспи в очакване на други

посетители. Ф. разбра, че всъщност за звяра няма значение дали някой ще го

дразни, или ще го гледа смирен. Жертва винаги имаше. Това съвсем не беше

просто както девиза "Не закачайте животните!" И всички бяха виновни,

оплетени в мрежите на митично съдопроизводство, чиито присъди са

неотменими. Задмина трупа на приятеля си. Не можа и сега не можеше с нищо

да му помогне. Излезе от тунела.

Нямаше сезон; нито часовници, нито проблясък на промяна. Въпреки

гениалните видения и ридаещите кошмари нима от пречупените лъчи на

надеждата би могло да му се направи сияещ ореол? Срещу него идваше тълпа

нови посетители на спектакъла "Есперанца". Прочутата фирма бе само едно

колело от машината на онзи свят, който вече изтриваше инициала му от

кресливите си афиши. Между тълпата ръкомахаше натрапникът, обливащ

мирозданието с дъждовен здрач - нескончаем, ламаринен, болезнен. Тези хора,

загубили своите свойства поради липса на въображение, бяха чужди на Ф. и

той им беше отдавна чужд, също като на всички през живота си. Не ги

предупреди за бика - трябваше ли; щеше ли да се измени нещо с това?

Преди да напусне зоопарка, надзърна повторно в геоскопа. Гигантската

къртица неуморно риеше тайни тунели. Тя все не можеше да бъде сигурна, че

напълно се е скрила от приближаващия враг, за чието нашествие се ослушваше

напрегнато. Може пък да е оглушала и смъртта внезапно ще я грабне. От крана

в стъклената кула шляпна свежа партида медузи.

Портата на зоопарка тракна зад гърба му.

 

...Ф. се разкърши, отиде до прозореца. Студената зора се беше стопила;

комините пушеха: и дим, и небе имаха почти еднакъв сив цвят, така че

изглеждаше небето да влива по-мръсните си ивици през комините в къщите.

Скрежът се бе стегнал още по-здраво - пратеник на вечните ледове, където и

Ф. скоро щеше да изчезне гол. Почукаха гнусливо на вратата. Баща му го

викаше на закуска, макар прекрасно да би минал без хилавия си син. Ф.

промърмори, че не е станал и - извинявай, папа - ще полежи малко. Пантофите

на стареца се отдалечиха с облекчение. Навярно сега с доволна усмивка си

пъха кърпа под брадата, а млякото забулва с пара очичките, които тъй

саркастично умеят да се впиват.

Върна се при писалището, помисли и скъса новата притча. Случайно

парченце, паднало в мастилницата, лакомо почерня. Прелитайки, враните

пищяха: "Кав-в! Кав-в!" Постоя на стола, заслушан в тракането на приборите

оттатък и във всичко друго в своя живот, и пак хвана перодръжката. Писецът

лъщеше като зеница; в трапезарията издрънча поднос, припрени стъпки се

смесиха с виковете на баща му. Написа на листа отново: "Бик", след което

дълго остана загледан през прозореца.

 

Източник: www.fantastika-bg.com

Последна редакция: 10-Jan-2003

 

 Доминго Сантос

Сърдечни сделки

Сградата беше бяла и безукорно чиста, с неопетнената чистота на новите и грижливо поддържани предмети. Беше заобиколена от красив и весел парк, а на входа й имаше огромен макет на сърце, изработен от пластмаса и метал, периодично осветяван от вътрешни светлини, възпроизвеждащи сърдечния ритъм, което даваше представа за точната специализация на Центъра.

Господин Хуан Перес спря пред широкия портал и се поколеба. После, подтикнат от внезапното си решение, пристъпи напред. Вратата се отвори безшумно пред него и глътката свеж въздух отпусна нервите му.

Посрещнаха го погледът и усмивката на администраторката, смущаващо професионални.

- Господине?

Господин Хуан Перес изрече със затруднение:

- Добър ден, госпожице. Вижте, аз... Идвам... Е, добре, страдам от сърце и...

Администраторката бе от тази категория хора, чието присъствие вече действуваше успокояващо. Усмивката й стана още по-широка, съвсем професионална.

- Не е необходимо да продължавате, господине. Вие току-що влязохте на нужното място. Моля, качете се на третия етаж и потърсете доктор Вияроха. Той лично ще ви приеме.

Господин Хуан Перес пак се подвоуми за миг. После, подканван мълчаливо от насърчителната усмивка на администраторката, кимна и се отправи към асансьора. Всичко около него беше изрядно чисто. Мраморният под на третия етаж блестеше като огледало. Щом излезе от асансьора, той се озова в просторна и уютна стая - в дъното работеше без прекъсване гигантско видео с цветен обемен екран. В момента прожектираха някакъв уестърн. По навик господин Хуан Перес втренчи поглед в екрана.

- Господине?

Медицинската сестра (нима наистина беше такава?) бе като всички медицински сестри в Центъра, невероятно красива, добре сложена, екстравагантно облечена, с усмивка, която предразполагаше към доверие. Господин Хуан Перес не беше свикнал с такова нещо, така че отново се поколеба:

- Вижте... Аз идвам... Казаха ми, че...

- Искате да се срещнете с доктор Вияроха, нали?

- Аха - потвърди господин Перес, освободен изведнъж от всичко, което му тежеше, и очарован от изненадващата прозорливост на събеседничката си.

Доктор Вияроха се оказа жизнерадостен, елегантен, с атлетично телосложение и проницателен поглед; говореше бързо и с лекота. Другаде можеше да мине. за чудесен светски човек, но тук беше лекар. Той заля господин Перес с вълна от симпатия и разбирателство.

- И така решихте да ни посетите, нали? Добре, добре... Чели ли сте някои от нашите информационни дипляни?

- Хм... Честно казано, не. Препоръча ви доктор Калатаюд...

- О, да, Калатаюд! Добър сътрудник наистина. Пращал ни е много пациенти. Радвам се, че ви е препоръчал нашия Център. Значи сърцето ви е зле, а?

- Е, не чак толкова...

- Добре, добре, няма значение. Понякога човек си въобразява, че няма нищо, а пък... Но не се тревожете - той щракна с пръсти. - Без да усетите, ще ви присадим ново сърце. Минете оттук, моля.

Макар и леко озадачен, господин Перес го последва мълчаливо. Влязоха в уютна, приглушено осветена стая. В средата стоеше някакъв сложен апарат, изглежда, рентген, с леко изкривен екран, разделен на милиметрови квадратчета и изпълнен със странни знаци.

- Елате тук. Не, не е необходимо да се събличате, ние притежаваме най-съвършения апарат за прегледи в света. Моля, застанете зад екрана.

- Но аз...

- Не се безпокойте, няма да ви се случи нищо. Хайде, елате!

Думите на доктор Вияроха внушаваха толкова доверие и сигурност, че господин Перес се подчини. Докторът включи апарата и дълго наблюдава екрана. Записа нещо в тефтера си.

- Ще ви е нужно сърце седми номер - каза той. - Или може би седми специален.

- Но аз исках само да се информирам - повтори господин Перес иззад екрана с приглушен глас.

Докторът изведнъж се почувствува излъган, но изражението на лицето му се задържа само за секунда. Той изключи апарата. Движенията му въпреки всичко бяха по-резки от обикновено.

- Значи все още не сте решили, а? Добре, добре. Но поне сте чели нещо по въпроса, нали?

Господин Перес се изчерви.

- Ами всъщност... Не, докторе.

Доктор Вияроха огорчено поклати глава. Приближи се до малката масичка и взе някакви материали. Бяха красиво илюстрирани цветни брошури, радващи окото, с приятен мирис и меки при докосване.

- Вземете - каза той. - Тук ще намерите всичко, което ви интересува за нашите методи. Не се плашете от техническите термини, те са пределно ясни.

Господин Перес взе бавно дипляните. На първата от тях, върху набиваща се на очи снимка, беше изписано в крещящо червено: „Искате ли да смените сърцето си? „Пари енд Пари" и филиалите им във всички цивилизовани страни по света са на вашите услуги."

- В действителност, докторе - каза Перес, - никога не ми е харесвал този вид реклама. Ако съм тук, то е, защото предпочитам да чуя от извора...

Доктор Вияроха сякаш отново се въодушеви.

- Да, разбира се. Ясно ми е. Това е ваше право, естествено. Вижте го, вижте го сам. Какъв вид сърце ще желаете?... В случай че решите да се оставите в ръцете ни, разбира се.

Господин Перес пак се подвоуми.

- Вид сърце?

- Да, естествено. Вижте, разполагаме с пет различни вида сърца: нормално, специално, изключително, суперизключително и извън нормите. Най-употребяваните, разбира се, и от които разполагаме с достатъчни количества, са нормалните и специалните. Наистина и другите се търсят...

Господин Перес преглеждаше замислено дипляните.

- Всъщност никога не ми е идвало наум, че съществуват различни категории сърца - призна той.

- Тогава трябва да помислите, приятелю, да помислите. Всички са с гарантирано качество, естествено, но категорията зависи в голяма степен от дейността, с която се занимавате: заседнал живот, активност, движение, енергичност... Цената също се променя за различните видове. Ето тарифите - той посочи пъстроцветната страница от брошурата, която разглеждаше господин Перес.

Господин Перес погледна и леко подсвирна с уста.

- Наистина ги намирам малко височки - каза той.

- Височки? - доктор Вияроха изглеждаше възмутен. - Казахте „височки". Но, приятелю, помислете малко за нашия търговски девиз. Ние предлагаме само първокачествени сърца.

- Да, не се съмнявам. Но преди няколко дни получих каталози от „Браун енд Браун"...

Доктор Вияроха изглеждаше наранен безмилостно и предателски в най-съкровеното си.

- Не ми споменавайте за тях - изпищя той, чупейки пръстите на ръцете си. - Единствено искам да не ги споменавате! Тези, тези... Тези мошеници! Трябва да им отнемат правото на частна практика!

- Но...

- Изслушайте ме - доктор Вияроха се приближи до господин Перес с поверително изражение. - Никъде другаде, освен тук, разбирате ли, никъде другаде няма да ви присадят сърце с нужната гаранция за сигурност. Знаете ли какво правят тези, тези... Добре де, тези, които току-що споменахте?

- Нне.

- Тогава ще ви кажа: купуват остарели сърца! Стари, разбирате ли? Ние никога не сме купували сърца, престанали да туптят преди повече от четиридесет и осем часа, защото смятаме, че след като е изтекъл този срок, сърцата вече не притежават необходимата гаранция за консервиране. А те, напротив, купуват сърца дори на хора, починали преди пет-шест дни, мога да ви покажа документи. Това би било без значение за ръка, крак или черен дроб... Но за сърце!...

- Добре, но аз...

- Да, знам, те предлагат по-достъпни цени, даже улесняват плащането. Но вижте откъде вземат суровините си, вижте! Попитайте в обществените болници, в моргите! Опитайте се да разберете на кого е принадлежало сърцето, което ще ви присаждат! Ние, напротив... Елате, елате с мене! Искам да ви покажа.

Господин Перес беше едновременно объркан и изплашен. Досещаше се, че е наранил гордостта на събеседника си, а господин Перес беше винаги много коректен.

- Извинявайте - каза той, - изобщо не съм искал...

Но доктор Вияроха вече го дърпаше към асансьора. Изглеждаше болезнено наранен в самолюбието си, дълбоко обиден. Слязоха в третото подземие. Вияроха заведе господин Перес до широка камера, разделена на множество отделения, осветени от слаба синкава светлина.

- Студено е - измърмори господин Перес. "

- Естествено - рече доктор Вияроха.

Преминаха през тесен коридор с витрини от двете страни. В тях бяха подредени нагъсто безброй стъкленици с номер и етикет, пълни с жълтеникава, може би замразена течност, и във всяка „плуваше" сърце.

- Вижте, това е нашият склад. Наблюдавайте! - Доктор Вияроха взе наслуки една стъкленица и я извади от витрината. - Обърнете внимание на чистотата на консервиращия елемент. Забележете колко твърда е стъкленицата. Свръхбързо, цялостно замразяване чрез специален процес. Патентовано в целия свят, без изключение, естествено. Вижте капака. Ето тук е закодирана анамнезата на бившия притежател на органа. Всички данни са нотариално заверени. Преди да се сдобием окончателно с дадено сърце, проучваме обстойно какъв е бил животът на притежателя му. Никога не сме се снабдявали със сърце, без да се уверим, че то е работило нормално през цялото си съществуване. Ние сме предприятието, което плаща най-скъпо на пазара, и освен това купуваме само от частни лица, никога от болници или обществени заведения. По такъв начин гарантираме качеството на използвания материал: никакви алкохолици, деградирали типове, болни, а само съвсем здрави хора. Естествено, самият пациент избира от цялата стока не само в този район, а във всичките петдесет и четири филиала, разпръснати по света, сърцето, което желае, и винаги може да провери дали данните, фигуриращи в общия ни архив, му допадат. Повярвайте ми, през осемнадесетте години, в които съществува нашето предприятие, не сме имали нито една рекламация. Нито една.

Господин Перес сякаш се беше смалил. Озърташе се съкрушен, без да каже нищо.

- Вижте, вижте - продължаваше доктор Вияроха все по-оживено. - Разгледайте стоката ни. Проучете доставките ни. В тази секция например се намират извънсерийните сърца. Да ги наречем луксозни. Тук можете да откриете най-известните сърца: на артисти, популярни спортисти... Погледнете това сърце, принадлежало е на знаменития английски тенисист Макхандърбълт, който загина при автомобилна катастрофа. Платихме за него двадесет хиляди лири и не сме го изпратили в лондонския ни филиал, защото Макхандърбълт почина в тази страна, а не обичаме да пренасяме стоката, освен ако не се използува незабавно. Продължавате ли да мислите, че нашите тарифи са високи?

- Аз наистина...

Доктор Вияроха вадеше и слагаше сърца във витрината си.

- Вижте, вие казахте, че сте чели специална литература. Знаете ли,

че мнозина дават двугодишна гаранция на присадените сърца? Само две години. А ние, напротив, гарантираме за цял живот. И още повече имаме установено правило, което няма да намерите никъде, клауза със специална гаранция: ако умрете заради новото си сърце, било то утре или след двадесет години (нещо, което не се е случило досега), вашите наследници ще получат обезщетение от един милион долара в злато. Не сте ли чували нашия лозунг, най-малкото по телевизията - „Сърце за цял живот". Това гарантираме. И ви се кълна, господине, че е истина - потупа го той по гърдите.

- Но аз не се съмнявам, докторе, не се съмнявам. Само че не знаех, никога не съм попадал в подобна ситуация...

- И никога вече не ще попаднете... ако решите да се оставите в ръцете ни, естествено. Единствено ние сме в състояние да ви предложим следните предимства: „сънна" упойка чрез ЛСД... научно дозирана, разбира се... Максимален престой от две седмици с писмена гаранция... Пълно възстановяване за по-малко от три месеца... И ви уверяваме, макар това да интересува повече жените отколкото мъжете, че белегът няма да се забелязва изобщо.

- Да, но цените...

- Скъпо е, знам. Но качеството винаги струва пари. Или предпочитате да отидете на друго място? Може би „Холт енд Холт", за които казват, че дори използували животински сърца в периодите на оскъдица. Или „Шулцер енд Шулцер", които досега не успяха да се специализират и по един и същ начин присаждат ръка или крак. Или „Мициаки енд Мициаки", чиято специалност са изкуствените сърца? Предпочитате ли да изживеете дните си, превърнат в човешки часовник, винаги зависим от заряда на батериите и от правилното функциониране на крачкомера? О, не! Само човешкото сърце, научно гарантирано от предприятието, което се е специализирало в присаждане на човешки сърца, може да ви предложи необходимата сигурност. И само ние сме в състояние да ви предложим сърце с научна гаранция, чиито качества можете да проверите сам, ако искате. Само мие ще ви дадем да си изберете сърцето, което желаете, вместо да го определим според строгия ред на получаване. Вижте, вижте, всяко си има название и номер, записани и контролирани от компютър. Можете да гледате, да избирате, да пипате. Може да си изберете сърцето, което най-много ви харесва не само тук, но и от кой да е от нашите петдесет и четири филиала. Не забравяйте: само фирмата „Пари енд Пари" с широката си търговска мрежа, обхванала целия свят, има възможност да ви предложи сърце по мярка, със стопроцентова гаранция, подбрано между повече от сто хиляди сърца - докторът замълча и пое дълбоко въздух след дългата тирада.

Господин Перес изглеждаше съкрушен.

- Да - каза той с треперещ глас. - Ще си помисля, да.

Господин Перес се отправи към вратата. Доктор Вияроха го придружи, вътрешно доволен от себе си. Качиха се до приемната. Там администраторката го дари с най-очарователната си усмивка. Сякаш му казваше: „Надявам се, че посещението ви в нашия център е било приятно за вас и ще се върнете." Навън през големите прозорци се виждаше огромното светещо сърце, което изпращаше ритмично светлинните си импулси: туп, туп, туп.

- Само една молба - рече доктор Вияроха като последна препоръка, преди да се сбогува с любезен поклон на входа с господин Перес. - Ако, след като размислите и проучите всички възможности, които ви изложих, решите да дойдете при нас (което не се съмнявам, че ще направите, ако сте разумен), единствената ми молба е да се срещнем, за да подпишем договора за услугата и да си изберете сърцето, което желаете, най-малко една седмица по-рано от датата, на която сте решили да се извърши операцията.

- Да, наистина - каза господин Перес, мислейки, че разбира. - Значи, ако искам да проверя за себе си клиничните данни или каквото и да е друго за избраното сърце...

- О, не - възрази доктор Вияроха с усмивка. - Не е за това! Но преди присаждането, естествено, трябва да размразим и подготвим избраното от вас сърце. А това наистина изисква време...

 

 Доминго Сантос

Смог

Онази нощ спа зле. Предния следобед бе "дишал" малко и въпреки че в Центъра за бърза помощ му казаха, че нито един от жизненоважните органи не е засегнат, тревогата не можеше да се изличи с обикновени успокоителни думи. През цялата нощ чувствуваше, че дробовете му парят, а трахеята му сякаш бе обгорено месо и всяка глътка стерилизиран въздух от спалнята достигаше до гърлото му като полъх на самум. Така че на сутринта не изпитваше ни най-малко желание да отиде в учреждението. Хрумна му да се обади по видеофона и да предупреди, че не се чувствува добре, но си спомни, че точно този ден бе срещата му с Харпър от Антипол. Това го накара да промени намерението си. Стана, поразтъпка се, погледна внушителната сива маса на климатичната инсталация и се заслуша в ободряващото й бръмчене. Настроението му леко се повиши. Но при мисълта, че климатичните инсталации понякога се развалят, изтръпна от ужас.

Взе набързо един душ, изгьлта чаша нескафе с мляко, постави документите си в малката чантичка (предназначена за тази цел), облече си сакото, целуна бегло за довиждане жена си, която продължаваше да спи, и се отправи към изхода. Спря за няколко секунди на прага и както обикновено хвърли машинално поглед към уреда за контролиране на външното замърсяване, който показваше трета степен. Избра си за всеки случай маска пета степен. Беше разбрал, че прекалено чистият въздух също е вреден, но този път се нуждаеше от нещо силно, за да се освежи.

Навлезе в мъглата.

Асансьорът, който слизаше право в гаража, беше повреден от два дни, тъй че се налагаше да обиколи сградата отвън. Напред, в далечината, приглушено тътнеше невидимият град, прострял се зад хълма. Влезе в гаража и веднага се вмъкна в колата. Помисли си, че щом пристигне в службата, ще се обади на "Асансьорни повреди" и добре ще ги подреди. Включи с треперещи ръце пречиствателната система и изчака петте задължителни секунди, докато тя изсмуче въздуха от купето на автомобила, а след това го освежи и филтрира. После си свали маската.

Движението към центъра не беше много натоварено и той изгуби само час и четиридесет и пет минути, за да измине осемнадесетте километра, които го разделяха от учреждението. Беше се оставил да го води радарът и слушаше новините по радиото. Говорителят коментираше множеството смъртни случаи в Лос Анджелос предния ден, причинени от разместване на атмосферните пластове над града и пълното безветрие. Само за няколко часа хиляди климатични инсталации се оказали със запушени филтри и ненадейно престанали да работят. Обявиха извънредно положение в цялата зона и съобщиха задължителните мерки за употребата на маски от десета до дванадесета степен дори и по домовете. Но оставаше проблемът за "липсата на живот" при тези степени на замърсяване, защото Лос Анджелос винаги е бил смятан за чист град.

Смени ядосано станцията. Някакъв дрезгав глас пееше страстно меланхолична песен, която напомняше за зелените пасища на юг. Намести се удобно на седалката и се заслуша в музиката.

- Господин Симон - каза един глас.

- Аа? - мислите му излетяха като дим. - Кой се намесва в моята честота?

- Казвам се Хътчинс, господин Симон, от "Хътчинс енд Хътчинс", агенти на Анонимното дружество за недвижими имоти от незамърсени земи. Хвърлихме жребий и имам удоволствието да ви съобщя, че вашата честота бе ощастливена. Имате благоприятната възможност за покупка на земя по ваш вкус и искаме да ви обясним лично. Ще съм ви благодарен ако ми посочите подходящ час, за да ви посетя...

- О, не - изръмжа недоволно господин Симон. - Аз познавам новите форми на продажба. Вижте какво, господин Хътчинс, оставете ме на мира. Не ме интересува покупката на никаква незамърсена земя. Освен това знам много добре, че не съществува никаква незамърсена земя на разумно разстояние оттук, така че това, което ми говорите, е чиста лъжа.

- Моля ви, господин Симон. Дълбоко се заблуждавате, ако мислите, че...

- Млади момко, работя в "Околната среда".

- Оо - чу се свистене като от изпуснат балон и гласът се изгуби.

Симон стигна до службата си. Слезе до гаража по наклона и изчака да чуе "блаженото" щракване на затварящата се зад него двойна предпазна врата и изсвирването на защитната въздушна завеса. Белите стени, които го заобикаляха, бяха истинска благодат. Поне се виждаха. Остави настрана маската, прекъсна веригата за филтриране на въздуха, изчака задължителните пет секунди и излезе от колата. Качи се в асансьора.

Секретарката му дъвчеше с удоволствие дъвка от разтворим озон. Такава беше последната мода. Момичето погледна.за миг към господин Симон, преди да продължи да преписва някакви документи.

- Добър ден, господине. Как пътувахте?

- Благодаря, ужасно. Днес не се вижда абсолютно нищо. Допреди седмица поне се забелязваха най-близките силуети.

- Наистина е страшно. Разбира се, на пазара се появиха нови, възстановяващи кислорода таблетки с витамини. Опитахте ли ги? Казват, че повдигали и духа.

Той изръмжа нещо неразбираемо. Остави чантичката си, взе документите от масата и ги прегледа набързо.

- Нещо ново в отдела? - попита той.

- Обади се президентът, господине - каза секретарката.

- За какво?

- Иска да знае как върви операция „Приспособяване". Заинтересуван е от ускоряването й. Както изглежда, желае да представи доклада в Конгреса колкото се може по-рано. Положението в Лос Анджелос го тревожи много.

- Не виждам защо. Подобни нещастия стават всеки ден и навсякъде и не бива да се вайкаме заради това. Трябва да обвиняваме метеорологичната служба, а не хората.

- Да, но случаят с Лос Анджелос беше прекалено раздухан...

- Да, твърде неприятно. Трябва да узаконим декрет, който да определя тези новини като резервна информация. Така всички щяхме да живеем много по-спокойно.

Господин Симон седна на бюрото си. Нещо го прободе в гърдите и той се изкашля. Извади бързо кърпичката си и се изплю в нея. Погледна - нямаше кръв. Въздъхна облекчено.

- 3ле ли ви е, господине?

- Не, нищо ми няма. Вчера "подишах" малко, но в бърза помощ ми казаха, че нямало увреждания. Разбира се, в първите дни човек никога не е сигурен.

- Имали сте късмет, господине. Майка ми "подиша" миналия месец и десет дни храчи кръв - тя видя тревогата, изписана на лицето на шефа си, и побърза да прибави:

- Но майка ми е възрастна, господине. Тя е на четиридесет и седем години.

Господин Симон се размърда неспокойно на стола си.

- Добре, добре... Да оставим това. Очаквам Харпър от Антипол. Когато дойде, го поканете да влезе в трета заседателна зала и ме предупредете незабавно. Никой да не ни безпокои, докато разговаряме.

- Добре, господине.

- А сега ме свържете с "Автоматични подемни съоръжения S. A.". С началника на ремонтния отдел. Имам да му кажа някои неща...

Той прекара сутринта в преглеждане на пощата. Имаше от всичко по малко: от гневни писма, съдържащи протест срещу липсата на чист въздух, и оплаквания от приличащите на "циклопи" сгради, които, разпръснати по всички краища, спираха циркулацията на пречистен въздух, до ентусиазирани съобщения за "окончателни" продукти. Усмихна се. Няма нищо окончателно, помисли той. Когато много хора са се споразумели да замърсяват света, нищо не е в състояние да го пречисти отново.

Едно писмо съобщаваше за изобретяването на маска, по-удобна за носене и с по-големи филтриращи способности от обикновените. "С досегашните маски - казваше неизвестният информатор - белите дробове на човека се запазват средно само до четиридесет-петдесетгодишна възраст. С моята нова система, изпробвана досега върху всички видове животни, се гарантира живот до шестдесет години минимално. Дотолкова съм убеден в ефективността на маската, че си позволявам да я предложа на този отдел, като се отказвам от петдесетте процента авторски права на рационализатор."

Симон замислено отдели писмото встрани. Поколеба се. Взе го отново и го подържа в ръце, сякаш го претегляше. Накрая го остави на общия куп при останалите.

Към обяд беше привършил с работата си. Даде на секретарката си пет писма за отговор, взе другите документи, прочете ги, подписа ги и затвори папката.

- Как върви докладът? - попита той.

- Преписвам го на чисто, господине. Следобед ще бъде готов.

Погледна часовника си.

- Харпър не е дошъл още. Странно. Може би ще дойде следобед. По-добре сега да отида да обядвам. Ако пристигне през това време, ще бъда в ресторанта на сградата, ако не, ще се върна в два часа.

- Добре, господине.

Господин Симон излезе. Отправи се към ресторанта. Сети се за повредения асансьор на гаража и за това, че от "Автоматични подемни съоръжения" му казаха, че ще се забавят два дни, за да го оправят, тъй като действително имали много работа, и нямаше никакво желание да се върне вкъщи за обяд. Поръча си филе от калкан с водорасли. Беше блудкаво както винаги; химията никога нямаше да постигне букета вкусови качества на естествените храни. Спомни си с тъга за последния път, когато си похапна истински калкан, преди да изчезне. Облиза се. Синтетичните праскови, които му донесоха за десерт, не само че нямаха вкус на праскова, но дори не приличаха на синтетика. Сети се за компота от праскови, който грижливо пазеше вкъщи, за да го отвори при някой тържествен случай, и който струваше твърде скъпо на "черния" пазар, и десертът му преседна. Потрепери. Представи си какво би станало, ако бързо нарастващото замърсяване беше започнало преди разцвета на органичната химия. Пак потръпна. "За щастие прогресът винаги идва навреме" - мина му през ума. Въпреки че някои пораженци мислят обратното и вдигат врява до небето, искайки да се сложи край на самоунищожаването и обвинявайки прогреса за състоянието на нещата. "Глупости - промърмори. - Аз работя в "Околна среда" и знам как стои този въпрос. Логично е човешкият прогрес да взема своята дан. Винаги е било така. Но човекът е изключително приспособяващо се животно. Може би ще има години на нестабилност, но после всичко ще възвърне равновесието си. Ще променим начина си на живот и ще продължаваме да се чувствуваме много щастливи."

Остави салфетката и чиниите на въртящата се лента, подпечата кредитната си карта в жлеба на автоматичния касиер и пак се качи в службата си. По пътя си купи комикс от РП-а на учреждението. Накрая отново се бяха решили да публикуват "Приключенията на котарака Феликс". Общественото мнение натежаваше винаги в .момента на вземане на решение.

- Обади се съпругата ви - съобщи секретарката, щом той влезе.

- Обясни ли защо?

- Помоли да й телефонирате. Каза, че има да ви съобщи нещо чу-дес-но. - Тя изимитира толкова сполучливо акцента на госпожа Симон, че господин Симон не можа да сдържи смеха си.

- Някоя нова лудост - измърмори той, отправи се към бюрото и набра домашния си телефонен номер по автомата. Екранчето светна, затрептя, проясни се и се появи образът на жена му.

- Обади ли се на асансьорните техници, скъпи? Синът ни не успя да отиде и днес на училище. Ох, ужасно е, от два дни не смея да изляза. Защо се бавят толкова?

- Имат много работа, скъпа. И често се налага да ремонтират навън. Само за това ли си ме търсила?

- Не, мили. Ще видиш: научих, че... е добре - по лицето й се изписа съмнение. - Бети ми разказа за нещо наистина прекрасно и си помислих...

- Кое е това прекрасно нещо? - Докато съпругата му произнасяше тези думи, някаква страшна тръпка премина през гръбначния му стълб.

- За какво говориш?

- За новото място за развлечения "Чист въздух". Бети се върна неотдавна, прекарала е там петнадесет дни. Казва, че е при-каз-но, пле-ни-тел-но, у-ни-кал-но, не-що не-виж-да-но. Дори видяла два пъти небето.

Тя направи драматична пауза. Господин Симон смръщи вежди. Бе чувал по-рано за "Чист въздух" и за огромния туристически комплекс, разположен на някои от малките тихоокеански острови. Никога не го бяха съблазнили достатъчно рекламните брошури. Много е просто да се открие място, където климатичните условия поддържат въздуха относително чист, и да се изгради център за развлечения за свръхбогати хора, които могат да заплатят за този лукс с парите, спечелени от кражба. Като член на "Околна среда" бе направил официално предложение, засягащо спекулациите от подобен род. На предложението не обърнаха внимание, разбира се, но той добре знаеше защо - беше чувал имената на някои от съдружниците на финансовата групировка, която изгради комплекса "Чист въздух", и знаеше какви обществени длъжности заемаха. Изръмжа. Пак изръмжа. Отново изръмжа.

- Това е лъжа за глупаци, скъпа, вестникарска измама. Не ми говори повече за него, разбра ли?!

- Но... о,скъпи! От пет месеца не сме излизали. Забравих даже как изглежда въздухът. Сигурно е нещо прекрасно...!

- Казах "не", скъпа. И не ме търси повече в службата, за да ми разказваш подобни глупости, защото имам достатъчно въпроси за разрешаване.

Затвори слушалката, преди тя да успее да изрече нещо. Погледна секретарката си, която го съзерцаваше с премрежен поглед. Изви глава встрани, чувствувайки, че се изчервява.

- Би било прекрасно - прошепна момичето. - Ех, ако имах толкова пари...

Той измърмори нещо под носа си. Тази капризна младеж... Попадна на писмото за новата маска. Смачка го яростно и го запрати в кошчето за боклук. Не го интересуваше. Но после извади писмото чи го приглади на масата. "Ще поговоря за това с Харпър." За него бе изгодно Харпър да почувствува, че работите вървят.

Интерфонът иззвъня. Секретарката отговори.

- Господин Харпър от Антипол е дошъл, господине - каза тя. - Помолих да го заведат в трета заседателна зала.

- Великолепно. - Симон стана и взе документите.- Когато привършите доклада, можете да си тръгнете, госпожице. Оставете всичко на масата. Няма да ми трябвате.

- Добре. Довиждане, господине.

- Довиждане.

С папка под мишница, той излезе в коридора и пое с пълни гърди свежия въздух от неотдавна поставените нови климатични инсталации. Монтираха ги в сградата пробно, но резултатът беше невероятен. Трябваше да ги препоръча официално като продукт на "Околна среда". Разбира се, с това се занимаваше седми отдел, но... На другия ден щеше да нареди на секретарката си да му насрочи среща с производителите. Може би щеше да уреди нещо.

Харпър беше висок, кокалест, с жълтеникаво лице и дълъг орлов нос. Вероятно диша много дълбоко - помисли, потрепервайки, господин Симон, докато пристъпваше напред с протегната ръка. Едва сдържа смеха си, като се сети за двойния смисъл на думата "дишам".

- Господин Харпър, аз съм г-н Симон, началник "Планиране на околната среда", трети сектор, първи отдел. Предполагам, че в общи линии имате представа за повода на тази среща.

Мъжът седна и взе да рови из джобовете си. Извади пакет с цигари без съдържание на никотин, производство на Холиус.

- Ами предполагам, че да. Знаете, че винаги има злоупотреби и слуховете стигат до всички...

- Точно така, точно така. Добре, това опростява нещата. Ще видите, че извършваме .преустройство. Предполагам, че сте забелязали, първите признаци се почувствуваха вече. Както ви е известно, показателите

за замърсяването на атмосферата се увеличават непрекъснато. Аз самият казах на секретарката си, че като карах колата днес, трябваше да се водя изключително от радара. Допреди седмица все още съобщаваха за близки силуети, но, изглежда, и това свърши. Контролът върху запрашаването показва твърде често пета-шеста степен, а от два до шест пъти месечно достига до десета-единадесета степен. Много зачестиха и явления като това в Лос Анджелос, когато атмосферните условия довеждат до струпването на замърсения въздух над градовете... нещо подобно на стария лондонски смог... Взехме предвид всичко това и решихме да установим нови предпазни норми за сигурност. Забелязали сте също, че се множат и злополуките, които се дължат на повреди в климатичните инсталации, в маските, в системите за филтриране на въздуха в автомобилите, в индивидуалните водни пречистватели и затворените вериги за преработка на отпадъци. Проучваме създаването на други нормативи, които да се изпълняват задължително: необходимост от двойни вериги на климатичните инсталации, по-сигурни и по-секретни брави на вратите и прозорците, ново степенуване на маските и др...

Замълча, поглаждайки документите, които беше оставил на масата.

- Разбира се - продължи той, - за да доведем до добър край преустройството, се нуждаем от подробна програма и от създаването на т. нар. инфраструктура на услугите. Ако повишим степените на маските, например... а сега навлизам във вашата област, господин Харпър... е необходимо да се уверим предварително и в кратък срок, че исканите маски с нови степени се намират на пазара в достатъчно количество, за да задоволят търсенето. Затова прибягнахме и прибягваме до помощта на всички по-големи предприятия от отрасъла и ги запознаваме с този проблем. Искаме те да установят тясно сътрудничество с нас. Антипол, естествено, заема едно от първите места в списъците ни, а вие, като генерален директор на предприятието, знаете много добре на какво уважение се радвате в нашия отдел...

Господин Харпър кимна и всмукна дълбоко дима на цигарата си, издиша и се загледа в кръгчетата пушек, които се поглъщаха бързо от мощните пречиствателни системи.

- Разбира се, господин Симон, разбира се...

- Добре. Тогава да преминем към същността. Като най-значителен производител на маски в страната вие се намирате на първо място в списъците ни за сключване на договора. Нашият план за реорганизация е следният: окончателно премахване на маските от половин, първа, втора и трета степен и увеличаване на горната граница до петнадесета степен. Знаете, че е по-добре да се предпазим, отколкото да се лекуваме.

- Винаги съм споделял това мнение, господин Симон.

- Отлично. Намерението ни е да започнем преустройството през тази година. При двеста милиона души население ще са необходими три пъти повече маски в период от няколко месеца. Това представлява значителни производствени количества. Нужно ни е да знаем дали след започването на преустройството ще можете да изпълнявате нашите искания.

- За нашето предприятие няма нищо невъзможно, господин Симон. Във всички случаи... Не сте ли мислили да приспособите съществуващите маски, вместо да ги заменяте? Представете си количеството захвърлени маски, което ще се натрупа.

- В действителност всичко е предвидено. Трябва да приема, че в началото проучвахме възможностите за приспособяването им, но предпочетохме да ги подновим, защото използуването на стари вещи обикновено не дава добри резултати. Искаме гаранция. Така че едновременно програмирахме операция "Чистота". Свързахме се със специализирани в преработването на отпадъци предприятия, които са съгласни да организират безплатно събирането на маските в цялата страна. Някои от тях дори предложиха малка комисиона на отдела ни като помощ при проучванията...

- Отлично. В такъв случай, когато дойде времето, от наша страна няма да има проблеми. В състояние сме да посрещнем всякакви искания в срок, да кажем... от три месеца.

- При това положение - господин Симон размести документите - се нуждая от някои статистически данни, за да допълня доклада и препоръките си, знаете: производствени планове, качествени норми, степен на сигурност, гаранции, цени, кредити, разпределителни мрежи... в края на краищата, всичко това. Познавате административните документи.

- Разбира се, отлично ви разбирам. Ще ви изпратя списък с нашите условия, адресиран до вас, в запечатан плик, след... Да кажем пет дни? По-нататък, ако ви е изгодно, ще насрочим друга среща...

Господин Симон широко се усмихна.

- Чудесно. А сега имам една забележка. Получих писмо от предполагаем изобретател на нова система от маски, видимо много по-ефикасни от досегашните. Не мисля, че е нещо важно, но... вероятно би заинтригувало някое конкурентно предприятие и... вече знаете, може да ни докара нови затруднения.

Половин час по-късно, след като изпрати господин Харпър от Антипол, господин Симон се върна в кабинета си. Чувствуваше се доволен. Секретарката си бе заминала и бе оставила безпогрешно напечатания доклад на бюрото му. Взе го и го пъхна в куфарчето. Слезе в гаража. Когато минаваше през вратата, погледна машинално, по навик, апарата за контрол върху запрашаването на атмосферата - показваше пета степен. Беше се повишило от сутринта. Взе подходящата маска от личния си шкаф, като не забрави и маската от трета степен, за да я върне на мястото й вкъщи: човек трябваше да бъде грижлив към маските заради самия себе си. Докато изчакваше задължителните пет секунди за включване в действие на филтрационната система на автомобила си, той гледаше маската. "Ще бъде хубава кампания, която ще придаде на отдела "Околна среда" вида на разтревожено от проблемите на гражданите и бдящо върху тяхното здраве предприятие" - помисли той. А в същото време ще му донесе тлъста комисиона от Антипол... макар и да знаеше, че Холи се бори дръзко и по други пътища, за да докопа договора. "Но другите няма да вземат всичко" измърмори той.

Докато чакаше да се отвори двойната врата, си каза, че може би в крайна сметка жена му има право. "Чист въздух" беше капан за богати глупаци, но нима той нямаше да мине към среднобогатите, ако "Околна среда" подпише концесията в полза на Антипол. А и на него също би му харесало да види, дори само за няколко дни, късче небе и да подиша истински въздух, който да не излиза от полузадръстените филтри на износената климатична инсталация.

Двойната врата на гаража се отвори пред него бавно, със скърцане. Унесен в нелепи мечти за чист въздух и синьо море, господин Симон се потопи отново в лепкавата, мрачна мъгла навън.

 

  

BARRY KUSSEL

Обрядът

Граф Уйлям де Мол коленичи до нежната плът на красавицата. Сатанинската власт, която бликаше от погледа й, бе отправена към широк процеп на железния му доспех. Незащитена част от шията му бе изпълнила процепа и апетитно аленееше. В погледа й имаше властно и кръвожадно искане на една ненаситна вампирка, една отчайващо последна тръпка на перфектно изваяната й снага.

За него този поглед беше и унищожителен, и желан. Той трябваше да се въздържа, иначе поривите на плътта щяха да превърнат целия му почин в пух и прах. Тя се славеше с името Ксинтия, името на плаващата разруха сполетяла ниските земи на тогавашна Недерландия, но и име на черно лале, ухаещо на красота и смърт. Годината бе 1640.

– С този твой поглед ти постигаш почти всичко, Ксинтия, но не забравяй, че душата на прокълнат като мен винаги е и си остава моя... – с почти невярващ на себе си глас изрече графът и опипа с предателски трепереща ръка нежното коляно на чернокосата.

– Погледни истината в очите, графе. Ти винаги си бил мой! – изсъска красавицата и увивайки се около тежкия му доспех, се насочи към шията му.

Едва тогава той долови промяна в изражението на лицето й и във формата на зъбите й. Ксинтия бе заразена от "летящия прилеп". Болестта, от която можеш да се заразиш, само ако оживееш след обряда.

Преди поставената от краля заповед да разучи тази мистерия, графът се питаше дали е възможно всичко това. Болест, която превръща тялото в летящо прилепообразно влечуго, с остри зъби, пиещо кръвта на жертвите си. Носеше се също и мълвата, че то ходело в Отвъдното и се връщало обратно в света на земните хора.

Но вече бе късно...

Двата вече кухи, убийствени зъба на Ксинтия се забиха в незащитеното гърло на графа. Първо почувства странна, топла болка, а след това, като че ли в сън, всичко се завъртя и той беше на върха на щастието си. Никога досега не бе изпитвал такова страстно и опияняващо чувство. Както повечето смъртни, така и той, почти всяка нощ сънуваше кошмари и сцени от последните си мигове на проклетия, жесток живот, но сега..., сега му се искаше това да не свършва.

Осъзна, че е действителност, чак когато усети пулса си да намаля страшно бързо. В главата му прокънтяха такива звуци, които никога досега не бе предполагал, че съществуват.

Зъбите на красавицата все повече и повече се впиваха в меката му плът и тя пиеше с такава страст, както и някога се любеха с този, който сега бе жертвата.

Наближаваше полунощ, а в тези ниски земи, разположени под морското равнище, нощите бяха почти винаги прозрачносиви и мрачни. Стаята, в която се намираха, беше на етаж на разрушаващ се вече замък. Отвън миришеше на застояла вода, в която се множаха маларични комари и всякакви други гадории. Отворът, през който навлизаше спареният въздух, беше иззидан от зеленясали каменни блокчета. На този отвор вече седеше в изчакване на обряда съществото, за което се носеха всякакви мълви и проклятия. Получовекът-полумумия, с едва забележима усмивка, която се бе появила в цепнатина, нещо което можеше да се нарече и уста, се наслаждаваше с явен апетит и заявка за участие. Но то познаваше Ксинтия. Въпреки че тя беше абсолютна новачка, грозното изчадие предполагаше, че ще е непоколебима, когато изпълнява обряда, а камо ли в него да участва любим от миналото.

– Какво зяпаш, Арон, не си ли доволен, че ме направи "летящ прилеп" и чрез мен имаш властта в стадото? – изсъска с кървави уста ослепителната красавица. – Махни се! Остави ме да довърша.

– О-хо, мислиш че ще ти повярвам? – разкриви процепът-уста наречения от нея Арон.– При това съблазнително парче... рицар.

Графът чуваше тези думи като едва-едва доловимо бръмчене, идващо от недрата на земята, примесени с нежните звуци на непозната, но вълшебна музика.

Обрядът..., той бе чувал от последното си любовно завоевание, че това е преходът, че това е началото на едно ново съществуване на човешката плът. Който се заразявал от "летящия прилеп", ставал вечен, но прокълнат от смъртните, защото той живеел от резервите, скрити в техните души. Разбира се, преходът изисквал първо кръв и чак тогава се консумирала душата, но кога и как, тепърва граф де Мол щеше да разбере това.

Преди време графът бе познат на смъртните в ниските земи като властен, но справедлив рицар, освен това дългите му къдрави коси бяха се мели в скута и на двете принцеси, а се очакваше също да е бащата на не един от кралските незаконнородени потомци. Хората го обичаха, защото не се страхуваше от идващите непонятни и същевременно злокобни нашествия, я на болест, я на враг. Винаги беше първият от рицарите, дясната ръка на краля, който смееше да дръзне, да се противопостави, да защити народа. Жените много често си шушукаха и за това, как често в знак на благодарност, дори и почтените дами искали да видят отблизо извивките на неговите къдрици.

Предната есен една от тях бе и Ксинтия, Черното лале на Недерладния. Изваяна до съвършенство, с високи стройни бедра, с гърди, от които потръпваше всеки мъж и бе готов на лудост, с коса, която бе по-черна и от най-тъмната нощ, съществувала някога в тези ниски земи. Едва двадесетгодишна, тя бе прочута надлъж и нашир, а и надали някой младеж не е бил в мечтите си с нея. Но тя бе и коварна с всеки свой любовник. След раздяла, почти винаги, красив момък, я умираше, я се побъркваше от мъка по нея. Само Уйлям устоя..., но не задълго. Година след последната любовна оргия с нея той бе на прага на разрухата.

– Ксинтия! – едва доловимо прошепна графът. – Не ме изпивай докрай, моля те! Остави ме!

– "Моля те", това твои думи ли бяха, граф де Мол? Не ме разсмивай. Ти си мой, мой и вечно ще си мой, защото аз го искам и стадото също – вече с променяща се и издължаваща се като на гущер шия изхриптя красавицата. – Готов ли си за обряда?

Болката в шията на графа започна да се усилва, а от разпраната артерия шуртеше все още кръв.

Пастта на Арон вече бе окончателно отворена и от нея се стичаха на талази гнойни отпадъци, останали от предната жертва

– Ксинтия, ако сгрешиш в протичането на обряда, то ще трябва да се простиш и със стадото, и с живота си! – прогъргори той с противен глас. – Просто не мисли за отлагане или повтаряне! А сега опитай с върха на езика да достигнеш главния нерв. Той се намира горе в черепната му кухина.

Графът усети, че в него се надига смут, объркване, дори страх, че някой ще види душата му гола, незащитена.

"Спри! Не им разрешавай! Те ме искат и някой вече ме достига." – дочу графът собствената си душа да шепти. Никога досега не бе чувал вътрешни гласове и това го уплаши. Помисли, че губи разсъдък, че полудява. До този момент бе вярвал, че той е едно цяло, че тялото и душата му са били винаги едно същество, и че душата му е той, и че тя е неговото разсъждение, неговата воля. А сега тя му говореше. И го молеше да я спаси, да не бъде докосната от някой. От кой и как можеше това да стане?

Тези логични разсъждения минаваха като поток от въпроси в главата на графа и той не можеше да стори нищо, защото беше като парализиран от загубата на кръв и от нещо, което чак сега усети.

Това бе тънко жило, което се промъкваше навътре в главата му и идваше от кървавите и все още неописуемо красиви устни на Ксинтия. Езикът й, като че бе се разцепил на две остри, тънки нишки и напредваше към кухината на черепа му. В очите й рицарят виждаше себе си, бял като платното на кораб, току-що тръгващ на път. Той като че ли също поемаше на път, но път, по който никога не бе плавал и път, който не бе земен.

– Достигнах я, Арон! И тя е така красива, че може и да не издържа на блясъка й... – предаде по-скоро по телепатия Ксинтия. Изфучаването на струята въздух, от превръщащото се вече в гущерска шия гърло, се устреми в празната, смрадлива зала.

– Просто й кажи да не се страхува и я милвай нежно с върха на езичето. Опитай! – меко изля напътствие през отворапаст полумумията. – И след това я вземи!

– Тя е така нежна, така свети и така се страхува – рече Ксинтия. – Как да я взема?

– Обичаше ли го? – изопна устна Арон.

– Да! Само той можеше да ме прави щастлива. Единствено той ме подлудяваше и ме караше да се чувствам на върха, но никога не му го казвах... – изповяда се красавицата, потривайки зърно в отголеното от железния доспех на графа мъжко място. Гръдта й все още не бе започнала промяната в люспестомъхеста материя.

– Тогава не я наранявай. Просто се опитай да вземеш от резерва й, който само тя може да ти позволи да докоснеш – продължи Арон. –Ако ли пък не, то ти си задължена в името на стадото да го направиш. Внимавай, сега е моментът да докажеш себе си, Ксинтия!

Графът чуваше всичко това и се чудеше как е възможно да се случат такива странни и противоречиви на всякакво земно обяснение неща? И то точно с него и с неговата душа, за която вече знаеше, че съществува като отделно създание в него.

Тогава душата проговори пак, но вече с по-спокоен тон.

"Тя те обича все още и като че ли ще ме отмине, но и ще вземе от мен, от моя резерв, който вие хората никога не използвате, само ти понякога и затова ще те заболи страшно, мен също! Стегни се!"

И той усети режеща болка дълбоко в мозъка. Усети и мекото галене на вече дългия език, на все повече и повече превръщащата се в "летящ прилеп" Ксинтия.

"Летящ прилеп". Това определение произхождаше от вида на изменящотото се тяло на вече навлязъл в обряда новак-прилеп. Променящата се хубавица беше точно отражение на процеса, но при нея беше и различно, защото и "летящите прилепи" се деляха на красиви и останали. Колкото беше красива като земна жена, толкова по-красива ставаше като прилеп.

След вземането на част от резерва тя започна видимо да променя съвършената структура на фигурата си в още по-великолепно, изпълнено с точни и съразмерни форми ново тяло. Първо шията й, оттегляща се от пробитото гърло на графа, вече удължена, се покри със сребърен люспесто-мъхав слой. След това черепът й придоби форма на овално, елипсовидно яйце, покрито отзад с дълги нишки свила. Ръцете, които бяха обгърнали графа се трансформираха в леки, но изключително здрави прилепови крила. Разликата беше само в това, че бяха изваяни като листа на папрат от древни времена. Пръстите останаха същите, но здравината им бе желязна, а цветът им сребърен. Гърдите се разляха и придобиха здрав мускулест профил, покрит от мъхести, свилени косми. Лицето запази изящните си черти, но очите се издължиха и приеха формата на елипса. Трансформацията бе напълно завършена.

– Арон, доволен ли си? – като песен се провря звукът, идващ от изящно новоизваяните устни на жената-прилеп.

– И още как, та ти стана най-красивото създание във вселената, Ксинтия! – с явно задоволство заяви наблюдаващото от каменния отвор-прозорче, реципрочното по привлекателност същество.

– За да се промениш толкова съвършено, това значи, че си взела душата му! – обяви Арон и добави повече на себе си. – Отлично се справи, новак... мой.

"Всъщност тя го заблуди – прошепна душата на Уйлям така, че само той можеше да я чуе. – Тя взе само от резерва, който ти бе така добре развил и затова се извърши промяната. Тя го направи за теб, защото те обича повече от себе си и повече дори и от стадото."

Граф де Мол започна да осъзнава какво се бе случило, но загубата на кръв в почти безжизненото му тяло, даваше отражение върху мисълта му, която едва течеше.

Външно той бе абсолютно мъртъв. С килната глава встрани, прогризана шия, опръскани с кръв доспехи, за него можеше да се мисли, че е умрял..., но не бе така.

Арон, който междувременно получи от обряда също удовлетворение, протегна дългите си прилепови ръце и обгърна Ксинтия:

– Имаш вече първата душа в запас, скъпа, и стана по-красива от Габриеле. Ти ще бъдеш вечния ми слав!

Но Ксинтия бе на друго мнение, просто трябваше да изчака, да го измами и да си вземе графа. Но как?

Тя бе дочула как и трябваше да опита, но можеше да й коства всичко постигнато дотук, защото нямаше опит. Знаеше само за пашкула и знаеше, че той бе пълен със смес от собствена, заразена кръв и дял от душевен резерв, а обвивката бе част от коремна кожа.

– Арон, трябва да тръгваме към стадото. Там ни чакат всички за излитането, а без теб то не би могло да се осъществи, нали, скъпи? – каза Ксинтия и вече скрито отнемаше от корема си еластична кожа. – А за Габриеле, помисли ли как... – продължи тя, пълнейки с кръв пашкула от незабелязано разкъсаната й вена.

– Затваряй си устата! Това не е твоя работа – явно недоволен от посоката на разговора изхриптя Арон ядно и добави повече на себе си.

– Докато станеш слав много има да наваксваш. Знаеш ли Габриеле колко души има в запас? Много! Но пък твоята красота ме заслепява... Пашкулът бе готов, но как трябваше да вкара душа там и как да го остави така, че графът да разбере какво да направи. Само Арон можеше да помогне и явно трябваше да черпи от опита си като смъртна, когато подлудяваше младите левенти. Изнудване!? "Ако ти не щеш, то аз...!"

– Арон, виждам, че държиш на Габриеле. Тогава аз мога да бъда слав на Дионисий, той е твой заместник, а и ми допада външно, когато не е в период разбира се – майсторски се овеси на рамото му и го погледна право в разкривените, елипсовидни очи. Изродът не издържа на подвеждащата забележка, покатери се на прозореца-отвор и злобно, обръщайки противна, лигава муцуна каза:

– Ще те чакам в стадото. Пътя сама си намери, но Дионисий, не..., само това те моля! Имаш малко време до зазоряване, я да намериш пътя, я да погребеш графа. Зарови го някъде..., пръстите ти са като от желязо..., много бързо ще стане.

– Арон, ами с тази душа на графа, как да разполагам? Как мога да вземам от нея? – с почти треперещ, примирен глас попита Ксинтия.

– С върха на тънкото жило на опашката винаги можеш да докоснеш през главната артерия кухината на черепа. Тя е там, но засега не я консумирай, в транс е и може да ти избяга. А това стане ли, знай че на сутринта си загубена – получи тя от Арон това, което искаше.

От свистящото въздушно течение, причинено от прилеповите крила на Арон, тя разбра, че се е отървала от него и че той е вече във въздуха, на път за стадото.

Ксинтия трябваше да сложи всичко в ред, защото вече се развиделяваше и през този един час бе длъжна да направи почти невъзможното. Графът лежеше безжизнен на каменния под, но слабата струйка въздух идваща от ноздрите му издаваше, че той още е жив. Беше щастие за Ксинтия, че Арон не забеляза това. Но какво да прави по-нататък? Времето напредваше.

Пашкулът беше в ръцете й. Постави го до почти изгарящата свещ и взе перо и лист. Описанието отне не много време, но достатъчно, за да разбере графът какво да прави, ако изобщо издържеше до обяд. След това жилото на опашката й разкъса кръвоносния съд на шията й и продължи към кухината. Там преобразената жена никога не бе надниквала и сега й стана интересно, защото освен част от душата на Уйлям, до нея кротко се бе свила и нейната.

Ксинтия бе чувала в стадото за всичко това, но никога не бе предполагала, че душата й ще е така кротка и нежна.

"Ти не знаеше за мен, че съм в теб, за да се развивам от твоя опит и преживявания, нали?"– прошепна душата й.

Красавицата-прилеп беше объркана, но достатъчно силна, за да попита, как може да вземе от поставената вече у нея частица душа на любимия Уйлям.

"Това не може да го спаси, само част от мен може да направи чудото – дочу тя пак нежния глас.

– Вземи от мен, не се страхувай! Ще ни заболи и двете, но само това е начинът."

Пашкулът бе готов и прилепообразната фея разтвори чудесните си крила, спускайки се от високата кула на замъка.

***

– Като че ли идва в съзнание? Побързай, доктор Райдсма! – прошепна Йоманда и с меко движение на дланите си направи кръг около главата на легналия в сферата мъж.

– Беше забележително, Йоманда. Сега трябва да завършим плавно прехода към действителността – почти триумфално сподели докторката, включвайки на последна степен възстановителя, вграден в сферата.

Йоманда беше най-нашумялата жена-екстрасенс и хипнотизатор на Запад в последните години на века. Заедно с великолепния психиатър от холандския неотдавна създаден център за компютърна хипноза доктор Райдсма, в последно време те не слизаха от страниците на европейските вестници. Теорията, върху която работеха, почти беше готова и доказателствата щяха да се потвърдят скоро. Предстоеше най-главното, да бъде върнат към действителността доброволецът Петер.

Петер, натурализиран холандец от български произход, беше емигрирал преди години, заедно с жена си и петгодишното им момиченце Нина. Той бе идеалното "опитно зайче", според дуото научни хипнотизатори, защото предварителните тестове показваха, че той е бил в предишни съществувания обитател на древна Недерландия. Искаха да разберат дали говорещия с източноевропейски акцент холандски език Петер, ще реагира с чист холандски при превъплащенията му и пътуванията със сферата "Йоманда-Райдсма". И не само това. Разбира се, имаше и много, много тайни, които трябваше да се разкрият.

Сферата представляваше последното изобретение на мощния концерн "Филипс" и включваше повече от милион мегабайтов компютър, плюс силнотрансформиращо, вълново устройство.

Разбира се, тази сфера можеше да се управлява само от изключително надарени специалисти. Райдсма и Йоманда бяха върха в тази област.

Александра, съпругата на "опитното зайче", беше стиснала шикозната си чантичка от змийска кожа и надничаше през стъклото на камерата. На лицето й се бе изписала особена тревога след последното движение на Йоманда.

Той трябваше да се върне оттам, където никой не бе ходил и не бе дръзвал дори да помисли, че това е възможно. Да се върне от Отвъдното.

Теорията "Йоманда-Райдсма" съдържаше куп нелогични за нормалната наука предположения и твърдения. Преди две години те смаяха света с излекуването на тежко болни от спин, след прилагането на компютърна програма, плюс техните умения да се врат в мозъците, посредством хипноза.

Преди, това не се отдаваше дори и на най-големия в областта на хипнозата, доктор Пърси Уайт от американския институт за паранормални изследвания в Чикаго, по простата причина, че я нямаше виртуозната програма "Хейст" на гиганта "Филипс". Тя бе сътворена от един смахнат на вид и почти отписан от учените програмист на име Кейс де Граф. Седмица преди да бъде създадена тази грандиозна програма, Кейс бе изкарал два тежки месеца в болница за душевно болни в Дордрехт.

Чрез сензорни връзки, прикрепени към тялото на човек, поставен в сфера, компютърният скенер влизаше в комуникация с управляващия процеса екстрасенс и с помощта на програмата ставаше чудото. Специалистът вижда на екрана всичко, което става в мозъка на пациента. С умело управление се достига центърът на засегнатия от болестта нервен възел и се активира вътрешната самозащита, която е с непредполагаеми досега възможности.

След успехите, двете непримирими жени не спряха само с лекуването на неизлечими болести, но дори дръзнаха да идат и там, откъдето никой не се бе връщал, а именно в Отвъдното. Разбира се, те биха могли да започнат веднага, ако не бе повторното отиване на Кейс де Граф в лудницата. От концерна не позволиха той да бъде вкаран за лечение в сферата, по простата причина, че бе "златна мина" за тях и не искаха да рискуват.

Две години по-късно изключително надареният програмист сътвори усъвършенстван вид на "Хейст", "Мегахейст", и след подбор на доброволци започна преломният в човечеството проект.

– Петер, вече сме в 1997 година. Освободи напрежението от преживяното и си спомни за прелестната Александра. Тя те чака с нетърпение – с напевен глас прошепна доктор Райдсма.

– Ксинтия, къде е Ксинтия? – като гръм из вика Петер и отново се стопи в собствения си мрак.

***

Александра бе готова за "пътуването". Доктор Райдсма сложи последните скенери по слепоочията й и се обърна към Йоманда:

– Готови сме за преход, дано новата програма бъде и новия успех! Сферата е на обороти и можеш да вкараш аурата в компютъра.

На екрана с ясна отчетливост се видя годината 1640 и широките крила на същество, което се спускаше от висока кула на занемарен замък.

– Йоманда, та това е Ксинтия! – почти в истерия извика докторката.

– Значи се потвърждава нашата теория! Те винаги са били заедно.

След оставянето на пашкула Ксинтия, с неуверено летене, започна да се спуска надолу към пълното с крякащи жаби блато. Беше обзета от противоречиви чувства, но не и от разочарование, защото знаеше, че бе спасила любимия..., може би. Пътят към стадото тя не знаеше, но го чувстваше с новите си сетива. Затова и Арон така лесно я бе оставил да довърши обряда и да се прибере сама. Но той сгреши и това щеше да доведе до необратими за него последици. Вече окончателно оформена като изящна птица-прилеп, с леко накланяне на ципестото си крило, Ксинтия полетя към мистичния стар град Лейдън.

С натрапчива бързина светлината на новия ден си пробиваше път във вече остарялата и необикновена нощ. Красавицата трябваше да по-бърза, иначе великолепното й тяло на прилеп щеше да се превърне в прах. След като знаеше инстиктивно да управлява полета си посредством ехооргана, поместен в лявата половина на главата й, Ксинтия почувства посоката, откъдето идваха сигналите на другите "летящи прилепи" от стадото.

Полуразрушеният свод на огромната църква беше наситен с прикрепени за него прилепоподобни същества, които вече изпадаха в дълбок унес.

Арон и Дионисий с мъка успяваха да задържат очите си отворени, защото те очакваха и знаеха, че тя ще дойде.

– Вече ще се пукна от мъка, не издържам. Аз съм си виновен! – изсъска Арон и същевременно се захвана с ноктите на крилатите си ръце още по-яростно за свода. – Ти не можеш да си представиш колко по-красива е вече тя, приятелю. Най-обаятелното същество във вселената.

– Габриеле много ще се разфучи ако разбере – дяволито забележи Дионисий и добави. – Арон, май за мен ще бъде този слав.

Арон беше като потресен от предполагаемото развитие на нещата, сви се в люспестата си кожа и притвори вече натежалите до смърт очи.

"Летящите прилепи" трябваше да сътворят Голямата майка и след това техните души да излетят нагоре, към все още непонятното и от нито един смъртен непосетено място.

В този момент, с изящно движение на изваяните си прилепови крила, Ксинтия взриви вече почти заспиващото стадо. Чувството за красота и грациозност беше дори засилено в този сорт същества и те я възприеха, ако не със задрямалите си очи, то с вътрешните умения на душите си. Който притежаваше повече завоевания, той можеше да усети най-силно присъствието на новата богиня на това загадачно общество.

Ксинтия не предполагаше, че ще направи такова голямо раздвижване на повече от хиляда души, които бяха натъпкани в мозъчните кухини на "летящите прилепи".

Дионисий бе пленен от перфектно изваяната фигура на новопристигналата и се зарече да направи всичко на света, само и само тя да стане негов слав. Това чувство бе обладало и Арон, водителя на стадото, още по време на обряда. Единствената задръжка бе Габриеле и той мислеше как да се отърве от нея.

– Дионисий, да не си посмял! – изхлипа Арон, впивайки острия шип на опашката си в тялото на досегашния му вечен приятел.

– Не-е, недей, Арон! Боли ужасно! – неистово изстена вторият по сила в стадото и добави. – Тя наистина е новата богиня.

Ксинтия се настани между двамата, забивайки нокти в блокчетата на свода и нежно, както едно време, прозвънтя гласът й :

– Като че ли хващам последната минута преди заминаването, скъпи Арон и... Дионисий.

И двамата потръпнаха.

– Свърших си работата. Погребах го и душа та му е тук, любими... – приятен гърлен звук се отдели от люспестата, змийска шия на красивото същество, но не се знаеше към кого от двамата бе отправен.

Стадото се успокои едва тогава, когато слънцето излезе от своето ложе и започна пътя си към залеза. Настъпваше ден в древна Недерландия.

Всички "летящи прилепи" имаха необикновеното свойство да се задържат със здравите си нокти за свода на църквата и да висят с главата надолу. Гледката бе необикновена. Стотиците получовеци-полумумии, с прилепови крила и змийски тела, поклащаха елипсовидните си глави. Всеки един от тях, я мъж, я жена имаше в запас поне една човешка душа. Йерархично се подреждаха нагоре извършителите на повече убийства, а някои имаха и над десет. Разбира се, Арон и Дионисий водеха челото с повече от сто такива в запас и заслужено се наричаха водачи на стадото.

Какво трябваше да се случи в следващите часове, Ксинтия не знаеше. Тя се захвана още по-здраво за свода, прилепнала плътно до двамата големи в стадото и зачака.

Отначало очите й така се затвориха, че мракът който я обхвана, не позволи да види неимоверно ярката, виолетова светлина, която озари цялата църква. Мълнии свързваха същество със същество. Като паяжина на гигантски паяк се понесоха тънки, люспести израстъци от всяко едно прилепообразно и се сляха в една обща мрежа, в едно огромно създание, с неопределени все още форми.

Ксинтия по-скоро почувства, че се разпада, че се разгражда, че олеква и тогава чак чу отново собствената си душа да шепти. "Не се страхувай, скъпа, сега започва най-величественият момент. Ти преставаш да съществуваш за кратко време, но аз ще бъда ти и ти ще изживееш всичко. Приготви се!"

Новообразувалото се огромно същество започна да добива очертания на "летящ прилеп".

***

Последното, което бе чул и запомнил, бе така необикновено за граф де Мол, че за сетен път помисли че е полудял. В главата му се мотаеха думите. "Петер, вече сме тук в 1997 година. Освободи напрежението от преживяното и си спомни за прелестната Александра. Тя те чака с нетърпение."

Той не познаваше, нито пък някога бе чул имена като Петер, Александра или Йоманда. Тези изплували изречения в главата на графа го накараха да мисли, че сънува или някой зъл дух си играе с него. Постепенно той отвори с мъка натежалите като железни доспехи очи. В полезрението му се ширеха локви с кръв. Дървената маса бе залята от разтопилия се восък, който използваха за свещ, а встрани имаше ръкопис и един мехур пълен с червеникава течност. Това го обърка съвсем и той трескаво започна да мисли какво се бе случило с него.

Преди два дни графът трябваше да стигне до Лейдън по нареждане на краля. Някакво нашествие на мумиеподобни, крилати изчадия, които само нощем било възможно да се видят, а през деня се криели под обикновения лик на нормален човек. Викали им "летящите прилепи". За тях се говореха какви ли не страхотии. Много хора изчезвали безследно, някои пък ги намирали така дълбоко заровени в земята, че дори не би могло да се предположи, че това е по силите на обикновен престъпник или манияк.

Тази задача бе поставена лично от краля. Доверявайки се силно на храбрия и умен граф, той го бе изпратил незабавно в свърталището на "летящите прилепи", стария, недерландски Лейдън.

Графът дори много се зарадва на това поръчение, защото имаше прекрасни спомени от този град. Тук живееше единствената жена, за която би дал дори и живота си. Бе чул също, че тя се бе разхубавила още повече и не случайно се носеха слухове, че много мъже са полудели или загинали по нея. Мълвата за Ксинтия дори му бе приятна, защото предната година той я имаше в леглото си и тя му бе признала, че е влюбена в него. След безумно, едномесечно любене с нея, той трябваше, по заповед на краля, да изпълни специална задача в Шотландия.

Разбира се, кралят бе научил за тази му връзка с нея и с присъщия за него начин да решава нещата в полза на кралството, просто го препрати зад пролива.

На младия граф му бе тежко във високите планини на острова. Мислеше си само за нея, за прекрасната Ксинтия и остана доста приятно изненадан, когато кралският куриер му връчи писмо за незабавно връщане в Недерландия.

Задачата си в Лейдън той мислеше да разре ши доста бързо, но първо искаше да се срещне с нея, с черното лале. А за да не лаят чужди езици, бе дал на довереното си протеже Якоб Камбир писмо, с молба, Ксинтия да дойде в замъка на Борсбом. Те винаги се срещаха там и той искаше да се повторят незабравимите мигове от преди година.

Вечерта, в уречения час, ослепителната красавица бе дошла и какво се бе случило...? Та тя бе една от тях, от "летящите прилепи", а той жертвата. Наивност, която несъмнено щеше да му промени живота.

Но защо бе още жив...? Тази мисъл го хвърли в още по-голямо неразбиране. Каква бе тази игра? Тя бе назовала името на големия и уважаван от него градоначалник Арон ван Шхри. Това, което видя тази нощ, обаче бе само една грозна, полуразложена мумия, която нямаше нищо общо с ван Шхри. Дали не се потвърждаваха слуховете и мълвите за превъплащаващите се "летящи прилепи" в хора и обратното. Те не отминавали също така и важни личности, които водеха двойствен живот.

Но сега какво да прави той? Снощи му бе изпита почти всичката кръв и трябваше вече да е мъртъв, но не е. Защо? Отговорът може би беше в писмото, което несъмнено бе Ксинтия.

Графът понечи да се изправи, но нито един негов мускул не се подчини. Дори погледът му едва бе в състояние да се отклонява и вперен в масата, той не искаше и не можеше да намери ново полезрение.

Слънцето вече бе изгряло. С необикновено за сезона лъчение, то проникна в замъка на Борсбом. Дари с един прекрасен лъч точно нуждаещия се от това граф де Мол и остана в нетърпеливо очакване.

Топлината на този навременен лъч даде на живия труп, Уйлям, последната надежда. Графът се вкопчи в него и започна борба на живот и смърт. Първо, с неимоверно усилие на волята, той успя да раздвижи дясната си ръка и с това достигна желаната цел. Ръкописът на Ксинтия беше вече в ръцете му и с помощта на всичкия опит, който бе натрупал като кралски образован довереник, той жадно зачете.

"Скъпи Уйлям, това което ще прочетеш не е много, но е достатъчно, за да разбереш как да оживееш и да ме избавиш от омразния Арон, който ме зарази. Същият този Арон ван Шхри, градоначалникът, но по-късно ще разбереш всичко. Засега, скъпи мой, просто следвай написаното от мен и ми прости. Нямаше начин, играта е много сложна и жестока.

Уйлям, виждаш този мехур пред теб, нали (дано е там, когато се свестиш)!? Това e сместа на "летящия прилеп" и само тя може да те спаси от сигурна смърт.

Опитай се да разкъсаш обвивката и изпий до капка съдържанието. Така част от моята душа ще достигне твоята, а кръвта ще те възстанови поне за малко, докато дойда тази вечер, за да те прибера с мен. Това е единственият ти шанс, не само за теб, но и за мен.

Обичам те, Уйлям, и завинаги ще съм твоя! Чакай ме!"

Графът бе потресен и не вярваше на очите си. Въвлечен в игра, демонична и неземна, игра, която нито един смъртен не бе спечелил без да се продаде на "прилепа", той нямаше много време да мисли, защото всяка измината минута го водеше към бездната на смъртта. Чувстваше, че Ксинтия е неговият избавител, и че тя е в смъртна опасност с това си деяние. Довери й се напълно и с помощта на свръхволята си, се докопа до мехура.

Живителна течност се разля по жилите му, когато с последни усилия успя да излее цялото съдържание в устата си. Изненадващо за самия себе си, той не почувства нито вкуса, нито мириса на течността, а само неприятното усещане, че му се гади. Отново всичко около него се завъртя с неописуема бързина и той потъна в мрак.

"Хей, графе, как успя? Та ти наистина си бил един от моите най-добри избранници досега – чу Уйлям вътрешен глас. Не се учуди, защото си спомни разговора с нея, с душата си. – Имам си вече компания и съм много щастлива. Част от субстанцията на Ксинтия е вече в теб, до мен и това ще ти даде нужната сила, за да продължиш. Също и нещо друго искам да ти разкажа. Някои неща, които никога не си и предполагал, че могат да са така – монотонно, но нежно чуваше графът по-нататъшните откровения на собствената си душа. – Преди да се вселя в теб имах един голям период от около 300 години от последното ми съществуване на Земята. Много ми се искаше да намеря точно такъв, какъвто си ти, но все не намирах и трябваше да чакам тези три столетия. Разбира се, накрая като видях възможността да вляза в твоето тяло, бях повече от щастлива и не се излъгах. Натрупах толкова по-ложителни емоции чрез теб, че дори и сега да си замина в Големия дом, не е толкова страшно, но още по-голямо щастие ще е, ако остана още в теб – и продължи. – А пък и с тази нова компания. Всичко става още по-приятно за мен. Трудните мигове, които ни очакват, не ще ме огорчат, защото ти не познаваш такива..., поне досега."

Граф де Мол отвори очи и с леко задоволство си спомни разказаното от вътрешния му глас. Въпреки неговото недоверие към необяснимите явления в живота, сега той не само повярва, ами се замисли какъв план да състави, за да действа в променената реалност.

Лъчите на слънцето подсказваха, че следобедът е преминал средата си и се насочва към своя сън. Това искаше да каже, че планът трябваше да е готов час по-скоро и спокойно да се чака по-нататъшното развитие на нещата. Като че ли това не бе графът отпреди няколко часа. Той стана с бодро движение, опипа разпраната си шия, но не откри голяма рана, както очакваше. Само един дълбок белег доказваше, че всичко случило се е било истина. Жестока и коварна истина. Силата, с която винаги разполагаше бе в изобилие и дори сега не бе намаляла, ами обратното. С едно заучено до съвършенство движение, графът отскокна от каменния под и почувства новата енергия, придошла от пашкула. Намери се така бързо на височина, която не бе достигал никога досега и приятно се усмихна.

"Ех, Ксинтия, какво си направила с мен!? Та кой ще ме победи сега, Арон Градоначалникът ли казваш? Ха-ха!" – повече на себе си каза той, отколкото на отсъстващата, загадъчна жена.

"Аз не съм Ксинтия, но ти действително си непобедим – дочу де Мол някъде в главата си глас, който се отличаваше от гласа на собствената му душа и за кой ли път пак се стъпи са. – Аз съм част от развитата душа на твоята любима и не се учудвай, когато някой път получиш съвет, я от мен, я от моята мила компаньонка в теб" – поясни говорещата субстанция.

"Добре, добре...! Край на изненадите и учудванията. Приемам ви като част от мен и да му мисли този, който не вярва, нали?"– каза графът, но въпреки всичко се позамисли.

В писмото Ксинтия казваше, че трябва да я чака тази вечер, за да го вземе със себе си, но защо? Къде щеше да го води? При стадото ли? При Арон ли? Такива въпроси идваха от само себе си в главата му и вместо да им дава отговори, той така извика, че разтърси замъка:

– Какво да правя...?

"Довери й се и я чакай."– дочу се ехото прозвъняло в главата му.

Всички прилепоподобни същества бяха свързали вече змиевидните си тела в едно огромно, напомнящо на прилеп със сребърни криле, създание. То пък бе обгърнато от свилени нишки. Всяка една от тях водеше до мястото, където преди това се бяха захванали тези изчадия. Оставената от тях люспеста кожа висеше захваната за свода с твърди, костеливи нокти.

Ксинтия виждаше всичко това. Позна своята сребърна нишка и попита душата си.

"Какво предстои, какво е обяснението на всичко това?"

"Това е същността на живота, това е развитието на нас чрез вашите земни тела. От вас ние извличаме емоции. Вие сте средството, с помощта на което ние правим история, както на вас, така и на нас. Ние сме взаимно обединени. Когато сребърната нишка, която ни свързва се прекъсне, тогава ние отлитаме нагоре в Големия дом, а вие умирате. Всъщност умира само тялото, защото то е химична структура, в която ако някой жизнено важен орган е повреден, то цялата химична съвкупност се разпада. Всички спомени и емоции обаче остават в нас и ние ги носим със себе си вечно, от превъплащение до превъплащение, от век на век – даде частичен отговор на въпроса душевната субстанция и продължи. – Сега ти преставаш да съществуваш, аз ще бъда твоето съзнание и ролите ще се сменят. Както аз, допреди да станеш "летящ прилеп", бях винаги в теб, така сега ти ще бъдеш в мен, докато трае престоят ни горе в Големия дом."

Ксинтия се почувства съвсем лека. Тя не усещаше нито тяло, нито форми. Преходът от прилеп към душевна субстанция бе определено приятен за нея. Обзе я някаква неимоверна огромна радост и сякаш светлина нахлу в нея. Светлина, която не идваше от лъчението на слънцето, ами от космоса.

"Прилепът-майка", която бе съставена от стотиците получовеци-полуприлепи, напусна високата църква и полетя нагоре в дълбините на вселената със скорост, която не можеше да се измери. Невидимите за човешкото око сребърни нишки обаче останаха. Това бяха нишките на живота, които свързваха духовните субстанции със земните биохимични тела.

Когато се опомни, Ксинтия усети слънчева светлина, от която я заболяха очите, но пък бе приятна за тялото. Огледа се и за свое учудване видя стотици хора в Хохландската висока църква, които също като нея се оглеждаха и опипваха.

Мнозината от тях, които имаха повече души в запас, си спомняха за преживелиците в Големия дом, но такива, като Ксинтия, току-що заразени, почти нищо не проумяваха.

– Ксинтия, още много трябва да убиваш, докато събереш достатъчно души, за да изживееш изцяло опиянението, което бе горе – с добре изглеждащ вид сподели Арон ван Шхри, градоначалникът.

От чудовищното му тяло на прилеп и помен нямаше. Със спретнати дрехи, полагащи се на човек с такъв пост, Арон одобрително повдигна мустак и добави:

– Тази вечер ще бъдеш на лов с граф Винсент, той е опитен и ще ти бъде от полза. Аз ще съм също наблизо, с Габриеле, но после ще се видим в замъка на Борсбом и заедно ще долетим при стадото.

– А Габриеле? – промълви едва чуто красавицата и добави. – Аз се страхувам от нея, а може би и... ти?

Подразбрала разговора на двамата, Габриеле се приближи измежду вече напълно преобразените, както преди, жители на стария Лейдън.

– Как е с новата, скъпи Аро? Като че ли наистина имаш добър вкус – звукът излезе от повдигащите се, изваяни гърди на Габриеле, но в лицето й имаше още черти, запазени от змийското превъплъщение. – О-хо, та това е Ксинтия, красавицата на нашия Лейдън! – почти долепи тя лицето си до това на обърканата млада жена и продължи. – Внимавай, съкровище, да не пострадаш.

– Приятно ми е да го чуя от жрицата на стадото Габриеле, но аз ще съм далеч от вашето щастие с господин градоначалника – каза прелестната Ксинтия, гледайки с видимо доволство към Арон и добави. – Има и за мен доста графове..., може и Дионисий, той тъкмо идва.

– Накъде ще се понесе компанията на високите особи – с преливащ от смях глас се намеси идващият, с тяло на боец, грамадан Дионисий. – Нали нямате нищо против ако ви придружа? – не отделяше той поглед от Ксинтия. – В "Стария лъв"!? Там има прекрасно филе от акула и вино от испанския крал.

– Съжалявам, но аз имам важни дела днес, а и трябва нещо да подготвя за довечера. Ще се видим нощес в стадото! – почти заповеднически се изпъчи Арон и помъкна Габриеле към обградената с охрана градоначалническа къща на Лейдън.

Възвърнала предишната, омайна форма на тя лото си, Ксинтия направи недвусмислен жест на Дионисий да я последва и двамата напуснаха църквата.

***

До вечерта оставаха няколко часа и граф де Мол, вече възстановен напълно от обряда, се спусна по пустите каменни стълби на изоставения и полуразрушен замък на Борсбом. Долу го чакаше послушно черният жребец, който бе подарък от Делфтския градоначалник. Животното изпръхтя, като видя своя собственик и жадно зачака да бъде милвано.

Накъде можеше да поеме графът и самият той не знаеше. Имаха уговорка с Якоб Камбир в реномираната страноприемница "Стария лъв". Времето бе напреднало, но Якоб може би бе останал да го чака. За по-нататъшни разкрития Уйлям можеше да се довери само на него. Разликата бе сега, че той вече бе полуприлеп, който тази вечер трябваше да лети със стадото. Как да разкаже всичко това на неговия Якоб?

Граф де Мол влезе с твърда крачка в страноприемницата и захлопна силно вратата след себе си. Той не очакваше такъв удар, но изглежда субстанцията на Ксинтия вече бе в пълнен ход. Якоб, който пиеше вино с неколцина местни художници, веднага реагира на тежкото затваряне и се спусна към своя приятел.

– Графе, много време мина и съм обезпокоен. Научих страховити неща от управителя на "Голямата мелница". Дано да свърши всичко добре за твоята любима.

– Какво е станало, Якоб?

– Първо да седнем някъде! В другата зала, защото Ксинтия е тук. Аз мислех..., че е с теб, но изглежда се потвърждават моите предположения.

– Какво? Ксинтия? Тук...?

– Да, тук е с Дионисий Бургот. И са много влюбени, поне така изглеждат.

– Бургот, този кучи син! Той ще си плати!

– По-бързо, да отидем в тайника и оттам можем да чуем всичко.

Графът не опираше в земята, енергията го бе обзела и той едва се сдържаше да не експлоадира. Якоб подтичваше със ситни крачки след него, влачейки меча си. Тайникът бе празен. Само с ключ от съдържателя можеше да се проникне там и да се шпионира. Де Мол имаше този ключ. Влезли вече вътре, те се насочиха към отвора, от който се виждаха всички посетители и всички затънтени места в добре подредената страноприемница. Ксинтия наистина бе с Дионисий в една ложа. Масата, отрупана с филета от акула и два глинени съда с вино, едва се крепеше от тежестта на ястията. Грамаданът бе преполовил вече единия съд и опиянен, се опитваше да говори на сътрапезницата си, но се получаваше само едно неясно фъфлене.

Двамата наблюдаващи се бяха ококорили от изненада.

– Яко, разкажи ми какво си чул, какво е станало? – загрижен попита граф де Мол своя довереник.

– Графе, това не е за вярване. Ти не ще повярваш! – каза този, който въобще и не предполагаше, че е в компанията на току-що заразен "летящ прилеп". – Кор и Юрум са видели как този същият Бургот е убил един слуга. Но как? Питаш ли се как? Изгризал му шията. Вместо както подобава на благородник да го съди или поне честно да се бият, то...! Той е вампир, Уйлям! Или може би "летящ прилеп". И сега Ксинтия е в ръцете му.

– Якоб, млъкни с бръщолевенията си, виждам че е в ръцете му. По-добре продължи нататък!

– Ами те казват, че се е случило миналата нощ, когато ти си бил с Ксинтия в замъка. Отвличайки с коня си слугата, той се отправил към тресавището до Вармонт и там се развило ужасно пиршество. Да, пиршество. И са сигурни в това, защото видели всичко от толкова близо, че замръзнали от страх. Не помръдвали, за не издадат присъствието си.

– Е и, какво по-нататък е станало със слугата и този мерзавец?

– Кор казва, че като стоварил жертвата си от коня, то бедният човечец бил вече полумъртъв от страх. Коленичил и започнал да се моли, но Дионисий само му казал да чака и така изфучал с гърлен глас нагоре, та тресавището потреперало. След малко огромна птица, приличаща на гущер с крила, долетяла и заговорила с човешки глас. Кор и Юрум се шашнали и загубили и ума, и дума. Само се хванали за главите и не знаели какво да правят. Да бягат било вече късно, та продължили да гледат.

– И това изчадие как се казвало? – попита Уйлям без да усети, че задава несвойствен въп рос.

Якоб го погледна, но продължи:

– Да, наистина това изчадие си имало име. И знаеш ли как се казвало? Арон! Арон ван Шхри! Името на градоначалника.

– Арон? – спомни си графът за полумумията, която седеше на отвора-прозорец в замъка на Борсбом и напътстваше Ксинтия как да върши обряда.

– Но да продължа по-нататък. Та този Арон бил целият в ципи и крила. Устата му меляла постоянно заплахи и от нея се стичали лиги и парцали от меса. Слугата извикал с все сила: "Боже, та това е дяволът!", но Дионисий не се засегнал много, само се усмихнал под мустак. След това никой не предполагал, че този същият Дионисий ще захапе слугата за шията и от паста му ще се оголят такива ужасни, кухи зъби. Слугата заревал и понечил да се отскубне и успял дори да побегне из тресавището, но Арон със силното си змийско тяло се притекъл на помощ. Така вдигнал с мощните си крила жертвата във въздуха, че тя едва не паднала на главите на Кор и Юрум. За щастие крилатата змия не ги забелязала, ами просто пуснала пак слугата в краката на Бургот, за да го довърши. Последвали какви ли не проклятия и същият този "летящ прилеп" продължил полета си в посока към Борсбомския замък.

– Яко, истина ли е всичко това...? Знаеш ли, че тези двамата, Кор и Юрум, са в смъртна опасност – замислено и тихо промълви де Мол. – Все пак, давай докрая!

– Аз знаех, че ти си с Ксинтия и днес много се притесних, че те няма, а тя е с него тук. Но да продължа. Та те видели по-нататъшната гощавка на Бургот. След гаврата със слугата, му изпил кръвчицата и започнал да се превръща в същото изчадие, като Арон, но много по-едро и силно. Заровил трупа за броени секунди. Пръстите му били като от желязо и така ровели земята, все едно че копаел с лопата. След това политнал с големите си прилепови крила нагоре и в посока към Хохландската църква.

Уйлям слушаше и съпоставяше снощната случка с новите доказателства за "летящия прилеп". Той нямаше избор. Трябваше да разкаже всичко на Якоб, иначе борбата му срещу изчадията никога не би имала пълен успех. Но първо искаше да види сцената с Ксинтия, дори имаше желание да говори с нея, но същевременно трябваше и да се пази от Дионисий. * * *

– Виж какъв е напорист, този дебелак – забележи Якоб, зяпайки през отвора. – Но той ще я изнасили! Виж...., виж, Уйлям!

Графът погледна и не можа да изтърпи това, което правеше Дионисий. Стана и повлече довереника след себе си.

Ксинтия бе твърдо и недвусмислено поставена от силния и масивен сътрапезник на масата. Полупиян и от виното, и от красотата й, Дионисий разкопчаваше ненужните копчета по панталона си и притискаше със свободната си ръка изваяното тяло на красавицата. Тя бе изпаднала в ужас и отвръщение от него, но знаеше, че си го заслужава. Такава двойствена игра винаги се заплаща скъпо. Понечи да извика, но кой ли би посмял да й помогне. Може би само Уйлям, но той сигурно лежеше с разпрана шия в замъка или бе умрял.

***

– Дионисий, недей тук! Ще ни видят хората и ще говорят после. А пък и Арон ще бъде огорчен, ако научи. Спри! Моля те, животно такова... – вече полуразголена, тя се мъчеше да го възпре, но без особен резултат. – О-ох, недей!

Тогава прелъстителката докопа една делва пълна с маслини и с всичката си сила, която притежаваше, я стовари върху главата на сладострастника. Той отначало погледна нагоре към нея, но после загуби съзнание и се строполи на стола.

Объркана, Ксинтия се засуети около него, но схвана, че би било по-добре да напусне страноприемницата. С бързи стъпки тя излезе от ложата и тъкмо затваряше вратата, когато се сблъска с графа. Неочакваната поява на любимия така я шокира, че тя припадна в ръцете му и той трябваше да я завлече в тайника.

Там те я положиха на един дървен нар и Якоб изтича за вода. През това време някакъв воин се мярна на вратата и без да почука влезе. Явно бе от подчинените на градската управа и по-точно на Арон градоначалника. При гледката, която се откриваше пред него, признатата от всички красавица на Лейдън, просната в безсъзнание на нара, той объркано се хвана за меча.

– Не се плаши, момко, аз съм граф де Мол, от кралската гвардия и нищо лошо не се е случило. Ксинтия била нападната от Дионисий Бургот и той се е опитал да я изнасили, но явно тя се е отскубнала и... – не успя да довърши обяснението си Уйлям, защото на воина му бе доста тъчно да чуе името на братовчед си Дионисий, за да извади меча от ножницата.

– Мръсен самозванец, дори и да си граф, ти ще умреш! Няма да позволя да опетниш името на братовчед ми!

– Спри войниче, нека той да си плати...!

– Графе, пази се, това е Роб Бургот, или по-скоро бягай, той ще те убие! – извика току-що появилият се на вратата Якоб. Пръстената кана с вода се пръсна от удара на меча на Роб и така запази шията на влизащия.

Изненадващо дори за самия себе си, граф де Мол така отскокна от мястото си, че едва не докосна триметровия таван. Енергията, която притежаваше, но все още не умееше да управлява добре, явно бе в ход. Той направи двойно салто и със завидно приземяване се намери зад нападналия го воин. За секунда мечът на графа бе опрян о мястото, където шията на Роб не бе защитена.

– Ти си от тях, проклето създание... – излезе някакъв звук от притиснатата шия. – Ти си "летящ прил..."...

Не можа да изхърка думата, защото пак с неуправляемо движение на ръката си графът преряза гърлото му. От разпраната артерия шурна кръв, която оплиска лицето на Уйлям. Миризмата на червената течност като че ли извади от равновесие графа и той с шеметна бързина отвори уста. Позволи струята да се насочи в гърлото му и жадно запреглъща.

Якоб гледаше и не вярваше на очите си, че неговият приятел и дългогодишен идол си позволява такива неестествени неща. Стоеше онемял и цялото му тяло бе парализирано. Дори да искаше, не можеше и крачка да направи. "Трябва – мислеше си той – трябва колкото се може по-скоро да напусна това място."

Графът, забравил за присъствието и на Ксинтия, и на Якоб, лакомо гълташе кръвта. Опиянен, той бе хванал почти умиращия воин така силно, че доспехите му се бяха превърнали в купчина нагънато желязо. Хватката, с която бе притиснал нещастника, дори не позволяваше тялото му да конвулсира. Очите на жертвата бяха изскочили от орбитите си и изцъклено гледаха в неопределена посока.

Якоб, осъзнал ситуацията, с последно волево усилие, успя да се измъкне от тайника, затръшвайки тежката врата. Навън бе започнало да се смрачава. Там той отвърза коня си и го пришпори към "Голямата мелница". Може би там трябваше да се търси спасение.

– Уйлям, по-спокойно, иначе ще умреш от голямото количество кръв. Успокой се, скъ пи! – уморено прошепна все още лежащата млада жена, свестявайки се от припадъка.

– Ксинтия, скъпа моя, какво направихте от мен? Какво съм сега аз? Прилеп или човек, или изчадие? – бутна графът смачкания доспех на Роб и продължи. – Ами сега какво да правя, като така ме привлича мирисът на кръв. Не успявам да устоя.

Понечи пак да захапе кървавата шия, но Ксинтия така го блъсна, че той политна в ъгъла и я погледна учудено:

– Но, защо?

– Защото е много рано за обряд. До нощес има много време, а и дотогава много работа ни чака – отговори черната красавица и доба ви. – Остави го да умре. Жалко за душата му, която сама ще си пътува за Големия дом и ще разкаже на другите за нас. Но вече е късно.

– Ксинтия, разкажи ми какво стана с теб? Какво е всичко това?

– Първо трябва да повърнеш тази кръв, защото ще умреш! – почти заповяда тя.

– Да, наистина започна да ми прилошава. Силата ми намаля и като че ли ще падна.

– Ти се превръщаш в дневен блудник, а те умират бързо – уплашено забеляза Ксинтия, виждайки как по ръцете му израстват мехури, пълни с кървава течност. – Повърни, бързо!

– Не мога! По дяволите!

– Почакай, аз ще опитам да направя нещо.

***

Вече съсвестилата се окончателно прелестна жена долепи устни до превръщащия се в дневен блудник де Мол и засмука силно. Цялата течност от стомаха му премина в устата на спасителката. Тя я изплю и за втори път падна в безсъзнание.

Мехурите спаднаха веднага. Той взе Ксинтия на ръце и нежно я целуна. Неусетно езикът му като че ли се раздвои и изтъни. Бързо като стрела едно от разклоненията се втурна към кухината на черепа й. Така и не разбра как може да вижда там чрез езика си и как е възможно да говори с душата на Ксинтия и една много добре развита субстанция, намираща се до нея. От разговора с тях, той доби представа как е станал "летящ прилеп" и как трябва да продължава нататък.

След идването в съзнание на изпружилата се на пода жена, те се прегърнаха пълни с любов, както в добрите стари времена. Уморени, но щастливи започнаха да правят план за вечерта. Ксинтия му каза, че трябва да убие някой тази вечер и да вземе душата му и тогава да се съберат в замъка на Борсбом. Оттам можела да му покаже пътя за стадото, а след това и как да летят нагоре. Тя самата тази вечер щяла да ловува с някой си граф Винсент, приближен на градоначалника. След това имала среща с Арон в замъка и там мислела да довери на водача на стадото, че е направила още един "летящ прилеп", въпреки строгата забрана. Разчитала на това, че Арон е луд по нея и ще й прости, но трябвало да плати с любовна оргия.

Графът слушаше внимателно, но в главата му имаше друг план.

– С Дионисий не се захващай, скъпи, той е много, много силен и ще те убие като нищо. Не се и опитвай. Аз ще го довърша, но по-къс но – каза за раздяла Ксинтия и безшумно тръгна за срещата си с граф Винсент.

Беше време за лов.

След като се сбогуваха с нея, той долепи око до тайника и видя, че Дионисий отдавна беше дошъл в съзнание, но го бе пак загубил, този път от пиене. Няколко делви се търкаляха на земята, а той опипваше задните части на една проститутка и й шептеше:

– Ксинтия, Ксинтия, колко те обичам!

С гръм и трясък граф де Мол, пак не преценил силите си, така изненада проститутката, че тя се отскубна от обятията на великана, който доскоро се занимаваше с нея. Събаряйки няколко стола нахлулият, мускулест мъж по-скоро се сгромоляса върху грамадана, отколкото както мислеше само да го изненада. Дионисий, който тежеше не по-малко от 200 килограма, като че ли бе очаквал подобно нападение. Виното бе замъглило съзнанието му, но стотиците души вътре в него го бяха алармирали инстинктивно. След кратко смущение графът го сграбчи за гушата, но това не бе Роб, а Дионисий Бургот, стар "летящ прилеп", с не по-малко сила от тази на графа. С изкусно движение на ръката си, великанът успя да отблъсне нападателя и чак тогава го видя. За него граф де Мол бе познат от миналото. Преди две години бяха се срещали на Великото състезание организирано от кралската свита. На него можеха да присъстват само отбрани особи, а участниците бяха най-храбрите рицари от близките страни и върха от Недерландия. Тогава и двамата имаха най-многото победи, но финалът така и не се състоя помежду им. Кралят внезапно получи сърдечен пристъп и състезанията се отложиха. А когато трябваше да има нов финал, на Уйлям бе поставена задачата за изпълнение в Шотландия.

Дионисий го позна и лукаво се усмихна:

– Значи не си мъртъв, копеле мръсно!? Ксинтия те е направила "летящ прилеп"!? Долна фуста!

– Доста жалко, но ще трябва да умреш, дебелако! –извивайки ръката му, графът изплю съсиреци от думи и кръв, принадлежащи на Роб Бургот. – Това е финалът!

Двамата мъже подскокнаха едновременно на височина, която смъртен не би успял да достигне и се хванаха за гушите. С бърз заучен рефлекс Уйлям удари противника между краката и той отпусна шията му. Това даде възможност на графа да отлети настрани и да нанесе силен удар с дланта по незащитената от шлема глава на Дионисий. След секунди и двамата се строполиха на масата. Великанът бе зашеметен от удара и неловко се изправи. Де Мол това и чакаше. Отскокна отново и с двойното си салто се намери зад дебелака, опипа ножницата, но мечът го нямаше там. Изглежда при тези вихрени скокове той бе излетял нанякъде. А без меч как би убил това чудовище.

Изведнъж той забеляза проститутката. Тя стискаше нещо като меч, но бе далече от мястото, където се водеше борбата. Дионисий схвана начаса ситуацията и се спусна към ухажваната от него професионалистка в любовта.

Изненадващо и за двамата, тя хвана меча обратното и го заби в гърлото си. Разяреният великан не устоя на зова на кръвта и засмука жадно от бликащата артерия. Забравил за битката, Уйлям също се спусна и редом с доскорошния си враг, заблиза свежата течност. Времето за лов бе настъпило и двамата "мъже-прилепи" просто трябваше да откликнат на повика за завоевание на души.

По принцип в обряда винаги трябваше да присъстват поне два прилепа, иначе душата на жертвата трудно се откъсваше от тялото.

Те бяха като омагьосани от мириса на червената течност и гълтаха до насита. Почувстваха пулса на самоубийцата да намаля и се спогледа ха. Пръв Дионисий, като опитен в обряда, отблъсна графа и му заповяда:

– Сега и двамата имаме обща цел. Остави я да не умре веднага. Трябва да й вземем душата.

– Кой аз или ти? – попита графът.

– За да остане Ксинтия твоя, трябва да заплатиш. Затова сега сам ще си търсиш жертва и аз ще присъствам, както ти присъстваш сега. Аз съм осигурен за тази вечер. А ти...? Не знам! – ухили се дебелакът, на който почнаха да поникват кухи зъби и люспеста кожа.

Уйлям не знаеше какво да предприеме. Осъзнаваше, че трябва някой да го научи какво да прави, иначе бе погубен. Затова той каза с престорен, смирен глас:

– Слушай Бургот, ти си тук учителят, аз съм само един ученик. Първо ме научи, докато не си се променил, както Ксинтия снощи, защото после трудно ще разбера как да направя обряда. А и има за теб готова жертва в тайника. Все още не е издъхнал, защото го чувствам. Един воин, който бе недобросъвестен да ми се изпречи на пътя и го заклах.

– Да, наистина и аз го чувствам. Чувствам душа наблизо, която е готова да излети всеки момент. Добре, ще те науча, но в замяна искам да оставиш Ксинтия на мен и само на мен. Ясно ли е? – заплашително изсъска Дионисий.

– Нека да е твоя, тази фуста! И без това тая вечер ще е с Арон в замъка на Борсбом. Курвата му с курва.

– Ти откъде знаеш, копеле? – не издържа и се впусна в нова битка великанът.

– Спри, чудовище, после ще ти разкажа всичко! Сега закъсняваме, душите отлитат и после ще ни съдят в стадото.

– Тебе да, но мен може да ме съди само Арон, този подлец и сластолюбец.

– Слушай, май тя си отива. Дай ми шанс! После ще отидем в тайника и за теб. А най-накрая ще отлетим заедно в замъка. Ще вземем и Габриеле. Какво ще кажеш?

– Ти си умен, скъпи. Добре! Започвай!

– Но как?

– С върха на езика се вмъкни в артерията, след това трябва да докоснеш главния нерв, той се намира горе в кухината. Тя е там. Просто ъ кажи да не се страхува и я милвай – чу почти същите думи, които Арон бе казал на Ксин тия. – След това я вземи! – допълни Дионисий.

Графът не забеляза кога започна всичко в него да се изменя. Шията му се удължи и се покри със сребрист люспесто-мъхав слой. Главата му заприлича на красив, овален камък, издълбан от остри, човешки черти. Езикът му окончателно придоби змийска форма и той го задълба в разкъсаната от меча артерия. След това я видя. Беше наистина нежна и пухкава душа. Субстанцията можеше да се види и почувства, с помощта на новите сетивни органи на "прилепа". От нея сияше виолетова светлина, примесена с едно предизвикателно, любовно лъчение.

"На драго сърце ще отида при теб, графе. Тъкмо малко да почина от наситените преживелици на тази ненаситна жена – усети да му казва душата на страстната умираща. – О-хо, тук освен твоята душа има и още една субстанция, от моя тип. Та това е Леа или както вие я знаете под името Ксинтия" – допълни тя, влизайки в новия дом, а именно черепа на де Мол. Промяната продължаваше с висок темп и от графа стана забележително, прилепоподобно същество. Яки криле, силна опашка, красива глава.

– Охо, графе, ти като че ли ще покориш всички горе! – почти в захлас изрече Дионисий. – Габриеле ще се побърка по теб, но Ксинтия... да не си я докоснал!

***

Трупът на проститутката, вече безжизнен, бе хвърлен на масата. Чу се тъп звук, но те не обърнаха внимание. Трябваше да заровят някъде мъртвото тяло, без да ги видят.

Посетителите от другите ложи, които чуваха странните звуци в Дионисиевата ложа наостриха уши. Никой не смееше да надникне там, защото знаеше какво може да го сполети. А и последните разкази за Дионисий Бургот още повече засилваха страха в тях. Те го бяха видели да влиза с Ксинтия, после ненаситната Мери бе в неговата компания. Викове, крясъци, безподобни звуци. Всичко

             

 

            Лоис Макмастър Бюджолд

            Императорската гвардия

 

 

            Глава 1

 

            Майлс дойде в съзнание, но не отвори очи. В мозъка му сякаш тлееха въгленчетата на някакъв огнен сън, безформен и постепенно избледняващ. Струваше му се, че отново са го убили, ала паметта и разумът му започнаха да възстановяват обърканото преживяване.

            Сетивата му се опитаха да подредят външните възприятия. Намираше се в безтегловност, лежеше по гръб, завързан с ремъци върху някаква повърхност, обвит в медицинско фолио стандартно военно производство. Все още носеше мекото си трико, но скафандърът му липсваше. Ремъците не бяха стегнати. Ноздрите му гъделичкаше миризма на многократно филтриран студен сух въздух. Като внимаваше да не вдига шум, той бавно освободи едната си ръка и докосна голото си лице. Нямаше контролни проводници и сензори, нито кръв… „Къде са оръжията ми, скафандърът, слушалките?“

            Спасителната операция бе вървяла според плана. С капитан Куин и техния патрул проникнаха в кораба на похитителите и откриха килията на отвлечения бараярски куриер от Имперската служба за сигурност лейтенант Ворберг, жив, макар и упоен. После се отправиха обратно по мрачните коридори към очакващата ги бойна совалка на „Дендарии“. Заети другаде, похитителите не ги бяха нападнали. Тогава какво се беше случило?

            Наоколо се разнасяха тихи звуци: пиукане на медицинска техника, свистене на рециклираща климатична инсталация, човешки шепот. Животински стон. Майлс облиза устни, просто за да се увери, че не е изпъшкал той. Можеше и да не е ранен, ала някой наблизо не бе в добра форма. Миришеше на антисептици. Той леко повдигна клепачи, готов отново да се престори, че е в безсъзнание, ако се окаже във вражески ръце.

            Но се намираше — в безопасност, надяваше се — в собствената си бойна совалка и лежеше на една от четирите сгъваеми койки в дъното на каютата. Медицинската система за спешна помощ бе позната гледка, въпреки че обикновено я виждаше от друга гледна точка. Обърнат с гръб към него, санитарят стоеше до койката от другата страна на пътеката. Майлс не забеляза чували за трупове. „Само още един пострадал.“ Щеше да прибави: „Чудесно“, само че в тази операция не се предвиждаха жертви.

            „Само един пострадал“ — поправи се той. Ужасно го болеше глава. Ала нямаше изгаряния от плазмено оръжие, нито беше парализиран с невроразрушител. В тялото му не се вливаха интравенозни системи за кръвни заместители или синергин против шок. Не плуваше в наркотичната мъгла на болкоуспокоителни и движенията му не бяха ограничени от превръзки. Само главоболието — нещо като мигрена след зашеметяване. „Как може да са ме зашеметили през бойния скафандър, по дяволите?“

            Все още със скафандър, но без шлем и ръкавици, санитарят на „Дендарии“ се обърна и видя, че Майлс го гледа.

            — Свестихте ли се? Ще съобщя на капитан Куин. — Той се вгледа за миг в лицето му и светна с фенерче в очите му, за да провери за реакция на зениците.

            — Колко време… съм бил в безсъзнание? Какво се е случило?

            — Получихте някакъв пристъп или гърч. Без очевидна причина. Полевият тест за токсини не даде резултат, но той е съвсем елементарен. Веднага щом се върнем на кораба, ще ви подложим на по-сериозен преглед.

            „Значи не са ме убили. Още по-лошо. Като миналия път. По дяволите. Какво съм направил? Какво са видели?“

            Предпочиташе да са го… е, не. Не предпочиташе да са го улучили с невроразрушител. Почти.

            — Колко време? — попита Майлс.

            — Пристъпът продължи четири-пет минути.

            Оттогава със сигурност бяха изминали повече от пет минути.

            — А после?

            — Боя се, че останахте в безсъзнание около половин час, адмирал Нейсмит.

            Никога не бе продължавало толкова време. Най-тежкият му пристъп. Беше се молил предишният да е последен. Оттогава бяха изминали повече от два месеца. По дяволите, бе убеден, че новото лекарство е подействало.

            Майлс се освободи от ремъците и се измъкна от топлинното фолио.

            — Не ставайте, господин адмирал.

            — Трябва да изслушам докладите на хората си.

            Медикът внимателно постави длан на гърдите му и го натисна обратно на леглото.

            — Капитан Куин ми нареди да ви упоя, ако се опитате да станете.

            „Отменям тази заповед!“ — едва не извика Майлс. Но изглежда в момента не водеха битка и санитарят го наблюдаваше с професионално безпристрастния поглед на човек, готов да изпълни дълга си въпреки рисковете.

            — Затова ли съм останал толкова дълго в безсъзнание? Упоихте ли ме?

            — Не, господин адмирал. Дадох ви само синергин. Жизнените ви признаци бяха стабилни и се страхувах да ви дам нещо друго преди да разберем с какво си имаме работа.

            — Ами взводът? Всички ли са добре? Измъкнахме ли бараярския пленник?

            — Да, всички са добре. А бараярецът, хм… ще оживее. Запазих краката му — има голяма вероятност хирургът да успее да му ги зашие. — Медикът се озърна, сякаш търсеше помощ.

            — Какво? Тежко ли е ранен?

            — Хм… Ще повикам капитан Куин, господин адмирал.

            — Незабавно — изсумтя Майлс.

            Санитарят се превъртя в безтегловното пространство и настойчиво зашепна в интеркома на отсрещната стена. После се върна при пациента си — лейтенант Ворберг? В ръката и крака му се вливаха интравенозни системи с плазма. Останалата част от тялото му бе покрита с топлинно фолио. Проблесна светлинен сигнал и санитарят припряно се вмъкна в скоковата си седалка. Совалката премина през бърза поредица от маневри в подготовка за скачване с кораба.

            Първо качиха ранения заложник. На две части. Майлс изскърца със зъби при вида на войника, който носеше голям хладилен контейнер. Наоколо обаче като че ли нямаше много кръв. Тъкмо се беше отказал да чака Куин и се освобождаваше от предпазните ремъци, когато тя се появи от палубата и се понесе по пътеката към него.

            Бе свалила шлема и ръкавиците на бронирания си скафандър и сега смъкна качулката на телесния си костюм и разпусна тъмните си, сплъстени от пот къдрици. Прелестно изваяното и лице беше бледо от напрежение, в кафявите й очи проблесваше страх. Но неговата малка флотилия от три кораба не можеше да е в непосредствена опасност, иначе Куин нямаше да е при него.

            — Добре ли си? — пресипнало попита тя.

            — Куин… какво… не. Първо докладвай за обстановката.

            — Зеленият взвод изведе екипажа на отвлечения кораб. Всички. Нанесени са някои щети на оборудването — застрахователната компания няма да изпадне във възторг като предишния път, но нямаме жертви.

            — Хвала на Бога и сержант Таура. А похитителите?

            — Пленихме големия им кораб и деветнайсет души. Убихме трима. Всички са на борда. Шест-седем души избягаха със скоковия си катер. Той е съвсем леко въоръжен — на толкова голямо разстояние от най-близкия скоков пункт „Ариел“ спокойно може да ги настигне. Ти решаваш: можем да ги оставим, да ги взривим или да се опитаме да ги заловим.

            Майлс разтърка лицето си.

            — Разпитайте пленниците. Ако са от същата банда, която миналата година отвлече „Солера“ и уби всички пътници и екипажа, станция Вега ще плати награда и за една и съща операция можем да получим три пъти повече. Тъй като веганците предлагат същата награда за доказателство за смъртта им, внимателно документирайте всичко. Ще им наредим да се предадат. Само веднъж. — Той въздъхна. — Предполагам, че нещата не са минали точно според плана. Пак.

            — Всяка операция за спасяване на заложник, при която не са дадени жертви, може да се смята за пълен успех. Ако корабният хирург не зашие наопаки краката на твоя нещастен бараярец, успехът ни е стопроцентов.

            — Хм… да. Какво се случи, когато… Паднах ли? Какво стана с Ворберг?

            — За съжаление, ранихме го ние. Ти падна и адски ни изненада. Скафандърът ти излъчи нещо неразбираемо, после се задейства плазменият ти пистолет. — Тя прокара пръсти през косата си.

            Майлс погледна тежкия плазмен пистолет, вграден в десния ръкав на бронирания скафандър на Куин, същия като неговия. Сърцето му се сви.

            — О, не! Мамка му. Само това не ми казвай.

            — Боя се, че е така. Улучи го — точно през краката. Зя щастие, предполагам, лъчът е обгорил кръвоносните съдове, така че той не изгуби много кръв. Освен това беше толкова силно дрогиран, че едва ли е усетил нещо. За момент си помислих, че някой враг е овладял скафандъра ти с дистанционно управление, но инженерите се кълнат, че вече не било възможно. Взриви няколко стени — трябваше и четиримата да седнем върху ръката ти, за да те изключим. Здравата се мяташе — едва не очисти и нас. Накрая се наложи да те зашеметя в тила и ти изгуби съзнание. Уплаших се, че съм те убила. — Куин говореше малко задъхано. — Майлс, какво става с теб, по дяволите?

            — Мисля, че съм получил… някакъв пристъп. Като епилепсия, само че, изглежда, не оставя неврологични следи. Опасявам се, че може да е страничен ефект от миналогодишното ми криосъживяване. — „Отлично знаеш, че е така, по дяволите.“ Майлс докосна еднаквите белези от двете страни на шията си, вече зараснали и избледнели — спомени от тази операция. Зашеметяването обясняваше продължителния период на безсъзнание и последвалото главоболие. Е, припадъците не бяха по-тежки от преди…

            — О, Господи — въздъхна Куин. — Но това първият ли е… — Тя замълча и внимателно го погледна. Гласът й стана безизразен. — Това не е първият път, нали?

            Мълчанието ставаше неловко. Майлс се насили да отговори.

            — Случвало се е три-четири — „или пет?“ — пъти след като ме изкараха от стазата. Криоложката каза, че можело да мине от само себе си, също както амнезията и задъхването. И после пристъпите като че ли изчезнаха.

            — И от ИмпСи са те пуснали на секретна операция с такава бомба със закъснител в главата ти?

            — ИмпСи… не знае.

            — Майлс…

            — Ели — отчаяно каза той, — те веднага щяха да ме свалят от активна служба, знаеш го. В най-добрия случай щяха да ми заковат ботушите за пода зад някое бюро. И щяха да ме пенсионират по болест — в най-лошия. И това щеше да е краят на адмирал Нейсмит. Завинаги.

            Тя се вцепени.

            — Мислех, че ако пристъпите се повторят, сам ще мога да се справя с тях. Наистина мислех така.

            — Някой знае ли?

            — Почти… никой. Не исках да рискувам ИмпСи да научи. Казах на корабната лекарка на „Дендарии“. Заклех я да го пази в тайна. Работим по диагнозата. Но засега не сме стигнали много далеч. В края на краищата, тя е травматоложка. — Да, нейната специалност бяха плазмените изгаряния и зашиването на крайници. Поне лейтенант Ворберг не можеше да е в по-добри и по-опитни ръце, даже по някакво вълшебство да можеше незабавно да бъде пренесен в Имперската военна болница на Бараяр.

            Куин стисна устни.

            — Но на мен не ми каза нищо. Като оставим личните ни отношения, аз съм твоя заместничка в тази операция!

            — Трябваше да ти кажа. Сега го разбирам.

            Тя погледна към санитаря от „Перегрин“, който вкарваше празно гравитолегло през люка.

            — Имам още малко работа по разчистването. Ти ще останеш в проклетия лазарет, докато се върна, нали?

            — Вече съм добре! Може да минат месеци преди пристъпът да се повтори. Ако изобщо се повтори.

            — Нали? — изскърца със зъби Куин и го стрелна с гневен поглед.

            Майлс си помисли за Ворберг и измърмори:

            — Добре.

            — Благодаря.

            Майлс презрително отказа гравитолеглото и настоя да върви сам. Чувстваше се унизен. „Губя контрол…“

 

            * * *

 

            Щом Майлс стигна в лазарета, един от санитарите му направи мозъчно сканиране, взе му кръв и проби от всички телесни течности и провери жизнените му признаци. После можеше само да чака лекарката. Той дискретно се оттегли в малкия кабинет за прегледи, където ординарецът му донесе корабната му униформа и загрижено застана до него, докато Майлс ядосано не го отпрати.

            И остана сам в тихата стаичка. Нямаше какво друго да прави, освен да мисли, което навярно беше тактическа грешка. Куин щеше да поеме текущите задачи, иначе защо я бе направил своя заместничка? Отлично се беше справила предния път, когато го бяха извадили от строя, взривявайки с иглена граната гърдите му по време на операцията на Джаксън Хол.

            Той обу сивия си панталон и разгледа тялото си. Пръстите му проследиха широката паяжина от белези по кожата му. Криоложката бе свършила чудесна работа. Новото му сърце, бели дробове и други органи вече бяха почти развити и функционираха нормално. След последните процедури крехките му кости, които го бяха измъчвали още от раждането му, почти изцяло бяха заменени със синтетика. Криоложката дори изправи гръбначния му стълб и увеличи ръста му с няколко сантиметра. Умората не си личеше. За очите на другите той беше в по-добра физическа форма, отколкото през целия си близо тридесетгодишен живот.

            „Има само един малък проблем.“

            От всички заплахи, помрачавали кариерата му, тази бе най-малко очаквана… и фатална. Майлс беше работил с пълна съсредоточеност, бе преодолял всички съмнения във физическите му недъзи, беше спечелил славата си на най-изобретателен галактически агент в бараярската Имперска служба за сигурност. Привидно независимият наемник спокойно можеше да стигне до там, докъдето нямаха достъп редовните бараярски сили — отвъд политическите прегради в мрежата от скокови пътища из галактиката. В продължение на десет години той бе усъвършенствал новата си самоличност на „адмирал Нейсмит“, самозван командир на „Свободните наемници от Дендарии“. „Нашата специалност са дръзките спасителни операции.“

            Като последната. Жалките похитители бяха изгубили късмета си в деня, в който бяха отвлекли невъоръжен товарен кораб, регистриран на Здрача на Зоав, и бяха открили, че вози бараярски имперски куриер, носещ кредитни чекове и жизненоважна дипломатическа информация. Ако изобщо бяха имали някакъв инстинкт за самосъхранение, незабавно щяха да върнат лейтенант Ворберг и неговия багаж в най-близкия скоков пункт — и да поднесат извиненията си. Вместо това се бяха опитали да го продадат на онзи, който предложи най-висока цена. „Избий ги до крак — бе измърморил Саймън Илян, шефът на ИмпСи. — Дяволът ще познае своите.“ После изложи подробностите на Майлс. Императорът не одобрявал някой да спира куриерите му, да ги измъчва или да ги продава като информационни чипове. Макар че операцията на „Дендарии“ официално се финансираше от застрахователната компания на кораба от Здрача на Зоав, нямаше да е зле да разкрият, че техен работодател също е Бараярската империя. За доброто на следващия куриер, който се натъкнеше на нещо подобно.

            Майлс нямаше търпение да участва в разпита на пленниците. Втората основна грижа на Илян след освобождаването на Ворберг беше да установят дали куриерът е бил отвлечен случайно, или нарочно. Ако бе вярно второто… някой трябваше да проведе вътрешно разследване. Майлс се радваше, че тази неприятна задача не е в неговия ресор.

            Лекарката най-после се появи, все още облечена в стерилна престилка. Тя постави ръце на хълбоците си, погледна го и въздъхна уморено.

            — Как е бараярецът? — попита Майлс. — Ще се… хм… възстанови ли?

            — Не е толкова зле. Краката бяха отрязани съвсем чисто и за щастие, точно под коленните стави, което спестява адски много усложнения. Ще е с около три сантиметра по-нисък.

            Той потръпна.

            — Но когато се прибере у дома, вече ще е на крака — прибави тя. — Ако пътят продължи около месец и половина.

            — О, Господи! — Ами ако плазменият откос бе прерязал Ворберг точно през коленете? Или около метър по-високо, през кръста? Дори лекарката на „Дендарии“ не можеше да прави чудеса. Това нямаше да е кулминация на кариерата му — след като Майлс с леко сърце беше уверил шефа на ИмпСи, че няма проблем да спаси Ворберг. Прималя му от странната смесица от облекчение и ужас. „О, Господи, как ще го обясня на Илян?“

            Лекарката разгледа скенерните му снимки.

            — Не се проявяват очевидни аномалии. Единственият начин да разбера нещо е да те наблюдавам по време на пристъп.

            — По дяволите, нали ме подложи на всякакви тестове, включително на електрошок, за да го предизвикаш в лабораторията? Мислех, че таблетките, които ми даде, са ме излекували.

            — Обикновените противоепилептични средства ли? Редовно ли ги взимаш? — Тя го изгледа подозрително.

            — Да. — Майлс сподави лаишките си възражения. — Няма ли какво друго да опиташ?

            — Не. И тъкмо затова ти дадох да носиш монитора. — Тя се озърна наоколо, но не забеляза устройството. — Къде е?

            — В моята каюта.

            Лекарката ядосано стисна устни.

            — Нека се досетя. Не си го носил, нали?

            — Не влизаше под бойния ми скафандър.

            Тя изскърца със зъби.

            — Не можа ли да оставиш някое от оръжията си?

            — Невъоръжен нямаше да съм от никаква полза за взвода си. Със същия успех можех да остана на „Перегрин“.

            — Определено е трябвало.

            „Или да се върна на Бараяр.“ Но освобождаването на Ворберг бе най-важната част от операцията и Майлс беше единственият офицер от „Дендарии“, който знаеше имперските разпознавателни кодове.

            — Аз… — Нямаше смисъл да се оправдава. — Абсолютно права си. Няма да се повтори, докато… докато не решим този проблем. Какво ще правим сега?

            Тя разпери ръце.

            — Направих ти всички тестове, които са ми известни. Очевидно противоепилептичните таблетки не са отговорът. Това е някакво специфично крионично увреждане на клетъчно или субклетъчно равнище. Трябва да те прегледа най-добрият крионевролог, когото успееш да откриеш.

            Майлс въздъхна и облече черната си тениска и сивата си униформена куртка.

            — Свършихме ли засега? Трябва да участвам в разпита на пленниците.

            — Да. — Лекарката сбърчи лице. — Но не ходи въоръжен.

            — Слушам — покорно отвърна той и избяга навън.

 

 

            Глава 2

 

            Майлс седеше на комуникационния пулт в каютата си на борда на флагманския кораб „Перегрин“ и пишеше хилядния си секретен доклад до шефа на бараярската Имперска служба за сигурност Саймън Илян. Е, не беше хилядният, това бе абсурд. Не можеше да изпълнява повече от три-четири операции годишно, а той командваше „Дендарии“ от по-малко от десетилетие. Няма и четиридесет задачи. Ала вече не помнеше действителния им брой и това не бе резултат от криоамнезията.

            „Не се разсейвай, момче.“ Обобщеното изложение трябваше съвсем накратко да покрива фактологичните приложения, качени от файловете на флота на „Дендарии“. Разузнавателните аналитици на Илян обичаха да разполагат с много сурови данни. Така си намираха работа в малките си кабинети в подземията на щабквартирата на ИмпСи във Ворбар Султана. И се забавляваха, понякога се боеше Майлс.

            „Перегрин“, „Ариел“ и останалите от бойната група на „адмирал Нейсмит“ орбитираха около планетата Здрачът на Зоав. Корабната му счетоводителка уреждаше сметките със застрахователната компания, която най-после беше получила кораба и екипажа си, искаше награда за пленените кораби на похитителите и подаваше официално искане до посолството на станция Вега. Майлс въведе счетоводния баланс в доклада като „Приложение А“.

            Пленниците бяха свалени на планетата и правителствата на Вега и Зоав можеха да си ги поделят — за предпочитане по същия начин като бедния Ворберг. Похитителите бяха отвратителна шайка. Майлс почти съжаляваше, че катерът се е предал. Приложение Б съдържаше записи от разпитите на пленниците. Властите на Вега и Зоав щяха да получат редактирани копия. Почти всички конкретни въпроси и отговори, свързани с Бараяр, бяха изтрити. Голяма част от признанията на престъпниците не представляваха особен интерес за ИмпСи, макар че същото не можеше да се каже за веганците.

            От гледна точка на Илян, най-важен бе фактът, че няма доказателства бараярският куриер да е бил отвлечен по нечия заповед. Освен ако — Майлс не забрави да го отбележи в обобщението — тази информация не е била известна само на загиналите бандити. Тъй като сред тях бяха и така нареченият им капитан, и двама от най-старшите офицери, имаше достатъчно възможности в тази насока. Аналитиците на Илян получаваха шанс да си заслужат заплатите. Но това трябваше да се проследи от другия край, чрез представителите на дома Харгрейвс, които се бяха опитвали да уредят продажбата или откупа за товарния кораб от страна на похитителите. Майлс искрено се надяваше ИмпСи да съсредоточи интереса си върху полупрестъпния Велик дом на Джаксън Хол. Макар че агентите на дома Харгрейвс неволно бяха помогнали в организирането на операцията на „Дендарии“.

            Докладът на счетоводителката щеше да се понрави на Илян. „Дендарии“ не само бяха успели да не надхвърлят бюджета си — за пръв път, — но и бяха получили удивителна печалба. ИмпСи безплатно получаваше обратно куриера си. „Страхотни сме, нали?“

            И кога лейтенантът от ИмпСи лорд Майлс Воркосиган най-после щеше да получи дългоочакваното си повишение в капитан? Странно, бараярският му чин все още му се струваше по-действителен от този в „Дендарии“. Наистина, той първо се беше обявил за адмирал и после го бе заслужил, вместо обратното, както беше нормално, но вече никой не можеше да твърди, че не е такъв. От галактическа гледна точка, адмирал Нейсмит бе съвсем реален. Бараярската му самоличност просто представляваше още едно негово измерение. Или приложение?

            „Нищо не може да се сравнява с дома. Не казвам, че няма нищо по-добро. Казвам само, че нищо не може да се сравнява с него.“

            Това го върна към Приложение В, видеозаписите от бойните скафандри на „Дендарии“ при проникването във вражеския кораб и освобождаването на заложника, действията на зеления взвод на сержант Таура, която беше спасила екипажа на товарния кораб, собствения му син взвод и цялата… верига от събития. Майлс мъчително изгледа момента на пристъпа си. Камерата на скафандър №60 бе уловила в близък план лейтенант Ворберг, който изкрещя и изпадна в безсъзнание, докато отсечените му крака отхвърчаха в противоположната посока.

            Моментът не беше подходящ да досажда на Илян с искане за повишение.

            Предния ден бяха прехвърлили възстановяващия се Ворберг в сградата на Бараярския съвет на Здрача на Зоав, за да бъде откаран у дома по нормалните канали. Майлс тайно се радваше, че секретността не му бе позволила да отиде в лазарета, за да му се извини. Преди изстрела с плазмения пистолет лейтенантът не бе видял лицето му, скрито под шлема на скафандъра, а после, разбира се… Лекарката на „Дендарии“ беше казала, че Ворберг имал съвсем мъгляв и объркан спомен за спасяването си.

            Искаше му се да може да изтрие от доклада си целия запис на синия взвод. Непрактично, уви. Отсъствието на най-интересната част щеше да привлече вниманието на Илян като сигнален огън на планински връх.

            Разбира се, ако изтриеше цялото приложение, записите на всички взводове, липсата нямаше да направи впечатление…

            Майлс се замисли с какво би могъл да замени Приложение В. В миналото беше писал предостатъчно кратки или мъгляви доклади — поради бързане или умора. „В резултат на повреда десният плазмен пистолет на скафандър №032 превключи на режим «Огън». Последваха няколко минути на смут и за съжаление, субектът беше улучен от плазмения лъч…“ Онзи, който четеше доклада, нямаше да хвърли вината върху него, ако приемеше, че повредата е била в скафандъра.

            Не. Не можеше да излъже Илян. Дори в страдателен залог.

            „Това няма да е лъжа. Просто съкращаване на доклада.“

            Нямаше начин. Със сигурност щеше да пропусне някоя дребна подробност в другите файлове и аналитиците на Илян щяха да забележат.

            Не че в другите части имаше много моменти, свързани с този кратък инцидент. Нямаше да е толкова трудно да прегледа целия доклад.

            „Лоша идея.“

            И все пак… щеше да е интересна проверка. Някой ден можеше да се озове на мястото на четящите, не дай си Боже. С образователна цел щеше да е полезно да види до каква степен може да ги манипулира. От любопитство, той записа целия доклад, копира го и започна да коригира копието. Какви незначителни промени бяха необходими за изтриването на такъв позор за един оперативен агент?

            Отне му само двадесетина минути.

            Майлс прегледа резултата. Майсторска работа. Чак му се пригади. „За това могат да ме уволнят.“

            „Е, само ако ме хванат.“ Целият му живот сякаш се основаваше на този принцип — бягство от наемни убийци, лекари, правилника на Службата, ограниченията на ворския му ранг… бягство от самата смърт. „Мога да изпреваря дори теб, Илян.“

            Той се замисли за независимите наблюдатели на Илян в „Дендарии“. Единият се намираше в основните сили на флота, вторият бе свързочен офицер на „Ариел“. Нито един не беше на борда на „Перегрин“, нито във взводовете, нито един не можеше да оспори твърденията му.

            „Не е зле да обърна малко повече внимание на това.“ Майлс засекрети коригирания вариант и го записа при оригинала. После се протегна, за да облекчи болката в гърба си. Такива бяха последствията от канцеларската работа.

            На вратата се позвъни.

            — Да?

            — Баз и Елена — разнесе се по интеркома женски глас.

            Той изчисти комуникационния си пулт, облече униформената си куртка и натисна бутона за отключване на вратата.

            — Влезте. — После се завъртя на стола си и се поусмихна.

            Баз беше комодор Баз Джесек, главен инженер на флота и първи заместник на Майлс. Елена бе капитан Елена Ботари-Джесек, съпруга на Баз и в момента командир на „Перегрин“. Двамата бяха сред малцината бараярци в „Дендарии“ и знаеха всичко за двете самоличности на Майлс като адмирал Нейсмит, бетански наемник, и лейтенант лорд Майлс Воркосиган, таен оперативен агент на бараярската ИмпСи. Длъгнестият оплешивяващ Баз беше с него още от самото начало, дезертьор, когото Майлс бе прибрал и (според собственото му мнение) превъзпитал. Елена… беше съвсем друг въпрос.

            Тя бе дъщеря на бараярския му телохранител, отгледана в имението на граф Воркосиган и приемна сестра на Майлс. Лишена от право да служи в бараярските въоръжени сили заради пола си, Елена копнееше да постъпи в армията. Майлс беше намерил начин да изпълни желанието й. Сега тя бе истински войник, стройна и висока като мъжа си в стегнатата си сива униформа. Прихваната над ушите й, тъмната и коса обрамчваше светлото й скулесто лице и будните й тъмни очи.

            Животът им можеше да тръгне в съвсем друга посока, ако някога беше отговорила с „Да“ на пламенното, смутено предложение на Майлс да стане негова жена. Тогава и двамата бяха на осемнадесет. Къде ли щяха да са сега? Да водят разкошен живот на ворски аристократи в столицата? Дали щяха да са щастливи? Или щяха да си омръзнат и да съжаляват за пропуснатите възможности? Не, дори нямаше да знаят какво са пропуснали. Може би щяха да имат деца… Майлс се отърси от тези мисли. Непродуктивно.

            И все пак някъде, дълбоко потискано в сърцето му, нещо все още чакаше. Елена изглеждаше щастлива със съпруга си. Но наемническият живот — както той знаеше от собствен опит — криеше много рискове. Някой вражески изстрел можеше да я превърне в скърбяща вдовица, очакваща утеха… само че Елена участваше в повече битки от Баз. Като коварен план, изплуващ нощем от тъмните кътчета на ума му, тези мисли имаха един съществен недостатък. Е, не можеше да го избегне. Обаче можеше да отвори уста и да каже нещо адски глупаво.

            — Привет, приятели. Разполагайте се. С какво мога да ви бъда полезен? — весело попита Майлс.

            Елена се усмихна в отговор и двамата седнаха от другата страна на комуникационния пулт. В поведението им имаше нещо необичайно официално. Баз даде знак на Елена да започне.

            — Добре ли се чувстваш вече, Майлс? — попита тя.

            — А, да. Нищо ми няма.

            — Чудесно. — Тя дълбоко си пое дъх. — Милорд… — Фактът, че се обръща към него с бараярската му титла, бе още един сигурен признак, че предстои нещо необикновено. — … ние искаме да подадем оставка. — Смутената й усмивка стана още по-широка, сякаш току-що беше казала нещо изключително приятно.

            Майлс едва не падна от стола.

            — Какво? Защо?

            Елена погледна Баз и той взе думата.

            — Получих предложение за инженерска работа в един орбитален док на Ескобар. Заплатата е достатъчна и за двама ни.

            — Аз… аз… не знаех, че не сте доволни от възнагражденията си. Ако става дума за пари, можем да уредим нещо.

            — Не става дума за пари — отвърна Баз.

            Тъкмо от това се боеше. Не, щеше да е прекалено лесно…

            — Искаме да подадем оставка и да създадем истинско семейство — довърши Елена.

            Какво толкова имаше в това просто, рационално обяснение, че напомняше на Майлс за момента, в който иглената граната пръсна гърдите му по паважа?

            — Хм…

            — Като офицери от „Дендарии“ — продължи тя, — можем просто да отправим съответното предварително предупреждение и да напуснем, разбира се. Но като ваши васали, трябва да ви помолим да ни освободите от задълженията ни като Извънредна милост.

            — Хм… не съм… не съм сигурен, че флотът е готов едновременно да изгуби двамата си старши офицери. Особено Баз. Когато отсъствам, а това се случва през половината време, аз разчитам на него не само за техническата част, но и да държи нещата под контрол. Да се грижи частните договори да не накърняват бараярските интереси. Да знае… всички тайни. Не виждам как бих могъл да го заменя.

            — Първият ми заместник е готов за повишение — увери го Баз. — Чисто технически, той е по-добър от мен. И по-млад, както знаеш.

            — И всеки знае, че от години подготвяш Ели Куин за командир — продължи Елена. — Крайно време е да я повишиш. Мисля, че миналата година тя доказа способностите си.

            — Тя не е… бараярка. Илян може да се заяде за това — все още се колебаеше Майлс. — За толкова важен пост.

            — Досега не е имал нищо против. Вече я познава достатъчно добре. Повечето агенти на ИмпСи също не са бараярци.

            — Сигурни ли сте, че искате официално да напуснете? Искам да кажа, наистина ли се налага? Не е ли достатъчно да си вземете безсрочен отпуск?

            Елена поклати глава.

            — Родителството… променя хората. Не знам дали ще искам да се върна.

            — Мислех, че армията те привлича. Че копнееш за това с цялото си сърце, повече от всичко. Като мен. — „Имаш ли представа, че всичко това е заради теб, само заради теб?“

            — Така беше. Но вече… не. Зная, че за теб „достатъчно“ не значи нищо. Съмнявам се, че и най-невероятните успехи някога ще ти стигнат.

            „Защото душата ми е толкова пуста…“

            — Но… през цялото ми детство, през цялата ми младост Бараяр ми е набивал в главата, че да си войник е най-важното на света. И че никога няма да съм важна, защото никога не мога да стана такава. Е, аз доказах, че Бараяр греши. Бях войник, при това адски добър.

            — Вярно е…

            — И сега се питам в какво друго е сгрешил Бараяр. Например кое е най-важното на света и кой е истински важен. Когато миналата година ти беше в криостаза, прекарах много време с майка ти.

            — О! — По време на пътуване до родния свят, на който някога се бе заклела никога да не стъпи, да…

            — Много разговаряхме. Винаги съм смятала, че й се възхищавам, защото на младини е участвала в Ескобарската война на страната на колонията Бета преди да емигрира и да се омъжи за баща ти. Но веднъж тя ми разказа каква е била някога. Астрокартограф и учен, капитан на кораб и военнопленничка, съпруга, майка и политичка… списъкът продължава до безкрай. Нямало начин да предполага, каза ми майка ти, каква щяла да стане после. И аз си помислих… искам да съм такава. Да съм като нея. Не само едно нещо. Искам да открия още какво мога да бъда.

            Майлс крадешком погледна Баз, който се усмихваше, горд от жена си. Това решение несъмнено се дължеше на нейната воля. Той бе неин покорен роб. Всичко, каквото казваше тя, се отнасяше и за него. Пфу!

            — Не смяташ ли… че после може да поискаш да се върнеш?

            — След десетина-двайсет години ли? — попита Елена. — Мислиш ли, че наемниците от Дендарии все още ще съществуват? Не. Смятам, че никога няма да поискам да се върна. Ще поискам да продължа нататък. Вече съм убедена.

            — Но ще имаш нужда от някаква работа. От нещо, в което да прилагаш способностите си.

            — Мислех да стана капитан на търговски кораб. Така ще използвам всичките си умения, освен да убивам хора. До гуша ми дойде от смърт.

            — Сигурен съм… че ще си блестяща, с каквото и да се занимаваш. — За миг Майлс обмисли възможността да откаже да ги освободи. „Не, не можеш да си идеш, трябва да останеш при мен…“ — Технически погледнато, вие разбирате, че мога да ви освободя само от „Дендарии“. Не мога да ви освободя от васалната ви клетва, както император Грегор не може да ме освободи от ворската ми титла. Не че не можем… просто да забравяме за съществуването си за дълги периоди.

            Елена му отправи мила усмивка, която му напомни за майка му, сякаш тя виждаше цялата ворска система като халюцинация. Като законна фантазия, която може да се променя по желание.

            Не беше честно хората да се променят, докато самият той е мъртъв. Да се променят, без да го показват, без дори да искат разрешение. Щеше да завие от мъка, само че… „Ти я изгуби още преди много години. Тази промяна е започнала още тогава. Просто си патологично неспособен да се признаваш за победен.“ Това бе полезно качество за един военен командир. Понякога.

            Но докато се питаше защо го приема толкова тежко, Майлс премина през съответния ворски протокол и те коленичиха пред него, за да поставят ръце между неговите. Той протегна дланите си напред и впери поглед във фините пръсти на Елена — като птица, освободена от клетка. „Не знаех, че съм те хвърлил в затвор, моя първа любов. Съжалявам…“

            — Е, желая ви много щастие — каза Майлс, когато Елена се изправи и хвана Баз за ръка. Дори успя да им намигне. — Кръстете първото на мое име, а?

            Тя се усмихна.

            — Не съм сигурна, че на нея ще й хареса. Майлсана? Майлсия?

            — Майлсия звучи като име на болест — призна той. — В такъв случай, недейте. Не искам да ме намрази.

            — Кога можем да заминем? — попита Елена. — В момента нямаме договор. И без това флотът ще остане известно време тук.

            — Всичко в машинното отделение е наред, снабдяването и персоналът също — прибави Баз. — За пръв път след операция да не се налага ремонт.

            Да ги забави? „Не. Да свършим бързо.“

            — Съвсем скоро, предполагам. Ще трябва да уведомя капитан Куин, разбира се.

            — Комодор Куин — кимна Елена. — Ще й хареса как звучи. — Тя го прегърна на прощаване. Докато вратата зад тях се затваряше, Майлс остана неподвижен, като се мъчеше да улови последните следи от нейното ухание.

 

            * * *

 

            Куин имаше работа на повърхността на Здрача на Зоав. Майлс й остави заповед след завръщането си на „Перегрин“ незабавно да се яви при него. Докато чакаше, той отвори списъка с персонала на „Дендарии“ и проучи предложените от Баз заместници. Всички напълно отговаряха на изискванията. Повиши този, прехвърли онзи, за да запуши дупката… Това не го шокираше, уверяваше се Майлс. В края на краищата, склонността му да преувеличава значението на отделни хора си имаше граници. Може би бе изгубил равновесие, като човек, свикнал да се опира на декоративно бастунче, което ненадейно са му отнели. Или на бастун с шпага, като онзи на стария комодор Куделка. Ако не беше медицинският му проблем, щеше да се съгласи, че Баз и Елена са избрали подходящ момент от гледна точка на флота.

            Куин най-после се появи, спретната и свежа в сивата си униформа. Носеше куфарче, заключено с шифър. Тъй като бяха сами, тя го поздрави с неуставна целувка, на която той заинтригувано отвърна.

            — Бараярското посолство ти праща това, мили. Може би е подарък от чичо Саймън.

            — Да се надяваме. — Майлс го отключи. — Ха! Наистина. Кредитен чек. Втори аванс за току-що приключената операция. В щабквартирата не може да са научили, че вече сме свършили — сигурно е искал да се погрижи парите ни да не свършат по средата. Радвам се, че толкова сериозно приема спасяването на хората си. Някой ден и аз може да имам нужда от такова внимание.

            — Миналата година той ти обърна достатъчно внимание — каза Куин. — Трябва да отдадеш дължимото на ИмпСи, поне че се грижат за своите. Много старо бараярско качество за организация, която се опитва да е толкова съвременна.

            — А това какво е, а? — Той извади втория пакет от куфарчето. Шифровани инструкции, лично.

            Куин тактично се отдалечи и Майлс пусна записа на комуникационния си пулт, макар че каквато си бе любопитна по природа тя не успя да се сдържи и попита:

            — Е? Заповеди от дома? Поздравления? Жалби?

            — Ами… хм. — Той озадачено се отпусна назад. — Кратко и неинформативно. Защо са си направили труда да го шифроват? Нарежда ми се да се явя на Бараяр, лично, в щаба на ИмпСи, незабавно. През Тау Кит минава правителствен куриерски кораб, който ще ме изчака — колкото може по-бързо трябва да потегля. Дори с търговски кораб, ако се налага. Не са ли научили нещо от малкото приключение на Ворберг? Дори не пише „Приключи операцията и…“, а само „Ела“. Очевидно трябва да захвърля всичко. Щом е толкова спешно, трябва да е нова задача, но в такъв случай защо искат да изгубя седмици в път до Бараяр, след като после ще трябва да се върна обратно при флота? — Внезапно гърдите му се свиха от вледеняващ страх. „Освен ако не е нещо лично. Баща ми… майка ми… не.“ Ако нещо се беше случило с граф Воркосиган, който в момента служеше на Империята като вицекрал и губернатор на Сергияр, галактическите информационни мрежи щяха да съобщят дори на Здрача на Зоав.

            — Какво ще стане, ако пак припаднеш по време на пътуването?

            — Нищо особено — сви рамене той.

            — Откъде знаеш?

            — Ами…

            Тя остро го изгледа.

            — Не знаех, че отхвърлянето на истината може толкова рязко да понижи коефициента на интелигентност. По дяволите, трябва да направиш нещо за тези пристъпи. Не може просто да… забравиш за съществуването им, макар че очевидно се опитваш да направиш точно това.

            — Не, наистина се опитвах да направя нещо. Мислех, че лекарката на „Дендарии“ ще успее да се справи с проблема. Отчаяно исках да се върна във флота, при лекар, на когото мога да вярвам. Е, мога да й вярвам, да, но тя казва, че не можела да ми помогне. Сега трябва да измисля нещо друго.

            — Доверил си се на нея. Защо не на мен?

            Майлс успя да свие рамене. Явно недостатъчният отговор го накара умолително да прибави:

            — Тя изпълнява заповеди. Беше ме страх, че може да се опиташ да направиш нещо за мое добро, независимо дали аз го искам.

            След кратък размисъл Куин продължи малко по-нетърпеливо:

            — Ами собственият ти народ? Имперската военна болница във Ворбар Султана вече се доближава до галактическите медицински стандарти.

            Той не отговори веднага.

            — Трябваше да го направя миналата зима — накрая каза Майлс. — Сега… се налага да намеря друг изход.

            — Значи просто си излъгал началниците си. И са те хванали.

            „Все още не са ме хванали.“

            — Знаеш, че имам много за губене. — Той се изправи, заобиколи бюрото и я хвана за ръката преди да е започнала да си гризе ноктите. Прегърнаха се и Майлс я притегли надолу, за да я целуне. Усещаше страха, потискан в нея също толкова, колкото и в него, усещаше го в ускореното й дишане и мрачните й очи.

            — О, Майлс! Кажи им — кажи им, че тогава мозъкът ти още не се е бил размразил. Че не си бил отговорен за преценките си. Предай се на милостта на Илян, бързо, преди да е станало още по-лошо.

            Той поклати глава.

            — До миналата седмица това можеше да успее, но след случая с Ворберг? Мисля, че няма как да стане по-лошо. Самият аз не бих се отнесъл снизходително към свой подчинен, който ме е подвел така. Освен ако Илян… още отначало не е бил запознат с проблема.

            — Велики и малки богове, нали не вярваш, че можеш да продължаваш да го криеш?

            — Докладът за операцията спокойно може да мине и без този момент.

            Куин ужасено се отскубна от ръцете му.

            — Мозъкът ти наистина е пострадал от замразяването.

            — Илян много грижливо си е създал репутация на всезнаещ, но това е преувеличение — ядосано изсумтя Майлс. — Не позволявай на ония значки с окото на Хор — той имитира емблемата на ИмпСи, като долепи палци и показалци в триъгълник и погледна през тези импровизирани очила — да влияят на мисленето ти. Виждал съм секретните файлове, знам как се прецакват нещата зад кулисите. Страхотният чип в мозъка на Илян не го прави гений, а само забележително противен.

            — Има прекалено много свидетели.

            — Всички операции на „Дендарии“ са секретни. Войниците няма да се раздрънкат.

            — Освен помежду си. Вече знаят всички на кораба. Даже мен ме разпитваха.

            — Хм… и ти какво им каза?

            Куин ядосано сви рамене.

            — Намекнах, че се е повредил скафандърът.

            — А, добре. И все пак… всички те са тук, а Илян е чак на Бараяр. На огромно разстояние. Какво може да научи, освен онова, което аз му разкажа?

            — Разстоянието не е чак толкова огромно. — Оголените й зъби нямаха нищо общо с усмивка.

            — Хайде, помисли логично. Знам, че можеш. Ако в ИмпСи бяха научили, това щеше да е още преди месеци. Очевидно изобщо не подозират.

            Тя видимо се напрегна.

            — В това няма нищо логично! Да не си си изгубил ума? Заклевам се в боговете, ставаш също толкова невъзможен, колкото и брат ти Марк!

            — Как пък се сети за Марк? — Това бе лош признак, предупреждение за опасна бездна в разговора. И трите най-свирепи спора, които беше водил с Ели, се отнасяха за Марк. Мили Боже! По време на тази операция беше избягвал в повечето случаи обичайната им интимност, защото се страхуваше тя да не стане свидетел на нов пристъп. Нямаше да може да го обясни като адски страхотен нов вид оргазъм. Дали Ели не отдаваше студенината му на постоянните им кавги за брат му? — Марк няма нищо общо с това.

            — Марк има много общо с това! Ако не беше тръгнал след него, изобщо нямаше да те убият. И нямаше да останеш с някакво проклето крионично късо съединение в главата. Може би си мислиш, че той е най-великото откритие след Неклиновия двигател, но аз мразя този дебел дребен гадняр!

            — Е, на мен пък този дебел дребен гадняр ми харесва! Все някой трябва да го харесва. Просто си адски ревнива. Не се дръж като кучка!

            Двамата се гледаха, стиснали юмруци и задъхани. Ако се стигнеше до бой, той щеше да изгуби, във всяко едно отношение. Затова смени темата.

            — Баз и Елена напускат, научи ли? Повишавам те в комодор и мой заместник на мястото на Баз. Пиърсън ще поеме поста главен инженер. Освен това ще изпълняваш длъжността капитан на „Перегрин“, докато се срещнеш с другата половина от флота. Тогава ще назначиш нов командир на „Перегрин“. Избери някой, на когото можеш да имаш дове… с когото ще можеш да работиш. Свободна си!

            Не беше възнамерявал да й съобщи по този начин за отдавна желаното й повишение. Искаше да й го поднесе като награда, да я зарадва и да възнагради изключителните й усилия. А не да й го тросне в главата като тенджера по време на разгорещен семеен скандал, когато думите вече не могат да изразят чувствата ти.

            Тя отвори уста, затвори я, после пак я отвори.

            — А къде си мислиш, че отиваш ти, по дяволите, без мен да те пазя? — изсъска Куин. — Знам, че Илян ти е дал категорична заповед никога да не пътуваш сам.

            — В този сектор телохранителят е формалност и разхищение на хора. — Той си пое дъх. — Ще взема… сержант Таура. Това би трябвало да задоволи и най-параноичния шеф на ИмпСи. А и тя определено си заслужи почивката.

            — О! Ти! — Куин рядко изпускаше нервите си. Тя се завъртя на токове и се насочи към вратата, където се обърна и му отдаде чест, с което го принуди да й отвърне. Уви, нямаше начин да затръшне автоматичната врата, но тя се затвори сякаш със змийско съскане.

            Майлс се отпусна на стола си и се загледа в комуникационния пулт. Колебаеше се. После отвори файла със съкратения доклад за операцията и го качи на шифрован диск. И изтри дългия вариант. Край.

            Постави диска в заключващо се с шифър куфарче и се изправи, за да събере багажа си за пътуването.

 

 

            Глава 3

 

            Единствените две съседни каюти, останали на борда на първия скоков кораб, заминаващ за Тау Кит, бяха луксозни апартаменти. Майлс се усмихна и мислено си отбеляза да документира необходимостта от секретност за пред счетоводителите на Илян, за предпочитане докато посочва каква огромна печалба им е донесла току-що приключената операция. Той спокойно подреди оскъдния си багаж и изчака сержант Таура да завърши претърсването на каютите. Осветлението и обстановката вдъхваха ведрина, леглата бяха широки и меки, баните бяха отделни и дори не трябваше да излизат за храна — невероятната цена включваше неограничен рум-сървиз. Когато корабът излезеше в космоса, в продължение на седем дни щяха да обитават свои собствени вселени.

            Останалата част от пътуването до дома нямаше да е толкова привлекателна. На трансферната станция на Тау Кит щеше да смени униформата и самоличността си и да се качи на борда на правителствен бараярски кораб като лейтенант лорд Майлс Воркосиган, куриер на ИмпСи, скромен млад офицер със същия ранг и задачи като на злощастния лейтенант Ворберг. Той извади зелената си имперска униформа и я закачи в гардероба при униформените си ботуши. Куриерите винаги бяха отлично прикритие за честите му пътувания — така никога не се налагаше да обяснява нищо. От друга страна, всички на борда на другия кораб щяха да са мъже, при това военни, и уви, бараярци. Нямаше нужда от телохранител. Сержант Таура можеше да се върне при „Дендарии“ и Майлс щеше да остане сам с другите поданици на Империята.

            Имаше достатъчно богат опит и очакваше реакцията им към очевидната му физическа негодност за военна служба. Открито нямаше да му кажат нищо — щеше да им е ясно, че дължи тази приятна куриерска работа на баща си, вицекрал адмирал граф Вор-и-така-нататък. Тъкмо такава реакция и искаше, за да поддържа прикритието си, и лейтенант Воркосиган Тъпия с нищо нямаше да ги накара да променят мнението си. Е, може би в екипажа щеше да има хора, с които вече е пътувал и които са свикнали с него.

            Той заключи гардероба. Поне през следващата седмица можеше да си почине от лейтенант Воркосиган и всичките му проблеми. Имаше по-непосредствени грижи. Стомахът му трепереше в очакване.

            Сержант Таура най-после се върна и надникна през отворената междинна врата между каютите.

            — Всичко е наред — докладва тя. — Не открих подслушващи устройства. Всъщност, откакто се качихме на борда, не са се появявали нови пътници и не е качван нов товар. Току-що напуснахме орбита.

            Майлс се усмихна. Сержант Таура беше един от най-необикновените и най-добрите бойци на „Дендарии“. И нищо чудно, тя бе генетично създадена за тази цел.

            Таура бе жив прототип на генетичен проект със съмнителна етика, замислен и изпълнен, къде другаде, на Джаксън Хол. Бяха искали свръхвойник и бяха събрали научен колектив, за да го създаде. Колектив, състоящ се изцяло от биоинженери и нито един опитен военен. Бяха се стремили към нещо зрелищно, за да впечатлят клиента. И определено го бяха постигнали.

            Когато Майлс я видя за пръв път, шестнадесетгодишната Таура беше достигнала пълния си ръст от два метра и четиридесет. Пръстите на ръцете й краката й завършваха с тежки нокти и кучешките й зъби стърчаха от издадените й напред устни. Тялото й сякаш излъчваше топлината на яростен метаболизъм, който й осигуряваше необичайна сила и бързина. Това и златистокафявите й очи й придаваше вълчи вид. Когато напълно се съсредоточеше върху работата си, свирепият й поглед можеше да накара здрави мъже да хвърлят оръжието си и да се проснат на земята — психологически военен ефект, който Майлс лично бе наблюдавал в един изключително приятен момент.

            По свой собствен начин Таура бе една от най-красивите жени, които беше виждал. Просто трябваше да я погледнеш както трябва. И за разлика от вече сливащите се в паметта му операции на „Дендарии“, Майлс можеше да изброи всеки от малкото случаи, в които се бяха любили, още от първата им среща преди шест-седем години. Всъщност преди да започне историята с Куин. Таура му бе първата, както и той на нея, и тази тайна връзка никога не отслабваше.

            О, бяха се опитвали да се държат прилично. Уставът на „Дендарии“ срещу междудлъжностното сближаване — това беше в полза на всички, за да се предпазят войниците от експлоатиране и офицерите да не изпуснат юздите на дисциплината. И младият строг адмирал Нейсмит бе решен да стане пример за подражание на хората си, решителност, която му се беше изплъзнала… някъде. Навярно след поредния път, когато едва не го бяха убили.

            Е, щом не можеше да е добър, поне трябваше да е дискретен.

            — Отлично, сержант. — Той й подаде ръка. — Вече можеш да си починеш — през следващите седем дни, а?

            Лицето й грейна, устните й се разтеглиха в усмивка, която изцяло разкри кучешките й зъби.

            — Наистина ли? — с острия си, звънлив глас попита тя.

            — Наистина.

            Таура се приближи до него. Палубата леко заскърца под мускулестата й грамада. Тя се наведе и залепи на устните му многообещаваща целувка. Кучешките зъби може и да караха адреналина му да кипи, но иначе беше просто прекрасно… Таура се наслаждаваше на живота, живееше във вечно „сега“, при това основателно… Майлс се насили да откъсне мислите си от това бъдеще, а и от което и да е друго, и провря ръка зад тила й, за да отпусне оплетената й на плитка махагонова коса.

            — Ще отида да се освежа — след известно време се усмихна тя и се откъсна от прегръдката му.

            — Използвай всички удобства на банята — искрено я посъветва Майлс. — След банята в резиденцията на нашия посланик на станция Дайн не съм виждал по-хубава.

            Той се оттегли в собствената си баня, съблече униформата си и се зае с приятния ритуал на депилирането, измиването и парфюмирането. Таура заслужаваше най-доброто. Освен това заслужаваше дълга почивка. Рядко й се случваше да захвърли маската на строг сержант и да разкрие свенливо скритата си отдолу женска същност. Рядко можеше да довери на някого уязвимостта си. „Приказната принцеса — помисли си Майлс. — Изглежда, всички имаме тайни самоличности.“

            Той се уви в предварително затоплена пухкава хавлия и се отпусна на леглото си. Дали Таура бе очаквала този момент и в такъв случай каква оскъдна дреха щеше да извади от войнишката си раница? Тя настояваше да опитва с него тези ужким секси трикове и като че ли не съзнаваше, че и без това прилича на богиня. Надяваше се, че е успяла да изгуби онова ужасяващо розово нещо с червените пера. Предния път трябваше да приложи цялата си тактичност, за да й подхвърли, че навярно цветът и моделът не подчертават най-хубавото в нея, без нито веднъж да загатне за вкуса или вида й. Таура може и да беше способна да го пречупи с една ръка, ала той можеше да я убие с една дума. Никога.

            Когато я видя, на лицето му разцъфтя усмивка. Тя носеше нещо кремаво, гладко и лъскаво копринено, метри плат, толкова фин, че човек без усилие можеше да го провре през пръстен.

            — О, великолепно! — с неподправен ентусиазъм възкликна Майлс.

            — Наистина ли смяташ така? — Таура се завъртя и коприната полетя около тялото й, разнасяйки мускусен аромат, който сякаш проникна направо от ноздрите в гръбначния му мозък. Ноктите на краката й не тракаха по пода — предвидливо ги беше отрязала преди да ги лакира със златен лак. Иначе този път щеше да му е ужасно трудно да обясни защо се налага да го шият.

            Таура легна до него. Тук най-после можеха да утолят жаждата си за човешка или почти човешка близост, без да ги прекъсват, без клюки… Той потръпна при мисълта, че някой може да ги наблюдава, че някой може да им се смее или да пуска язвителни забележки. Дали не бе нервен, защото нарушаваше собствените си правила? Не очакваше друг човек да разбере тази връзка.

            А дали самият той я разбираше? Преди може би щеше да измърмори нещо за тръпката, за страстта си към алпинизма, за върховните сексуални фантазии на един нисък мъж. По-късно навярно нещо за победата на живота над смъртта. Или пък беше нещо по-просто?

            Може би любов.

 

            * * *

 

            Той се събуди и се загледа в нея. Фактът, че неговото размърдване не я събуди мигновено, както бе генетично програмирана, беше признак за доверието й.

            Той наблюдаваше играта на светлината и сенките по стройното й тяло, полускрито под измачканата завивка. Прокара ръка по заобленостите й на няколко сантиметра над златистата й кожа и усети излъчващата се от нея трескава топлина. Лекото повдигане на гърдите й караше сенките да танцуват. Както винаги, дишаше прекалено дълбоко, прекалено бързо. Искаше му се да го забави. Сякаш бяха преброени не дните й, а вдишванията и издишванията и, и когато ги изчерпаше…

            Таура бе последната оцеляла от всички прототипи. Те имаха генетично програмиран кратък живот, отчасти навярно като предпазна мярка, отчасти за да им внушат войнишка смелост — на базата на някаква мъглява теория, че краткият живот по-лесно се жертва в битка. Майлс смяташе, че нейните създатели не са разбирали нито смелостта, нито живота. Свръхвойниците бяха умрели бързо, без да прекарат години в артритна старост. Сякаш бяха обречени да изгорят в пламъци, а не да потънат в срам. Той се загледа в няколкото сребристи нишки в махагоновата й коса. Предната година не ги бе имало.

            „Тя е едва на двайсет и две, за Бога!“

            Корабната лекарка на „Дендарии“ внимателно я беше прегледала и й бе дала лекарства, за да забави яростния й метаболизъм. Сега Таура ядеше само колкото двама мъже, не колкото четирима. Година след година бяха удължавали живота й, сякаш теглеха гореща златна тел. И все пак някога тя щеше да се скъса.

            Още колко й оставаше? Година? Две? Дали когато Майлс се върнеше при „Дендарии“, Таура щеше да е там, за да го посрещне с „Привет, адмирал Нейсмит“ пред другите и със „Здрасти, миличък“, щом останеха насаме?…

            „Добре че обича адмирал Нейсмит. Лорд Воркосиган не би могъл да го понесе.“

            Малко виновно се замисли за официалната любовница на адмирал Нейсмит, Куин. Никой не трябваше да обяснява или да се извинява, че е влюбен в такава красавица. Тя очевидно бе достойна за него.

            Не че изневеряваше на Ели Куин. Строго погледнато, Таура беше дошла преди нея. И двамата с Ели не си бяха обещавали нищо. Макар да я бе питал много пъти. Ала и тя беше влюбена в адмирал Нейсмит. Не в лорд Воркосиган. Мисълта да се превърне в лейди Воркосиган, завинаги прикована на планета, която наричаше „мръсна провинция“, бе достатъчна, за да накара израслата в космоса Куин да избяга с писъци в противоположната посока или поне неловко да се извини.

            Любовният живот на адмирал Нейсмит малко приличаше на юношеска мечта: неограничен и понякога удивителен секс без отговорности. Защо това вече не му харесваше толкова?

            Обичаше Куин, обичаше енергичността и интелигентността й, взаимната им привързаност към военния живот. Тя бе един от най-добрите му приятели. Но всъщност не предлагаше нищо.

            Двамата нямаха бъдеще, също както той и Таура.

            Почти с облекчение щеше да избяга от адмирал Нейсмит и да се върне към лорд Воркосиган. Лорд Воркосиган нямаше полов живот.

            Кога се бе случило това… този пропуск в живота му? „Всъщност много, много отдавна.“ Странно. До този момент не беше обръщал внимание.

            Клепачите на Таура се отвориха и тя сънено му се усмихна.

            — Гладна ли си? — попита Майлс. Предварително знаеше отговора.

            — Аха.

            Прекараха доста време в проучване на дългото меню, предлагано от корабния камбуз, после пратиха поръчката си. Докато чакаха, Таура повдигна възглавниците, седна на леглото и замислено се загледа в него със златистите си очи.

            — Спомняш ли си първия път, когато ме нахрани?

            — Да. В тъмниците на Риовал. С онзи отвратителен сух порцион.

            — Беше по-добре от суровите плъхове, уверявам те.

            — Сега мога да ти дам нещо по-приятно.

            Когато се спасяваха хора, с тях повече не биваше да се случи нищо лошо. Нали такава беше сделката? „И после всички живеем щастливо, нали?“ Но когато всеки момент го заплашваше нов пристъп, наистина ли бе толкова сигурен, че Таура първа ще си иде? Може би в крайна сметка това щеше да е адмирал Нейсмит…

            — Това беше една от първите ми спасителни операции. И една от най-добрите.

            — Любов от пръв поглед ли беше?

            — Мм… честно казано, не. По-скоро ужас от пръв поглед. Влюбването стана след около час.

            — С мен беше същото. Започнах да се влюбвам в теб едва когато се върна за мен.

            — Нали знаеш, че… тона не започна точно като спасителна операция. — Всъщност го бяха наели да сложи край на експеримента.

            — Но ти я превърна в такава. Винаги си щастлив, когато спасяваш някого, независимо колко опасно може да стане.

            — Моята работа не ми носи само финансови възнаграждения. Не отричам, че изпитвам емоционална потребност да измъквам някого от блатото. Особено когато никой друг не вярва, че е възможно. Обожавам да се самоизтъквам и публиката винаги е ужасно мила. — „Е, може би без Ворберг.“

            — Понякога се чудя дали не си като онзи бараярец, за когото ми разказа. Онзи, който раздавал на всички печен дроб за Зимния празник, защото самият той много го обичал. И винаги се ядосвал, че на него никой не му носел.

            — Аз нямам нужда да ме спасяват. Обикновено. — Миналогодишният му престой на Джаксън Хол бе едно от малкото изключения. Само че споменът му за това време представляваше тримесечно бяло петно.

            — Мм, всъщност нямам предвид точно спасяване. Спасяването е резултат. Свобода. Ти подаряваш свобода винаги, когато можеш. Може би защото самият ти се стремиш към нея.

            „И не мо